Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

ЗА ТЕЗИ, КОИТО ПРОЧЕТАТ...

Е-поща Печат PDF

продължение от бр. 5

Предстоящият юбилей би трябвало да включи в обсега на усилията и „явлението Спиридон Габровски”. Все още не разполагаме с аргументирано изградена представа за неговия интелектуален ръст, с убедителна концепция за качествата и заряда на създадената от него „История”. Поне дотолкова – доколкото това е направено за Паисий... Разбира се, че е абсурдно да прибягваме до тяхното противопоставяне. Редно е обаче специалистите да се окажат изразителите на онази оценка, която да конституира в нови параметри неговия дял в процесите, да защити  предимствата на обогатения му исторически разказ,  станал факт 30 години след Паисиевата „История”, да узакони мястото му в т. нар. преправки-компилации.

 

Това се очаква, след като вече сме свидетели на осъществените две преиздания на неговата. Именно на този фон, звучат дискредитиращо и анахронично, да не кажа наивно подвеждащо, опитите Спиридон да бъде наричан ту „ученик”, ту „сподвижник” и обикновен „последовател” на Паисий, както и непрецизираните оценки на известни специалисти, появяващи се и в наше време. На тях попадаме в сборник, единственият засега, посветен на  автора на „История во кратце о болгарском народе словенском”. Той е плод на юбилейна конференция, ангажирала Института за литература към БАН и Община Габрово, отпечатан през 1996 година. Основанията за категорична неудовлетвореност произтичат от залегналото във въвеждащия в сборника текст – „Йеросхимонах Спиридон в диалог с Паисий и Българското Възраждане” на проф. Дочо Леков. Признат за добър познавач на процесите, очевидно в случая авторът е подценил задачата си и ако изложението му не беше „програмно” за единственото издание, посветено на йеросх. Спиридон, не бих  си позволил коментара. Но тук срещаме груби измислици и неточности, които могат да се мултиплицират и така да се популяризират превратни представи както за Спиридон, така и за автора на „История  славянобългарска”. Още на първата страница четем: „Биографията на йеросх. Спиридон, творческата история на неговия ръкописен труд в определени аспекти са преплетени с жизненото и творческо битие на Паисий... бъдещият автор на „История во кратце...” прекарва в Атон, където е в контакт с автора на „История Славянобългарска”. Нещо повече, преди да потегли за Влашко, той преписва завършеното вече Паисиево съчинение и с него след няколко годишен престой в манастирите... Такава е в общ план творческата предистория и история на ръкописната творба  на Спиридон, непосредствено свързана с Историята и личността на Паисий” (Вж. сб. „Йеросхимонах Спиридон и ранната възрожденска историография”, 1996, с. 5-6).
Не зная какви са били подбудите на проф. Леков, за да предложи тази височайша измислица на габровските слушатели на конференцията и читателите на сборника. Но върху нея се гради целият въвеждащ текст в юбилейното издание. Ще привлека още някои авторови твърдения, които са в същия дух и нямат нищо общо с известните ни факти: “Под влияние на тези разговори, вероятно още в Атон, Спиридон заживява с мисълта да напише историческо повествование, чрез което да защити, доразвие и популяризира прокламираното от Паисий... неговия съмишленик и консултант”; „Паралелно с основните източници, които има под ръка... Спиридон по съвета на Паисий се запознава основно и с „Деяния церковная и гражданская” на Цезар Бароний, проучва хрониката на византийския писател Исак (?) Зонара, летописа на Дмитрий Ростовски...”; „Спиридон проучва внимателно и двата предговора на „История славянобългарска” и т. н. Защото и в следващите страници, вече във връзка с габровеца Петко п. Манафов и неговия препис на Спиридоновата „История”, срещаме произволни констатации като неразграничаването на тази личност от „даскал Петко Габровчето”, т. е. училия в Габрово и учителствал за кратко в Търново Петко Лесичерски, или залегналата в твърдението: „Петко поп Манафов е носел при пътешествията си своя личен препис на  Спиридоновата  история от 1819 г. И естествено е да се предположи, че той му е служил като учебник в неговата преподавателска дейност” (пак там, с. 9).
Като пример за тревогите си с днешна дата по повод на  предстоящия юбилей „250 години История славянобългарска”, няма как да не привлека и  включените вече две статии във в. „Словото днес”. Малко е да се каже, че първата - „Хилендарецът” на Илия Пехливанов и съжителството й с текста, обявяващ решението на ЮНЕСКО, ме подразни и събуди познатите  опасения. Нищо неестествено в основната  цел на автора: „да припомним как „История славянобългарска” продължи да битува на Стария континент през последните десетилетия на отминалия XX век”. Но веднага следва пасаж, който няма нищо общо с „темата”, защото заговаря за един от нейните преписи, за т. нар. Болградски препис. Създаден през първите десетилетия на 19 в. и попаднал в щата Охайо, така и не се разбира каква е връзката му със „Стария  континент”. Откривателят му, проф. Джеймс У. Кларк, наистина има дядо с името Джеймс Кларк, но той не е „живял в Цариград”, а в Пловдив и Самоков. Самият внук, обвинен, че „не известил обаче по никакъв начин” за ръкописа, всъщност прави това още в докторската си дисертация, публикувана през 1937 г. в Харвардския университет, а по-късно го има предвид в свои статии за Паисий, печатани през 1954 и 1962 г.
Следващите редове ни  предлагат нови недомислици. Те втълпяват на читателя две грубо погрешни твърдения. Първото е, че „Болградският препис” бил предаден на “братята Матеичи в Хилендарския научен център в щата Охайо”. Не познавам българист - бил той филолог, историк или публицист – като има предвид известните и заслужили слависти проф. Матей Матеич–баща и неговият син проф. Предраг Матеич, така обидно и незачитащо да ги нарече „братята Матеичи”. В замяна на това -  познавам машинописен екземпляр, а и публикуваната статия на г-жа Татяна Николова-Хюстън, посветена на същия ръкопис. Никъде не срещаме предписваното й от автора и абсурдно по своя характер твърдение: „Тя установява, че става дума за единствена по рода си компилация между „История славяноболгарская” и „История во кратце...” на йеросх. Спиридон Габровски, писана три десетилетия след Паисий”. Нали точно този тип компилации по брой започват да съперничат на класическите „преписи”...
Решил по този начин проблема с „Болградския”, в следващия абзац авторът се насочва към „Жеравненския препис”. Вече няма защо да ни изненада изобилието от подвеждащи твърдения, от сгрешени имена и неверни факти. Няма как да  коментирам всичките, да привличам цитати. А го заслужава още първата фраза: „Той е изследван подробно от днешния наш възрожденец Илия Тодоров”. Как този препис да бъде изследван „подробно” от наш съвременник (впрочем – починал през 1990 г.), след като и самият автор по-долу сочи, че ръкописът е пропаднал безследно още в края на 19 в. От друга страна, все така произволно се твърди: „Преписът е известен като Венелиновият препис и понастоящем се съхранява в Руската държавна библиотека в Москва под инв. № 1022”. Защо му е било необходимо на автора да преплита съдбата на „Жеравненския препис” с този, направен за Венелин по Зотовия през 1838-ма,  така и не става ясно. Напълно се разминават с истината и твърдения, че по него А. Д. Чертков си „прави работно копие”, че „попада у Николай Тошкович”, че „по-късно го намира Марин Дринов” и пр. Върхът на измислиците е фразата ”Публикува го Георги Раковски със следната бележка...”, след като всеки филолог знае, че първо издание на „Историята” (изключим ли „Царственика” от 1844) прави П. А. Лонгинов в Русия в 1885 г. Ще приключа, добавяйки само, че зад упоменаваното в статията име МУЗАРкевич  се крие проф. Мурзакевич, а зад И. И КуриЕ – известният колекционер Курис.
В духа на спекулативния и принизяващ за едно издание със специализирана аудитория като в. „Словото” (издание на Съюза на българските писатели) принцип „Всеки има право на мнение”, там се появи втора статия (бр. 2 от 26.1.2012) на „тема Паисий” с главозамайващи ни „открития” от 81-годишната Кина Къдрева.
По внушение на сина си, който по думите й „от неизчислими години се е посветил на изследването на първоизточниците на българската история и българския език” (?!), тя се въоръжава с лупа (”Ето ти лупата и чети! – каза синът ми...”) и така стига до първото „откритие” – заглавието на Паисиевия труд в първия препис на поп Стойко Владиславов било не „История славяноболгарская”, а  „История СЛАВНО БЪЛГАРСКА”.
Що за мистериозен „фотос”, що за чудодейна „лупа”! Пред мен са фотосите, предложени от проф. Йордан Иванов, от проф. Б. Ст. Ангелов, проф. Божидар Райков и проф. Кирил Топалов – всички те ни убеждават, че онова, което е на първата страница  на „черновата-автограф”, е и в Софрониевия препис от 1765 г.: СЛАВЯНОБОЛГАРСКАЯ... Тъй като   няма как  да виним беззащитната „лупа”, остава тази височайша приумица да е родена от болното конюнктурно въображение на самата, позната на неколцина като детска авторка, Кина Къдрева.

Но в същото време се разбира, че то е политически точно прицелено, за да дойде редът на второто „откритие”, също предназначено да изобличи специалистите – в тази абсурдна подмяна авторката вижда „дългата ръка” на императорска Русия и на панславизма. Нейният съвет е: ”трябва да прочетем документите от руските архиви...” Да се изненадваме ли, че по-голямата част от текста в това злополучно и безпомощно антрефиле е заето от банални и елементарни разсъждения за имперските кроежи на Русия като заплаха за България? Нищо против и Кина Къдрева да влага таланта си в дискредитиране на „рускопоклонническата пропаганда на панславизма”. Но защо е нужно чрез откровена фалшификация да измисля  „фалшифици-рането” на истинското заглавие на Паисиевата „История” и нейният опус да се появява по страниците на вестник като „Словото днес”? Тежко ни – ако и от Паисий започнем да правим политика с днешна дата!
Как да завърша бележките си за тревогата ми като специалист, когато комформисткият принцип „Всеки има право на мнение” довежда до подобни спекулации, освен с възгласа: „Боже опази, ако е по силите ти, делото и паметта на великия Хилендарец от такъв юбилей!”

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата