Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ НАРОДА НА ПРЕЗИДЕНТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ РУМЕН РАДЕВ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми сънародници,


Вчерашният ден бе белязан от масови протести с искания за оставка на правителството и главния прокурор. Решението на управляващата партия да организира митинг в своя подкрепа в непосредствена близост до гражданския протест и по същото време, бе целенасочена и недопустима провокация срещу гражданския мир. В късните часове се стигна до сблъсъци между протестиращите и органите на реда.

Опитите на премиера да прехвърли отговорността за общественото напрежение не могат да заблудят никой, който познава ситуацията в България. Корупцията, всяването на страх, прокурорският рекет и бездействие спрямо грабежа, погазването на презумпцията за невиновност, задушаването на свободата на словото, безскрупулните лъжи и липсата на справедливост са онова, срещу което въстанаха българите. Адвокатските колегии в много градове настояват за промяна в прокуратурата.

Гневът е дълбок, трупан е с години, и не може да се потиска със страх и сила. Мафиотизацията на управлението накара свободолюбиви българи от всички възрасти, независимо от политическите си пристрастия, да издигнат искания за законност и възвръщане на основни граждански свободи, методично погазвани в последните години.

Сега, когато българите са на площадите, Европа няма право да гледа България с широко затворени очи. Съюзът има нужда от демократична България, България на закона, на принципите и правилата.

Изходът от създалата се ситуация е един: оставка на правителството и главния прокурор. Насилието и манипулациите не могат да върнат доверието в двете институции. Всяко забавяне тласка България в безизходица. Всяко упорство увеличава риска от хаос. Опитите да се задържи властта и завоеванията на олигархията, като се противопоставят хората по партийна принадлежност, етнос или друг признак - са недопустими и обречени. Формира се национален консенсус анти-мафия. Той обединява милиони почтени български граждани и е по-силен от парите, медиите и административния ресурс на властта.

Призовавам органите на реда да се придържат към закона. Убеден съм, че полицаите и жандармеристите занапред няма да допускат да бъдат използвани срещу своите братя и сестри.

Призовавам протестиращите да избягват насилие и да не се поддават на провокации. Провокацията не е лицето на мирния протест, а хилядите българи, които днес отстояват правовата държава и бъдещето на България. Силата е в истината, в непреклонността и единението.

Благодаря ви за вниманието!


 

ЗАПАДНАТА „КУЛТУРА“ СЪСИПВА ЦЕЛИ КОНТИНЕНТИ

Е-поща Печат PDF

Когато човек чуе фразата „европейски културни институции“, той незабавно се сеща за пищни концерти, изложби на авангардното изкуство и щедри стипендии за талантливи, но небогати местни студенти от развиващите се страни. Това звучи така благородно, така цивилизовано! Но така ли е наистина? Да помислим...

Написах своя кратък роман „Аврора“ след като проучих дейността на различни западни „културни институции“ във всички части на света. Срещнах се с техните ръководители, запознах се с хора, получили финансиране по различни програми и успях да проникна зад кулисите на тази "културна" дейност. Това, което открих, ме порази: тези лъскави „храмове на културата“, изникнали посред толкова много съсипани и нещастни градове в цял свят (съсипани от западния империализъм и неговите най-близки съюзници - безсрамните местни елити), са всъщност много тясно свързани със западните разузнавателни служби. Те пряко участват в неоколониалисткия проект, осъществяван от Северна Америка, Европа и Япония във всички континенти на Земята. „Културата“ се използва, за превъзпитание и промиване на мозъците главно на децата на местните елити. Финансиране и субсидии се пускат в ход там, където преди са се прилагали заплахи и убийства. Всъщност, всичко е много просто: непокорните, социално ориентирани и антиимпериалистически настроени млади творци и мислители, сега биват безсрамно купувани и корумпирани. С тяхното его се играе много изкусно. Уреждат се пътувания в чужбина за „млади и талантливи хора на изкуството“, раздават се пари, предлагат се стипендии. Морковите са твърде вкусни, направо „неустоими“. Печатите на одобрение от страна на Империята, са готови, за да подпечатат празните страници от живота на младите непризнати, но гневни и умни творци и интелектуалци от бедните колонизирани страни. Толкова е лесно да извършиш предателство! Толкова е лесно да се огънеш! Някои страни - те са много малко – е почти невъзможно да бъдат корумпирани. Такава е Куба, но тя е уникална страна, която настойчиво се демонизира от западната пропаганда. В Куба казват: “Patria no se vende!”, което ще рече „Отечеството не се продава“. Но за нещастие почти навсякъде другаде по света хората го правят – от Индонезия до Турция, от Кения до Индия.

Действието в моя роман „Аврора“ започва в малко кафене в древен град в Индонезия, чието име не се споменава в книгата. Немецът Ханс, ръководител на неназована културна институция, разговаря със своите местни „ученици“. Той обича живота си там: цялото уважение, което получава, безбройните жени, които притежава сексуално и унижава, разточителния начин на живот, който му е предоставена възможност да води. Влиза една жена – красива жена, горда жена, човек на изкуството, жена, която е била родена тук, но преди много години е заминала за далечна Венецуела. Името й е Аврора. Нейният съпруг е Ороско, виден революционен художник. Сестрата на Аврора е убита в своята страна, защото не се е съгласила да се откаже от своето революционно изкуство. Била е отлвлечена, изтезавана, изнасилена, а после и умъртвена. Ханс, ръководителят на европейска културна организация, е бил замесен в това престъпление. Аврора се изправя срещу Ханс, а всъщност, и против цялата европейска култура на плячкосване и колониализъм. И тази вечер тя е подкрепена от духа на Волфганг Амадеус Моцарт, отвратен от това, че го използват като един от символите на „културата“, която е унищожила него самия, която унищожи самата същност на изкуствата, и която всъщност от векове унищожава цялата планета.

Неотдавна споделих фабулата на „Аврора“ с местен „независим“ филмов деец в Хартум, столицата на Судан. Първонално той слушаше внимателно, после се ужаси, а накрая бързо се отправи към вратата. Избяга без дори да се опитва да скрие своето огорчение. По-късно ми казаха, че той е изцяло финансиран от западни „културни институции“. След като прочетоха книгата ми, няколко мои африкански другари, водещи борци против империализма, незабавно я подкрепиха като казаха, че тя разглежда някои от основните проблеми, пред които се е изправил техният континент. Културната разруха, която Империята сее, е сходна навсякъде: в Африка, Азия и Латинска Америка. Написах книгата „Аврора“ като произведение на изкуството, като белетристика, но я написах и като подробно обвинително изследване на културния империализъм в духа на J’accuse /"Аз обвинявам"/ на Зола.  Мечтая си тя да бъде прочетена от младите мислители и творци на всички континенти така, че да им помогне да разберат как действа Империята и колко отвратително и позорно е предателството.


Андре Влчек е философ, писател, филмов деец и разследващ журналист. Той е отразявал войните и въоръжените конфликти в десетки страни на света.


 

ВРЕМЕ Е ЗА ДЕЙСТВИЕ!

Е-поща Печат PDF

100 години след подписването на Ньойския договор не е време за размисъл.


Западните покрайнини трябва да бъдат върнати на България – чух да казва Ангел Джамбазки от ВМРО по телевизията на 30 ноември т.г. след десетилетия мълчание на цялата самоназначила се да управлява България политическа върхушка!

Положителното е, че вече някои са осъзнали и разбрали това, което повтаряме от години, че БЗП никога не са давани на Сърбия, която, след разпадането и заличаването от политическата карта на света  на държавата, на която бяха предоставени, ги окупира.

Един окупатор няма какво да връща, тъй като той нищо законно не е получил и не притежава. Окупаторът трябва да бъде заклеймен и прогонен от окупираните чужди територии.

България трябва да си възстанови суверенитета над БЗП, незабавно и безусловно. Не като обяви война на Сърбия, а като сезира всички международни институции, създадени с цел за поддържане на международния ред и законност и настои за осъждане и международна изолация на агресора – Република Сърбия.

През 1997 г. сръбската скупщина, години преди окончателното разпадане на остатъчна Югославия, без санкция или съгласие на нито една от бившите съюзни републики, прие Закон за присъединяване на Западните покрайнини към Р Сърбия.

Така Сърбия се опита да бъде узаконявана фактическата окупация на тези български територии и да легитимира агресията по присвояването на БЗП, които, като територия предоставена с международен договор на саморазпусналата се СФРЮ, останаха извън териториалния суверенитет на новосъздадените държавни образования – Македония, Сърбия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Словения. Съгласно действащият принцип на международното публично право Restitution ad Integrum, което предполага възстановяване на оригиналните условия от преди наложената промяна, отстраняване на причинена вреда или несправедливост. Този принцип напоследък все по-често се прилага при нарушение на правата на човека и по-специално към хора подложени на принудително разселване и загубили домовете и имотите си. Българите от БЗП са типичен пример, подобно на милионите бежанци по света. Принципите „Pinheiro Principles“, относно условията за връщане на отнета собственост на прогонени от домовете и собствеността си лица, заслужават специално внимание, проучване и съблюдаване в случаи като окупацията на БЗП в началото на ХХІ век от Сърбия.

Агресията и окупацията, практикувана от сръбската държава по отношение на БЗП, а може би и по отношение на територии на други съседни на Сърбия народи, никога не е било и няма да бъде международно правно основание за придобиване на територия. Сръбските действия по отношение на БЗП до голяма степен обясняват и легитимират реакцията на обитателите на Косово, обявили национална независимост от Сърбия. Вярваме че и други народности ще последват примера им и дълг на българската държава е да доведе истината за този бандитизъм, превърнат в сръбска държавна политика, до знанието на широката международна общественост.

Докато Сърбия не се изтегли от БЗП, България задължително трябва да блокира участието на Сърбия в международния публичен живот посредством междудържавните многостранни международни организации, а не да продължава овчедушно да очаква благоволението на Сърбия да й върне заграбеното.

Териториите, които по силата на наложените ни обстоятелства продължаваме да наричаме БЗП, (съгласно Ньойския мирен договор от България са откъснати Западните покрайнини с площ 1 545 км² и население от 64 509 души, от които 54 758 са българи, 8637 - власи, 549 - цигани и едва 127 – сърби), са окупирани преди да бъдат предадени по политически причини, за да бъде наказана България, на субекта на международното право, наречен Сърбо-Хърватско-Словенската държава, чието създаване е прогласено  на 1 декември 1918 г., държава която България признава с член 36 на самия Ньойски договор в деня на подписването му. На практика, СХСД не би могла да има никакво отношение към събитията, довели до подписването на Ньойския договор. През 1929 г. СХСД се преименува в Кралство Югославия, през 1945 г. Кралство Югославия се трансформира в Федеративна Народна Република Югославия (ФНРЮ), която през 1963 г. приема името Социалистическа Федеративна Република Югославия (СФРЮ), престанала да съществува през 1991 г. През 1992 Република Сърбия и Черна гора образуват Съюзна Република Югославия, която през 2002 г. възкръсва в Държавна общност Сърбия и Черна гора, като в състава й влизат и две области: Войводина и Косово. През 2006 г. Държавната общност се разпада на Република Сърбия и Черна гора. През февруари 2008 г. Косово обявява независимост. Видимо събитията следват своя неизбежен ход на разпад. Включването на БЗП в границите на Сърбия след 2006 г. е акт на агресия и анексия, тъй като към онзи момент, България възстановява ipso facto суверенитета си върху отнетите й през 1919 г. територии след заличаване от правния мир на държавата, на която са били предоставени с международен договор.

С Парижкия мирен договор от 1947 г. правата на Кралство Югославия върху тези български земи бяха прехвърлени върху НФР Югославия. Изрично се подчертава, че се прехвърлят права, а не територии, което бе поредното доказателство, че т.нар. велики сили, които се разпореждаха със земите на българската държава, не оспорваха тяхната принадлежност към българското землище, а единствено правото на България да ги управлява в онзи момент!

По повод отбелязването на 100 години от подписването на Ньойския договор български историци, професори, академици и всякакви други жадни за внимание люде, си позволиха да убеждават от екрана на телевизията българския народ, че в Ньойския договор нямало нищо толкова страшно – България била победена държава и си била получила заслуженото. И онези, които си позволиха назидателно да убеждават българския народ, че и други националности били пострадали не по-малко от българите, пропуснаха да припомнят причините, принудили България да се включи във войните срещу своите съседи на страната на обещаващите възмездие (История.бг с Георги Ангелов!) и да изкрещи: стига грабеж!


Въпросът за БЗП не е за съблюдаване на някакви човешки права или права на малцинство, за каквито неграмотно пледират някои български политици-популисти, а за правата и идентитета на българската нация. Ако има нещо положително то е, че тезата за окупацията на БЗП от Сърбия си пробива път и започват да й дават гласност с искане за тяхното връщане. За съжаление не се разбира, че Сърбия не дължи връщане на тези територии, както отбелязахме, защото ги е заграбила в нарушение на международното право, а не са й предоставени с договор. Тя просто трябва да се изтегли и България да възстанови суверенитета си de jure. За съжаление някои продължават да повтарят мантрата за правата на българското малцинство в БЗП! Българите не са малцинство, а мнозинство у дома си, независимо от числеността им в някой район, ЗАПОМНЕТЕ!


1 декември 2019


 

НА ФРОНТОВАТА ЛИНИЯ

Е-поща Печат PDF

Охайо, САЩ.

Специално за „Нова Зора“

 

I. САЩ: еволюция от световен хегемон до световен лидер и до потенциален разпад

 

Джордж Кенън, оглавявал отдела за планиране към Държавния департамент на САЩ, прави следната равносметка в края на 1940-те години:  „Ние притежаваме около 50% от световното богатство, а имаме само 6.3% от общото население на земята. При това положение не можем да направим грешката да не видим, че сме обект на завист и възмущение. Нашата реална задача е в настъпващия период  да разработим такава програма, която ще ни позволи  да запазим това неравенство. Не трябва да се самозалъгваме, че можем да си позволим лукса да бъдем алтруисти и световни бенефактори. Ще трябва да престанем да говорим  за някакви си смътни и илюзорни цели  от рода на човешки права, повишаване на жизненото равнище и демократизация. Не е далеч денят, когато ще трябва да работим с директни силови концепции. Колкото по-малко сме спъвани от идеалистични лозунги, толкова по-добре.“

Збигнев Бжежински, в книгата си от 1997 г. "Голямата шахматна дъска" предвижда, че Съединените щати ще доминират в сферата на световната икономика и политика поне в следващите 30 години, че Русия ще банкрутира, и че дотогава  политиката на САЩ спрямо Русия трябва да е насочена така, че да не се допуска нейното сближаване с Европа.

През 2003 г. излиза монографията му "Изборът: Глобално доминиране или глобално лидерство", в която вече става въпрос само за лидерство на САЩ, не за абсолютно доминиране като се твърди, че най-голямата опасност за Запада е възраждането на Русия след разпадането на СССР, което трябва да се предотврати на всяка цена. Втората опасност, според него, е световна организация на масите под знамето на триадата антиглобализъм, марксистки егалитаризъм и християнски хуманизъм.

Следва третата му монография през 2007 г., "Вторият шанс: Трима президенти и кризата на американската супер-мощ", в която Бжежински стига до заключението, че в забележително кратък срок и с лека ръка е пропиляна абсолютно доминиращата позиция заемана от САЩ след катастрофата на СССР и края на Студената воина, благодарение на водачите на нацията Буш Първи, Бил Клинтън и особено Буш Втори, с предупреждението, че трети шанс няма да има.

Последната книга от тази поредица е от 2012 г., "Стратегическа визия: Америка и кризата на глобалната мощ", в която Бжежински дава съвети как трябва да действат Съединените щати, за да не ги последва съдбата на СССР. Мнението му е, че САЩ през годините 2010-2013 г. много напомнят СССР през 1980-1990-те години със следните характеристики: (1) Закостеняла политическа система, неспособна за реформи; (2) Финансов банкрут поради военни авантюри и раздут военен бюджет; (3) Падане на стандартът на живот на населението; (4) Политическа класа, нечувствителна към растящото социално неравенство, която мисли само за собственото си обогатяване; (5) Опити да се компенсира намаляващата легитимност на властта с картини на външни врагове; (6) Външна политика, която води до изолация на САЩ.

Заключението му е, че ако не се спрат тези тенденции Съединените щати не само

ще загубят лидерската си позиция, но ги чака и социална катастрофа в следващото десетилетие (до 2020-2023).

Най-интересна е препоръката, която дава суперрусофобът Бжежински: САЩ трябва да се съюзят с Русия и Турция, защото съществуването на Запада зависи от това колко добре може да се интегрира с Русия. Такъв обратен завой, направен постепенно от 1997 до 2012 г., само показва, че и най-невероятни решения са възможни, ако ги изискват глобалните интереси на западния елит.

 

За тенденциите, които описва Бжежински, си има доминираща причина -  глобалната неолиберална финансово-икономическа политика. Неолиберализмът възниква в края на 1970-те години, прилага се на практика от Роналд Рейгън и Маргарет Тачър и, в резултат на деиндустриализацията  на ядрото на капиталистическата система, доходите на средната класа започват намаляват,  а тези на финансовия капитал да растат. По този начин се ликвидират политическите  претенциите на замогналата се след войната средна класа да участвува във власта нещо, което не може да се толерира. Прокарва се съответно идеята за "криза в демокрацията" поради опасността "безотговорни групи" да посегнат на властта. Статистически данни от 1970-те години насам показват стабилна тенденция за намаляване не само на стандарта на живот на средната класа, но и на относителното и "тегло" в общата "маса" на населението.

През 2000 г. реалната средна заплата се установява на нивото на тази през 1968, а средният доход на семейството пада на ниво 1980 г., което сравнително задържане се дължи на факта, че женската половина от семейството се включва в припечелването за хляба.  През периода 1983-2016 тоталният доход на "горната" над-средна класа нараства от 60% до 79%; този на средната класа намалява почти двойно, от 32% до 17%, а този на "долната" под-средна класа пада от 7% до 4%.

Това е и големият социален проблем, който е в основата на нестабилността на всяка една национална държава - деградация на средната класа. Тази нестабилност се засилва и от ерозия на извъникономически институти: гражданското общество, образователна система и политическа структура, която в САЩ, например, се свежда само до две, по същество идентични крила, на една бизнес партия - демократи и републиканци. В пълен унисон с предвижданията на Бжежински приведени по-горе.

Запазването на доминиращата роля на наднационалните корпорации изисква в идеал ликвидиране на националните държави,  които са главна пречка за свободното движение на капитали, поради наличие на  локални закони и други специфични ограничения. Последното е валидно и за Съединените щати като национална държава, особено имайки предвид последните събития. Една първа лясточвичка, например, може да бъде опита да се ликвидира  полицията като се мине през стадия на нейното сериозно реформиране, нещо което се дискутира в момента. Едно естествено следствие е установяване на познатите на всеки закони на Дивия Запад. Разбира се, с частна полиция за охрана на Глобалните и на тези, които директно ги обслужват. Паралелно върви най-естествено

моралното разпадане на нацията чрез културна война,

която в момента направо бушува в САЩ и Европа. За нея по-долу.

Жак Атали, идеологът на корпоратокрацията, в книгата „Кратка история на бъдещето“ (2006 г.) предвижда: разпадане на империята на САЩ (около 2035), създаване на полицентричен свят от 9 доминиращи страни (САЩ, Бразилия, Мексико, Китай, Индия, Русия, Европейският съюз, Египет и Нигерия); започване на процеса "номадизация", предизвикан от технологични фактори, демографски фактори и от създаването на мегаполиси. Главният въпрос е кой ще бъде приет в управляващата класа на Хиперномадите, в бъдещата Хиперимперия с неините укрепени и луксозни полиси, където е "чисто и светло". Тези извън тях явно ще бъдат предоставени на милостите на Майката природа, а евентуалната борба с неканени пришълци, ще бъде както срещу природни сили.

В унисон с горната тенденция е мнението на изтъкнатия икономист-математик Михаил Хазин (виж Уикипедия) за сегашната криза в САЩ и за потенциала на международния финансов капитал, главен играч в тази криза. Според него главният фактор за кризата е икономически и той е оперативен още от началото на 1990-те години, когато става ясно, че разбалансирането на американската неолиберална икономика е било от мащабите на това през 1929, годината на Голямата депресия. Т.е. сегашната криза се очаква да бъде по-разрушителна още повече, че напоследък международният финансов капитал започна да регистрира сериозни загуби: загуби в Китай, загуби в Русия, загуби в САЩ. Главните причинители на икономическия дисбаланс в никакъв случай не желаят да се предават и да отговарят за неминуемите катастрофални последствия пред американското общество. Главната им цел е да няма легитимен съдебен процес срещу тях, а не властта да бъде взета от Демократическата партия, контролирана от тях, по-простата причина е, че криза ще има при всички положения като резултат от политиката им през последните няколко десетилетия. Очаква се, при победа, Тръмп да обвини банкерите за кризата и даже само един аудит на Федералния резерв би дал много неприятни резултати с голям брой подсъдими, да не говорим за серия съдебни процеси, които ще изкарат на бял свят купове инкриминираща информация (действията на Джо Байдън в Украйна, например, се считат само за видимата част на айсберга).

Една от целите на тази световна финансовата олигархия е

да се организират безредици, за да се направят изборите за президент на САЩ нелегитимни

(стандартен и технологично разработен подход при цветните революции, особено ако горе-долу половината от електората е за/против). Едно възможно извинение за кризата бе вирусната пандемия, но се оказа, че няма да проработи. Сериозните безредици имат по-добър шанс и техният организиран характер е очвиден за всеки. Участват даже активисти от протеста "Окупирай Уолстрийт" през 2011 г., който започна и се прекрати като с диригентска палка по много подобен сценарий, включително с искания за "ликвидиране на расовата дискриминация", окупиране на квартали и провъзгласяване на "автономни зони".

Идеята накратко е следната: Тръмп да бъде абсолютно убеден, че лодката ще се разклаща  най-сериозно, включително до ликвидирането на САЩ, и тъй като за него САЩ не е празно понятие, а е от принципиална важност, той ще започне преговори. В резултат от пазарлъците Тръмп ще поеме, както властта, така и отговорността за кризата. Банкерите ще получат, което си е техно и най-главното - няма да носят съдебна отговорност за всички мушии през предходните години. Резюме на сценария: виновник за кризата ще са или безредиците или Тръмп; Банкерите са в бяло.

Има и друг фактор, т.нар. форс-мажорен фактор, който може да се задейства и да облекчи последиците от кризата за САЩ. Поправка 14 в Конституцията на САЩ гласи, че ако кредитор се занимава с подривна дейност против САЩ или е причастен в разпространението на  робовладетелство, то  САЩ може да обяви дълга си към него за недействителен. Остава да се разработи  юридически връзката на "робовладетелство"  с "расова дискриминация", като антирасистките демонстрации и безредици, започнали в държавите кредитори,  могат да се считат за доказателство, че там съществува дискриминация. Сред тези страни са Европейският съюз, Китай (Хонг Конг), Британската общност, Япония и Швейцария, които  държат 21% от държавния дълг на САЩ при 28% общ външен трилионен американски  дълг.

 

Да не говорим за по-дребни трикове демонстрирани, например, от по-малкия и абсолютно верен брат: Висшият Британски съд решава, че признава Хуан Гуайдо за легитимен президент на Венецуела, а не официалния такъв, Николас Мадуро, което дава право на Великобритания да не освобождава 2 милиарда долара златни запаси на Венецуела оставени там за съхранение.

Пандемията показа на практика и абсолютната нестабилност на "най-ефективната глобална финансово-икономическа система", която практически за нула време се оказа блокирана, особено по транспортна линия. Последното е катастрофално в социален аспект при липса на автономно собствено производство поне в най-важни отрасли, например, лекарства и медицинско оборудване.

Оказа се още, че една държава не може да се управлява що годе нормално като бизнес проект, за който на първо място стои печалбата. Пандемията с коронавируса показа, че както за  държавата, така и за най-малкия бизнес, най-важен фактор са хората, а не печалбата - масово заболяване или масова карантина праща по дяволите печалбата и принципа на печалбата като единствено най-главен. Той може да е най-главен ако няма проблем с работната сила, с човека. Оттук следва, че добър бизнесмен трябва да се съобразява с хората, не само тези, които движат бизнеса му, но и тези, които са негови клиенти, защото

ако няма работници няма печалба и ако няма клиенти пак няма печалба.

Оттук следва, че добрите бизнесмени са заинтересувани да живеят в социална държава, като минимум, а по принцип са заинтересувани, при международна търговия, всички държави да имат социален характер, който единствено осигурява здравословен живот, както на работници, така и на клиенти и, следователно,  "нормални" (стабилни) бизнес проекти.

Социалната държава не е обаче на глобализационна почит поради сериозни допълнителни разходи. При нормална досегашна практика притокът на физиологично здрави работници, ако няма, например, епидемии, се поддържа  като се осигурява  "оптимална" концентрация на безработни по всяко време. Клиенти с доходи не са проблем, особено ако има външни пазари.  Пандемични ефекти са изключени от тази рецепта, както се оказа на практика.

Ситуацията става особено критична ако се гони не печалба, а максимална печалба. Типичен пример са бизнеси с глобален характер, които имат производствени единици в други страни с евтина работна ръка. За максимализиране на печалбата може да се окаже, че е изгодно, например, едно лекарство да се пакетира в САЩ, да се синтезира в Индия, да се налива в шишенце произвеждано в Китай и да му се лепи етикет напечатан в Мексико. Всичко е окей ако транспортът работи нормално, т.е. ако няма пандемия. В този случай страда не само конкретният бизнес, който продава лекарството - страдат болни, например, засегнати от пандемията, т.е., имаме социално-политически проблем, а в някои случаи и проблеми с националната сигурност. Националната сигурност, освен оръжия,  изисква и здрави военни и военизирани и един минимум от здрави административни служители. Т.е. имаме някакви ограничения за максимално възможната печалба. Тя е възможна само ако планировката на тази максимална печалба работи като швейцарски часовник т.е. не се допускат никакви флуктуации от какъвто и да е род по целия свят, което на практика изисква  собственика на бизнеса да има защитата на държава със световно влияние. Което е и днешната планировка за функционирането на целия свят като бизнес проект на финансовите хегемони и само на тях. Такъв един модел има фактически "едномерен" характер (само един параметър - печалбата) и катострофира неспасяемо ако се блокира дори само транспорта, както беше демонстрирано в последните месеци. Такава една картонена постройка изисква за стабилност абсолютно "безветрие", за което се хвърят всички сили: финансово-икономически (санкции), информационно-политически (цветни революции, санкции против медии и журналисти)  и класически военни (военни бази, заплахи, интервенции, преврати). Урагани от типа на сегашната пандемия не са в сметката, поради пренебрежима вероятност и невъзможност за прогнозиране. В икономиката такива неочаквани "урагани" са известни под името "Черен лебед", по книгата на Насим Талеб (2007), който лебед в момента плува необезпокояван в световните финансово-икономически води.

 

II. САЩ  - глобален световен лидер

 

Съвсем наскоро държавният секретар Майк Помпео обяви САЩ за най-великата нация в историята на цивилизацията, която без съмнение ще покаже своето морално превъзходство, например, как  е правилно да се действа по време на протести от рода на тези, които бушуват в момента в Щатите.  Освен това страната е команден център на световно властващи финансово-икономически структури, роден дом на най-големия брой милиардери в света и притежава най-мощния военен потенциал в историята на цивилизацията. Плюс разработени механизми за запазване и стабилност на този статут.

Известно е още, че основен елемент на самосъзнанието на американците е чувството,  че те са най-прогресивната и най-успешната нация. Оттук автоматично следва, че само някой друг трябва да е виновен ако САЩ имат някакви проблеми, външни или вътрешни без значение, установка, която  постоянно се подтвърждава като оперативна и от политици, и от вездесъщите медии.

Главен подход за запазване на американското лидерство е да се инхибира развитието на останалите (политически натиск, санкции, военни заплахи). Това е временна мярка, обаче, и дългосрочно създава противници, които могат да се организират за съпротива и обща защита. Стратегията на Китай, за сравнение, е издигане до ниво световен фактор с неконфликтна политика. Русия е друг пример: как един послушен ученик, доведен до стагнация през 1990-те години от експерти на лидера на всички нива, ученик оставен без внимание поради ангажименти в Близкия Изток, се превърна най-неочаквано във военно-полически проблем за САЩ на световната сцена.

САЩ контролират, както информационната,  така и  финансовата световни системи, но географски влиянието им изглежа е максимално възможното, - когото са можали са  поставили под контрол, но за повече територии нямат капацитет от чисто класическа военна гледна точка. Известни са признанията им, че не могат да водят повече от две "малки" войни. Останалите неподконтролни имат възможност за маневриране и организиране за съвместни  нови защитни колаборации, което е само въпрос на време и изгода (пример: Русия-Китай). Доверието по отношение на САЩ ерозира по примера на пострадалите: знае се от всеки, че

интересите на САЩ са на първо място, останалото после

- стратегия, която не се мени по принцип, а и контрапримери не са известни. Ясно е, следователно, че новите стратегически противници на САЩ не могат да имат принципиални задръжки в този аспект. Могат да имат само вътрешни такива, които се организират от съответната интелектуална „пета колона“, чиято главна задача е осигуряване на управляващ национален елит без суверенно съзнание. В доклад на РАНД корпорейшън от 2019 г., по отношение на страни с непредсказуемо поведение, се препоръчва политика на либерализъм и формиране на либерален порядък, защото  РАНД  счита, че либерализмът е фунционално еквивалентен на подкрепа на американската изключителност.  Типичен пример е Русия с нейната прозападна „пета колона“ оперираща и  понастоящем  практически свободно на почти всички нива.

 

III.  Борба за запазване на световно лидерство

 

В най-последните доклади на споменатата „РАНД корпорейшън“, се твърди, че има криза с националната идея за глобално лидерство на САЩ със следните главни противници за близкото бъдеще (до 2030 г.):  Китай (нов икономически съперник), Русия (военно-политическо-стратегически противник), Иран и Северна Корея. Иран е главен регионален противник на Израел и немаловажен фактор за комплициране на плановете на САЩ за Близкия Изток. Северна Корея е много близо до Южна Корея и Япония и застрашава директно важни бази на глобалния  лидер. Доколко е влиятелна „РАНД корпорейшън“ можете да се запознаете на официалната страница на корпорацията в Интернет като обърнете внимание кои са нейните елитни експерти.

Група републиканци в американския конгрес предлага стратегия за националната сигурност, която предвижда ескалация на санкциите срещу Китай и Русия (като спонсор на тероризъм), засилване на борбата срещу тероризма в Близкия Изток, и информационна война в стила на Студената война. Целта на този документ от 120 страници е запазване на позицията на САЩ като глобален лидер.

Не трябва да се забравя и проблема за т.нар. "наши суровини" (Чомски). На Берлинската конференция през 1884-1885, известна още като "Конго конференция", се взема решение, че

страни, които не могат да разработват собствените си природни ресурси, трябва да се отворят за света.

 

Следва


 

 

ТУРЦИЯ: ВТОРАТА ИСЛЯМИЗАЦИЯ НА „СВЕТА СОФИЯ“

Е-поща Печат PDF

1483-годишният шедьовър на източно православната архитектура, църквата „Света София“ в Истанбул, отново е предмет на нездрави апетити и политически спекулации. В продължение на 916 години тя е главният храм на християнството и през Средновековието е три пъти по-широка и от най-големите католически катедрали на Запад. Столетия наред нито една сграда в Европа и Азия не е можела да достигне нито нейната широчина, нито  нейната височина и блясък.

„Света София“ надминавала дори прочутия храм на цар Соломон в Ерусалим.

След завземането на Константинопол от османските турци на 29 май 1453 г., тя е била разграбена, точно както и при завоюването на града от кръстоносците през 1204 г. и напускането му от кръстоносната армия през 1261 г. По-късно е превърната в джамия, която в продължение на 481 години служи на исляма.

На 7 септември 1929 г., заедно с джамията „Султан Ахмет”, тя е посетена от основателя на Турската Република Мустафа Кемал. А на 24 ноември 1934 г. с решение №7/1589, подписано от Министерския съвет и утвърдено от президента Ататюрк, „Света София“ става музей. На 1 февруари 1935 г. музеят е отворен за посещения, а на 6 февруари 1935 г. е посетен от самия Ататюрк. Следователно от самото начало Ататюрк е одобрявал превръщането на „Света София“ в музей, достъпен за всички - вярващи и атеисти.

На 5 февруари 1937 г., вицепрезидентът Исмет Иньоню, чийто подпис стои под решението на МС, казва пред вестник „Джумхуриет“, че решението на Ататюрк за превръщането на наследената от Византия „Света София“ в музей, показва широтата на мисълта, с която той действа по такива теми. „Света София“ принадлежи на византийското, но и на световното културно религиозно наследство. Република Турция е 10-тата държава, подписала се през 1946 г. за учредяването на ЮНЕСКО. В списъка с паметници на световното културно наследство на тази организация има 18 произведения от Турция и едно от тях е именно „Света София“. Включена е в този списък през 1985 г.

Въпреки това, ислямски фанатици, поощрявани от управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на президента Ердоган, се обърнаха повторно към Държавния съвет (Данъштай) с искане

да се възстанови джамийският статут на „Света София“.

Те се позовават на твърдението на професор д-р Юсуф Халачоглу, бивш председател на Турското историческо дружество и на отдела за османските архиви към министър-председателя, че подписът на Ататюрк под гореспоменатия указ за музея „Света София“ е бил фалшифициран. Но, както напомня Йозген Аджар във вестник „Джумхуриет“ (30.06.2020), съвсем естествено е този подпис да не прилича на предишните. Защото на 24 ноември 1934 г. Великото Национално Събрание на Турция дава на президента фамилия „Ататюрк“, позовавайки се на Закона за фамилните имена, приет на 21 юни 1934 г. и публикуван на 2 юли същата година в „Ресми газете”. На 8 ноември 1934 г., 15 дни преди да подпише указа за превръщането на „Света София“ в музей, Ататюрк вече е положил новия си подпис под официален документ – предложението за ново фамилно име на гражданина Наим Назъм – Юлкю Онат. Тоест, твърдението за фалшифициране на подписа на Ататюрк е неоснователно.

След като веднъж през 2015 г. отхвърли претенциите за възстановяване статута на джамия на музея „Света София“, тази година Данъштаят разгледа делото отново за 30 минути и декларира, че ще оповести окончателното си решение на 15 юли 2020 г. Ердоган, който по-рано твърдеше, че вярващите трябва първо да напълнят джамията „Султан Ахмет”, и след това да искат отварянето на „Света София“ за религиозни служби, този път прехвърли горещия картоф на Държавния съвет. На същия Държавен съвет, който неотдавна упрекна в нерешителност: „Хей, Данъштай! Защо не обявяваш решението си, което народът очаква с четири очи? Ти за какво си, бе? Родината каквото е претеглила, все е от тези нерешителни решаващи!“ („Джумхуриет“, 07.07.2020). Ако това непостоянство на „Тайпи“ ви напомня за измятанията на Борисов по въпроса за АЕЦ „Белене“, или мерките за борба с коронавируса, приликата, както казват, е (не)случайна: сходни манталитети водят до сходни поведения.

От различни страни, включително САЩ, Русия, ЕС, Гърция и дори Вселенския патриарх в Истанбул Вартоломей, дойдоха предупреждения към управляващите в Анкара за сериозните последици от трансформирането на „Света София“ от музей в действаща джамия. На всички тях Анкара отговаря, че това е вътрешен въпрос и Турция няма да отстъпи своя суверенитет. Но и от Космоса личи, че посредством реанимирането на спора за статута на „Света София“, партията на Ердоган просто мобилизира електората за следващите парламентарни и президентски избори. За целта търси изостряне на вътрешната поляризация с опозиционния „Народен алианс” около Народнорепубликанската партия чрез измисляне на външен враг, с който да аргументира репресивните си методи вътре в страната и да осуети преливането на членове и привърженици на ПСР към създадените от бившите му съпартийци Ахмет Давутоглу и Али Бабаджан две нови партии - Партия на бъдещето и Партия за демокрация и напредък. А защо не и да изтъргува пред Запада своята религиозна „толерантност“ ако Данъштаят откаже да промени статута на музея „Света София“?

Трябва да напомним, че

днешната „Света София“ е наследница на други две християнски църкви.

Първата, наречена „Голямата базилика“, е била започната при император Константин Първи (Гай Флавий Валерий Аврелий Константин) - 272-337 г., но е завършена след смъртта му от неговия син Константин Втори. Изпълнена е в духа на традиционната латинска архитектура като еднокорабна базилика с дървен покрив и двор, наречен атриум. Открита е на 15 февруари 360 г. На 20 юни 404 г., след свада с жената на император Аркадий, императрица Аелия Еудоксия, патриарх Йоан Хризостомос бил изпратен на заточение. По този повод избухнали бунтове, църквата била запалена и до голяма степен разрушена. Мирният период след това траял малко. Повод за свадата с патриарха станало това, че до катедралата била издигната сребърна статуя на императрица Еудоксия. Патриархът разкритикувал пищните тържества и отправил критични думи срещу нея. Обаче на 9 януари 400 г. тя била удостоена с титлата „Августа“, облякла пурпурна императорска мантия и започнала да сече римски монети със своя образ, подобно на Август. Това породило разногласието с константинополския епископ Хризостомос.

След като първата църква била разрушена при бунтовете през 404 г., император Теодосий Втори заповядал

на мястото, където днес се издига „Света София“, да бъде построена втора църква.

Тя била завършена по време на неговото царуване на 10 октомври 415 г. от архитекта Руфинос и домакинствала на Първия Константинополски Вселенски църковен събор след като през 381 г. император Теодосий одобрил предложената му от Никейския събор „система на вярата“. Наред с Рим, Антиохия и Александрия, и Константинопол станал седалище на Патриарх.

Скоро след разрушаването при земетресението от 5 февруари 532 г. на втората „Света София“, император Юстиниан Първи поискал да се построи църква, която да е по-различна, по-голяма и по-великолепна от тези на императорите преди него. За тази цел в Константинопол били доведени Антимий от Тралес (Никея, днес Изник, б.р.) и Изидор от Милет. Императорът не харесвал нито един от представените му проекти. Според легенда, записана от тогавашни летописци, докато работел над своя проект, Изидор задрямал и когато се събудил, видял пред себе си готовия план на бъдещата църква. Императорът го намерил за „превъзходен“ и заповядал „Света София“ да бъде осъществена според този план. Понеже Антимий умрял още през първата година на строителството, Изидор продължил работата сам. Започнало на 23 декември 532 г., строителството на „Света София“ завършило на 27 декември 537 г. и тя била открита съвместно от императора и от патриарх Евтихий.

С годините е преживяла няколко земетресения, частични разрушения и поправки, като след оттеглянето на кръстоносната армия от Константинопол през 1261 г. отново е трябвало да бъде ремонтирана. Кръстоносците също я ограбили.

Колоните, мраморите и цветните стъкла, използвани при строителството на храма, били пренесени от различни места: от храма „Хелиополис“ в Египет, от храма на Артемида в Ефес, от Баалбек в Сирия и от Кизикос (п-ов Капъдагъ). От Фригия били докарани разноцветни камъни, от Спарта – изумрудено зелени мрамори, от Каристус (Източна Гърция) - зелен мрамор. В началото на строителството били използвани цветни стъкла, които с времето се изгубили. Според византийския историк Прокопий, в рамките на литургичните храмови норми, отвътре църквата била украсена с покритие, изтъкано от 20 тона сребро. Юстиниан искал да облицова вътрешните стени със златни лайсни, но придворните го разубедили с аргумента, че те може да потрябват, когато империята изпадне в нужда.

Първите мозайки в църквата били завършени по времето на император Юстиниан Втори между 565 и 578 г. По времето на иконоборството император Лъв Трети (717-741) наредил през 726 г. да се свали статуята на Исус, която била издигната на вратата Халки, и забранил използването на икони с образите на Исус, Мария и светците. А през 730 г. заповядал да се унищожат всички икони и религиозни писания. През 768 г. патриарх Никита наредил да се унищожат много мозайки, икони и рисунки, а някои да бъдат замазани и покрити с хоросан.

През 787 г., на Втория Никейски събор, свикан като Седми Вселенски и последен икуменически събор, иконоборството било анатемосано, което се приело и от католиците. През 867 г. била завършена мозайката „Богородица с Исус“, или пък патриарх Фотий  наредил да се махне мазилката от нея. Така или иначе, построената за 5 години „Света София“, се извисява от земята близо 1500 години.

А у нас премиерът Борисов се хвали, че строи за 100 години напред.

След толкова време няма да ги има дори дупките, които цъфват след първия дъжд по построените, или ремонтираните от него магистрали, улици, булеварди, мостове и виадукти. Мостът на Уста Кольо Фичето над Янтра при Бяла обаче ще надживее и герберското, и много други като него „успешни“ управления. А Бойко Първи мълчи оглушително за посегателството над християнския символ „Света София“ в Истанбул. Ще приеме и българската църква „Свети Стефан“ да бъде обърната на джамия, само и само с Ердоган да не си развали дослука. „Бой се от страхливеца!“, гласи една поговорка.

Фанатиците, които настояват „Света София“ да се върне на исляма, казват, че тя била превърна в джамия „с правото на сабята“ на султан Мехмед Втори Фатих. „Добре, отговаря им Йозген Аджар, османлиите не предадоха ли на враговете Истанбул на Фатих и „Ая София“ („Света София“)?  Не изтръгна ли Ататюрк със сабя от вражеските ръце Истанбул и „Света София“? И не основа ли той нова държава под името Република Турция? Ако правото на сабята е валидно, валидно е и правото на сабята на Ататюрк“.


„Джумхуриет“, 30.06.2020 г.


Превод: Петко ПЕТКОВ


 


Страница 9 от 378