Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Турция:Свършва ли примирието между правителството и ГЩ?

Е-поща Печат PDF

Всяка една от балканските държави има заслуга за мрачната слава на полуострова като барутен погреб на Европа. Съществува обаче една, която още сега може да възроди тази печална известност. И това не е Гърция с нейните дългове, улични протести и стачки, а Турция, в която икономиката процъфтява въпреки световната криза. За добро или за зло, тя е наша съседка и случващото се в нея ни засяга пряко, ако и да се правим на незаинтересовани. Причините за това са няколко.
Първо, докато ние и румънците от 1 януари 2007 г. бяхме поставени в усмирителната риза на Европейския съюз, а Сърбия, Македония и Хърватска са на път да се присъединят към европейския клуб, Турция официално се отказа от членство в ЕС на всяка цена и заяви, че ще насочи вниманието си другаде.
Разочарована в европейската си перспектива, осуетена формално заради продължаващото нарушаване на основните човешки и малцинствени права, Анкара се ориентира към утвърждаване на влиянието на Турция като лидер в регионите на Близкия и Средния изток, Кавказ, Централна Азия, Егейския и Черноморския регион.

Така ЕС изгуби всякаква възможност да налага на Турция своите виждания за демократично управление, свобода на словото и мисълта, човешки права, етническа и верска толерантност, пазарна икономика, граждански контрол над армията и др. Във външната си политика Анкара е с развързани ръце и нейните ходове са подчинени единствено на националните (включително османските имперски) интереси и на конкретното съотношение на силите. Стратегията й може да се опише с две изречения: „Ние да опитаме, пък ако мине, мине! Онова, което днес изглежда невъзможно, утре може да бъде напълно осъществимо”.

 

Второ, Генералният щаб на турската армия не позволи тя да се „реформира” според предписанията на Запада, тоест да се ореже както Българската армия, за да се превърне в жандарм на повикване в райони, посочени от Вашингтон и НАТО. Затова Турция не участва нито в окупацията на Ирак, нито във военната операция срещу Либия; нито пък демонстрира готовност да се намеси в събитията в Сирия. Наистина, правителството в Анкара призна Преходния национален съвет на либийските бунтовници и отвори границата за бежанците от Сирия, но със сигурност турските генерали биха предпочели да имат работа с полковник Кадафи или Башар Ел Асад, вместо с някакви бунтовници. От професионална солидарност, така да се каже, и от страх да не ги сполети „народна революция” като тези в Иран, Северна Африка или Сирия. Не че управляващите ислямисти от Партията на справедливостта и развитието (ПСР, или на турски Адалет ве калкънма партиси – АКР), начело с премиера Реджеп Тайип Ердоган, са по-малка заплаха за влиянието на военните в турското общество. Напротив, те желаят горещо да подчинят верните на Ататюрк съдилища, прокуратури и военни и завинаги да се отърват от призрака на „военните намеси” (така в Турция наричат военните преврати). Дори се опитаха да осъществят своите намерения с цената на не една провокация към привържениците на ататюркизма.
Стигна се до там, че през 2007 г. в Конституционния съд започна процедура за забрана на управляващата Партия на справедливостта и развитието и  тя едвам се спаси от закриване през 2008 г. (Прокуратурата възбуди дело срещу ПСР, обявявайки я за противоконституционна и враждебна на реформите на Ататюрк). Обаче Конституционният съд обяви за невалиден закона, позволяващ на граждански съдилища да съдят военни, в това число за пучистка дейност.
Генералният щаб поведе в мача с правителството, а на избора на Абдулла Гюл за президент на Турция, отговори с „електронно предупреждение” и бойкот на неговата иногурация! И когато през юли 2010 г. властта изправи пред съда към 200 цивилни и военни, обвинени в подготовка на държавен преврат, всички останаха учудени от мълчанието на ГЩ. Това бе нечувано посегателство върху светая светих на генералите, самопровъзгласили се за единствени пазители на наследството на Мустафа Кемал! Освен това премиерът Ердоган свика референдум за промени в Конституцията, на който неговата партия взе реванш: над половината от участвалите в референдума потвърдиха необходимостта от конституционни промени.
През 2011 г. успехът на ПСР бе пре потвърден на парламентарните избори и тя спечели над половината от 550-те места в Меджлиса, или Великото национално събрание на Турция (ВНСТ). Но въпреки тази победа Ердоган не разполага с необходимото парламентарно мнозинство, за да промени Конституцията, оставена от генералите след преврата от 11 септември 1980 г., или да наложи приемането на нова такава. Защото в парламента влязоха и представители на две светски партии: основаната от Ататюрк Народно Републиканска партия (НРП) на Кемал Кълъчоглу и крайно дясната Партия на националистическото действие (ПНД), начело с Девлет Бахчели. Последната е наследница на неофашистката  партия на Алпаслан Тюркеш, чиято младежка организация се наричаше „Сивите вълци”. От нея се пръкна терористът Мехмед Али Агджа, извършил на 13 май 1981 г. опита за покушение срещу папа Йоан-Павел Втори. Последиците от тази авантюра още тегнат над България като измислената от ЦРУ „Българска следа”, мултиплицирана и пропагандирана от Дими Паница, чиято памет народните ни представители почетоха със ставане на крака и едноминутно мълчание... Боже, Боже!
Макар предишните им лидери да се забъркаха в корупционни и сексскандали, двете турски парламентарни опозиционни партии и армията днес са единствените крепители на светското начало и на принципите на Мустафа Кемал Ататюрк. Съдът и Прокуратурата бяха до голяма степен прочистени и „ислямизирани” след 2002 г., когато ПСР дойде на власт, остана непокътната само армията. Ето защо правителството прибегна до старото и изпитано средство за компрометиране и сплашване на своите опоненти, като обвини стотина пенсионирани и действащи военни в заговор за насилствено сваляне на законната власт. В публичното пространство се лансира тезата, че те са създали нелегална мрежа „Ергенекон”, която била подготвила още през 2002 и 2003 г. „Операция Чук”. В заговора били замесени бившият вече командващ на ВМС адмирал Йозден Йорнек, бившият командващ на Първа армия (Истанбул) армейски генерал Четин Доган, както и действащият през 2010 г. командващ на Трета армия (Ерзурум, Североизточна Турция) генерал Салдърай Берк. За цялата тази шетня, според обвинението, е знаел тогавашният началник на ГЩ армейски генерал Яшар Бююканът. Неговите наследници, армейски генерал Илкер Башбуу и днешният началник на ГЩ, армейски генерал Ъшък Кошанер, се оказаха по-послушни, но и тяхното търпение не бе безгранично. Между впрочем, Ергенекон е митична долина в Алтайските планини, от която турците, според легендата, били изведени от сива вълчица. От там е и култът към сивите вълци, приватизиран от крайните турски националисти.
В страна, в която повечето президенти са бивши военни и началници на ГЩ, като се започне с Ататюрк и се свърши с Кенан Еврен, и в която само след Втората световна война армията е осъществила три успешни „военни намеси” (1960, 1971 и 1980 г.) и няколко неуспешни такива, обвинението в заговор на висши военни не се нуждае от кой знае какви доказателства. След разкритията за аферата „Ергенекон”, върху китките на няколко стотици „заговорници” щракнаха белезниците, 250 от тях бяха осъдени на различни срокове затвор, а други бяха освободени поради липса на доказателства. Но властта се оказа злопаметна. По силата на военната традиция някои от оставените на действителна военна служба „заговорници” трябваше да бъдат повишени в звание и длъжност за Деня на армията през август т.г. Изненадващо премиерът Ердоган, който председателства Висшия военен съвет, и президентът, който санкционира с подписа си решенията на Съвета, отказаха да утвърдят кадровите предложения на ГЩ. В знак на протест, на 29.07.2011 г. оставка подаде цялото ръководство на Турските въоръжени сили, начело с началника на ГЩ армейски генерал Ъшък Кошанер и командващите на видовете въоръжени сили (Сухопътните сили, ВВС и ВМС). Премиерът назначи за временно изпълняващ длъжността началник на ГЩ началника на нандармерията. Какво унижение?! Наистина, мотивът за колективната оставка на турското военно ръководство – намесата на политиците в кадровия процес в армията и продължаващото пребиваване в затвора на 250 военни, звучи фантастично за страна като България, в която военните отдавна са се оставили на милостта на цивилните политици; не и за Турция, където кадруването в армията бе абсолютен монопол на ГЩ.
Според държавния протокол началникът на ГЩ е на четвърто място в йерархията, след президента, председателя на Великото народно събрание на Турция и премиера, и преди министъра на отбраната. Как такъв човек ще позволи цивилни да оценяват подчинените му?! Подобна позиция не се подарява, тя се извоюва със сила, с личен пример и колегиалност!
Преди години един началник на ГЩ в Турция се пенсионира предсрочно, за да може да бъде наследен от командващия на сухопътните сили армейски генерал Йозторун, на когото изтичаше срокът за престояване в длъжност. По време на управлението на ислямиста Неджметтин Ербакан, лидер на Партията на благоденствието („Рефах”), началникът на ГЩ Доан Гюреш отказа веднъж да получи заплатата си, докато не бъдат вдигнати заплатите на неговите подчинени и успя. По-късно военните изкараха няколко танка по улиците на Анкара и премиерът Ербакан подаде оставка. Колко такива примери си спомняте в България за изминалите 20 години преход? Николко! Един-единствен път висш военен, бившият командващ на „Ракетни войски и артилерия” в командването на Сухопътните войски, генерал Ангел Марин, възропта срещу командата „Към НАТО, бегом марш!” и бе уволнен дисциплинарно. После се кандидатира за депутат с листата на ДПС, а като стана вицепрезидент, тръгна да убеждава хората около полигона „Змеево”, че унищожаването на „ония” ракети е безвредно...
Ако у нас правителството уволни някой висш военен, или той сам подаде оставка в знак на протест срещу съсипването на армията, ще се намерят десет кандидати за поста му! И ще приемат всички безумия на съответния военен министър и правителството, само и само да им удължат мандата с една година. Затова вече нямаме нито ГЩ, нито армия, а само две бригади, командвани като луноходи от едно Министерство на отбраната. Вместо началник на ГЩ, въведоха длъжността „началник на отбраната”, който е по-безвластен и от селски кмет. Да не говорим за министрите на отбраната, които гръмко разобличават злоупотребите на своите предшественици, но щедро предлагат въздушното ни пространство за влитане и охрана от изстребителите на Турция, Гърция и Румъния. На ежегодните Гергьовденски паради, вместо танкове и ракетни установки дефилират спешени моряци и мотострелковаци с джипове „Мерцедес” и „Хамър”. А в небето вместо бойни самолети прелитат „цели” 4 вертолета! Не военни паради, а експозиции на мизерията и безпомощността! Една безкрайна агония! „Бедни, бедни Македонски, защо не умря при Гредетин!” - би повторил Вазов.
Но нека да се върнем на случващото се в нашата югоизточна съседка Турция. Представете си, че турските военни извършат поредната „военна намеса” и подгонят силите, верни на правителството към нашата територия. Чия страна ще заеме българското правителство, което обеща „безусловна подкрепа” за турското членство в ЕС? И я обеща на едно ислямистко правителство, което претендира за възстановяване на османското пространство, което само решава на какъв език и с кого да разговарят при посещенията си в България турските политици. (Имаме предвид срещата на премиера Реджеп Ердоган с отцепника от ДПС Касим Дал и речта на президента Абдулла Гюл пред „Томбул джамия” в Шумен, произнесена без превод на български.) Все едно, че България на Бойко Борисов е васално княжество на Турция и официалният език е турският! А дали пък не е?
Ако сме демократи, редно е да подкрепяме демократично избраното правителство на нашата съседка. То обаче не е нито европейско, нито модерно и демократично, щом налага ислямските символи дори в университетите. Нещо, което в страни като Франция и Белгия е забранено със закон. Жените на президента и премиера на Турция носят забрадки, а преди години като кмет на Истанбул Ердоган искаше да въведе отделни автобуси и трамваи за жени... Кое е демократичното на такова управление?
Парадоксално, но именно след „военните намеси” българско-турските отношения са получавали тласък, макар и в ущърб на левите сили в Турция. Обяснението е просто: Западът лицемерно осъждаше военните преврати и управляващите генерали се чувстваха изолирани, поради което приемаха с благодарност ненамесата на България във вътрешните работи на Турция.
Днешният казус е много по-сложен и изпълнен с подводни рифове. Назрява моментът, в който българското правителство ще се изправи пред предизвикателства, много по-сериозни от икономическата криза. Кризата рано или късно, въпреки усилията на Симеон Дянков за нейното удължаване, ще отмине. Но България ще трябва да вземе страна в един конфликт, който не е породен от икономически причини. Напротив, икономиката на Турция работи на пълни обороти, дори “прегрява”, за разлика от нашата. На всичко отгоре триумвиратът Борисов-Дянков-Трайков провокира и енергийна криза, сещайки се с късна дата за нарушаването на закона от „Лукойл”. Опразването на Държавния резерв ще ликвидира и нищожните отбранителни способности на България. Да разчитаме на внос на бензин, дизел и керосин от чужбина във време, когато до границата ни дими пожар, е истинско безумие! Вместо да се съдим взаимно с руснаците за АЕЦ „Белене” и да се правим на норвежци (в смисъл, да съчувстваме лицемерно на жертвите на чистокръвния викинг Брайвик), не е ли по-добре да укрепим сериозно югоизточната си граница? Защото дори турските биволи и дивите прасета разбраха, че България е село без кучета!
Както и да се развие конфликтът между Ердоган и турския ГЩ, ако не се постигне компромис, бежанската вълна от югоизток е неминуема: или ще приютяваме ислямисти, или ще укриваме привърженици на Ататюрк. Ако разбира се, правителството в Анкара не се откаже от намесата си в кадруването в Турските въоръжени сили. Военните вече няма накъде повече да отстъпват, гърбът им е опрян на стената.
Искат или не, нашите политикани ще трябва да споделят позицията на ЕС, която няма как да се хареса на всички замесени в конфликта в Турция. Но ако Саркози, Меркел, Камерън или Берлускони могат да си говорят, каквото си щат и да подкрепят когото си щат в Турция, ние сме източната граница на Съюза. Победителите един ден ще ни припомнят как сме се държали в трудни за тях мигове. Лошото е, че в сблъсъка с ислямистите е замесена най-силната и най-близко дислоцираната до България Първа турска армия. Тя може да стигне за часове до нашите граници. И докато политиците ни си играят на избори, робувайки на моментни интереси, не можем да сме спокойни за съдбата на Отечеството.
Ако надделеят ислямистите, също не ни чака нищо добро: петата колона на Ердоган е готова да взриви „етническия модел”. Не е достатъчно да си цивилен, за да станеш автоматично демократ. Ислямският фанатизъм и авторитаризъм с нищо не са по-добри от „военната демокрация”. Питайте за това кюрдските борци за национално освобождение, или Нобеловия лауреат за литература Орхан Памук, който бе заплашен с присъда за това, че спомена арменския геноцид. Кой, ако не правителството на Ербакан е отговорно за продължаващите сражения на армията и кюрдските партизани в Югоизточен Анадол? Така че пред България изобщо не стои въпросът да избере по-малката от две злини, а само тази, която ще победи. Останалото е илюзия. Дано само не изпаднем в положението от 1913 г., когато срещу нас се опълчиха всичките ни съседи. „Съюзници разбойници”...

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата