Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало

Дмитрий Медведев: между либералната матрица и органичния път на Русия

Е-поща Печат PDF

В руското митологично съзнание Медведът/мечката е символ на първичната мощ на Русия и руснака, на свободната природа, която не търпи робство, на непобедимостта на вековечния руски дух. Затова и в пространствата не само на Европа, но и на света този медвед/мечка се изобразява с исполински размери, стъпил върху безкрайната шир на Сибир.Сегашният руски президент Дмитрий Медведев по фамилни знаци напомня за една такава характеристика на руското величие и безкрайна сила за оцеляване и съзидание. Фамилията Медведев би трябвало да се преведе на български като Мечкаров, Мечков, или нещо подобно, но по-близко до Богатирьов. По физически облик и данни обаче Дмитрий Медведев никак не прилича на тази огромна сибирска мечка, символизираща вечния живот на руското общество и култура. Той е набит, не особено висок, пъргав, както се вижда от реакциите му в официалните кръгове.

Такива личности по принцип са безкрайно волеви, целенасочени, амбициозни до крайност, последователно преследващи целите на собствената си реализация. Предишният президент на Руската федерация, Владимир Владимирович Путин, изглежда, е пренебрегнал психологическите наблюдения за подобен тип хора: даже когато с цялото си сърце обслужват велможата/началник, те носят Наполеоновия стремеж за окончателно осъществяване на своята воля (вж. „Престъпление и наказание” на Ф.М. Достоевски).Медведев и в друго се различава от руския символ медвед/мечка. Макар и да полага грижи за физическото си здраве, той си остава представител на многомилионния Санкт Петербург, в него и чрез него диша културата на урбанизма, строгата елегантност на Невския проспект и на изтънчената интелигенция, която само градът на Петър Велики би могъл да откърми. Наследник на високообразовани питерци, вероятно настроени опозиционно спрямо тоталитарните „замашки” на последните съветски управници, Дмитрий Анатолиевич отрано е бил поставен в двойнствено положение, което не е толкова неприсъщо на характера му. Макар и да е бил наясно с настъпилите социални и политически деформации, той без колебание се е придвижвал по стълбата на кариерата: за да „пробиеш” в професията правист, нужно е било да си комсомолски функционер. Така си вътре в ситуацията, но и оставаш с „чисти ръце”, не е потребно да служиш или обслужваш органите на сигурността, както други твои съвременници.

 

 

Затова за него естествено, закономерно и логично е било след 90-те години да премине към лагера на либералите, не крайните, а онези, които опитват добре леда, преди да стъпят върху него. Душевни тревоги не ще да са съпровождали присъединяването му към активистите на Елцин. Тихо, без излишен шум, с всеотдайността на умния човек той, чрез посредници, е влязъл под кожата на Елциновата администрация, въпреки че – което е напълно допустимо – се е гнусял от подтискащите мащаби и импровизации, от малокултурието и бруталността на новия руски батюшка: цар Борис Екатеринбургски.

Първоначално като ракета-носител му е послужил самият Владимир Владимирович. Няма как Путин да не е оценил сериозните духовни възможности на своя по-млад по възраст съгражданин. Приел го е чистосърдечно и завинаги, въпреки мнителността си, останала в наследство от работата в КГБ.

Не съм сигурен, че по-младият Дмитрий Анатолиевич се е отнесъл с подобна прямота и спонтанност спрямо бившия офицер на службите. Нямало е как да не усети, че момчето от плебса Владимир Путин, буйно и жизнерадостно, предопределено така да се каже за уличната „зараза” на хулиганството, единствено прищевките на съдбата са спасили от участта на аутсайдер, пройдоха и побойник. Дмитрий, така ми се струва, се е плашил от евентуалната подозрителност на международния „шпионин”. Но е успял да преодолее страха си. А може би и той някак си се е привързал към Путин. В края на краищата тъкмо на Владимир Владимирович е предпочел да повери сигурността си и градоначалникът на великия Петербург Анатолий Собчак, което в началото на 90-те е означавало власт и само власт. Бидейки водач на най-крайното крило на руската либерална партия, Собчак е избрал за свой помощник момчето Вова, дошло от градската беднота: повярвал е, изглежда, в честта му на офицер, в способността му, че каквото и да се случи, той ще удържи на мъжката си дума.

След „щурма” на върховете в родния Питер Путин като че ли с лекота спечелва доверието и на властелина Елцин в Москва. Спечелва го обаче с качествата си, най-важните от които са твърдият нрав и безкомпромисност. И няма да е чудно, ако Елцин е повярвал, че има на разположение безропотен изпълнител на заповедите, умен и верен като добре обучено куче. Така или иначе, Владимир Владимирович бързо попада в обкръжението на самодържеца, и то в най-близкото, онова, от което се плашат останалите.

От своя страна Дмитрий Медведев, омъдрял за годините си, избягващ прибързаните постъпки, разумен и възпитан във всяко отношение, е следвал стъпка по стъпка своя повелител. Задълбочен анализатор на ситуацията в Русия по това време, Медведев, също както и Путин, се е притеснявал поради политическите, икономическите и военните гафове на Елцин. Но докато Путин с известна предпазливост се приобщава към либералите на Елцин, гледайки критично на техния произвол и действия за разрушаването на Русия, Медведев като че ли изцяло възприема либерализма за неин единствено спасителен път.

След редица експерименти Елцин избира за свой наследник Владимир Путин – решение, което е неочаквано, но адекватно на капризните му навици. То хвърля в смут либералната партия, въпреки гаранциите, които дава Борис Николаевич, бившият шеф на КПСС в Москва. Вероятно е подценил Путин, смятайки че не притежава качества за самостоятелен политически завой, а е харесвал ясния му стоманен характер на силовик. И той като него, сякаш е изграден от бяло и черно, като символната гранитна фигура на Ернст Неизвестний, олицетворяваща производните на старата система в опитите й тя да бъде преустройвана и променяна.

Когато овладява президентската власт (а тя в Русия е с белези на абсолютизъм), Вл. Путин спазва обещанието си, и с цената на всичко запазва привилегиите на Семейството, но не и привилегиите на голяма част от неговите приближени. Демонстративно удостоверява принадлежността си към руските либерали, но с видими признаци на разграничаване от политиката на Елцин. Прогласява, че ще продължи строителството на руски капитализъм и ще запази интересите на новобогаташите, но същевременно публично се отказва от принципите на либералния тип свободна пазарна икономика, подчертавайки ролята на държавата в новия буржоазен свят. Набляга върху регулативните, но и управленски функции на държавната машина. Подлага на преоценка политиката на ликвидация на руската промишленост и земеделие, проведени все в името на либералните ценности. Държи държавата да упражнява контрол върху източниците за забогатяване на новата олигархия. Част от олигарсите, които не признават ръководните задачи на държавата, биват подложени на видим натиск. Усилва ролята на партията „Единна Русия”, което напомня за изграждането на държавния социализъм в Китай.

Успява, поне в част от медиите, да наруши хегемонията на собствениците, които провеждат пропагандната линия на свръхдържавата САЩ. В борбата за укрепване на своята власт Путин толерира определена част от олигарсите, за сметка на други, също осъществили незаконна приватизация на държавната собственост, но не приели принципите на държавния капитализъм.

От друга страна, Путин променя посоката на конфронтацията: буржоазните реформи трябва да се извършват като историческо единство на наследствата на царска Русия и на СССР. Осъществява тази линия чрез възстановяване на символите: наред с националния трицвет, руската армия има и знаме с червен цвят; запазена е и мелодията на химна на Съветския съюз, макар текстът да е променен; подчертани са успехите на СССР в неговото 70-годишно съществуване... Така Владимир Путин печели доверието на народните маси, но си осигурява враждебността на олигархията, пръкнала се от бившия комунистически елит.

Докато Елцин се солидаризира с перестройчика Горбачов за подчинената участ на Русия пред световния хегемон САЩ, Путин за първи път след 90-те заговаря за националното достойнство на руския човек, за накърнените му национални права. Пресича опитите за териториално разделение на Руската федерация по примера на случилото се с бившия СССР. Издига тезиса за специфичния път на демокрацията в Русия, за съхраняването на независимостта и суверенитета на федерацията (суверенната демокрация). Ликвидира предишното разпадане и децентрализация, като укрепва централната власт. Настоява, че еднополюсният свят е заплаха за човечеството и специално за Русия, докато многополюсният представлява естествено състояние на света.

Подлага на сурова оценка хаоса във военната политика на руското ръководство, позволило да се случат разпадните процеси. Започва война за възвръщане на Чечня в пределите на федерацията, война, в която той удържа победа. През време на Путиновото управление политическите и икономическите отношения между държавите от бившия СССР постигат бележит подем. Така Путин прекратява васалното положение на своята страна, а този акт ожесточава настроенията на новите световни победители срещу руския държавен ръководител.

Владимир Путин обаче не успя да организира прелом в руската икономика. Той съхрани основните качества на либерално функциониращата икономика върху база износ на суровини. Не тласна руския капитал към модернизация и иновации. По същество олигархичната система продължи да действа, макар и под засилен държавен контрол. Така той, волевият, целенасочен лидер стана въплъщение на политика, която се колебае между форми, недалечни от китайския държавен социализъм и форми, типични за радикалната пазарна среда. Русия в икономически план не се придвижи съществено напред по време на мандата на Путин като президент.

Същевременно Путин прояви по-значима боязън от реставрация на тоталитаризма и социализма, отколкото от рецидивите на крайния либерализъм. Пренебрегна и възможности за демократичен диалог между различните партии и граждански организации. Неслучайно, когато трябваше да избере своя фаворит за президент на Русия, симпатиите му се насочиха към „пълномощника” на либералния курс Дмитрий Медведев (само и само да не бъдат наклонени везните към политик, определян като носител на консервативни, не дай си Боже, на леви или лявоцентристки тенденции).

Разбира се, Путин го предпочете заради отличната му комплексна подготовка на управленец, който е на „ти” с правото и макроикономиката. И заради усещането си, че биха могли да бъдат сполучлив тандем в направляването на Русия към променящата се действителност на 21 в. А и на самия него му беше нужен по-голям практически опит, което се осигуряваше чрез назначението му за премиер на страната.

Според мен противоречията между двамата, доколкото са реалност, се появиха вследствие на появилите се „застойни” тенденции в руската икономика, засилени и от световната финансова криза. След като беше преодоляна до голяма степен икономическата суматоха и грабежа от времето на Елцин, в най-актуална цел пред Русия се превърна стартирането на новата информационна и технологическа революция.

В замяна на това обаче в хода на изминаващите години започна пак да се откроява изостаналост на руското развитие в сравнение с развитието на най-напредналите в икономически план държави. Бюрократизмът с нова сила започна да души руското общество. Законите продължиха да не се спазват от чиновническото съсловие. Тежките проблеми на Кавказ се оказаха резултат не единствено на етнически и религиозни конфликти, а главно на безработицата и недоимъка. Оформилият се политически и икономически елит опровергаваше всекидневно с действията си намеренията за синхрон на либералното развитие с характеристиките на социалната държава. Русия пак се изправи пред дилемата как да съчетае принципа на свободата с принципа на социалната справедливост, във време, когато ограничената свобода хвърляше своята сянка върху цялостния обществен живот.

Ето защо в Руската федерация нараснаха недоволството и предложенията за промяна на господстващата система. Нямаше как и най-близкият съратник на Путин – Дмитрий Медведев, да не се намеси в тази полемика и да не излезе със свое виждане за спасение на отечеството. В този аспект той имаше право на позиция, и то различна от тази на бившия президент.

На Дмитрий Медведев му бяха потребни почти две години, за да изрази най-после недвусмислено концепцията си за настоящето и бъдещето на Русия. На предишната си „тактичност”, родена от диалектиката на изчакването, на търпеливото моделиране на идеологическите формулировки, Медведев сложи край при държавното си посещение в Китай, по време на конференцията на петте проспериращи световни сили. Там Дмитрий Анатолиевич красноречиво и безапелационно отхвърли главното в доктрината Путин. Той обяви като безперспективен за Руската федерация избраният от Путин път на строителство на държавен капитализъм. Според Медведев бъдещето е на свободната пазарна икономика, на либералния капитализъм. Медведев императивно подсказа, че олигархичният капитал трябва да се развива извън държавната намеса, и посочи, че това ще засили конкуренцията, ще увеличи чуждите инвестиции и ще открои посоката на икономика, градена върху знанието.

Оказва се, че в исторически момент, когато расте влиянието на държавата върху либералния пазар (в главните световни държави!), Русия, съгласно представите на Медведев, ще ограничи рязко въздействието на държавата върху пазара, като разшири свободата на новите олигарси. Иначе казано, това означава възвръщане на курса, провеждан от Борис Елцин, при който се извърши масовото разграбване на руската икономика и поголовното обедняване на населението. Трудно е да се повярва, че такава реставрация на „Елцинизацията” в икономиката ще отприщи производствените амбиции и проекти на руския бизнес. По-скоро според мен ще се случи обратното. Същите олигарси, които се наредиха в класацията на най-богатите хора на планетата, същите олигарси, които изнесоха в чужбина националното богатство на Русия и днес живеят в луксозни, невъобразими по разкоша си имения на Запад и в най-екзотичните места на планетата, ще осъществят нов пореден грабеж, ново похищение върху своеобразния и трънлив път на Русия. А заедно с това ще покажат отново до каква степен са безотечественици, как лесно разпродават на чужденци земята на Русия и бъдещето на нейните деца.

Припомняйки си, че именно руската олигархия осъществяваше плана за разпадането на държавата в епохата на Елцин, може да си представим как реставрацията на нейната мощ в новите условия ще възстанови и усили този опасен процес.

Ако се съгласим, че Медведев е прототип на фанатика-либерал, живеещ с илюзии за свободната пазарна икономика в Русия, то тогава това са по-скоро опредметените мечтания на вечния руски интелигент. По-лошо би било, ако става въпрос за свирепи интереси на новата олигархия в Русия, намерила свой политически проводник и нов активист на либерализма.

Другото симптоматично действие, а не само заявление на Медведев, е неговото разпореждане като президент на Русия да се въздържи при приемането на резолюцията на ООН за нанасяне на въздушни удари върху Либия. Медведев е наясно с разбирането на Путин за суверенната демокрация, за съхраняването на световния мир върху принципите на уважение на независимостта на отделните държави. Той знае, че Либия е една от процъфтяващите страни в този район на света; че населението й се радва на осигурен материален живот; че в Близкия изток и в Африка, под път и над път, се срещат и по-варварски настроени диктатори от Кадафи; че тук става въпрос за междуплеменна война, а не просто за битка в името на демокрацията; че сили на „Ал Каида” участват на страната на опозицията срещу Кадафи, който беше техен яростен противник; че всъщност наред с всичко останало велики сили като САЩ, Франция и Англия (на първо място) не са никак безразлични спрямо присвояването на петролните запаси на Либия. Но и Медведев (за мое голямо съжаление!) фактически се солидаризира с догмата за внедряване на демокрация в „нецивилизовани” и „недемократични” държави, с което Русия хвърля мост към философията на новите локални войни, провеждани в Югославия, Ирак и Афганистан. Дори и Путин да не беше възразил срещу една такава политика на президента, квалифицирайки войната срещу Либия като „кръстоносен поход”, щеше да бъде явно, че Медведев осъществява нов държавен курс.

По този начин разбираме, че отричането на Путиновия държавен капитализъм от страна на Медведев всъщност се „сраства” с кооперирането на Русия към политиката, която зачерква националния и държавен суверенитет, която налага демокрация по образеца на САЩ. Но Медведев вероятно преориентира и началата на вътрешната руска политика, значението на така наречената руска идея. Съветът за развитие на гражданското общество и правата на човека под егидата на Дмитрий Анатолиевич преди известно време предложи проект, който изцяло зачерква идеята на Путин Русия да усвои всичко полезно от историята си в 20 век: преди и след Октомврийската революция. Този съвет към президента пледира за изнасяне на тялото на Ленин от мавзолея; за забрана на положителни съждения за СССР под заплаха от уволнение на чиновниците; за преработка на учебниците с цел декомунизация на младото поколение и на цялото общество. (Коректността ме задължава да кажа, че становището на Съвета не се превръща автоматично в позиция на президента.) В аналитична и съдържателна статия „Модернизация на съзнанието или…” (в. „Дума”, 15 април т.г.) проф. Евгений Гиндев цитира главното в програмата, защитена от президентските кръгове: „Модернизация на съзнанието на руското общество чрез признаване на народната трагедия от времената на тоталитарния режим… и осигуряване на поддръжка на модернизация от най-образованата и активна част от населението”.

Както се вижда, различията между Владимир Путин и Дмитрий Медведев, по всяка видимост – действителни, са по линия на фундаменталните въпроси на руското развитие. В момента президентът Медведев напада, а Путин – поне външно – е в отбранителна позиция. И това е своеобразен парадокс: интелектуалецът Медведев твърдо отстоява своята идея за политика, докато силовикът Путин е в положението на притиснат в ъгъла боксьор.

Президентът Медведев има основание да настоява за решение на проблемите, които пречат на руския прогрес. Той вярно набелязва заплахите от отлагане на информационната и технологична революция, от затвърдяването на чиновническия диктат, от ниската производителност на труда, от недостига на чужди инвестиции, от победата на инерцията, от застиването на политическия диалог между партиите, от забавеното формиране на руско гражданско общество. И едва ли Вл. Путин би могъл да възрази на такава критика.

Въпросът е, че теоретичното уповаване на Медведев върху свободния пазарен механизъм, върху пазарната икономика, функционираща извън държавната намеса, конфронтирането му с тезиса за държавния капитализъм, има всички изгледи да се осъществи като реставрация на „елцинизма”, което би довело до ново изсмукване на националното богатство от олигархията и ще доведе не до модернизация, не до създаване на благоприятни условия за конкуренция в икономиката, а до разрушаване на досега съграденото, до по-нататъшно обедняване и деградация на руснаците. Тогава Русия – ще не ще – заради подаяния, дошли извън границата, ще се наложи да отстъпва от своите интереси по отношение на т. нар. близка чужбина, ще трябва да признае отново световната хегемония на САЩ и да се задоволи със скромното си място на сателит на свръхдържавата. Тя ще бъде заставена да се откаже и от идеята за суверенната демокрация. Руската национална специфика, мотивирана с исторически, географски, геополитически, етнически и културни съображения ще бъде отместена на втори и трети план.

Европоцентристът Путин днес се мъчи да съчетае разбиранията си в тази насока с истината, че Руската федерация се намира на два континента – Европа и Азия, че я населяват различни народи с основен етнос – руския славянски и православен народ. Едва ли Медведев възнамерява да преобърне този ход на нещата. Но различни негови постъпки, особено тази, свързана със становището му за внедряването на демокрация, могат да му изиграят лоша шега, дори ако представите му са добронамерени.

Без съмнение, сталинизмът не може да остане позитивен пример за новата руска цивилизация през 21 в., преди всичко защото реализира прогреса въпреки човека, въпреки неговата неповторимост и върховна ценностна значимост. А това е антихуманно. Но какво означава новата култура на столетието да се изгражда върху преднамерена конфронтация на поколения руснаци по повод историческото минало и свободния избор на идеи? Какво означава философията на политиката да се базира върху реванш спрямо седемдесет години история на Русия през 20 в.? Да се ликвидира с декрет фактът, че именно Русия извърши най-великата революция на новото време, че тогава страната се модернизира (осъществявайки промишлената революция), че осигури непознати в националната история социални и културни придобивки за милиони и милиони руснаци? Кому е потребно сега, когато Русия се нуждае най-силно от национално единение и общодържавна сплотеност, да се планира изваждането на Ленин от мавзолея? Това обозначава ли борба срещу „силите на мрака”, или е внасяне на обществен и социален разкол? Самогилотиниране на руската цивилизация например е изпълнението на мракобесния лозунг за „модернизиране на съзнанието” и за въдворяване на тази интелектуална „модернизация” в съзнанието и душата на младите. В този контекст трудно ми е да приема, че Медведев би се съгласил да бъде рупор на онези руски правозащитници, които отхвърлят изцяло Октомврийската революция и периода 1917-1991 г.

И все пак, ако мога така да се изразя: Медведев диагностицира вярно тревожните симптоми в съвременната ситуация. Той поставя правилни въпроси, но твърде често им дава грешни отговори.

Владимир Путин, и това е тревожното, който успя да спаси Русия от погром след Елциновата власт, който по подобие на Медведев, осъзнава също мащаба на нерешените проблеми, изглежда, също няма достатъчно ефикасен проект за модернизация на Русия и руското общество. Той успя да създаде политическа конструкция, близка до модела на Китай, но вече прекалено дълго се лута между началата на държавния капитализъм и „кокетирането” с класата на незаконно забогателите руснаци. Спрямо тях използва техниката на „моркова и тоягата”. Това обаче не се трансформира в политика на трайни икономически и социални резултати.

Путин обаче, въпреки тези обезпокоителни симптоми в дейността му на политик, продължава да е обичан на народа, който помни приносите му за държавата след 2000 г. В това отношение му помага и харизмата. Той разполага с по-голяма от Медведев подкрепа в руското общество, а може би и в отделни силови структури. Вероятно партията „Единна Русия” ще удържи на обещанието си първо да предложи на Путин да се кандидатира за президент, а после, при отказ, да направи същото предложение на Медведев.

И така Медведев, както вече подчертах, има сериозни аргументи да критикува белезите на „застоя” в руската икономика, неуспехите в обновяването на промишлеността и земеделието, кошмарите от корупцията и бюрократизма. На негова страна стоят и ще продължават да стоят хора с огромни материални активи. Руската олигархия предпочита да се измъкне изпод държавната опека и да използва преимуществата и облагите от свободния пазар. Освен това великите сили, и предимно САЩ, са заинтересовани да бъде защитена външната политика, провеждана от Медведев.

Малко е вероятно Медведев да прибегне по отношение на Путин към варианта с отстраняването на всемогъщия някога московски кмет Лужков. А и едва ли ще му стигнат силите за такъв поврат. Не е изключено обаче, рано или късно, той да застане начело на либералите, които и по трите основни аспекта би трябвало да са солидарни с нововъзвестената от Медведев политика. Общоизвестен факт е, че Медведев вече губи борбата за президент, особено пък ако прибегне към открити действия за вдъхване на живот и по-голяма популярност на маргинализираната руска десница.

Разбира се, ако Путин не успее и в бъдеще да постигне модернизация на икономиката, ако не усъвършенства механизмите, които синхронизират свободата и справедливостта, неговата политическа съдба също може да се счита за застрашена.

Ще повторя: странно е, че „чекистът” Путин в момента е по-раздвоен в своето отношение към проблемите на руската политика от хуманитариста Медведев. Зад детското и весело изражение на президента, по всичко личи, се крият воля и решителност, които не е толкова лесно да бъдат преодолени. Като идеология Медведев се оказва образец на демократ, въпреки че в природата му се съдържат заложбите и на „железен човек”.

Не бива да се изключва и друго развитие на нещата: днешната острота в диалога между Путин и Медведев да бъде смекчена и да бъдат намерени пресечни точки при изработването на новия проект за процъфтяване на Русия през новото столетие. Подобно единодействие може би е най-вероятният изход от взаимоотношенията между двамата руски държавници. И тогава обаче ще подлежат на сериозно и конфликтно обсъждане алтернативите държавен капитализъм и свободна пазарна икономика; дали приоритет са отношенията с ЕС, или тези с Вашингтон; да се отстоява ли органичното историческо развитие, или политиката на безкомпромисна декомунизация и т.н.

Русия вече сто години се намира в състояние на гражданска война, белязана с периоди на кървав терор. Този терор преминава през различни фази: на царя, на болшевиките, сега на демократите. Революцията на демократите, постигнала връх през август 1991 г., беше безкръвна, но малко преди нея, и най-вече след нея, се проляха морета от кръв. Приватизирането на държавната и обществената собственост се извърши по откровено грабителски и криминален способ, с тотално насилие, приложено от преобразените в либерали бивши тоталитаристи. Никъде в света и никога толкова брутално, толкова варварски не е ограбван трудът на изстрадал народ като руския. Никога и никъде така жестоко не са отнемани биологически и социални права, не са изнасяни зад граница толкова масово националните богатства.

Създадена беше нова, невиждано богата хищна класа от крупни собственици, които изживяват своето паразитно битие в условията на лукса. Драмата и на българското преустройство се изрази в сляпо следване и подчинение на руския модел за строителство на капитализъм.

В края на краищата ще излезе, и в това е контрастът, че всъщност Владимир Путин, въпреки жестовете му на непреклонен държавник, се явява и политик на компромиса. В течение на над десет години той омиротворява острите противоречия в руското общество. Действа често в интерес на олигархията, съчетавайки този акт с грижа за обикновените руснаци и техните придобивки в социалната държава. Медведев, изглежда, е разбрал, че такова „раздвоение” е контрапродуктивно. И затова с металически нотки в гласа се разпорежда в полза на свободния пазар, излязъл извън контрола на държавата, огласява нов икономически и социален ред, който според неговия възглед ще придвижи руския живот към модернизация.

Допускам, че сегашният президент е готов в бъдеще да съчетае демократичните си апелации с методи на демократурата. По този начин обаче той би оставил име не на реформатор, а на реставратор на порядки и нрави, които доведоха Русия в задънена улица.

Въпреки сигналите за такъв развой в мисленето и действията на Дмитрий Медведев, аз не преставам да се надявам, че сегашният президент и утре, след изборите, ще работи заедно с Владимир Путин за икономически и духовен прелом в живота на Русия и на руското общество.

 

Регистрирайте се, за да напишете коментар

Още по темата