Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БЪЛГАРСКОТО ЕВРОПРЕДСЕДАТЕЛСТВО: РОГА И КОПИТА

Е-поща Печат PDF

Започнало с фанфарни обещания за евроатлантическа интеграция на Западните Балкани, българското председателство на Съвета на ЕС ще се запомни повече с неща, които изобщо не бяха сред първоначално оповестените приоритети на София.

Някой спомня ли си за трите „к” на Лиляна Павлова? Сиреч, за консенсуса, кохезията и конкурентоспособността? Не, вместо с тях, България се нагърби с посредническа роля в отношенията между ЕС и Турция и даже домакинства среща на върха с Ердоган в Евксиноград. Едва ли един такъв форум, дори и да бъде повторен до края на нашето европредседателство, би могъл да спаси споразумението между ЕС и Турция относно бежанците, което беше подписано от бившия турски премиер Ахмет Давутоглу на 18-и март 2016 г., понеже за Ердоган по-важно беше да получи обещаните от ЕС 6 млрд.евро за справяне с бежанската вълна, а не къде ще бъде препотвърден този ангажимент на Брюксел.

 

Интересно защо София не се нае да посредничи и за нормализирането на отношенията ЕС-Русия. А дали премиерът Борисов не се е опитал да се договаря с Путин от името на ЕС по време на кратката си визита в Москва на 30 май? И след като е получил отказ, скоропостижно е съкратил визитата си в руската столица с цели два дни... Когато след 11 месеца отказ да отговаря на депутатски питания Борисов благоволи да посети Народното събрание, на въпроса на Антон Кутев какво е договорил с Путин и как е защитил българския национален интерес, той реагира гневно: „Отидох да проверя какво е трасирал президентът Радев и се оказа, че нищо не е трасирал!”. След това обяви публичните рейтинги за нищо незначещи, понеже ГЕРБ имали по-висок рейтинг от БСП, а Мая Манолова имала по-висок рейтинг от президента Радев. И си тръгна сърдит и намръщен като градоносен облак. На свой ред председателят на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов изтъкна, че управляващите отстоявали българския национален интерес навън, чрез водената външна политика. Къде е това навън? Може би в Брюксел, Лондон, Берлин, Париж, Анкара и Скопие, Вашингтон и Тирана? Ако вярваме на евродепутата от ГЕРБ Андрей Новаков, „пробивът” срещу пакета „Мобилност” на Еманюел Макрон е показал способността на управляващите да намират съюзници в Европа. Благодарение на това българските предложения относно транспортния бизнес в ЕС намерили одобрение в европейската комисия по транспорта и нашите превозвачи били защитени от намеренията на Макрон да ги разори в угода на френските превозвачи.

Проправителствените медии дори обявиха, че Макрон е капитулирал пред българите. За жалост „пробивът” се оказа само във фантазиите на Андрей Новаков и съпартийците му. Понеже българските предложения не са обсъждани в ЕП, а само в комисията по транспорта. А и според редица представители на транспортния бизнес в България прокараните предложния само са утежнили ситуацията, вместо да я поправят. „Победата” се оказа просто поредната хвалба в навечерието на европейските парламентарни избори и дори Борисов призова да не се преувеличава постигнатото. Тоест, Новаков и компания се саморекламираха за нов евродепутатски мандат, но ключът за номинирането на кандидат-депутати не е у тях.

Какви национални интереси, каква интеграция на Западните Балкани?!

Според Карин Кнайсп, министър на външните работи на Австрия, която ще поеме европредседателството от нас, понятието „Западни Балкани” е доста несполучливо и изкуствено. Тя предпочитала да говори  за сближаването на държавите от Югоизточна Европа с ЕС. (Аделхайд Файлке, www.dw.de). Тя казва още: „Ние можем единствено да се възползваме от една определена динамика по този въпрос. Самите страни са тези, които ще трябва да реализират на дело множество реформи. В Босна и Херцеговина например става дума предимно за реформа на изборното право, която е нужна с оглед на изборите, определени за 7 октомври. Нашата задача тук не е да предложим нещо, а да напомняме на въпросните страни, че трябва да продължават по пътя на реформите. Най-вече обаче ние ще се застъпим за региона пред онези наши колеги от ЕС, за които въпросните държави са малко по-далечни в географско и историческо отношение, и ще им покажем, че той е важен. (....) Касае се за много различни държави с крайно различни предпоставки по отношение на населението и на управлението. Тези държави не бива да се хвърлят в един общ кюп - те трябва да продължат в условията на положително състезание помежду си при провеждането на нужните реформи. А ЕС трябва да се фокусира над съществените, големите теми, по които се нуждаем от общи решения - такива са например защитата на външните граници на ЕС, общата политика по външните работи и сигурността, както и опазването на климата. Там, където националните държави или регионите могат да намерят по-добри решения, защото са по-близко до гражданите, нямаме нужда от повече Европа”. („Сега”, 08.06.2018).

С други думи, австрийското европредседателство няма да работи за интеграцията в ЕС на страните от Западните Балкани, а ще ги остави да се оправят сами, в конкуренция помежду си. Ерго, този приоритет на София ще се нареди до другите пропагандни клишета на управляващите като спирането строежа на магистрали, докато се излюпят малките щъркелчета, осигуряването на тунели за костенурки, гущери, смоци и други твари, преместването на блатни кокичета от министри на Борисов, за да не ги прегазят магистралите, както и преместването на археологически находки. Или „спасяването” на Черноморското крайбрежие от застрояване на плажната ивица, узаконявано често от Министерство на туризма с формулировката „преместваеми търговски обекти”. Вицепремиерът Симеонов не само води война с шума в развлекателните заведения и неугледните бараки в българските курорти, но дори даде на прокурор ведомството на министър Николина Ангелкова, отричайки да воюва с нея. Тя пък нарича „панаири” неговите акции.

Както и да е. Две седмици преди края на българското европредседателство стана нещо, което събуди по-голям интерес към България в ЕС, отколкото всички международни форуми, проведени в София през 2018 г. Една крава, наречена от стопанина си Пенка, побягна от „европейска” България в Сърбия, но когато стопанинът й я докара оттам с ремарке, чиновниците от Агенцията по безопасност на храните настояха бегълката да бъде евтаназирана, понеже дошла от страна, която не е членка на ЕС. Дори се усъмниха дали Пенка е бременна, както твърди стопанинът й. Бюрократите от агенцията се събудиха и размахаха като щит съответната евродиректива, изискваща Пенкиното усмъртяване. Че като се събуди животнолюбивата европейска общественост, като започна една подписка в защита на нашата крава – ум да ти зайде! Да беше бежанец, отдавна да са го зарязали, но за спасяването на Пенка се събраха набързо към 10000 подписа, които бяха връчени на Брюксел. След което от ЕК и Агенцията по безопасност на храните обявиха, че Пенка може да живее, но трябва да мине през определен карантинен период.

Кравата-беглец се оказа почти толкова свещена, колкото нейните посестрими

в Индия, пред които спира целият градски трафик.

Славата на рогатото добиче озари като слънце България, като направи повече за нейната международна известност, отколкото европредседателството. Ако министър-председателят наистина е толкова „зелен”, колкото се представи в ЕП, докато отговаряше на германската зелена евродепутатка Ска Келер (същата, на която вицепремиерът Валери Симеонов обеща да й намаже ските и да я прати с камионетка на ГКПП „Капитан Андреево”), трябва да разтури бездушното и лениво чиновническо свърталище, наречено Агенция по безопасността на храните. И да награди кравата Пенка с някой и друг чувал царевица: за това, че показа на двукраките в какъв абсурден съюз са набутали страната им. Съюз, много по-загрижен за правата на ненормалниците джендъри, отколкото на обикновените хетеросексуални. Апропо, на 9 юни в София се проведе гей парад и поход в защита на нормалното семейство. Да не забравим, че на този ден през 1923 г. е извършен превратът срещу законно избраното правителство на Александър Стамболийски. В известен смисъл земеделският вожд беше убит повторно.

По ирония на съдбата, българското европредседателство може да завърши, не дай боже, с ратификация на Истанбулската конвенция. След като се увенча с рогата и копитата на една крава, само това оставаше, за да станем за резил и пред говедата! Май в „тази страна” и биковете са станали джендъри, поради което Пенка временно е напуснала нейните и на ЕС предели в опит да си намери истински бик.

Какво ли биха казали другите Пенки, Сивушки и Белчовци, ако можеха да говорят?

Кога българинът от разказите на Йонков се превърна от другар на рогатите, в техен джелатин? Трябваше ли Пенка да се превърне в суджук заради една европейска директива, само защото са я върнали в България, вместо да я оставят в чужбина, както няколко милиона двукраки българи? И щъркелите, жеравите и лястовиците ли ще избиваме, понеже идват от страни, нечленки на ЕС?

Впрочем и Пол Маккартни от “Бийтълс”се включи в защитата на Пенка - сър Пол Маккартни призова феновете си във фейсбук да подкрепят петицията за помилването на животното. „Ще бъде чудесно, ако помилваме кравата, пише Маккартни, тя не е направила нищо лошо”...


 

 

ИНТЕЛИГЕНТИ ИЛИ НЕПОБЕДИМИТЕ ОТ ПОСЛЕДНАТА КОХОРТА?

Е-поща Печат PDF

На първа страница на в. „Нова Зора” (бр. 22 от 29.05.2018 г.) е публикувана статията на Панко Анчев „Интелигенцията на служба при Великия инквизитор”. Това е сериозно и задълбочено изследване, което заслужава само адмирации. Аз няма да правя рецензия на статията, а само ще внеса някои пояснения, които допринасят за по-доброто разбиране на проблема по същество.

След като отбелязва, че според неолибералните философи „интелигенцията е руско явление, което в гражданското общество от западноевропейски тип е непригодно”, защото вече „няма народ, нито интелигенция, а само гражданско общество”, възниква въпрос: а какво е интелигенция и кои са интелигентите?


Още в самото начало на статията г-н Анчев дава свое определение: „Интелигенцията произлиза от народа, изразява го и го води в неговия исторически път... Чрез нея той се самоосъзнава, а благодарение на него тя придобива способността да го води в историята и да съхранява душата и облика му, да бъде неговия ум, чувствителност и съвест”. Според това определение г-н Анчев обявява интелигенцията за социална категория, за съсловие. Тук се крие голяма философска опасност... Именно такъв подход е добре дошъл за неолибералните философи, които използват несъмнените социални промени в структурата на обществото, за да обявят интелигенцията извън съвременното гражданско общество и като му лепнат “руския произход”, съвсем да го затрият...

Но ето една красива история, която е

исторически факт,

а вие сами си правете заключението. Навремето я прочетох във в. “Завтра”. Ето разказът на Олег Чагин, но преразказан от мен. И дори преразказана, тази история има отношение към обществените процеси у нас, и не само у нас.

В древен Рим основната сила на държавата била армията – в нея служили всички граждани на Рим. Ако не служиш или не работиш за армията на Рим, ти не си гражданин на Рим, не си римлянин! Това е цялата система на римската държава!

По онова време римската армия се състояла от легиони, легионите от кохорти, кохортите от центурии, центуриите от манипули. От последното име идва и терминът „манипулация”.

Легионът имал 5 кохорти, кохортата – 10 центурии, центуриите – 10 манипули, манипулата – 10 легионери. Така легионът наброявал 5 000 войници (структурата на римския легион е претърпяла много промени, тук се има предвид изначалния вариант.)

Вътре в легиона йерархията е била следната: новобранци, обучени, опитни, ветерани и елит.

От новобранци е била първата кохорта. Във втората са били воини, участвали в сражение. Третата кохорта е била от воини, участвали в няколко сражения, четвъртата – воини, участвали в цяла кампания.

Петата кохорта се наричала „непобедимата кохорта”, или последните хиляда.

В нея били воини, участвали в цялата война.

Петата кохорта влизала последна в боя и решавала изхода на сражението.

Този кохорта никога не е отстъпвала без заповед. Тя или побеждава, или загива! Затова се наричала „непобедимата”, защото никой не могъл да я победи. Можело да бъде единствено унищожена!

С унищожаването на петата кохорта се смятал за унищожен и целия легион, защото непобедимите охранявали орела на легиона.

Римляните наричали воините на петата кохорта интелигенти, т.е. разбиращите („интелигент” на латински значи „разбиращ”).

Защо „разбиращите”?

Много просто. Защото на тях нищо не е трябвало да им се обяснява. Те сами знаели и разбирали какво трябва да правят, как и кога да го правят. Не било нужно да им се обяснява как се прави „костенурка”, кога да се вдигне щитът, а кога не, кога да разтворят строя и кога да го уплътнят, кога да работят с късия меч (гладио) и кога – с пилума (копието).

Тези воини са били съкрушаващата мощ на Рим.

От тях е била набирана преторианската гвардия и кохортите на Сената.

Патриции, сенатори, трибуни, цензори, претори и прочее  смятали за чест да бъдеш интелигент, т.е. воин от „последната кохорта”. Защото да си интелигент, значело, че си професионалист от най-висока военна класа и следователно си достоен да се сражаваш рамо до рамо с най-добрите мъже на Рим, да бъдеш техен представител.

Интелигенцията била скелетът на римското общество!

На интелигенцията се е държал Рим!


* * *

Интелигент не значи „знаещ”. Интелигент значи „разбиращ”. Затова и има такова определение сред хората – „природно интелигентен”. Разликата е значителна – може много да помниш и да знаеш, и да си тъп като галош...

А сега да попитаме кой може да бъде отнесен в България към интелигенцията? Много ли са хората, които с право на висок глас може да наречем „интелигенти”?

И когато си отговорим, ще сме разбрали защо държавата, и ние, сме на това дередже. И защо само пискаме и се тръшкаме и какви хора ни управляват!..


 

 

ПЛЕВЕН – ДУХОВЕН ЦЕНТЪР НА ПАТРИОТИЧНИЯ ДУХ

Е-поща Печат PDF

• Седми фестивалът на патриотичната песен „Отечество“

В днешните трудни времена усмихнатите човешки лица са истинска рядкост.

Затова в един такъв ден - 3 юни т.г., с 30-градусови температури, изобилието от усмивки и хубаво настроение сториха от фестивала на патриотичната песен „Отечество“ в гр. Плевен радостен факт и повод за патриотичен оптимизъм.

Българският фолклор още веднъж демонстрира великата си неповторимост и звучност. А когато пък гласовете на нашите певци - мъже и жени, разказват за хайдушки подвизи и затрогваща сърцата обич, сърдечните вълнения и усмивките през сълзи стават част от атмосферата на майчица България, за която няма ерозия и забрава.

Фестивалът на патриотичната песен „Отечество“ за седми път събра - този път в летния театър на парк „Кайлъка“, - 6 хора, 17 индивидуални изпълнители, 33 вокални групи, 2 танцови колектива, акробати с ръководител змс Галя Паралийска, 3 детски състава. Участниците са от Плевен, Русе, Бургас, Черноморец, Созопол, Разград, Смолян... Фестивалът тази година бе посветен на падналите за свободата на България и Дойранската епопея.

Подобен формат позволи на фестивала да излезе от корубата си на регионален конкурс и да се превърне в национален празник на вокална България, която помни и знае своята история.

Не трябва да се забравя, че основният двигател на събитието всъщност бе енергичната и всеотдайна г-жа Евгения Иванова, председател на областното и общинско  ръководство на ПП “Нова Зора“ в Плевен, която откри фестивала.

Авторитетно жури от професионални специалисти и педагози с председател Елка Недялкова запозна участниците с регламента на фестивала.

Румен Воденичаров, зам.-председател на ПП “Нова Зора“, поздрави участниците, дошли от цялата страна. Румен Петков, председател на ПП АБВ, и общинският съветник от АБВ Цветан Антов, също поднесоха своите поздрави и пожелания за утвърждаването на фестивал „Отечество“ като вокално събитие на страната.

Иван Ненов, от сдружение “Ген. Владимир Вазов“, и Христина Комаревска, председател на сдружението на писателите в Плевен,  се присъединиха към поздравленията на политиците, пожелавайки успех на певческото събитие.

Фестивала уважиха и областният председател на БСП-Плевен Дияна Ботева, и председателят на общинската организация Свилен Атанасов, НФСБ, Сдружение на артилеристите и др.

Конкурсната програма започна с подгряващото участие на акробатичната група на з.м.с. Галя Паралийска, великолепните танцови изпълнения на детския фолклорен ансамбъл „Мизия“ при народно читалище “Съгласие“-Плевен, с ръководители Михаил и Биляна Деневи. Техните изпълнения предизвикаха истинска вълна от аплаузи на публиката.

Хвала на малките атлети и хороводци! И разбира се, на техните ръководители и хореографи! Съвсем заслужено бяха отличени със златни медали за високо професионално майсторство.

И подир изпълненията на децата започна  истинското сражение за лауреатските звания.

Запомнете имената на хоровите лауреати: смесен хор „Планински звуци“ към пенсионерски клуб „Мизия“ с ръководител Живка Петрова Плевен; македонски хор при НЧ „Парашкев Цветков“ с ръководител Йордан Лазаров; първо място бе присъдено на смесен хор „Панайот Пипков” при НЧ “Наука-1870“, гр.Ловеч; второ място – смесен хор при НЧ “Христо Ботев–1911“, с. Врабево, община Троян, с ръководител Милка Стратева; на трето място се класира хорът на учителките, гр. Плевен, при НЧ “Извор“, с ръководител Красимира Илиева Борисова.

След хоровите изпълнения дойде ред и на 33 вокални групи от цялата страна. ауреати сред тях станаха: група за патриотични морски песни „Катерник“, от град Созопол, с ръководител Наска Калата, и Клубът на инвалидите и пенсионерите и читалище „Пробуда-1990“, с ръководител Надка Томова.    Сред отличените вокални групи трябва да отбележим тази на НЧ “Огняна“, от с. Радомирци, Плевен, с ръководител Данка Атанасова - първо място. Второ място получи и НЧ “Развитие -1907“, ВГ “Крушовчанки“, с ръководител Надка Томова, второ място бе присъдено и на мъжка вокална група „Георги Измирлиев“, гр. Горна Оряховица, с ръководител Аспарух Костов.

Трябва да припомня, че този състав е събрал певческите таланти на десетина високо интелигентни певци, надхвърлили аматьорските прояви и гонещи вокален професионализъм.

Трето място бе присъдено на ВГ “Жалба по младост“, с. Подем, община Долна Митрополия, ръководена от Атанаска Пеловска.

Сега е моментът да представим и имената на участниците с най-запомнящи се индивидуални прояви: Бера Башова, от град Девин, Димчо Македонски, от гр. Плевен, и Лидия Кичанова, от гр. Черноморец, обл.Бургас, както и най малката участничка - Ванеса Габриел Димитрова, от Плевен - само на 4 години.

Специално място заслужиха с талантливите си участници детските колективи.

Първото място бе присъдено на вокална група „Ботевци пеят“, при НУ „Христо Ботев”.

Малките таланти, водени от директора на училището Цветелин Горанов, и художествения ръководител Венера Василева, спечелиха овациите на публиката и на останалите участници.

Второ място зае класирана ВГ „Славейче“, с. Юпер от Лудогорието, с ръководител Виолета Иванова.

Детският смесен хор от с. Ново село, Русенско, зае престижното трето място, художественият ръководител е Силвия Стойчева.

В този низ от достойни изпълнители не ми се иска да пропусна наградата на в. “Нова Зора“, която бе връчена на ВГ „Пей сърце“ от Ботевград, с ръководител Богдана Георгиева, и на ПП “Нова Зора“, която получи индивидуалната изпълнителка от гр. Плевен Диана Миленкова.

СОСРЗ отличиха с 10 грамоти вокални групи и индивидуални изпълнители.

И сред феерията от прекрасни певчески изпълнения на фестивала публиката получи истински артистичен приз – изпълненията на фолклорния ансамбъл „Шопско настроение”, Плевен, на хореографа и танцов педагог Пламен Иванов.

Мисля, че никого няма да изненадам с убеждението си, че такива ритмични фойеверки публиката приема с възторг и бисови аплодисменти.

След награждаването на отличените вокалисти, хорови и индивидуални изпълнители и закриването на фестивала от неуморимата Евгения Иванова, има необходимост да се кажат и няколко думи за хората, дошли да поплуват във вълнуващото море от българска фолклорна – автентична и авторска музика.

Че има необходимост от повече срещи с автентичното изпълнителско изкуство, две мнения няма. Но отново опираме до един елемент, задължителен за българската природа на фолклора - неприкритото достолепие на българското слово, легнало в основата на непреходното песенно изкуство. Живо, разбуждащо сърца и умове, и трайно водещо към нашата майчица България.

България над всичко! – ми се ще да извикам до хората с широко отворени очи.

С такава музика и изпълнители патриотичната природа на българина става по-силна и жива.

 

Васил МИЛЕВ

председател на творческо обединение “Зора” при сдружение “Евразия” - Плевен

 


 

Уважаеми граждани на гр. Плевен, уважаеми участници в 7-мия фестивал на патриотичната песен „Отечество“, вчера (2 юни - бел. ред.) хиляди наши сънародници отдадоха почит на падналите в борбите за свобода и национално обединение. Днешният фестивал е посветен и на една знаменателна годишнина. Отбелязваме 100-годишнината от края на Дойранската епопея през Първата световна война, от героичните сражения на 9-а Плевенска пехотна дивиция, които представляват върха на 6-годишните войни за национално обединение и на величието на българския воин. Дойранската епопея десетилетия наред несправедливо беше премълчавана и недооценявана като пример за военно изкуство. 100 години след тези епични сражения ние можем отново с гордост да кажем на младите българи: в началото на 20 век българската армия е била страшна сила. Българските воини са победени, без да бъдат бити. А това, което извършват 4 плевенски полка през 1917 и 1918 г. на Дойранската отбранителна позиция, надхвърля всякакво въображение. За две години безплодни атаки съюзниците дават 24 000 жертви... та това е почти целият личен състав на днешната Българска армия.

Командващият 9-а Плевенска дивизия ген. Владимир Вазов, под чието ръководство и с чиито фортификационни стратегии и решения е построена непристъпната Дойранска позиция, пише след войната: „Това не бяха наемници, сенегалци и араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж“. Девизът на ген. Вл. Вазов е бил: „Да се лее обилно пот (преди боя), за да се икономисва кръвта (в боя)!“ Нашите врагове на бойното поле оценяват по достойнство военното изкуство на българските генерали и храбростта на българските войници.

През 1936 г., в Лондон, на срещата на ветераните от кръвопролитната война, лорд Милн, командващ атаките при Дойран, и ген. Хамилтън, командващ силите на съюзниците в операцията Галиполи, свеждат знамената в чест на „победителя при Дойран“. „В мое лице англичаните отдадоха заслужена почит към 9-а Плевенска пехотна дивизия“ - казва ген. Владимир Вазов.

Плевенчани не трябва никога да забравят подвига на своите съграждани и съселяни. Те са длъжни да предават своето преклонение на младите и по този начин да възпитават родолюбци, готови за решителни битки в името на Майка България. Воините от 9-а Плевенска пехотна дивизия са се сражавали под снарядите и куршумите на тези, които преди това, на Берлинския конгрес от 1878 г., разкъсаха младата българска държава. Днес битката за България предстои на един друг фронт, от двете му страни са застанали съмнителни влъхви, някакви нови „добротворци“, които повтарят до втръсване своите неолиберални мантри, струпали планина от проблеми и откровени лъжи върху изстрадалия от несвършващия т. нар. преход българин. Този път е небъден, не води заникъде, и не е за добро. Да не го забравяме и сега.

А днешният фестивал, седми поред, говори за вече утвърдена традиция и може да се каже, че продължава добрата традиция, положена и от други фестивали на патриотичната песен като „Родолюбие“ в Панагюрище и „Сребърни чучулиги“ в Пловдив... Ето защо ние, от “Нова Зора“, правим дълбок поклон пред вашето усилие и всеотдайност да съхранявате и развивате българската национална идентичност с песните, хората и традициите, които пресъздавате с толкова желание и творческо вдъхновение. Всъщност, вашата кауза, без дори да подозирате, е същата, която задържа някога българския войник в окопите на позицията при Дойран... А вашите песни и танци не ще позволят пътеката на Ботев да обрасне с бурени. И докато по тази пътека минават младите българи, България ще пребъде, България няма да изчезне.

Пожелавам на всички  участници успех не само от мое име, но и от името на председателя на партия “Нова Зора” Минчо Минчев и от цялото ръководство. Желая успех на Фестивала на патриотичната песен в тази поредна, макар и малка битка за България и българщината!

 

Румен ВОДЕНИЧАРОВ,

зам.-председател на партия “Нова Зора”


 

НЕ, ОТ БОТЕВ НЯМА ДА СЕ ОТКАЖЕМ!

Е-поща Печат PDF

• Отлъчването на поета от българската история и литература не е грешка, а престъпление

• А пък Христо Ботев загива едва на 28 години

 

„Братският съюз на освободените племена и народи

ще да даде на всеки един свой член

належащото му място на Балканския полуостров“.

Христо Ботев


 

След повече от 142 години от героичната кончина на Ботев, можем да правим всякакви равносметки и да изказваме всякакви мнения за него, за неговото битие, за неговите идеи и смърт, за прекрасната му поезия, за страстната му публицистика и революционно му дело. За Ботев са изписани хиляди, много хиляди статии, материали, изследвания, разбори, книги и т.н. И има всякакви мнения – от „Осанна“, до „Разпни го“.

„Присвояван“ е от всички политически и идейни направления в българския обществен живот. Какви ли не хвалебствия за неговата поезия, патриотизъм и революционна борба са изписани? Какви ли не недомислици и мнения, носещи характеристиката на ругатни са изречени?

За какво ли не го обвиняваха и обвиняват?

Какви ли не измислици за смъртта му не съчиняват?

Вече има и друга тактика – бавно и постепенно изличаване на идеологията на Ботев, неговите виждания за социалното освобождение.

 

Това днешните неолиберални глобалисти правят чрез различни политически и образователни механизми, чрез редица отпадания от учебните програми, чрез премълчавания в публикациите в печата и в научната литература.

Тези отпадания и изличавания на творби на Ботев са бавни и постепенни, приличат на отлюспване люспа по люспа на отделни идеи, позиции и произведения на Ботев. Този бавен процес, по аналогия с процесите, на които бяхме свидетели в СДС, можем да го наречем и отлюспване.

Ботев като национална светиня

Независимо от измислиците, обидните квалификации и ругатни, Ботев си остава национална светиня, признавана от почти всички, почти идол, личност с величина не по-малка от Левски. И съвсем не случайно поетът Христо Кърпачев написа своето стихотворение-песен „Земята на Ботев и Левски“. Именно България е „Земята на Ботев и Левски“. И няма патриот, родолюбец, обективен историк и разумен политик, който да не отдаде значимото на двамата великани на българската история.

Не можем да не признаем правотата на мнението на известния в миналото български социалист Георги Бакалов (1924 г.) „Ако за някого с най-пълно право може да се каже: „Той не умира!“ – това е именно Ботев, който днес е по-жив от всеки друг път“.

Да, Ботев е крайно актуален и днес.

Ботев е тачен, особено на 2 юни. Тачен е като поет и като патриот. Млади родолюбци се движат по пътя на Ботевата чета. В училище се изучават негови знаменити и прекрасни стихотворения. По стените на училища и културни институции могат да се видят портретите на Ботев. Ботев е превеждан и издаван в чужбина.

Първо: Ботев е ненадминат български поет.

Поетическото му творчество е малко по обем, но е ненадминато по образност. Да си припомним:

„Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят сводът небесен;

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!“

Поетическата гениалност на Ботев е оценявана от всички литературоведи, литературни критици и изследователи.

Каквото и колкото да се напише за поезията му, все ще е малко и недостатъчно. Той е единственият българин, признаван, предимно в поезията, като гений. Но може би най-точна е оценката на Пенчо Славейков: „Малко е поетическото наследство на Ботева, но голямото наследство от другите не може да се мери с неговото ... Той е надрасъл времето си, и само ранната му смърт побърка да го имаме в пълния разцвет на таланта. Докато Каравелов и Славейков (П.Р. Славейков – бащата на Пенчо Славейков – б.м.) са се вдъхновявали изключително от служене роду си, Ботев излиза далеч пред тях, и от служене роду си премина преко на служба изобщо у рода человеческого.“ Следователно Ботевата поезия е ценна не само за българския народ, а и за човечеството. Но не по-малко точен е изводът на Тодор Павлов: „Христо Ботев е класическа манифестация на творческите национални и социално-революционни и културни сили на българския народ.“

Второ: Ботев е ненадминат български народолюбец.

Той е на страната на българския народ и против чорбаджиите и духовенството. Но не само обич към бедстващия народ, а и към неговото минало, нрави и обичаи, т.е. той е патриот. В полетата и горите на Балканския полуостров „живее такова многочислено племе, което има своя история, свой характеръ и свои нрави и обичаи, което е трудолюбиво и способно за развитие (к.м. –А.И.) и за политически животъ и което рано или късно ще да изяви своето съществуване и ще да потърси своята изгубена и потъпкана свобода“. Българският народ за Ботев е трудолюбив, с „яки и напукани от труд ръце“. Той определено счита, че нашият народ притежава необходимите нравствени и материални сили за да сломи сам „турския деспотизъм“. Ботев е уверен че ние като народ не трябва да чакаме освобождението си отвън,  скъсването на „петвековните ръждясали вериги на робството“, а сами да си помогнем. Не бива да „чакаме ту Русия да се умилостиви и да дойде да ни избави, ту Сърбия да се реши и да ни помогне, ту Гърция да се убеди и да ни придружи, ту самъ Богъ да слезне отъ небето да ни даде умъ и разумъ...“

Тази негова любов към народа е тясно свързана с омразата към неговите душмани – чорбаджиите. В своите стихове, фейлетони и статии той жигосва силно чорбаджийството. Най-подигравателен е образът на чорбаджията Кир Михалаки в извадения от учебните програми фейлетон „Това Ви чака! (Ако не е истина, не е и лъжа)“. В своето творчество и революционна дейност Ботев  поделя чорбаджиите на „мирски и духовни“.

За него църковната самостоятелност не е решение на главната задача на историческата епоха. Той явно се обявява против „царе, папи и патриарси“. Придобиването на църковната самостоятелност за Ботев има подчинено значение. Той пише: „Въпросът се реши само за духовенството, а за народа ще се реши само когато той остане без духовенство.“ И защо ли се чудим, че Ботев не го обявяват за светец? Той е безбожник (т.е. атеист) и противник на привилегиите на духовенството. Ботев е не само и просто патриот, а предимно човеколюбец и българолюбец. На 26 юни 1875 г. пише в писмо до приятеля си: „Драсовь! преди всичко требва да сме човеци, после вече българи и патриоти.“

Ботев не само обича своя народ и е готов да жертва живота си за него, но и прави саможертва. Но самият той е „въплъщение на онова самобитно в българската душа, което се крие само в колективното цяло – народа“ ... „душата на поета и на народа ... са една същност.“ (Антон Страшимиров, 1922 г.).

Самият Ботев спокойно може да бъде определен като, а и в действителност, един от хъшовете, част от българската революционна емиграция.

Трето: Ботев е голям български революционер, борец за свобода.

Той е привърженик на революцията като средство за ликвидиране на националния и социалния гнет.

Поезията на Ботев е насочена към революцията, освобождението от османското потисничество, правилно определено от Ботев като робство. Свободата за Ботев е политическа (национално освобождение) и социална (освобождаване от потисничеството на чорбаджийте и душманите). Той пише на Драсов на 12 април 1875 г. „Нашата революция требва да се сее въ народа, а не между чорбаджиите“. Неговият призив е:

„Вдъхни секиму, о, боже!

любов жива за свобода -

да се бори кой как може

с душманите на народа“.

Ботев еволюира във вижданията си за свободата и за отделните народности. Първоначално той нарича турците „варварско племе“, но през 1875 г. определя турците като: „турския измъчен и потъпкан народ“ и този народ може да се включи в борбата срещу потисничеството и за свободата стига „да се откаже от своя фанатизъм и, без да обръща внимание  на религиозните и национални разлики, които съществуват между него и нашия народ, поиска да се съедини с нас, за да се отърве от общия враг.“

Ботев не е националист, не е шовинист, не поставя и не провъзгласява българско превъзходство над другите народи, а е истински патриот, човек който обича своя народ, бори се за свободата му, но не пренебрегва другите народи и техните стремежи за социална свобода. Той е за освобождаване и на другите балкански народи.

В неговата публицистика се пропагандира братството и свободата между народите: „Братският съюз на освободените племена и народи ще да даде на всеки един свой член належащото му място на Балканския полуостров“. Ботев е враг на фалшивия български патриотизъм:

„Патриот е - душа дава

за наука, за свобода;

но не свойта душа, братя,

а душата на народа!“

А това е ярко  послание и към съвременните патриотари, които за власт, облаги и т.н. пренебрегват интересите на народа.

Ботев е не само за национална свобода, а и за социална свобода и въстание (революция) на бедните и обезправените народни слоеве. Той отправя призив към бедните: „Ако биха попитали гладните, то моя рецепт е възстание против днешния обществен строй. Съсипете тая йерархия в човечеството и ще видите, че ще се унищожат причините на нашите страдания.“

За него е присъщо внимателното вглеждане в живота и определяне на истинското състояние на нещата. Той е наясно, че: „Всичките сиромаси работници отъ каквато и да са народность, дето и да живеятъ, са братя помежду си, братя по страдания и по мащеха съдба. Потъпкани и ограбени отъ правителствата и богатите, работниците, ако и да се трудятъ до изнемощяване, пакъ нематъ що да ядатъ, пакъ живеятъ по-зле и отъ скотовете.“

За Ботев свободата е необходимост за развитие на народа. За развитието на една личност и за цял народ е необходимо достигне „...нравствено и материално благосъстояние, преди всичко е потребно, такова едно условие, което се нарича свобода;“

Четвърто: идеологията на Ботев е сред най-прогресивните в Европа.

Философските и политическите възгледи на Ботев са развити в неговите статии, в неговата публицистика, най-вече в статиите му в „Дума на българските емигранти“ и „Знаме“.

Идейният образ и философско-социологическата същност на публицистиката и поезията на Ботев се определят не от отделно взети думи и фрази, а от цялостното му творчество и революционна дейност. Той е революционер-демократ. По своите философски възгледи е материалист и атеист. Тези негови възгледи са повлияни от руските революционни демократи, предимно от тези на Чернишевски.

Философските възгледи на Христо Ботев, както сполучливо посочва Асен Киселинчев (1949 г.) „представляват най-високата точка, до която можеше да достигне нашата научна прогресивна материалистическа и прогресивна мисъл до Освобождението.“

Той е идеолог на народната революция, на радикалния преврат в обществото. Тези негови идеи са много по-ясни, по-последователни и много по-крайни от тези на неговите съвременници (Хр. Кабакчиев, 1915 г.).

В навечерието на Освобождението в българското национално-освободително движение има оформени две главни течения: умерено демократично, отразяващо и възприемащо тогавашните радикални възгледи, водено и вдъхновявано от Любен Каравелов; революционно – с доста белези на социално-утопично, водено и вдъхновявано от Христо Ботев. В своите философски и социологически възгледи Ботев свързваше политическото и социалното освобождение. За него бе недостатъчно само националното освобождение. Той работеше и за социалното освобождение на българите от гнета на чорбаджиите и търгашите.

 

следва


 

 

СМИСЪЛЪТ НА РУСКАТА ПОЛИТИЧЕСКА НЕЕДНОЗНАЧНОСТ

Е-поща Печат PDF

На 18 март т. г. в Русия се проведоха президентски избори, на които Владимир Путин бе преизбран, при това с огромно мнозинство - 74 % от гласуващите, и встъпи в длъжност на 7 май. Следващата стъпка бе съставянето на правителство. На 18 май за премиер бе назначен Дмитрий Медведев, а съставът на новото правителство показа, че ключови министри от дотогавашния кабинет запазват постовете си.

“Трябва да поемате инициативи, да използвате нестандартни подходи, да покажете модерен стил на управление”, отбеляза Владимир Путин на първата си среща с премиера и министрите в Кремъл. „Тук трябва да е двигателят на промените във всички области и цялата страна трябва да усети темпото му“. Владимир Путин призова правителството да е „пример за конструктивно сътрудничество с гражданското общество“... „Задачите, които ви очакват, са не просто сложни, а крайно отговорни. Това са цели от принципно ново равнище, от постигането им зависи жизнеспособността на страната ни, енергията на развитието й, бъдещето й, без никакво преувеличение“... Сред малкото промени в кабинета са новата длъжност на Виталий Мутко - от вицепремиер, отговарящ за спорта, като вицепремиер за строителството, както и издигането на финансовия министър Антон Силуанов до първи вицепремиер.

Предлагаме анализа (от 28 май т.г.) на добре познатия автор с псевдонима The Saker (Соколът), който влиза в дълбоки води и разглежда механизми и процеси, които остават в сянка, но пък търсят отговора на въпроса защо обществото - и в Русия, и по света, - имаше по-различни очаквания за новия-стар руски президент и одобрените от него министерски позиции.

И наистина, очакванията бяха други.

Но какво всъщност се случва в онези управленски и обществени и социални пластове, които никога не са изцяло видими на повърхността?!

 

Зора

 

В свят на универсална измама, казването

на истината е революционен акт.

Джордж Оруел

 

Всяка малка свещ осветява ъгъла на тъмнината.

Роджър Уотърс

 

... ние всички имаме очаквания, които може да се окажат разочарование...

The Saker

 

Вместо начало: светът не е Холивуд

За отминалите две-три седмици бяхме свидетели на поредица буквално тектонични събития, които се случваха едновременно в САЩ, в Русия, в Израел, в Сирия, в Иран и в ЕС. Мисля, че би било основателно да кажем, че повечето настроени срещу англо-ционистката империя изпитаха чувства в диапазона от леко разочарование до пълна паника.

 

Аз, собствено, не чух мнозина да се радват, но ако е имало такива, очевидно са били малцинство (примерно Михаил Хазин, което не е типично). Реакцията е нормална, ние всички имаме очаквания, които може да се окажат разочарование, и обикновено така става. И все пак, когато новините са очевидно лоши, нещо все пак трябва да остане.

Първо, хората, страните и събитията не не се замразяват във времето. Те се променят. Процесите - като правило - са обект на промяна, на еволюция и (дори радикална) смяна на посоката.

Второ, всеки процес носи у себе си зародишите и на противоречията. Тъкмо затова процесите са динамични.

Трето, човекът е несъвършен. Дори добрите хора правят грешки, понякога с трагични последици. Но не бива да да ги делим на “безгрешни герои” и “жалки злодеи и губещи”. Бих казал, че всъщност всяка грешка, особено сериозната, е заредена с противоречия, които на свой ред в крайна сметка може да “придадат енергия” на първоначалния процес, създавайки нова поредица обстоятелства.

Всичко, казано дотук, цели да покаже, че

реалният свят не прилича на Холивуд,

където историята се разбира в рамките на 90 минути или малко повече от момента на нейното начало.

Реалният свят е във война с Империята, и в тази война, както и в много други такива, се правят грешки и се понасят загуби и от двете страни. И двете страни грешат, и резултатите от тези грешки повлияват бъдещия ход на войната.

Бих казал, че за изминалите две-три седмици Русия понесе не едно, а няколко пи-ар-бедствия. Бих казал също, че ционистите отбелязаха огромни пи-ар-успехи. По-нататък ще ги изредя, но трябва да кажа, че нито пи-ар-катастрофите, нито пи-ар-успехите са равнозачни на големи победи в реалния свят. Освен това и двете може да се окажат полезни, тъй като изваждат на бял свят незабелязани или пренебрегвани до момента слабости. Накрая, пи-ар-катастрофите и успехите, макар че съществуват най-вече като образи и възприятия, оказват влияние на реалния свят, и понякога дори доста голямо.

Обичайният хор на ненавиждащите Путин, които на мига обявиха окончателна победа, изцяло бъркат, а пък реакцията им е отражение на детско разбиране за сложния свят, в който живеем. В реалния свят личност, подобна на Путин, може, и обикновено прави грешки (и в пи-ара, и в реалността), а врагът може да проведе ефективна контраатака. Само че крайният изход от войната не се решава с едно-единствено сражение. В политиката, също като в обикновеното сражение, тактическите грешки и успехи съвсем не са еднозначни на оперативен или още повече на стратегически успех.

През Втората световна война немските войски бяха по-добри от съветските на ниво тактика, но Съветите ги превъзхождаха на ниво оперативност и стратегия. Ние всички знаем как завърши войната. Ако желаете да прочетете добър анализ и развенчаване на глупостите, че “Путин се оля”, препоръчвам ви статията на Оли Рачардсън “Russia betrayed Syria”: geopolitics trough the eyes of a fearful “pro-Russia” westwrnwr” (13 май 2018, http://www.stalkerzone.org - “Русия предаде Сирия: геополитиката през погледа на страхливия “проруски” западник”).

Другата крайност е отричането въпреки всички доказателства, че има проблем или са направени грешки.

 

Такова директно развяване на байряка изобщо не помага, понеже щом грешките са неизбежни, първата стъпка към отстраняването им е да бъдат признати.

Резултатът от развяването на байряка на (псевдо)патриотизма е да обявиш човека, разкрил проблема, за предател или пораженец.

Като имм предвид всичко казано дотук, бих искал да преразгледам случилото се и да се опитам да оценя реалните възможни последици от тези пи-ар-събития.

Част първа: Путин е разочарован

Накратко - Путин отново назначи Медведев за премиер, назначи Алексей Кудрин за председател на Сметната палата на Русия, Виталий Мутко - за вицепремиер по строителството, после прие Биби Нетаняху в Кремъл, при положение, че преди визитата, по време на визитата и след това той хвърляше бомби над Сирия. И накрая, неприятният зигзаг във връзка с С-300 за Сирия - първо “да, ние ще го направим”, а после “не, няма”. Тези събития може и е необходимо прецизно да се анализират и обяснят, но не мисля, че има смисъл да се отрича чувството на разочарование, породено в мнозинството (с изключение естествено, на онези ярки гении, които обявиха как отдавна знаели, че “Путин лицемери”, обаче това е същото онова “холивудско мислене”, от което всеки истински анализатор задължително и на първо място трябва да се освободи).

Според мен дори онези, за които тези работи не са толкова важни и че нищо страшно нямало, не биха отрекли, че Путин следва да знае колко непопулярни ще са решенията му за руската общественост. И че това е крайно нетипично за Путин, че той умишлено е избрал да пренебрегне общественото мнение и е предпочел други съображения. Ето това е нещо съвсем ново, и според мен много важно.

Казано най-общо, в Кремъл има два лагера, които се борят за власт - аз ги наричам атлантици-интеграционисти и евразийци-суверенитетчици. Първата група е чист продукт на 90-те години. Може да ги приемем за “либерали” в стила на МВФ - Вашингтонският консенсус - СТО - Световната банка - те дойдоха на власт благодарение на режима на олигарсите, който управляваше Русия от 1990-а до 2000-ата година приблизително, и който бе дълбоко проамерикански, с тесни връзки с Израел и различни политически еврейски и ционистки организации на Запад.

Втората група са най-вече бивши военни и служили в органите за сигурност. “Мостът” между двете групи впрочем бе руският ВПК (военно-промишлен комплекс), в който има представители и от двете групи. Не е чудно, че голяма част от руския “елит” (казано простичко, хората, натрупали състояние или най-малкото, живеещи нелошо през 90-те години и след тях) поддържа атлантиците-интеграционисти, а повечето от “обикновените” руснаци в по-голямата си част поддържат евразийците-суверенитетчици. Затова и Путин е популярен, а Медведев - не, и никога не е бил. Интересното е как тези групи се отнасят към Израел и към ционизма.

В предишна статия разгледах сложните и на много нива отношения между Израел и Русия. Сега трябва да видим нещата в дълбочина и да разберем как всяка от тези групи се отнася към Израел и ционизма.

Атлантиците-интеграционисти, никак не е чудно, до мозъка на костите си са произраелски настроени. За тях Израел е нормална страна, дори е достойна за възхищение, те имат лични / семейни делови връзки с израелци в Израел и в САЩ. Въпреки че в Русия не съществува официална версия на Американско-израелския комитет за обществени връзки (AIPAC), може да кажем, че и ADL * подсигури на атлантиците-интеграционисти прекрасна равносметка за верността и служенето.

При евразийците-суверенитетчици всичко е доста по-сложно. Някои от тях идеологически са дълбоко антиционисти, а други никога не го забравят. Но дори онези, които не обичат Израел или дълбоко се противопоставят на ционисткото влияние в Русия през 90-те години, че и до днес (особено в руските медии) смятат, че би било полезно да се разсъждава върху това.

Защо ли?

Най-вече защото според тях, и аз бих казал, че са прави, да си про-руски (в смисъл на патриотизъм и желание Русия наистина да е суверенна), съвсем не значи да си анти-ционист, да си против израелци или евреи.

Всъщност има и винаги е имало руски евреи патриоти, които съставляват неотменима част от руската култура и история. Често казвам, че за руснака мюсюлманите не са “чужди” в смисъла, който се влага на Запад; и те ще ругаят и хулят всички еврейски “аферисти и политици”, но същевременно ще имат за свои приятели и близки “добри”евреи. Това съвсем не е слепота, това са фактите - едно е да презираш идеологията, съвсем друго е колективното усещане за враждебност към група хора, които прекрасно познавате.

Няма да се уморя да повтарям: Русия винаги е била многонационално и поликонфесионално общество, където съществуването на “други” е чисто и просто нещо обичайно. И съществува и факторът Втора световна война, който израелци и руски ционисти доста умело изполват докрай - руснаците и евреите ги обединява общата памет за ужасите, които са понесли от нацистите, те имат общото чувство, че западноевропейците и американците, да речем, не съвсем искрено съчувстват на съдбата им, и дори заради едната политкоректност са притворни. В крайна сметка става ясно, че повечето от антиционистки настроените руснаци, макар и “несравними с ADL” по възгледи, ненавиждат нацистите и западният расизъм не по-малко от евреите.

Сблъсквайки се със съвременната вълна на яростна русофобия, много руснаци казват “днес ние сме новите евреи”, което означава, че сега ги обвиняват за всичките злини на планетата въпреки фактите и логиката. Дали ви харесва, или не, обаче общата памет свързва дълбоко руснаците и евреите.

Вече си представям каква ярост и неприязън ще предизвикат  думите ми в средите на западниците, ненавиждащи евреите, защото те делят света на две групи - ненавиждащите евреите (т.е. добрите), и онези, които “са се продали” “на всички евреи” (а нима съществува понятие “всички евреи”!).

Ето какво мога да им кажа - не пренасяйте своя ограничен възглед за света върху другите, и особено върху Русия. Иначе никога няма “да разберете” Русия и ще затънете в една безсмислица от сорта на “това е загадка, обгърната от тайна и вградена в главоблъсканица” **

Част втора: Империята отвръща на удара

Изминалите две години бяха ужасни за ционистите както в САЩ, така и по цял свят.

Първо, техният кандидат в САЩ претърпя съкрушително поражение и бе избран кандидат, който те люто ненавиждат.

После дойде военната намеса на Русия в Сирия, която им попречи да свалят последния светски “съпротивляващ” се режим в арабския свят. В Русия “техните” атлантици-интеграционисти бавно, но сигурно губят влияние и като цяло западните санкции се оказаха благослов за Русия.

Популярността на Путин рязко нарасна, а глобалният “ционистки дом” бе обхванат от пламъци. В САЩ ционистите контраатакуваха със скоростта на светлината и с разрушителна ефикасност сломиха Тръмп само за 30 дни (това показа предателството на Флин и после на Банън спрямо Тръмп). След всичко това Тръмп се съсредоточи над омиротворяването на AIPAC.

Остана още един проблем: въпреки че САЩ отново изпаднаха под контрол, засега Русия преуспява в развиването на способност да нивелира изцяло американската система за ПРО, видя се колко е остаряла по-голямата част от флота на САЩ и колко е несъответна на възможностите на ВВС във въздушното пространство, оспорвано от руската система за въздушна отбрана.

С други думи, тук, в чисто военна терминология, имаме “пълна и безусловна победа на Русия”.

(Забележка: на онзи, който е шокиран от подобно твърдение и иска да го отхвърли като “руска пропаганда”, ще предложа следното: военната мощ на САЩ разчита на 1) Способност да развърне групировка по въздуха във всяка точка на планетата; 2) способност да защити тази групировка от каквато и да било контраатака; 3) способност да нанесе удар по всяка страна на света с достатъчен брой ракети и въздушни удари, за да сломи волята й да се бори; 4) пълен и тотален контрол на небето (въздушно превъзходство). Силите на САЩ никога не са разглеждали сценарий, при който нямат контрол в небето или ако врагът им го контролира; 5) крайна убеденост, че нито един враг не би се осмелил да нападне големите отвъдморски бази на САЩ; 6) силна, почти религиозна вяра, че военните технологии на САЩ превъзхождат всички останали; 7) абсолютна убеденост, че континенталната част на САЩ никога няма да е под удара на контраатака.

Нито едно от тези убеждения вече не се основава ва реалността, а на практика вярно е точно обратното. Затова когато въоръжените сили на САЩ се сблъскат с почти равен или равен на тях съперник, те се оказват по-малко или повече безполезни. Единственото видимо изключение е ядрената триада на САЩ и подводният флот. Днешната ситуация в Сирия (и както се подразбира в Иран и в Русия) в крайна сметка постепенно ще доведе до осъзнаване на тази нова реалност от политическите дейци в САЩ и от военните командири.)

Ето защо Русия, макар и с миниатюрен контингент, преуспя в хода на войната в Сирия и сега дори създава проблем на раздразнение у англо-ционистите -

как така (относително) малък контингент руски сили напълно срина плановете на Империята

за целия Близък изток?

 

следва

 

* Антиклеветническата лига, от англ. Anti-Defamation League, ADL, американска правозащитна и политическа организация, чиято цел е борба срещу антисемитизма и другите форми на нетърпимост към евреите, основана е през 1913 г. в Ню Йорк. - б. пр.

** препратка към думите на Уинстън Чърчил за Русия - “Аз не мога да предскажа действията на Русия. Това е загадка, обгърната от тайна и вградена в главоблъсканица”, но е възможно да има ключ към нея...”. - Б. пр.


 

 


Страница 2 от 215