Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК

Е-поща Печат PDF

Език свещен на моите деди

език на мъки, стонове вековни,

език на тая, дето ни роди

за радост не – за ядове отровни.


Език прекрасен, кой те не руга

и кой те пощади от хули гадки?

Вслушал ли се е някой досега

в мелодьята на твойте звуци сладки?


Разбра ли някой колко хубост, мощ

се крий в речта ти гъвкава, звънлива –

от руйни тонове какъв разкош,

какъв размах и изразитост жива?


Не, ти падна под общия позор,

охулен, опетнен със думи кални:

и чуждите, и нашите, във хор,

отрекоха те, о, език страдални!


Не си можал да въплътиш във теб

създаньята на творческата мисъл!

И не за песен геният ти слеп –

за груб брътвеж те само бил орисал!


Тъй слушам си, откак съм на света!

Се туй ругателство ужасно, модно,

се тоя отзив, низка клевета,

що слетя всичко мило нам и родно.


Ох, аз ще взема черния ти срам

и той ще стане мойто вдъхновенье,

и в светли звукове ще те предам

на бъдещото бодро поколенье;


ох, аз ще те обриша от калта

и в твоя чистий бляск ще те покажа,

и с удара на твойта красота

аз хулниците твои ще накажа.


 

ВАЖЕН СВИДЕТЕЛ НА ИСТОРИЧЕСКАТА ПРАВДА

Е-поща Печат PDF

През годините като главен редактор съм получавал хиляди писма. Писали са ми различни хора. Някои от писмата са носели пощенското клеймо на далечни земи и държави: Боливия, Франция, Аржентина, Швеция, Русия, Израел, САЩ, Македония, която сега би следвало вече да се изписва като Република Северна Македония.

По-късно електронната поща някак си безцеремонно промени начина на общуване. Непроменено остана само вълнението от всяко писмо и чувството за удовлетворение, че гласът на „Зора“ не е глас в пустиня.

Особено са ме радвали писмата, които дописват темата, които способстват да бъдат фокусирани образът на времето и истината, за факти, хора и събития, тъй често изкривявани и подменяни днес. Днешното писмо до редакцията намирам за особено важно и необходимо за каузата на правдата. Не само защото е написано от такъв знаменит подател като проф. Жени Захариева - великата междуконтинентална гордост на България в музикалното изкуство; от изящния тълкувател на магическия свят на музиката; от пианистката с неподражаем прочит на великите, вечните и безсмъртни творби на Брамс, Шуберт и Шуман, на Чайковски, Вивалди и Бетовен. И ако се облягам на световната слава на проф. Жени Захариева, която е немислимо да изразя в няколко изречения, то е защото свидетелствата на човек като нея са съкрушаващи със своята автентичност, а тя „...на клеветата строшава зъбът“.

Приносът на писмото на проф. Захариева е в уточняването на два важни детайла в новата българска история: истината за прекратяването на бомбардировките в София и България като цяло, след 1 март 1943 г. и доуточняването на думите на Йосиф Весарионович Сталин при закупуването на 350 военни самолета за българските въздушни сили, цитирани в краткия очерк, както тя го нарича, „Крило до крило, сърце до сърце“ поместен в миналия брой № 18  на „Нова Зора“ от нашия добронамерен автор инж. Филип Стоянов, от Бургас.

Дъщеря на всепризнатия  строител на военната авиация в България - ген. Захари Захариев, проф. Жени Захариева в това свое писмо записа и името си като важен свидетел на историческата правда, която вихрушката на безскруполното време се опита да засипе и заличи, за идните поколения.

От името на редакционния съвет на в. „Нова Зора“ най-сърдечно благодаря на проф. Захариева за гражданската доблест и отговорност да сподели с читателите на вестника, в дните на 75-годишнината на победата над нацизма, непомръкващите свидетелства, съхранени в семейната памет за нейния баща ген.-полковник Захари Захариев и чрез него, и нея - истината и правдата за историята, която вече много години бездарно се опитват да пренапишат.


Минчо МИНЧЕВ



До Минчо Минчев

Главен редактор

на вестник “Нова Зора“


Уважаеми господин Минчев,

С вълнение прочетох статията за моя баща отпечатана в броя на „Нова Зора” от 5 май. Благодаря на редакцията, че публикува очерка "Крило до крило, сърце до сърце" от инж. Филип Стоянов за тежките времена след 9 септември 1944 г., когато са се създавали новите модерни и могъщи за нашите мащаби военновъздушни сили и за приноса на баща ми в тяхното изграждане.

Бих искала да допълня материала с някои факти, които той е написал в мемоарите си и ни ги е разказвал в семейството.

За получените даром 350 самолета от Съветския съюз, той ни е казвал: "Първоначално писахме в заявката за купуване на 250 самолета, колкото ни трябваха, но след това решихме да "надуем" бройката до 350 като мислихме, че ще ни я съкратят. И каква беше изненадата, когато съветското командване е одобрило не само цялата бройка, но и че ни подаряват самолетите. Мой приятел, командир, ми разказа за думите на Сталин: "Не могу брать деньги у Георгия Михайловича“ (“Аз пари не мога да взимам от Георги Михайлович.)” (Димитров).

А във времето на "чистки" и уволнения в България, баща ми е имал много конфликти с висши военни и партийни фактори, за да запази в авиацията „старите“ царски български бойни летци. Той е наложил именно те да обучават младото поколение наши летци, а не само руските инструктори.

Като млад летец в някогашния Съветски съюз той беше преживял наречените условно "години на култа на личността" (1936-1937 г.), арестуван е от хората на Берия по фалшиви обвинения и се е спасил по чиста случайност в последния момент. Тези свои преживявания той е споделял с нас, в семейството, и с най-близките си приятели, но вероятно от любов към Русия е решил да ги "забрави" в мемоарите си.

Всеизвестни са многобройните жертви сред българската емиграция по това време, но все още не е изяснена ролята на самата наша емиграция за тези жертви, значителна част от които, са резултат от взаимни доноси и предателства. Показателно е предупреждението, направено от Васил Коларов, водачът на българската политическа емиграция в Москва, при първата среща на баща ми с него - да няма никакви контакти с български политемигранти, защото те пишели доноси един срещу друг. Васил Коларов му казал как Берия му донесъл и предал една папка с думите: “Разберитесь! Сами друг на друга пишете!“ („Изяснете доносите! Вие сами пишете един срещу друг!")

В своя живот на суров воин и български родолюбец (да припомня как всяка сутрин в 8 часа караше всички офицери и войници, а и нас - мен, сестра ми и мама, в двора на щаба на ВВС да играем български хора, които той винаги водеше!).

Баща ми е бил свидетел на няколко исторически събития. В мемоарите си той разказва как са били прекратени англо-американските бомбардировки над София. Ето откъс от тях със съкращения: "Беше 31 март 1944 г. Сутринта посетих Васил Коларов в дома му в Москва. Това правех два пъти в годината, по указание на самия него. Заварих го да се разхожда нервно като стискаше в ръката си съветския вестник "Известия". Веднага ме запита: "Чете ли вестниците? Какво направиха нашите фашистки управници? Англо-американската авиация до основи ще разруши нашата красива столица София." Стоях като закован. Страх ме беше да не му стане лошо. След 5 минути той седна на бюрото си и взе слушалката на телефона. Набра един номер. "Георги, чете ли вестниците?" Не чух какво отговори Георги Димитров. Васил Коларов продължи: "Моля те, говори със Сталин да направи необходимото  англо-американската авиация да спре бомбардировките над София". По лицето на Коларов разбрах, че Димитров се е съгласил да изпълни молбата му. След известно време узнах, че Сталин е разговарял за това с президента на САЩ Рузвелт. Американският президент се съгласил и бомбардировките над София са били прекратени. Така че най-голяма заслуга за спасяването на София от пълно разрушение имаха Васил Коларов, Георги Димитров и Сталин. Разбира се и президентът Рузвелт, който беше дал съответното нареждане."

И когато сред българските летци, сражавали се срещу англо-американските бомбардировки е имало страх да не бъдат уволнени и обявени за врагове, баща ми ги e защитавал. Ето един случай, описан в мемоарите му с авиационния ас майор Стоян Стоянов.

"Заминах за летище Карлово, разрушено от бомбардировките, за да преценя дали ще може да се възстанови. И най-малките нередности ме правеха строг и безпощаден, защото могат да станат причина за произшествие и даже за гибел на летеца. ...След важен разговор с командира на полка за ремонта, който трябва да се направи, го попитах:

- Имам сведения, че сте се били срещу англо-американската авиация и имате най-много победи. Вярно ли е? С известно стеснение и уплаха майорът отговори:

- Вярно е, господин полковник, но по този въпрос всички мълчим. Участието ми в защита на София се смята за фашистка дейност, а нас ни броят за фашисти.

- Участието ви в тази борба не може да се разглежда като фашистка проява. Необходимо е упорито да се разобличава истинския варварски характер на неоправданите с нищо от военна гледна точка бомбардировки на София. Да защитаваш столицата на своята родина и мирното й население - това е висок патриотичен дълг и аз ви поздравявам, господин майор!

След тези думи стиснах десницата на майор Стоян Стоянов и си тръгнах."

За баща ми нямаше малки и големи проблеми. Ето какво пише в мемоарите: "С болка на сърцето виждах, че се сервира слаба храна на летците по калоричност, съвсем недостатъчна за възстановяване на изразходваните в летенето сили. Много пъти повдигах въпроса пред ген. Манчев, но ми се отговаряше, че страната ни е бедна и не можем да правим разлика между работниците на земята и на летците.

- Позволете да възразя, господин генерал. На работещите на земята, ако им прилошее ще седнат, а на летците - ще се забият в земята." Но началството упорито отказваше.

- Разчитаме само на вас – казваха ми летците.

Реших да действам сам. С един съветски генерал споделих намерението си да сигнализирам тяхното Главно командване за лошото положение с храната на летците. Той обеща да направи необходимото. След две седмици ми се обади, че въпросът е стигнал до Сталин. След два месеца, когато наша правителствена делегация водена от Председателя на Министерския съвет замина за Москва и е била приета от Сталин, в края на разговора, съвсем неочаквано, Сталин попитал водача на делегацията:

- Кажете ми сега как и по каква таблица вие  храните вашите летци?

- Ние не правим разлика в храненето на летците и работниците, другарю Сталин - отвърнал гордо ръководителят на делегацията.

- Напразно, напразно! Трябва да правите разлика - отвърнал Сталин и продължил: - Ние, в най-тежките години на войната, не посегнахме на храната на летците. Сега ви даваме съвременни бойни самолети, на тях гладен летец не може да лети. Те трябва да се управляват от силни мъже!

Още с кацането на летище Враждебна, министър-председателят заповядва да му докладвам нова дажба за храната на летците. Бях готов. Напечатаните нови дажби бяха утвърдени за няколко дена.“


Проф. Жени Захариева,

дъщеря на генерал Захари Захариев


 

СЪОБЩЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели, предстоят светлите Христови Рождественски празници. Приемете пожеланията ни за добросърдечие, за благост и любов, които ние, от сърце и душа, ви пожелаваме. Нека достигне Божията благодат, до всеки християнски дом, до всяко тревожно българско сърце, до всеки радетел на българската народностна традиция, в която синовна грижа и отговорност винаги са били любовта към Отечеството и неговата защита.

С въздишка изпращаме тази година, но не заради трудностите, с които я преживяхме, а заради благодарността, която ви дължим, за вярата и подкрепата, че в изпитанията за каузата, с Божия промисъл, не ни оставихте сами. И че утре, дай Бог, отново ще бъдем заедно и отново ще бъдем същите. Следващият брой трябваше да носи дата 24 декември, но поради понятни причини той не може да бъде отпечатан. Ще изпратим 2019 година с брой № 52, който ще излезе с дата 31 декември. Търсете го още същия ден и в дните след 1 януари.


Честито Рождество Христово!

Нека посрещнем с радост и надежда новата 2020 година!


 

ИСТИНАТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Е-поща Печат PDF

Христо ТепавичаровПисания и заявления по случай отбелязването на 115-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.

Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.

Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.

 

Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод, но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос.

Какво имаме предвид?

След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.

Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!

На тракийските българи и техните наследници

се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!

Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.

Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.

 

 

При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.

Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото

на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,

разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.

Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!

Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.

Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:

Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.

Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.

Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…

Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?

Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.

Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

Стореното е сторено, но

няма престъпление без извършител, без престъпник.

Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!

Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?

 

Следва


 

ОПТИМИЗЪМ ЗА ЕДНА НЕОПТИМИСТИЧНА ТРАГЕДИЯ

Е-поща Печат PDF

Истанбулската конвенция или защо социално-политическият обрат е неминуем

 

Пет дни г-жа Дуня Миятович – комисар по правата на човека към Съвета на Европа - обхождаше като спахия своето ленно владение, което ние, по инерцията на някакъв туземен ативизъм, продължаваме да наричаме Отечество, Родина, и представете си – дори България, държавата, която и в химна си дори приемаме за Земен Рай. Та ходи, къде ходи, г-жа Миятович през миналата седмица, среща се с когото се среща, и накрая, за да ни покаже що са туй човешки права и свободи, за които бе дошла да ни проверява, така ни налая, че не само овцете, но и овцекрадците от двете страни на Балкана разбраха, че комисарите от Съвета на Европа могат да ръмжат по-внушително и от спахийските, и от каракачанските пазачи на раята. Някои даже си плюха в пазвата и си казаха: „Тази да не ти е в къщата! Да видиш, брате, какво е туй невъздържана досада, гьонсурат, нежели език на омразата.“ Вярно, не прикрита,

но затова пък от сърце.

„Как тъй още не сте ретифицирали Истанбулската конвенция!“ -  гневеше се г-жа Дуня пред депутати от Правната комисия и от Комисията по вероизповедание. Те пък от своя страна разказват как чинно са се позовали на Решение на Конституционния съд, на Становище на Светия синод, ама – отнюд! Г-жа Дуня, повтаряла, че дори на срещата си с министъра на правосъдието Даниел Кирилов, била подчертала своята твърда убеденост, че „Истанбулската конвенция и Стратегията за закрила на детето се интепретират погрешно у нас и трябва да се подложат на нов дебат.“

 

И че било немислимо да останат само като част от българските закони. Ама Конституционен съд, ама Светия синод, упорствали плахо участниците в срещата, при което съвсем по комисарски г-жа Миятович ги срязала: „Нали църквата е отделена от държавата, какво се меси в делата й!?“

„Имах чувството, споделя депутат с по-слаби нерви, че ей сега ще разкопчее дървения кубур на маузера. Направо ми притъмня. Да речеш -   декори, аксесоари, а то никакви! Няма кожени тужурки, няма революционна романтика, но съвсем по Айзенщайн, буквално ни строи на палубата...“

„Щом не приемате Истанбулската конвенция значи в България не може да влезе и GREVIO!“. „Един от нашите, продължава депутатът свидетел, - нали таен меломан, който някога бил гледал „Оптимистична трагедия“ на Всеволод Вишневски, дори си помислил, че GREVIO е име на някакъв кораб, нарушил Конвенцията „Монтрьо“ и бродещ из Черно море, с надежда да открие обещаната от премиера Борисов не база, а „Фиксаторна точка“. „Не е кораб, казвам му, това са много комисарки събрани на едно място“. „Ама такива като Дуня ли?, пита той и все не схваща разликата между броненосеца „Потьомкин“, GREVIO и новата постановка на българския политически театър – който ще наречем

„Неоптимистична трагедия“.

Неоптимистична ли? Ами, да!...

1. „Правителството трябва да засили усилията си в борбата срещу речта на омразата, която е обичайна в България днес, особено срещу ромите, ЛГБТИ хората и други малцинства“, вели госпожа Миятович. Тя дори не счита за необходимо да поясни акронима ЛГБТИ,  но ние, с цел джендърно ограмотяване на публиката ще поясним, че това са началните букви на думите означаващи всички лесбийски, гей, бисексуални, трансджендър и интерсексуални хора, към които г-жа комисарят смята, че има „засилена връждебност“. Към тях тя прибавя естествено и защитниците на човешките права, и особено активистите на ЛГБТИ. Не спомена поименно г-н Красимир Кънев например, или „самоподдържащите се групи“ в „Билитис“, „Глас“ и „Действие“ – все обиталища и работилници на лявата резба в България. Но затова пък бе категорична:

2. „Публичните дебати, заяви тя, започнали преди няколко години около ратифицирането на Истанбулската конвенция, разпространяват дезинформация и потвърждават вековните стериотипи за ролята на половете в обществото.“ И още нещо, което съвсем не е маловажно – г-жа Миятович изтъкна, „че този рецидив се разпростира и по отношение на Стратегията за детето и Закона за социалните услуги.“.

Казват че дяволът винаги е в подробностите. И се налага да  питаме: кое е онова, което докарва до бяс г-жа Миятович? Та тя без малко да скъса синджира на някакви там, макар и условни представи за приличие и въздържаност. Човек не трябва да има 7 пръста чело, за да се досети, че на първо четене това са „вековните стериотипи на ролята на половете в обществото.“ Ще се върнем към въпроса, но трябва да признаем, че на това място тя много умело обвърза този проблем със Закона за социалните услуги, и със Стратегията за детето. Г-жа Миятович уточни, че „това са проблеми от същия порядък“, и добави че не иска и да чуе дори, че „законодателството ни било обезпечено напълно спрямо изискванията на Конвенцията относно т.нар. домашно насилие над жени или деца“.

Напразно са й били посочвани Наказателния кодекс, закони, сътворени далеч преди 1989 година. Г-жа Дуня била непреклонна.

Каква ли може да е причината за това?

- питаха се един друг депутатите от двете комисии. Те може би и да се досещаха, макар да не го изричаха на глас, но ние ще го напишем:. водещ мотив в ИК въобще не е идеята за защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“. Нито пък свободните и освободени ЛГБТИ елементи от работилниците за лява резба. Частично отговорът трябва да се търси в сувереността на националното законодателство, която, според комисар Миятович и нейният патронат, е недопустима, може би защото е родена от свободната воля на суверена, на основание върховния закон на държавата ни – Конституцията, която я охранява. И макар на Конституцията да й е наложено да признава върховенството на т.нар. международно право, тя все още има достатъчна суверенност да бди за националния интерес и да охранява обичаи, ценности и традиции, които ни отличават като народ, като нация и държавност, несъкрушена от никакви вековни присъствия на завоеватели и поробители.

За читателя е може би непонятен целият този натиск заради една Конвенция, която на всичко отгоре има пожелателен характер, и която дори когато е ратифицирана, прогласява, че съответните държави могат да се отеглят доброволно от нея и от нейното изпълнение. Трябва просто да уверим читателите на този текст, че става въпрос за лицемерие, за приспиване чрез демократични лакърдии бдителността на аборигените, които не искат да кълват на гола кука.

GREVIO – групата яхнала метлите

Преди десетина дни Европейският парламент с мнозинство от 500 гласа призова страните-членки нератифицирали документа да го направят. България е сред тях. С нея са още Хърватия, Великобритания, Полша, Унгария, Словения, Гърция..., които също като нас не признават новия „Акт на вярата“. Вярно, на хоризонта все още не се вижда димът на  пламтящите клади на новата инквизиция, но нейният корпус за бързо реагиране вече е съставен. Би било крайно наивно да си мислим, че в едно такова добродетелно дело може да се мине без участието на мегаспекуланта Джордж Сорос. Засега ще кажем, че в зондеркомандата GREVIO, Сорос е крупен акционер, държи цели 30% от активите. Това – официално. Колко са обаче „приобщените“,  „склонените“, да не кажа купените, съпричастни към групата, яхнали метлите, за които се тревожи г-жа Дуня Миятович, предстои да уточнява дневният ред на живота. Но и от пръв поглед се вижда, че на командата GREVIO е осигурен имунитет и пълномощия, на които би завидил всеки сатрап от Навуходоносор до наши дни. А това означава, че GREVIO е най-важният ключ от портата, за която ни уверяват, че откривала пътя към един прекрасен свят. Ние обаче, може би защото сме се парени, вече се понаучихме и да духаме, пък и се досещаме какво има зад нея.

Светият синод на Българската православна църква

вече алармира Народното събрание, че Законът за социалните услуги създава възможност и предпоставки за „социално инженерство, което може да доведе до пълна подмяна на отношенията между родители и деца“. Светите отци са разтревожени, че от очертаващите се възможнсти за „незаконна и ненаказуема намеса на чиновници и НПО-та в семейното огнище, може да се достигне до разрушаване на семейството, до увеличаване на броя на социалните сираци при живи родители, до опустошени детски съдби“.

Никога не сме поставяли под съмнение мъдростта на Богохранимата Българска православна църква, но с това Становище на Светия синод духовните архипастири на народа препотвърдиха своята грижа и отговорност за неговите бъднини, за неговата праотческа вяра и призоваха за опазването на националните исторически български традиции. Благодарим им, защото посочиха ясно на властите, че т.нар. нови семейни политики са израз на нечестивия „поход за институционална поквара на децата на България“ и назоваха ясно какво се крие „зад лукавата аритметика – колкото повече права на детето, толкова по-малко права за родителите“. Българското семейство, посочват светите отци, цитирайки Свети Йоан Златоуст, е „малка домашна църква“ и ние имаме правото да заявяваме и отстояваме вековното християнско разбиране за човека като Божие творение, като „образ и подобие“ на всеблагия Творец – Бога. И, продължават своето праведно слово архипастирите, „имаме правото, но и задължението да настояваме, чрез законодателството, българското семейство да бъде защитено от държавата, а нашите деца да не бъдат поставени в зависимо състояние, чрез „професионални майки“, „институционални мащехи“ и други сурогатни форми на майчинството.“

На тази мъдрост и загриженост на Светия Синод, под благата воля и напътствията на Негово светейшество Неофит, властта отговори с бърза и неясна смяна на министъра на Министерството на труда и социалните грижи. Така и не стана ясно бившият министър Бисер Петков, при когото на 22 март т.г бяха приети законите за „новите семейни политики“, дали се е възпротивил например на пълномощията на летящата команда GREVIO или е сменен, заради някаква обективна неефективност. Така или иначе тайната е между папките на министър-председателя. На мястото на Петков вече застана

г-жа Деница Сачева и Воланд, за която отнапред е известно, че няма джендърско начинание, което тя да не може да прокара.

Г-жа министершата веднага се обяви „за отлагане с половин година на Закона за социалните услуги“, за иницииране на нов обществен дебат, в който, както се разбра, „отстъпление нямало да има“. Ще се разяснява и ще се убеждават онези, които не са били наясно с добродетелните идеи, заложени в Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните услуги!

Известна с радикални отстъпления от основни български позиции по време на всички постове, които е заемала в образованието и здравеопазването, както и с лесната смяна на позициите си от критик и отрицател на управлението на ГЕРБ до заместник-министър, а сега вече и министър в правителството на ГЕРБ, г-жа Деница Сачева има репутацията на най-безпрекословната изпълнителка на всяка заповед и всяко щение на Брюксел. В този смисъл тя е на същото мнение по въпроси и начинания, за които отговаря и се гневи г-жа Дуня Миятович. И макар да не са известни някакви преки контакти с фондацията на „благодетеля Сорос“, която безчинства вече години из Българско, въобще не остава и капка съмнение, че разбиранията на  г-жа Сачева, са в пълно идейно съзвучие по отношение на джендър-идеологията, и че ако има български щат при онези, от GREVIO, „възседналите метлите“ като Марселин Науди, Биляна Бранкович и албанката Ирис Луараси, тя би го заела и би усилила зондеркомандата, за която един депутат си мислеше, че е име на кораб нарушил конвенцията „Монтрьо“.

Вече станаха известни някои нейни деяния, които бяха  причина за мощен родителски гняв през 2018 г. Воланд, героят на най-добрия роман на ХХ век „Майсторът и Маргарита“ от Михаил Булгаков, би счел за напълно умесно да ги обяви на знаменития Бал на Сатаната: „една джендърна анкета сред 9-годишни ученици, организирана от нашата фондация „Джендър образование“ - ние сме очаровани; „половият“ въпросник за 9-годишните, задействан след отлагането на Истанбулската конвенция – ние сме възхитени!; нова джендърска анкета в българските училища - е наша велика радост; изхвърлянето на уроци и цели теми от учебниците по история на България – прекрасно, удивително; отпадането на термина „турско робство“ и заместването му с „османско присъствие“ – ние сме възхитени отново. Аплаузи за нея, която винаги излизаше суха и успя дори да натопи собствения си министър! – очарователно, удивително, прекрасно!...

Дотук обаче с Воланд, с неговия несвършващ Бал и с подвизите на г-жа Сачева. Предстоят и нови подвизи в „Неоптимистичната трагедия“ на българския ден. Чрез дейността на Деница Сачева от тук нататък можем с увереност да прогнозираме, че могат да бъдат уточнявани всички „Пунта мари“ на министър-председателя; като чрез лакмус може да бъде проявявана истината за поети негови ангажименти, за които се досещаме, но които той иначе отрича. Сиреч – можем ясно да се ориентираме какви ветрове и вихрушки ще ни завеят, когато универсалният ключ на GREVIO легне в ключалката на главната порта, зад която лежи катраненият път към новия прекрасен свят.

А сега да се върнем към някои известни неща. В бр. 16 от 16 април т.г. „Нова Зора“ помести на първа страница статията, която ясно показва

къде е заровено кучето за Истанбулската конвенция.

 

Авторите – братята Христо и Марин Генчеви - бяха аргументирали своя текст с информационен и научен апарат от 13 източника, който ние публикувахме. Днес, за автора на тези редове, остава по-лесната задача - да конспектира фактите, да повтори някои от тях, за да си отговорим на главния въпрос: Как така, една Конвенция, която официално има пожелателен характер и в заключителните си разпоредби дори лицемерно твърди, че тези държави от Европейския съюз, които са я ратифицирали могат по всяко време да се откажат от нея, генерира невиждана активност на Парламента и Съвета на Европа,  нарочен ангажимент и призив, дори на новия председател на Комисията г-жа Урсула фон дер Лайен, Конвенция, която игнорира авторитети като Конституцията на Република България и Конституционния съд; която дезавоаира комисари като г-жа Дуня Миятович и драгия нам председател на ПЕС Сергей Станишев; една Конвенция, която вместо да внася успокоение, радост и хармония, с показните си „добродетели и високохуманни цели и принципи, за които ни агитират, събужда недоверие и страхове с мъртвото вълнение на въпроси без отговор?

Но нали е казано, че

написаното остава, а думите отлитат

(Позволявам си да призова читателите на „Нова Зора“ да се върнат отново към статията „Новата грижа на Сорос“), публикувана в брой 16 от тази година. Някъде в началото написах, че такова добродетелно дело е немислимо без участието на мегаспекуланта Джордж Сорос. Сега ще се аргументирам защо.

На 23 май 2017 г. Държавният департамент на САЩ в контекста на непримиримата борба на президента на САЩ Доналд Тръмп с американската „дълбока държава“ премахна всяко финансиране на организации от типа на „Отворено общество“, основани и действащи въз основа на духа и идеите на неолибералния философ Херберт Маркузе. Тези организации водят борба за Нов световен ред от името и в името на етнически, сексуални и други „онеправдани“ малцинства. До тази дата държавният бюджет на САЩ подкрепяше, а USAID, разпределяше огромната сума от почти 30 млрд долара! По този начин „добродетелното“ дело на Сорос, осеяло света с НПО-та, грантови организации и фондации, увяхва без финансиране. „В тази критична ситуация само мощно финансиране от икономически гигант - пишат братя Генчеви – може да гарантира продължаване на „високохуманната дейност“ на „Отворено общество“. И старият хитрец, който подобно на Остап Бендер знае 400, сравнително честни начина да вземе едни пари, мобилизира спешно отхранваните и придвижвани към важни и най-важни позиции нахлебници от партии и т.нар. НПО-та, всички до един наемни борци за Нов световен ред, а според Сорос – за един „отворен“ свят.

И точно тук е мястото на Истанбулската конвенция. Присъединяването на Европейския съюз към Истанбулската конвенция открива пътя за експроприацията на едни

140 млрд евро годишно,

които биха заместили липсващото финансиране на САЩ. Но времето, когато това трябва да се случи е сега, когато предстои да бъде приета многогодишната бюджетна рамка на ЕС за периода от 2021-2027 г. Заради това е неистовото ръмжене и лай на спахийските домашни любимци и комисарските кърсърдарски забежки.

Ситуацията обяснява много неща. На първо място стават прозрачни подновените атаки на ляволибералните сили на „дълбоката държава“ срещу президента Тръмп, чрез подготвения от тях импийчмънт.

На второ място е внезапната тревога и безсъние, което обхваща дериватите и кадрите на Новия световен ред, отхранвани от „Отворено общество“ навсякъде по света.

В национален план - за целия туземен политически елит, продукт на технологията на мегаспекуланта, се открива шахтата към канализацията на историята, защото този елит е съставен от назначенци на „дълбоката държава“, срещу която води борба за бъдещето на света Доналд Тръмп. Същото се отнася и за всички в Европа, за които атестатите „активист на Отворено общество“ ще означават неизтриваемия белег на корумпираност и търговия с влияние.

В този смисъл социално-политическият обрат е неминуем. И светът би трябвало да се надява на блестяща победа на президента Тръмп, защото след нея мирът би бил по-дълговечен, а надеждата за нормалност по-реална и по-близка.


 

 


Страница 7 от 364