Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИГРАТА С ОГЪНЯ В МАКЕДОНИЯ

Е-поща Печат PDF

“Политическият език – а с известни вариации това важи за всички политически партии, от консерваторите до анархистите, - е предназначен да направи така, че лъжите да звучат като истина, а убийството - като нещо достойно за уважение, както и да придаде стабилен изглед на чистата вятърничавост.”

Джордж Оруел

“Политиката и английският език”, есе, 1946 г.

Драматичните и кървави събития в Куманово и разрастването на антиправителствените протести в столицата на Македония,   Скопие, приличат на неразумна игра на пиромани. В началото на май те върнаха приглушените от Охридското споразумение страхове от разпалването на стари етнически конфликти в бившата югославска република. Протестите обаче заплашват да взривят целия балкански регион.

Събитията породиха твърде много тревожни въпроси и около тях се упражняват в дълбокомислие редица чужди, както и много от домораслите ни и зависими от външни сили политици и анализатори. Техните разсъждения и версии кръжат около главния въпрос, върху който ще се опитаме да разсъждаваме и ние, а именно: кой има интерес от случващото се в Македония? При това обаче предварително следва да обявим две важни неща: първо, не сме привърженици на теориите на конспирацията, и второ, нямаме никакво намерение да адвокатстваме на правителството в Скопие. То е грешно, колкото и това в София, и напълно е заслужило плащането на пълната цена на своите грехове.

 

БОЖИЯТ ПРОМИСЪЛ ЩЕ БЪДЕ ОСЪЩЕСТВЕН

Е-поща Печат PDF

Литературният критик Панко АНЧЕВ пред в. „Нова Зора” в разговор с Огнян СТАМБОЛИЕВ

- Уважаеми господин Анчев, нека започнем с началото на Вашия път в литературата.

- Не зная кога точно и как се е породил интересът ми към книгите и литературата. Научих се да чета твърде рано – дори не ми се вярва, че петгодишен вече не само познавах буквите, но и разбирах онова, което се криеше зад тях. Но най-напред бях омагьосан от това, че именно в буквите се съдържа нещо, което може да се изрече и на глас. Гледайки как сестра ми, която е по-голяма от мен, учи уроците си и пише домашните си, аз постепенно започнах да ги разпознавам и свързвам в изречения и смисъл. Магията на буквите ме привърза към книгите. От тогава до сега съм техен щастлив роб.

Книгите, които четях, вероятно са ме подтикнали да се помъча и аз да изразя нещо подобно на това, което те изразяват. Така и започнаха моите литературни терзания. Имах желание и дори потребност да пиша, но преди всичко да пиша това, което пораждаха книгите в мене, т.е. да ги анализирам и коментирам, да търся вътрешния им смисъл, да прониквам в умението на автора да описва характери. Правил съм опити да пиша и стихотворения, и разкази, но твърде скоро осъзнах, че моят начин на самоизразяване е друг. Искам да кажа, че от най-ранни години смътно съм се догаждал, че ще се занимавам с литература и писане. И че ще обяснявам литературата.

Постепенно това се затвърждаваше у мене и дори когато в училище често бях безпомощен в часовете по литература, увереността в собственото ми бъдеще не ме напущаше. В гимназията прочетох и анотирах цялото течение на списание „Мисъл” на д-р Кръстьо Кръстев. Четенето в библиотеката и работата с литературната периодика ми доставяха огромно удоволствие. Опитвах се да пиша рецензии и литературно-критически статии. Четях рецензиите в литературните издания и бях сигурен, че моите анализи и оценки са по-точни.

Усещах обаче недостига на знанията си.

Колкото повече четях, толкова повече осъзнавах, че има още много и много за четене. И че ми предстои огромна работа. После дойде следването във Велико Търново и срещата ми с бъдещи значими писатели. А след това и работата ми в книгоиздателство „Георги Бакалов”, първите ми публикации, първата ми книга през 1986 г. Винаги обаче ме е съпътствало съмнението. Исках бързо да постигна целите си, но осъзнавах, че това няма да стане скоро и че ще трябва доста да се потрудя. Не знам кое ме караше да мисля така, но слава Богу, че съм го мислил и че не съм бързал и не съм правил компромиси заради „успеха” и „славата”.

- Вие сте отдавна признат и известен в литературните и културните среди. Но може би най-силните Ви текстове и книги излязоха след 1989 г. Далече сте от столицата и съюзите, кръговете и групите, работите сам. „Малкият народ”, „Философия на литературната история” , „Друг начин на мислене, „Разумът в българската история”, бих казал, са истински събития в днешната ни литературна критика и литературознание... Бих искал да поговорим първо за „Малкият народ”. В тази книга Вие пишете следното: „Малкият народ е страдалец. Неговите болки и страдания са непонятни за големите народи...” Жестока истина! Отдавна ли я носите у себе си? Как и защо се роди този силен и оригинален текст без аналог в днешната ни литературна (и не само литературна) мисъл?

- Животът в провинцията е със своите особености, предимства и недостатъци. Самата провинция има един голям враг, който може да убие всекиго, живеещ в нея – провинциалното мислене, провинцията като дух и начин на мислене. Тук е по-лесно да се вманячиш, да придобиеш комплекси за малоценност и грандомания; да се отдадеш на местната слава и се оставиш на течението. Средата тук е жестока с всеки, който иска да я преодолее и не признава нейните оценки и класации. Но на мене провинцията не ми е тежала и никога не съм страдал, че не съм в София. Може би заради това, че имах щастието още съвсем млад да работя в книгоиздателство „Георги Бакалов”. Издателството дава друг хоризонт, друг поглед към литературния живот, друга мярка за ценностите и славата.

Чрез издателството аз общувах не само със столицата, но и с целия свят. Затова и не съм имал нито комплекси за малоценност, нито съм развивал мания за величие – тези две най-страшни зарази за всеки, който е в провинцията.

Никога не съм се състезавал с този до мене, не съм искал да бъда „пръв варненски писател”. Нещо повече, аз се дразня, когато ме наричат варненски писател или варненски интелектуалец и се мъча да внуша и на по-младите ми колеги, че трябва да говорим за писатели и интелектуалци, живеещи във Варна, а не за „варненски”. Защото истинският писател и творец принадлежи на националната литература и култура. Докато бях млад, „някои хора” се опитваха да ме направят „варненски критик”, пишещ за „варненските писатели”. Но вече се равнявах по мъртвите класици и мислех с други категории. Затова и останах свободен и, както казвате Вие, сам.

Нямам много приятели, но тези, които са ми приятели, са все талантливи и почтени хора, които много са ми дали. Всъщност, освен тях, най-добрите ми приятели и истинската среда, в която живея, са книгите от моята библиотека. А днес и в интернет. Ето, виждате ли, вместо да ме смутите с Вашите оценки и определения, Вие ме накарахте да говоря повече отколкото трябва за себе си...

Но провинциалист и провинциално величие можеш да бъдеш и в столицата – без съмнение. Провинцията е ленив начин на мислене, болно самолюбие, състояние на духа и амбицията. Наистина, до 1989 г. издадох едва три книги. И то тънички сборници с мои литературно- критически статии и рецензии. Чак след 2001 г. започнах да публикувам друг тип книги, родеещи се повече с философията и историософията отколкото с критиката. Но от 1989 г. до 2001 г., когато издадох „Въведение във философията на българската литературна история”, която по-късно доработих и значително разширих и се получи изследването „Философия на литературната история”, аз много размишлявах за литературата и нейната история, за това как се раждат и утвърждават идеите в литературата, каква е връзката и по какъв начин се проявява и изразява, защо една творба, писана отдавна, може да бъде значима и интересна и днес.

Необходимо ми бе да схвана и формулирам този механизъм.

Оказа се, че трябва отново и отново да прочета българската литература – и то още по-внимателно, а понякога дори буквално, за да разшифровам думите в нея. Трябваше, разбира се, да намеря и свои собствени думи, за да изразя личните си наблюдения, да формулирам собствените си идеи. Така се роди „Философия на литературната история”. Историята на литературата обаче е история и на обществото, народа, нацията и държавата. Започнах изследователски да изучавам тази история и да я разполагам върху историята на литературата и културата. Но аз исках да изучавам не просто самата история като факти и личности, а като процес, в който се сменят идеите и се осъществява Божият промисъл. Така написах „Разумът в българската история”.

От „Разумът в българската история” до „Малкият народ” пътят бе съвсем кратък. Особеностите на нашата история и особеностите в днешното ни съществуване са именно в това, че ние сме малък народ. Малкият народ живее трудно и различно от големия. Той трябва да бъде изследван по свой начин, със своя методология. Аз много съм размишлявал над тези особености и някои от резултатите съм записал в книгата „Малкият народ”. Може би има нещо вярно в изводите, които съм направил и които продължавам да правя. Дай Боже, и други изследователи – философи и историци, да ги подхванат и развият.

- Имаме ли интелигенция и има ли тя почва у нас? Защо според Вас българският интелектуалец не генерира идеи, а е по-скоро популяризатор и тълкувател на чужди идеи и теории? Как си обяснявате това? Липса на традиции, закъснялото ни развитие - варварско турско робство, осакатило ни за векове, следващите владичества...

- Проблемът за българската интелигенция, за нейната роля и значение днес е другият проблем, който ме занимава през последните десетина години. Моята тъжна констатация е, че голяма част от бедите, които са ни сполетели и продължават да ни сполетяват и днес, се дължат на отсъствието на интелигенция у нас.

У нас липсва интелигенция, макар да имаме ярки интелектуалци във всички сфери на духа, културата и науката. Интелигенцията е социална прослойка, която осъзнава себе си като духовен водач на нацията; тя ражда и формулира идеи за развитието на обществото, отваря очите на народа, вдъхва сили и увереност у нацията. А каква интелигенция днес? Никаква.

В книгата ми „Малкият народ” съм включил една глава, която се нарича „Може ли малкият народ да ражда големи идеи?”. Отговорът ми е, че не може. И не защото е по-глупав от големия или по някакви кой знае какви исторически причини и обстоятелства (напр. закъсняло развитие, чуждо робство, културна изостаналост и т.н.), а тъй като философски и обществено-политически теории се създават там, където се заражда и осъзнава новото социално явление.

Нашето историческо развитие от началото на буржоазно-капиталистическата епоха повтаря под различни форми и с различни особености вече извървяното развитие на големите западноевропейски държави. Там системата е в истинския си вид. Ние вървим след първите и няма как да видим, забележим, осъзнаем и формулираме нещо, което не се е проявило още у нас в чист и отчетлив вид. Освен това голямата държава и голямата нация дават и голям мащаб на мисленето...

Но ние имаме нашите важни исторически и актуални проблеми – тях трябва да изучаваме и да търсим решението им. Националните особености трябва да се изучават и върху тях също да се градят теории. Тези теории може и да не са всеобщо значими и задължителни за всички, но са достатъчно важни и значими, за да бъдат пропускани и българските философи, културолози, литературоведи, историци да не се занимават с тях, а да повтарят и популяризират чуждите. Ето каква амбиция роди „Малкият народ”.

- В тази доста смела книга пишете: „Само объркана и разложена интелигенция може да бъде в политиката и властта. Нормалното й състояние е да бъде срещу политиката и властта – особено срещу властта на пазара...” Изключително точно! Винаги съм мислил така. Но защо все пак да няма интелигенция във властта? Нима няма добри примери: Малро във Франция, Луначарски и Чичерин в Съветска Русия?

- Аз говоря за интелигенцията, а Вие давате примери с интелектуалци. Разликата е съществена.

Интелигенцията сама е власт, както стана дума по-горе. И то такава власт, пред която никой не е в състояние да устои. Тази власт повежда народа срещу всеки терор, насилник, робство. Интелигенцията трябва да е срещу „политиканската” политика, срещу политическата власт, защото в буржоазната епоха тази власт е насилническа, неморална, служеща на големите пари – макар да се самообявява за „произтичаща от народа и принадлежаща на народа”.

Всеобщото избирателно право е едно от най-страшните лицемерия на буржоазно- капиталистическата епоха и система. Въпреки че е лицемерие, добре е във властта да участват интелектуалци – най-малкото защото те говорят по друг начин, имат друг морал и биха били в състояние да внесат в нея нравственост, човечност и състрадателност.

В българската власт от последните две десетилетия твърде малко такива интелектуалци влизаха и успяваха да свършат някаква съществена работа. Големите ни интелектуалци бягат от властта заради нейната посредственост и токсините, които тя произвежда и излъчва в обществото. Властта ги ненавижда и често ги прогонва от себе си.

Умният човек във властта е просто един страдалец и мъченик на своята наивна вяра, че е възможно усилията му да променят нещо. Е, нещо може би ще промени, но след него веднага ще го развалят и ще върнат старото. Отвратително е да гледаш какви примитивни, необразовани, неуки и неморални хора управляват държавата ни. Та те дори не умеят да говорят правилно, а щом говорят неправилно, значи са лоши, зли, глупави.

- Има ли според Вас българска идея?

- В книгата „Разумът в българската история” аз формулирах т. нар. българска идея като идея за оцеляване. Тя може, разбира се, да се формулира и по-възвишено, но историята показва, че българският народ винаги се е стремял да оцелее, да удържи напора на превратностите, да се запази в своето единство. Бог му е давал сили и той е оцелявал. Това е в историята и настоящето. А каква идея ще формулира и следва в бъдещето българският народ, е трудно да се каже.

- Как си обяснявате нашия национален нихилизъм? Защо у нас е толкова силно изразен?

- Не, не, аз не смятам, че българската нация е нихилистична, че отричаме всичко. Духът на отрицанието, за който говори проф. Петър Мутафчиев, е социално, а не национално качество. Българите са отричали само онова, което е било в противоречие с техния дух и същност. Такъв дух, разбира се, притежават всички народи – иначе не биха просъществували. Той е тяхната имунна система.

Закъснялото ни влизане в Модерната епоха породи у една част от българската интелигенция историческо нетърпение. Тези наши интелигенти, сред които блестят Г. С. Раковски, Христо Ботев, Васил Левски и др., бързаха да подготвят и извършат национално-освободителната революция и да възстановят националната българска държава. На тях им трябваха стимули и примери за подражание. Намериха ги в мита за неподчинението, отрицанието, революционността на българите. Така пример за подражание станаха богомилите, а не светостта на св. Иван Рилски, цар Симеон завоевателят, а не неговият баща покръстителят цар Борис-Михаил, да не говорим за неговия син цар Петър. Почти за национални идоли бяха обявени тези наши владетели от Средновековието, които имаха най-много победи над Византия, за да се подтикне нацията за борба срещу гръцките духовници и заради самостоятелната Българска православна църква. Нихилизмът на революцията обаче се превърна в политически идеология и във времето на изграждането на държавата и мирния живот. Днес ние трябва да се освободим от тази митология и да осмислим историята си в цялото й величие и градивност, да осъзнаем значението на Византия и византийската цивилизация за развитието на българската култура и държавност; да осмислим сложността на Възраждането и да го освободим от прекалената му героичност и безкористност и да го видим като епоха на установяване на буржоазните отношения и формирането на буржоазното съзнание и морал.

- Не мислите ли, че духовният упадък е повсеместен и то не само у нас, а и в световен план?

- Така е, но това не прави нашият духовен упадък по-възвишен или достоен за уважение, понеже е „някак” европейски и световен.

Упадъкът обаче не е само духовен. Днес ние преживяваме кризата на изчерпания обществено-политически и икономически модел. Т.е. става дума за системна криза. Тя затова е и толкова тежка и неразрешима, защото старата система е напълно изчерпана, а още не се е появила новата, която да я замести. Най-лошото е, че този мъчителен преход може да продължи дълго и да донесе безброй нещастия на човечеството.

- Още в началото на миналия век Стефан Цвайг писа за „уеднаквяването на света”. То е вече факт. Вярвате ли, че има шансове, поне след време, светът да стане по-различен, „по-цветен”?

- Бог е създал хората да бъдат различни. Различието им изчезва единствено във вярата в Христос, а не заради комфорта на капитала или заради бързото му и лесно движение до всички точки на планетата и лесните печалби на „владетелите на света”.

Глобализацията е породена от капитала и колкото да е обективно необходим процесът на нейното осъществяване, в този си вид тя няма как да се осъществи в пълна мяра и окончателно именно поради противоречието си с духа на християнството.

Унификацията, чрез която се осъществява глобализацията, е особено опасна за малките народи, които трудно се съпротивляват на натиска на американската масова култура. Бедността ги кара да правят отстъпки, да се приспособяват към по-силния, за да получат неговото благоволение и милостиня.

Енергията на света идва от многообразието на културите, от симфонията им, а не от сливането им в едно и обезличаването на по-малките. Ето защо ние, хората на българския дух и българската култура, трябва да отстояваме своеобразието на нашата култура и да работим за нейното запазване.

- В една статия в руския вестник „Литературная газета” казахте, че Европейският съюз няма да просъществува дълго. Защо?

- Аз не знам колко време още ще просъществува Европейският съюз, но твърдя, че нашето влизане в него не е „цивилизационен избор”, а просто един неизбежен тактически ход, породен от редица политически и икономически проблеми вътре и около нашата страна.

Ние принадлежим исторически, по Божи промисъл, към православно-славянската цивилизация, а не към западноевропейската. Не е възможно с едно политическо решение да преминеш от една цивилизация в друга, както още си мислят нашите необразовани политици и държавници.

Европейският съюз е прелюдия към възстановяването на Римската империя в нейния западен вариант. Аз смятам това за обективна тенденция, която трябва непременно да се наблюдава и изучава. Но тенденцията за възстановяване на Източната римска империя също е жива и търси своите нови форми. Да си спомним т. нар. Източен въпрос от 18 и 19 век, славянофилството, съветския политически и военен блок. Това днес може да ни си струва невъзможно, фантастично дори, но процесите вървят по своя исторически ход и един ден Божият промисъл ще бъде осъществен.

- Религиозен ли е според вас българинът и ако не, защо? Къде по-точно виждате причините? В богомилството, в ересите, в историческото развитие? Не е ли изгубена вярата ни през дългото робство? Защо поляците, руснаците, румънците са по-вярващи от нас?

- Ако българският народ не беше религиозен и искрено и дълбоко вярващ, той нямаше да устои на това толкова дълго политическо и иноверско робство. Вярата го е спасила, а по-късно му е дала сили да отхвърли чуждата власт и възстанови своята държава.

По-скоро можем да говорим, че сме по-малко църковни хора – макар да не знам в каква степен е тази не-църковност. Не бива да забравяме, че обгрижването на православните християни в Османската империя е възложено на Константинополския патриарх. Българската православна църква е ликвидирана след покоряването на държавата ни. Постепенно богослужението започва да се води на гръцки с гръцки свещеници. Не се пишат книги на български език и не се проповядва на него. Малко на брой са и монасите-българи, както и българските манастири по българските земи. Било е трудно да се строят храмове и да се освещават от гръцките епископи. Всичко това отчуждава българите, но не от вярата (защото през Средновековието общественото и личното съзнание е религиозно), а от Църквата, отдалечавала го е от храма.

Но ако българите не бяха вярващи, щяха ли през Възраждането толкова спонтанно и с радост да участват в борбите за църковна независимост!? Та учредяването на Българската екзархия е било такъв велик празник за целия народ! Мисля, че днес хората се връщат в православните храмове. Радващо е, че младите са повече от възрастните. Във Варна, например, се увеличава броят на тези, които не просто влизат в храма, за да запалят свещичка или за църковен брак и кръщение, но и за изповед и причестяване. Строят се по цялата ни страна нови молитвени домове, увеличават се монасите и свещениците. Това не е възможно без вяра и религиозно чувство.

- Емилиян Станев беше изложил тезата, че ако бяхме приели католицизма вместо Православието, щяхме да бъдем за по-кратко под това жестоко робство и по-близо до „цивилизована Европа”.

- Емилиян Станев бе велик български писател, когато аз много ценя и постоянно изучавам, но той е твърде слаб и повърхностен мислител – особено по въпроса за покръстването на българите и избора на цар Борис-Михаил между Изток и Запад. Цар Борис Покръстител утвърждава християнството като официална държавна религия и подчинява целия живот на държавата на законите на християнството. Този му акт практически приключва многолетния процес на християнизация на българското население, а не го започва. Това е много важно да се знае!

Българският народ е приемал християнството от духовници, идващи от Константинопол, а не от Рим, тъй като територията на нашата тогавашна държава е била в диоцеза на Константинополския патриарх, а не на римския папа. Самият Борис се е отнесъл към Константинопол в своето обръщане в християнството, защото от там единствено е можело да дойде признаването на българската автокефална църква.

В западното християнство няма отделни църкви – папата е патриарх на всички католици без значение къде се намират и към кой народ принадлежат. Освен това да не забравяме, че България по онова време е част от византийската цивилизация. Но Борис се обръща за съвети и към римския папа. Подчертавам още, че тогава все още няма схизма между двете църкви и християните не се делят на православни и католици. Затова и дилемата, която Емилиян Станев представя като причина за нашата следваща история, тогава изобщо не съществува и не би могла да съществува.

Борис не се е питал къде ще ни е по-добре, защото не е мислил буржоазно-прагматично, както по-късно ще мислят и проф. Петър Мутафчиев, и великият ни писател Емилиян Станев. Смятам, че тезата му е несъстоятелна и несъобразена с историческите реалности. Впрочем, повечето от тезите на Емилиян Станев в неговата историческа проза са такива – особено за богомилите и Византия. Но това е друг въпрос, който не може да се решава в едно интервю само.

- Защо нашата литературна критика, с известни изключения, не е достатъчно задълбочена и влиятелна, особено сега? Следя процесите в съседна Румъния. И там има криза, но критиката се е съхранила, доста по-задълбочена е и е на почит.

- Критиката е елемент от общественото самосъзнание. Носител на това самосъзнание е интелигенцията. А няма интелигенция, защото обществото не изпитва необходимост да се самоосъзнава, да преценява извървения път и да търси различни решения за бъдещето си.

Обществото дори е изместило нацията и не знам дали можем вече да говорим за национално общество и национално обществено съзнание. По тази причина няма и критика.

Критиката се превърна в коментар и „интерпретация”. Тя не следи процеса, не оценява книгите, не анализира явленията. В най-добрия случай рекламира новите книги и е в угода на търговията и пазара.

Но днес е силно понижена и ролята на самата литература, на писателя. Словоцентричната ни култура сега се е подчинила на образа и ритъма, на изпълнителските изкуства с масов характер. Литературата е нещо, без което вече може, защото и езикът ни започва да става излишен. Пък и писателите се примириха, промениха се и станаха фигуранти на пазара, а не духовни водачи и съвест на нацията. А като няма писатели и литература, за каква критика да говорим!

Казвам това, за да се замислят българските интелектуалци каква рана е нанесена на българската култура и на националното ни съзнание, на цялата нация. Ние губим национална кръв, лишаваме се от плът и национално съзнание. Ние, писателите, интелектуалците, интелигенцията сме виновни за всичко това. На нас Бог няма да прости този смъртен грях.

- Не мислите ли, че литературният живот у нас е прекалено концентриран в столицата? И защо е така? Едно от щастливите изключения е кръгът около Вашето списание във Варна, което ме респектира с нивото и с полиграфията си.

- Мисля, че литературният живот у нас започва да става прекалено разконцентриран. Изчезва неговият общонационален характер. Сега литературният живот започва да се обособява в отделните населени места и да произвежда провинциални гении. Струва ми се, че днес извън столицата излизат повече литературни издания отколкото в самата столица. Ние нямаме, както беше преди, „централни издания”. Обособяват се и групи по различни принципи, в това число и политически. Писателите стават известни в своя си кръг, в своя си град, но не ги знаят в съседния. Същото важи и за т. нар. столични писатели. Малцина от тях са познати в провинцията. Книгите не се разпространяват по цялата страна. Изобщо, формира се вече друг модел на националния литературен живот, който не поощрява целостта на националната литература, а дори й пречи.

Нашето списание „Простори” работи в посока на обединението, но и то не може да стигне до цялата страна. Добре е, че имаме интернет сайт и той е доста посещаван. Амбицията ни е да представяме автори от цялата страна. Но няма критика, която да анализира процесите в литературата. Макар че се опитваме да отбелязваме някои характерни нови книги, мъчим се да следим книгоиздаването и да поощряваме новите таланти. Трудно е, много е трудно.

- Вашата книга „Философия на литературната история” е събитие в нашия литературен живот. Бихте ли я представили накратко?

- Вече говорих за нея, ще добавя само, че идеята се роди още по време на следването ми – не в този й вид, разбира се. Но трябваше да минат много години, за да се избистри самата ми концепция за смяната на типовете общества и отражението на тази смяна в литературата. В такъв план се виждат неща, които иначе са незабележими.

Литературата изразява идеи и ако умееш да я четеш адекватно, ще уловиш и новите идеи, които дори социологията не е в състояние да ги забележи. В книгата правя опит за нов тип периодизация на историята на българската литература от преп. Паисий Хилендарски почти до наши дни. Но тук имам още много работа, тъй като само съм маркирал принципите, а самата периодизация още не съм направил. Дай Боже, да имам живот, здраве и сили, за да свърша тази важна и трудна работа.

 

В навечерието на 24 май Съюзът на българските писатели присъди традиционните Годишни литературни награди за постижения в различните жанрове

Награда за роман - Георги Чаталбашев, за „Резерват за грешници”;

за поезия - Драгомир Шопов, за „В прозореца ми вечерта поглежда”;

за детска литература - Петя Александрова, за „Хей, таралежите, що ми се ежите?”

за публицистика - Чавдар Добрев, за „Власт и безвластие”;

за документалистика - Георги Стойков, за „Мисия: свобода”;

за мемоаристика - Георги Стоянов, за „Паметта на сърцето”;

за фолклористика - Петър Динчев, за „Потомка на Орфей”;

за литературна критика - Панко Анчев, за „НЕпрочетеният Тончо Жечев”.

Специални награди на СБП:

По случай 80-годишния юбилей и за цялостно творчество и принос към българската литература награждава Никола Инджов.

За книгата „Жена Слово Космос”, в раздел „Критика” - Лалка Павлова;

Националната литературна награда „Божидар Божилов” - поетесата Ели Видева за „Проекции върху сферичната природа”.

Националната литературна награда „Георги Братанов” - Николай Милчев, за книгата „Прелест и светогорски стихотворения”.

Националната литературна награда „Богомил Нонев” - Христо Черняев, за книгата „Образи от слово”.

 

 

ТОЧНО ТАКА. ЛУД УМОРА НЯМА, САМО СЕ ПОТИ

Е-поща Печат PDF

Инатът герберски може да се сравни само с магарешкия. Въпреки че редица авторитетни икономисти, политици и администратори вече се противопоставиха на налудничавата идея за местене на централни институции от София в провинцията, правителството твърдо е решило да даде ход на чиновническото преселение. Само дето няма яснота колко ще струва.

Кабинетът е одобрил доклад на министъра по еврофондовете Томислав Дончев, в който се разпределят задачите на различните ведомства по плана за местене на агенции, но в него липсват каквито и да било финансови разчети. Те щели да се правят тепърва!

 

ЕДНО ПРАВИТЕЛСТВО СРЕЩУ ЦЪРКВАТА И НАРОДА СИ

Е-поща Печат PDF

„Но жив е българският бог. Той нас

в най-мрачни векове пази: пази ни

при Шипка, Сливница, Люлебургаз –

и днес той бди въз нашите съдбини.“

Иван Вазов, “Българският бог”

 

продължение от бр. 20

Правителството не можеше да избегне обсъждане на конвенцията и това стана в Софийския университет, дойдоха много граждани. Неслучайно бе поканен и посланикът на Великобритания с надеждата да участва в нашето заколение...

На обсъждането дойдоха и духовници, християни и мюсюлмани. Православието дойде с хоругви, носеше изготвена и законово обоснована и с оглед на църковния канон декларация против ратификацията на конвенцията. Нашите свещеници с угрижени лица уведомиха присъстващите, че всекидневно четат молитви тази конвенция да не се ратифицира. Помолиха и миряните да се присъединят към молитвите. Мюсюлманските духовници също не одобряват ратифицирането. Тези молби на духовниците доказаха, че религиите приемат отношението на държавата към тях като опасно и враждебно. Те не изоставяха своя Бог, и в добро, и в опасност, която опасност виждаха в ратифицирането на конвенцията. Това беше уникално събитие и не беше се случвало досега нито в България, нито в други страни. Откри се пропаст между корумпираните държавници, от една страна, и църквата и народа, от друга. Гледах тревожните лица на нашите духовници и се прекланях пред тяхната нравственост, почтеност и непоколебимост, а това беше и нашата светлина в тунела.

• Каквото каже началството

Като се съобрази с категоричната позиция на Българската патриаршия и многократните граждански протести срещу конвенцията, заемащият премиерски пост си промени тактиката, но не си промени намерението. Той не внесе конвенцията в Народното събрание за ратифициране, защото кабинетът щеше да падне. Правителството и ЕС обмислиха да заобиколят законите за ратифициране на Истанбулската конвенция. Представители на ГЕРБ в парламента и в ЕС заявиха, че с общо решение на ЕС можело да се ратифицира конвенцията и няма да бъде необходимо всяка държава поотделно да я ратифицира. Какъв цинизъм и непознаване или незачитане на елементарни правни норми.

Истанбулската конвенция представлява двустранен договор между Съвета на Европа и всяка отделна държава. Поради това ЕС не може да представлява отделните страни и няма пълномощие да ратифицира сключените договори. Моля неуважаемите представители на ГЕРБ да съобразяват също така, че в присъединителните договори на всяка страна при приемането й в ЕС има клауза за съхраняване суверенитета на всяка страна и принципа на националната държава.

Конвенцията не е денонсирана, тя си е цяла-целеничка. Държавното ръководство не зачете волята на суверена - българския народ. Спечелихме битката, но не и войната. Срещу нас настъпва богът на парите и развалата.

А думата министър означава служа, слугувам. Слугувам на господаря, този, който ме е избрал. В клетвите, които полагат и народните представители, и министрите, когато встъпват в длъжност, се казва: „във всичките си действия да се ръководи от интересите на народа“. Само че всички правителства след промяната през 1989 г. обслужват и раболепничат на САЩ, ЕС, НАТО, на крупни концесионери, а не на своите избиратели. Б. Борисов употребява емблематичния израз „каквото каже началството“, т.е. чиновниците от ЕС, и не можа да проумее, или да се съгласи, че неговите началници са избирателите. Няма практика да казва „Не“, когато сделката уврежда интересите на България, нито веднъж не е възразил на неизгодно решение на ЕС.

Негов антипод е премиерът на Унгария Виктор Орбан, доблестен човек, който пази интересите на своето Отечество. Когато е неизгодно за Унгария, Орбан казва: „Не позволявам“. Типичен случай на послушание Борисов изрази по въпроса с втората атомна централа. За строежа на централата се проведе референдум и българското население каза „Да“. Борисов беше активен поддръжник на АЕЦ „Белене”. Той поиска и подписа документи за ускорено изграждане на централата. Дори твърдеше, че ако не построим тази централа, токът ще поскъпне 18 пъти. Да, ама не. В България пристигна Хилари Клинтън и тя съгласувано с ЕС забрани строежа на централата. Борисов обърна становището си на 180 градуса, повтаряйки, че площадката била един гьол и че България нямала нужда от нея... В същото време Русия строи атомни централи за Финландия, Турция, а Унгария строи и със заем от руската страна. При това унгарският премиер е член на ЕНП, на която е член и Борисов, но той облече своето послушание в решение на Министерския съвет, за да избегне отговорност за личното си решение, внесе и решение в Народното събрание. Двойна застраховка, която НС прие. Беше спрян строежът, въпреки доставените атомни реактори и изградената инфраструктура. По този начин Русия беше ощетена материално, а България й заплати след съдебна процедура 3 милиарда лева. Ние, данъкоплатците, ги платихме. Редно е при това положение да се потърси отговорност от Х. Клинтън, от ЕС, а Б. Борисов и членовете на НС да възстановят на българската хазна тази сума. Този, който причинява вреда другиму, е длъжен да поправи вредите.

• Подобен е случаят и с „Южен поток”

От САЩ прелетяха Джон Маккейн и още двама сенатори. Гледах предаването по телевизията. Тогава премиер беше Орешарски, „ястребите“ бяха сърдити и стояха плътно до Орешарски. Имах усещането, че ще го смачкат. Те поискаха спиране на „Южен поток” и в отговор министър-председателят Орешарски отговори: „Спирам потока“. Не можех да повярвам, мислех, че се шегува или е някаква тактика... А техниката години вече гние на площадката, и пак ще има вреди и пак не някой друг, а ние ще плащаме.

Управляващите носят отговорност и за зловещия Закон за концесиите, който предвиждаше клаузи, изключително в интерес на концесионерите и във вреда на държавата, например концесията да е безсрочна. На практика това означава дарение на държавен имот на частно лице. Последва масово недоволство и президентът върна проекта за ново разглеждане. Резултатът бе намаляване на срока за концесиите на 35 години. Останаха си обаче грабителските разпоредби като тази, че ако концесионерът има финансово неблагополучие, държавата следва да му заплати щетите.

Въпреки трикратния мандат на правителството на ГЕРБ, не се направи нищо за разваляне на концесиите за злато и множество други неизгодни договори. При последния мандат освен термина „социална бедност” се въведе терминът „водна бедност“. Т.е., концесионерът ще вдига цените на водата до такава граница, до която хората могат да плащат... Солидни суми се платиха на вещи лица от чужбина да изработят таблиците за поносимост.

Питам аз какво е това „водно бедни“

и защо правителството позволява това ограбване?

Водата е природно богатство на България, на всички българи. Какви вещи лица назначавате, защо харчите държавни пари, за какви „поносими цени“ говорите? Водата е общонародна собственост, тя е наша и безплатна. Спрете грабежа на чуждите инвеститори! И като гворим за чуждото нашествие и агресия, иска ми се да попитам:

• Докога?

1. Вече 12 години България, най-бедната в Европа, отдава земята си безплатно за военни бази на най-богатата страна в света – САЩ. Без знанието и съгласието на българите е сключен първоначалният договор и тайно е продължен. Сключен е от правителството на БСП и продължен от ГЕРБ! Той ощетява България, но Борисов намира отговора - “За победа на България“.

2. През 1999 г. НАТО, под ръководството на САЩ и в нарушение на международното право, бомбардира Югославия, бомби паднаха и в Горна баня, и в Северозападна България. При това нападение, извършено без резолюция на Съвета за сигурност при ООН, бяха пуснати бомби с обеднен уран, с надписи „Честит Великден“.


Бяха разрушени редица граждански обекти - мостове, сградата на Белградската телевизия и др., убити мирни граждани. След бомбардировките значително се увеличиха онкологичните заболявания в Сърбия и България, което медицината обяснява с употребата на бомби с обеднен уран. Клинтън пък реши, че следва да преразпределя Балканския полуостров, тъй като не можело да преобладава славянското население. Европа, с древната си цивилизация и с най-голяма територия, можеше да спре уродливата агресия, но не само не я спря, а се и включи в нея.

3. В беседа пред журналисти в САЩ Джордж Фридман, шеф на центъра за анализи „Стратфор”, заяви, че най-голямата опасност за САЩ е съюзът на Германия с Русия. Фридман се похвали, че правят „санитарен кордон на Русия“, като я обграждат от Балтийско до Черно море. Балканските страни щели да бъдат ползвани като отряди за бързо реагиране. Разбирай, ние, от Балканите, ще станем опитни мишки или военни мишени и заради НАТО...

4. Американски политик, чиято снимка беше поместена в български вестник, ни разпореди: „Как така българите няма да ядат храни с ГМО? Щом американците ядат храни с ГМО, ще ядат и те“.

ГЕРБ изразиха официалната си позиция на изборите така: „Да покажем, че България може“. Но това ли е истинската им позиция?! Ще цитирам грамата на американската посланичка Нанси Макълдауни от 2008 г. (в сайта Биволъ) - „В сянката на Борисов“. Борисов много ясно и последователно култивира американско и европейско одобрение, за да подсили своята легитимност. ... В първата си среща с мен той акцентира, че българите не са свикнали да взимат самостоятелни решения и затова се нуждаят Вашингтон и Брюксел да казват на министър-председателя какво трябва да направи.“

Двойният стандарт е налице - в Брюксел премиерът заявява: „В Брюксел е най-хубаво, тук е светло. Всеки българин се гордее, че е гражданин на ЕС“. В Чикаго заявява: „Пенсионерите с цялата глупост ги води носталгията.” Помним и думите за лошия материал, нали? За българите Борисов казва още: „Моите кучета са страхотни, те са точно като българите – здраво трябва да се държат“. От района на Добрич хората протестират срещу добива на шистов газ. Борисов не се замисля за сериозните вредни последици от добива на шистов газ за района и за България, а се заканва, че ако акциите продължат, те, „правителството“ „ще подпишат на инат“.

Във връзка с обсъждането на продажбата на ЧЕЗ и съмнението за скрита приватизация, същият отправи обидата „гадове“ по отношение на българите, без да конкретизира поименно лицата. Млада майка в телевизионно предаване задава въпрос на Борисов: „Как бихте изкарали месеца с минимална заплата с две деца?” А той отговаря: „Ще се съобразявате с това, което изкарвате“.

Борисов постоянно изтъква, че той е построил метрото и магистралите, макар и значителна част от метрото да беше строена още при социализма, а „неговите“ магистрали се ремонтират по няколко пъти след това, иначе - рязане на лентички, репортажи по телевизията. Млади момичета го посрещат с хляб и сол по народен обичай, а той с пръсти пъха залци в устата им. Грозно и обидно.

Три мандата досега, а не спира икономическата, финансовата, демографската, образователната. Затварят се училища и болници, заличават се селища, най-ниските заплати и пенсии в Европа са у нас, 27 % от пенсиите са под социалния минимум, а със заплатите не могат да се покрият най-минимални човешки нужди. И Евростат ни постави на първо място в Европа по бедност, смъртност и корупция. Пет души се самозапалиха и изгоряха като факли. Един безработен и безпаричен мъж дни наред се хранел със сняг, двойно се увеличиха онкоболните. През трите мандата правителството на ГЕРБ нито веднъж не разгледа катастрофалния жизнен стандарт на хората, остави полуживи пенсионерите със 180 лева минимална пенсия. Едва тази година бе постигнато символично увеличение на минималните пенсии.

Официално се знае, че заплата на премиера е 7000 лева месечно, но не била достатъчна, била по-малка от другите заплати в България... Но пък се изживява като лидер на Балканския полуостров и ще обединява Западните Балкани. Да не говорим, че влизането на Косово в ЕС ще бъде като трън в петата и на България, и на Европа. Безспорно, целта е Балканите да се подчинят на ЕС и на САЩ, и срещу Русия.

• Той праща гадни есемеси

Все пак някакво подобрение в управлението на страната би могло да се постигне, ако тя не се управлява еднолично. Но премиерът явно не уважава Народното събрание и не присъства на важни заседания: приемане на държавния бюджет, гласуване на оставката, продажбата на ЧЕЗ и др. Въздейства и на журналистите чрез есемеси и сам признава: „Пращам им гадни есемеси“.

Корупцията е обхванала цялата държавна сграда. В някои европейски страни също има организирана престъпност, че дори и по-тежки престъпления, но там действат като противоотрова гражданското общество и съдебната машина. При нас гражданското общество не е изградено, не е единно, няма традиция. Българите не могат да се почувстват като стопани, не са взискателни към своите избраници, не проучват личностите на кандидатите, техните програми, не търсят обяснения, не излизат обединени на улицата. Обикновено недоволстват у дома, между четири стени...

В Словакия министър-председателят подаде оставка, защото беше убит журналист и приятелката му. Холандският външен министър напусна, защото излъгал, и то преди две години, че се срещал с Путин и водил разговор с него, макар че разговорът с нищо не засяга Холандия. Но нали не е морално да лъжеш!

• Мъчно ми е за нашите протестиращи

Излязоха родители с болните деца да протестират срещу политиката на държавата по отношение на техните деца. А Борисов заяви, че му станало много мъчно. „Кой е този инспектор? Аз заплаках. Как може да се държи този инспектор, нали държавата му дава пари?“ Излезе, че някой, неизвестно кой, бил виновен за мизерията и трагедията на тези хора, някакъв служител от последното стъпало на държавата... Гражданите обаче ясно сочеха виновника - „системата“! Майката на болно дете разказа, че 11 години държавата ги е изоставила. Но защо поиска извинение от Бойко Борисов, а не оставка? Защо хората от Добрич също поискаха извинение, а не оставка? Един мандат правителството няма положителна промяна, втори мандат няма, няма промяна и в третия. Пак ли ще се молим, или ще ги отстраняваме?

Държавата следва да се възстановява и да започнат реални реформи, най-напред от съдебната система. Защо ли в съвременна България министър-председатели не съдят, не съдят и министри, нито висши представители на властта?!

В пресата бяха изнесени материали и запис на разговор с твърдението, че министър-председателят Борисов е наредил на шефа на митницата да спре проверката във фабриката на така наречения Мишо бирата. Стигна се дотам да се извърши проверка дали записът е законен, но прокуратурата не отговори има ли действия на длъжностно престъпление от страна на Бойко Борисов. В. „Галерия“ (бр.9/2013 г.) на цели две страници изнесе данни, че сръбският затворник Сретен Йосич по искане на Бойко Борисов му дал 3 милиона долара, за да осигури безпроблемното му пребиваване в България. Прокуратурата не реагира, а Народното събрание образува анкетна комисия, която стигна дотам, че имало такова изявление „Бойко  взе парите“, но не можело да се установи кой е Бойко. На 14.07.2009 г. хърватското списание „Национал“ излиза с шокиращото разкритие, че наемният убиец Роберт Матанич е убивал в България по заповед на Бойко Борисов. Тези данни били събрани при полицейското разследване в Хърватия. В предаването „Дискусионно студио“ на тв „Скат”, по телевизионен мост с Хърватската телевизия, журналистът С. Йеленич насочи българската страна да поиска и да се запознае с полицейското дело, където се разследвало убийството на хърватския журналист Иво Пуканич. Няма данни в България някой държавен орган да е извършил проверка по този повод...

• Да освободим Отечеството

За да бъде една държава нормална, тя следва да е правова. Да се води от принципа на върховенството на закона и равенството на гражданите пред закона. Иначе държавата си отива.

Най-напред да въведем този принцип. Съдебната система следва да бъде чистилището на държавата, гаранция за прогреса. Да бъдем единни и да не стоим вкъщи, да изхвърлим отровните плевели и да посеем здраво жито!

Да освободим нашето Отечество, най-хубавото Отечество, от властта на мафията. Да възродим българската земя, напоена с потта, кръвта и сълзите на нашите прародители и да я направим благоденстваща и успяваща. Да дадем на България цялата си обич и енергия, тя е най-голямото ни богатство. Нашата земя е магнит за много чужденци и те живеят тук... В. „Минаха години“ в брой 12/2018 г. разказва вълнуващата история на британското семейство Лаура и Томас Ричардс от Лондон, дошли да живеят в България. Те споделили пред вестника, че тук ги пленили „климатът, храната, природата и всичко родно, което не може да се открие в друго място и тези блага трябва да се оценят“, че страната ни е докосната от Бога...

Преди повече от век така мислела и майката на Вазов. Казвала, че България е най-хубавата в целия свят, нищо че не била ходила в чужбина. Когато я запитали защо, отговорила: „Тя е най-хубавото място в света, защото много страни искат да я завладеят“-

Да пребъде България и Бог да ѝ дари преуспяване.


 

НЕ ПЛАЧИ ЗА МЕН, АРЖЕНТИНА!

Е-поща Печат PDF

„Don,t cry for me Argentina!” („Не плачи за мен, Аржентина!”), пееше Мадона в ролята на Евита Перон от едноименния филм...

Смешният плач по осуетените амбиции за нов президентски мандат на нашия държавен глава, сълзите по него на Раданкъневци, Грозданкараджовци и Георгикоритаровци, ни карат да им припомним песента на Мадона. Още повече, че самият Плевнелиев се ужаси от призива им към десните партии да застанат зад неговата кандидатура и квалифицира инициативата им като политическо интригантство.

Понякога и Плевнелиев казва истината, защото ако инициаторите на тази интрига сериозно гледаха на кандидатурата му за нов мандат, щяха поне да се консултират с него. Или щяха да я обсъдят с ГЕРБ, партията, благодарение на която Плевнелиев седна в президентския стол, въпреки номенклатурното си комунистическо минало. А те се обърнаха към Борисов едва след като надробиха попарата. Естествено, Борисов и Цветанов отблъснаха пакостната ръчица на костовистите, знаейки, че могат да получат от тях толкова „добронамереност”, колкото от пръч мляко. Тогава Раданкъневци заплетоха нова интрига, твърдейки, че СДС обмисля обща президентска кандидатура с ПФ, докато ГЕРБ обсъждат номинациите за президентския пост на Ирина Бокова и Елена Поптодорова. Същинска политическа шизофрения!

 


Страница 161 от 270