Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

САЩ: ТРЪМП ЛЪСКА ОРЪЖИЯТА СИ ЗА 2020 ГОДИНА

Е-поща Печат PDF

Антуражът му хвърля съмнение относно мирното предаване на властта, ако той се провали на следващите президентски избори.


Какво очаква САЩ и света в годината, когато Тръмп може да се наложи да напусне Белия дом? Продължение на гражданската война, или мирно предаване на властта? На тези въпроси се опитва да отговори Филип Жели. Представяме ви неговия коментар, публикуван във френския „Фигаро“.

„Зора“


Посланието би могло да мине незабелязано в постоянния поток от туити, но не убягна на някои от неговите приближени и на неговите най-горещи поддръжници. Отхвърляйки започването на множество парламентарни анкети срещу неговата кампания, неговото президентство и частните му афери, на 9 февруари Доналд Тръмп пусна следния туит: «Демократите се опитват да спечелят едни избори през 2020 г., на които знаят, че не могат да победят легитимно.».

Думата «легитимно» веднага бе отбелязана от бившия агент на ФБР Джош Кембъл, преподавател в университета на Калифорния (USC), като «сериозно безпокойство за националната сигурност». Три седмици по-късно Майкъл Коен, бившият личен адвокат на президента, сметна за полезно да предупреди Конгреса: «Съдейки от моя опит в служба на господин Тръмп, боя се, че ако той изгуби изборите през 2020 г., никога няма да има мирно предаване на властта.».

Изглежда, че основания за това му е дал Кейлиф Макинейни, говорител на кампанията за втори мандат.<<Надявам се, че тези демократи знаят, че не могат да победят президента през 2020 г.. В такъв случай се впускат в едно срамно преследване с едничката цел да объркат американския народ и да се доберат до властта, което имат нулев шанс да постигнат легитимно>>, заяви той в  едно комюнике. Говорителката на Белия дом Сара Сандърс замести израза „не може да бъде победен“ в изречението, че „опозицията по принуда търси нелегитимни средства“. Председателят демократ на Камарата на представителите Нанси Пелоуси, обаче, изключи на 10 март една процедура с такова предназначение: <<Един такъв акт поражда прекалено много разделения. Знам, че ще трябва да постигнем най-малкото един двупартиен консенсус върху непосилни елементи. И това не си заслужава труда>>.

Президентският лагер само активира отново твърдения, използвани вече през 2016 г. Въпреки своята победа  в лоното на избирателната кампания Тръмп беше отхвърлил така наречената „масова измама“, което щеше да му коства народния вот. Създадена беше една анкетна комисия, поверена на Крис Кобач, републиканец от Канзас, адепт на същите теории, която обаче се разпусна  година по-късно, без да произведе никакъв доклад.

Аргументът за едни откраднати избори звучи като призив за грабване на оръжието в една страна, толкова разделена, че членовете на едно и също семейство вече не си говорят, заради президента. В края на февруари бившият прокурор Джо ди Дженова, по някое време юридически съветник на Белия дом, заяви по „Фокс Нюз“: <<Ние сме в гражданска война. Пресата е изцяло на страната на левицата (…), те ненавиждат Тръмп. Човек не може да си представи, че в тази страна може да има граждански дискурс за предвидимото бъдеще. В ход е тотална война (…). Що се отнася до мен, аз гласувам и си купувам оръжие.>>.

По неговите следи, гуруто на тръмпизма Стив Бенън обяви по CBS, че <<2019 година ще бъде най-хапливата в американската политика след Войната за Отделяне, предсказвайки, че Доналд Тръмп ще излезе от нея „не отслабен, а кален за битката“ >>.

В понеделник представителят на Айова Стив Кинг, неотдавна прогонен от всички комисии, в които заседаваше, заради расистки изказвания, пусна във „Фейсбук“ кратък коментар за тази „гражданска война“, за която всички говорят: „Един лагер с 8000 млрд. топки, докато другият не знае колко тоалетни да използва, – намек за дебата за трансджендърите. Аз се питам, кой ще спечели“, добави той с едно намигване.

2019 година ще бъде най-хапливата година в американската политика след Войната за независимост.

Стив Бенън, гуру на тръмпизма.

Глен Бек, бивш служител на „Фокс Нюз“, заяви тази седмица пред „Сийн Хенити“:<<Ако републиканците изгубят следващите избори с Доналд Тръмп, мисля, че това официално е краят на тази страна, такава, каквато я познаваме>>. Реч, подкрепена от консервативното списание „Американ Тинкър“. „Втората гражданска война вече започна“, написа там Уйлям Дженсърт този месец, използвайки американския израз Война за отделяне. „В деня, в който демократите вземат властта, Гражданската война ще избухне, защото те биха искали да ни вземат оръжията. Въоръжените граждани са свободни граждани и те не могат да приемат това“.

Тези тревоги вече не са единственият апанаж (зестра) на радикалните бойци. Джошуа Гецлер, преподавател по право в университета на Джорджтаун, преценява, че страната ще трябва да се подготви за „възможността Доналд Тръмп да откаже да напусне властта мирно“. А една група бивши бойци, VoteVetes, сметна за добре да публикува следното предупреждение: „Не купувай оръжия за да ги използваш срещу своите съграждани!“


Филип Жели

(„Фигаро“/ 22.03.2019)


Превод: Петко Петков


 

ЗАКОН И МОРАЛ

Е-поща Печат PDF

Доц. Пламен ДамяновЧесто сме свидетели на скандали, в които присъстват  политици, управляващи и други обществени фигури, замесени в злоупотреби, свързани с присвояване на пари или имоти. Неизменно се споменава от самите тях или от техни защитници, че действията им са напълно законни. Политическите им опоненти (често имитиращи опозиция), обикновено също потвърждават, че действията им са законни,  но не били морални. Замислям се – що за закони са тези, при които дадено деяние може да е законно, но неморално?

Определено смятам, че законите трябва да съответстват на моралните норми. Тяхната функция е да регулират обществените отношения. Законите не трябва просто безропотно да се спазват, ако са несправедливи, т.е. неморални и разрушават отношенията между хората. Такива например са законите, които спазват “правата” на бандитите, а не на пострадалите (вече има немалко хора хвърлени в затвора, които са оказали съпротива при нападение). Също така престъпниците, ограбвали националните богатства на България чрез източване на банки и предприятия, на практика са закриляни от законите по максимата – не е морално, но е законно!

Подобни закони не бива да се търпят, а да се променят в съответствие с морала и необходимата справедливост. Това се отнася и за законите, които засягат злоупотребите със служебно положение за собствени облаги (каквито примери има със закупуване на имоти по занижени цени). По същата логика за тях се твърди – не е морално (разбирай несправедливо), но било законно? Нима такива „закони” трябва да се спазват, вместо да се променят. Съответно, тези които са призвани да ги променят, а не го правят, не са ли съучастници в узаконяване на престъпна несправедливост спрямо честните отрудени хора. Така чрез парламента не се ли узаконява грабежа и бандитизма?

Има и такива закони (вече прокарани в някои евро-атлантически страни), които директно водят до морална и физическа деградация на личността. Това например са „нормативните актове”, узаконяващи перверзиите чрез еднополови бракове, насочени срещу природата и хилядолетните морални устои на всяко нормално общество.

Бих дал по-ярки примери от историята за закони, които не само са несправедливи, но и престъпни, като спазването им е престъпление. Такива са някои расови закони в хитлерова Германия, в Османската Империя (например кръвния данък) и др. Ето защо моралните норми задължително трябва да влязат в законите, иначе последните са вредни за обществото и водят до неговата деградация и разпад.

Когато има несправедливи закони, противни на моралните норми в обществото, то те са негодни и насочени срещу нормалните трудови хора. Такива „закони” всъщност са беззаконие, те са антисоциални и предопределят нестабилност и разлом в обществото. Необходимо е несправедливите закони незабавно и без колебание да се променят в съответствие с обществения морал. Ако тези, които трябва да направят това, не искат или не могат да го правят, тогава трябва да бъдат отстранени и заменени с морални законодатели, имащи отговорност пред своя народ.

 

Доц. Пламен Дамянов

ИИОЗ-БАН


 

 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 

ЗА ИКОНОМИЧЕСКИТЕ ПОЗИЦИИ НА КИТАЙ В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Е-поща Печат PDF

За значително неудоволствие на Германия, Франция, Холандия и други страни-членки на Европейския съюз (ЕС) по време на посещението на китайския президент Си Дзинпин в Италия беше подписан Меморандум, с който Италия се присъединява към много амбициозната и мащабна китайска икономическа стратегия „Един пояс –един път“ , приета от китайското правителство преди пет години. Тя предвижда осъществяването на инфраструктурни проекти и инвестиции в страни на Европа, Азия, Близкия изток, Латинска Америка и Африка. Италия е единствената индустриална държава от „Г-7“, която се е присъединила към проекта. Това присъединяване предизвика недоволството на Вашингтон и значителна тревога в средите на ЕС.

Сделката между Китай и Италия има отношение към въпроса кой контролира големите морски пристанища, през които минава световната търговия. Обикновено се отделя значително внимание на ролята на високоскоростната ж.п. инфраструктура като гръбнак на амбициозния китайски проект „Един пояс-един път“. Може би много по-важен елемент на тази инициатива е способността на Китай да притежава или контролира важни пристанища в Азия, Африка, Латинска Америка, а сега и в Евросъюза. Морският транспорт е по-важен за Китай от иначе грабващите въображението високоскоростни влакове, защото около 90% от търговията в света сега се извършва с кораби.

По време на разговорите на Си Дзинпин Китай получи възможността да прави инвестиции в италиански пристанища, а именно Генуа, може би също Палермо и Триест. Това ще създаде възможности за връзки по море и суша с Централна и Източна Европа. Ето защо нараства тревогата в пристанища като германския Хамбург, нидерландския Ротердам и белгийския Антверпен, породена от опасението пред китайската конкуренция.

Като разширява своето присъствие, Китай печели голяма предимство пред ЕС в сферата на търговската инфраструктура. На свой ред италианското правителство се надява да съживи нестабилната италианска икономика с помощта на китайските инвестиции. Основание за надежди му дава случаят със западналото гръцко пристанище Пирея, което голямата китайска държавна компания КОСКО закупи през 2016 г. Беше построен нов док, инсталираха се нови кранове и в резултат търговската дейност на Пирея силно се разрасна.

През изминалите няколко години без излишен шум Китай закупи или инвестира във важни пристанища по света като част от инициативата „Един пояс – един път“. Китайски компаниимат участие в строителството и функционирането на общо 42 пристанища в 34 страни. Освен в Пирея Китай е направил инвестиции и в други страни на ЕС. Той получи концесия и контролен пакет във второто по големина белгийско пристанище за контейнерна търговия след Антверпен Зеебрюге, а има участие също в пристанищата на Антверпен и Ротердам.

Китай инвестира и в много африкански пристанища – от Танзания до Южна Африка и Мароко. Главната китайска инвестиция в Африка е в египетския Суецки канал – стратегическият път от Китай през Индийския океан и Червено море към Средиземно море и пазарите на Евросъюза.

В самия Китай се намират седем от най-големите пристанища за контейнерна търговия, всичките те модерни и автоматизирани. Пристанище Шанхай е най-голямото в света по обем на търговията, далеч по-голямо от Ротердам, Антверпен и Хамбург в ЕС.

ЕС и големи страни-членки като Германия и Франция изразиха тревога от размера на китайските инфраструктурни и корпоративни инвестиции в Евросъюза. Китай започна да бъде характеризиран като икономически съперник, стремящ се към лидерство в технологичната сфера. В документа на Европейската комисия от март т.г., озаглавен „ЕС-Китай: стратегически перспективи“, се препоръчва на Световната търговска организация да принуди Китай да прекрати субсидиите за своите държавни предприятия. Освен това се настоява ЕС да разработи такава промишлена политика, която да позволи на европейските фирми да се конкурират успешно с китайските държавни компании. На свой ред германското правителство възнамерява да въведе закони, които да попречат чужди фирми да придобиват някоя германска компания, считана за стратегическа. Това стана след като Китай закупи германската високотехнологична компания „Кука“, водещ световен производител на роботика и други съвременни технологии.

