Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„СТАДОТО“ ОТИВА КЪМ НЕБЕТО!

Е-поща Печат PDF

Когато невидимата „гад“, наречена COVID-19 или SARS COV-2, зарази над 2,5 млн. души по света и отне живота на повече от 170 000 човека, от които 90 000 в Европа и над 50 000 в САЩ, от всевъзможни посоки се посипаха оптимистични, но изцяло фалшиви новини за открити и тествани ваксини и лекарства срещу „китайския“ коронавирус. Сред хора на розовите прогнози за бързо ликвидиране на епидемията, някак незабелязано остана твърдението на основателя на „Майкрософт“ Бил Гейтс, че ваксина срещу това зло може да има най-рано след пет години.

Що се отнася до лекарствата, „Ремдезивир“, от който се очакваше да надвие коронавируса, разочарова, като още при първото клинично изпитание върху 237 болни, се оказа напълно неефикасен. („Джумхуриет“, 24.04.2020). Но, когато само за едно денонощие в САЩ умряха от коронавирус 2342 души, се намеси „доктор“ Доналд Тръмп. На брифинг в Белия дом той посъветва лекарите да облъчват болните със силна светлина, включително ултравиолетови лъчи, и да ги инжектират с дезинфектант, който убивал вируса за една минута. Изпаднали в ужас от поредния президентски гаф, от Белия дом предупредиха американците в никакъв случай да не изпробват неговата рецепта в домашни условия. Въпреки това над 100 души са изпробвали „новаторския“ метод: глупаци има в изобилие, включително в Америка! Добре че Тръмп не предложи болните да се „лекуват“, както жителите на Хирошима и Нагасаки при американските атомни бомбардировки на 6-ти и 9-ти август 1945 г. Защото тогава и да е имало коронавируси, трябва да са били унищожени от светлинната и ударната вълни, проникващата радиация и радиоактивното заразяване. Естествено, заедно с хората, в които са се били загнездили. Лечение чрез смърт, така да се каже. Това разбира се, на шега.

Междувременно, САЩ решиха да поискат международно разследване за произхода на новия тип коронавирус, разчитайки по този начин да оправдаят намерението си да обявят фалит по дълга си към Китай, който е изкупил американски ценни книжа за около 1, 5  трилиона долара. С такива трикове може да се опитат да изчистят и останалата част от близо 20 трилионния си държавен дълг. Още повече, че редица медицински светила предупреждават за втора вълна и втори пик на епидемията от COVID-19. Английският „Файненшъл таймс“, цитиран от вестник „Сега“ (23.04.2020), съобщи, че в Китай вече е възникнало ново епидемиологично огнище. Този път в град Харбин, столицата на североизточната китайска провинция Хъйлундзян, където вирусът – според китайските власти, е бил пренесен от китайска студентка, завърнала се от САЩ. Тя успяла да зарази 40 души!

Впрочем, броят на потвърдените случаи на заразяване с коронавирус и на починалите от него продължава да расте, както в световен мащаб, така и в рамките на отделните страни. Включително в България, където в продължение на няколко последователни дни броят на новозаразените за едно денонощие нарастваше с по 49 до 90 души, а на 29 април броят на починалите от коронавирус достигна 61! Психологическата граница от 1000 заразени беше бързо премината, като на 29 април те вече бяха 1437 при 243 излекувани. Застрашително нарасна и броят на заразените медици (на 155 души), които съставляват 11% от всички заразени. На 1 май сутринта националният оперативен щаб обяви, че доказаните случаи на заразяване с коронавирус са нараснали за едно денонощие с 53 и са станали 1559, от които 170 медици. Броят на починалите е достигнал 66, а този на излекуваните 296 при 317 лекуващи се в болниците. От тях 40 са в интензивните отделения. В тази атмосфера от министерството на здравеопазването и дори от националния оперативен щаб прозвучаха обвинения към заразените медици в небрежност и игнориране на санитарните норми. Някои от тях, видите ли, работели на три места и не само се заразявали в непроверената епидемиологична среда, но пренасяли и коронавируса! Те ли са виновни за нереформираната и недофинансирана система на здравеопазване, която не им позволява да живеят с една заплата? Те ли превърнаха болниците в търговски дружества, едва оцеляващи в сянката на никнещите като гъби частни болници? Стигна се до там, че във Видин обявиха лекарите и медицинските сестри от областната болница за разпространители на заразата в областта. Този опасен рецидив може да се прояви и в други областни и общински болници, така че „стадото“ да остане не само без „стаден имунитет“, но и без пастири и лекари. А уж в началото на епидемията аплодираха медиците от балконите на жилищните блокове. И това бе превърнато в мода, заимствана от италианците.

Гражданите, които са принудени да скучаят в самоизолация и оплакват своята участ, задето не могат да се шляят навън и да посещават фризьорските салони, парковете и ресторантите. Но нима е по-лесен животът на тези, които стоят на предната линия – лекарите, сестрите, санитарите и полицаите, които ежедневно рискуват да се заразят или вече са се заразили масово с коронавирус? И, които не винаги ще успяват да се измъкнат живи от този губителен капан. Не са те хората, които първо допуснаха софиянци да разнасят заразата из провинцията, а след това решиха да затворят подстъпите към столицата, предизвиквайки километрични опашки от автомобили. Да не говорим за среднощните брифинги на властите, целящи уж да парират слуховете за радиоактивно заразяване откъм АЕЦ „Чернобил“, но постигащи съвсем обратния ефект – засилване на несигурността и паниката в обществото. Или за „туровете за овации“ на Бойко Борисов, обикалящ страната като шофьор на джип, за да „се срещне с народа“ практически без маска, докато на други е забранено да излизат от домовете си и да пазаруват без маски и извън определените им часови отрязъци.

Въпреки това, нашият премиер - „докторът по психология“ Бойко Борисов, е решил да пази не толкова нас, колкото нашите пари от нас. Понеже не знаел кога ще свърши епидемията, не можел да раздава безвъзмездни помощи. Ами да беше попитал колегата си от Албания, който раздаде по 390 долара безвъзмездна помощ на всеки гражданин. Или премиера на Гърция Кириакос Мицотакис, който раздаде на калпак по 800 евро. За какво са ни пари, след като хората умрат? Дали от глад, дали от коронавирус – каква е разликата? За Борисов очевидно е най-важно хората да одобряват правителствените ограничения и личният му рейтинг да не изостава много от този на генерал Мутафчийски. За рейтингите на президента или на Мая Манолова да не говорим. Понижаването на одобрението за тях е задача № 1 на „присъдружните“ на ГЕРБ-медии, които не забелязват недодяланото поведение на премиера на редовните и извънредните, понякога среднощни, брифинги в МС. „Материалът“ трябва да бъде захранван с оптимистични новини и да бъде пазен от „лъжливите“ такива. Ето защо те не забелязваха гафа с 13-те тона фурми от ОАЕ, обявени за „медицински материали“, въпреки че само 3 тона от докараното от Абу Даби, са предпазни маски. На 25 април премиерът Борисов съобщи „благата вест“, че може да вдигне извънредното положение преди 13 май. А на 26 април, в Южния парк на София и на Витоша, се проведоха учения по организирано посещение на парковете. От 27 април вече броят нарушенията на разхождащите се в осемте софийски парка. В провинцията отварянето на парковете бе оставено на преценката на местните власти. А с контрола за спазването на установения ред в парковете ще бъде натоварена полицията, която и без друго издъхва от преумора.

След като благодарение на коронавируса ни научиха  да си мием ръцете, вече започнаха да ни обучават и как да се разхождаме из паркове и планини. Но, както винаги, Борисов се закани да забрани отново разходките, ако  „материалът“ продължи да пренебрегва ограниченията, както направи за Цветница и Великден. Съдейки по тълпите, които скитосват по булевард „Витоша“, пак ще има карантина и други забрани „до второ нареждане“! Какво ти разхлабване на мерките, каква ти отмяна на извънредното положение, щом при пълната блокада на София по празниците, потокът от излизащи и влизащи автомобили не секна?! Ще рече, че в своята проповед за Рамазана, председателят на турското Управление на религиозните дела (Диянет) Али Ербаш е бил прав, откривайки корена на коронавируса в греховете и грешките на хората. („Джумхуриет“, 24.04.2020). Не са далеч от тази преценка и представителите на различните религии и вероизповедания в България.

Дали все пак самохвалствата на Борисов, че България е с рекордно ниска за Европа заразяемост и смъртност от коронавируса, няма да послужат на ЕК като оправдание за орязването на средствата по различните оперативни програми за подпомагане на страните членки от Източна Европа? Дали е случайно това, че ниската смъртност в бившите съюзници на СССР, се обяснява с БЦЖ-ваксинирането на нейните граждани по времето на социализма, благодарно наследство на т.нар. система „Смешко”?


Колко му е от Брюксел да решат, че заради „успехите“ на правителството в борбата с COVID-19, България изобщо не се нуждае от европейско подпомагане?!

Не по-малко любопитно, дори шокиращо, е признанието на губернатора на Ню Йорк Андрю Куомо: „С китайската забрана ние затворихме предната врата и това беше правилна стъпка. Оставихме обаче отворена задната врата“. Под „китайската забрана“ Куомо има предвид затварянето на САЩ за китайски граждани, а израза „задната врата“ използва по адрес на Европа. Както е известно, Тръмп наложи забрана за влизане в САЩ първо за гражданите на 26 европейски страни, а по-късно затръшна вратата и за гражданите на Великобритания. Именно в Обединеното кралство Великобритания и в Швеция, се провали теорията за „стадния имунитет“, според която населението трябва да бъде оставено да се зарази с коронавирус, за да не се налагат ограничения при следващи епидемии. Към 29 април броят на починалите от коронавируса във Великобритания достигна 21 678,  а на 1 май те станаха 26 771 при 171 253 доказано заразени. Британските медии съобщиха, че се готвят промени в антикоронавирусната политика на правителството: щели да се тестват гражданите над 65 години, работещите в домовете за стари хора и тези, които не са заети в сектори, които не спадат към категорията критични.

Забравете розовите илюзии внушавани от нашите управляващи, че американските визи за български граждани ще паднат още през този мандат. Това е точно толкова „фейк“, колкото и уверенията, че ще ни приемат скоро в чакалнята на еврозоната. А защо не и в самата еврозона, след което ще бъдем засипани с милиарди евра? Това са бълнувания на популисти от най-чиста проба. По-скоро ще останем без лекари, без медицински сестри и болници, ако продължим да скитосваме безгрижно – без маски и без никакво уважение към строгите ограничения. За жалост, не сме сами в това безпаметно нехайство и безхаберие за собствения и чуждия живот. И в Русия е същото. Сайтът feldsher.ru, цитиран от KM.RU.(23.04.2020), разказва, че на 8 април в реанимационното отделение на районната болница №2 на град Борисов, е починал фелдшерът от станцията за спешна и неотложна медицинска помощ Василий Липилин. Бил е само на 50 години, но изпаднал в тежко състояние и в последните няколко дни от своя живот бил включен към апарат за изкуствена вентилация на белите дробове. Предчувствайки своя край, на 31 март Василий оставил в своята фейсбук страница един трогателен и същевременно гневен пост в стихотворна форма. Заради актуалното му звучене с оглед на случващото се в България, публикуваме на руски език неговото предсмъртно послание, посветено на всички медици загинали без време в борбата с епидемията.


Я умер и лежу в мешке,

лежу не в морге, не в могиле,

лежу на ком-то, кто вчера

уже успел наш мир покинуть.

Мне лет не много, не старик,

и не убогий, не пропойца.

Я просто тот, кто жить хотел,

Но должен был со злом бороться.

Я бился с глупостью людской.

Я вас тянул из сил последних,

я вас спасал, я вас лечил.

За что вы так со мной, ответьте!!

Меня убил ваш эгоизм,

Беспечный позитив некстати.

Плевать вам было на запрет,

вы раздавали смерть без сдачи.

Чем чушь нести и рассуждать

о том, как все мы тут не вечны,

пора бы мозг вам свой включать

и просто быть к другим сердечней.

Сидите дома, вашу мать,

ео всех экранов вам талдычат.

Но вам плевать, что там в мешках

уже гниют останки чьи-то.

Вам хочется гулять, болтать,

с друзьями в клубах тусоваться,

потом несётесь все комне,

когда начнёте задыхаться.

Когда пропев и проплясав,

вы времячьё-тосократили.

“СПАСИ МЕНЯ! “— шепнёте вы,

но я уже вам не спаситель.

Я умер, я лежу в мешке…


 

ПАК КРЪСТОНОСЕН ПОХОД…

Е-поща Печат PDF

В словото си в Берлин, в навечерието на 30-ата годишнина от падането на Берлинската стена, държавният секретар на САЩ Майк Помпео, възкреси стилистиката на Роналд Рейгън и на Джордж Буш- старши. Вярно, не спомена „империя на злото“ или „оста на злото“, но нападна Русия и Китай и ги окачествени като „несвободни държави“, нещо повече, обяви, че са в постоянен конфликт със „свободния свят“, предвождан от Вашингтон. Помпео изложи своето лъжливо идеологическо оправдание за това, че САЩ раздухват нова Студена война, при която опасността от ядрен пожар е далеч по-голяма отколкото преди тридесет години. В рамките на 16 минути Помпео употреби думата „свобода“ 23 пъти, възхвалявайки падането на Берлинската стена. Това е пълно лицемерие като се има предвид, че администрацията на Тръмп, на която Помпео е представител, направи свой политически приоритет изграждането на стена на южната граница на САЩ и същевременно раздели хиляди имигрантски деца от родителите им като ги затвори в клетки.

Сърцевината на словото на Помпео беше охулването на Русия и Китай. Помпео обвини Русия, че напада своите съседи и избива политическите опоненти. Според него, в Китай, се формира нов авторитаризъм, какъвто светът не е видял от дълго време, притесняват се семействата на китайските мюсюлмани, които са потърсили убежище в чужбина. „Ние всички в тази стая – обяви Помпео - имаме дълг да осъзнаем, че съществува конкуренция на ценностите между свободните държави и тези несвободни държави“.

Според американския държавен секретар необходимо е на първо място да се предотврати изпадането на Германия в енергийна зависимост от Русия. „Ние не искаме европейските енергийни доставки да зависят от Владимир Путин“, провъзгласи Помпео. Това становище е част от безпощадната кампания, която Вашингтон води против проекта за газопровод „Северен поток-2“, доставящ руски газ за Германия през Балтийско море. Администрацията на Тръмп предупреждава непрекъснато, че сделката ще направи Германия „пленник на Русия“. Американското правителство иска Германия да закупува американски втечнен газ, който е по-скъп от руския. Другото, което Помпео засегна, са „рисковете за света“ , според него, създавани от Китай, който придобива западни високо технологични фирми, а и възнамерява да изгражда световните мрежи. Вашингтон иска гаранции от Берлин и своите натовски съюзници, че няма да позволят на китайския телекомуникационен гигант „Хуауей“ да участва в разработката на европейските телекомуникационни мрежи от пето поколение 5G. Вашингтон счита големия технологичен напредък на „Хуауей“ и на други китайски високотехнологични фирми, за смъртна опасност за световното икономическо и военно господство на САЩ. Дори и Вашингтон, и Пекин, да успеят да достигнат някаква договорка по въпросите на търговията, конфликтът между тях няма да отслабне.

Помпео заяви в Берлин: „Китай заплашва американските свободи. Проблемът не е в китайския народ. Проблемът е в Китайската комунистическа партия“. Такова заклеймяване на китайската управляваща партия и опитът тя да бъде противопоставена на китайското население, не са правени откакто президентът Никсън и Мао Цзедун предприеха сближаване между двете държави през 70-те години. В Пекин това изказване предизвика остра реакция, защото несъмнено е било изтълкувано като заплаха за смяна на режима в Китай по сценария, прилаган от САЩ в Близкия изток и други места на света. Говорителят на китайското Министерство на външните работи осъди думите на Помпео и посочи, че те изразяват „тъмен антикомунистически манталитет“, че въобще не показват „увереност и сила, а разкриват страх и арогантност“.

Новата борба на Вашингтон за „свобода“ се свежда до искането Европа да бъде подчинена на америкщанските стратегически и печалбарски интереси и да се подредят зад подготовката на САЩ за война против Русия и Китай. Реторичният апел на Помпео за ръководен от САЩ кръстоносен поход на „свободните“ държави против „несвободните“, надали ще се увенчае с желания от Вашингтон резултат. Например малко преди речта на Помпео френският президент Еманюел Макрон в интервю за „Икономист“ заяви, че военният съюз НАТО е в състоние на „мозъчна смърт“. Цитирайки едностранните действия на администрацията на Тръмп спрямо Турция и Сирия, Макрон посочи, че конфликтът между европейските и американските интереси е направил 70- годишният военен съюз нежизнеспособен. Логическият извод е, че се замисля самостоятелната от САЩ ремилитаризация на Европа и подготовката на нова глобална империалистическа война, която ще изправи всеки срещу всеки.


(със съкращения)


 

ПАМЕТ ЗА ПРОФ. ВЕЛКО ВЪЛКАНОВ

Е-поща Печат PDF

На 30 ноември 2016 г. се сбогувахме с проф. Велко Вълканов, учен, общественик, народен представител в няколко български парламента, кандидат за президент на Р България през далечната вече 1992 г. Роден на 16 ноември 1927 г. той почина само 10 дни след рождения си ден, на 26 ноември.


Статистиката, която би могла да опише образа на проф. Вълканов като публична личност, е достатъчно позната. На поклонението в София негови колеги и приятели говориха с мъка за загубата на обществения деец Велко Вълканов. Да, този човек наистина бе личност с широк размах. Крайната му почтеност и неотклонното следване на справедливостта в обществения и в частния живот също са до болка известни. Богатият професионален и жизнен опит на Велко Вълканов, дългите години, отдадени в защита на каузата на социалната справедливост, на социализма и в името на по-добрия хоризонт за България го заведоха естествено и към защитата на Слободан Милошевич и Радован Караджич, най-пресните мъченици на инквизицята, наричана Хагски трибунал...

Велко Вълканов имаше сърце за почти всичко - и сърцето му накрая отказа, несправедливостта изглеждаше победителка... Илюзия! Всуе! Неговите опоненти и врагове, приятелите му в кавички, не успяха да забележат как във времето след промяната словото и делото на Велко Вълканов стъпка по стъпка, статия след статия, книга след книга, изграждат неръкотворния паметник на един истински борец и кавалер на истината, защитник на онеправданите и на справедлливостта.

Въпреки това официозите в жълто не се посвениха да надничат в интимния му живот, който така си остана встрани от медийната клюкарница, не се посвениха да броят жените в неговия живот и връзките му... А Велко Вълканов сигурно ги гледа някъде отвисоко и категорично ги задрасква с присъщата му страст. Защото той бе човек на страстите, а страстите му бяха не махленските сплетни и дребни интриги, а бъдещето на България, на хората в родината му, и на хората по света.

Така се случи, че в предния брой тогава бяхме публикували портрет на българския учен проф. д-р Вълканов от негов ученик и колега. Бяхме радостни да го поздравим и за рождения му ден и за високото признание – почетен председател на FIR. Искахме да го зарадваме, а не подозирахме дори, че докато мастилото на вестника още не бе изсъхнало, Велко Вълканов вече e поел към друго измерение...

Ние, в “Нова Зора” съжаляваме горчиво за загубата на Велко Вълканов. Три години изминаха от тогава, и както подобава на православни християни, приятели и съратници, може отново само да кажем „Светла му памет!“ Той беше мъдрец, прецизен хирург на словото и непреклонен войник на правдата. Навярно всеки народ, преживял мъчителните гърчове на историята, е раждал личности като Велко Вълканов. Във великата криминална революция на България той имаше длъжността на българския Сен Жуст и ние знаем, че в клуба на великите якобинци, приятели на народа, за него ще бъде отредено най-почетно място – до неподкупния Робеспиер, до Дантон, до Марат, до Васил Левски, до Христо Ботев и до всички ония, които с вратовете си нащърбиха безпощадно  острие на гилотината и оставиха бели си меса по скали, по скали и по орляци... Защото Велко Вълканов съпреживя убийствения речитатив на една друга, на една безкръвна гилотина на българския преход, когато цял един народ бе натикан в дивата скотобойна на реставрацията, за да бъде осъществен незавидният континентален „рекорд” на България в 21 век: загуба на 21% от населението си за 30 години! И първо място в Европа по смъртност – 1 900 000 души.


В Африка това място е за държавата Лесото. Падението е до такава степен стъписващо, че за някого може би звучи и като измислица. Уви! Под ударите на безкръвната гилотина за тези 30 години и заради „рекорди” като цитирания Велко Вълканов умираше хиляди пъти. И не само той. На за разлика от много други, приятелят на народа Велко Вълканов не се примиряваше. Бичът на неговия ювеналов гняв плющеше и словото му оставяше неизличимо клеймо по челото и името на майкопродавци, ренегати, отцеругатели и предатели. И в съдния ден те ще бъдат разпознати по клеймото от словото на българския Сен Жуст Велко Вълканов. Не само защото писаното не гори, а заради това, че за всяка низост и неправда има възмездие.


 

НАПУСНА НИ НИКОЛА ИНДЖОВ

Е-поща Печат PDF

Никола Инджов (30.09.1935 – 26.04.2020)


Отиде си Никола Инджов – още един от първомайсторите на българското Слово. Поет, есеист, романист, публицист, вдъхновен преводач от няколко езика, главен редактор на някои от най-сериозните литературни вестници и списания в България през последния половин век и фигура с ярка и достойна гражданска позиция. Повече от две десетилетия Никола Инджов беше в най-тесния естетико-художествен кръг на издателство „Захарий Стоянов“, както и председател на Международната фондация „Гео Милев“. През тези години се появиха дузина оригинални негови лирически и белетристични творби, както и четири тома избрани произведения – „Поезия“ – 1 том, „Проза“ – 2 том, „Публицистика“ – 3 том, „Преводи“ – том 4.

В стотици срещи с читатели от цялата страна Никола Инджов разпръсваше светлината на българското слово и защитаваше категорично основите на българската национална идентичност, продължаваше традициите на високата литературна класика истинският творец да бъде кръвно свързан със съдбата на своя народ.

Загубата на всеки един талант от ранга на Никола Инджов е невъзвратима и ни прави по-бедни духом и по-злощастни. Но неговото слово продължава да живее, книгите му ще продължават да се преиздават, а в новата история на българската литература неговото име ще свети с истинската светлина на таланта, доброчестието и морално-извисената гражданска позиция.

Поклон пред неговата светла памет!


от издателство

„Захарий Стоянов“,

Международна фондация „Гео Милев“

и Редакционния съвет на

в. „Нова Зора”.



Отиде си един от емблематичните представители на обновителната българска поезия от средата на миналия век.

Роден в Бургас в семейство на бежанци от Беломорска Тракия,  завършил средното си образование в Хасково, а икономика – във Варна, Никола Инджов специализира испански език в Хаванския университет.

Бил е дълги години на дипломатическа работа, заемал е обществени постове и различни длъжности в литературни и публични издания

Син на своето неспокойно време, той остави ярки следи в националната художествена литература. Още първите му поетични книги заявиха присъствието на ярък и оригинален талант. Майстор на словото, Никола Инджов посвети завидната си откривателска енергия на българската словесност. Естет, забележителен преводач и прозаик, той се изяви и като непоколебим публицист – на неговото блестящо перо дължим такива образци като „Приписки към времето”, „Кубамар”, „Сантиментален марш”, „Всекидневно човечество”. В духовното си завещание Никола Инджов остави вълнуващи страници за съдбата на българските бежанци, за историята и настоящето на страни и народи, близки до сърцето му; в него четем заглавията на 16 поетични книги, 4 романа, 11 тома есеистика и публицистика, 7 сборника с преводи от испански, португалски, руски и сръбски. Творби на Никола Инджов са превеждани на над 20 езика, той е носител на редица наши и чуждестранни награди за литература.

Поклон пред светлата му памет!

СЪЮЗ НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ


 

САТАНИНСКИЯТ ДУХ НА КАПИТАЛА

Е-поща Печат PDF

1.

Неолибералните философски учения и идеологии съзнателно ни отдалечиха от истинското и вярно познание на днешното буржоазно-капиталистическо общество. Затова и реалната ни представа за ставащото в света днес е в най-добрия случай непълна, не съвсем точна и не отговаряща на действителността. А всъщност е дълбоко невярна. Невярна както във формулировката, така и в смисъла и същността на явленията, фактите, тенденциите и изобщо на цялостното състояние, в което днес се намираме.

Това се поддържа нарочно, за да се прикрие същността на господстващата днес социално-политическа система и се притулят законите и правила, по които тя функционира, развива се и устройва света. Според неолибералната пропаганда това не е от нейна полза и би могло да отвори очите на страдащите и те да разберат причините за своето страдание. Но понеже все пак не е възможно да се скрият пороците й, се измислят различни оправдателни причини и се насочва вниманието на обществото и на цялото човечество към фактори, които по формален принцип или по това, че в момента са изведени напред и са направени видими, за да изглежда достоверно твърдението, че в тях е вината. А още по-добре е да се отклонява напълно общественото внимание от проблемите на деня. Най-важното е да се скрият социалните неравенства и войните между класите и съсловията. Виждаме днес какво вавилонско стълпотворение от идеи и идеологии се измисля, за да се докаже, че всичко онова, което в миналия век се е представяло за социално зло, днес е отстранено. И че повечето от днешните действащи фактори в управлението на човечеството и развитието на икономиката, са добри и загрижени хора.

Не е кой знае колко трудно това да става бързо и успешно, стига да притежаваш и управляваш средствата за масово осведомяване и да плащаш на услужливите пропагандисти и идеолози.

Днес, както никога преди, значението на средствата за осведомяване е огромно. Те са по-важни и от средствата за производство и развитието на технологиите. Повече от свободното движение на стоки, услуги, пари и хора!

За да се поддържа невярната представа за съвременния свят и социално-политическата и икономическа система, основана на неолиберални идеи и принципи, са създадени огромен брой пропагандни центрове с претенции за научно-изследователски институти и университети, фондации, международни организации, както и институти на гражданското общество и властта. Идеологията и пропагандата са се превърнали буквално

в индустрия, обезпечаваща сигурността на системата.

Трябва да се признае, че тези институти работят отлично и в пълен синхрон помежду си и съобразно целите и задачите, които са им поставени; че умеят да предугаждат надигащите се опасности пред системата и властта и бързо да отклонят вниманието, като насочат говоренето към по-несъществени проблеми.

Системата има отлични защитни реакции, пази добре своя имунитет и реагира винаги изпреварващо срещу видими и невидими заплахи – дори и да са в зародиш. Тя е богата и може да си позволи да възнаграждава щедро своите идеологически гардове. А те от своя страна оправдават щедростта й и надеждно я охраняват от посегателствата на враговете и противниците й.

Това че тази индустрия успя основно да промени мисленето на цялото човечество и отношението му към въпросната система, мене не ме изненадва. При такава масирана атака върху човешкото съзнание и особено след рухването на СССР и социализма, няма как резултатът да е друг. Но толкова бързо и лесно да се предаде лявата идеология и по същество да бъде обезличена и сломена левицата в почти всички държави, е удивително и загадъчно. Левицата услужливо се предаде (а може би продаде) на системата и й служи усърдно. Това стана най-вече заради предателството на социалдемокрацията, която отрече марксизма като лява идеология и фактически разложи левите партии, като преди това ги обезличи и лиши от борческия и революционния им дух.

2.

Неолиберализмът успя да заблуди хората, че капитализмът (особено днешният!) е съвършена пазарна икономика, истинска и действена демокрация, свобода на словото и на придвижванията на пари, стоки и хора, равни възможности за всички за успех в живота. Според него слабостите на системата се дължат на отделни личности, правителства, държави; на остатъчното влияние на комунизма като натрупан вреден навик. Затова и отстраняването на тези слабости става лесно и бързо. Войните се представят като войни за демокрация и свобода срещу диктатури, религиозен фундаментализъм, врагове на прогреса. Най-голямата грижа на неолибералната идеология е да поддържа лицето на системата свежо, чисто, красиво.

Системата обаче все повече показва истинското си лице и истинския си облик. Зачестилите икономически кризи, рязкото спадане равнището на живота, увеличаващата се бедност, невъзможността да се гарантират социалните права на гражданите показаха, че нещо не върви, че трудностите са непреодолими, а проблемите неразрешими.

Кризите са все по-дълбоки и все повече системни,

засягащи същността на икономическия модел и принцип на капитализма. Затова и става все по-трудно да се живее – и то навсякъде по света, а не само в бедните държави. Всички държави обедняват! С материалната бедност западат нравите, моралът, нравствеността, образованието, културата.

Обаче левицата в целия свят не забелязва това и се държи все по-неадекватно, не разбира (а може не иска да разбере) какво се случва, поради което не разпознава социалното зло, не знае как да се бори срещу него и изобщо не работи за преобразяването на света. Тя се държи като продължение на неолиберализма и по същество му служи охотно и сърцато. Никога левите партии не са били толкова безпомощни! И как няма да са безпомощни, когато отдавна се продадоха на системата, за да й бъдат в угода. Те са тези, които най-упорито повтарят, че днес няма класи и класова борба, че проблемите и конфликтите са на друго място. „Другото място“ са „джендър практиките“, екологията, глобалното затопляне, домашното насилие.

Днес никой не подлага на съмнение и не критикува системата от противна на неолиберализма позиция. Дори и левите анализатори, идеолози и политици. Понякога се изказва негативно отношение към отделни нейни слабости, недостатъци и пороци. По същество обаче е неприкосновена. Така тя не се компрометира и си остава такава, каквато желае да я знаят: единствена, незаменима и вечна, способна да се преобразява, усъвършенства и развива.

Ала не е!

 

Неолибералната пропаганда успява чрез словесното означение и дискурса да измени представата за реалността. Това стана сравнително лесно, защото

умът на буржоазния човек е ленив

и е толкова отдаден на нещата и явленията от бита си. Само те го интересуват, само на тях държи и само с тях живее. Всичко, което не вижда, не чува и не пипа, не го интересува. Другото не го занимава. Неолибералната идеология го затвори в този бит и му внуши, че тук е идеалната му среда. Тук именно задоволеността от материални блага ще го прави щастлив и ще потъва в дебрите на удоволствията, консумацията, забавленията и преследването на личния успех. Неолибералната пропагандата и постмодернистката етика обявиха в абсолютна ценност егото, личното аз, грижата за себе си. Буржоазният човек още от зората на възникването си през Ренесанса живее с тази мисъл, но едва от средата на ХХ век тя за него е практически осъществена и се е превърнала в етическа норма. Разцветът на високите технологии и на медиите освободиха в голяма степен и труда му от големите усилия на миналото, гарантираха му известна сигурност в материално отношение, отвориха за очите му целия свят и го накараха да се почувства истински господар на живота. Атеизмът му бе оправдан. Буржоата вече наистина повярва, че той е по-силен и могъщ от Бога! И че той, а не Бог създава заповедите, които хората са длъжни да спазват.

Но това е истина на думите и дискурса, не на същността. В хуманитарната и социално-политическата сфера не винаги „истината се потвърждава от опита“. Възможно е теоретичната обосновка да се окаже повече валидна и достоверна от всеки практически опит. Особено ако опитът се отлага или бива забавен дотолкова, че да се забравят резултатите и доказателствата от предходния социален опит. Поради тази елементарна причина бе „доказано“, че класовата борба не съществува, защото нямало вече антагонистични класи и съсловия; че днес борбата е между Севера и Юга, между Европа и исляма, на демокрацията срещу тоталитаризма и тероризма. Обозначиха се други точки и линии на обществените противоречия и те били между „свойства“, „качества“, „състояния“, а не между интересите и техните носители. В САЩ и Европа, които след Втората световна война станаха световните хегемони и най-богати, практически бяха премахнати бедността и гладът. Това действително намали рязко социалното напрежение, а с ликвидирането на левите партии настъпи и едно идеологическо спокойствие; то притъпи още повече класовата борба и я лиши от идейна аргументация и оправдание.

Дори студентските вълнения във Франция от 1968 г., които отбелязаха най-високата степен на социално-политическо напрежение в Западна Европа след Втората световна война, бяха представени като сблъсък между поколения, а не като израз на класовата борба между буржоазията и пролетариата. След тези събития спря да се говори за „буржоазия“ и „пролетариат“, тъй като класите вече се били размили в различни социални групи, между които няма антагонистични противоречия, защото са без класово съзнание. Обществото е станало монолитно, а партиите изразяват политическите интереси не на класи, а на подобни групи. И това че вече почти няма „мръсно производство“, както е било в зората на индустриалния капитализъм или че в богатите държави е изчезнало рязкото разделение по имуществен признак, поради това че дребната буржоазия, наричана днес „средна класа“ е по-богата от своята посестрима от преди век, а още по-малко защото липсва онзи пролетариат, който познаваме от революциите в началото на ХХ век и от съчиненията на Маркс и Енгелс, дава основание на неолибералната идеология, а и на социалистическата, да твърди, че различието на днешния капитализъм не отговаря на старите представи, идеи, термини. Защото били плод на предразсъдъци и те трябвало да бъдат изоставени, защото пречели да се усъвършенства сегашната социално-политическа и икономическа система и хората да живеят още по-спокойно и богато.

Ала не е достатъчно болният мозък да се самообявява за здрав, за да бъде такъв.

Още в своята знаменита книга „Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт“ (1852) Карл Маркс ни предупреди, че „в своята трезва практичност буржоазното общество си създаде свои истински тълкуватели и глашатаи“, които са натоварени да вършат онова, за което стана дума по-горе. И че тези глашатаи говорят толкова силно, че заглушават всички останали говорещи. Но това не означава, че заглушените нямат право да говорят и да ги чуват.

Понеже дискурсът замени реалността, невъзможно е реалността да бъде обяснена с дискурса.

Дискурсът обаче не случайно настоява, че той казва истината. Но е време да разобличим заблудата, в която той ни вкарва.

Време е да изправим социалната мисъл с главата нагоре

и прогледнем отново истината на реалността, а не в неолибералния дискурс.

Можем да наричаме днешното общество постиндустриално, постмодернистко, пазарно, неолиберално и т.н., но то си е буржоазно-капиталистическо не само по название, но и по същност. То е такова, защото господстващата класа в него е буржоазията, а целта му е натрупването на капитал, а не утвърждаване на свобода, социално равенство, братство. Какъвто беше дискурсът на Френската буржоазна революция. Думите й трябваше да бъдат красиви и привлекателни, за да спечели масата и с нейна помощ да победи политически аристокрацията, след като отдавна я бе победила икономически.

Формулата „свобода, равенство, братство“ бе твърде обща, обтекаема и лесна за разясняване и доказване. В нея имаше прекалено много възвишеност, мисъл, идеал, за да бъде единственото идеологическо оръжие на системата – особено в наше време, когато човекът стана прекалено практичен и конкретен. Тя бе примамливото лакомство на интелигенцията от социалистическите страни, а за население на Западна Европа и САЩ – твърде банална. А и то вече виждаше пустословието в нея. Нито свободата, нито равенството, а още по-малко братството им пълнеха стомасите и джобовете, а и изобщо не ги разтушаваха и забавляваха.

Все пак, в края на 80-те години на ХХ век, системата бе достатъчно изтощена от т. нар. „студена война“; тя изпитваше сериозни икономически проблеми и ако Съветският съюз и социализмът не бяха рухнали така лесно, щеше да се изправи пред непоносими изпитания. Оголваше се същността й, а и комунистическата пропаганда помагаше в някаква степен човечеството да види тази нейна същност.

Но се случи друго: реставрацията на капитализма в страните от социалистическия блок забави процеса на разложение, като осигури достатъчно алиби на капитализма да реши по-лесно възникналите проблеми и да отложи неизбежния си край. Понеже нямаше вече големия си противник, не му беше нужно да се показва такъв, какъвто искаше преди да го видят почитателите му в социалистическия блок. Но системата вече бе в продължителна икономическа криза и това й налагаше да отнеме онези социални придобивки, заради които в социалистическия блок хората въздишаха и ги хвалеха като „социалистически“. Това ставаше в съпровод на масирана идеологическа и пропагандна атака, която позволи почти безболезнено и бързо да се извърши трудната операция. Наложи се отново дискурсът да замени реалността. Без социалистическия блок онеправданите нямаха нито сила, нито куража да протестират, камо ли да се бунтуват.

Напомням тези факти, за да навляза в темата на моето изложение. Когато изследователят анализира някой факт или явление, той търси истината, а не се прехласва по думите, с които тя е прикривана.

3.

Няма съмнение, че днес господстващата класа и у нас, и в Европа, а и в целия свят, е буржоазията. Началото на нейното абсолютно господство Карл Маркс в цитираната по-горе книга определя времето между 4 май 1848 до края на май 1849 г., когато във Франция се учредява буржоазната република. Буржоазната монархия на Луи Филип, подчертава Маркс е заменена с буржоазната република. Буржоазията установява своето господства „от името на народа“. Нейната власт е „от името и в името на народа“. Но това е пак дискурс, който трябва да скрие мистичната сила и енергия на главния двигател на тази власт: капиталът.

Най-общо казано, капиталът е съвкупност от ресурсите, които могат да бъдат използвани и се използват в производството на стоки и услуги, за да се получи принадена стойност и печалба. В различните форми на обяснението той винаги е нещо едновременно конкретно, но и абстрактно; може да се измери, изчисли, отчете, но няма как да се види и пипне. Защото това са пари, недвижима собственост, жива сила (работна ръка), средства за производство и всичко, което участва в производството и размяната, за да се произведе принадена стойност и се натрупват печалби. То се организира и управлява от човека, но по строги икономически закони, които са обективни и действат независимо волята на този, който е собственик или изучава процесите. Процесите протичат на пазара. А той също функционира по обективни правила и закони.


Следва



 

 


Страница 10 от 364