Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЩЕ НИ АГИТИРАТ ПАК ДА ГОНИМ ДИВОТО

Е-поща Печат PDF

„Видяха едно око в бедняка и решиха и него да му вземат“…


Франс Тимерманс пристига у нас на 15.10.2021 г. за участие в дебат „Зеленият преход – решения и предизвикателства за България“ с мото: „СПРАВЕДЛИВ и успешен Зелен преход – новата национална цел пред България“. Мисията му е да ни обясни колко много сме закъснели със „зеления“ преход към нисковъглеродни емисии в енергетиката и колко много замърсяваме европейския въздух с въглероден диоксид. Ще ни заяви, че ако не загасим енергийното сърце на България – минно-енергийният комплекс „Марица изток“ – няма да получим т.нар. „европейска помощ за възстановяване и развитие“. С други думи няма да получим пари, за да заменим евтините, местни, лигнитни въглища със скъп, вносен, природен газ, който при изгарянето си емитира големи количества азотни емисии, а също и СО2 (макар и с 50% по-малко от нашите въглища), но няма да ни спести купуването на скъпите въглеродни квоти. Г-н Тимерманс ще ни посъветва да покрием плодородното, тракийско поле с фотоволтаици, които в денонощието ту дават ток, ту не дават, да задръстим прекрасното ни Черноморие с мачтите и перките на още по-несигурните вятърни генератори, които в годишен аспект не могат да достигнат и 16-17 % използваемост!

За съжаление българските „еко“ активисти, щедро заплатени с европейски „сребърници“, ще му пригласят като зелени папагали, „колко е мръсен въздухът над България и колко хиляди българи умират от СО2 в региона на комплекса „Марица изток“, въпреки че здравната статистка показва обратното – продължителността на живота в региона е по-висока в сравнение с други, където няма въглищни централи.

Мръсен е въздухът над София, Пловдив и някои други големи градове целогодишно, а над малките селища – през зимата, когато жителите им се отопляват на дърва и въглища заради непосилната цена на електрическия ток. Застроената /бетонирана и асфалтирана/ площ на България е между 3 и 5 %, в това число влиза и цялата национална пътна мрежа. Не може да се твърди, че въздухът на България е мръсен, защото на 5 % от нея е такъв, а това допускане е твърде условно, защото българските градове са озеленени, а в малките селища еднофамилните къщи са с цветни и зеленчукови градини в дворовете. Доказателство са вилите на по-заможните граждани, които са в селата в радиус от няколко километра от големите градове, където те бягат от мръсната градска среда през почивните си дни.

Европейските помощи съвсем не са безвъзмездни. Те преследват користни цели в полза на богатите западни държави. С т.нар.помощи ремонтираме и дострояваме българските автомагистрали не от грижа за българския товарен автопревоз. Българските автопревозвачи бяха отрязани от ЕК от превоза на европейски стоки под привидната грижа за здравето на българските шофьори.

Сега ни се предлагат помощи да затворим „Марица изток“ и да купуваме от западните държави фотоволтаици, батерии и вятърни генератори, които ще ни произвеждат несигурна електрическа енергия, която уж била по-евтина, но е в прекалено изобилие, когато не се търси, а когато е най-необходима - тя липсва (справка зимните и летните месеци в Англия, Германия, Испания, Португалия). За липсата й се оправдават, че слънцето не свети достатъчно дълго, а пък вятърът спирал да духа!?! Интересно е, че въпреки огромните фотоволтаични и ветро-генераторни паркове в Англия, Белгия, Германия, Испания, Португалия, Франция, цените на електрическия ток на енергийните им борси е много често по-скъп от тази в Полша, че дори и от българския, където сме закъснели със „зеления“ преход към беземисионна енергетика.

Англия, Белгия, Германия, Дания, Италия, Франция, Холандия повече от 250 години развиват индустрия, базирана на въглищата и на тази база са забогатели, докато бедна България се развива индустриално и ползва въглищата за производство на електрическа енергия едва от 70-75 години.

Съветват ни упорито и „щедро“ да се откажем от „питомното и да гоним дивото“ – да се откажем от собствения си единствен, евтин, енергиен източник, който ни гарантира сигурна, качествена енергия непрекъснато, целогодишно, въпреки че единствени в ЕС сме преизпълнили поетите си задължения да намалим емисиите на СО2 с 55 % спрямо базовата 1990 година, и въпреки, че българската зелена природа абсорбира над два пъти и половина емисиите на СО2 от българските енергийни, индустриални, транспортни и битови източници. Страната ни, която необосновано и тенденциозно се обвинява от наши и чужди „зелени“ политици и НПО-активисти, като една от най-замърсяващите страни в Европа, дели 62 място в световната класация с 42 млн.т. емисии на СО2 към 2019 г. заедно със „зелените“ Норвегия и Финландия, които при това са с 1,5 млн. по-малко население от България.

Големите европейски държави дори увеличават емисиите си на СО2 през 2021, докато България е намалила своите от 105 млн.т. през 1990 г. на 42 млн.т. още към 2019 г., т.е. с 60% и с 11 години преди 2030 г. – срок определен от брюкселските „зелени“ бюрократи.

Защо българските „зелени, екоактивисти“ си затварят очите пред тези факти и не докладват за тях на своите ментори от Брюксел?

Защо българските кандидат-парламентаристи не поемат задължение да гласуват мораториум върху търговията с емисии на СО2 у нас, докато останалите европейски държави не постигнат същата редукция на емисиите си на СО2, ако действително се говори за „СПРАВЕДЛИВ ПРЕХОД“? (Ако има справедлив преход ще има и национална такава цел).

Защо временното правителство, подкрепено от всички български евро-депутати, не започне дипломатически преговори с Европейската комисия, които да се продължат от следващото избрано, постоянно правителство за безплатни квоти за енергетиката и индустрията, както и за промяна на правилата в търговията с електрическа енергия, така че евтината да остава за българските индустриални и битови потребители, а останалата да се продава навън?

Това е национален интерес и трябва да се защитава, както от всички политици, независимо от партийната им принадлежност, така и от всички български, независими и неправителствени организации, а българските средства за масова информация да огласяват постигнатите резултати. Отговорите на поставените въпроси са актуални и не търпят нито отказ, нито отлагане. От тях зависи, дали ще се възстановим икономически, дали ще догоним в обозримо бъдеще средноевропейския жизнен стандарт и дали ще запазим младото поколение да остане в България.


 

ПОСЛЕДНАТА ВАРВАРСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

В официални документи се вписва, че България щяла да се постарае час по-скоро да възприеме „европейската ценностна система”. Заплашват ни, че в противен случай сме щели да останем „извън Европа”. Искат денационализацията да стане кротко, без съпротива, „цивилизовано”. А дали изобщо е възможно такова чудо да се случи! Вероятна ли е една баламска, безволева капитулация на корав народ с древна, уникална духовна култура? В името на какво?

Господа държавниците, които в последно време с ентусиазъм замислят и подписват поток от злепоставящи ни документи в името на по-скорошно наше „поевропейчване”, знаят ли по същество какво точно означава „западноевропейска ценностна система”? И дали са се опитвали да вникнат в естеството на нашата: не е ли и тя европейска? Каква е тогава? Африканска, азиатска? Не са ли осведомени, че именно българската оценъчна система има изключителна общочовешка значимост? Защо трябва да се подменя с чужда?

Не се съмнявам, че повечето от учените и овластените днес, които без да ни питат търгуват с всичко – и с духовните наследства на българския народ, на въпроси като моите не биха отговорили конкретно. Ще въртят, ще сучат и няма да признаят, че най-сложните, най-дълбоките проблеми не ги интересуват по същество. Все едно им е каква е била и каква ще бъде българската ценностна система. Повтарят като абсолютни истини неща, които пишат модни културолози по света – стратези на „новия световен ред”…

В крайна сметка на нашия народ целенасочено, системно се внушава, повече косвено, че е примитивна, неевропейска, нецивилизована маса. Нямаме си оригинални свои духовни устои, липсва ни необходимата вярна ориентация за родните, световните и вселенските значимости, затова все още сме негодни за „новия световен ред”. Хайде да се постегнем, да стигнем Европа, да догонваме и Америка.

Те – нашенските и чуждите наставници, непонасящи „национализма” ни, са се заели упорито да ни очовечават…

Преди няколко години разноцветните политически сили в хор повтаряха всекидневно, че трябвало да сме примерни, покорни, изрядни при изпълнението на всякакви условия, поставяни от „цивилизацията”, за да ни дадяла Световната банка повече пари. И не искаха да чуят предупрежденията, че Световната банка (както и МВФ) не се притичват да облагородяват, да спасяват, да подкрепят развитието на народите в криза. Те програмирано предизвикват кризи. Те просто гонят „свещените си интереси”. Те идват да грабят, да рушат, да изтощават и последните сили на малки, а и на големи народи. Крайната им цел е да бъдем трайно поробени. Разиграват ни с нечистите си пари, а Западна Европа бърза да ни натрапи некачествената си ценностна система.

Оценъчната ориентация на добрите, разумните, духом прогледналите хора в цяла Европа и в целия свят, е приблизително еднаква. Съвпадат „без договаряне” принципи, главни цели, практически норми. Различията са в нюансите, в акцентите, в неповторимото съчетаване на елементите, в степените на духовния обхват, в мярката за допустимост на доброто и разума в конкретната социална организираност – според специфичното предназначение на общността в рамките на човечеството… И тук с гордост ще отбележа, че единствено в България, още през 10 век, се наложи манталитетът на открития, благоразположения, добрия човек, наложи се като водещ, като трайна основа на народната духовна култура – с ясна, категорична насоченост срещу варварските оценъчни норми на „силните”. Богомилите наричаха „силните на деня” властващи дяволи. Ще подчертая отново тази толкова важна особеност: навсякъде другаде има авеловци, но и в духовната сфера властват критериите на Каин. В България и духовен елит, и будната част от обикновения народ поставят над всичко Авеловите мерки за нещата! Век след век у нас се дооформяше и утвърждаваше все по-надълбоко и нашироко същинското човешко оценъчно съзнание, „заквасено” с Вселенския разум. За мен тази истина е явна, не се нуждае от спорове и специални доказателства. Защото историята ни е пълна с всеизвестни примери, стига само те да бъдат

досегнати със светлина отвътре.

И когато тази вътрешна, лична светлина липсва, националният нихилизъм процъфтява. Професор Н. Г. в навечерието на 24 май 1995 г. с артистична жал заяви, че си нямаме нищо друго – „славянската азбука е единственият принос на България в световната култура”. И добавя във в. „Земя”: „Днес пак сме изоставаща провинция в света”. О, колко пакостни са такива учени хора! Покрусена провинцийо, ти и не допускаш, че извън теб, над теб в същата тази България си го има неизменно духовният център: родината ни открай време е един от духовните центрове на Земята. Тук е създадена не една – две са азбуките. Но азбуката сама по себе си е още нищо. Тя е само средство. И други народи са създавали свои писмени знаци. Разликата е ето тази: българската кирилица стана средство за изява на цялостно новаторско оценъчно съзнание, чиито критерии, упорито прилагани, въпреки неизбежните изпитания и страдания, биха могли да изведат всечовешкото битие към нова степен в развитието му. От България през 9-10 век тръгнаха могъщи духовни талази, които предизвикаха качествени промени в историята на Европа, а и по-надалече.

Оформянето и въздействието на българското оценъчно съзнание е един от значимите и величави процеси в световната история през последните две хиляди години.

Конкретни примери за опити да се втълпяват у нас елементи на европейската (западната) ценностна система има много. Ще посоча само един. От няколко години забързаните в „пътя към Европа” по разни поводи повтарят една английска формула: „Нямам приятели – имам интереси”. По-откровени нашенци я доразвиват. „Всеки гледа себе си…Такъв е животът – всеки срещу всички”.

Мярката на същинското българско оценъчно съзнание е друга: „Приятелството си е приятелство, сиренето си е с пари”. Това е по-висш тип реализъм – без характерната студенина и безогледност на „световните господари”. Техните „свещени интереси” се самопоставят над всичко, прегазват всичко по пътя си. Няма място за приятелство. Българинът съвсем не е балама – и той си знае интереса, но не иска да прегазва приятелството, човещината; над всичко поставя справедливостта. Тези баланси са възможни, когато има равнопоставеност, братско отношение към чуждия интерес, взаимно разбиране и отстъпчивост. „Чисти сметки – верни приятели” – ето това е характерно наша максима.

Българи ли са тези властващи днес люде,

които искат да изхвърлят питомното и се захласват по дивото? Защо със слугинско преклонение те приемат чуждата мъдрост (която често по същество именно мъдрост не е), а българската не оценят, отхвърлят я? Ще отговоря с въпрос: Защо магарето не чува славея, който пее на клона над главата му (или го чува, но му досаждат славеевите песни, както го дразни бръмченето на мухите)? Долови ли обаче издалеко, хее, чак отвъд границата магарешки рев, то се заслушва, въодушевява се, та чак започва да хълца от умиление. Па ревне в ответ от все сърце, с цяло гърло. Магаре магарето разбира…

Нашият човек с вродени безогледни вълчи нрави приема сентенциите на „силните” като таван на мъдростта. И като ги разпространява дори от трибуната на Народното събрание в тези мътни времена, подчертава назидателно, че са английски, френски, германски… Разговорът, според него, би трябвало дотук да свърши. Защото западноевропейско (по неговата логика) означава върховно, недостижимо, еталонно, супер…

Защо все още почти нищо не се говори за възловото място на „българския кантар” в оценъчната практика на човечеството? – Защото открай време всеки опит за коренна промяна в цялост на духа и стила на установения живот среща неразбиране, премълчаване, хули, омраза, преследване… И се надига тихомълком сатанинска, действена, тъмна воля за премахване, за смазване на качествено различното. Цяло хилядолетие оригиналното българско оценъчно съзнание предизвиква отвътре и отвън постоянни Каинови злоби.

През май 1995 г. във в. ”Вселена от тайни” (излиза в Асеновград) прочетох статия срещу богомилите. Рубриката – „Нечисти сили”. Заглавието – „Преклонение пред дявола”. Авторът – чужденец… Знайно е, че вдъхновени страници за богомилите са писани от наши и чужди автори в различни времена. Поп Богомил е наричан „благодетел на човечеството”. Но повече са авторите – хулители, като се започне с Презвитер Козма. Господата от въпросния вестник издирват и популяризират пасквили срещу едни от най-ярките революционери в духовната история на човечеството. Защо се опитват да натрапват и днес обратното, кривото, дяволското виждане? „Нечисти сили”, „дяволи” – това е нагло преобръщане на нещата с главата надолу. Какво значи дявол? Именно с дявола воюваха богомилите. И го правеха мъдро, конкретизирано, дръзко, неотстъпно. Това не се забравя, това не се прощава! Човекът за себе си – „силният на деня”, егоистът, бездуховният тип, суетният материалист, надареният със силен ум, който използва за хитрости и коварства силната и бързата си мисъл, изобщо агресивният, бруталният егоцентрик – това е ДЯВОЛЪТ. (Разширих определение, оставено от Петър Дънов). Богомилите днес ни призовават да оглеждаме първо себе си, както и околната среда днес, в този миг. Колко разновидни дяволи от двата пола шават пъргаво навред. Без опашки и рога, понякога така мили, сладкодумни като Тартюф, захаросано благи, обещаващи и в крайна сметка мамещи…Повече от хиляда години българският духовен авангард атакува това вечно изплъзващо се човекоподобие. По същото време представителите на „цивилизацията”, „господарите на света”, се самодоказваха като съвършени факири в умението користно да си служат с Бога!

Конфликтът между този свят и новораждащият се, разгръщащият се в „плътната материя” човешки свят под знака на Любовта, беше неизбежен, закономерен конфликт. И днес „господарите на света” не могат да се помирят с факта, че сияещото с нетленна светлина ядро на българщината носи недосегаеми богатства и енергии: духовна зрелост и непоколебимост в служене на истината, мъжествена воля за защита на всеобщи закони, презрение над суетата, над плячкосаните богатства, снизхождение и жал над илюзиите за материална сигурност и трайно плътско щастие…

В западноевропейски справочници срещу понятието „българин” можете да прочетете обяснение в смисъл на „опасен човек”. За кого опасен? Ами – за дяволите. За „силните”. За „господарите на света”. За наложения от тях варварски световен ред с луксозно изписаната фирма: ЦИВИЛИЗАЦИЯ.

Каква грандиозна битка, наистина, води почти сам истинският българин век след век!

Божи човеци се срещат, както вече подчертах, във всички общности по света. На тях им прави дълбоко, радостно впечатление всеки проникновен досег със същинска България. Ще цитирам думи, изречени пак по повод на 24 май 1995 г. В словото си Петър Увалиев между другото в СУ „Св. Климент Охридски” казва: „България – странна страна, в която ръст и възраст, крепка духовност и крехка държавност не се съвпадат и така озадачават стъписаните чужденци, че те просто не проумяват с какъв аршин да мерят нашата мяра…”

Нашата мяра не е просто различна,

тя е нещо като „контрастно вещество” в духовния свят на човечеството. Чудят се защо малобройният ни народ излъчва изобилие от „чешити” – оригинални типове, нестандартни характери, хора, които се движат със свои сили и със своя логика по свои си пътища. Сочат ни и като народ – атеист. Това е неистина. Вярващите в България са най-много. Но у нас от векове се прави разграничение между вяра и религия. Нашата вяра е най-свободната. Българското православие дава воля на отделния човек да избере свой път към Бога или даже да отрече на своя отговорност Божественото начало. Всеки сам да носи кръста си.

Над всичко обаче, като обща наша особеност, се очертава нагласата ни да вярваме в доброто, в разума, в красотата, въпреки всякакви тежки изпитания, въпреки че във вековете зад нас сатанинският дух плътно ни е обграждал отвред и ни е внушавал усещане за изолираност, самота и обреченост. Свободната вяра – рожба на спонтанни пориви към по-висш свят – това е излъчване на кръвта ни, неотменна даденост, която предопределя вътрешната волност и отговорността ни за останалия свят. (Не става дума за онази коварна отвореност, към която ни подтикват свръхбогатите, технизираните, хитруващите съвременни антихристи от разни „общества”).

Странностите оттук нататък се навързват и се взаимообуславят в логичен ред. В много случаи страдаме от недостиг на чувство за самосъхранение. Проявяваме, да речем, наивно доверие към другия човек – очакваме да срещнем в него Човека. Особено щедра е благоразположеността ни към чуждоземците. От друга страна обаче сме резервирани, недоверчиви, безцеремонни спрямо „посредниците” – онези самонатрапващи се Божи представители, които без задръжки воюват за по-голяма лична власт над човешките множества – в името на Бога!

Велика е нашата древна идея за правото на отделния човек сам да търси и да открива Божествения свят. Съответно лесно обяснимо е защо именно ние загърбваме „посредниците” като излишни. Дори само тези две важни причини са предостатъчни за постоянното съюзяване на разнотипни вътрешни и външни врагове срещу Българската държава на духа. Подобни възлови идеи застрашават с разпадане „големите игри” на дяволския земен свят. Те подтикват към презрение и волево възправяне срещу „силните”. У нас по древна традиция над всичко се поставя в крайна сметка духовната сила на конкретната личност. Йерархическата стълба, която чертае българското оценъчно съзнание, допуска на върха съвършени личности, на дело доказали нравствена чистота, мъдрост и съзидателно творчество. И няма значение дали тези хора са материално бедни или са богати, учени ли са или са неграмотни, царе ли са или са неизвестни личности. Това е пак изключителна качествена отлика. Защото почти навсякъде по света обществата са бивали и още са кастови. Съответно и съзнанието е „на етажи”.

Ние сме различни.

Ще кажете че в момента нашият живот се подрежда по логиката на „силните” – в противоречие с изтъкнатите горе особености и традиции. Да, така е. Защото живеем в хаос и анархия. Затова пиша тези редове. Като никога коварният напор да бъде променена самата ни природа сега е детайлно всеобхватен, програмиран със съвършена техника. Антихристите, разбира се, не обявяват намеренията, целите си, не признават крайния смисъл на мръсната война срещу нас.

Те не тръбят, че България е ненавистна за тях, недосегаема досега крепост, която те на всяка цена искат да разрушат, защото в нея се съхраняват кълновете на утрешната по-съвършена култура на човечеството; култура, която няма да оставя място за дяволи…

През последните няколко години мнозина от верните защитници на крепостта се отчаяха. Факт е: България се превърна в разграден двор, в безстопанствено подобие на държава. И сякаш оригиналното българско оценъчно съзнание вече е заличено. Сякаш няма надежда то отново да се възземе със силата си на вечен, неугасим огън. Сякаш рушителите всичко ще съсипят завинаги и хаотичните, противоречащи си елементи на чужди оценъчни системи ще превърнат нашата родина в нечий свят…

Българската държава на духа не е победена и не може да бъде победена! Именно сега тя се самоочиства. И чертае новите си, още по-обширни граници. „Не се гаси туй, що не гасне!” Разбира се, едно са трайните идеали, безграничните цели, друго нещо са мъчително бавните натрупвания на опитности за тяхното налагане в практическия живот степен след степен. Не може без периоди на пропадания, не може без падения. Това, което сега преживяваме, може да се сравнява само с вътрешния ни разпад в края на 14 век. Но светът отново ще види нашия жизнен светъл образ и чудото на поредното ни Възраждане.

Българският народ все по-масово ще осъзнава своята ярка самобитност и своите безценни духовни наследства. Но редом с това трябва да приеме драговолно съответните необичайно тежки отговорности. Отговорности, които прилягат само на един именно ИЗБРАН НАРОД.

Напразно се морят световните фарисеи и домашните безличия да отнемат от българщината неотнемаемото. „Благите българи” ще бъдат все така в авангарда на човечеството. Ще продължат кирило-методиевския и богомилския път. Той е единен. Все е „еретически”. Разделен е на две платна – „ляво” и „дясно”, но паралелни, без посока за връщане назад.


Юни, 1995 г.


 

НАЙ-ПРЕКИЯТ ПЪТ КЪМ БОГА

Е-поща Печат PDF

Инж. Симеон Славчев, председател на партия МИР (Морал, Инициативност, Родолюбие) пред „Нова Зора“, в разговор с Минчо Минчев


Минчо Минчев: Г-н Славчев, къде е партия МИР в този невъобразим хаос от прокламирани ценности? Едни „продължават промяната“, други изтъкват своята „протестна непримиримост“, трети – „атлантическият вектор на неотклонимата си демократичност“, четвърти и пети, да не се опитвам да „обхвана необятното“, както казва Кузма Прудков, са надянали „целофанената опаковка“ на порядъчност и почтеност. И всички са за кандидатурата на президента Радев. Вече прочетох някъде, че и вие го подкрепихте. Бихте ли се мотивирали защо, ако това е позиция на партия МИР?

Симеон Славчев: Струва ми се като най-важен последният въпрос. Да, ние, в МИР, като партия на новото поколение в обществено-политическия живот, твърдо и неотклонно подкрепяме кандидатурата на президента Румен Радев за втори мандат. В МИР преценихме много отдавна, още когато за президентските избори се говореше като за нещо не твърде актуално, че необходимото ново начало в икономическия, социалния и политическия живот в България, което е прокламираната основна цел на партията ни, е в пълно съзвучие със заявените позиции на президента Радев. Бяхме радостни да преоткрием в неговите думи нашата категорична позиция срещу корупционните практики в управлението на ГЕРБ, срещу социалното безчувствие и политическата безпринципност. Президентът заклейми всеки опит да бъдат събрани, в името на едно мнимо единение, и грабители, и ограбвани, а това, според нас, е най-вярната позиция.

В този смисъл личностните качества на президента Радев, неговата откритост и твърда непоколебимост, ни привличаха по същия начин, по който привличаха и всички честни, морални и родолюбиви българи. Ако не се лъжа нали тъкмо вие нарекохте президента Радев „генерал на надеждата“? За огромна част от народа той си остава такъв, колкото и да се стараят да бъдат разколебавани всички, които го харесват.

М.М.: Ако правилно разбирам, вие смятате промяната за действително възможна чрез национално-центричната роля на президента Радев, който е едновременно и аргумент, и основание на всички, които не са се разделили с надеждата...

С. С.: Да уточня с „надеждата за промяна“! Не защото, както е известно „надеждата умира последна“. Истинската промяна в България ще дойде, когато ние, българите, започнем да правим своя избор заради съдържанието, а не заради „опаковката“, която колкото е по-лъскава, толкова повече ни изкушава. Когато започнем да различаваме мошеника в този, който говори за почтеност и морал; когато издигнем личния пример в критерий за автентичност и мярка.

Бившите служебни министри Асен Василев и Кирил Петков, използваха четири месеца държавния ресурс, за да си осигурят популярност, и не спират да говорят за почтеност. Те обаче първо  трябва да отговорят на няколко въпроса. На първо място Кирил Петков трябва да отговори дали е подвел президента Румен Радев, подписвайки декларация, че е единствено и само български гражданин, преди издаването на Указа за назначаването му за служебен министър. Защото иначе излиза, че той говори за морал и почтеност, но всъщност е погазил законите и Конституцията на България. Нещо повече, той  умишлено е подвел президента на България, само и само, за да бъде назначен за служебен министър. А това нито е почтено, нито е морално.

М.М.: Добре де, да те попитам и аз като Беновска, Кирил Петков и Асен Василев търсеха ли контакт с партия МИР?

С.С.: Това, което се завъртя в публичното пространство беше чиста проба интрига. МИР е партия на моралните, на честните и почтените български граждани, и тя не дава регистрация, както мнозина други са склонни да правят това. Асен Василев и Кирил Петков обаче, поискаха от нас тъкмо това. И го поискаха публично. Това тяхно изявление показа на практика, че те не са подвластни на законите на България. В това число и на Закона за политическите партии. И че са готови на всичко само и само да бъдат във властта.

М.М.: Не ми разказвай за Закона за политическите партии, че ще започна да ти го декламирам.

С.С.: Тогава не можеш да отречеш, че те не тръгнаха с „равен старт“ като нас, например. Василев и Петков придобиха популярност на гърба на служебното правителство и най-вече на гърба на президента Радев. Нещо повече, погазвайки законите и морала те видяха, че могат да сърфират върху мощната  вълна на надеждата, и да използват тази надежда на удавника, за свои лични политически цели и амбиции. Няма как обаче партия МИР да я хванеш в такава неморална подмяна. За нас никога не са били празни думите морал, инициативност и родолюбие. Пътят, по който те поемат, не е за нас. Друг е нашият път.

Ние привлякохме голяма част от експертния потенциал на България и тези експерти вече са част от екипа на МИР. А това не само ни радва, но и ни задължава. Ние се стремим да обединяваме моралните, честните, почтенните български граждани, които искат реално да се борят за истинската промяна в България.

М.М.: Вече говорихме за това, но нали МИР беше първата партия, която подкрепи президента Радев, когато официално заяви, че ще се кандидатира за втори мандат?

С.С.: Така е, но тогава правителството не беше служебно, а беше на ГЕРБ. А Петков и Василев бяха министри назначени от президента. Те, образно казано, светеха и светят с отразена светлина. Използваха чуждия авторитет, а както и да погледнеш, това не е морален и почтен начин за влизане в политиката.

М.М.: Аз не мисля, че това е всичко. Те вече заявиха своята позиция по много други въпроси. Чух например, че площадката на АЕЦ  „Белене“ не е вече актуална, след аварията с Фокушима. Изказаха се, макар и уклончиво,  за признаването на еднополовите бракове, за Истанбулската конвенция, а Асен Василев, заяви открито, че сме били в пълна зависимост от САЩ и трябва да изпълняваме всичко, което те искат от нас, иначе за два-три дни и сме приключени. В този смисъл те не само ползват авторитета на президента Радев, но и открито ерозират неговия образ и го провалят дори. Мнозина все още вярват, че „Продължаваме промяната“ е негов проект. Според мен е тъкмо обратното, защото по дух и манталитет, проектът е само „гола кука“, на която е предвидено да клъвнат шараните. Такова отношение към народа могат да имат само хора, чието верую се побира във философията на израза: „Нищо лично! Просто бизнес!“

С.С.: Отговорът на такива „хардвардци“ може да бъде само един: ние сме в защита на националния интерес. А това значи да останем при моралните ценности, които са ни съхранили като народ, при традицията, чието основание е потвърдено от самия живот.

М.М.: Напълно съм съгласен. Това е необходимото отрицание на безнравствеността. Само дето и на сън ме преследват думите на Захари Стоянов. Онези, за „чревото адово“. Имам предвид почти пълната безизходица, в която се намира Отечеството ни. Качиха България на кръста с усърдието отново на т.нар. политически елит, рекрутиран от метрополията, по пътя на отрицателната селекция. Този елит може да бъде безпогрешно разпознат по своето безогледно престараване и продажна покорност пред своите господари. Като представител на младото поколение на политически деятели, как вие, от МИР, мислите, че бихме могли да променим съдбата, която са ни отредили?

С.С.: Първото и най-главно условие е да бъде осъзната опасността не като възможност, а като реалност. Второ – да бъде отстранен т.нар. политически елит на прехода. Имам предвид клиентелистките партии, чиято идеология е просто далаверата. Независимо с какви етикети се декорират и в кое семейство на европейските партии членуват, по същество те са откровено компрадорски, а то значи и антинационални. Последната резолюция на Европарламента, която бе подкрепена не само от Станишев и Йончева, но и от Радан Кънев, от Искра Михайлова, от Илхан Кючук и пр., ги охарактеризира недвусмислено. Какво означава да подкрепиш еднополовите бракове, когато Конституцията на Република България, и особено решението на Конституционния съд, са категорични в своите императиви?

М.М.: Г-н Славчев, надявам се, че отчитате факторите, които заставят или приучават тези лица да не си спомнят кой и за какво ги е изпратил в Европейския съюз? Докато тук, не  само ние, с вас, водим ариаргардни боеве, нашият демократичен авангард в Европейския парламент, се оказва, че вече е сложил оръжие, а на генерал-щабните му карти границите са вече изличени и самата територия е предадена към т.нар. региони. Това се оказа твърде перфиден способ при демонтажа на националните държави.

С.С.: Тези фактори са добре известни: „пари, пари, пари и пак пари!“, както според Ботев, бил казал Наполеон. Аз не мога да говоря за конкретни персонални зависимости, защото тази тайна я знаят само тайните ведомости на фондации и агенции. Бенифициентите обаче стават все по-много и все по-ненаситни, и това е видимо с просто око. Особено НПО-тата, действащи в обществена полза.

М.М.: Да разбирам ли, че изразът „обществена полза“ трябва да бъде поставен в кавички?

С.С.: Да, кавичките са съвсем на място. Защото тъкмо НПО са средстата за отслабване на имунната съпротива на нацията.

М.М.: Казват, че на Филип Македонски са думите, че „няма крепост, която да не може да бъде превзета от едно магаре натоварено със злато“.

С.С.: Кандидати за магарета много, въпросът е кой ги товари.

М.М.: Само германските фондации действащи на територията на България са четири: „Конрад Аденауер“; „Фридрих Еберт“, „Фридрих Науман“ и „Ханс Зайдел“. Има дори и фондация „Роза Люксембург“. Това обаче не са партийни фондации, както можеш да си помислиш. Това са фондации, които са си поделили политическото пространство уж по идеен (партиен) признак. Всъщност, всички те имат една цел – налагането на т.нар. европейски ценности. Вече стана дума за тях. Парите обаче са на германската държава и те осъществяват нейната политика, и се отчитат единствено пред нея. За Сорос с неговото „Отворено общество“, за „Америка за България“ и за тути кванти, няма смисъл да говорим. Има кой да товари магарето. Има и с какво. Но аз ще попитам с въпроса на Радичков: „Какво да кажем ние, с гайдите?“, дето ни вълнува какъв е образът на бъдещето?

С.С. В бъдеще е почти невъзможно да се мине без сблъсък. Все по-настоятелно ще се чувства необходимостта от защита на народността, на държавността, на нацията, на родът и семейството. Все по-осезателна ще е заплахата от анихилиране на българщината. И единственият съюзник в това отношение може да ни бъде само неподозираната и неотчитана към този момент енергия, съхранена в недрата на народа. Необходима е българоцентрична външна политика, равно отдалечена от Брюксел и от Вашингтон, и от... Москва.

М.М.: От Москва вече успяха да ни отдалечат до степен, че днес там ни наричат „юдите на славянския свят“.

С.С.: Това в никакъв случай не е политика на официална Москва. Това са оценки на престараващи се публицисти. И тук ги има, и както се вижда, не липсват и там. Между България и Русия обаче има културни, исторически и духовни взаимовръзки, които са незаличими  във времето. Те са най-прекия път до Бога. Нали един поет беше казал, че „Русия граничи с Бога“.


 

ДА ОТВОРИМ СЪРЦАТА СИ ЗА ПРАВДАТА

Е-поща Печат PDF

Свободата има много измерения, но само един вековен императив: „Всяко нещо си има граници!“ Така са мислили древните римляни.

Последната година буквално изуми културния свят. Сякаш никога в България не ги е имало кирилицата и светите братя Кирил и Методий; нито великия подвиг на Княз Борис Първи-Михаил, нито Златния век на Средновековната българска литература, нашата вечна гордост; нито Съединението, белязано с мъжеството на българина, сринал несправедливия Берлински договор на Великите сили; нито след него и Сливница, с „децата бурливи“ на майка България; нито Люлебургас, Одрин, Дойран, Каймакчалан и Завоя на р. Черна; нито Дравасоболч или доблестните победи на храбрия български войник през Втората световна война; нито Лайпциския процес и Георги Димитров, вдигнал накрак прогресивните хора на Европа срещу надигащото се нацистко високомерие; нито чутовната епоха на съзиданието в социалистическа България с нейните невероятни постижения в индустрията, техническия прогрес, машиностроенето, завидното българско производство на оборудване за космически полети през ХХ век. И още, и още... Списъкът е дълъг и предълъг. Трябва обаче отново и отново да бъде четен и препрочитан, и запомнен добре.

Още в зората на Възраждането отец Паисий възкликва: „Ти, българино, знай своя род и език...“

Но времето захладня, наметнахме ямурлуците на забравата и сенките плъзнаха – плътни и лепкави, и все по-често – страховити. Но примерите за родолюбие, доблест и чест, не свършват. Например доайенът на 7-о Народно събрание Йосиф Петров издигна глас от парламентарната трибуна: „Народните представители, които са гамени, да отиват на улицата и да върлуват там!“ Чуха ли го, така и не се разбра, но и до днес друг Йосиф Петров не се намери. А виж, гамените, с лопата да ги ринеш.

Свобода на словото ли? Да, но и отговорност за всяка изречена дума. Иначе става слободия, а тя нищо друго не носи, освен мрак и отчаяние за всеки здравомислещ човек.

Безкрайно много са произведенията на институциите, които ни занимават с явлението безотговорност. Уж духовен човек, писател, бившият премиер на Великобритания Уинстън Чърчил, се произнася за България след започването на бомбардировките, твърде бездуховно и безотговорно дори за един държавник, божем, демократ: „...За да падне България, трябва да падне София. Тя трябва да бъде изравнена със земята, а в развалините й да се засеят картофи!“ Оказва се, че този прочут мъж просто се изказва неподготвен. Той няма и понятие като какво е това България, българите, децата й, бъдещето им, което значи и моите деца. Тази земя никога не е чакала добро от чуждоземци като него. Неговият предшественик Лойд Джордж във Версай, през 1919 г., направо искаше да затрие България.

Американският филм „Един картоф, два картофа“, най-пълно изобразява какво е това несправедливост и гражданска безотговорност. Вярно е, че ни занимава с частен случай на една нещастна семейна трагедия, която обаче разкрива как законът може да бъде нож с две остриета. Обобщението е, че няма правда за обикновения човек. Но днес и при нас не е по-различно: едни избори, втори избори, а сега и трети! Надминахме двата американски картофа. Думите са бледи да изразят недоумението на културния човек от това, което се е случило и се случва в България. Чудо невиждано! Една високоразвита индустриална аграрна страна само за три десетилетия беше превърната в посмешище, в безгласно и услужливо кошче за боклук на цяла Европа, че и на държавите от третият свят, на които довчера помагахме – с опит, с кадри, с устрем и воля. А днес, „Празна Мара, тъпан била!“ Не пазарище, а позорище стана и най-висшия орган на страната ни. И гърми, и тръби от трибуната празноглавият триумф на празнословието.

Направо ни подпалиха чергата днешните херостратовци. Народът псува наум, стиска зъби и юмруци, чупи пръсти пред глад и немотия. Но срам нямат народните избраници – наддумват се и мислят, че са интересни, а то нито интелекта им интелект, нито разум имат, нито грижа за бъдещето на този народ. Само една зашеметяваща наглост и смайваща безотговорност. Отвсякъде видно безродие и все по-страшно невежество и болни амбиции, сякаш светът започва с тях и след тях няма да го има.

Но и това ще мине. И правдата все ще намери онази тревясала днес пътечка, по която ще излезе на белия свят. Имаме вяра и тя ни крепи: „И бронебойни патрони за нея, няма открити, няма открити!“, както го е написал поетът на всички български времена Никола Вапцаров.

Един друг писател, финландецът Вяйно Линна, е автор на великата тетралогия „Тук, под полярната звезда“. Тя е преведена на почти всички културни езици. Преведена е и на български, но кой знае защо само том Втори. Та, Вяйно Линна пише:

„...Законът – конче от дърво,

накъдето мен ми скимне,

там го карам, с болшинство

от ОВЦЕ без име!“

Защо ги пише тези неща ли? Иде ред отново да кажем думата си и трябва да помним, че бюлетината може да се превърне в онази зла думичка, с която да бъде изтрита България от географската карта на света. Трябва много да се внимава да не сбъднем мечтата на чуждоземния правител Чърчил: „България ли, нея просто не трябва да я има на картата!“

Да, рядко ни е отминавало Злото! Додето правдата скита боса из тръстиките, вземи се в ръце, българино, защото твоята беда е и нейна беда! Отвори сърцето си за правдата и я пусни в своя дом!


Търговище,

септември, 2021 г.


 

АБОНАМЕНТ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

През 2021 г. често се обръщахме към вас да ни подкрепите в абонаментната кампания. Остана неизпълнена задачата за 1000 годишни абонамента. Това наложи след 18 години непроменяна, цената вече да бъде 2 лв. Повече от всякога обществото ни се нуждае от убедени защитници. Не само защото годината е особено важна, с избори за парламент и за президент, а защото за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини, все така продължава да бъде ограничено. Абонаментът за сега е най-сигурният начин,  „Зора“ да участва в битката за България. Отново ви призоваваме: във всяка пощенска станция може да осъществите вашата подкрепа с абонамент до края на годината, както и за следващата. Също така можете да направите абонамент за 1 месец, за тримесечие и полугодие.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е 311.

Абонаментът за един месец е съобразно броя на вторниците в него. Цената на един брой вече е 2 лв.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

Можете да се абонирате и в офисите на ДОБИ ПРЕС. Редакцията на вестника има договорни отношения с тази фирма.

Същото може да направите и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1377, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан точния адрес и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 


Страница 2 от 444