Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КАК ДА СИ ИЗБЕРЕМ КМЕТ?

Е-поща Печат PDF

Изборите са първото и основно качество на всяко народовластие, което на научен език се нарича демокрация. От изборното мнозинство произтича легитимността на демократичната власт. Казано с няколко думи : прави са тези, които са повече.

Защо напомням това първо правило на демокрацията?

Искате ли да участвате във формирането на властта? Искате ли да легитимирате властта? Искате ли да бъдете прави?

Ако искате, отидете до урните, гласувайте и станете мнозинство. Това е демокрацията.

Гласувайте, а не се крийте в къщи, по кръчмите, и не диплете политиката на чаша ракия. Правете политика – това също е демокрацията.

Не абдикирайте от вашето свещено право на избор, защото в такъв случай няма на кого да се сърдите.

Това е моят първи призив,

братя и сестри,

госпожи и господа,

а сега за местните избори.

Ние, всички българи, се намираме в много тежко положение. И това не е всичко.

 

В близкото бъдеще ни очакват още по-лоши неща, т.е. това бъдеще не вдъхва никакъв ентусиазъм. Не искам в подробности да говоря по този въпрос, това ще отнеме много време, и предполагам, че много ще ви натъжи, но съм сигурен, че вие, със всичките си сетива, чувствате за какво става дума. В такива случаи много често се говори за негодността на политици и държавници, но такъв подход е измамен. Ще го кажа направо – главната вина носим ние, демоса, народа. Ние легитимираме тези политици и държавници, ние им предоставяме властта, следователно, ние им даваме всички инструменти, за да правят с нас каквото си искат, а след това им се сърдим. Спомням си една цинична народна приказка: попитала майка дъщерята. “Дъще, как се оправяш с мъжете?” “Ами оправям се някак си, мамо, – отговорила дъщерята – Аз все ги лъжа, а те все ме онождат”. Май такива сме и ние.

През 16-и век е живял и творил големият френски хуманист Етиен дьо Боеси. Ще ви цитирам много малка част от негово произведение.

“Тиранинът ще бъде победен от само себе си, само вие да не се примирявате със своето робство. Не е нужно нищо да му вземате, нужно е само нищо да не му давате. Страната не трябва да прави специални усилия за себе си, стига да не прави нищо против себе си.

Аз не искам от вас да се борите и сражавате с тиранина, просто престанете да го поддържате...”.

Този завет на френския хуманист е алфата и омегата на народовластието.

Една от малкото възможности, които ни остават на нас, обикновените граждани, сами да се погрижим за себе си, са  местните избори. Това са много интересен вид избори. Ние не избираме хора – кметове и общински съветници, които ще заседават далече от нас, в сградата на Народното събрание или в министерствата, без да ги виждаме, без да ги контролираме. Не, избираме наши съграждани, които ще работят пред нас и почти заедно с нас. Избираме хора, които би трябвало много добре да познаваме – както техните слабости, така и техните силни страни. Следователно, става дума да изберем когото трябва и да изберем правилно. Ако сбъркаме, значи не сме се научили да подбираме собствените си избраници. И ще си носим последиците. Животът много страшно си отмъщава на всеки народ, който с ентусиазма на проститутка се хвърля на шията на първия срещнат политически шарлатанин. А както се казва: шарлатани на тези избори дал Господ.

„В момента участието в политиката изисква убедително да се продават няколко лъжи. Първата е, че го правиш, защото те е грижа за хората, а не заради собствения ти интерес. Втората е, че знаеш какво е общественото благо и как то да се постигне. Третата е, че си готов да споделяш властта с други, а няма да я пазиш само за себе си, т.е. че си демократ. Лъжите се повтарят достатъчно често не толкова, за да повярват хората (те отдавна са наясно с манипулациите), колкото за да може да се обвини някой случайно появил се нов опонент в същата демагогия и така своевременно да се елиминира възможността ситуацията да бъде променена”. (Людмил Илиев – „Сега”, 19.08.2015 г.).

Нямам намерение да ви уча как да избирате. Това е много лично нещо и зависи от много неща. Обикновено то се учи на собствен гръб и с много усилия и жертви. Искам само да споделя изводи от моя личен опит, който съм придобил на висока цена и все още смятам за недостатъчен. Вие ще прецените кое ви харесва и кое не може да ви бъде полезно.

Разделям кметовете на три групи : нормални, добри и гениални. За гениалните кметове няма да говоря, те са извън класацията, пък и не познавам такива в България.

За мен е нормален всеки кмет, който добросъвестно си изпълнява служебните задължения и поставя общите проблеми над своите лични проблеми. Два са основните стълбове на неговите служебни задължения: местната инфраструктура и обществената сигурност. В съвкупност, двата стълба образуват полисната структура или средата за обитаване.

В местната инфраструктура включвам все познати  неща от нашето ежедневие: електроснабдяване, водоснабдяване, боклук, улици, улично движение, магазинна мрежа, места за отдих, училища и др.

Обществената сигурност

се отнася главно до личната сигурност и до обществения ред. Хубавата местна инфраструктура отива по дяволите, ако по улиците се стреля и убива, краде се по дворовете, саморазправят се по ресторанти и кафенета, дори ако гледаш малко по-дълго някого, крещи се и се вика по нощните часове и други подобни.

Създаването на средата за обитаване е абсолютно необходимо условие за съществуването на селището. Не може да си представим каквото и да е селище без улици, вода, електричество, магазини, транспорт, училища, медицински заведения, местна стража (полиция) и много други. Може да са в примитивно състояние или в зачатъчно състояние, но трябва да ги има. Особено в ХХI век.

Следователно, без грижи за средата за обитаване просто е невъзможно нормалното съществуване на полиса (селището). А без такава среда, няма и кмет. Но да се обещават и правят само неща свързани със средата за обитаване, е малко егоистично. Всъщност, кметът се грижи за себе си, за да има кмет, за да бъде кмет. Това че има кметове, които не се интересуват от средата за обитаване, а от съвсем други неща, означава, че не са никакви кметове. Такива полисът трябва да ги бичува публично.

Ако един стопанин не поддържа в къщата си елементарна чистота и не се грижи за елементарния ред – да не тече покрива и да не мирише нужника, той просто не е стопанин, а е хаймана, разсипник, безотговорен тип, от който дори кучетата ще избягат и добитъкът ще измре.

Затова нормалният кмет е голяма придобивка за едно селище. Ще бъдете щастливи, ако успеете да си изберете такъв.

Добрият кмет е нещо малко по-вече. Освен  че трябва да бъде нормален кмет, той трябва да бъде и социален кмет. Под това разбирам най-различни битови неща като: пенсионерите над 70 години да се возят в градския транспорт безплатно, както е в страните от ЕС ; да се строят общински жилища и общински детски градини; да се подържат читалищата; да се осигуряват работни места и достойно заплащане за трудовите хора; да се следи строго за спазване на работните норми и работното време от работодателите; да се развива и спонсорира от общината системата на социалния патронаж; да се осигуряват безплатни лекарства за тежко болните; да се насърчават редовните профилактични прегледи и много други. С други думи, социалният кмет се грижи за общото благо, т.е. за социалната взаимопомощ в общината, това, което на модерен език се нарича солидарно общество и, което на първо място предполага богатите да поемат част от грижите за бедните. Някои ще възразят, че такава социалност и солидарност   изисква сериозни средства, а такива не винаги има. Не е така. При желание и при помощта на общинската общественост и гражданите, пари винаги ще се намерят.

Ще си позволя да ви припомня практика от люлката на демокрацията – Древна Елада, Атина. Там е съществувала системата на литургиите – социални задължения на богатите граждани, изплащани в натура. Едни е трябвало да построят кораб, други – да издържат гимназион, трети – обряден храм. Такава система е интересна с това, че всичко се вижда, всичко може да се проконтролира, не са нужни никакви контрольори: има кораб – няма кораб; има гимназион – няма гимназион; има обреден храм – няма обреден храм.

Не е нужно казаното от мен да се схваща буквално. Трябва просто да се знае и да се има предвид. И като го знаете и го имате предвид, да преценявате вашите кандидати, кой от тях е най-близо до идеала. Зная че преценката е субективна, но затова е и избор. Зная също така, че често влияят и партийните пристрастия – може да е тъп, но е наш. Е, тук вече не мога да помогна. Страхувам се, че при такъв подход не е тъп кандидатът, а тези, които гласуват по този показател.

Оказва се обаче, че в многото общини, в които съм бил в последните месеци, кметската надпревара не съдържа социални послания, не акцентира върху тях. В най-добрите случаи всичко е насочено само към един от стълбовете на нормалното кметуване – инфраструктурата. Няма лошо, но е крайно недостатъчно. Казвам го с голямо съжаление и се замислям: или аз някъде греша, или нещата наистина са сериозни.

Вижда се, впрочем, че аз не мога да ви предложа формулата за абсолютния избор. Но все пак мога да ви кажа с какви кандидатури трябва внимавате: това са бизнесмените, финансистите (аз ги наричам ковчезници), артистите, спортистите и адвокатите. И не защото са лоши хора без качества, а защото техните професионални качества не са съвсем подходящи за един кмет – те са доминирани от съвсем други условия. Ако един бизнесмен стане добър кмет, той ще престане да бъде бизнесмен и ще фалира. А ако не фалира, ще фалира общината. Ще повторя: което казвам не е абсолютно вярно, но все пак го имайте като обица на ухото.

От казаното следва, че много важно за кмета е неговият начин на мислене, т.е. това, което на научен език са нарича парадигма. Винаги е за предпочитане, особено в средните и малки общини, тази парадигма да бъде колкото се може по-близка до т.нар. народно мислене. Не се притеснявайте от словосъчетанието народно мислене, това е метафора. Кметът с такова мислене се старае да осигури на хората мир и благоденствие, а не само да прави изследвания за конкурентоспособност и полезност на чуждестранните инвестиции, и за всяка претенция на гражданите да вика: Няма пари!

Защо така акцентирам на социалните послания при местните избори?

Защото в общественото пространство с помощта на медиите, усилено и целенасочено се налага идеята за порочността на социалното, като за нещо, което се иска в ущърб на други и на обществото. Спомням си че известен телевизионен водещ (Милен Цветков) от екраните на телевизорите обяви, цитирам: “че никой не се ражда с правото на парно отопление”. Както в повечето случаи, нашата журналистика е елементарна, манипулативна и, общо взето, незнаеща.

Случаят с Милен Цветков е показателен. Той има известно право, но само във ограничена философска интерпретация, а аз много се съмнявам, че водещият е имал точно това предвид.

Наистина, човек не се ражда с правото на парно отопление, но не се ражда и с правото на ел. ток, вода, транспорт, медицинско обслужване и много други неща. Човек не се ражда изобщо с никакви естествени права, освен с едно единствено – с правото на смърт. През ХХI век обаче, в резултат на вековни жестоки и кървави борби, хората са придобили, и значи – се раждат, с много и много права, от които най-важното е правото на нормален човешки живот. И това право включва и ел. ток, и водоснабдяване, и парно отопление, като съвременен цивилизационен минимум, като необходимо условие за производство и възпроизводство на действителния човешки живот. Ето, точно това, кой знае защо, се забравя, отмества се встрани и не се споменава. И точно това образува скелета на социалното. Защото градът може да има прекрасни нови магазини, а вие да не можете да си купувате от тях. Може да има прекрасно уреден транспорт, а вие да не можете да го ползвате. Може да има прекрасно електроснабдяване, водоснабдяване, топла вода и парно, а вие да не можете да ги платите. Може да има чудесни болници, а вие да не можете да се лекувате в тях. В града може да има всичко, а вие да нямате нищо.

Всички разбираме, че такъв град не е добър град. Кметът на такъв град не е добър кмет.

При местните избори никак не е излишен и малко местен патриотизъм. Който каквото и да говори, както и да се подиграва, любовта към родното място, там където си отрасъл, където са гробовете на близките ти хора, е сериозен морален стимул.

Не вярвайте на това,

което ви внушават ежедневно,

че ще станете граждани на света. Няма да станете! Почти 4000 години евреите се бореха да имат своя родина, свое място под слънцето, а това са хората, които най-вече може да се смятат за граждани на света.

Така че, когато избирате своите местни ръководители, гледайте да са местни хора. Не е задължително, но е препоръчително.

За съжаление, такава е картината в много населени места в България. И като гледам препълнените зали, блесналите очи на гражданите, ме побиват тръпки и такова отвращение, че дори до избирателните урни не ми се ходи. Нима на нас пак ще ни вържат тенекия? Нима пак ще избираме не с главата си, а с други части от тялото си?

Видна дама от бившата българска естрада беше изчуруликала преди десетина години колко много харесва един кандидат-кмет, защото бил “европейски образован” и  “знае английски език” (интервю на Богдана Карадочева във в. “Стандарт” от 30.09.2007 г.). Дамата е пропуснала да каже, дали нейният любимец знае български език. Въпросът е важен, защото този кандидат-кмет беше публично заявил, че “българският език е неподходящ за изразяване на икономически понятия” (??). Това значи, че ако господинът стане кмет, ще разговаря с простолюдието на английски език, а с домашните си кучета и котки – на български  (отнася се за Мартин Голдсмит, по майка - Заимов). Както един германски император преди 11 века. И тъжно, и срамно.

И последно. Кандидат-кметовете, заедно с листите за общински съветници, се издигат от политически партии или от коалиции от партии. Тези политически субекти си имат програми, някои от тях са ни  управлявали или ни управляват, техните политически платформи и практически действия са известни.

 

Много от кандидат-кметовете са и действащи кметове и за тях важи същото. Самите кандидати предлагат  програми. Така че, от информация за намеренията не може да се оплачете, често имате и база за сравнение.

Решението е ваше. Само се пазете това решение да не е като описаното преди 4 години от журналиската Галя Горанова във в. „Сега” от 18.10.2011 г.

"Събрали се по-първите мъже в едно софийско село да решават за кого да се гласува. Кандидатът за кмет от ГЕРБ бил прост, алчен, крадлив и хитър, сменил всички партии досега. Конкурентът му бил момче, ама огън - добро, трудолюбиво, почтено. Мислили, мислили - накрая решили да гласуват за този от ГЕРБ. Защото премиерът е от ГЕРБ, регионалният министър е от ГЕРБ, кметът на София е от ГЕРБ, кметът на Нови Искър е от ГЕРБ... Ако нашият кмет не е от ГЕРБ, селото няма да получи и стотинка. Ще ходим в кал, училището ще падне окончателно, ще си разбиваме все така колите по пътя, дето е целият в дупки. Кандидатът на ГЕРБ и 50% от парите да открадне, другите 50% ще останат за селото, разсъждавали умните глави. Докато, ако изберем огън момчето, една стотинка за него няма да има, ще е пак като досега. Така, че нямаме избор."

Случката е готова метафора - на българския манталитет, на кривите сметки, на хитрия кръчмар. Що за логика е да харижеш ей така някому половината си пари с надеждата, че ще ти върне четвъртинка? И кое кара българина да мисли, че като опрости половината кражби на своя управник, той няма да му вземе и останалото? Що за наивна вяра в човешката природа е това? "Да краде, ама и за нас да остави" е покана за екзекуция, изкристализирала глупост. После, тия, същите, първи ще късат ризи от крадливия си властник и ще погледнат с надежда към следващия фаворит на управляващата партия. И така 30 години...

За какво всъщност гласува българинът?

Изглежда за 10-те лева увеличение на пенсията и 90-те, които ще му откраднат. За магистралите, с които го омайват, докато му съсипват железницата. За правото да си копае тютюна, срещу което гарантът строи сараи. За по-добър живот на тройно по-висока цена.

Две кебапчета и бира на корем, 10% върху пенсията, асфалт, пари по европроекти, бизнес, работа в общината, директорско място, уреждане на сина или дъщерята - за това гласува българинът. Ако ще за тия негови нужди да плаща цял народ.

Българинът за почтеността пет пари не дава. Него това "балансът на властите" въобще не го интересува, щото за него е по-важно ония, горе, да не се карат, та и за него да помислят. Че и дъщерята е без работа... пък с тия малки пенсии... а цените хвърчат нагоре!...

Ако сте като описаното в цитата, ще се сърдите на себе си, защото ще ставате все по-зле. Впрочем, вие и сега сте зле, но не искате да си признаете. Не искате, защото трябва  да признаете, че не правите нищо, за да стане по-добре. А от всичкото за правене най-важно е мисленето. Така че ще повторя: преди да тръгнете към урните, мислете и помислете, а след  това - на добър час!

 

 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

 

1913 г.: ТРАГЕДИЯТА НА ТРАКИЯ

Е-поща Печат PDF

Разорение и изтребление на тракийските Българи. Жестоки факти по кървавия път от Дедеагач до Маджарово.

 

Турската войска влиза в Дедеагач на 19 септември 1913 г. и веднага предупреждава кметовете на българските села населението да напусне града и да се отправи за България, иначе ще бъде унищожено. Когато многохилядният народ чува тази вест, надава такъв сърцераздирателен вик, че целият „Дедеагач потреперва. Камък да беше човек, не можеше да не проплаче”.

Башибозукът това чака и подкарва с бои и убийства народа към Марица и Фере. Денят е 23 септември. Това съобщение получават в планината веднага и войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. При тях са и въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си. Това се отнася най-вече за сачанлийци, които не се подчиняват на заповедта да предадат в Доганхисар оръжието си на четниците и без него да вървят в Дедеагач. Те действително изпращат жените и децата си до Дервент, на 1,0 километра от Дедеагач, и се връщат обратно в горите. По този случай председателят на Републиката Ангел Карамитрев изрича пред Димитър Маджаров думите: „Сачанлийци пушки не дават”. Пушките действително потрябвали много скоро.

Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат бежанската колона още същия ден близо до гр. Фере. Завързва се люта битка. Стига се и до ръкопашен бой. В сражението загиват много и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите и застават от двете страни на движещата се колона, падналите от турците са повече. Истинска трагедия обаче сполетява бежанската колона. Войводите дават указание тя да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли.

 

 

Една част от нея обаче, в голямата паника, се отклонява към Марица. В нея преобладава населението от Окуф. Тъкмо тя пострадва най-много. Избитите са стотици. Жените се хвърлят в мътните води на Марица. Децата, изоставени, са потъпкани от коравия ботуш на башибозука.

От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към местността Курбалака във високите родопски хребети над Доганхисар и Сачанли. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, седнали да почиват в Армаганската долина. И тук ги напада турска част от 200 войници, която отивала да подпали неунищоженото все още българско село Пишманкьой. Започва се истинска сеч. Насядалото население се разбягва кой накъдето може. Под кървавия ятаган са останали стотици старци, жени и деца. В паметта на спасилите се Армаган е останала като „долината на смъртта”. А когато акад. Милетич отива след два месеца на мястото (30 ноември) и вижда разложените човешки трупове и оглозганите от кучетата и дивите зверове детски тела, със сълзи на очи изрича: „Тук наистина е имало „човешка касапница”. Че в дивите азиатски орди не е имало капка човечност, се убеждаваме и от последвалите жестокости на същото това място. Старият Сарджо Митрев, който е имал кошара и колиба в местността, прибира през следващите дни захвърлените, но останали живи 9 деца – всички от 1 до 3 годинки. И започнал да се грижи за тях. Турците го намират и убиват по най-жесток начин. Не е известно какво е станало с малките дечица, но Сарджовата колиба ще остане в паметта на тракийския летопис. Не зная дали днес от рода на Сарджо Митрев има живи потомци, за да се гордеят с постъпката и смъртта на дядо си, разказана през сълзи от сина му Димитър Сарджов.

Събралият се народ на поляните Курбалак, след клането в Армаганската долина, се разпръсква в няколко посоки. Една група жени и деца от Манастир – 42 на брой, се втурва да бяга наляво, в посока на Крумовград. За тяхната съдба след малко. Друга пък, съставена също от жени и деца, е заловена от турските войници и разкарвана от село на село през Димотика. Захвърлена е в Ивайловград, след като е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ. Основната група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни, между Крумовград и Ивайловград, покрай Илиева, нива върволицата слиза на брега на Арда, където сега е град Маджарово, а тогава се е намирала старата граница между България и Турция. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводата Димитър Маджаров и Руси Славов. Но той непрекъснато се преследва и от животински озверилите се турци. Непрекъснати са били и сраженията между четниците и тях. Тежкият балкански път по барчини и падини от Коджаяле до Ятаджик, става непосилен, особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят много деца – плачещи и викащи сърцераздирателно „Не ме оставяйте”. Покъртителна картина. Този вик на невръстните дечица и в наше време се чува всяка година на мемориала „Илиева нива” край Ивайловград от камбанния звън на детския паметник, а пролетите майчини сълзи за тях се виждат по стичащите се капки от запалените свещи в параклиса.

Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук, пред прага на майка България, злощастният план на Турция не само да се разорят, но и да се унищожат тракийските българи, намира своя последен израз. Турците коварно устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започнала нова, кървава касапница. Реката се задръстила от трупове на убити мъже и жени, на обезглавени старци и деца. Водите на малката рекичка Гюрген дере потекли, както е разказвал баща ми – страдалец и очевидец на събитието, окървавени надолу към Арда. Останалите живи се юрнали, към Арда, в чиито тогава, за нещастие, придошли буйни води, потънали също немалко жени и деца. Много от тръгналите от бреговете на Бяло море по пътя към Стара България да търсят спасение, се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души. Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като една мъчителна болка, като един трагичен спомен за всички, които са оставили костите си на това свещено място като жертвеници за християнска вяра и българска народност. Ние вечно ще скърбим за тях, но и вечно ще бъдем изпълнени с гордост, че сме имали такива предци.

Последните жестокости от трагичните събития през 1913 г., са извършени над групата манастирски жени и деца, която след Армаганската сеч, в края на септември, се отделя от основната колона и заблудена, тръгва на запад, вместо на север, в посока Арда. Дружината от 37 жени и 5 деца, или всичко 42 души, видимо е била пленена от фанатици турци и помаци, и държана скрита по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези мъченици толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари - избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва, близо до село Аврен, Крумовградска община. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари.

Трагедията в Аврен навява тъжни мисли. Майките дават живот, а децата са бъдещето на човечеството. Никой няма право, под какъвто и да е предлог, да посяга на тях. Ние идваме на този свят и си отиваме от него със святото слово „майко“. Няма религия, няма и създадени от тях богове, които биха оправдали дивашкото престъпление, извършено над майките и невръстните деца от село Манастир, в района на село Аврен, през 1913 година. Изглежда ние, хората, трябва да оставяме след себе си паметни знаци не само за величие, но и за позор и презрение.



На 28 септември т.г в Мемориалния комплекс в Маджарово се състоя Национален събор-поклонение – Ден на тракийската памет на жертвите  в геноцида над българите през 1913 г. Тракийци от цялата страна се стекоха на събора. Панахида пред Пантеона извърши Негово преосвещенство Старозагорският митрополит Киприан. В словата бе припомнена трагедията на погиналите 2000 тракийци – жертви за  българската народност и християнската вяра. Поднесени бяха венци и цветя, както на Пантеона, така и на паметниците на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, както и на Капитан Петко войвода.


 

 

МАДЖАРОВО ПАЗИ СВОЯТА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ

Е-поща Печат PDF

Победите на българския народ в Балканската война през 1912 г. и установяването на Балканския съюз, разкриват добри перспективи за осъществяването на националните интереси на България - освобождаване на голяма част от българското население от чуждо иго и приобщаването му към българската държава. На 29.06.1913 г., цар Фердинад започва война срещу Сърбия и Гърция. В същото време границите с Румъния и Турция остават напълно открити. На 13.07.1913 г. Румъния навлиза в Южна Добруджа. В същия ден, турските войски нарушават границите по линията Енос-Мидия и навлизат в Южна България. Така България се оказва във война със своите четири съседки - Сърбия, Гърция, Румъния и Турция. В тази 45-дневна война, загиват 33 000, а над 50 000 души са ранени. Според последвалия Букурещки мирен договор, България губи Южна Добруджа, Вардарска Македония, Битолско, Одринско, Серейско, Демирхисарско и др. Турция отказва да освободи Източна Тракия и засилва варваризма там. Фердинанд е принуден да лавира - изтегля българските войски от турската граница и оставя в безпомощност незащитеното българско население в Тракия. Изложено на произвола на съдбата и на турския шовинизъм, то е подложено на невиждан геноцид - масови кланета, грабежи, опожаряване на селата. Целта на турското правителство е била да прочисти Тракия от българско население, за да няма повод България да протестира за тези земи. Така се развихря кървавата касапница в Тракия, обхванала Димотишко, Софлийско, Ференско, Ивайловградско, Дедеагачко, Свиленградско, Гюмурджинско, Ксантийско, Лозенградско, Визенско, Мидийско, Бунар-Хисарско, Малко-Търновско, Василиновско, Одринско и много други. Историята и паметта ни няма да забравят геройската съпротива и борбата с безчестието в селата Кадъкьой, Пишмен, Теслим, Булгаркьой, Покрован, Хухла, Юбрюкерен, Арнауткьой, Каярджик, Башклисе, Малък и Голям Дервент, Доган Хисар, Съчанли и др.

Димитър Маджаров и Руси Славов организират чети и поемат закрилата на населението. В района на с. Ятаджик (днес гр.Маджарово) проточилата се няколко километра бежанска колона е нападната в засада от башибозук и редовна турска армия. Въпреки охраната, са избити над 2000 бежанци. Цяла седмица в река Арда и в Малката река са текли кървави води и човешки трупове. Четниците събирали ранените и изплашени бежанци и ги превеждали на българския бряг. Над 20 000 са спасените от четите на Димитър Маджаров и Руси Славов. Тежката съдба и нуждата ги е разпръснала из цяла България. Изгубили са и род и роднини, но не са забравили и никога няма да забравят кървавата трагедия в Тракия и Маджарово от 1913 г., предавана им от бащи, деди и прадеди.

През 1928 г. по инициатива на младежко културно-благотворително дружество “Тракия”, в чест на загиналите българи-тракийци през 1913 г., се организира за първи път събор край с. Ятаджик - днес гр .Маджарово. През същата 1928 г. учителят Димитър Делибозов от град Казанлък, който учителства в Ятаджик, организира събиране на човешки кости със своите ученици, с цел направата на общ гроб на загиналите. По спомени на очевидци, този гроб е бил направен на 15-20 м югоизточно от сегашния паметник. В началото на 1948 г., тракийските организации в района вземат решение за построяване на паметник. Строителството продължава около 2 месеца. В изграждането се включва цялото население на Ятаджик.

Откриването на паметника става на събора през последната неделя на септември 1948 г. в присъствието на легендарния войвода Димитър Маджаров.

От тогава до днес, всяка година, в началото на есента, Съюзът на тракийските дружества, Регионалният съвет на тракийските дружества – Хасково и община Маджарово, организират Национално тракийско поклонение “Ден на тракийската памет”, на което хиляди признателни потомци на бежанци от Беломорска Тракия отдават почит пред невините жертви.

 


Страница 9 от 319