Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ДА НЕ СЕ СРАМУВАМЕ ОТ СВОИТЕ КОМПЛЕКСИ ОСОБЕНО КОГАТО СА С-400

Е-поща Печат PDF

В края на юли т.г. Руският институт за стратегически изследвания, Приднестровският държавен университет “Т. Г. Шевченко” и Министерството на външните работи на Приднестровската Молдавска република организираха международен научен форум, на който взеха участие дипломати, общественици, журналисти и експерти от Руската федерация, Приднестровската Молдавска република, както и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ).

Изложението на Валентин Вацев, доктор на философските науки, бе посрещнато с огромен интерес. И тъй като темите, разисквани на форума, ще бъдат актуални и занапред, редакцията на в. “Нова Зора” публикува изложението на доц. д-р В. Вацев, чиито анализи винаги са намирали дълбок отзвук сред читателите.

Зора

Уважаеми дами и господа,

Отправната точка на моето изказване е далече – и във времето, и в пространството. Тъй като поводът за днешната конференция е исторически, нормално е да се занимаваме със събития, състояли се преди десетилетия, т.е. далеч във времето. Но аз бих започнал със събития, които са се състояли далеч в пространството. Преди около 20 години не тук, в Тираспол, а далеч от тук – в Москва, се появи на политическата сцена един нов колективен субект на политическа власт, защото ние знаем, разбира се, че истинските субекти на власт, дори когато изглеждат индивидуални, какъвто е случаят с Горбачов или Елцин, са винаги колективни, а индивидите дават само лице и глас на колективната воля. И ето, тази колективна политическа воля, този колективен политически субект, който пожела и като че ли успя да дойде на власт в Москва, легитимираше себе си, т.е. обосноваваше себе си - юридически и практически - с няколко различни теории. Общото в тях беше т. нар. политически идеализъм. Това е истинското наименование на държавно-правната идеология на перестройката, която, разбира се, започна от Москва и като ударната вълна на една огромна геополитическа експлозия бързо стигна „до самих, до окраин”.

И персоналната, и колективната идеология на руската перестройка беше политическият идеализъм, олицетворяван от Горбачов, Яковлев и Елцин и на всички други, за които техните съвременници си спомнят с различни, сиреч, със смесени чувства. Ако трябва да представя политическия идеализъм в неговата същност и с възможно най-малко думи, ще прибегна до афоризма, тъй като, известно е, афоризмите пестят време. Политическият идеализъм - това е твърдата увереност, че Силата няма Право, а че Правото има Сила, че Силата произтича от Правото. Моля да обърнете внимание на нещо, според мен, свръхважно – говоря не за Правдата, а за Правото, – а тези неща, разбира се, са напълно различни.

Политическият идеализъм се срамува от интересите и се гордее с ценностите. Той обожествява силата на Факта, заедно с неговата интерпретация, разбира се, тъй като фактите са ни дадени само в техните интерпретации. Но като възвеличава силата на Факта, политическият идеалист е склонен да анулира необратимо факта на Силата.

Тази доктрина има дълбоки корени в европейската философия. Тя има и своя достоен говорител, запомнен от историята – Удроу Уилсън. За него САЩ бяха натоварени преди всичко с морална и идеологическа мисия и бяха носители на Глобалната Правота. Без да се връщаме толкова назад в миналото, тъй като става дума за началото на 20-и век, следва да си спомним и един негов продължител, също президент, който мъдро съветваше: „Говори благо и дръж здраво дебелата цепеница”.

Днес „глобалната правота на САЩ” е сигурно подкрепена с могъщи въоръжени сили, „идейната правота” на Вашингтон е здраво легитимирана чрез 12 самолетоносача, хиляди ядрени бойни глави и множество други напълно реални и високо морални и прочие „хуманитарни аргументи”, със средства за убеждаване като например бял фосфор и обеднен уран.

Демиурзите на съветската перестройка бяха искрени политически идеалисти, те вярваха, че всичко може да бъде договорено на честна дума, че например неразширяването на НАТО може да бъде обещано, те вярваха, че Правото главенства, защото е свещено, а Силата е мерзка и презряна. Разпадането на СССР е пряко следствие от тази апология на Правото за сметка на Силата.

Днес Горбачов твърди, че целял именно това – да разпадне СССР. Вие - както искате, аз обаче не му вярвам. Аз помня, че той до последния момент се опитваше с последни сили да поправя грешките, които той сам плодеше.

Но ако говорим не за индивида, а за колективния субект на тогавашната власт, можем да кажем, че неговата вяра в Силата на Правото, съпроводено с неговото отвращение към Правото на Силата, свидетелстваха само за едно: от тези абстракции държавност не произтича и нов житейски свят не може да бъде роден. Опитът на политическите идеалисти (най-често хора искрени) смехотворно напомня старанията на еднополов колектив да се възпроизведе.

Властта - и разбира се, държавната власт, т.е. Държавата, се ражда от срещата на Силата с Правото, Държавата произтича, т.е. тя се легитимира чрез Силата, която има Право и чрез Правото, което има Сила. Осъзнаването на тази проста и неподдаваща се на заобикаляне истина води до другата концепция – за Реал-политик, според която можеш да бъдеш прав единствено и само ако си достатъчно силен, и че социалната реалност има не-договорен и не-диалогичен характер, че непрекъснато се явяват свидетелства за това, че социалното битие има конфликтна природа – т.е. това, за което преди повече от 2600 години се е досещал един гениален гръцки философ. Войната е майка на всички неща, твърди той - и тази истина, лежаща в основанията на т. нар. реал-политическа концепция, стои непоклатимо през последните 27 века.

Не Правото има Сила, а Силата има Право, е аксиомата на политическия реализъм и ако днес Приднестровско-Молдавската република (ПМР) съществува, то е, защото преди 20 години тукашните хора яростно и с оръжие в ръка се противопоставиха на опита да бъде разрушен техния социален свят. Оттогава досега фактите са се сраснали със своите тълкувания, а събитията са потънали дълбоко под интерпретациите си. Но ако се върнем към простия и правдив език на политическия реализъм, можем да кажем съвсем ясно – преди 20 години политическият идеализъм на тогавашната кремълска върхушка, по силата на който целият онзи свят трябва да се разпадне, за да заживее тази върхушка в съгласие с т. нар. либерални общочовешки ценности, беше ограничена и оспорена от категоричната воля на обикновените хора да произвеждат сами своята реалност и да живеят в нея, а не в стерилните догми на глобалния либерализъм.

Аз не съм готов да изследвам в дълбочина и многостранно днешните следствия на онези събития тук, по тези земи. Но аз мисля, че именно по тези земи т. нар. реална политика даде своята първа решителна битка срещу гибелните абстракции на политическия идеализъм. Не съм готов да кажа дали това е било случайно, или е било проявление на някаква дълбока необходимост. Но дори и случайно - през изтеклите две десетилетия се състояха много събития, които начертаха пътя към една нова държавна легитимност, към една нова политическа култура. Събитията от август 2008 г., когато на един самозабравил се съсед беше даден добър урок, т.е., беше му посочено кое е реално, за мен е проявление на същия тренд, на същото неотклонно движение от политически идеализъм, който - нека си го кажем честно, - може да вдъхновява само колониални режими и окупационни върхушки, - към принципите и нормите на реалната политика, от които днес в Москва, надявам се, вече не се срамуват. Или поне так изглежда откъм София.

Приключвайки, аз вече мога да формулирам и основната си мисъл: руският елит извървя дълъг път и очевидно премина от легитимационните схеми на Горбачов и Яковлев към суровите реал-политически норми на днешния ръководен елит на страната.

Разбира се, вероятно не е лишена от основание и критиката, че по този начин Москва дава воля и на своите имперски инстинкти. Това сигурно е вярно. Готов съм да се съглася също, че това е нещо ужасно, особено ако се наблюдава откъм Брайтън бийч, откъм Бостън, Масачузетс, и разбира се, откъм Лондон.

Обаче гледано откъм София, и особено през погледа на българските русофили, движението от политически идеализъм към политически реализъм в Москва е преход от ненормалност към норма и от безнадеждност към надежда.

Най-важното е, все пак, да не се срамуваме от своите комплекси. Особено когато те са С - 400.

Благодаря.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата