Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗАЩОТО РУСИЯ ГРАНИЧИ С БОГА

Е-поща Печат PDF

• ИЛИ ПРОИЗХОД НА ВИДОВЕТЕ В ПЕРИФЕРИЯТА НА КОНТИНЕНТА

Човекът, когото наричат русофоб, е прозападно ориентиран, англосаксонски патриот, демократ и либерал. В България е десен и антикомунист. Рядко ляв. Важно е да се отбележи, че съзнателно или несъзнателно този човек се преживява като антропологична норма, като образец за глобално разпространение. Разполага с мандат от историята за „нормализация” на света. „Периферията” подлежи на либерално обучение и демократична стандартизация по американски образец. Периферията иска това, но не на всяка цена знае какво иска или може да го изрази. Дълг е да чуем и това, което тя не казва, но би искала да каже. Ние сме тълкувателите. Разнообразието на културите е неравенство на културите. Слабо модернизираните култури съзерцават предразсъдъци и суеверия, наричани „ценности”, и влачат жалко съществувание на лишени от икономически растеж. Нуждаят се от „инвестиции” и просвещение. Америка има месианско предназначение да демократизира света. Русия пречи.

С това леко карикатурно самомнение на „вечно дете” (puer aeternus) в „зряла либерална възраст” този човек е най-често, ако не и задължително – русофоб. Доколкото Русия е нелиберална страна. Вечно нелиберална.

Русофобското клише гласи следното: Русия е евразийски имперски комплекс с вътрешно присъщ деспотизъм и непредвидимо външно поведение. Излъчва заплаха. Ще ни нападне.

***

Чисто психологически русофоб е всеки, който подозира руснаците повече, отколкото е абсолютно необходимо. Тази иронична дефиниция съдържа опасна аналогия с антисемитизма, някои нарекоха русофобите „антисемити на XXI век”.

Руснаците са нещо като евреи с хубава литература.

Врагове на цивилизацията с поетичен дар.

 

ТОВА Е СЕЗОНЪТ НА АЛТЕРНАТИВАТА

Е-поща Печат PDF

• Да бъдем държавници, а не едномандатни политици

• Слово на Корнелия НИНОВА, председател на ПГ на “БСП за България” при откриване на есенната сесия на 44-ото НС

Започваме втората сесия на 44-ото НС. Пожелавам да е ползотворна и за парламента, и за народа ни. Поздравявам мюсюлманите в България за празника – бъдете здрави.

Тази сесия започва на прага на две важни събития – председателството на Съвета на ЕС и приемането на бюджета за 2018 г. Първото дава възможност да покажем, че България има достойно място в ЕС, но и да имаме възможност да поставим националния си интерес в контекста на разговорите за бъдещето на Европа такава, каквато я искаме – обединена и силна. За политиките по председателството, както сме декларирали още в началото на 44-ото НС, имате нашата подкрепа, защото това е интересът на България. Но до края на годината ще представим пред вас и нашето виждане за важни въпроси, които би трябвало да влязат в двустранните и многостранни разговори следващата година по време на председателството.

Що се отнася до вътрешната политика – има много проблеми нерешени и нека някой не остане засегнат или обиден. Нито един от тези проблеми няма да пропуснем. Но ние искаме да поставим акцент върху няколко важни неща.

Поставяме си една стратегическа цел – намаляване на бедността и увеличаване на доходите. Много години наред различни правителства и политически сили правят реформи с цел подобряване на жизнения стандарт, но фактите показват, че тези проблеми остават нерешени. Защото днес вече имаме и работещи бедни – един на всеки десет. Имаме бедни пенсионери, бедни млади семейства, близо 2 млн. българи живеят на прага на бедността. За нас това е стратегическа цел, която искаме и мислим да постигнем с три средства – три ключови политики. Първата – образование и наука, втора – икономика и производство, трета – борба с паралелната държава и корупцията.

 

АВГУСТ МОЙ!

Е-поща Печат PDF

• За Тодор Живков – между писаното и преживяното

През първата половина на месец юли се появи издание на „168 часа” ЕООД, със заглавие „Досие”. Под главата бе отбелязано, че това е брой 1 за 2017 г. На корицата - портрет на Тодор Живков и заглавие: “Живков без цензура - личният архив на диктатора”. Анонсите - достатъчно красноречиви и интригуващи: мистификациите с родителите, нелегалната борба, агент на Гешев, превземането на БКП... Някои от авторите на 96-те страници формат А-4 са ми известни. Други - не. Коректността обаче изисква да бъдат споменати: Иван Бутовски, Петя Минкова, Сима Владимирова, Красимир Боев, и Хортензия Маркова. Те са се напънали да сложат точката върху и-то за истината за една от най-емблематичните фигури  в новата българска история. Едва ли само от журналистическо рвение.

В предговора към изданието главният редактор Слави Ангелов в кратък словесен слалом между няколко семейни факта съобщава, че “Макар и 33 години начело на държавата, диктаторът е нещастен. Това разкрива - пише Ангелов - най-добре личният архив на Тодор Живков. Почти 100 кашона с документи и снимки”... Накрая главният редактор заключава, че списанието „Досие” за личния архив на Тодор Живков е „първото от поредицата исторически разследвания”, които екипът на „168 часа” щял да направи специално за нас, читателите. И ни пожелава приятно четене.

Благодаря, си казах, и се заех със страниците. Прочетох ги. Не ме оставиха равнодушен. Нямам обаче намерение да правя анализ на написаното. Прочитът и интерпретацията на архивните данни са изначална отговорност на авторите. И на тяхната съвест. Но ако все пак вземам перото, то не е за да водя задочен дебат с публикувания текст. В него могат да се открият и верни наблюдения, и обобщения, но поръчковите заключения и коментари преобладават. В интерес на истината на места между тях се промъква някакъв неясен, може би случайно изтърван, акорд на одобрение. Някакъв тънък едва загатнат щрих на симпатия, на обективност, очевидно неразрешени от поръчителите. Зер, пред фактите и боговете мълчат. Ключовата фраза обаче, която като рибя кост заседна на гърлото ми е от поместения цитат – „Макар и 33 години начело на държавата, диктаторът е нещастен”. Не Тодор Живков. Не бай Тошо. Не както го иронизират и авторите, човекът от народа, а диктаторът!

 

ЗЕМЕТРЪСЪТ ТРЪМП

Е-поща Печат PDF

Светът се разлюля като при земетресение. И изтръпна. Доналд Тръмп победи в президентските избори на САЩ. Трусът бе така зашеметяващ, че тектоничният му резонанс не можеше да бъде обхванат нито от скалата на Рихтер, нито в графите на Шпонхойер-Медведев. Джордж Фридмън написа, че степента на изумление от неговата победа е безпрецедентна. Тома Томов я определи като експлозия в мозъка. А ние в „Зора” просто въздъхнахме: сбъдна се пророчеството наше. Нескромно е да го подчертаваме, но нали само преди брой бяхме писали (“Речта на Тръмп, която взриви Америка”), че президентските избори ще променят този свят, изправен пред бездната. И че Тръмп е осъден да спечели. Основанията за това са много и сега няма да ги припомняме. Още повече че и когато изричахме тези думи, ние не мислехме за щастието на Америка и за всемирната въздишка на облекчение, а за тази тежка, жестока, безока българска съдба, която ни заставя да сме все в крокодилските челюсти на световната геополитическа захапка на епохите. Защото историята сякаш развива своята низходяща спирала и ни изправи като самотна топола в ледената пустош на безвремието – направо в 14-ия безмилостен век! Сами като вятъра в прерията, както би казал поетът, сами като бутилка на маса без хора. И този стих е може би най-кратката характеристика на българската участ в тези два торпилиращи всяка надежда мандати на Барак Хюсеинович и неговият държавен секретар Хилари Клинтън, неслизаща от вещерската метла на безразсъдството.

 

E-MAIL-ИТЕ НА КЛИНТЪН

Е-поща Печат PDF

• политика, която се изработва в “килера”, или как системата е манипулирана в полза на богатите

Има поговорка, че очите са прозорец към душата. Ако искаме да добием представа за душата на Хилари Клинтън, трябва да прочетем имейлите от нейния частен сървър, станали неотдавна обществено достояние благодарение на „Уикилийкс“. В резултат от изтичането на тези имейли в публичното пространство вниманието на пресата се съсредоточи върху ненормалното поведение на сексуалния хищник и абсолютна отрепка Антъни Уинър. Всъщност неговите постъпки не са най-голямото разобличение на американската върхушка. Конгресът и другите институции на властта, включително католическата църква, винаги са привличали измет като него, а зад всеки разобличен Антъни Уинър има десетки други, които докрай остават неразкрити.

Истинският скандал е картината на обичайната политическа дейност в условията на капитализъм, която имейлите на Клинтън обрисуват. За това особено ясно свидетелстват имейлите на влиятелния политически посредник Джон Подеста, ръководител на екипа, водещ предизборната кампания на Клинтън.

 


Страница 10 от 194