Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДА СИ ОТВОРИМ ОЧИТЕ НАВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

На 25 ноември т.г. в района на Керченския пролив украински военноморски съдове навлязоха в участък на Азовско море, считан от Русия за нейни териториални води. Руската брегова охрана откри огън и задържа три украински кораба. Президентът на Украйна Петро Порошенко реагира като въведе военно положение в страната си и постави въоръжените сили в бойна готовност,  като обяви, че съществувала заплаха от пълномащабна война на Украйна с Русия. Това е най-значителната пряка военна конфронтация между двете страни от началото на 2014 г., когато украинската крайна десница извърши държавен преврат, направляван и финансиран от Европейския съюз и Държавния департамент на САЩ по времето на президента Обама. Превратът хвърли региона в състояние на постоянна криза.

Няма съмнение, че инцидентът в Азовско море е една от провокациите, режисирани от американския империализъм и неговите съюзници. Други  такива са споменатия преврат в Киев, многобройните газови нападения в Сирия, приписвани на правителството в Дамаск, обвинението към Москва за натравяне на семейство Скрипал във Великобритания, т.н. руска „намеса“ в американските президентски избори и пр. и пр. Всички те целят да се създават предтекст за налагане на санкции и осъществяване на военна агресия срещу Русия. Както и при всички други случаи на антируско поведение на режима на Порошенко, и сега НАТО, Евросъюзът и САЩ незабавно взеха страната на Украйна. Те обявиха действията на Русия за акт на „агресия“ и „нарушение на международното право“. Президентът Тръмп дори отмени заплануваната среща с президента Путин, която трябваше да се състои на срещата на Г-20 в Буенос Айрес. Порошенко обяви, че е получил уверенията на американския държавен секретар Майк Помпео, че Вашингон ще му осигури „пълна подкрепа“, включително и военна!

Налага се впечатлението, че Порошенко предизвика кризата с Русия само няколко месеца преди президентските избори в Украйна, които той рискува да загуби поради своята значителна и растяща непопулярност. Въвеждането на военно положение му дава -на него и на военните - големи пълномощия, включително правото да се обискират жилища и автомобили, да се ограничава свободата на медиите, да се цензурира интернетът и да се забраняват демонстрациите. Нещо повече, бяха отменени изборите за местни органи на властта в десет избирателни окръга. Действията на Порошенко са насочени както против Русия, така и против населението на самата Украйна.

В резултат от събитията в Азовско море Украйна и Русия са достигнали ръба на войната, която лесно би могла да въвлече и чакащите на пусия империалистическите сили. Русия обаче обяви, че ще разположи в Крим нов дивизион от противовъздушната система „С-400 Триумф“. И вече го направи. Според списание „Тайм“ ситуацията е такава, че би могла да породи криза като тази в Тонкинския залив, която през 1964 г. послужи като повод за военната интервенция на САЩ във Виетнам.

 

Руските медии предупредиха, че е възможна „ голяма война“, която да причини гибелта на стотици хиляди хора и от двете страни.

Подкопаването на руското геостратегическо влияние във важния за Русия Черноморски регион е съставна част от плана на американските компании да сложат  ръка върху ресурсите на обширните територии, които някога влизаха в състава на СССР. И ако до 1991г. Турция беше единствената държава-членка на НАТО с излаз на Черно море, днес всички черноморски държави с изключение на самата Русия или влизат в НАТО, или се управляват от антируски и проамерикански режими, като тези в Грузия и Украйна, поставени на власт чрез новото оръжие на империализма наречено„цветни революции“. Нека си припомним, че като модел те бяха използвани най-напред в България. Такова беше „всенародното въстание“  - от зимата на 1997 г., с което бе свалено от власт правителството на Демократичната левица.

Опасната криза в Азовско море е поредното свидетелство, че с разпадането на Съветския съюз п рез 1991 г. е сложено началото нов исторически период на империалистически войни. Преформатирането на Близкия изток е съвсем пред очите ни. Изключителната безразсъдност на подпалвачите на войни обаче и на техните „леви“ и  „десни“ марионетки в Източна Европа, в това число и у нас, може да се обясни с дълбоката криза на американския и световния капитализъм и вопющата му необходимост от ресурси и презапределение на пазарите. Част от тази криза е подемът на лекомислено отричаната доскоро класова борба. Събитията в Иран, Индия, на много места в Европа, а също и в САЩ, само потвърждават непоклатимата правда за движещите сили на борбата със световния империализъм.

Президент на Русия Владимир Владимирович Путин не разполага с друг отговор на непрекъснато нарастващия натиск на империализма, освен да съчетава усилията си за разумност в политиката спрямо колективния Запад и осигуряване на необходимия за отговор военен ресурс на федерацията. След „разпадането“ на СССР, който всъщност беше пренесен в жертва на безумната перестроечна надежда, че може да бъде приглушена идейната ненавист на Запада към социалистическата алтернатива в негово лице, се открои и все по-дръзко и нагло се откроява ламтежът към неизчислимите ресурси и богатства на руската земя. Принципът, че добрата Русия може да бъде само завладяната Русия, добива все по-ясни очертания и всички прикриващи тази истина димни пропагандни завеси, стават все по-прозрачни. Тези истини станаха очевидни дори за олигарсите на Русия, милиардите на които, според тъпия перестроичен прогнозизъм, трябваше да успеят да ги интегрират в световния рай на капитала и управлението на света. Оказа се обаче, че за вълците от Уолстрийт, Русия е неприемлива най-вече заради несъгласието си да пожертва наред с материалните си богатства и духовния ресурс на народа си, ведно с величието и блясъка на неговите достижения в историята.

В този смисъл крушението на СССР със своите последствия е нещо много по-грандиозно от измеренията на една гигантска геополитическа катастрофа. Не ядрената мощ, не ракетите и танковите армии, а алтернативата на вълчия свят на капитализма беше неговата най-голяма сила. СССР имаше страшни зъби, но отказваше да вие с вълчата глутница на световните хищници.

Днес, раната на Русия, от страшната загуба на кръв, все още е отворена. И като всяка глутница, светът на хищниците се възбужда от мириса на кръв. И все по-страшно тракат челюстите, премлели костите на половината човечество. И има само едно място от където може да дойде спасение! – идеята, че този вълчи свят може да получи алтернативата, която така лекомислено похитихме. Това най-много жадуват народите на Русия, както и всички, които до първи петли дор трижди се отрекоха от правдата.

Но Бог вижда. И ще отсъди!

Остава ние да си отворим очите навреме.

 


 

ВДЪХНОВЕН И МНОГООБРАЗЕН ТВОРЕЦ

Е-поща Печат PDF

Петър Велчев е необичайна фигура в българската култура. Завършил испанска и българска литература и философия в Софийския университет и започнал да публикува стихове и критики още като студент, той несъмнено е едно от лицата на Института за литература при БАН, където е работил повече от три десетилетия. Член на СБП и СБЖ, член-учредител на Съюза на преводачите, член на Международни ПЕН център и на Международната асоциация по компаративистика. Автор е на мащабния академичен проект „Преводна рецепция на европейските литератури през ХIХ-ХХ век“ (1999), от който досега са излезли от печат шест тома. Петър Велчев еднакво вдъхновено създава собствено творчество и анализира творчеството на големи наши и чуждестранни писатели. Публикуваните му четиринадесет книги с лирическа и сатирическа поезия го представят като подчертано философски и автобиографичен поет и майстор на стиха. Той е един от малцината, които на фона на всякакви кухи и модни „новаторства“ отстояват изконната орфична природа на Словото. Органичната връзка с националната традиция, с корените не е слабост, а достойнство на всяка поезия.  Защого, ако искаме българската национална самоличност да се запази във време, когато границите на националните държави бавно се размиват, а категорията „суверенитет“ губи класическите си значения и получава нови, много по-сложни измерения, то трябва да бъде съхранена пълнокръвността и жизнеността на езика и историята ни, които са един от основните начини за идентификация в мултикултурното море.

Трябва по-специално да се отбележат постиженията на Петър Велчев в областта на сонетната форма. По този повод през 2002 г. Любомир Левчев написа: „Искам да поздравя поета Петър Велчев за неговата настойчива, талантлива смелост да гледа на настоящето и бъдещето като верен рицар на сонета“. А пък аз искам да добавя, че стихосбирката му „Самотен плувец“ (1992) въведе в нашата поезия баконическия жанр на лирическото неримувано петстишие. Например:

Едно едничко име носиш

от раждането до смъртта си.

Недей го украсява с титли,

със звания недей го кичи!

Звукът на името – това си ти.

Или:

Като голямо междучасие

е трескав срокът на живота

и все играеш  и лудуваш,

и все се чувстваш ученик.

А всеки миг звънецът ще удари.

В една своя статия от 2010 г. Чавдар Добрев определи Петър Велчев като „литературовед и изтъкнат поет от поколението, което се оформи творчески в края на 60-те години на ХХ век“. Това е една авторитетна оценка.

Едва ли ще бъде пресилено да се каже, че Петър Велчев се изявява на високо равнище и в литературната критика, и в литературната теория, и в литературната история, т.е кажи-речи във всички области на литературознанието, а не на последно място и върху терена на литературната полемика и публицистика. Автор е и на солидна студия по естетика.

Трудно ми е да посоча друг автор с толкова широк творчески диапазон. При това изследователският подход преобладава, налице е стремеж да се каже нова дума в уж вече разработени автори и произведения. Още Здравко Петров е забелязал тази особеност, когато казва, че Петър Велчев „обича да пише не въобще за поезията, а конкретно върху теми, които сам открива. Общите принципи на поетическото изкуство той извежда от частни случаи. По начало това е един добър подход в критиката в сравнение с мъглявите теоретизации и общите приказки.(„Творци от няколко поколения“. С., 1984, с. 258).

В подкрепа на гореказаното е фактът, че дори на импресионистичния жанр на рецензията Петър Велчев успява да придаде по-обобщаващ и по-студиен характер. А що се отнася до литературния портрет той съумява в неголям обем да разкрие най-съществените черти на съответните лица: П. Р. Славейков, Ив. Вазов, К. Величков, проф. Ив. Шишманов, П. П. Славейков, Д. Дебелянов, Т. Влайков, Н. Вапцаров, Ел. Багряна, Бл. Димитрова, П. Пенев, Ал. Вутимски, А. Дончев,  Н. Хайтов, Ив. Гранитски. Не по-малко е написаното от Петър Велчев за редица чуждестранни поети: Александър Пушкин, Райне Мария Рилке, Сесар Вайехо, Николас Гийен, Густаво Адолфо Бекер.

С изчерпателност, аналитичност и концептуалност се отличават монографичните очерци на Петър Велчев, посветени на емблематични творби на големи наши поети, каквито са „Подир сенките на облаците“ на Яворов, „Песни за една страна“ на Вапцаров, „Септември“ на Гео Милев. Основополагащи в нашето литературознание са студиите му, третиращи поетиката, сиреч художествената специфика на Яворовата, Димчо-Дебеляновата и Вапцаровата лирика, а също така поетиката на българската народна песен.

Петър Велчев има редица студии в една по-специална област, каквото е стихознанието. Опирайки се на собствена методология, той изследва и описва стиха на Асен Разцветников, Пенчо Славейков, Гео Милева, Атанас Далчев, Валери Петров. Обобщените статистически данни и тяхното тълкуване са принос към историята на българското стихотворно изкуство.

Значими са заслугите на Петър Велчев в сферата на сравнителното литературознание.


Освен многобройните си публикации по проблеми на поетичния превод, той е автор на монографични очерци „Рецепцията на Сервантес в българската литература“, „Мигел де Унамуно в България“, на студиите „Дон Кихот“ в България. Рецепция и интерпретация“, „Испания и нейната литература в България“. Последните две са публикувани в Списанието на Испанската кралска академия и в Годишника на Мадридския университет. Петър Велчев е доайен на българската литературоведска испанистика и по-конкретно е основоположник в изследването на българо-испанските литературни отношения през ХIХ –ХХ век. След пенсионирането си той в продължение на пет години чете курс лекции по тази дисциплина в СУ „Св. Климент Охридски“.

Доброто познаване на чуждестранни литератури и високата си култура на стиха Петър Велчев влага в благородното изкуство на поетическия превод.  Нека да припомня, че у нас през периода на социализма се издадоха ценни произведения и основополагащи научни поредици. В резултат още през 70-те и 80-те години на ХХ век в България се появяваха системно истинските, класическите произведения на западноевропийската и американската литература. Днес този плодотворен културен диалог не съществува. В момента той е епизодичен и инцидентен, подменен от сурогатите на масовата литература, която формира опростения, без духовни потребности, средностатистически гражданин. Бидейки следовник на голямата преводаческа школа, създадена от Д. Статков, Вл. Свинтила, Ст. Бакърджиев, Петър Велчев вдъхновено и изключително адекватно е пресъздал на български език множество крупни немски, френски, руски, испански, латиноамерикански поети, между които Р. М. Рилке, Ш. Бодлер, П. Верлен, А. Пушкин, М. Лермонтов, Ф. Тютчев, Ал. Блоку А. Мачадо, Ф. Г. Лорка, Г. А. Бекер, С. Вайехо, Н. Гийен. Издал е преводните антологии „Перуански поети“ (1997) и „Руски поети“ (2009). Дори само да беше превеждал стихове, струва ми се, че Петър Велчев щеше да си осигури видно място в нашата култура.

Освен всичко друго, той е намерил време и сили да състави три обемисти сборника, каквито досега не са правени у нас. Става дума за една антология на световния сонет и две оригинални като замисъл антологии: „Дон Кихот в българската поезия“ (1998) и „Тихата победа на поета“ (2013), побрала в себе си творбите на повече от 120 български поети, посветили стихотворенията си на Д. Дебелянов.

Удивително е многообразието на твореца и обемът на сътвореното от него, особено като се има предвид, че той не е прекарал живота си в някаква отшелническа „кула от слонова кост“, а е трябвало да хаби нервите си на различни административни и обществени длъжности и в Института за литература, и в Писателския съюз.

Макар за него да са писани доста статии, струва си да цитираме мнението на проф. Св. Игов, че Петър Велчев „остана недооценен и като литературовед, и като преводач от руски и испански, и като поет“ (А. Велкова-Гайдаржиева. Разговори със Светлозар Игов. 2017, с. 146.). Горчиви думи, но, уви, не са далеч, от истината. И няма как да бъде иначе след като у нас сериозна критика кажи-речи няма, а пък от друга страна се вдига много шум по повод посредствени и дори нищожни автори – „постмодернисти“ и тути-кванти. За съжаление литературата ни от епохата на прехода, с редки изключения, не можа да даде сполучлив художествено-философски анализ на обществото в ситуация на нов исторически прелом. Повечето от родните ни писатели се оплетоха в „паяжините“ на постмодернизма, загърбвайки богатото на проблеми минало и настояще на българския народ, игнорирайки неговите драми и конфликти, които очевидно няма да бъдат пресъздадени от чуждестранните автори.

Да не забравяме и друг факт, отбелязван от множество наши литературоведи и критици. В годините на социализма стойностната, „високата” литература: българска, руска или западна играеше ролята на някакъв вид „опозиция”. Тя обединяваше духовно хората, интересът към нея беше знак на техния протест срещу едни или други пошлости на системата. Затова през този период литературата имаше сериозно значение в обществото ни. Комунистическите функционери не обичаха твърде много българския писател и интелектуалец, но изпитваха респект от него и се стремяха да го привличат на своя страна. За съжаление в постсоциалистическите времена литературата и културата като цяло загубиха в значителна степен своето практическо, а и духовно влияние, изместени от потопа на чалгата, графоманията и примитивизма.

А пък освен това българинът се отнася с някаква смес от подозрителност и завист към хора, на които много неща им идват отръки. Затова пък аз се чувствам щастлив, задето в продължение на много години имах възможност да общувам с един преизпълнен с идеи литератор и отзивчив към проблемите на по-младите си колеги човек, какъвто е Петър Велчев.


 

МЕСТОЖИТЕЛСТВО

Е-поща Печат PDF

България за мене е страната,

където малко ям, работя много.

И лошо спя, но хубаво се смея.

И не броя пари, защото нямам.


България за мене е страната,

където имам стая. В нея – книги,

портрет на Левски, карта на Европа.

И чаша ром, ако ми стане тъжно.


България за мене е страната,

където пиша и чета, и мисля

това, което няма да ви кажа.

А няма го и в сутрешния вестник.


България за мене е страната,

където още дишам и усещам,

че дишат като мен и други хора.

Поне в това не съм така самотен.


А може би и там когато ида,

оттатък географските предели,

отново ще е същото: България.

И стихове. И смях. И скръб. И вечност.


1985 г.


 

МНОГОСЛОЙНАТА ПРОВОКАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Военното положение в Украйна закъсня с пет години

 

Проявявайки разум, Виктор Янукович  бе длъжен да въведе военното положение в Украйна още преди пет години. И възможно, печалните последствия от държавния преврат през 2014 година нямаше да се случат, Украйна щеше да бъде държава, дружествена към Русия, напълно съхранила териториалната си цялост.

 

Николай Стариков

 

Впрочем, ненаправеното тогава днес вече е невъзможно. Днес военното положение позволява на киевското ръководство да поддържа в обществото определена антируска, по-точно, антироссийска психоза. Струва си да обърнем внимание, че Порошенко и компания въвеждат военно положение тогава, когато да не извършват за тях е невъзможно: след като Русия твърдо пресича провокационния набег на украинските кораби, Киев просто е длъжен да отговори по определен начин.

Как Русия трябва да реагира на това? Предполагам, нашите военни са прекрасно осведомени за реалните планове или отсъствието на такива у марионетъчното киевско ръководство. Затова най-добрият вариант е запазването на спокойствието и твърдо пресичане на подобни провокации, ако те последват. Периодът на увещанията и разговорите, на опитите да се обръщаме към разума, остана в миналото. Ако Украйна осъществява провокации, те трябва да се пресичат, при това не по начина, който би се искал на киевската власт. На тях им е нужно проливане на кръв, а на нас - дружествена Украйна, и руската политика по отношение на съседите трябва да се гради изхождайки от това, че нашите интереси, на Русия, и тези на киевската хунта - не съвпадат.

Времето на провокацията в Керченския пролив навежда на определени мисли. Не бива да изключваме, че в основата  лежи не само киевският план, където точка по точка са разписани враждебните действия по отношение на Русия, за да бъдат решени собствените вътрешнополитически задачи. Твърде е вероятно провокацията в Керченския пролив да има за цел прикриването в световното информационно пространство факта за използването от проамериканските бойци в Сирия на химическо оръжие против мирните жители на Алепо. Покрай това, изострянето на отношенията между Москва и Киев дава определени козове на ръководителите на западните държави при продължаването на антируската информационна кампания и натиска срещу ръководството на страната ни на предстоящата среща на „Г-20“ в Аржентина.

Затова провокациите на украинската власт трябва да бъдат разглеждани като многослойна баница. На долното ниво са интересите на Порошенко, по-горе са нуждите на световните информационни ресурси, и най-накрая, най-горното ниво - нуждите на световния политически истъбилишмънт.

 

Николай Стариков за “Военно-промишлен куриер“

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

ИЗКУПЛЕНИЕ ЗА ГРЕХА ХАК НИ Е! – ЛЮБА КУЛЕЗИЧ ДА НИ УЧИ НА МОРАЛ

Е-поща Печат PDF

Енчо ЕнчевКогато Люба Кулезич – една сполучлива проекция на "обществен типаж", който руският президент определи като "жени с понижена социална отговорност", започна да се "мята като цветарка" по телевизиите и да раздава безплатно, непоискан от никого морал, веднага се сетих за Херман Гьоринг, който "като чуел за култура и се хващал за пистолета...!“ Не съм гледал телевизионната изява на Б.Б. в шоуто на Слави Трифонов, тъй като по принцип не следя това предаване по чисто естетически съображения.....Не изпитвам обаче кой знае какви съмнения, че "учиндолският шоумен" се е възползвал от случая "и е полегнал на власта"... И то не за друго ,а поради ноторно известният факт, че в условията, в които "виреят" българските медии, случилото се напълно се вмества в актуалният мейнстрийм...Нека да не забравяме все пак,че това са "независимите" български медии,които от всички положения, които заемат най-много обичат "легналото положение".... барабар с "наведеното"...! А иначе, това, че Слави е "обслужил" власта е наистина не просто морално укоримо,но и отвратително за човек,който очевидно има претенцията да е носител на "новият обществен морал"....Прочее, претенция доволно безумна за да бъде подмината от всички българи без психиатрична регистрация с насмешка и снизхождение.... Затова пък получила вота на критично висок процент от българските граждани и то на нарочно проведен национален референдум!... В чисто статистически план, този факт достатъчно обективно указва за съществуването на опасни разрушителни тенденции в масовото съзнание на обществото,породени от, уви, критично високия праг на "опростачването" на българина... В случая, за който става дума бях провокиран от участието на Кулезич в известна "кабеларка", където "фамозната" журналистка с "пяна на уста" сипеше "огън и жупел" срещу учиндолеца... Точно Кулезич,която Кеворкян нарече от телевизионният екран заради фриволното й медийно поведение "уличница" и чийто журналистическа кариера премина изцяло в обслужването на политическите интереси на всякакви политически непрокопсаници и най-вече на националната олигархия,сега да се изправя на "медийният амвон" за да чете морал на другите като нея....? Това вече е меко казано прекалено.... То си е висша форма на нахалство и безочие...

В действителност, нещата са много прости и "войната", която се опитва "да подпали"  Кулезич не е в "полето" на морала...???Както гласеше известна сентенция:"...за каквото и да ви говорят да знаете,че става въпрос за пари" Точно в това е същността и на медийният ажиотаж. Там е заровено кучето. Става дума за битка за преразпределението на огромните "сенчести" финансови потоци,от които на практика се финансира политкоректното поведение на българските медии.... Нещата в случая са сведени до поведението на героя на Илф и Петров, мошеника Щура Балаганов,който не иска да пусне друг мошеник и аферист-Паниковски на територията,която осигурява собственото му криминално съществуване...

Така че да се търси в случая някакъв морален императив би било абсолютна загуба на време и интелектуална енергия...

Другото нещо,което убягва на моралната норма е,че в края на краищата заради битките между мошениците страда обществото.

Нека обаче в случая да приемем страданието,като изкупление за греха ни,че..."пуснахме търговците в храма"!


 


Страница 8 от 270