Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

„Който устои докрай, той ще бъде спасен”

Е-поща Печат PDF

В сложното време на днешния ден не са много онези изследователи, които проявяват неподправен и дълбок интерес към българската история, към православната и славянска цивилизация, към историята и знаковите личности на сравнително близкото минало. Затова вестник “Нова Зора” отново се връща към подвига на героите и мъчениците на Априлското въстание от 1876 г. чрез статията на Олга Решетникова, приятел и заклет радетел на руско-българската дружба, на историята и на развитието на съвременните близки отношения между двата народа. Винаги е интересно и много полезно да се види какво мислят другите за нас, и това е още по-ценно, ако са добронамерени и обективно верни на фактите и събитията. Предлагаме текст на кандидата на историческите науки Олга Решетникова, публикуван в сайта Столетие.ру, където доминиращо място заемат културологични, чисто исторически и аналитични публикации. Нашите читатели със сигурност ще оценят по достойнство един по-различен поглед върху непреходността на събитията и лицата от Българския Април 1876, предложен от руската изследователка.

Априлското въстание от 1876 г. в България и руското общество

В аналите на българската история това въстание е едно от онези събития, паметта за които обединява българите, изпълвайки ги с чувство на гордост и благодарност към тези, които с цената на живота си са приближили дълго чаканата свобода. В този ден не рискуват да надигнат глас онези, които, вземайки си грях на душата, наричат турското иго „присъствие” по земята на България – те не може да не помнят, че у техните дядовци и баби портретите на героите от Априлското въстание висяха в червения ъгъл редом с иконите.

Въпреки увещанията на някои западни политици и историци да се престане най-сетне с обръщането към миналото, в България ще честват годишнината от Априлското въстание, макар че през тази година тържествата обещават да са значително по-скромни, тъй като българското правителство отдели за тях три пъти по-малка сума, отколкото в предходните години.
Преди 135 години България бе преимуществено етнографски термин. В резултат на османското владичество бяха напълно унищожени структурите на българската държавност и независимостта на българската църква. Положението на българите в състава на Османската империя красноречиво се характеризира с думата рая, т. е. стадо; именно така турците са наричали всички християни на Балканския полуостров, обявявайки ги за „неверници”. В резултат на „свещената война”, на петвековния гнет на възтържествувалите друговерци, българите са били доведени до границата на физическото унищожение.
Ако в края на ХIV век (до загубата на независимост) българското население е наброявало 1,3 млн. души, което е съпоставимо например с числеността на населението на Англия, а към края на ХIХ век Англия е наброявала вече 35 млн. (без да се отчитат преселниците в Америка, Индия, Африка и т. н.), в същото време българското население едва е превишавало 2 милиона. Земите на цветущото някога Българско царство са представлявали изостанал земеделски район с няколко стотици занаятчийски предприятия. Българският народ не е имал общобългарски литературен език, своя литература, философия, историография, живопис. Не е имал е свой университет. За пръв път българин е получил висше образование през 1808 година!

В края на ХIХ век Османската империя е била наричана „болният човек”. Но въпреки вътрешнополитическите и националните си проблеми, разпрострялата се на три континента империя е разполагала с огромни ресурси, боеспособна армия, снабдена даже с по-съвременно оръжие, отколкото, да речем, руската. Нейният числен състав се е равнявал на цялото българско население, включително младенците и старците. Освен това европейските държави, с изключение на Русия, са оказвали на Османската империя всякаква подкрепа – парични субсидии, военни консултанти, проявявайки поразително равнодушие към фактите на нечовешките изтезания и масови убийства на десетки хиляди православни българи.
Освен това цивилизована Европа открито е защитавала правото на турците да употребяват сила, изтребвайки славяни като отговор на техни въстания срещу робството. Папа Пий IХ открито се обявявал на страната на Турция.
Посланикът на Франция в Цариград, а впоследствие и министър на външните работи, маркиз дьо Мустие, заявява: „Всички народи не могат в равна степен да претендират за правото на самостоятелно съществуване. Те са длъжни да представят своите основания за това: ролята им в историята, хомогенност на населението, сила, единство. Всички тези условия не достигат на християнското население на Турция...”. Външният министър на Австрия граф Андраши не криел, че Австрия е заинтересована от „поглъщането на тези народи”.

Въпреки сложната обстановка и несполучливите опити да се обединят усилията с националните движения на другите балкански народи, след известието за въстанието в Босна и Херцеговина през лятото на 1875 г., българските борци за национална независимост Христо Ботев, Стефан Стамболов, Никола Обретенов, Панайот Волов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов, Стоян Заимов пристъпили към подготовката на въстание, за което под ръководството на Българския революционен централен комитет са били създадени специални комитети и определени районите за въоръжени действия.

На 20 април 1876 г. въстаниците завзели властта в неголемите градове Копривщица и Панагюрище и обявили началото на въстанието, което се разпространило в Търновския окръг, а след това и в редица други райони на страната. Лошо въоръжени, със самоделни черешови оръдия, въстаналите проявили чудеса от героизъм. Благодарение на Хвърковатата чета на Георги Бенковски, воювала с голям сребърен престолен кръст вместо знаме, въстанието обхванало нови и нови села. Образувано било Временно правителство. Въпреки това към 22 април турското правителство успяло да мобилизира наказателни отряди. Георги Бенковски загинал геройски, главата му, отрязана от поробителя, била проводена на пашата в София, но по молба на влиятелни българи била предадена за погребение на местен митрополит.

След потушаването на въстанието отряд на Христо Ботев от 200 четници завладял в Румъния австрийския параход „Радецки” и на 17 май те слезли на българския бряг на Дунав, край село Козлодуй, встъпвайки в сражение с превъзхождащите ги сили на противника. Гибелта на Ботев на 20 май била тежък удар за въстаниците. И макар разпокъсаните отряди да продължили борбата до края на юни, въстанието било не просто потушено, а удавено в кръвта на 30 хиляди жертви. На масов терор и нечувани зверства били подложени не само въстаниците, но и старците, жените и децата. Американският генерален консул в Константинопол Юджийн Скайлър и кореспондентът на „Дейли Нюз” Дженюариус Макгахан, посетили райони на въстанието, признали, че видяното от тях е толкова чудовищно, че човешкият разум отказва да го възприеме.

И днес в град Батак могат да си видят купища черепи, преимуществено на жени и деца, погребани в криптата на храма, където нещастниците са се опитали да се скрият. Само в този град загинали повече от 6 хиляди българи. За да спасиш живота си, било достатъчно да се откажеш от православната вяра и да приемеш исляма, но въпреки това мнозинството българи предпочитали смъртта, тъй като отказът от вярата на предците те смятали за най-голям грях, отричане от това, което ги правело българи: „Има православие – има български народ, няма православие – няма български народ”. Те следвали Христовата заповед: „Който устои до край, той ще бъде спасен”.
Априлското въстание може би не впечатлява днешния човек с размах и масовост, но в народното самосъзнание то проникнало като най-важното събитие в българската история и в това си качество живее и до днес. Нацията е жива, докато е способна да ражда герои, а българският народ е дал цяла плеяда от забележителни героични личности, за които народът е съчинил песни, стихове и легенди.

Прав е бил големият борец за свободата на българския народ поетът Христо Ботев: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”.
Въстанието било обречено, но не било напразно. То доказало, че българският народ, този истински великомъченик, е жив и зове за помощ. Българите принудили световната общност да постави на дневен ред въпроса за трагичното му положение. Уви, европейските държави, опасявайки се, че една независима България ще позволи на Русия да укрепи своето положение на Балканите, маневрирали и се опитвали на всяка цена да съхранят целостта на Турция. Някои западни политически дейци на всеослушание заявявали, че заради тази цел без колебание ще принесат в жертва всички българи. Това предизвикало възмущението на европейската общественост, представители на която извисили глас в защита на българите, сред тях са Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд и др.

В реч пред френския парламент Виктор Юго заявил: „Необходимо е да се обърне внимание на европейските правителства върху един дребен факт, който, изглежда, не забелязват. Ето този факт: унищожава се един народ. Къде? В Европа. Този факт има ли свидетели? Само един – целият свят. Правителствата виждат ли го? Не.”

Ако редовият европеец не можел да си представи кои са българите и къде живеят, то в Русия националноосвободителната борба на балканските народи намерила отзвук в сърцата на стотици хиляди руски хора. Възникнал невиждан исторически феномен – масово народно движение в подкрепа на братята по вяра, по думите на Фьодор Михайлович Достоевски „...движение почти безпримерно сред другите народи по своята самоотверженост и безкористност, по благоговейната религиозна жажда да се пострада за справедливо дело”. Това била проява на високо нравствено съзнание, за която забележителният руски мислител Николай Данилевски пише: „Въобще не интересът съставя главната пружина, главната движеща сила на руския народ, а вътрешното нравствено съзнание, бавно подготвящо се в неговия духовен организъм, но всецяло обхващащ го, когато дойде време за неговото външно практическо проявление и осъществяване”.
Движениего било направлявано от създадените в средата на ХIХ век Славянски комитети, които обединявали руски хора с различно социално положение и политически възгледи.

При отсъствието на телефони и интернет само четири часа след началото на Априлското въстание руската общественост научила за това събитие и тази тема не слизала от страниците на църковните и светските печатни издания.
За българските въстаници монахините от самарския женски манастир „Иверската икона на Божията Майка” извезали копринено знаме с лика на Богородица. Те не успели да го изпратят на участниците в Априлското въстание, но именно под него воювали българските опълченци в Руско-турската война от 1877-78 г. За избавлението на братята славяни и упокой на душите на падналите в борбата с турците се молела цяла Русия, в допълнение към съществуващите от ХIV век били написани нови ектении. Повсеместно богослуженията завършвали с проповеди на свещениците, разказващи за тежкото положение на братята-славяни, с призив да им бъде оказана помощ според силите, с напомняне за огромната роля на България в разпространението на православната вяра в Русия. Хората със сълзи горещо и усърдно се молели, нерядко простодушно предлагали българите да бъдат преселени в Русия: „Нима не бихме могли да ги изхраним?”. От всички страни на Русия в Славянските комитети се стичали волни пожертвования. Цяла Русия оплаквала гибелта на своите синове-доброволци, положили глави в българските и сръбските отряди на Балканите. Цяла Русия знаела имената им и се гордеела с тях.

В Русия от целия свят събирали пари за издигането в София на паметник на българските герои Васил Левски и Георги Бенковски, руските хора знаели и почитали техните имена. За сметка на пожертвованията, събрани от славянските общности, знаменитият кръст, с който воювала четата на Бенковски, впоследствие бил поставен на специален пиедестал, а върху специална сребърна дъска била изписана историята на участието на този кръст в Априлското въстание. Руските хора се погрижили да увековечат борбата на българите за свобода.

Изчерпвайки възможностите по мирен път да бъде променено положението на българите, на 12 април 1877 г. Александър Втори подписал манифест за обявяване война на Турция. Императорът бил уверен, че цяла Русия ще възприеме тази война като акт на чест и великодушие. Милиони руски сърца туптели в единен ритъм: ние сме народ, намерил своя път. Отклонили се от призованите при мобилизацията нямало. Фьодор Достоевски отбелязал: „Бащите и майките знаят заради какво пускат децата си: на война народна...”.

Тогава руският народ живеел според закона: „Обичай ближния като самия себе си”, а истинската любов е невъзможна без самопожертвование. Животворната любов на руския народ възкресила към нов държавен и политически живот братята по вяра. Руският народ проявил най-добрите черти на своя национален характер: великодушие, чувство за справедливост, отзивчивост, сплотеност при отстояване на правдата, готовност да пожертва живот заради свой приятел.
Историята е проявление на духовната реалност. Великият подвиг на нашия народ станал възможен благодарение на неговата духовна мощ; днешната духовна реалност на нашето общество е такава, че ако я върнем в ХIХ век, то, съдейки по всичко, съвсем друга история би била написана...

Духовната пустота, образувала се в руското общество през 90-те години на миналия век, така и не бе преодоляна за 20 години в безуспешното търсене на националната и държавната ни идентичност. Вече от високите трибуни открито признават, че в обществото ни липсва единно разбиране за национално-държавните ни интереси в областта на вътрешната и външната политика, за национална концепция за политическо, икономическо и културно развитие на страната. Простете, но единствената идея, обединяваща мнозинството руснаци е тази за изкарването на насъщния, а тук всеки действа сам за себе си и както може... Животът на мнозинството е безидеен и безцелен, тъй като от завета на нашите предци бе изхвърлено главното и остана единствено: „Обичай само себе си”... Като основание на нашия живот престават да бъдат всички тези „Не убивай”, „Не кради”, понятията за чест и съвест преминават в разреда на остарелите. Малодушието замени великодушието – ние не познаваме своето минало и своите герои. Няма любов между руснаците, няма я и към близките ни братски народи. Някога И. С. Аксаков написа: „Българската държава... е кръщавана с руска кръв, затова и не трябва, пък и не може никога да стане чужда на руското сърце”.

В нашата страна днес практически нищо не се знае за България, за това от какво живее тази страна, какви проблеми решава, какъв е политическият й живот. Мнозинството руснаци няма да назоват нито едно име сред първите й лица след Тодор Живков, както и нито едно име от числото на известните български дейци на културата, спорта, науката. За последните десет години сред руските студенти практически няма желаещи да специализират по българска история.
Руското ръководство проявява равнодушие към България, периодически спомняйки си за нея във връзка с поредния енергиен проект.

И това е разбираемо – базовият принцип на либералната идеология  се състои в това, че в основата на поведението на нацията трябва да лежи материалният интерес.
Резервът на здравината у руската нация се оказа силно подронен, но все пак в последно време са все по-забележими опитите да се осмислят стожерите на руската държавност не според западните идеологически модели, а върху своя изконна цивилизационна основа. Започна да се обръща внимание върху това, че възраждането на Русия трябва да започне с укрепването на православието като форма на светоглед, на духовна основа на живота на руската нация, на нейната култура. Забележително е, че сред нашите църковни хора не отслабва интересът към историята на България, те добре знаят, че в най-тежките периоди руснаците и българите ги е спасявала православната вяра и здравите духовни връзки.

P.S. На 3 април т. г. Българската православна църква канонизира християните, мъченически загинали в град Батак и в с. Ново село в дните на Априлското въстание от 1876 г. Литургия в памет на светите новомъченици отслужи в катедралния храм „Св. Александър Невски” Българският патриарх Максим.
Специално за Столетие.ру
18.04.2011 г.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата