Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

НОВОТО ИЗДАНИЕ НА МИТОЛОГЕМАТА “БЪЛГАРИЯ – 16-АТА РЕПУБЛИКА НА СССР” #1

Е-поща Печат PDF

На 20 май т.г. президентът Росен Плевнелиев взе участие във форум на НАТО, състоял се в Чикаго. Там той се срещна и с представители на българската общност, пред които направи важни геополитически изказвания. Основното в тях, както и в други негови изявления в САЩ, е, че той е противник на Русия, която според него може да ни служи единствено за “взаимно изгодно сътрудничество” в икономиката, но не и за други “задачи”. Впрочем, руснаците ни мамели с цената на газта – продавали ни я 600 долара за 1000 кубически метра, докато на останалите европейски страни я продавали “400 долара максимум”. Още докато беше в САЩ български енергоексперти опровергаха президента, като обясниха неговия гаф не толкова с изопачаване на фактите, колкото със слаба информираност и подвеждане от президентски съветници. Това, че всъщност Плевнелиев цели да се хареса на най-крайните антисъветски кръгове във Вашингтон, се вижда и от следната му унизително комформистична реплика: “Като президент моите посещения в чужбина ще са от София на Запад. Някои преди мен може да са ходели другаде, но за мен това е посоката... Знам английски добре и искам да градя доверие между България и огромния ни стратегически партньор САЩ.”

Третият акцент от новата външнополитическа и вътрешно конфронтационна визия на президента Плевнелиев се съдържа в негова формулировка, съобщена пред нашите съотечественици. На въпрос на емигрирал инженер, свързан със социализма и патриотизма, Р. Плевнелиев заявява категорично: “Аз ще бъда много откровен с вас. България още не е приключила и не е затворила тази страница. За мен най-голямото предателство, най-големият отказ от държавност е решението на ЦК на БКП през 70-те години – 167 души единодушно гласуват България да стане 16-а република на Съветския съюз. Дали това се е случило във Второто българско царство? Тази страница не е затворена. Аз се надявам, че няма да бъде забравена. Не може вие да подарите собствената си държава на друга държава.

Аз дори планирам заедно с българските академични среди да затворим заедно тази страница. Нека да я извадим, да видим какво е било тогава, да го покажем на народа, за да преглътнем, да го затворим. Вие говорите за трудолюбие и патриотизъм. Те просто подаряват България на друга държава.”

Както се вижда, президентът Росен Плевнелиев безалтернативно легитимира себе си като безкомпромисен прозападен политик, който се отнася с пренебрежение и негативизъм към Руската федерация и руснаците, но в замяна на това сочи за главен съюзник на България – “огромния ни стратегически партньор САЩ”. Едва ли е случайно, че от лексиката му отпада темата Европейски съюз и обвързването на страната ни с Брюксел. Вероятно в тон с основната тенденция на кабинета Борисов, и Плевнелиев приема като най-голяма национална ценност васалното положение на България по отношение на Съединените щати.

Още при първи прочит проличават няколко фактически грешки, недопустими за речника на такава престижна персона. Първо, въпросният пленум се е състоял на 4 декември, 1963 г., а не през 70-те години на 20 век, както дословно казва Плевнелиев. И второ, никакви 167 души, тоест членовете на ЦК на БКП, не са гласували “България да стане 16-а република на Съветския съюз”, защото такова конкретно гласуване не се е състояло. А и фразата “16-а република на СССРлипсва от протокола на заседанието на ЦК на БКП.

Не искам да обвинявам президента в патологична злоупотреба с ресурсите на лъжата, но странно е все пак един президент толкова често да допуска неточности и фалшификати.

Очаквах след дипломатическите и политически недоразумения, консумирани от особата му, кабинетът на президента да излезе с опровержение – разяснение, че Плевнелиев е искал да внуши едно, а публиката е разбрала друго, че той е имал предвид не “това и това”, а другото, което сега се сервира. Нищо подобно! Само медиите ни информираха с доза патос за Плевнелиевите откровения и със злъч разобличиха “най-голямото предателство”. Намериха се и обидени личности от контингента на “академичните среди”, с които президентът възнамерява “да затворим тази страница”. Те го обвиняват, ни повече, ни по-малко в “плагиат”, тъй като противно на становището му, не той, а те първи отворили въпросната страница.

Първият обиден се оказа историкът Драгомир Драганов, а после макар и в не толкова вълнуващо-протестни мащаби, историчката Искра Баева. Както се полага, проф. Драганов озаглавява своя текст: “Първооткриватели... аман от тях!” (в. “Преса”, 23 май, 2012 г.). Под статията на професора се разполага написаното от Искра Баева, в която се припомня кому принадлежат заслугите.

Дълбоко оскърбен, проф. Драганов опонира на господин президента, че “още през декември 1989 г. тогавашният вестник “Народна култура” в две публикации огласи плановете на ръководството на БКП от 1963 г. и 1973 г. за “създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика – в перспектива с нейното сливане и по-нататъшното политическо сливане между България и СССР.” Професорът припомня, че същият автор на в. „Народна култура” давал точни данни за фондовете и архивите, където се намират документите. И добавя, че от скромност не може да спомене “името на автора на тази публикация”. Проф. Драганов, оспорвайки “откривателските” ламтежи на Плевнелиев, привежда като пример и публикация на доц. Искра Баева от 1993 г. Тя обаче имала по-свободен достъп до архивите, което прави нейния научен труд по-облекчен от труда на пионера-историк, дръзнал още през декември, 1989 г. да оповести цялата истина – без грим и кулиси.

С язвителност и превъзходство проф. Драганов пише за други свои колеги, които смятали, че “замисълът не бил присъединяване” на България към съветската империя, а просто с празни приказки за сближение да бъде извоювано привилегировано място за България при оказването на суровинна, енергийна, икономическа и политическа помощ от страна на Съветския съюз. “Подозрението” на проф. Драганов е, че част от неговите колеги след 10 ноември 1989 г. са побързали да се разграничат от “обкръжението” на Живков и преднамерено му “спретнаха кокошкарското дело № 10”, докато трябвало да му се организира процес за национално предателство (“Ако вместо това той беше уличен в национално предателство, те щяха (колегите – б.м.) да са в ролята на негови съучастници”.

Статията на доц. Искра Баева “Има ли връзка между наука и политика” има това значение, че разшифрова името на закодирания първи автор на публикацията за “злополучния” пленум от декември, 1989 г. Така разбираме, че скромността на проф. Драганов е съвсем оправдана, тъй като неговото перо дава живот на идеята за “националното предателство”, игнорирано от други негови колеги историци, уплашени, че при съответно съдебно разследване ще ги привлекат за “негови (на Т. Живков – б.м.) съучастници.”

“Наистина ли страницата е била затворена?” – пита доц. Баева и отговаря: “Още в края на 1989 г. Драгомир Драганов публикува във в. “Народна култура” статията “Как за малко да ни няма”. През 1991 г., предизвикана от твърдението на Тодор Живков, че това са измислици, публикувах материала “Щяхме ли да станем шестнайста република?”. Публикувани бяха и стенограмите от скандалния пленум на ЦК на БКП. “Инициативата” на Живков се анализира във всички лекционни курсове по съвременна българска история в СУ. Накратко – тук няма нищо неизвестно, скрито, неразсекретено, което в академичните среди трябва да вадим, да обсъждаме и да анализираме – то отдавна е част от историческото познание.”

Какво установяваме?

Полемика между президента Росен Плевнелиев и преподавателите историци проф. Драгомир Драганов и доц. Искра Баева по съществените проблеми на протеклите пленуми на ЦК на БКП няма. Оспорва се кой е първопроходецът, пионерът на разобличаването на “националното предателство” на Тодор Живков и на членовете на ЦК. Без съмнение, палмовата клонка на откритието принадлежи на проф. Драгомир Драганов, а едва след него за заслуги може да претендира доц. Искра Баева.

Проф. Драганов съобщава една любопитна подробност: не само той, а и редица други фактори с претенции за “научна дейност” през последните две десетилетия са се занимавали и се занимават с дилемата “16-а република” като форма и способ за пълно дискредитиране на национално предателската роля на БКП в новата българска история, както и за демаскиране на “империята на злото – СССР”. Тук проф. Драганов с едър шрифт подчертава смисъла и значението на организираната от видния теоретик на антикомунизма проф. Ивайло Знеполски конференция в началото на тази година по темата “България – 16-а република”. Говори с респект за предстоящото публикуване на документален сборник с материали от “национално предателските пленуми” в рамките на “Президентската библиотека” на д-р Желю Желев. В подобен ракурс би трябвало да се отбележат и имената на такива културолози като проф. Ивайло Дичев, или това на журналиста на свободна практика Христо Христов. Би трябвало да очакваме и функциониране на предложената съвместна научна асоциация между президентството и “академичните среди”.

Така че в случая става дума не само за несполучливо изказване на президента, за публикации на проф. Драгомир Драганов, а и за системна разработка на този “научен проблем”, за неговото обезпечаване с кадри и финанси, за широкото му внедряване в съзнанието на народа. Вероятно системното разработване на “националното предателство” на БКП се координира с новата цивилизационна ориентация на страната ни, провъзгласена официално от бившия президент Петър Стоянов и намерила кристализация в редица опити за пренаписване на българската история, за туширане на славянския ни и корен и православно вероизповедание, за описване на руския народ като “чужд” и “враждебен” на националните ни интереси, като първобитен завоевател, който непрекъснато, през векове и десетилетия, е провеждал линия и политика на асимилиране и поробване на българите.

Предизвикателно и журналистически раздвижено е да се пише, както проф. Др. Драганов: “Моята теза я потвърдих с документи, които публикувах в края на 1989 г. във в. “Култура”. През 1963 г. Живков казва, че България трябва да стане 16-а република на Съветския съюз. След което изпраща Станко Тодоров в Москва. Тодоров успява да издейства няколко стотин милиона рубли. По това време Хрушчов е първи секретар на ЦК на КПСС, а Анастас Микоян е министър-председател. На летището Хрушчов нарича Станко Тодоров “дорогой Станко”. А Микоян седи до него и мърмори: “Какой дорогой, золотой вышел.” Действително Станко Тодоров си тръгва златен, защото успява да издейства двойно повече пари.”

Не мога да си обясня как е възможно професор по история от ранга на проф. Драганов да продължава да твърди как Живков казал, че България трябва да стане 16-а съветска република, щом тази фраза липсва в проучваните от него документи. Иначе речта му наистина е игрива и забавна, редят се събития, почерпани от подхвърлени остроумия, вицове и лични спомени на еди-кой си, който вече не е между живите.

Правят впечатление и други неща

Основните научни и преподавателски кадри, заели се с антируската и антикомунистическата проблематика, с разобличаването на БКП, са наследници на комунистически дейци със сериозни позиции в БКП до 1989 г., а останалите са подготвяни, издигани и научно профилирани в идеологическите централи на БКП – институти и академия. И тук не е важно на каква политическа партия и движение днес симпатизира даденият индивид, дали е член на дясна или лява партия, членува ли в БСП, СДС, ГЕРБ или Царската партия, дали ги е напуснал, обявявайки се за “свободна валенция”. Интересен е паралелът между произхода, например на президента Плевнелиев (от ГЕРБ), на проф. Драгомир Драганов (напуснал БСП), на доц. Искра Баева (членуваща в БСП): бащата на Росен Плевнелиев тогава завежда отдел в Окръжния комитет на БКП – Благоевград; бащата на проф. Драганов – оперативен сътрудник в ЦК на БКП; бащата на доц. Искра Баева – оперативен сътрудник в ЦК на БКП и посланик. Проф. Ивайло Знеполски е един от елитните кадри на Академията за обществени науки при ЦК на БКП, а проф. Желю Желев – научен сътрудник в Института за култура при Комитета за култура, близък съратник на Людмила Живкова.

Явно, това са наследници на високо ценени кадри на БКП, които след 10 ноември, 1989 г. попадат, под един или друг предлог, под крилото на Бащите на българското преустройство Андрей Луканов, Петър Младенов и Александър Лилов. Що се отнася до изтъкнатите историци в областта на съвременната история като акад. Христо Христов, проф. Мито Исусов, акад. Илчо Димитров (за него проф. Драганов подготвя “пакет” от индулгенции), или акад. Димитър Косев, те няма как да бъдат привлечени от новите управляващи, тъй като през онези години са възприемани за контингент на Тодор Живков. Смятат ги, че са съавтори на партийни документи за патриотичното възпитание на народа, на разработки за нова политика спрямо Македония с твърдо отстояване на българския интерес в тази югославска република, на нови аспекти на балканската ни политика, която нерядко влиза в противоречие с политиката на СССР, подозират ги, че са ангажирани и с “възродителния процес” като научна обосновка, а не като практика.

Затова Луканов и останалите първенци на българското преустройство са принудени да използват млади и недоказали се все още историци, между тях и проф. Драгомир Драганов. През 1989 г. той работи, доколкото ми е известно като университетски преподавател в Испания, изпратен от официалната власт на България. В духа на проф. Драганов и аз ще се опитам да смеся истината с дочутото, което не всякога е отглас от правдата. Разправят, че самият проф. Драганов, тогава преподавател по нова и най-нова история, споделял със студентите си как в Испания съвместявал преподавателската дейност с други специфични задължения в полза на отечеството.

Показателно е, че в края на декември 1989 г., когато новото ръководство на БСП и държавата има далеч по-належащи инициативи - как да извърши прехода към пазарна икономика и демокрация, как да преустрои партията със специални права по конституция, как да демократизира страната, как да отговори на очакванията на Запада, как да реши последиците от „възродителния процес”, как да отговори на интересите на номенклатурната класа, която заменя ръководните си функции с функции на собственика и пр. и пр., проф. Драгомир Драганов навлиза в територията на управлението на Тодор Живков, занимава се с неговото окончателно политическо обезсмисляне.

Излиза, че пионерските усилия на проф. Драганов

във връзка с “16-ата република на СССР” не са били случайни, нито гола приумица. Те са представлявали “научно покритие” на евентуален процес срещу срещу „националното предателство” на Тодор Живков. Досега не е изяснено защо, как тъй не се случва това толкова необходимо на Бащите на преустройството пренасочване на съдебното дело. Може би между Бащите на преустройството да се е получило разминаване поради, да речем, по-особеното гледище на Александър Лилов? Може би юристи да са обяснили на А. Луканов несъстоятелността, очаквания провал на подобно дело от гледна точка на правните и законовите норми? Може би са попречили някои от западните политици – приятели на Тодор Живков? Докато днес, макар и постфактум, изглежда, е дошло време да се нажежи антируската атмосфера, настъпил е моментът да се приведат „доказателства” за новата ни цивилизационна ориентация, за оправдаване на днешния отказ на българските управляващи от насъщни начала на националния суверенитет и независимост! Както за неудачите на ГЕРБ в управлението на държавата днес се обвинява единствено тройната коалиция, така политическата сервилност на Борисов, Плевнелиев и ГЕРБ пред Вашингтон, тяхното поголовно зачеркване на категориите “национален суверенитет” и “национална независимост”, трябва да намерят извинение в “националното предателство” на БКП и Тодор Живков.

Прочетох откъси от току-що написаните спомени на проф. Драганов. Той разказва увлекателно как след написването на статията му за националното предателство на БКП и Тодор Живков започва главоломният му политически възход в БСП. От историк с амбиции за бъдещо преуспяване и налагане той попада сред избрания елит на новата БСП, става депутат от същата партия. Навремето като знакова фигура на лявата партия неговата личност се открояваше непрекъснато в медиите и никой не предполагаше, че софийският народен представител на БСП във Великото народно събрание, участникът и в следващия състав на парламента от страна на партия “Отечествен съюз” на Гиньо Ганев (сигурно по препоръка отново на А. Луканов), толкова бързо ще се превърне в най-суров критик на БСП, на нейната политика, на нейни лидери като Жан Виденов и Сергей Станишев.

Друг е пътят на Искра Баева в БСП. Тя продължава да членува в нейните редици, като през периода 1995-1996 г. беше член на Изпълнителното й бюро. При честването на стогодишнината от рождението на Тодор Живков, когато ръководството на БСП се разграничи от юбилея (според мен неслучаен политически акт), организаторите му намериха за по-удобно и по-уместно речта в Правец да я произнесе доц. Искра Баева – един от критиците на бившия държавен и партиен ръководител Тодор Живков.

Следва

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата