Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Охристовяване на националната памет

Е-поща Печат PDF

В публичното медийно и обществено пространство неотдавна се завъртяха ожесточени спорове около т. нар. митът Батак. Полският художник от 19 век Антони Пиотровски отнесе бясна критика от страна на новооглашените изследвачи на българската история. Картината “Баташкото клане” (1892 г.), която се съхранява в Националната галерия за чуждестранно изкуство, бе набедена от екипа на историка Улф Брунбауер (и от нашенката Мариела Балева) в инсценировка на клането и че представя “мними извършители и техните жертви” - според заключението на модераторите на проекта. Те твърдят още, че “неразделна част от мита са преувеличеният брой на жертвите от баташкото клане, който се осланя на много едностранчиви сведения на западни журналисти”. Явно имат предвид най-вече Дженюариус Макгахан, светла му памет. Така и не разбраха тези активисти на човешките и други права, че ключът на изкуствено – и неестествено ! - създадения проблем, касаещ т. нар. етническа толерантност, е другаде...

В крайна сметка Българската православна църква взе християнско и съвсем в каноните на православието решение да обяви за светии мъченически загиналите християни от Батак и Новоселския девически манастир “Св. Троица” в гр. Априлци. Литургията на 3 април т.г. бе водена от Негово Светейшество Българския патриарх Максим в съслужение с епархийските митрополити и епископите на Българската православна църква. Вечерта на 2 април в катедралния храм “Св. Александър Невски” е отслужена панихида за мъчениците – така църквата за последно почита жертвите на клането като обикновени хора, преди да ги удостои с ореола на светостта. Преди канонизацията на избитите в Батак и Ново село християни БПЦ канонизира Паисий Хилендарски (през 1962 г.) и Софроний Врачански (през 1964 г.).

В. “Нова Зора” публикува интервюто на гл. ас. д-р Павел Павлов, преподавател в Богословския факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, защото в него ясно се дават отговори на някои злобни клевети, които напоследък редовно се озвучават в българското публично пространство и нарушават не само добрия тон към една толкова дълголетна и жизненоважна духовна институция като православната ни църква, но се опитват да променят и цялостната нагласа на българина спрямо нея. (Интервюто на Тони Николов с д-р Павел Павлов е взето от сайта на в. “Култура”, бр. 12 / 2011 г. Заглавието е на редакцията на в. “Нова Зора”.)           


Канонизацията на жертвите
от кланетата в Батак и Ново село
през 1876 г.

 

- Вярно е, че след толкова много години Българската православна църква най-сетне ще извърши „прославление на светци”, или както по-общо го наричаме, канонизация. В случая наистина става дума за голяма група мъченици от 19 век – едната от Батак, а другата от Ново село (град Априлци). Това би могло, на пръв поглед, да изглежда като нещо извънредно в новата история на БПЦ. Ала не е така, и върнем ли се 50 години назад, по време на последните канонизации, виждаме, че тогавашните архиереи са подготвили тези канонизации. Тогава те са започнали с преподобния Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански като видни представители на Църквата, изиграли голяма роля за духовното раздвижване на българския народ. Тези духовници от епохата на Възраждането са били прославени като добър пример. Защото за това става въпрос – Църквата прославя своите образци. Светците са главните герои в историята на Църквата.
Те са добрият пример, който Църквата показва: бъдете като тях. А техният подвиг е винаги различен. И понеже са толкова различни, ги включват в общи групи: на мъченици, светители, преподобни и т.н. Монасите и монахините се обявяват за преподобни мъченици, свещениците – за свещеномъченици, а миряните – за новомъченици. Всеки от тях е различен, защото е изключителна личност. Но всеки има своя пример и място в историята на Църквата. С акта на канонизацията не се твърди, че това е абсолютно съвършеният човек по критериите на хуманистичната етика, а че това е човек, който се охристовява, обожва, който върви по пътя на Господ Иисус Христос. И Църквата не просто може, тя е длъжна да ни показва тези добри примери.

- Какво пречеше досега на Църквата да извършва канонизации? Не само в последния половин век, но и в предходния период?

- Има няколко основни причини. Първо, само две години след учредяването на Екзархията през 1870 г., която има за цел да възстанови БПЦ като автокефална, ние попадаме под схизма.
Знае се, че няма практика Поместните църкви под схизма или разкол да обявяват и канонизират светци, защото те няма да бъдат приети от цялата вселенска Църква. Тази схизма, която според мнозина е трябвало да свърши много бързо, всъщност продължава 73 години – до 1945 г. Тогава Църквата изпада в друга много тежка ситуация, свързана с комунистическата власт, когато тя дори и да иска, няма възможност да канонизира. Освен това, макар през 1945 г. БПЦ да си връща автокефалията, тя има да решава доста сериозни проблеми, свързани с останалите сестри - Поместни църкви. През 1953 г. БПЦ възстановява своята патриаршия и през 1961 г. получава акт на признаване на това патриаршеско достойнство от Вселенската патриаршия. И забележете, че още през следващата - 1954 г., едно от първите неща, което прави тогавашният състав на Светия Синод на БПЦ начело с патриарх Кирил, е да се създаде служба и да се почетат всички български светци. Като се установява във втората неделя след Петдесетница (първата е Вси Светии) да честваме всички български светии.
Това е първата стъпка, а през 1962 и 1964 г. следват първите канонизации - на преподобни Паисий Хилендарски и св. Софроний Врачански. През 70-те години Българската църква обаче навлиза в друг период на затруднения, а добре знаем какво се случи в края на 80-те години, спомняме си за разногласията и големите вътрешни проблеми в недрата на БПЦ. И ето че едва сега, през последните няколко години, сме в състояние да изпълним в пълнота каноничния диоцез на българската автокефалия. Една самостойна Църква изразява самостойността си и чрез това, че канонизира – тоест, че има светци. Не би могло да има Поместна църква, която да няма светци, да няма духовен живот, да няма проповед, богослужение и епископат.

- Трагедията в Батак е добре известна, тази в Новоселския манастир край Априлци - на малцина. Бихте ли изложили като начало фактите, довели до предстоящата канонизация?

- Случаят в Батак е наистина известен исторически факт. Над 2000 са жертвите. Сред тях изпъкват имената на двама свещеници, на местните първенци (има много книги за това, а и фактите са описани още след приключването на Априлското въстание). През Батак минава и Международната анкетна комисия. Случаят на новоселските мъченици е също ясен. Имената им са известни още оттогава. Знаем, че става дума за седем монахини, една послушница и двама свещеници, покрай които има и още други мъченици. В прославлението ще бъдат упоменати имената, които знаем, но покрай тях има и други, които също са част от тази прослава. Отделно, отвъд имената и списъците, имаме също така и мощите на мъчениците. Веднага след като приключват погромите, тленните им останки са събрани и още за съвременниците това са мъченици, пострадали за вярата си. За което свидетелства и фактът, че техните тленни останки са положени, както го изисква православната традиция, в специално ковчеже (рака) в храмовете. Така е и в двата случая. И местните хора оказват почит към останките им като към мощи на свети мъченици, пострадали за вярата.

- Въз основа на какви критерии, обаче ще бъдат канонизирани мъчениците от Априлското въстание? Ясен ли е точният им брой? И може ли да се говори за извършени от тях чудеса преди обявяването им за мъченици на вярата?

- От историята на Църквата знаем, че има цял набор от критерии за канонизация, като един от най-ярките критерии е мъченичеството. Даже в ранната Църква страданието с мъченическа смърт е било наричано „кръвно кръщение”. Те веднага са били записвани в диптисите на всяка църква и поменавани като мъченици за вярата.
И двете групи светци, които сега канонизира БПЦ, са от категорията на мъчениците, което ясно е казано още в самите молби за канонизация, постъпили в Св. Синод. По повод на точния им брой ние имаме имена, но пострадалите са повече от споменатия списък.

- Това не е ли проблем?

- Не е проблем. Отворете календара на 2 септември, когато започва църковната година, и ще откриете групата на 3618 мъченици, пострадали в Никомидия. Църквата има памет за тях като за нещо необичайно, нещо грандиозно като изповед на вярата. Но са запазени имената едва на малцина – да речем, на епископа, който е бил с тях. От житието научаваме, че това са египетски християни, докарани от Александрия заедно с техния епископ. Това се случва по времето на император Диоклециан (284-305). Известно е само името на епископа, а всички останали са споменати като „мъчениците”, защото ние, вярващите християни, знаем и казваме, че имената им са записани на небесата.
В конкретния български случай ние имаме доста имена – особено в Батак, а в Ново село са известни имената на всички, които са били в манастира.
Що се отнася до чудесата, случващи се край гробовете на мъчениците, това също е един много важен критерий. Знаем от историята на Църквата, че има хора, които не са претърпели мъченичество, но по-късно край гробовете им се извършват чудеса. Това е причина да се започне почитание, съответно и прославление от страна на Църквата на такива хора. В конкретния случай вървим по пътя на това, че има ясно мъченичество, без да има общоцърковно знание за чудеса, и те не са записани, както например са записани чудесата при мощите на св. Иоан Рилски. Има много светци, канонизирани по най-различни критерии, и чудесата са само един от тях.

- Кланетата след Априлското въстание са безспорна травма в националната ни история. Но има гласове, че с тези канонизации Българската православна църква всъщност създава етнически светци, доколко става дума за национални герои. Как бихте отговорили на упреците в етнофилетизъм?

- Въпросът с етнофилетизма в последните двеста години на Балканите е много сериозен. Помежду си църквите, а и държавите на Балканите, непрекъснато се обвиняват в етнофилетизъм. От една страна, ако човек гледа само исторически, той наистина може да реши, че става думи за етнически мъченици, етномартирес, както ги наричат на гръцки, или народо-мъченици. Че става дума за национални герои, а не за църковни мъченици. Но и в двата конкретни случая не бих се съгласил, че е така. Тук ние не говорим за „въстаници”, а за хора, пострадали заради вярата си, и то в самите църкви на населените места. Те са били убити, след като са извлечени от църквата, където са търсили последно прибежище. Те не са пожелали да променят вярата си и са били мъчени заради това. От друга страна, ние, българите, имаме голям комплекс на тема национална памет, и то тъкмо заради етнофилетизма. Ако имаме светци, които са от нашия род, нали не трябва да очакваме да ги канонизира някой друг? Някоя друга Поместна църква? Или Вселенската патриаршия? Това не би могло да стане. Винаги трябва да изхождаме от въпроса за отговорността към нашата църковна и духовна памет.

- Много се спори и по броя на българските светци – 94 или 103 са? Богослови го обясняват с обстоятелството, че близо 40 български светии нямат акт за канонизация, но са били почитани от народа и сетне вписани в църковния календар. Това допустимо ли е от канонична гледна точка?

- Канонизации имаме в последно време. Интересното е, че в ранната Църква това е ставало просто със записване в диптисите на църквите на имената на мъчениците и други светители. Чак към 7-8 век, когато се спори много за светите икони, се прави подредба на светците в календара, вижда се, че техният брой е много голям. И затова, както казваме ние, църковните хора, всеки ден има празник, защото се почита някой светец. Тогава се създават „минеите” – месечните служби на светците. Едва доста по-късно започва да се прави „акт на канонизация”. Но той никога не започва от висшата църковна йерархия, а се запазва древната традиция, че местната енория или епархия инициира такова прославление. Когато говорим за българските светци и за техния брой, трябва да имаме предвид и нещо друго. Ние живеем в центъра на християнския свят, тук имаме християнство от 2 000 години. По тези земи са проповядвали св. ап. Павел и св. ап. Андрей. Техните ученици основават църквите в нашите днешни големи градове. Тук е много силна римската власт, има гонения срещу християните и много мъченици. През 311 г. тъкмо в Сердика се издава Едиктът за толерантността и тук пребивава император Галерий. Нашата земя е наситена с много християнска история. След това идват имената на големите светители от Вселенските събори. Знаем имената на нашите светители, участвали в тях. И когато говорим за този списък от стотина души, става дума само за списък на най-известните светци, към които имаме особена почит. И ако говорим за светци по тези земи или от „нашия род” - с цялата условност на термина, то броят им е много по-голям.

- И накрая, вярно ли е, че се подготвят и нови канонизации, отново свързани с жертви на Априлското въстание? Този път в ямболското село Бояджик, където през май 1876 г. загиват около 200 души, сред тях и двама свещеници? Говори се и за канонизации на мъченици от времето на комунизма?

- Тази нова канонизация стана повод да се заговори и за други канонизации, за други молби, подавани през годините от енориите, които са живият носител на преданието. Но нещата са на различни етапи. Трябва да кажем, че още след кървавотопотушаване на Априлското въстание е имало почин някои от жертвите да бъдат посочени като пример, да започне канонизация. Подавани са дори молби да бъдат канонизирани всички жертви на въстанието – броят им се изчислява на 30 000 души. Нека пак да уточня – говорим не за въстаниците, борили се с оръжие в ръка, а за невинно загиналите, за жертвите в църкви и манастири. Там, където хора са се събирали, за да се молят, и които са били избити, без да окажат каквато и да е било съпротива. Другата тема е, че наистина във връзка с мъчениците от османския период се заговори и за прославление на жертвите от комунизма. Такива инициативи има и можем да очакваме скоро канонизации. Най-напред на избити монаси след 9 септември 1944 г., на убити свещеници и т.н. Паметта в Църквата е будна за тези неща. И вече са събрани доста такива случаи и имена. Важно е да се пази паметта, нещата се записват, въпрос на време е това да се случи.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата