Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

РЕВОЛЮЦИЯТА НА СИСЛИБИТЕ*

Е-поща Печат PDF

Някои умни хора се заеха да ни уверяват, че това, което се случи на многохилядните митинги в Москва през декември миналата година, е „руска революция”. Чиста лъжа. Но наистина си е опит за революция. Всъщност обаче не е руска, а антируска революция.

Заговорът на обречените

Политиката е „изкуство на възможното” казва преди повече от век и половина Ото фон Бисмарк. На възможното, а не на невъзможното! И най-трудното е да се разбере къде минава днес границата между двете. Утре тя може и да се размие – тогава и политиката ще е друга. Днес ни предлагат избор между лошия Путин и добрия Някой си. Предлага се избор между Путин и хаоса, Путин или Ходорковски, Путин или външно управление на Русия.
Кои са сислибите и защо са се втурнали към революции, ни обяснява Андрей Иларионов, бивш съветник на Путин по икономика. По убеждения Иларионов е ултралиберал и затова в края на краищата бе отстранен. Дълги години той бе по върховете на властта и като никой друг познава и разбира кремълските сметки и вътрешните обстоятелства, които са непознати за обикновените хора. И ни предлага своята версия на „експерт” за случващото се.
Това не са умозрителни хипотези на някакъв си съветник от неясна фондация, а конкретни познания на виден участник в процеса. Андрей Иларионов съвсем разбираемо ни обяснява какво всъщност се случва с т. нар. руска революция. Това е поглед отвътре, поглед от най-дълбоката сърцевина на нещата.
Интервюто на Иларионов е истинска информационна бомба, чийто взрив засега остава не особено забележим (тиражира се само една част – злонамереното страшилище). А именно в това е мощното откровение, което обяснява докрай какво става в съвременната руска политика. Иларионов разказва за много неща, точно както са, назовава някои важни елементи със собствените им имена. Защото много му се е насъбрало. Но не разказа всичко, предпочете да замълчи за най-важното.
За нас обаче е полезно да извадим на бял свят и едното, и другото.

Накратко, според Иларионов, същността на ставащото е следната

Путин наследи от Елцин система, опираща се на два стълба – патриоти–силовици и сислиби (системни либерали, т.е. опората на системата на управление и на идеологията на нова Русия). Така Иларионов определя основните политически играчи на сезона. Той вижда сислибите като „прононсирана номенклатура”, технократи, познавачи на икономиката (има предвид Гайдар, Чубайс и сплотената компания зад тях).
Тези две сили взеха властта в края на 80-те години на 20 век заедно, в двойка, „в тандем”. После дълго време се конкурираха с променлив успех, защото поначало предимствата бяха на страната на сислибите, които разполагаха с концепция за реформиране на страната и затова правеха с Русия каквото им скимне.
От 2000 г. насам спецслужбите постепенно укрепнаха, излязоха на първи план и започнаха да изтласкват сислибите на втори план. През 2011 г. „разломът в тандема силовици - сислиби стана особено ярък”. Случи се на практика преврат, окончателна смяна на властта. Последната капка бе принудителната оставка на финансовия министър Алексей Кудрин. Колата на сислибите се преобърна, „те се обидиха” и започнаха движение „срещу онези, които се оказаха на власт”.
Ето ви едно признание, което не е нищо повече от признание за съществуването на заговор срещу законната власт от страна на тези, които я притежаваха, но я загубиха. Всъщност Иларионов акцентира на друго – след разкола на тандема патриоти–спецслужители и сислибите кристализира уникалният спецслужителски характер на установения режим. Ето това не би могло да изтрае либералното сърце на Иларионов, което най-високо цени правата на човека. Икономистът Иларионов разсъждава върху тоталитаризма и човешките права, борбата на групировките за власт, но нищо не казва за политикономическата обосновка на споменатия разрив. Не казва нищо за истинските и основни причини за конфликта между някогашните партньори. Не казва нищо за краха на либералната концепция за развитие на Русия. И това не е случайно.
Той отлично разбира същността на проблема, но преднамерено свежда всичко до апаратна борба, опитва се да представи нещата така, че всъщност кадровите назначения били основният обект на промяната: начело на Думата – Сергей Наришкин; начело на президентската администрация – Сергей Иванов; вицепремиер – Дмитрий Рогозин.
Е, то си е така (или почти така, защото Рогозин никога не е бил в спецслужбите), но само това ли е? Личностите ли са най-важните? Не, разбира се.

Най-важното е пътят, по който ще се развива Русия

Ще продължи ли с либералните реформи, накъдето ни водеха Гайдар и Чубайс, Ясин и Касянов, Греф и Зурабов, и същите тези Иларионов и Кудрин? Да възстановим либералната диктатура? Или да се върнем към нормалната, креативна и относително почтена икономика?
Иларионов вярно е усетил с кожата си най-важното нещо, което се случва в страната. Започна схватка: кой – кого? Дали патриотите-силовици ще довършат сислибите и ще ги изхвърлят най-накрая от управлението на Русия? Или пък сислибите ще вземат реванш, ще свалят Путин и екипа му, ще прекършат линията на патриотите-силовици и ще поведат Русия към по-нататъшните гибелни либерални реформи?
В Русия се знае – победителят получава всичко, а победеният се лишава от всичко. Залогът е много висок. Ето защо Иларионов, принуден отдавна да се раздели с Путин, понеже не се вслушва в ултралибералните му съвети, толкова рязко застана срещу новия курс на правителството (и дори избяга от Русия за това – все едно Андрей Курбски изобличава с посланията си Иван Грозни...). Ето защо ултралибералът Алексей Кудрин, най-прясно изхвръкналият от властта, хукна на митинга на опозицията, за да предаде навреме Путин, когото снощи наричаше „приятел”. Ето защо на естрадата на митинга най-видното място бе отделено на троицата най-влиятелни някога либерали – премиерът на Русия Касянов, вицепремиерът Немцов и финансовият министър Кудрин.
Но от какво се изплашиха толкова много Иларионов, Кудрин и другите либерали, останали встрани? Именно от онова, което мен толкова много ме зарадва –
започна „революция отгоре”.

Путин пое по пътеката на войната със съслибите

В последно време видяхме, че Путин започва рязка промяна в курса, станахме свидетели на отчаяната смелост на министър-председателя. Имам предвид трите решения, които засягат жизнените интереси на големи и могъщи слоеве, т. нар. елит на руското общество. Хора, съвсем не слаби, съвременните боляри. Тези решения бяха отдавна назрели, та дори и презрели, но да ги приемеш в навечерието на собствения си избор, е много силен ход на уверен в себе си играч.
Първо, обявена бе война на офшорките. Второ, започна разследване на дъщерните фирми, обрасли руската енергетика, според плана на Чубайс. Путин запрати „наблюдаващия Русия” от Билдербергския клуб на почетно заточение, и сега се е надвесил над неговото чудовищно отроче – престъпното приватизиране на РАО ЕЭС. Политическото значение на този факт трудно може да се оцени – това е прецедент с огромно значение, със съдбоносно значение за бъдещето. Трето, назначаването на Рогозин за шеф на ВПК. На практика това означава същото, както в старите добри времена – т.е. локомотива на развитието на индустриална и постиндустриална Русия. Така се прави във всички нормални страни от стари времена.
Започна се! Това са трите стълба на националната революция „отгоре”. Това са най-важните елементи, които обозначават не само дълго чаканото скъсване с либералните реформи и развитие на националната икономика, но те определят и вектора на вътрешната политика. Според мен това е правилният вектор. Но има едно „но”. Путин е учил във Висшата школа на КГБ в СССР в годините, когато политикономическият подход бе всевластен в обществознанието, и по това време е защитил кандидатска дисертация по икономика. За Путин е съвсем естествено да постави икономиката в основата на политиката, и както виждаме, той тъкмо това направи. И е също така естествено, уви, да не оценява достатъчно етнополитическия фактор, който не се „изучаваше” при съветската власт. Затова Путин постави националната революция на правилна икономическа платформа, но засега игнорира етнополитическата основа. Според мен той правилно изрина най-големите русофоби от вътрешната политика – Сурков и Полиев (тук е мястото да си спомним и за кадровите назначения, които толкова разтревожиха Иларионов – сред новите назначени са само руснаци, а пък и Рогозин има репутацията и на националист). Според мен с всички тези стъпки Путин пое сериозен риск. Всъщност той обяви война, или революция, ако ви звучи по-добре. Сложи си главата в торбата, отряза си пътя за отстъпление. Той не може да не си дава сметка, че няма къде да отстъпва: зад него е Хага, в най-добрия случай. Вече никога няма да му простят онова, което направи за укрепването на руския суверенитет.
Путин е спортсмен по натура. Само че това не е спорт, не е борба на живот, а на смърт. Неведнъж съм се убеждавал, че Путин е в състояние да се коригира в движение. Ще се научи и на руски национализъм, в крачка, когато го притисне нуждата. Важното е от кого и по кои учебници. И също така, докато учи урока, да не изпуска нито за миг от ръцете си юздите на управлението. Иначе цялото обучение ще отиде всуе.

Руският въпрос в антируска постановка

Очевидна е двойнствената природа на опозиционните митинги (аз ги наричам Блатото Сахаров). В един впряг са кон и сърна: стохилядната тълпа, очакваща реванш за сислибите, от една страна, и от друга – колоните на руските националисти, почти двойно по-малко по брой, но със свои задачи и амбиции. Простата съпоставка между двата митинга, един след друг в два дни, ясно показва съотношението на силите на 10 и 11 декември. Не по-малко от 50 хиляди – в единия случай, и всичко на всичко между 500 и хиляда души –в другия случай. Освен това се знае - който плаща, той поръчва музиката, а пък бюджетът за митингите е изцяло в ръцете на системните либерали – реваншисти. Пита се защо им е на системните либерали руска плънка за тяхната пищна, опозиционна, национално политкоректна баница? И то като се има предвид еврейския произход на повечето от основните водачи, от Гари Каспаров и Борис Немцов до Григорий Явлински и Виктор Шендерович? Защо за тях е толкова важна неголямата група на активистите на Руското движение? Не по-малко е интересно защо руските националисти другаруват със системните либерали? Какво престижно има да се мяркаш пред камерите, крещейки нещо на фона на шендеровичистите? В политиката винаги е актуален въпросът кой кого ще използва, кой на чий гръб ще влезе в рая. Днес тази дилема се разглежда по линия на двете движещи сили в стихията на митингите – либералната и руския национализъм. Дилемата, разбира се, е фалшива, доколкото втората от двете споменати сили не притежава никакъв държавностроителен потенциал, за разлика от първата, която реално управлява страната почти двайсет години, и която е запазила всички връзки и лостове, а най-важното – огромни пари и кадрови потенциал.
Само един Кудрин вероятно е спастрил милиарди долари и има неограничен кредит в най-големите световни банки, който незабавно ще бъде употребен за преврат срещу Путин.
В случая е по-лесно да разберем защо националистите се отъркват в системните либерали. Те сами отговарят на въпроса чрез думите на Валери Соловей и Борис Миронов, нашите дежурни буревестници.
Борис Миронов, както винаги, живее с мечти. Кореспондентът го пита: „Ако имате възможност да говорите, какво ще кажете на хората, запълнили площада?”. А той отговаря: „Първо бих ги попитал много ли руснаци има сред тях. Ще помоля руснаците да вдигнат ръка... Не, по-добре да размахват юмрук. А когато площадът се изпълни с юмруци (и така си беше, пълно с руснаци), тогава ще попитам защо след като тук е пълно с руснаци, на сцената пируват русофоби, ненавиждащи руснаците, приятели и съратници на Чубайс?!”
Трябва ли да се обяснява защо прекрасната мечта си остава винаги мечта. Вълнуваща, но безплодна...
А пък Соловей не е така елементарен. Той ловко представя желаното за действително, настоятелно, вече за шести път поред, внушава на руските хора, че режимът едва се крепи (Иларионов – точно обратното, смята, че режимът е напълно съзрял за силов преход към диктатура), че „новата руска революция се развива по класически сценарий” и че „масовите настроения са обречени да се променят в полза на силите, които се придържат към радикални позиции”.
Защо ли? От каква гледна точка? Значи на масите нищо друго не им остава, освен да разрушат съществуващото вече благополучие? Или съвсем са обезумели и искат да се върнат в 1991 г.? Соловей не се задълбочава върху такива дреболии. Той гарантира с честната си дума – „Общонационалната гражданска кампания „Русия без Путин?” не само ще е успешна, а дори много успешна. Тя окончателно ще разклати обществото, рязко ще повиши политическата му активност и политическия градус в страната”. И в тази връзка твърди, че руските националисти „трябва да участват още по-активно в кампанията, още по-напористо трябва да налагат своите идеи и линия на поведение”.
Защо ли? Защото „целта на руските националисти, извънсистемните леви, Навални и редица други сили, включително част от демократичния лагер, е пълно разрушаване на системата за колониално робство, утвърдила се в Русия и насочена най-вече срещу руския народ”. Точно затова „всякакви приказки, че националистите трябвало да провеждат „своите малки уютни митинги”, че „не бива да участват в мероприятията на либералите”, са дело на идиоти или откровени врагове”.
По моето скромно мнение от идиоти или откровени врагове (провокатори) може да се очакват съвети да се захванеш с нещо, което далеч надвишава силите ти. Системата не може да бъде разрушена от усилията на десетки или дори сто хиляди души, които нищо не ги свързва, освен възмущение и мъгляви представи за общо благо. Които нямат признати водачи, партийна дисциплина, програма, кадри, правителство в сянка, с една дума – не може да се разруши системата с обикновено въодушевление на неорганизирана тълпа. А явно Руското движение е рехава неорганизирана мрежа днес. И затова може да си мечтаеш за такива неща само ако имаш вроден дефект в главата. Такъв мечтател ще служи на своите цели според мярката на дефектното си разбиране, а пък по линия на неразбирането – неизбежно ще служи на чужди цели. Такава е азбуката по теория на управлението.
Може би Соловей си мисли, че свалянето на режима на Путин и връщането на системните либерали на власт ще означава „крах на системата на колониалния гнет над руския народ”. Мисля, че Соловей не разсъждава така. Но според мен и читателят не си мисли, че Соловей разсъждава именно така.
На чии цели ще послужи руският национализъм в така описаната ситуация? И по какъв начин? Кому и защо е нужно мизерното руско ремарке в системата на либералния ешелон? Соловей си мълчи за това кой знае защо. Нека се опитаме да отгатнем.

В очакване на „кървавата неделя”

Просто е. Системните либерали не могат да се появят пред народа, ако не прикрият с нещо истинското си лице. Сиреч, „революцията на сислибите” е изчистена от националистически примеси и може, според мен, да провокира само един възглас у нормалния руски човек „Довърши гадината!”. Та нали за изминалите двайсет години в речника на синонимите на съвременния руски език твърдо влезе двойката „либерал – враг на народа”. Точно затова на състемните либерали, всички тези „бивши” немцовисти, касяновисти, кудриновисти, им е толкова нужно националистическо прикритие, участие на руски националисти в техните мероприятия. Финтифлюшки, с една дума, за да се защитят от напълно заслуженото негодувание на руското мнозинство.
Отново, както през 1917 и през 1991 г., национално чужди, чужди за нас хора, се напъват да изглеждат социално и морално близки до нас. Да се примъкнат още по-близо. Един вид, нали всички ние – все едно дали руснаци, евреи, гейове, примитиви, националисти, либерали – сме за справедливостта, за прогреса и добруването, за честта и достойнството, за човешките права! За вашата и за нашата свобода!
Руският народ е доверчив. Доказа го и през 1917, и през 1991 г. Ще го докаже още веднъж, за жалост, служейки като ледоразбивач на чуждите. Обаче и това е малко. Руските националисти са нужни и за друго, за нещо много по-важно – нещо, за което и те самите не подозират. Става дума за това, че протестантите, стъпка по стъпка, все повече затъват в капан без изход, увеличава се потенциалът на незаконните искания. Съвсем не е случаен съветът им „още по-активно, по-напористо да се налага нашият възглед”. Това е указание за безогледни действия, да се запалят мостовете, демонтаж на всичко, ситуацията да се доведе до абсурд, а в случай, че властта откаже да изпълнява абсурдните искания на улицата – взрив.

Същността е именно в това – нужен е взрив

Но защо ли толкова се вълнуваме? Не ни харесват изборите? Идете в съда! Подайте сто хиляди заявления! Затрупайте съда с тях! При вас е пълно с хора, с адвокати, пълно е с пари. Извоювайте си отмяна на изборите според закона, ако законът наистина е на ваша страна. Защо ви е площадът? И при всички случаи няма никакви основания днес да поставяме под въпрос бъдещите избори за президент. Нима Путин е гарантът според конституцията, който носи отговорност за честността на отминалите избори? Не, това е Медведев. Ами защо са тия „Путин, върви си!”? Дали Путин да си отиде, ще го каже народът на 4 март т.г., а не Блатото Сахаров. Защо е нужен милионен митинг през февруари с лозунги „Русия без Путин”, какъвто обеща Навални? Ами ето защо. Системните либерали искат да се пролее кръв, и по-добре да е руска. Необходима им е нова „кървава неделя”, както през 1905 г. Ето така Путин няма да преодолее изборите през март. Березовистите няма да пожалят пари за това. Понеже няма да има връщане след кървавата линия. И тогава конфликтът ще бъде необратим, а ескалацията на насилие и от двете страни може да доведе до всякакви последици, дори гражданска война и интервенция на НАТО или пък разполагане на „сини каски” от ООН. Също като при сръбския, иракския, либийския и т. н. варианти. И тогава системните либерали ще се завърнат в Кремъл на вълната на добре режисираното народно възмущение или пък на щиковете на „миротворците”.

Нужна е кървава жертва! Трябва символ!

Чия кръв ще бъде пролята? Трябва ли да се обяснява кой ще бъде предаден на заколение?
За всеки случай ще обясня, да не би някой да не е разбрал. За ролята на жертвения агнец може да се използва и някой от нашите, добре отработен герой като Борис Немцов примерно, „Мавърът извърши своето дело. Мавърът може да се оттегли”. Той отлично изигра ролята си на първия, организационен етап, но се дискредитира с мръсни телефонни разговори и позволи да бъде употребен в полза на Навални. Загуби лице. Бедата е, че колкото и да са „мъченици” немцовистите и шендеровичистите, от тях не може да се изпише икона за руския народ. Съвсем друго е, ако съдбоноснен куршум от наемник на березовистите, или тежката палка на подкупен омоновец, или под ножа на „случаен” уличен бандит, в суматохата на сбиването, попадне някой от нашите – например милият, симпатичният, цененият от всички умник и естет Константин Крилов, толкова добре познат от горещите му изяви пред публика. И тогава негодуващият народ ще го понесе на ръце към стените на Кремъл (той не е чак толкова едър все пак, слава богу) и ще пробие кремълските врати като с таран с неговото бездиханно окървавено тяло...
На мен не ми се иска системните либерали да влязат пак в Кремъл, и още повече по дирите на руската кръв, на шейна от руски костици. Колко би им отивало. Затова и пиша сега:

Да бъде революция!

В политиката няма нищо вечно и абсолютно, освен любовта и ненавистта. Ще минат изборите, ако страната устои на стихията на метежа, ще се върнем към критиките на Кремъл. Но не сега, ситуацията изисква друг модел на поведение. Много ми се иска да разговарям с Путин, да му обясня азбуката на етнополитиката, която той не вижда от упор. Иска ми се да ме чуе. Но нямам такава възможност, уви. А и той едва ли чете публикациите ми в интернет.
Знае се, че след буржоазно-демократичните революции (а през 1991-1993 г. у нас се случи именно това, и аз неведнъж съм писал по въпроса) неизбежно идва националната революция. Е, значи е дошло време прогнозите ми да се сбъднат.
Страната е узряла – трябва ни революция! Но не „революция на сислибите”. Трябва ни руска национална антилиберална революция. За да изтръгнем окончателно от икономиката и политиката на Русия сислибите, които ни ограбиха и едва не ни унищожиха. И най-добре е да са далеч от Русия. Да довършим гадините.
Кой пръв ще започне руската революция: Путин и неговият екип от патриоти-силовици или руските националисти? И едните, и другите имат основания за това. Тази революция „отгоре” ли ще почне, или „отдолу”? Кой ще надделее, кой ще вземе съдбата на Русия в свои ръце? Тези сили заедно ли ще действат, или поединично?
Който почне тази революция, той ще победи, той ще спечели първата награда – власт, живот, процъфтяване на страната. Обаче ако нито едните, нито другите осъзнаят тази нужда, победата може да отиде и при техния общ противник – системните либерали.
Ако се съди по последните събития, процесът както се казва, е в ход. От една страна, на 24 декември м. г. се забеляза (засега не особено силно) отделяне на либералния и националния сектор на митингуващите. Разломът между тях ще расте. Това е стъпка към „революция отдолу”. От друга страна, кадровите промени в администрацията на президента и в Държавната Дума, в правителстовто, смяната на икономическата политика и т. н., показват започването на „революция отгоре”. Парадоксът е в това, че своя революция, - по-точно антипутински метеж с цел реставрация на тяхната диктатура, – започнаха едновременно и системните либерали. Направиха, така да се каже, насрещен пожар. Дано изгорят в него!
Да не бягаме от битката! Трябва да се намесим в нея, защото този път е заложена съдбата на страната и народа, както през 1991 г., и второ, за разлика от същата тази 1991 г. ние имаме възможност да се намесим.
От 1999 г. критикувам Путин безпощадно и без снизхождение. И ако сега правя избор в негова полза, то е защото на другия край на везната е по-голямото зло. И второ, днес историята не ни дава шанс да избираме между добро и зло. И трето, сигурен съм и разбирам, че и животът не оставя избор на Путин и го принуждава да заеме страната на русите. И той ще трябва да продължи така и след изборите, няма друг път за него.
Путин запази държавността, и следователно даде шанс и на нас, руснаците, да оцелеем и да съберем сила. Как използвахме този шанс, е друг въпрос, но тук вече претенции трябва да имаме към самите себе си... Нима забравихме какво е Гайдар, Козирев, Чубайс, Березовски? Аз отлично помня. И ненавистта ми към тях няма граница. А Путин ги лиши всички тях от власт и ги запрати в политическото небитие. Оттук и опитът за реванш на „революцията на системните либерали”, която не съм я измислил аз, а беше описана от вътрешен човек – от Иларионов.
Нима е възможно днес да противопоставим на тези две сили могъщия руски богатир! Кой ще предложи друго! Обаче аз съм докрай убеден в нашата слабост. Аз съм от двайсет години в Руското движение и не храня глупави илюзии.
Англичаните репресираха 700 години ирландците, но те изковаха несъкрушими инструменти за борба в името на своите интереси и победиха. Засега не виждам такова нещо у нас. Мога да изброя само няколко видни участници в Руското движение. И организации, и личности. И какво? Няма на кой да заложа. Това признак на сила ли е? Да разплетем възела, да сломим режима, но няма да удържим процесите и няма да вземем властта. Нека да не бъдем слепи идиоти! Нека да не се самозалъгваме!
Системните либерали не възнамеряват да оставят всичко на самотек, а подготвят метеж по арабски образец. Клатят лодката, наелектризират тълпата, нагнетяват Антипутинова истерия. Ако разчитаха само на себе си, добре, но зад тях стоят много по-могъщи сили, на които много им се ще да оглозгат Русия и да изтъргуват богатствата й, да пречупят нейното могъщество и суверенитет. И нашият местен елит около Путин им пречи.
Разбира се, и нашите не са цвете за мирисане. Но на руснаците винаги им се е налагало да избират между външния агресор и собствения тиран. И изборът традиционно е бил нашият тиран. Това е мъдро и правилно, и затова Русия още я има, още са живи руснаците. Избираме по-малкото зло! И не храним илюзии!
Сега за нас, руснаците, едно е важно: да изпреварим системните либерали. Не е важно дали отгоре или отдолу. Най-добре едновременно и от всички страни. Забавянето е смъртоносно. Стига сме живели с горещо сърце (с емоции). Време да заживеем с хладен разум.

Александър Никитич Севастиянов

е руски общественик и политически деец, политолог, изкуствовед. Роден е на 11 април 1954 г. в Москва. Бивш съпредседател на Национално-държавната партия на Русия (лишена от регистрация през 2003 г. от Министерството на правосъдието) и главен редактор на „Национален вестник”. Александър Севастиянов е внук на офицер белогвардеец, който се връща от Константинопол през 1922 г. и е разстрелян през 1931 г. по обвинение за създаване на „контрареволюционна терористична организация”. Баща му е участник в щурма на Кьонигсберг и в Калининград има улица с неговото име.
Ал. Севастиянов е кандидат на филологическите науки. Преподавал е в Московския областен педагогически институт „Надежда Крупска” по древноруска литература, руска литература от 18 век и естетика. Член е на Съюза на журналистите, Съюза на писателите, Съюза на литераторите, на Славянския съюз на журналистите, на Асоциацията на изкуствоведите. Автор е на редица книги, посветени на етнополитическите въпроси.

***

Русия зае първо място сред страните от Г-8 по икономически ръст за 2011 г. Това са предварителните данни на Росстат. Брутният вътрешен продукт на Руската федерация се увеличи през 2011 в сравнение с 2010 г. и е 4,3 %. На второ място е Германия – БВП се е увеличил с 3 %, следват Канада (+ 2,3 %), САЩ (+ 1,7 %) и Франция (+ 1,6 %). Британската икономика регистрира ръст от 0,9 % за миналата година, в Италия – 0,5 %, а японската икономика регистрира спад с 0,9 %. Германия е лидер сред държавите от Г-8 – 8 % ръст, следва Русия (4,7 %). Най-зле са резултатите на Япония, където промишленото производство падна на 3,6 %, и Великобритания, където показателят отива надолу с 1,4 %.
В Русия инфлацията за 2011 г. възлиза на 6,1 %, което е най-високият показател за Г-8. След Руската федерация е Великобритания, където ръстът на цените за миналата година е 4,2 %. Третото място заема Италия, където инфлацията е 3,3 %, следват САЩ (+ 3 %), Франция (+ 2,5 %), Канада (+ 2,3 %) и Германия (+ 2,1 %). Най-добрият показател има Япония, където потребителските цени са паднали с 0,2 %.
Руското статистическо ведомство сравнява най-важните макроикономически показатели на редица държави въз основа на публикация на МВФ, ОИСР, Статистическото бюро на ЕС (Евростат) и оперативни данни на националните статистически служби.
Изводът е: замислете се кому е изгодно да се забавя икономическият ръст на нашата държава?

интернет сайт Иракуор, 26 февруари 2012 г.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата