Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДОКОСВАНЕ ДО ТАЛАНТА

Е-поща Печат PDF

Сиври Паша му казваха приятели. Аз се отнасях към него с почитание. Привличаше ме перото му. Неговият усет за думата, за ударението, за родопския диалект и прелестта на говора са пословични.

Беше по-голям от мен с осем години. Няколко месеца бе бродил из Балкана като партизанин през 1944 г. След това е бил на фронта като помощник-командир. Ранен е тежко, лекува се легло до легло с моя земляк подпоручик Константин Гайдаров (останал без крак и ослепен от мина край р. Драва). Запознах се със Сивриев, когато носеше майорски пагони. Стегнат, с изгладен брич и хромови ботуши. Беше издал стихосбирката „Батальонът с песен се завръща“. Другаруваше с известния създател и главен редактор на сп. „Български воин“ Александър Гетман.

Обичах да чета есетата, разказите, очерците, публицистиката му. Беше роден психолог и философ. Един циклоп, който виждаше неуловимите душевни движения и ги превръщаше в запомнящи се образи. Когато човек го чете, се упоява от езика му, пленен е от неочаквани сравнения и сентенции. Известно време Сивриев беше униформен, но не мислеше униформено. Стъпваше стегнато, но не беше скован в поведението. Дразнеше се от преклонението пред поста, дори и най-високия.

Когато научих, че е подкрепил подписка за свикване на извънреден конгрес по време на Априлския пленум на БКП през 1956 г., не се изненадах. Това беше самият той, разкрепостен, свободолюбец. От военния санаториум в Наречен той изразяваше несъгласието си с консервативния подход при смяна на дотогавашния курс и искаше публичност. Искаше широка демократична дискусия за дълбока промяна на курса.

Сивриев не ме изненада, защото знаех, че не се числи към вечното мнозинство, което гласува по команда. Той искаше лично да се убеди, да осъзнае и приеме дадена идея. Моят тогавашен началник в Генералния щаб полк. Харамиев отказал да подпише въпросната подписка. Влязъл в банята и се оправдал, че ръцете му вече са мокри, ще изцала листа. Сивриев познаваше от пръв поглед догматиците, страхливците, подлизурките. Бягаше от хора без индивидуалност, странеше от некадърници и праволинейни създания.

Не търсеше ранга на пагона, а ранга на духа. Не е случайно общуването му с Илия Бешков. Тогава той е младеж, а Бешков – зрял мъж, четвърт век по-голям от него. Намират общи теми и са щастливи. Единият записва тези разговори „до зори“, другият ръси самородни мъдрости. Бешков е петото дете на своя баща, надарен щедро от природата. В недовършената си автобиография той пише, че не е очакван от никого, нито е станал надежда някому сред сборището от интелигентни и неграмонти, мистици и безбожници, добри лели, зли снахи, пиячи, пуритани, музиканти...

Ето до този самороден, но и образован творец отрано се приобщава младият Сивриев. И не само остри молива да записва, а заостря наблюдателността си, мобилизира интелекта и дарбата си да слуша, осмисля и синтезира избликващите мъдрости. Така стига до прозрението, че „подир Ботев и Захари Стоянов Илия Бешков е най-неочакваното проявление на националния гений. Защото като Ботев и медвенския овчар Бешков няма предходници. Необикновеното му мислене, което без видимо напрежение оплита пространството от парадокса до остроумната импровизация, изтънченото социално наблюдение и абстрактната логика не са мотивирани от прежни натрупвания“.

Осем години след като Бешков си отиде от този свят, през 1965 г., Сивриев и Гетман предложиха на българите „Словото на Бешков“. Без да е чел творбите на Бешков изцяло – писма, есета, миниатюри, веднъж Емилиян Станев отронва пред Сивриев: „Добре че Бешков не си науми да става писател! Инак всички щяхме да бъдем излишни“.

Един недостатък на Сивриев се набива на очи. Опитвал съм се да го усмиря, да го върна в неговата творческа кула, да го отклоня от гневни полемики или поне да ги притъпя, но той беше непримирим. Ето един случай.

Серафим Северняк го нападна. Поводът беше Бешковото слово. По-точно изпускането на името Александър Гетман във второто издание – като съставител, заедно със Сивриев, както беше първото.

Тогава често ходех при Сивриев на ул. „Славянска“, съседна на улица „Иван Вазов“, където се помещаваше Военното издателство. Този ден той ми прочете гневния си отговор. Северняк беше озаглавил статията си „Хората помнят“. Сивриев отговаряше: „Хората помнят, но и забравят“. Това бяха огнени откоси на талантливо, но озлобено перо. Изпаднал беше в болезнена според мен крайна възбуда, израз на дълбоко засегнато честолюбие. А Гетман го нямаше вече, за да помири двамата свои даровити приятели.

И при други избухвания Сивриев умееше да печели врагове или пък просто неприятели. И това се отнася както за армейските, така и за творческите среди. Всяко свое виждане той отстояваше чрез контраатака, безкомпромисно, вън от всякаква тактичност. Това особено във войската беше контрапродуктивно.

Сега, като мисля за Сивриев, си обяснявам казаното за мене от него на едно тържество.


Бяха изминали пет години, откакто поех ръководството на Военно издателство. Събрани бяха най-висшите началници от министерството и Генералния щаб, от национални и армейски културни институти, писатели и художници. В приветствието си Сивриев спомена, че родното ми село Катунец е Ловешка околия, с което той обясни бавната ми, но отмерена походка, бавното, но точно мислене, меценатските ми жестове и въобще културния ми уклон в издателската политика. Потърси корените за това в полупланинските дебри на този край. Но най-характерното, което запомниха всички, беше опасението му, че ако продължи да ме хвали, може да стовари върху ми възмездието на собствените му неприятели и врагове.

Неприятели Сивриев имаше. И завистници се въртяха край него, но имаше и истински приятели. Някои останаха край него до последния му ден. А Никола Радев и Иван Радоев пренесоха урната с праха му от София до Златоград, за да легне в майчиния си гроб.

В обикновените си общувания Сивриев проявяваше топлота и съпричастност. Понякога и хитра изобретателност. Ето подобен случай. Със смях ми разказа как се спасил от санкция по пътя София – Боженци. Отзад в колата се е настанила съпругата му и си подрямвала. Отиват в Боженци, където той вложи душата си в една стара къща. Направи я гнездо, удобно за живот и творчество, лично подбираше материала за модернизация, по-точно за реставрация, изпипваше всичко със собствените си ръце, изпълняваха се негови проекти.

Та при едно от поредните пътувания, когато лети към Габрово с волгата, някъде към Български извор, млад старшина на КАТ внезапно вдига „слънчогледа“. Иска документи и е готов да впише наказание за превишена скорост. Сивриев бързо слиза от возилото, приближава строгия катаджия и тихо, доверително, заговорнически му прошепва:

Моля Ви, нека се наказваме следващия път. Сега съм хванал хубаво маце и всичко ще се развали!

Служителят се усмихва съучастнически и пътуването продължава.

Познавах припряния му характер и никога не си позволих да го подиря я заради изтичащ срок, я за поправка на текст, който може да почака. Всяка редакторска или коректорска бележка трябваше да бъде обоснована. Защото той беше до краен предел прецизен, точен, държеше на образната диалектна дума като на златна царица.

С отделни редактори в издателството имаше сложни отношения. Някои от другарствата му се разпадаха като отломки от ронлива скала.

Навремето подготвяхме поредното издание на сборника с разкази „Фронтова дреб“. Книгата излезе трийсет години след Отечествената война. Тези разкази не са описания на картини от бойни действия или напъни за панорамност. В тях има човешки съдби: чувства на страх и мъжество, тревога, страдание и радост, малко сън и повече сънища, автентичен говор и многозначително мълчание.

Един есенен ден на 1983 г. отидох в дома на писателя да получа ръкописа на „Фронтова дреб“ и да си побъбрим. Папката беше старателно прибрана и обрамчена с найлонов конец. Разлистих я на масата, поправките тук-там бяха нанесени с характерния за Сивриев ситен, но четлив почерк. За рецензенти, редактори и оформители не говорихме. Знаех, че той не би искал да види определено име в края на книгата си...

Рецензия подготви Неда Антонова. Тя вече беше издала забележителния си роман „Войната свърши в четвъртък“. Редактор стана деликатният Цветан Северски.

Петнайсетина разказа бяха излизали и утвърдени от читателя, но имаше и над трийсет нови миниатюри в раздела „Мигове без връщане“. Към тези стотина страници имахме дребни предложения за промени, които съгласувахме с автора. Прие ги с леко хихикащ смях, характерен за него. Хем съгласие, хем съмнение за тази или онази дума.

Белетристът Сивриев беше изпипал книгата хирургически. Длетото на перото му изсичаше типични черти на всеки герой.

Ето едно негово самонаблюдение, откъс от книгата.

„Заповядването е взело да ми се услажда. Бутам се навсякъде, търся нещо за отдаване на разпореждане. Нещо топло се топи в мен. Власт е това, както казва полковият командир.“ Сивриев, помощник-командирът, е гневен на Марин, защото не изпълнил в срок задачата да се построи мост през реката. Ходил е да краде кокошки. Но трагична е била съдбата на момчето, мина е откъснала крака му. Без излишна словоохотливост авторът заключава: „Марин лежи на походно легло, чуканът на бинтования му крак беше върху сиво одеяло. Гледа ме тъжно и ме посича с думи:

Ти щеше да ме стреляш, гос’ин помощник. Мината те превари...

Кракът на Марин е отрязан – с отрязан крак разговор не става.“

Сивриев иска да го попита: знае ли какво ме чака мене – днес, утре, другиден?

Ние знаем. Загубва в Отечествената война дясното си око. Цял живот разчита само на другото, с което гледа и описва света.

За това свое страдание той никога не ми е говорил. Дали беше надмогнал невъзвратимата физическа загуба?

Когато излезе „Фронтова дреб“ през юли 1984 г., ми постави автограф: „С всичката си обич, дадена от Бога на моето сърце! При тоя канглък за хора един – дори и полковник, стига!“

Искам да усетите и радостния Сивриев, който съм виждал аз. Обичаше да ти прочете току-що привършено есе или разказ. И след доловеното удовлетворение у слушателя се радваше като дете. Та това беше негова рожба. Не спестявах похвалите си в такива случаи. Съпреживявах радостта с него.

Сивриев се надяваше да получи награда. Той обаче би страдал, ако бъде втори или трети. Още е пред очите ми задоволството, което струеше от лицето му, когато го поздравих за специалната награда  на Министерството на отбраната за „Фронтова дреб“.

И как да не се радва, когато посвети голяма част от живота и творчеството си на мъжете в куртки. Разказите му за войната носят неподправения дъх на фронта. Приличат на дневник, писан в кратката почивка преди дрямката, доловили са тревогата на часовоя, дишането на боеца до твоето рамо. В същото време са неповторими художествени творби на истински писател.

С радост Сивриев ми е разказвал за срещите си с хората по времето, когато беше избран за депутат. Това му вливаше живот, но събираше и много угнетение, че не може да реши проблемите, които съдържаха писмата до него. Чел ми е отделни писма, а и отговори от институции и началници, гневял се е и нецензурно е хокал големци и бюрократи. Той не залюби длъжността и почестите, както някои се „абонираха“ за тях.

Сивриев биваше смазван от ударите на живота. Притихваше в безмълвие. Така го срещнах пред касата на издателството. Поканих го при мен. Току-що беше загубил брат си. Само две думи отрони. Предложих помощта си. Не успя и да благодари и забърза, след като получи малък хонорар, невзет дотогава. Наистина човек умира всеки път, когато загуби близък. Сивриев още веднъж беше умирал при загубата на сина си. На фронта и в партизанския отряд преди Девети той бе умирал многократно, губейки бойни другари.

Тежко съпреживяваше страданията на героите в творбите си. Възпламеняваха го всеки подвиг, нравствен катарзис и мъжество, които показа в книгите „Светът е стар“, „Завръщане след бягство“, „Хората са навсякъде“, „И земята престана да се люлее“ и др.

С напредването на годините се променяха настроенията и душевния мир на писателя. Разказа ми с ирония следното:

Остаряването ми влияе благоприятно на писането. Това особено забелязвам в Златоград. По-рано току седна на машината – тракам по клавишите, а долавям шумове по улицата долу по калдаръма, чувам чаткането на дамски токчета. Скачах да погледна през прозореца. Като надскочих шейсетте, вече не се отклонявам от подобни чаткания навън. Вече светът е улегнал, сетивата ми са успокоени...

Станислав Сивриев изпусна този улегнал период на творец. Отиде си на 62 години. Убеден съм, че и днешният читател ще се наслади на дарованието му, ако разгърне която и да е негова книга.


Станислав Сивриев е роден на 16 септември 1924 г. в с. Даръдере, дн. Златоград. Изключен от гимназията заради членство в РМС. Завършва средно образование във Велинград.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. На 19 години е партизанин в състава на Втора родопска бригада „Васил Коларов“.

След 9 септември 1944 г. е военен комендант на Златоград. Участва във войната срещу Германия (1944-1945), където е тежко ранен.

Служи в Българската армия. Завършва висше образование във Военна академия „Георги Раковски“. Кадрови офицер до 1958 г.

През 60-те години работи като завеждащ литературния отдел на сп. „Български воин“. Председател на Контролната комисия на СБП (1975). Избира да живее в с. Боженци и сам реставрира възрожденската си къща. Умира на 24 март 1989 г. Днес в Златоград има негов барелеф. Възрожденска къща в стария град е наименувана „Сивриева къща“.


 

АНГЕЛЪТ НА СМЪРТТА

Е-поща Печат PDF

Времето на чудесата отмина и ще  ни се наложи да търсим причините

за всичко, което става на света.

Уилям Шекспир, „Хенри V“

На нас ни харесва тази работа - да наричаме нещата с истинските им имена.

Карл Маркс

 

Преди сто години Освалд Шпенглер публикува своята знаменита книга „Залезът на западния свят“, повече известна като „Залезът на Европа“. Шпенглер реагира на крушението от хода и резултатите на световната война, на това, което Карл Полание е нарекъл „цивилизацията на XIX век“. Сега ние знаем, че през 1918 г. залезът тепърва започва. Неговите по-нататъшни вехи са:

— 1945 г., когато Европа престава да играе ролята на геополитически (геоисторически) субект и се оказва поделена на зони на влияния, както някога предупреждава Наполеон, между Русия и САЩ;

— 1968 г., когато така наречената студентска революция, а по-точно, това, което се крие зад нея, нанася страшен удар по запазилите се европейски ценности, рязко ускорявайки процеса на американизация, деевропеизация на Европа и превръщането на Запада в Постзапад.

 

Мрежовата военно-политическа операция – миграционна криза

Финалната точка под формата на мръсно мастилено петно бе поставено от така наречената миграционна криза през 2015 г. „Така наречената“ — доколкото, според мнението на редица експерти, тя в значително по-голяма степен прилича на добре планирана и подготвена мрежова военно-политическа операция, комбинирайки провеждането на нелегални операции в областта на манипулирането на антропотоци, стратегически комуникации, крупна логистика и, разбира се, психологически (психоисторически) кампании с нанасянето на мощни психоудари. Целта на дадената операция е създаването на управляем хаос; средството е организацията на широкомащабни, невиждани от времето на Втората световна война потоци на бежанци и нелегални мигранти.

В дадения случай управляемият хаос удря по евробюрокрацията, деморализирайки я, по Евросъюза, демонстрирайки пълната политическа импотенция на неговото ръководство. Последното не закъсня да си признае това. На, 2 септември 2015 г., министърът на външните работи на Словакия Мирослав Лайчак след заседание на правителството на страната признава, че Шенгенската зона де-факто е престанала да съществува заради масовото нахлуване на бежанци от Близкия Изток и Северна Африка; към септември 2015 г. техният брой е повече от половин милион души, стремящи се не натам, както обикновено се случва с хората, бягащи от мъката, бедата и заплахата от смърт, а натам, където е „чисто и светло“ - към страните с високи държавни дотации: Германия, Швеция, в краен случай Франция или Италия.

Заселването на Европа със социални хищници

17 септември 2015 г., официалният представител на МВФ Джери Райс оценява ситуацията в Европа като „хуманитарна криза от небивал мащаб“. В въпреки че, повтарям, в онзи момент в Европа се намират само около половин милион бежанци, европейските власти ги обзема такъв страх, че вече им се привиждат 30-35 милиона в най-близкото време (изявление на говорителя  на МВнР на Унгария на 19 септември). Всъщност, има от какво да се изплашат: тъй наречените бежанци, по-голяма част от които са млади и здрави мъже, нямат намерение нито да работят, нито да се асимилират; те искат едно - да живеят от помощи, без да работят. По този начин иде реч за новата вълна на преселване на народите (Юг - Север), за заселването на Европа с чужди ѝ в етническо, културно-религиозно и расово отношение маси – Реконкиста, но в обратна посока. Тези маси с цялата очевидност са настроени за реализирането на криминално-паразитно усвояване на ареала на обитаване на сития, срамежливия, изгубилия ценностите си и волята за съпротива бял европейски човек. Какво той, свикналият на комфорт и научен на толерастия, може да противопостави на социалните хищници, събрали (организирали) се в етнически банди?

Разгръщането на миграционната криза нагледно демонстрира неготовността, а неспособността на западноевропейците не само да се противопоставят на чуждото, но даже да се защитят от него, съхранявайки своето достойнството при сблъсъка с него.  В дадения смисъл това е финалът на залеза на Европа в историческата дупка, финал, какъвто не би се присънил и на Шпенглер. Авторът на „Залеза на Западния свят“, при целия си песимизъм, се отнася с уважение към онова поколение немци и европейци, които са готови да застанат срещу предизвикателствата на века, а не да крият „тялото тлъсто“ в „нишите“ на комфорта.

 

Андрей Фурсов


Миграционната криза - това е явление, през чиято призма, като през гигантска лупа, могат да се разгледат немалко важни тенденции за развитието на Европа, не само в XXI, но и през изминалия XX век - именно тогава сериозно е забъркана онази каша, която ние и нашите деца, а сигурно и внуци, ще трябва да сърбаме през XXI век. Тази криза е „моментът на истината“ за залеза на Европа, западния свят, неговото превръщане в Постзапад. Историческите нишки се опъват от миграционната криза в миналото, и за това, за да бъде разбран - и залеза - необходимо е да погледнем и Втората световна, и късния Рим, и съвременната постзападна наука, и на класовите корени на неолибералната контрареволюция и глобализация - само така може да се нареди пъзелът, да се намерят причините за случващото се и тези причини да бъдат назовани с имената им.

Отслабването на Евросъюза

Да, днес виждаме финала на залеза, доколкото иде реч за етнокултурното и расовото заместване на белите европейци, изтласкването им от историята. Френският философ Рено Камю така и нарича този процес: “le grand remplacement” — "великото заместване". Излиза, че Шпенглер е бил прав, предполагайки че XXI век ще бъде последен за Европа? Финалът добива още по-финалистични и упадъчни черти, доколкото ситуацията бе провокирана от ръководството на Германия, икономически най-силната държава в Европа. Спусъкът бе натиснат по време на новогодишното (31 декември 2014 г.) послание на „добрата баба“ Меркел, която по същество покани мигрантите в Германия. През май 2015 година още един добряк, министърът на вътрешните работи Лотар де Мезиер, заявява в Берлин, че Германия е готова да приеме 450 хиляди бежанци.  Вече следващия месец тълпи от мигранти започват на напират към Германия и съвсем скоро немците са принудени да увеличат цифрата до 800 хиляди. Започна кризата, която при това не е само немска, но и европейска. В същото време, когато обикновените немци, италианци, гърци проклинаха Меркел и въртяха пръсти около слепоочието („бабата се побърка“), европейските, а по-точно атлантическите издания се надвикваха да я възхваляват. В самия разгар на кризата през септември 2015 г. самата Меркел не мислеше за нейното разрешаване, не за немците, а за друго: тя се обърна към Марк Цукърбърг с молба по някакъв начин да спре критиката към нея от гражданите на ФРГ в социалната мрежа Facebook. Цукърбърг отговори, че работи по въпроса. А защо да не „работи“? САЩ само могат да се радват от отслабването на Евросъюза, именно така въздейства миграционната криза върху това неорганично образувание.

Нека запомним това новогодишно обръщение от последния ден на 2014 година и от него се отправим почти 30 години назад във времето, в година 1973-та,  най-малкото с нищо не предвещаваща за болшинството европейци предстоящи беди. Наистина, завършва „щастливото тридесетилетие“ (1945—1975 г.), но за това, че то свършва, малцина са се замисляли, болшинството, буквално обзето от синдрома на Сидоний Аполонарий, живее с инерцията от 1950-1960-те години. Знаците са на стената, още повече, предупрежденията за тях - „поличбите“, почти никой не ги забелязва.

Почти никой. Но не всички.

През 1973 година във Франция излиза романът „Лагерът на светците“ (“Le Camp des saints”) на писателя и пътешественика Жан Распай. Той бързо се превръща в бестселър. В романа се описва масовата миграция от Третия свят, която обхваща Европа и най-вече Франция. Специфичният спусък за тази масова миграция става заявлението на белгийското правителство, че е готово да приеме нуждаещите се деца от Третия свят. Не е ли предсказание за посланието на „баба Ангела“? В романа белгийската инициатива също предизвиква криза. Началото полагат събитията в Калкута, където тълпа от майки помита портите на белгийското консулство, помита консула и настоява за незабавно отправяне на децата в Европа. Белгийците се пробват да дадат заден ход – но вече е късно. Скоро индийската тълпа се сдобива с водач-месия, сакат урод, който призовава всички да плават с лодки до Европа и да я превземат по мирен начин – никой няма да посмее да стреля по жените и децата. И ето, армадата плава – дълго. Най-накрая, след много месеци път тя се появява край южните брегове на Франция.  По-голямата част от жителите на района, където мигрантите слизат на брега, са ужасени.Обаче някой друг се радва.

Романът съдържа следния епизод. Стар професор, с висока култура, слуша Моцарт в дома си в момента, в който мигрантите слизат на брега. Местното население бяга, професорът си мисли, че е останал сам. В този момент в дома му нахълтва млад французин, тип хипи, и започва да се глуми със стареца, говорейки му, че неговото време, неговата култура и неговата страна са свършили, и славейки новата страна, която пришълците от Третия свят, заедно с французите като него, студента, ще създадат на мястото на Франция. Професорът не спори с натрапника: „Да, това, че моят свят няма да доживее до сутринта, е повече от вероятно, но аз имам намерение напълно да се насладя на последните му мигове“. С тези думи той вади револвер и убива наглеца.

Междувременно, сблъсквайки се с мирното ненасилствено настъпление на мигрантите, всичките държавни структури на Франция се оказват безсилни. Нито политиците, нито военните не желаят да поемат отговорността за твърдото решение на проблема – а друго решение няма. В същото време известните медийни лица приветстват слезлите от лодките и настояват властите да ги приемат. Романът завършва така, че Франция капитулира, приема слезлия на брега милион, и е разбираемо каква е позицията на автора: да бъдат пуснати пришълците, чуждите – означава да бъдат унищожени французите, тяхната култура и морал.

Критики и противопоставяне на статията на Распай

Въпреки, че книгата на Распай започва като бестселър, много скоро около нея възниква заговор на мълчанието. Това, че „Лагерът на светците“ е бил преведен на няколко европейски езика и към 2006 година в Европа са отпечатани над 500 хиляди екземпляра – това е заслуга на антимиграционните организации, които финансират изданието.

През 1985 година Распай се връща към темата за миграцията в статия, написана за Le Figaro Magazine в съавторство с уважаемия демограф Жан-Фернан Дюмон. Статията „Ще бъде ли Франция френска през 2015 година?“ е отпечатана на първа страница и е съпроводена с рисунка: Мариана (националният символ на Франция) в чадра. Авторите на статията пишат, че ръстът на неевропейското население в перспектива носи заплаха за френските ценности и култура.

Откъм разръчканото змийско гнездо правителствени чиновници и платени учени върху Распай и неговия съавтор се изсипва вал от критика. Жоржина Дюфоа, министър на обществените работи, нарича статията „отзвук от нацистките теории“; министърът на културата Жак Ланг определя статията като „смешна и гротескова“, а Le Figaro Magazine е обвинен от него, че е орган на расистката пропаганда. Тогавашният министър-председател на Франция Лоран Фабиус не намери да прави нищо по-добро, освен да започне спешно да убеждава всички, че имигрантите внасят голяма лепта в богатството на Франция – а нали Распай и Дюмон  пишат не за достъпните, според разбирането на Фабиус, земни неща като богатството, а за нещо по-сериозно.

Критиците на статията, разбирайки че техните аргументи носят емоционално-пропаганден характер, бяха длъжни да  противопоставят поне нещо реално, но с това се получи зле. Същата тази Дюфоа се опита да опровергае оценката на Распай и Дюмон, според които във Франция всяка година пристигат приблизително 59 хиляди имигранта - и цопна в локвата: статистиката за 1989 година сочи още по-голямо число – 62 хиляди. Времето показа правотата на писателя и демографа: през 2006 година Франция е приела 193 хиляди мигранта, през 2013-та те вече са 235 хиляди.

През същата тази 1985 г. в увода към новото издание на „Лагера на светците“ Распай пише, че неговите предсказания за гибелта на западната цивилизация се оказват верни. Распай принадлежи към този рядък, измиращ тип висококултурни и обладаващи с напрегнато цивилизационно и етнорасово съзнание европейци, които помнят предупреждението на Стефан Цвайг: всичко, което обичате, дори да иде реч за най-великата цивилизация в историята, може да бъде пометено и унищожено от тези, които не са достойни за него. Тоест, от агресивните чужди, ще добавя аз.

През юни 1991 г. 66-летният писател публикува във вестник „Фигаро“ статията „Родината, предадена от републиката“. Международната лига за борба с расизма и антисемитизма се опитва да го съди, но съдът отклонява иска им.

Пророческият роман

Символично е, че в един летен ден на 2001 година, в 4 часа сутринта, лодка с 1500 кюрди-бежанци от Ирак акостира на южния бряг на Франция.  Слизайки на брега, кюрдите се хвърлят да тропат на вратите на местните жители, за да бъдат пуснати вътре. Всичко това се случва само на 50 метра от онази къща, където през 1972 година в продължение на 18 месеца Распай пише своя пророчески роман. Днешната европейска реалност не само съответства на пророчеството, но и многократно го е преизпълнила.

И последните щрихи. След напускането от длъжност на Александър де Маранш (директор  на френската специална служба SDECE през периода 1970-1981 г.), известен антикомунист и антисъветчик, изтича информация че още в средата на 1970-те години той е участвал в секретни преговори между представители на Западна Европа и краля на Мароко Хасан II. Ставало е въпрос, нито много, нито малко, за строителството на тунел под Гибралтарския пролив, който да улесни доставянето на мигранти от Северна Африка в Европа. Тези преговори не водят до нищо, нищо не било построено, но въпреки това мигрантите от края на XX и началото на XXI век „наводниха“ Европа и без никакъв тунел. Все още не е „с огън и меч“, но е „потоп“, и в Европа не се виждат герои като пан Володиевски, способен да я защити със сабята си, или Ян Собиески, прогонил турците от стените на Виена през 1683 г. В дадения контекст, обаче, е важно друго: още през 1970-те години силните на този свят са планирали миграционния поток от Третия свят към Европа.

Защо? И само в икономиката ли е работата?

Икономическата потребност от мигранти възниква в Европа след края на Втората световна война. В частност, във Великобритания Актът за имиграцията е приет през 1948 година и през същата година с кораба Empire Windrush пристигат първите мигранти от Уест-Индия. Процесът вървял постепенно, никой или почти никой не е предполагал, в какво ще се излее това. А когато – през 60-те – се излива, оказало се, че разбиране как да се реши въпросът няма; британското правителство просто не знаело какво да прави с миграцията. В края на 60-те ситуацията се изостря до такава степен, че през април 1968 година 75% от допитаните британци се изказват за ожесточаване на контрола на имиграцията, а съвсем скоро това число нараства до 83%.

На 20 април 1968 г., реагирайки на настроенията на съгражданите си, министърът на отбраната в правителството в сянка на консерваторите Джон Енох Пауъл (1912—1998) произнася знаменитата си реч „Реки от кръв“.

 

мигранти

 

В нея той много твърдо се изказва по въпроса за миграцията, отбелязвайки опасността от приемането на „петдесет хиляди души на издръжка всяка година“ в страната. „Когато гледам бъдещето, обземат ме мрачни предчувствия, и като римлянин (Вергилий - бел. А. Фурсов) аз виждам Тибър, изпълнен с кръв“. 74% от британците поддържат позицията на Пауъл. Въпреки това, премиерът в сянка (и по „съвместителство“ непоправим педофил) Едуард Хит веднага гони Пауъл от кабинета, получавайки при това 69-процентно осъждане от страна на британците.

Според аналитиците, Пауъл е имал всичките шансове да измести Хит, да стане водач на консерваторите и в перспектива да спечели изборите. Между другото, не е изключено, че в този случай по друг начин би се развила политическата кариера на Маргарет Тачър. На нея разчистват мястото, изтласквайки Хит с помощта на убийствен компромат: срещу Пауъл, когото Хит отстранява като конкурент, такъв компромат няма.

Белите са вече малцинство

През 1970-те и особено през 1980-те години, когато управлява Тачър, количеството мигранти във Великобритания става такова, че политиката за намаляване на числеността им при запазването на съществуващия във Великобритания политически режим се оказва невъзможна: точката за невъзможно връщане е премината – и това е едно от „достиженията“ на Тачър. Именно през годините на нейното управление, както забелязва Андрю Норман Уилсън, автор на трилогията за британската история XIX—XX в. ("Викторианци", "След викторианците", "Нашите времена"), Великобритания престава да бъде нечий дом и става „дом ничий“ (“nobody’s house”).

През 1980-1990-те години миграцията във Великобритания се разгръща под знамената на мултикултурализма (Вижте статията „Зловещите Мулти-Култи“ на А. Фурсов, бр. 31 на Нова Зора от 31 юли 2018 г.). Особено усърдие проявява правителството на Тони Блеър (от 1997 г.), отваряйки широко вратите за мигрантите. По мнение на анализаторите, голяма и доста зловеща роля за това играе Барбара Рош,  министър по делата за предоставяне на убежище и имиграцията (Asylum and Immigration Ministry). Давайки като пример своето семейство, преселило се във Великобритания през XIX век, тя се опитва да убеди всички, че миграцията не е нещо ново, че Англия винаги е била страна на мигранти, например норманите, завоювали я след битката при Хастингс през 1066 година.

Това, разбира се, е лъжа: норманите през XI век съставляват 5% от населението на Англия, докато през 2002 година преброяването на населението в Англия и Уелс констатира: в близките 10-15 години бялото население на Лондон ще бъде малцинство, а мюсюлманското население на страната ще се удвои. Според преброяването от 2012 година само 44,9% от жителите на Лондон се определят като бели британци, броят британци, живущи в страната, но родени извън пределите, е нараснал на 3 милиона. През 2014 година жените, родени извън пределите на Великобритания, са осигурили 27% от новородените в Англия и Уелс; при 33% от децата, в крайна сметка, поне единият родител е бил имигрант. Учудващо ли е, че именно в Англия броят на привържениците на християнството намалява с най-бързи темпове? Освен това, норманите в расово и религиозно отношение не се различават от по-голямата част жители на острова.

Разбира се, всичко това не са аргументи за „фаталната“ Барбара Рош: тя повтаря мантрата, че даже упоменаването на политиката за имиграцията, да не говорим за дискусиите по темата, е проява на расизъм, а всякакви опасения по повод въпроса за миграцията е расизъм, фашизъм и ксенофобия. И това при положение, че като цяло белите британци се отнасят към мигрантите доста търпимо или, използвайки мерзкия термин, „толерантно“. Обръщам внимание на агресивността на привържениците на мултикултурализма и отсъствието на толерантност, към която те така обичат да призовават. Много често те блокират, пресичат даже опитите за неутрално, спокойно обсъждане на проблема, квалифицирайки ги като расизъм, нацизъм, ксенофобия и... нетолерантност.

Днешната ситуация във Великобритания е такава: в 23 от 33 района (borough) на Лондон белите са вече малцинство, а властите и средствата за масова информация горещо приветстват този факт – не по-малко горещо като при хомосексуалните бракове. Броят на тези, които се определят като християни, е намалял от 72% на 59% (т.е. от 37 милиона на 32 милиона), докато броят на мюсюлманите се е увеличил от 1,5 милиона на 2,7 милиона. На пръв поглед съотношението не изглежда заплашително. Обаче, както смятат експертите, първо, представените числа не отчитат нелегалните мигранти; второ, въпросът не е в количеството, а в качеството: мюсюлманите са много по-активни в своята вяра, по-добре са организирани и са подготвени за конфликтите с прилагане на насилие; трето, заради боязънта, а също така в съответствие с логиката на толерантността и мултикултурализма властите, като правило, заемат страната на мюсюлманите. В своята готовност за умиротворяване (терминът “appeasement” (помиряване) някога се е употребявал относно политиката на Чембърлейн по отношение на Хитлер – заради мира на всяка цена) британските власти са готови да забранят на учениците носенето на кръстчета и коледните тържества, за да не нараняват религиозните чувства на мюсюлманите.

Има просто въпиещи случаи. Ще приведа два.

Случай първи. През 2009 година при завръщането си от Афганистан Кралският английски полк преминава в параден строй през град Лутън. Мнозина бели британци (белите са 45% от жителите на Лутън) излизат за да приветстват военните. Едновременно с това членовете на ислямистката група „Ал-Мухаджирун“ гръмко протестират, наричайки войниците „убийци“, „убийци на деца“ и подобни. Когато белите британци правят опит да озаптят ислямистите, полицията идва на помощ на последните, заплашвайки белите с арест. В отговор последните решават да създадат група English Defence League (Английска лига за защита), която в продължение на няколко години организира протестни акции  срещу насилствените действия на ислямистите. Полицията, като правило, никога не е заемала страната на Лигата, не реагира на нападенията на ислямистите срещу членовете на Лигата, няколко пъти арестува нейния ръководител Том Робинсън, а след това направо го изпраща в затвора.

Случай втори. През януари 2011 г. в съда на Олд-Бейли, Лондон, съдят банда от девет пакистанци и двама североафриканци, които в продължение на няколко години в Оскфордшир похищават, насилват и продават като секс-робини момичета на 11-15-годишна възраст. При това, една от тях е дамгосана с буквата „М“ от нейния собственик, който се казва Мухамед. Болшинството от момичетата са били бели британки. Разследването показва, че бандитите са действали в пълно съответствие с характерните за исляма възгледи на това, как трябва да се отнасят към жените и децата-немюсюлмани.

Пресата, отразяваща съдебния процес, не се осмелява да напише за членовете на бандата като за мюсюлмани, тя лицемерно пише за тях като за „азиати“. Обаче не само журналистите, подчертава Дъглас Мюрей, автор на книгата „Странната смърт на Европа“, но даже полицейските служители и съдиите се държат така, сякаш тяхната работа е нещо като посредничество между областта на фактите и обществото. В подобни случи във всички европейски страни пресата практически се държи по аналогичен начин. Например, в Ротердам за периода 1997-2014 г. в мюсюлманските общности са регистрирани 1400 случая на детска секс-експлоатация. Пресата и властите направиха всичко възможно, за да потулят скандала. И само настойчивостта на журналистите, понякога само един-двама, които не се боят от ислямистките заплахи, нито от либералните обвинения в „професионален“ или „институционален“ расизъм, позволява да бъде пробит заговора.

 

18.06.2018 г.

Източник: andreyfursov.ru

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

ЗЕМЕДЕЛСКАТА ЗЕМЯ НА БЪЛГАРИЯ НЕ Е СТОКА. ТЯ Е ДЪРЖАВНА ТЕРИТОРИЯ!

Е-поща Печат PDF

Около 20 октомври 2018 г. в продължение на няколко дни българска правителствена делегация,  ръководена от г-н Б. Борисов премиер на Република България посети Обединените арабски емирства и Египет. В състава на делегацията влизаха и г-ж Екатерина Захариева – министър на външните работи и г-н Владислав Горанов – министър на финансите. Съобщенията в медиите за целта на посещенията бе охарактеризирана най-общо като укрепване и развитие на двустранните отношения, разширяване на  икономическите връзки, борбата с тероризма и пр. Конкретни договорености не бяха оповестени, подписани конкретни договори и споразумения не станаха достояние на широката общественост. Както се казва, „всяко чудо за три дена”! Месец по-късно бе вдигната частично завесата за посещението от Н.Пр. Мериям бинт Мохамед Сайед – Ал Мхейри, принцеса, а от м.октомври 2017 г. министър за продоволствената сигурност на емирствата. Това се случи в интервюто дадено на журналистката г-жа Ирина Цонева, излъчено по БНТ на 19.11.2018 г. в централните новини. Нейното посещение  у нас е продължение на разговорите на най-високо ниво между премиера Б. Борисов и престолонаследника на Абу Даби принц Зайед, по темата храни и сигурност. В интервюто принцесата заявява: „Продоволствената сигурност за която отговарям е сред националните приоритети на ОАЕ. Ние внасяме 90% от храните си, не сме богати на водни ресурси и обработваеми земи и затова имаме интерес от диверсификация на източниците и трябва да работим с повече страни. В тази връзка разглеждаме България като страна с огромен потенциал, защото Вие сте известни с вашите изключително вкусни и здравословни храни.”. На обширния въпрос на журналистката: Вие със сигурност сте запозната с идеята на премиера за така наречените хранителни хъбове на Балканите, където с общи усилия и от останалите страни в региона могат да се  предложат работещи проекти в земеделието, животновъдството и производството на храни, които да заинтригуват и ОАЕ ?, Н.Пр. Мериям ал Мхейри отговаря: „ За мен Балканският регион е като фризерът на Европа. Вие имате плодородна земя, много възможности за производство на храни. Огромен потенциал виждам и във вашите стопанства за производство на шафран, продукт който ние консумираме много. Имате висококачествено животновъдство, което представлява интерес за нас, произвеждате и изключително розово масло, ние пък обичаме парфюмите, за част от които това масло е продукт. Така, че един скорошен двустранен бизнес форум би дал широка платформа за обсъждане на конкретни проекти”. В интервюто Н.Пр. Мериям ал Мхейри посочва още, че ОАЕ имат интерес към закупуване на земеделска земя в България и заявява, че  България също би била заинтересована от такава инвестиция. Освен това изтъква, че има сериозен потенциал в развитието на двустранните отношения в областта на туризма.

Посоченото по-горе ни дава основание за сериозни притеснения във връзка със собствеността и ползването на земеделските земи, които не са от вчера, а сега  ни мотивират да изготвим този материал. Въпросът за придобиване на собственост върху българска земеделска земя се урежда от Конституцията на Република България и в Закона за собствеността и ползването на земеделските земи / ЗСПЗЗ /.

Във връзка с водените преговори  за приемането на България в ЕС бе поставено условието за значителни промени в Конституцията.  Много преди приемането ни на 1 януари 2007 г., на 18.11.2004 г. Американската търговска камара в България отправя писмо до г-жа Камелия Касабова, зам. председател на Народното събрание на Република България и председател на  Временната комисия за изменение на Конституцията, подписано от Кенет М. Лефковиц, председател и Валентин Георгиев, директор. В него се прави анализ на онези текстове, които препятстват членството, като особено се набляга на необходимостта от  допускане на чужденци – физически и юридически лица , да придобиват собственост и върху българска земя, като се изтъква, че през последните години особено активни са бизнес взаимоотношенията и инвеститорите от САЩ, Турция и Израел. Изтъква се, че в Турция и САЩ няма забрани за придобиване на собственост върху земя. Признава се, че  са им известни предложенията, обсъждани в комисията за изменение на Конституцията и предлагат следният компромисен вариант: „Чл. 22. Чужденци и чуждестранни юридически лица могат да придобиват право на собственост върху земя при условията , произтичащи от присъединяването на Република България към Европейския съюз, по силата на международен договор или на основата на принципа на взаимност, както и чрез наследяване по закон” . Писмото бе публикувано единстрено във в-к „Нова Зора”, бр.  9 от 1 март 2005 г. Този текст е включен директно в чл. 22, ал. 2 от конституцията, като след израза международен договор е добавено : „ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България”. Ако това не е груба намеса във вътрешните работи на една суверенна държава, здраве му кажи !. И какво от това, че в чл. 21, ал. 1 е записано: „Земята е основно национално богатство, което се ползва от особената закрила на държавата и обществото” ?!... В съответствие с чл. 22, ал. 3 от конституцията, „режимът на земята се определя със закон”.  Това е Законът за собствеността и ползването на земеделските земи /ЗСПЗЗ/. Действително в чл. 3, ал. 3 от закона е записано, че „чужди държави не могат да придобиват право на собственост върху земеделски земи”. Но с редица други разпоредби на закона се отваря широко вратата за придобиване и ползване на такива земи от чуждестранни граждани и юридически лица, както от Европейския съюз и от Споразумението за Европейското икономическо пространство, така и от чужденци или чуждестранни юридически лица, при условията на международен договор, ратифициран  при условията на чл. 22, ал. 2 от Конституцията , обнародван и влязъл в сила, а чужденците и при наследяване. Затова преди да изтече през 2014 г. 7 – годишния мораториум по Договора за присъединяване на България към ЕС, на 17.09.2013 г. народния представител в 42-то Народно събрание Минчо Минчев, председател на ПП „Нова Зора” внесе проект на Закон за изменение и допълнение на Конституцията на Република България С него в чл. 22 се създават ал. 4, ал. 5 и ал. 6 , които конкретизират проблемите със земеделската земя, с цел да не могат да се променят с непрекъснати изменения и допълнения на ЗСПЗЗ, както и да се спре налагания латиноамерикански латиифундийски модел за собственост и ползване на земеделските земи, а също така да се поощрява дребния и средния бизнес. Предложенията бяха както следва :

Чл. 22, ал. 3 : Български граждани и юридически лица, както и чуждестранни граждани  и юридически лица от страни, членове на Европейския съюз, могат да придобиват право на собственост върху земеделска земя както следва : физическите лица до 300 декара, а юридическите лица до 1 500 декара;

Чл. 22, ал. 4 : Чужденци и чуждестранни юридически лица, които са от страни извън Европейския съюз, могат да придобиват собственост върху земеделска земя при условията на международен договор, ратифициран по реда на чл. 22, ал. 2 от конституцията на Република България, обнародван и влязъл  в сила, както следва: физическите лица до 100 декара, а юридическите лица до 500 декара ;

Чл. 22, ал.5 : Български граждани и юридически лица / без кооперациите/, както и  чуждестранни граждани и юридически лица, членове на Европейския съюз, могат да арендуват земеделска  земя, както следва : физическите лица до 1 000 декара, а юридическите лица до 3 000 декара.;

Чл. 22, ал. 6 : Чужденци и чуждестранни юридически лица, придобили право на  собственост върху земеделска земя при условията на ал. 4, могат да арендуват земеделска земя както следва:  физическите лица до 300 декара, а юридическите лица до 1 000 декара.

Ал. 3 става ал. 7.

За голямо съжаление предлаганите промени не бяха приети при обсъждането им от ПГ на “Коалиция за България“ и сега все по-малък брой собственици и арендатори на земеделски земи обработват десетки и стотици хиляди декара, в резултат на което вземат и „лъвският пай” от европейските субсидии, които са нищожни в сравнение с получаваните от държавите - стари членове на ЕС, а от 2020 г. вероятно ще отпаднат. До нас достигна информация, че в Добруджа – житницата на България, има  изкупени 2.8 милиона декара земеделска земя от фирми на Турция, Израел и други, чрез подставени лица. Подобен подход се използва и на други места в Северна и Южна България. Обезлюдяването на селските райони в страната закономерно отслабва интереса на останалите местни жители, при това тънещи в невиждана бедност и подхранва вълчите апетити на чужденците да завземат по мирен начин исконната българска земя, защитавана и отстоявана от българския етнос в продължение на повече от 1300 години! Затова интервюто на  Н.Пр. Мериям Ал Мхейри силно ни разтреважи и считаме, че се правят договорки на най-високо правителствено равнище за легализиране, чрез заобикаляне на законите, продажбата на земеделска земя на чуждестранни физически и юридически лица и извън Европейския съюз. Явно неизгодните концесионни договори за българските подземни богатства, основно на цветни и благородни метали не стигат и апетитите се насочват към най-святото – земята, нашата „майка-кърмилница”, която е територия и необходим елемент на държавността. Защото със постепенното загубване на територия и население, България е обречена!

 

Н.Пр. Мериям Ал Мхейри, министър на храните и продоволствието на ОАЕ


Повдигнатият въпрос касае пряко българската национална сигурност и всеки отделен гражданин. Затова ние трябва да бъдем информирани за истинските договорки и обещания на  премиера и управляващия елит, без да се крият зад „класифицирана информация” и др. Националната сигурност не означава само модерна и високотехнологична армия, тя е преди всичко осигурена възможност за нормално съществуване  и възпроизводство на собствения народ. Ето защо политиците, независимо от смяната им във властта са длъжни да мислят и законодателстват дългосрочно, а не в рамките на един 4 годишен мандат. Народът е суверен, а политиците са неговите слуги за определен период от време!

ПП „Нова Зора” следи от близо протичащите негативни процеси в страната през последните  десетина години, свързани с неизгодни приватизационни договори, предоставяне на концесии при минимални и даже смешни  концесионни такси, особено в рудодобива на цветни и благородни метали. Затова в Програмата на партията, приета на Третия редовен конгрес, проведен на 14.07.2018 г. наред с редицата основни цели на  предлагания от нас Единен народен фронт / ЕНФ/ за спасение на Отечеството сме записали: „Запазване на подземните богатства, установяване на незабавен 10 годишен мораториум и спиране на всички приватизационни сделки и предоставянето на концесии”.

Искрено се надявам, че допуснатите до сега грешки в сферата на  придобиването и ползването на земеделските земи ще бъдат отчетени при смяната на  досегашния пагубен модел на управление и бъдещото стопанисване и използване на този възпроизвеждащ се основен жизнен ресурс ще намери  своето достойно правно регулиране. Защото в интервюто на Н.Пр. Мериям Ал Мхейри се сочат дадености които страната ни притежаваше п.във впечатляващи размери благодарение на  отричания днес социалистически строй. Сега и постепенно намаляващото българско население се нуждае от диверсификация на своите храни, плодове и зеленчуци, като се върнем към  традиционните наши селскостопански производства, преработваща промишленост и пр., за да се замени постепенно вносът на некачествени храни, плодове, напитки и др. Тогава действително ще можем да отговорим и на очакванията на  Н.Пр. Мериям Ал Мхейри и да развиваме и задълбочаваме взаимноизгодни отношения. Има място за смесени преработвателни предприятия за производство на различни храни, плодове и зеленчуци, но при запазване собствеността на българската земя. Но ако  негативните явления и процеси, на които сме свидетели през настоящата година, в резултат на различните епидемии и зарази по дребните животни и птиците, десетки и стотици хиляди ефтаназирани за преустановяване на заразата, сами ще търсим начини за компенсиране на загубите извън страната.

В заключение ще изтъкна, че световните статистики и анализаторите  пределно ясно говорят за бъдещето на света, което зависи от водните и хранителните ресурси на планетата и войните ще се водят най-често за тях, понеже касаят физическото оцеляване на милиардното човечество. Ние сме облагодетелствани, като населяващи това райско кътче, наричано България, за което сме изложени  постоянно на завист и натиск от различни страни. Нашето поколение ли трябва с лека ръка да прахоса, както вече много направи, и този основен ресурс на икономиката и последна надежда за оцеляването ни като народ и държава ? Земята ни не е стока, тя е територия и не е за продажба !.

 

22.11.2018 г.

Адв. Тодор ПРЕДОВ –д-р  по право, криминолог, зам. председател на ПП „Нова Зора”.

гр. София


 

ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА

Е-поща Печат PDF

На Веселин Ханчев


Щом те видя с паласки на кръста

и с пагони на рамена,

и с лице, покрито с гъста

мургавина,

струва ми се, че ти си оня

прашен кавалерист,

слязъл за малко от коня

след щурма на Ниш.

Струва ми се, че си разузнавача

с прост реднишки чин,

стихнал вечно в скута на здрача,

слят с пръстта на Страцин.

Струва ми се, че ти побеждава

през снарядния смъртен танц

и прегази водите на Драва,

и взе Долни Михоляц.

Струва ми се, че в Алпите беше

и когато се върна през май,

кепето ти напълни с череши

родният край…

Нищо, че си двайсетгодишен.

С устрема си поривист

тогаз двайсетгодишните пишеха

новата ни летопис.

И светът безстрашен те знаеше,

и „ура“-то ти помни века.

И победата ни сияеше

от очите ти и от щика.


 

СОВИТЕ НЕ СА ТОВА, КОЕТО СА

Е-поща Печат PDF

Въпросът е какво правим оттук нататък?


Отминаха изборите за представители на България в Европейския парламент. ЦИК обяви имената на 17-те, които както ни агитираха в предизборната кампания, щели да защитават българските национални интереси в 748 членния Европейски парламент. Както се казва Бог с тях! И дано им помага. И дано ги подкрепя!

Само че, въпреки огромната шумотевица от радости, огорчения, триумфално огласени победи и загуби, които са всъщност победи, ама не колкото трябва; въпреки оставки, крамоли, закани и долни страсти, над всичко и всички, като разлив на нефт от пробит танкер, расте, разяжда душите и мислите петното на огромно и неизтребимо съмнение. Как така се случва, че въпреки осъзнаваното от всички дъно, на което се намира Отечеството ни; въпреки невижданата и незапомнена корупция, доказвана от всевъзможни „Гейтове“ и скандали; въпреки 85% обществено недоверие към институцията на Народното събрание и при 72% недоверие към правителството оглавявано от Бойко Борисов, гражданите на държавата с 2 млн прокудени нейни синове и дъщери, държавата с най-висока смъртност в света и с най-ниска раждаемост; държавата с умиращи села и изчезващи насели места, с усмъртителна деиндустриализация; със загуби на национално богатство по-големи от загубите на всички национални катастрофи в новата българска история взети заедно как така народонаселението на същата тази наша мила родина дава гласа си и подкрепата си на тези, които и 5 пет пари не дават за неговия хал? За тези, които вече 3 десетилетия се трудят как да превърнат това народонаселение в новите фелахи на Европа и света – най-бедните, най-болните, най-безграмотните, най-нещастните и най-отчаяните!...

Каква е тази черна магия? Какъв е този сатанински „Прозорец на Овертон“ който прави всичко доскоро немислимо в ценностите на този работен и с щедра душевност народ в у Бога реалност?

„След апартамент гейт и суджук  гейт, след „къщите за гости“, след терасите и магистралните кражби, след откраднатите милиарди от еврофондовете, след именията в Барселона и на Женевското езеро, след тризонетите на Шан-з-Елизе, изнесените милиарди Дънди Прешъс, след сараите с яхтени пристанища и пр и пр., да спечелиш избори като получиш огромно предпочитание – това е абсурд, който изглежда напълно необясним“. Така твърди психологът  проф. Петър Иванов и обяснява как и по какъв начин управниците ни печелят.


 


Страница 11 от 288