Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 

ДЯДО ЙОЦО ЧЕТЕ

Е-поща Печат PDF

1.

След като свободният пазар му отвори очите, пощя му се на дядо Йоцо да се научи на четмо и писмо, та по-скоро да разбере и усвои тоя шарен свят. И като си купи диплома, и като походи отделно три-четири години на частни уроци – научи се.  И се зачете, и като не проумя остарелия език на автора си, който употребяваше много повече от хилядата думи, на които го бяха научили, възропта честната му душа.

– Бе на къф остарял език е написано това, къф е тоя Русиян? Ми тоя чорбаджия (шеф, бизнесмен // олигарх, капо ди тути капи – курсивът и преводът тук и нататък мои) Марко? Ми кво е това въстание (незаконен бунт срещу законно съжителстващата с местното бълг. население  османска власт), дето е подлъгало народа, та за резил (срам, излагация, кашмер) е станал? Нищо не схващам.

И дотърчаха услужливи хранени люде, и преведоха, и му дадоха. И прочете превода дядо Йоцо и с насълзени очи прошепна:

– Значи имаме си и наши преводачи вече?!

2.

На химически език са лакмусови хартийки – топят ги периодично в обществената нервна система, за да проверят докъде е стигнало българското примиренчество, макар да е знайно, че сме световни шампиони по преклонена главица.

На ловджийски език са мюрета – примамка, която вдъхновява програмните джелати в Министерството на разграмотяването и научното  невежество (МРНН) да затрият поредния български класик и да курдисат в букварите някоя джендърско-хомосексуална пача. При постоянната липса на пари за всичко полезно, тия заменки се обезпечават аламинутно с помагала, наръчници, курсове, конференции... И  – разбира се – с „едни пари“, които „наши хора“ усвояват като четат абракадабри и показват мултимедийни нелепости пред привиканите за целта учителски тела. На закътани места – предимно в курортни центрове и областни градове. Технологията на безумието е отработена до съвършенство, резултатите са смайващи – лавинно растяща неграмотност, безхаберие, отсъствие на интерес към знанието сред учениците… Същите резултати се виждат и в преписките, които хвърчат от кабинет в кабинет на това министерство, както и в циркулярните писма, оборотната документация и инструкциите, които спускат „надолу“ по регионалните си подразделения и училищата.

Вместо изложение:

Ще изтърпят канонадата на омерзението, псувните и негодуванието. Ще си приберат дребните жълти сребърници и ще потънат в небитието, за да отстъпят място на следващите.

Нямат свършване чудесата с българите – по традиция апокрифни, само тук-таме лъсне някое, предназначено за обществена близалка.

Насреща ни е такова едно чутовно дело, което ни сюрпризира (изненадва // шашва, хвърля в киреча) с уникалната възможност да четем превод на български от български. Досега си имахме „преводи-препевания“ от български на западно българско (скопско-велешко) наречие, както и феноменът божаница (по-правилно безбожница) – латинизиран бъркоч на все тоя роман „Под игото“, добил известност като „шльокавица“. Колебая се обаче дали това малоумно ръкоделие е „превод“ или проста транскрипция. Обърквам се вече.

Гръмкият етикет „превод“ е лепнат върху поредната нашенска дивотия – някоя си там взела, та „превела“ непознатите ней думи (около 6000 били, казва) в същия многострадален национален  епос.


От този рекорд по безполезност научаваме например, че непознатата дума „изворче“ означавала на днешен български език „чешма“. И прочие „преводи“.

Разбира се, това издевателство не е нито случайно, нито епизодично. Продължава варварството за ликвидиране на високата словесност и премахването от учебните програми на авторите, сътворили нашата народностна, светла, непримирима към несправедливостите и злото  отечествена литература. С нечистите ръце на овластените кириакстефчовци три десетилетия се изкоренява и затъпква с административна сол Словото, що с благост и яснота сочи на парализираното от дискурси, среднополови родове и терминологични качамаци българско дете:

„Нашето А-Бе, Райно!“

Затова ударът е отправен в могъщите темели, положени от нашата класика – разрушат ли се те, ще се срине градежа, който крепи духа на българщината и възпитава младостта в родолюбие, доброта и национално достойнство – все неща, отсъстващи в натрапените списъци с кухи и вредни „европейски ценности“. Няма невинни посегателства, както няма невинни убийства.

Тоя „превод“ е не само опит да се обезличи Вазов и да се кастрира остротата и обективността на авторовия почерк. Задачата на отродителите е чрез  преиначаване смисъла и посланията на романа същото да постигне трагичната и величава епоха, в която народът ни повежда саможертвена борба за свобода. Така по изпитаната рецепта „Как се сварява жаба“ за  „свобода“ може да се представи узаконеното неравенство, етническата аморфност, колониалната подчиненост и перманентната обществена апатия. Ето защо следвайки технологията на подмяната, неотстъпно и настървено се заличава всичко, което е в състояние да създаде самостоятелни индивиди, независими личности и мислещи човеци. В обращение се въвежда двуизмерната естетика на комикса и културата на мола с нейните точки за бързо хранене и диктуван жизнен стандарт. Те от своя страна с инструменти от рода на дискутирания „превод“ превръщат общността в потребителски планктон – в онова, което анатемосания от съвременните амбулантни философи Енгелс нарича „анонимно гориво на историята“.

Доколкото се появяват спорадични реакции на такива коварни   дразнители, те също са част от експеримента: по силата и честотата им се отчитат потенциалните възможности на обществения организъм да се съпротивлява срещу агресията. Съответно – да се преодолее неговата имунна система и бъде моделиран и манипулиран чрез външна намеса.

Арсеналът на тъмната сила не е за подценяване – красноречив е фактът, че за тридесет години въпреки планините от пропагандни клишета за тържеството на демокрацията у нас, решително беше провалян всеки опит за народовластие, за национален референдум по жизненоважни въпроси и дори мажоритарната изборна система, което би внесло известен порядък и морален минимум поне на управленско равнище. Повечето публични дискусии по тези проблеми умело се свеждат до размиване и обезсилване на началната енергия, която се разпилява в множество несъществени конфронтации на мнения и идеи. От една страна шумно се блъфира със следствията, докато истинските причини тихомълком се извеждат извън опасните зони на общественото недоволство.

Стойностната българска литература е на прицел, защото е особено явление – костна, нервна и мускулна система на нашата история. Начертаното от Светите седмочисленици книжовно начало предопределя българската вяра и държавност, обществения идеал и нравствен катехизис, етичните и естетически норми на възпитание и живот. Нашите книжовници са национални герои – водачи на народа си през вековете; книжовността е, която възкачва духа на най-високия пиедестал. Тя е и първият синоним на националната ни идентичност. Тя е комай и единствената надежда на истината, единственото упование на човека в това безкнижно настояще – противоотрова на  глобализиращата самота и разединение.

Само за трийсет години – и вече трайно вегетираме в мазето на общия европейски дом; в земята ни върлува безнаказано неолибералният башибозук; нацията ни мре неудържимо; досегашната интелигенция мълчи, а новата реколта е дипломирана в стерилизиращия програмен инкубатор на МРНН и е отчайващо неграмотна, аполитична и евросебична…

На кого оставяш България, Господи?

На вас ли, чието име е легион?!


Следващ увод:

Преди сто години след подписването на позорния Ньойски диктат тълпи  разплакани българи наколеничили пред дома на Патриарха. Вазов излязъл на балкона, обгърнал с поглед паството, чиито сърца и души е вдъхновявал, милвал, утешавал и напътствал – коленичил тежко и заридал с народа си.

Под вашите балкони никой никога няма да заплаче.


 

ИЗПРАВЕТЕ СЕ И ТЕ ЩЕ ПАДНАТ!

Е-поща Печат PDF

Прощално писмо на Фидел Кастро до всички хора по света


„Другарки и другари,

братя и сестри от целия свят!


Моето време изтича. През целия си живот съм се борил за справедливост и достоен живот за всички хора по света. Винаги съм желал Куба да бъде пример за това, че е възможно хората да живеят в разбирателство и да се развиват не за сметка един на друг, а заедно, с общи усилия. Много скоро вие ще застанете пред избора между това да се откажете от бъдещето на децата си за сметка на илюзорната сигурност в настоящето или да се борите за бъдещето на децата си, понасяйки лишенията на днешния ден. Куба направи избора да понесе лишенията, именно в името на бъдещето. Тази битка не се печели. Тя е вечна.


Ако искате да имате бъдеще, трябва да се изправите срещу тези, които искат да ви го купят срещу шепа евтини дрънкулки, както са направили с кореното население на Америка преди не чак толкова много години. Тези хора ще дойдат при вас и ще ви обяснят, че когато държавата се грижи за своите поданици, това е робство, а свободата е възможна само тогава, когато се надпреварвате един с друг. Те ще замъглят вашия ум, предлагайки на тялото ви хиляди удобства и ненужни, и извратени удоволствия, които обаче, за да ги получите, ще трябва да жертвате душата си и ценностите на дедите ви.

И всичко това те ще направят за печалба. Печалба, зад която се крие огромна кражба. Те ще дойдат и ще купят вашето бъдеще и това на децата ви с пари и вие, ако не сте внимателни, ще попаднете в техните изкусно заложени капани.

Тези хора са извратени чудовища. За тях работата не е обществено-полезен труд, а начин за трупане на богатства. Ако им се предадете, не след дълго ще намразите не само работата, но и живота си.

Аз ще ви кажа как да ги познаете. Те винаги ще ви говорят за печалба, за икономически растеж, за конкурентоспособност, за пазари, но никога няма да кажат и дума за достойно заплащане на труда, социални грижи, безплатно образование и здравеопазване. Те ще поискат вашия труд, но няма да искат да платят за него. Ако се съгласите да им работите, ще загубите бъдещето си. Вие трябва да се изправите срещу тях. Срещу малцината, държащи световното богатство. И трябва да го направите ЗАЕДНО. А за да сте заедно, трябва да си имате доверие. Нещо, което те ще се опитат да подкопаят по всевъзможни начини. Ако искате да спечелите, трябва да се откажете от парите им и дори да ви предложат баснословни суми, да не продавате труда си за техните пари.

Вашата победа ще дойде тогава, когато сте успели да се обедините всички. Когато благодарение на това обединение, сте изградили едно ново общество, чиято висша цел е общото благо, а не паричната печалба и жаждата за лична собственост.

Парите могат да съществуват и без да се използват за трупане на печалба, а печалбата може да не се измерва в пари. Нима има по-голяма печалба от това вие и децата ви да сте здрави, образовани и резултатите от труда, който полагате, да се усеща от всички и да допринася за благото на всички, а не на малцина алчни и хищни капиталисти?

За тях, вие не сте нищо повече от това, което произвеждат огромните им фабрики, а именно - стоки за еднократна употреба.

Братя и сестри от целия свят,

обединявайте се, включете се в борбата срещу хищната същност на налагания ви обществено-икономически модел. Помнете, че срещу всяко изкушение, което ви предлагат и вие вземете от тях, те получават част от вашето бъдеще.

Отхвърлете парите им, работата им и ценностите им, и ще бъдете свободни. Животът ви ще има смисъл.

Не се страхувайте да се изправите срещу тях, защото именно вие сте основата, върху която те градят своята власт и трупат своето богатство.

Изправете се и те ще паднат.“


Прощалното писмо на Фидел Кастро до всички хора по света бе разпространено от Кубинската национална телевизия.

Публикуваме пълния текст на писмото.


 

ПОТОМКА

Е-поща Печат PDF

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би сред път ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.

 

НАШАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Боян Пенев (1882-1927) един от най-големите български литературни критици, историци на литературата и филолози от началото на ХХ век. Той е професор в Софийския университет, активен сътрудник на списанията „Мисъл“ и „Златорог“, общественик.

Есето „Нашата интелигенция“ е част от неговите лекции по нова българска литература, които той чете на студентите от факултета по славянски филологии в Софийския университет, но впоследствие то придобива самостоятелно звучене и авторът го обособява в самостоятелна студия. Публикува я през 1924 г. в списание „Златорог“.

„Нашата интелигенция“ е първото българско задълбочено и пространно размишление върху проблема за следосвобожденската ни интелигенция и нейната роля в живота на нацията и държавата. Боян Пенев разбира колко голямо е това значение за духовното, политическото и икономическото развитие на нацията, обществото и държавата, защото тя е обединяващата сила на обществените съсловия, политическите пристрастия и социално-класовите различия. Интелигенцията е тази, която обединява, но запазва различията, защото те са проявление на самостоятелността и особеностите на хората. Тя вдъхва нов смисъл и нов живот на обществото, за да ги превърне в съзидателен фактор на националния възход. Без интелигенция това обединение не може да се осъществи, а възходът на нация е изключен. Тя започва да крее и в един момент непременно ще изчезне.

Боян Пенев подлага на задълбочен анализ интелигенцията като съсловие, формулира и описва нейните особености, стреми да обясни откъде и защо са се появили различията вътре в нея. И какво я очаква.

По онова време, за разлика от нашето, интелигенцията е реалност и играе важна роля в държавата и обществото. Написаното от Боян Пенев обаче не е изгубило значението си и би могло да стане отправна точка за изследване върху проблема за изчезването или поне за обезличаването на българската интелигенция в постмодернистичното българско общество.

Това е причината да поместим  есето на Боян Пенев „Нашата интелигенция“, пък както казваше Николай Хайтов, който има уши да чуе.


Зора



1.

Не се е още оформила и няма история.

Условията, при които се създава, не са завидни. На всяка стъпка трябва да се бори с пречки. Ако един ден закрепне и стане действителна сила, тя ще разреши своите задачи и – не се съмнявам – ще извърши истински подвиг в духовния живот на тая страна. Нейният ден още не е настанал. В здрача изпъква някоя черта; когато поискаме да доловим някаква строга определеност, всичко рухва в безформеност. Може би още дълго ще чакаме, докато из хаоса се роди това, което с право ще наречем българска интелигенция. Днес с това име означаваме тая безформеност и тоя хаос: материалът, който тепърва ще получи свой образ.

Най-голямата пречка за нейното съществуване и развитие, мисля, е слабата културност, да не кажем: несъмнена некултурност на нашето общество. Със своите твърде повърхностни образователни стремежи, с равнодушието си към всяка духовна проява нашата среда, която обича понякога да говори реторично за духовен прогрес, всъщност се прекланя само пред материалното благо – пред него само благоговее. В други блага тя не вярва и не иска да ги дири. С българската наука не е в никакво съприкосновение – и не науката ни е виновна за това - българското изкуство я интересува толкова, колкото и изкуството на някое съвсем далечно племе, покрай българската книга минава съвсем равнодушно – нашият писател би бил трогнат, ако поне с един благосклонен поглед бъде удостоено делото на неговото вдъхновение.

Ние всички живеем тук като чужди един на друг. Ако бяхме чужденци, в една друга страна, щяхме да бъдем по-близки, щеше да ни свързва съзнанието, че сме на чужбина и че някъде далеч имаме своя родина. А тук като че ли нищо не ни заставя да живеем с една обща цел и да мислим за тая родина: всички я имаме в себе си, убедени сме, че я имаме, и не копнеем за други страни. Ние изобщо не обичаме да копнеем: знаем какво искаме и към що да се стремим, знаем също, че при известни условия, с известни средства можем да го постигнем. Само да прибегнем до тия средства. Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път. Едни тръгнаха вчера, други ще тръгнат утре – и излишно е да се стесняват: тук няма ни критика, ни възмущение. Утре ще те посрещнат със същата усмивка, с каквато те изпращат днес. Ще ти подадат ръка, каквото и да си извършил. Българинът не е способен да реагира и негодува. Политически се освободихме, но краят на духовното робство още не се вижда. Второто робство е много по-страшно от политическото. От него никоя външна сила не ще ни освободи - ние сами трябва да се освободим, сами за себе си да станем велика сила. Но де са усилията? А преди тях трябва да дойде съзнанието; след съзнанието – единството и волята. Непосилна задача за нас: в името на един културен идеал тук мъчно се постига единство и съгласие. Само стадното честолюбие, политическата злоба и отмъстителният деспотизъм, само съмнителните цели и тъмните домогвания създават у нас по-дълбоки връзки и колективност. Българското общество познава враждата, познава малодушието и равнодушието - но не и творческия ритъм на една хармонична колективна воля.

В твърдата почва на тия добродетели е посято семето на българската интелигенция. Един ден то ще поникне и ще даде плод. Боя се да не бъде отровен тоя плод.

Но – да вярваме. Бъдещето ще бъде друго. Само мисълта за него ободрява създателите на българската култура. „А защото то е бъдеще, пише един от тях, то е дивно, но и тъга ме обзема, че няма да съм жив да го видя и изпея одата на неговото възвишение над настоящето.“ Да вярваме и да се надяваме.

Фрагменти

Ако днес нямаме енергия да се борим с хиляди пречки, нека поне се издигнем до убеждението, че е необходимо да създадем своя култура. Нека поне съзнаем тия пречки. Средата е по-силна от онова незначително ядро, което иска да се обособи и да се наложи със своята просветена мисъл и воля. Средата смъква до своя уровен една голяма част от нашата интелигенция. Тия, които не се отличават с по-силна воля за творчество, у които умствените интереси не са закрепнали, скоро се изравняват с околното, водят безволно съществуване, забравят някогашните си младежки пориви; способностите им, ако са ги имали, заглъхват незабелязано. Така те сами стават пречка на това, за което някога са се борили. Това е делничната трагедия на интелигенцията – по-страшна от всяка шумна и главоломна катастрофа.

Провинцията е обикновената обстановка на тая тиха трагедия. Трябва да имаш изключително съзнание и стоманена воля, за да се спасиш от ръждата на българската провинция.


Печалното е, че и до ден-днешен ние останахме с един-единствен център на духовен живот – София. Всичко се стреми тук. Не толкова за културата – каква е културата на София! Не за да създава, а за да бъде увлечено в пяната на общия поток. За толкова години ние не успяхме да създадем друг, макар и по-малък, духовен център. Никой не полага грижи за това – нито държава, нито общество.

Тъй че, днес за днес, остават да ръководят духовното развитие по-силните, по-устойчивите характери – тия, които имат съзнание и за себе си и, за другите и знаят какво са и какво трябва да бъдат – и се отнасят критично към българската действителност – отнасят се при това не с пасивна, а с активна критика. Ако има мъченици в тоя забравен и глух край, това са те – които дават всичко и не получават нищо – самообречените на страдания и жертви – достатъчно горди, за да не говорят за мъката си и да не чакат признание.


2.

По своя състав интелигенцията ни е твърде разнородна: мъчно би могла да се слее в цялостна обществена сила и да насочи енергията си и умствените си дарби в една посока, в постигане на един общ идеал. В нейната среда се сблъскват най-противоречиви интереси, стремежи и вкусове, най-разнообразни схващания и склонности. Особено значителни са етнографичните различия: тук срещаме тракийци, българи от северните краища, от Македония, от балканската област – а това са все различни темпераменти, различни способности и предразположения. Не е малка без съмнение разликата между психическите типове, що представят нашите области – разлика, която много добре може да се наблюдава в политическата ни история, в литературата, в икономическите отношения – изобщо в целия ни духовен и материален бит. Вече самите имена македонец, тракиец, шоп, балканджия не само изразяват принадлежност към известно място, но и загатват за особени душевни качества, за отделни характеристики. Силно подчертават различието по състав и тия, които дълги години са прекарали по чужбина и почти са се откъснали от българската традиция. И те са носители на обособена психика.

После: самият прелом в политическата ни история, резкият преход от робски към независим живот усилва още повече тая разнородност. Едни се каляват в обществени и политически борби преди Освобождението – новият живот ги заварва с оформени вече идеали; а други – тепърва след Освобождението, при променени условия и отношения. Интересно е, че някои от тези, които в ранни младини, при условията на робството, започват патриотическата си дейност, претърпяват след това странна еволюция: от революционери се превръщат в реакционери, от борци за демократични идеали - в привърженици на съвсем консервативна и ретроградна политика. От предишния им идеализъм не остава ни следа. Такъв е случаят например със Стамболова, близкия приятел на Ботева.

Като съдим за разнородния състав на българската интелигенция и за отсъствието на общи задачи и цели в нейната среда, не трябва да забравяме и друг един важен факт: повечето от тия, що я съставят, са получили образование в различни страни и училища. И разбира се, до известна степен от тия чуждестранни школи се обуславят големите различия в домогванията на лицата, в техните методи за работа, дори в отношенията им към народ и общество. Съвсем друго би било, ако нашите младежи бяха възпитаници на една домашна школа, както бива това в страни, които са създали по-висока национална, самобитна култура. Само в такива страни може да се говори за единство в образователните цели и за обща посока на колективната енергия. У нас е съвсем друго: едни добиват образование във Франция, други – в Германия, трети в Русия. И не само в тия три страни. А каква грамадна разлика има между френските и германските или между руските и френски училища, това знае всеки, който е имал случай, макар и повърхностно, да наблюдава едните и другите. То са различия не само на методи и схващания, но и на мирогледи.

Можем да ги доловим във всички области на българското творчество. Например в науката и литературата: тия, които имат за образец руската мисъл, проявяват особена склонност към публицистичен стил, към разглеждане на въпроси от морален и обществен характер, към многословно, безкрайно полемизиране. Немските възпитаници клонят повече към системата, методата; в крайните си форми техният стремеж се изразява в нещо сухо, отвлечено, педантично. За развитието на нашата наука най-много са допринесли, без съмнение, немските възпитаници: със своите добросъвестни изучвания и с методичния си труд. Повлияните от френската култура обичат да засягат бегло множество въпроси и понякога с грация се стараят да прикрият недостатъчната си подготовка. Имат прекалена слабост към леката фраза и ефектния цитат, към големите имена и чуждите думи. Те са обикновено, които се фрапират, депримират, говорят за браншове, сочат еклатантни примери и накрай – дегутират... За тях българското все не е точно това, което искат да кажат! Самата им надута фразеология вече показва, че френската култура, с най-добрите си образци, им е останала чужда. Не вглъбяване във френската душа, а само външно, повърхностно заимствуване. Когато искат да бъдат нравоучителни и авторитетни, никого не убеждават; духовитостите им не могат да победят българската грубост, на която те сами не са чужди; афористичният им стил е нетърпим.

Различията се долавят дори в държането, във външните отношения.

Руските възпитаници са по-прости в обноските си; характерна е за тях оная прямота, която лесно минава в неочаквана и нежелана интимност и безцеремонност. За тях това е признак на демократизъм и сърдечност. Отличава ги това, което те сами наричат безалаберност. Към външността обикновено са небрежни. Естетиката на отношенията не ги занимава. Формата не е важна – съдържанието; не съдържанието, а идеята; не идеята, а догмата! Няма за тях успокоение, докато не намерят тази идея и не я превърнат в догма. Разговорът трябва да има заключение, спорът без друго трябва да бъде решен, отделните разпенени потоци трябва да се слеят в шума на общото течение. А там всичко е ясно, и въпросът за съществуването на Бога, и устройството на битието, и за смисъла на живота, за единствения приемлив мироглед и за преустройството на целия свят – не само на отечеството.

Немският възпитаник като че ли винаги има пред себе си един пример, един идеален образец – и нему се старае да подчини и постъпките си, и работата си, и мисълта си дори. Има нещо от външността на някой благообразен Schulmeister; много важен, много сериозен – всичко е устремено навътре. Дълго време не може да се пробуди от своя философски сън, за да отбори очите си за външното. Поставете само въпроса; той веднага ще го разгледа от една страна; след малко неговата бавна съобразителност ще открие друга страна – и като отделен параграф в системата на неговите мисли ще последва едно ново разглеждане; пауза; ново досещане – нов параграф. И така може да продължава безкрай. Докато те обземе безкрайна досада. От другите, които не вървят по неговия път, никога не е доволен: все му се струва, че говорят и пишат повърхностно, противоречиво, не са достатъчно дълбоки и изчерпателни. Той инак би го казал, инак би го написал; готов е да изтъкне грешките на чуждите съждения и да поправи изучванията им. Непоколебим в мисълта си, уви, той и не забелязва, че почти никога няма тема, че повечето случаи разглежда разгледаното вече, пише и говори по повод на тема, зададена и обсъдена от други. Нищо – той си остава все същият: не трепва ни един нерв, ни едно колебание го не сепва – все така е важен, самоуверен, а когато иска да прояви темперамент: благосклонен и сантиментален. Не се борете с неговата педантичност: не можете разби коравите зидове на неговата диалектика. При това той е отчаян от вас. Приемете го тъй, както е даден: жив художествен образ, цялостен и завършен – да го промените, то е все едно да унищожите един естетически ефект.

Френският възпитаник, като руския, се отличава с общителност – но от съвсем друг характер. Той знае правилата на изисканите отношения, посветен е в тайната на френския bоп tоп. Знае цената на собствената си усмивка и държи на нейната своевременност и уместност. Готов е понякога да плени другите с една фраза – но щом я повтори, изчезва всичкият Ј чар. Вниманието му твърде често е погълнато от външния свят, от неговите видове, дори от неговите пози. Да го наречем елегантен, би било прекалено: тая черта не е присъща на българина. Но той иска непременно и се старае да бъде елегантен – и е доволен, ако това му усърдие бъде най-сетне забелязано.

От различието в школите зависи до известна степен и различието в специалностите, а също и в заслугите. Споменах, че за развитието на нашата наука особено значение имат школувалите в Германия. Педантични са действително, мисълта им е тежка, затворена във форми, мъчни за преодоляване – но нейната съдържателност не може да се отрече. Питомците на френските и руски школи са се проявили досега повече в политическия и обществен живот. Само че докато едните остават политици  в по-ограничен смисъл и добри познавачи на политическата теория и практика, за другите, проникнати от руската обществена традиция, особена важност има моралната страна на политическите отношения. Една несъмнена заслуга на руските възпитаници е, че се интересуват и от въпросите на възпитанието и реформирането на училищата: между тях срещаме учители, които през 80-те и 90-те години оказаха твърде силно влияние върху нашата школска младеж и върху системата на българското образование.

Отбелязаната разнородност се увеличава още и от това, че покрай тия възпитаници на различни школи срещаме и доморасли носители на култура – особено през първите две десетилетия на свободния ни живот – самоуци, които със странна смелост и самоувереност работят в областта на българската наука, занимават се с история, география, езикознание – и навред се проявяват като дилетанти, – пристъпват към разрешаване на най-трудни научни въпроси с всичката наивност и неподготвеност на дилетанта. Тоя тип и до ден-днешен не е изчезнал. Но вместо да развие симпатичните си качества, той усъвършенствува само противните. По-рано беше по-добросъвестен, по-скромен. Днес е надменен - един полуобразован маниак. По-малко пакостен щеше да бъде за делото на българската култура, ако беше съвсем необразован. Пуст и самомнителен, той черпи знанията си от случайни книги и дири повод да ги каже, докато не ги е забравил; уверен е, че може да заблуди другите с громките си фрази, на които сам не разбира смисъла добре, пише за големите въпроси на времето, цени авторитетно най-новите литературни течения – и на всеки ред, във всяка дума показва своето вироглаво невежество. Той знае, че тук едва ли ще го забележи някой, едва ли ще се реши някой да го изобличи: духовната леност на българския читател, отчуждеността на интелигенцията от по-сложните проблеми на културата е почвата, върху която успява да вирее. Не е ли напразен труд да се воюва с него? Не му ли отдаваме незаслужено значение дори като отбелязваме понякога съществуването му? Прахът на времето, по-жесток и от най-безпощадната критика, ще заличи неговите следи.


(Откъс)


 


Страница 10 от 487