Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Жив пред българската история

Е-поща Печат PDF


1.

В началото на 1994 г. чрез Вяра Стефанова , бивша колежка от в. „Литературен фронт”, получих кратко писмо от Тодор Живков. Текстът му беше сдържан, но авторът му ме наричаше най-добрия критик на преустройството и на Михаил Горбачов. Четял редовно статиите ми във в. „Дума” и те му допадали. Канеше ме на среща на ул. „Секвоя”, където беше „заточен”. Писмото породи любопитството ми, а може би поблазни и самочувствието ми. Към Живков дотогава не изпитвах кой знае какви топли чувства. Въобразявах си, че и той не се отнася толерантно към дейността ми като литературен и театрален критик, че не гледа с добро око на онова, което бях вършил като първи зам.-главен редактор на сп. „Съвременник” в началото на 70-те и като главен драматург на Народния театър „Иван Вазов” в началото на 80-те години. Струва ми се, че имах основания за това, в някои случаи по сходство с гузния, който негонен бяга.
Моето чувство, че Тодор Живков върши нередни неща, че може да организира покушения срещу новата ни култура звънна по-силно като предупредителен знак още по време на Четвъртия национален преглед на българската драма и театър (1969 г.). Дотогава адмирирах подкрепата, която той пет години по-рано даде на пиесата „Прокурорът” от Георги Джагаров, грижите му за изявените и за младите писатели и театрали, ласкавото му отношение към Емилиян Станев, търпеливата му позиция във връзка с различните видове „модернизми” в литературата и изкуството. Наистина, той не възпираше драматичната цензура, но гледаше по-рядко да се намесва при оценката на „спорни” творби. Приличаше на Хрушчов, който заклейми знаменитата изложба на Манежа в Москва през 1962 г. (тогава също я видях и бях поразен от скулптурите на Ернст Неизвестни, смаян от авангардизма на руските художници от 30-те). Съветският лидер наруга младите поети Евтушенко, Рождественски и Вознесенски, а след това ги покани на дружески разговор на вилата си. Към Младежката изложба от 60-те години Живков и неговите хора се отнесоха доста враждебно. Но това не попречи той да привлече в своя кръг един от най-даровитите – Светлин Русев. Така постъпи и спрямо Георги Джагаров, който през 50-те години написа най-безпощадните социални и антисталински стихотворения. Той също се озова сред близките му интелектуалци. Сега се намират хора, които се гаврят на това общуване на държавника с големите таланти (тук фигурираха още Йордан Радичков, Георги Марков, Въло Радев, Ангел Балевски, Дико Фучеджиев, Ивайло Петров, Дончо Цончев и други). Като наблюдавам каква пропаст зее между държавниците и интелектуалците на днешна България, почвам да проумявам колко е полезно за ръководителя на България да общува с духовния елит на нацията.
Но през 1969 г. нещата се бяха променили. Една от пиесите, представена на Националния преглед, „Ние сме на 25” (Бургаския театър) от Недялко Йорданов (реж. Асен Шопов) неочаквано получи остра санкция от Първия. В София той си позволи да напусне спектакъла още преди края му в знак на протест, че в него младото се противопоставя на старото поколение комунисти. Подобна невъздържаност беше крайно нетипична за Живков. Но по-грозното се случи след реакцията му в театъра. Наредено беше да се смени докладчика за продукцията на прегледа, а във всички вестници бяха публикувани разобличителни бележки за спектакъла и пиесата. Върху мен, възпитан в атмосферата на разобличаването на култа към Сталин, повярвал, че свободата на словото и на изкуството е отвоювана, този груб акт на държавника се отрази крайно разочароващо. И за да изразя възмущението си, на обсъждането на прегледа в Сатиричния театър изтъкнах до каква степен са високо идейни и партийни посланията на пиесата и на постановката. Ръкопляскаха ми присъстващите актьори, режисьори и театрали за първи и последен път толкова продължително и искрено. Смути ме жестоко и недоверието спрямо Йордан Радичков, написал първата си пиеса „Суматоха”. Своите недоволства ги отправях изключително срещу Живков, макар машината да е била способна да функционира и без негова намеса.
