Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДЪЛБОКИЯ СМИСЪЛ НА ЧОВЕШКОТО БЕЗСМЪРТИЕ

Е-поща Печат PDF

Талант, посветен на подвига за идеала


Избрал перото за оръжие, Гале Христов зае своето място в редиците на десетките интелектуалци, които остават в бойното поле на съдбата. С това оръжие и в тези редици той се бори срещу опитите на нечестивците да представят величието на саможертвата на хиляди българи в името на свободата и градежа на нова България, използвайки непристойни скверни и цинични изопачавания на историята против фашизма и капитализма.  Убийците на стотици антифашисти, партизани, ятаци и покровители на невинните жертви на терора и варварските пристъпи на фашистите бяха наричани невинни жертви и ги обявиха за герои. Те и сега продължават да внушават на младите поколения, че в България никога не е имало фашизъм и фашисти, не е имало партизанско движение и народна съпротива срещу капитализма и монархофашизма. От тези позиции клакьорите на тази продажна кампания представят Народния съд за противозаконен и антинароден. Авторите на тези лъжи не се спират пред нищо и денонощно задръстват телевизионния екран и страниците на жълтата преса. Чужди и местни мафиоти, натрупали несметните си богатства чрез кражба, корупция и престъпни схеми, ги финансират щедро.

Мотивът да напиша тези редове е възхищението ми от преклонението, което излъчват публикациите на Гале Христов, когато описва величието на саможертвата на онези, които дават живота си, за да се освободи България от оковите на монархо – фашистката диктатура и жестоките капиталистически порядки. Със същото преклонение той описва и величието на героите на строителството на социалистическото общество. Тяхната всеотдайност в това национално движение, чрез което са създадени три Българии по икономическа мощ и благосъстояние за цялото население на страната, също носи всички белези на истински подвиг.

В съзнанието на широк кръг читатели Гале Христов се утвърждава като талантлив творец, който е съсредоточил своето внимание и творчески потенциал върху светли образи на хора с воля за саможертва в името на свободата и съзидателния труд. Той не само описва с изключителна прецизност техния героичен подвиг пред лицето на палачите и платените убийци на монархофашистката власт, но и умело разкрива величествения смисъл на тяхното мъжество и безстрашие. Ярко потвърждение на този похват е поредното задълбочено изследване за живота и подвига на най – ярките революционери от Кюстендилския край. С това той по достоен начин изпълнява посланието да предадем на следващите поколения дълбокия смисъл на човешкото безсмъртие.

Вдъхновен от тези примери на героизъм и саможертва, Гале Христов наред с множество талантливи творци, оставя своя печат върху величествения пантеон на българската слава.

Новата книга на доц. д-р Гале Христов „По талвега на живота“ идва да ни напомни, че това е труден морален казус, на чиито изпитания мнозина не успяват да устоят. Чрез книгата мислещият читател се докосва до образи с противоположни съдби. Впрочем в нея не е отделено специално място за такива, които за броени дни се превъплътиха от „апостоли” на социалистическата идея в нейни дисиденти, от герои на социализма в негови жертви, от апологети на марксизма в негови отявлени критици. Знаем, че целта им бе да се сдобият с индулгенция за оправдание на своето предателство с едничката мечта отново да бъдат във властта, която за тях никога не е била нищо повече от възможност за разграбване, за безнаказаност и щедри благодетели, които от своя страна имат нужда от безгръбначни същества, за да им проправят път към богатства, трупани по престъпен начин за сметка на сигурността на държавата и щастието на милиони онеправдани.

Изправяйки срещу тях антиподите им, авторът всъщност изразява своята безпощадна ирония и болезнена непоносимост към подобни превъплъщения на духовната неустойчивост, подвластна на маргиналността, чийто бог са привилегиите и финикийските знаци, жаждата за власт и корупцията. Неговото внимание е съсредоточено върху светлите образи на истинските апостоли на социалистическата идея, чийто живот е наситен с прояви на неподкупна преданост към идеали, превърнати в съвест на разума.  Те имат за единствен кумир всеотдайността, готовността за саможертва и искрената преданост към идеята, която черпи своята сила и вдъхновение от хуманистичните идеали на културата и святото верую, насочено към социалната справедливост и благоденствие за мнозинството от обществото.

Доколкото верността към социалистическия идеал за автора е достойна за възхищение и подражание добродетел, смелата й защита в дълбоко поучителната му книга е едно от нейните безспорни достойнства. Целта му е да предпази младите хора от погрома на духа под натиска на мащабната ерозия и лумпенизация, за чието извършване противниците на идеята за справедливо общество щедро деморализират части от интелигенцията, която страда от недостатъчност на духовна устойчивост.

Авторът не скрива гордостта си, че е един от поколението, което носи в себе си духа на съзидателния патос. В този смисъл в новата си книга предлага една изключително богата и достойна за възхищение галерия от образи, които намират своята професионална, нравствена и духовна реализация в различните области на обществения живот.

Заедно с това, той предупреждава искрените последователи на социалистическата идея решително да се противопоставят на нечестивите маньоври на вчерашните ренегати отново да омърсят редиците на левите сили, стремейки се да бъдат приети в лоното на идеала, който те така цинично оскверняваха в продължение на три десетилетия. Историческият опит недвусмислено води до извода, че дори и най - светлите и най - великите идеи са обречени, когато недостойни и недорасли до тяхната извисеност хора се опитват да приватизират правото да ги символизират.

Книгата, която е обект на моите размишления, не е предназначена за „убиване на времето“, не е разказ за сладникави изживявания на опустошените души, нито пък източник на мистично опиянение на изтощените им сетива. Това е отговорно интелектуално произведение, което предполага трезвомислие и прозорливо вглеждане в смисъла на утрешния ден, въз основа на което сме призовани да изработим и своята устойчива жизнена позиция.

Аз възприемам тази книга като творение на истински талант, посветен на подвига за идеала. Величието на този идеал зове всеки от нас, който се чувства съпричастен към него, да следва примера на Гале Христов, пресъздавайки светлите образи от своя край, посветили живота си и смисъла на своето верую на идеала, за да се включи в шествието за слава на чистия патриотизъм под надслов „Безсмъртният подвиг“.

В заключение бих искал специално да отбележа, че книгата „По талвега на живота“  от Гале Христов е прекрасно четиво за изкуството да останем верни на себе си въпреки превратностите на съдбата. В това авторът вижда залога да опазим неподправена адекватността на нашата духовна идентичност.


 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 

ДА СИ ОТВОРИМ ОЧИТЕ НАВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

На 25 ноември т.г. в района на Керченския пролив украински военноморски съдове навлязоха в участък на Азовско море, считан от Русия за нейни териториални води. Руската брегова охрана откри огън и задържа три украински кораба. Президентът на Украйна Петро Порошенко реагира като въведе военно положение в страната си и постави въоръжените сили в бойна готовност,  като обяви, че съществувала заплаха от пълномащабна война на Украйна с Русия. Това е най-значителната пряка военна конфронтация между двете страни от началото на 2014 г., когато украинската крайна десница извърши държавен преврат, направляван и финансиран от Европейския съюз и Държавния департамент на САЩ по времето на президента Обама. Превратът хвърли региона в състояние на постоянна криза.

Няма съмнение, че инцидентът в Азовско море е една от провокациите, режисирани от американския империализъм и неговите съюзници. Други  такива са споменатия преврат в Киев, многобройните газови нападения в Сирия, приписвани на правителството в Дамаск, обвинението към Москва за натравяне на семейство Скрипал във Великобритания, т.н. руска „намеса“ в американските президентски избори и пр. и пр. Всички те целят да се създават предтекст за налагане на санкции и осъществяване на военна агресия срещу Русия. Както и при всички други случаи на антируско поведение на режима на Порошенко, и сега НАТО, Евросъюзът и САЩ незабавно взеха страната на Украйна. Те обявиха действията на Русия за акт на „агресия“ и „нарушение на международното право“. Президентът Тръмп дори отмени заплануваната среща с президента Путин, която трябваше да се състои на срещата на Г-20 в Буенос Айрес. Порошенко обяви, че е получил уверенията на американския държавен секретар Майк Помпео, че Вашингон ще му осигури „пълна подкрепа“, включително и военна!

Налага се впечатлението, че Порошенко предизвика кризата с Русия само няколко месеца преди президентските избори в Украйна, които той рискува да загуби поради своята значителна и растяща непопулярност. Въвеждането на военно положение му дава -на него и на военните - големи пълномощия, включително правото да се обискират жилища и автомобили, да се ограничава свободата на медиите, да се цензурира интернетът и да се забраняват демонстрациите. Нещо повече, бяха отменени изборите за местни органи на властта в десет избирателни окръга. Действията на Порошенко са насочени както против Русия, така и против населението на самата Украйна.

В резултат от събитията в Азовско море Украйна и Русия са достигнали ръба на войната, която лесно би могла да въвлече и чакащите на пусия империалистическите сили. Русия обаче обяви, че ще разположи в Крим нов дивизион от противовъздушната система „С-400 Триумф“. И вече го направи. Според списание „Тайм“ ситуацията е такава, че би могла да породи криза като тази в Тонкинския залив, която през 1964 г. послужи като повод за военната интервенция на САЩ във Виетнам.

 

Руските медии предупредиха, че е възможна „ голяма война“, която да причини гибелта на стотици хиляди хора и от двете страни.

Подкопаването на руското геостратегическо влияние във важния за Русия Черноморски регион е съставна част от плана на американските компании да сложат  ръка върху ресурсите на обширните територии, които някога влизаха в състава на СССР. И ако до 1991г. Турция беше единствената държава-членка на НАТО с излаз на Черно море, днес всички черноморски държави с изключение на самата Русия или влизат в НАТО, или се управляват от антируски и проамерикански режими, като тези в Грузия и Украйна, поставени на власт чрез новото оръжие на империализма наречено„цветни революции“. Нека си припомним, че като модел те бяха използвани най-напред в България. Такова беше „всенародното въстание“  - от зимата на 1997 г., с което бе свалено от власт правителството на Демократичната левица.

Опасната криза в Азовско море е поредното свидетелство, че с разпадането на Съветския съюз п рез 1991 г. е сложено началото нов исторически период на империалистически войни. Преформатирането на Близкия изток е съвсем пред очите ни. Изключителната безразсъдност на подпалвачите на войни обаче и на техните „леви“ и  „десни“ марионетки в Източна Европа, в това число и у нас, може да се обясни с дълбоката криза на американския и световния капитализъм и вопющата му необходимост от ресурси и презапределение на пазарите. Част от тази криза е подемът на лекомислено отричаната доскоро класова борба. Събитията в Иран, Индия, на много места в Европа, а също и в САЩ, само потвърждават непоклатимата правда за движещите сили на борбата със световния империализъм.

Президент на Русия Владимир Владимирович Путин не разполага с друг отговор на непрекъснато нарастващия натиск на империализма, освен да съчетава усилията си за разумност в политиката спрямо колективния Запад и осигуряване на необходимия за отговор военен ресурс на федерацията. След „разпадането“ на СССР, който всъщност беше пренесен в жертва на безумната перестроечна надежда, че може да бъде приглушена идейната ненавист на Запада към социалистическата алтернатива в негово лице, се открои и все по-дръзко и нагло се откроява ламтежът към неизчислимите ресурси и богатства на руската земя. Принципът, че добрата Русия може да бъде само завладяната Русия, добива все по-ясни очертания и всички прикриващи тази истина димни пропагандни завеси, стават все по-прозрачни. Тези истини станаха очевидни дори за олигарсите на Русия, милиардите на които, според тъпия перестроичен прогнозизъм, трябваше да успеят да ги интегрират в световния рай на капитала и управлението на света. Оказа се обаче, че за вълците от Уолстрийт, Русия е неприемлива най-вече заради несъгласието си да пожертва наред с материалните си богатства и духовния ресурс на народа си, ведно с величието и блясъка на неговите достижения в историята.

