Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ШИРОКА ДУШЕВНА КРОЙКА

Е-поща Печат PDF

продължение от бр. 17

Затуй „моите” кехаи и овчари са повечето хора с широка душевна кройка, самочувствието им личало в походката, в държанието, в говора, „големството” им е в кръвта. Чувството за превъзходство иде не само в гиздилните им облекла и силяхлъците, но от позицията в обществото – кехаята има влияние  над агата, чиито къшли наема, но му гледа овцете. Почитан е и от османската администрация. Не са един и два случаите забитинът на Ахъ Челеби Салих ага да отстранява местни управници, вършили зулумлуци, защото не могъл да скърши хатъра на авторитетен кехая. Влиянието на кехаите е стигало дотам, че са могли да свалят от въжето осъден на смърт.

Е, разбира се, влиянието сред турските управници и чиновници се печелело с помощта на подаръците - кога заклано агне, кога няколко оки сирене, кога меден тас с масло, и зейналата уста на зъбестия властник се затваряла. Васил Дечов напомня, че райковските тьожки кехаи са били по-влиятелни пред турските власти от владиците. Ксантийският владика и Гюмюрджинският мютесариф направо треперели от кехаите, като виждали какъв е дослукът им с агите, чиято дума се слушала в Цариград. Когато Иван кехая от Долно Дерекьой влизал в Гюмюрджина, кадиите и другите чиновници излизали да ги посрещнат пред конака, а докато те помухабетуват с кехаята, заптиетата му развеждали коня и на сбогуване му държали зингиите, да го възседне. Има и нещо друго - в османска Турция тогава се гледало с добро око на поданиците, които плащат голям данък. А кехаите били изрядни и от беглика за големите им билюци влизали много пари в държавното съкровище. Ето нещо, от което можем да се поучим, дори от поробителите си. Е, понякога чувството за превъзходство у големия чобан сайбия преминава във високомерие, излишната надутост и непремерената гордост не им е чужда. Но това поведение, макар и не тъй често срещано, е повече показна вънкашност, а не вътрешна убеденост. Целта му е да се демонстрира предимно влиянието пред властите, което носи могъществото му.
Все пак превръщането на вакъфските земи в „мюлк” (бащиния), купуването на планини за паша, което поражда нови форми на собственост, учестява това явление, но така и до развихряне на завистта и злобата не се стига. Главното в овчарското съревнование си остава кой ще купи по-хубава планина, кой ще наеме по-сгодна къшла, кой по-добра стока ще изплоди. Дори не толкова колко лири ще останат горница у чобан сайбията.
Има нещо примитивно в това, че разплащането на кехаята става с мляко, сирене, овце и шилета. Но може би тъкмо затова е по-морално, защото рядко се говори за грошове, за пара въобще. Може би затуй не се е чуло за кехая-лихвар, когато се дават пари или стока в заем, лихви не са се слагали. А се знаят безброй случаи, в които овчарите са получавали помощи, да се закрепят в съсловието. Голяма част от кехаите са имали по наследство стоката от бащите си и са продължавали славата на тьожки кехае, но много са тръгвали от нулата и са извървели оня труден път - малешина, карачер, йозаджия, ян кехая – до кехая. Не един и двама. Вземанията-даванията си кехаята оправял мирно и тихо, макар да нямало писано черно на бяло, дадената предварителна дума била закон, в тия разплащания, както и когато се правел хесапът с овчарите, всичко ставало по правилата от неписания „кодекс” за овчарския труд. А тези правила са прости, точни и ясни.
Колкото и да ги хваля кахаите и овчарите, не мога да скрия, че са се отличавали с буйност на нравите. Бахтаниците на хорището са най-малкото, в което овчарите показват бабаитлъка си. Там най-често причинители на сбиванията били младите овчари, които се отнасят презрително към връстниците си от всички други съсловия -  дюлгери, абаджии, терзии, медникари, кацари, и ги унизявали с прозвища като траханари, кученджии, пупрелкаджии, паршничаре. Само рибарите сулинаджии ги подкрепяли в тези спречквания, може би защото заедно дишали беломорския въздух.
Наблюдателното око на Васил Дечов е открило, че битката между младите се е пренесла и след старите, където населението условно е разделено на две партии – овчарска (чорбаджийска) и факирска (сиромашка). Ясно е кой е надделявал в това противопоставяне. Най-важното е, че „когато високопоставени  и зъбести аги притиснеха някое село, овчарите се намесваха и то посредством своите кехаи”. Пак тия въздесъщи и могъщи кехаи.
Овчарите са се сраснали с тюфека, пищова и каракулака, както бабите с мотиките в градините. Чиляк, дето може да сее огън и да върти нож, стъпя по земята другояче. След Гръцкото въстание през 1821 г. забранили на овчарите да носят оръжие, но няма родопски чобанин да си е хвърлил пушката. От детинство, който си е наумил да стане овчар, се „приучава към оръжие” - то не само ще го пази от „дивото” и „волькове на две ноги”, но неговият пукот ще съпровожда всяко радостно събитие и веселие, то ще бъде по думите на Стою Н. Шишков „най-сладкото удоволствие в живота му”.
Тия нашенци са били сурови, па и жестоки хора. Имало и с буйна кръв като Дрохо кехая от Горно Дерекьой, който още осемнайсетгодишен видял сметката на зъл арнаутин куруджия, но станал прочут със своята „карафатма” – канлицки (кървав) – нож, с която всявал страх и ужас. Почти юноша, Колю, синът на Вълчо кехая от Чокманово, овчар в Беломорието, убил главатаря на разбойници читаци, върлуващи там. И турците го нарекли Канлъ Кольо – Кървавият, така бил записван и в документите – „Канлъ кехая, син на Вълчо”.
От днешна гледна точка хич не мога да оправдая грубото и безжалостно отношение към децата – малешини, карачери – чираците, на които предавали занаята си, дори към собствените си мъжки чеда, но оправданието им се съдържа в една дума „да се опица”. И невръстните синове на кехаите по време на „задължителното обучение” не се разминавали с лобута, но овчарите, които ги налагали, не се страхували, нито срамували от деянията си, защото знаели, че кехаята няма дума да им рече. Та тая педагогическа формула „да се опица” ще да се е котирала добре по онова време, щото малчуганите бързо узрявали до овчар и след  няколко години вече се възправяли от нищото. И когато вече се сдобивали със свое стадо, със свои овчари и кучета, наемели карачерчата и „ги опицали”, забравили колко ругатня и лобут са изяли, когато са били на тяхно място. Така се подмятало дълго това колело и никой не се е опивал до му тури прът. Но от въртележката ще да са останали почитта и уважението към по-възрастните, към по-влиятелните и по-горните в материално положение.
Гостолюбието е една от най-симпатичните черти в характера на родопчанина, у овчарите – в още по-голяма степен, тъй като е превърнато в закон. Във всичко друго овчарите могат да проявят скъперничество, стиснатост, но не и в посрещането на гости. Ст. Н. Шишков напомня, че за родопчанина е безнравствено да не посрещне някой странник, да не го прибере и нагости. Иначе би бил наказан с презрение от околните. Не зная къде са корените на непритворното гостоприемство на родопчанина – може би в внушението, че чужденецът и гостът са пратеници от света на Бога, светиите и ангелите. Дори сполетялата ги болест планинците наричат „гостка”, изсипе ли се детето, казват „Гостката е дошла”. И да си иде, трябва да бъде нагостена: „Жива и здрава да се нахрани и да си увида”, затова пекли колаци и ги раздавали по махалата, намазани с мед или посипани със захар „за благо и медено, да си ходи по живо, по здраво”.
Гостоприемството е свързано и с почитта към мъртвите – родопчаните са убедени, че „ако дадеш на чужда човек за душата на свой близък, по се прихваща”. Още в раждането на Исус Христос е изявено гостолюбието на овчарите – те първи са донесли дрехи на Христос и са приели Богородица в кошарата. Може друго да не знаят овчарите от християнското учение, но това няма начин да не се запомнили. А ги и задължава. Пък на всичкото отгоре – на мандрата и кошарата при цялата оскъдица все се намира нещо за похапване. И помаците овчари са също гостолюбиви, май и повече от събратята си, рядко се срещало селище на българи мюсюлмани, което да няма ачик одая, така наричали страноприемните помещения, които са отворени за всеки пътник без разлика на вярата, и може да намери подслон, храна и топливо. Пътник и комшия не се връщат – това морално правило движи човешките постъпки. Има и други форми на взаимни спомагания: при строеж на къща – участие при докарването на материалите и в самия градеж, пред женитба – подпомагане в подготовката на прикята на бъдещата невеста, но като че най-съвършена форма е скотовъдната задруга – събирането на овцете на дребните  и средните собственици в параспорска мандра. Тази стара кооперация е без устав, но с изряден ред и е пример за справедливост. Дори споменът за нея предизвиква възхищение.
Но да се изкачим на по-височко, дето са мандрите. Петър Маринов описва гостуването на мандрата на Мурсалица, там били на лятна паша овцете на соколовските кехаи Манол Люнчев, братя Шукерови и др.: Овчарите се зарадваха, че им идват гости, каквито рядко ходели там. Разпоредиха се да ни гощават.
Имаше гъсто мляко, а казаха, че предния ден „паднал брав” (разболяла се овца), та го заклали и яли месо. Останали бяха само „дреболиите”, сварени на чорба. Главният мандраджия Стефан Станчев-Синека ни поднесе паница и каза: „Зомите да ва гостим „дребно”. Вчера ака бехте дошли, та щехме да ви гостим и „йодро”, ала са сворши.”
И пак сме на Мурсалица – вече в по-късни години. Този път Елена Алекова е извадила от спомените си един бай Петър от Соколовци, населил Мурсалица, имал имоти, колиба, кошара с овце, и дълго живял там. Останал и след като му взели имотите. „Не пропускал човек, без да го покани. Не дай Боже да минеш оттам и да не се отбиеш в колибата му. Голяма обида беше това за него... Такива чевермета правеше... Овче мляко... Помня, прави бай Петър курбан. Хваща една овца. Опира ножа до шията й и такава молитва реди: „Господ да дава - докато свят светува, на Мурсалица да цанкат чанове и да блеят овце. Амин!”
Кехаята на дълъг път пътувал с цяла свита – одаджия, мандраджии и ратаи, и всеки пътник, присъединил се към нея, става негов гост. Пътниците фукари знаели за този благотворителен табиет на кехаите, чието гостоприемство не е само на къшлата или на мандрата, а всякога, и затова мнозина гледали да се закачат за „кервана” на големия скотовъдец, за да премине пътуването им евтинко, на чужд масраф, а и по-интересно е да се отъркаш около човек, видял много и най-важното - успял.
На много места в тази книга ми се отвори късмет да разкрия салтанатите на кехаите и овчарите. Салтанатлъците и кабадайлъкът им не са демонстрации на вятърничеви люде, в днешно време се сблъскваме под път и над път с въздухари, които се големеят, та чак ще се пръснат, но някога тия не минавали. Само ако имаш зад гърба си капитал на направеното, можеш да го демонстрираш публично и хората да ти се радват и поздравяват за сполуката от труда ти. Чавдар Илиев е описал такъв салтанатлък – завръщането на билюка на Али Молла Ибрахимов през 1910 г., около Гергьовден, от Пловдивското поле, където зимували, в Забърдо. Али Молла Ибрахимов имал дързостта да поиска разрешение от градоначалника на Пловдив да се спре движението на главната улица, за да минат овцете му и да ги видят гражданите. И го получил. Ето как описва случилото се историкът на Забърдо: „Когато овцете се задали още от Каршияка, гражданите чули звъна на чановете и застанали по прозорците. Дядо Али – едър и висок българин – бавно крачел пред сюрията си. Носел гега по-висока от него. След дядо Али вървели едрите му кучета и сивият му кон, а след тях, като „под строй”, едрите пърчове с чановете. Гражданите се питали чии са тия овце. Така той с хубавите си овце преминал „тържествено” през Пловдив. Докато дойде до селото, хората се научили за станалото в Пловдив. Така тържествено влязъл той със стадото си и в Забърдо. Посрещнали го всички извън селото и го „здравовали” (поздравявали) за хубавата му стока.”
И за да сложа рамка на тази картина, ще завърша пак със Сиврията: “Имаше из елаците около Кокалица един чобанин Манолата. Като му идеше на ятака човек – това бе толкова рядко – колеше шиле. И оживяваше в него един позастинал копнеж – толкова чист и крехък, че в устата му не идваха думи. Не от друго, а за да не разруши нещо с разголеното вълнение, да не извърши посегателство над себе си и другия. Като дойдеше ред да се плати нещо, искаше само кутия цигари:
И ти да немаш борч на душота, и е да та съм не купил с една плешка...
Каква изтънченост, каква морална мярка за човека!...”

 

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата