Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

НОВОТО ИЗДАНИЕ НА МИТОЛОГЕМАТА “БЪЛГАРИЯ – 16-АТА РЕПУБЛИКА НА СССР” 2

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 23

Тезата, защитена от проф. Драганов за “националното предателство” на БКП и на Тодор Живков, които решават да присъединят България към СССР, е ефектна, конюнктурно необходима в идеологическия поход срещу устоите на “зрелия социализъм” от втората половина на 20 век, но и в борбата срещу Тодор Живков. Тя обслужва радикалната промяна на идеята за преустройство: от исторически наложеното дълбоко реформиране на социализма в практика и дейности за реставрация на капитализма в неговите изостанали, паразитни и социално несправедливи форми.

Не съм убеден, че Бащите на българското преустройство, в това число техните идеологически кадри у нас, са знаели в подробности какви ще бъдат историческите резултати от техните действия.

Те по-скоро са следвали сляпо образеца, предложен им от съветските лидери Горбачов и Яковлев, съгласявайки се да разрушат изцяло наследствата от социалистическия период, включително и в икономиката, да окарикатурят, унизят и осъдят като корумпирани и национални предатели голямата част от бившия комунистически елит. В български условия това се осъществява като изключване от партията на повече от три хиляди и петстотин партийни членове и кампанийно “зачеркване” на Тодор Живков от картата на нашата история. За тази цел се използват масовите настроения сред гражданството, особено сред интелигенцията, на които многолетният лидер беше омръзнал с опитите си да възвърне преодолени практики от времето на култа към личността, да създава привилегии за високопоставения партиен и държавен елит, да превръща собствения си вкус и интереси в закон.

В същото време Бащите на преустройството изпитват страх от реставрация на хората, близки до бившия Първи, не са и сигурни в подръжката на народните маси, които гледат “отстрани” на десетоноемврийските събития. Въпреки че организаторите на “преврата” полагат неимоверни усилия да придадат усещането за “масовост” чрез един или два митинга в столицата, провъзгласени за публични събрания на “опозицията”. Ето защо първото, което тези организатори извършват, е да завладеят ръководствата на телевизията и радиото, да проникнат в печата, за да мултиплицират ефекта на своите послания сред населението.

Според мен организаторите на 10 ноември в онези дни надцениха силите на Тодор Живков за съпротива и отпор, а и той, както се оказа, е нямал намерение да преобръща общоевропейския процес; разбирал е, че малка България не би могла да се противопостави на процеси, преминаващи под диригентската палка на западните и съветските ръководители. Новите лидери на БКП, а скоро на БСП, решиха за по-сигурно да се справят веднага с опонентите си вътре в партията, като извадят обаче собствените си имена от списъка на “виновниците” (макар и те да бяха преди 10 ноември членове на Политбюро, ЦК, Секретариат и др.).

В това ожесточение, гарнирано с хомерична боязън от привържениците на Тодор Живков, се е стигнало и до ровене в историята на БКП, за да се видят “тъмните дела” от тоталитарната епоха. В началото и пленумите на ЦК на БКП за отношенията между Р България и СССР е трябвало да бъдат употребени за развенчаване на Тодор Живков и на елита, ръководен от него.

Едва по-късно се дава приоритет на представата за зловещата съветска империя, с която България не трябва да има нищо общо. Така да се каже, трябва на всяка цена българският народ да бъде убеден, че пътищата на България и Русия кардинално се разминават, че нашата страна и като минало, и като настояще, е органично звено от западната цивилизация (с уклон към англосаксонската цивилизация). Такава интерпретация откриваме и в изказването на президента Плевнелиев, който правейки изповед за беззаветната си преданост към Запада, категорично дефинира, че Съединените щати са “огромният ни стратегически партньор”, и добавя “посоката” е натам. Похвалва се, че “знам английски добре”... В този план “поливалентното” изказване на президента чрез публикациите на проф. Драганов се възвръща към базисната си същина като директно разобличение на Тодор Живков и БКП.

Моето намерение е да прощудирам главно стенограмата от декемврийския пленум на ЦК на БКП през 1963 г., за да установи читателят на коя страна е истината, кое от писанията за пленума е резултат от политическа поръчка или активно пристрастие, и кое плод на добросъвестно изследване.

Нямам амбиции да се представям за човек, който дава нов прочит на историческия документ, тъй като допълвам своите наблюдения с казаното от изтъкнати съвременни историци и политически личности. Възможно е в хода на съжденията ми да се получават и отделни различия с гледните точки на „единомишленици”, но те не променят общата логика. Ще дам два примера с обективни мнения и становища за този пленум на уважавани професионалисти: доц. Евгения Калинова, преподавател в СУ “Климент Охридски”, и академик Георги Марков, доскорошен директор на Института за история при БАН и безспорно най-авторитетният и ерудиран, най-добросъвестният проучвател на новата и най-нова българска история. Заслужава да се доверим на нещата, които споделя академикът.

Но преди това,

какво казва доц. Евгения Калинова?

Според нея съществуват два “нови” мита,, които са пуснали “дълбоки корени”. Първият мит е за “българската следа” в атентата срещу папа Йоан-Павел Втори, отглас от “пропагандната война между Изтока и Запада”. Другият мит, подчертава Калинова, е “за тъй наречената 16-а република”. Тези два мита се градят върху политическа основа, като методът за тяхното представяне е, образно речено, “ако търсим по-сериозно, ще намерим доказателства”.

Защо “16-ата република” е мит?

Ето го текстът на доц. Калинова: “Словосъчетанието “16-а република” липсва в документите на двата пленума на ЦК на БКП от 1963-а и 1973 г. В тях става дума за все по-тясно сближаване и сливане ъс Съветския съюз в сферата на икономическите отношения. Всъщност документ с искане България да стане “16-а република” съществува от края на 50-те години. В него са посочени данните на всеки от подписалите го. Тези хора призовават комунистическата партия да направи нужното България да се присъедини към СССР.”

Доц. Калинова с научна прецизност фиксира ориентацията на пленума от 1963 г. към икономическото състояние, отказвайки се да обслужва политически ангажименти. Стойностни са наблюденията й относно хипотетичните намерения на Живков да присъедини България към СССР. Историчката ситуира в този контекст и дискутираната тема за националния суверенитет – дали Живков се отказва от него, или предоставя неговата участ на необозримото бъдеще: “През 60-те години икономическата ситуация в целия Източен блок е била много сериозна – споделя доц. Калинова. – Излизането ни от тази криза зависи от помощта, която очакваме от СССР. Зависи от специалното отношение, което трябва да извоюваме от Съветския съюз в сериозна конкуренция с останалите държави от СИВ. Първата си молба за помощ Живков отправя към Хрушчов. Като изрично предупреждава участващите в пленума през 1963 г.: “Да не шумим по въпроса”. Едновременно с това прави следната обосновка: “Да, въпросът с държавния суверенитет е притеснителен, но става дума за далечното комунистическо бъдеще, когато държави няма да съществуват.” Т.е., това желание за сливане на България със СССР в перспектива е предназначено за очите и ушите на Хрушчов, от когото зависи отпускането на пари. Хрушчов обаче е свален и се налага втори път, вече при Брежнев, да се повтори цялата история. Тя завършва с успех.

Статията на акад. Георги Марков

е отпечатана във в. “Преса”, на 28 май 2012 г., осем дни след изказването на президента Плевнелиев за “извършеното национално предателство” от Тодор Живков и членовете на ЦК на БКП през 1963 г. Академикът е предпочел сарказма вместо анализа на събитието, тъй като според него ставаме свидетели на политически произвол и афера, а не на търсене на историческата истина. Затова заглавието на публикацията е: “Историята не е дъвка за политици”, а подзаглавието, изпълнено с определено внушение: “Не е било възможно България да влиза в СССР, знаели са го и преди 50 г.”.

Имайки вероятно предвид президента Плевнелиев и неговия Чикагски гастрол, акад. Марков навлиза в темата с поучителен преамбюл: “Държавник е онзи политик, който успява да направи от политиката история, а не да употребява историята в политиката”. Той смята, че и извън документите от партийните пленуми е ясно, че Т. Живков никога не би присъединил България към СССР и поради национални причини, и поради личен интерес, а и във връзка с геополитическите договорености между великите сили след Втората световна война.

Структурообразуваща фраза в неговия текст е оформената колонка, наречена: “Никой не посмя да пипне договореното в Ялта”. Според акад. Марков “фактите” относно т. нар. 16-а съветска република са отдавна известни ведно с тяхното еднопосочно тълкувание. На четири пленума на ЦК на БКП между 1963 и 1973 г. Тодор Живков предлага все “в перспектива... сътрудничество... сближение... обединение... сливане с великия Съветски съюз” прочие, и прочие. Запознатите с политическата шахматна дъска обаче знаят, че това е невъзможно. Знаели са го тогава в Москва и София. На Ялтенската конференция и в последвалите споразумения през 1945 г. за разделянето на Европа между Тримата големи, на България е предложен статута “съветски сателит”, но не и “съветска република”. И при най-острите кризи на “студената война” никоя от силите победителки от Втората световна война не посмя да посегне на задружно установения ред.”

Акад. Марков твърди, че даже да са съществували намерения за “сливане” на България със СССР у отделни партийни дейци, това обаче най-малко се отнася до Тодор Живков и до съветското ръководство. За тях над всичко стоят Ялтенските договорености, които никоя от великите сили – победителки във Втората световна война, не е посмяла да наруши, посягайки “на задружно установения ред”. Той изтъква още, че фактите относно т. нар. 16-а съветска република са отдавна известни. И което е съществено: според него тълкуването им е било “еднопосочно”. Несъмнено той има предвид както “откритието” на проф. Драганов, така и различните интерпретации на проф. Ивайло Знеполски, д-р Желю Желев, журналиста Христо Христов и др.

С несъмнена злъч академикът пише за “етикета национално предателство”. Според него в користно сътворени публикации се злоупотребява с обвиненията в национално предателство, каквото става с пленумите на ЦК на БКП и първия държавен и партиен лидер Тодор Живков. Няма как авторите на такива текстове като разумни същества да не знаят, че Т. Живков не е възнамерявал да “слива България със СССР”, че подобно предположение, независимо от разгорещените речи и изповеди на комунистическия лидер, се изравнява с абсурд. Но тези автори, именно защото са наясно с материята, категорично настояват, че се осъществява “национално предателство”.

Характерно е заключението на акад. Марков:

Учудващо е, че точно тези, които наричат Живков Правешки хитрец, същевременно го изкарват кръгъл глупак. Тато няма никакъв интерес от превръщането на неговото “царство-господарство” в поредната съветска република, а той да бъде 16-ият първи секретар, вместо да си остане генерален секретар. Неговите артистични напъни са по-скоро от стремежа да се покаже “най-верният съветски сателит” в Европа, защото в Азия съществува Монголската народна република, която първа би станала съветска още през 20-те години на 20 век.”

И по-нататък: “Вечната дружба” има не само висока политическа, но и икономическа цена. Отворете сметките за милиардите щатски долари от реекспорт на нефтени продукти за Запада или от износ на търсени модели съветско оръжие в Близкия и Средния изток. Прагматиката при Живков постепенно взема връх над идеологията, защото така се крепи и неговата почти абсолютна власкт в Народна република България. “Съветският чук на Балканите” не съществува само на марксистко-ленинска почва и плановете за неговата употреба не се разискват на пленуми на ЦК, а в строго поверителните разговори “на най-високо равнище”.”

Все си мисля, че следващият крайно язвителен пасаж от статията на акад. Марков е отговор на импровизациите на Р. Плевнелиев в САЩ, но и на писанията на колегата проф. Драгомир Драганов, който със садистично чувство съжалява за пропуснатите шансове да има процес срещу Тодор Живков в качеството му на “национален предател”. Убеден съм, че акад. Марков е бил жегнат от “маньовъра” на Драганов да дели колегите си на “чисти” и “нечисти”, на “чухи” и “чихи”, според “ранглиста”, правена от Б. Брехт в една от пиесите му.

Естествено е проф. Драганов като персона, обслужила българското преустройство, видоизменило се в криминален преход, да набира самочувствие, защото неговите твърдения се подпечатват от официалните властови институции, докато нелицеприятното слово на акад. Марков няма да се понрави на новия тип субекти с довчерашна комунистическа и с днешна демократична закваска.

Едва ли методът, използван от проф. Драганов за делегитимация и развенчаване на “националното предателство” на Тодор Живков, може да намери по-подходяща критика за себе си от тази, която упражнява акад. Георги Марков. Съжденията, съветите, препоръките и негативизмите му освен „поучаване” на проф. Драганов, са и своеобразен влог в осветляване на морала в науката:

“Има морални присъди – размишлява акад. Марков, - които могат да превърнат политика в политически труп, приживе и дори посмъртно. Етикетът “национално предателство” е сред тях, защото то не е какво да е “обикновено” простимо предателство, а се предават интересите на един цял народ. Това е по-страшно даже от предаването на Левски, ако наистина е имало такова. И точно това проклятие се превръща в изтъркана и повредена плоча, на която игличката е спряла и се повтаря до втръсване на едно място: “Наа...циоо...наален...прее...дател!”

Поставянето на опозоряващи табели

е най-лесното, но не и най-достойното поведение. Историкът трябва да вникне внимателно в смисъла на документите, защото те са създадени в определена историческа среда. Цитатите не обясняват от само себе си събитията, защото и фактите се създават от хора по отношение на други хора или държави. Задължително е гледната точка да набере височина, за да обхване не само събитието, колкото велико и скандално да е то, а целия сложен исторически процес.”

Има нещо символично, че акад. Марков – потомък на българска търговска фамилия от Калофер, преподава социална етика и толерантност към социалистическото минало на синове и дъщери от номенклатурни семейства с комунистическа летопис. Трябва ли тъкмо акад. Марков да се явява бранителят на ценности, които едва ли принадлежат на “родовия му герб”?! Като плесница по бузата на левите приспособленци звучат думите на академика: “Комунистическата партия и комсомолът щедро раздадоха кадрите на прехода, чиито “експерти”, “съветници”, “депутати” и дори “министри” ни водят вече 23 и половина години, едно поколение време, по “пътя на моловете” и духовната нищета. Вярно е, че имаше концлагер “Белене”, но остана и НДК, където вече разни партии свикват своите конгреси. Такава е историята, господа политици, и тя не става за дъвка, та по-добре си купете най-качествената в света – американската...”

С право акад. Марков съветва нашите политици да се тревожат повече от друго, например от демографската криза. През 1989 г. България “наближаваше заветния 9-и милион, а сега са ни причислили от ООН в тъжната графа: “Изчезващи народи”.”

Според мен изказването на президента Росен Плевнелиев за “16-ата република” не бива да се подценява, погрешно ще е, ако се възприеме за инцидентно. Нека не забравяме, че това изказване изразява генерални насоки в политиката, провеждана от днешните властници, че то се появява в момент на тежка икономическа за страната и политическа за ГЕРБ ситуация. Понастоящем електоралната подръжка за герберите намалява, спада и влиянието на премиера Бойко Борисов сред населението. А само след година идва ред на поредните избори за парламент. Една загуба на ГЕРБ на тези избори ще означава катастрофа за тази партия. Поради тази причина ГЕРБ ще използва в предизборния период най-активно фалшивата идеологема за „16-ата съветска република” като форма на „опозоряване” на БСП и нейните коалиционни съюзници.

Герберите се страхуват и това, че ако загубят изборите, веднага след тях ще започнат проверки на криминални действия, извършени от висши техни ръководители. Дай Боже, новите разобличения да не бъдат придружени с търсенето на лично и социално отмъщение. В този план днешните управляващи създадоха предварително „удобна среда” за разгръщане на политически и съдебни кампании – този път срещу тях, - на ръба или извън закона. Вече съществува специализиран съд; прието е бюджетът да заделя огромни средства за полицейско подслушване; смята се за нормално лицата първо да бъдат обвинени, а после да се търсят доказателства; новият закон за конфискациите предоставя всички възможности на новите властници да обсебват материалното имущество на своите политически врагове в полза на “обществото”. Най-вероятно бизнесмени, които през управлението на ГЕРБ са били принудени да се разделят с бизнеса си, попадайки под клаузи на обвинителни актове, също да поискат “възмездие”. Тогава не би било изненада, ако се започне с арести и дела на субекти, за които се счита, че днес “колят и бесят”. Ако отново се разследват “сръбски връзки”, но с обратен знак, ако се „употребят” грамите на американския посланик Н. Пр. Байърли за ГЕРБ и Б. Борисов.

Тези и други не по-добри обстоятелства принуждават партия ГЕРБ да воюва “със зъби и нокти”, за да си осигури парламентарната победа. Иначе, освен такива “неприятности”, я очаква и по-безславен край от НДСВ.

Изправен пред такива дебнещи го опасности, разбираемо е защо елитът на ГЕРБ вече впрегна цялата държавна машина (на пълни обороти), за да смачка с позволени и непозволени средства политическите си опоненти, и най-вече БСП като най-значимата и влиятелна опозиционна сила.

Освен това, тъй като нещата в държавата не вървят на добре и гражданите започнаха да проглеждат, ГЕРБ прави, а в бъдеще ще полага и по-очевидни усилия, да си гарантира подкрепата на САЩ. Това също е причина президентът Плевнелиев да се опита в Чикаго да разобличи Тодор Живков и БКП заради “16-ата република”, да целуне знамето на Запада, припомняйки отличните си знания по английски език. А САЩ по справедливост би трябвало да признаят, че досега са нямали такава верноподаническа към тях власт в България, която наред с Косово на Хашим Тачи е политическа, военна и геостратегическа опора на балканските им интереси. И тъй като САЩ в момента реализират основните насоки на българската външна политика, на икономиката и финансите, наред с това още от 1989 г., 1990 г. няма как Росен Плевнелиев, Бойко Борисов или Цветан Цветанов да не дават мило и драго, за да получат американска протекция. В този аспект антируската риторика е задължителен аксесоар на типичното за колониална администрация поведение на нашия президент.

Тук, както казах, ще се включи и темата за новия цивилизационен избор, за чиято легитимация дадоха своята „лепта” двамата предишни президенти Желю Желев и Петър Стоянов, а сега се мъчи да заслужи „признание” и новият български държавен глава Росен Плевнелиев. Да се надяваме, че ще го обслужват по достойнство и нашите доморасли политолози и социолози, които налагат новата ни ориентация на държава, самолишаваща се от историческа памет.

следва

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата