Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КРАЯТ НА ГДР БЕШЕ КОНТРАРЕВОЛЮЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Тридесет години от падането на Берлинската стена


Опитите да се представи краят на ГДР за либерална революция и да се раздухва атмосфера на радостна еуфория има една цел: да се предотврати извличането на трезва равносметка на резултатите от германското обединение и трезва преценка за това, което се случи през есента на 1989 г. Колкото по-мрачно е настоящето, колкото повече напредва социалното разпадане, колкото по-западат демократичните институции и се завръща милитаризмът в Германия, толкова по-светла картина трябва да се представя на „либералната революция“, т.е. на капиталистическата реставрация в Източна Германия. Всъщност, краят на ГДР беше контрареволюция. Със завръщането на капитализма там се завърнаха безработицата, жестоката експлоатация, социалното неравенство и бедността.

Добре развитата промишленост на ГДР, която гарантираше пълна заетост и социална сигурност, беше буквално изравнена със земята. Приватизацията сложи край на 14 000 държавни предприятия. Някои от тях бяха продадени, но повечето бяха просто затворени. Броят на заетите в промишленото производство намаля четирикратно в сравнение с 1989 г. Резултатът беше обезлюдяването на цели региони, което предизвика численото преобладаване на възрастни хора. За по-малко от 30 години масовата емиграция предизвика намаляването на населението от 16.7 на 14.6 милиона души. И тъй като над 60% от емигриращите бяха под 30-годишна възраст, драматично спадна раждаемостта и рязко се увеличи средната възраст на населението. Добре развитата образователна и социална система на ГДР, както и гъстата мрежа от културни институции, бяха унищожени. Закриха се хиляди училища. Твърденията, че това са временни явления, бяха опровергани от рекационните антисоциални реформи, наложени със законите Харц в цяла Германия, както и от финансовата криза през 2008 г. Не само заплатите на работниците в източните провинции бяха по-ниски, но и работодателите предприеха намаляване на заплатите в западната част на Германия.

След падането на Берлинската стена господството на Германската единна социалистическа партия /ГЕСП/ и източногерманската тайна полиция Щази, беше заменено с диктатурата на банките и корпорациите с техните добре заплатени политици, контролирани медии и десни разузнавателни агенции. В сравнение с тези агенции източногерманският апарат на Държавна сигурност представляваше „слаба работа“, а в сравнение със сградата на новата служба за сигурност - BND в Берлин, главната квартира на Щази изглеждаше повече от скромна. Нещо повече, новите секретни служби, заменили Щази, се оказаха развъдник на десен неонацистки екстремизъм. Отрицателно следствие от капиталистическото обединяване на двете Германии беше завръщането на германския милитаризъм и възроденият стремеж на германския империализъм да се превърне в световна сила, включително и във военната сфера, и участник в следващото насилствено преразпределение на света. Дори „свободните избори“, за които много демонстранти настояваха през 1989 г., се оказаха измама, защото гласоподавателите в обединена Германия трябва да избират партии или кандидати, между които няма разногласия по основните въпроси, а политиката им се определя от исканията и интересите на германския едър капитал.

Какво се случи през 1989 г?

Въпреки официалната митология инициативата за възстановяване на каптилизма в ГДР, Източна Европа и Съветския съюзq дойде от страна на управляващата привилегирована бюрокрация. Глобализацията на капиталистическото производство през 80-те години хвърли затворените национални икономики на тези страни в криза. Управляващата бюрокрация отговори на това със стремежа да си създаде нова база за своите привилегии посредством въвеждането на капиталистическите отношения на собственост и производство. Това беше смисълът на избирането на Михаил Горбачов за генерален секретар на КПСС през 1985 г. Генералният секретар на ГЕСП Ерих Хонекер се колебаеше да имитира Горбачов, но мнозинството от ръководството на ГЕСП беше избрало пътя на капитализма и поглъщането на Източна от Западна Германия. Три седмици преди падането на Стената Хонекер беше свален и заменен първо с Егон Кренц, а после с Ханс Модров, при когото беше сложен край на ГДР. Така че демонстрациите, които заляха ГДР през октомври, тропаха на отворена врата, защото съдбата на страната беше решена и това го разбираха много ясно на Запад. Поради това, че участниците в протестите бяха социално разнородни и политически объркани, не притежаваха ясно дефинирана цел или разбиране на социалните сили, с които се сблъскваха, те бяха лесно манипулирани. Различни движения за граждански права възникнаха като гъби след дъжд и взеха участие в подготовката на обединението на Германия. Тревожеше ги не толкова някакво потискане на трудещите се в ГДР, колкото това, че те самите не разполагат с такива привлекателни възможности за кариера като колегите им от Западна Германия. Ангела Меркeл започна своята политическа кариера именно в Източна Германия.


