Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

АМЕРИКА СЕ РАЗПАДА: АНАТОМИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА ПСИХОЗА

Е-поща Печат PDF

“От септември 2001 г. страната преживява общонационален нервен срив. Държавата на народа внезапно се счупи, пазарната икономика отива по дяволите и от всички посоки заплашително изниква зловещ враг. Не мисля, че страхът е ефикасен начин да овладееш ситуацията, да отреагираш на реалността. Най-често страхът е просто синоним на невежество”

Хънтър С. Томпсън, гонзо-журналист (субективен стил на журналистическо повествование от първо лице, характерен с преувеличени оценки и груба лексика - б.р.)

Поредната стрелба в един пореден ден на Америка. Или просто така изглежда?! С тревожна цикличност страната е подложена на поток от насилствени действия, които тероризират обществото и дестабилизират крехката екосистема, осигурявайки на правителството чудесни оправдания за “затягане на гайките” и провеждане на още по-авторитарна политика в името на т. нар. национална сигурност. И при мълчаливото съгласие на гражданите.

Например неотдавнашният масов разстрел в малка черквичка в едно малко тексаско градче (Съдърланд Спрингс, на около 60 километра от Сан Антонио. - б.р.).

Самотният стрелец - бивш служител на ВВС, облечен в черно, с изтъркана бронежилетка, опасан с боеприпаси и с маска на лицето, стреля с щурмова винтовка. (Да отбележим тук приликата между формите и тактиката на полицейските щурмови групи за бързо реагиране и военните.)

26-годишният Девин Патрик Кели прекарва една година във военния затвор заради нападение над жена си и детето. Ако изключим семейните свади, Кели - както и много други стрелци в близкото минало, - е определян от познатите си като “добро момче”.

Безредната стрелба на това “добро” момче отнесе живота на поне 26 души.

Президентът Тръмп и губернаторът на Тексас отнесоха стрелбата в графата “психично заболяване”.

Може и така да е.

 

ВАСИЛ ЛЕВСКИ – НАШИЯТ АПОСТОЛ

Е-поща Печат PDF

146 години от гибелта на Апостола на свободата

 

Георги ЙордановПреди сто години на това място е обесен Васил Левски. На това място „почива скромно славата на България“, пише Захарий Стоянов. Апостола преминава с последни стъпки оттук към безсмъртието. Черното бесило, издигнато от петвековния поробител, прекъсва светлия живот на великия син на България, ала той остава навеки в народната памет, в народната душа. Левски заживя в песни и предания, в легенди и мечти. Защото няма смърт за човека, който изцяло се е посветил на отечеството. Няма смърт за българина, който събира в своя обаятелен образ всички драгоценни черти на нашия храбър и мъдър народ. Ето защо тук е българският кръст.

Много неща се промениха оттогава, от оня мразовит февруарски ден на 1873-та, в който сърцето на земята ни страдалница изтръпва в безнадеждна скръб и покруса. Но през всичките времена и превратности на българската съдба Васил Левски живее с пулса на отечеството. За нас Апостола е светъл пример за нравственост и достолепие, основание за гордост.

 

Левски е ненадминат и далновиден организатор на националноосвободителната ни борба. Израснал от земята и духа на България, той стига до гениални изводи за изхода от петвековната робия. Вътрешната революционна организация, която Апостола създава, е уникално дело, което не рухва и след бесилката.

Великият първомайстор на българската революционна организация не можа да види победата на своето дело. Но той, както строителя от песните, зазида в градежа на това велико дело самия себе си, окрилян от девиза „Ако спечеля, печеля за цял народ – ако загубя, губя само мене си“. Тази изключителна жертвоготовност пред олтара на отечеството е и ще остане неугасващ факел по вековния път на България.

Васил Левски е гениално излъчване на народния дух. Той е слънчево явление в българското Възраждане. И ако обърнем очи назад – към мрака на османската тирания, ще видим, че в този исполин на градежа и мисълта, в действията на великия революционер, демократ и народен трибун са съчетани най-добрите качества на възрожденската българска личност: родолюбие, смелост, издръжливост, скромност, трудолюбие, нравствена чистота, човещина...

Храбростта на Васил Левски е пословична. А неговият „весел нрав“ и „нечут характер“ те карат, по думите на Ботев, „да забравиш всички тъги и страдания“.


 


Житейският път на Апостола е непрежалимо кратък. Той загива едва на 35 години. Но величието на неговия живот се измерва не с преживените години, а със сътворения исторически подвиг. Всеки ден на Левски крие невероятни опасности. Но въпреки изпитанията и премеждията младият Апостол не се стъписва пред смъртта, не се отбива от пътя си на саможертвена вярност към народното дело. „Без свобода няма живот“ – казва той. Това убеждение, превърнало се във вътрешна природа на духа му, обяснява неговата решителност и смелост и в легиите в Белград, и когато носи зеления байрак на Панайот-Хитовата чета по Стара планина, и когато сам броди по пътищата на поробеното отечество, за да сее в сърцата на своите братя вяра и упование.

Има някакво сбъднато пророчество в това, че обикновеният, не дотам учен младеж, карловският Дякон, само за десетина години израства като гениален стратег, тактик и идеолог, като всепризнат народен вожд. Обяснението трябва да се търси в живата връзка с народа, с неговите мисли, чувства, страдания и стремления. Левски избира най-верния, най-прекия път към хората – пътя към техните души и сърца. Затова, както пише Вазов, „всички врати нему отворени бяха“.

Васил Левски се посвещава на народа с дълбока и чиста любов. И с вяра в неговите могъщи сили. Той вселява тази своя вяра у хората, вдъхва я в душите им с думи ясни и прости, с крилатите си дела, с личния си пример. Хората знаят, че когато Апостола казва: „Аз съм се обрекъл на отечеството си“, не изрича декларация, а изразява непреклонна готовност за саможертва.

Апостола проповядва пълно сливане с духа на епохата, с духа на българското време: „Времето е в нас и ние сме във времето“. Той върви през виелици и гъмжило от потери, тръгнали него да дирят; замръква и осъмва под различни стрехи и с различни имена. Цял погълнат от „народните работи“, той е като светец за поробените.

Такъв остава да живее в признателната памет на народа Апостола на българската свобода.

За величието и историческия мащаб на едно дело се съди по трайността на неговото присъствие в живота на поколенията. Делото на Васил Левски като великолепен синтез от идеи и подвиг надживява епохи. Ние виждаме това дело да лети с Хвърковатата чета на Бенковски, да окриля оградените четници на Околчица и Дряновския манастир, да побеждава при Шипка и да живее с подвига на руските братя освободители; да тържествува при Съединението и неговата защита, да възкръсва в образа на Гоце Делчев и българите юнаци в Илинденско-Преображенското въстание и освободителната Балканска война през 1912-1913 г.

Затова и днес всичко, което характеризира нашата действителност, ни дава основания да заключим: заветите, които Васил Левски остави на потомството, продължават да бъдат с нас в най-горещите и трудни места на съзиданието и творчеството.

Той и днес ни учи на предана любов към отечеството. Учи ни на безкористност, на постоянство, на делови размах, на честност към службата в името на народа. Неговата нравствена възвишеност е сърцевина, мярка за морал и човешко съвършенство. Колко трогателни са постоянно изричаните и изписани думи на Апостола: „Все за тебе мисля, мамо…“

И сега, изправени с преклонение пред скромния паметник на великия Васил Левски, ние изпитваме патриотично самочувствие като негови следовници. Извисен в историята, Апостола е дълбоко в нас. И чрез нас, чрез нашите деца и внуци той ще пребъде през времето като най-свидното чедо на майка България.

19 февруари 1973 г.

 

Поклонение пред паметника на Васил Левски, 19 февруари 1973 г.


 

ЩЕ ОСВОБОДИМ ЛЕВСКИ!

Е-поща Печат PDF

ВидрицаУзунов и Бойчо Русев от Гюрюджий отидоха с Узунов двамата да разгледат барон Хиршовата желязна линия, между Търново - Сеймен да отпечатат с восък бурмите на железницата. Заедно с тях беше и Дойчо Д. Аладжов. Ходиха и донесоха восъка, взет (като) мярка, за да направим железни нахтаре. Между атиловците се намери железар, който по заповед на Коля Ганчев изработи през нощта на 26 януарий четири железни ключа согласно восъчения отпечатък. На 26-й същия месец, през нощта, Узунов и Бойчо Русев отидоха да опитат нахтарите дали ще уйдисат в бурмите. Нахтарите уйдисаха. Третата бурма се развъртя, двете релси една от друга се разкопчаха. Радостта беше велика! Сърцата силно затупаха. Бойчо и Атанас се спогледаха и очно си проговориха: “Свършено! Левски ще бъде спасен, само да го прекарат през това място...” Разкопчаха два чифта релси, можеха да разкопчат още шест, ако искаха, но нямаше защо: сега се правеше опит само с ключовете. За сполучното изработвание на ключовете Узунов заповяда да се даде парично вознаграждение на железарят. Железарят не прие вознаграждението, а помоли Коля Ганчева да му се издаде квитанция срещу пет-шест лири, които бяха му определени като заслуга: “Комитета има нужда от пари. Аз съм член от комитета, но съм беден. Вместо парична помощ ще давам своя труд” - отговори честния работник лично Узунову, когато последния го попита защо не приема вознаграждението.

Стефан Сливков и Георги Хаджидечев изработиха турските облекла за юнаците и ги принесоха.

На 1 февруарий Узунов заповяда да се сформира четата, която ще задържи тренът и освободи Левски. Заповедта гласеше: четирима конника от с. Хайнето; трима конника от с. Елхово; трима конника от с. Махалата; двама от с. Дервеня; четирима от с. Арабаджиево, в числото на които влазя поп Минчо; трима от с. Гюрюджий - с Бойча Русев; четирима от с. Гюнелийска махала; петима от Стара Загора начело с Коля Райнов: командующи сам Узунов - всичко с началника 25 души съзаклятници-революционери. Заповяда се на атилци да приготвят 35 ката турски костюми. В тях ще се облечат юнаците в денят на нападението.

Високата заповед на Узунова се изпълни. Хайничани, елховци, дервенчани и махленчани заедно с конете си се явиха в Стара Загора - Гюнелийци, гюрюджийци додоха и се установиха в село Арабаджиево. В качеството си на гости те се разположиха по къщята на созаклятниците от същото село. По советът на Ганчева Узунов отмени разпорежданието си по направата на чирпанската засада. Заповяда, щото Филипов, заедно с десет боричани да се яви в Гурбетито и там да чака неговите заповеди. Филипов изпълни заповедта. С боричани числото на четата стана 40 души. Моля, това е половин ескадрон конници-созаклятници, упражнени в строй, но решени да влязат в бой.

На 5 февруарий всичко беше готово. Юнаците чакаха. Чакаха и конете им, като ядяха болджа-ечемик в плевниците и яхърите на созаклятниците. Чакаха и турските костюми, за да изиграят ролята, която им се предназначаваше. Узунов и Колю Райнов Пантата по цели нощи сновяха между Арабаджиево и Стара Загора. Събираха повиканите на оръжие юнаци и ги учеха как да действуват и какви неща да си приготвят за нападение.

От село Арабаджиево бях назначил: Мънчо Гергев, Вълчо Славов Сийреков, Добря Пехливанина-Палата и негова грешност поп Минча. Мънчо Гергев на никакво оръжие няма вяра и упование освен на пищовите, които ги взе от циганите.

 

Поп Минчо Кънчев


Опитвам юнаците:

- Като ще отървем Левски, сетне за вази как мислите?

- Ще отървем Левски, че ний и в Марица да се издавим, за нази е нищо. Само Левски - защото нямаме втори Левски на света!

Острят камите, изтриват и мажат револвери и кобур-пищови и пушки шишанета и чифтя: “А-а-ах! Кога ще се мерне Левски, на очи да кажем на агата: как се кара Левски? Дано се случат някои и от българските шпиони, черни души потурнаци...”

Узунов с напрегнатост и безпокойствие чакаше известие от пратеникът си в София, когото проводи от Търново. Изминаха се около 15 дни от денят, когато той тръгна за София, а никакви известия не пращаше. Пратеникът, заподозрян в Орхание, турските власти го втрапарчили и под конвой го откарали в София и го хвърлили в “магарешкий рай” при другите созаклятници. Това Узунов не знаеше, затова се и сърдеше на пратеникът си. Дълго време да стоят юнаците по къщите беше непрактично: може да се предизвика подозрение. Трябваше пак да се чака известие, а никакво известие отникъде не дохожда. Трябваше да се прати нов пратеник. Проводи се такъв.

На 8 февруарий излезе пътник-юнак из Атила и замина за към Борич. Това беше Дончо Фесчията. Дончо отиваше в Дилян да узнае как стои делото на Левски и скоро ли той ще бъде прекаран за Цариград. Ако дилянци не знаят това, ще отиде в Докум. Ако и там не знаят, ще отиде чак в Роман (София) и оттам ще телеграфира така: “Стара Загора - Кундураджи Никола. Кьоселето е скъпо. Подпис: Фесчи”. Значи: Левски е обесен. Или: “Пращам ти днес или утре заръчаното кьоселе.” Значи: Левски ще бъде откаран за Цариград известно в кой ден.

На 12 февруарий в къщата на поп Минча в село Арабаджиево разговаряхме се с Узунов за нападението на тренът и освобождението на Левски. Илюзии: Как подхвъркат конвой и (с) усилен маршрут ще прехвръкнем оттатък Балканът с освободения, а оттам - в румънската територия... В това време пред нас се изпречи Райнов Колю - Пантата и подаде телеграма Узунову. Телеграмата носеше подписът на Дончо Фесчията, подаден от Пловдив. В нея се говореше, че Левски е обесен на 9 февруарий в София.

Новината произведе потресающе впечатление в душата на Узунова: той заплака, заплака и поп Минчо, а Пантата скръцна със зъби и строго се закани да отмъсти за обесения. Не оставаше друго, освен да се разформира четата, а юнаците да си разотидат там, кой отгдето е дошел. За да утешим юнаците от скръбта, която като гръмотевици ненадейно падна и удари юнашките им сърца, като им казахме, че Левски обесили на 9 февруар в София (за когото бяха решили - имот и живот, само Левски да се избави, хиляди българи да се изгубят, само Левски нека е жив - казваха те, - защото без него България няма да се освободи...), поканихме юнаците в училищните стаи, та ги нагостихме. И Узунов им даде наставления, като ги насърчи: на Левски на място(то) той остава в прегнатий хомот против турците кръвопийци.

Наскърбени и ядосани, те се завърнаха по домовете си и отново се заловиха за своите домашни работи.

С турските костюми се случи едно голямо нещастие: захвърлени в една празна бъчва в избата на Стефана Сливков, бидоха изпоедени от молците и мишките. Ключовете на релсите бидоха турени в една смазана кошничка и захвърлени върху поп Минчовия таван. И те ръждясаха, защото не станаха нужда за втори път.

Узунов и това направи: с окръжно към работниците на освобождението той извести за смъртта на Левски и ги насърчи с примери от историята на гръцко(то) и сръбското освобождение. Окръжното му насърчи работниците: отвсякъде се получиха отговори с обещание, че дело(то) ще се поддържа.

Атанас Узунов, чорбаджи Цвяткова син, от с. Арабаджиево стана и с Коля Райнов отидоха в Стара Загора: ще повика членовете съзаклятници на комитета на заседание в Стара Загора през настоящий февруарий.

- Кой ви й учителя? - попита Узунов.

- Учителя в село Арабаджиево е Минко Минев, млад, красив и интелигентен момък, трудолюбив, обичлив към всекиго, строг, деятелен; съзаклятник и пръв работник в комитета. Помощник и кандилавтин - Сивчо Широв, който хем помага на даскал Минка в училището и учи при него, та се приготвюва за свещеник.

 

Поп Минчо КЪНЧЕВ

Из "Видрица"


 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

 


Страница 9 от 255