Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ЕВРОПЕЙСКАТА ПРОЛЕТНА ВИХРУШКА

Е-поща Печат PDF

Нашата добра Европа, която обикновено е определяна от коментаторите като скучна, старомодна и сякаш оставена на доизживяване, в последно време се превръща в емоционален център на световната политика. Правителства и лидери подават оставки, неизвестни кандидати печелят избори, уж добре обмислени перспективи за развитие се подлагат на съмнение или направо се преразглеждат. Казано накратко, Европа отново е недоволна от себе си, а това показва не само нейните вътрешни противоречия, но и нещо по-съществено – че тя не е изчерпала безвъзвратно своя интелектуален и революционен потенциал. Струва ми се, че ние трябва да сме доволни от тази промяна. Защото натрапваният образ на една самодоволна, чиновническа, задрямала в охолството си Европа, свила се под ядрения чадър на Северна Америка, уплашена от прогреса на Азия и Латинска Америка, опитваща се да ограничи притока на нежелани емигранти от Африка, дамгосва всички ни с печата на безсилие, сенилност и жестокост. Очевидно е, че ако наистина бяхме такива, ние нямаше да сме нужни на света. Но ние, европейците, сме други и това, което сме дали на човечеството в миналото, е предвестник за огромния бъдещ европейски принос в общото благосъстояние и мъдрост на нашата планета. Резултатите от изборите във Франция и Гърция преди седмица, както и събитията в Испания, Италия, Ирландия, Холандия и други европейски страни в последно време, могат да се тълкуват по различен начин – в зависимост от тълкувателя и целите, които преследва със своите разсъждения. Но сякаш няма спор за едно – че значителна част от Европа не е доволна от модела на развитие на нашия континент, а желаната интеграция се осъществява по начин, който не е от полза за много от членовете на Европейския съюз. Вероятно никой не поставя под съмнение необходимостта от интеграция, от постепенно създаване на обединена и силна Европа, която да налага интересите си в спор със световните гиганти: Америка, Китай, Индия, Русия (с нейната сложна евро-азиатска същност). Но пътят към тази бъдеща Европа може да бъде различен, интересите на отделните нейни страни-членки могат да бъдат защитавани в различна степен, а голямата цел за постепенно изравняване на икономическото им развитие като основа за изравняването на тяхното благосъстояние може да бъде изведена на преден план, но може и да бъде игнорирана. Тоест, по пътя към утрешна обединена Европа всяка отделна страна трябва да води ежедневна битка, за да защити своя интерес и да не позволи интеграцията да се превърне във форма за налагане на хегемония на една или друга държава в бъдещата свръхсилна Европа.
Разбира се, сложностите идват не само от необходимостта в нова Европа да се защитават справедливите интереси на всички нейни съставки. Във всяка европейска страна поотделно, както и в интегрирана Европа като цяло, има различни класи от хора (ако тази дума ви плаши, наречете ги „групи” или както ви се харесва), които имат свои цели и се борят за тях. Богатият и бедният, собственикът на фабрика и наемният работник, земевладелецът и ратаят от една държава на са едно и също нещо. По пътя към обединена Европа трябва да се търси начин за някакво приближаване на техните интереси, така че интегрирането на континента да донесе на всеки по-добър живот. И тук възникват безкрайно сложни въпроси за данъчната политика, за социалните разходи, за преразпределянето на създаденото богатство и между отделните държави, и между отделните групи от хора в тези държави. Всичко това може да се направи по различен начин, а тъй като равнището на морала в Европа не е (и не може да бъде) високо, всяка държава, както и всяка класа в тази държава, трябва да се бори за своите интереси. По някакъв начин тази борба трябва да се уравновеси, за да не унищожи обединяването на континента, от което всички би трябвало да имат полза.
Изборите във Франция и Гърция от 6 май са показателни за състоянието на днешна Европа, въпреки че и те не трябва да се абсолютизират. Ако нещо се случва в една страна, това не значи, че същото ще се повтори в друга. Не би трябвало да се правят спекулации от победата на социалиста Франсоа Оланд, с която, например, да се аргументира бъдещата победа на един или друг социалист в някоя друга страна. Всяка държава е свой отделен свят, всеки ръководител е човек с индивидуални качества, с някаква история зад себе си и с определено място в битката за влияние в своята партия. Затова конкретният анализ е нещо по-сериозно от повърхностните  аналогии, които напомнят повече за магия, отколкото за сериозна политика. Може би е по-правилно да се каже, че днешните избиратели отхвърлят политиката на досегашните техни управници, защото са недоволни от нейните резултати, от кризата, от безработицата и спадането на жизненото равнище. В последно време цената на недоволството бе платена от десните партии във Франция, Словакия, Холандия и Италия, но също така и от левите партии в Испания, Португалия и Финландия. А дали общото желание за промяна е свързано с определена група партии, дали течението ни влачи надясно или наляво, е все по-трудно да се каже, защото в наше време разликата между лявото и дясното става все по-ефемерна. Кариеристичните интереси на политиците, икономическите интереси на свързаните с тях групировки и личности от богатата класа като правило играят все по-съществена роля във всяка страна.
Значението на победата на Франсоа Оланд е голямо, но в по-различен смисъл. В предизборната си платформа той поставя под съмнение насоките на сегашната европейска интеграция, които бяха определяни най-вече от неговия предшественик Никола Саркози и от канцлера на Германия Ангела Меркел. Различният подход на Оланд и Саркози отразява принципните разногласия по един основен въпрос: дали интеграцията се прави в интерес на хората, или пък интересите на хората се жертват в полза на интеграцията.
И тук се разкрива широко поле за размисъл. Целта на обединените усилия на Европа е ускореното развитие на Стария континент.
Това развитие би трябвало да осигури по-добър живот за хората, при това не само за най-богатите няколко процента, а и за средната класа, и за слоевете, които изкарват хляба си със своите ръце („помагах на главата си с ръце”, пееше някога Владимир Висоцки). Успя ли да направи това досегашната европейска интеграция? За съжаление, отговорът е отрицателен. Успя ли да запази темповете на развитие по време на икономическата криза, избухнала в Америка и заразила стария континент? Тука също отговорът е отрицателен. Успя ли да съкрати бездната между доходите на богатите и бедните в Европа? В това отношение сякаш провалът е най-осезаем. Може би затова Франсоа Оланд излезе с програма, повтаряща някои идеи на неговия „патрон” – президента Митеран. В програмата си Оланд постави интересите на икономическото развитие преди мерките за строга финансова дисциплина и икономии, наложени от Европейския съюз (Пактът за финансова стабилност препоръчва годишен дефицит до 3 % и национален дълг до 60 % от годишния обществен продукт). Бъдещият президент на Франция обеща и да увеличи от 40 до 75 % данъка върху високите лични доходи (не зная как това се приема от нашите социалисти с техния „плосък данък” от 10 %), както и да повиши корпоративните данъци.
Тези обещания вещаят сериозни промени в Евросъюза, ако наистина бъдат осъществени. Нещо повече – те предполагат преразглеждане на вече достигнати договорки и промяна на цялостната философия за европейска интеграция. Ще поиска ли Франсоа Оланд наистина да тръгне по този хлъзгав път, или ще потърси оправдания, за да го изостави? Логичният отговор е, че вероятно ще търси компромис, който да промени колкото се може по-малко неща. Вероятно в най-скоро време Оланд ще бъде подложен на натиск и от страна на Германия, и от страна на бюрокрацията в Европейския съюз, на който едва ли ще устои. Но ако реши да прояви характер, ако в него се пробуди прочутото галско самочувствие и снизхождение към мнението на германския съсед, той би могъл да намери подкрепа и на едно неочаквано място – в малка Гърция, която на изборите в същата неделя, която даде президентския пост на Оланд, отхвърли решително двете традиционни партии, управлявали я на смени почти 40 години и приели безропотно наложените им от Европейския съюз фискални и структурни реформи. След две години затягане на коланите (намаляване на заплатите и пенсиите, повишаване на данъците, раздържавяване, съкращаване на работните места в обществения сектор и прочее), гръцките граждани осъществиха истинска революция с изборната бюлетина.
Обстановката в Гърция заслужава внимание не само защото става дума за наша съседка, но и защото тя е сравнително малка и сравнително изостанала страна, каквито има доста в Европейския съюз. Така че аналогиите с Гърция за нас са по-логични, отколкото сравнението ни с която и да е друга държава от съюза. На изборите и дясно центристката “Нова демокрация”, и ляво-центристката ПАСОК се провалиха с гръм и трясък. “Нова демокрация” получи 19 % от гласовете (34 % през 2009 г.), а ПАСОК – 13 % (43 % през 2009 г.). Плесницата по ПАСОК бе по-тежка, защото хората по принцип очакват една уж лява партия да защитава интересите им. Останалите гласове отидоха към няколко леви партии (от тях коалицията СИРИЗА получи 17 % и зае второто място), както и към крайно дясната „Златна Зора” (7 %).
Така се създаде положение, когато е трудно да се състави правителство и изходът може би ще е в свикването на нови избори, на които левите партии и „Златна Зора” могат да увеличат своите гласове. Вероятно натискът върху Гърция от Европейския съюз ще се засили, като бъдат предложени и някакви отстъпки, за да бъде избегнат неприятният за всички катаклизъм: финансова неплатежоспособност и излизане от зоната на еврото.
Независимо докъде ще стигне сегашната криза в Гърция, както и цялостната криза на Европейския съюз, става все по-очевидно, че трябва да се търсят сериозни корекции на курса за интеграция на Европа. Вероятно този процес ще е бавен и ще зависи от много вътрешни и външни фактори. Какви лекарства трябва да се дадат на болната Европа, кой може да бъде нейният лечител – това са въпроси, на които днес няма отговор. Едно е ясно – ако искат да защитават интересите си, трудовите хора от континента трябва да се борят сами. В противен случай всяка криза ще бъде решавана за тяхна сметка, безработицата ще нараства, заплатите и пенсиите ще се свиват, а идеята за обединена Европа ще бъде дискредитирана пред милиони европейци, защото ще се сбъднат думите на забравения в наши дни Владимир Улянов, който още преди век бе писал, че Съединените европейски щати ще бъдат или невъзможни, или реакционни, тоест – антинародни.
А колкото до международните аспекти на проведените през миналата неделя избори, може би най-голямо значение би имало повишеното национално самочувствие на Франция – ядрена държава с големи икономически, политически и военни възможности, постоянен член на Съвета за сигурност, световен център на изкуството, страна, подарила на човечеството великите идеи за свобода, равенство и братство. Президентът Саркози сякаш беше забравил всичко това. С трудно разбираем ентусиазъм той се превърна в „американския човек” в Париж, подкрепяйки изцяло американските действия по света (да си спомним агресията в Либия). „Пет години ние имахме човек в Европа, когото бихме могли да изберем и сами”, писа за Саркози в деня на поражението му американският автор Р. Болдуин. Но президентът Оланд обяви, че ще изтегли големия френски контингент от Афганистан още до края на тази година. Той би могъл да прецизира политиката на своя предшественик към Иран. Интересно ще е да се види дали ще продължи особените отношения във военната област между Франция и Великобритания, установени от Саркози и английските лидери. Казано накратко, в международната област Франция би могла да заговори с по-ясен глас, ако Франсоа Оланд реши, че това ще е в неин интерес.
В крайна сметка това, което се случва във Франция и Гърция, в Испания и Ирландия, в Италия и Португалия е част от едно цяло. И това цяло е не само Европа, а нашата Земя, нашата планета. Сякаш най-големият дефицит на Земята не са материалните блага, нито недостигащите лекари и учители, а разумът и моралът. Всичко около нас е обърнато с главата надолу. Българската политическа класа, подобно на своите събратя от Гърция, е затънала в корупция и угодничество пред външните хегемони. Тя е готова да жертва националните интереси, за да се задържи на власт, която да използва за свое лично благо. С такава върхушка, в такава обстановка, с подобно име на страната ни пред останалите държави от Европейския съюз ние нямаме надежда за по-добър живот. Затова дори гръцкият депутат от СИРИЗА Цакалотос си позволи да твърди пред кореспондент на Би Би Си, че гърците „не могат да имат заплати като в България и цени като в Берлин”. А в действителност някои наши цени са по-високи от берлинските.
Да сте чули някой наш политик да се бори срещу разграбването на националното ни богатство от фирмите на нашите европейски партньори, да иска премахване на ограниченията за доходите на българския народ, които са най-ниските в Европа? Ние само се хвалим, че отрицателният платежен баланс у нас е малък, че националният ни дълг е сред най-ниските в Европа, но не ни идва наум, че това затягане на коланите задържа икономическото ни развитие и води до висока безработица, особено сред младите хора. И правим това не защото не разбираме какво става, а защото искаме да се харесаме на чиновниците от Брюксел, на „батковците” от Западна Европа, които ни пощипват по бузките, докато децата ни отиват гладни на училище, а ние се чудим как да платим на чуждите собственици сметките си за вода, телефон и електричество.
Затова много хора в Европа се надигат срещу финансовите ограничения, налагани в интерес на богатите държави и богатите собственици от Европейския съюз. И ако ние не ги последваме, ако не намерим начин да подменим сегашната ни политическа върхушка, чието четвъртвековно управление ни доведе до сегашното плачевно състояние, никой и нищо няма да е в състояние да ни спаси.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата