Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

АБОНАМЕНТ 2021

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

Тече абонаментната кампания за новата 2021 г. Ако ни вярвате, ако не сме ви разочаровали – подкрепете ни! Неизпълнената задача от миналата абонаментна кампания – 1000 годишни абонамента, остава. И фронтът, повече от всякога, очаква вашата подкрепа. Не само защото заедно ще бъдем по-силни, а защото, за да пребъде България, никой не бива да остане безучастен в битката на истината с лъжата.

Разпространението на вестника, по независещи от нас причини е ограничено. Вие отдавна знаете защо. Абонаментът е все още най-сигурният начин, че духът на „Зора“ не може да бъде сломен. Докажете тази истина!

Във всяка пощенска станция, до 14 декември т.г., може да осъществите вашата подкрепа за вестника.

Каталожният номер на „Нова Зора“ е 311.

Цената за един годишен абонамент от 52 броя, е 52 лв.

Приемат се абонаменти  и за един, и за три, и за шест, и за девет месеца.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете го и го разпространявайте.

За абонамент можете да се обърнете и към офисите на ДОБИ ПРЕС, с които редакцията на „Нова Зора“ има договорни отношения.

Можете да се абонирате и чрез пощенски запис за избрания от вас срок на адрес: София 1377, ул. „Пиротска“ 3, за Минчо Мънчев Минчев. Особено е важно да бъде изписан адреса и името на получателя, както и телефон за обратна връзка.

Допълнителна информация може да получите на тел. 02 985 23 05;  02 985 23 07, както и на мобилни телефони: 0879 140 122 и  0894 66 49 00.


 

ЗАЩО ЗОРАН ЗАЕВ ПЛАШИ С АМЕРИКА?

Е-поща Печат PDF

Отговорът на този въпрос се крие в топлата връзка на скопските „началници” с милиардера Джордж Сорос и неговия син Александър Сорос


Не, няма нищо случайно. Нито пък иде реч за някакво ненадейно струпване на насочвани обстоятелства, на странни явления и фатални зависимости. В никакъв случай не става дума и за т.нар. световна конспирация (толкова модна напоследък!). Още с появата на държавата Македония върху картата на Балканите, скандално известният мегаспекулант Джордж Сорос насочва своя поглед към тази малка, но апетитна територия. Но защо  пък непременно Македония? - би запитал някой. Ами така - защото в  Македония…

Пари, пари и пак пари

Още през 1991 г. Джордж Сорос решава да стъпи върху изпадналата в геополитически колапс Югославия. Временно го спира започналата война, но той вече си е направил сметката за отделните републики. Още от 1992 г. създадената от  финансиста  фондация „Отворено общество” налива в Македония близо 100 млн. долара. От тази сума 9 млн. долара са предназначени за „поддръжка на плурализма в медиите и свобода на словото, обучение и  обзавеждане  на журналистите, както и помощ за финансиране на  независими медии”. Още с настаняването си в новата държава, фондацията изгражда около 20 неправителствени организации. Успоредно с това тя развива „специални отношения”  с  партията на  бившите комунисти - СДСМ. Преценката на Сорос е, че те ще бъдат по-податливи за осъществяване на замисления от него „демократичен проект”.  Интимната идея на американския милиардер е да превърне бъдещата минидържава в образец на… мултиетническа „демокрация”. За тази цел през следващите години той започва осъществяването и на своята  „хуманитарна” програма. През  1993 г. дава на Македония личен заем от 25 млн. долара. По линия на Соросовата фондация са осигурени  още 36 млн. долара от САЩ, Франция, Швейцария и ЕС за т.нар. „развойни инициативи”.

Колко струва един премиер?

Не е никаква тайна, че на 1 юни 2017 г. „социалдемократът” Зоран Заев  идва на власт чрез т.нар. „цветна революция” в Македония, организирана от „дейците” на Джордж Сорос в новата минидържава. Според гръцкия вестник „То вима” именно Сорос е прокарал пътя  на Заев към властта. В своя коментар журналистът от вестника Лефтерис Харалампопулос смята, че съвременната дипломация се води не само от държавите, но и от частни лица, които имат решаваща роля при избора на управници и политици. Излиза, че мозъчните тръстове в САЩ, които определят външната политика на страната, отдавна зависят от частни донори на неправителствените организации (НПО) и корпорации.

Така през 2017 г., шестима сенатори отправят запитване до бившия държавен секретар на САЩ Рекс Тилърсън - защо правителствената агенция USAID дава големи суми на фондация „Отворено общество” в Скопие? По-конкретно, че между 2012-2016 г. фондацията е получила 4,82 млн. долара, които е използвала „съвместно” с бившия посланик на САЩ Джес Бейли, за да бъде свален тогавашният  премиер Никола Груевски. Сиреч, да бъде „избран”  за  нов премиер на Македония Зоран Заев.

Отличници  в  частната…  „дипломация”

На  26  януари 2018 г., в рамките на Световния икономически форум в Давос,  Зоран Заев се среща  със Джордж Сорос и неговия син Александър Сорос. Тази среща остава тайна за скопските медии. Отразена е само в интернет портала на правителството. В  публикуваното експозе за разговорите, щедро се леят банално известните  клишета за „ценностите на демокрацията”,  „защитата  на човешките права”, върховенството на закона” и пр. „Хип-хип, ура”, и нещо много важно и съществено: новото лице на Република Македония  ще се гради върху концепцията на… „Отворено общество”. И още: македонското правителство и вездесъщият г-н Сорос, ще развиват „демократичния капацитет” на обществото, а също така  - възможностите за „нов бизнес”  и  „преки инвестиции”. Сиреч, нещо като манна небесна, която ще се излее във водите на Вардара.

Двайсетина дни по-късно, на 18 февруари 2018 г., по време на т.нар. Мюнхенска конференция по сигурността, соросовите възпитаници - министърът на външните работи на Македония Никола Димитров и министърката на отбраната Радмила Шекеринска, се срещат със своя щедър попечител и неговия син. Една вълнуваща среща, която е запечатвана на фотокадър за бъдните „демократични” поколения.

На 24 януари 2019 г. Зоран Заев, отново в Давос, се среща за пореден път с Джордж Сорос. Двамата стигат до извода, че членството  на Македония в НАТО и Европейския съюз е „ключова стъпка  за стабилност  и сигурност на страната и региона”. И още -  изтъкнато е значението на т.нар. Национална стратегия за обществото и  мултикултурализма - небезизвестната идеологическа мантра  на Сорос, която твърде много напомня за известния от времето на соца… пролетарски интернационализъм.

Само броени месеци по-късно, на 10 ноември 2019 г., по покана на Зоран Заев и президента Стево Пендаровски,  в Охрид пристига със своя частен самолет на „работно” посещение Александър Сорос-син, вицепрезидент на „Отворено общество”. Специалният гост е посрещнат на  летище „Свети апостол Павел”  от въоръжена до зъби полиция, след което е  настанен  в престижния хотел  „Юник”. Нещо, което станало повод скопски  медии  да се усъмнят, че иде реч за тайна среща на Заев и Пендаровски  със сина на световно  известния  борсов играч. Новинари твърдят, че на срещата е била обсъждана злоупотребата със средства от властта, използвани в съмнителни канали, включително за корумпиране на медии и влиятелни личности. Любопитно  е, че след приключването на срещата, в своите  фейсбук профили, Заев и Пендаровски са публикували снимки със Сорос-младши и текст, в който се твърди, че те са си прекарали времето „прекрасно”.

Два дни по-късно, на 12 ноември 2019 г., по време на т.нар. Парижки мирен форум  във френската столица, Стево Пендаровски се среща отново с Александър Сорос. Този път по време на „продуктивната” си среща той е бил информиран за „текущите програми на „Отворено общество” за региона”...

Тази интензивна  „дипломация” на скопските ръководители подсказва, че те са заложили яко  на  Соросовата  карта, чрез която се надяват да си осигурят подкрепа за своето членство в ЕС. Това „постижение”  на гъвкавите македонисти от Скопие, като че ли най-лаконично е синтезирано във фейсбук профила на министърката на отбраната Радмила Шекеринска, според която  Джордж Сорос  вече е… победил  в  Македония.

И то каква победа - броят на неправителствените организации в  мултикултурната държава през последните години вече е набъбнал на 94! В тяхната програма освен социалните дейности, грижата за правата на жените и ромите, антикорупцията и реформите в правосъдието, е включено още всеобхватното сексуално възпитание, приложението на джендър-идеологията и пр.

Сорос дал 28 млн.долара за  кампанията на Джо  Байдън

Тази новина съобщaва  авторитетното издание „Politico” в броя си от 10 април 2020 г., в който се  известява, че още в началото на годината финансистът филантроп Джордж Сорос е похарчил 28, 3 млн. долара  за изборите за  президент на САЩ. От публикацията става ясно, че през януари и февруари  м.г.  той  е дал милиони долари, с  които да „подпомогне” предполагаемия (тогава!)  кандидат на Демократическата партия за президент Джо Байдън и парламентарната група на партията  в Сената на САЩ за спечелване на изборите.

От своя страна американският  седмичник „Canyon News.com” в броя си от 16 август 2020 г. съобщава любопитната подробност, че на 11 август с.г. синът на мултимилионера-филантроп и основател на „Отворено общество” -  Александър Сорос, е подкрепил  в Twitter Камала Харис, за да бъде избрана като  кандидат за вицепрезидент на Демократическата партия на бъдещия президент Джо Байдън. След като публикува въпросната новина, изданието припомня факта, че докато е била генерален прокурор на Калифорния Камала Харис е осигурила чадър за банката на Джордж Сорос - Mnuchin and Soros’ OneWest bank  срещу обвинение  в измама през 2013 г., без да посочи  оправдателна причина за това. По този начин нарушенията на възбраната са оставили  хиляди собственици на жилища с известия за изселване.

Щатите  щели да  трошат български кости

По всяка вероятност изборът на Джо Байдън и Камала Харис  за лидери на новата американска администрация е отключил агресивната самонадеяност  на Зоран Заев и останалите „началници” в Скопие. Така поне може да се предположи, като се наблюдава поведението и се анализира лексиконът на  северомакедонските ръководители, които напоследък стават все по-дръзки и безцеремонни. Самият Зоран Заев, след българското вето срещу приемането на Северна Македония в Европейския съюз,  не престава да сипе заплахи по адрес на България. Блокадата срещу членството на Скопие в ЕС била „заплаха за европейските ценности” - обявява  той безапелационно (22.11.2020 г.) Ветото било „засилвало евроскептицизма” (21.01.2021). То застрашавало дори „антифашистката идентичност” на Северна Македония(!). Съвсем наскоро, пак Заев заяви, че българската позиция била… „анахронизъм”.

Неотдавна агенция „Фокус” (10.02.2021 г.)  съобщи за агресивно откровение на северомакедонския премиер, който в своето тясно обкръжение  е заявил, че „Спасот на македонизмот е што сега Америка ќе крши бугарски коски". Сиреч: „Спасението на македонизма е, че сега Америка ще троши български кости”. По всяка вероятност самият Заев много лесно може да се отметне от своите думи. Правил го е неведнъж и нищо няма да му попречи  да го направи и сега. Но ако не нещо друго от тези негови думи може да се разбере с какви чувства е зареден спрямо страната ни „приjaтелот на Бугариjа”. Освен това, че и той не изостава от идеолога на модерния „македонизъм” - лидера на ВМРО - ДПМНЕ Християн Мицкоски, който възнамерява да  превърне тази сърбоманска  доктрина  във верую на всички  етноси в Северна Македония. Оказва се, че самият  Зоран Заев се е нагърбил с още по-непосилна задача  …спасяването на македонизма чрез „трошене на бугарски коски”.

Ако в  САЩ четат добре…  събитията

Съвсем наскоро посланичката на САЩ в Скопие г-жа  Кейт Мари Бърнс, по повод обсъждането на т.нар. План за действие между Македония и България,  в интервю за популярния скопски телевизионен  Канал 5 заяви, че „САЩ са разочаровани от факта, че България е решила да блокира началото на преговорите за членство на РСМ в Европейския съюз”. Според посланичката българското вето било причинило „щети на няколко нива”. Освен всичко останало то било породило „обществено съмнение към доверието в ЕС”. Според Бърнс, решението на двустранните въпроси следва да стане в отделен диалог между двете страни. Иначе САЩ щели да продължат да подкрепят Македония за започване на преговори с ЕС. Нещо, което означава, че без да трошат български кости Щатите могат в определен момент да   извият  ръцете на България, за да я принудят да отстъпи от своята позиция спрямо членството на Северна Македония в ЕС.

Добре, но когато американската администрация прилага своя   натиск срещу България,  би следвало поне малко от много да познава  „историята на въпроса”. Например тази подробност, че възникването на днешната държава Северна Македония е резултат от титовисткия експеримент за създаване на нова югославска идентичност със …„самоуправляващи се нации”. Една идеологическа измислица, довела до рухването на балканската мегадържава в резултат на възникналата „криза на идентичността”.

Така че България няма проблеми за двустранно  решаване със

Северна Македония. Проблемът е в продължаващата криза на националната, историческата, културната и политическата идентичност на новата държава, който следва да бъде решен, преди тя да бъде приета в ЕС. Това предполага откровен обществен диалог, чрез който да бъдат преодолени титовистките идеологически фалшификации и стереотипи, включително насажданата с десетилетия българофобия и фалшиво високомерие спрямо страната ни. В противен случай „силовото” приемане на Северна Македония в ЕС ще означава в него да бъдат заложени потенциални конфликти с непредвидими последствия, включително за Балканите.

*  *  *

Излишно е да коментираме сервилността  на северомакедонските ръководители спрямо филантропа Джордж Сорос и неговия син. Както се казва в подобни случаи - целта оправдава средствата. Остава все пак надеждата, че държавата САЩ не е само Джордж Сорос.


(По материали от български и чуждестранни издания и Интернет сайтове )


 

ИСТОРИЯТА НА ОСМАНСКАТА ДЪРЖАВА

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 47


След продължилия пет години поход, доволен от резултатите от начинанията в Европа, Мурад се оттегли на почивка в Азия. По това време докара на длъжността везир казаскера (върховния кадия – б.пр.) Чандарлъ Кара Халил. Тази висока длъжност бе незаета от 10 години насам, но след това никога не остана вакантна. Помни се, че Чандарлъ е изобретателят на организацията на еничарството и на постоянните армии. След Осман, по време на дълго продължилото султанство на Орхан, той бе поел длъжността кадия. От десет години насам толкова грижливо бе прилагал законите и уставите на Мурадовата армия, и толкова добре бе съумял да съхрани реда и подчинението, че в края на тази служба падишахът го бе сметнал за достоен за везирска титла, най-голямата след него самия. Този известен старец ръководеше още 18 години държавните дела с титлата Хайреддин паша и с рядко виждано умение. Хайреддин паша е личност, с която са свързани важни исторически спомени. Макар произходът на неговата фамилия да е неясен, за първи път той бе спечелил званието садразам (велик везир – б.пр.). И тази длъжност бе останала за неговата фамилия до завладяването на Истанбул. Що се отнася до Лала Шахин, когото султан Мурад бе избрал за бейлербей на своята европейска провинция, той направи Пловдив свое местожителство. Този град и местността му бяха дадени като имение. От там постепенно бе завзел всички проходи на Балкана и в полето на Чамурлу бе надвил сръбския крал и неговия съюзник, българския крал. След като завладя Кюстендил (774/1372),  султан Мурад се бе завърнал в Бурса. Известен с многото си минерални бани, с дванадесетте си серни извора, покрити с бляскави кубета, с каналите, разпръскващи питейна  вода до всички страни на града, и с градините си, напоявани от реки, слизащи от планината, Кюстендил привличаше вниманието и като място, в което напоследък се сечаха златни и сребърни пари. Султан Мурад бе преминал в Европа, за да получи ключовете на този град от ръката на българина Константин (Велбъждски – б.пр.). При условието да бъде освободен от всякакъв данък, Константин бе дал ключовете на падишаха (773/1371).

През 776/1373 г. султан Мурад почувства необходимостта още веднъж да излезе на поход, защото командирът на Визе бе съобщил, че ромейските защитници на крепости по бреговете на Черно море са започнали да безпокоят страната. След като новосъбраната войска от Азия се съедини със силите в Европа, командвани от Лала Шахин, султанът пое на път към градовете Чатал Бургаз (на един или два дена отдалечение от Истанбул) и Инджигез. Без да се наложи да воюва, Мурад завзе всеки един от двата града, след което отиде пред крепостта Аполония в каазата Инджигез. Продължилата 15 дни обсада без малко щеше да остане без резултат, но в това време една част от стената на крепостта, рухвайки, отвори пролука на османската армия. Понеже бе научил хубавата новина, докато се подпираше на, или седеше под един чинар, от тогава падишахът нарече това дърво „Щастливият чинар”.

Османската история свързва със завладяването на Аполония и използването на украсените с бродерия калпаци, наречени „юскюф”. Тези извезани калпаци са били отделни за придворните офицери и е станала ясна формата на тюрбаните, нахлузвани от падишахите. Когато обсаждащите крепостта се изтегляли от Аполония с много златни и сребърни трофеи, Мурад видял, че един от войниците си е сложил на главата и под калпака един тас, но не успял да го скрие изцяло. Затова, като извикал войника при себе си, укорил го че се опитва да скрие нещо ценно, чиято една пета под името „ганимет” (военна плячка, трофеи – б.пр.) принадлежи на хазната. Но тази форма на каска („серпуш” – шлем б.пр.) се харесала на падишаха. Освен че оставил таса на войника, за спомен от тази случка наредил занапред гвардейците и офицерите да носят калпак, обшит със сърма. Облеклото на Мурад не беше разкошно. Дотогава той обличаше червен кафтан и джубе от тъкани, направени във фабриките на Гермиян. На главата си увиваше бял тънък плат, направен пак в същия район, но после смени шапката си. Позлатените шлемове на главите на гвардейците на падишаха, които носеха в ръце като оръжие маждраци и бяха наричани „Пейк” („Сателит”), са спомен за укриването на таса от спахиите пред стените на Аполония.

Султан Мурад тръгна към Ниш, едно от четирите най-укрепени места на Византийската империя и център за съобщения (777/1375). Ниш падна след 25 дневна обсада, след което Лазар поиска мир. Искането му се изпълни, при условия да изпраща всяка година на султана по 1000 либри сребро и 1000 конници (778/1376). Същата година Мурад прояви благосклонност и за мир с Шишман. И той, за да се отърве от даването на данък, даде дъщеря си (сестра си – б.р.) на винаги надделяващия падишах. Накрая се сключи мир: синът на Орхан можеше вече да почива. Зимата той прекара в Одрин, новия държавен център. Без грижа и без война, в продължение на шест години Мурад се занимаваше с вътрешните дела на държавата. Оправи се организацията на армията; достигна зрялост способът раздаване на тимари на спахиите и организацията на войниците, един вид войска за свръзка. Разделянето на имотите на войската на тимари и зеамети се обвърза с някои правила.

За да се отличават от другите знамена на исляма, за знамената на спахиите се избра червеният цвят. Пророкът бе харесал за знаме цветът на слънцето (жълтият). Фатимидите бяха взели цвета на земята (зеления), Емевилер – цвета на деня (белия), Аббасидите, за да бъдат обратно на Емевидите – цвета на нощта (черния), а османлиите приеха цвета на кръвта. Небесно синият, толкова почитан от софите в Иран, от много векове бе цветът, харесван от избрани служители на византийския дворец и държава. По времето на  османлиите към този цвят не се проявяваше никакъв интерес, той беше отделен за чехлите и шапките на Мусевилер. Сформираната от Мурад войнишка дивизия бе един военен отбор, съставен от християни, поданици на падишаха, които по време на поход се използваха в различни служби. Да чистят яхърите, да гледат конете, да бутат (смазват) каруците – това бе тяхната работа. В замяна се освобождаваха от всякакъв вид данъци. Тимурташ, избран за бейлербей след смъртта на Лала Шахин, бе проявил голямо старание в тази организация.

Както в дните на сражения, така и в мирно време, едничката цел на Мурад бе да продължи завоеванията в Европа и Азия. Поради това поиска  синът му Баязид да вземе дъщерята на господаря на Гермиян. Една такава женитба твърде много подхождаше на желанията на падишаха, защото младата принцеса носеше като чеиз на мъжа си най-хубавите места на своя баща.

Мурад изпрати да съобщят предложението му на Гермияноглу кадията на Бурса Ходжа Ефенди, санджактарът (знаменосецът – б.пр.) Аксунгур, синът на Самса Чавуш, чавушбашъ Тимурхан, съпругите на кадъ ефенди и на санджактара и дойката на Баязид. И  добави към тях една  фърка (дивизия) от 1000 души. Беят на Гермиян посрещна много добре пратениците на падишаха, показа уважение. Изпращайки дъщеря си, той натовари своя емирахуру (началник на конюшнята – б.пр.), отивайки с принцесата, да й държи стремето. Това лице остана в двореца на Мурад и длъжността на емирахуру продължи да се заема вътре в неговата фамилия. Церемонията по задомяването и угощението се извършиха с невиждан до вчера в Бурса разкош. На сватбата присъстваха и посланиците на бейовете на Айдън, Ментеше, Кастамону и Караман, както и на султаните на Сирия и Египет. Според обичая, всички бяха донесли скъпи дарове, съставени от арабски коне, платове от Искендерие (Александрия) и от ромейски пленници. Само Евренос бей бе поднесъл най-красивия ромейски младеж и сто пленници, подбрани от дъщерите му. Десет от тях носеха златни чинии, пълни със златни дукати, а други десет – сребърни чинии, напълнени със сребърни пари. Останалите носеха десет легена от злато и сребро, емайлирани чаши и тасове, шишета и малки чашки, украсени със скъпоценни камъни. Тези подаръци, които, поради това, че при омъжването на принцесите над главите им се хвърляше злато, бяха наречени „сачъ” (дребни монети или цветя, хвърляни с шепи в деня на сватбата –б.пр.), се поднесоха на етажа на султан Мурад. Падишахът даде на Евренос конете и платовете от Египет, а ромейските пленници на египетския султан и така показа своята щедрост. А даровете на азиатските бейове раздаде на учените и шейховете.

Като чеиз булката донесе ключовете на градовете Егригьоз, Тавшанлъ, Симав и Кютахя. От тези, несъмнено най-важният бе Кютахя. От дълги години той бе станал център на провинция Анадол и жилище на бейлербея, който е валия на Мала Азия.


В този град, прочул се със своите джамии и хамами, привлекателен с разнообразните си плодове, минерални бани и места за развлечения, са израснали прочути учени и поети.

Така женитбата на Баязид подчини на Османската държава и някои обширни и богати земи. Само че всички тези неща не ставаха пълно осъществяване на желанията на Мурад. Той искаше още да разшири своята страна, да властва по-надалеч. Принуди бея на Хамид или (окръг Хамид) да му продаде всичките си земи между Текке, Гермиян и Караман. Горкият бей, боейки се от това, че султанът е в Кютахя, загрижен да може да запази малка част от земите си, той изостави шестте си града. Те са: Сейдишехир, Акшехир, Испарта, Ялвач и Караагач. Трима от десетте бея, разделили си с Осман земите на селджукските владетели, видяха властта им да се узурпира от страна на Османската държава: беят на Кареси, господарят на Гермиян и принцът на Хамид. Те бяха лишени от своите страни: първият – със завоеванията на Орхан; вторият – с омъжването на дъщеря му за Баязид; третият – с продажбата, към която го беше принудил Мурад.

През първите три години на мирния период, от който се възползва Мурад, на мястото на тези три малки държави, по границите на някогашната Селджукска държава възникнаха три нови бейлици. Те живееха срещу османлиите, запазвайки своята независимост и едва век и половина след появата им техните земите са могли да бъдат прибавени към Османската империя. В тези нови държави са султанствали три фамилии, които са: Каракоюнлулар - в района на Диярбакър; в  санджака Мараш  - Дулгадър Огулларъ и в Адана – Рамазан Огулларъ.

По това време Тимурташ осъществяваше нови завоевания. Дошъл беше в Македония и се бе разпрострял до границите на Арнавутлук (Албания). В този промеждутък бе завзел градовете Манастър (Битоля), Пирлипа (Прилеп), Ищип (Щип). Докато той опустошаваше местата отвъд планината Егрису, главната сила на османската армия, под командването на сина на Балабан бей, Индже Балабан, обсаждаше София. Няколко години София се противопоставяше на всички опити на Индже Балабан. Когато вече се беше изчерпало търпението на обсаждащите, една добре замислена клопка отвори вратите на крепостта за османлиите. Един много красив младеж на име Узунджа – Севиндик, влизайки в града се държеше така, сякаш е станал християнин и успя да уреди да го приемат при командира като доганджия (соколар). Веднъж, използвайки удобния момент, свали от коня господаря си, който бе излязъл на лов извън града. После успя да го върже върху животното и като пленник го откара в щаба на османската армия. Накрая докара горкия командир вързан под стените на крепостта. Народът, който и без това бе подтиснат, като видя това, рухва съвсем. Реши се градът да се предаде и така ключовете му се дадоха на турците (784/1382).

От превземането на Одрин насам, приятелството между Мурад и Йоан Палеолог не беше отслабнало. Основната причина за това бе доброто отношение на Мурад, най-силният от тези двама владетели, противници и съперници един на друг. Защото своите завоевания султанът бе разширил много повече с територията, намираща се в ръцете на сръбския, българския и влашкия принцове, и на няколко бунтовни ромейски командири, обявили независимост, възползвайки се от слабостта на Империята, отколкото със земите на самата Византийска империя. Същевременно Йоан Палеолог, след като без никакво оплакване изтърпя бремето на седем годишния мир с врага на християнския свят, султана, подписа споразумение с Папа Урбан V. Надяваше се да се възползва от това, понеже по това време, вместо да бъде съюзник на Мурад, сякаш много повече се подчиняваше на неговите заповеди.

С това споразумение Папата обещаваше на Палеолог да му помогне с 15 платноходки, 1500 конници и 1000 стрелци. Императорът отиде в Рим и се подмаза на Папата. Целуна земята пред него;  дори, целувайки ръката и краката на Папата, поведе за юлара и катъра му. Но всички тези неща не стигнаха, за да му осигурят очакваната помощ. Макар веднъж папата да поиска относно Йоан Палеолог да се задействат усилията на краля на Франция и другите западноевропейски владетели, това не стана. Когато императорът се връщаше в Константинопол, минаваше през Венеция. Там едрите търговци на този град, които му бяха дали пари назаем, поискаха да си плати дълга. Заради едно решение на Сената, императорът, който нямаше в ръцете си достатъчно пари, изпадна в положението да не може да напусне територията на Венецианската република. Накрая едва се отърва от ръцете им.

Император Йоан Палеолог, който си даде сметка, че пътуването му до Италия ще породи печални последици, разбра че вече не може да се съизмерва с турците. За да махне от главата си бурята, която можеше да породи разгневяването на султана, щом се върна в Истанбул, той изпрати на падишаха третия от четиримата си сина, Теодор, и помоли да го приемат в османската армия. Тази постъпка даде резултата, на който императорът се надяваше: султанът му опрости опитите да се съедини с християнските началници и отношенията между двамата владетели отново се оправиха.

Този син на Йоан Палеолог след известно време бе привикан от императора и изпратен да завземе земите, останали на Византийската империя след смъртта на наследниците на Кантакузин. Пак по това време, отнемайки от големия си син управленските дела, императорът ги даде на сина си Мануил, до тогава управител на Солун. Андроник се засегна от този избор, намисли да си отмъсти и намери у Мурадовия син Савджъ духовно сходство със самия него. Веднага между тях се очерта една близост: и у двамата имаше вътрешно желание да се противопоставят на бащите си.

Във време, когато султан Мурад се занимаваше с потушаването на един бунт в Азия, а Йоан Палеолог бе забравил опасното положение на своята крепост, Савджъ, в чиито ръце временно се намираше командването на османските сили в Европа, и Андроник, организираха бунтове срещу своите бащи. Когато узна за това начинание, падишахът поиска от императора да дойде лично при него и да даде отчет. За да покаже, че няма роля в тази работа, Палеолог се обедини с Мурад, който му предложи да тръгнат срещу синовете си. Падишахът премина веднага в Европа и вървя до щаба на метежните принцове. На висок глас, лично предупреди бунтовниците да се предадат. В действителност и войниците на Савджъ се бяха разкаяли и поискаха прошка от падишаха. Савджъ и синовете на ромейските бунтовници с малкото останала при тях войска, си поеха дъх в Димотика, но и там не можаха да се задържат. Изпаднаха в трудно положение поради обсадата и недоимъка и се предадоха. Мурад осъди на смърт своя син, а синовете на ромейските бунтовници бяха хвърлени в Марица от стените на града (787/1385). След напомнянето на императора да накаже сина си, Йоан Палеолог ослепи Андроник с врящ оцет. Ето така бе потушен бунтът, който за кратко време занимаваше управлението на двамата владетели.

Това събитие бе причинило и едно друго, което също заслужава внимание, с оглед на своите последици. Когато Мануил намисли да отнеме от ръцете на османлиите град Серес, близо до Солун, където той бе управител, падишахът посрещна тази измяна, натоварвайки везира Хайреддин паша с превземането на Солун. Като разбра, че собствената му сила няма да може да се противопостави на тази трикратно по-многобройна войска, Мануил изостави града набързо и по море се върна във Византия. Но императорът, за да не ядоса отново Мурад, не призна на сина си право на убежище. Въпреки че Мануил бе поискал да се приюти и в Митилини, и там не беше приет. Накрая, вземайки предвид всичко, се обърна към опрощението и величието на падишаха и надеждата му не остана напразна. Султан Мурад притежаваше толкова високо морално достойнство, че изпитваше наслада от доверието към него от страна на врага. Посрещна Мануил и се задоволи с меки думи да го укори за постъпката му. Мануил призна своята грешка, помоли да му опростят престъплението и падишахът го опрости. Дори отиде по-напред като, изпращайки принца при баща му,  поиска да го приеме добре.

Ето по това време силите на османлиите бяха толкова  големи, а силата на Византия бе толкова слаба, че без позволението на своя съюзник императорът не можеше да отвори вратите на държавния център дори за сина си. Тогава (788/1386) е смъртта на Хайреддин паша, един от най-ценните командири на Мурад, който с последната си победа бе присъединил Солун към османската страна. Хайреддин паша е оставил славата на способен генерал и мъдър съветник. Било сред ромейските, било сред османските историци, най-много документи ни е оставил Халкондил. Между документите, свързани с тази славна личност, този историк разкрива следния разговор, протекъл между султан Мурад и Хайреддин паша.

„Веднъж Хайреддин паша казва на султан Мурад:

- Господарю, за да може да се постигне с вашите армии желаната цел, как трябва да се ръководят военните дела?

Падишахът дава следния отговор:

- Като се възползваш от благоприятните случаи и спечелиш войската с милост и благодеяние.

- Но какво искате да кажете с това да се възползваме от удобните случаи?

- Искам да кажа, че за да постигнеш целта, трябва всяко средство да пресмяташ според различните вероятности, да можеш да ги измерваш и съпоставяш.

След това Хайреддин започва да се смее и казва:

- Природата те е създала с голямо благоразумие, виждам това. Но ако не знаеш предварително какво не трябва да се прави, и когато, съветвайки се сам със себе си не ти стига силата да отхвърлиш едно, а да приемеш друго направление, как ще пресметнеш и измериш тези средства? Когато се вземе решение за нещо, веднага трябва да се изпълни. Един умел командващ трябва да се държи много предпазливо, когато се съветва, но при изпълнението трябва да показва бързина като светкавица. И, начело на армията, да докаже, че притежава храброст, която ще бъде за пример“.

Ето, в рамките на тези разговори между везир и падишах, започна подготовката за завладяването на Византийската империя.

Смъртта на Хайреддин паша бе настъпила, докато отиваше в Йенишехир, който се намираше в земите на Ромейската империя.


Превод: Петко ПЕТКОВ


Следва


 

РАЗНОГЛАСИЯТА В НАТО ПОКАЗВАТ, ЧЕ ПАКТЪТ Е ИЗЛИШЕН

Е-поща Печат PDF

Двудневната среща на високо равнище край Лондон, отбелязваща 70-тата годишнина от основаването на пакта през 1949 г., трябваше да представлява огромно тържество, но вместо това се получи огромен фарс. Въпреки цялата пищност и церемониалност, придавани на срещата от официалния прием на британската кралица в Бъкингамския дворец, тази среща слезе до нивото на кавги, подигравки и удари в гърба. Макар че НАТО обявява за своя мисия „поддържането на мира и сигурността“, спречкванията между натовските лидери демонстрираха една организация, която е във война със самата себе си.

Кулминацията на комедията настъпи когато американският президент гневно напусна срещата преди заключителната сесия след като откри, че съществува видеоклип, показващ други лидери, които му се подиграват за неговите объркани пресконференции. В клипа се виждаше как Джъстин Трюдо (Канада), Борис Джонсън (Великобритания) и Еманюел Макрон (Франция) сиразменят шеги за Тръмп. В отговор Тръмп нарече Трюдо „двуличен“. На следващия ден пресата отрази случилото се със заглавия на първа страница. „Таймс“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след като лидери са забелязани да се смеят“. „Гардиан“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след подигравки от страна на съюзници“. „Файненшъл таймс“: „Разединение опетнява срещата на високо равнище на НАТО“, „Ню Йорк таймс“: „Кавги и несигурност хвърлят сянка върху бъдещето на НАТО“.

Проблемите на НАТО не се свеждат само до стълкновения между отделни личности. Избирането на Тръмп за президент на САЩ само накара да изплуват на повърхността отдавна тлеещи структурни и стратегически напрежения в организацията. Накратко казано, проблемът на НАТО е, че ръководеният от САЩ военен съюз продължи да се разширява без да притежава своя убедителна спояваща цел. Когато беше създаден през 1949 г., четири години след края на Втората световна война, тогава беше провъзгласено, че Атлантическият съюз бил средство за защита на Европа от съветска агресия. Всъщност беше точно обратното. Организацията НАТО беше основана, за да тормози Съветския съюз. Ето защо през 1955 г., шест години след образуването на НАТО, беше създаден ръководеният от руснаците Варшавски договор.

След рухването на Съветския съюз през 1991 г. се предполагаше, че е дошъл краят на Студената война. Но вместо да се саморазпусне, НАТО продължи да се разширява. През изминалите 30 години организацията добави към себе си 17 нови страни-членки, много от които са разположени в близост до границите на Русия. Въпреки своите официални претенции НАТО въобще не поддържа мира и сигурността в Европа. Организацията раздухва опасно напрежение с Русия, което би могло да доведе до гореща война между ядрените сили. Тези дни руският външен министър Сергей Лавров каза, че безразсъдната експанзия на НАТО поставя под заплаха международния мир. Според него организацията функционира като имперска машина за господство не само в евроатлантическото полукълбо, но и в Близкия изток.

Срещата на високо равнище на НАТО край Лондон премина под лозунга за „обновление на съюза“. Посред кавгите и неприязънта този лозунг показва отчаяния стремеж на организацията да определи своето правдоподобно предназначение в съвременния свят. Демонизирането на Русия с абсурдните твърдения, че Москва искала да нападне европейските страни, представлява опит за всяване на паника сред западната общественост.

На срещата си край Лондон НАТО обяви някои свои нововъведения. Генералният секретар на организацията Йенс Столтенберг съобщи пред медиите, че освен, че „защищава Европа“ от Русия, НАТО за първи път определя Китай като свое „предизвикателство“. Освен това той обяви, че организацията гледа на космоса като на поле за своите действия. Всичко това показва, че сега повече от винаги НАТО е инструмент на американския империализъм. Организацията поставя пред глобалните цели на Вашингтон фасадата, че става дума за целите на една общност от държави. Именно това господство на САЩ над европейските държави причинява в голяма степен споровете в организацията. Думите на френския президент Макрон от миналия месец, че НАТО се намира в състояние на „мозъчна смърт“, изразяват нарастващото възмущение сред европейските лидери от - както те считат - арогантния американски надзорник.

Така както ръководеният от САЩ съюз НАТО се разшири на 29 членове, а се търсят и нови държави-членки в лицето на Грузия и Украйна, така се разшириха и неговите военни бюджети. Съвкупните военни разходи на пакта възлизат на над 1 билион долара годишно, което е 20 пъти повече от военния бюджет на Русия и 5 пъти повече от този на Китай. В съответствие с експанзията на НАТО е и увеличаването на натовските войни и на операциите за смяна на режима – от бивша Югославия на Балканите до Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и др. И в тези случаи НАТО служи като фасада на американските незаконни войни, придавайки им видимост на международна подкрепа и законност когато всъщност те са открити агресии в пълно нарушение на международното право. Така само дни преди да започне натовското шоу в Лондон, семейство от 5 души, включително и млада майка, беше взривено и разкъсано на парчета от американски дрон в Афганистан. Продължаващата 18 години война на САЩ в тази страна бива сякаш оневинена и оправдана посредством участието в нея на всички страни-членки на НАТО.

Блокът НАТО е надхвърлил своя срок на годност. Неговото продължаващо присъствие и действия са една от главните причини за това, че международните напрежения между САЩ, Европа, Русия и Китай се засилват, а не намаляват. Но неоправданият милитаризъм на НАТО само ускорява неговото излизане от употреба. Разточителните военни разходи са непоносими и вредни за страните-членки на пакта. А вътрешното възмущение от господстващия Вашингтон води до все повече кавги в публичното пространство. Като не притежава за своя истинска цел поддържането на действителна сигурност, а се ограничава с вяли опити да налага империалистическите войни, блокът НАТО се е отправил към забравата. Ето защо превърналата се в цирк среща на високо равнище в Лондон, посветена на 70-тата годишнина от основаването на пакта, е може би знак за вече настъпилата излишност на НАТО.


 

СВОБОДНИ И РАВНИ ПРЕД ЗАКОНИТЕ

Е-поща Печат PDF

Наред с драматичните събития, които съпровождат Руско-турската война - най-напред светкавичният успех на руската армия, а по-късно загубите при Стара Загора, Ловеч и Плевен, започва решаването на един много важен въпрос - трябва да бъде създадено гражданско управление в освобождаваните български земи. За тази цел още с обявяването на войната (24.IV.1877 г.) към Главната квартира на Дунавската армия е учредена т.нар. Гражданска канцелария. За неин ръководител е определен княз Владимир Черкаски.

Няма да обясняваме защо главнокомандващият на Дунавската армия княз Николай Николаевич и неговият началник-щаб ген. Артур Непокойчицки са в непрекъснат конфликт с Черкаски и защо се отнасят високомерно към българите, които работят под негово ръководство, както и защо самата българска група е разделена на две враждуващи групи - стари и млади. Не бива обаче да отминем най-отговорната страна от работата на княз Владимир Александрович - усилията му и пряката му дейност за практическото въвеждане на българска гражданска управа, при това изборна, във всяко селище още с освобождаването му. Тук именно се корени една от причините за конфликта на Черкаски с редица влиятелни фактори в руската армия и почти пълната изолация на Гражданската канцелария. Князът получава прозвището "утопист" и "вироглав волнодумец", заради демократичните му разбирания, що се отнася до своевременното заменяне на турското управление с българско.

Неговите схващания за демократичност в държавното управление са много по-отдавнашни, още от времето, когато едва 25-годишен, той работи в Тула за освобождаване на селяните от крепостното робство. Преминал през много изпитания, човек с наистина необичайно демократична за онези години биография, Владимир Черкаски изиграва изключително важна роля в историята на новоосвободена България.

Под прякото ръководство на княз Черкаски и на помощниците му от Гражданската канцелария - генералите Анучин, Золотарьов, Домонтович, както и на българите Найден Геров,  Драган Цанков,  Марко Балабанов,  Иван Ст. Иванов и др., са изработени няколко исторически документа. На първо място това са "Прокламацията на Царя-Освободител към населението след преминаването на Дунава" и „Инструкцията за въвеждането на ново гражданско управление”.

Прокламацията е документ, който по важност стои може би наравно с Манифеста за обявяването на войната. Чрез нея се определя освободителната мисия на войната: свобода на българския народ и еднаква отговорност на всички граждани пред законите, независимо от вероизповеданието и народността им.

"Жители на България! - се казва в третия абзац на прокламацията. - Делото на Русия е да създава, а не да руши. Тя е призована от всевишния промисъл да сговори и омиротвори всички народности и всички вероизповедания в ония части на България, дето има да живеят заедно хора от различен произход и от различни вери. Занапред руското оръжие ще опази от всяко насилие всеки християнин; нито един косъм няма да падне от главата някому безнаказано; никому една троха не ще вземе насилствено мохамеданинът или някой друг, без той да бъде тутакси наказан за това. Всяко престъпление ще води след себе си и безмилостно наказание..."

В Прокламацията е обърнато специално внимание и на населението от турски произход:

"...Подчинете се безусловно на законните повеления на ония власти, които ще бъдат назначени, когато дойде моята войска. Изпълнявайте техните заповеди безпрекословно. Станете мирни граждани на онова общество, което е готово да дарува и вам всичките добрини на правилно уреден граждански живот. Вашата вяра ще си остане незасегната, вашият живот, животът и честта на вашите семейства свето запазени."

Последната част от Прокламацията уточнява:

"Там, където отиват напред в страната ви руските знамена, навсякъде на мястото на турските власти ще се постави добро управление. В това управление ще се повикат да заемат незабавно деятелно участие местните жители под ваше ръководство от наредената за това власт; а новите български дружини ще послужат за основа на местна българска сила, предназначена за пазене на всеобщия ред и безопасност..."

Цитирахме части от Прокламацията, защото руското правителство в лицето на Гражданската канцелария не отстъпва от нейните основни положения и не я нарушава, въпреки изключително сложната обстановка, при която е поставена руската армия след опожаряването на Стара Загора от войските на Сюлейман паша, неуспехите при Плевен (до идването на ген. Тотлебен), зверствата на турците при Шипка, Телиш и Горни Дъбник, предизвикали остра реакция сред световната общественост чрез публикациите на чуждестранните военни кореспонденти. В подкрепа на благородството на руската армия и принципността на гражданското управление стоят десетки и стотици факти, от които ние ще преведем само незначителна част.

Почти едновременно с освобождаването на селищата в тях се създавала гражданска управа, в която влизали уважавани и избирани от населението хора. В по-големите градове, наред с българите, се назначавали и руски офицери в качеството им на коменданти. Често се случвало мюсюлманското население да напуска селищата още преди идването на руската армия, което било използвано от някои местни жители за користни цели - ограбване на имущество, физическо отмъщение, насилствено покръстване и други забранени и самоволни прояви. При установяването на такива извращения виновниците са били строго наказвани. Новата гражданска власт се стремяла в повечето случаи да установи пълна законност в селищата и неприкосновеност на личното имущество.

Известният руски военен кореспондент, а по-късно и забележителен писател Василий Немирович-Данченко в наблюденията си от войната (той е бил дописник на няколко големи руски издания), послужили за основа на тритомната му книга "Год войны", която излиза от печат през 1878 г. в Москва, описва редица интересни случки, свързани с установяването на гражданската власт и първите резултати от нейното прилагане. Той се спира не само на турските жестокости, но и на духовното поражение, което войната нанася върху някои български граждани. Губернаторът на Ямбол ген. Духонин наказал българи за кражба на имущество, което принадлежало на мюсюлмани. В Свищовска губерния, управлявана от Найден Геров, била заловена разбойническата банда на някой си Гино Иванов, която ограбвала и тероризирала едновременно населението от български и мюсюлмански произход.

В своите записки "Из прошлого" ген. П.П. Карцов разказва как по време на престоя му в Ловеч през 1877 г. се сблъскал с железните закони на гражданското управление. Губернаторът на града забранил да се използват дървените огради на изоставените турски къщи за печене на хляб от военната фурна, въпреки че стопаните им били избягали. На войниците било определено място в гората, където единствено им се разрешавало да секат дърва. И това става след второто освобождаване на Ловеч от руските войски, когато градът е силно опожарен и половината от населението му зверски избито от турците!

В спомените си за Руско-турската война полковникът от българското опълчение Фьодор Депрерадович разказва за законността, която била спазвана от гражданското управление в Стара Загора при първото освобождение на града от Челния отряд (Преден на ген. Гурко). В кореспонденциите на английските журналисти Макгахан, Форбс (Царят на репортажа), Стенли, д-р Каррик, Добсън и другите им колеги; испанците Де Лом и Пелисер; франзуците Дик дьо Лонле, А. Молховски дьо Белина, Ламот; немците Данхауер, Фон Маре, Хун, Фон Браухич; Бета - за италианците, австрийците, чехите, поляците, американците... и най-вече в подробните информации на специалните пратеници на руските вестници и списания (повече от 40 души), е намерило широко отражение гражданското управление и в частност дейността на княз Черкаски.

Ограниченото място не ни дава възможност да разкажем за репортажите на военните кореспонденти Лев Шаховски, Всеволод Крестовски, Евгений Утин (в писмата си от България той разказва за установяването на гражданското управление в Трявна), за М. Фьодоров, Николай  Максимов, които умело са вплели в информациите си за войната и редица интересни факти за Гражданската канцелария.

Трогателно е описанието на Лев Шаховски за неочакваната смърт на княз Владимир Черкаски в нощта на 18 срещу 19 февруари стар стил (а по нов стил - срещу 3 март) 1878 г. в Сан Стефано от кръвоизлив в мозъка. Каква съдба има наистина създателят на първото свободно гражданско управление на България! Когато официално тя е призната за суверена държава, той умира, за да остане завинаги между първите и най-заслужилите за народа ни руски дейци. Големи са заслугите му и за социалното дело на младата държава, което се изгражда по набелязания именно от княз Черкаски план за дейността на Гражданската канцелария.


 


Страница 8 от 399