Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

КАПИТАНИ НА ПОТЪВАЩИ КОРАБИ

Е-поща Печат PDF

BG политика или хрониката на пропуснатите възможности

Преди седмица за 134-ти път отбелязахме Деня на Освобождението на България от турско робство. И както често се случва напоследък, отново се изприказваха куп нелепости: за завоевателните намерения на царска Русия; за предварителния характер на подписания мирен договор с Турция; за нежеланието и неспособността на Русия да защити Санстефанска България и т.н.

Сякаш западните велики сили са проливали кръв за свободата и националното обединение на България, а Русия им е пречела? Великите сили си имат свои интереси, не са длъжни да покровителстват безкористно малките страни и народи. Русия също не е била длъжна да прави подаръци на балканските страни, но въпреки че е преследвала териториално разширение, не го е постигнала за сметка на България, нито я е присъединила като Задунайска губерния. Напротив, при цялата ограниченост на Освобождението, тя е предоставила на българския народ огромни възможности за самостоятелно развитие. Това, че с редки изключения, управляващите у нас пропиляват безценно историческо време, без да довършат започнатото в Сан Стефано, не е по вина на Освободителката, а си е чисто „българска работа”.
Излишно е днес да сменяме националния си празник само защото на някои не им харесва победата на Владимир Путин на 4 март и възраждането на Русия като световна сила. Защото без 3-ти март нямаше да го има нито Денят на Съединението 6-и септември, нито Денят на независимостта 22-ри септември, нито победите във войните за национално обединение. Що се отнася до националните катастрофи, те са следствие не на Освобождението, а на авантюристичната политика на управляващия у нас „елит”, насърчавана или диктувана от едни или други западни велики сили.
Поставянето на неизпълними в конкретните условия цели, включването в погрешни съюзи за „поделяне на българската черга”, проливането на българска кръв за чужди интереси, последвано от капитулации и загуба на територии, икономика и население – това са признаците на тази авантюристична политика, чиито проекции наблюдаваме и днес. И в същото време, свикналите да казват „да”, преди да са им поискали нещо български политици от „прехода”, не смеят уста да отворят за неща, които са постижими и дори фиксирани в двустранни и многостранни международни договори.
Например за обезщетенията, които Турция дължи на прокудените през 1913 г. тракийски българи; за правото на България на икономически излаз на Бяло море; за връщането на Западните покрайнини, предадени от Ньойския договор на несъществуващото вече Сърбо-хърватско-словенско кралство, заменено след Втората световна война от Съюзна федеративна република Югославия.
Спомняте ли си какво се случи с бившия „гербав” министър за българите в чужбина проф. Божидар Димитров, когато спомена, че България трябва да постави като условие за подкрепата си за турското членство в Европейския съюз изплащането на 20 млрд. долара обезщетения на потомците на прокудените тракийски бежанци? Той получи незабавно „жълт картон” от премиера Бойко Борисов, а след това намериха по-рафиниран начин да се отърват от него: обявиха го за агент на ДС. Ако беше шпионирал страната си за ЦРУ, щяха да го наградят с по-висок пост... Така вместо България да поиска от Турция въпросното обезщетение, позовавайки се на Ангорския договор от 1925 г., Народното събрание гласува на 11 януари 2012 г. декларация, заклеймяваща „възродителния процес” като „асимилаторска политика” и „опит за етническо прочистване”. Вносителят на декларацията, лидерът на ДСБ Иван Костов дори участва в обща пресконференция с представители на изселническите дружества в Турция, които до един са свързани с турската разузнавателна организация МИТ. А г-дата „народни избраници” в 41-вото народно събрание предадоха каузата на тракийските бежанци, като осигуриха основание на изселниците в Турция и турската страна да осъдят българската държава. Нещо, което не биха извършили румънските, сръбските, гръцките и дори македонските депутати.
Когато Холандия за пореден път стопира присъединяването на Румъния и България към Шенген, властите в Букурещ заявиха, че ще блокират преговорите за европейско членство на Сърбия. Едва след като Белград подписа споразумение за защита на правата на румънското малцинство в Сърбия, Букурещ отмени своето вето. Сиреч, постигна поне една външнополитическа победа, докато нашият премиер Бойко Борисов заяви примирено, че за него Шенген е затворена страница. Европейският съюз бил станал заложник на една малка холандска партия, но европейците можели да спят спокойно - границата на ЕС на Балканите се охранява надеждно. Към тази пораженска философия се присъедини и президентът Плевнелиев, заявявайки, че ние не можем да рекетираме Сърбия заради Шенген. Тоест, за него интересите на Белград стоят над тези на сънародниците ни в Западните покрайнини.
Очевидно нашите политици предпочитат двойната загуба пред възможността с малко политически натиск да извоюват по-реални гаранции за правата на българите в Сърбия и другите балкански страни. Затова пропускат и възможността да шамаросат македонизма и сърбоманията на скопските управляващи, съзнавайки чудесно, че македонизмът е главно антибългарски; докато българският национализъм не е насочен навън, а често се използва за разправа с политическите опоненти вътре в страната. Историците напомнят, че дори съгласно Ньойския и Парижкия мирен договор България има право на икономически излаз на Бяло море. След Междусъюзническата и Първата световна война, когато са ни отнети Западните покрайнини и Южна Добруджа, страната, естествено, не е могла и да помисли за излаз на Бяло море. След Втората световна война пак нямаше да го позволят, понеже Гърция бе станала членка на НАТО и евентуално преразглеждане на границите би могло да доведе до... трета световна война. За сметка на това репарациите, които изплащахме на Гърция заради подпомагането на хитлеристките окупатори се приемаха като нещо естествено. Пак от блокови съображения бе „замразен” и въпросът за обезщетенията на бежанците от Източна и Западна Тракия. Ангорският договор от 1925 г., който предвижда уреждането на имуществените въпроси между Турция и България, бе забравен и усилията на Анкара се съсредоточаваха само върху събирането на разделените семейства. Последната спогодба за масово изселване на български турци обхващаше периода 1968-1978 г.
Днес обаче България и Турция са съюзници в НАТО, а доскоро Анкара водеше и разговори за членство в ЕС, към който България се присъедини на 01.01.2007 г. Защо днешното правителство не споменава за имотите на тракийските бежанци? Нали неговата стабилност не зависи от подкрепата на ДПС, за разлика от правителствата на Филип Димитров, проф. Любен Беров, Симеон Сакскобургготски или Сергей Станишев? Отговорът е един: защото изпълнява нарежданията на новия Голям брат, бил той Вашингтон или Брюксел. Едно суверенно правителство би ли заседавало в чужда столица? Не! Бойко Борисов обаче ще заведе през март т.г. почти целия си кабинет в Анкара за съвместно заседание с ислямисткото правителство на Реджеп Тайип Ердоган. За проблемите на тракийските бежанци или пак няма да остане време, или тракийският въпрос ще бъде оставен на смесената турско-българска комисия. А комисиите, в които участва Турция, не решават, а протакат и осуетяват разрешаването на проблеми, които не са в интерес на Анкара. Още повече, че след като България чрез декларацията на НС се самообвини в „асимилаторска политика” и „етническо прочистване”, най-вероятно ще бъде осъдена да изплаща, а не да получава компенсации. Какъв излаз на Бяло море, какви Западни покрайнини?! Както доказа на страниците на в. “Нова Зора” посланик Христо Тепавичаров, България е в пълното си право да поиска да й бъдат върнати Западните покрайнини. Понеже те са дадени на несъществуващ вече субект – сръбско хърватско словенското кралство, а не на Република Сърбия. Няма обаче кой да постави въпроса на международната сцена: нито министърът на външните работи Н. Младенов, нито премиерът Борисов имат куража и желанието за това. Да се благодарим, че не са ни отнели и днешните 111 000 кв. км! Може би защото вече са част от ЕС... Но икономически отдавна са ни „изкупили”. Най-гнусното е, че след облагодетелстването от властта (с бонуси, ДМС, комисиони или подкупи), единствената приемственост, която „политическият елит” на България следва неотклонно в годините на прехода, е в предаването на националните интереси. Доказа го декларацията на НС от 11.01.2012 г., внесена от Иван Костов, но подкрепена и от ГЕРБ, ДПС, „Синята коалиция” и трима депутати от КБ. Сравнете мълчанието, с което бе подминат този антибългарски акт с врявата за полицейското насилие и бонусите на чиновниците, и няма начин да не си помислите за престъпен сговор срещу Отечеството. Уж различни партии, а по някои въпроси гласуват единодушно, сякаш се надпреварват пред някакъв общ господар. Другото, което ги мотивира, са завистта и жаждата за власт: опозицията се радва на провалите на управляващите и игнорира дори полезните им ходове; управляващите се оправдават с „лошото наследство”, но повтарят порочните им практики. А премиерът Борисов едва на третата година от своето управление разбира, че собствените му министри, зам.-министри, членове на политически кабинети и други висши чиновници прибират като „допълнително материално стимулиране” суми, неколкократно по-големи от щатните им заплати. За сравнение с минималната или средната работна заплата или пенсия, да не говорим.
Нищо ново под слънцето! В книгата си „1913-та година” Симеон Радев разказва как съперничеството между генералите Савов и Фичев е повлияло фатално върху резултатите от преговорите за мир в Букурещ след Междусъюзническата война. Тогава Щабът на войската изпратил телеграма до българската делегация за преговорите за мир, в която я известявал, че гръцката армия е обкръжена в Кресненското дефиле. Генералът, член на делегацията, смачкал телеграмата, без да я прочете и преговарящите от българска страна били лишени от най-сериозния си коз срещу гръцките претенции. Резултатът е известен: първа национална катастрофа!
Новото време добави нови щрихи към портрета на българския политик, лепвайки му епитета „йесмен” (човек, който казва „да” на всичко). Нашите управляващи казаха „да” и на затварянето на първите четири реактора на АЕЦ „Козлодуй”, и на натовските бомбардировки над Югославия, и на окупацията на Ирак, Афганистан и Либия. Няма съмнение, че те ще одобрят и „смяната на режима” в Сирия и Иран, след като Бойко заведе цяла тумба министри и бизнесмени на разходка до Тунис. Там, както знаете, се проведе конференция на „приятелите на Сирия”. С такива „приятели” Сирия няма нужда от врагове!
Последното безумие на нашето МВнР, ръководено от Николай Младенов, бе отзоваването на българския посланик в Минск, „в знак на солидарност” с изгонването от Лукашенко на няколко посланици на страни от ЕС. Незначителна подробност е, че преди това Брюксел забрани на високопоставени беларуски политици да посещават страните от ЕС и президентът на Беларус реагира на оскърблението. Дали ако в някоя страна изгонят българския посланик Варшава, Берлин, Париж или Хага ще последват нашия пример? Едно е сигурно: няма глупост, на която нашите политически маймуни да не подражават, щом се одобрява от новия голям брат. След като години наред рушиха икономическите ни връзки с Русия и арабския свят, ето че се включиха и в хора срещу Беларус, която с нищо не е навредила на интересите ни.
На този фон декларираната от Бойко Борисов готовност България да изпълнява изискванията на фискалния пакт на ЕС е детска игра. Не се съмнявайте обаче, че това правителство ще вдигне и данъците, за да ги „хармонизира” с европейските. Само доходите ни ще си останат български – като в оня виц – и хлябът е левче, и заплатата е левче...
Парадоксално е, че 134 години след Сан Стефано България е по-бедна и зависима откогато и да било, а нейните граждани и управници са едни от най-несвободните на света. Но ако обикновените хора са несвободни, понеже са финансово и икономически заробени, политиците са приели своята не-свобода доброволно и съзнателно. Пред избирателите и външните наставници те трябва да говорят това, което на онези им се иска да чуят, а пред опозицията да демонстрират единство и увереност, въпреки че осъзнават своята некомпетентност. Загубата на властта е техният кошмар. Какво ще правят Борисов, Цветанов, Дянков и компания, ако паднат от власт? Кой ще вземе например Дянков в Световната банка, след като се е провалил като финансов министър? Немислимо е да търсим „новия Стамболов” сред днешния „политически елит”. Сиреч, човека, който ще постави националния суверенитет дори над признателността към Освободителката и няма да се съгласи да дели българската черга Македония. Днешните ни политици са от друго тесто замесени: за тях неосъществимото днес е непостижимо завинаги. И въпреки че говорят за „дългосрочна визия”, не могат да предвиждат нещата отвъд 4-годишния си мандат. Затова и политиката им е низ от пропуснати възможности.
Те пропуснаха възможността България да стане енергиен център на Балканите, да се утвърди като основен износител на електроенергия, като международен транспортен възел, мост между Изтока и Запада и атрактивна туристическа дестинация.

 

На всичко отгоре, при управлението на Борисов изпълнителната власт се опитва да се постави над законодателната и съдебната. Да не говорим за „четвъртата власт” - медиите, която се превърна в апологет на правителството на ГЕРБ. И понеже са губещи, наемат ги да фалшифицират действителността, или да я интерпретират в удобна насока за управляващите и за своите собственици. Затова вместо със сериозни проблеми, занимават оредяващата аудитория със скандали. Приносът на вътрешния министър към кампанията срещу съдебната власт е очевиден: образът му не слиза от телевизионните екрани, откъдето Цветанов изобличава покровителството на съдиите към организираната престъпност. Цветан-Цветановите атаки срещу съдебната власт обаче се върнаха като бумеранг върху собствената му глава: нашето приемане в Шенген бе отложено поне до края на тази година, ако не и завинаги, а премиерът Борисов призна, че един от виновниците е собственият му вицепремиер. Въпреки това пак на Цветанов бе възложено да предложи структурни промени в кабинета след като избухна скандалът с бонусите. Все едно лисица да варди кокошарник!
Въпреки нагласените резултати на социологическите агенции колко много са „харесвани” Борисов и Цветанов, дали не е дошло времето за смяна на капитана на потъващия кораб? Според нас е дошло, че и надскочило дори.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата