Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

РУСИЯ ПРЕДПОЧИТА АСАД ПРЕД ИСЛЯМИСТИТЕ

Е-поща Печат PDF

Мирният план на Кофи Анан за Сирия зависи от подкрепата на Русия. Но докато САЩ, Европа, държавите от Персийския залив и Турция засилиха натиска си срещу Дамаск, Русия отказа публично да обсъжда свалянето от власт на Башар Асад. И на фона на твърденията, че ЦРУ доставя оръжия на опозицията, руските оръжейни търговци продължават стабилно да снабдяват силите на Асад.

Тази ситуация не предвещава нищо добро за Сирия. Дамаск и опозицията все още смятат, че решението е пълното елиминиране на другата страна, а техните чуждестранни приятели до момента не са направили много за това да накарат участниците в конфликта да постигнат някакъв компромис. Освен ако не настъпи някаква голяма промяна във вътрешната динамика на конфликта, Русия най-вероятно няма да промени своята позиция.

За Москва Сирия не е преди всичко близкоизточна геополитика, алианси от времето на “студената война”, оръжейни продажби или дори специални интереси, като пристанището Тартус. Регионалната геополитика и регионалните съюзи са също толкова важни. Там става дума за Иран, а не за Русия, и въпреки че оръжейните договори и Тартус са важни, те са на втори план.

От гледна точка на руската политика в Сирия, подобно на Либия, Ирак или Югославия, преди всичко става дума за световен ред. За това кой взима решенията. Кой решава да се използва военна сила? Кой решава кои да са участниците във военната интервенция? И кой решава при какви условия, правила и контрол ще се използва военната сила?

Разбира се, както навсякъде другаде, принципите на Русия са свързани с нейните национални интереси. Москва се опасява, че разрешаването на САЩ да използват сила, когато пожелаят и без външни ограничения може да доведе до военни интервенции близо до руските граници или дори в рамките на тези граници – например, в Северен Кавказ. Москва категорично се противопоставя на използването на сила без ясен мандат от Съвета за сигурност на ООН и руското настояване за „зелена светлина” от Съвета за сигурност се корени в това, че страната има право на вето.

Руснаците не само се противопоставят на външна военна интервенция без мандат на Съвета за сигурност на ООН, те отхвърлят и концепцията за смяна на режима под външен натиск. Тази подкрепа за ненамесата не е изненадваща, имайки предвид, че теоретично всички режими, с изключение на тези в развитите демокрации, може да бъдат сметнати за нелегитимни.

Политиката на Москва се формира и от оценката на вероятния изход в Сирия. От самото начало руските близкоизточни наблюдатели не са толкова оптимистично настроени относно „Арабската пролет”. Виталий Наумкин, най-известният руски експерт за региона, нарече случващото се „Велика ислямистка революция”.

Докато други видяха повторение на европейските демократични революции през 1848 или 1989 година, руснаците правеха паралели със своята собствена революция през 1917 година. Единственият въпрос беше кой месец ще е „Червеният октомври”. По-рано руски политици, сред които и външният министър Сергей Лавров, изразиха опасения, че „Ислямистката пролет” ще отвори пътя за религиозни радикали и съюзници на „Ал Каида”. 18 месеца по-късно тези прогнози се сбъднаха – след Муамар Кадафи в Либия има хаос, съобщава се за присъствие на „Ал Каида”, внасят се свободно оръжия, ситуацията има дестабилизиращо влияние върху Мали. В Египет се стигна до изборен триумф на движението „Мюсюлмански братя”, смятано от Москва за терористична организация.

Този страх е още по-изразен по отношение на Сирия, където насилствено сваляне от властта на Асад ще бъде последвано от хаос, а радикални групи и „Ал Каида” ще заемат позиции само на неколкостотин километра от проблемния Северен Кавказ на Русия. Въпреки че проблемите в Северен Кавказ са вътрешни по характер, местните джихадисти черпят вдъхновение и подкрепа от Близкия изток. Олимпийските игри в Сочи са след по-малко от две години и Москва се опитва да предотврати всичко, което може да дестабилизира южната граница на Русия.

По всички тези причини Москва предпочете брутален ред пред хаос в Сирия. През цялата 2011 година руските маневри в полза на Асад успяха да съкрушат опозицията, подобно на Саудитска Арабия в Бахрейн. Но конфликтът продължи и широка западно-арабска коалиция оттегли признанието си за режима на Асад, а няколко страни започнаха да въоръжават опозицията. Русия все повече се опасява от продължителна гражданска война и ескалиране на насилието.

До момента обаче не се е случило нищо, което да принуди Москва да промени позицията си. Ако вътрешната динамика драстично се промени, то Русия може да поиска да си сътрудничи със САЩ и с други държави, но само ако целта е „преход”, а не „смяна на режима” в Сирия.

 

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата