Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

САМОТНИЯТ ПЛУВЕЦ

Е-поща Печат PDF

Не смея нищо да поискам. Не мога нищичко да дам.
Помежду тези две скали като река изтича Времето.
И се задъхвам аз – плувец самотен.

Петър Велчев

Сякаш направо от боговете ни е подарена истинската, вечната поезия. Подобно на музиката, тя разтваря душите ни и ни помага да усетим света около нас. Тези няколко реда на един голям днешен български поет са добра илюстрация на казаното, защото просветляват нашата действителност по-добре от мъдрите книги на социолози и стратези.

Поезията ни помага да мислим, при това да мислим по различен начин – всеки според своята същност. И в това многообразие са скрити и богатството, и красотата на човешкото племе.
Вероятно все повече хора в наши дни си задават въпроса къде се намираме и накъде вървим. Недоволствата, демонстрациите, протестите, бунтовете, убийствата заливат всички краища и всички държави на земята: големи и малки, богати и бедни, тоталитарни и „демократични”. Изглежда, че някаква глобална епидемия е поразила земното кълбо. Противоречието между това, което сме в действителност, и това, което бихме могли да бъдем още днес, да не говорим за утре или другиден, става все по-нетърпимо. Хората са недоволни от живота си, от управниците си, от порядките в своите страни и по целия свят и търсят не само отговор с думи, но и решителна промяна. А тъй като няма общопризната и убедителна сила, която да ги организира, да обясни какво става и да предложи пътища към бъдещето, все по-голяма роля придобиват самотните плувци, отделните личности, които предлагат своите идеи не само за да успокоят съвестта си, но и с надеждата да са полезни за другите.
Може би е настъпило времето за раждане на нова религия? Може би отвращението от липсата на човещина и в отделните страни, и в света като цяло, ще ускори появата на нов, по-висок и мобилизиращ морал? Може би назрелите промени ще си пробият път с по-малко кръв, отколкото струваха на човечеството предишните войни и революции? Трудно е да се отговори на тези питания, защото нашето време е надхвърлило етапа на еднозначните отговори, на категоричните оценки и непреклонните решения. Ясно е само едно – че светът е бременен с нещо ново и голямо, което може да бъде и добро, и лошо, и което трябва да се появи в скоро време, защото така не можем да продължаваме. Някои хора и някои държави вероятно имат интерес сегашното положение да се проточи до безкрая, но много повече са тези, които очакват промените и дори са готови да се борят за тях. Защото реката на живота не може да се удържи от никого, а опитите да бъде затлачена, носят само допълнителни страдания за всички.
Когато преди време европейският социализъм загина, а Съветският съюз се разпадна, повечето държавници очакваха, че Съединените щати ще запазят своето доминиращо положение още много години. Не е съвсем ясно дали с по-разумни действия Америка би могла да продължи да бъде „реферът на света”, както обичат да се самоопределят нейните политици. Но войните в Ирак и Афганистан, наред със световната икономическа криза, показаха материалната, интелектуалната и моралната слабост на Америка. Тя престана да бъде пример за света, нещо повече – тя престана да бъде обект на гордост и за собствените си граждани. Това, наред с бързото развитие на Китай, Индия и Бразилия, със скърцащия напредък на интеграцията в Европа, с криволичещото въздигане на след-Елцинска Русия създава неусетно един друг свят, свят без хегемон, в който вече всичко е възможно. Ето защо днес реалистичната преценка на положението е особено важна, а пожелателното мислене и напразните илюзии са по-опасни от преди. Това се отнася за всички, включително и за нашата малка България, която в предстоящите мътни времена при погрешна политика може лесно да изчезне от картата на Европа.
Звучи парадоксално, но доминиращото положение на Съединените щати в доскорошния свят до известна степен гарантираше нашата относителна самостоятелност. Ние бяхме американски съюзници, а Америка обикновено спазва задълженията си към страните, които смята за приятели. В един нов свят, сега или след време, в който Съединените щати ще се окажат отслабени и може би ще отстъпят пред изкушението на изолационизма, задачата за осигуряване на нашата независимост в обстановката на нарастващи апетити на локалните големи сили (за Балканите такава сила е Турция) ще се усложни неимоверно. Очевидно е, че ние трябва още отсега да търсим допълнителни съюзници, които да ни помогнат за спокойно и – доколкото е възможно – самостоятелно развитие. В това отношение ролята на славянска и православна Русия, на която дължим така много и с която винаги сме били особено близки, не може да се заменени от никой друг.
Още дълго време ролята на хегемон, изпълнявана досега от Съединените щати, ще остане вакантна. Струва ми се, че нетърпеливото избутване на Китай към подобни позиции от някои кабинетни мислители е прибързано и нереалистично. В края на сегашното десетилетие Китай би трябвало да изпревари по произведен национален продукт Съединените щати, но в много други области – военна, научна, социална и прочее – той все още ще изостава. Преди години Дън Сяопин предупреждаваше, че не трябва да се избързва. Може да се предполага, че и новото ръководство, което тази година ще поеме в ръцете си съдбата на Китай, ще прояви спокойствие, умереност и постепенност за постигане на целите си. По принцип Китай никога не е бързал, а опитът му от „големия скок” в миналото показа, че проверената във вековете политика за него е по-добра от експериментите.
В обстановката на по-голям брой центрове на мощ и влияние ще възникват повече възможности за по-различна политика в света, защото постепенно ще се появи ново, по-благоприятно равновесие на силите. За това, разбира се, ще е нужна голяма смелост и мъдрост от страна на ръководителите на няколкото новоосъзнали се велики държави. Струва ми се, че ако Китай, Индия, Бразилия и някои други се изравнят по възможности и влияние с традиционните велики сили, ако поемат върху плещите си равна част от отговорностите за утрешния свят, човечеството ще спечели. Печален факт е, че нито Съединените щати, нито Англия или Франция, като страни-победителки в последната голяма война, не успяха да ни предложат разумен и справедлив световен ред, който да се основава на общ интерес и на приет от всички морал. Техният непрестанен натиск срещу Съветския съюз, въпреки общата битка срещу фашизма през войната, в крайна сметка доведе до неговото разпадане и до смяна на обществения му строй, но пропусна голямата възможност за създаване на един свят на мир и благоденствие за всички, към който тепърва ни предстои да се стремим.
Това, че в наши дни големите проблеми пред човечеството са общи и не могат да бъдат решени самостоятелно дори и от най-силните държави, е допълнителен стимул за създаване на нов тип международни отношения. Сегашните икономически, екологични, религиозни, идеологически и много други противоречия трябва да бъдат преодолявани съвместно, с добра воля и зачитане на интересите на всички. В този смисъл ролята на Организацията на обединените нации, и особено на Съвета за сигурност с неговото мъдро право на вето, е незаменима. Разбира се, този Съвет трябва да бъде разширен, в него като постоянни членове с всички права трябва да бъдат включени Индия, Бразилия, Германия, Япония, а след време и други страни. Тогава понятието „световна общност” ще придобие смисъл, а уравновесените интереси и възможности на по-голям брой държави ще ни гарантират по-разумен международен живот. Замяната на един хегемон с друг, на една група господстващи страни с друга, само ще повтори, при това вече като фарс, познатата от миналото нерадостна картина.
Може би един от проблемите на човечеството е липсата на  общопризнат и вдъхновяващ принцип или завет, който да обнадежди хората и да ги сближи въпреки техните различия. Досегашните подобни призиви са недостатъчни не само защото са изтъркани от вековете, но и защото не доведоха до нищо велико, както вероятно са очаквали техните автори. „Да нямаш друг Бог освен мене” не подхожда за свят, в който съществуват различни религии и различни богове. „Не прави на другите това, което не искаш те да правят на тебе” също така звучи наивно, защото за изминалите хилядолетия хората правят на другите именно това, което не биха искали да получат в отговор. „Пролетарии от всички страни, съединявайте се” вероятно е остарял зов, защото повечето хора по земята вече не са пролетарии, а и не е добре да разделяме човечеството на парчета, вместо да го обединяваме и да търсим начини всички да живеят в разбирателство и справедливост. Така че и за мъдреците, и за вождовете, и за поетите си остава нерешен главният въпрос на човешкото битие: как хората да бъдат щастливи и да се радват на живота, как да дават на другите повече, отколкото получават, как да пребивават в устойчива хармония с природата и в мир с останалите хора.
Аз не мога да дам отговор на този въпрос, но ми идва наум нещо елементарно: най-важно е да се премахне огромната пропаст между богатите и бедните човеци, както и между богатите и бедните страни. Защото неравенството в света нараства застрашително. Например през последните 30 години доходите на 1 % най-богати американци са се увеличили с 275 %, а доходите на 20 % най-бедни техни сънародници са нараснали само с 18 %. Наскоро стана известно, че богатството на американската корпорация „Епъл” е по-голямо от богатството на цяла Полша. Разбира се, че в наши дни нито хората, нито държавите могат да се примирят с подобен абсурд. Показателно е, че дори някои по-прозорливи собственици на големи богатства, като основателят на „Майкрософт”, милиардерът Бил Гейтс, се отказват от част от тях в полза на обществото. Преди дни Грег Смит, изпълнителен директор в една от най-старите инвестиционни банки в света „Голдман Сакс”, подаде оставка и публикува разобличително писмо за нейните машинации. Това писмо получи голям отзвук по цяла Америка, още повече че същата банка бе сред главните виновници за световната финансова криза.
Когато говорим за самотните плувци, които с главите си се опитват да разчупят ледовете, се досещам за един показателен пример. През март 2003 г. външният министър на Великобритания Робин Кук подаде оставка в знак на протест срещу готвената война в Ирак. В реч пред парламента той заяви: „Нашите интереси могат да се защитят най-добре не с едностранни действия, а с многостранно споразумение и световен ред, управляван от ясни правила. Прагът на войната трябва винаги да бъде висок. Ирак няма оръжия за масово унищожение в общоприетия смисъл на тази дума. Нашите партньори във Вашингтон са заинтересувани не от разоръжаване, а от смяна на режима в Ирак. Хората в Англия подозират, че американската администрация ги тласка твърде прибързано в конфликт, защото има свои собствени цели. Нас ни натикват във война, за която нямаме нито международно съгласие, нито вътрешна подкрепа”.
Два дни след тази драматична реч войната започна. Вместо за седмици, тя продължи десет години, разруши една богата арабска страна и уби стотици хиляди мирни иракчани, както и близо 5 000 американски и съюзнически войници, сред които 13 българи. Терористичните актове в Ирак продължават до днес, а заплахата от разпокъсване на страната си остава. Оказа се, че Саддам не е имал никакви оръжия за масово унищожение и че както Съединените щати, така и Англия са знаели прекрасно за това. Разбра се, че месеци преди нападението премиерът Тони Блеър и президентът Буш са се договорили за воденето на война. Но Робин Кук отдавна го няма, а за нас остава само името му на честен и малко наивен самотен плувец. Измамникът Тони Блеър е важен международен служител, който се радва на уважението на своята страна и на нейните приятели.
В днешния объркан свят, в който надеждата се сменя с отчаяние, а желанието за борба – с безразличие, вероятно все по-голямо значение ще получават индивидуалните действия на отделните личности, които при липсата на колективни алтернативи ще се опитват да направят нещо за хората със своя пример. Вероятно така е било винаги в началото. Когато няма признати водачи и пророци, те неизбежно се появяват от средата на самия народ. Появяват се и нови форми на организация, и нови начини на борба. А дотогава броят на самотните плувци ще се увеличава. Такива, каквито са били някога и Отец Паисий, и Васил Левски, и Гоце Делчев, а после и много други. След самотните плувци идва организацията, а след нея – промяната. И ако всеки човек направи поне нещо малко за останалите, дори ако то е само едно просено зърно, самотният плувец ще е изпълнил своето предназначение.

 

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата