Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИЗКУПЛЕНИЕ ЗА ГРЕХА ХАК НИ Е! – ЛЮБА КУЛЕЗИЧ ДА НИ УЧИ НА МОРАЛ

Е-поща Печат PDF

Енчо ЕнчевКогато Люба Кулезич – една сполучлива проекция на "обществен типаж", който руският президент определи като "жени с понижена социална отговорност", започна да се "мята като цветарка" по телевизиите и да раздава безплатно, непоискан от никого морал, веднага се сетих за Херман Гьоринг, който "като чуел за култура и се хващал за пистолета...!“ Не съм гледал телевизионната изява на Б.Б. в шоуто на Слави Трифонов, тъй като по принцип не следя това предаване по чисто естетически съображения.....Не изпитвам обаче кой знае какви съмнения, че "учиндолският шоумен" се е възползвал от случая "и е полегнал на власта"... И то не за друго ,а поради ноторно известният факт, че в условията, в които "виреят" българските медии, случилото се напълно се вмества в актуалният мейнстрийм...Нека да не забравяме все пак,че това са "независимите" български медии,които от всички положения, които заемат най-много обичат "легналото положение".... барабар с "наведеното"...! А иначе, това, че Слави е "обслужил" власта е наистина не просто морално укоримо,но и отвратително за човек,който очевидно има претенцията да е носител на "новият обществен морал"....Прочее, претенция доволно безумна за да бъде подмината от всички българи без психиатрична регистрация с насмешка и снизхождение.... Затова пък получила вота на критично висок процент от българските граждани и то на нарочно проведен национален референдум!... В чисто статистически план, този факт достатъчно обективно указва за съществуването на опасни разрушителни тенденции в масовото съзнание на обществото,породени от, уви, критично високия праг на "опростачването" на българина... В случая, за който става дума бях провокиран от участието на Кулезич в известна "кабеларка", където "фамозната" журналистка с "пяна на уста" сипеше "огън и жупел" срещу учиндолеца... Точно Кулезич,която Кеворкян нарече от телевизионният екран заради фриволното й медийно поведение "уличница" и чийто журналистическа кариера премина изцяло в обслужването на политическите интереси на всякакви политически непрокопсаници и най-вече на националната олигархия,сега да се изправя на "медийният амвон" за да чете морал на другите като нея....? Това вече е меко казано прекалено.... То си е висша форма на нахалство и безочие...

В действителност, нещата са много прости и "войната", която се опитва "да подпали"  Кулезич не е в "полето" на морала...???Както гласеше известна сентенция:"...за каквото и да ви говорят да знаете,че става въпрос за пари" Точно в това е същността и на медийният ажиотаж. Там е заровено кучето. Става дума за битка за преразпределението на огромните "сенчести" финансови потоци,от които на практика се финансира политкоректното поведение на българските медии.... Нещата в случая са сведени до поведението на героя на Илф и Петров, мошеника Щура Балаганов,който не иска да пусне друг мошеник и аферист-Паниковски на територията,която осигурява собственото му криминално съществуване...

Така че да се търси в случая някакъв морален императив би било абсолютна загуба на време и интелектуална енергия...

Другото нещо,което убягва на моралната норма е,че в края на краищата заради битките между мошениците страда обществото.

Нека обаче в случая да приемем страданието,като изкупление за греха ни,че..."пуснахме търговците в храма"!


 

АМЕРИКА СЕ РАЗПАДА: АНАТОМИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА ПСИХОЗА

Е-поща Печат PDF

“От септември 2001 г. страната преживява общонационален нервен срив. Държавата на народа внезапно се счупи, пазарната икономика отива по дяволите и от всички посоки заплашително изниква зловещ враг. Не мисля, че страхът е ефикасен начин да овладееш ситуацията, да отреагираш на реалността. Най-често страхът е просто синоним на невежество”

Хънтър С. Томпсън, гонзо-журналист (субективен стил на журналистическо повествование от първо лице, характерен с преувеличени оценки и груба лексика - б.р.)

Поредната стрелба в един пореден ден на Америка. Или просто така изглежда?! С тревожна цикличност страната е подложена на поток от насилствени действия, които тероризират обществото и дестабилизират крехката екосистема, осигурявайки на правителството чудесни оправдания за “затягане на гайките” и провеждане на още по-авторитарна политика в името на т. нар. национална сигурност. И при мълчаливото съгласие на гражданите.

Например неотдавнашният масов разстрел в малка черквичка в едно малко тексаско градче (Съдърланд Спрингс, на около 60 километра от Сан Антонио. - б.р.).

Самотният стрелец - бивш служител на ВВС, облечен в черно, с изтъркана бронежилетка, опасан с боеприпаси и с маска на лицето, стреля с щурмова винтовка. (Да отбележим тук приликата между формите и тактиката на полицейските щурмови групи за бързо реагиране и военните.)

26-годишният Девин Патрик Кели прекарва една година във военния затвор заради нападение над жена си и детето. Ако изключим семейните свади, Кели - както и много други стрелци в близкото минало, - е определян от познатите си като “добро момче”.

Безредната стрелба на това “добро” момче отнесе живота на поне 26 души.

Президентът Тръмп и губернаторът на Тексас отнесоха стрелбата в графата “психично заболяване”.

Може и така да е.

 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 

ХРИСТО БОТЕВ – ГЕНИЯТ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО

Е-поща Печат PDF

2 юни – ден на Ботев и падналите за свободата на България

 

На този свещен старопланински връх, обвеян с предания и легенди, геройски загива Христо Ботев. Така се сбъдва молитвата, която той изповядва през целия си необикновен живот. Поетът революционер си „найде гроба в редовете на борбата“, умирайки „за правда и за свобода“. Но той остава безсмъртен, защото, както сам е казал, „тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“. Трагичната гибел на войводата, както и черното бесило на Апостола край София, са вечните символи на народа ни.

Оттук, от тези скали и орляци, покрити с „бели кости и със кървав мъх“, започва вторият живот на Христо Ботев – неговият път във вечността. Подвигът му е нашето духовно небе. Той изпълва въздуха на Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, на цяло Българско; слива се с нашите страдания и борби, надежди и победи. Народът и днес съхранява дълбоко в сърцето си образа на своя велик син.

 


Така животът, творческото дело и саможертвата на Христо Ботев стават неотделими от съдбата на България. Народът и историята, тези най-справедливи съдници, завинаги са определили мястото на войводата и поета в славната кохорта на най-големите строители на тринадесетвековна България. В съзвездието на нашите безсмъртни предци светлее пленителният образ на 28-годишния гений на България. Името му е редом с имената на хан Аспарух и княз Борис I, на Кирил и Методий, на Климент Охридски, на цар Симеон и Асеневци, на свети отец Паисий, на Георги Раковски и Васил Левски. Ботев съвсем естествено и заслужено е името, без което не можем.

Стекохме се тук, на Ботевата Околчица, от заводи, кооперативни поля, строителни скели, от обновени градове и села, от училища и войскови поделения, за дълбок поклон пред подвига на Христо Ботев и на 205-те юнаци от легендарната му чета. Изкачихме се на тази българска Голгота, за да склоним глава в признателност пред делото на загиналите в борбата срещу турското иго и фашизма, в бранните битки за свободата и независимостта на Отечеството. Ние сме тук, обзети от чувства на преклонение към всички борци – знайни и незнайни, за които патриархът на литературата ни изрече най-съкровените си слова:

 

„Българийо, за тебе те умряха.

Една бе ти достойна зарад тях.

И те за теб достойни, майко, бяха...“

 

Втори юни е Ден на героизма в името на родината. От този ден извират кристално чистите чувства на нашата патриотична гордост. Тук мълчаливо правим своя отчет пред паметта на героите и мъчениците.

Трудът, творчеството, борбата са дълбоката същност на народната душевност и битност. Те са отговорът на въпроса как България оцеля на този световен кръстопът. И не само оцеля, но се въздигна до най-високото стъпало в своето развитие.

Трудът, творчеството и борбата са главното, характеристиката и спецификата на пътя на България не само във възходите, но и в преодоляването на трагиката в нашите паметни 13 века. Това е предвечният български път, озарен от мълнии и пожари, но и от светлината на непреходното творчество. Прекъсван и съсичан, забравен и забраняван, покриван с мрак и отново осветляван от победи, съзидание и мисъл, пътят на родината не се изгубва в безкрая на времето. Този наш път потъва в ослепените очи на Самуиловите войници и се възражда в децата им. Той се срутва заедно с бойниците на Търновград, но възкръсва в Панагюрище, Перущица и Батак. Много са духовните жалони по нашия път. Достатъчно е да се посочат законите на хан Крум, буквите на светите солунски братя и българската азбука – нашата кирилица, пожарите на Априлското въстание, Шипка, Сливница, Илинден и Преображение 1903-та, победите в Балканската война 1912-1913 г.

Щастливи сме, че пътят на България достигна целите, към които се стремяха, за които мечтаеха и се бореха плеада мъченици и герои. Техните завети са наше непреходно наследство, оплодено с нови ценности; наследство, което ще бъде патриотичното богатство на всяко потомство.

Ценим и още по-дълбоко ще съхраняваме съдбовните мигове в нашата история, в които народът ни е отстоявал с кръв и слово свободата и народностната си независимост, творял е своите материални и духовни ценности, утвърждавал е хуманистичното съзнание.

За поколенията, които ни предхождаха, и за нас, съвременните граждани на България, Ботев е образец на българска смелост, сила и гордост, на беззаветна борба и непреходно творчество, които изковаха историческата съдба на народа ни. Величието на неговия подвиг, започнал от Калофер, преминал през граници и забрани, познал бури и светкавици, за да се извиси до приоблачните висоти на древния Балкан, се крие в неговата проповед, която надмогна времето. Христо Ботев постоянно търси социалната правда на века и вярва в доброто бъдеще на родината и света.

Ето това е Христо Ботев! Възправен в цял ръст над земята на България и в нашите сърца.

Обаянието на Христо Ботев се излъчва от цялостната му титанична личност на поет и публицист, учител и революционер. Каква изключителна сплав от огнен темперамент и пламенна любов към поробеното отечество, от омраза към душманите на народа и всяко потисничество, към предателството и фарисейщината. Той се кълне силно да люби и мрази. Тези два огъня изковават перото и сабята му, лирата и тръбата му. Поет и мислител, журналист и предводител, теоретик и организатор на революционната борба – той е блестящ пример на хармонична личност.

Завладяването на кораба „Радецки“ на 16 май 1876 г. е образец на революционна акция. Едновременно с качването на четата от Гюргево излитат телеграмите със съобщението на войводата до вестниците „Журнал дьо Женев“ и „Ла републик Франсез“. В него образованите европейски народи и техните правителства се призовават да протегнат приятелска ръка на борците за свободата на България. А ултиматумът на гениалния вожд на четата до капитана на кораба Дагоберт Енглендер, направен на френски език, е блестящо доказателство за цивилизован дипломатически такт и национално достойнство. Европейската преса пише с възхищение за войводата: „Хубав като Аполон, страшен и войнствен като Марса…“.

Геният на Ботев е уникално творческо и обществено явление. Той не само създава и утвърждава естетиката на българската национална революция, но я и сродява с най-прогресивните идеи на епохата. Благодарение на него българското художествено слово прехвърля естетическите рамки на възрожденската традиция, за да се превърне в непреходност с огромно политическо и социално въздействие. След „Борба“, „Хаджи Димитър“, „Обесването на Васил Левски“, „Смешен плач“ и т.н. това слово се издига нависоко, изравнява се с образци на европейската духовна традиция. Христо Ботев пише най-хубавите и най-силните български редове и тласка далече напред развитието на нашата художествена мисъл. Той ратува за „всеобщий напредък“ на народа, прозира в зората на свободния ден. Ето защо, когато искаме да обясним необяснимата за някои дълбока народност на нашата култура, нейното обществено и естетическо верую, постоянно се обръщаме към Ботев.

Поетът и публицистът Христо Ботев оставя безсмъртни уроци за всички, които искат да служат на отечеството с перо, с усърден труд, с бранна жертвоготовност. Неговият кристално чист подвиг ни учи: между думите и делата не може да има разминаване; подобно на борбата за свобода и социална справедливост, днешното съзидание има нужда от силни хора, от чисти души, които поставят интересите на народа пред всичко и над всичко.

Той ни учи, че истинското изкуство е немислимо извън вълненията на времето, че то е част от обществения дълг. Не можеш да бъдеш поет или строител, художник или съзидател, ако не си готов да увиснеш „със страшна сила“ пред съда на хората и времето. Това е един от най-великите Ботеви завети. Неслучайно всички, които са научили добре този непреходен завет, остават в паметта на нацията и продължават да участват в нейния напредък.

 

2 юни 1981 г., връх Околчица


 

 

ХУЛИТЕ И ЛЪЖИТЕ НА ЕДИН ЗАПАДЕН ОСМАНИСТ

Е-поща Печат PDF

Или защо и как  холандецът Махиел Кийл коригира… българската история и историография


Доста странна е „научната“ дейност на този холандски „османист“. Странна, може би поради неговия ексцентричен характер. Или по-скоро резултат от пословичния западен прагматизъм, съчетан с така наречената протестантска етика и снобско захласване по ориенталската екзотика. А защо не, поради някакъв личен интерес, продиктуван от конкретните обстоятелства и „логиката на събитията“. Не на последно място - заради англо-саксонския комплекс за … многоценност и нидерландските исторически сантименти към Османската империя.

През 1983 г. в Амстердамския университет бъдещият професор по история на изкуството Махиел Кийл защитава докторат на тема „Църковна архитектура и стенопис в България през османския период“. Две години по-късно през 1985 г. изследването е издадено на английски език под заглавие „Изкуство и общество в България през турския период“, финансирано от т.нар.Фонд за централни и източноевропейски проекти за книгоиздаване. В книгата на преден план обаче излиза не толкова църковната архитектура и стенопис на България, колкото „уникалността“ на османската империя и нейната въпиюща „толерантност“ към „неверниците“. По всяка вероятност поради факта, че междувременно авторът е намерил по-благодатна „нива“ от християнската култура, напипал е по-дебела „златна жила“. Неслучайно в свои интервюта за български и турски медии М.Кийл се представя като „неуправляем“ и “единак“, който следва „свой път“ в науката.

Отец Паисий - баща на българския национализъм

Появата на книгата на бял свят съвпада с провеждането в България на така наречения „възродителен процес“. Поради тази причина опусът на холандския професор остава „табу“ за български читател. Издаден е у нас (в превод от английски) едва през 2002 г. Днес, от гледна точка на отдалечаването във времето и настъпилата „демократизация“ на обществото ни, може да се каже, че тази книга на М.Кийл е по-скоро един научен анахронизъм.


Тя обаче представлява изключително интересен документ, който дава представа не само за „научните“ възгледи на нейния автор, но и за неговите тенденциозни политически пристрастия, космополитни пируети и дори потайни симпатии към неоосманизма, пронизващи едва ли не всеки ред от писанията му.

Така още в предговора М.Кийл заявява своето амбициозно намерение да „реформира“ българската историография, като я избави от „националистическите и етноцентрични клишета“. Според него и „буржоазната“, и „комунистическата“ историографии у нас еднакво са били обременени от въпросния национализъм. Нещо повече началото на тази „погрешна насока“ било поставено още от „бащата на българския национализъм“ Отец Паисий, който е посял отровното семе на негативното отношение на българите към Османската империя. За да бъдат избавени те от „антитурското течение“ самият Кийл щял да предложи „нов прочит“ на „историята на българската култура“(!).

Голям “приятел” на България?

Още в началото на своето съчинение М.Кийл се представя като наш голям приятел и доброжелател. Бил написал книгата си на един дъх, „с много обич към България и нейния народ“. Оттук нататък следват какви ли не суперлативи и хвалебствия по адрес на България. Тя била „първата голяма славянска държава, приела успешно(!?) християнството.“ Нейният културен разцвет през Средновековието съответствал на… „Каролингския период в Западна Европа“. „Българите са първият народ в средновековна Европа, който създава литература на своя роден език.“ Те дават тласък за развитието на литературата на сърбите, на румънците, че даже и на русите. България е дала на Източна Европа „база за развитие на собствена славянска култура, писмен език и религия“; дала е на континента богомилското движение, от което възникват еретическите движения на Запад…

Омразният поп Методий Драгинов

Но с хвалебствията дотук. По-нататък в главата „Общоисторически бележки“ Махиел Кийл започва да „коригира“ българската история и историография. Нашата историческа наука единодушно смятала, че ислямът бил наложен по българските земи с насилие, което не било вярно. И тук холандецът ожесточено се нахвърля срещу Летописа на поп Методий Драгинов за насилствената ислямизация в Родопите през XVII век, публикуван в 1870 г. от възрожденеца Стефан Захариев. Този документ бил фалшификат. Такива били и други „източници от същия тип“. За да докаже противното, Кийл се обосновава с неубедителни аргументи. Оттук нататък за него имената на поп Методий Драгинов и Стефан Захариев ще станат „притча во язицех“ . В бъдещите си писания холандският „османист“ ще ги клейми и анатемосва с неистова омраза едва ли не след всеки свой написан ред. Защо ли? Защото Летописът срива из основи неговата теза за тъй наречената „бавна ислямизация“ и доказва, че насилието е неразделно от същността на тази религиозна доктрина.

… Прочее, годината е 1985 и това е първата политическа атака срещу Летописа, която „дава тон“ за следващи писания на наши и чужди „османисти“ и историографи. Но за това повече по-нататък и на друго място…

Не завоевание, а …благодат

По-любопитно в случая е , че почти половината от книгата на М.Кийл, която уж е посветена на християнското изкуство в България през турския период, представя една сервилна апология на …османската империя и деянията на османизма. Така например „българските земи били включени (!) в османската империя по-скоро като следствие от събитията, отколкото като съзнателно намерение на завоевателите“, с.9. С една дума османлиите са ни „включили“ в своята деспотия по силата на случайността и с благоволението на Алаха. Турците били донесли траен мир на тези земи (т.е. на Балканите- бел.авт.), с. 29. Ами да, толкова траен , че заради този „мир“ балканските народи са вдигали бунтове и са се борили непрекъснато за своята свобода . И още: „турското завоевание (на България- бел.моя) от 1388 - 1393 г. има своя роля, но не повече от всяка военна акция“,с.38. Значи нещо като малка разходка за османския аскер на Балканите срещу неверниците „гяури“. „През 1393 г. султанът от страх за конспирация (?) заповядал екзекуцията на 110 търновски първенци „,с. 137. Демек от шубе да не го нападнат боляри-терористи, той е наредил да им отрежат главите . “Българите не са били изтласкани масово от плодородните равнини“. Турците по-скоро са заемали (колонизирали) „свободните места“, с.33. Т.е. те са се настанявали по българските земи с разрешението на бъдещата рая. Те не са заграбвали и разрушавали християнски храмове, а „ става въпрос за „конфискацията“ на една или няколко църкви в новозавладени градове и превръщането им в джамии“, с. 128. Разбира се, без да се уточнява броят на тези градове. Истинската разруха на България била извършена не от османлиите, а от Владислав Варненчик през 1444 г. и от войните, които е водила Русия срещу османската империя, с .36. И накрая - според турската историография (и според М.Кийл) османското завоевание не било трагедия, а по-скоро „благодат“ за балканските народи, с. 29. Щедрост, от която не се знае защо толкова много те са искали да се отърват по всяко време и на всяка цена.

Като приписва на българските историци съзнателно „драматизиране“ на събитията, свързани с турското владичество и критикува т.нар. „навик“ на българите „да демонизират господаря си - т.е. османската империя“ М. Кийл изобретява идеогемата - катастрофическа теория, която днес често се използва от нашенските неолиберали - османисти в техните антибългарски писания. Голямата беда била в „погрешното мнение за исляма и недостатъчното познаване на основните му принципи“, с. 271. Особено - поради факта, че „ислямската търпимост била обтекаема и трудна за улавяне от днешния историк“, с. 155. Ами да, най-паче по време на Априлското въстание, чиито ужаси били измислица на Уилям Гладстон…

Българофобия и …османофилия

Доста любопитно е как изглеждат в очите на холандеца-османист „българите- каролинги“ и тяхното християнско изкуство, за което М.Кийл дава най-скептични и негативни оценки, заредени с ксенофобска омраза и назидателно високомерие. Българите били „ограничени в тяхната мисъл и действие от малката си планинска страна“,с. 27 „Към средата на X в. новата народност (т.е. българската) изглежда изчерпвала материалните и физическите си ресурси“, с.6. След битката при Велбъжд , „ България завинаги била пречупена като балканска сила“, с.8. „Самият царски дворец в Търново не надминавал по площ един османски или селджушки кервансарай“, с. 178. „Османската баня в Скопие била три пъти по-голяма от патриаршеската църква в Царевец“, с.178. Общо взето българското църковно изкуство е „твърде провинциално“, а миниатюрите на Лондонското евангелие са изпълнени с „груб, понякога дори тромав“ стил, с. 183. Няма Търновска, няма Софийска школа- това са измислици на българската историография; има Охридска школа, но тя пък е в … югославска Македония, с.262.

Неистини и …

полуистини

Приживе в едно от последните си интервюта известната тюрколожка проф. Елена Грозданова (сп. Път, 11 октомври, 2009 г.) припомня мнението на авторитетната историчка от Илинойския университет в САЩ проф. Мария Тодорова, която поставя въпроса „доколко книгата „Изкуство и общество …“ на Махиел Кийл не е плод на политическа поръчка“ . От своя страна Грозданова пояснява: „ не съм сигурна доколко в случая може да се говори за наука, защото немалка част от написаното от него представлява по същество класическа смесица от истини, полуистини и откровени фалшификации, присъщи по-скоро на публицистиката с пропагандна цел и поднесени при това с един нетърпящ възражение менторски тон.“

Търкулнало се гърнето…

След излизането на „Изкуство и общество… „ професорът изкуствовед от Утрехтския университет всъщност зарязва „българската тема“ и се отдава изцяло на османистиката. И това е съвсем обяснимо, не само поради неговото разочарование от „ограничените в мисленето и действието българи“, от техния балкански провинциализъм и „неблагодарност“ към османците. В Турция той получава карт-бланш и пълен достъп до всички османски архиви. Не на последно място - материална и “морална “ подкрепа от турската държава. От 2003 до 2006 г. М.Кийл е директор на тъй наречения Холандски историко-археологически институт в Истанбул, където осъществява амбициозна програма за проучване и документиране на османското наследство на Балканите. Както се казва в известната нашенска поговорка: „Търкулнало се гърнето и си намерило похлупак.“

Единак темата си мени…

Иначе, независимо от „лошите“ комунисти и прокълнатия „тоталитаризъм “ в продължение на години холандецът безпрепятствено е извършвал своите проучвания в България, като е заснел множество джамии и текета, османски паметници. През 2005 г. у нас излиза (в превод от английски,немски и турски) неговият сборник от събрани съчинения , озаглавен „Хора и селища в България през османския период“, под научната редакция на току-що завършилите Университета Билкент в Анкара млади българи -историци Мария Кипровска и Григор Бойков. Съставител на изданието е друга българка - историчка - Мария Баръмова. Книгата е отпечатана от мистериозното издателство “Amicitia” и излиза с финансовата подкрепа на познатия вече Фонд за централни и източноевропейски проекти за книгоиздаване.

Би следвало да се очаква, че върху основата на натрупания в продължение на 40 години огромен изследователски материал М.Кийл ще направи обективен и балансиран анализ на запазеното архитектурно и паметниково наследство от османския период в България. Но вместо това той продължава да повтаря своите тенденциозни клишета, като прибавя нови „открития“ , манипулирайки исторически факти и събития. Иначе казано - единакът темата си мени, но нрава - не.

Манипулиране на историята

Когато пише за завладяването на България от османлиите, М. Кийл е обхванат едва ли не от някаква откривателска еуфория. Никога при османското завоевание не е имало никаква разруха. Разрушаването на стените на най-важните български градове било „постепенен процес, а не тотално изравняване със земята“, с.23. Нямало местни български автори, които да са разказали за падението ( не падането- бел. моя) на старата българска държава с такива детайли, както го бил направил османският хронист Мевляна Нешри,с. 358. Разказът на българина Григорий Цамблак за превземането на Търново от османците бил „панагерик, написан в изключително бомбастичен стил, пълен с легендарни елементи“, с.359. При това самият Цамблак не бил очевидец на събитието. Да, но Григорий Цамблак пише за османското завоевание 20 години след случката, докато Нешри разказва своята разкрасена в ориенталски стил „приказка“ за превземането на българската столица, 100 години след самото събитие, като компилира османски хроники. Не е трудно човек да се досети чий разказ ще е по-достоверен и по-близо до истината.

В раздела за развитието на градовете по българските земи през османския период М.Кийл „изобретява“ своя „класификация“, в която премълчава или преиначава тяхната българска принадлежност. Според него по произход те са византийско-български или предосмански, ‚османски, но никога - български. Е, има няколко „изключително български градове“, като Дряново, Елена, Етрополе, Габрово, Калофер, Копривщица, Котел, Панагюрище, Тетевен, Трявна и Жеравна, обаче някои от тях са възникнали с османска благословия, сиреч и те са…османски.

Когато пише за Добруджанското княжество на Добротица, М.Кийл натрапва измислицата, че то принадлежи на дошлите тук още през XIII век селджушки турци , предци на гагаузите, с.38 и 359.  Тази теза още през 1943 г. е опровергана от проф. Петър Мутафчиев, който определя твърдението за „селджушко поселение в Добруджа през 13 век“ като „ измислица, която не заслужава никакво доверие“.

Заглавие плагиат?

През 2017 г. никому неизвестната издателска къща „TENDRIL“ издава най-новия сборник със събрани съчинения на Махиел Кийл, озаглавен „България под османска власт“ . Негови съставители и научни редактори са Мария Баръмова, Григор Бойков и Мария Кипровска. Всъщност, в тази внушителна „тухла“ (около 850 стр.) към текстовете от предишната книга на холандския „османист“ са прибавени няколко нови глави: за демографските промени в Дунавска България през 1480-1710 г. ; за османското минало на община Антоново; за „сърцето на България“, което включвало казите Провадия, Нови пазар и Шумен; очерци за османската история на още 14 български града. Специално внимание е отделено на османските имперски регистри , върху чиито свои справки Кийл съчинява тезата си за „мирната и доброволна ислямизация“ на българите.

Всичко щеше да е прекрасно, ако заглавието на внушителното изда- ние не беше плагиат от известния сборник на Мишел Лео „България и българския народ под османска власт“. Дали това е „заслуга“ на автора или на съставителите - научни редактори е неизвестно, но е факт. Още повече, че съдържанието на книгата, посветено на архитектурата и развитието на селищата през османския период в България, определено се разминава с въпросното заглавие и по-скоро е израз на едно тенденциозно политическо внушение, обидно и унизително за достойството ни като като българи.

Нито демограф, нито османист

Покрай своите разсъждения за „безценните“ османски регистри, Махиел Кийл описва накратко своето научно амплоа така: „Аз съм образован като историк и историк на изкуството, съчетал с това изучаването на османо-турски език и литература. Не съм обучаван за историк-демограф, нито за археолог или историк-географ.“


След това лаконично откровение холандецът си отваря малка вратичка за своите анализи върху въпросните регистри: „Демографските данни, които предлагам тук в таблична форма, стоят добре от филологическа гледна точка, но тълкуванията ми вероятно могат да бъдат оспорени…“, с.113 - признава срамежливо той. Значи Кийл не е „обучаван“ нито за историк-демограф, нито за археолог или историк-географ. Той е изучавал „османо-турски език и литература“, но няма ценз за османистика, което означава, че неговите коментари върху историческата демография на Османската империя са по-скоро филологически упражнения, отколкото сериозни научни анализи. Не случайно Кийл сам признава, че „огромното количество изворов материал още очаква скрупульозния демограф, който да е и османист“…,с.119. Така възниква естественият въпрос за ползата от файдата на неговия толкова разхвален достъп до турските архиви.

„Златните“ османски регистри

Прочее, именно от тези регистри М.Кийл извлича своите „железни“ аргументи, чрез които се стреми да докаже на всяка цена, че в България (и на Балканите) никога не е имало насилствена ислямизация. Според него това по-скоро е било плавен и бавен, доброволен процес, разтеглен във вековете. Неверниците - християни по своя воля и желание са приели вярата на Мохамед. Те са добрували и благоденствали в прекрасно организираната и хармонично подредена Османска империя.

Неслучайно тъкмо на „златните“ османски регистри, като „истински произведения на изкуството“(!) са посветени няколко от главите в „тухлата“ на М.Кийл . Османците били „научили“ тази система от „великата Абасидска империя“ на арабите. Бедата се състояла в това, че досега специалистите не били обърнали внимание на този „необозрим изворов масив“. Даже „турските историци и малцината западни учени“ използвали неправилно тези материали, като правели „авантюристични заключения“ върху демографията в османската империя. Претенцията на холандския професор е, че той едва ли не единствен досега е успял да „разчете“ правилно „безценните“ регистри. Всъщност, в неговата „методика„ няма нищо изключително. Той налага извлечения от различните регистри, като ги „обогатява“ със свои … „демографски“ коментари.

Документираното насилие

Ето например как холандецът „опровергава“ Летописа на поп Методий Драгинов за насилствената ислямизация на българското население в Родопите през XVII век. Като се позовава на османски регистри от турските архиви с енигматичните инициали ТD 77, TD 370, TD 494, TD 498, KuK 563, MAD 1272 и TKGM 123 , Махиел Кийл прави свое демографско наблюдение на Чепинския район в Родопите от 1516 до 1865 г. Само за периода до 1712 г.- т.е. за почти два века християнското население в района е намаляло около 6 пъти, докато мюсюлманското се е увеличило близо 40 пъти(!) Специално за „спорния“ период между 1641 и 1696 г. , за който се отнася Летописът на поп Методий Драгинов, броят на мюсюлманските домакинства е нараснал от 518 на 605, а на християнските е намалял над 3 пъти. Като се позовава на своите наблюдения за целия период до 1865 г. М. Кийл заключава, че ислямизацията на района не е била резултат на еднократна акция, а „доброволен процес, без пряка държавна намеса”. Като „аргумент“ срещу разказа на поп Методий Драгинов професорът отбелязва факта, че цял век преди събитието някои от селата в района били почти наполовина ислямизирани. И какво от това? Значи насилствената ислямизация в Чепинския район, за която разказа поп М.Драгинов е станала около 1666 г. И това е само една от еднократните акции, чрез които е била „ускорена“ ислямизацията. За „доброволния процес“ свидетелстват и останалите „маргинални бележки ръкописи“ като Беловската хроника и Бактунския летопис, които холандецът с лека ръка обявява за „фалшификати“. А колкото до „бавната ислямизация“ , тя може да се види от неговите собствени изчисления. Дотолкова „бавна“, че за 2 века броят на мюсюлманите се е увеличил над 40 пъти. Да, вярно е, че от османските регистри не могат „да бъдат разкрити мотивите“ за приемането на исляма. Но не е истина, че османската държава не е използвала „икономическите подбуди“ - по-точно „социално насилие“ за религиозна и етническа асимилация. Доказват го хилядите документи в тритомника на известния български османист проф. дин Петър Петров, „Пет века под ятагана и корана“ 2012, 2014, 2015 г.

Лъжецът е разобличен

През 1995 г. в том 8 на англоезичната Encyklopaedia of islam, на стр. 315 М.Кийл публикува лъжливата информация, според която през 1879 г. от Плевен през турското пристанище Текирдаг до Бристол във Великобритания са превозени за тор 30 тона кости на загинали турски, войници при сраженията през 1877 г. Кийл повтаря тази лъжлива новина през 2005 г. в книгата си „Хора и селища в България през османския период“, с. 473. През 2015 г. тази лъжа бе развенчана в издадения у нас сборник „По пътя на труповете от Плевен до Бристол“, съставен от писателката Елена Алекова. Български учени изпращат писмо до М.Кийл с настояване той да се извини за клеветата, а след като отказва да стори това, изпращат протестно писмо до краля на Холандия - Вилем Александър и кралската академия на науките.

По време на състоялия се от 6 -8 октомври 2016 г. в университета Чанаккале - Турция Международен балкански симпозиум за история и култура доц. дин Орлин Събев от Института за балканистика, върху основата на задълбочено изследване на всички материали по темата, доказва, че „случаят с турските кости“ е… недостоверен. По този начин лъжата, публикувана от М.Кийл, окончателно е опровергана. Въпреки това на стр. 764 в книгата си „България под османска власт“ (2017) той я тиражира за трети път , без ни най-малко угризение на съвестта.

Кой плаща музиката

Любопитно е все пак кой финансира излизането на внушителната антибългарска „тухла“ на холандския професор? От огласената в изданието информация става ясно, че то е осъществено от издателство „TENDRIL” с подкрепата на Изследователския център за ислямска история, изкуство и култура (IRCICA), лични средства на автора и безвъзмездния труд на съставителите- научни редактори. По-специално центърът IRCICA е спомагателен орган на Организацията „Ислямска конференция“. Финансиран е от Турция, Саудитска Арабия и Катар. Седалището му е в Истанбул, а негова основна цел е „да стимулира ислямската солидарност“ , като съдейства за „нов прочит на ислямската история в условията на постколониалната ера и глобализацията“. Още - да спомага за „културното взаимодействие между мюсюлманите“, което означава, че в конкретния случай изданието е намерило своето „правилно място“.

В интернет-портала „Култура“ от 4.10.2017 г. шефката на “TENDRIL” Лиляна Александриева покрай хвалебствията си за автора и възмущението срещу младите български историци, проявили неразбиране към неговата „битка за историческата истина“ смята, че „за всичко свършено от Махиел Кийл втората българска република му дължи благодарност“(!)

Всъщност, тази благодарност към холандския професор е изразена много по на време и много по на място още на 11 юни 2014 г. в двореца Чанкая, където президентът Абдула Гюл връчва на Махиел Кийл - Орден за заслуги към република Турция. Именно - към република Турция, а не към република България.

А колегията гузно мълчи…

Прочее, ние от втората република (пък и от първата ) за какво по-точно следва да благодарим на М. Кийл - за неговите обидни ругателства по адрес на българите и България ли? Или за сюблимните му „открития“ в османистиката? Още - за клеветите и лъжите , свързани с националната ни история? Най-накрая защо пък да не благодарим на М. Кийл за това, че със своите научни „приноси“ той трасира пътя на неоосманизма към някогашните турски вилаети на Балканите.

Интересно, че никой от младите редактори и съставители на двете книги на холандския професор не е „забелязал“ неговата подчертана неприязън срещу България. Но това е съвсем обяснимо, като се има предвид, че те са част от отдавна лелеяната от него „нова българска школа“ в османистиката.

Жалкото обаче е, че досега никой от родната научна колегия, с малки изключения, не е надигнал глас срещу „явлението Кийл“; не се е опълчил срещу неговите научни „подвизи“ против България. Тъкмо напротив и обратно. Скандално е, че премиерата на неговата най-нова книга „България под османска власт“ се състоя на 7 март 2018 г. не къде да е, а именно в… Института по българистика на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Може би това е било интимното желание на автора, на издателите или на българистите от университета? Това остава неизвестно, но във всеки случай повече от скандално е именно в Търново да бъде представена книга, в която по един тенденциозен начин се описва превземането на българската столица от османлиите през 1393 г. , поругава се националната ни памет.

А иначе? Иначе нашенските османисти от „новата историографска школа“ на холандския професор, вероятно ще продължат да повтарят в академически унес и снобско опиянение: „Както казва проф. Махиел Кийл“, „Както е забелязал проф. Кийл“…

Единствената ни надежда е някой ден някой български учен да прочете добросъвестно опусите на М.Кийл и да назове истината за него и неговите „научни приноси“; да отговори достойно на лъжите и клеветите му срещу българите. Достойно- за паметта и съвестта на предците ни, за България!


Редове от „научния“ лексикон на Махиел Кийл

Смята се, че богомилството се е запазило в България през османския период…

По всяка вероятност Оряхово е бил основан по време на византийското владичество…

За голяма част от мюсюлманското население в Шумен, Омуртаг и Разград трябва да допуснем, че е дошло направо от Анадола…

Възможно е през първото столетие на османското управление районът да е останал много слабо населен…

По своя път между Шумен и Върбица османските войски трябва да са преминали покрай руините на Преслав…


 


Страница 8 от 285