(с големи съкращения)


 

ВЪЗПОМИНАНИЕ ЗА СНЕГА

Е-поща Печат PDF

Валеше оня сняг през март и през април валеше,

и виното, и пепелта миришеха на сняг.

И аз пътувах през нощта, и свещ една гореше,

когато стигнах умълчан последния ти праг.


Погребахме те сутринта във гробищата бели,

виелицата угаси свещта, покри пръстта.

И се огледахме сами, печално надживели

сърцето ти, което бе единствено в света.


И твойто име се преля в далечно име: мама...

Ти орис имаше на хляб, на сол, на светлинка.

Сред мъртвите не си, но и сред живите те няма.

В един четвъртък ти стоиш, четвъртък със дъга.


Четвъртъкът е твоят ден. Пазарските каруци

нахлуват с патладжан и лук, със чер и ален грозд.

И над прехрипнали петли, и над кобили куци

дъга от вчерашния дъжд извива ясен мост.


Ах, колко есен е дошла! Какво голямо злато!

Спокойствие и тишина, и вятър осветен!

И ти приличаш на земя, възвърната от лято,

и очарована стоиш, прозряла своя ден.


Това е нашата съдба във малките градчета.

На себе си подобни там веднъж не сме били.

Все има нещо по-добро от нашата несрета,

и все за други времена душата ни боли.


Макар четвъртък със дъга денят ти и да беше,

аз виждам угасени дни, последния ти праг.

Валеше оня сняг през март и през април валеше.

И виното, и пепелта миришеха на сняг.


1963


 

ПИСАТЕЛЮ, ИЗПЪЛНИ СВОЯ ДЪЛГ!

Е-поща Печат PDF

Ако писателите не кажат истината, кой тогава ще я каже?

Но познават ли писателите истината, за която трябва да свидетелстват, и която са призвани да разпространят сред народа?

Аз не съм сигурен, че днес те са нейните носители. Защото изгубиха правото да бъдат народни водачи и будители. Ако бяха, щеше да е съвсем различно!

А ако беше съвсем различно, днес нямаше да се тревожим толкова за съдбата на нацията, езика, та дори и за самата литература. Нямаше да живеем в подобна убога реалност, в която моралът и нравствеността са напълно изпразнени от своите традиционни значения и човекът е оставен сам на себе си, за да се оправя в живота. Защото днес най-важното е да си успял, да имаш пари, а не да си добър, честен, разумен, да живееш почтено, да си добродетелен, да обичаш Отечеството си и хората.

За доброта, почтеност, любов между хората, разбирателство, съчувствие, изобщо не се говори. Други са днес ценностите и друг стана езикът, с който те се обозначават. Обществото негодува единствено срещу материалната бедност. Тя, разбира се, е страшна, но не само тя е голямото социално зло. Причините за нея се търсят повече в грешките на управлението, в националния характер, в „неуспешния преход“, а не там, където са. Не е ли писателят този, който трябва да ги посочи, за да насочат натам народът и обществото усилията си за облекчаване на човешката участ, за духовно просветление и материално благополучие? Никой друг няма да стори това. Но тогава ще затъваме все повече и все по-малко надежди ще поддържат силите на българите. Докато в един миг те ще се стопят напълно. И ще рухне всичко.

Знам че не е лесно за писателя да промени държавата. Защото в тази бедност той, и изобщо хората на изкуствата, затънаха най-дълбоко, и сигурно върху тях се стовари най-тежкия товар. Страшното е че те все още не могат или не се решават да отворят очи и да обединят гласовете си, за да прогласят ново начало, което да запали отново светлината в душите на хората и да възродят надеждите им.

Мнозина ще ми се обидят навярно, но ще кажа, че те си заслужиха тази участ заради бездействието, конформизма и страха, които проявиха още в началото на промените у нас през 90-те години на ХХ век. Някои от тях дори поведоха масата да разрушава всичко, да обругава и въздава възмездие. Те бяха умело използвани, за да се оправдае планираната разруха, кражбите, лъжите и измамите.

И когато мъглата се вдигна, се очертаха руините. Не толкова на старата обществено-икономическа система, а на идеалите, традицията, историята, езика, литературата, нацията. Виждат ли българските писатели тази страшна картина и ако я виждат, дали я осъзнават? И как говорят за нея? А и какво правят, за да започне възстановяването на духовната цялост и социалната справедливост?


Формално националната писателска общност у нас е разделена и отделните й съставки изповядват различни идейни и естетически възгледи и принципи. Аз обаче не бих определил като национални  писателите постмодернисти и неолиберали, защото те все по-настървено работят за продължаването на този гибелен за държавата, нацията и литературата процес. На тях им е поставена отговорна политическа задача. Плаща им се, за да я изпълнят. Затова и толкова агресивно и безпардонно изопачават обществената история и историята на българската литература – особено тази след Втората световна война. Отредена им е продажна и позорна роля, която играят неуморно и с вдъхновение. Защото повечето от тях са посредствени или направо бездарни и превъплъщението им в някаква платена роля е единственото, което им вдъхва самочувствие, че са уж писатели. В престъпното им  служение са ги включили в сдружение с университетски преподаватели, с журналисти, с управленци в сферата на културата и със самата политическа власт. Единни и сплотени до смърт, постигнатите от тях резултати досега са впечатляващи. Пораженията върху новите поколения са ужасяващи и навярно необратими. Те са неуморими и затова не бива да си правим илюзии, че сами ще спрат или че обществото ще ги изхвърли, или няма повече да ги слуша и да им вярва.

Не бива да си правим никакви илюзии, защото

в българския свят днес се води гражданска война.

Тя не само е братоубийствена, кръвопролитна, жестока, варварска и безконечна, а на всичко отгоре се води без правила, непочтенно, из засада, озвучена от песните на сирените за благодатта на „европейските ценности“, на демокрацията, на толерантността, на политическата коректност, на правата на различните сексуални общности и ред други подобни измишльотини. Тази война опростачва живота ни и безмилостно промива съзнанието на народа ни.

И се води не само с политически средства. За да се укрепи властта и да се ликвидира съпротивата и недоверието към нея, е мобилизирана цялата власт. Ударната сила в тази война са въпросните постмодернисти и идеолози на неолиберализма. Защото теренът, върху който се води, освен литературата, са изкуствата, културата, просветата. И най-вече езикът! Когато те биват поразени до такава степен, че българите да не разбират езика на своите писатели от миналото и днес, войната може и да приключи. Българската нация тогава ще бъде мъртва. И този ден съвсем не е далечен. Нима ще чакаме този ден, за да се убедим какво се върши днес и какви цели се преследват?

Странно е че тази война не се забелязва и не се осъзнава от писателите, обявяващи се за наследници на Вазов и на националните традиции на българската литература. Те си мислят все още, че това е някакъв идейно-естетически спор или в най-лошия случай борба за разпределянето на малкото пари, които държавата се смилява да отпусне за издаване на книги, награди или помощи за писатели в нужда. Навярно затова от време на време тихо проплакват, жалват се, хленчат, молят за милост. И толкова. Най-много да кажат някоя дума срещу политиците, които не разбирали от литература, били абдикирали (тази дума те много я обичат) от задълженията си и отново кротко, мирно и тихо се завръщат към своите премиери на книги, рецензийки, взаимни потупвания по рамене – ти на мене, аз на тебе, към някакви мизерни награди, включване в жури на някой конкурс и пр., и пр...

Но нима великите им предходници са им оставили толкова малко и не са ги научили на друго?

Да, аз ги питам, докога ще свиват рамене и ще се утешават, че работата им била да пишат, а не да оправят света. Христо Ботев, Иван Вазов, Елин Пелин, Йордан Йовков, П. К. Яворов, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Никола Вапцаров, Валери Петров, Николай Хайтов и още много други пишеха, но и „оправяха света“, залагаха името и живота си дори, за добруването на хората. Те не се жалеха, не хленчеха, макар често да умираха от недоимък и срещу тях да стреляха с истински оръжия и куршуми. Те знаеха че срещу литературата се води война, и че тази война е и срещу народа, и Отечеството. Те знаеха още, че в тази война не може да си безучастен и да си вярваш, че това ще те спаси. Благодарение на тях, и на мнозина още други писатели,

не просто на литературата, България  бе спасена.

Днес обаче, на нас е възложено да я браним и да я спасяваме. Даваме ли си сметка за тази отговорност?

Работата на писателя е да си пише книгите, да ги публикува и чрез тях да влияе върху обществото. И нея той трябва да умее до съвършенство, защото само тогава може да се нарече писател. Но дори и когато върши с вдъхновение и любов тази своя работа, ако е истински писател,  не може да му е безразлично какво става в това общество, в което и той съществува – особено когато то е заболяло от тежка болест, когато обругават нравствените и духовните му ценности, и когато безпардонно разрушават нацията, националната държава и националната литература и култура. Ако е истински писател, ще впрегне таланта, уменията, ума и съвестта си,  за да разбуди хората, за да им вдъхне смелост и безстрашие, ще им покаже истината, за да ги накара да се възпротивят. Защото хората се нуждаят от водач, от силен и мощен глас, който да ги събуди и да ги поведе след себе си. Те няма да тръгнат сами, но очакват да бъдат поведени. Да припознаят и да приемат своите будители и водители, и да наложат святата си воля в държавата. Кой друг освен писателят ще остави личните си грижи, за да поведе хората не за пари и богатства, а заради велика идея и за спасение на отечествения и националния дух?!

Писателят няма друг интерес освен възхода и добруването на народа и литературата. Не славата, а дългът заставя писателя да бъде народен водач. Не се ли подчини на този свой дълг, той опорочава таланта, творчеството и живота си, обезсмисля ги и се опозорява завинаги.

Ето, това писателят, наследник на примера на Вазов, трябва да осъзнае и да го приеме за своя най-висша кауза. Макар и закъснял, той трябва да се самоидентифицира, да покаже лице, особености на таланта, енергията на своето вдъхновение и същността на своето обществено служение. За да заслужи и оправдае таланта и, за да отдаде подареното му от Господа на своя народ и на изтерзаното си Отечество.

Фалшификаторът и явлението „наемник“

Може би най-вярното негово оръжие в това служение е публицистиката, но не по-малко ефективни са неговият личен пример,  общественото му поведение, и главно - духът на непримиримост! Ако писателят мълчи, нещата в Отечеството ни все повече ще загниват. Все повече хора ще се обезсърчават и отчайват, ще губят националното си самосъзнание и ще се превръщат в несъзнателна и бездушна „работна ръка“, чиято едничка цел е да бъдат „конкурентноспособни на пазара на труда“.

Тогава постмодернистите ще продължат да се ширят, да говорят и бълват лъжи и небивалици, ще поругават националните светини. Време е войната, която те отвориха, и която водят с толкова сили и енергия, да бъде приета, за да бъде спряно тяхното нашествие.

Добре, ще каже някой, толкова думи, а нищо конкретно.

Тогава ще попитам - колцина участваха в дискусиите, които в. „Словото днес“ проведе през тази и миналата година? На пръсти се броят! Ето, сега из литературното небитие се опитва да възкръсне Марин Георгиев - повторният убиец на великия поет Никола Вапцаров, за да се погаври още веднъж с неговата памет. Колцина го разобличиха и дадоха отпор на лъжите, фалшификациите и безсрамните му клевети? Той е жалък и нищо не значещ фалшификатор, но явлението, което олицетворява, е опасно, страшно дори. То трябва да се разобличи! Както и продажността и безродието, наглостта и безсрамието на подобен тип автори, които за съжаление не са малко.

А нима някой възрази на опитите да се фалшифицира и отрече антифашистката съпротива и историята на Втората световна война? Българската история е най-уязвена от посегателствата на постмодернистите и неолибералите. А кой възропта срещу непрестанните промени в учебните програми на училищата и изваждането от тях на едни от най-големите ни писатели заради техния национален дух и революционна дейност.

Чу ли се гласът на българските писатели?

Не потънаха ли воплите на двама-трима от тях в шумотевиците на ежедневието? Нима тези явления не са достатъчно сериозни, за да бъдат подложени на разобличение? Кой да го направи? Депутатите или евродепутатите? Кой? Не е ли задължение на българските писатели да дадат решителен отпор?

Да, наследниците на примера на Вазов и неговият Съюз не ги знаят, не ги познават, не ги чуват, не им дават да говорят по телевизиите, не ги зачитат при раздаване на национални отличия. Но как да ги знаят и познават, как да ги виждат и чуват, когато те самите са си избрали да бъдат неизвестни. И никой не им е крив за това!


 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 

ДА СИ ОТВОРИМ ОЧИТЕ НАВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

На 25 ноември т.г. в района на Керченския пролив украински военноморски съдове навлязоха в участък на Азовско море, считан от Русия за нейни териториални води. Руската брегова охрана откри огън и задържа три украински кораба. Президентът на Украйна Петро Порошенко реагира като въведе военно положение в страната си и постави въоръжените сили в бойна готовност,  като обяви, че съществувала заплаха от пълномащабна война на Украйна с Русия. Това е най-значителната пряка военна конфронтация между двете страни от началото на 2014 г., когато украинската крайна десница извърши държавен преврат, направляван и финансиран от Европейския съюз и Държавния департамент на САЩ по времето на президента Обама. Превратът хвърли региона в състояние на постоянна криза.

Няма съмнение, че инцидентът в Азовско море е една от провокациите, режисирани от американския империализъм и неговите съюзници. Други  такива са споменатия преврат в Киев, многобройните газови нападения в Сирия, приписвани на правителството в Дамаск, обвинението към Москва за натравяне на семейство Скрипал във Великобритания, т.н. руска „намеса“ в американските президентски избори и пр. и пр. Всички те целят да се създават предтекст за налагане на санкции и осъществяване на военна агресия срещу Русия. Както и при всички други случаи на антируско поведение на режима на Порошенко, и сега НАТО, Евросъюзът и САЩ незабавно взеха страната на Украйна. Те обявиха действията на Русия за акт на „агресия“ и „нарушение на международното право“. Президентът Тръмп дори отмени заплануваната среща с президента Путин, която трябваше да се състои на срещата на Г-20 в Буенос Айрес. Порошенко обяви, че е получил уверенията на американския държавен секретар Майк Помпео, че Вашингон ще му осигури „пълна подкрепа“, включително и военна!

Налага се впечатлението, че Порошенко предизвика кризата с Русия само няколко месеца преди президентските избори в Украйна, които той рискува да загуби поради своята значителна и растяща непопулярност. Въвеждането на военно положение му дава -на него и на военните - големи пълномощия, включително правото да се обискират жилища и автомобили, да се ограничава свободата на медиите, да се цензурира интернетът и да се забраняват демонстрациите. Нещо повече, бяха отменени изборите за местни органи на властта в десет избирателни окръга. Действията на Порошенко са насочени както против Русия, така и против населението на самата Украйна.

В резултат от събитията в Азовско море Украйна и Русия са достигнали ръба на войната, която лесно би могла да въвлече и чакащите на пусия империалистическите сили. Русия обаче обяви, че ще разположи в Крим нов дивизион от противовъздушната система „С-400 Триумф“. И вече го направи. Според списание „Тайм“ ситуацията е такава, че би могла да породи криза като тази в Тонкинския залив, която през 1964 г. послужи като повод за военната интервенция на САЩ във Виетнам.

 

Руските медии предупредиха, че е възможна „ голяма война“, която да причини гибелта на стотици хиляди хора и от двете страни.

Подкопаването на руското геостратегическо влияние във важния за Русия Черноморски регион е съставна част от плана на американските компании да сложат  ръка върху ресурсите на обширните територии, които някога влизаха в състава на СССР. И ако до 1991г. Турция беше единствената държава-членка на НАТО с излаз на Черно море, днес всички черноморски държави с изключение на самата Русия или влизат в НАТО, или се управляват от антируски и проамерикански режими, като тези в Грузия и Украйна, поставени на власт чрез новото оръжие на империализма наречено„цветни революции“. Нека си припомним, че като модел те бяха използвани най-напред в България. Такова беше „всенародното въстание“  - от зимата на 1997 г., с което бе свалено от власт правителството на Демократичната левица.

Опасната криза в Азовско море е поредното свидетелство, че с разпадането на Съветския съюз п рез 1991 г. е сложено началото нов исторически период на империалистически войни. Преформатирането на Близкия изток е съвсем пред очите ни. Изключителната безразсъдност на подпалвачите на войни обаче и на техните „леви“ и  „десни“ марионетки в Източна Европа, в това число и у нас, може да се обясни с дълбоката криза на американския и световния капитализъм и вопющата му необходимост от ресурси и презапределение на пазарите. Част от тази криза е подемът на лекомислено отричаната доскоро класова борба. Събитията в Иран, Индия, на много места в Европа, а също и в САЩ, само потвърждават непоклатимата правда за движещите сили на борбата със световния империализъм.

Президент на Русия Владимир Владимирович Путин не разполага с друг отговор на непрекъснато нарастващия натиск на империализма, освен да съчетава усилията си за разумност в политиката спрямо колективния Запад и осигуряване на необходимия за отговор военен ресурс на федерацията. След „разпадането“ на СССР, който всъщност беше пренесен в жертва на безумната перестроечна надежда, че може да бъде приглушена идейната ненавист на Запада към социалистическата алтернатива в негово лице, се открои и все по-дръзко и нагло се откроява ламтежът към неизчислимите ресурси и богатства на руската земя. Принципът, че добрата Русия може да бъде само завладяната Русия, добива все по-ясни очертания и всички прикриващи тази истина димни пропагандни завеси, стават все по-прозрачни. Тези истини станаха очевидни дори за олигарсите на Русия, милиардите на които, според тъпия перестроичен прогнозизъм, трябваше да успеят да ги интегрират в световния рай на капитала и управлението на света. Оказа се обаче, че за вълците от Уолстрийт, Русия е неприемлива най-вече заради несъгласието си да пожертва наред с материалните си богатства и духовния ресурс на народа си, ведно с величието и блясъка на неговите достижения в историята.

В този смисъл крушението на СССР със своите последствия е нещо много по-грандиозно от измеренията на една гигантска геополитическа катастрофа. Не ядрената мощ, не ракетите и танковите армии, а алтернативата на вълчия свят на капитализма беше неговата най-голяма сила. СССР имаше страшни зъби, но отказваше да вие с вълчата глутница на световните хищници.

Днес, раната на Русия, от страшната загуба на кръв, все още е отворена. И като всяка глутница, светът на хищниците се възбужда от мириса на кръв. И все по-страшно тракат челюстите, премлели костите на половината човечество. И има само едно място от където може да дойде спасение! – идеята, че този вълчи свят може да получи алтернативата, която така лекомислено похитихме. Това най-много жадуват народите на Русия, както и всички, които до първи петли дор трижди се отрекоха от правдата.

Но Бог вижда. И ще отсъди!

Остава ние да си отворим очите навреме.

 


 


Страница 11 от 364