Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПАРАД НА ПОБЕДЕНИТЕ

Е-поща Печат PDF

По Първи май си казах, че ни трябва нещо ново, различно от традиционните манифестации - нещо което да ни събуди, да взриви барута, доколкото е останал в хората. Време е за Парада на ПОБЕДЕНИТЕ - на жертвите на Победилия Преход.

Някой трябва да призове и извади на площадите ония, които години наред - три непосилни десетилетия - бяха обругавани, унизявани, обеднявани, оскотявани. Тази Манифестация на Победените ще бъде нещо страховито - докато те се влачат мълчаливо пред очите ни. Крайно време е за този техен Поход, защото и времето им свършва.

 

Кеворк Кеворкян


Летоброенето на Парада може да започне на есен – 10 ноември е напълно подходяща дата за това. В Политическата Секта няма да има особени спорове около нея, понеже всички там са незаконни деца на Прехода. Всички имат принос към Погрома на Победените. Кой каквото можа, направи - според собствената си скромна кройка. Бяха по-изобретателни само в краденето, но тук винаги е така.

Всички се наиграха до насита - докато се точеше Голямото Пропадане. И дори не се сещаха да уредят един Парад. И ето ни сега нас, с тази спасителна идея.

Реализацията й няма да е лесна - тя ще бъде истинско предизвикателство, няма да е достатъчно рутинното въображение, занаятчийските напъни на нашите политикани няма да са достатъчни. Нужни са сценаристи с бунтовно мислене - и обезателно трябва да са достатъчно гладни.

Те трябва да са наясно с прокуждането на Народа, в превръщането му в една тълпа, която мълчаливо се влачи към Края си.

Първият Парад може да се състои още на 10 ноември 2019-а. Къде трябва да се проведе софийското/централното шествие? Празното място на бившия Мавзолей изглежда напълно приемливо, хубава метафора ще се получи: „тогава“ са манифестирали пред една празна, както се оказа, идея; сега пък ще се завлачат пред Тоталната Празнота, част от която е и животецът на милиони хора у нас.

Онзи ден пак ни посетиха: милион и половина българи живеели под границата на бедността! Повтарят ни го, сякаш, за да не забравим. За останалите няколко милиона също не бива много-много да се замисляме.

 

Това не е нормална статистика, тя има друго предназначение - да открие тайната, заради която оцелява българското племе. Този фокус е интересен, особено за политиканите ни. Но как може да бъде представен той на Парада, с какви средства? Нямам представа.

Дефилето може да се проведе и пред някаква временна конструкция. Понякога, когато въображението е в затруднение, се явяват някои ефектни идеи, донейде груби, но поне ясни, например - това може да е една гигантска клетка, може да е и от злато, и в нея да се разположат Първенците на Прехода.

Звучи заплашително, но пак ще има мераклии да се кипрят в Клетката, пред която се влачат Победените. И ще прииждат те на талази, грабнали останките от живота си.

Парадът може да бъде открит от каре маршируващи скелети - толкова на брой, с колкото е намаляло българското население през последната година, това ще бъде и текущият отчет на демографската криза. Мълчаливо ще преминават скелетите, заедно с оглозганите си мечти…

След това ще видим постиженията на здравеопазването - това ще е сравнително лесно: 200 клетници ще носят един безжизнен апарат за цинтография; зад тях няколко гигантски екрана ще припомнят на Клетъчните Хора рекордите ни по смъртност. Отговорник за мултимедията - комисарката Габриел.

Сценарият трябва да предвижда рязка смяна на настроенията в Парада - за да не скучаят Клетъчните. Затова следва каре от Черносотници/ Наемници на Лъжата от всякаква порода. Весела групичка малоумници, ухилени до шия, славословят Рая, който обитаваме.

 


И после прииждат пенсионерите - живите мощи на Победата. Това шествие ще се точи най-малко шест часа - почти колкото парадите на Путин. Там поне оплакват победите си, а ние тук и себе си не смеем да оплачем.

Отново следва рязка промяна: възхвала на чуждестранните инвестиции - тя трябва да бъде поднесена въздържано, но убедително. Например - виждаме робини от шивашки цех в Радомирско, натъпкани като сардели в един товарен асансьор - там ги криел собственикът грък, когато социалните идвали на проверка в предприятието.

Ред е на карето на Бодростта, на необяснимото за българския разум веселие - това на циганите; тях не успяха да победят, няма и да успеят. „Чае шукарие“ принуждава дори скелетите от първото каре да се заклатят доволно.

Ехти циганското веселие - и на този фон учители носят няколко хиляди фотоса на закрити училища, превърнати в руини. Клетъчните прегръщат деца-математици и дори са се накичили с медалите им.

