Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„БОЖЕ, ИЗПРАТИ НА БЪЛГАРИЯ БЯЛА ЛЯСТОВИЦА!“

Е-поща Печат PDF

На 10 юли индустриалната история на България осиротя. Отиде си един от най-важните нейни свидетели – инж. Иван Пехливанов. Човекът, който в своята знаменита книга „Свидетел на историята“ написа: „Моето поколение изживя времена изпълнени с най-динамичните, трудни, но и обещаващи икономически събития в историята на България. За 85 години пробягахме поне две трети от хилядолетния път на човечеството.“

Инж. Иван Пехливанов принадлежеше към най-просветения отряд на българската техническа интелигенция. Човек с особен строй и подредба на осъзнатите в живота му истини, Иван Пехливанов намери сили и доблест да посочи, че най-високо от всичко стои правдата за нашето време: „Изпълнява се, писа той, грандиозна външна програма за унищожаване на българската индустрия, на селското стопанство, на социалната и образователна системи, на здравеопазването, културата, на индустриалния интелект и духовността.“

Иван Пехливанов прозря тази истина още в първите си статии за „Зора“ през далечната 1991 година, когато започна да ни сътрудничи. На нашите страници той написа предупрежението за лихите години на управлението на Иван Костов - „Приватизацията преминава в грабеж“. Последваха: „Стратегия на разрухата“ – 1998 г.; „Досие за убийството на България“ и „Разправата с българския индустриален интелект“ през 2000-та година. В тези и други статии Иван Пехливанов разкриваше как Отечеството ни придобива социалната структура на колония; как България се намира не в тунел, в края на който всички очакват светлината и избавлението, а във вътрешността на конус, където всяка крачка към върха му води до необратимо заклинване. Тези публикации в „Нова Зора“ и главно откликът от тях, му дадоха основание да ги събере в нарочна книга, която нарекъхме „Свидетел на историята“. В нея той посочваше доказателствата за пагубната политика на политиците на прехода, водеща до разруха на националната икономика; в индустрията, която безвъзвратно се изличаваше като възможност за просперитет на народа ни; селското стопанство, върнало българското село със сто години назад и преопределящо неговата близка смърт.

Инж. Иван Пехливанов страдаше от всяко политическо безразсъдство, от всеки погром над българското производство, от разправата с българския индустриален интелект. Той буквално боледуваше за всяка изгубена възможност за развитие, за всеки похабен кадър на индустриалец, защото знаеше, че това е престъпление неизразимо по-голямо от разрушаването на самите заводи: без индустриален интелект вече нямаше кой да ги построи.

Беше пълен с енергия, когато един нещастен транспортен инцидент го отстрани от неговите другари-промишленици. Отстрани го и от нас – в „Нова Зора“. След три години си отиде от този свят под топлите грижи на своето семейство възвърнало му без остатък любовта и отдадеността на тяхното бъдеще. Отиде си огорчен и обезкуражен за бъдещето на Отечеството, за което бе дал без остатък младост и сили, вяра и оптимизъм.

И въпреки това успя да ни завещае неизменните координати на българското национално спасение - национално самосъзнание и национално производство. И винаги  настояваше да ги повтаряме. И все си повтаряше: „Боже, изпрати на България бяла лястовица, може би така все пак тя ще се спаси.“

Сбогом, инженере!

Сбогом, съзидателю!

Дано да има успокоение за твоя дух. И да съзреш отгоре часът на възмогване на България. Твоят живот бе живот на строител, но ти прибави към него и една неизтриваема приписка за правдата и истината на твоето и нашето време.

И записа името си в историята.

Сбогом, приятелю на истината!

Почивай в мир!


 

СЪЗИДАТЕЛЯТ, СТРОИТЕЛЯТ, СВИДЕТЕЛЯТ…

Е-поща Печат PDF

ИВАН ГЕОРГИЕВ ПЕХЛИВАНОВ е роден на 26 юни 1926 г. в село Воден, Ямболско. Живя 93 години и си отиде от този свят огорчеи до дъното на душата си от разрухата, която връхлетя България през последните тридесет години. Постоянните читатели на „Нова Зора” навярно си спомнят публикациите му по нашите страници. Аз съм си запазил броя от 15 септември 1998 г., където от първа на трета страница под заглавието „СТРАТЕГИЯ НА РАЗРУХАТА” инж. Пехливанов писа: „През наивните сини и червени мечти за промяна, през политическите пристрастия, през привидния и реален хаос, отдавна вече прозират международни сили, интереси и цели, вътрешните групи, техническите ходове, методите за действия, пропагандните и дезинформационни средства. Просветна генералната цел – в началните десетилетия на 21-ви век светът да бъде прекроен...

Мястото на България в тази конструкция също е определено: да се превърне в държава от колониално-компрадорски тип...”

Правдиво ли е написаното и казаното от инж. Пехливанов?

Журналистическите ми задължения през годините и десетилетията често ме срещаха с Иван Пехливанов. Не му е тук мястото да описвам какво сме си говорили. За своята 90-та годишнина инж. Пехливанов предложи на читателите своя мемоар „Свидетел на историята”. Тази книга е своеобразен летопис на многолетния му труд като проектант, конструктор и стопански деец. За нея редакторът й проф. Чавдар Добрев между другото пише: „Понеже в книгата липсват общи фрази и декларационни упражнения, ние се убеждаваме с каква всеотдайност един делови и високо подготвен специалист е участвал в многостранната дейност за промяна на човешкото битие: от най-грандиозните строежи до създаването на обикновена занаятчийска работилница за поправка на обувки... Авторът показва придвижването на България по възходящата линия на цивилизационния прогрес и в същото време – с безкомпромисност на морален реалист – подчертава недъзите на господстващата социалистическа система, в която започват да властват субективният фактор, ограничени умове, самозабравили се водачи на нацията.”

А в енциклопедичния сборник „2000 новатори на България” (1987) за инж. Иван Пехливанов пише, че „има съществен принос за ускоряване на научно-техническия прогрес и стимулиране на творческата инициатива на новаторите чрез активно участие в разработване и реализиране на държавната политика на НРБ по изграждане на малки наукоемки предприятия на основата на български изобретения и технологии”. Съобщавам тази оценка, защото инж. Пехливанов бе пословично скромен и свенлив. Трудовият му път започва в „Машелектропроект”. Първата му конструкция е водна турбина с голяма мощност, чийто проект бил отличен от специална комисия с председател проф. Цветан Лазаров, автор на самолетите ЛАЗ. След нея, през годините ще създаде сам или с колективи от изобретатели, над 80 вентилатори.

Като стопански и обществен ръководител работи под крилото на академиците Ангел Балевски и Георги Близнаков, на член-кореспондентите Иван Попов и Иван Димов, на професорите Кирил Димов и Любомир Калев... За всеки един от тях сочи приноса им като изобретатели и организатори на науката. Сам инж. Пехливанов не се колебае да приеме поканата на акад. Балевски да стане генерален директор на Научно-производственото обединение „Технология на металите” към БАН - една управленска форма, която обединяваше науката и производството в единна система.

Нека се знае, че инж. Иван Пехливанов бе един от инициаторите на Индустриалната стопанска асоциация, известна като БИСА – доброволна, недържавна, обществена асоциация за представяне и защита на стопанските субекти. Учредителното й събрание (състояло се през април 1980 г.), е открито и ръководено от член-кор. проф. Иван Попов, председател на Научно-техническите съюзи, доайен на българските индустриалци. Като ръководител на асоциацията Иван Пехливанов си спомня, че БИСА се утвърждавала трудно при господстващата държавна иерархична стопанска система. Цитира положителните оценки на проф. Робърт Дж. Макинтайър от САЩ и на „Файненшъл таймс”. Дава примери от работата си през годините: БИСА съдействаше за създаване на десетки малки и средни предприятия, на стопански сдружения, за внедряване на нови технологии... По идея на американски информационни източници със съдействието на БИСА за изграждането им бяха създадени научни паркове във ВУЗ-те и в БАН. Програмата на Техническия университет в София включваше близо двадесет предприятия, за тази цел към 1987 г. бе изградено специално хале; БАН създаде към самостоятелните институти научно-производствени предприятия; начало на Научни паркове сложиха ВМЕИ – Варна и Висшия химико-технологически институт в София.

Инженерът, държавният и стопанският деец Иван Пехливанов през 1978 г. бе удостоен със званието „Заслужил деятел на техниката”, носител е на ордена „Георги Димитров” (1986) и други отличия.

В мемоара му „Свидетел на историята” четем, че сгради за общ научен парк били построени върху терен отреден от Столичния общински съвет на бул. „Драган Цанков” и се питаме днес: докога халетата ще се ползват като частни складове?


 

ФЕНОМЕНЪТ ДОНАЛД ТРЪМП

Е-поща Печат PDF

Президент като Доналд Тръмр Съединените щати не са имали поне от началото на ХХ век. А може да се окаже, че изобщо не са имали в тяхната история.

Просторек, еднакво арогантен във и извън собствената си родина, съвършено неосведомен за света и опасно непредвидим в действията си, той постъпателно руши установения преди четири десетилетия от неолиберализма световен ред.


Рядко изключение в политиката дори на Съединените щати, Тръмп е типичният образ на американски патриот, но всъщност, вече и на американски… националист /!/.

Едни го имат за забавен, други - за много опасен, но всички - за съвсем несериозен политик, случайно попаднал на високия пост…

Но всъщност, той е много сериозен, както е сериозна и каузата, на която се е заел да служи. И ако доживее да изкара двата полагащи му се президентски мандата, светът един ден ще говори за „ епохата Тръмп”. Просто, защото този свят ще бъде друг – много по-различен от сегашния.

А че това е така личи от истеричната ненавист, с която го отрупват неолибералите от всички сортове и породи - от крехките холивудски актриси до коравата Тереза Мей …

Но коя е сериозната кауза на този необичаен политик, типичен продукт на американския бизнес, който с непредвидимите си действия изправя – мине, не мине - на нокти целия свят?

Отговор на този въпрос ни дава историята на Съединените щати - от сътворяването им до ден днешен.


* * *

По повод на избирането на Доналд Тръмп за президент, в световното медийно пространство бе пусната очевидната нелепост за руска намеса. Но либералната „международна общност” я възприе за чиста истина. Безспорна е връзката на тази лъжа с една друга, този път с авторство на Лондон - скандалът с опита да бъдат отровени баща и дъщеря Скрипал. Тук вече се вихреше нараненият дух на англосаксонството.

В случая с избора на Д. Тръмп бе подхвърлена на критика дори самата избирателна система на САЩ, според която, въпреки че Хилари Клинтън получи повечето от гласовете на американците - за победител бе посочен нейният опонент. Той получи подкрепата на мнозинството от делегираните представители на отделните щати.

Но в случая, най-интересен бе не този безспорен недостатък на американската избирателна система. По-важно се оказа едно събитие, станало малко преди изборите и… извън САЩ. Това бе референдумът във Великобритания за т.нар. „ Брекзит”, т.е. - за напускане на Европейския съюз от Обединеното кралство.

Тези, които слабо познават историята на отношенията между Великобритания и САЩ едва ли биха видели някаква връзка между двете събития. А такава има. И то каква!

Всички проучвания на общественото мнение преди изборите в САЩ прогнозираха победа на Хилари Клинтън и Демократическата партия.

Това очакваха политическите лидери в Европа и света, това предричаха и мнозинството от световните медии, които – между другото - и доста поработиха за тази така желана от тях победа…

Очакваната победа обаче не се състоя! Малко е да се каже, че изненадата от това бе голяма, тя бе разтърсваща. Не само заради факта, че крахът на очакванията за победа се случи така неочаквано, а от проблясъка в колективното съзнание на неолибералните глобалисти, че рухва техния проект за нов световен ред. Точно така, както се случи с нас – марксистите - преди 30 години…

И в двата случая става дума за непознаването, а от него и за подценяването на вътрешните антисистемни противоречия, както при капитализма, така и при социализма. И в едната, и в другата система, политиците и политолозите смятаха, че такива противоречия са присъщи на противниковата система, а в тяхната такива няма.

Преди три десетилетие тази самозаблуда катурна социализма в СССР и Източна Европа. Сега е ред на капитализма, който гъмжи от противоречия – класови, расови, национални, социокултурни и т.н. Но най-опасни за капиталистическата система са противоречията в управляващата буржоазната класа - и особено - между различните кръгове на едрите корпоративни формации.

Те имат своето политическо представителство в лицето на съответните партии. В САЩ те са само две като защитават различни, понякога антагонистични вътрешносистемни интереси. Точно такова е сега положението в най-мощната капиталистическа държава в света.

Пълната зависимост на америконският политичиски елит от финансовата олигархия вече не е нещо ново и неизвестно. То има дълга история – още от времето на Гражданската война в САЩ.

Зависими са, както стана вече дума, и двете основни политически партии там  - Демократическата и Републиканската. И не е вярно клишираното в марксистката идеологическа литература твърдение, че между двете партии няма никаква разлика.

Такава има! И тя никак не е за пренебрегване. Вярно е че двете основни политически сили в САЩ  са партии на едрия капитал. Но самият едър капитал не е единен. Когато капиталистическата система е в смъртна опасност той е  единен, но във всички други случаи - не. И след като има различия между двете основни фракции на едрия монополистичен капитал в САЩ те се пренасят и върху двете политически партии.

Тези различия не са малко, но сега ще разгледаме само две от тях, които . се отнася както до вътрешната, така и до външната политика на  страната.

Във вътрешната политика Републиканската партия изразява възгледите на консервативно настроените американци. А на политическия консерватизъм е присъщ култът към традиционните ценности и институции – държавата, армията, семейството, училището, при това не само с образователните му, но и с възпитателните му функции.

Важно място в тази ценностна система заема църквата и особено - религията. Крайният, събирателният стремеж на привържениците на тази система, е формирането на единна северноамериканска нация. Това е ядрото на идеологията на Републиканската партия, идеологията на американския изолационизъм и патриотизъм, чиито привърженици са главно жителите южните и централните щати, малкия и среден бизнес. А и не малка част от американския пролетарият.

Но тази идеология има своите привърженици и сред най-едрия корпоративен капитал, действащ главно в реалната икономика в промишлеността и селското стопанство.

Съвсем различна е идеологическата доктрина на Демократическата партия. Дори емоционалните нагласи в нея се различават от тези на консерваторите-републиканци. Нейната идейна сърцевина в миналото бе либерализма, а днес е неолиберализма.

В началото на съществуването на САЩ между тези два мирогледа нямаше рязка, ясна граница. В определени случаи те преливаха един в друг. Идеята за абсолютно свободния пазар, за неограничената с нищо свободна стопанска инициатива на всеки човек и днес се споделят от мнозинството американци без оглед на главните буржоазни партии, които поддържат.

Но крайният индивидуализъм, преминаващ в един агресивен егоизъм, пълният отказ от всякакви форми на колективно съжителство правят либерализма неприемлив в една общност, която се стреми да се превърне в единна нация със своя мощна държава. Да не говорим пък за безчислените религиозни общности, действащи в САЩ. А култът към индивида, който само по прагматични, користни причини пребивава в тях, им е неприемлив, дори враждебен. Не случайно териториите на властващия либерализъм са щатите по крайбрежията на двата океана и централния север на САЩ.

Социалните слоеве, които споделят идеите на либерализма, са главно представителите на свободните професии, които в САЩ не са никак малко, бизнеса в сферите на услугите и най-вече едрият финансов капитал, който ненавижда държавните граници, смятайки ги за абсолютен анахронизъм за съвременния свят.

Може да се каже, че Д. Тръмп е открито саботиран и от висшата администрация на страната, заемаща своите и на семействата си позиции, получени от почти полувековното господство на либерално настроените президенти - от Дж. Картър до Б. Обама

Враждебна на Д. Тръмп, в голямата си част, е и художествено-творческата интелигенция, която интелектуално владее медийното пространство в САЩ.


Именно те създават погрешното впечатление, че Д. Тръмпм е скандална личност, нежелана от мнозинството американци.

А всъщност, положението е точно обратното! Мнозинството от американското население подкрепя своя президент. При това, тази подкрепа расте и ще продължи да расте.

Това не дава спокойствие на социално-политическите и териториални центрове на неолиберлизма. От тях идва така яростното отричане на всяко действие на Д. Тръмп - както във вътрешната, така и във външната политика на САЩ.

Вътрешното противопоставяне между двете политически течения - на либералното и консервативното - естествено се пренася и върху външната политика на САЩ. То води началото си от времето на Гражданската война, когато изолационизмът се подлага на съмнение и се заражда англосаксонския проект за световно господство.

Това, което е общо за външната политика и на двете основни идейни течения в САЩ, е нейната липса на диалогичност, арогантна и агресивна.

Но между тях има и различия. При това немалки. Те са и в приоритетите, и в желаните съюзници за нея, и в определянето на близките цели.

Идеологическата сърцевина на мирогледа на Демократическата партия във външната политика е: световно господство на англосаксонските държави.

Преди президентските избори, които Тръм спечел почти всички големи познавачи на американския палитически живот даваха предимство на Хилари Клинтън представителка на силно глобализиралия се едър финансов капитал.

На другата страна е монополистическият промишлен капитал. Условно казано - той е американският национален капитал. Помним лозунга на Тръмп: “Америка - преди всичко!».

След известно колебание за официален език на новата тогава независима държава е определен английският. Така САЩ стават бъдеща част от световната англосаксонска геополитическа общност. За по-точно понякога я наричат общност на англоезичните народи.

По този начин в американската външна и вътрешна политика се зараждат две идеологически течения: едното - на изолационизма и второто – на англосаксонското единство. И така е до днес – вече почти двеста и петдесет години!…

Разбира се, това не е единственото разделение на американския т.нар. „истеблишмънт”, но то винаги – кога скрито, кога открито, е играло съществена роля в развитието на великата държава.

Привърженици на тези две идейно-политически течения има и в двете основни партии – Републиканската и Демократическата. Те много често са определяли стратегическата линия на американската външна политика, но в първата преобладават изолационистките настроения, във втората – тези на англосаксонския експанзионизъм, който през последните десетилетия, се въплъти в идеологията на глобализма.

Естествен бе стремежът на СЬЩ към намиране на свое „място под слънцето” и въпреки различията между двете основни партии и предпочитаната от тях политическа линия, има и нещо, което ги обединява – тяхното агресивно поведение във външната политика и стремежът най-напред към регионално, а след Първата световна война и към световно господство.

До Гражданската война 1861-1865 г. в САЩ еднозначно преобладава линията на изолационизма, като империалистическите му амбиции се ограничават само в рамките на двете Америки – Северна и Южна. Европейските проблеми остават встрани.

След Гражданската война, която премахва робството, започва бурното развитие на американската икономика, която в края на XlX век става водеща в света. Идеята за англосаксонско единство с Великобритания при решаване на световните дела печели все повече привърженици.

Това става не без усилията на някогашната метрополия, т.е. на Великобритания. Така, през Първата световна война, САЩ и Великобритания са военни партньори, а след нея, когато от длъжник Щатите се превръщат в кредитор на Лондон, те стават стратегически съюзници.

Това положение е предварително подготвено със създадената през 1913 г. Федерална резервна система, която отнема от американската държава правото є да емитира собствена валута.

В периода между двете световни войни идеята за англосаксонско братство и единство окончателно се преформатира в проект за световно господство на англоезичните народи.

Пряко и упорито този проект е заявен от У. Чърчил на 05.03.1946 г., в речта му в Университета на американския град Фултън, когато вече не е премиер на Обединеното кралство.

Този капитал и неговата партия  също са агресивни и се борят за световно господство. Но те  разчитат на други съюзници и имат други приоритети.

Увереността на англосаксоскиге глобалисти, че Х. Клинтън ще бъде новият президент на САЩ, подклаждана от най-влиятелните световни медии, бе толкова силна,  че британските консерватори на Тереза Мей предизвикаха твърде прибързано т.нар. Брекзит. Спечели Тръмп и стана неудобен за цялата световна либерална общност. Включитилно и... българската.


Tази общност и нейните донори не са се отказали от намерението си да насочат  международната дейност в желана от тях посока. Или да го отстранят от поста му. Но ако той се заинати и не приеме нито една от тези две опции има и  трета, неведнъж използвана опция, принадлежаща към американските политически традиции…


 

ДА ТЕ ИЗВОЗИ КОЛАТА НА НАРОДА

Е-поща Печат PDF

ТИХО, ДА НЕ СЪБУДИМ „ФОЛКСВАГЕН“!


След като погостува в Америка, Южна Африка, Китай и Украйна, германският автомобилен концерн „Фолксваген“, името на който преведено означава „Народна кола“, реши да потърси друго домакинство за новия си завод. В медийното и политическото пространство се завъртяха имената на три страни: Сърбия, България и Турция, от които накрая останахме ние и Турция. Когато везните изглеждаше че се накланят в наша полза и президентът Радев оповести, че е разговарял с германския си колега Валтер Щайнмайер относно немските инвестиции в България, премиерът Борисов изревнува и посъветва всички „да пазят радиомълчание“. За да не урочасат, санким, хубавата работа, дето се пече „на ползу роду“ под негово ръководство.

Това мълчание се оказа предвестник на поредния шумен провал на нашите пишман дипломати и държавници. Докато те чакаха безучастно „морето да се подкваси“, още през октомври м.г. ръководството на „Фолксваген“, според „Ройтерс“ (12.07.2019), която пък се позовава на германското издания „Аутомобилвохе“, е решило да  развърже кесията си не в наша полза. От Волфсбург, където е седалището на компанията, изтече информация, че окончателното решение ще бъде взето в средата на август. Имаме лошото предчувствие, че „Ройтерс“ не греши и германците вече са направили информиран избор, който не е в полза на България. Така след две европейски агенции, едната от които по лекарствата, изпускаме още един „заек“, който управляващите смятаха за пъхнат в торбата им. Горчивата истина е, че дори „Народна кола“ не може да се произвежда в страна като България, която е без суверенитет, без народ и без патриотично настроени държавници. Страна, в която двама американски сенатори могат да спрат гигантски енергиен проект, като „Южен поток“, само защото по него ще тече руски природен газ. Всичко това, представено като загриженост за енергийната независимост на България и Европа. Независимост от Русия, а не изобщо. Грубият американски диктат беше прикрит, като „трети енергиен пакет“ на ЕК, като европейски изисквания, евроатлантически ценности и прочее измислици. А с колко такива термини бяха осуетени други „руски“ енергийни проекти, като нефтопровода Бургас-Александруполис и АЕЦ „Белене“?! Да не говорим за 1-4 реактори на АЕЦ „Козлодуй“, които бяха пренесени курбан за членството ни в ЕС.

Могат ли от „Фолксваген“ да бъдат сигурни, че ако построят завод в България, на Тръмп няма да му скимне да сплаши Борисов със санкции и към „гьола Белене“ да се прибави и един немски автомобилен „гьол“? Докато с Турция, при целия авторитаризъм и антидемократизъм на Ердоган, никой, включително и САЩ, не може да се държи като окупатор. Нещо повече, през юни германското издание „Ханделсблат“ съобщи, че въпреки бурната политическа обстановка в страната, Анкара и готова да предостави „трицифрена сума в милиони евро“ държавна финансова подкрепа за изграждането на з авода. Нещо, което ЕК никога няма да позволи на България дори нейното правителство да иска и да има средствата да го направи. Понеже в ЕС нерегламентираната държавна помощ за частни и държавни компании е забранена. А Турция предлага още и безплатен терен за изграждането на завода на „Фолксваген“, докато България предлага района на МК „Кремиковци“, който тепърва трябва да се разчиства от останките на комбината.  От значение е и обстоятелството, че Катар, който инвестира 15 милиарда долара в Турция, притежава 17% от акциите на „Фолксваген“.

Въпреки заканите на Тръмп „да унищожи Турция икономически“, въпреки изваждането й от програмата за производство на изтребителите пето поколение F-35, Анкара започна да приема първите компоненти на руските ПВО системи С-400 и вече обмисля как да ги разположи върху територията на Турция. На България не позволиха дори да преговаря за няколко изтребителя с правителства и фирми, освен тези на САЩ. При това, българското правителство беше принудено да тегли два заема от 300 и 200 млн.лв., за да предплати накуп, а не разсрочено, осем американски изтребители F-16 Block 70, които още не са произведени. И, които България може да започне да придобива чак през 2023 г., но ще плати за тях много по-скъпо, отколкото Бахрейн за 16 и Словакия за 14 такива изтребители. Макар и с ограничени бойни способности, те пак ще надхвърлят значително първоначално одобрената от НС сума от 2,2 млрд.лв. Поради което бюджетният дефицит ще достигне 2%, но млъкни, сърце! Няма съмнение, че и продължението на „Турски поток“ през България ще бъде саботирано от Вашингтон, за да ни пробута своя втечнен шистов газ. Както и това, че въпреки оповестената процедура за намиране на стратегически инвеститор, АЕЦ „Белене“ ще продължава да наподобява гьол, в който са потопени над 3,5 милиарда лева народна пара.

Виждайки колко (не)зависима е България, „Фолксваген“ няма да се поколебае да предпочете азиатска Турция пред уж европейска, че и атлантическа, България. Както казва героинята на Бертолд Брехт, Майка Кураж: „Търговеца не го питат за вярата, а за цената!“ А щом в преговорите се намеси бившият президент Росен Плевнелиев, който смята за успех дори факта, че България е останала да се съревновава с Турция, а Унгария, Чехия и Сърбия са отпаднал А щом в преговорите се намеси бившият президент Росен Плевнелиев, който смята за успех дори факта, че България е останала да се съревновава с Турция, а Унгария, Чехия и Сърбия са отпаднали от списъка, смятайте каузата за загубена! Което няма да попречи на управляващите, въпреки грандиозния провал с пробитата кибер защита на НАП и изтеклите в интернет лични данни на стотици хиляди български граждани, да симулират продължаване на преговорите с автомобилостроителния гигант. Луд умора няма! Наближават местните избори и пред народа трябва да се отчете някакъв „успех“ все пак…За тях да бъдат победени от Турция вече е въпрос на чест и гордост!и от списъка, смятайте каузата за загубена! Което няма да попречи на управляващите, въпреки грандиозния провал с пробитата кибер защита на НАП и изтеклите в интернет лични данни на стотици хиляди български граждани, да симулират продължаване на преговорите с автомобилостроителния гигант. Луд умора няма! Наближават местните избори и пред народа трябва да се отчете някакъв „успех“ все пак…За тях да бъдат победени от Турция вече е въпрос на чест и гордост!

Кои са другите предимства на Турция?

Първо, районът до Измир, който Турция предлага за новия завод, е почти оборудван със сгради, а и разполага с летище и пристанище на Егейско море. Германците възнамеряват да произвеждат тук „Фолксваген Пасат“ и „Шкода Сюпърб“, която ползва същата платформа.

Второ, Турция има в излишък квалифицирана работна ръка и традиции в автомобилостроенето. Там вече са произвеждани по лиценз на „Рено“ автомобили „Мурат“ и „Анадол“, както и „Опел“ по германски лиценз. В района на Измир пък се произвеждат части за автомобили, включително колянови валове за „Фолксваген“.

Трето, самата Турция с нейното над 80 млн. население е огромен пазар, а и граничи с потенциални нови пазари, като Иран, Ирак, Сирия и Русия.

Единственото, по което си приличат с България, е корупцията. България обаче я има, въпреки, или благодарение на членството си в ЕС, докато за Турция членството в ЕС е надежда да се избави от този порок. Колкото до България, „евроатлантическите ценности“ изобщо не пречат на далаверите на управляващите с европейски и национални пари.  Доказват го корупционните скандали „Цумгейт“, „Кумгейт“, „Суджукгейт“, „Апартаментгейт“, „Паспортгейт“, „Къщи за гости без гости“ и др. Ще се намери кой да „усвои“ и парите, изкрънкани от „Фолксваген“ като подкуп. Случаят с продажбата на бизнеса на ЧЕЗ трябва да е отворил очите и ушите на ръководителите на германската автомобилостроителна компания. Защото България е страната не само на „Калинките“, а и на „Гинките“.

Четвърто, световна новина стана партньорството между „Фолксваген“ и „Форд“ в производството на електромобили. Противно на някои твърдения, че производителите на автомобили с двигатели с вътрешно горене не обичат новия отрасъл на електромобилостроенето, те са принудени да развиват екологично по-безвредните моторни превозни средства. Но, след като на България не е дадено да произвежда автомобили с бензинови и дизелови двигатели, още по-малка е вероятността да й се възложи производството по германско-американски лиценз на електромобили.


Дали не е време да се съортачим с Китай за производството или сглобяването на китайски електромобили? Президентът Радев беше в Китай и сигурно е разговарял по този въпрос. Но и премиерът Борисов трябва да спре да се мотае из Балканите, където само обърква добрия комшулук. Ползата от разходките му до Брюксел е също със съмнителни резултати. Време е да се прошета до Поднебесната империя, вместо да чака китайците да му дойдат на крака с чували юани или долари. В противен случай и китайските инвестиции в България ще имат съдбата на катарските, оманските и саудитските. Тоест, ще има само едно раздвижване на въздуха, или казано иначе – вятър! Искрено ще се радваме, ако песимистичните ни прогнози бъдат опровергани от фактите, но надали това ще стане при сегашното „управление на скандалите“?


 

ЧУБАЙС КАТО СИМВОЛ НА ОГРАБВАНЕТО НА РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Не е възможно народа да бъде лъган дълго. Съществува някаква обща народна памет, има някакъв народен смисъл. И народът дава своята оценка. Отбелязва за себе си и за следващите поколения политическата фигура, събитие или действие. Оцветява ги с черна или бяла боя. Оттенъците не са за народа. Народът запомня даден политик или със знак „плюс“, или със знак „минус“.

А ако той мима „минус на плюс“, то такава фигура напуска народната памет. И след няколко десетилетия от този общественик не остава нищо, освен някоя изречена фраза. Пример за това е Дмитрий Шепилов, деец от епохата на Хрушчов и Брежнев. За него в народната памет остана само една фраза: „...присъединилият се към тях Шепилов“. Към кого се е присъединил, как свършва всичко това - малцина знаят, а след 50 години и тази фраза ще изчезне и другарят Шепилов ще живее изключително в паметта на енциклопедиите и справочниците.

С Йосиф Сталин ситуацията е диаметрално противоположна: народът помни и уважава Сталин. Същият този народ, който по негово време минава през колективизацията, индустриализацията, чистките, минава през страшните поражения на 1941 година, преминава през половината Европа до Берлин. Народът е простил на Сталин своята болка и загубите, запазвайки уважение към сталинската твърдост, сталинското безсребрие и величието на СССР от сталинската епоха.

По отношение на Анатолий Борисович Чубайс народът отдавна е решил за себе си. Още приживе Чубайс е успял да стане символ на мошеническата и грабителска приватизация на народното имущество, и той ще остане като такъв символ завинаги. Може би няма толкова непопулярна фигура в Русия като Чубайс. Лидер на антирейтинга, шампион по антипатия. И ето че фамилията на Чубайс отново светна в новинарските емисии: „Защо обществото не разбира Анатолий Чубайс“. Водеща публикация в „Яндекс“ е: „Чубайс обвини руснаците в неблагодарност към олигарсите“.

Какво се е случило?

„Руското общество, в моето разбиране, е дълбоко инфантилно, то за 25 години не си направи труда да каже „благодаря“ на бизнеса, веднъж за всичко, което бизнесът е направил в страната,“ - казва Чубайс.

„Той (бизнесът) отново построи страната. Той възстанови безнадеждно рухналите съветски предприятия, той върна на хората заплатите, той напълни бюджета с пари. Той създаде източниците за това, интелигенцията да получава средства за поддържане на културата, науката, образованието.

И всичко това го направиха тези, когото обществото нарича олигарси - а друга дума за обозначаването на едрите предприемачи даже не са измислили“.

Ето това заяви Чубайс - и новините се изпълниха с „любов“ към този персонаж. Позицията на Чубайс е ясна - нея често я озвучават олигарсите, либералите, дейците от 90-те години от чубайсовата реколта - народът в Русия, един вид, не е правилният. Неблагодарен е. Не е разбирал, не разбира и едва ли ще разбере това благо, което са му донесли Чубайс и неговите довереници.

А пък мен ме заинтересува такъв въпрос - а защо изведнъж Чубайс реши да говори от името на едрия бизнес? Защо той решава да говори като морализатор, предизвиквайки остър пристъп на раздразнение на милионите руснаци, насочено към „едрите предприемачи“?  Нали е очевидно, че след думите на Анатолий Борисович, тези хора, за които „друга дума не са измислили“, народът ще ги възненавиди още повече - тук зависимостта е пряка, линейна.

Веднъж попитали Йосиф Бродски: как се отнася към колхозите - за или против? „А как към колхозите се отнася Евтушенко?“ - попитал поетът. „Той е против“ - отговорили на Бродски. „Е, щом Евтушенко е против колхозите, значи аз съм за“ - решително отговаря бъдещият носител на Нобелова награда за литература.

С Чубайс се получава именно така - щом той защитава някого - значи ние сме против него и против тези, които Чубайс защитава.


Не е сложно да намерим

биографията на Анатолий Борисович.

През 1977 година той завършва Ленинградския Икономическо-инженерен Институт (ЛИЭИ) „Палмиро Толиати“. През годините 1977-1982 пак там работи като инженер, асистент, от 1980 до 1990 година е доцент.

ЛИЭИ — това е Ленинградския Икономическо-инженерен Институт „Палмиро Толиати“. Аз също съм учил в това висше учебно заведение, завърших го през 1991 година. Нито съм виждал, нито съм чувал за Чубайс там - своята преподавателска дейност той води в друга сграда.

В навечерието на крушението на СССР Чубайс започва своята кариера на чиновник - през 1990-та Анатолий Борисович става заместник-председател на изпълкома на Ленсъвета, през 1990-1991 година е първи заместник-председател на изпълкома. От юли 1991 година е главен икономически съветник на Анатолий Собчак, кмета на Петербург.

Само след няколко месеца Чубайс прави голям скок към Москва, в министерско кресло - от ноември 1991 година е председател на Държавния комитет на РФ за управление на държавното имущество (ГКИ). По този начин той става главен „приватизатор“ на Руската Федерация - през 1992 година започва онази същата печално знаменита програма, в резултат на която, по думите на Чубайс, всеки руснак е трябвало „да получи ваучер за два автомобила Волга“.  За пет години са издадени 150 милиона приватизационни чека - нито една история за получаването на „Волга“ никъде и никъде не се наблюдава.

Откровението

Самият Чубайс се изказва относно миналата приватизация по следния начин, по-добре не може и да се каже.

„Приватизацията има много недостатъци: и икономически, и политически, и социални. Но тя има едно достойнство - тя се състоя. И това достойнство струва скъпо. В крайна сметка, това е по-добре, отколкото обоснована, ефективна във всички отношения и безпогрешна като модел приватизация, която остава като модел“ - твърди Анатолий Борисович.


Защо е трябвало прибързано да се провежда „сурова и недоработена“ приватизация, защо безпогрешният модел е трябвало да си остане само модел, тогава Чубайс не казва. По-късно казва - сиреч, ние не се занимавахме със събирането на пари, а с унищожаването на комунизма!

И не е било нужно да обяснява - народът го разбра и без думи. Ето при нашите съседи, в Китай не е имало никаква приватизация, затова и достойнствата там са съвсем други. Чубайсовата приватизация има само едно достойнство - тя се е състояла, а китайският модел предлага ръст на икономиката и тежест на Китай като световна държава, която не се отказва от своята история.

Но да се върнем към биографията на г-н Чубайс.

От 1993 година той започва и кариерата си на политик - става депутат в Думата. След което през целия си живот Чубайс ще бъде или просто чиновник, или чиновник от политиката.

Длъжностите, които заема винаги са ключови и основополагащи. Именно той координира финансирането на избирателната кампания на Борис Елцин на изборите през 1996 година. След победата Анатолий Борисович оглавява Администрацията на президента. А година по-късно, през 1997 година, Анатолий Чубайс е назначен за министър на финансите на Руската Федерация. През 1998 година той оглавява  РАО „ЕЭС России“ (Руско акционерно дружество „Единна Енергийна Система на Русия“) и започва да „реформира“ единната енергийна система на страната. Резултатът от тази реформа е видима за всеки от нас, когато си плащаме сметките за електричество. Забележително е, че самият Чубайс, на страниците на либерален вестник, привежда аргументи в полза на своите действия все в същия поразителен стил „учението на Ленин е правилно, защото е вярно“.

Ето какво пише той: „Главната цел на реформата бе осигуряването на инвестиционния тласък“.

Това е неочаквано - ние мислехме, че целта на реформите е намаляването на разходите и цените, ръста на производството на електроенергия. Не, оказва се, че „тласъкът е целта“. Инвестиционният! При тези действия и тази фразеология у народа се изгражда впечатлението, че „тласъкът“ обикновено се случва в Лондон, и обикновено след кражбата на държавни средства под формата на „реформи“.

„Преди десет години, през юни 2008 година, завърши най-важният етап на реформата на електроенергетиката на Русия - реорганизацията на РАО „ЕЭС России“. Отрасълът, считан за нереформируем монопол, контролиран от държавата, започна да се превръща в пазарен, основаващ се на конкуренцията и частната собственост“ - твърди реформаторът.

И какво даде вашата „реформа“? „Монополът - това е лошо“ - винаги ни учат „пазарниците“ като Чубайс. Може би, след унищожаването на монопола паднаха цените?

„Що се отнася до населението, то ръстът на цените за електрическа енергия през 2017 година, сравнено с 2008 година, е 107%, а нивото на потребителските цени за същия период е нараснало с 94%. По този начин, средногодишното повишение на темповете на ръст на цените на електроенергията за населението, в сравнение с инфлацията, е 1,2%“ - радва се Чубайс.

Те ти, булка, и Чубайсовден!

Оказва се, че след пазарните реформи за десет години цената на електричеството се е удвоила! Леле! А Чубайс изобщо не желае да види факта, че потребителските цени растат след ръста на цените на електроенергията, а именно електричеството и бензинът са двигателите на цените на всичко по света, в частност на територията на Русия.

А ние ще кажем: благодарение на „реформата“ на Чубайс цените на всичко в Русия постоянно растат - и краят на всичко това се не види.

„По данни на OECD (отчита се паритета на покупателната способност) през 2016 година нивото на цените за електроенергия в Русия е с 12% по-ниско от САЩ, с 65% по-ниско от Франция и повече от три пъти по-ниско, отколкото в Германия“ - уверява ни Чубайс.

Ето този метод винаги ме поразява: вземат се данни от някаква западна агенция и се опитват да убедят народа ни, че живее добре. Не разбира глупавият, какво щастие му е донесъл Чубайс. Не, народът всичко разбира - затова и ненавижда Чубайс като никого другиго.

„Анализът ни потвърждава, че през последните десет години няма никакви катастрофални ценови последствия от прехода към пазарно ценообразуване“ - казва великият реформатор.

Тази последна точка поразява изобщо. „Няма катастрофални последствия“ - значи реформата е успешна. Ето това е логика. А положителни движения има ли? Няма. Защо тогава беше нужно да се прави „реформата“?

Ще отговворя защо - за да бъдат предадени мощностите за производство на електроенергия в ръцете на западните компании.

И Западът е благодарен на Чубайс.

„Анатолий Чубайс има право да гласува от името на около 35% от акциите на РАО, принадлежащи на чуждестранни компании. Акциите съществуват под формата на американски депозитарни записи (ADR). Номинален притежател на ADR е The Bank of New York. А съгласно договора между РАО „ЕЭС России“ и Bank of New York право да гласува от името на притежателите на ADR еднолично принадлежи на председателя на РАО. Съвкупният обем на контролираните средства е 3,25 милиарда долара“ - по информация на вестник „Коммерсант“.

Само че един въпрос не може да ме напусне: какво отношение към бизнеса има Чубайс?

През целия си живот е продавал, а по-точно, раздавал на нужните хора държавното имущество. Занимавал се е с политика, бил е чиновник. Разпилвал е единната енергийна система на страната.

По-добре е да не говори от името на едрия бизнес - да не ядосва хората. Защото народът разбира. И помни всичко.


Превод от руски език Гияс Гулиев


 


Страница 2 от 292