Когато Китай се присъедини към Световната търговска организация през 2001 г. Германия изнасяше в Китай качествени автомобили и машини срещу китайски евтини текстилни изделия и други масови потребителски стоки. Тези дни са вече минало. Днес китайската автомобилна компания „Джили“ притежава шведската „Волво“, представлява важен акционер в групата „Мерцедес-Даймлер“ и сега финализира закупуването на подразделението, произвеждащо колите „Мерцедес смарт“. Китайският химически гигант „Кемчайна“ неотдавна закупи швейцарската компания „Синджента“, крупен производител на патентовани генно-модифицирани семена и химикали за селското стопанство. Според стратегията „Произведено в Китай 2025г“ Китай възнамерява да стане световен лидер в десет модерни промишлени сектора. В ЕС считат, че тази промишлена стратегия не предвижда просто модернизиране на китайската икономика, а превъщането й през периода 2030 и 2040г. в истински световен лидер. При това съществуват опасения, че китайският възход ще бъде за сметка на водещите европейски промишлени групи. Наистина, не е трудно човек да си представи, че след няколко години като използват ултрамодерните пристанища в Гърция и Италия китайските кораби ще докарват в ЕС произведени в Китай коли и машини, които ще бъдат силна конкуренция на европейския пазар.

При това, както се счита, ЕС не притежава добре функционираща промишлена стратегия. Невъзможно е да се каже как ще се сложат отношенията Китай - ЕС в бъдеще, но засега Пекин сякаш държи по-силните карти.


(F. William Engdahl China’s President Xi Jinping in Italy: It’s the Maritime Ports, Global Research, April 02, 2019 –със съкращения)


 

ИЗПОВЕДИ ОТ ЖИТЕЙСКАТА ЖАРАВА

Е-поща Печат PDF

Георги КараулановНаскоро при нас се появи новата книга на известния работник, стопански ръководител, писател, журналист и общественик Георги Карауланов. Тя е озаглавена „Гасена жар”. Заглавието е метафорично и неслучайно подбрано. Книгата не може да се определи еднозначно като литературен жанр. В нея има разкази, есета, журналистика. Богата и разнообразна като тематика и съдържание.

Авторът ни предлага високохудожествена творба. Не може да се определи кое е най-хубавото и силното в нея. Всичко е на завидно художествено равнище. С увлечение се четат неговите разкази. Ето например „Аргатин”. Бедните родители изпращат сина си чираче, а то по думите на майка му е още „сукалче”. То е принудено да води добитъка на съседите при оране. Големите „данаци” обаче го събарят в браздата и го повличат. Едва го спасява буля Желка. Тежко и тъжно е детството на бедните деца. Разказчето буди вълнуващо съпреживяване. Много емоционален е и разказът „Бай Димитър”. С умението на добър разказвач е изграден образът на обикновения труженик. Той работи в строителството – превозва железа с биволска кола. Весел, жизнен, изпитва гордост с тримата си синове – офицер, авиатор и ученик – често показва снимка. При злополука изгубва двата впрегатни бивола, но продължава да работи в строителството. В този човек има нещо много благородно, изпитва голяма болка за животните си като на близки хора.

В строителството се каляват и израстват професионално младите хора. Типичен случай е Джембо от едноименния разказ. Той идва на строежа без лев и без куфар, но в бригадата го приемат и става добър работник. Бързо става любимец с китарата си, обикват го момичетата, прави им забави. Тайна и несподелена остава любовта му към Данчето…

Изстрадана обич и болка има в разказа „Майка ми”. Светлина грее от образа на майка му. Силна е нейната обич. Тя не иска подаръци, а очаква от него писмо. На изпроводяк „мокреше със сълзите си лицето ми, казва синът, и все едно повтаряше: пиши ми сине …”. Нейната съдба ни трогва. Тя е дете на бежанци, рано остава сираче и израства в чуждо семейство. Трогва ни нейната жалостивост, полага грижи за просяци и тъгува за арестувания Стоянчо.

В някои разкази и есета авторът ни отнася към интересни житейски размисли и обощения. Впечатлително е есето: „Начало или край”. В разговора със свещеника, който се вози в колата им, се внушава интересна мисъл. Става въпрос за сезоните есен и пролет. И при двата сезона има красота, казва отчето, но при есента има и тъга, а в пролетта блика младост, мирише на живот и крехка тревица …

Книгата на Георги Карауланов има някаква близост с много известната книга „Как се каляваше стоманата” от Н.Островски. Главният герой израства в жаравата на социалистическото ни строителство. В „Свещен град” той изповядва, че от кариерния камък изграждат Димитровград. Бригадата на Карауланов десет години извършва трудови подвизи в Кремиковци. От есетата разбираме как в открито небе, в мраз и пек, в дъжд и буря, на птича височина бригадата му споява покривни конструкции, в трудностите, в жаравата се калява новия човек.

Книгата е панорама на социалистическото строителство!

 

31 март 2019 г., Търговище


 

 


Страница 7 от 270