Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

СРАМЪТ Е ГОЛЯМ ГОСПОДА ХАДЖИ ИВАНЧО ХАДЖИПЕНЧОВЦИ

Е-поща Печат PDF

На 11 януари 2012 г. българското Народно събрание гласува декларация, без заглавие, със съдържание, което би подхождало повече на турския Меджлис, отколкото на българския законодател. Проблемът е, че турският Меджлис никога не би гласувал толкова непрофесионално написан политически пасквил, нито бихме могли да си представим член на Меджлиса, от които и да е слоеве на турското общество да произхожда, който би могъл дори и да си помисли да сезира колегите си с подобна клевета срещу турската държава и турския народ за който и да е период от съществуването на турската държава от 14 век до ден-днешен!

Не е необходимо особено въображение, за да си представим реакцията на турското общество и на турската политическа класа, ако някой си позволи да внесе в Меджлиса подобна декларация с дребни смислови поправки, при които думите „мюсюлманско малцинство” (т. 1) се заменят с „християнско малцинство”, думите „български граждани от турски произход” (т. 2) се заменят с „турски граждани от български/арменски произход”, а понятието „възродителен процес” се заменя с понятието „изтребителен процес” или „геноцид” във връзка със събитията от 1913-1915 година, за които според т. 3 на Декларацията не би трябвало да има давност?
Преди да пристъпим към анализ и осмисляне на сътвореното от Народното събрание, бихме искали ясно да заявим, че т. нар. декларация е приета извън компетенциите му, т.е. в нарушение на Конституцията. Поради това тя не може да има какъвто и да е морален, политически или правен ефект, значение и последици за никого, извън лицата, гласували за нея, и за техните хранители, и не би могла да се разглежда от никого като израз на волята на българския народ, на суверена, имал неблагоразумието да избере именно тези свои „народни представители”. Стойността й е значително по-малка от стойността на листа хартия, на която е написана, но

 

срамът е голям

Правомощията на Народното събрание са определени в член 62 на Конституцията: “осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол”. Това е - няма друго. В изпълнение единствено на тази своя дейност то “приема закони, решения, декларации и обръщения”, съгласно чл. 86 от Конституцията.
Народното събрание не прави политика чрез декларации, обръщения или каквито и да е други актове или действия. Политиката – външна и вътрешна, е в прерогативите единствено на изпълнителната власт. И този извод не е произволен, а се налага от изчерпателното изброяване на функциите, сферите на изява и актовете, които може да упражнява и издава в своята дейност Народното събрание. Те са 15 на брой, изчерпателно са изброени в чл. 84 на Конституцията и след последната 15-а точка няма „и други”!
Обстоятелството, че народните представители демонстрират ежедневно масово невежество по отношение на конституционните си правомощия и задължения, компрометира самата институция и я превръща в маша в ръцете на политически авантюристи и безспорни престъпници.
С какви мотиви, от какъв материален или духовен интерес или с какви цели авторът на въпросната декларация я внася за разглеждане, ни е трудно да гадаем, тъй като пътеката би могла да ни отведе твърде далеч.
Особено след някои заявления на пресконференцията на федерация „Справедливост - България”, дадена на 24 януари т.г. в София прес, на която един срещу друг седяха г-н Иван Костов и турският посланик. От двете страни на организатора, Сезгин Мюмюн, председател на федерацията, се бяха наредили, сричащи или само слушащи на български, представители на турски изселнически организации, които между другото в прав текст заявиха следното: „Ние сме инициатори на декларацията”, „положихме доста усилия да мине в зала”, „няма да позволим (повторено многократно) никой да злоупотребява с нас и с декларацията”, „действаме в рамките на закона на двете страни, като български и турски граждани”. Мюмюн благодари изрично на г-н Иван Костов. Това, което остана неизяснено, но вярваме, че отговорите не са трудни, е кой няма да позволи нещо да се случи в България, прилагайки не само турския закон, но по всяка вероятност силата и капацитета на онези турски служби, без чиято помощ - финансова и логистична - подобни патриотични прояви едва ли биха могли да бъдат организирани в която и да е независима и уважаваща себе си държава, членка на Европейския съюз.
На този фон едва ли би било трудно да се посочи, пълната несъстоятелност на изложените в декларацията на Народното събрание твърдения и изводи, грубата манипулация с правото и фактите, погазването на основния конституционен принцип за разделението на властите в българската държава чрез опит за вмешателство на законодателната в съдебната власт и липсата на елементарно уважение към паметта и чувствата на българските граждани от страна на самоопределилите се като „Ние, народните представители от 41-вото народно събрание”.

Защо мислим така?

Ще се опитаме да се обосновем. В т. 1 на декларацията са употребени три понятия, като основание за осъждане на „комунистическия режим”! И те са „асимилационна политика”, „мюсюлманско малцинство в Република България” и „Възродителен процес” задължително с главно „В”, от уважение.
На първо място се осъжда „асимилационната политика”, т.е. твърди се, че т.нар. комунистически режим е вършил асимилация. На какво? „На мюсюлманско малцинство в Република България”.
Така поставен, въпросът се нуждае от две разяснения. Да се определи обхвата и значението на думата асимилация, както и обхвата, наличието и състава на неологизма „мюсюлманско малцинство” в периода до 1989 година.
Най-общо асимилацията би трябвало да предполага приобщаване на малцинство, каквото и да е то, към бита, нравите, обичаите, вярванията, езика на мнозинството. И тъй като асимилацията се свързва с „мюсюлманското малцинство в Република България”, самото понятие насочва недвусмислено към религия, а не към етнос, езикова или друга общност в България, тъй като в България представители на много етноси изповядват исляма и аз лично познавам много асеновци, димовци, стояновци - мюсюлмани. И тъй като става въпрос за мюсюлманска религия, би трябвало да има ясен и недвусмислен отговор на въпроса кой в България изповядва мюсюлманска религия, какви граждани са тези лица, на чие право се подчиняват и в каква религия „комунистическият режим” е искал да ги асимилира?
От освобождението от турско робство преди 140 години, до сега, към България няма регистриран бежански поток на лица, изповядващи мюсюлманско вероизповедание. Ако това е вярно, значи става въпрос за автохтонно население, живеещо от векове по българските земи, родени и израснали в България като български граждани, подчиняващи се на българските закони, изповядващи религията на своите предци. Каква е тя - всеки за себе си знае. По време на 500-годишното турско робство са известни стотици случаи на „асимилация” или принудителна смяна на християнската религия на българи в мюсюлманска. Данни за организирана и насилствена промяна на религиозните убеждения на изповядващи мюсюлманска религия български граждани от небългарски етнос в християнска вяра в България няма.
През 1878 г. България се освободи от турското военно, политическо и феодално „присъствие” в част от българските земи. Турците, окупирали и управлявали България в продължение на векове, се придвижиха към Босфора. В България останаха българи и български поданици, с различни религиозни убеждения, в това число християни – източно православни и католици, мюсюлмани, юдеи, атеисти и т.н. Този процес на деление на поданиците в освободените български земи и в Турция, започна с въведената от Берлинския договор през 1878 г. система за защита на правата на човека, която вмени на новоосвободените балкански държави да осигурят равни граждански и имуществени права на своите поданици, докато великите сили си запазиха правото на покровителство по отношение на лицата, останали в границите на турската империя, но изповядващи различна от господстващата религия, без каквато и да е алюзия за права на малцинства. Така бе поставено началото на т.нар. Източен въпрос в международните отношения, станал причина за множество въстания от края на 19 и началото на 20 век в разлагащата се турската империя, за две балкански и Първата световна война. Версайската система от договори създаде механизъм за защита на малцинствата с единствената цел да се пресекат опитите на по-силни държави да интервенират в съседни държави по хуманитарни причини. За съжаление на българите в Източна Тракия Лозанският договор от 1923 г. дойде твърде късно – те бяха изтребени или прогонени от родните си места и до днес, век по-късно, за тях няма нито права, нито справедливост, нито покой!
В контекста на гореказаното, очевидно за вносителя на „Декларацията”, предмет на настоящия анализ, и за българските народни представители, съдбата на българите, прогонени и избити в Източна Тракия, няма никакво значение. Те просто не се класират в графата „мюсюлманско малцинство”, тъй като са били „българско мнозинство” по родните си места.

Кое е асимилация и кое е геноцид?

След Втората световна война, чрез Всеобщата декларация за правата на човека, Парижкия мирен договор от 1947-ма и двата пакта от 1968 г., правата на човека постепенно станаха част от универсалното международно право като право на отделната личност, на индивида. Срещу правото на всяко лице, което като гражданин на отделна държава очаква нейните власти да гарантират правата му, със специална резолюция, Общото събрание на ООН вмени задължението това лице да бъде лоялно към държавата и хората, сред които живее!
Третият градивен елемент в „декларацията” на Народното събрание е т.нар. Възродителен процес, който се свързва с „асимилационната политика” срещу „мюсюлманското малцинство” в България. Така нещата се довеждат до поредния абсурд, тъй като се твърди, че в България е извършена асимилация, т.е. насилствена промяна на религиозните убеждения, на „мюсюлманско малцинство”, каквото в България няма, съгласно действащите международни или вътрешни правни норми и едва ли някой би могъл да удостовери дали изповядващите исляма лица са мнозинство или малцинство на фона на останалите български граждани. И всичко това се свързва с т.нар. Възродителен процес – официално наложена от властите смяна на турскоезичните с български имена на лица, които по рождение са български граждани, чиито родители и прародители са родени в България, политика, която бе заимствана като огледален аналог на вековна турска традиция по тези въпроси.
Процес на промяна на българските имена с турски имена по отношение на лицата, останали или по-късно попаднали в границите на съвременната турска държава, е извършен и продължава и до днес по отношение на всички лица, кръстени с български имена, но установили се трайно в Турция, без това да засяга техните религиозни убеждения! Преди век и половина българите в Източна Тракия и Цариград са били повече от половин милион, днес са по-малко от хиляда! Кой е малцинство и кой мнозинство в Арда, Джебел, Кърджали, Омуртаг и къде в Турция остана подобен аналог с преобладаващо християнско население? Кое е асимилация и кое е геноцид?
По време на срещата в Кувейт на 30 октомври 1989 г. между Месут Йълмаз, министър-председател на Турция, и Георги Йорданов, заместник министър-председател на България, двете страни поставиха точка на този спор, като се съгласиха, че въпросите за имената на собствените им граждани са от вътрешната компетенция на всяка една от двете държави.
Декларацията на Народното събрание от 11 януари 2012 г. е пряко насочена срещу българските национални интереси, тъй като подмяната на истината за т.нар. Възродителен процес е клевета срещу българския народ и обслужва дълготрайните имперски амбиции на Турция за вмешателство във вътрешните работи на своите съседи с цел обособяване на компактни турски малцинства, окупация, откъсване и присъединяване на териториите, на които те живеят, към турската държава. В този контекст вносителят на „Декларацията” и лицата, гласували за нея, осъществяват състава за предателство от българския Наказателен кодекс. Защото позоваването на „Възродителния процес” насочва към онези български граждани, които турската държава нарича официално „сънародници”, присвоява си правото да ги защитава с всички средства във и срещу българската държава, предостави специално на тях статута на двойно гражданство, какъвто на други лица отказа, предоставя им всякакви улеснения за изкупуване на българска земя и контрол на българския бизнес. Така Турция провежда своята официална политика на борба срещу „асимилацията” не на мюсюлмани, а на „турците”, живеещи в съседните на Турция държави, което е и официалният лозунг на пантюркизма – идеология, от която нито едно турско правителство досега не се е разграничило. Според тази идеология борбата срещу „асимилацията” трябва да се води с „всички средства”, а политическата цел е обединение на тези турски общества в балканските държави с турците в Турция в „широка и обединена Европа”.
Ето това е политиката, която подкрепят борците срещу „асимилацията” в българското Народно събрание! И това не е прецедент!
За да няма съмнение, че става въпрос за официална турска политика, ще припомним думите на Месут Йълмаз, казани в реч пред турския Меджлис на 22 декември 1989 г.: „турското малцинство в България – това са верни граждани на България и наши сънародници, към които ние никога не ще бъдем безразлични”.
Освен понятието „сънародник”, което се използва за мюсюлманите, живеещи в съседните на Турция държави, се използва и понятието „външни турци” за тюркоезичните, живеещи в други държави, несъседни на Турция. Според Турция всички те принадлежат към турската нация, а не към нациите на държавата, където са родени и живеят от векове.
В изпълнение на тази дългосрочна стратегическа външнополитическа концепция през последните 80 години Турция на два пъти проведе успешно операции за отделяне на части от съседни държави и присъединяването им – правно или фактически към Турция – областта Хатай, географски част от Сирия, която и до днес не признава окупацията през 1939 г., когато Турция я заграби под претекст за спасяване на сънародниците; същото, по сходна схема, се случи със Северен Кипър, където и до днес турска окупационна войска поддържа несъществуваща държава! Българските народни представители от 41-вото народно събрание подготвят плацдарм за следващата турска акция!
Ако някой се съмнява в гореказаното, ще му припомним само едно изречение от заявеното от турския президент Тургут Йозал през далечната 1987 г., в предизборна реч в Бурса: „Стана ясно, че те (българите – б.м.) се страхуват от нарастване прираста на турците в тази страна, това показват всички проучвания. Но трябва да кажа, че ние няма да ги оставим, не е възможно това, непрекъснато ще ги притискаме и в края на краищата ще намерим решение на този проблем – както направихме в Кипър...” Има ли още някой, който да не е разбрал кои бяха причините за „възродителния процес”?
И още едно изречение на Йозал: „...ако днес има български народ, това се дължи на великодушието на османците, ние останахме в България 500 години, като през тези години се отнасяхме с уважение към човешките права...”!
Време е за темане, благодарете българи...

 

„От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?”

Втората точка на „Декларацията” е друг абсурд, който не се нуждае от коментар, а по-скоро е симптом за психическото здраве на народните представители. „Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване...” Отварянето на българо-турската граница, от двете съседни държави се нарича „прогонване”! Как щеше да стане това прогонване, ако Турция не беше съдействала и не отвори границата си? И за кого я отвори – за българските граждани от „турски произход”? Кой и как установи произхода на тези лица, родени в България, никога не живели в Турция – нито те, нито техните родители или прародители поне от 140 години, и как се оказват от турски произход през 1989 г.! По силата на коя норма от българското законодателство? Етническо прочистване ли е заминалите за Турция над 150 хиляди български граждани без никаква спогодба през 1950-1952 г.? Или заминалите над 130 хиляди български граждани по силата на Спогодбата за събиране на разделени семейства в периода 1968-78 г.? Каква е разликата и защо едното да е етническо прочистване, а другото не?
Припомняме изказвания и становища на турски държавници и политици от 80-те години, факти и събития, тъй като днешните български народни представители очевидно нямат памет за онова време..., когато Турция активно градеше турска нация в България, а днес жъне плодовете! Не че процесът не продължава, но днес Турция разчита и на съюзници - съвременните Хаджи Иванчо хаджипенчовци в българското Народно събрание!
По третата точка от декларацията оставаме поканеният от авторите й Главен прокурор на Република България да реши дали има извършено престъпление по Глава първа на специалната част „Престъпления против републиката” от Наказателния кодекс на България, или не. Народните представители по правило са безотговорни за приказките си, но не и ненаказуеми за извършени тежки престъпления срещу държавата!
24 януари 2012

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата