Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПАРАЛЕЛНАТА ПАРТИЯ В БСП

Е-поща Печат PDF

Герговци за Европейско развитие на България (ГЕРБ)

 

През миналата седмица, след близо 45 дни карантина, във Венеция отново се завърнаха делфините, в Уелс – дивите кози, в Киев – Саакашвили, а в българските мейнстриймни медии – другарят Гергов, човекът в топ 5 у нас сред хората „с лично мнение“. Само за броени дни публичните интервюта на "социалистът на Гоце в официозите на властта" надхвърлиха търсенето и подгониха бройката на вирусолозите.

Гергов и герговци са особен социално-психологически тип представители на перестроечния бизнеселит у нас и в частност в БСП. Техният генезис е в епохата на късния социализъм. По правило те са втора или трета генерация партийно-номенклатурни потомци, отгледани в условията на спецснабдяването от бюфета на ОК на БКП. Длъжността им винаги е била да  обслужват по-първа ръка хора от времето на социалистическия стоков дефицит. И днес е така, само че в по-друг смисъл. Обикновено са тикани в своето кариерно и бизнес развитие, по родово-партийна линия. След десетоноемврийския преврат, на тези превърнали се за една нощ от комунисти в социалисти, от трудещи се в „свободни предприемачи“, им бе осигурено капитализирането на всички необходими връзки, контакти и ресурси. Обстоятелства позволиха на тази потомствена партийно-привилегирована каста да натрупа по време на прехода милиони, все в „полза на облекчаване положението на пролетариата”.

 

Иначе те са с имоти по цялото протежение на билото на Стара планина, и на север,  и на юг, и от Черно море, до полите на Витоша! Така, по сполучливия израз на гениалния ни народопсихолог Иван Хаджийски, те изповядват специфична еснафска диалектика за единство и борба на противоположностите – хем са с дебели портфейли, хем са в първата редица на първомайските манифестации, където носят портретите на Дядо Благоев и Учителя Георги Кирков. В същото време от сърце и душа дълбоко презират обикновените социалисти, хората на базовата партийна дейност по малки градчета, селца и паланки. Не на последно място, характерно за менталната им структура, е че по големите християнски празници се черкуват в православните храмове; през деня се правят на русофили, а по заник слънце внасят светлина в масонската ложа по шотландски ритуал.

„Ами, аз съм в бизнеса ни през цялото време! Аз съм частник от първия ден на демокрацията, откакто ме уволниха СДС като дойдоха на власт, съм в частния бизнес“, - изповядва пред Илияна Беновска произхода на многомилионното си богатство, другарят Гергов. По правило генезисът на първия милион е табуирана тема за гергоподобните у нас и е проява на лош вкус да се пита за него. Обикновено обясненията в такъв случай са в контекста на Рокфелеровото забогатяване, комуто тъкмо му потръгнал бизнеса и „бинго!” – взела, че починала богатата му леля. Маркс казва по подобен повод, че по-скоро римокатолическата църква ще се откаже на 90 % от догматиката си, отколкото да разкрие откъде са парите.

Описаният социално-психологически тип по необходимост се превръща в транспартиен и дори надпартиен, защото олигархиатът е с друга идейна доктрина, която извира от метаидеологията на парите. И няма противоречие ни в партийното му членство, ни в самодефинирането му като „ляв“ и „десен“ олигарх. Това дори е задължително, за да бъде маскирано неговото автентично битие в обществото и, за да бъде създадена илюзия за идейно вътрешнокланово противоборство. Нещо повече, за целта, след приватизацията на материалните активи у нас, на тази каста бе необходимо присвояването на цели партии, постигането на тяхната феодализация, както и изграждане на партийни структури от клиентелистки тип. Не на последно място като потребност за тях, са и обслужващите медии. Така става ясно защо активът на пловдивската организация на БСП играе по музиката, поръчана от другаря Герго и защо Илияна Беновска и Ива Николова например, полягват удобно пред собственика на хотели, панаири и цумове, който в свободното си време го дава социалистически лидер. Густо, майна, густо!

„В условията на прехода се роди и набра сила един октопод. Той е пробил във всички партии без изключение. Виждаме, чe тoзи oктoпoд e бeзмилocтeн и рaбoти кaтo вaляк.

Нямa пaртия, кoятo дa ce e oпaзилa. Нa върхa нa пaртиитe, в тoвa чиcлo и нa БCП, трябвa мнoгo дa ce внимaвa зa хoрaтa, чийтo бизнec e cвързaн c държaвнитe пoръчки и дeйнocттa нa държaвaтa. Тoгaвa рeшeниятa нe ce взимaт cпoрeд интeрecитe нa пaртиятa, a cпoрeд интeрecитe нa джoбa. Тoвa ca хoрa, кoитo ca c влacттa - нa мaca, нa cтaдиoнитe, нa лoв", - кoмeнтирa по този повод през миналата седмица пред fakti.bg проф. Румeн Гeчeв. И утoчни чe тoвa нe ce oтнacя caмo дo бизнecмeнa Гeoрги Гeргoв.

Напоследък Фракцията „Герговци за европейско развитие на България“ - (ГЕРБ) в БСП, е изнервена поради предстоящата вътрешно-партийна процедура за избор на нов лидер на „Позитано“ 20. На 8 май изтича мандатът на Корнелия Нинова, а в условията на извънредно положение и карантина не е ясно ще се проведе ли и как общопартийният избор за нов председател на НС на БСП. А това вече създава и уставен казус. Но в същото време е и  повод, и начин за доказване значението на паралелната партия ГЕРБ в БСП като рамо на властта. Крайната цел кратко и ясно бе формулирана от лидера на паралелната партия в БСП – другарят Гергов: „Ние трябва да се отървем!” (от Корнелия Нинова – б.а.) (пред Ива Николова от ПИК). И кого ли да изберем на нейно място?! Ами например другаря Кирил Добрев! Нищо, че на четири очи можем ние си го наричаме „негодник“, но по фейсбук постовете трябва да го хвалим като „мъжкар“, като „достоен наследник на баща си“, „потомствен член на партията“ и прочее предизборни масали и тути кванти за  всепартийно ползване.

Мотивът: „Чакай, бе! Аз всекиго мога да гледам в очите. Тя (Корнелия Нинова – б.а.) дали може?! Дали може да говори с мен за паралелна държава? Защото аз мога да разкажа много интересни неща. И съм й го казал на предпоследния пленум. Казах й: „Ти няма да говориш за паралелна държава, защото аз не съм си казал още думата и мога да кажа много неща!“, - люти се на председателката си пред Ива Николова от ПИК олигархът с червено сърце. И чак се припотява в типичния си народняшко-интелигентски стил на председател на окръжно АПК.

Може би може да разкаже много неща за паралелната държава водачът на паралелната партия в БСП, но не ги разказва. Защото е "тайна велика ест!" И тя е скрита зад седем печата.

Стратегията на герго-гербавата фракция в БСП не е трудна за разгадаване. Доколкото партийното лидерство има и структуроопределящо място в една партия, смяната на председателя Нинова неминуемо ще доведе и до снемане от дневния ред на партията задачата за борба с паралелната държава у нас, за нейното осветляване и изчегъртване. Тази цел Нинова оповести още в първите месеци след нейното избиране за лидер на БСП. Тогава това бе подминато със снизходителни усмивки, като небъдна, като утопична цел от несменяемите от незапомнени години вътрешнопартийни бонзи. Някои от тях вече си мислеха, че имат място и в криптата на „Позитано“ 20, ако все пак се окажат неподвластни на смъртта. Някои от тях дори вече си вярваха, че сами са излели бронза за собственото си безсмъртие. Системното наблягане от страна на Нинова за лустрация на взаимносвързаната и управляваща ни организирана престъпна група ги постави нащрек и това доведе до осъзнатата необходимост от системен, безсистемен, но главно барабанен огън по нея. И този огън не спира и до днес, защото муниции бол, а залогът е голям! Това означава, че всички компроматни средства са позволени – решетниковци руменрадевци, техноимпекси, кагебета, путиновци и марсианци, и въобще цялото кралско войнство – всички на оръжие! Но както са казали мъдрите, един партиен водач се познава не само по неговите приятели и съюзници, а и по враговете на неговата кауза! Затова и изборът на председател на БСП е обременен със съдържание и отговорност далече надхвърлящи контурите на едно уставно мероприятие. Той е натоварен със широки социални и национални очаквания, защото продължаването на борбата за промяна на статуквото у нас не може да бъде отговорност само на един човек, на една отделна партия или на група, която си е сложила главата в торбата. Очистената от пипалата на октопода герго-гербавистка БСП би била важен и консолидиращ фактор във всенародния съюз на честните и достойни хора, за който „Нова Зора” вече години настоява. И този съюз неминуемо ще победи в името на новото бъдеще и новото начало за България.


 

 

ДРУГОТО КОРУМПИРАНЕ

Е-поща Печат PDF

Всичко е наред: те ще пилят за корупцията, ние ще им купуваме самолетите. А 1 милион и 655 хиляди души/най-малко – които оцеляват по някакъв необясним начин под границата на бедността - ще си лягат полугладни и ще стават гладни. Никой не се интересува от тях, не ги забелязва, те са анулирани от сметките, сложени са в графата „косвени жертви“.

Мрънкотенето за корупцията е съпътстваща операция, без особен ефект, това е ясно за всички, уж трябва да държи на къса сиджимка Властта – тя пък, от своя страна, да внимава за равновесието между отделните кланове, да крадат с мярка, и да делят с мярка, каквото щат да правят, но да купуваме правилните самолети. Това е играта.

Изглежда инфантилна, когато я опишеш, но си е точно такава – прости, груби бакалски сметки – върху това се крепи днешното „равновесие“. Политиката е с напълно разядена плът, като издъхващ от проказа болник, нелекуван и захвърлен.

„Отвън“ ще мляскат дъвката „корупция“, а ние ще заметем основния проблем – Голямата Измама, която анестезира Народа, отмести погледа му от важното – дивашката приватизация, примерно. И сетне постепенно го накара да се примири с Грабежа.

Това отместване е Истинското Корумпиране: да приучиш обикновените хора да смятат, че кражбата, и то от общите ценности, е нещо нормално. Не беше много трудно да постигнат това – понеже едновременно ги накараха да възприемат като нещо неизбежно фалшификациите на Миналото, да им натрапват непрекъснато неколцина никаквици и да ги представят като достоверни източници на информация – въпреки че те целите са подгизнали от лъжи. Това е същинската корупция – и тя вече има фатални последици.


Голяма работа, че някой нискочел селяндур се е вместил ловко в Големия Грабеж и е отмъкнал някой винзавод – когато безволеви и крадливи властници станаха причина да бъдат отмъкнати моралните устои на Народа. Накараха го да повярва, че далаверата, дори да е най-брутална, е свещеният знак на Новото Време. Че крадецът е нещо по-различно от това, което е – нещо като „Барон разбойник“, както са наричали крупните американски предприемачи от 19 век.

Толкова е отчайващо всичко това, че народецът дори не се сеща да им завижда на „бароните“ – ни с бяла, ни с черна завист. Развяват ги пред очите му като новото знаме, остава само и да го побийват с него, за да се ориентира по-бързо в новите ценности. Народът трябва да повярва, че това, което вижда с очите си, не е това, което вижда, че е нещо различно.

Как се запазва тогава една дори относителна почтеност на Паметта - към преживяното от самия теб, към собственото ти минало?

Солженицин имаше една хубава фраза по този повод, приблизително: „Един от най-пагубните аспекти на съветската система е, че ако не си мъченик, не можеш да бъдеш почтен, не можеш да се гордееш със себе си“. И нашите овни да не останат по-назад: превърнаха милиони хора в мъченици – обаче искат да ги лишат и от почтено отношение към миналото им.

И така сложиха началото на един могъщ, безпрецедентен корупционен процес: заводите – на скрап, моралът на някое друго бунище, за да объркат и дори да паникьосат хората. Да ги обеднят и обезверят едновременно. Тукашните Бащи на Грабежа едва ли са имали подобни намерения – поне в началото, не са толкова прозорливи, но резултатите напълно ги удовлетворяват.

Изобщо, получи се „Преход“ като по поръчка, напълно по техния вкус. Хайдушки.

Нито Грабежа, нито Масовото корумпиране обаче никога не са привличали вниманието на дежурните лапацала, все посткомунистически хубавци. Немислимо е един Иван Кръстев, например, да обгледа цивилизационните/хайдушките подвизи на един Иво Прокопиев, например. Няма как – те са от едно котило.

И двамата са синове на комунистическата номенклатура – бащата на единия буквално е лъскал чизмите на Живков, когато той е отсядал в любимата си резиденция „Воден“, другият баща е правел същото, макар и с идеологическа вакса.

Никой в ония години не е имал чак толкова игриво въображение, та да провиди Иво като крупен индустриалец, за когото Плевнелиев пя панагерици - вече като пастирката/президент. Най-много да са го виждали като Разградски кореспондент на някой софийски вестник, или пък като гончия за нуждите на авджията Живков: „Ето ви го еленчето, другарю Живков, докарах ви го пред вас, и малко съм го упоил, та да ви е по-лесничко, хайде сега – бум, и наздраве, другарю Генерален секретар, аз съм Ивчо, да не ме забравите!“

Бум, бум - обаче след десетина години гончията думна и сви винзавода. В Дамяница, сетне безценния „Каолин“, направи калпави сделки за ЕВН и каквото друго се сетите. За ЕВН дори бе ангажирал и Плевнелиев – който и досега не е намерил време да каже, какво си е бъбрил на тайна сгледа във Виена със Шишковиц, един от шефовете на енергийната компания, точно по време на сделката.

А, между другото, Ивчо стана и крупен издател, и в едно отношение поне е абсолютно уникален: по някое време заложи редакционната политика на вестниците си пред свой кредитор. Ако някой ни беше казал, че това е възможно, щяхме да кажем, че не може да съществува чак такъв перушан. Но се случи.

И как тогава фондация „Америка за България“ да не му налива милиони? Наливайте, наливайте – само не говорете за корупция и свобода на словото. И гледайте и вас да не ви заложи някъде.

И сега Кръстев, който е сляп за всичко това, разсъждава за „носталгията по миналото“. Какво има да умуваш, то е очевидно: грабежът и наглостта на новите цивилизатори породиха носталгията. Мислимо ли беше, обикновеният българин дори да си представи този апокалипсис: да откраднат построеното и от него или направо да го разрушат, а пък синчетата на бившите комунистически гаулайтери да го учат на морал или направо да го отпращат към Небитието.

Синчетата имат навика само да констатират - според Кръстев, носталгията към миналото е свързана със страха от бъдещето.

Така днешният български клетник е разчекнат между миналото и бъдещето, обаче кръстевци благоразумно избягват настоящето му, понеже там са всички обяснения – най-вече за страховете му, породени от алчни и некадърни управници.

Народът направо е стъписан от тяхната неукост, а още повече от бездушието им. Той се усеща захвърлен като нещо ненужно. Носталгията, доколкото я има, е принудително бягство от позора на тази захвърленост/ненужност. Тя е слабо утешение, разбира се, не може да изличи от теб униженията, на които те подлага келявият ти сегашен живот. Тя не е някаква „идеологическа“ опърничавост, а опит да потиснеш срама си. Поне това…

Понякога синчетата дори не се свенят да упрекват Народа, че сам си е виновен за всичко – и това се среща, опитват се да го убедят и в този грях. Както е казвал един болшевишки комисар по правосъдието – „Екзекуцията на невинните впечатлява повече“.

Приписват носталгичност на „простолюдието“, за да си намерят още една причина да се гнусят от него. „Носталгията“ се използва като параван, който да прикрие несъстоялото се, поне за мнозина, настояще. Както пише Маркес в „Спомен за моите тъжни проститутки“: „Забравиха телом и духом мечтите, докато действителността не им даде урок, че бъдещето не е това, което са мечтали, и тогава откриха носталгията“.

Така се случи и с нашите клетници – но и изпод развалините на живота си, те, все пак, сигурно са схванали, какво тържествено покушение над моралните им разбирания им уреждат Крадльовците. Опитват се направо да подменят Народа.

Кръстевци никога не говорят и за нещо друго – за измеренията на Българския Страх. А те са чудовищни – от 7 милиона души, два милиона избягаха от Родината си. И накъде е насочена пък тяхната носталгия? Едва ли е към мътното тукашно настояще, което сякаш ни се плези от някакво криво огледало.

Ами младите, поколенията на Развратния Преход – те пък пет пари не дават за някаква корупция, на тяхното знаме може да пише „Ела ме корумпирай“ – къде на шега, къде на истина, така ги учат и чалгализират от Политическата Секта. Те виждат страданията на Паметта на родителите си по Миналото, обаче и апашорщините на Настоящето си ги бива – ще се двоумят известно време, но накрая - друм и да ги няма. Без да схващат, че правят услуга по този начин тъкмо на Властниците.

Е, някой ден ще се върнат, за да изживяват тук носталгията си по чужбина. Ясно е долу-горе, кога ще стане това. По телевизията представиха една оптимистична статистика: България ще настигне средноевропейския БВП/брутен вътрешен продукт на глава от населението след … 62 години.

И тогава може би ще се състои Голямото Завръщане.

Добре дошли, дядки и бабки-сладки!

Ще пиете ли по един ром с манго?

Ще, ще…


 

ЗАПАДНАТА „КУЛТУРА“ СЪСИПВА ЦЕЛИ КОНТИНЕНТИ

Е-поща Печат PDF

Когато човек чуе фразата „европейски културни институции“, той незабавно се сеща за пищни концерти, изложби на авангардното изкуство и щедри стипендии за талантливи, но небогати местни студенти от развиващите се страни. Това звучи така благородно, така цивилизовано! Но така ли е наистина? Да помислим...

Написах своя кратък роман „Аврора“ след като проучих дейността на различни западни „културни институции“ във всички части на света. Срещнах се с техните ръководители, запознах се с хора, получили финансиране по различни програми и успях да проникна зад кулисите на тази "културна" дейност. Това, което открих, ме порази: тези лъскави „храмове на културата“, изникнали посред толкова много съсипани и нещастни градове в цял свят (съсипани от западния империализъм и неговите най-близки съюзници - безсрамните местни елити), са всъщност много тясно свързани със западните разузнавателни служби. Те пряко участват в неоколониалисткия проект, осъществяван от Северна Америка, Европа и Япония във всички континенти на Земята. „Културата“ се използва, за превъзпитание и промиване на мозъците главно на децата на местните елити. Финансиране и субсидии се пускат в ход там, където преди са се прилагали заплахи и убийства. Всъщност, всичко е много просто: непокорните, социално ориентирани и антиимпериалистически настроени млади творци и мислители, сега биват безсрамно купувани и корумпирани. С тяхното его се играе много изкусно. Уреждат се пътувания в чужбина за „млади и талантливи хора на изкуството“, раздават се пари, предлагат се стипендии. Морковите са твърде вкусни, направо „неустоими“. Печатите на одобрение от страна на Империята, са готови, за да подпечатат празните страници от живота на младите непризнати, но гневни и умни творци и интелектуалци от бедните колонизирани страни. Толкова е лесно да извършиш предателство! Толкова е лесно да се огънеш! Някои страни - те са много малко – е почти невъзможно да бъдат корумпирани. Такава е Куба, но тя е уникална страна, която настойчиво се демонизира от западната пропаганда. В Куба казват: “Patria no se vende!”, което ще рече „Отечеството не се продава“. Но за нещастие почти навсякъде другаде по света хората го правят – от Индонезия до Турция, от Кения до Индия.

Действието в моя роман „Аврора“ започва в малко кафене в древен град в Индонезия, чието име не се споменава в книгата. Немецът Ханс, ръководител на неназована културна институция, разговаря със своите местни „ученици“. Той обича живота си там: цялото уважение, което получава, безбройните жени, които притежава сексуално и унижава, разточителния начин на живот, който му е предоставена възможност да води. Влиза една жена – красива жена, горда жена, човек на изкуството, жена, която е била родена тук, но преди много години е заминала за далечна Венецуела. Името й е Аврора. Нейният съпруг е Ороско, виден революционен художник. Сестрата на Аврора е убита в своята страна, защото не се е съгласила да се откаже от своето революционно изкуство. Била е отлвлечена, изтезавана, изнасилена, а после и умъртвена. Ханс, ръководителят на европейска културна организация, е бил замесен в това престъпление. Аврора се изправя срещу Ханс, а всъщност, и против цялата европейска култура на плячкосване и колониализъм. И тази вечер тя е подкрепена от духа на Волфганг Амадеус Моцарт, отвратен от това, че го използват като един от символите на „културата“, която е унищожила него самия, която унищожи самата същност на изкуствата, и която всъщност от векове унищожава цялата планета.

Неотдавна споделих фабулата на „Аврора“ с местен „независим“ филмов деец в Хартум, столицата на Судан. Първонално той слушаше внимателно, после се ужаси, а накрая бързо се отправи към вратата. Избяга без дори да се опитва да скрие своето огорчение. По-късно ми казаха, че той е изцяло финансиран от западни „културни институции“. След като прочетоха книгата ми, няколко мои африкански другари, водещи борци против империализма, незабавно я подкрепиха като казаха, че тя разглежда някои от основните проблеми, пред които се е изправил техният континент. Културната разруха, която Империята сее, е сходна навсякъде: в Африка, Азия и Латинска Америка. Написах книгата „Аврора“ като произведение на изкуството, като белетристика, но я написах и като подробно обвинително изследване на културния империализъм в духа на J’accuse /"Аз обвинявам"/ на Зола.  Мечтая си тя да бъде прочетена от младите мислители и творци на всички континенти така, че да им помогне да разберат как действа Империята и колко отвратително и позорно е предателството.


Андре Влчек е философ, писател, филмов деец и разследващ журналист. Той е отразявал войните и въоръжените конфликти в десетки страни на света.


 

СВЕЩЕНАТА ВОЙНА ЗА РОДИНАТА И ЖИВОТА

Е-поща Печат PDF

75 години от Победата над Фашизма


Проф. д-р Юрий Никифоров  e кандидат на историческите науки. Доцент в катедра „Съвременна руска история“ на Московския държавен педагогически университет; старши научен сътрудник в Центъра за история на войните и геополитика към Институт по световна история на Руската академия на науките; професор в Академията за военни науки; ръководител на научния отдел на Руското военноисторическо дружество. Научните му интереси са свързани с история и историография на Втората световна война и Великата отечествена война и история  на международните отношения (1930-1940 г.).


Денят на победата е най-големият празник за Русия. Той е едновременно общодържавен празник, празник за всички хора и личен празник за всеки един човек. Във всяко семейство някой прадядо е воювал на фронта или е работил в тила за победата. За гражданите на Русия това е денят на триумфа на нашите културни и цивилизационни ценности. Моралните качества на хората, солидарността, подвигът и безкористността, социалната организация, нивото на развитие на науката и индустрията – всичко това ни донесе победата над Германия през 1945 г.

Президентът на Руската федерация В. В. Путин, изказвайки се на срещата на върха на лидерите на ОНД през декември миналата година, струва ни се, даде изчерпателен отговор на обвиненията на европейските политици срещу СССР, че са съдействали на Хитлер за разпалването на Втората световна война. Речта на руския президент постави ясна разделителна линия – черното и бялото, истината и лъжата бяха наречени със собствените им имена.

Руският президент нарече „връх на цинизма”

резолюцията на Европейския парламент от 19 септември 2019 г.

„За значението на опазването на историческата памет за бъдещето на Европа“, в която за пореден път се декларира равна историческа отговорност на СССР и на хитлеристка Германия за трагедията във Втората световна война.

Разбира се, нито Европейският парламент, нито други властови структури нямат и не могат да имат монопол върху „правилното“ тълкуване на историята на Втората световна война.


Няма и постигнат международен консенсус за същността, причините и механизмите на избухването на войната, за нейния изход и т.н. Нима е възможно  да се отрече, че в КНР или в арабския свят ролята на Съветския съюз във Втората световна война се разглежда по-различно, отколкото в съвременна Полша, например?

Следователно, за един професионален историк, днешните претенции на редица политици от източноевропейските страни да говорят от името на „общата европейска памет“ или дори от името на определена „международна общност“, с която Русия уж се сблъсква, изглеждат нелепи.

„Юбилейната резолюция” на Европейския парламент от септември 2019 г., която предизвика възмущението на руския президент, трябва да се разглежда само като звено от дадена верига от действия, като още една стъпка към преразглеждане на идеите – според добре познатата технология на „Прозореца на Овъртон“.*

През 2006 г. Парламентарната асамблея на Съвета на Европа

осъди „престъпленията на комунистическите режими“. Тъй като в нашата страна „осмислянето на миналото“ се провежда най-малкото с осъждането на „култа към личността“ от ХХ конгрес на КПСС, по-специално като част от реабилитацията на жертвите на политическа репресия, изглежда че съдържанието на тази резолюция може отчасти да бъде съвместимо по отношение на конкретни престъпления през периода на сталинизма в Русия.

Европейските парламентаристи обаче обявиха за „тоталитарни” всички режими, съществували в Източна Европа в страните от „Източния блок” и изразиха съжаление, че за разлика от престъпленията на нацизма, престъпленията на тоталитарните комунистически режими не са осъдени от международен съд.

През 2008 г. в Пражката декларация за европейската съвест и комунизма,

отговорността за масовите престъпления вече не се вменява на режимите, а се обвинява самата комунистическа идеология и се поставя знак за равенство между нацизма и комунизма. В същото време се предлага 23 август да бъде ден за възпоменание „жертвите на нацистките и комунистическите тоталитарни режими“, като авторите директно се позовават на 27 януари – Денят в памет на жертвите на Холокоста, като се има предвид, че паметта на жертвите на комунизма трябва да се почита заедно с жертвите на Холокоста. (Между другото, броят на „жертвите на комунизма”, според авторите на декларацията,  е няколко пъти по-голям от 6-те милиона евреи, убити от нацистите). Логиката на технологията, използвана за „боравене с историята“, е такава, че следваща стъпка ще бъдат изявленията, че най-вече Сталин и СССР са виновни за преследването и убийствата на евреите  от нацистите.

Следващата резолюция на Европейския парламент, в която денят 23 август беше обявен за паметна дата, напълно произтича от съдържанието на Пражката декларация. Тук своеобразно нововъведение е тезата за „съветската окупация“ в страните от Източна и Централна Европа. Вследствие на това, темата за „съветската окупация“, вместо за освобождението от фашизма и хитлеризма, и темата за „освобождението от окупацията“ (имайки предвид разпадането на Източния блок), станаха нещо обичайно за всякакви видове резолюции и изявления почти на всички нива.

По този начин се очерта една ясна тенденция: ако в даден начален етап (тук можем да си припомним американските документи от времето на Студената война), ставаше дума за осъждане на някои „тоталитарни“ престъпления, по-късно се заговори  за престъпления на „комунизма“ – при това сред жертвите задължително се сочат народите от бившия СССР, като постепенно „престъпленията на комунистическите режими” се трансформираха в „престъпления на окупаторите”.

Ние добре разбираме, че основните „поръчители“ на информационната кампания за преразглеждане на историята на Втората световна война изобщо не са в Полша и в Украйна и дори не са в Брюксел. В същото време  е очевидно, че най-арогантните и безцеремонни изказвания често се правят от представители на страните от бившия „социалистически лагер“ (Чехия, Полша), както и от бившите съветски републики – Прибалтийските, например. Защо? За това явление, освен съществуващата „външна поръчка“, има и вътрешнополитически причини. За тези държави Русия, като правоприемник на СССР на международната сцена, се превърна в

удобен обект за прехвърляне на собствената историческа отговорност

за идването на власт след войната на комунистите и близките до тях партии, за репресиите в следвоенния период и т.н. Разговорът по тази тема е болезнен за „европейската съвест“ – много по-лесно е да се прехвърлят всички обвинения върху раменете на прословутите „окупатори“, т.е., на  Съветски съюз и да се обяснят всички реални (или митични) престъпления на тоталитаризма, осъдени от Европейския парламент, с „ръката на Москва“. Според мен, този вариант на историческа политика се основава на първо място на неспособността да се поеме тежестта на гражданската отговорност за собственото минало. От руска гледна точка, подобен избор на политическите елити в постсъветските страни буди съжаление.

Същевременно, нещо друго предизвиква голяма тревога. Съдържанието и естеството на предубедената политизация на историята на Втората световна война в изявления на европейски политици и медии ни кара да мислим за по-сериозни последици за бъдещето на Европа. А именно: краен резултат от усилията за преразглеждане ролята на Съветския съюз във Втората световна война и за Победата над фашизма ще бъде (или в голяма степен вече е!) обезсмислянето на тази Победа в очите на милиони хора, станали обект на целенасочена

идеологическа манипулация в рамките на антисъветско и антируско „пренаписване“ на историята.

Скоро гражданите на европейските държави могат напълно да престанат да разбират – ЗА КАКВО и С КОГО преди 75 години воюваха страните от Антихитлеристката коалиция, В ИМЕТО НА КАКВО народите от цял свят понесоха огромни жертви, ЗАЩО бяха съдени на Нюрнбергския процес лидерите на Третия райх.

Нюрнбергският процес срещу най-големите военнопрестъпници даде окончателната оценка за Втората световна война, очерта рамката на допустимите интерпретации на нейната история. Въз основа на признанията на Нюрнбергския трибунал, като база за нашите оценки днес, трябва да се признае, че Хитлеристка Германия е била олицетворение на злото и сътрудничеството с нея – без значение под какви лозунги се е  осъществявало – днес не  може да бъде нито извинено, нито простено.

Оправдание за сътрудничеството означава да се забрави или омаловажи подвига на тези, които се бориха срещу фашизма в окупираните от Германия страни. Голямата коалиция от държави, чиито войски се бориха с Вермахта на бойните полета, бе подпомогната от десетки, стотици хиляди представители на различни държави и народи, намерили смелостта да се противопоставят на злото, заставайки на страната на силите на доброто. С оправданието за сътрудничество с нацистите се плюе

върху гробовете на тези, които са дали живота си за победата.

Много често обвиненията срещу Русия или руският прочит на историята са свързани с упреци, че ние „дърпаме завивката към себе си”, и премълчаваме приноса на другите членки на Антихитлеристката коалиция, не искаме да признаем решаващия принос на САЩ във Втората световна война и други подобни.

Тези обвинения се чуват още от времето на Студената война. Невъзможно е да се съгласим с тях, тъй като, както в Съветския съюз, така и сега, в съвременна Русия, официалният дискурс за войната задължително включва международното антифашистко измерение.

Войната срещу блока на агресора е дело на всички страни от Антихитлеристката коалиция и в рамките на юбилейните мероприятия ние непременно всяка година с благодарност спомняме и почитаме паметта на воините от различни страни, които се сражаваха заедно с Червената армия на съветско-германския фронт: войниците от Войската на Полша, Чехословашкият корпус на Лудвиг Свобода, френската ескадрила Нормандия-Неман, българските, румънските и другите воини. Армиите на Великобритания и САЩ допринесоха за разгрома на Италия и Германия, особено след десанта в Нормандия през 1944 година.

Въпреки това, ние нямаме намерение  да омаловажим  или да  изопачим решаващата роля на Съветския съюз и неговите въоръжени сили, за да угодим  на западните ни „партньори“ – липсват каквито и да било исторически основания за това.

Една компетентно изградена и добре обоснована система от становища за антихитлеристката коалиция и ролята на СССР, Великобритания и САЩ не може да се случи, без да се вземе под внимание и напълно да се разбере очевидното, че позицията на основните участници на фронта в антифашистката борба не беше еднаква.

СССР участва във Втората световна война като страна, в която нахлуват основните сили на противника. Отнасяше се до самото съществуване на страната и народа. Окупацията на значителна част от територията, загубата на население, евакуацията на най-важните промишлени отрасли изискваха максимално усилие на всичките сили – в течение минимум на три години от войната. Що се отнася до Англия,

реална опасност от нахлуването на Хитлер на Британските острови не е съществувала.

Съединените щати, неуязвими за атаките на врага, като цяло можеха да си позволят да определят темповете и мащабите на мобилизацията, необходими за победата. За американския бизнес (и икономиката като цяло) Втората световна война беше „добра война“, американските компании печелиха, доставяйки продукцията си на всички воюващи страни. Огромните военни поръчки извадиха американската икономика от Великата депресия, осигуриха й устойчив растеж и през следвоенните години.


В резултат на Втората световна война претенциите на американския елит за глобално доминиране получиха реално съдържание и ресурсно попълнение, именно този резултат имат предвид американците, когато говорят за СВОЯТА „победа“ във Втората световна война.

Друго нещо е, че различията във възприемането на войната в паметта на народите са обусловени не само и не толкова от днешните информационни или политически битки. Така е, защото във всяка държава историческата памет има своите характеристики.

Втората световна война имаше различен ефект върху съдбите на разните народи. Така че в някои европейски страни съществуват и напълно обективни предпоставки, на нивото на масовото съзнание да се отхвърли нашето, руското виждане за събитията във Втората световна война. В областта на публичната политика това често се изразява в изискванията към  Русия да следва определена „общоевропейска” култура на паметта.

Ние, гражданите на Русия, имаме пълно право да вярваме, че образът на войната, съхранен в паметта ни, е верен, той се основава на колективния опит на десетки милиони хора, участвали във войната, оцелели във войната, загубили своите роднини и приятели по фронтовете или в резултат на нацисткия геноцид.

Войната, разгърната през 1941 г. от нацистите срещу народите на Съветския съюз, имаше особен характер –

това беше война за унищожаване.

Нашите предци отговориха на смъртоносната заплаха с всенароден подвиг и ние с право наричаме своята война срещу Германия – Великата отечествена война.

Точно поради това, когато в Европа или в Америка казват или пишат, че Русия в рамките на „хибридната война“ иска да наложи на европейците своето разбиране, собствения си образ за войната – това, разбира се, е абсурдно. Би било наистина странно да изискваме от румънците и датчаните, от финландците или австрийците същото отношение към нашата война, към нашите жертви и към нашата победа. Техните предци са водили друга война.

Но ние няма да спрем да изискваме от тях зачитане на нашето право на собствен прочит  на историята на войната и на Великата победа и уважение към нашата култура на възпоменанието за Втората световна война. Нашата култура на възпоменанието е част от нашия национален суверенитет.

Друго нещо са онези страни, чиито народи и днес, благодарение на съхранената историческа памет, се възприемат в Русия като наши съюзници в антифашистката борба.

Ние почитаме нашите съюзници, братя по оръжие – китайци, американци, британци, поляци, французи...

В тази редица е и България.

Въпреки, привидно общоизвестния факт, че до 1944 г. българското правителство е съюзник на Германия, последвалите събития са много по-важни за руското общество. Българският народ е възприеман като съюзник на СССР в борбата срещу Германия, а не обратното. Веднага след нападението върху Съветския съюз от хитлеристка Германия, в България незабавно се формира антифашистка съпротива, започват борба партизанските отряди. Ние помним, че през 1944-1945 г. български войски заедно с Червената армия се сражаваха на територията на Унгария и Австрия, участваха в освобождението на Югославия. Три пъти Българската народна армия е  отразена в поздравителните заповеди на Върховния главнокомандващ на СССР И. В. Сталин. За храброст и смелост в битките срещу нацистите стотици войници и офицери от българската армия са наградени със съветски ордени, десетки хиляди с медал „За победата над Германия във Великата отечествена война 1941-1945 г.“ Не случайно командирът на Първата българска армия генерал Владимир Стойчев е единственият чужденец, който участва в Парада на Победата на Червения площад в Москва през 1945 г.

Ние считаме победата над нацизма за наша обща победа.


 

НЕ ОСТАНА ДОБРО НЕНАКАЗАНО

Е-поща Печат PDF

Паметниците от миналото, красиви и величествени или грозни и безсмислени са история, която се е състояла. Държави са изчезвали, империи са залязвали. Днешните гърци нямат много общо с древните гърци, но се гордеят с храма Партенон. Днешните италианци имат други зрелища, но треперят над Колозеума – обществената сграда построена специално за публично нарушаване на човешкото право на живот.

Революциите и войните преразпределят властта и собствеността. Когато те са кървави, новата власт или новите завоеватели, отричайки напълно старото, на чието място идват, започват да рушат, давайки воля на желанието си  за мъст или налагайки своята  религия, култура или безкултурие.

Неотдавна руският историк Евгени Спицин изказа една забележителна  мисъл: “Кажи ми на кой човек издигаш паметник, за да ти кажа какъв човек си ти“. И като примери дава не случайно появилите се паметници на Бандера, ген. Власов, Солженицин, Елцин и дори на Примаков (вместо тези на други външни министри на СССР като Молотов и  Громико). Бих перифразирал Спицин с подобна фраза: „Кажи ми  какви паметници искаш да разрушиш, за да ти кажа какво представляваш ти!“

Тази пролет очакваният пик на заразените с коронавирус в Русия по всичко личи, че ще съвпадне както с 75-та годишнина от победата на съветския народ в Отечествената война, така и с върха на русофобията и наглото пренаписване на историята на Втората световна война (ВСВ).

Може да се каже, че

софийските русофоби засега са „слаба ракия“.

Те вече 30 години мечтаят да бутнат паметника на Съветската армия. Аргументът им е, че най-високата му точка бил автоматът на съветския войник. Това че другите три фигури са на наши сънародници - българи и че паметника е дело на големи български творци като арх. Любомир Далчев, Иван Фунев, Васка Емануилова, изобщо не ги вълнува. Общинари периодично подновяват акциите си, датиращи още от времето на ранния Янчулев и кметовете на т.нар. Асоциация на демократичните общини. Тъй като събаряне на чужда собственост е криминално престъпление, те предлагат все по-уникални начини да скрият от очите на софиянци и на гостите на София руския войник. Връх на глупостта разбира се беше идеята на кандидата за кмет, Борис Бонев, да се покрие целия паметник с нещо като шатра-павилион, в който по-любопитните да влизат (сигурно с билети) и да разглеждат монумента на армията пречупила гръбнака на фашизма. Пловдив си почина от смахнатите идеи на градоначалника Спас Гърневски, който имаше идея да превърне паметника на Альоша в бутилка кока-кола, сега глупостта налази нови негови последователи.

Както можеше да се очаква първенци в надигналата се русофобия във връзка с годишнината от Победата на 9 май 1945 г., са Украйна и Полша. Жалкото е, че и двете страни са славянски и са дали огромни жертви по време на хитлеристката окупация във ВСВ. А страшното е, както твърди руският специалист по мозъка проф. Сергей Савелиев, че придобитите инстинкти, чрез пропагандата и особено в учебниците през годините на прехода,

започват да определят поведението на цели поколения

и те трудно могат да бъдат променени с демократични процедури. Най-ярките примери са германската и съветската младеж, изнесли великата битка всяка от своите позиции по бойните полета  през миналия ХХ век.

В днешно време, с придобитите си инстинкти, цяло поколение млади украинци и поляци изглежда са напълно загубени за славянска солидарност. Отричайки ролята на руския народ те стават „tabula rasa“ (чиста дъска – бел.ред.) за историци-соросоиди, които продължават Студената война, пренаписвайки историята с изключителен цинизъм. Едните премахнаха паметника на маршал Жуков в Харков, на човека подписал на 9 май 1945 г. капитулацията на Германия във ВСВ. Другите отбелязаха годишнината от освобождаването на зловещия концлагер Освиенцим, който е на територията на Полша, без да поканят представител на руската армия, освободила концлагеристите.

След Освобождението от турско робство, което според русофобите си било само руска имперска политика, софиянци, насъбрали достатъчно ненавист към петстотин годишното робство, използвали за повод гръмотевични бури и след някои от тях броят на минаретата в града намалявал. Обяснението било, че причината са паднали върху тях мълнии. Тази балканска хитрост от времена, когато договори за съхраняване на паметници на културата не са били сключвани, с безподобна наглост е приложена от кмета на 6-ти район в Прага Онджей Коларж. Той използвал обявеното извънредно положение заради психозата с коронавируса, което забранява събиране на повече от трима граждани и разпоредил демонтирането на паметника на маршал Иван Конев, избягвайки директния сблъсък с гражданството и поколението, което пази спомена за май 1945 г., когато прославеният маршал запазил „Златна“ Прага от разрушаване. Няма да коментираме наглостта на г-н Коларж, който едва ли знае заслугите на ген. Конев за собствения му град. Но защото още древните са казали, че неблагодарността е най-презрения грях, ще се опитаме накратко да му припомним заслугите на изтъкнатия военноначалник.

В дните преди капитулацията на Германия, в района на Прага действа боеспособна 900-хилядната групировка на армиите „Център“ под командването на фелдмаршал Фердинанд Шьорнер. На 1 май Сталин заповядва на 1, 2 и 4-ти Украински фронтове провеждането на настъпателната Пражка операция, която е подготвена за една седмица.

Драмата започва на 5 май 1945 г., когато в Прага избухва народно въстание срещу немските окупатори. Организаторите обаче разчитат на помощта на дивизията на власовеца ген. Сергей Буняненко (16 000 бойци) от РОА. На 6 май Чешкият национален съвет отправя молба за помощ към командването на РОА, което откликва и дивизията се присъединява към въстаниците, които разчитат, че американците ще превземат Прага. Янките обаче

отказват, спазвайки договореностите от Ялта сключени между тримата големи.

На 8 май, Чешкият национален съвет отправя по радиото молба за помощ към Съветската армия.

Съветското командване обаче поставя условие враговете от Руската Освободителна Армия, съставени от съветски пленници преминали на немска служба, да не са на пътя им. На танковете на РОА пишело: „Смърт на Хитлер! Смърт на Сталин!“ Положението е повече от драматично и на 8 май Чешкият национален съвет заповядва на воюващите „храбро с тях власовци” да напуснат Прага в западно направление. С това окончателно пропадат всичките надежди на моралните капитуланти от РОА за смекчаващи вината обстоятелства.

Ударът на 1, 2 и 4-ти украински фронтове, както и подразделенията на чехи, поляци и румънци, е неотразим. Безпримерен е и героизмът на войските на маршал Конев, които изминават 200 км, готвейки се за щурма на Берлин, за да могат да помогнат на въстаниците в Прага. Нещо повече, маршал Конев заповядва  в последното сражение да не се използва тежко въоръжение. Така

Прага и нейните исторически паметници, са запазени от разрушаване,

което е практика, без изключение, на отстъпващите германски войски.

На 9 май, гражданите на Прага възторжено посрещат войските на маршал Конев, на когото заради воинското великодушие е присъдено званието "Почетен гражданин на Прага." През 1980 г., по случай 35-та годишнина от освобождението на столицата на Чехословакия, е издигнат паметник на маршала, когото чешките антифашисти уважително наричали Иван Степанович. Но нали е казано, че не остава добро ненаказано! 40 години след построяване на паметника чешки политик, през главата на президента и без да се допита до гражданите, се решава  на тази отвратителна постъпка. Аргументът за събарянето вече не е оръжието, като на смешниците в София, защото маршалът държи в ръката си люляков букет, с който са го посрещали в онези паметни пролетни дни на 1945 г. Синът на посланика на Чехия в САЩ и настоящ кмет на Прага-6, измислил друго. След като вандалите, обливали няколко пъти фигурата на маршала с розова боя, и също както в София никой не ги наказва, пан Коларж обявява: „Ами генералът беше без маска. А всички са равни пред закона.“ Дебелашка шега, която едва ли ще го оневини пред Следствения комитет на Руската федерация, възбудила наказателно дело срещу него по чл. 3 от НК на РФ „За оскверняване на символите на войнската слава на Русия, извършени публично“. Впрочем, само преди дни пан Онджей Коларж  си осигури своите нови „5 минути слава”.  Той обяви, че е поставен под закрилата на съответните служби в Чехия, заради пристигането на руски агент, който имал задачата да го отрови с мощната отрова рицин. Дмитрий Песков, говорител на президента Путин, обаче нарече обвинението „фейк” и го определи като „поредната скалъпена история”.

Но и това не е всичко. В настъпилата параноя г-н Коларж не е сам. Оказа се, че и на кмета на Прага - пан Сденек Гржиб, се привиждали лица, които го следят, и за което той бил написал доклад, а службите веднага са го взели под охрана. Той на глас се усъмнява, че провинението му пред Москва, било заради преименуването на площада пред Руското посолство, който вече щял да носи името „Борис Немцов”.

Вижда се, че всичко е скроено според мерките и мащабите на истерията по случая Скрипал и Паликовски. Щедро платената и насърчавана епидемия от русофобия изглежда е заразила внуците на някогашните борци срещу фашизма и явно няма да престане. Политическото пространство в Източна Европа е заето от нови хора, родителите на които преди промените, са били лоялни и дори предани служители на социалистическата държава, а най-често и на самата комунистическа партия. Внуците, в по-голямата си част, не реагират гневно на оскверняването на паметта на дедите си и предпочитат банковите среди и специфичния шум на зелените банкноти. Ако в България си имаме Янчулев, Бакърджиев, Гърневски и опозорилият се Борис Бонев, в Чехия – соросоидът и активист на дясната партия ТОВ Онджей Коларж, за поляците да не говорим, очевидно е, че без съответни мерки няма как да се мине.

Надигащият се фашизъм трябва да бъде спрян.

Още в 1987 г. поляците, при мълчаливото одобрение на перестроечна Москва, премахнаха паметника на маршал Конев в Краков, и  го преместиха в родната му област, гр. Киров (Русия). Тогава този "успех" отключи изглежда опасната тенденция за безнаказаност. И ако някога думите "неблагодарни хора", изречени от прославения маршал Рокосовски при напускането му на Полша, след като е бил там министър на отбраната в продължение на 10 години, биха били взети като предупреждение, може би сега нямаше да се обръщат в своите братски могили онези 600 000 съветски войници, положили кости за полското освобождение.

Има и нещо, което младите не знаят. Холокостът през ВСВ отнема живота на 6 млн евреи в Европа, но една значителна част, над 1 милион, са унищожени не от фашистите, а от самите поляци. За първенство в този стандартен антисемитизъм спорят и естонците, както и кресливите "патриоти" на Порошенко, вдъхновени наследници на „демократа” Степан Бандера.

През юни 1941 г. 1/3 от въоръжението на Вермахта, е произведено в Чехия. Така че и тук, както и на много места в Европа, има остатъци от идейното наследство на синеоките рицари, които ще продължават да „оправдават фашизма“, за сметка на руските хора, без да признават собствената си вина.

Чест прави на президента на Чешката република Милош Земан, че взе страна в разразилия се скандал. Той заяви:

„Маршал Конев е заслужил мястото си в Прага. Тези, които събарят скулптурата на човека освободил не само Прага, но и Освиенцим, не са постигнали нищо през живота си. Тези, които се сражават с паметници, са страхливци”.


 


Страница 8 от 364