Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

„ПО ДЕЛАТА ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ”

Е-поща Печат PDF

В бр. 22 на в. „Нова Зора” от 5 юни т.г., започнахме с „Битка за сърцето на Родопа”. Поводът бе научната конференция в Смолян, проведена на 5 май т.г. – „Помаците: версии за произход и съвременна идентичност”, където Нов български университет е представен от Евгения Иванова и нейния доклад. Твърдението на г-жа Иванова, че имало „все по-отчетлив процес за обособяване на отделен етнос, обхванал не само елитите, но все по-големи масиви от хора” предизвика широк отзвук не само сред местната общественост и регионалната преса.

Предложихме на нашите читатели и текста на Никола Простов „По делата им ще ги познаете”, в който авторът отхвърля твърдението, че помаците са турци, заявено от турския учен проф. д-р Ахмед Гюншен, както и твърденията на народния представител от ДПС г-н Ариф Агуш, че „националното осъзнаване на потомците на насилствено помохамеданчените българи” е свързано с т. нар. възродителен процес.

Спорът очевидно ще продължи и за в бъдеще, като по всяка вероятност ще се „обогатява” с нови и нови нюанси, факти и свидетелства.

В тази връзка отново даваме думата на г-н Никола Простов, още повече, че главният редактор на смолянския вестник „Отзвук” не е намерил за подходящо да помести на страниците си думите на един човек, който говори от първо лице за проблемите и историята на всички тези болезнени точки от съвременния ни живот.

ЗОРА

Г-н Зарко Маринов, главен редактор на в.”Отзвук” – гр. Смолян, изрази открито своята позиция по въпроса за националното осъзнаване на българите мохамедани. Благодарен съм на г-н Маринов за това. Диалогът с него и с народния представител г-н Ариф Агуш е важен и аз ще го продължа.

Радва ме дискусията по този наболял въпрос, защото смятам, че е време за честен и безпристрастен преглед на фактите. Време е за опрощение, време е за освобождение от рамки и илюзорни представи. Време е да спрем да живеем само с миналото, с раните, огорчението и злобата, родена от тях. И най-вече е време за път и посока напред, време е като единен народ да създадем проспериращ модел на българското общество и икономика.

Крайно време е да покажем, че ние, родопските чеда, сме неповторими по дух и душевност, че сме по европейци от много други народи. Та нали и думата Европа се среща за пръв път по българските земи.

В предишната си статия заявих, че се гордея, че съм един от участниците в националното осъзнаване на българите мохамедани. Потвърждавам го отново и ще се опитам да обясня защо това е мое лично верую и позиция. Преди това ще подчертая, че процесът на национално осъзнаване на българите мохамедани продължава и сега, не е приключил, и днес се изразява в нашите, на всички населяващи Родопа, отношения, както и в националното ни определяне.

Ако преди процеса на т.нар. културна революция в Смолянска област българо-мохамеданите са приемани и третирани като втора категория, за разлика от българите християни; ако преди (навремето) сред българите мохамедани се е ширила неграмотността, капсуловаността, затвореността, изостаналостта в културното развитие, неучастието в политическия и обществен живот; ако преди отношението на българите християни към българите мохамедани е било пренебрежително (в Смолян се е считало, че на българите мохамедани може да се възлагат само дейности като превозване и разхвърляне на гюбре и цепене и пренасяне на дърва); ако преди по облеклото и поведението можеше еднозначно да се отличи българина мохамеданин от българина християнин, то положението става съвсем различно след процеса на „културната революция” в Смолянска област.

Горд съм, че със своя честен труд съм успял да допринеса за това днес да не е възможно да различиш кой е българин мохамеданин, кой е българин християнин. Ние живеем заедно, работим заедно, споделяме радости и скърби. Децата ни растат и учат заедно, женят се едни за други, макар и с известни неизживени предразсъдъци от по-възрастните и от двете страни. Гордея се, че и аз съм спомогнал с нещо скромно за това културно издигане на родопския край.

Отново бих желал да благодаря на г-н Зарко Маринов. Публикуваните от него снимки на българо-мохамедани от другата страна на границата дават възможност на вас, читателите, да сравните българо-мохамеданите, живеещи на българска и на гръцка територия. „Когато фактите говорят, и боговете мълчат”...

И един поглед назад във времето. Както отбелязах вече, аз съм един от многото възпитаници на Родопския пансион в Пловдив, от 1960 г. Там бяхме 36 млади хора в една група - Асан, Зюлфи, Кемал, Мехмед, Енвер, Емин, Илия, Никола, Стефан и т.н. Нашите отношения са били винаги отношения на приятелство и братство. Ние бяхме едно цяло. Когато някой страдаше, страдахме всички. В Пловдив всяка събота се организираха забави на две места. Като 17-годишни младежи (1963 г.), аз и моят приятел Салих бяхме сред редовните посетители. На една забава харесахме две момичета от една гимназия. Танцувахме с тях и се радвахме на взаимно привличание. Спомнете си първите трепети на любовта! Човек не усеща как бързо тече времето. Тогава нямахме часовници и мобилни телефони и аз, притеснен от възможно закъснение, се обърнах към приятеля си: „Салих, хайде да си ходим, че ще ни заключат”. Реакцията на неговата „възлюбена”, чувайки името му – Салих, бе тежка. Обърна се кръгом и заяви, че не желае да я търсим повече. Тръгнахме си натъжени и мълчаливи. Когато отидохме в пансиона, Салих ме помоли още от следващия ден да го наричам Сашо. Написа желанието си и в писмо до баща си, който не се съгласи да удовлетвори молбата му и дойде до Пловдив с намерението да го прибере на село. Салих (Сашо) отказа. Наложи ни се да работим три нощи като товарачи на Сточна гара, за да може Салих да завърши учебната година, понеже баща му спря да му праща пари. През ваканцията моят приятел успя да убеди баща си в правилността на своето решение. Как, той си знае. Баща му се примири с новото име на сина си - Сашо.

Решавам се да споделя и едно лично преживяване. През 1973 г., пътувайки от Пловдив за Смолян с автобус, съдбата ме срещна с едно русо, синеоко, много красиво момиче. По време на почивката в Нареченски бани се запознах с нея. Тя също беше студентка, както и аз. По името, с което се представи, разбрах, че е българо-мохамеданка от района на Ардинското корито и нейният и моят баща са приятели. Между нас се зароди симпатия, която бързо прерасна в дълбоко и благородно чувство. При една от нашите срещи аз й предложих да се оженим. Получавайки в отговор нейното съгласие, ние се договорихме всеки да уведоми родителите си, а на следващата вечер аз да се срещна и да разговарям лично с нейните родители, т.е. да поискам тяхното разрешение - благословия за нашата женитба. Моите родители подкрепиха желанието ми. Баща ми с радост се съгласи на бъдещото сродяване със семейство на приятел и съпартиец. Заминах на следващата вечер с автобуса в селото на моята любима, за да й поискам ръката. Знаех къде живеят, понеже вече бях ходил на гости при нейните родители. Отидох до къщата, но се оказа заключено и нямаше признаци на живот. Помислих, че са някъде по работа и ще се приберат по-късно. Съседката, излязла в това време, ми каза, че допреди малко били тук. Почуках настойчиво още няколко пъти на вратата, но никой не се обади. Седнах на прага и запалих цигара. След 15-20 минути усетих раздвижване. Вратата се отключи и на прага се показа бащата на моето момиче. Беше разбрал, че нямам намерение да си ходя и „за да не му черня главата”, ме покани да влезна в тяхната къща. Майката на момичето ни наля по чаша с ракия, поднесе и салата. Зарадвах се, че нещата вървят добре. Отпихме по глътка и аз изразих своето уважение към тях, поисках им и разрешение за женитба с дъщеря им. Майката изчезна. Бащата се ядоса, почервеня и категорично ми каза: ”Аз нямам дъщеря, която да я дам на каурин”. Останах като ударен с чук по главата. Приятелят на моя баща - те работеха по въпроса за националното осъзнаване заедно с него, ми дава такъв отговор... Помолих да се видя лично с любимата си и да чуя нейното мнение. Родителите „увъртаха”, но разбирайки колко упорит и твърдоглав съм и че няма да отстъпя, докато не говоря с нея, накрая я доведоха. Горкото момиче! Не можете да си представите каква промяна й бе наложена и на какво бе заприличала само за едно денонощие. Попитах я направо дали все още иска да се омъжи за мен. Отговорът й бе, че не може да „строши хатъра” на баща си. Какво оставаше за мен? Станах, извиних се за главоболието, което им създадох, и си тръгнах пеш през планината (а планината лекува). На сутринта си бях в Смолян. Отидох в къщи да се избръсна и подготвя за работа. На външната врата се срещнахме с баща ми. Той не повярва на разказа ми и ме обвини, че с нещо съм обидил и засегнал тези хора. Това е моята лична история за раздялата с прекрасното синеоко момиче от автобуса.

След две години, в болницата в Смолян, съдбата ме срещна с нейната майка. Поинтересувах се как е дъщеря им, а тя се разплака. Моето момиче се бе омъжило „за каурин”, без да ги уведоми. Живели със съпруга си в един далечен град и не желаела да ги види.

Всички бяхме докоснати по един или по друг начин от националното ни осъзнаване в Родопа. Всеки може да разкаже нещо от онова време. Хиляди случаи могат да се опишат. Разбирам колко огорчени са били хората, върху които е упражняван натиск да променят името си. Знам, че тази горчилка при някои продължава и до днес и ги довежда до свръхчувствителност в някои отношения.

Ще разкажа още един случай, свързан с моята работа в ДС. Един от моите агенти, който беше почти на годините на баща ми, човек с авторитет в обществото, беше останал един от последните в населеното място, където живееше, и не си беше сменил името. Това беше с цел зашифровка и разширяване на разузнавателните му възможности. Поставена му беше задача. Един от моите висши началници отива в партийния комитет в града и под влияние на оплакването на партийния секретар, че „този” не си сменя името, и това пречи на „процеса”, „взема по-сериозни мерки”. Извиква го в Районното управление на МВР с призовка. Когато агентът отива, началникът му удря два шамара, принуждавайки го незабавно да си смени името. Представяте ли си какво е било огорчението на този човек? Мен лично ме беше срам да се срещна с него. Как да обясня и да се извиня заради това необмислено поведение на ръководител? На следващата среща агентът дойде точно навреме, както обикновено. Заяви ми, че аз нямам вина, че имам началник „дивак”, но освен това ми каза и нещо друго, което и до днес е живо в паметта ми: ”Вие, комунистите, няма да устискате и пак ще ни върнете имената”.

Още ми звучат в ушите неговите думи.

Та така, уважаеми читатели, да си дойдем на думата. Сменяха се имена, къде доброволно, къде насила (доброзорно). Сваляха се забрадки, фереджета, шапки и носии. Унищожаваха се паметници на гробове и се подменяха плочи на чешми, за да няма турско-арабски имена. Събаряни са минарета, текета и мечити. Нима е честно всичко това да се приписва на Държавна сигурност? Защо? Колко от моите колеги или аз самият сме взимали кирки или чукове и сме разбивали? Да! Вярно е, че органите на МВР се използваха „за плашилка”. Това, както и някои изкривявания от отделни служители на МВР, доведоха до натрупване на ненавист към тези органи. А и от 23 години постоянно се оплюва ДС. За всичко сме били виновни ние, служителите в тази структура, дори и за боя на негрите в Америка. Други виновни няма!

Кое наложи смяната на имената на българите мохамедани в Смолянски окръг през 1970 г. според моето скромно мнение? Още преди Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) има емиграция на българо-мохамедани в Турция. Там има много повече българо-мохамедани, отколкото тук, в България. Преди 09.09.1944 г., а и около тази дата, процесите на емиграция не спират. През 1949 г. е сключена спогодба между България и Турция за изселване на някои категории български турци. След това има и няколко изселнически спогодби за събиране на разделени семейства, една от последните беше през 1969-1970 г. Такива неща поддържаха изселническа психоза сред турското население в България, която се отразяваше и на българите мохамедани, чиито близки вече са се изселили в Турция. В архива на ДС може да се намери повече от достатъчно информация по темата. Имало е подписка за отделянето на Родопите от България, подписка за включване и българо-мохамеданите в изселническите спогодби, за оказване на помощ от Турция и т.н. През този период турското разузнаване е изключително активно и освен че използва изселническата психоза, използва и пантюркизма като основно средство за въздействие върху български граждани. Накратко, какво представлява пантюркизмът? Майката родина (ана ватан) се грижи за всички „външни турци” (тези, които са извън пределите на Турция), а там, където има турци, това е изконна турска територия. Към „външните турци” се причислявяха и българо-мохамеданите, и циганите мюсюлмани, и татари, и гагаузи, и всички мюсюлмани. Възможност да се убедите в това, имаше по време на Научната конференция в Смолян в началото на май т.г. Радва ме, че тази истина прозвуча от изявлението на професор д-р Ахмед Гюншен от Балканския изследователски институт в Одрин, а не от мен. Това е едната страна.

На партийното ръководство в окръга му трябва бърз актив пред „голямото началство”. Този бърз актив се трупа за сметка на хорицата в Родопа планина, а по-късно и в цяла България. Това е процесът на подмяна на имената. Факт е, че партията, правила най-много грешки по националния въпрос, е БКП. След 10.11.1989 г. БСП продължи да ги допуска, и така до днес. Това, от друга страна, за да стигнем до криворазбраната демокрация.

След 10 ноември 1989 г. България се оказа „разграден двор”. Разбити органи за сигурност, разбита и разбивана икономика, противопоставяне на всеки срещу всеки и т.н. Завиждах на колегите си разузнавачи от Турция и Гърция, които тогава се разхождаха навсякъде и можеха да получат каквато си искат информация. Само ще спомена, че през 1991 г. в Смолянска област имаше 64 висши офицери (от майор нагоре) от МИТ (турското разузнаване), дошли като бизнесмени, инвеститори, производители, от Западна Европа, търсеха си невести, издирваха близки и др. Не става дума за „Асоциацията на балканските турци”, които също не стояха със скръстени ръце. Спомнете си и спонтанното отприщване на туристическия поток от онези години, когато нашите граждани пътуваха масово за Турция и Гърция. Колко ли агенти можаха да вербуват моите колеги от Турция? („Халал да им са”!)

Защо споменавам Гърция? Защото и КИП (гръцкото разузнаване), както и МИТ, използваха българи-мохамедани, живеещи на „съпределна територия” - т.е. Беломорска Тракия, за обработка, изучаване и вербовка на български граждани и събиране на разузнавателна информация.

Това бе „терена”, на който се провеждаше и продължава да тече неравностойният двубой с явното надмощие на една от страните, който продължава и сега. Народът, върху чийто гръб на  се „провежда мачът”, е един и същ - бедният родопски народец. Горко му!

В предишната си статия споменах операция „Ислямски кинжал”. Припомням го отново с добавка, засега, „Зелена змия”. Ако не сте обърнали внимание и на „прегръдката на анакондата”, моля ви, помислете само защо американският университет е в Благоевград и защо точно в Смолян се проведе научна конференция за „Произхода на помаците”. Дали е случайно? Обърнете внимание и на резултатите от самоопределянето на българите мохамедани! Нима ще допуснем, каквото е желанието на някои, да се насрочи „допитване до народа” (референдум) за създаването на самостоятелна автономна област „Помакистан”? Под чий протекторат ще бъде тя, евентуално гръцки, турски или български?

Родопчани, събудете се! Докога ще позволяваме да ни обработват, използват и въздействат религии или идеологии, теории и партии, за да гласуваме за „тях”?! Стига са ни разделяли! Време е да заемем нашето достойно място, защото ”Който владее Родопа, той владее България”. Както казваше Николай Хайтов - „Силни ли са Родопите, силна е и България”.

На г-н Ариф Агуш ще му кажа, че всички ние носим „старите си самари”, и аз, и той. Всички сме обременени с миналото си. Ще го помоля да спре да хули ДС. Ще му препоръчам да се огледа в своята къща, дали някой не е бил агент на „тази омразна” ДС. С него нямаше да говорим сега за Барутин, ако е била удовлетворена преди години молбата на околийския управител в Девин, ”да намали състава на помашкото население в Девинско с 23 000 души”. По молба на Дружба „Родина” Христо Караманджуков и генерал Каишев се застъпват пред правителството това да не се допусне. Затова ви моля, ”не богохулствайте” по адрес на „Родина”. Това са светли и чисти личности. Мога да Ви разбера, защото Вие не сте родени и не сте живели в Родопа планина и Ви е далечна душевността на родопчанина.

И още нещо, г-н Агуш, не се опитвайте да оказвате влияние на един сериозен държавен, независим орган, какъвто е прокуратурата. Ако иронизирам някой, то иронизирам Вас и тези, които Вие използвате, за да упражнявате натиск върху уважаваната от мен държавна институция. А какво ще кажете за изявленията на високо платени апологети на пантюркизма? Нима Валя Балканска е туркиня? Нима в Космоса лети турска песен? В това ни убеждават политици, научни работници и журналисти. В публикацията на Иван Георгиев във в. „Уикенд” от 23-29 юли 2011 г. заглавието е „Туркинята Валя Балканска...”. Това, че сме турци, ни убеждаваха и по време на научната конференция в Смолян. За неграмотните и продажни политици няма да говоря, защото много от тях не могат, или не искат да направят разлика между българите мохамедани и българските турци.

Време е да спрем да се делим на „наши” и „ваши”. Ние сме едно цяло – все сърцати родопчани!

Спомнете си песента „Сбирайте се, балканджии”. Да простим и да забравим! (Между другото, фамилията ми произлиза точно от „Прости ми, Боже!”) Да разберем и да не допускаме да ни разделят, противопоставят и експлоатират!

Една древна поговорка гласи: „Когато чуеш да бие камбаната, не питай кой е умрял. Умрял си ти. Умряла е частица от теб”.

Аз се радвам на всеки жив човек и страдам за всеки заминал си от този свят, защото този всеки един е част от моя живот. Радвайте се и вие! И нека нашата Родопа пак запее само песни за хармония, любов и красота! Поздравявам всички родопчани с един стих от Кирил Маджаров:

“Гордей се, Родопа, и вдигай чела

над стръмни гранитни скали.

Закърмила в буря велики дела,

размахвай на воля широко крила,

достигай самите орли!

(“Родопа”)

С уважение към всички

Никола ПРОСТОВ

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата