Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Българският европеизъм

Е-поща Печат PDF

или диалектика на националните катастрофи

Политическият живот през годините на прехода, както твърди един известен наш “идеен съмишленик и другар“, реално не се e състоял. Няма я политиката, не се вижда и даже не се задава. И затова нацията трябва да се напъне и да я роди.Но ако погледнем внимателно и задълбочено, ще видим, че я има, както винаги и сега я има. Има я и още как...Противоречивата и драматична история на Третата българска държава обикновено поражда спорове и съмнения относно качествата на българската политика. Поради интелектуалната и духовна немощ, от неопитност или глупост, външнополитическите „постижения” на политиците ни или са отхвърляни, или са оспорвани. Затова и по-често хулим, отколкото хвалим “родната политика”. Навремето Стефан Стамболов предложил на турския султан да станем дуалистична държава. Ако внимателно погледнем тогавашните събития, това е по-скоро част от идеята за кондуминиум (т.е. съвместно управление) и „хитър” политически ход с цел външно, и то двойно „подпомагане” на развитието и управлението на неукрепналата млада нация.

 

От една страна, Турция трябвало да ни покровителства и брани от съседите, но най-вече от Русия, разбира се. От друга, Австро-Унгария, по приятелски и с добри чувства, вече се била нагърбила с нашата модернизация. Нещата стигнали дори дотам, че Ганьо се надцаквал с нашите интелигенти либерали относно това кой е по виенчанин и кой повече ги разбира европейските работи. Голям “келепир” щяло да има - едва ли не турците в знак на благодарност за смелата и умна идея, която им предлагаме, щели да ни „харижат” Македония, и то барабар със Солунската митница... Ето това била патриотична политика, достойна за подражание. На това му се казва успешна политическа далавера с двойна изгода. Получавало се така, че стоката между Солун и Виената ще я кара бай ти Ганя, а пък те, виенчани, в замяна и от благодарност, се нагърбвали да ни модернизират и европеизират, като щели да насипят в младото ни царство капитали и напредничави идеи, а също да ни издокарват с последната виенска мода. Според някои европейски политолози „балканизация” по това време, означавала модернизация на Балканите, тоест балканските държави от архаично-ориенталски да станат европейски. Е, и ако трябва, да воюват помежду си в името на новите модерни ценности и либерални идеи. И те воювали. Както знаем от историята, а и от дедите си, балканските народи яростно воювали помежду си, за да реализират националните си либерални проекти.
Важно било също да внимават Русия да не стъпи отново на Балканите. Не дай боже, да им натрапва ретроградния си империализъм и да им пречи да прогресират с „изостаналото си и мухлясало” православие и с реакционната си монархия. А можела и да ги зарази с идеите на народниците или на почвениците и славянофилите... Изграденият под покровителството на руската корона и руския патриарх Балкански съюз, набързо се разпаднал поради буржоазните мераци и амбиции за територии, пазари и търговски пътища, както и под натиска на „заитересувана” либерална Европа.
Балканската война от освободителна за всички балкански народи се превърнала в братоубийствена шовинистична касапница. Както по-късно се разбрало, трагичните за България резултати били изцяло в полза на западноевропейската и британската геополитика. Двете национални катастрофи, по вина на тогавашния ни елит, доведоха и до остро противопоставяне между народните маси и същия този „европеизиран” елит. Народът, отвратен и отчаян от станалото, се съпротивлявал вътрешно, а и външно, и тръгнал след нови народни водачи, нови народни съюзи и партии.
Те рязко и твърдо се противопоставили парламентарно-политически, а когато се налагало и чрез насилие, на тогавашната проевропейска предателска клика. Народният гняв обаче бил сломен с коварство и кръв, пак по европейски.
Конфликтът не бил решен,
а само отложен

Така в условия на политическо насилие, отчаяни и потиснати, българите „забавили“ своето развитие и не могли да еволюират в „граждани”, в буржоа, в индивидиуми (Homo economicus).
Те не дорасли до напредничавата идея, че животът би имал смисъл само и единствено като индивидуално участие в икономиката, а в културно и религиозно отношение било по-добре да приемат условна народност и привидна идентичност.
В условията на конструираната по европейски модерна държава, както и при наличието на модерни обществени структури и институции, българите трябвало да мислят и живеят единствено за личното си материално благополучие. Според либералната западна теория тези нови граждани буржоа се очаквало в новите условия да се развият от „изостанали” българи до „развити” европейци - т.е. европейски космополити. За съжаление на „прогресивния” Запад обаче българите се забавили по пътя към Европа и си останали „недоразвити” и „изостанали” земеделци и занаятчии с консервативен манталитет - традиционно общинни хора, „тъмни балкански субекти” и т.н. Буржоазно-либералната революция така и не успяла.
След повторилата се във Втората световна война история на предателство и политическа глупост победените и унижени българи взеха съдбата си в собствени ръце, наказаха провалилите се политици и елити и отхвърлиха и втория опит да бъдат модернизирани и европеизирани. В голямото си мнозинство решително се противопоставиха на това да се превърнат в европейска нация и за ужас на модерно мислещите ни интелигенти, успяха да се съхранят като колективна традиционна общност. Като народ!
През епохата на социализма, с воля, с народен дух, самотвержено и с достойнство модернизираха стопанството и технологиите си, умножиха ресурсите си, развиха културните си умения, укрепиха държавата си, но запазиха и „консервираха” традициите, обичаите, нравите, фолклора и съхраниха колективния си начин на живот. Българите с гордост гледаха на своята държава като на висше достояние и благо.
Българският социализъм - източен, традиционен, православен, авторитарен, политически и социално общинен, нямаше нищо общо с европейския - индивидуално-буржоазен, либерално-демократичен и социалдемократичен, модел, подходящ и адекватен само за западноевропейското общество.
За огромно съжаление през последните 10-15 години от „развития” й период една част от българската народна „аристокрация” започна да се отслоява от българския народ и да разлага българското традиционно общество. Нейната основна цел беше да засили своята местна аристократична власт от типа “собственик”, за сметка на централната, както и да подсигури поколението си не само с власт, но и по западному, със собственост (ако може - рентна). В процеса на трансформации и икономически реформи тази „аристокрация” оправдаваше своите неуспехи и провали с липсата на “частен” собственик и на икономическа свобода.
От тези позиции бе критикувано несъвършенството на системата. Започна вътрешна еволюция на този „елит” - от аристократично съсловие в олигархично-корпоративна класа; от отговорни ръководители и специалисти - в абстрактни икономисти (менажери и бюрократи от модерен тип). Обособи се нова прослойка, която подобно на западния финансов елит вече осъзнаваше своите тясно групови и корпоративни интереси. В реалния социален и стопански живот те се опитваха да поставят финансовите и парични зависимости над творческите и производствени реални въпроси.
Постепенно тази новопоявила се „корпорация” започна да презира реалните резултати от труда и творчеството и да поставя печалбата и материалните стимули над всичко останало. Колективно-общинният начин на производство и производствени отношения, продължение на българската общинна традиция, които дадоха в първите десетилетия на социализма невероятни постижения, бяха подценени и почти ликвидирани. Личната отговорност и моралните норми за чест и достойнство пред колектива се замениха с индивидуални материални стимули, които на практика десоциализираха производствените отношения и доведоха до масово отчуждаване от средствата за производство.
Парадоксално, но в същото това време на Запад, в рамките на отделните производствени корпорации, тези методи вече не бяха единствени и основни и там колективно-моралните стимули дадоха резултати, съпоставими с резултатите на автентичния социализъм. До ден-днешен се вижда, че българският „нов” капитализъм не може да излезе от тези примитивни форми на управление и продължава да е неефективен, неинтелектуален и непроизводителен. Разложението и отстъплението от принципите на колективизма и общността, пренесени от производството в цялостната социална политика, предпостави и появата на “реформаторска” либерално-социалистическа идеология и произлизаща от нея нова политика.
Сочейки за пример „успешния” капиталистически модел, практикуван от западното общество, и с решаващата помощ на Горбачов и компания, част от “по-умните” (и по-циничните) от елита успяха да ерозират „окончателно и безвъзвратно” българския традиционен общинен и не-западен социализъм.
Използвайки ”краха” на подриваната от тях система, те отново подкараха народа към “демократичното и модерно западноевропейско общество на потреблението и всеобщото благоденствие”. Заедно с тези драматични промени вече се правеше активно нова, реформаторска, демократична и освободена от догмите и забраните политика... Политика, и то каква!
Събитията от 1989-а
изглеждаха като
безпрецедентно предателство

на компания подлудели московски и наши велможи, но всъщност бяха логично продължение на мисленето и политическата логика на част от елитите през епохата на късния социализъм, както и от провокираните сред народа консуматорски настроения.
При „победоносното” посещение на американците през 1990 г., нашите умни политици-революционери, начело с Луканов и Лилов, бяха вече идейно и политически много добре подготвени. Те ни предадоха и в замяна на това получиха освен власт, и правото да разпределят собственост. Помазани от новия „голям брат“ и използвайки попътно ентусиазма на „напредничавите” седесари (българската интелигенция от модерен европейски вид!!!), нашите велики реформатори и новопокръстени демократи съставиха набързо нов национален партийно-политически проект, който успяха да реализират.
Проектът имаше три части.
Първо - малка и дясна либерална европейска седесарска партия, която „я пускаме” на власт в случай, че някой оспори новото статукво. Второ - голяма социалдемократическа и пак европейска модерна, лява партия, за заблуда на народа, че и той е „демократично” представен. (Двупартийният модел беше копиран от съседна европейска Гърция, но при това творчески - БСП стана приемник на БКП, за да не могат комунистите да се организират и да вземат реванш.)
Трето, Депесето, което не е съвсем партия, и още по-малко европейска, се изобрети като външен опорен елемент на тази конструкция, та да крепи „етническия мир”. Настъпи обаче нов идеологически пробив. “Правата и свободите на индивидиума”, станаха новата догма. Всъщност депесето си беше и си е инструмент за управление на българската държава отвън, подобно на дистанционно на телевизор. Ето как и идеята на Стамболов се реализираше в новия исторически завой, но този път като кондуминиум между Америка и Турция. И за да се спази традицията, отново беше накичена с европейски фльонги.
За облекчаване от товара на „прехода” голяма част от новополучените права и свободи ги прехвърлихме на новия „брат”, а отбраната - на комшиите. Все заради опасения Русия да не се „домъкне” отново. Но социално-икономическите промени не спряха дотук.
Радикално се смени системата, а с нея и собствеността. Наложиха ни и прогресивната пазарна икономика на парите – капитализъм на парите, - а не на творчеството, съзиданието и производството на реални жизнено необходими неща. Появиха се нови „важни” пазарни продукти като хазарт, секс, дрога... Набъбна предлагането на виртуални културни радости. Народът го олаби с чалга и просташки хайлайф. На пазара изскокнаха благинки, с които българите бяха подмамени в новия робски капан, подобно на туземци от Новия свят.
За сметка на новите придобивки започнаха лишенията от реални и необходими неща, подменяни с още по- нови и „разнообразяващи” пазара продукти на “цивилизацията на потреблението”. В ъгъла бе натикан колективният народен дух, а с него и вековната му опора - Светата Българска православна църква, принудена от обстоятелствата да стане и тя... ООД.
Държавата беше разчленена по либерално-европейски на воюващи помежду си части, и заработи в услуга единствено на новия-стар елит, който активно се възползваше от бързо разрастващата се корупция и моралната деградация на новото общество. Общественият ред бе базиран на норми, мотивирани от икономическия и културен индивидуализъм. Обществото бе оставено без съпротивителни сили и механизми, с предварително кастрирани социални и политически организации, фактически без възможности за противостояне на произвола на олигархията, бандитизма и корупцията на държавния чиновник.
Новото общество бе конструирано като
механичен сбор
от индивидиуми,

като сума от завършени егоисти, които трябва помежду си, по думите на идеолога на либерализма Гобс, “да воюват всички срещу всички”.
Тежко бе ударена традицията на солидарната българска община. Замени я общество от небългарски, рационален, либерален, англосаксонски и протестантски западен тип. На мястото на българската община бе монтирано “модерно европейско общество”!
Кой сега може да каже, че нямало политика? Ето, има, и то каква!
Но за голямо съжаление нашите американски „другари” започнаха да се съмняват и да не вярват на обещания и клетви. А и за беля, през това прекрасно политическо безвремие - да не повярваш, - ама Русия взе да се измъква от обсега на вашингтонския обком, а пък Турция направо отказа да изпълнява съюзническите си задължения спрямо Америка .
Поради недостиг на ресурс и поради некои временни финансови затруднения на новия велик управител на света, пристъпи се към смяна на тактиката - „временно”, до приключване на „лютата” руска зима. С маньоври и обходи и за сметка на съюзниците трябваше да се отстояват завоеванията на глобалното господство и управление. Търсеха се нови творчески политически решения както в центъра, така и по места. Защото както се казва, прогресът го иска това, че как иначе!
Така започна новият политически сезон. И ние ще го обозначим като
политическия възход
на слугите

Старата номенклатурно-тоталитарна класа в новите либерални гащи вече не отговаряше на променената стратегия на Вашингтон. И ето, преди всички, още даже преди Иван Кръстев от Центъра за либерални стратегии да е избистрил новата политика, президентът вече я прилага с помощта на Бригадира. Както се казваше в един английски филм, добрият слуга трябва да мисли за бъдещето на мързеливия си и непохватен господар, иначе и той ще закъса.
Пред очите ни се роди новото политическо чудо. Роди се нов проект, нова политика, нов лидер, нова партия. Още по европейска и още по-демократична - партията на победилата криминална олигархия, но този път твърда и решителна, а не мекушава и либерална като червената олигархийка на синчетата-многознайковци, обезпечавани партийно и политически от проверените кадри на ЦК на комсомола.

Провинциалният полуграмотен, хиперактивен и безпардонен бивш комсомолски елит, недопускан през годините на прехода до голямата държавна софра, измъчен „матреялно”, революционно и радикално настроен, е призован да изгори в борбата за глобалната демокрация и да натрие носа на Станишев, Пирински и свенливия Миков. И най-важното: този път мутроолигархията от слугински произход ще ни спасява от аристократичния маразъм на бившите господари... понеже ги познава добре и ще се „справи” с тях.
Мутроолигархът от слугински произход в епохата на късния социализъм е типичен Тартюф, далавераджия, спортист и обикновен домашен слуга в „имението” на номенклатурния аристократ, а сега в епохата след „първоначалното” превръщане на капитала в потребление (плюскане), вече израства до буржоата Фигаро, който се върти ловко на пета и се подиграва на бившите си чорбаджии, че не могат да държат вече властта, а разпиляват и собствеността. Той е „честен частник“, както и велик държавник, прероден крал-слънце, ново, подобрено, интелектуално осмислено издание на късносоциалистическия самодържец. Ако не сме във времената на постмодерна, където симулацията (т.е. ментето) е най-купуваната на пазара стока, за малко и да повярваме!
Ето, значи, има я политиката, “новата” политика. Чисто новата политика! Пак е тук, дойде с най-европейската си „народна” партия. Животът обаче си върви, политиката също. Само че българският народ вече не различава една от друга модерните и не толкова модерните партии. Те не му и трябват. На него му трябва спешно и неотложно жизнеспасяващ ресурс! Народът изцяло и негативно е настроен към обителта на демокрацията и е готов всеки удобен момент да й драсне клечката, защото му е омръзнал този парламент, омръзнала му е и интелигенцията, която наизуст цитира постулатите на либерализма и парламентаризма. Става въпрос за народа, за широките народни маси, които нито искат да слушат за все по-заробващите програми, нито пък да ги разбират. На народа му трябва живот, а не модерна политика, а още по-малко “европейска” от типа дрън-дрън. Той търпеливо чака резултат, макар и малък. Всичко обаче си остава зад хоризонта, и то западния...
Елитът, още от епохата на късния социализъм, в по-голямата си част се превърна в генералния душманин на народа. Днес от алчност или от глупост, от „толерантност” или от политкоректност се пази като дявол от тамян да назове нещата с истинските им имена. Той не вижда, не иска, а и не може да спре катастрофата, която е надвиснала. Продължава да се държи все едно някой, незнайно кой и откъде, ще ни подаде ръка и в последния момент ще ни спаси. От време на време народът „се хваща” за някой си: Виденов, Костов, Първанов, Симеон, Бойко, търси в него народния монарх, закрилника и покровителя от безчинствата на елита. Да, ама напразно се надява!.. И затова народът е напълно свободен да мисли и да избира рационално и според интереса си. Но проверено и доказано е от историческия опит, че народът не избира и не гласува рационално.
Народът винаги е
избирал със сърцето си
В това е и уловката.
За двадесет години не му е предлаган истински избор. Предлагани са му измамни сурогати, мошеници или психопати! А ако все пак по изключение избере правилния човек, на помощ идват “народно-социалните” оранжеви революции и преврати. Затова е спешно необходим радикално нов и в всъщото време „радикален политически субект”, който да изповядва и действа не с либерално-западни догми и политически технологии, а с нашите си, български, традиционни и народно-общинни методи на управление и живот, разбираеми и съобразени с традицията.
Радикален политически субект, който да надникне в душата на българския народ и неговите колективно безсъзнателни тежнения и чувства, който да не се отнася високомерно и технократски към мъката, която го е обзела. Той трябва да активизира съпротивителните му сили и да прави политика там, където трябва - при него, а не при измисленото гражданско общество. Този субект да вземе властта от олигархията и да върне на народа все още неизядената собственост, награбена от нея.
Както се вижда и с просто око, светът вече се бунтува срещу хегемонията на неолиберализма, който е хванал Америка за гърлото, а Европа - за по-болезнени места... Комшиите обаче се връщат към традицията си и никой вече не е в състояние да ги притисне, че ликвидирали досегашната проевропейска националистическа турска държава и елиминирали прозападния си елит. Ето за това при тях криза няма, защото имат лидери и работещо за народа политическо движение. Смешно и жалко е да се гледа как Европата ги мъмре и наставлява, надявайки се Турция да стане член на клуба на демократичните светски държави. Потрябвал им е на турците материализмът и бездуховността на постмодерния Запад.
В един форум прочетох за ПРО и голямата политика следното: “НАТО-то това е Америка плюс слабоватите европейци, които натискат Русия с ПРО, и тя по необходимост се сближава с Китай, Индия и други “слаби” държави. Тя ги пази ядрено-ракетно и им продава газ, нефт и оръжие. Наш Ганьо, оставил геополитиката на началството, дреме и живее с надеждата преходът да приключи и той да се “оправи”. Един прекрасен ден стреснат се събужда и хоп, какво да види: дошли османлиите и българите отново им станали роби. Звучи наивно, пресилено и дори неинтересно, но вече е твърде вероятно. И какво излиза: хитрите турци хем са в НАТО-то, хем се натискат за Европа-та, хем ни купуват икономически и хем вече са вратата на Европа към бързо развиващия се Изток...”
На практика Стефан-Стамболовият дуалистичен проект се възпроизвежа наново, в новите условия, и пак като кондуминиум. Политически и военно ни съветват и управляват от Вашингтон (Брюксел), а Анкара засилва икономическото си и културно влияние. Съответно и двете ни демократични и европейски партии, ГЕРБ и тези от бившата тройна коалиция, изповядват и споделят това ново статукво. Различията не са съществени, по-скоро отговарят и са свързани с различни европейски и американски кръгове и техните конкретни интереси и цели. Нашите родни либерали, социал-либерали и либерал-националисти обаче не се притесняват, че американският глобализъм заедно с политическата си идеология - либерализма, не успява да се наложи в повечето части на света. Пред очите ни се руши обещаният „хилядолетен” либерален рай. Не са актуални вече и се отхвърлят неговите норми и идеологически парадигми. Отказват да работят и неговите политически и стопански инструменти. Разпада се постмодерното, постлиберално и постдемократично западно общество, деградиращо до хаотична постмодерна пихтия. Ужасяваща е кризата на морала, който от всеобщ и обществен се превръща в индивидуален и частен.
Западният универсален модел не намира почва извън познатите ни географски и политически граници. Наблюдаваме глобална съпротива от страна на местната традиция, култура, религия, политика и елити.

Разбира се, западният свят, и най-вече Америка, за да запазят статуквото, прилагат всички форми на война срещу съпротивляващите се народи и държави - от горещата конвенционална до новите интернет (виртуални) “туитър” мрежови войни.
Стремейки се да е част от либералния Запад, българската държава и народ се изправят пред поредната национална катастрофа. И отново сме на губещата страна... Българският т. нар. парламентарен патриотичен елит, в съюз с политическите мутри, симулират активност, но с неясен знак. Те, и когато се радикализират, е в умишлено погрешна посока. Антилибералната идейно-интелектуална платформа, конкретизирана спрямо нашите условия и културни традиции, все още не е изкристализирала в истинската антилиберална алтернативна политическа програма, която да се превърне в действена спасителна политика. Търсят се причини и извинения във външни фактори, които “задължително” трябва да ни спасят от поредния ни “европейски” провал, като например - Русия се “съсредоточава” и Дунава не минава; „бащицата” Путин ни е забравил и изоставил; кризата е тежка, а и народът не „ставал”; неясното международно положение също ни възпира, и т. н...
Реалната интелектуална и политическа съпротива на патриотичните елити срещу наложения либерален политически и социален колониален модел не е много далеч от надеждата, че Европа ще помага, за да променим „сбъркания” модел. Въртим се в затворен кръг, в който цари интелектуален и политически конформизъм!
Все по-очевидна е антибългарската идеология и същност на най-новия либерален български европейски проект, и все по-безсмислена става вярата, че под натиск на европейците той ще бъде „правилно коригиран”, за да може успешно да функционира. Затова не се отива по-далеч от рамките на либералния консенсус: “конструктивна” критика на Бесепето; отрицание на фашизоидното проамериканско отроче ГЕРБ и разкриване докрай на неевропейския и недемократичен срамен “турски” лик на Депесето... И някъде между редовете наднича неизтляващата българска надежда: съвсем малко още и ще дочакаме европейското благоденствие!.. А това, че се спуска мрак, че настъпва хаос и идва краят на света на българския свят- народът да му мисли!
Народ, който насила е изтръгнат от традицията си и е лишен от вярата си, загива. И вината за това носят само и единствено елитите! Социал-либерализмът (социалдемокрацията) на средната класа и национал-либерализмът на олигархията са опиум за нашите елити и отрова за народа.
С активните действията на либералите и с мързеливото бездействие на социалисти и патриоти, както и с помощта на техните партии, българският народ е подложен на пряко духовно и физическо унищожение в Родината и на асимилация в чужбина. Има нужда от нова политика, но народът не ражда политика, раждат я елитите!

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата