Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ВЕЛИКАТА ВОЙНА НА КОНТИНЕНТИТЕ

Е-поща Печат PDF

Геополитиката и тайните сили на историята

Моделите на „заговор” са изключително разнообразни. В тази област безспорно най-популярна е концепцията за „юдейско-масонския” заговор, разпространена в различни кръгове. По принцип тя заслужава сериозно изучаване и трябва да признаем, че досега няма цялостен и сериозен научен анализ по темата, въпреки стотиците разработки, които или „разобличават” този заговор, или „доказват”, че той не съществува.


В настоящата разработка ще изследваме коренно различен конспирологичен модел, базиран на координатна система, различна от „юдео-масонските” версии. Ще се постараем в общи черти да опишем планетарния „заговор” на двете противополжи „окултни” сили, чието невидимо противостояние и борба предопределиха логиката на световната история. Тези сили, според нас, се характеризират преди всичко с ненационална специфика и с непринадлежност към тайна организация от масонски или парамасонски тип, а с радикално различна геополитическа ориентация. И сме склонни да виждаме обяснението на последната „тайна” на тези противоборстващи си сили именно в различието на двата алтернативни и взаимно изключващи се геополитически проекта. Те са положени в една и съща плоскост на националните, политическите, идеологическите и религиозните разлики и обединяват в една група хора с противоположни възгледи и убеждения.
Нашият конспирологичен модел е моделът на „геополитическия заговор”.

 

Основи на геополитиката

Нека припомним основните постулати на геополитиката, наука, която по-рано бе назовавана и „политическа география”. Основната заслуга за разработването й принадлежи на английския учен и политически експерт Хелфърд Макиндър (1861-1947 г.). Терминът „геополитика” е употребен за пръв път от шведа Рудолф Челен (1864-1922 г.) и после е въведен в обръщение в Германия от Карл Хаусхофер (1869-1946 г.). Все пак бащата на геополитиката си остава Хелфърд Макиндър, чийто фундаментален модел е в основата на по-нататъшните изследвания в геополитиката. Заслугата на Макиндър се състои в това, че той успява да отдели и да изведе някои обективни закони на политическата география и икономическата история на човечеството. Въпреки че терминът „геополитика” е сравнително нов, реалността, която той обозначава, има хилядолетна история. Същността на геополитическата доктрина може да се сведе до следните принципи.
- В планетарната история има два подхода за усвояване на земното пространство, които постоянно се конкурират и са противополжни – „сухопътен” и „морски”. Според това каква е ориентацията („сухопътна” или „морска”) на едни или други държави, народи, нации, историческото им съзнание, външната и вътрешната им политика, психологията, светогледът им се оформя по определени правила. Като отчитаме тази специфика, можем да говорим за „сухопътен”, „континентален” и дори „степен” (равнинен, б.пр.) (степта е суша в своя чист, идеален вид) светоглед, и за „морски”, „островен”, „океански” или „воден” светоглед. (Пътем да отбележим, че първите намеци за такъв подход намираме в работите на руските славянофили Хомяков и Киреевски).
В древността „морската” държава се превръща в символ на „морска цивилизация” и като цяло това са Финикия и Картаген. Сухопътната империя, която противостои на „морската цивилизация” Картаген е Римската. Пуническите войни са пределно изчистен образ на противостоянието между „морската цивилизация” и „сухопътната цивилизация”.
В новите времена и в новата история „островен” и „морски” полюс става Англия, „Владичицата на моретата”, и по-късно гигантският остров–континент Америка. Също като древна Финикия, основният инструмент за владичество, използван от Англия, е на първо място морската търговия и колонизацията на крайбрежните райони. Финикийско-англо-саксонският геополитически тип поражда специфичен „търговско-капиталистически-пазарен” модел на цивилизация, основана преимуществено на икономическия и материалния интерес и принципите на икономическия либерализъм. Така въпреки всевъзможните исторически вариации най-обобщеният тип „морска” цивилизация винаги е свързан с „върховенството на икономиката над политиката”.
За разлика от финикийския модел Рим бил образец на воинско-авторитарна структура, разчитаща на административния контрол и гражданската религиозност, на върховенството на „политиката над икономиката”. Рим е пример за неморска колонизация, за сухопътен, чисто континентален тип колонизация, проникваща в дълбоките вътрешности на континента, колонизация, която асимилира покорените народи, които след завоюването стават автоматично „римляни”. В новата история въплъщението на „сухопътна” държава бе Руската империя, а също централноевропейската имперска Австро-Унгария и Германия. „Русия – Австро-Унгария – Германия” представлява символната същност на „геополитическата суша” в периода на новата история.
Макиндър ясно показва, че в последните няколко века „морска ориентация” означава „атлантизъм”, тъй като днес „морските държави” са преимуществено Англия и Америка, т.е., англо-саксонските страни. В „атлантизма” водещ е индивидуализмът, „икономическият либерализъм” и „демокрацията от протестантски тип”. Негова противоположност е „евразийството”, което по необходимост предполага авторитаризъм, йерархичност „общинни” начала, а национално-държавните принципи са поставени над чисто човешките, индивидуалистичните и икономическите интереси.
Ярко изразената евразийска ориентация е характерна най-напред за Русия и Германия, двете най-мощни континентални държави, чиито геополитически, икономически и най-важното – светогледни интереси, са тъкмо обратното на интересите на Англия-САЩ, т.е., на „атлантистите”.

„Заговорът на атлантистите”

Като англичанин и „атлантист” Макиндър посочил опасността от евразийска консолидация. Още от края на 19 век той подтиквал правителството на Англия да направи всичко възможно, за да не допусне евразийски алианс, и най-вече алианс Русия-Германия-Япония (той смятал Япония за откровено континентална и евразийска държава). От Макиндър произтича ясно формулираната и подробно описана идеология на осъзнат и абсолютизиран „атлантизъм”, чиято доктрина е в основата на англо-саксонската геополитическа стратегия на 20 век. Оттук можем да заключим, че същността на агентурната работа, военния шпионаж, политическия лобизъм, ориентирани към Англия и САЩ, са „атлантическа идеология”, идеология на „новия Картаген”, която е обща за всички „агенти за влияние”, всички тайни и окултни организации, обща за всички ложи и полузакрити клубове, които служеха и служат на англо-саксонската идея през 20 век и които пронизаха със свои мрежи всички континентални „евразийски” държави. Това се отнася най-вече за английското и американското разузнаване, особено ЦРУ, които са не просто „страж на капитализма” или „американизма”, но страж на „атлантизма”, и те са обединени от дълбинната и многовековна история на свръхидеологията от „океански тип”.
Съвкупността от всички тези „мрежи” за англо-саксонско влияние можем да наречем „участници в атлантическия заговор”. Те работят не само за интересите на отделно взета страна, но и за интересите на специфична геополитическа, в крайна сметка метафизична доктрина, представляваща изчистено, многопланово, разнородно и широко, но все пак единно по същност световъзрение, светоглед.
Ако обобщим идеите на Макиндър, може да кажем, че съществува исторически „заговор на атлантисти”, преследващи през вековете едни и същи геополитически цели в името на „морската цивилизация” от неофиникийски тип. Тук е важно да се подчертае, че „атлантистите” може да са „леви”, или „десни”, „атеисти” или „вярващи”, „патриоти” или „космополити”, доколкото геополитическите им възгледи са на плоскостта на всевъзможните частни, национални и политически различия.
Ето защо ние сме изправени пред истински „окултен заговор”, неговият смисъл и метафизичност често остават неизвестни дори за непосредствените участници, а и за най-важните фигури.

„Заговорът на евразийците”

Идеите на Макиндър оголват някои исторически и политически закономерности, които и бездруго мнозина са напипвали и предусещали. Тези идеи открили пътя към ясната идеологическа формулировка на „евразийската доктрина”, противоположна на атлантизма.
Първите принципи на евразизйската геополитика формулирали руските белоемигранти, назовани „евразийци” (княз Н. Трубецкой, Савицки, Флоровски и т.н.), и знаменитият германски геополитик Карл Хаусхофер. Честите срещи на руските „евразийци” с Карл Хаусхофер в Прага ни карат да предположим, че и немските, и руските геополитици развивали паралелно и едновременно близки теми. В анализите си те следват еднакви принципи, настояват за нуждата от евразийски геополитически алианс Русия-Германия-Япония в противовес на „атлантистката” политика, която търси с всички средства противопоставянето на Русия на Германия и Япония.
Руските евразийци и групата на Хаусхофер формулирали определени принципи на континенталното, евразийското мислене, алтернативни на атлантистките идеи. Може да се каже, че те първи изразили онова, което в последното хилядолетие крепи политическата история на Европа - те проследили пътя на „римската имперска идея”, която идва в Русия от Древния Рим през Византия, а после, чрез средновековната Свещена империя на германските нации – към Австро-Унгария и Германия. Руските евразийци внимателно и задълбочено анализирали имперската и във висша степен „сухопътна” мисия на Чингис хан и монголите, като подчертават значението на тюрките.
От своя страна, групата на Хаусхофер изучавала Япония и континенталната мисия на държавите от Далечния изток в перспективата на бъдещ геополитически алианс. И така, в отговор на откровеното признание на Макиндър, което осветлило тайната планетарна „атлантистка” стратегия, чиито корени са в дълбочината на времето, руските и немските евразийци от 20-те години разкриват логиката на алтернативната континентална стратегия, откриват тайната на сухопътната „имперска идея”, наследница на Рим, която незримо вдъхновявала политиката на държавите с авторитарно-идеалистично, общинно-героично мислене – от империята на Карл Велики до Свещения съюз, предложен от великия руски цар Александър Първи, дълбок евразийски мистик.
Евразийската идея е глобална също както и атлантическата. Тя също има множество „тайни агенти” във всички исторически държави и нации. Всички, които упорито „работели” за евразийски съюз, тези, които осуетявали през вековете разпространяването на индивидуалистичните, егалитарните и либерално-демократичните концепции на континента (възпроизвеждащи като цяло духа на типично финикийското „преимущество на икономиката над политиката”), тези, които се стремели да обединят великите евразийски народи под знака на Изтока, а не на Запада – все едно дали е Изтока на Чингис хан, Изтока на Русия или Изтока на Германия – всички те били „евразийски агенти”, носители на особена геополитическа доктрина, „воини на континенталното”, „войници на сушата”. Евразийското тайно общество, Орденът на евразийците, започва не с авторите на манифеста „Изходът е на Изток”, или с „Геополитическия журнал” (геополитическото списание, б.пр.) на Карл Хаусхофер. Това е по-скоро преоткриване, излизане на повърхността на определени знания, които съществуват от незапомнени времена, заедно със съответните тайни общества и мрежа от „агенти за влияние”, също както и в случая на Макиндър, чиято принадлежност към загадъчното „тайно общество” е исторически установена.
Орденът на Евразия срещу Ордена на Атлантика (Атлантида). Вечният Рим срещу Вечния Картаген. Окултната пуническа война, невидимо продължаваща в течение на хилядолетия. Планетарният заговор на Сушата срещу Морето, Земята срещу Водата, Авторитарност и Идея срещу Демокрация и Вещество... Няма ли да станат по-логични и разбираеми безкрайните парадокси, противоречията, недомлъвките и завоите на нашата история, ако я видим с очите на окултния геополитически дуализъм? Безкрайните жертви, които заплаща човечеството в днешния век заради непонятните проекти на политиците, не биха ли получили дълбинно метафизично оправдание? Няма ли да е по-благороден и благодарен жест да признаем всички паднали в сраженията на 20 век за войници-герои във Великата война на континентите, а не послушни марионетки на условни и постоянно сменящи се политически режими, преходни и лабилни, мимолетни и случайни, дотолкова безсмислени, че дори и смъртта в тяхно име изглежда дребна и глупава? Друго щеше да е, ако падналите герои, служили на великата Суша или великия
Океан по линия на политическата демагогия и бясната пропаганда на идеологията-еднодневка, ако бяха служили на голяма геополитическа цел пред лицето на хилядолетната планетарна история.

„Кръв и Почва” – „Кръв или Почва?”

Знаменитият руски философ, религиозният мислител и публицист Константин Леонтиев е автор на извънредно важната формула – „Има славянство, няма славизъм”. Сред основните геополитически изводи на този забележителен автор е противопоставянето на идеите на „панславизма” и „азиатската” идея. Ако внимателно анализираме това противопоставяне, ще открием общия типологичен критерий, който ще ни позволи да разберем по-добре структурата и логиката на геополитическата окултна война на Ордена на Евразия срещу Ордена на Атлантика.
В концепцията на немския идеолог на национал-социалистическото селячество Валтер Дар, „Кръв и Почва”, термините са съчетани еклектично. Но въпреки това, на ниво окултна война на геополитическите сили в съвременния свят, проблемът е формулиран различно – а именно „кръв или почва”. С други думи, традиционалистките проекти за запазване идентичността на народи, държави или нации, винаги се изправят пред алтернативата какъв да бъде определящият критерий - „единство на нацията, расата, етноса, единство на кръвта” или „единство на географското пространство, единство на границите, единство на почвата”. Целият драматизъм е концентриран в необходимостта от избор „или - или”, а всяко хипотетично „и” остава просто един утопичен лозунг, който не е решаващ, а само затъмнява остротата на проблема.
Гениалният Константин Леонтиев, традиционалист и радикален русофил по убеждения, ясно поставя въпроса – „руснаците трябва или да настояват за единството на славяните, на славизма („кръвта”), или да се обърнат на Изток и да осъзнаят географската и културната близост на руските с източните народи, свързани чрез руската територия („почва”)”. Проблемът може да бъде формулиран с други термини като избор между признаване на върховенството на „расата” („национализъм”) или на „геополитиката” („държавността”, „културата”). Самият Леонтиев избира „почвата”, „територията”, специфична за великоруската имперска религиозна и държавна култура. Той избира „източното”, „азиатското”, „византизма”. Подобен избор предполага приоритет на континенталните, евразийски ценности над тясно националните и расовите ценности.
Логиката на Леонтиев естествено води към неизбежния руско-германски, и по-специално руско-австрийски съюз, и към мир с Турция и Япония. Леонтиев категорично отхвърля „славизъм” или „панславизъм”, с което предизвиква възмущението на мнозина късни славянофили, заставащи на позицията или „кръвта е по-висша от почвата”, или „кръв и почва”. Леонтиев останал нечут и неразбран. Историята на 20-и век многократно показа колко извънредно важни са повдигнатите от него проблеми.

Панславизмът срещу евразийството

Тезата „кръвта е по-високо от почвата” (в руски контекст това означава „славизъм”, „панславизъм”) разкри цялото си двусмислие през Първата световна война, когато Русия влезе в съюз със страните от Антантата, с англичани, французи и американци. В стремежа си да освободи „братята славяни” от турците тя започна да воюва и срещу своите естествени геополитически съюзници – Германия и Австрия, и също така сама бе въвлечена в катастрофата на революция и гражданска война. Руският „славизъм” на практика започна да работи за „атлантистите”, за Антантата и за „неокартагенската цивилизация”, чийто тип е в основата на търговско-колониалния, индивидуалистичен англо-саксонски модел. Не е чудно, че сред „патриотите панслависти” от обкръжението на господаря-император Николай Втори повечето бяха сътрудници на английското разузнаване или просто „атлантистки агенти за влияние”. Любопитно е да си припомним епизод от романа на руския патриот атаман Пьотър Краснов „От двуглавия орел до червеното знаме”. В разгара на Първата световна главният герой, полковник Саблин, го питат: „Кажете откровено, полковник, кого смятате за наш истински враг?”, а той еднозначно отговаря: „Англия!”. Но тази убеденост не му пречи честно и мъжествено да воюва срещу Германия именно за английските интереси, следвайки своя дълг и безусловна вярност към евразийския император. Героят от романа на Краснов е идеалният пример за руски патриот-евразиец, пример за логиката „почвата е по-висша от кръвта”, която бе характерна за граф Вите, за барон Унгерн-Щернберг, за тайнствената организация „Балтикум”, състояща се от балтийски аристократи, останали верни до последно на царското семейство (също както във всеобщия хаос и текинският княз, описан в романа, остана верен на царя със своята дивизия). Поразително е мъжеството и благородството през 1917-а на азиатци, тюрки, немци и други „инородци”, служили с вяра и истина на царя и империята, служили на Евразия, на „почвата”, на „континента”. И как поразително това контрастира с много от „славяните”, „панславистите”, които бързо забравиха за „Константинопол” и „балканските братя” и побегнаха вън от Русия, оставяйки царя и Отечеството. Побегнаха в страните на „атлантическото” влияние, към Западния Океан, към Водата, предавайки не само Родината, но най-вече голямата идея за Вечния Рим, руския Трети Рим, Москва.
Атлантистите и
расизмът
В Германия утвържадването на идеята „кръвта е по-висша от почвата” също доведе до страшни последствия. Въпреки настояването на немските патриоти русофили и евразийци – Артур Мюлер ван ден Брук, Карл Хаусхофер и т. н., за „върховенство на жизненото пространство”, на интересите на континента като цяло, за „континентален блок”, в ръководството на Третия Райх победи „атлантисткото” лоби, експлоатиращо расистки тези, и под предлог, че „англичаните са арийци и родствени на немците като етнос”, се стремеше да ориентира вниманието на Хитлер към Изток, да спре (или поне да отслаби) военните действия срещу Англия. „Пангерманизмът” в случая (както и „панславизмът” на русите през Първата световна война) всъщност подпомогна „атлантистите”. Съвсем логично е, че най-големият враг на Русия, който постоянно се стреми да въвлече Хитлерова Германия в конфликт с руснаците, със славяните (по „расови” съображения, „кръвта е по-висша от почвата”), бе английският шпионин и предател на Райха адмирал Канарис.
Проблемът „кръв или почва” е много важен и по друга линия, защото изборът на единия от двата термина в ущърб на другия позволява – дали косвено или опосредствано – да се опознае „агентът за влияние” от един или друг геополитически светоглед, и особено щом става дума за лагера на „десните” или „националистите”.
Същността на „геополитическия заговор” на атлантистите (както впрочем и на евразийците) е в това, че обхваща целия спектър на политическите идеологии – от крайно десните до крайно левите, но „геополитическите агенти за виляние” винаги оставят своите специфични следи. При „десните” признак за потенциалния атлантизъм е принципът „кръвта е по-висша от почвата”, който освен всичко друго позволява да се отвлече вниманието от фундаменталните геополитически проблеми, отклонява вниманието на водачите и управниците към второстепенни критерии.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата