Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СВЕТИНЯТА НА БЪЛГАРСКАТА АРМИЯ

Е-поща Печат PDF

Самарското знаме – символ на геройския подвиг на българския опълченец, на руския гренадир и офицер, в Освободителната Руско-турска война от 1877г е от трицветен тежък копринен плат с размери 185см на 190см. Цветовете са разположение хоризонтално: малиновочервен, бял и син. Изработено е от монахините на Иверския женски манастир, който се намира в чертите на град Самара, Русия, от където е и името му.

От двете страни на копринения плат са извезани със златни нишки два срещуположни кръста. В средата на всеки от тях Петербурският художник Николай Е. Симаков е изографисал: от едната страна – прочутата икона на Иверската Света Богородица; от другата страна – иконата на Св. Св. Кирил и Методий. Към дръжката на знамето са прикрепени три ленти – на синята са изписани първите два стиха от Молитвата към Честния Кръст (псалом 67 от Псалтира): „Да Всокреснет Бог и пусть разточаться врази Его“; на малиновочервената лента е изписано: „Самара – българският народ, 1876г.“. Знамето е било предназначено за подготвяното през 1876г. Априлско въстание, но е останало непредадено поради преждевременното му избухване и разгром. При обявяването на Руско-турската война, на следващата година и при сформиране на Българското опълчение, делегация на градската „Дума“, водена от Ефим Кожевников и Пьотр Алабин, отнася знамето в гр. Плоещ, където квартирува Българското опълчение. На 6/18 май 1877г., на специална церемония, лично главнокомандващият Руската дунавска армия – Великият Княз Николай Николаевич, приковава с първия златен пирон знамето към дръжката му.

С честа да прикове последния златен пирон е удостоен старият поборник, Воеводата Цеко Петков. За историята и поколенията е останал вълнуващият разказ как той сваля калпака си, целува знамето и сякаш от името на всички българи произнася вълнуваща молитва:

„Да даде Господ това свято знаме

да премине от край до край

през многострадалната българска земя.

Нека нашите майки, жени и сестри

да изтрият с него скръбните си очи.

Да бяга от него всяко зло,

поганско и нечистиво,

а след това да настане мир и благоденствие!“

Великият княз Никлай Николаевич лично връчва Самарското знаме на командира на 3-та опълченска дружина под полк. Павел Калитин. Трета рота от Трета опълченска дружина с командир щабс капитан Попов е определена за Знамена рота, а за знаменосец – унтер офицер Антон Марчин.

В жестоката битка край Стара Загора на 31 юли 1877г., Знамената рота попада под пряк, фронтален огън на настъпващия аскер на Сюлейман паша. Загиват знаменосците – унтер офицерите Антон Марчин и Авкцентий Цимбалюк. Загива и опълченецът С. Минков. Още миг и знамето ще попадне в турски ръце. Тогава под полк. Павел Калитин се втурва към знамето, поема го и отдава команда: „След мен, братя!“ - но е пронизан от два куршума и пада мъртав от коня. Настъпва свиреп ръкопашен бой, в който унтер офицер Тома Тимофеев, опълченците Никола Корчев, Павел Малкия, Д. Минков, Попов, Радев, Мицов, Донев, Никола Кръстев и осетинеца Николай Караев – Дудар, успяват да спасят Самарското знаме от турски плен.

Днес, свещеният български боен флаг – Самарското знаме е най-важен символ на Българската армия. Той е и единственото знаме в историята на България, удостоено с Ордена „За храброст“ - Първа степен. Орденът е учреден с Указ №1 от 1/13 януари 1880г на Княз Александър I Батемберг и първото присъдено отличие е за Самарското знаме. Това става същата година на 31 юли по случай 3-та годишнина от боевете край Стара Загора. Орденът за храброст е вграден в сребърната пика, увенчаваща дръжката на знамето.

Днес, оригинала на Самарското знаме, символ на Българското освобождение от турско робство и на бойното българо-руско братство се съхранява при специални климатични условия и охрана във Военноисторическия музей в София.


 

УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

Около 19 часа правителството получило ултиматум от ВРК. На министрите, служещи и защитаващи Зимния дворец, било предложено до 19,10 ч да предадат оръжието и да приключат с евакуацията на лазарета. Правителството не отговорило на ултиматума. Размишлявайки за последните си часове в Зимния дворец, Малянтович пише: “В огромната мишеловка се лутаха обречени хора, рядко се събираха на едно място или на отделни групи за кратки разговори, хора самотни, изоставени от всички. ... Наоколо беше пустош, вътре в нас - пустота, и в нея растеше безумната решимост на равнодушното безразличие. ... Ако тези, които организираха властта, не я защитават, дали тя изобщо е нужна? Ако не е нужна, ако е отлетяла, на кого и как да бъде предадена и по чия заповед?..”

В 19,40 ч войските на ВРК завзели Главния щаб, с което се затворил кръгът на обсадата на Зимния дворец.

В 21,40 ч крайцерът “Аврора” дал халосен залп, сигнал за началото на щурма на двореца. Матросът болшевик Иван Флеровски свидетелства: “По бреговете на Нева се стичаха тълпи от зяпачи. Явно смисълът на случващото се не можеше да достигне до разума на жителите на Питер, не си представяха, че е опасно, по-привлекателно беше да видят какво се случва. Затова и ефектът бе поразителен, когато “Аврора” гръмна след сигналния изстрел от крепостта. Грохотът и пламтящият сноп при халосния изстрел са много по-големи, отколкото по време на истински бой, - затова и тълпата се олюля край гранитния парапет на брега, хората изпопадаха, разпълзяха се. Нашите матроси гръмко се смееха на комичната картина”.

В същото време няколко групи въстаници вече си пробиват път към Зимния. По думите на Владимир Антонов-Овсеенко, “атаката на двореца бе абсолютно хаотична”.

Комисарят на ВРК в Павловския полк Освалд Дзенис си спомня:Първи нахлуха в двореца през прозорците, откъм страната на Ермитажа, матроси и павловци. В помещенията вътре имаше кратки схватки с юнкерите, но атакуващите освобождаваха стаите една след друга. Юнкерите бяха изтласкани към главния вход. Понякога това се постигаше просто с натиск, понякога и чрез хвърляне на ръчна граната от стая в стая, или с изстрели”. Членът на ВРК, анархистът Федор Другов, който си пробива път с група кронщадци в залите на двореца, бил удивен: “Пред всяка врата стоеше лакей с ливрея и с неизменните бакенбарди. Беше странно да видиш такива хора, изпълняващи задълженията си дори в най-напечения бой. Хората с ливреи стояха невъзмутимо на поста си и с обиграни движения отваряха вратите пред всеки.”

 

ДЪЛБОКИЯТ КОД

Е-поща Печат PDF

• Патриотизмът е цивилизационна парадигма

Продължение от бр. 42

Да възвърнем „Държавата на духа”

Засилването на крайния национализъм, рязкото изостряне на етнически и конфесионални конфликти в редица райони на света, използването им в политическата и идеологическата борба на антикомунизма поражда необходимостта от сериозно теоретическо осмисляне на тези явления. При тези условия рязко се очертава разминаването между позициите на управляващия елит в много страни.

Този елит използва националната идея и патриотизма за свои тясно егоистични и съсловни интереси на местни и чужди субекти. Неговите представители се опитват да представят своите интереси за национални интереси. При тези условия изконните въжделения на огромното мнозинство от населението, лишено от сътвореното от него изобилие от материални и духовни блага, е обречено да живее в мизерия и унижение.

Това разминаване особено остро се проявява в отношението към европейската мечта, ценностите на Ренесанса и Просвещението. Мнозинството от населението отстоява противоположна ценностна система, основана на идеята за социална справедливост, равнопоставеност пред законите, благоденствие за всички, достъп до качествена и безплатна образователна система, здравни грижи за всички членове на обществото и възможност да оставим на идните поколения по-добър свят.

Противно на това т. нар. политически елит се грижи за своите интереси и интересите на благодетелите си от Брюксел и Вашингтон, жертвайки държавния суверенитет, политическата и икономическата независимост на страната и националното достойнство.

Поради това

мнозинството от българите са разочаровани

от настоящето и не вярват в бъдещето, което ни обещават и което няма нищо общо с нашите мечти и национални идеали да възвърнем „държавата на духа”, някога център на славяно-християнската цивилизация в Европа.

Днес България преживява дълбока криза. Тя е израз на тотална опустошеност и анархия на ценностите.

В този болен свят българският народ е от народите, които все още не са превърнали хленченето в религия на унижението, борейки се за защита на личното достойнство. Ние трябва да сме горди пред този величествен подвиг на духа. И това е най-ярка изява на нашия патриотизъм и национално достойнство. Това е залогът за нашето оцеляване. Това изисква за нищо на света да не допуснем откъсване от православно-славянската духовна идентичност. Това е гаранцията, че все още сме в състояние да запазим за себе си и да завещаем на поколенията горда България. За да постигнем това, не трябва да проявяваме покорно примирение с щедро финансираната отвън отродителна дейност, която се осъществява чрез електронните медии. Нима е трудно да се забележи как те от сутрин до вечер заливат всекидневието ни с чужди за нас културни образци и духовни послания, оскверняващи изконната ни национална самоличност?!

 

ЕВРОИЗБОРИ 2019: А СЕГА НАКЪДЕ?

Е-поща Печат PDF

Мина и това „политическо позорище“. Всички политически джамбази, сиреч въжеиграчи и търговци на добитък, каквито значения има думата „джамбаз“ в турския език, отчетоха „успехи“. Едни, понеже изпратиха в Европейския парламент (EП) повече от очакваното „народни избраници“; други, защото получиха електорална подкрепа, каквато не са и сънували; трети - понеже объркаха сметките на настоящите или бившите си съпартийци, без никаква лична изгода, или без да излъчат и един евродепутат; четвърти, защото без друго се състезаваха на олимпийския принцип: „Важното е да участваш“. И всички обещаваха неща, които нито имат намерение да направят в ЕП, нито пък те зависят от тях. Очевидно мислеха повече за предстоящите местни, а защо не и за предсрочните парламентарни избори.

Както прогнозираха социолозите, челната тройка формираха традиционните заподозрени: ГЕРБ, БСП и ДПС. Останалите се бореха за един евродепутат, или в най-лошия случай да не бъдат последни. След като Борисов заяви предварително, че и да загуби изборите от БСП, няма да подаде оставката на правителството, резултатът от вота имаше значение само за партийните семейства в ЕП. Със 17 депутати от 751-членния ЕП, при това гравитиращи към минимум три конкуриращи се политически семейства, България не може да защити никакви национални интереси. Нито пък да наложи дневния ред на ЕС, както обещават от ГЕРБ. Сега вярващите в измислицата „морални стандарти“ на ГЕРБ ще изпаднат във възторг от спечелването на тези избории нищо не може вече да ги разубеди, че народът ги обича, че им вярва, и че заради това им гласува. Че общественото доверие по най-убедителен начин е доказало че те трябва да са властта, и че никакви предсрочни избори няма да има, а петдесетте милиона, които щяха да бъдат разходвани за тях ще вдигат пенсиите, ще оздравяват болниците и ще изграждат нови детски градини.

Но не бяха ли хвърлени на вятъра 9 млн.лв. за наемане, вместо за закупуване на 3200 машини за гласуване? Според много анализатори, след върволицата скандали, независимо от резултата на европейските избори, основанията за предсрочни парламентарни избори са повече, отколкото след загубения президентски вот. До него имаше само „Суджукгейт“ и „Кумгейт“, а европейските избори се проведоха на фона на гигантски далавери, като „Оградагейт“, „Паспортгейт“, „Асфалтгейт“, „Апартаментгейт“, „Ремонтгейт“ и „Къщи за гости без гости“, построени с европейски пари и превърнати в лични вили. И, разбира се, тези скандали повлякоха серия оставки, или излизане в принудителен отпуск на министри, вицепремиер, шефове на парламентарни групи и комисии, директори и заместник директори на държавни структури, като ДАБЧ, КП КОНПИ, ДФ „Земеделие“, кметове и т.н.. Толкова скандали не е имало при всички предишни избори, взети заедно. Но това се оказа недостатъчно за промяна. И този път победиха страхът и административният и всякакъв друг ресурс. Една пирова победа, след която промяната все пак ще се състои.

Като стана дума за „морални стандарти“,

да напомним, че заради един фиктивен корупционен скандал в Австрия падна цялото правителство. При него подпийналият вицеканцлер и лидер на Австрийската партия на свободата Щрахе бе заснет да уговаря с мнимата дъщеря на руски олигарх – Альона Макарова, спечелването на обществени поръчки, в замяна на „обезвреждането“ на един критикуващ го австрийски вестник, и на съответната „руска“ финансова подкрепа за своята кампания. Компрометиращият видеозапис е бил заснет преди две години, но едва сега бе излъчен от германското издание „Шпигел“. Целта на операцията е двояка: да се пресекат опитите на Австрия за подобряване на отношенията с Русия, и да се повлияе негативно върху представянето на националистите на изборите за ЕП. Ако у нас се беше случило нещо подобно, управляващите непременно щяха да ревнат, че показването на компромата точно сега е с цел да се попречи на техните „успехи“. И, че страната е заплашена от хаос и нестабилност, ако кабинетът падне. Австрийския канцлер Себастиян Курц направи това, което е морално оправдано, като подаде оставката на цялото правителство и обяви че ще отиде на предсрочни парламентарни избори през септември. Той, обаче, даде опасен пример, който ще виси като обица на ухото на българските му колеги. Президентът Радев излезе прав, като каза, че отделните оставки не решават нищо. И, че бъркалите в кацата с меда следва да понесат съдебна и материална отговорност, като върнат откраднатото. Но, според ГЕРБ и лично Борисов, президентът има право само да мълчи, или да хвали правителството, понеже това е герберското разбиране за президента като обединител на нацията. За правителството на Борисов – като за мъртвец: или добро, или нищо! Хеле пък ако президентските критики съвпадат с тези на Корнелия Нинова! За срещи на президента с главния прокурор, или с председателите на върховните съдилища и дума да не става! Понеже, според Борисов, това било намеса в съдебната власт. Президентът можел само да утвърждава назначения, или да налага вето върху приети от НС закони.

Отговорът на държавния глава беше смразяващ: „Аз не привиквам прокурори у дома си и на вечеря, нито викам главния прокурор всяка сряда!“. Така Радев опресни паметта на Борисов за „седянката“ в неговата къща в Банкя, на която тогавашният градски прокурор на София Кокинов му каза по адрес на Цацаров: „Шефе, нали ти си го избра“.

Колкото до

надпартийността на президента,

да си спомним как Борисов издърпа ухото на обявилия се за надпартиен президент Росен Плевнелиев в нощта на президентските избори през 2011 г. Замалко да му извади окото. Премиерът не обича да си спомня такива подробности, предпочита да помни само „успехите“ на своето управление. Особено това, че е трети мандат премиер. Въпреки, че срещу него винаги са се вадели компромати, народът го обичал и му гласувал. В това число и мургавите обитатели на циганските гета, които уж БСП в лицето на Манол Генов купува, а те позират с тениски с лика на Бойко Борисов. Преди две седмици СГС оправда Манол Генов, но никой от ГЕРБ не му се извини за клеветите по негов адрес. И на Елена Йончева няма да се извинят, понеже „моралните им стандарти“ са особени.


Кой казва, че българите били евроскептични? И, че „кофти матриялът“, съставен от пенсионери, цигани и турци пречел на европейския напредък на Отечеството. Щом и ромите навлякоха тениски с лика на балканския „евроинтегратор“ Бойко Борисов, смятайте за излишен въпроса доколко сме станали европейци. Европейци сме и още как, а не както твърди Алеко Константинов, че сме, но „не дотам“.


Когато на 20.05.2019 г. Борисов, съпровождан от водачката на евролистата на ГЕРБ Мария Габриел, се отропа в предаването на Би Ти Ви „Тази сутрин“ с водещ Антон Хекимян, той запя познатия рефрен: <<При нас стандартът е такъв. Моят синковец (бившият заместник министър на икономиката Александър Манолев, б.р.) има една къща за гости, а колежката от другата страна (Елена Йончева, б.р.)- три… Нашият човек не само, че подаде оставка, но ще понесе и наказателна отговорност. Това е разликата... Помните ли какъв номер ни скроиха за Костинброд?... Костинброд - това е хибридът. Те в това са най-добри. Те нямат друг шанс и в учебника на КГБ пише, че най-добрият начин да унищожиш един човек е да подбереш избрани истини за него и да ги поднесеш в определена комбинация, след което казваш лъжа. Например, че Хекимян е собственик на Би Ти Ви. От Костинброд ние загубихме 6%..На дебата на водачите на листи се видя, че Мария Габриел ги превъзхожда във всичко…Направеното от ГЕРБ няма алтернатива. В Австрия видяхте какъв скандал! Аз съм подавал оставка два пъти..Най-доброто място за живеене в Европа е Австрия. Няма защо да подавам оставката на кабинета>>. Интересно е, кога и къде Бойко Борисов е чел учебника на КГБ. От негови предишни изявления знаем, обаче, че е искал да влезе в ДС, но вместо това са го насочили към пожарната. И понеже дипломната му работа е на тема „Морално психологическата и физическа подготовка на оперативния състав“, днес го титулуват „доктор по психология“. Някоя баба от село би се запитала: „И такава болест ли имало?“, но от нас да мине.

Борисов се самопровъзгласи за инициатор на идеята за европейски главен прокурор и веднага се ожали: << Макар че искат да си го припишат. Защото няма какво да покажат. За къщата в Барселона – показват къщата на Сашо Чаушев и твърдят, че е моя, а тя не е. Нищо не мога да направя..Бил съм бизнесмен с „Ипон“, създадена от гола поляна. Хората, с които работех, останаха да си изкарват прехраната. Никаква приватизация, не сме получавали никакви държавни поръчки>>.

Последва едно потресаващо изявление за роднините:

<< Ние сме много сложна рода. С единия братовчед не съм се виждал от 40 години. С другите братовчеди не си бяхме говорили от 30 години. Сега като се видим, си махаме. Ние сме родени в една къща и не си говорим. Двама от тях съм ги бил и затова не си говорим, въпреки, че живеят в Банкя. Аз не си говоря с тях - те ли ще ми управляват бизнеса!? За една помпа се бихме, бабите се биха и аз ги набих братовчедите. Сега трябва да се обяснявам за братовчеди и братовчедки. „Ипон“ си е 100% частна фирма, създадена с моя труд. >>.

България е имала за премиери хъшове, опълченци, партизани, професори, военни и дори превратаджии, но чак след тези откровения на Бойко Борисов разбрахме, че имаме и премиер побойник. Който впрочем се хвалеше по-рано и с това, че е набил приятеля на дъщеря си, понеже я бил разплакал. Очевидно пердахът е бил полезен за потърпевшия, понеже той беше спечелил обществени поръчки в София, когато Борисов беше кмет. Така че братовчедите да не се отчайват. Бойко не бие, когото мрази!

Въодушевен от себе си, Борисов премина на тръс през темите за Шенген,, мониторинговия доклад на ЕК, общоевропейската армия (в създаването на която не вярва, понеже била паралелна структура на НАТО). После се прехвърли на темите за бежанците и българските енергийни проекти (газовия хъб „Балкан“, интерконектора с Гърция и АЕЦ „Белене“, за да завърши със санкциите срещу Русия и ситуацията в Украйна. Мярнал с крайчеца на окото си, че на таблета на водещия Хекимян стои вестник „Дума“, той изригна: <<Защо БСП не се съгласиха при вас да проведем дебата? На таблета ви и сега е вестник „Дума“. Искате да ги омилостивите може би?>>. (Всъщност Корнелия Нинова предлагаше лидерски дебат, но Борисов пак изгърби нещата, както му е удобно). А, когато водещият му цитира твърдението на Нинова за изхарчени извън бюджета 6 млрд.лв., Борисов пак заговори за пенсии, университети, църкви, манастири, водоснабдяване и канализация, ремонти на мостове, самолети, военни училища и т.н. Все в множествено число, въпреки, че кабинетът възстанови само Висшето военно авиационно училище в Долна Митрополия. И запита: <<Защо при тях винаги е дефицит, а при нас излишък?>>. За изтегления външен заем от 16 млрд.лв.- нито дума!

След като увери, че рокади в кабинета ще има „колкото трябва“, той призна, че с „къщите за гости“ ГЕРБ са се „опарили“ така, че повече няма да посмеят да злоупотребяват. Докато ги разкрият, ще кажем ние. Така диктуват „моралните стандарти“ на ГЕРБ: крадете, но гледайте да не ви хванат!

На въпроса на водещия, дали Борисов се опитва да си върне партията от Цветан Цветанов, и дали се е разграничил от него, той отговори така: <<С Цветанов съм се разграничил, когато трябва. Моята битка не е да си върна партията. Не с Цветанов, въпросът е как ГЕРБ ще се справи без Борисов. Аз съм я създал>>. Оставаше да каже като Тарас Булба: „Аз те родих, аз и ще те убия!“

Все пак премиерът отбеляза, че е рано да си търси заместник: <<Цветанов е свършил много за партията. Случи му се това. Понесе пасиви, партията понесе пасиви. Сега се е отдръпнал малко>>.

Борисов се похвали, че е решил въпроса с „Химко“ Враца, като дал нареждане „веднага да отидат и да ги изхвърлят“ (серовъглеродите, б.р.). <<Вината е лична. Ако си допуснал това - или го оправяш, или…>>. Накрая завърши своето конско философски: <<Омразата изяжда отвътре. Никога не сме си позволили да кажем, че БСП изчезва. А те непрекъснато твърдят, че ГЕРБ изчезва.>>.

В заключение ще признаем: мило и драго даваме да видим как европейските, а не българските „присъдружни“ медии са интерпретирали монолога на нашия премиер. На който почти ням свидетел беше еврокомисарят по цифровизацията и водач на евролистата на ГЕРБ Мария Габриел. Между впрочем, Борисов още я нарича Неделчева, понеже такава я бил изпратил в ЕП, а тя взела че се омъжила за чужденец. Габриел и Майдел ще бранят националния интерес на България, носейки чужди фамилии. И това ли е стандарт а-ла ГЕРБ?


След „историческата“ визита на папа Франциск Първи, когато софиянци слушаха под дъжда пред ЦУМ мюсюлманския призив „Аллаху екбер“, ни удариха градушки. Какво ли ни готви небето след Евроизбори 2019? Толкова лъжливи обещания и Господ не може да изтърпи..Време беше българските избиратели да му помогнат мъничко, за да ги отърве от произвола на една котерия, която Антон Тодоров нарече „Шайка“, преди да й пристане. Със и без Евроизбори, краят на „шайката“ е неизбежен, но е добре той да настъпи по-бързо.


 

СТРАШНИЯТ ПОПЛАК НА ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

Във времена на робства и погроми, във времена на разтление и разруха, народът ни винаги е заселвал душата си и надеждата с нея, в територията на държавата на духа. И българското Свето писание е начевало все с хронологията на мъдростта: „В начале без слово“. Така се е осъществявал българският кръговрат на надеждата. И волята да оставаме. И ако перифразираме поета, „И за да ни има и след нас дори“.

Историята на Съюза на българските писатели не е опровержение на тази истина. Тя е пряко свидетелство, че в несвършващите времена на „съюзници – разбойници“, единствено гръмотевичната сила на пламтящото българско слово е съумявала да заглуши болката от крушението на една всенародна българска мечта за Освобождение и да съхрани надеждата за единение на българските земи. И света на българщината.

Не зная защо, но далечните, поизбледнели образи на поетите – учредители на Съюза на българските писатели, тази писателска даскалоливница на славата и достойнството народно, която на 8 септември тази година, навърши 105 години от своето създаване, все извиква в съзнанието ми една покъртителна сцена: млади мъже в офицерски униформи, подпрени на своите патерици, с бинтовани ръце или глави, но с невероятен плам в очите си, пеят „Покойници, вий в други полк минахте“. Ако Яворов, техен съвременник и другар  и не заобиколим връх в българската поезия, не го беше написал, в „Арменци“, може би, моя нескромност, щеше да се изкуши и да намери смелостта да добави: „И пеят, тъй както през сълзи се пей!“.

 

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

 

Сцената, която ме преследва, като обобщения образ на една епоха, и която не мога да забравя, още от далечната 1964 г., е от култовия филм на режисьора Въло Радев - „Крадецът на праскови“. Сценарист на този филм е самият Емилиян Станев – един писател, свързан дълбоко с народностната ни съдба, едно от най-ярките проявления на таланта на българския художествен гений. И макар посланието и на филма, и на едноименната негова повест, да преследват други задачи, общото, което ги свързва е, че те са проектирани върху крушението на цял един свят, в който рухват устои, мечти и идеали, които са крепили извечното българско мироздание. И само още един детайл към тази сцена, която е на път да ме отклони от повода за този текст: покъртителната мелодика, сътворена от един друг български офицер – Иван Минков, която предава допълнителна сила към невероятните стихове на народния поет Иван Вазов, възпял великата саможертва на „децата бурливи“ на България в „Новото гробище над Сливница“.

И ето ги - „остали живи“, след гръма на победите и покрусата от вероломните съюзници и съкрушаващия удар в гръб, в едно време, когато бойните полкови знамена са прибрани и мълчат оръдейните цеви, те, офицерите на словото и на съкрушаващата всяка твърд атака на думите, вгледани в духовните граници на Отечеството и обречени на него, създават мирновременния полк на едно сдружение на духа, което свиква под знамената и безсмъртните всепобеждаващи генерали на писателскота реч. Така към учредителите Минко Неволин, Димитър Подвързачов, Николай Ракитин, Димитър Бабев и Стоян Дринов, се присъединяват и народният поет Иван Вазов, д-р Иван Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, а по-късно и авторът на „Белият ескадрон“ Йордан Йовков, певецът на българското село - Елин Пелин, преводачът на „Фауст“ на „Илиядата“ и „Одисеята“, роденият в град Щип, а по-късно германски възпитаник от Лайпциг проф. Александър Балабанов.

От 1913г до 1944 г. условно казано, е първият етап от над столетния живот на Съюза на българските писатели. Едно време побрало, освен покрусата от Втората национална катастрофа, но и вледеняващият мраз на бездната, след въстанието на фронтоваците и проливането на тяхната кръв при Владая и Захарна фабрика. Тази бездна бе до издълбана и с мъченическата смърт на народния трибун Александър Стамболийски. Тя бе разширена със смъртоносната рана на гражданската война. „Тъмното копие литнало“ към просторите очертали непримиримите брегове на две въстания през юни и септември 1923г, за които авторът на знамените „Конници“, поетът Никола Фурнаджиев, вгледан в пламналото родно небе на „земята бунтовница“, видя изгорените села и чу със сърцето си как „пеят бесилките“.

Това е период на страховити политически и социални сблъсъци, на кървави звезди – морави, период на куршумения кръвопис на братоубийства, на люшкащото се кърваво махало на възмездия, ненаситни на болка и отчуждение; време на екзеркуторските взводове и жандармерийски еничерства, на партизански землянки и Гарнизониото стрелбище. Един несвърстващ мартиролог на българската национална съдба, в който българските писатели успяха да съхранят чувството на непомръкваща обич към народа и справедливите основания на съпротивата му, срещу един натрапен живот, по думите на поета, „озъбено, свирепо куче“.

Разбира се, след разделителната дата на 9-ти септември 1944г., магическата пръчка на промяната създава още много несправедливости. Доктринарството в началните години не прави и опит дори да запълни пропастта, разинала от продължилата повече от четвърт века Гражданска война. И все пак залитанията се овладени, сравнително бързо. Репресираните са реабилитирани.  „Куциян“ и „Белене“, като топонимия на слепотата и отмъщението не са забравени, но са смълчани. Осъзната е потребността да бъде запълнен ровът на разделението и да бъде осмислен пътят на новия живот, който настоятелно изисква единение и единна воля за своето дострояване. Това е време, в което ДимитърТалев довършва „Железния светилник“, започнатият от по-рано и разпръскващ вековната тъма негов роман и начева своята тетралогия, своя ненадминат романов епос за българския народ в Македония: „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, се превръщат в ненадминат връх в българската литература, връх непоклатим, като каменната твърд на Балкана и топъл, като вечно кървящата гръд на България.

След „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, писателят Димитър Димов написва „Тютюн“ - един от най-четените романи в България. Друг първожрец на словото авторът на романите „Снаха“ и „Татул“ Георги Караславов, написа повестите „Танго“ и епопеята „Обикновени хора“. По-късно в подемния период на съграждането на нова България, с неподражаем блясък се откроява творчеството на Емилиян Станев, на Николай Хайтов, на Йордан Радичков, на Антон Дончев, на преоткрития в последните години Георги Божинов с неговия безподобен роман „Калуня Каля“, за сложната съдба на българите мохамедани.

В поезията, през този отречен сега от новите демократи период, творят такива поети, като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Джагаров, Павел Матев, Веселин Ханчев...

Умишлено спирам с изреждането на имената на най-значимите и самобитни творци на мерената реч, защото богатството, създадено в съкровищницата на българската поезия през този период, може да бъде предмет на оценка само на отделен преглед на сътвореното от тях. По-важното е, според мен, да се покаже, че Съюзът на българските писатели, през периода на социалистическото съзидание, не бе само дом на най-изявените и най-уважаваните от народа творци. Той бе своеобразна институция на народната свяст, на отговорността пред живота и бъдещето на нацията и Отечеството.

Като всяко човешко дело и той, в своята дейност не бе съвършен и безпогрешен – било по отношение на стойностни оценки и личностни творчески съдби. В неговите редици се наблюдаваха и случайни „попутчици“ в отговорната му мисия, както и животуващи ручеи, които се вливаха в един относително пълноводен сив поток, колкото да се види, че зърното, преди да бъде отвято е премесено с безстойностна плява.

Така или иначе Съюзът на българските писатели съумяваше да бъде закрилник на таланта, защитник на правдата в живота и нейното пресътворяване на белият лист. Мъчениците му, особено след другата разделителна дата – 10-ти ноември 1989г., не бяха малко, но тяхното име така и не стана легион. Оказа се, че не бе намерен в дълбоките чекмеджета, на „съпротивата срещу комунизма“ нито един по-значим ръкопис, на най-велеречавите негови отрицатели - било в проза, било в стихове, не видяли бял свят. И се оказа, че „кукиш в кармане“ са показвали само ония, които твърдяха, че устите им били зашити с несвобода. Когато, обаче, по-късно Сорос развърза кесията си, пак те показаха, че джоб, насищане няма, а за устите им – да не говорим.

Днес, животът и времето изправят Съюза на българските писатели пред нови отговорности. Тече формен геноцидно-изтребителен модел на унищожение на българския народ; разрушават се устоите и основите на българската държавност; толерирани са всякакви майкопродавства и отцеругателства; пренарежда се великата ценностна скала на българската култура, бит и морал; отравя се самосъзнанието на цели поколения млади хора; пренаписва се историят на народа ни и на неговата държава; омагьосван е с усойните песни на нови неомирови сирени; отклоняван е с измамни пътни указатели по пътищата уж за новия Рай, които обаче водят към Ада; безрасъдници и безродници продават земята на този народ, отвоювана с кръвта и живота на нашите предци... Днес, сякаш цяла България е превъплатена в образа на Копанката от Антон Страшимировото „Хоро“!  „Разкрачена, снажна, чорлава – пищи – Убий, куче!“. И под камшика на един неназован полковник Гнойнишки чупи ръце, блъска нозе и крещи - „Иху-а, мари земьо сладка. Препукай се, мари – иху-у. Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-хи...“

Страшен е този поплак на Отечеството. Той кънти и отеква низ родните предели, над празни домове и оглушали от тишина села. Неговото ехо пътува пряко граници, морета и океани, и няма преграда, която да може да го спре да достигне озлочестените сърца на прокудените синове и дъщери на българското племе. Разпиляни по света, днес те разширяват границите на територията на неумиращия български дух. Но жива е паметта на кръвта. Някога дядо Славейков завеща на следовниците на писателското слово своя велик пример и стон: „С клечки съм му отварял очите на този народ!“.

Николай Хайтов, който не се срамуваше да посочва неговия пример, добавяше: „Главата ми да отсекат, пак ще викам – да живее България!. Загубим ли нея, значи сме загубили всичко“

Братя, на сдружението на духа, наречен Съюз на българските писатели – честит празник!

България цяла сега вази гледа!


 

 


Страница 10 от 285