Сетне… После…

Накрая специално каре от подбрани Скелети вдига Клетката на Победителите и понася Клетъчните към Рая…

Циганското веселие е отминало. На площада остава да се търкаля един въпрос: Къде отиват Клетвите, с които ви проклинат?


 

 

КОНФРОНТАЦИЯТА

Е-поща Печат PDF

140 години дипломатически отношения между България и Русия

 

Русия и Българската криза 1886-1896 година

 

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България от 1885 г. и последвалата само след 2 месеца Сръбско-българската война, детронирането на княз Александър Батенберг е третото голямо събеитие, което привлича вниманието и на българската и на европейската общественост.

Особено интересна е позицията на Стефан Стамболов, който по онова време е третата по значимост фигура в политическия живот на страната. Докато Петко Каравелов като министър-председател проявява колебание и не знае какви действия да предприеме, за разлика от него Ст. Стамболов решава да направи всичко възможно, за да върне прогонения княз обратно в страната и той да продължи да изпълнява своите функции на държавен глава. Събитието го заварва отново в родния му град Велико Търново. След като научава за станалото в София, първото нещо, което прави е да получи по-подробна информация от София, както и от другите краища на Княжеството. Това му отнема близо цяло денонощие стоене през телеграфа в Търново, откъдето той отправя десетки запитвания до столицата и други градове, както и до началниците на гарнизоните. Информацията, която получава е твърде противоречива, особено от страна на военните. Част от тях го известяват, че вече са положили клетва за вярност пред детронаторите. Това усложнява картината. Когато парламентарният шеф  разбира, че повечето от командващите различни гарнизони са останали верни на княза, решава да действа за завръщане на сваления княз, който междувременно е откаран в Ливадия, в лятната резиденция на руския цар. Паралелно с това парламентарният шеф разпорежда за оттеглянето на временното правителство, възглавено от митрополит Климент, което то и прави веднага. Сформирано е ново правителство начело с П. Каравелов, което Ст. Стамболов също не харесва и настоява, и за неговата оставка.

(Бързаме да вметнем само, че така председателят на Народното събрание се отблагодарява на своите преки предшественици – водители на Либералната партия, благодарение на които от обикновен адвокат (при това без необходимата правна квалификация), се издига стремително бързо по стълбицата на държавната йерархия. Първо се раздели със стария Драган Цанков, който го посочва за свой кандидат на поста председател на IV Обикновено народно събрание в края на май 1884 г.) и след като не получава необходимата за това подкрепа от новоизбраните депутати, привърженици на П. Каравелов, премина на страната на последния, който след назвачаването му  за министър-председател, посочва него за свой кандидат за високия парламентарен стол, в новоизбрания парламент).

Дружбата на Ст. Стамболов с П. Каравелов се оказва неискрена, нечестна  и твърде краткотрайна. Достатъчен е само един повод, за да се раздели и с него, което и прави през август 1886 г. след детронирането на княз Александър I. От този момент насетне между двамата политически съмишленици зейва дълбока пропаст, която остава незапълнена до убийството на Ст. Стамболов (юли 1895 г.).

 


Акцията около завръщането на княза

продължава близо две седмици. През цялото това време фактическото управление на Княжеството е изцяло в ръцете на парламентарния шеф Стефан Стамболов. Както се казва, той коли и той беси. Цялата администрация е поставена в негова услуга, което му позволява да прави каквото си иска.

Изненадата за главозамаялия се Ст. Стамболов идва от от там,откъдето той най-малко я очаква.  След като посреща княза в Русе, изтощен от безсънни нощи, той решава да поотдъхне малко. Точно през този кратък промеждутък от време Ал. Батенберг изпраща телеграма до руския император, в която му заявява, че тъй като от Русия е получил българската корона, ако не тя го одобрява повече за български владетел, ще й я върне веднага. Руският самодържец му отговаря незабавно, че той не може да одобри оставането му повече в България.Изправен пред тази категорична позиция князът решава доброволно да абдикира от престола.

Когато Ст. Стамболов узнава за извършената от княза постъпка, изпада в силен гняв, но е безсилен да предотврати станалото.Никакви молби и увещания от негова страна  не са в състояние да разколебаят княза, в резултат на което на 25 август 1886 г. той напуска не само трона, но и България. Своите функции на на държавен глава Батенберг поверява на Регентство в състав: Ст. Стамболов, П. Каравелов и подполкожвник Сава Муткуров.

На 16 август 1886 г. е съставено и ново българско правителство, възглавено от д-р Васил Радославов, който подобно на Ст. Стамболов, по котерийни съображения, също изоставя П. Каравелов, и се прикачва към колесницата на своя нов попечител - Ст. Стамболов. Тъй като и тази дружба е твърде користолюбива, тя също не просъществува дълго. При спречкване двамата  политици се разделят в края на юни 1887 г. Д-р В. Радославов напуска капитанския мостик на правителството и минава в опозиция на Регентството (1886-1887) , а след това е опозиция и на първия стамболовисткши режим (1887-1894).

Като държавна институция,

формирането на Регантството

е предвидено в Търноваската конституция. То е временен орган само при два конкретни случая: при  смърт на държавия глава, когато неговият наследник е малолетен и когато монархът е заставен да напусне престала по едни или други причини, както в случая с Ал. Батенберг. Работата следователно не е в съставянето на самото Регентство, а в това какъв вътрешен и външнополитически курс то ще води. Това е и главната причина, поради която П. Каравелов не пожелава да остане в неговия състав и побърза да се оттегли (есента на 1886 г.)

Според основния закон избор на Регентството може да стане само от Велико народно събрание. Свикването на такова събрание се налага и от избора на нов владетел на българския престол. Поради всичко това, Ст. Стамболов, който на практика еднолично се разпорежда с предостнавената му власт, решава новото Велико народно събрание. да бъде избрано в най-скоро време.

В Санкт Петербург наблюдават внимателно развоя на вътрешнополитическите събития в България и не крият своето отрицателно отношение съм суетенето и шетнята на Ст. Стамболов. Проличава очевидната тенденция, че в София ще се търси решение на държавната криза в противовес с очакванията на Русия. За да не се допусне такова развитие от руска страна се предприемат незабавни ответни действия, за предотвратяване на избор за III Велико народно събрание. С тази нелека задача, поради отсъствието на официален дипломатически представител в София е  натоварен генерал Н. В. Каулбарс, руски военен аташе във Виена).

Мисията Каулбарс

Името на генерала не е неизвестно в България. Знае се, че той е брат на Александър В. Каулбарс, военен министър за кратко в българското правителството без министър-председател (21-23 юни 1882 г.) Освен това и самият той е изпълнявал други мисии в България. През 1883 г. посещава Княжеството във връзка с уреждане положението на руските офицери в България В резултат на тази мисия е подписана военната конвенция между Княжеството и Русия. Две години по-късно (декември 1885 г.) генералът отново е в България, този път за да участва в международна комисия във връзка с уреждане на българо-сръбските отношения след края на Сръбско-българската война. По негово настояване сръбските войски са принудени да се изтеглят първи от Видинско – преди българите да напуснат завзетия Пирот. Идването на ген. Н. В. Каулбарс през септември 1886 г. е трето поред в България. Задачата му е да упражни влияние пред Регентството, което да отложи изборите за III Велико народно събрание. След като се запознава с негативната позиция на най-висшета държавна институция, генералът решава да потърси подкрепа от  правителството на д-р В. Радославов , без да си дава сметка, че по онова време то не е нищо двруг освен една марионетка в ръцете на всесилния регент Ст. Стамболов.

От своя страна министър-председателят д-р В. Радославов полага максимални усилия, за да осеути намеренията на високопоставения руски емисар. Предварително са изпратени правителствени чиновници в градавете, където генералът възнамеряваше и да произнесе публични речи, с които да запознае българската общественост с позицията на Русия.

Престоят на Н. В. Каулбарс в България се оказва твърде краткотраен – не повече от месец време. След направените от управляващите в София драстични спънки, след нанесения побой на охранител на руското консулство в Пловдив и отказът на правителството да накаже виновните за случая лица, той преценява, че мисията му в България  повече е безпредметна. В началото на ноемри 1886 г., заедно с другите членове на руската дипломатическа мисия напуска пределите на страната. На практика това означава прекъсване на дипломатическите отношения между двете държави – твърде рядък случай в дипломатическата и политическа история в Европа, тъй като се отнася до две държави, една от които с кръвта на свои войски бе осободила другата от чуждо иго преди само около десетилетие.

В обятията на Буриан

Станалото събитие рефлектира по различен начин в двете държави. За Русия България не представлява особен фактор, който да повлияе върху насоките на нейната външна политика. Дори и след извършеното през 1885 г. Съединение, по своята територия Княжеството не надвишава размерите на една средно взета по размерите си руска губерния. При това тази територия е лишена от каквито и да било природни ресурси. Единственият блатоприятстващ фактор е стратегическото разположение на Княжеството в центъра на Балканския полуостров, което го поставя в непосредствено сношение с останалите балкански държави – Османската империя, Сърбия, Гърци и Румъния. От особено значение за руската дипломация представлява и непосредствената близост на България до Егейско море, към което погледана Русия е обърнат отдавна.

В Санкт Петербург си дават сметка, че и дума не може да става за превръщането на Българското Княжество в „Задунайска губерния“. Единственото нещо, което желае руската страна е управляващите в България да не провеждат враждебна полика спрямо нея.

Точно това не иска да прави и Ст. Стамболов. Той обаче прокламира за основен курс в своята външна политика  отстояването на националната неизависимост на България, като под това разбира отдалечаването й от Русия. И съвсем не отчита без да разбира, че по този начин я тласка в обятията на западните велики сили, които бяха наложили разпокъсването на България по време на Берлинския конгрес от 1878 г.

Това е пътят, по който именития български държавник Стефан Стамболов се превръща е нещо като кукла на конци в ръцете на австро-унгарския дипломатически агент Стефан Буриан, заел своя пост в София през 1886 г.

Новият княз Фердинанд Сакскобургготски

Тъй като главната задача на Регантството е изборът на нов български владетел, повече от столетие вече се спряга легендата какви мерки са предприети в тази насока. В сформираната от III Велико народно събрание парламентарна делегация, са включени д.р Константин Стоилов, Димитър Греков и К. Калчев (или Хаджикалчев). Делегацията посещава някои от европейските държави, сред които  и Австро-Унгария. Изборът й пада на – принц Фердинанд Сакскобургготски неин поданик. Дали е случайно това?

След като изборът на новия български владетел вече е факт се сформира високопоставена делегация. На първо място сред включените  е самият Ст. Стамболов. При среща на яхтата на пристанището във видин става едно събитие, което е по повод разочарование у първия регент. Делегацията носи да връчи на Фердинанд  униформа на български генерал, тъй като съгласно Търновската конституция той ще бъде  върховен вожд на българската войска както във военно, така и в мирно време. За изненада на присъстващите принцът забелязал, че на калпака липсвало перо  и поискал такова. Незабаво. Това принудило присъстващия Сава Муткуров да свали перото от своя калпак и да го даде на бъдещия български княз.Отделно от това Ст. Стамболов не харесал и твърде женствения вид на новия български избраник. Както твърдят някои от неговите биографи, той бил казал на придружаващите го следните пророчески думи: „с този принц ще има да берем много ядове“.

 


Но за връщане назад и дума неможело да има. Младият австриец е отведен в старопрестолния град Търново, където полага изискваната от Търновската конституция клетва, а от там  и в София. където се настанява в княжеския дворец.

Първата му работа след стъпването на българския престол е да назначи ново правителство, на което да се опре в бъдещата си дейност. Информиран добре кой е факторът, допринесъл най-много за избора на на българския престол той поканва Ст. Стамболов, да възглави кабинета. Пак от няои от съществуващите биографи научаваме, че последният уж не искал да се нагърби с тази отговорност, но след като бил заплашен от княза, че щял да абдикира от престола, склонил. Така се поставя началото на първия стамболовистки режим, който ще управлява страната до май 1894 г.

Макар че в първите няколко години Кобургът предпочитал да остане в сянката  своя пръв съветник, в С. Петербург са твърде наясно за

същността на станалите събития.

Те правилно са преценили, че главният фактор във вътрешната и външната политика на Княжеството няма да бъде Ст. Стамболов, а имено княз Фердинанд. Давайки си сметка от къде идва той, Русия не крие, че тя няма да одобри неговия избор като владетел на българския престол. Това означава, че Кобургът не може да бъде признат за законен български княз и от останалите велики сили, тъй като   по силата на Берлинския договор, изборът на новия княз в България трябвало да бъде одобрен от всички велики сили и покрай тях и от султана, който и след станалото Съединение от 1885 г. продължава да се счита за сюзерен на българите.

В своята политика за отстояване на „националната независнимост“ на България, като министър-председател Ст. Стамболов продължава да се държи враждебно спрявмо Русия. В Санкт Петербург обаче не отговарят по същия начин. Там е възприета линията на изчакване, когато някои нови събития сами биха наложили промяната на този курс на българския министър-председател . Такива наистина не закъсняват и идват  от там, от където най-малко се очакват – от страна на самия Кобург!

Истината налага да кажем, че въпреки неблагоприятното впечатление у Ст. Стамолов от неговата личност и поведение, като министър-председател той полага всички усилия като отговорен министър, за да наложи княза като първостепенна фигура в цялостния политически живот на страната.  Той си представя , че съдейства за укрепване на държавните устой в Княжеството, без ни най-малка да допусне, че сече клона на който се намира. В началото на 90-те години на ХIХ в. князът дава да се разбере, че не желае да бъде повече под на своя пръв съветник снянка и че е време да поеме изцяло в своите ръце юздите на държавното управление-. Тези амбиции у княза нарастват още пове след решението да се ожени и  да създаде

своя династия в България.

Колкото и странно да изглеждат тези напъни на Кобурга, Ст. Стамболов не само че не им се противопоставя, но и прави точно обратното – старае се да ги удовлетвори напълно.

 

Главната пречка, която възпира утвърждаването на княза е , че  както своя предшественк княз Александър I Батенберг, така и той е от друго, неизточноправославно, вероизповедание и като такъв попада е под ударите на чл. 38 на Търновската конституция., в която ясно е записано: князът трябва да изповядва вярта на мнозинството от българския народ. Изключение от това изискване е се прави само за първия български княз, ако той не е източноправославен. За де премахне това препятствие Ст. Стамболов свика ново IV Велико народно събрание (1893 г.), което променя посочения член на Търновската конституция в угода на княз Фердинанд Сакскобургготски.

В Санкт Петербург запазват своето пасивноно поведение и продължават да очакват други, по-благоприятни събития. И такива не закъсняват. Макар и твърде млад за годинине си Кобургът до съвършенство е прилагал задкулистните макиевелистки методи и хватки. Фердинанд безспорно си дава сметка, че първия стамболовиснтки режим, който наистина допринася толкова много за утвърждавето му във вътрешнополитическия живот на страната, в същото време  е и главната пречка за неговото признаване като законен български владетел от външния свят. Промяна в тази насока князът може да очаква само ако спечели благоволението на Русия. При наличието на Ст. Стамболов в управлението на стратната промяната в негативната позиция е твърде илюзорна. Отделно от това, премиер министърът, отдавна му бе омръзнал с нескритото си опекунство над него и Фердинанд, поради което отдавна търси начин как да се оттърве от Стамболов. До началото на 1891 г. това е просто невъзмможно, тъй като министър-председателят държи в свои ръце двете силови министерства – Вътрешното, което сам той командва и Военното,което бе поверено на генерал Сава Мукуров, негов близък приятел от детинство (и двамата родени вТърново) и станал междувременно съпруг на една от сестрите му. При това положение, всяко посегателство върху Ст. Стамболов щеше да бъде пресечено мигновено.

В началото на март 1891 г. ген. С. Муткуров неочаквано умира. На неговия пост е назначен младият майор Михаил Савов, който до този момент е познат повече като военен технократ, който не питае вкус към политическата дейност. Поради тази причина кандидатуртата му не е долюбвна както от министър-председателя, така и от княза. За да се оттърве от него  в началото на пролетта на 1894 г. Кобургът предизвиква една интрига, която довежда до отстраняаването на военния министър, достигнал вече до чин полковник.За нов титуляр на Военното ведомство е поставен полковник Рачо Петров. Той също не се нравеше на министър-председателя, но пред дадените му от последния клетви за „вярност“ и силните настоявания на княза е принеден да отстъпи и да даде сътласието си, за неговото включване в кабинета.

От този момент, чрез Рачо Петров, князът придобива власт над Военното министерство, с което дните на оставането на Ст-. Стамболов на власт са вече преброени. През май 1894 г. министър-председателят става жертва на друга интирига, в дъното на която отново е Дворецът. Това предизвиква правителственият шеф да реагира незабавно, прибягвайки до своето изпитано средство - заплашването на княза с оставката. За разлика обаче от всички други, случаи този път князът не отклонява оставката.  Ст. Стамболов е истински изненадан, но връщане назад няма.По негова команда са свикани група политически съмишленици в столицата, които се явявят пред Двореца с искане князът да не приема подадената вече оставка. По заповед обаче на военния министър Рачо Петров една войскова част веднага разгонва стамболовистката групичка. Така всесилният до този ден диктатор се оказва вън от управлението на страната.

Сметките на Фердинанд, че  премахването на омразния за С. Петербург министър-председател ще отпадне незабавно и негативната позиция на руската дипломация спрямо него като владетел на Княжеството не се оправдават.

 

За Русия отстраненият Ст. Стамболоов не представляваше повече интерес, но тя продължава да гледа на Кобурга като на политически противник, натрапен на България от западните сили. И най-вече от главния нейн съперник на Балканите – Австро-Унгария. Поради тази причина дори и след извършената правителствена промяна в София през май 1894 г. негативната позиция на С. Петербург към княза не се променя. Русия умее да чака и за да се сдобие с толкова желаното от Фердинанд международно признание. Щеше да му се наложи да прави нови жертви.


 

МАЙДАНИ ИЛИ САМО КОНСПИРОЛОГИЯ?

Е-поща Печат PDF

От 2007 г. сме евроатлантизирани, минимум по нормативни документи и щатни чиновници. Но за 9 години управление ГЕРБ не успя да реализира поне един от своите 3 външнополитически приоритети от 2009 г.: пълноправно членство в Шенгенското споразумение, членство в ЕИВС (еврозоната), премахване на мониторинга на ЕК.

В казионната, във финансираната от чужбина „неправителствена” и останалите разновидности на мейнстриймова пропаганда зачестяват апелите за борба против фалшивите новини. С прозрачния намек, че такива са  единствено инсинуираните от Русия и Изток, без да бъде визиран Китай. Нито САЩ, нито Турция, нито инфоизточници от североатлантическия Остров или пък „Deutsche Welle”. Въпреки революционния скок на дигитално-информационните технологии качеството, прозрачността и главна тематиката на инфопотока са преобладаващо политико-идеологически обвързани. А обективната медийна информираност на редовия читател е по-ниска дори с тази до 1989 г., въпреки рязко променените характеристики. Ако се абстрахираме от примитивната ретранслация на вътрешнополитическите теми, във външнополитическия информационен сектор преобладават официозно протоколните, «разнообразявани» от цензурирани  вести на равнище - от държавна радиоточка а-ла XX век, до полумахаленски обективистични клюки. Те са главно за САЩ и Западна Европа. Най-често са скучни и не интересуващи почти никого. Преведени са от АП, от 2-3 европейски и една турска агенции, но задължително са идейно издържани и обезпечаващи прехраната на многочислените медийни смехурковци и наемци.

@Европейската тематика

(ЕС, Брекзит, 26 май - избори за ЕП) се застъпва у нас напоследък пропагандно-професионално. Дава се екран на двама-трима представители на правителството и на кандидати за ЧЕП-ове, разбирай членове на Европейския парламент, т.е. евродепутати. Липсват сериозни политико-икономически анализи и коментари за ползите и щетите от членството ни в ЕС. Освен това, както и преди, няма пледиране за национално-европейски позиции. Във връзка с пакета по мобилността Макрон българският ТВ-зрител и читатели бяха системно дезинформирани от кога и защо се стигна до «про-отчетническата активност» на настоящите български ЧЕП-а (минус 3-ма). Бе премълчано, че от 2 години насам представителите на правителството в комисията по транспорта на ЕК и висшестоящите органи, вкл. в Европейския съвет, не се блокирали щенията Макронови. А той на наш гръб си гради имидж в ЕС, след като дори не успя да се помири убедително с жълтите жилетки, например. По сходен начин стоят и нещата с по-нискокачествените храни за България и «Нова Европа».

Цензурирана и «деислямизирана» бе и информацията за пожара в Нотр Дам, освен в статиите на С.Николов «Как да дешифрираме поуките от пожара в катедралата Нотр Дам?” (№1) в Експерт-БДД/20.04.2019 г. В многобройните ни и еднообразни медии почти няма публикации за другите нови ДЧ (държави-членки) на ЕС. Или ако има, те са епизодични или тенденциозно «правилни» по €-$ - Матрицата на Брюксел, Вашингтон, Берлин, Париж. Както например има дефицит от информационни материали за нашите сравнително по-равностойни и по съдба съюзници и партньори Полша, Румъния, Литва, Латвия, Естония. Освен, че те се чувствали най-осезаемо застрашени от Русия. И протоколни сведения след избори, главно в първите две ДЧ от тях + визитите на високо казионно равнище. Почти нищо не се среща за други ДЧ от последната широка вълна в ЕС: Малта, Кипър, Словения,освен маркиране на двустранни политконтакти «на ниво».

Какъв ти морал, каква ти отговорност?

За Вишеградската четворка се пише по-често, но също в рамките на представите на «Коминтерна на Вашингтонско-Брюкселските централи» за статуквото на В 4. И за очакваното послушание от страна на новаците пред волята на утвърдените водещи демокрации – мощните предимно екс-колонизаторски метрополии. Емблематична е откровената оценка за тях на Георги Константинов (Анархията), дългогодишен политзатворник и емигрант: «Смешно е да търсим от Запада морал и отговорност. В по-далечното минало те бяха колонизирали света. Броят на техните жертви по времето на колониализма с нищо не отстъпва на жертвите на болшевизма. Какъв морал – нали бяха съюзници със Сталин и с него разделиха Европа, а нас ни поднесоха на Кремъл...”(вж. интервюто му от 20.03.2017 г. във faktor.bg и др. СМИ).

И преди повече от ¾-ти век нашите деди бяха чували лозунги като сегашния за изключителността на една държава «над всичко», но с всевъзможни средства. Глобалните финансисти пък смятат, че с парите имат правото да контролират света.

Родните медии и про-казионната част от социалните мрежи не потвърждават опасенията на любителите на конспиративни тези в 4-те централноевропейски (ЦЕ) държави, че в последно  време «демо-империите» се опитват «да дисциплинират» вишеградци, особено по темите: приемане на афроазиатски нашественици от техните бивши колонии, на пактовете на ООН по бежанците и мигрантите; на Истанбулската конвенция, уеднаквяване на данъците и реализация на всички нужни стъпки за превръщане на ЕС в политико-икономическа  федерация под ръководството на тандема Берлин-Париж+Стара Европа и «Атлантико-Пацифика». Ако се наложи тази цел да се постигне дори и с майдани?

В прегръдката на big brother

Към «своеволията» на Варшава и до известна, по-малка степен към Букурещ, Брюксел е по-толерантен предвид безкритичното им послушание отвъд Атлантика и мястото им в бъдещи планове на САЩ за европейското устройство + традиционната им подозрителност към Русия.

 

д-р Огнян Гърков,

с л.д.р. посланик, член на БДД


 

 

ШАРЛ ДЬО ГОЛ – ПРЕЗИДЕНТЪТ НА ПЕТАТА РЕПУБЛИКА, ПРЕДВЕСТНИК НА “НЕЛИБЕРАЛНАТА” ДЕМОКРАЦИЯ?

Е-поща Печат PDF

Преди петдесет години генерал Дьо Гол напусна президентският пост. Днес щяха да обвиняват основателя на Петата република, че не зачита свещената правова държава.

Това беше преди петдесет години. Беше преди век. Или беше преди хиляда години! Президентът на Френската република напусна поста си. Ненадейно. Заради един изгубен референдум. Без увъртане, без обвинения срещу несъвършенствата на всеобщото гласуване, без коментари за качеството, възрастта, образователното ниво на избирателите. Цинцинат се върна към плуга си.* Той се казваше Шарл дьо Гол. Парадоксът беше огромен: човекът, когото упрекваха за условията на връщането му във властта през 1958 г., даде урок на всички свои критици, по демократична безпогрешност а те го сравняваха с Наполеон III или с Мусолини.

Той даде пример, който нямаше да бъде последван: през 1992 г. Франсоа Митеран обяви, че няма да подаде оставка, дори ако Договорът от Маастрихт бъде отхвърлен. През 2005 г. Жак Ширак не напусна поста си, въпреки провала на референдума  за европейската конституция. През 2007 г. Никола Саркози (подкрепян от почти всички депутати от десницата и левицата) преоформи отхвърления от народа текст в текст, който националното представителство, прие.

 


Когато говорим за криза на демокрацията, винаги трябва да се връщаме към извора. Когато говорим за Петата република, трябва да не забравяме, че вече не са същите институциите. Когато говорим за референдум по гражданска инициатива, за да се оплачем, че избирателите не могат да изразят волята си между две президентски кампании, трябва да припомним, че до неотдавна те можеха, да постигнат промяна на мнозинството между парламентарните избори и референдумите, и дори оттегляне на държавния глава. Това се наричаше Петата република. “Жискар я разруши от суета, Митеран от гордост, Ширак от нехайство”, казваше с горчива прозорливост Мари-Франс Гаро.

Свещената правова държава

При генерал Дьо Гол Конституционният съвет не цензурираше закона, гласуван от народните представители, в името на “велики принципи”, които тълкува по усмотрение. При генерал Дьо Гол чуждестранни съдии не диктуваха нашето поведение в името на “човешките права”. При генерал Дьо Гол чуждестранни технократи не управляваха нашия франк, нито френската индустриална и търговска политика.

Днес Дьо Гол щеше да бъде обвиняван, че не зачита свещената правова държава, т.е. управлението на съдиите. Той имаше своя собствена йерархия:

“Първо Франция, после държавата и накрая правото”.

Щеше да бъде смятан от медиите за популист, от Еманюел Макрон за националист, за колбертист от либералите, за демодиран от прогресистите, за “позорен представител на белия патриархат”, въпреки че е който той даде право на жените да гласуват, за ислямофоб от антирасистите, защото не иска неговото село да стане “Коломбе-с-двете-джамии”*.

Днес Дьо Гол щеше да бъде захвърлен в позорния кюп на апостолите на нелибералната демокрация, скъпа на Виктор Орбан. Просто защото смяташе, че демокрацията е власт на мнозинството, а не тирания на малцинствата в името на велики принципи.

 

Превод от френски:

Петко Петков

 

* Луций Квинкций Цинцинат – 519 пр.н.е.; † 430 пр.н.е. римски консул през 460 пр.н.е. и диктатор през 458 пр.н.е. и 439 пр.н.е.

* Игра на думи на Colombey-les-Deux-Mosquе`es (Коломбе-с-двете-джамии) с Colombey-les-Deux-Е`glises (Коломбе-с-двете-църкви), селото, където Дьо Гол е погребан - бел. пр.


 

 

АЗ ЗАГИНАХ КРАЙ РЖЕВ

Е-поща Печат PDF

Аз загинах край Ржев,

сред блатата и мрака,

в пета рота, сред рев

на жестока атака.

 

Не видях светлина

и не чух как се гръмна –

стръмнина, тишина,

като в пропаст бездънна.

 

И в живота безкраен,

до последния ден,

нито знак, нито спомен

ще остане от мен.

 

Аз съм там, дето пие

корен тихия дъжд,

дето облак се вие

между хълмите с ръж,

 

дето будят петлите

всичко в ранния час

и прелитат колите

със свистене край вас,

 

дето нощем реката

водорасли преде,

дето мама, горката,

и до днес не дойде.

 

Вие, живи, кажете

как сред страшния ад

изведнъж в боевете

се прочу Сталинград.

 

Фронтът бе до безкрая –

като рана червен.

Аз умрях и не зная

Ржев дали е спасен.

 

Удържахте ли, наши,

Дон и донската степ?

Този месец бе страшен.

Беше боят свиреп!

 

Нима в калната есен

разгроми ви врагът

и към Волга понесен,

той проправил е път?

 

Не! Колоните вражи

удържа флангът ляв,

инак мъртвите даже

ще потръпнат от гняв.

 

Че с единствена радост

всеки срещна смъртта –

за родината паднах,

но спасена е тя!

 

Помрачняха очите

и сърцата мълчат,

за проверка тръбите

вече други зоват.

 

Всеки орден, успехи,

ще са, живи, за вас.

Но едничка утеха

ще остане за нас:

 

за родината скъпа

че вървяхме на смърт,

че гласа ни замлъкнал

помни родният път.

 

Устояхте ли, братя,

до последен боец,

че е страшно с проклятие

да те спомни мъртвец.

 

Това право свещено

кой ни даде, защо –

знам, горчиво е то,

но за нас отредено.

 

От четирсет и втора

във земята съм сам.

И какво ли е сторено

по-нататък, не знам.

 

Студ и зной, боеве,

смърт или изневяра?

Но дано да не е

против нашата вяра.

 

Може би след това

с Дон врага ни сте спрели

и в тила на Москва

пак за нея сте мрели.

 

И зад Волга със плам

сте дълбали окопи,

и сте стигнали там,

дето свършва Европа.

 

Нека знаем все пак,

че е бил несъмнено

там последният знак

в тая буря военна.

 

Къс земя посред мрака,

от врага непревзет,

откъдето в атака

пак да тръгнем напред.

 

Че зад вас, зад браздата,

се е леел метал

и прорязвал мъглата

със огньове Урал.

 

И врагът под картеча

е отстъпвал без ред.

Братя, може би вече

и Смоленск е превзет;

 

и със битки преминали

през калта и снега,

край граничната линия

днес громите врага!

 

Може би...Изпълнете

клетвата до един –

край Москва в боевете

споменахме Берлин!

Братя, вие връхлитате

на врага крепостта.

Де да могат убитите

да заплачат в пръстта!

 

Де да можем сред степите

от салюта велик

ние – глухите, слепите,

да възкръснем за миг.

 

О, приятели верни,

в тези тъжни поля

чак тогава безмерна

радостта би била,

 

радостта с неотменна

кръвна част и от нас,

от смъртта с покосени

наша вяра и страст!

 

Бяхме живи и падахме

честно в боя суров,

всичко свое раздадохме

със синовна любов.

 

Вие днес сте стопаните

и не с укор към вас

днес обръщам се аз

за смъртта и за раните.

 

Братя, тази война

тъй жестока и дива,

бе за всички една,

за умрели и живи.

 

И от живите няма

днес длъжници пред нас,

нали с нашето знаме

тръгна всеки от вас,

 

та за делото скъпо,

за съветската власт,

едва крачка пристъпил,

да умре като нас.

Аз – на Ржев във земята,

друг лежи край Москва.

Де сте, воини братя,

кой от вас оживя?

 

В градове милионни,

по села, у дома,

в боеви гарнизони

и на чужда земя?

 

Чужда, наша – не зная,

цяла в сняг или цвят...

Аз живот ви желая

от отвъдния свят.

 

Завещавам ви, братя,

светло щастие днес.

За родината свята

Да се трудите с чест!

 

Приемете човешки

всички трудни съдби

и победата тежка

без излишни хвалби.

 

И пазете я свята

всеки миг, всеки час –

като спомен за брата,

мрял за нея и вас!

 

1945-1946

 

Превел от руски Андрей АНДРЕЕВ

 


 

 


Страница 2 от 270