Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Левите противоречия, БСП, коалиционни партньори, бъдеще

Е-поща Печат PDF

Сергей Станишев стана председател на БСП на нейния конгрес в края на 2001 г. Преди това Георги Първанов зае държавния пост президент на Р България, спечели и с президентските избори за втори път, и така почти десет години е официален ръководител на републиката. Толкова години С. Станишев е председател на соцпартията, като четири от тях (2005-2009 г.) беше и премиер на страната.
Според мен още в началото на 1997 г., по време на януарския „пуч”, се видя, че у нас през седемте години на прехода се е оформила „подземна власт”, която пряко се намесва в дирижирането и направляването на българската държава. Преди това тя организираше държавната система, за да получи облаги и богатство, сега силата й неимоверно бе пораснала: поставяше и снемаше парламентарни мнозинства и правителства.

Докато непосредствено след 10 ноември 1989 г. „червени” функционери овладяваха лостове на финансите и икономиката, а оттук влияеха и върху политическата власт, след 1996 г. ситуацията рязко се промени. Започнаха демонстративно да се реализират интересите на оформилата се междувременно „подземна власт”, за първи път легитимирала се официално като кръвосмешение на „червен” и „син” капитал през периода 1997-2001 г. Възкресяването на бившата буржоазна класа и на нейните наследници чрез актовете на реституцията не беше в състояние да заплаши интересите на новия имуществен слой. Напротив, реститутите се явиха нужен резерв при прехода от един обществен строй към друго обществено устройство.
И така, за първи път, и то след 1996 г. (по време на управлението на Иван Костов), се появи истинският образ на „подземната власт” като система от договаряния и действия на новобогаташите и шефовете на престъпния свят за извеждане на корупцията в норма на новото общество. Преди това обаче „подземната власт” беше получила опит в свалянето на законно избрани парламент и правителство. Но и в осигуряването на огромни печалби чрез девалвация на лева и предоставяне банковия капитал на чужденци.

Благодарение на такава нелегитимна деятелност – в отличие от първите години след 1989 г. – така нареченият номенклатурен капитал се сля с всеки капитал, който осъществява олигархически интереси: български и чуждестранен.
БСП още тогава беше оценена от новите буржоа като недостатъчно надеждна политическа база за техния просперитет. В същото време в БСП, както подчертах, се сблъскаха остро, почти антагонистично, вътрешните партии по повод на това доколко соцпартията може да се явява опора, но и инструмент на имуществения слой с „червен” произход.

„Подземната власт” сметна, че за нея е по-изгодно да натовари десницата с провеждане на най-грабителската приватизация (работническо-мениджърската), обогатила актива на СДС и другите антисоциалистически формирования. Беше приватизирана държавна собственост на стойност над 30 милиарда лева, „постижение”, което не е постигнато нито при масовата, нито при касовата приватизация. Лидерите на десницата се оказаха неимоверно алчни. Те бързо забравиха, че довчера са клеймили рухналата социалистическа икономика. Завладяваха предприятия и стопански сгради, подземни богатства, пристанищни корпуси, транспортни възли, винарски изби, площи за строеж на бъдещи молове, продадоха „Кремиковци” за 1 долар.

Неотдавна по телевизия „7 дни” Костадин Чакъров разказа как сини дейци, преди да взривят мавзолея на Г. Димитров, откраднали ценни мраморни плочки от подземията на сградното съоръжение, за да ги използват за „модернизиране” на вилните си имоти.

През управлението на Иван Костов България по-ясно отпреди започна да се развива под сянката на САЩ, отколкото под влияние на Европейския съюз. Единствено изключение от новата външна ориентация бе отказът на Костов да приеме албански бежанци от войната в Косово. Може би тази политическа постъпка или друга причина по-сетне конфронтираха Ив. Костов с Вашингтон и въпреки неговите непрекъснати признания в беззаветна обич към САЩ отношението спрямо персоната му продължава да е студено.

През периода 1997-2001 г. „подземната власт” промени качествено и собствените си характеристики. Тя, както отбелязах, вече започна да изразява интересите, едва ли не равнопоставено, и на „червени”, и на „сини” новобогаташи, както и на лумпенизирани лидери на борчески групировки и охранителни фирми. Последните влязоха колективно в управлението едва в края на първото десетилетие на 21 век. Този процес се свърза със засилено легализиране на незаконното богатство, но и с нов вид общуване между икономическия и финансов елит: индивидуални срещи, корпоративни организации, съюзи, обединения, масонски сдружения, университетски ръководства, фондове, фондации и институции (включително научни) с американски и западноевропейски покровители и пр., и пр.

Чрез новата си архитектоника „подземният свят” направи всичко възможно, за да бъде неразпознаваем от обикновените хора. „Подземната власт” внедри в съзнанието на масовата публика чрез притежаваните от нея медии, че начело на такъв „октопод” стоят единствено Андрей Луканов и демоничните престъпници от ДС. Истината е, че тази конструкция, доколкото е реалност, се разпадна след 1996 г., придобивайки след това нови измерения, съдържание и кадрови потенциал. Пионерите на първоначалното натрупване на капитала, особено идеолозите на този процес, бяха заменени от фактическите притежатели на капитала.

До 1997 г. прозвището олигарх се свързваше с шефа на „Мултигруп” Илия Павлов и с няколко собственици на търговски банки. Едва след тази дата се откроиха наистина богатите хора, които фигурират в световни класации на олигарсите от Европа. Тези личности станаха монополисти в транспортния, винарския, тютюневия, земеделския, пътния бизнес, прочуха се с афери в контрабандата, с продажба на българска техника от ликвидирани заводи в чужбина, с овладяване на банки, с притежаване на вестници, телевизии, радиа, въздухоплавателни фирми, корабостроителни предприятия, с икономическа власт в енергетиката – атомна, “зелена” и пр.

В този план надникването в генезиса на първите капиталисти се обезсмисля, ако политиката не се насочи към разкриване на днешните, реално богати субекти, определяни за по-лесно като олигарси. Необходимо е да се фиксира не само Андрей Луканов като родоначалник на криминалния преход, но да се извадят на видело всичките притежатели на крупен капитал (да станат публично достояние така наречените икономически досиета на прехода). Някак си неловко е да се подминават, примерно, имената на бившата шефка на СиБанк Цветелина Бориславова, на медийните олигарси Ирена Кръстева или Красимир Гергов, на собствениците на фармацевтичната промишленост, на крупните туристически фирми, на енергийните дружества. И което е най-съществено: да се премълчава списъкът с чужди компании и корпоративни формации, които диктуват плачевното положение на българската икономика.

През периода 1997-2001 г., и особено след това, в течение на почти десет години се циментира една нова ситуация: най-важните решения за България, за нейния вътрешен и външен живот да се вземат не от туземската „подземна власт”, а от Вашингтон! Като венец на тази трансформация през управлението на ГЕРБ и на Бойко Борисов Световната банка изцяло отговаря за всичко, което се случва у нас. Нейни са указанията за свиване на икономиката и потреблението; за правене на годишен бюджет чрез нанасяне на непоносими удари върху науката, здравеопазването, образованието, културата, върху социалната сфера; за последователно деградиране на „българския човешки материал”. В най-новия политически момент посланикът на САЩ в София изпълнява функциите на проконсул в далечна провинция.

Опасението, че икономическите и социалните интереси на чуждестранните и българските олигарси ще бъдат застрашени при сравнително свободния избор на държавно ръководство, роди в началото на 21 в. една нова идея. Тази за Спасителя, вожд на държавата и нацията, оказал се, благодарение на хвърлени пари и медиен диктат, любимец на масите. Този Спасител предварително се определя от кръга на „богоизбраните”, на хората с крупен капитал. Възлага му се задача да обсеби различните власти и възможно най-ефективно да ги лиши от независимост. Спасителят е гарант за социалното статукво и за съхраняването на интересите на олигарсите – те отдавна са станали надпартийни и наднационални като поведение и обществена ориентация.

Според мен, ако се задълбочим в проблема, ще видим, че идеята за пристигането на Симеон от Мадрид, за ръкополагането му като лидер на най-голямата политическа формация, а после и за министър-председател, възниква първо в представители на „червения” капитал, същите, които позволиха на Ив. Костов да извърши работническо-мениджърската приватизация. Тези „червени” кръгове в края на управленския мандат на „сините” се разтревожиха, че Ив. Костов, след като обогати себе си и своите съмишленици, се готви да „репресира” червения капитал, да го направи подчинен на „сините” новобогаташи. В същото време плашеше ги това, че Костов заиграва със САЩ, което по външнополитическа линия ги правеше зависими от властолюбието и безскрупулността на тъмносиния лидер. Държа да отбележа: конфликтите между „червените чорбаджии” и “сините” капиталисти се изостриха не на идейна основа, а в резултат на взаимна конкуренция.

По всичко изглежда, че натискът Симеон да се върне в България и замени управлението на Ив. Костов, е подкрепен и от страна на Европейския съюз. САЩ не са възразили, понеже са предвидили полза от недеятелния характер на бившия монарх. От гледна точка на социалния интерес, видно е, че „червените” капиталисти са основни реализатори на този изгоден за западноевропейците проект. Ето защо пропагандата в името на Симеон и неговите достойнства за отечеството ни се градеше върху контрастни противопоставяния: Симеон – Костов! Костов е диктатор, Симеон – демократ. Костов е плебей, Симеон – аристократ. Костов се обогатява незаконно, Симеон, понеже поначало тъне в блага – е безкористен. Костов е нетолерантен, Симеон – възпитан в търпимост. Костов работи за вечно господство на една партия, Симеон е за европейски плурализъм. Костов е заклет мракобес, Симеон е еманация на испанския опит за историческо помирение. Костов е русофоб, Симеон ще сътрудничи с всички велики сили заради България.

Новият модел за издигането на Симеон като национален Спасител се изготви върху солиден преглед на характера на Костов и деформациите, допуснати през управлението му. Несъмнено тежестта за управление на държавата се прехвърляше върху новото поколение български интелектуалци, върху елитни професионалисти, членували в голямата си част в СДС, но разочаровани от парвенющината, неграмотността, грубиянщината, авантюризма и алчността на дребно, взели връх в партийното ръководство на „сините” и „тъмносините”. Надеждите в НДСВ се възлагаха на учени и преподаватели, на доказани икономисти и прависти, на българския интелект, а не на примитиви с изпъкнали бицепси.

През управлението на НДСВ политическите ни нрави действително се опитомиха, бяха възстановени важни демократични правила, усети се стремеж към политическа търпимост, нападките между враждуващите партии намаляха. Беше сложен край на едно управление, което се придвижваше към еднолична диктатура. Симеон не беше склонен към подобни балкански произволи, говореше премерено, разсъдливо, макар и с чужд акцент. Скоро се разбра, че не е подготвен в областта на икономиката, че синята му кръв е недостатъчна за вземане на ефикасни управленски решения. Започна прекалено да се надява на съветите на своите приближени, да излиза с предложения за внезапен икономически подем, които се оказваха маниловски мечти. Сбърка, като направи приоритет на политиката си гарантирането на имотните щения на своята фамилия. Корупцията започна да се съревновава с тази, разгърнала се през периода на Ив. Костов. Прояви се като крайно недалновиден кадровик. Но най-големият му политически грях е, че той, който пристигна в България като „пълномощник” на ЕС, реализира като същинска марионетка влизането на страната ни в американската зона на влияние. Симеон не само подписа членуването на България в НАТО, но и разполагането на американски военни бази на българска територия (това не са бази на НАТО!), одобри участието на България в иракската война.

Що се отнася до НАТО, Симеон препотвърди постигнатия консенсус между политическите сили: отказала се от политиката за постепенно изпълнение на критериите на НАТО, България влезе форсирано в Северноатлантическия пакт.
С разполагането на американските бази Симеон обслужи не единствено интересите на Пентагона, но и на западноевропейски държави, заинтересовани американските военни бази, инсталирани в техните страни, да бъдат преместени на други територии. Конфузно е съгласието на Симеон във връзка с войната в Ирак. Тук той се разграничи от лидерите на континентална Европа, като предпочете да послуша Вашингтон и Лондон, където единият от синовете му движи финансови машинации, част от тях, свързани с България.

Симеон се опита да дегизира тези свои политически ходове с демагогски прийоми, въпреки че технологията на демагогията му се отдава по-малко, отколкото на неговите предци.
Поведението на държавния мъж Симеон Саксккобургготски породи по-слаба изненада, отколкото поведението на партията на българските социалисти. БСП не просто подсигури националния консенсус за влизане на страната ни в НАТО, но не възрази и срещу разполагането на американските военни бази. Присъедини се към политиката България да вземе участие със свой контингент в иракската война. Тези обстоятелства потвърдиха, че в БСП нараства силата на така наречената проамериканска партия, която записа своя апогей на срещата в Лесидрен.

Без съмнение, ориентацията на БСП към военната доктрина на САЩ бе резултат и на активни внушения на „червения” капитал, разширил влиянието си в партийния елит. Този пример го давам, за да се проумее как ходовете на партийния елит тук се разминаваха с мисленето на поддръжниците на БСП, как в резултат на това се появиха отдръпване от партията, вълни на разочарование и обезверяване. А това бе нова предпоставка БСП да губи съмишленици, да е партия от втори разред.
Зрелите политици, дори и когато техните по-далновидни решения се разминават с тези на електората, предпочитат да не правят резки движения, да се съобразяват повече с идеите, мисленето и настроенията на своите сторонници.
Тъкмо тази диалектика във взаимоотношенията елит – партия куцаше в политическата дейност на БСП-ръководителите.
Следва

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата