Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

С ПОВЕЧЕ РЕАЛИЗЪМ ЗА ДЕЛОТО И ПРИНОСА Й В ДУХОВНАТА НИ КУЛТУРА

Е-поща Печат PDF

70 години от рождението на Людмила Живкова

Истините за завоеванията и недостатъците на социализма
заслужават да се назовават с техните имена

Тези редове ги пиша във връзка със статията на Павел Писарев „Мадона на българската култура или трън в петата на тоталитаризма“ (в. „Земя“, 19 юли 2012 г.). Статията обобщава духовното дело на Людмила Живкова като реформатор в българската култура от втората половина на ХХ в. в дните на нейната седемдесетгодишнина.

Според мен Павел Писарев, близък сътрудник на Людмила Живкова в Комитета за култура (първи зам.-министър), е успял да обхване главните моменти от приносната й дейност като политик и човек на културата. С основание той пише: „При Людмила Живкова тази промяна (създаването на съвети по културата - б.м.) се задълбочи и разшири и фактически партийното и държавното ръководство се допълни или замени с обществено-държавно ръководство, в което активна роля играеха творческите съюзи и самите творци“.

Живкова според мен наистина гледаше на съвременните духовни процеси с едно чувство на по-значима толерантност, тя по-малко се съобразяваше с указанията на страхливи или тясно скроени апаратчици. И причина не беше произходът й - дъщеря на Живков, а разбирането й, че ценното творчество би трябвало да изразява общонационални и общочовешки идеи.

Като поведение и отношение тя беше почтен човек, вярваше, даже прекалено, на хората, които я заобикаляха, умееше да прощава, криеше в себе си толерантността към предназначението на личността. В същото време тя можеше да бъде упорита до фанатизъм, което беше плюс за характера й, но и нейната ахилесова пета. Днес особено нужно е да се подчертае, че Л. Живкова направи много за приобщаването на българската култура и литература към културата и литературата на Европа и света, постави акцент върху познанието за Античността като нетленен модел на отношението към човека. Освен това тя прегърна подсказаната й от нейни съратници идея за българската култура като кръстопът на древни култури, на влияния, идващи от Изтока и Запада. Пословично беше увлечението й по духовността на Индия, което тя претвори в активно сътрудничество със съвременните политически дейци на тази огромна източна държава.

Няма как да не бъдат упоменати и програмните й разработки, отнасящи се до възпитанието на децата и стимулирането на най-талантливите сред тях.

В този план постиженията й са достатъчно значими, за да й се приписват заслуги, които, меко казано, са постигнати от хода на самото време, от ръководители на българската култура, живeли преди, редом или след смъртта на Живкова. Не ми допадат опитите на не малко нейни „обожатели“, част от тях постфактум, да я правят икона и мъченица по „трънливия път“ на националния ни прогрес. Мисля, че процесите, които се развиваха през годините, когато Живкова оглавяваше Комитета за култура, бяха много по-сложни, противоречиви и своеобразни резултати на сътвореното от Живкова, но и на наследство от предишните десетилетия на социалистическото развитие. И периодът след нейната смърт ще бъде крайно преднамерено да се представя като реставрация на тъмни догматични сили, унищожители на всичко „светло“, донесено в нашата действителност от „жената, която изпревари своето време“.

Ще се опитам да допълня и коригирам някои от твърденията на Писарев, естествено, от гледната точка на такъв „свидетел на историята“, който се е занимавал конкретно с литература и театър, воювал е с догматичните ограничения, смятайки себе си за представител на естетика, която тогава, през 70-те години, се наричаше „автентично марксическа мисъл“.

Имам известни впечатления и като тогавашен сътрудник в Комитета за култура, който работеше за каузата, отстоявана от Живкова, макар да не принадлежеше към тясното й обкръжение.

Първото, което бих искал да добавя, е, че Тодор Живков предоставяше много по-голяма свобода за индивидуални действия на дъщеря си, отколкото на останалите партийни чиновници. Вероятно така той е осигурявал възможности за по-доверителен контакт със Запада (чрез Живкова), както и за омекотяване на конфликта му с българската интелигенция след Пражката пролет от 1968 г. И аз като Писарев смятам, че бащата готвеше своята дъщеря за „престолонаследница“. Това обаче още през 70-те го намирах за опасен рецидив в практиката на европейския социализъм, наподобяващ реализация на династичен принцип. Ето защо и сега възприемам това явление - „монархокомунизма“ (според максима на поета Никола Инджов), за криза на социалистическата система, за провинциална интерпретация на властта, когато от „власт на съветите“ тя преминава по наследство в едно семейство или род.

Неслучайно Л. Живкова създаде около своята персона кръг от „избраници“, елит от „придворни“, който си самовъзложи чрез обожествяване на своята „мадона“ да работи за демократизация на нашето общество. През онези години заради родната ни култура, но и заради националното и световното утвърждаване на името (авторитета) на Л. Живкова, бяха изразходвани огромни финансови средства, не малко от тях безотчетни или прехвърлени от други ведомства на Комитета за култура, което нерядко влизаше в разрез със законите на държавата. Отделни фигури от нейния елит злоупотребяваха с доверието й, възползвайки се от свойства на нейната натура. Писарев ги определя за „странни“, следствие от черепно-мозъчна травма на Л. Живкова, получена в автомобилна катастрофа през 1973 г. Каква е „диагнозата“, поставена от Писарев: „В процеса на лечението тя промени коренно своя начин на хранене, режим на работа и стил на живот, промени своите разбирания за смисъла на живота, увлече се по източни философски учения, влезе във връзка със семейството на Светослав Рьорих и се запозна с неговите идеи, със системата Агни йога, с учението на Блаватска и други езотерични идеи“.

Писарев подсказва, но не иска да го изрече, че разширяването на интересите на Л. Живкова е съпроводено с опасно намерение да филтрира в съвременността еклектика от идеи и учения на Изтока, които взаимно се конфонтират. Като благородния идалго на Сервантес, възприел рицарските романи за знаци на абсолютната жизнена истина, и Живкова се стремеше да наложи в живота както трайните мъдрости на човечеството, така и собствените си увлечения по „езотеричните идеи“. Този неин порив будеше възхита, но съдържаше и склонност към импровизации, които нейни користни „последователи“ употребяваха в интерес на свръхамбициозното си или свръхцинично Его.

Павел Писарев е могъл да бъде по-прецизен и когато разказва за „разцвета“ на различните видове и жанрове на изкуството и литературата, за „разцъфтяването“ на един или друг творец през 70-те години. Вярно е, че Людмила Живкова качествено подобри атмосферата за създаване на произведения на изобразителното изкуство, хвърли много пари за музеи и галерии, което допринесе за прелом в тази сфера на художествеността. Но тя, така оценявам, не поиска да раздели пристрастията си към художниците с подобни пристрастия към театъра, музиката или литературата. Въобще тя се чуждееше от онези дялове на културата, които непосредствено изобразяват социалните конфликти и разкриват кризата на човешкия дух чрез словото.

Ако става въпрос за „бум“ на социалната полемика, за дълбоко проникване в структурата на съвременното битие, а и на националното ни минало, за реално възраждане на социални и хуманистични жестове в литературата, най-продуктивното време е това от 1953 г. до края на шейсетте години: тоест от разобличаването на „култа към личността“ до Пражката пролет от 1968 г. Тогава българската литература се формираше като литература на социалната и културната съпротива, извоюваше си участъци за справедливостта, добити с лична воля за борба, с непреклонност, която респектира. Свободата се „спускаше“ не отгоре, интелектуалният „плебс“ се налагаше сам да я постигне. Разкрепостяването на личността все още искрено се изживяваше като възлов проблем на „народната участ“, а националното ни възраждане продължаваха да го разчитат като движение от църковна и просветна борба към върховия исторически миг на националната революция.

Не е точно в исторически план, че творчеството на Йордан Радичков „разцъфтява“ в периода на Л. Живкова. Да, през тези години той има ярки реализации на талантливото си перо. Но най-приносните му произведения се родиха по-рано: емблематичният сборник с разкази „Свирепо настроение“ през 1965 г.; „Неосветените дворове“ през 1966 г.; пиесата „Суматоха“ през 1967 г.; пиесата „Януари“ се игра на IV национален преглед на българската драма и театър през 1969 г.; появиха се редица негови книги с разкази и новели, които дооформяха профила на оригиналния модерен белетрист.

Ще припомня на читателите, че „Диви разкази“ на Николай Хайтов имат за рождена дата 1967 г., че през 1966 г. се появиха драматични миниатюри: „Кучета“, „Лодка в гората“, „Пътеки“. Романът „Време разделно“ на Антон Дончев беше публикуван през 1964 г., а „Цената на златото“ от Генчо Стоев - през 1965 г. Първан Стефанов, Иван Динков, Любомир Левчев, Андрей Германов, Никола Инджов, Христо Фотев, Стефан Цанев, Слав Караславов или Константин Павлов в началото на 70-те вече бяха автори на стихосбирки, които красноречиво изразяват суверенния им свят на художници. Същото се отнася за творбите на белетристи като Дико Фучеджиев, Дончо Цончев или Кольо Георгиев. Нужно ли е да споменавам, че знаменитият роман на Ивайло Петров „Мъртво вълнение“ влезе във всекидневието на българина още през 1961 г. Валери Петров, даден за пример на „върнал се на работа прогонен творец“, именно през 70-те трябваше да изпие чашата на не едно социално унижение. Докато неповторимата му поема „В меката есен“ получи кръв и плът през 1961 г.

Твърди се, че през 70-те „безкрайно беше уважението към ветерани на националната култура като Дора Габе, Елисавета Багряна, Дечко Узунов, Панчо Владигеров, Асен Найденов и други големи наши творци“. Не проумявам защо този вид „уважение“ се предоставя само на пословичните години, когато културата се управлява от Людмила Живкова. Всъщност споменатите творци и преди 70-те години, и след тях са били оценявани по достойнство. Виж, друга е работата с Атанас Далчев, който беше истински реабилитиран като мислител, поет новатор, през 60-те години, и то с активната намеса на Георги Джагаров. Тогава се разкри мястото на Константин Константинов в новата ни литература, а прозата на Емилиян Станев заслужи по-високи, проникновени оценки.

Казвам ги тези неща, защото споменът за Людмила Живкова не би могъл да бъде „сакрализиран“ с непрецизирани характеристики за писатели и художници.

Що се отнася до упражнения произвол спрямо Недялко Йорданов преди 70-те години, вероятно Писарев има предвид скандала с пиесата на поета „Ние сме на 25“ на IV национален преглед на българската драма и театър през 1969 г. Държа да отбележа, че този скандал е огледално копие на новата ограничителна (даже репресивна) политика на БКП след Пражката пролет. И ако отношението към Н. Йорданов беше смекчено малко по-късно, това отразяваше новите нюанси в общопартийната политика на „културния фронт“, когато Тодор Живков на няколко пъти демонстрира благосклонно отношение към поета и театъра от Бургас. Така че реакцията на Л. Живкова спрямо Н. Йорданов, ако въобще се е проявила през 70-те години, е била своего рода „когато гръм удари, как ехото заглъхва...“. Не съм чувал Л. Живкова да е изразявала по-специално внимание към Стефан Цанев. Иначе помня, че когато спряха „Любовни булеварди“, за спектакъла на Младежкия театър се застъпи лично министърът на културата Георги Йорданов и той бе реализиран от Младен Киселов в една от залите на НДК. По този начин Георги Йорданов постъпи и като защитаваше ръкописа на „Хайка за вълци“ от Ивайло Петров. „Образ и подобие“ на Йордан Радичков, сценарии на Константин Павлов и публицистиката на Стефан Продев.

Може би заключението на П. Писарев за Тончо Жечев е сравнително по-коректно. Трябва обаче да се има предвид, че Тончо Жечев спадаше към същия кръг от избраници на Людмила Живкова и че на сериозно проблемно равнище развиваше идеята за компромиса като най-жизнена творческа форма на „оцеляването“ в националната ни история, както и за прогреса, който се постига чрез просвета, а не толкова чрез революция. През 70-те години тези възгледи намираха синхрон с възгледите на отделни видни партийни дейци, вероятно и с предчувствия на първия държавен и партиен лидер.

Павел Писарев привежда редица примери за разширяване на международните контакти на българската култура със световната духовност през управленските години на Людмила Живкова. Кой би могъл да отрече онова, която тя стори за научното изследване на старата българска история, за честването на 1300-годишнината на България, за организацията на изложбите на тракийското изкуство и на българските икони по света? Тогава ни гостуваха световни знаменитости на изкуството и културата, самостоятелно или по линия на писателски срещи и фестивали на изкуствата. Разбира се, всичко това се замисляше и организираше не като противопоставяне на партийното ръководство, а по-скоро с оглед на демократизирането на духовния ни живот, осъществявано и от ръководни фактори на БКП.

Тук бих искал да обсъдя някои от твърденията на П. Писарев за „догматични крайности и прояви на личен тоталитаризъм“ по времето на Л. Живкова. Не че ги е нямало, но защо и как този тоталитаризъм е „личен“ и защо се дават тези три, цитирани от автора на статията, примера?

Съгласен съм с П. Писарев, че за книгата на Блага Димитрова и Йордан Василев за Елисавета Багряна навремето бяха публикувани и по-тесногръди съждения. Но тази книга бързо получи сериозни литературни оценки, белязани от признателност спрямо положения труд от Бл. Димитрова и Йордан Василев, което авторът пропуска. По-скоро може да се пише за остри критични бележки по отношение на романистиката на Блага Димитрова. Упражни се уместно критика спрямо художествените качества на романите, към прекалената абстрактност на изложението и умозрителното построяване на образната им система („Лице“, „Лавината“).

Догматизъм имаше в критическите наблюдения върху пиесата на Иван Радоев „Човекоядката“ - това не е избягало от погледа на автора на статията. Струва ми се, че аз единствен от театралните критици написах доста обширна статия във в. „Култура“ с позитивен анализ на творбата. Не може да се отрече обаче, че именно Т. Живков пречупи сектантското отношение към спектакъла „Човекоядката“ след негово посещение в театър „София“. Писарев, като ресорен зам.-министър, застана тогава в защита на пиесата и на театъра, което потвърждава колко различна може да бъде гледната точка на лицата, които действат от името на държавното и партийното ръководство. От друга страна, зная, че Людмила Живкова протегна ръка на Желю Желев в труден за него момент, когато той от марксически позиции критикуваше остарели постановки.

Ще обърна внимание на един детайл. Когато се пише за собственото творчество на Людмила Живкова, най-вече за книгите й „Казанлъшката гробница“ и „Четвероевангелието на цар Иван Александър“ (Лондонското четвероевангелие), не би трябвало да се пренебрегва фактът, че й помагаха видни учени като проф. Иван Дуйчев, проф. Александър Фол, проф. Иван Маразов и други.

В заключение ще обобщя, че политиката, която Людмила Живкова провеждаше в културната област и която действително се отличава със сериозни успехи, не бива да се отделя от общото движение на новата социалистическа култура в течение на половин век от двайсетото столетие. По-правилно би било да се говори за единен историко-културен процес с различни етапи на своето осъществяване. Да се говори, че по време на социалистическото развитие е имало нарушаване на човешки права, проява на насилие и на ограничаване на демокрацията, но също и че тогава е проведена невиждана по мащабите си модернизация. Че държавата ни се нарежда между страните, извършили индустриална революция. Че у нас народът живее осигурено, със защитен социален статус. Че културата, образованието и науката имат достижения, еталон на националния гений. През периода на социализма се сътворяват произведения, които остават в класиката на българската култура.

В такава динамична историческа среда, сред такива борещи се едни с други обществени сили, в подобна атмосфера на съзидание, но и на обособяване на социални интереси, естествено е българската култура да бъде подлагана на тежки изпитания и същевременно да разширява параметрите на предназначението си като индивидуално и колективно самопознание, като прорицание на съдби и идеи. Затова, колкото и високо да оценявам периода 1976-1981 г., когато начело на управлението на националната ни култура стои Людмила Живкова, държа този период да се разглежда във връзка, в унисон с общите тенденции и проблеми на нашата култура през втората половина на ХХ в. Да се видят в този период и успехите, и грешките, включително успехите и грешките на самата Людмила Живкова. Да се сложи край и на спекулативното противопоставяне между Тодор Живков и Людмила Живкова, изфабрикувано от хора, които направиха крупна кариера върху гърба на Живковата дъщеря.

Заключенията за културната политика през 80-те години, когато Л. Живкова вече не е сред живите, също не би трябвало да са еднозначни. Не може да се отрече, че тогава сили от БКП, около члена на Политбюро Милко Балев - ръководител на канцеларията на Тодор Живков, се поблазниха да ревизират от догматичен ъгъл управленската дейност на Л. Живкова през 70-те години (макар официално да се представяха за нейни ревностни продължители). Но без видими резултати. По същество постигнаха известни резултати в театъра с помощта на цензуриране на пиеси и спиране на спектакли. Иначе заплахите с партийни санкции в другите сектори на културата оставаха на вербално равнище. Духаха нови исторически ветрове и тях никой не беше в състояние да удържи. Това пролича с организирането на 23-ата генерална конференция на ЮНЕСКО. Българските интелектуалци вече работеха за дълбоко преустройство на социализма заедно с немалък брой ръководни фигури на БКП и на държавата. Значими международни фестивали се организираха през 80-те години, след смъртта на Живкова. Увеличи се и делът на конформистите с техния усет за приспособяване. В произведения главно на млади творци започнаха да надделяват настроенията на разочарование, на изгубени надежди, на скептични равносметки, на глумене с безсмъртието на идеологиите.

Обособи се кръг на „новодисиденти“, предвождан от наследници на номенклатурата. Те реализираха в променени условия интересите на „кастата“ (с изследване на генезиса и психологията на този социален слой още през 60-те години се заеха творци като белетристът Емил Манов, театралните режисьори Леон Даниел, Асен Шопов и др.). В този аспект цензорите от 80-те се ограничаваха с подобия на репресии, с фиктивни мерки. Не можаха да си позволят чрез наказване на българските „деца на Арбат“ да влязат в смъртоносен двубой с овластените бащи. Такива протести ги охраняваха среди с висок партийно-държавен ранг: бащите бяха предусетили как децата - върху културния терен - подготвят почва за бъдещи преображения на техните родители в „гробокопачи на социализма“.

С отдалечаване на времето, когато Л. Живкова ръководеше Комитета за култура, би трябвало оценките за дейността й да придобиват все по-голяма обективност. Но се оказва, че и трийсетте години след смъртта й са недостатъчни за солидни исторически изводи. И в размислите на П. Писарев се срещат прозорливи наблюдения върху Живкова, изразени с несъмнен пиетет пред приносите й, но и навеи от перестроечното мислене за социализма в близкото минало. „Людмила Живкова, подчертава Писарев, беше странна птица в социалистически кафез. Имаше ли тя амбицията да промени само културната политика, или самия казармен социализъм, това не мога само аз да кажа“.

Както се вижда, опонирам не на това, че социализмът отпреди двайсет и три години е бил обременен с пороци, с насилие, с подминаване на свободата като върховна човешка ценност. Опонирам на непремереното дефиниране на социалистическото време като „кафез“ и „казарма“, от които „престолонаследницата“ Людмила Живкова искала да ни измъкне.

Не зная дали тонът и смисълът на написаното от мен отговаря на конвенцията думи по случай седемдесетгодишен юбилей. Но съм убеден, че образът на Людмила Живкова като политик и деец на културата ще спечели, ако бъде съобразен по-категорично с жизнените и историческите реалности!..

Павел Писарев е един от ерудираните български журналисти, бил е ръководен кадър в „културното направление“ на социалистическа България. Неотдавна прочетох с наслада мемоарите му „Подир изгубеното време“ (2011). По-конкретно, грабнаха ме страниците за детството и младостта на автора, отговорите, които дава на „неудобни“ въпроси, строгият политически анализ за ситуацията във Франция през 60-те години. След прочита разбрах колко отдавнашни са връзките на Писарев с Л. Живкова и с нейното приятелско общество и как отрано се е формирала плетеницата на техните взаимоотношения и доверие. Според мен това до голяма степен обяснява увлечението на автора да възвисява образа на дъщерята на Т. Живков. И все пак Павел Писарев е могъл в новата си публикация по случай 70 години от раждането на Людмила Живкова да се обърне по-далновидно не толкова към емоциите, колкото към трезвия разум, към безпощадната му откровеност, с която назовава истините за живота и хората, за техния исторически фон и място...

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата