Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КАПИТАЛИЗМЪТ…

Е-поща Печат PDF

• След 1989 г. 20 % най-бедни българи нямат същото право на живот, както 20 % най-богати

 

Изследване на учени от Масачузетския технологичен институт показва, че 1 % най-богати американци живеят средно около 15 години повече, отколкото най-бедните 1 %. При това през последните години тази пропаст нараства. (Gylfason, 2017)

Така социално-икономическото неравенство и бедност предсрочно убиват милиони хора. Социалната система ги убива 15 години предсрочно. В този смисъл тя е гигантски убиец на по-бедната част от хората на всяко общество.

Ако всички сме морално равни, това би означавало, че всички в равна степен би трябвало да имаме право на живот, както е според базисното либерално право от времето на Джон Лок насам. Но това не е така. Капитализмът убива, както е убивал и феодализмът преди Лок, но с други средства. Тогава е убивал чрез произвола на феодалите, сега убива чрез социално-икономическото неравенство.

20 % най-бедни българи нямат същото право на живот, както 20 % най-богати. Те живеят средно десетина години по-малко от най-богатите. Капитализмът ги убива, дрънкайки лицемерно либерални празнословия за права на човека.

 

Множество изследвания показват, че равнището на убийства в обществото е тясно корелирано със социално-икономическите неравенства. Там, където неравенствата нарастват, растат масовата агресия и убийствата, независимо дали няколко деца убиват клошар, или са пребивани и убивани лекари, медицински сестри, учители, бизнесмени (Daly, 2016).

Днес живеем в най-неравния период в развитието на човечеството, което означава, че днешният неолиберален капитализъм в най-висока степен в историята поражда насилие и убива хора.

България е сред страните с най-голямо неравенство в ЕС,

което означава, че българският капитализъм е един от най-убиващите и насилващите в Европа.

Изследване на „Алфа рисърч” на двадесетата година от прехода към капитализъм показва, че според 72.8 % от запитаните българи здравеопазването при социализма е било много по-добро отколкото сега. Днес България оглавява европейската класация за отсъствия по болест годишно, а средната продължителност на живота в страната е една от най-ниските в ЕС.

Според Евростат 16 % от населението на ЕС, или

около 75 милиона души страдат от материална и социална депривация.

Това означава, че те не могат да си осигурят поне 5 от следните 13 неща: неочаквани разходи; едноседмична почивка през годината извън дома; нямат възможност да вземат заеми, за да си купят или наемат определени неща; да ядат ястие с месо; да отопляват дома си; да имат кола; да заместят старите и увредени мебели с нови; да заменят старите и износени дрехи с нови; да имат два чифта обувки; да имат джобни пари за себе си; да имат свободно време за различни дейности; да се съберат с приятели или близки на хапване и пийване; да имат интернет връзка.

През 2016 г. най-високо е било равнището на материална и социална депривация в Румъния и България.

В Румъния от нея са страдали 50 % от хората, а в България – 48 % (Material and Social Deprivation, 2017).

Половината от населението в България не може да си позволи елементарни неща и мизерства, но 4-5 % могат да си позволят да ходят на Хавайските, Азорските, Бахамските острови и къде ли не на почивка.

Социално-икономическата нищета и мизерия, в които е вкарано половината от българското население, съпроводени с разделението във възможностите и шансовете за живот на това население с няколко процента най-богати, е

израз и на морално неравенство.

Половината от населението на България е жертва на структурното насилие на глобалния капитализъм, вкарал го в капана на безизходицата и недоимъка. Тези хора са по-стресирани, живеят по-малко, умират по-рано, децата им имат по-малки възможности да се развиват.

Кога сме били морално по-равни – при социализма ли, при който всеки имаше право на безплатно здравеопазване и на санаториум, почивка при минимални цени. Или при днешния реставриран капитализъм, където имаме разделението на такива, които имат право да живеят и на такива, които са принудени да умират. И биват убивани от  този капитализъм, умирайки от невъзможност да се лекуват, от това че са клошари без дом, от насилие, стрес, безработица и какво ли още не. Убивани от българския капитализъм, при който над един милион българи не са здравно осигурени и нямат право да се лекуват.

Убивани повече, отколкото навсякъде другаде в Европа, защото у нас човек трябва да плаща от джоба си за здравеопазване повече, отколкото във всяка друга държава на ЕС.

Убивани, защото дори не могат да дъвчат и над 1 милион българи ходят с развалени зъби, защото нямат пари за зъболекар.

През 1989 г. в България има всеобщо и безплатно здравеопазване на всички равнища от раждането до смъртта. Осигурена е равнопоставеност в ползването на здравни услуги и никой не е изключен от тях. Държавата ежегодно увеличава разходите за здравеопазване, които между 1960 и 1989 г. нарастват от 2.77 на 5.74 % от националния доход.

До 1989 г. са изградени 4 171 здравни заведения, от които 256 болници с леглови фонд от 111 185 места. На 313 човека през 1989 г. се пада по един лекар, а на 1487 – по един стоматолог.

Изградена е система от санаториуми и огромна почивна база, ползвана през отпуските от всички българи при ниски цени (Илиев, 2004: 168-174).

По данни от 1986 г. в страната има 1512 почивни домове със 119 xиляди легла, а също и 401 xиляди лични вили и къщи за почивка. Средната продължителност на живота по отношение на 1939 г. е нараснала с 20 години, т.е. за разлика от предходния капитализъм, който е убил предсрочно милиони хора, социализмът ги е запазил чрез здравната система (Кременски, 2005: 77).

Голяма част от всичко това е унищожено, разпродадено, разграбено след 1989 г. И за да се скрие то, сега се пренаписват учебниците за средните училища и се манипулират децата и младежите, че не сега, а тогава хората били убивани.

Да вземем Куба, където здравеопазването е всеобщо и безплатно, да я сравним с България, където то е маркетизирано и огромно количество хора нямат здравни осигуровки.

Според Доклада на ООН за човешкото развитие от 2016 г. Куба дава за здравеопазване 10.6 % от своя БВП, а България 4.6 %, т.е. два пъти по-малко; Куба има 67.2 лекари на 10 000 човека, а България - 38.7 лекари; средната очаквана продължителност на живота на човек, навършил 60 години, в Куба е 23.1, а в България е била 19.2 години (Human Development Report 2016: 225-226).

Къде обществото се грижи за човешкия живот и здраве повече, и то на всички граждани, къде е по-морално – там или у нас?

Българският капитализъм е убивал и убива предсрочно милиони хора, но неговите либерални идеолози го славословят колко „демократичен“ и „свободен“ е в сравнение с кубинския социализъм, който не убива, а защитава живота на своите граждани.

През 2004-2010 г. България се е смъкнала до равнището на страната с най-голяма детска смъртност в Европа и заема второ място в света по сърдечно-съдови заболявания. През 2010 г. България и Румъния са страните с най-голяма детска смъртност в ЕС –  съответно 9.4 на 1000 деца и 9.8 на 1000 деца умират. При това има тясна връзка между социално-икономическо неравенство и детската смъртност в съответната държава (Health Inequalities in the EU, 2013: 19). Така в 2014 г. тя е вече страната с най-голяма смъртност в Европа и мрачните демографски прогнози за нейните перспективи бързо се увеличават.

Социално-икономическото неравенство между България и ЕС директно се превръща в неравенство и в здравно отношение.

Реставрираният български капитализъм убива хиляди хора.

България е на първо място по смъртност в ЕС според Националната здравна стратегия 2014-2020, изготвена от Министерството на здравеопазването.

У нас на всеки 100 000 население удар покосява 160 човека, докато средната смъртност в ЕС е повече от три пъти по-ниска – 51 човека.

България е на първо място и по починалите от рак, болести на кръвообръщението. Коефициентът на смъртност от болести на органите на кръвообръщението в България е двойно по-висок от този в ЕС – на 100 000 българи умират 592, а в ЕС – 216. Исхемичната болест на сърцето убива 106 души на 100 000 в България, а средно в ЕС са 79.

Заради стреса и мизерията всеки втори българин има високо кръвно налягане, основен рисков фактор за инсулт и инфаркт. (Национална здравна стратегия, 2013). В световен план през същата тази година България е между шестте държави с най-голяма смъртност и в този смисъл най-мащабно лишаване от правото на живот  на населението.

Според анализ на сайта на Световния икономически форум коефициентът на Джини по време на скотовъдната епоха в историята на човечеството е бил 0.17. Знаем, че стойност 0 е максимално равенство, а стойност 1 е максимално неравенство. Най-високото равнище на неравенство в античната робовладелска епоха, измерена чрез коефициента на Джини, е 0.59, а в САЩ в момента е 0.81.

В САЩ са надминали робовладелската епоха, Римската империя и всички предходни епохи на човечеството. Ние в България още вървим нататък.

По-нататък в анализа на сайта на Световния икономически форум се цитира проучване, според което големите неравенства в предходните етапи на историята са водили до такава висока конфликтност в резултат на сриването на всяка етика и морал на равенство, че са се решавали по 4 основни начина, пред които сме изправени и ние днес – масова война; революции, които променят системата, а не от типа нежни революции, слагащи изгодни на външен господар управляващи; колапс на държави и катастрофични масови епидемии (Jezard, 2017).

Пред една от тези четири алтернативи сме изправени днес – масова война, революции, колапс на държави, масови епидемии.

Това ни чака в резултат на етиката и морала на днешния неолиберален капитализъм.

 

* Заглавието е на редакцията. Текстът е фрагмент от студията „Възможно ли е морално равенство в условията на социално-икономическо неравенство“ (в сб. „Морал и етика на равенството и неравенството в съвременното българско общество“, С., Авангард Прима, 2018)


 

 

КРЪСТНАТА МЪКА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

България плаче и пее през сълзи!..

Видяхте ли лицата на българите, защитаващи не овце и кози, а своя поминък и своя живот! Чухте ли песните им изпяти през сълзи: „...Аз уших баряка, аз му турих знака смърт или свобода...” и „...кога  се шумят шумите, плачат за войводата...”

България е най-големият социален експеримент в света! Да се унищожи и затрие държава с институциите на самата държава! Защото са купени, защото са продажни! Защото са родоотстъпници и национални предатели!

Един стопроцентов българин от най-чиста проба, Николай Хайтов през 90-те години с много болка и мъдрост ни предупреждаваше: „Толерантност в условията на зверилник, е равносилно на самоубийство!” и още „Изтървем ли България, изтървали сме всичко!”

Влязохме в НАТО И ЕС – с надежда и доверие!

Изкупиха  земята - допуснахме го!

Дадохме небето, водата и природните си ресурси- допуснахме го!

Ликвидирахме атомната си енергетика – допуснахме го!

Сринаха земеделието – допуснахме го!

Ограбиха ни, чрез банките – допуснахме го!

Изсякоха и опожариха съзнателно горите ни – допуснахме го!

Унищожиха до основи тежката ни индустрия – допуснахме го!

Ликвидираха леката и преработвателната промишленост – допуснахме го!

Разрушиха до основи здравеопазването и закриват болниците – допуснахме го!

Изкормиха образователната система - допуснахме го!

Великата по своя дух Българска армия е разоръжена и ликвидирана – допуснахме го!

Вандалски и поетапно от 90-те години се избиват животните и ликвидира поминъка на българите - допуснахме го!

Изгониха като ненужни и излишни хора 3 милиона наши съотечественици, наши деца, бащи, майки да се скитат като чужди несретници, да слугуват и тъгуват под чуждо небе – допуснахме го!

Обезлюдя България – допуснахме го!

Загърбихме морал, традиция, култура и Дух – допуснахме го!

Капка по капка и живот по живот България си отива!

 


Допуснахме го!

Затова днес България плаче и пее през сълзи: за стадата си, за поминъка си, за опустошението в сърцата и душите ни! Пее, както е пяла през кървави сълзи и през робство!

Утре, чрез съгласието и съдействието на българската държава, ще бъде приета и Истанбулската конвенция, която с еничарска безпощаднаст ще изтръгне и децата ни, за да ги направи безполови, за да изтръгне душите им!..

Това е последното, което не можем и няма да допуснем!

„Ние няма да жертваме нашия вечен храм – семейството от мъж и жена – заради лудостта на хора, временно сдобили се с власт, вместо с места за настаняване в специализирани здравни заведения” - казва Александър Урумов.

Защото това е геноцид!..

От “великите сили и наши съюзници и партньори” с активното съдействие на престъпната българска политическа класа на родоотстъпници!

Извънредно положение и завой в политиката!

Прошка се дава почти за всичко! Само на родоотстъпниците тя се отказва!

България е православна държава и ние сме българи!

Ние сме потомците на Орфей и Спартак, на Момчил войвода и балканджи Йово!

Избодаха очите ни, а сега посягат към сърцето ни!

„Един народ не може да загине, освен от самоубийство!” - казал го е Емерсон.

Да се освободим от въжето, което ни души!..

Нали надеждата умира последна и не сме все още „изтървали всичко”!


 

СПРЕТЕ ГИ!

Е-поща Печат PDF

• За баба Дора, демокрацията и още нещо...

или да се спре това, което нашата държава прави с нас!

 

ХХI век... Годината и месецът на приключилото толкова „успешно” и шумно рекламирано българско европредседателство!..

Демократична България, на границата на „два сплитащи се и допълващи се свята” - така пише в учебниците по ”История и цивилизация”. Без национална кауза, без референдуми и допитвания до народа (електората) взема решения по всички жизненоважни и определящи бъдещето ни проблеми: за разпродажба на земя и минерални извори, за концесии на природни богатства и летища, за тълпите емигранти, превземащи Европа и връщани тайно у нас по късни доби, за разпродажба на плажове и избиване, пардон евтаназия, на десетки хиляди животни под благовиден повод. Всичко това под неизменното най-голямо общо кратно в знаменателя, наречен „демократичност и законност” в най-корумпираната и бедна европейска държава, държавата с най-голяма смъртност и най-големи темпове на изчезване в условията на демографска катастрофа!..

Както знаем, обаче, от математиката, знаменателят, какъвто и да е той, намалява Цялото, раздробява го, а когато на него се гледа като на „най-голямо”, цялото става безкрайно малко...

 


България е нашето Цяло!

България, която сега е раздробена, разпродадена на безценица и обезкръвена. България, чиято политическа класа за три десетилетия постигна немислимото и за условия на най-кръвопролитни и масови войни, като загуби над 3 милиона млади и в трудоспособна възраст българи. България днес преживява, може би, последната си национална катасрофа, преди да изчезне от географската карта като държава. А може би и като територия...

Та в този месец юли на 2018 г., когато Б. Борисов се отчете пред пустеещите столове на Европарламента и страната ни бе потопена от порои и наводнения, а майките на децата с увреждания от безпомощност и болка крещяха „Системата ни убива”, се разгоря поредният опустошителен за народа ни пожар.

Този път той не погуби хиляди хектара гори, както всяка година се случва. Този път пожарът посегна на поминъка и начина на живот на жителите от селските райони в Странжа планина!..

Поголовно и скорострелно днес и сега се избиват дребните преживни животни овце и кози, защото казват има „африканска чума” по животните! Защо имат, ако въобще имат тази екзотична болест, никой не казва! Никой не казва и колко са заболелите животни. Никой не дава обяснение и защо не са взети превантивни мерки за ваксинация срещу подобни заболявания като шап, шарка и син език, още повече, че вече е имало подобни случаи в миналото?!

Никой не разяснява и не информира земеделските стопани за необходимите етапи по изследване на животните и защо те не се реализират на научна основа. Пълна липса на  адекватни мерки от Министерството на земеделието и неговия министър! Тотално и гузно мълчание, в най-добрия случай - мрънкане! В случая вече и искането за оставка е слабо решение!

Д-р Петър Бодуров, дългогодишен ветеринарен лекар, коментира, че ако са били взети мерки още при първото заболяване от констатираните вируси и са били спазени ветеринарните правила, този екзотичен вирус няма как да влезе, защото имунитетът на животните ще е силен. Ваксинация се прави, за да се засили имунитетът на животното и на човека. Конкретното заболяване – чума по дребните преживни животни, не е познато и никой не обяснява какво е то и има ли ваксина срещу него.  Д-р Бодуров подчертава, че масовото евтанизиране също може да се избегне. Умъртвяват се само болните животни, за да се ограничи заразата. Изолират се, ако има клинично болни животни. Мъртвите се отстраняват. И след това вече, като се констатира какво е заболяването, се прилага самата ваксинация на здравите животни. Така се е действало преди много години. И продължава: ”Но се правеше пълно изследване, правеха се и арбитражни проби, за да се докаже това ли е заболяването, или не е това. Не искам  да бъда лош пророк, но ще продължат тези рецидиви, ако не се вземат нужните мерки. Виждаме как границата никой не я зачита за нищо. Как си влизат хора от екзотични страни и т.н.”, допълва своя извод д-р Петър Бодуров.

Поминъкът на българина е тотално унищожен, а това е въпрос на първостепенна национална сигурност, защото той изхранва населението и дава брутния вътрешен продукт! Унищожено земеделие, деиндустриализация - точно поради таази липса на поминък, българинът масово напуска родината си и търси препитание и средства за живот другаде!

Днес възрастните хора, дали живота си за България, със сълзи на очите дават животните си, за да бъдат умъртвени. Овце и кози, които старците хранят и прегръщат за последно. Репортерски екип на ямболското радио “999” при обиколка из селата свидетелства, че за два дни не е открито нито едно видимо болно животно, а хората споделят, че дори и тези, посочени като заразени с чума, не са имали необходимите симптоми на болестта. Това е и професионалното мнение на доц.д-р Геновева Стайкова, работеша в секция „Генетика и селекция” от земеделския институт в Шумен: „Овцете в Странджа е можело да бъдат спасени.”

Има и друг прелюбопитен момент, който гражданите широко коментират. Значи, няма чума в Турция, Гърция, Македония, Сърбия и Румъния?! Как тя е донесена в България? „Ако не са чумавите безродни политици,  то ще е нечия конспирация. Трети отговор няма! Те затриват народа и Родината ни. Позор на тях!”

Г-жа Роси Кирилова, в свой фейсбук коментар, емоционалено обобщава общественото настроение:  „Ако това е цената ни да сме в европейския съюз (малката буква не е грешка) - по-добре да се махаме оттам... Не вярвам на френската лаборатория... Но вярвам, че нещо много нарочно се прави... за да ни погуби... първо като дух... после като нация... Кой не иска тази земя - като късче от рая?!..”

„Спрете ги!” – прегръщайки едно от яренцата, моли и ридае баба Дора от с. Шарково. - Нищо не намериха като заболяване при мен! Където са намерили нека да ги лекуват!.. Това е някаква афера... ние не можем да разберем!.. Граждани!.. Наредете се до мен и ни спасете! Да се спрат тези убийства, да се спре всичко това, което нашата държава прави с нас! Застанете и говорете открито и честно тук, пред камерата! Искат да ни унищожат. Явно, че искат тук района да се обезлюди. За някой друг ли го подготвят, не мога да кажа!.. Спрете ги, моля ви се! Във вас е силата, във вас ни е надеждата!...”

„Къде и в коя държава това може да се случи?! Та ние сме в Европа, в Европейския съюз!” – пита недоумяващо и треперейки жителка на с. Крайново. - „Да се влиза в частен имот и избиват животни, без да се уведомяват собствениците им, без да им се представи заповед, без да се допуска присъствието им в собствения имот! Това е мафията в България и полицията защитава не народа, а тях!”

 


България е под обсада!

Кой ще защити  националните ни интереси?!

Обществото ни живее с усещане за безпомощност, с усещане за колониална зависимост в метрополия, с усещането, че някой стои зад цялата тази история, който е по–важен от народа и от България!

Затова евроскептицизмът в България е толкова силен, толкова, че управляващите се страхуват да го измерват и не допускат никакви референдуми и допитвания по какъвто и да бил въпрос от национално значение. За влизането ни в еврозоната, за ратифицирането на престъпната и  абсурдна с тезите си Инстанбулска конвенция, която ратува за налагане на джендърско образование и общество, и за какво ли още не...

Картината изглежда мрачна, а България се оказва в „окото” на перфектната геополитическа буря!.. Особено стряскащо, но и отрезвяващо като леден душ за нас прозвучаха думите на Красимир Каракачанов, който смята, че центровете за прием на имигранти следва да бъдат изведени от гъсто населените места и одобри идеята такива да има в района на Странджа. Той я определи като подходяща за бежански лагери – безлюдно е, със стари казарми и е до границата. Това е акт на национално предателство, а не само на задкулисни партньорски договорености!

Днес България очаква и се оглежда за своя Орбан и своя нов социално ориентиран и справедлив път на развитие, който би върнал достойнството и самочувствието на българина!

Но само от нас и отвътре може да настъпи промяна,  тази промяна, за която баба Дора ни призовава през сълзи и с кървящо сърце - да застанеем до нея и да  спрем държавата да извършва този геноцид с нас.

Примерът, който оставяме, добър или лош, ще се помни от тези след нас. А ние трябва да си повярваме, че заедно можем всичко, защото „Любовта към Родината, превъзходи сичките световни добрини”, както е казал Г.С. Раковски!

Защото България е наша грижа и отговорност!

България е наша кауза и нашето бъдеще!  А Истина и Кауза се защитава!


 

ИНФОРМАЦИОННОТО НАТО

Е-поща Печат PDF

• Нашите фейк-нюз са истини, вашите истини са фейк-нюз

 

1. Медиите, и особено когато са глобални,

се обитават от истината, непременно заедно с нейната тъмна сянка неистината, нерядко в нейната целенасочена и злонамерена форма – лъжата. В която и точка назад в миналото да решим, че виждаме началото на медиите, там истината е в своя неизбежен съпровод.

Затова днес всички изненади, че с медиите можело да се лъже, звучат нетърпимо лицемерно. Да, в медиите се казва истината и там също се лъже и така е много отдавна. Като начало – разбира се, много условно – си спомням за неотдавнашните признания на британското военно министерство за това как Бюрото за информация и пропаганда към това министерство е творяло отвратителни, ужасяващи лъжи: за това как след нахлуването си в Белгия германците са изтръгвали от ръцете на белгийските майки техните кърмачета, подхвърляли са си ги във въздуха и са ги набучвали на щиковете си, и всичко това е ставало за забавление, „защото именно това е чувството за хумор на германците”. Едно от нещата, които ми харесват в английската култура е, че те не се унижават да лъжат – достатъчно е да минат предвидените от закона 50 години, за да дойде моментът, когато те гордо ще си признаят:

 

Да, лъгахме ви, но ако да бяхте чели Сун Дзъ, щяхте да знаете, че пътят на войната е пътят на измамата. Затова, впрочем, си мисля, че е правилно да гледаме оптимистично към чудовищната бъркотия, която британското правителства забърка чрез „случая Скрипал”. Днес истина не ни се полага, но трябва просто да почакаме до 2068 г. И истината ще ни осени при поредното разсекретяване на британските военни архиви.

 


Чудесен пример за това как истината и лъжата в медиите могат да се разхождат хванати ръка за ръка, е и забавната история, при която един известен перестроечен авторитет, заемащ двугърбия държавен пост „председател-президент” покани „да дойдат танковете”. Разбира се, никакви танкове не дойдоха, сценарият не ги предвиждаше. Вместо танковете, обаче, по сценарий дойде в целия си интелектуален и политически блясък патриархът на българската демокрация Желю Желев.

И в двата споменати случая истината живее в греховен съюз с неистината и само времето може да помогне те да бъдат разделени. А може и да не помогне – защото евангелската вяра, че всичко тайно все някога ще стане явно, се отнася до края на света, а не за обстоятелства, преди той да настъпи. Но, разбира се, и тук има място за оптимизъм - този принцип дава основание да се надяваме, че в бъркотията, настъпила около края на света, може да изскочи отнякъде и прословутата танкова касета.

2. Наистина не е голямо откритие, че истината и неистината са вечни спътници

навсякъде, включително и в медиите.

Онтологическата драма на техния сблъсък всъщност е един вечно интересен и вечно обсъждан проблем в цялата европейска философия още от епохата на пресократиците.

Днешният проблем обаче, който ни интересува и засяга, не се състои в това, че между истина и неистина има разлика, нито пък в това, че тази разлика понякога е изключително трудно да се долови и опише.

Същинският проблем е във видимия дефицит на чувство за историзъм в днешния ден. Именно този дефицит става причина да се опитваме да съдим чрез реалиите на постмодерната епоха за началото на Модерността.

В утрото на Модерността медиите не толкова са я отразявали, колкото са я конструирали чрез силата да именуват (страховита сила, наследена от Създателя), и чрез силата да идентифицират – т.е. да назовават нещата такива, каквито те са, а не други. Те са охранявали бариерата, сиреч охраняваната разлика между публично и частно. Но охранявайки с извоювания си авторитет (и разбира се, това е авторитетът на Истината) те са охранявали една базова, фундаментална структура на Модерността изобщо. Защото, както е известно, модерността може да съществува само там, където разликата публично-частно е безспорна, непоклатима и охранявана. Публичното, т.е. това, което е достояние на res publica, е ярко осветено, видимо, обозримо и обсъдимо – благодарение на медиите, които играят ролята на “слънцето на гражданското общество”. И обратно, частното може и да остане в сянка, то може да бъде не аподиктично, а стохастично, незадължително, невидимо и неподдаващо се на задължително обсъждане. Частното е съхранено от притегателната сила на общото, колективната воля може да се спре пред частните особености.

Цялата тази грандиозна механика е невъзможна без фундаменталната роля на медиите и без медийното рицарство – журналистиката. В този смисъл истинските журналисти са паладините на Новото време – защото те са се занимавали не с „fun and amusement”, напротив, с перото си те са произвеждали и охранявали основанията на Модерността.

Днес всичко е обратно.

И това е понятно, защото се е случило да живеем не в утрото на Модерността (героично, бляскаво и жестоко), а в нейния здрач (мизерeн, отвратителeн и още по-жесток). Както героите в епохалната сага на Толкин знаят, че нещо много важно се е променило и чувстват тази промяна „в земята, във водата и във въздуха”, ние, без да сме герои (постмодерността на търпи никакъв героизъм) чувстваме все пак ясно настъпилата промяна.

Разликата между публично и частно е ерозирала, старата вещица - диалектиката непрекъснато подменя местата им, стената между частното и публичното е вече пропукана. Частното е на път да победи в битката и да заеме мястото на публичността, публичното непрекъснато се самоосъзнава като все по-частно, частните аспекти от живота на индивида се възприемат като достойни за публично обсъждане, затова пък публичността сама себе си възприема като частен случай. И този мезалианс се разиграва повсеместно, в дълбините на общественото битие, като е особено видим, тържествуващо нормативно видим в сферите на глобалната медиа и преди всичко в медиата на медиите – интернет.

Именно стремежът Публичното и Частното да разменят местата си, който е така характерен за нашето време, е обяснението, например, за стремежа на човека в неговата публична фаза да се облече като за в спалнята си, т.е. частната дреха пижама или нощница да бъде публично одеяние, а от друга страна, публични лица да занимават публиката със своите частни радости и удоволствия, например колко са щастливи да водят за ръка любимото същество в търговските молове.

Поради всичко това героят на нашето време е именно тролът (може би тук ще бъде уместно да се оплача как не ми върви на тролове – мои колеги имат умни тролове, тролове като слънце, а моите тролове все се оказва, че са мизерни идиоти, от цялото богатство на съвременната тролска култура на мен се паднаха само двама полудементни политически офицери от Българската народна армия – днес, разбира се, „атлантици”).

Тролът живее в процепа на стената, разделяла някога публичното от частното. И затова е възможно той да бъде едновременно публичен (защото населява публичността и я задръства със становищата си – агресивни, манипулативни, примитивни). Но от друга страна той е par excellence частен, сенчест, невидим. Той е анонимен и неидентифициран - една абстрактна персона (лишена, разбира, се от персоналност), снабдена с множество синхронни различни мнения. Това е недореализираният социопат от късния социализъм – тогава бе лишен от клавиатура (тоталитаризъм!), но затова пък имащ на свое разположение стените на всички градски тоалетни. Това има предвид един известен реакционер, чието име, обаче не бива да се споменава, тъй като споменаването му би било равносилно на хибридна война, твърдейки, че интернетската форумна култура и блогосфера плодят негодници – анонимни сенки, ползващи се от свободата на словото, но априорно освободени от отговорността за тази свобода.

В задушаващите изпарения на глобалната медиа, т.е. интернет, вехне и умира журналистиката като сила, конституираща Модерността. Днес журналистът е свободен не да черпи истини от живота, да ги добива, поемайки всички необходими за това рискове, а „да събира мнения от блогосферата”. Така в съзнанието на днешната журналистика, след ерозията на разликата между публично и частно, се разгръща другата още по-страшна ерозия – между алетея и докса.

3. И затова е прав оня известен руски реакционер –

защото върху неспособността да се разграничава докса от алетея, върху липсата за сетивност, която да свидетелства за различието между мнение и истина, живее негодникът, върху неспособността да се различават мненията от истините се надстрояват всички възможни тирании, защото именно от гледна точка на тиранията, на безконтролната власт, вашата истина е мнение, а нашето мнение е истина.

Така властта огъва истината към мнение и мнението към истината. Именно за нея истината и мнението се различават само дотолкова, доколкото я обслужват.

В много нашумялата преди 20-ина години книга на американския професор Франкфурт от Принстън, назована със скандалното и непреводимо на български заглавие “On Bulshit” се описва настъпването на този свят, в който медиите, работещи против собствената си природа и същина, запълват света с лавина от симулакри, които са всъщност „фикти”, а не факти, с реалии, които са „отвъд истината и неистината”. Франкфурт описва всъщност етапа на окончателното гниене на Модерността, когато журналистиката иска не да казва истината, но и да не казва неистината, не и да лъже. Според Франклин, особеността на този етап се състои в това, че за журналистиката разликата между истина и неистина просто не е интересна. Всъщност, това е точката, в която тя, заедно със своята тъмна сянка е минала вече през всичките си фази, етапи и превъплъщения и се е превърнала просто в идеология, т.е. в инструмент, който обслужва някакви властни отношения. При това за журналистиката в това състояние даже не е важно коя е тази власт, важното е да е платежоспособна.

Така журналистиката е изминала целия свой път през епохата на модерността.

В началото на модерната епоха медиите не просто и не толкова отразяват, колкото конституират, като орган за производство на един фундаментален онтологичен, битиен принцип – принципът на Реалността. Чрез битката си за истината, чрез своето съпричастие към съдбата на истината медиите в зората на модерността охраняват не просто някакви морални стандарти, а чрез дейността си свидетелстват за това, че не всичко е реално, като по този начин гарантират фундаменталния факт, че срещу Реалността стои не неистината, а Митът. Ерозията на принципа на Реалността, която започва, когато той вече не е охраняван от медиите, отпраща човека, населяващ здрача на постмодерността, не в света на митологията, а в невъзможността да се различи реалното от митологичното, да се отграничи бодърстването от съня.

Реализирани митове и митологични реалности съставляват континиума на всекидневния живот на homo postmodernus. В този здрач господства „пост-истината”, а истината вече не е силата, чрез която светът тържествува в своя аутопоезис, а е просто конвенция, просто договор – днес договорите се подписват, а утре се анулират, всичко може да е истина, ако е налице готовност за конвенция, но точно затова истината е просто нищо.

Затова героите на Уди Алън заедно със своя създател, впрочем (подозирам, че те са прости аспекти на личността му) непрекъснато повтарят, че „не мога да повярвам, че това се случва с мен”. Оттук е и клиповото ни съзнание, специфичната безпаметност на съвременника, който вече е повярвал, че миналото е „това, което е било, но което вече не е”, оттук произтича безразделно господстващата днес „забрава на забравата”.

4. В последния си текст Жил Дельоз

(странен, гениален и не съвсем понятен – което е добре, всъщност, защото не може да се открадне) описва бурните насрещни преходи между реалност и виртуалност, в които има обширни зони на неразличимост между тях. По причина на тази виртуална реалност, непрекъснато покриваща се с реалната виртуалност, в САЩ например вярват, че техният президент Тръмп е не нещо друго, а действителен руски агент, и че президентът Путин свободно и непрекъснато чете мислите на ръководството на Пентагона.

Пак поради това, в България все още има хора, които вярват, че в страната съществуват и действат комунисти, точно както в епохата на доминиканските инквизитори Шпренгер и Инститорис (Malleus Maleficarum, Hexenhammer, 1486 г.) са вярвали безпроблемно в реалността на сукуби и инкуби.

5. Населявянето едновременно на няколко реалности

(в пълно съгласие с принципа на Еверет), като всяка от тези реалности си има своя истина, обаче само на пръв поглед изглежда преминаване от логиката на Декарт към логиката на Лайбниц. На пръв поглед множествеността на световете, заселени със свои собствени истини, наистина напомня Лайбницовата монaдология. Но това е илюзия – при Лайбниц Божията воля все пак е крайният гарант на истината и неистината, пак същият авторитет е достатъчен, за да ни увери, че живеем в най-добрия от всички възможни светове. Но след смъртта на Бога (т.е. убийството Му), няма никаква съ-възможност между виртуалните светове, а най-добрият от всички възможни светове се познава по най-простия начин – в него се говори на английски.

Истинският проблем всъщност има две лица (но те характеризират един и същ проблем наистина):

a. първо, наистина е налице светът, предугаден от един умен американец още в края на 19-и век. Още тогава той заявява загадъчно, че „ще дойде време, когато единствената разлика между Истината и Неистината ще се състои в това, че истината е истина, а неистината е неистина”.

Разбира се, това звучи банално, но заедно с това е и особено страшно, защото, когато е така, разликата между истината и неистината остава недоловима, не-същностна, нищожна. В свят, в който е невъзможна истината като „нескритост”, е невъзможно също така този свят да се възпроизвежда чрез своя собствен аутопоезис. Така светът се превръща в омагьосан хаос от сами себе си повтарящи до безкрайност самоподобия.

Там, където Бог е умрял и вследствие на което Сътворението е заменено от самонаподобяване, е влязъл в своята божествена роля универсалният глобализиран Пазар.

б. второ – без достоверно действащ принцип на Реалността социалният свят е неспособен да въ-образява, да из-образява и да превръща в образи безобразното – т.е. себе си. Лишен от принцип на Реалността, социалният свят е неспособен на каквато и да е било репрезентация, и разбира се, неспособен е и на естетическа и политическа репрезентация. В отсъствието на този принцип естетическото и политическото се свиват в една обща точка и след това изчезват заедно и едновременно.

Такъв свят не може да бъде видян нито „отвън”, нито „отвътре”, той може да бъде пасивно преживяван, но в него няма място нито за авторство, нито за „автори”, нито за субектност изобщо – това е свят на овеществени сънища, от които не може да се излезе никога, защото са безкрайни, а пробуждане не се предвижда.

Това е светът на братя Уашовски, но без червени и сини хапчета, и малко преди те да станат сестри Уашовски.

В този свят, в който всичко е реално и затова няма реалност, в който сънищата никога не свършват, защото в него е невъзможно бодърстване, Значението окончателно е победило Смисъла, а Знанието необратимо е изтласкало Разбирането, като в резултат за този свят знаеш всичко, но е напълно невъзможно да го разбереш.

 


6. Свят, в който медиите не изпълняват своите изначални функции,

т.е. да стоят на стража, охранявайки разликата между истина и неистина, не просто се запълва с т.нар. новини с невярно съдържание. Самият този свят става действителност с невярно съдържание. Той е окончателно заселен с битийстващи фантоми и с предметни, сетивно-достоверни илюзии. Днес това се нарича „гламур”, по повод който един известен руски философ отбелязва уместно, че „именно това е светът в който е завършила с успех битката за правото на покойника да влезе красив в крематориума” (Яна Бражникова). А това, което днес се нарича „свят на гламура” – нека напомним, това е светът не само без страдание, но и задръстен с удоволствия, благодарение на преодоляването на разликата между истина и неистина – преди 2000 години, вероятно поради отсъствие на думата „гламур” се наричал „прелестен свят”, като тук „прелест” е дериват на „прелъстяване”, в смисъл, че Врагът на човешкия род непрекъснато прелъстява човека с красивости. Усещането, че всеки момент ще те прелъстят с „красивости” се засилва отвъд всяка граница в храмовете на победилата днес Религия на Консумацията – в моловете.

Преходът от Красота към красивост е закономерен в един свят, който опитва да възпроизведе себе си не с истини, даже не и с неистини, не чрез поезис, а чрез мимезис. Но това е свят, който е безблагодатен, и в който няма да срещнеш ангели, а извънземните, които, разбира се, не спират да отвличат стари моми, по никакъв начин не могат да заместят ангелите. В този свят човекът е радикално самотен, защото ако изобщо Христос се е раждал и умирал, то това е било толкова отдавна, че скоро няма да е истина.

Колкото до медиите – веднага щом спрат да изпълняват дължимите си функции (да съхраняват разликата между истина и неистина), те се превръщат в своята собствена противоположност – превръщат се в Дух на безблагодатността, стават органи на прелестта, задачата им е да ни прелъстяват перманентно.

7. Но в такъв свят почти не може да се живее.

Там, където истината и неистината не се различават, а медиите нямат сетиво за тази разлика (затова пък са удивително компетентни по въпроса какво върви на пазара най-добре това тримесечие), там е разрешено на Външния министър на една велика страна да лъже нагло и брутално (и то не жена си, а Съвета за Сигурност на ООН), размахвайки епруветка с някакъв бял прах, която за него и за всички останали е окончателно доказателство, че трябва да се унищожи една суверенна държава.

Съвсем скоро след това стана ясно, че уважаемият генерал Колин Пауъл просто е лъгал безсрамно. Великата държава обаче, не се заинтересува от това просто защото за същата държава истината и неистината са еднакво полезни или еднакво безполезни.

Тогава медиите не организираха буря от негодувание, нямаше експлозии на благороден гняв, нямаше промени в персоналния състав на ръководството на държавата (да, самият Колин Пауъл се скри някъде, може би като последен гърч на умиращата му съвест). Напротив на всички очаквания, откъм медиите на САЩ (а те са на общо основание световни медии, дори когато се издават в никому незнайното американско село Калнодупково), се чу само деликатно хихикане – „Да, какво пък, стават и такива неща”.