В този смисъл крушението на СССР със своите последствия е нещо много по-грандиозно от измеренията на една гигантска геополитическа катастрофа. Не ядрената мощ, не ракетите и танковите армии, а алтернативата на вълчия свят на капитализма беше неговата най-голяма сила. СССР имаше страшни зъби, но отказваше да вие с вълчата глутница на световните хищници.

Днес, раната на Русия, от страшната загуба на кръв, все още е отворена. И като всяка глутница, светът на хищниците се възбужда от мириса на кръв. И все по-страшно тракат челюстите, премлели костите на половината човечество. И има само едно място от където може да дойде спасение! – идеята, че този вълчи свят може да получи алтернативата, която така лекомислено похитихме. Това най-много жадуват народите на Русия, както и всички, които до първи петли дор трижди се отрекоха от правдата.

Но Бог вижда. И ще отсъди!

Остава ние да си отворим очите навреме.

 


 

БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Късче от синьото небе

са твоите очи лазурни,

а сноп от златното поле

са твоите коси тъй буйни.


Със рокля алена си ти

от хилядите рози нежни,

с дантелки си сребристи ти

от твойте преспи белоснежни


Лицето твое розовее

като от хубав шипков цвят,

в гласа ти сякаш птица пее.

Безброй орли над тебе бдят.


А твоята десница бяла,

със гривни - витите реки...

Чаровна си сега ти цяла

със свойте редки красоти


 

МНОГОСЛОЙНАТА ПРОВОКАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Военното положение в Украйна закъсня с пет години

 

Проявявайки разум, Виктор Янукович  бе длъжен да въведе военното положение в Украйна още преди пет години. И възможно, печалните последствия от държавния преврат през 2014 година нямаше да се случат, Украйна щеше да бъде държава, дружествена към Русия, напълно съхранила териториалната си цялост.

 

Николай Стариков

 

Впрочем, ненаправеното тогава днес вече е невъзможно. Днес военното положение позволява на киевското ръководство да поддържа в обществото определена антируска, по-точно, антироссийска психоза. Струва си да обърнем внимание, че Порошенко и компания въвеждат военно положение тогава, когато да не извършват за тях е невъзможно: след като Русия твърдо пресича провокационния набег на украинските кораби, Киев просто е длъжен да отговори по определен начин.

Как Русия трябва да реагира на това? Предполагам, нашите военни са прекрасно осведомени за реалните планове или отсъствието на такива у марионетъчното киевско ръководство. Затова най-добрият вариант е запазването на спокойствието и твърдо пресичане на подобни провокации, ако те последват. Периодът на увещанията и разговорите, на опитите да се обръщаме към разума, остана в миналото. Ако Украйна осъществява провокации, те трябва да се пресичат, при това не по начина, който би се искал на киевската власт. На тях им е нужно проливане на кръв, а на нас - дружествена Украйна, и руската политика по отношение на съседите трябва да се гради изхождайки от това, че нашите интереси, на Русия, и тези на киевската хунта - не съвпадат.

Времето на провокацията в Керченския пролив навежда на определени мисли. Не бива да изключваме, че в основата  лежи не само киевският план, където точка по точка са разписани враждебните действия по отношение на Русия, за да бъдат решени собствените вътрешнополитически задачи. Твърде е вероятно провокацията в Керченския пролив да има за цел прикриването в световното информационно пространство факта за използването от проамериканските бойци в Сирия на химическо оръжие против мирните жители на Алепо. Покрай това, изострянето на отношенията между Москва и Киев дава определени козове на ръководителите на западните държави при продължаването на антируската информационна кампания и натиска срещу ръководството на страната ни на предстоящата среща на „Г-20“ в Аржентина.

Затова провокациите на украинската власт трябва да бъдат разглеждани като многослойна баница. На долното ниво са интересите на Порошенко, по-горе са нуждите на световните информационни ресурси, и най-накрая, най-горното ниво - нуждите на световния политически истъбилишмънт.

 

Николай Стариков за “Военно-промишлен куриер“

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 


Страница 7 от 285