Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РУСОФОБИЯТА КАТО АНТРОПОЛОГИЧНА КАТАСТРОФА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 2

 

И затова тук идва моментът за

„кратко методологическо отклонение”,

което привидно ще ни отдалечи, а реално трябва да ни доведе до средоточието на темата.

- Днешното секуларно съзнание на модерната (или постмодерна) култура няма сетиво за огромния океан на богословската култура, който не е пресъхнал, а е просто скрит и недостъпен за съзнанието на модерния човек. През оптиката на модерността океанът на християнската богословска култура е просто невидим. Това, впрочем е валидно и в по-широк смисъл: традиционността е принципиално невидима за модерността; целия свят, който ние днес посочваме, описваме, тълкуваме, прославяме или заклеймяваме като традиционен, няма нищо общо с действителната Традиция – просто защото след победата на модерността традицията изчезва от зрителното поле на модерния изследовател и той насочва своето изследователско внимание не към действителната традиция, останала далече отвъд неговия изследователски хоризонт, а към вътрешно произведени модерни артефакти, за които има негласна конвенция, че „това е традицията”. Разбира се, светът на Традицията си остава там, където е бил винаги – скрепен не от Времето, а разделен от времена, обединен не от Действителност, а представляваш синтез от различни действителности и разбира се неосъзнаващ себе си като традиционен, защото традицията, осъзнаваща себе си като традиция е модерен фалшификат, т.е. е мъртва. По този начин традицията може да осъзнае себе си като традиция, само в бързопреходния миг на своето изчезване. Именно тази интелектуална оптика на модерността е причина грамадата от интелектуални натрупвания, датираща от повече от две хиляди години да не е достояние на съвременника. Точно поради това  Умберто Еко, Карл Попър, Пауло Куелю, Джоуан Ролингс и Дан Браун са законодатели на модерната интелектуална мода, докато Платон, Дионисии Ареопагит (или Псевдо-Дионисии, по избор), св. апостол Павел, св. Максим Изповедник и огромно количество други блестящи интелектуалци и пълноценни творци днес са или неизвестни или се възприемат като никому ненужни интелектуални вехтории. Тези „вехтории”, обаче са не толкова далеч в миналото, в календарен смисъл, те са не толкова „назад” - в диахронен смисъл, колкото са днес, тук и сега, но са „отдолу”, не като диахронно начало, а като синхронно основание и фундамент на целия културен комплекс, наричаш себе си Модерност. Така св. Григорий Богослов 9 и бл.Августин, например, са не „дълбоко назад” във времето, колкото дълбоко в основанията – с други думи привидно изхвърлената в миналото традиция, победена от хода на Модерността, всъщност съсъществува с тази модерност. Нещо повече, тя не просто съсъществува с Модерността, в нейните забравени смислови основания, оставайки си там, тя е актуална, насъщна и продуктивна като по този начин тя е единствения идеен източник и идеаторен двигател на Модерността, захранвайки я със своята интелектуална енергия. Обратно, когато отслабне връзката на модерността с нейните неосъзнати традиционни корени, става налична прословутата постмодерна ситуация (Лиотар)10 и започват много странните спорове относно това, дали Модерността е изпълнила задачите си и в този смисъл е победила, или напротив, победата тепърва й предстои.

Доц. Валентин ВацевИменно заради всичко това, следва да се съгласим с един от основополагащите принципи на фундаменталния германски мислител, изследовател на историята и на философските основания на правото Карл Шмит11.

„Цялата съвременна хуманитаристика се състои от секуларизирани теологични категории” - твърди Карл Шмит. Методологическото значение и смисъл на този фундаментален принцип е много трудно да се подцени. От гледната точка, която тук ни интересува, той означава (освен всичко друго, разбира се), че истинското разбиране на съвременната хуманитаристика, действителното проникване в смисъла на категориалния апарат на съвременното обществознание задължително предполага не просто „хвърляне на един поглед” към богословската съкровищница на християнския свят, а пребиваване в този свят с цел разбиране на основния въпрос – какво е било преди секуларизацията, например, кой е богословския еквивалент, например, на секуларната категория „слава и почит”12 и мн.др.

Именно това откритие на Карл Шмит заедно с изключително интересните и фундаментални евристични идеи на Дж. Милбанк 13 представлява евристичната и методологическа опора на по-нататъшното изложение. Какъв е животът на категориите преди секуларизацията? Как процесът на секуларизация е видоизменил, прекодирал или дори заличил реалното проблемно значение и смисъл на фундаментални категории на европейската културна вселена?

Изучаването на секуларизирания разум

дава възможност да бъде изследвана методологическа ситуация, при което е нарушено формалното правило, известно още от древността като „принцип на обемността”. По същество това правило не разрешава между понятията да има знакови отношения и чрез своята всеобщност то функционира като всеобщо задължителен логически принцип. Отчитането обаче, на факта, че повечето модерни хуманитарни категории са резултат от секуларизация на богословски категории дава възможност да се открива между категориалните структури на човешкото мислене специфични знакови зависимости: „понятийния комплекс Х, всъщност не отрича, а реализира понятийния комплекс У”; фактически, тук става дума за функционирането на вече открити в други области на познанието, т.нар. „превърнати форми” (от К Маркс)14 – когато един понятиен комплекс съществува чрез друг понятиен комплекс и не толкова го разкрива, колкото го прикрива.15

Този подход дава възможност изследователят да се съобразява както със самосъзнанието на определени езикови и понятийни комплекси (т.е. с тяхната автодискрипция), така и с техния реален смислов генезис, който обаче не винаги „помни самия себе си“.

Именно в този смисъл и в този методологичен план съвременните русофобски идеологически конструкции се разкриват като многократно превърнат израз (форма) и резултат на отдавна отминали във времето (но и до днес лежащи в дълбоките основания) духовни и интелектуални събития, които дори и ако са известни, не изглеждат по никакъв начин свързани със съвременните русофобски продукти.

Така например, няма никаква очевидна връзка между съвременната строго секуларна русофобия като разгърнат идеологически апарат на Запада (и предимно на англосаксонския свят), използван за целите на самообосноваването и самоописанието на този свят, от една страна, и от друга – великото разделение (великата Схизма), настъпила на превала на вековете между първото и второто хилядолетие на нашата ера. Това фундаментално събитие (именно в смисъла на Събитие – нещо състояло се в сферата на Смисъла, което трае във времето и задава смислови хоризонти за всички участващи в това събитие, както и за всички техни исторически приемници)16 е не просто водораздел на религиозния живот на европейския духовен свят, но и на цялостната европейска култура – това е разрушаване, разцепление на единното дотогава християнско пространство на Смисъла и Спасението. Именно в рамките на това събитие са зададени генеративните механизми на осмисляне от тогавашния (но и от днешния) европейски човек на своя свят, заедно с механизмите, по които той е осмислил сам себе си.

Тук става дума за събитие, чието огромна и основополагаща важност почти не може да се вмести в рамките на модерния секуларен език; изключително важни страни на това събитие-травма остават неизбежно извън способностите на съвременното секуларно съзнание да осмисля и разбира.

От гледна точка на съвременната светска способност за разбиране става дума „просто за един догмат“, който не би трябвало да засяга никой, който не се чувства съзнателно приобщен към християнското светоусещане.

Примитивно казано, спорът е „само” относно идеята и структурата на Божеството, в неговата триединна форма, с особен акцент, все пак, не толкова върху тринитарната проблематика, колкото върху пневматологията. На този етап на изложение на проблема интереса и способността на секуларното съзнание да разбира е вече решително изчерпан – „вехти богословски спорове, които днес не касаят никого”.

А това вече е дълбоко заблуждение от най-лош тип, защото е и самозаблуждение, забрава на забравата. Всъщност, великото разделение в християнския свят се появява по повод приемането или отхвърлянето на една привидно проста формула – принципа на filioque. И това, разбира се, съвсем не е интелектуално-технологична доктринална дреболия, която да може да се изтласка на периферията на дебата или да се изолра чрез “епохе”, за да може дебатът все пак да продължи.

Чрез приемането или отхвърлянето на тази формула се разпада самия християнски дискурс, появяват се два различни християнски дискурса, като участниците в тях дори и при наличие на най-добра воля, запазвайки формално белезите на понятийното единство са осъдени на същностно неразбирателство. Причината е проста – приемащите и отхвърлящите принципа filioque противопоставят две различни концепции за природата и същината на Светия Дух.

 

 

Този въпрос се оказа, че не може да бъде решен с употребата на логически средства, дори и чрез пределно прецизиран категориален апарат, защото Светият Дух (със своето разбиране) принципно предхожда всички категориални конструкции. Нещо повече, ангажирането с различни представи за природата на Св. Дух води не само до фундаментални, съдържателни различия, но също така и до фундаментални методологически перспективи, до ангажиране с методологически техники, които са не само принципно несъвместими, но са и по същество противоположни – катафатичността и апофатичността не могат да не се различават и не могат да се взаимозаместват.17

Трансхуманизъм или раждането на химери

Чрез „различията”, които се проявяват в живата християнска църква по повод т.нар. filioque не просто се набелязват, но в действителност се конституират две радикално несъвместими и в много отношения стигащи да противоположност богословски перспективи.

Тук не е необходимо да се изследва още веднъж многократно обсъждания и осмислян въпрос за непреодолимите богословски различия между православната и латинянската богословска перспектива.18 Това, което касае изследването ни, обаче, е отдавна известния факт (примерно от времената на Св. Василий Велики), че - просто казано - между богомислието и човекомислието има изключително твърдо детерминирана логико-методологическа и смислова връзка19. Непрекъснато забравяния, но основополагащо важен културно-исторически и методологически принцип гласи, че различните теологически перспективи генерират неизбежно различни антропологически перспективи. Казано съвсем семпло и примитивно, представите на човека за Бога произвеждат ipso facto представи на същия човек за себе си (разбира се, този принцип може да се „чете“ и в обратен ред).

В резултат на разминаването между православието и латинянството (което, както знаем, предпочита да нарича себе си католицизъм) се развиват не просто две концепции за природата на Божеството (и по-специално за начина на разбиране на Светия Дух, както и на отношението на същност и съществуване изобщо), но също така поради посочения по-горе принцип, обективно се произвеждат и две различни практически функциониращи и за съжаление несводими една към друга представи за смисъла и значението на думата „човек изобщо”, но и още по-конкретно за това какво означава фундаменталната хуманитарна категория „личност”.

Така великата схизма е и антропологическа катастрофа. Двете антропологически перспективи живеят заедно или в съседство, те взаимно се чуват, но все по-често не се разбират и по правило имат все по-малко какво да си кажат.

За съжаление тук е безпомощна както логиката, така и дипломацията, а секуларизираното понятие за „Човечество” (чийто обхват и граници, а също и смисъл и същност принципиално не се поддават на уточнение), разбира се, не е в състояние да бъде мост и посредник между двете практически идеи затова какво е Човек и по-важно - Личност. Всъщност, понятието „човечество” е методологически резултат от невъзможността реално да се съчетаят двете представи за личност – на източното и западното християнство. Именно затова тази категория (човечество) е толкова безпомощна в абстрактността си и в своята зле прикрита безсъдържателност. Съвсем очевидно изобретението на новото време „homo sapiens равно на човек и обратно” е безпомощен опит на секуларния разум да се занимава с човекомислие, „освободено от всяко богомислие“. Така се стига до различни смехотворни, жалки и унизителни формули за същността на човека от рода на „човекът като осъзнала се маймуна”или наукообразно и претенциозно като „осъзнаваща себе си форма на съществуване на високоорганизирана белтъчна материя”. Оттук се появява и секуларното понятие за Човечество. Това понятие, лишено от онтологическа дълбина, подлежи (като че ли е резолюция на Съвета за Сигурност на ООН) на непрекъснати дежурни промени – от обема на понятието човечество отпадат някои същества, но се включват други, а цялото понятие е на път да  премине своята логическа смислова граница и да се излее в своя дериват-отрицание „трансхуманизъм” – нещо, което звучи вълнуващо, но е решително неясно какво представлява. Това е още един пример за това как човекомислието, освободено от богомислие стихийно произвежда химери.

Антропологичният разказ или опит за лекуване на нелечимото

7. Дълбинното несъгласие между православния Изток и латинянския Запад с неговата особена развита форма, произлязла от него чрез конфликт – протестанството (където Св. Дух подозрително и твърде често напомня обикновено psych) е факт и досега.

Двете половинки на Християнството и досега живеят заедно, но в несъгласие, като кръстоносните походи от Запад на Изток не спират и до днес, макар и в други, модерни форми. Новото в тази област, през последните столетия, разбира се е монополът на западното християнство да разглежда православните като увредени, подложени на духовна заплаха, живеещи в условия на перманентна еретична радиация, които в зависимост от поведението им могат да бъдат или спасявани по пътя на различни унии, или низвергвани чрез проклятие, когато упорстват в своята ерес.

Принципиалната, непреодолима и лежаща в самите културни основания на Западния свят несводимост и некомуникативност на западния тип личност (която, както знаем est relatio) към православния тип личност, която се изгражда по напълно различен (и принципиално неесенциалистки) път, представлява универсалия, залегнала в дълбинните основания на европейския културен свят. Именно в този смисъл може да се твърди за същностен антропологичен разкол, спрямо който официално господстващия днес европейски секуларизъм представлява опит за лекуване на нелечимото. Зад пелената на секуларизма антропологическата несъразмерност на двете части на европейското християнство си остава актуална. Вероятно затова опитите за окончателно умъртвяване на европейското християнство (съпроводено с превръщане на християнската култура в обикновена комерсиално оправдана туристическа забележителност) и стремежът то да се замести с някаква друга „не толкова конфликтна религия” не спират. Истинският проблем в тази област е, че това, което се прави в зоната на управление на религията няма нищо общо с изповядването на Вярата. Заместването на фактите на Вярата със симулакрите на секуларната духовност, разбира се, не лекуват конфликта, който описваме, а го вкарват в ситуация на окончателна безизходност. 20

Но има едно проблемно поле, в което описваната дотук антропологическа беда (а по същество това е истинска катастрофа) има особено разрушителни проекции. Проблемът е в това, че англо-саксонската цивилизация, която е предимно протестантска, конституира своята колективна цивилизационна идентичност по единствения възможен начин: чрез дълбинно противопоставяне на своето Друго – и това е естествено, идентичността винаги се произвежда така.(Но това е идентичност, противоположна на християнски разбираната идентичност21)

Самодостатъчност на Православния свят

Особеното тук е, че англо-саксонската цивилизация успява да намери своето Друго не вътре в себе си, както това става при другите цивилизации, а далеч извън себе си, и най-вече в Православния свят.

Разбира се не православна Етиопия и не православна Армения, и съвсем не православна България, а православна Русия със своето могъщество и необратима недосегаемост, със своята неизтриваемост от картата на цивилизациите, но и от лицето на света представлява Необходимото Зло, чрез което англо-саксонската цивилизация успешно произвежда своята базова идентичност.

Тази функционална роля на Православието – да присъства в света като необходимото зло, без  което англосаксонския свят размива своята идентичност – може да се осъзнава, а може и да не се осъзнава вътре в православния свят. Този свят е зает преди всичко със себе си, той се занимава със своите проблеми (решими и нерешими), диалогизира със себе си и с Бог, и по принцип му е дълбоко безразлично при конструирането на коя друга цивилизация той тайно от себе си изпълнява изключителната важна роля на „заклет супостат”. Православието няма нужда от никакви „засилени контакти”, „интензивни диалози”, „екуменически кампании”, „глобални унификации” и др. ситуационни хитрости на католическия и на протестантския свят – просто защото православния свят е дълбинно и същностно самодостатъчен.

 


Никакви небесни метеорити, насочващи се към земята, никакви космически хищници, заплашващи човечеството, никакви апокалиптични катастрофи, от които Америка трябва да опази света, не могат да заместят Русия като конституиращ елемент спрямо англо-саксонската цивилизация.

Всички тези външни злини не могат да свършат работата, която днес върши един отделно взет Путин. Има смисъл да си спомним тревожната епоха преди Путин – тогава избуяха пищно (защото Съветския Съюз вече не съществуваше) холивудските филми на катастрофите и бедствията, космически и ахтохтонни едновременно, трансисторически и неангажирани с никаква пространствена точка. Днес Путин успешно замества в дълбинната автодескрипция на американския свят - чудовището Ктулху.

 


Защото без това външно зло, цялата англосаксонска цивилизация (начело със своята страна-лидер САЩ) губи очертания и смисъл, форма и импулс.

Така безспорно великото историческо начинание САЩ губи своя размах и импулс и се превръща в своята собствена противоположност.

За съжаление, днес това състояние на нещата е непоправимо и аз не виждам как то може да бъде променено в обозримо бъдеще. Русофобията като враждебна некомуникативност на западния антропологичен тип спрямо православната базова представа за Личност ще продължи да бъде „Универсалия на епохата” и да произвежда своите безкрайно многообразни форми, населяващи всички етажи на съвременната Западна култура.

Парадоксалния завършек на този обзор може да дойде с осъзнаването на надеждата за това, че войната, която предстои – а тя е майка на всички неща, колко е прав Хераклит – ще бъде само студена.

 

10. Jean-Francois Lyotard, La condition postmoderne, Les Editions de Minuit, 1979

11. Political Theology. Four Chapters on the Concept of Sovereignty, Carl Schmitt, transl.by G.Schwab, The MIT Press, Cambridge, Massachusetts, and London, England

12. Филиппов Ал.Ф.Честь и слава в социальной теории http://gefter.ru/archive/21675   XII.8.2018

13. Milbank, J. Theology and social theory: beyond secular reason, Sec. ed. publ. 2006 by Blackwell Publishing Ltd; Дж. Милбанк Политическая теология и новая наука политики, Логос 4 (67) 2008

14. Мамардашвили М.К. Анализ сознания в работах Маркса, Вопросы философии. №6, 1968

15. Мамардашвили М.К.  Формы и содержание мышления (К критике гегелевского учения о формах познания), Изд. Высшая школа Москва 1968

16. Being and Event, A.Badiou,Transl.by O.Feltham,Continuum,The Tower Building, 11 York Road,London SE1 7NX,www.continuumbooks.com,

80 Maiden Lane Suite 704, New York, NY 10038; също и Кризата на модерната рационалност, В. Вацев, Пловдив, Изд. На ПУ- Пловдив, 2013

17. Лосский, Вл. Апофатическое богословие в учении святого Дионисия Ареопагита, Богословские труды. Т.26.

18. Лосский, Вл., К вопросу об исхождении Святого Духа, «Вестник Русского Западно-Европейского Патриаршего Экзархата», 1957

19. Конспект лекции «о филиокве», диакон Андрей

https://azbyka.ru/konspekt-lekciiofiliokve

20. Кырлежев, Ал. Джон Милбанк: разум по ту сторону секулярного; Узланер, Дм. Расколдовывание дискурса: «Религиозное» и «светское» в языке нового времени. Логос 4 (67) 2008

21. A.Badiou Saint Paul. La fondation de l’universalisme, Presses universitaires de France. 1997


 

 

ЕВРОПА ВЪРВИ КЪМ ПРОМЯНА. И НИЕ ЩЕ РАБОТИМ ЗА НЕЯ

Е-поща Печат PDF

Слово на Корнелия Нинова, при откриване на парламентарната сесия на 44-то НС – 11 януари т.г.

Ще бъдем категорично против Истанбулската конвенция,  против Пакт за миграция, против Пакета Макрон.

 

Уважаеми български граждани, да е честита, мирна и по-благодатна за България и за Вашите семейства 2019 г.!

Всяка нова година свързваме с надежда за нещо ново, за нещо по-добро. За нас от „БСП за България“ 2019 г. ще сложи край на статуквото и ще отбележи началото на промяната в България и в Европа.

Изминаха само десет дни от тази нова година, но те показаха нестабилност, несигурност, растяща бедност, погазване на държавността и правовата държава, корупция, некадърност на управлението във вътрешната и външната политика, което доведе във вътрешната до хаос, а във външната политика ни въвлече само за десет дни в два международни скандала.

Растящата бедност през тези десет дни се прояви, защото икономически необоснованото и нелогично високото увеличение на цената на ток, вода, газ и парно, изправят хиляди семейства пред невъзможност да оцелеят през зимата. Стигна се дотам, в 21. век във Велико Търново, например, българи да се отказват от топлата вода като услуга просто защото не могат да си я платят. Български фирми започват да фалират и да уволняват работници, заради неимоверния скок в цената на промишления ток.

Тези дни чухме най-тежките думи, произнасяни през последните години, и то не от политици, не от нас, които традиционно спорим, а от реалния сектор, от българската икономика и фирми. Председателят на една от работодателските организации заяви публично, цитирам: „Положението в България е като на война. Нуждаем се от извънредни мерки“. Край на цитата.

Докато хиляди български семейства трудно си плащат ежедневните сметки, докато бяха поздравени за Коледа с високи цени, пет фирми получиха огромен коледен подарък: 1 млрд. 350 млн. за строителство на магистрали! Магистралите са необходими на България и на Европа, разбира се, но тук тези пари се раздадоха извън закона, извън правилата, без обществени поръчки, без конкурс или търг, при това на някои фирми, срещу които текат разследвания за злоупотреби със средства. Питаме: по какви критерии ги избрахте, уважаеми управляващи и господин премиер? Защото единственото, което виждаме, е, че тези фирми организираха протеста срещу Българската социалистическа партия за искана проверка за съмнения за корупция в строителството на магистралите. И всички знаем какво се случва, как продължава моделът на политико-олигархичните обвързаности в България, дори и през тези десет дни на 2019 г., но всички мълчим. Някъде си говорим по кабинетите тези неща, но мисля, че е време да се чуят от тук и поименно имената на тези обвързаности, а те са: 1 млрд. 350 милиона извън закон и ред за: „Пътностроителна техника Груп“, „Главбулгарстрой“, „Хидрострой“, „Пътстрой-92“ и „Трейс Груп“. Ето ги имената и лицата на политико-олигархичните обвързаности за 2019 г. и за много години напред! Вярно ли е, че вече има преведени аванси на тези фирми? И защо се бърза преди изборите извън всякакви правила да се приключи с тези процедури?! Отговорите оставям на Вас, уважаеми българи.

Некомпетентност и некадърност на управлението отбелязах в началото и ярък пример за това е случаят с винетките! Хвърлихте в хаос цялата страна заради своята некомпетентност. Светът и Европа вече разполагат с изкуствен интелект. Правителството на Бойко Борисов не може да въведе електронна винетка. Изводите отново са за нашите сънародници.

Не стига това, но не признахте вина, а ни вкарахте в международен скандал, като обвинихте фирмата „Капш“ – Австрия, за виновна за случилото се – една от най-добрите в Европа, уважаеми европейци, най-европейската партия, най-добрите, които са направили това в Австрия, Германия, Швейцария, Полша, Чехия, без нито един проблем. А в България – хаос! - не заради австрийския професионализъм, а заради българската некомпетентност на правителството на Бойко Борисов!

Вкарахте ни  и в друг международен скандал само за десет дни – отвлечен кораб в българските териториални води с участието на българската държава. Случаят се разглежда в Организацията на обединените нации и ще търси международно решение през съдилищата.

Уважаеми  европейци, уж, не Ви ли е неудобно от това? Два европейски и не само скандали за десет дни на терена на международното право?!

Нестабилност и несигурност личи и в решенията на правителството от тези дни. Как така: на 17 декември приехте системата – електронната, винетки, тол системата, на 2 януари я отменихте?! С какви решения прехвърлихте тези решения на общините, като  грубо нарушихте принципа за разделение на властите – изпълнителна, законодателна и местна.

В икономиката продължава и за тези дни, а в съвсем скоро време ще има развитие на един случай за разграбване на националните богатства. Тече, уважаеми българи, с пълна сила процедурата за концесия на летище София. На 9 февруари приключи с подаването на оферти. И никакви аргументи за национална сигурност, за отговорност към националните ресурси не бяха чути.

 

Корнелия Нинова


Представете си това само за десет дни, без да съм изчерпателна, защото няма да ми стигне времето. А ако това правителство и това мнозинство управляват цяла година, какво ли ни очаква?!

Ние от БСП няма да гледаме безучастно случващото се. Предприемаме следното.

По  отношение на цените и помощта на българските малки и средни предприятия и българските домакинства, настояваме Комисията за енергийно и водно регулиране да влезе в ролята си на истински регулатор, а не на обслужващ монополи и олигарси, да приложи всички законодателни мерки за реално отразяване на цените, а не изкривено такова заради частни интереси. В противен случай внасяме искане за оставка на цялата Комисия за енергийно и водно регулиране в парламента.

По корупцията и отстъплението от националния интерес. Сделката с петте фирми, близки до властта, както и концесията за летище София заминават другата седмица в Европейската комисия с жалба за държавна помощ. И в двата случая правителството на Бойко Борисов помага на частни интереси, като нарушава европейски правила и български закони.

За живота и цените, уважаеми колеги, ще внесем и ще искаме актуализация на бюджета по отношение на доходите на хората. И не ни казвайте, че е невъзможно да се прави актуализация в началото на годината, защото Министерският съвет я прави всеки месец с постановления на Министерския съвет, с които раздава безотговорно пари извън всякакви правила за бюджета.

Този сезон показа и отношението към общините с решението на Министерския съвет отново да раздаде пари на общини на ГЕРБ  и ДПС извън всякакви правила. Може би и с оглед наближаващите местни избори – си задаваме въпроса. Ето защо, ако това не се промени, днес нашите членове в Управителния съвет на Сдружението на общините внасят декларация: ако тази практика не се промени – да се облагодетелстват приближени до властта кметове и да се ощетяват жителите на другите общини, нашите представители напускат Управителния съвет на Сдружението на общините.

Всички решения на наболелите проблеми предлагаме в нашата „Визия за България“ и „Визия за Европа“, които на 26 януари ще бъдат официално приети и ще станат нашата Програма за европейските, предсрочните парламентарни и местни избори.

Много е важно каква България в каква Европа искаме, защото, уважаеми Граждани за европейско развитие на България, когато преди две години от БСП поискахме да сме равни с другите европейски народи, да няма двойни стандарти, Вие ни заклеймихте. Това беше светотатство да се произнесе. Тогава казахте: „Това е антиевропейско!“. Докарахте господин Лопес в разгара на кампанията да ни хули за това, че не искаме двойни стандарти в храните. Днес всички повтаряте (б.р нашите твърдения) вкупом, само че трудно ще вземете завоя, защото през всичките тези години ГЕРБ и Европейската народна партия управляваха Европа. И затова Европа стигна до това състояние!

Днес всички големи европейски лидери искат промяната на Европа. Защото през всичките тези години безропотно подкрепяхте позицията на госпожа Меркел по миграцията и днес ще Ви е трудно да вземете завоя. Безропотно гласувахте всички брюкселски чиновнически решения, които бяха в угода на монополи, на бюрокрацията, но не и на европейските народи и сега трудно ще се разграничите от статуквото, в което бяхте и сте в момента в Европа. А Европа върви към промяна и всички я усещаме.

Ето защо ние ще бъдем последователни. За нас Европа – бъдещата, истинската, е тази, която зачита националния интерес на държавите членки, в която няма двойни стандарти; в която има по-малко бюрокрация и повече социална Европа. И най-вече: ще работим усърдно Европейската прокуратура възможно най-бързо да се конструира, да заработи и да влезе в България. Дано европейското правораздаване да даде справедливост на българския народ, каквато той досега не познава.

Ще бъдем категорично против Истанбулската конвенция, против Пакт за миграция, против Пакета Макрон. Но за да имаме претенции, че искаме да променяме Европа, първо трябва да започнем от себе си.

Уважаеми колеги, знаем, че правителството и мнозинството искат по всякакъв начин да изкарат мандата и това е нормално, така е – взели сте изборите и искате да управлявате до край, с всички средства – с раздаване на пари извън правила, с отмяна на машинно гласуване, с всички опити тези избори да бъдат опорочени. Знаем, че го искате. Но, уважаеми господин Премиер и мнозинство, как точно това ще стане със 17% доверие у българския народ, което показва същото социологическо проучване, което цитирахте вчера?! Със 17% кое правителство смятате, че може да управлява с перспектива и да прави сериозни реформи, от които българското общество има нужда?! Този парламент е изчерпан.

Същото проучване казва: 8% доверие в парламента, в най-висшия орган в държавата! Всякакви опити за политическо инженерство, да се продължи животът на това мнозинство, с ново програмно правителство, в което да участваме всички партии, ще срещнат нашия отпор, защото това ще бъде опит отново политическото статукво да се запази срещу волята на народа да промени годините на прехода и статуквото в лицето на сегашната политическа класа.

Така че за нас този парламент е с изчерпано доверие и с  изчерпани възможности.

Уважаеми българи, знаем, че имате сили, знаем, че можете, надяваме се, че имате и желание животът Ви да се промени към по-добро! Начинът за това е само един: предсрочни парламентарни изводи и каквото Вие, народът реши, ние ще го изпълним. Благодаря Ви.


 

 

ЗА НОВ НАЦИОНАЛЕН ПРОЕКТ

Е-поща Печат PDF

ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ, СОЛИДАРНОСТ И СВОБОДА!


“Визия за България” на БСП – критически прочит и допълнение

 

Иван АтанасовВ миналото десетилетие България постигна своята национална цел и стана член на НАТО и ЕС. И в двата „съюза“ сме позиционирани като периферия , третирани сме като държава с ограничен суверенитет и изпълняваме с усърдие решенията на „началниците“, но вместо задоволство, че сме част от света на богатите държави, разочарованието на българските граждани от страната, в която живеем, расте с всяка изминала година.

България през последните две-три десетилетия стана жертва на политиките на глобализирания неолиберален капитализъм и в резултат индустрията беше унищожена и разграбена (с решителното участие и на самите българи), развитото аграрно земеделие разбито и земята приватизирана по латифундистки модел. Осъществи се гигантска кражба на интелектуален капитал на нацията ( младите, образованите , стотици хиляди специалисти бяха засмукани от капиталистическия център) и направляван отвън разгром на науката, образованието и културата, което доведе до интелектуална деградация , демографска катастрофа и институционален разпад. Социалните системи изпаднаха в дълбока перманентна криза.

 

Социалистическият период, при който се осъществи модернизацията на изостанала селска България , която за 45 години се превърна в развита индустриална държава с високо образовани граждани , безплатно и качествено здравеопазване, развита наука ,култура и спорт, е подложен на тотално обругаване и едностранчиво представяне само в негативен план с единствена цел да се създаде и наложи превратна представа сред по-младото поколение за миналото и да няма условия за сравнение с днешната мизерна държава.

В епохата на знанието и дигиталния свят

българите са все по-слабо образовани и неподготвени да се ориентират в сложните глобални процеси и все по-неконкурентноспособни на гражданите от центъра на ЕС в битката за висококвалифицирани работни места и съответно за по-висок стандарт на живот.

Структурните фондове на ЕС и субсидиите по линия на ОСП определено подпомогнаха инвестициите в инфраструктура, спомогнаха за финансовото укрепване на селскостопанските производители и за подкрепа на секторни и регионални политики , но, от друга страна, създадоха условия за процъфтяване на рентиерски тип капитализъм и огромна по мащаб корупция.

Стремежът към завоюване на политическата власт е с цел достъп и контрол на паричните потоци, а не кауза в служба на обществото. Бенефициенти на европейско финансиране използват европейски пари за да корумпират политици, държавни чиновници и съдебната система и създават олигархични модели на зависимости.

Надеждите, че с подкрепата на ЕС в България ще се установи правов ред, демократични институции, равенство пред закона и стандартът на живот ускорено ще се доближи до средноевропейския не се оправдаха. България се лиши от своя суверенитет, но вместо равни шансове в Европа и просперитет бяхме натикани в периферията на съюза не само географски, но и по същество и българските граждани са третирани

като втора ръка европейци.

България се държи като победена и разгромена държава, народът е обезверен и покварен от фалшиви идоли, вече не вярва на никого и на нищо, а обществото е в тотална безпътица.

В последните години светът навлиза в нов цикъл, който се характеризира с нарастващи геополитически противоречия и конфликти и преход към деглобализация, при който капиталът търси спасение в националната държава и в политики на икономически протекционизъм. Вече е ясно, че деглобализацията ще бъде съпроводена с търговски войни и ожесточена битка за пазари и ресурси, в някои случаи може да станем свидетели и на горещи конфликти и локални войни.

В ЕС също протичат процеси на трансформация с неясен за момента изход. В страните от централна Европа се засилват евроскептицизма , национализма и протекционизма, в резултат на което все по- вероятно е да отслабнат общоевропейските институции и общоевропейските политики, да се редуцират европейските фондове, да се задълбочи разделението между „център“ и „периферия“, да се предизика частичен разпад на общността и периферните държави като България дефакто да бъдат изхвърлени или по-скоро оставени да се оправят както могат.

Срещу бурите, които се задават

При възможно негативно развитие в ЕС , България ще се изправи пред предизвикателството да се развива самостоятелно без да разчита на европейските фондове и може би с ограничен достъп до общия европейски пазар. Страната ни ще бъде изложена на свирепа конкуренция , но с отслабени собствени финансови и човешки ресурси, почти без промишленост, с монокултурно земеделие и свръхконцентрирана собственост на земята , с недостатъчно работни места, с потребление и пазар, разчитащ предимно на внос и износ, със задълбочаваща се криза в социалните системи , с невъзможност да поддържа инфраструктурата и без възможност да гарантира сама своята сигурност, с компрадорски по същността си капитал, свикнал да разчита на „усвояване на обществен ресурс“ в условия на политически протекции и неподготвен да устои на същинска конкуренция за пазари и ресурси.

България има необходимост от нова политика въобще, която да ни подготви да посрещнем новите предизвикателства и да устоим като нация и общество на бурите, които се задават.

12 въпроса от катехизиса на правдата

Идващата мощна антиглобалистична вълна открива шанс за самоопределение , шанс за провеждане на истинска национална политика , шанс за левицата да се прояви като прогресивна сила, способна да осъществи нова модернизация на страната.

Днес преди всичко партиите са призвани и трябва да дадат смислени отговори на простите въпроси, които вече всеки отговорен гражданин си задава :

Защо обществото е гладно за справедливост?

Защо корупцията е въздигната в ранг на държавна политика?

Защо демокрацията е само фасада, зад която прозира озъбената мутра на олигархията?

Защо в избирателните списъци фигурират повече избиратели, отколкото са гражданите на страната, което създава условия за манипулация и опрочаване на изборният процес?

Защо партиите пренебрегнаха волята на народа, изразена на референдум за мажоритарни избори?

Защо презумцията за невинност се заменя с призумцията за виновност и защо в законите се въвеждат абсурдни регламенти и забрани, които на практика е невъзможно да се спазват и властта получава и разполага с механизъм да обвинява и преследва своите икономически конкуренти и политически противници?

Защо малките населени места са превърнати във феодални владения на местни клики, които пред безучастния поглед на централната власт се разпореждат безпардонно със съдбите, а понякога и с живота на хората там?

Защо държавата е свръхцентрализирана и всички финансови ресурси и всички решения са концентрирани в София?

Защо и местното самоуправление, изчезна дори като израз в политическата употреба? В резултат на тази политика, София и няколко големи градове получават свръхфинансиране и се развиват изпреварващо в ущърб на малките области и общини, за които центърът не разпределя необходимите финанси и ресурси за да поддържат своята инфраструктура и социални системи на добро равнище и да има добре платени работни места?

Защо продължава тази политика, след като е ясно че е една от главните причини за обезлюдяването на провинцията и за свръхнаселението в София. Свръхнаселване, което поставя на изпитание и инфраструктурата на столицата?

Защо държавата, чрез лобистко и целево законодатество, ограничава конкуренцията и оказва институционална подкрепа на приближени фирми да монополизират определени сектори, в които пазарът е гарантиран с милиони потребители, лишени от право на избор , а за монополистите се гарантират свръх печалбите? Създава се опасна симбиоза на политическа и икономическа власт, която ражда олигополи и олигархия.

Защо и кои са причините неравенството да е достигнало невиждани за историята на новата 140-годишна българска държавност висоти? Защо по стандарт на живот и по жители в бедност България е на последно място в ЕС?

Три извода, като критика на надеждата за промяна

1. Трябва да сме наясно, че България не може да се равива, ако не се предприемат радикални мерки за справяне с неграмотността, за повишаване на образователното равнище на нацията и особено на поколението до 40 г. възраст.

3. Загубата на историческа памет и липсата на държавно структуриращи символи ни превръща в територия и лишава обществото от ориентири и опори в период на кризи и глобални предизвикателства.

3. България е пред риск да стане част от военен съюз и фронтова зона, насочена срещу Русия, без съгласието на българския народ. Защо политическата класа не помни горчивите уроци за България от последните две световни войни и е на път да повтори грешките от миналото и да обрече българския народ на нови страдания?

Това са 12-те големи въпроса и проблеми, които същевременно пораждат големите деформации в живота в България. И те трябва да са в основата на документа, наречен Визия за България. Те обаче отстъпват в него. Така Визията насочва вниманието към повърхностни теми, в опит да ги формулира като политики. И това е съществен недостатък. Без радикална промяна на средата, няма шанс да бъдат осъществени дори и добри по замисъл идеи и политики.

Освен това следва да подчератаем, че в тази деформирана среда съществува огромен риск засилената роля на държавата,( която се прокламира във Визията) да бъде използвана от олигархичните и клиентелистки кръгове отново, само в техен личен интерес, в ущърб на гражданите и почтения бизнес. В този смисъл Визията, като не търси решение на главните въпроси, по същество закрепва съществуващите деформации и създава илюзорни надежди за промяна.

И 8 приеоритетни политически цели и задачи пред БСП

Които партията следва да осъществи:

1. Да се разчисти криминалната среда и клептокрацията от еврорентиерски тип. Да се отрежат корените на олигархията.

2. Да се отвоюва обратно националният суверенитет от Брюксел.

3. Да се наложи върховенството на закона и равенството на всички без изключение пред закона като основа на регулиране на обществените отношения.

4. Да се наложи морала и уповаването на личните качества и професионалните умения, като модел за успех на всеки член в обществото.

5. Да се поведе борба за преодоляване на бедността и привеждане на неравенството между бедни и богати в разумни и съпоставими със социално-организираните държави равнища.

6. Да се открие простор за конкуренцията във всички сектори. Държавата да „разчисти терена“ за предприемчивия и социално отговорен национален капитал, който не рентиерства с европейските фондове, а разчита на квалификацията и уменията на своите мениджъри и работници за да създава блага и работни места.

7. Да не се допусне страната да бъде въвлечена във военен конфликт въобще и в частност военен конфликт срещу Русия.

8. След приемането на страната за член на ЕС, пред обществото не е формулирана нова обединяваща национална идея и цел . Завладяваща идея не можем да открием и във Визията. Социалистическата партия винаги е била идейна партия , идеите са били главното политическо оръжие на българските социалисти, но днес безидейността е пронизала основната тъкан на партията и я прави слаба, а партийните членове без мотивация. Образно казано, по кръвоносната система на БСП не протича идеен и политически ток. В момент на криза и идейна безпътица, Партията трябва да се обърне към своите корени, да се опре на основните принципи за справедливост, солидарност и свобода и да се опита да изведе нова обединяваща национална цел, която би могла да се формулира като „да върнем достойнството на българските граждани и България да се нареди равноправна и равна на проспериращите европейски народи“.

 

Споменатите политически задачи не са тясно политически. Те са  общонационални и поради това изискват общонационално усилие, за да се направи необходимия прелом по пътя на разрухата и да се тръгне с един нов мобилизационен проект на концентрация на националната енергия за развитие на България..

Когато тези политически задачи бъдат осъществени, ще се открие широк простор за социална и икономическа промяна , за реализиране на много от добрите технократски решения, които се съдържат във „Визия за България“.

 

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА БЪЛГАРИЯ ДНЕС, КАТО ДЪРЖАВА И ОБЩЕСТВО?

 

Иван АтанасовКои са най-тежките проблеми пред страната и нацията? - както и 12 въпроса от катехизиса на правдата; 3 извода, като критика на надеждата; и 8 приоритетни цели и задачи, които стоят пред БСП и левите сили в България.

Това предлага на читателите, в своята забележителна статия, авторът Иван Атанасов.

България има необходимост от нова политика, утвърждава авторът – и няма как единогласно да не се съгласим с него. Идващата мощна антиглобалистична вълна открива възможност за истинска национала политика и това дава шанс на левицата да се прояви, като мощна национала сила, способна да осъществи новата модернизация на страната.

Статията на Иван Атанасов е критичен прочит на „Визия на България“, в смисъл, че „без радикална промяна, не съществува възможност да бъдат осъществени никакви, дори и добри по замисъл политики“.

„Нова Зора“ публикува този задълбочен авторски прочит в момент на широко, не само партийно и коалиционно обсъждане на „ Визия за България“. За нас е особена чест, че една от големите надежди на БСП, едно от знаковите имена от преди 20г - Иван Атанасов, показва на дело, че когато е реч за Отечеството, всяка горчивина си струва да бъде занулявана; че само със събирането на разпилените сили на нацията и партията, може да се съгради крепостта  срещу мощните вълни на националното безхаберие, безумие и гибел.

Като всяко човешко дело „Визия  за България“ може да бъде доправена и дописвана, с оглед да бъде постигната главната цел: да бъдат открити пътища и възможности за нейните послания и цели и тяхната по-голяма ефективност и  рационалност.

Иван Атанасов утвърждава, че за да изпълни своята историческа задача БСП трябва да се опре на основните принципи за справедливост, солидарност и свобода. И че това не е просто партийна, а национална задача. Ние в „Нова Зора“ и като национална трибуна и като партия, сме дълбоко удовлетворение от този извод. И намираме, че има нещо ново и обнадеждаващо в обстоятелството, че тревогата за утрешния ден на България, и вълненията  пред изпитанията за съдбата на народа ни, слагат едно радващо начало: събират, като във фокус разпилените сили на лява България! Това все още не е единният народен фронт, за който ратуваме, вече 29 години, но е светъл и обнадеждаващ знак, че България ще пребъде!


 


 

ПРИНОС КЪМ ЕВРОПЕЙСКАТА ИСТОРИЯ

Е-поща Печат PDF

Европа, млада и непохитена

четеше своя рицарски роман,

когато във зора незазорена

загина рицарят Иван-Шишман.


Европа плачеше за Жулиета,

Европа се възклицаваше по Бах,

а с вълчи вой в тракийските полета,

вървяха глутниците на Аллах.


Когато, обкръжена от слугини,

тя тънеше в охолство и разкош,

във Солун на пазара за робини,

гяурките вървяха пет - за грош.


Когато тя строеше катедрали,

и замъци - във зимния Балкан

скърбяха тънки липови кавали

и плачеха за Алтанлъ Стоян;

въздигаха се кървави калета,

градени със отрязани глави

и всъщност си остана непревзета

Страната на хайдушките орли.


А беше колкото калпак голяма,

широка колкото следа от лъв,

но се превърна в страшна вълча яма,

покрита с кости и залята с кръв.


Със кремъклия пушка, с проста сопа,

със камък и стрели от бучиниш,

дедите ни завардиха Европа

и турците не стигнаха Париж!


 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 


Страница 2 от 241