Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПРИЗИВ-ОБРЪЩЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Уважаеми български патриоти,

членове и симпатизанти на ПП „Нова Зора“

и на вестник „Нова Зора“,


В навечерието на предстоящите избори за кметове и общински съветници, насрочени за 27 октомври 2019 г. управляващото мнозинство в Народното събрание прокара редица изменения в Закона за политичес-ките парти и Закона за държавния бюджет на Република България. Целта е само една: Служебна победа на изборите над основната опозиционна партия, Българската социалистическа партия (БСП) и унищожаване на малките политически партии които я подкрепят. Със задна дата политическите партии бяха наказани за допуснати нарушения от МФ при изчисляване на държавните субсидии, вместо наказанието да се понесе от съответния министър и неговия екип. Съгласно промените в Закона за политическите партии (Д.В. бр. 50/25.06.2019 г.) и заповедта на Министъра на финансите, ПП „Нова Зора” следва да върне в бюджета 42 289 лв., до 31.12.2020 г., като за целта от полагащите им се държавни пари за всяко тримесечие (за ПП „Нова Зора” по коалиционно споразумение на коалиция „БСП за България), вече се удържат 30 % от транша за второто тримесечие на 2019 г. и по 50 % от всеки следващ тримесечен транш в периода 2019-2020 г.!!! За днешните управляващи е повече от ясно, че малките политически партии едва оцеляват с получаваните мизерни финансови средства и не трупат влогове в банки, за да върнат своевременно „надвзетите” парични средства. Това дава основание на държавата да постъпи с тях „съгласно действащото законодателство”, т.е. да ги обяви във фалит и те да бъдат закрити! Това ние възприемаме като драстично потъпкване на демокрацията и основните свободи на гражданите, за сдружаване и участие в политическия живот, както и в управлението на страната, или с други думи, мракобесие и обикновен фашизъм в действие !

Както вече ви информирахме на 31.07.2019 г. Централното изпълнително бюро на ПП „Нова Зора” взе решение, насочени към съхраняване на партията и на нейния вестник. Беше констатирно, че това не е възможно без спешна финансова подкрепата, чрез дарения. Ето защо чрез в. „Нова Зора“ и в нарочно регулярно писмо до общинските и областните организации, се обърнахме към своите членове, симпатизанти и читатели за помощ. Откликнаха много организации, членове, читатели, интелектуалци, интелигенти, но положението не само на ПП „Нова Зора“, но и на вестника, който излиза вече 30 години, е неудържимо. Големият въпрос е: Ще позволим ли на враговете на правдата, на България и на българското бъдеще, да тържествуват, затова че са успели най-после да заглушат свободния и честен глас на българския патриотизъм.

Даренията, според възможностите на всеки член, симпатизант или читател, могат да се изпращат чрез пощенски запис на адрес: София, ул. „Пиротска“ № 3, ет. 2 или в централния офис и редакцията на вестника на същия адрес, всеки ден от 10-18 ч., без събота и неделя.

Предварително Ви благодарим !

За допълнителна информация:

Тел. 02/985 23 05;

0894 664 900 – Минчо Минчев

0894 664 933 – Тодор Предов

0879 140 122 – Трайчо Тушев


 

ЛИБИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ПОЛКОВНИК КАДАФИ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 41

 

Видяхме един от тях - огромно „хале” под земята, бетон отгоре и отдолу, някъде метър и половина. Сипвали, сипвали, сметка не държали. За година горе-долу е направен и още се довършва. Бетоновози, булдозери, водоноски, камиони - огромен парк от подобни машини, вносни до една. И разбира се дърводелни, складове за дървен материал, желязо и пр., които отиват в огромни количества. Когато свършат обекта, на това място си остават всички постройки и подобрения, включително водата и цялото цивилизовано парче земя, което преминава в собственост на либийците.

И тука Гошо Златния... Има и Гошо Човекоядеца (едно арапче в Сирт му казало, че е човекоядец, защото му била голяма устата). Има и Тошо Магданоза, Митко Врабеца - слаб като врабче. В тези нови общества всички получават нови, удивително верни прякори и с тях се връщат в България. Магданоза го прекоросали заради китката косица, останала му на темето, наподбяваща магданоз. Често го закачат: „Я си среши магданоза”. Развива се гурбетчийски фолклор, пълен с разни печалбарски истории. Това беше „БСАТ- 60”.

На 27 октомври, петък, тръгнахме от Сирт за Аджидабия. Разстоянието е 400 километра в посока на Бенгази. Движим се с „пежото” на Юлиян, който ми разказва, че тука – наблизо, Кадафи понякога си разпъва палатката. Той говори за него като за „Върбан”. Та Върбан имал този обичай да разпъне в пустинята палатка, да ходи на лов или да се уедини, за да обмисли новите си реформи. Той лично избира мястото на палатката. С него вървят 150 души пазачи и гавази с танкети и картечници.

По пътя, когато Юлиян млъкна, аз се върнах в мисълта си към Георгиев, който ме заведе в оазиса. Припомних си неговите патила: „Бакиите Георгиеви”, както сполучливо ги назовава той. Там, в дълбоката провинция, всеки мюдюр или кибир мюдюр гледа да го изстиска. Или на него, или на неговите близки, кладенец да му пробие, или с механизацията нещо да услужи. Изобщо, всеки гледа да удари келепир. Често го викат в полицията за едно или за друго, заплашват го, бавят документите, необходими за получаване на сумите по ликвидиране на договорите, изобщо горкият ръководител на „Шериката” живее в непрестанен стрес и лавиране между големите „кибир мюдюри”. Според него, нов човек, който не знае тука обстановката, не може да проживее нито ден, но Г. вече е посвикнал в продължение на 5 години на това, успява да балансира, като хваща обикновено най-големия мюдюр и оня му разчиства пътя. Само че не винаги успява. Корупцията, според него, се е увеличила страшно. Кадафи, както казах, отначало много често вземал мерки срещу нея, но сега му е пуснал края. Оставил е по-малките от него да се понаграбят и това е един от начините да закрепи своето положение.

В Сирт спираме отново в българската „Шерика”. Отидохме в дървената къщичка на арх. Мария Стойчева и пихме там кафе (Мъжът й художник). Тук все по-често могат да се видят колони влекачи, натоварени с огромните тръби за „Великата река”. Шофьорите - корейци. Американците, след бомбардировката над двореца на Кадафи уж се изтеглят, но всъщност не го правят, а си сменят паспортите с канадски и остават. По същият начин префасонират и фирмите, и работата продължава. На едно място пресичаме „Великата река” и виждаме положените в протежение на пет километра тръби. Не можеше да видим отблизо, защото обектите са заградени с телени мрежи.

Либия е страна на телените мрежи и на многото тенекиени боклуци. Мрат да се заграждат. Но си имат и основания: всичко около тях е враждебно, да не говорим за ЦРУ-то на САЩ. Но Либия също е страна с отлични шосета - това трябва да им се признае. Добре построени шосета, които не се развалят.

Кметът на Сирт бил наскоро застрелян на входа на общината от „цивилни, неизвестни лица”. Това се прави от време на време за „атмосфера”. По пътя ми показаха вилата, в която живее един от големите съподвижници на Кадафи - полковник Масхур. Тя е оградена с високи телени огради, с постови кули и пр. Масхур е уж командир на червените барети, но всеки подобен офицер е под окото на гвардейците на Кадафи и седи като на тръни.

Пристигаме на обект „ПЪТ № 5”. Той е на 25 километра от Сирт. Там работи TEC със 150 човека, ръководител на обекта е инж. Румен Янков. Пристигаме в 19 часа привечер. Предприятието се обслужва от трима души технически ръководители и 1 геодезист. Обемът на работата е 42 милиона динара (дебела работа!). При общо 183 човека, 32 са началници, готвачи и „втори членове” т.е. съпруги. Отрупан административен апарат. Всеки по-голям началник в София издействал близките му роднини - повечето негодни за нищо - да дойдат тук да хванат някой долар и така се задръства организацията с 4 души оператори, а при нас - на двата бетонни завода работят само чиновници -14 човека, плюс две лаборатории с по десет човека и още голям брой „обслужващ” персонал, който се мотае без определени задачи. Това са все търтеи, нашибани тука с „връзки”. Произвеждат се 42 хиляди кубика бетон.

Разгледахме един от военните обекти, където уж се съхраняват ракетите. Построен е неотдавна и вече предаден от TEC, с радарни инсталации и пр. Очаквах да се пази строго секретно, но се оказа, че пазачът бе заспал и ние минахме без дори да ни поискат личните карти. Както влязохме, така и излязохме. Погледнахме в обширните подземни бетонирани коридори, с шлюзи, ескалатори, асансьори, не можеш да се оправиш, нито да разбереш кое за какво е, къде какво се пази. Твърди се, че тука от най-голямо значение е електронната система за отваряне шлюзите, сигнализиране опасността и пр. Но тя е толкова сложна, че не може да се обслужва от либийците. Вършат тая работа сега руснаците и така либийците винаги ще бъдат зависими от чуждите специалисти в това отношение. И фактически тези чужди специалисти, в крайна сметка, могат в подходящ момент, ако поискат, да провалят цялата така скъпо струваща отбрана на Либия. Няма съмнение, че в края на краищата големите подземни бетонени скривалища, които сега се строят, така ще си останат неизползвани и рано или късно ще запустеят, защото войната и в Либия, и където и да било няма да се решава от танкове, а от атомните снаряди, които усилено се приготовляват както в Либия, така и в Израел.

Говори се че сега съветски специалисти строят супермодерен атомен център, който би могъл да прерасне в Завод за атомно оръжие. Някои международни агенции обвиниха Либия, че прави огромни доставки на взривни вещества от Чехословакия и се е запасила от тях за 150 години напред с оглед плановете й за терористична дейност. Либия е давала поводи да я подозират в това, но като знам каква кампания се бе развихрила в началото на 80-те години срещу България, какви ли не грехове й приписваха, за да смажат могъщото й предприятие за международен превоз, което печелеше по 400 милиона долара годишно - с все по-голяма предпазливост се доверявам на западните и американските средства за масово осведомяване. Знае се че либийците с американците не „мелят”, стигна се дори до въоръжени удари, целящи физическото премахване на дръзкия полковник, който „разиграва” великата нация, затова търсачите на „самата истина” трябва да са по-внимателни при крайните заключения кой е крив и кой прав. Макар че в междудържавните отношения кривото и правото са така отчайващо относителни, че самата употреба на тези понятия е несериозна. Цялата история на човечеството доказва, че единственото сериозно нещо в политиката е силата, която стои зад нея. Или - както е написано в корана - „ПРАВОТО Е В КАЛЪЧА”. Едно е сигурно: полк. Кадафи е много последователен в своите политически страсти и пристрастия, както между впрочем и в поведението си. Разказваха ми за него, че отишъл в Белград на посещение при Тито. С няколко камили, пренесени със самолети, за да ги дои за мляко! (По примера на Махатма Гнди, който отиде на времето в Лондон заедно с две кози и се храни там с тяхното мляко). Само че Кадафи вместо да отседне в хотел - направил си палатка, пазена, разбира се, от многобройната му въоръжена охрана. Изобщо, направил всичко, за да се запомни едно от редките му посещения зад граница.

Настъпи 28 октомври, предвиден за пътуване до „Раджа” - лагерът на българите - на 25 километра от летище Бенгази. Докато отидем там, наблюдаваме встрани от пътя малките земеделски фермички, които държавата предлага на либийците с новите им къщички, кладенци, пречиствателни станции, електрифицирани и с готови трактори и земеделски инвентар. Събуваш си чехлите и влизаш. Край новите се виждат и стари къщички, правени в италианско време, през трийсетте години, пак за същите цели - или за колонизиране от италианци - не разбрах. Тогава как са подкарали работата, не знам, но сега фермичките не се забелязва да привличат затлъстелите от лесни печалби либийци. Когато има възможност за служба във войската, полицията или администрацията, кой е луд да се качи на трактор, за да сее и оре? Народът е вече размекнат от лесните петродолари, които държавата под една или друга форма му сипва, и не се навива на омерзителния земеделски труд.

Въпреки това, държавата непрестанно открива нови работни площи като се изваждат от червеникавата скалиста земя камъните с огромни земекопни машини и „брани”. Видяхме няколко такива гиганти в действие с огромни зъбци, които сресват от земята цели каменни блокове и дори скали. След това минават още пo-ситни брани; обират чакъла, за да остане само червеникавата, с мъка отвоювана почва. Но за създаването на тези полета край Бенгази се изразходват страшни пари и това не може да си го позволи никой друг в света, освен Кадафи. И това е неговата най-голяма държавническа добродетел. Все пак тези пари не са хвърлени, за разлика от парите за нужно и ненужно превъоръжаване.

След направата на нивите идва обаче втората скъпа задача - пробиваненето на кладенци за вода и понеже, не всякога това е възможно, правят се край брега на морето пречиствателни станции за обезсоляване на морската вода. Обслужват ги обикновено японски специалисти. Това е горе-долу толкова скъпо, колкото и превръщането на скалите в ниви. Цели заводи вършат тази сизифовска работа.

Тъжна забележка. Писал съм, докато съм се возил в колата, затова не всичко сега мога да разчитам и ми се губят звездни мигове от пътуването ми през Бенгази и създадените в тази област обработваеми земи. Имам само чувството, че съм преминал през земята на циклопите и че те всичко там правят, служейки си само с едното око. Другото, в което се уверих, е, че крайморската земя около Бенгази и в миналото, и сега, е най-плодородната, и в миналото, и сега, е най-гъсто населената. Доста прилича на градина Либия в тази си част, всъщност това е най-добрата й земя, с най-силни земеделски традиции.

Да не забравя: докато пътувахме за Бенгази видяхме и двореца на бившия крал Идриз на една височина край пътя. Интересно че дворецът му е запазен - най-обикновена постройка, поне отвън. Не са го разрушили и всеки може да го види, сгушен в сянката на няколко палми.

Заслужава да се отбележи още веднъж, че отсичането на палма в Либия се разрешава от Министерство на земеделието, дори когато се отнася само за една бройка. Ето какво може да ни бъде за пример в страната на Кадафи.

Разгледахме най-сетне и града Бенгази. Ето, това е вече град, не като тьпоъгълния Триполи. Европейски фасон, сградите - с модна линия, широки площади, изкуствено езеро пред хотела, а самият хотел, гледай Париж и пиши за него. Има хиподруми, стадиони и пр. И, разбира се - дежурните огромни портрети на Кадафи с разпалени очи, от които изскачат искри. Нощно време всичко е потопено в неонови реклами, фонтани бликат и през нощта. Изобщо - град и половина. Влязохме в строения от шведи хотел „ИЗО”, където едното преспиване е сто долара. Обслужващият персонал са мароканци. Те са много по-ведри от либийците, не така високомерни, могат да се усмихват и добре печелят в търговския сектор.

Тук се запознах с един високопоставен либийски инженер, Мохамед Хамуд, главен резидент, който наблюдава инвестициите и от него фактически зависи приемането на изработените от българите обекти. Нашите се държат с Хамуд като с крал. Не подпише ли той, всичко отива на кино. Не се оплакаха обаче от него. Той е на 36 години, но има 6 деца. Разговаряхме за „Великата река”. Каза че навремето фараоните строили една пирамида цял живот с помощта на едно-две поколения – само за владетеля. А „Великата река” се прави за всички! Не посмях да го попитам как преценява твърдението, че „Великата река” може да се превърне във „Великият провал”.

Край Бенгази е „шериката” на Пашов, един от най-старите наши технически ръководители в Либия, родом от с. Бачково, около 55-годишен, с изпито, хитро лице и проницателни, малко лукави очи. Много добре си управлява работата, това си личи, накъдето и да са озърнеш. Тука е и жена му, тука са и много негови хора, има специален градинар, който се занимава само със зеленчуците, има и собствен свинарник и телчарник, изобщо - човек предприемчив, който е успял да се вмести в пустинната среда така, че да е добре и за него, и за командваните от негова милост гурбетчии. Изглежда, че добре се оправя човекът и с кибир мюдюрите.

Град Дерна е край морето наблизо дo лагера на Пашов. Пътуваме за този град със 140 км в час през живописна крайморска местност. 28 октомври е - събота. Наблюдаваме край пътя чистенето на камъни за откриване на нови полета. Забележителна гледка, която се запечати в паметта ми за вечни времена. Узнавам от шофьора, че преди 3 седмици Кадафи открил наведнъж 140 нови фермички по 30 хектара, с трактори, цистерни и слънчеви батерии за получаване на електричество. Този начин за добиване на енергия е за Либия най-перспективният, защото ако има нещо там да е в изобилие, това е слънце, а то си е жива енергия, стига да имаш достатъчно рефлектори. Все някога нефтът ще се изчерпи, тогава слънцето ще го замести и в това отношение Либия отново ще се окаже „Страна с късмет”. Има проект за строежа още на 700 ферми, което ще струва между 25 и 100 милиона динара. Видяхме още по пътя стотици дюкянчета - сринати. Както Кадафи строи, така и отведнъж събаря убежищата на спекулантите.

 

Следва


 

 

МЪЛНИЯТА, КОЯТО ОЗАРИ БЪЛГАРСКАТА ПОЕЗИЯ

Е-поща Печат PDF

ГЕОРГИ ДЖАГАРОВ – ДО МОЗЪКА НА КОСТИТЕ СИ РОЖБА НА РЕВОЛЮЦИЯТА


Георги Джагаров, наред с Иван Пейчев (а и Иван Радоев), положи начало на новата антиконформистична, лирико-философска пиеса в края на 50-те и през 60-те години на двадесетото столетие. При Джагаров по-специално пролича как лиризмът, топлите и непосредствени чувства се преливат на вълни в разгърната дискусия за човешките ценности и техните проекции в нашата съвременност; за съвестта и раните, които й се нанасят; за смисъла на съществуването; за отговорностите на държавника и протестиращия; за властта и свободата.

Георги Джагаров се стремеше да следва традиции на драматургията от древна Гърция, и на първо място творби от рода на „Антигона” на Софокъл. Впрочем, моето запознаване с Джагаров стана в края на петдесетте, когато пишеше първата си пиеса „Вратите се затварят”. Бях очарован от неговото творчество, но и от ролята му на водач на българската интелектуална опозиция срещу догматизма и опасните „превращения” на социализма. Няма как да забравя паметната вечер през 1964 г., когато се състоя софийската премиера на магистрално важната му пиеса „Прокурорът”, поставена в Сливенския театър под режисурата на Енчо Халачев. След края на представлението, пред ентусиазираното човешко гъмжило, скупчило се до задния вход на Народния театър, Камен Зидаров, автор на забележителната драма „Иван Шишман”, се провикна: „От днес короната на първенството в българската драматургия ще я носи Георги Джагаров”.

Тъжна участ имаше Георги Джагаров след 1989 г. заради близките му контакти - след средата на 60-те години - с Тодор Живков. Те възникнаха за горчива изненада на значителна част от поклонниците му! Все пак ставаше въпрос за ново социално поведение на водача на интелектуалната ни опозиция, взел решение да стане приближен на първия партиен и държавен ръководител!

Факт е че с присъединяването си към ТодорЖивковото обкръжение Джагаров направи компромиси в личен план, отразили се на обществения му авторитет. Така или иначе, налагаше да се съобразява с условностите на човека, който заема престижен управленски пост. В същото време му беше приятно да влиза в кожата на властолюбец. Докато заемаше позицията на председател на Съюза на писателите успя да проведе политика на демократизация на литературния живот. Взе пряко участие в „реабилитацията” на творци като Атанас Далчев и Емилиян Станев, на поетите от поколението на Александър Геров, Александър Вутимски, Богомил Райнов, Иван Пейчев и др. Спомогна да се промени в положителна насока отношението към бившия главен редактор на сп. „Златорог” Владимир Василев и дипломата-историк Симеон Радев. Даде зелена светлина да се публикуват литературни и исторически текстове, обявени преди това за проядени от „национализъм”. Направи много за утвърждаване приносите на младите писатели от моето поколение. Извърши кадрова реформа в изданията на СБП, благодарение на която те бяха радикално преустроени в духа на постсталинския период.

Георги Джагаров възприе болезнено освобождаването му от задълженията на председател на СБП и назначаването му за зам.-председател на Държавния съвет (през 70-те години). Възприе двата акта като вид снемане на доверие и възвръщане на предишните порядки в Писателския съюз. Помъчи се да показва публично (в приятелски кръгове - също), че прави стъпка напред в кариерата си, но трудно му се отдаваше. За да уплътни новия синекурен пост, започна да си „измисля” грандомански цели и задачи за съхраняване на собственото си самочувствие. Вероятно, с писателския си ръст, се е явявал и своего рода пречка пред набелязания политически възход на Людмила Живкова. Но това е друга тема!

Иначе съхрани и тогава мярата си за истина. Използваше беседите и общуването с Живков предимно, за да смекчава произволите в литературната политика на държавата (този нюанс в общуването му с Живков сега се премълчава). Не написа нито един фалшив стихотворен ред! Докато официалното му положение диктуваше по-тържествено и ритуално държане, в поезията продължаваше да бъде искрен и раним, да изпитва раздвоения на съвестта, да изкупва вековечни вини. И в държавно лимитирания си период не си позволи да стане венценосец на конформизма. Създаде ярки творби с честно перо и разбудена съвест. В стихотворението „Разминаване” написа (цитирам без първите две строфи):


И аз се чувствам стъпкан като стръкче.

Нищожен като пале. Унизен.

Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи.

И ти си сам мъчение за мен.

Какво съм аз? И хората какво са?

Насам ли да вървя? Или натам?

В главата ми се блъскам сто въпроса.

А отговор не мога да им дам.


Понякога допра другарско рамо,

надникна в нечии добри очи,

прегърнем се, разминем се и само

остава споменът да ми горчи.


А да твърдиш, че всичко ти е ясно –

дъждът валял и никнела трева…

Но мен дори и то не ми е ясно.

И ти, не знам, разбираш ли това?

Допусна и тежък, непростим компромис: наложи унизителни наказания на няколко свои колеги, които отказаха да заклеймят Солженицин на известното писателско събрание през 70-те години.

Но според мен, основният мотив, за да влезе Джагаров във властовите структури на държавата, се корени в самосъзнанието му, че като ремсист и политзатворник - деец на партията, е призван/длъжен да спазва Некрасовата формула за гражданските отговорности на твореца! В отличие от немалко пишещи братя той вярваше, че негово задължение като политзатворник и комунист е да взема активно участие в решаване на обществените въпроси. Смяташе за егоистично еднолично да опазва себе си в качеството си на „чист” и „невинен” интелектуалец-идеалист, оставяйки „черната” и „неблагодарна” работа да я вършат по-малко надарени хора!

Бащите на българското преустройство (след 10 ноември, 1989 г.) решиха да натоварят писателя Джагаров - като муле на планинска пътека - със собствените си вини през периода на социализма. А това беше крайно несправедливо и цинично! Самият Джагаров психически не издържа на прелома, изпадна в тежка депресия и объркване, обзе го страх от преследване, направи няколко погрешни стъпки, напусна партията, написа злощастно писмо с обяснения… заболя от рак, доколкото знам, на панкреаса.

Два или три дни преди смъртта му, заедно с неколцина приятели и познати, го посетихме във Военната болница, където береше душа.


Стенеща от болки плът и уста, която едва промълвя: „В мене всичко вече е кост в кост!” Красимир Премянов каза от името на ръководството на социалистическата партия, че БСП се гордее с приносите и делото на Георги Джагаров, с неговата вяра в идеала. Стиснахме си ръцете… за последен път.

Днес, в обществото, в медиите, в интернет-пространството, продължава да се спори какъв е бил Георги Джагаров, какво литературно наследство е оставил? Царедворец или с черти на плебей е като личност и творец? Доколко е бил последователен антиконформист или едноизмерен „човек на режима”? Наистина ли е бил водач на българската интелектуална опозиция в края на 50-те до средата на 60-те години? Изневерил ли е на идеалите си след 10 ноември 1989 г.? Загубила ли е стойността си неговата поезия, драматургия и публицистика?

Понеже Джагаров вече го няма на белия свят, и понеже са подложени на ревизия и фалшифициране идеалите, в които вярваше, и понеже победилата необуржоазна идеология у нас громи през последните тридесет години - всекидневно и всекичастно - лявата култура през ХХ век, а Георги Джагаров е неин емблематичен представител, по-трудно взе да оцелява представата за него като голям поет, истински революционер-народолюбец, критик на фундаментални отклонения и деформации в българското социалистическо движение.

Във връзка с въпроса голям поет ли е Георги Джагаров, дискусията е приключила или отива към приключване. Въпреки масово произвежданите пасквили от неолибералните куртуртрегери срещу поета Джагаров, въпреки разюздания бяс на сноберията (Джагаров не понасяше литературните сноби от времето на социализма, подиграваше им се, отвращаваше се от тяхното позиране, помпозност и неоригиналност, от празния шум, който вдигат след себе си), въпреки пороя на клеветите, залели образа му, задължен съм да изрека, че Георги Джагаров е голям български поет не само в границите на своето поколение и през периода, когато беше жив, но той е един от върховете на българската литературата през ХХ век! Яснотата, кристалната светлина и красота на родната ни реч, за които Далчев пледира в своите есета, намират неподражаем изказ в стихотворенията на поета от Сливен!

Що се отнася до ролята на Джагаров в литературното ни развитие през 50-те и 60-те години на двадесетото столетие (но и след тях), мисля, че тя е очертана в моя текст и не се нуждае от допълнителни разяснения.

По-детайлно за обществените противоречия у Джагаров.

Оказва се че през определено историческо време, не толкова кратко, той е водач на интелектуалната ни опозиция срещу новопоявилите се недъзи на социалистическа система. В този аспект е нормално съпротивата на твореца срещу естетиката на култа към личността да бъде съчетана със съпротива срещу бюрократизирането и едноличното управление на държавата, срещу възвръщането на социалните неравенства и привилегии. Както, ако не е „нормален”, поне е обясним актът с попадането на Джагаров в кръга на Тодор Живков. Последиците от този „преход” са негативни, но и положителни, което показва, че еднополюсните опростени квалификации за Джагаров са безпредметни и неверни.

У нас през периода 1944 г.-1989 г. нямаше дисидентско движение, за разлика от останалите държави, принадлежащи към социалистическия лагер! Имаше обаче прояви на несъгласяване, даже остро, с провежданата политика в обществото и културата, дори на нейното отричане. Тези прояви намираха израз главно в произведения и изказвания на творци с леви убеждения, членове на партията, заслужили участници в антифашистското движение, доброволци в Първа българска армия. По същество, най-даровитите ни писатели, художници, музиканти, филмови дейци, учени, онези, които създадоха класиката на българската култура през ХХ в. и по-специално на втората му половина, искаха не премахване на социалистическата система, а нейното реформиране, обновяване. Това е генерална отлика на културната ситуация у нас в сравнение с тази в другите социалистически страни!?

Режисьорът Леон Даниел (може би най-крупното име, заедно с Николай Масалитинов, в театралната ни режисура през ХХ век.) сподели в един от разговорите ни, докато подготвях монографията си за творческия му път /”Всекидневният Леон Даниел” – 2002 г./, че не се чувства дисидент. Не се чувства, защото всякога е искал не да ликвидира, а да спасява социализма, да мобилизира своята публика за битка срещу факторите, които ерозират човеколюбието на социалистическата идея. Така че той е „нонконформист”! Заради това още през първата половина на 50-те години сътворява българските примери на екзистенциализма, на брехтианската естетика на отчуждението, на театъра на улицата, на „живия театър” и пр. Опонира на късогледата апаратна политика, на ограниченото разбиране за човешка етика, на опитите догмата да подмени живота. И тези неща ги отстоява ремсист от преди 1944 г., един от първите след 9 септември възпитаници на руската сценична култура.

Определението „нонконформист” важи с пълна сила и за Георги Джагаров, за дейността му през 50-те години до средата на 60-те години. Една подробност. Георги Джагаров и Леон Даниел поддържаха близки отношения помежду си през онзи период. Джагаров го респектираха художествените експерименти, извършвани от Даниел, а Даниел откриваше в лицето на Джагаров съмишленик-нонконформист. Тези контакти стихнаха в началото на 60-те. Първоначално двамата поеха в различни посоки, Даниел беше по-непреклонен в сферата на отрицанието, в отличие от поета-драматург. Сетне, след средата на 60-те години, разминаванията им преминаха круто на „идейни” релси, прераснаха във враждебни сблъсъци на възгледи, позиции, поведение. Даниел не преставаше да твърди, че Джагаров е изневерил на ранните си идеи, че е станал прекалено традиционен, безцеремонен и зависим от тиражираните постулати на политиката. Джагаров пък смяташе, че Даниел иска да е опозиционер на всяка цена, че руши наследства, за да епатира публиката като жрец на модернизма.

Но това не попречи на Джагаров и Даниел да заемат полагаемото им се място в художествената култура на ХХ век, да въздигнат своите нетленни паметници.

Спомням си за моя среща с Тодор Живков след 1989 г. В разговора ни стана въпрос за Джагаров и аз започнах да изброявам ценните му качества и приноси в поезията и политиката. Живков не възрази за поезията, но вметна, че с оценките за политика Джагаров ще е добре да се изчака. Изрече думите си като че ли на ръба на присмеха. Вероятно в тях се таеше и обидата му, че на пленумите на ЦК през ноември, 1989 г. не получи подкрепа от партийните кадри, които стояха близко до него. Но дългогодишният лидер на държавата вероятно е знаел още преди това, че Георги Джагаров изпитва двойствено отношение към него, че личната му преданост не е безспорна. И още, че зад облика на непоколебимия мъжествен поет се крие ранимо, копнеещо за съзвучия човешко същество, понякога показно смело или прекалено плахо, мечтаещо за барикади, а самопринудило се да търка бюрата на висш държавен чиновник.

Георги Джагаров с лиричното си въображение възприе станалото на 10 ноември за тотална катастрофа, за всемирен потоп, за божествен бич над Содом и Гомор. Както изтъкнах, той не успя да понесе обидата и позора, че другари по партия го принасят в жертва, че с него си измиват лицата и трасират магистралата на „перестроичното” си преуспяване. Започна да се самообвинява – безкрай и за всичко. За момент повярва, че заслужава напълно наказанието си („Да не би аз и другарите ми да сме единствените грешници пред народа, а те да са прави”?!). Усети потребност да се покае, а почука на погрешната врата. Със срам, че е сбъркал пак. Издигна в себе си китайска стена между идеята и системата като възможност за уравновесяване на своето чувство за виновност и историческата необходимост/отговорност.

Но в последна сметка, избраните хаотично пътищата не водеха за никъде. Това го осъзна изцяло две-три години преди смъртта си: търсил е, без да намира! Започна похода му назад във времето. Прибързаните му оценки за 45-годишното битие на социализма станаха внезапно твърде позитивни. За Живков и историческото му значение също заговори с утвърждаващ тон. Вече рядко говореше за поезия. Най-често в речника му изплуваха словата „България”, „български народ”, социализъм”, „социалистическа идея”. И споделеното убеждение, че е осъден да не види летежа на възродената си надежда.

Георги Джагаров почина на 30 ноември 1995 г., а погребението му се състоя на 4 декември. На траурната церемония споделих каква огромна загуба претърпяват България и българската култура с кончината на блестящия поет, драматург и публицист Георги Джагаров. В края на словото казах: „Георги Джагаров вече не е между нас. Той си замина в леко прохладен, и леко поуморен ден, с бледо слънце, опушено от комините, в самия край на ноември, който този път помръкна от тъга. Смъртта, която би трябвало да заличава стъпките, днес очертава ясно и категорично разстоянията.

И ние виждаме как Георги Джагаров – поетът и драматургът – поема към истинския си живот!”


 

АВТОМАГИСТРАЛА „ХЕМУС“: КРАЯТ НА ПЪТЯ!

Е-поща Печат PDF

След шумните скандали покрай номинирането на Иван Гешев за единствен кандидат за главен прокурор, цензурата и кадруването в БНР и БНТ, дойде и този с „увеличението“ на заплатите на медицинските сестри, което Министерският съвет обеща. Първо правителството прие решение да отпусне 50 млн.лв., а след това „редуцира“ тази сума на 6 млн.лв. с мотива, че е изчерпан лимитът на държавната помощ за болниците. Все едно, че министърът на финансите Владислав Горанов и министърът на здравеопазването Кирил Ананиев не са знаели този факт, още когато премиерът Борисов обявяваше, че са отпуснати не 50, а 86 млн.лв.?

 

 

В разгара на новия скандал обаче най-после получихме ясен отговор относно политическото бъдеще на премиера, той и лидер на управляващата партия ГЕРБ. Борисов лично потвърди, че ще се оттегли от политиката, когато бъде завършена АМ „Хемус“. Журналисти, нетърпеливи да видят това своеобразно Освобождение, припомнят че въпросната автомагистрала трябва да бъде завършена по план до пет години. Тоест, през 2024 г. ще си кажем сбогом с политика- международник, който откриваше „завод след завод“, построи и ремонтира стотици километри пътища, мостове, опери, театри, спортни зали и селски стадиони, църкви, джамии, синагоги, детски градини, училища, пречиствателни станции и т.н. За „Апартаментгейт“, „Къщи за тъщи“ и 130-хилядите здрави прасета, избити заради африканската чума - нито дума! Който ги спомене, да онемее завинаги!

Хубаво, ама неблагодарното племе, което според случая наричат народ, гражданско общество, тълпа или електорат, не може и не иска да забрави свинския геноцид. Както и лъжите, изречени на висок глас от „Премиера Слънце“. Например, за 3,5% икономически растеж, за рекордния износ, за ръста на доходите, в това число на учителските заплати и тези на медицинските работници. И, разбира се, за нулевата безработица и дори за липсата на квалифицирана работна ръка, която спира чуждите инвеститори, дето иначе се редят на опашка да си влагат парите у нас. Други пречки пред чуждите инвеститори няма, понеже правителството и Прокуратурата са преборили контрабандата, организираната престъпност, корупцията и другите злоупотреби с власт. И ако пред МС, НС, Съдебната палата, БНР и БНТ периодично се събират „кресливи“ протестъри (вкл.майки на деца с увреждания, медицински сестри или близки на убити и осакатени от престъпници, които депутатите са удостоили със съкратено разследване, а съдиите са освободили предсрочно поради ходатайството на Български Хелзинкски комитет), това е доказателство за наличието на функциониращи демокрация и правозащитни структури на гражданското общество. Примерът с австралиеца Джок Полфрийман, осъден като убиец на Андрей Монов, е показателен, но не е единствен. По-дразнещо е, че както в случая с Истанбулската конвенция, така и при освобождаването на Полфрийман, ГЕРБ и нейният министър на правосъдието Данаил Кирилов, се оказаха на страната на БХК и срещу народа. И, понеже някои ще припомнят, че Истанбулската конвенция е ратифицирана дори от Турция на Ердоган, ще се позова на доклада на турската фондация „Умут Вакфъ“, извадки от който публикува вестник „Джумхуриет“ (02.10.2019). Според този доклад, само за първите девет месеца на тази година, при 427 престъпления срещу жени в Турция, са били убити 347 с пушки, пистолети, режещи сечива или с удушаване. А със сигнали за извършени престъпления към Прокуратурата са се обърнали 33 000 души!

Да се върнем обаче на твърдението на Бойко Борисов, че при неговото управление българите са се замогнали. Включително и медицинските сестри, за увеличението на чиито заплати кабинетът е отпуснал не 50, а цели 86 млн.лв. Защо тогава кабинетът скришом е „коригирал“ собственото си решение на мижавите 6 млн.лв.? Не са ли знаели Борисов и ресорните министри на финансите и здравеопазването, че лимитът на държавната помощ за болниците и изчерпан? Нима министърът на финансите Владислав Горанов се е сетил за това едва, когато от Би Ти Ви разкриха измамата и Борисов се закани да пита министъра на здравеопазването Кирил Ананиев къде са 86-те милиона лева за увеличение на заплатите на медицинските сестри? Последният се оправда с това, че МЗ се е договорило с ръководството на НЗОК тя да отблокира от своя резерв 50 млн.лв., а другите 36 млн.лв. ги е превело МЗ. Защо тогава сестрите не са видели и лев повишение на своите заплати? Още повече, че това е като помен с чужда пита: защото НЗОК е независима и нейният бюджет се пълни, освен с преводи от държавния бюджет, със здравни вноски на гражданите. Само че виновниците за поредната излагация на Борисов - Владислав Горанов и Кирил Ананиев, не подават оставки. Напротив, здравният министър твърди, че няма основания за подобен акт, тъй като не е извършил никакво закононарушение. А това, че благодарение на него премиерът Борисов се изяви в ролята на някакъв политически Пинокио, не е ли достатъчно основание за оставка? Нека тогава Борисов да поеме цялата вина и да плати за лъжата с оставката на целия кабинет! Няма защо да чака резултатите от местните избори, за да „хвърли пешкира“, както направи след загубата на президентските избори през 2016 г. Четвърти кабинет Борисов не трябва дори да сънува, а що се отнася до АМ „Хемус“, тя може да бъде завършена и от друго, не герберско правителство. В истински демократичните страни премиерите и правителствата си отиват за далеч по-незначителни гафове от „Суджукгейт“, „Кумгейт“, „Оградагейт“, „Апартаментгейт“, „Къщи за гости без гости“, „Паспортгейт“ и „Заплатигейт“. Но, ако завършването на АМ „Хемус“ е условието Борисов да си ходи от властта и политиката, дайте да я завършим предсрочно! Що се отнася до премиера с дългия нос, който расте при всяка нова лъжа, преди той да е забравил старите и да е подхванал нови лъжливи обещания, ще му припомним една реплика на турския министър на външните работи Мевлют Чавушоглу, отправена към френския президент Еманюел Макрон. Тя е изказана по повод на това, че Макрон прие в Елисейския дворец представители на смятаните от Анкара за терористични организации - Кюрдската работническа партия PKK и сирийските кюрдски формирования за народна самоотбрана YPG: „Петелът кукурига, но краката му са върху бунището! “(в. „Йеничагъ“, 03.10.2019).

Време е някой да каже на Борисов, че в колибите не мислят, както в дворците. И, че истината за живота на народа е различна от розовата картина, която му представят подмазвачите около него. Които, както твърди Цветан Цветанов, му говорят онова, което иска да чува. Повече скромност няма да навреди. Със или без Борисов, „Фолксваген“ щеше да предпочете Турция за новия си завод в Маниса. Където неотдавна регистрира фирмата „Фолксваген Тюркийе Отомотив Санайъ ве Тиджарет Аноним Ширкети“ с уставен капитал 943,5 млн. турски лири. („Джумхуриет“, 02.10.2019). Както и „Хюндай“ няма да инвестира в България, за да пълни джобовете на алчната и грабежоспособна управляваща върхушка и назначените от нея административни „калинки“. Популистката бомба, върху която е стъпил „петелът“ Бойко Борисов, може да избухне всеки момент.


 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 


Страница 7 от 319