Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НЯМА СИЛА, КОЯТО ДА НАДДЕЛЕЕ ВИСОКОТО СЛОВО

Е-поща Печат PDF

Писателят е  тайник и извор на езика, от който започва обществото, семейството и самият човек


Това само на пръв поглед е една тема, а всъщност засяга целия ни обществен живот. Ето защо следвайки Аристотеловия съвет да си изясним предварително за какво говорим преди да заговорим, ще започна простичко като в прогимназиален преразказ с елементи на разсъждение:  увод-изложение-заключение.

Увод

Уважаваният и драг на сърцето ми Тотко Найденов е публикувал в бр. 10/5 март 2019 г. на не по-малко уважавания в. „Нова зора”, издаван от също толкова уважавания и драг на сърцето ми поет Минчо Минчев едно свое обръщение към УС на СБП, като е поставил за заглавие крилатия Вазов стих „Стресни се, племе закъсняло!”. Обръщението подсказва, че е насочено към нашто линеещо поколение и звучи укорно, призивно, възпитателно и въздействащо.

Но – дотук с констатациите и алюзиите!

Така!  Не само споделям, но и горещо подкрепям позицията на Т. Найденов – всъщност, не по-малко горещо подкрепяна и от останалите членове на УС на СБП. За какво повдига реч тогава нашият неспокоен колега?

1. Съюзът на българските писатели (СБП) да направи постъпки и настоява за приемане на  Закон за българския език (направени впрочем отдавна, в предложения проект на СБП – „Закон за защита на българския език и книжовност”);

2. За противопоставяне на организираните и ръководени от МОН вакханалии  със съдържанието на учебниците по история и литература;

3. За действията и отношението на СБП към горните и други проблеми.

Като аргумент Т. Найденов сочи статията на Панко Анчев „Кой се страхува от Иван Вазов” с риторичното предположение, че вероятно сме я чели (има си хас да не сме, щом е публикувана освен в „Нова Зора“ и във вестник „Словодо днес“, който редактираме с Надя Попова – също член на УС, а самата статия е една от цяла поредица подобни публикации). По тези изключително важни въпроси са се изказали на страниците на писателския вестник „Словото днес” пера като Чавдар Добрев, Драгомир Шопов, Никола Инджов, Александър Гочев, Иван Гранитски, Ваня Добрева, Ники Комедвенска, Елка Няголова, Димитър Христов, Атанас Звездинов, Георги Константинов…  Достатъчна декларация за категоричната позиция на нашите писатели и към т. нар. „Истанбулска конвенция”, фундаментализма, глобалистичните прекроявания, малодушието на управляващите, отстъпващи от националните интереси и пр., са техните публикации.

Видно е и с просто око, че в случая се чука на отворена врата, но нека го използваме да  засегнем и други тревоги, надвиснали над българската земя.

Но първо за Закона.

Има ли някой, комуто още не е ясно, че без българския език няма и България? Има ли някой, който да приема терора, дивотиите, простотиите и омаскаряването, на които е подложен отвсякъде свещеният български език? Има ли някой, който да е равнодушен към каменното бездействие на онова, което наричаме „държава” (нейната инертна, тромава и неефективна администрация) и на което плащаме именно за това – да пази културното ни минало, да развива и планира настоящето, за да постигнем по-добро бъдеще?

Ще припомня предисторията: по поръка на Управителния съвет на СБП  заедно с писателя Банко Банков работихме по проектозакона за защита на българския език и книжовност. Въпреки усилията, настояванията, молбите, търчането по парламентарни комисии и групи, въпреки индивидуалните кандардисвания на тая и оная законодеятелна единица, проектозаконът беше заведен в деловодството на парламента току преди да се разпусне 43-то Народно събрание. Тая хватка беше поредната динена кора, която ни изпързаля и съгласно правилата сега трябва да започнем същата процедура отначало (което вече по неволя и правим). Не щат и не щат  т. нар. „народни представители” да има Закон за своя език народа им – поне онова, което е останало от него. Но редом с пълното невнимание и апаратни пируети от тяхна страна, в публичното пространство светкавично се поде същинска война срещу СБП. Не пропуснаха да проводят опълчение и ония писателски кръгчета и квадратчета, които са на фондова храна и пълна телесна и душевна издръжка от чужди централи и соросови подразделения: то не бяха клевети и ругатни, не бяха писъци, обвинения, ТВ и радио-кречетала… Разбира се – всуе. СБП няма да отстъпи завещания му от създателите на нашата висока словесност път.

Сега пак сме запретнали ръкави и сме нарамили многострадалний наш Закон да го предложим (за 9-ти път), белким снизходят законодателите наши най-сетне. Засега обаче още сме под кривата круша, която расте на пл. „Народно събрание”. Самото 44-то Народно събрание пък преполови мандата си, критично оредя откъм представители и нека не съм лош пророк, но опитът ми подсказва, че и този проект ще отиде при предишните в мазето. Виж, ако беше някоя джендърска конвенция, ден нямаше да я бавят…

Изложение

В обратното на логиката също има логика, но не мога да се начудя на героичната готовност, с която българина решава важните си проблеми: заема олимпийската си поза на обвинител и с железен глас започва да вменява на другите вината за несвършеното.


Всъщност, ако нещо сме изгубили безвъзвратно през последните тридесет години, това е чувството за общност. Обществото ни е атомизирано до крайност, а самите атоми са в състояние на полуразпад (със сигурност верижна  реакция няма да има); в страната се вихрят подклаждани отвън пагубни центробежни сили, катализирани от невиждания упадък на нравите, целенасочено предизвиканата мизерия, грубото незачитане на закони, социални и човешки права и правила; откровен грабеж и въпиюща ненаказуемост, антинародни действия на държавната машина в услуга на чужди страни, продажничество и предателство на всички управленски равнища, хронична интелектуална и морална недостатъчност на  онова, що се е самопровъзгласило за елит…

Има една германска мъдрост, която гласи:

„Днес деца, утре – народ”.

Запитвали ли сме се какъв ще бъде утрешният български народ, който днес се учи и възпитава по осакатените програми на злополучното ни образователно министерство, което на практика провежда масирано разграмотяване на българските деца (утрешния ни народ). Какво се цели с това?

Едва ли не всеки ден в медиите се чуват възмутени гласове и искания за оставка на просветния министър заради антибългарската политика на министерството му. Не че предишните правеха нещо друго – и те сваляха на поразия от учебните програми всичко, що е патриотично, социално и просто човешко, правеха непрекъснати размествания в тях и така затриха по-голямата част от нашата класика за следващите българи. И – нищо!!! Ни депутат се обади, ни партия, ни някой учен от БАН, ни университетски професор, – а за министерски оставки или наказания някакви – отнюд! Да не говорим за мълчанието на ония писатели, сдруженийца и кръжочета, дето са едновременно и на родна държавна ясла, и на чуждестранни, пък и на общински такива. Ни думица.

Съюзът на българските писатели продължава да отстоява възпитателното, родолюбивото, стойностното, което е въплътено в нашата високохудожествена литература и което пречи на либералстващите наши безкнижници да се налибералстват (разбира се, не то, а хората, които  възпитава в българщина и в такива качества и добродетели).

При цялото недоверие на българите към институциите, СБП неслучайно се ползва с уважение и авторитет – Съюзът е плуралистичен образец, напълно независим политически и финансово, с ясно заявена родолюбива политика и демократични отношения; с подчертана грижа за художественото книжовно наследство и приобщителни инициативи към творците на словото, живеещи извън родината. Именно това негово самостоятелно, на ползу роду и неотклонно следвано поведение   обяснява и защо той постоянно е под прицела на ония, които заграбиха и обезлюдиха България и настървено искат да не сме това, което сме, а такива, каквито те ни заставят да бъдем – безпаметни и подчинени на чужда воля и зависимости.

Преди да си отиде от тоя свят, при представянето на последната си книга в Националния музей „Земята и хората” Виктор Пасков оприличи съвременния българския писател като солист в оркестър „Титаник”. В същото време евроатлантическият айсберг белее невъзмутимо отстрани. Сравнението е тъжно и точно, макар че изходът от такова противопоставяне да е известен – няма сила, която  да е надделяла Високото Слово.

Останал съм обаче с впечатлението, че не са малко хората – и не само на перото, които не са си изяснили напълно истинската природа и мащабите на надвисналите над родината ни заплахи. Не изпадам в конспиративни мании – очевадните факти са достъпни за всеки. В това, което ни пробутват с благовидния етикет „демокрация” не само няма нищо демократично – напротив, то е същинско нашествие, замислено отвън и осъществявано от нашите родоотстъпници и е не по-малко безмилостно и гибелно от онова през 1393 г. Това, че формите, средствата, демагогията и възможностите му са продукт на съвременната цивилизация, не го прави по-цивилизовано. В България вече се случва. Отново сме  пред избор и той е съдбоносен – лебедова песен или „Боят настана…” След като направихме „цивилизационния”, дойде време за истинския и колкото и да шикалкавим, няма как да се измъкнем. Дано по навик пак не посегнем към грешния – толкова пъти ни се е случвало!

Преди стотина години удивено ни наричаха „прусаците на Балканите”.

Сега сме нещо като западняците на Изтока.

Заключение

Няколко думи за действията и противодействията.  Съюзът на българските писатели, който е наследник и продължител на живородните традиции в нашата литература, се ръководи стриктно от своя устав. Нека не забравяме, че писателят трябва да пише (Козма Прутков). СБП не е Четвърти революционен окръг или Въстаническа оперативна зона и да отправяш призиви към него за драстични и изобщо неприсъщи действия, значи да не познаваш историята му и не проумяваш ролята на литературата. А тя е особено важна – без спойващия хоросан на нейната естетическа и познавателна памет всяко съвременно общество е обречено на разпад и заличаване.


Не академичните речници и енциклопедии, а писателят е  тайник и извор на езика, от който започва обществото, семейството и самият човек. Един изтъкнат съвременен словесник отправи апела „Пазете поета!”. Колкото и невъзможно да звучи, понякога и един писател стига, за да започне историята отново.

Ние дори имаме такъв – Паисий Хилендарски!...


 

ДЪЛБОКИЯТ КОД

Е-поща Печат PDF

• Патриотизмът е цивилизационна парадигма

Продължение от бр. 42

Да възвърнем „Държавата на духа”

Засилването на крайния национализъм, рязкото изостряне на етнически и конфесионални конфликти в редица райони на света, използването им в политическата и идеологическата борба на антикомунизма поражда необходимостта от сериозно теоретическо осмисляне на тези явления. При тези условия рязко се очертава разминаването между позициите на управляващия елит в много страни.

Този елит използва националната идея и патриотизма за свои тясно егоистични и съсловни интереси на местни и чужди субекти. Неговите представители се опитват да представят своите интереси за национални интереси. При тези условия изконните въжделения на огромното мнозинство от населението, лишено от сътвореното от него изобилие от материални и духовни блага, е обречено да живее в мизерия и унижение.

Това разминаване особено остро се проявява в отношението към европейската мечта, ценностите на Ренесанса и Просвещението. Мнозинството от населението отстоява противоположна ценностна система, основана на идеята за социална справедливост, равнопоставеност пред законите, благоденствие за всички, достъп до качествена и безплатна образователна система, здравни грижи за всички членове на обществото и възможност да оставим на идните поколения по-добър свят.

Противно на това т. нар. политически елит се грижи за своите интереси и интересите на благодетелите си от Брюксел и Вашингтон, жертвайки държавния суверенитет, политическата и икономическата независимост на страната и националното достойнство.

Поради това

мнозинството от българите са разочаровани

от настоящето и не вярват в бъдещето, което ни обещават и което няма нищо общо с нашите мечти и национални идеали да възвърнем „държавата на духа”, някога център на славяно-християнската цивилизация в Европа.

Днес България преживява дълбока криза. Тя е израз на тотална опустошеност и анархия на ценностите.

В този болен свят българският народ е от народите, които все още не са превърнали хленченето в религия на унижението, борейки се за защита на личното достойнство. Ние трябва да сме горди пред този величествен подвиг на духа. И това е най-ярка изява на нашия патриотизъм и национално достойнство. Това е залогът за нашето оцеляване. Това изисква за нищо на света да не допуснем откъсване от православно-славянската духовна идентичност. Това е гаранцията, че все още сме в състояние да запазим за себе си и да завещаем на поколенията горда България. За да постигнем това, не трябва да проявяваме покорно примирение с щедро финансираната отвън отродителна дейност, която се осъществява чрез електронните медии. Нима е трудно да се забележи как те от сутрин до вечер заливат всекидневието ни с чужди за нас културни образци и духовни послания, оскверняващи изконната ни национална самоличност?!

 

ПРИТЧА

Е-поща Печат PDF

ПРИТЧА

На Венко Евтимов


Ще приседна, ще ми стане жал,

ще погаля сухата тревица,

ще река:

– Аз също съм от кал,

но това ни е съдба, сестрице!


С теб сме само две добри души,

просто сме наполовина мъртви:

тоя свят съвсем ни изсуши –

теб отвънка, а пък мен отвътре.


Тайно – да не видат зли очи –

хайде да се слеем в общо тяло:

с празната ми кожа облечи

своята душа осиротяла!


Скрих сълзи за сто години дъжд –

още цял живот ще ни подхранва.

Първия живяхме по веднъж –

тоя ще го поделим поравно…


И тревата се засели в мен.

Никой нищо не разбра, обаче

оттогава съхна млад-зелен.

А тревата оттогава плаче.



КОПРИВЩИЦА


Конче-вихрогонче между март и август…

Нейде по средата

както пъпли, пътят хуква и се врязва

косо в планината.


В звънналия въздух птичи уплах литва,

с дълго ехо впримчен.

За сърцето не е време за молитва,

но прошъпва: “Димчо…”


Конче-вихрогонче, грива разпиляло

в белоцветни вишни, –

толкова си нежно, толкова си бяло,

че едва те виждам.


Моля се за теб, а думите ми тръпнат –

както си говоря,

още ми се счува някой с плахи стъпки

да събужда двора.


Ала там е пусто – грохналите двери

все не се отварят…

Никой вече няма тук да го намери –

край Демирхисар е.


Препусни нататък, близнало с копита

вишневото клонче…

В този град-въздишка, този град-молитва,

конче-вихрогонче!


 

СТРАШНИЯТ ПОПЛАК НА ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

Във времена на робства и погроми, във времена на разтление и разруха, народът ни винаги е заселвал душата си и надеждата с нея, в територията на държавата на духа. И българското Свето писание е начевало все с хронологията на мъдростта: „В начале без слово“. Така се е осъществявал българският кръговрат на надеждата. И волята да оставаме. И ако перифразираме поета, „И за да ни има и след нас дори“.

Историята на Съюза на българските писатели не е опровержение на тази истина. Тя е пряко свидетелство, че в несвършващите времена на „съюзници – разбойници“, единствено гръмотевичната сила на пламтящото българско слово е съумявала да заглуши болката от крушението на една всенародна българска мечта за Освобождение и да съхрани надеждата за единение на българските земи. И света на българщината.

Не зная защо, но далечните, поизбледнели образи на поетите – учредители на Съюза на българските писатели, тази писателска даскалоливница на славата и достойнството народно, която на 8 септември тази година, навърши 105 години от своето създаване, все извиква в съзнанието ми една покъртителна сцена: млади мъже в офицерски униформи, подпрени на своите патерици, с бинтовани ръце или глави, но с невероятен плам в очите си, пеят „Покойници, вий в други полк минахте“. Ако Яворов, техен съвременник и другар  и не заобиколим връх в българската поезия, не го беше написал, в „Арменци“, може би, моя нескромност, щеше да се изкуши и да намери смелостта да добави: „И пеят, тъй както през сълзи се пей!“.

 

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

 

Сцената, която ме преследва, като обобщения образ на една епоха, и която не мога да забравя, още от далечната 1964 г., е от култовия филм на режисьора Въло Радев - „Крадецът на праскови“. Сценарист на този филм е самият Емилиян Станев – един писател, свързан дълбоко с народностната ни съдба, едно от най-ярките проявления на таланта на българския художествен гений. И макар посланието и на филма, и на едноименната негова повест, да преследват други задачи, общото, което ги свързва е, че те са проектирани върху крушението на цял един свят, в който рухват устои, мечти и идеали, които са крепили извечното българско мироздание. И само още един детайл към тази сцена, която е на път да ме отклони от повода за този текст: покъртителната мелодика, сътворена от един друг български офицер – Иван Минков, която предава допълнителна сила към невероятните стихове на народния поет Иван Вазов, възпял великата саможертва на „децата бурливи“ на България в „Новото гробище над Сливница“.

И ето ги - „остали живи“, след гръма на победите и покрусата от вероломните съюзници и съкрушаващия удар в гръб, в едно време, когато бойните полкови знамена са прибрани и мълчат оръдейните цеви, те, офицерите на словото и на съкрушаващата всяка твърд атака на думите, вгледани в духовните граници на Отечеството и обречени на него, създават мирновременния полк на едно сдружение на духа, което свиква под знамената и безсмъртните всепобеждаващи генерали на писателскота реч. Така към учредителите Минко Неволин, Димитър Подвързачов, Николай Ракитин, Димитър Бабев и Стоян Дринов, се присъединяват и народният поет Иван Вазов, д-р Иван Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, а по-късно и авторът на „Белият ескадрон“ Йордан Йовков, певецът на българското село - Елин Пелин, преводачът на „Фауст“ на „Илиядата“ и „Одисеята“, роденият в град Щип, а по-късно германски възпитаник от Лайпциг проф. Александър Балабанов.

От 1913г до 1944 г. условно казано, е първият етап от над столетния живот на Съюза на българските писатели. Едно време побрало, освен покрусата от Втората национална катастрофа, но и вледеняващият мраз на бездната, след въстанието на фронтоваците и проливането на тяхната кръв при Владая и Захарна фабрика. Тази бездна бе до издълбана и с мъченическата смърт на народния трибун Александър Стамболийски. Тя бе разширена със смъртоносната рана на гражданската война. „Тъмното копие литнало“ към просторите очертали непримиримите брегове на две въстания през юни и септември 1923г, за които авторът на знамените „Конници“, поетът Никола Фурнаджиев, вгледан в пламналото родно небе на „земята бунтовница“, видя изгорените села и чу със сърцето си как „пеят бесилките“.

Това е период на страховити политически и социални сблъсъци, на кървави звезди – морави, период на куршумения кръвопис на братоубийства, на люшкащото се кърваво махало на възмездия, ненаситни на болка и отчуждение; време на екзеркуторските взводове и жандармерийски еничерства, на партизански землянки и Гарнизониото стрелбище. Един несвърстващ мартиролог на българската национална съдба, в който българските писатели успяха да съхранят чувството на непомръкваща обич към народа и справедливите основания на съпротивата му, срещу един натрапен живот, по думите на поета, „озъбено, свирепо куче“.

Разбира се, след разделителната дата на 9-ти септември 1944г., магическата пръчка на промяната създава още много несправедливости. Доктринарството в началните години не прави и опит дори да запълни пропастта, разинала от продължилата повече от четвърт века Гражданска война. И все пак залитанията се овладени, сравнително бързо. Репресираните са реабилитирани.  „Куциян“ и „Белене“, като топонимия на слепотата и отмъщението не са забравени, но са смълчани. Осъзната е потребността да бъде запълнен ровът на разделението и да бъде осмислен пътят на новия живот, който настоятелно изисква единение и единна воля за своето дострояване. Това е време, в което ДимитърТалев довършва „Железния светилник“, започнатият от по-рано и разпръскващ вековната тъма негов роман и начева своята тетралогия, своя ненадминат романов епос за българския народ в Македония: „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, се превръщат в ненадминат връх в българската литература, връх непоклатим, като каменната твърд на Балкана и топъл, като вечно кървящата гръд на България.

След „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, писателят Димитър Димов написва „Тютюн“ - един от най-четените романи в България. Друг първожрец на словото авторът на романите „Снаха“ и „Татул“ Георги Караславов, написа повестите „Танго“ и епопеята „Обикновени хора“. По-късно в подемния период на съграждането на нова България, с неподражаем блясък се откроява творчеството на Емилиян Станев, на Николай Хайтов, на Йордан Радичков, на Антон Дончев, на преоткрития в последните години Георги Божинов с неговия безподобен роман „Калуня Каля“, за сложната съдба на българите мохамедани.

В поезията, през този отречен сега от новите демократи период, творят такива поети, като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Джагаров, Павел Матев, Веселин Ханчев...

Умишлено спирам с изреждането на имената на най-значимите и самобитни творци на мерената реч, защото богатството, създадено в съкровищницата на българската поезия през този период, може да бъде предмет на оценка само на отделен преглед на сътвореното от тях. По-важното е, според мен, да се покаже, че Съюзът на българските писатели, през периода на социалистическото съзидание, не бе само дом на най-изявените и най-уважаваните от народа творци. Той бе своеобразна институция на народната свяст, на отговорността пред живота и бъдещето на нацията и Отечеството.

Като всяко човешко дело и той, в своята дейност не бе съвършен и безпогрешен – било по отношение на стойностни оценки и личностни творчески съдби. В неговите редици се наблюдаваха и случайни „попутчици“ в отговорната му мисия, както и животуващи ручеи, които се вливаха в един относително пълноводен сив поток, колкото да се види, че зърното, преди да бъде отвято е премесено с безстойностна плява.

Така или иначе Съюзът на българските писатели съумяваше да бъде закрилник на таланта, защитник на правдата в живота и нейното пресътворяване на белият лист. Мъчениците му, особено след другата разделителна дата – 10-ти ноември 1989г., не бяха малко, но тяхното име така и не стана легион. Оказа се, че не бе намерен в дълбоките чекмеджета, на „съпротивата срещу комунизма“ нито един по-значим ръкопис, на най-велеречавите негови отрицатели - било в проза, било в стихове, не видяли бял свят. И се оказа, че „кукиш в кармане“ са показвали само ония, които твърдяха, че устите им били зашити с несвобода. Когато, обаче, по-късно Сорос развърза кесията си, пак те показаха, че джоб, насищане няма, а за устите им – да не говорим.

Днес, животът и времето изправят Съюза на българските писатели пред нови отговорности. Тече формен геноцидно-изтребителен модел на унищожение на българския народ; разрушават се устоите и основите на българската държавност; толерирани са всякакви майкопродавства и отцеругателства; пренарежда се великата ценностна скала на българската култура, бит и морал; отравя се самосъзнанието на цели поколения млади хора; пренаписва се историят на народа ни и на неговата държава; омагьосван е с усойните песни на нови неомирови сирени; отклоняван е с измамни пътни указатели по пътищата уж за новия Рай, които обаче водят към Ада; безрасъдници и безродници продават земята на този народ, отвоювана с кръвта и живота на нашите предци... Днес, сякаш цяла България е превъплатена в образа на Копанката от Антон Страшимировото „Хоро“!  „Разкрачена, снажна, чорлава – пищи – Убий, куче!“. И под камшика на един неназован полковник Гнойнишки чупи ръце, блъска нозе и крещи - „Иху-а, мари земьо сладка. Препукай се, мари – иху-у. Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-хи...“

Страшен е този поплак на Отечеството. Той кънти и отеква низ родните предели, над празни домове и оглушали от тишина села. Неговото ехо пътува пряко граници, морета и океани, и няма преграда, която да може да го спре да достигне озлочестените сърца на прокудените синове и дъщери на българското племе. Разпиляни по света, днес те разширяват границите на територията на неумиращия български дух. Но жива е паметта на кръвта. Някога дядо Славейков завеща на следовниците на писателското слово своя велик пример и стон: „С клечки съм му отварял очите на този народ!“.

Николай Хайтов, който не се срамуваше да посочва неговия пример, добавяше: „Главата ми да отсекат, пак ще викам – да живее България!. Загубим ли нея, значи сме загубили всичко“

Братя, на сдружението на духа, наречен Съюз на българските писатели – честит празник!

България цяла сега вази гледа!


 

 

ТАЯНИ В СТРАНАТА НА ТИКВИТЕ И КРАТУНИТЕ

Е-поща Печат PDF

• Морал в повече

“Моралът е работа за онези, които не могат да се освободят от него: поради тази причина той спада под „предпоставките за съществуване”.

Фридрих Ницше, „Тъй рече Заратустра”

 

В навечерието на визитата в България на председателя на Европейския парламент (ЕП) у нас буквално от нищото се разрази скандал. Председателят на 44-тото НС Димитър Главчев подаде оставка, оценена от Бойко Борисов и колегите му от ГЕРБ и ОП като „морален жест”. Нека напомним, че от май до ноември 2017 г. този израз многократно беше използван за обяснение на „доброволните” оставки на министри и депутати, при това неизменно изпращани „с благодарност”, ако и да са злоупотребили със своето служебно и партийно положение за лично, партийно или шуро-баджанашко облагодетелстване... Всеки от тези скандали, и особено съдбата на предизвикалите го „народни избраници”, само потвърждава наблюдението на Стефан Цвайг отпреди 80 години: „Тя (политиката, б.р.) има толкова малко отношение към етиката, колкото астрономията и геометрията”.

За почти идентични по обществения си отзвук, доказани или предполагаеми прегрешения, едни депутати бяха принудени да напуснат 44-тото НС, докато други, като Делян Добрев и Димитър Главчев, бяха „закрепостени” против волята си да стоят в парламента. Единият, от депутатите на ГЕРБ и ОП; другият, от председателя на партията и министър-председател на Р България Б. Борисов.

Бившият вече председател на 44-тото НС Димитър Главчев стана жертва на неистовото си желание да брани „вожда” от настояването на опозицията да се яви в парламента, за да персонифицира твърденията си, че има депутати, замесени в наркотрафик и купуване на гласове, включително затворнически.

 


Страница 11 от 262