Американската политика спрямо Ирак не беше преразгледана, инвазията, разбира се, е необратима, и дори същите услужливи медии успяха да открият цял ред ползи от тази грешка (което си беше не грешка, а съзнателна лъжа).

Това, че тези медии действаха така, беше поредното доказателство, че те са не просто ненужни (освен, разбира се, на могъщия маркетингов процес), а са директно опасни.

И затова медиа, която изначално е безразлична към разликата между истина и неистина, престава да бъде страж на модерността и се превръща във вулгарен инструмент на търговски и политически маркетинг. Но с това тя става и убиец на общественото съзнание, чрез нея настъпва мракът.

8. Ужасът, обаче, се състои в това, че постмодерните медии,

с които се срещаме всеки ден (включително и в България, разбира се), предлагат не истини, а т.нар. пост-истини – т.е. твърдения, които биха могли и да бъдат истини, макар и не в този, а в някои от безбройните други паралелни светове. Тогава проблемът с ориентацията се свежда до това да узнаеш кой точно свят обитаваш. (Пример: „цялото прогресивно човечество с изключение на Саудитска Арабия и Русия приема Истанбулската конвенция”. Това би могло да бъде и истина – но в някаква друга паралелна вселена. Но в тази, в която ние обитаваме, това просто не е вярно, значителна част от страните членки на ЕС не приемат тази конвенция, нямат дори и такова намерение. Този, който би открил тук вулгарно лъготене, недооценява разликите между модалностите: вместо действителна истина, - която се очаква, - на обществото се предлага някаква възможна истина, която може би се е състояла в някаква друга, паралелна на нашата вселена.)

Още един пример – на обществото се предлага като истина твърдението, че „В цяла Скандинавия в началните класове на основното училище трансгендерството и кръвосмешението се въвеждат като учебни предмети”. Всъщност, това не е вярно, и то не само в нашата вселена, а и във всяка друга паралелна вселена, освен ако не приемем, разбира се, за вселена съзнанието на наплодилите се напоследък до невъзможност извращенци.

Така този втори пример илюстрира възможността не за пост-истина, а за пост-неистина.

Разбира се, в медиите на постмодерността разликата е недоловима.

9. Състоянието на постмодерните медии

(включително и в България, защото и ние сме постмодерни, друг е въпросът, че нашата постмодерност удивително напомня феодализъм), влияе пряко и върху процесите с властта и във властта.

Причината е ясна – тъй като без истина, или в състояние на безразличие към нея, не е възможно да се различи Реалността от Мита, и тъй като от своя страна, принципът на Реалността непосредствено съвпада с принципа на Властта, затова общество, което е безразлично за разликата между истина и неистина доживява до (или е възнаградено с) една “много особена власт”. И в двата нейни варианта – и в лакейско-колониалния й вариант (какъвто е българският), и в глобалистко-централния й вариант (от Вашингтонски тип), Истината вече не е равноправен събеседник на Властта и не е гаранция за нейната Праведност. Светът на неправедната власт живее именно чрез безразличието на медиите към истината. Мястото на истината отдавна е заето от пост-истината.

Малката, но съществена разлика тук е, че пост-истината може да бъде ценност, ако не за друго, поне като съставка в създаването на някакви ценности. А истинската истина не може да е ценност, защото тя е Благо. Разликата между благото и ценността е известна най-малко от Кант насам – благото има sein, ценноста има sollen.

10. И защо, всъщност, всичко това стана актуално точно сега?

1. Далеч не e отсега – това са стари проблеми. Те са описвани и обсъждани многократно още във втората половина на миналия век в съответната литература и в съответните научни кръгове.

2. Тази актуалност днес наистина се изостри „до нетърпимост” във връзка с назряващите пред очите ни промени в глобалната политическа конюнктура.

Стана необходимо изграждането на една цяла международна медийна структура, която да се занимава само с това, да интерпретира всяко изказване на президента Путин като отворена врата към ГУЛаг. Разбира се, много нещо е направено и досега. Но все още предстои да се направи най-важното – да се интерпретират по същия начин не изказванията на Путин, а липсата на негови изказвания.

Истината (а по-добре нейният комерсиален вариант – пост-истината), наистина може да бъде участник в тайнството на всяка власт. Затова ако не истината, то поне пост-истината трябва да бъде задължена да носи политически ползи.Така актуалният лозунг днес е „Вашите истини са фейк-нюз, а нашите фейк-нюз са истини”.

Опитът да се обсъжда тази проблематика с американски специалисти, може да опре на камък, защото в САЩ е прието да се вярва, че когато вие казвате истината - лъжете, а когато ние лъжем, казваме истината. Но всеки умен английски специалист (имперски опит, все пак), ще ви цитира бащата на военната теория Сун Дзъ: „Пътят на войната е пътят на измамата”.

Западът е в студена война с Русия, готвейки се за гореща – и затова си позволява да лъже, но това е благородна лъжа.

И наистина от гледна точка на войната – настояща или предстояща – истината и неистината са еднакво добри. И затова е абсолютно редно, и е абсолютно естествено, към сега съществуващото НАТО да се изгради още едно – но информационно. За него се очаква да покаже върхова ефективност, посочвайки авторитетно кое е истина и кое – фейк-нюз (по начина, по който посочихме по-горе).

11. Разбира се, на целия военен съюз НАТО, включително и на неговата информационна притурка

следва да се гледа в духа на Шекспировата пиеса „Много шум за нищо”.

На практика предстои да станем свидетели на това как сектата на американските сикофанти в България, харчейки грешните пари на американския данъкоплатец (срещу което, впрочем, президентът Тръмп не е престанал да възразява), и спекулативните пари на глобалния внук на Троцки – Дьорд Шорош, ще пишат измъчени многостранични опуси на една перманентна тема – „Вечните козни на злодея Путин срещу глобалното щастие”. Тези трудове ще имат и достойнството на поименни публични доноси, в които ще бъдат изброявани съмняващите се, сиреч претендентите за високото звание Национален Политически Еретик. В най-добрите традиции на Инквизицията, колкото повече еретици успееш да разобличиш, толкова по-често ти е разрешено да целуваш кардиналския пръстен. Тези трудове, разбира се, са нечетивни дори за авторите им, те издават тежка смрад - на смесица от социопатия, графомания и идейно-политическа нечистоплътност. Разбира се, тази продукция на българското информационно НАТО предстои да се раздава безплатно, и нечетена, да се утаява в електронните архиви. По този начин отново ще стане актуално непреходната истина на Бай Ганю – „Имал си бол пари, дал си”.

Всичко това би могло да бъде и забавно и дори смехотворно, както са винаги смехотворни щедро заплатените усилия на откровени продажници и некадърници. Подозирам, че такава ще бъде съдбата не само на българското информационно НАТО, а и на всички негови аналози в останалите страни от военния съюз.

Лошото е, че отвъд смехотворното има и нещо ужасяващо сериозно. И то е, че НАТО се готви за война. Просто защото войната е единственият raison d’tre на НАТО.

Всъщност, без война НАТО загива.

Предстои да се провери дали може да оцелее в условия на война.


 

ИЗБИВАТ ЖИВОТНИТЕ В СТРАНДЖА ЗАРАДИ ЧУЖД КОЛОНИЗАТОР, ЗЕМЯТА ЩЕ БЪДЕ ИЗКУПЕНА НА БЕЗЦЕНИЦА

Е-поща Печат PDF

Може би това, което предстои да прочетат, няма да се хареса на много хора. Но нека някой пробва да каже и покаже, че не е вярно, и кое не е така. И ако не е така, то как е?

Избиването на дребните преживни - овце и кози в Странджанско, няма никакви ветеринарно-медицински основания. Аз съм ветеринарен лекар, твърдя го и съм в състояние да го докажа във всеки съд.

Чумата по дребните преживни животни беше непозната, неизвестна, и несъществуваща в България от десетилетия. По-точно: от средата на 50-те години на 20 век. Защото тогава съществуващата ветеринарна служба и организация на ветеринарното дело профилактираха, изключваха и не допускаха появата не само на тази тропическа болест, а и на 80 % от заболяванията, които изучавахме в курса по обща и частна епизоотология. Така се нарича учебникът по заразни болести.

Чумата по дребните животни е тропическа болест. Тя е най-разпространена в Западна Африка, известна и като Френска Африка от годините на френския колониализъм.

При заразяване животните не се избиват. Серумират се с хипер-имунен серум. Животните, които са в контакт, или са в региона, но нямат признаци на заразяване, се ваксинират. Обезопасителният пояс на ваксинацията е от 60-100 км за България. И няма избиване. Защото избиването на животните при тази болест не решава нито един ветеринарен въпрос. По времето на люто ненавистния за демократи и управленци социализъм заводът в Пещера произвеждаше т. нар. хипер-имунен серум. Българската ветеринарна медицина бе стройно организирана: професори, лекари, фелдшери работеха отговорно и професионално. Научните институти, фармацевтиката ги обезпечаваха с нови знания, открития и лекарствени средства. Осведомяваха ги за постижения във ветеринарното дело и животновъдството. Така те се превърнаха в изключително информирани специалисти и животновъди.

Избиването на животните в Странджа, което покърти цяла България, сега, и избиването на кравите преди няколко години по повод на т. нар. нодуларен дерматит, няма ветеринарно-медицински основания. То няма и хуманно-медицински основания. Няма, разбира се, и икономически основания, ако не броим унищожаването на поминъка и компенсацията на собствениците за “икономика”. Не, това не е икономика. Това си е откровена анти-икономика и вредителство. Следователно, създалата се ситуация не е въпрос от здравен характер, не е хуманитарен въпрос. Не е и икономическо решение. решението е чисто политическо и поради това налага главния въпрос - кой има интерес?

Нямат интерес животните.

Нямат интерес стопаните.

Нямат интерес дори и ветеринарите, въпреки, че те са машата, която вади от огъня горещите кестени.

Няма интерес и държавата, каквото и да е останало от нея. Нямат интерес дори и външноуправляваните ни “управляващи”. Те са наясно, че това за тях е само главоболия и проблеми, при това с достатъчно “видими резултати” за населението и народа. И нищо добро не могат да очакват от неговата реакция.

Единственият, който има интерес, е този, който иска българската земя да бъде  обезлюдена, за да бъде “изкупена” на безценица, или просто взета и заселена. С други думи, интерес има, потенциален или вече действащ завоевател, колонизатор, и подобните на тях. Другите, които имат косвен интерес, са търговците на продукти от животински произход. Техният бизнес от това само ще се подобри. И те като правило са именно мултинационални или офшорно-регистрирани компании.

Виновни ли са Румен Порожанов, ГЕРБ, и Дамян Илиев като шеф на БАБХ? Да, те безусловно са виновни. Това е вината на палача, изпълняващ заповедта на краля да отсече главата на брат, роднина, сънародник... И те го правят. Какъв интерес имат, за да го правят? Това е въпрос, отговорът на който принадлежи на съответните държавни служби и на бъдещия народен съд.

Дали получават някакво нездраво удоволствие от това, което вършат, и дали страдат от угризения, са въпроси без значение, защото крайният резултат е чудовищен за хората в България.

Може ли тази беда да бъде решена и предотвратена в бъдеще? Може, но при условие достатъчно наличие на народ, който иска това да стане, който е наясно с личния си, и с националния интерес, и е готов на действия в тяхна защита. Решението е въпрос на политическа воля и стремеж да се организира този народ.

Един Добрин Петков, едни фейсбук-активисти зад клавиатурата или на улицата не са достатъчни. Тук трябва народ.  Не население, народ трябва, който има самосъзнание на суверен.

Иначе баба Дора ще плаче. Такива като нея с изгорени души и изсъхнали от плач очи са десетки хиляди, а за тези 30 години бяха стотици хиляди, да не кажа милиони, но ние си кютахме. Оказахме се като мухльовци, глупаци, и наивници. Излъгаха ни като туземци с мъниста. Впримчиха ни в най-старата игра на англосаксонските колонизатори.

Може сега сърцето ви да се къса, но това ще продължава. Ще се усилва, и ще става все по-зле и по-страшно. Защото “население” няма право да живее в рая на Земята, извоюван от предците на този народ. От народа с главна буква. Историята не разрешава такива бонуси.

Правото да живееш на родна земя е привилегия, чест и титла, която се защитава, отвоюва и брани. Всяко поколение е отговорно за родната земя. Тази земя е бранена не само от завоевателите “от близо и далеч”, както се пее в безсмъртния марш на нашите предци. Спомнете си неговият завет: “Деца на родний край, пазете си земите!” Все още не е късно.

 

16 юли 2018


 


Страница 2 от 222