Следващото ми обезсърчаване го преживях като редактор в сп. „Съвременник”. Списанието започнахме да издаваме група млади писатели, като за главен редактор беше назначен Павел Вежинов. Но още през първата година той получи микроинфаркт и това наложи в процеса на работата да си изясняваме сами целите и задачите. Може би повлиях изданието да се изяви като орган на модерното мислене, да дава път на новите тенденции в българската и европейската литература. В тясното общество на Михаил Берберов, Димитър Дублев и Димитър Вълев, както и на Светлозар Игов, Максимилиян Киров, а по-късно на Андрей Германов и Иван Спасов, ние тенденциозно се обърнахме към новата руска селска проза, към Джойс и Симон дьо Бовоар, съпругата на „маоиста” Жан-Пол Сартър, Ласло Наги, а още към новата българска проза и поезия – Йордан Радичков, Генчо Стоев, Любомир Левчев, Иван Динков, Радой Ралин, Васил Попов, Тодор Вълчев, Михаил Тошков, Биньо Иванов, Ивайло Петров, Кольо Георгиев, Нино Николов и други. По препоръка на Дублев започнахме да публикуваме документална проза от Гюнтер Валраф, а аз препоръчах да открием как се казва и какво пише един руски новелист, чийто разказ с любовна история в градския трамвай бях прочел в унгарското списание за световна литература „Гадь вилаг” („Големият свят”). Дублев, с придобитата в Германия литературна добросъвестност и педантичност откри, че този автор е белетристът Валентин Распутин. По този начин поръчахме превода и отпечатахме повестта на Распутин „Пари за Мария”, която извънредно допадна на нашата читателска публика.
Не се хареса обаче на Живковата канцелария. Пратиха проверка в списанието, за да установят фактите и да вземат мерки. Тогава Вежинов доста се поизпоти, защото по-добре от мен разбираше какво могат да означават подобни мерки. Обвиниха ни в черногледство и в това, че пропагандираме изопачено изображение на съветската действителност. Распутин бил показвал героите си като много бедни и изгубили посоката на вярата си. На мен тези идеологически упреци ми се сториха смешни, но Вежинов ме предупреди да не съм така лекомислен. Затова уредихме среща в писателския ни ресторант на „Ангел Кънчев” 5 с втория човек на съветското посолство Николай Дихнов, който се оказа бивш фронтовак.
Разговорът ни мина сърдечно, пийнахме водка с мезета, очаквайки с Павел мнението на госта. А той най-неочаквано и най-сериозно произнесе, че Распутин е голям руски писател, че може да се сравнява с Толстой, Чехов и Достоевски. И че няма защо да се тревожим – щял да ни защити пред администрацията на Първия и да сложи край на нелепата история.
Като дълбоко вярващ в социалната идея интелектуалец тази постъпка на руснака ме трогна до дъното на душата. И в същото време порасна отчуждението ми от изкуствената система за цензура и контрол над творци, които желаят безкористно социализмът и културата ни да прогресират. И естествено, хвърлях обвиненията си отново срещу лидера на същата система.
Прескачайки детайли от следващите години, ще центрирам периода, когато работех в Народния театър. Директор тогава беше Дико Фучеджиев, който ми позволи доста свободни действия в репертоарната политика и гостуванията на режисьори извън състава на театъра. По този начин успях със съдействието на директора да поканя за гастроли двамата режисьори, обявени за „модернисти” и крайни недоброжелатели на „реалистичната” култура на Народния театър – Леон Даниел и Вили Цанков. Предложих още да направим драматизация върху повестта на Распутин „Последен срок”. Дико Фучеджиев пък договори Стефан Данаилов да се премести от Военния в нашия театър, същото се готвеше да стори и с Цветана Манева (актриса на „Сълза и смях”).
За зла участ, след премиерата на „Последен срок” в Политбюро се получи писмо от Пьотр Демичев – кандидат-член на Президиума на ЦК на КПСС и министър на културата, в което той изразяваше неудовлетворение от превратния показ на съветските хора и на тяхното съществувание – отново упреците бяха за очерняне на битието на сибиряка, за бедняшката обстановка, в който сме го показвали и пр., и пр. За чест на българското партийно ръководство (може би най-вече на идеолога Ал. Лилов) ни се подсказа, да не се безпокоим особено. А да видим как да не дразним руснаците. Предлагаха ни да направим „по-богата” сценичната обстановка и да променим отделни подробности от текста и режисьорските решения. Ние с Дико, след консултации с режисьора Крикор Азарян („Последен срок” е един от сценичните върхове на Азарян), решихме да запазим изцяло текста и режисьорските решения, като добавим реквизит, който да докаже колко заможно живеят сибиряците в техния затънтен и забравен от Бога свят.
Но разломът дойде с известно закъснение и пак бе свързан с Живков. Идва си един ден Дико от Народното събрание (тогава беше депутат), разстроен и сломен, за да изрече: „Край!”. Живков го бил нахокал шумно и невъздържано долу, в депутатската столова, че сме объркали репертоара, че сме рушали традициите на Народния театър с поканените режисьори, и че сме оголвали съседните театрални трупи с привличането на Данаилов и Манева.
Като по поръчение „отвън” се свика събрание на колектива, на което актьорите „сапунисваха” главно мен. Моят приятел Стефан Гецов, с когото години наред общувахме, ме предупреди да не подменям класическата виенска мебел с талашит. Помнех как завърши експериментът на сп. „Съвременник”: с решение на Бюрото на СБП (под председателството на акад. П. Зарев) бяхме освободени моя милост, Д. Дублев, М. Киров и Д. Вълев. Затова сега предпочетох сам да напусна, още повече че имах редовна работа в Института за изкуствознание при БАН.
Разказвам тези епизоди, за да удостоверя как в мен се напластяваха отрицателни емоции, така или иначе, отнасящи се до особата на Живков. Те се усилиха и след кратковременното ми пребиваване (шест месеца – 1983 г.) като съветник на Георги Йорданов в Комитета за култура. Постфактум ме информираха, че Милко Балев непрекъснато звънял на титуляра какво прави на такъв отговорен и доверителен пост лице, което е близко до театрала Гочо Гочев, сатирика Радой Ралин и пр. Узнах също, че дългосрочното „командироване” на режисьори – новатори от София в провинцията, спирането на пиеси и спектакли, ставало чрез Живков. Оказа се, че наш колега (театрален критик) имал директен достъп до кабинета му и там оформял становището на Живков, топейки колегите си (обяснявам си го с контактите на този колега с режисьор и актьори от Народния театър, както и с кръга на Мирчо Спасов и Милко Балев, който, като началник на канцеларията на Първия, е режисирал тази порочна процедура).
За първи път научих за тази “пренеприятна” практика от Георги Джагаров. Бяхме заедно с театроведите проф. Георги Саев и доц. Красимир Близнакова, когато той - година или две преди смъртта му - сподели как гореспоменатият колега разполагал с по-ефективен пропуск за посещение при Т. Живков отколкото самият Джагаров. Големият поет трябвало да информира предварително секретарката на Първия, за да получи прием, докато театралът доносник имал привилегия да влиза директно, когато пожелае при държавния и партиен ръководител. Джагаров назова името на този театрал, но тук не бих искал да се занимавам с “пране на мръсно бельо”.
Година по-късно след беседата с Джагаров, друг български държавник от близкото минало (той е жив и здрав!), по съвсем различен повод и без да съм му загатвал за думите на поета, потвърди нелицеприятната роля на цитирания от Джагаров театрал. Този държавник заяви, че неправомерните “наказания” на представители на родната интелигенция са се формирали не само по линия на ДС, а и в кабинетите на Тодор Живков и на кръга около Мирчо Спасов и Милко Балев. Същият субект, за който Джагаров говореше, по стар навик и днес обслужва властимащите, фаворит е на Бойко Борисов и на сервилните медии.
Този тип информация,  наред с останалите случаи на разминаване между моите възгледи за социалистическо изкуство и тези на апаратчиците, прибягващи към нечистоплътни услуги, допълнително ме ожесточаваха срещу Живков и “живковщината”.
Данните, които соча, с нищо не допринасяха, за да реабилитирам в съзнанието си моралния профил на ръководителя на държавата.

следва

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата