Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РУСОФОБИЯТА КАТО АНТРОПОЛОГИЧНА КАТАСТРОФА

Е-поща Печат PDF

Доц. Валентин ВацевНа 11 октомври м.г., в София, бе проведена Национална научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми и институции“. На нея, всеобщ интерес предизвика прочетеното от доц. д-р Валентин Вацев резюме на неговото изследване „Русофобията, като антропологична катастрофа“. „Нова Зора“ вече разполага с пълния текст на студията на именития геополитик и политолог. Предлагаме текста в три последователни броя на просветеното внимание на нашите читатели  с непоколебима увереност за неговото профилактично значение. Намираме, че е особено опасна за народа и държавата ни разгръщащата се в българските средства за масова информация антируска пропагандна капания. Волята за тази русофобска пандемия е с очевиден извън национален интерес и базиране. Предупреденият, обаче, винаги е въоръжен. Да си припомним тази мъдрост.

 

Политическият и пропаганден смисъл на нашата конференция е очевиден – и все пак аз бих се опитал да го заобиколя, доколкото е възможно, защото мисля, че главната задача на този етап е да се внесе ред в понятията. Затова, впрочем, мисля, че трябва да бъдат приветствани всички опити да се гради теория по въпроса. Разбира се, не можем да започнем с дефиниции, те би трябвало да дойдат най-накрая, като резултат от съдържателна интелектуална работа върху фактическия материал.

1. И все пак аз бих искал да започна не с това какво е русофобията, а какво тя не е. Вярвам, че много хора ще се съгласят, че тя не е отбелязване и посочване на отделни неприемливи факти или дори тенденции. Затова, например, когато аз отбелязвам абсолютно престъпния характер на режима, който се беше закрепил в Кремъл в края на миналия век (и как да забравим, че именно този режим два пъти се намесва по особено брутален начин във вътрешно-политическия живот на България – първия път при свалянето на Т.Живков, а втория път седем години по-късно при свалянето на правителството на Демократичната левица), когато отбелязвам своята ненавист и отвращение към руската олигархия – за нея се твърди, че вече не е във властта, но очевидно все още е твърде близко до нея; а също и когато отбелязвам различни, според мен реални проблеми на днешната управленска практика на Кремъл – аз не се съгласявам да бъда наричан русофоб. Всъщност, ако всичко изброено дотук беше русофобия – тогава главният русофоб би бил съвкупният 140 милионен народ на Русия.

Затова аз твърдя, че русофобията е нещо по-друго, нещо по-различно от обикновената и понякога неизбежно сурова критика на различни културни и управленски практики в Русия.

Без да претендирам за дефиниция, аз твърдя, че русофобията се появявя тогава, когато се загубва усета за място и време, за пространство и история, за логическа консеквентност и доказателственост, когато спре интересът (а той е задължителен за всяко сериозно изследователско мислене) към разликите между универсално, партикуларно и сингуларно, т.е. към самата категориална структура на мисленето. В този смисъл русофобът е конструктор на митологеми, като след като ги е произвел, успява и да живее вътре в тях. По този начин в днешния секуларизиран западен свят (и това е особено вярно именно за англосаксонския свят) русофобията е секуларизиран еквивалент на ужаса от Врага на човешкия род.

 

В тези смислови координати Русия придобива измеренията на абсолютно, насъщно, хипостазирано и активно зло, което живее със себе си, заради себе си и като отрицание на всичко друго – както е известно, абсолютното зло не се обосновава, защото умее да обосновава само себе си. И това вече е Русия в светогледа на Запада, и особено на англосаксонския запад – тя е Другото, Другия, тя е То на Стивън Кинг и Ктулху на Лъвкрафт. Разбира се, най-плътна е картината на това зло, нарисувана от Толкин – страната на орките, обобщен Мордор.

Религиозният генезис на тези мисловни конструкции е очевиден и това което ще ме интересува в моето изложение оттук нататък е не това, което идва след, а това, което е преди секуларизацията.

Тук обаче, очертавайки не толкова наличието, колкото отсъствието на работещи дефиниции на този етап, бих искал да споделя с аудиторията, едно мое субективно предположение – истинската, зрялата, автентичната русофобия, обитавайки митологичните пространства и психологичния ъндърграунд не може да се реализира без поне 10% неподправен идиотизъм – „Путин сее комунизъм по целия свят”, това реално, а не измислено твърдение на един активен български русофоб е удобен пример за тази мисъл. По този начин Путин, като главен злодей на епохата  е на път да измести евреите, за които ние си знаем, че са виновни за всичко (разбира се, един съобразителен русофоб няма да пропусне да гарантира смисловата цялост на конструкцията, разкривайки еврейски произход и при Путин).

2. Русофобията тук ни интересува в своята идейна, така да се каже пълнота и в своя исторически генезис.

Точно затова мисля, че българската русофобия не е подходящо емпирично поле за изследване. Русофобите в България, а те разбира се, са едно изчезващо малко истерично малцинство, спадат към два различни типа, които обаче, не винаги и не непременно са разграничени, между тях може да има и преходи. Първият тип - това са наследниците на руската перестройка в България, т.е. това са руско-български либерали, които по дефиниция не могат да не бъдат русофоби. Както е известно, русофобията е един (конституиращ) особен аспект на руския либерализъм. По този начин, ако човек съзнателно е приел аксиомите на горбачовата перестройка, твърде скоро след това той обективно и по независим от себе си начин не може да не се осъзнае и като яростен русофоб. Това е изследвано многократно, омразата към Русия е задължителен елемент в менталността на руския либерал – това е описано, още руската класическа литература разкрива този феномен („Как сладостно отчизну ненавидеть жадно ждать ее уничтоженья, /И в разрушении отчизны видеть /Всемирного денницу пробужденья..“), днешните политически анализи в Русия не го оспорват.

Вторият тип български русофоби, това са просто наследниците (интелектуално-политически, но често и в произходен смисъл) на българските фашисти, от 20-те и 30-те години на миналия век, които в края на този период  по естествен път започнаха вече да се осъзнават като хитлеристи.

Тяхната болка е понятна – те и досега на могат да преглътнат и да простят на руските унтерменши начина, по който те се отнесоха към техния кумир, към тяхната пътеводна звезда – Хитлер.

Просто пепелта на Хитлер блъска в гърдите и сърцата на много от българските русофоби – и в този смисъл те не са  просто фашизоиди, а са латентни, недоразкрити фашисти и хитлеристи. Техният coming out представлява важна част на съвременния български духовно-политически живот, но също и на реалната управленска практика на българската политическа класа.

„Хитлер в сърцата” – това е реалното политическо вдъхновение на все по-голяма част от българската политическа класа. Интересното е, че нито главният геополитически куратор на България (САЩ), нито изнесеното административно и политическо управление на страната със седалище Брюксел, проявяват някакъв интерес към този изключително важен процес, протичащ в българската политическа класа. Обяснението на това, струва ми се е просто – няма нищо по-удобно и по-подходящо за утвърждаване на русофобския дух на епохата от един автентичен хитлерист (стига той да бъде научен, разбира се да не прави зиг хайл на неподходящи места и да не татуира пречупени кръстове по челото си). Особено пикантна е една друга българска особеност – невероятно е как българското еврейство се отнася не просто търпимо, но и благодушно към изкуствения ренесанс на българския фашизъм днес. Исторически изследвания, впрочем, описват подобна търпимост сред германските евреи в началото на 30-те год. на миналия век. Историята обича с усмивка да се повтаря.

3. Днешната русофобия, обаче, свободно съчетава исторически непримирими на пръв поглед интелектуални съставки и импулси. Наследници на Хитлер и Мусолини, в пълно съгласие със заклети и сертифицирани либерали днес успешно произвеждат русофобия като свой съвместен интелектуално-политически продукт. Съчетанието на фашизоиди и либерали така безпроблемно, каквото е днес, може да бъде обяснено от функционална гледна точка. Докато фашизоиди, латентни хитлеристи и духовни синове и дъщери на Сорос и Попър заедно произвеждат своя общ продукт – русофобията, техните вътрешни и привидно непреодолими противоречия не интересуват никого, нито техните спонсори и вдъхновители, нито самите тях. Защото русофобията е точката, в която се заличава уж непреодолимата вражда между либерали и хитлеристи.

Силата, която примирява тези привидно несъчетаеми полюси – това е тяхната обща функционална роля, вътре в която и при изпълнението на която либералът и фашистът са едно.

Тове е така, защото русофобията днес е един от трите стълба на разгръщащата се пред очите ни Студена война.

Способността на либерали и хитлеристи да не спорят, когато става дума за война срещу Русия е известна още от периода преди приключването на Втората световна война. Изминалите оттогава повече от 70 години просто потвърждават и свидетелстват не просто за възможността, а за практическото наличие на този странен на пръв поглед политически мир, между осъзнато непримирими противници. Студената война, която приключи в края на 80-те год. и разгръщащия се днес втори етап на същата Студена война не просто оправдава, но и изисква всеобщи съюзи, синтези на всичко с всичко – стига това „всичко” да има някакъв русофобски смисъл.

Отклонявайки се за секунда от смисловата линия на досегашното изложение е необходимо да посоча, че освен журналистическо-метафоричния и пропаганден смисъл на термина „студена война“, той има и реално предметно съдържание.

За да е налице наистина Студена война, а не просто журналистически предчувствия и пропагандни проклятия, са необходими три съществени елемента (”три стълба”).

Първото, абсолютно съществено условие е именно сатанизацията на противника. Той трябва да се възприема не просто като враждебна сила, а като актуална, неуморна и насъщна сила (качества, впрочем, по общо съгласие приписвани на Сатанаил през европейското Средновековие.)1 Всъщност, това Зло обитава отдавна културното подсъзнание на Запада 2. В религиозна или секуларна форма то е непременен участник в духовния живот на Запада и особено на англосаксонския свят 3. Всъщност, съвсем не толкова отдавна на територията на САЩ бяха намирани и изгаряни публично агентите на това зло. Малко по-късно, ужасени от идването на това зло, ръководители на Пентагона скачаха от прозорците на високите етажи. А съвсем в наше време великата страна без ни най-малко съмнение се чувства длъжна да подържа непрекъсната бойна готовност по причина на това, че същото това зло (абсолютно, неуморно, весдесъщо) уверено се намесва в най-интимната част на американския политически процес – изборите.  Не бива да има съмнение, че дейците, натоварени със задачата да поддържат тази перманентна бойна готовност са искрени, при тях няма никакво съмнение в актуалността на това зло, разбира се няма и чувство за хумор. Получава се нещо наистина интересно – колкото повече Кремъл се старае да даде доказателства за невинност, толкова повече тези доказателства се разглеждат като доказателства за виновност. Тук очевидно действа класическата евангелистка формула, че „Най-голямата победа на Дявола е, че успя да внуши на хората, че не съществува”. Това състояние на умовете в англосаксонския свят се подържа сравнително лесно, със силите на медиите и чрез официални изявления на високопоставени - и следователно авторитетни държавни служители. Обобщено може да се твърди, че първият стълб на новата студена война (необходим, но сам по себе си недостатъчен) е вече изграден почти изцяло, враждебността е преминала във фобия (страх) и практически няма такова действие, което да не подлежи на окончателно изтълкуване  като подготовка за нанасяне на щети. На този етап предстоят само завършителни действия – изграждане на специализирана информационна мрежа (медийна, политическа и пропагандна) от организационни звена, имащи за задача да отговарят за непрекъснатото бойно дежурство срещу противника, надвиснал вече над хоризонта.

Следващият „стълб” на новата студена война е икономическото разделение, т.е. обграждането на „царството на злото” с непроницаеми икономически бариери. Този стълб обаче, се изгражда по-трудно, изисква повече разходи и усилия, а и точното трасе на икономическата стена (за разлика от стената на границата между САЩ и Мексико) не е лесно да бъде начертано. Има много зони в света, където се знае, че такава стена трябва да мине, но не е известно нито как, нито къде точно тя трябва да се построи. Напр., ясно е, че Тайван принадлежи към „свободния свят”. Обаче, проблемът е, че всеки опит да се издигне икономическа стена между островен и континентален Китай, се посрещат в Пекин максимално болезнено. А самият Китай от коя страна на стената трябва да бъде? Подобни проблеми неминуемо се появават и с Виетнам (страна, която изключително успешно строи социализъм), а също и с Турция (където пък за социализъм не може да става дума изобщо). Накратко, ако трасето на „икономическата стена” не съвпада плътно с трасето на идеологическата „стена”, тогава и двете стени са фактически неефективни. И все пак, икономическата стена се изгражда успешно. Завършването й не предстои в най-близко бъдеще, но успехите в това изграждане са очевидни, фактически цялата лавина от икономически санкции, налагани от САЩ върху „еретиците”, но също и върху тези, които се осмеляват да общуват с „еретиците” – целият този огромен икономически труд е насочен към изграждането в окончателна форма на втория стълб на новата студена война, именно – икономическото разделение на света.

Ако първият стълб е практически готов, а вторият предстои бързо да бъде завършен (примерно в рамките на следващите 3-4 години), то третият стълб на новата студена война предстои да бъде граден още сравнително дълго. Този стълб представлява абсолютно задължителната военно-политическа конфронтация (между силите на демокрацията и тоталитаризма, разбира се), като разбира се, кой е демократ и кой е тоталитарист се решава по единствения възможен и научнообоснован начин – демократична е тази страна, която приема безусловно нормите и изпълнява безусловно изискванията, които се формулират там горе, в сияйния Град на хълма. (В тази формула, впрочем, ясно се разчита класическото послание на блажения Августин ( за двата града – небесния и земния и за техните отношения.) А всички останали страни, които не отговарят на текущите стандарти за демократичност са поразени от чумата на тоталитаризма, като на някои от тях следва да се помага и прощава, а на други да се прости е невъзможно. Тук отново си проличава един класически верски мотив – „На грешника може да се прости, разбира се след покаяние, а за еретика опрощението е принципиално невъзможно”.

 

 

Но дори и завършен третият „стълб” (на военнополитическата конфронтация), той няма да може да се разглежда като окончателно готов, докато не бъде „изпробван”. С други думи, военнополитическата конфронтация следва неминуемо да доведе до такава конфронтация, в която двете страни открито балансират на ръба и едва след като (и ако) те успеят в ситуация на върховно военно непрежение да договорят някакъв списък от явни или неявни забрани и разрешения, които да регулират отношенията между тях, ще може да се смята, че студената война се е състояла, разгърнала се е и се е стабилизирала не като ситуация, а като дългосрочен модел на взаимодействие между заинтересуваните сили. Накратко и просто казано, студена война е невъзможна, без Карибски кризис или някакъв негов еквивалент. Преди да се състои такъв кризис (а той в съвременни условия може да се разгърне на няколко места в света – напр. един евентуален Азовски кризис) действителна студена война не може да се разгърне и тя би обитавала единствено журналистическите метафори.

Тук следва да се подчертае, че да се говори за така описваната тук студена война като за „неизбежност” е проява на безотговорен оптимизъм. Да се утвърждава „неизбежност” на студена война, означава да се мисли за една „гореща война”  като за нещо, което може да бъде избегнато – и заместено със своя относително безобиден вариант - студената война. Редно е да се помни, че студената война, на която човечеството беше свидетел (а и участник до голяма степен) се появи като спасителен изход, като щастливо изобретение, което избави човечеството от ядрен декаданс, технически средства за който още тогава бяха натрупани повече от достатъчно.

Днес, след неуспешния край на историята (за който така ведро пророкуваше Фукуяма), трябва да се мисли много внимателно за това кое е за предпочитане – студена или гореща война и кое от двете е неизбежно.

Това са функционалните аспекти на русофобията: абсолютно необходима и затова неизбежна съставка при изграждането на т.нар. първи стълб на студената война. Триадата „враждебност – русофобия – 24 часов ужас от Русия” е необходима, за да бъде конституирана моралната готовност на Запада и особено на англосаксонския свят за часа Х, в който четирите конника на Апокалипсиса (B2 или Ту160М – без значение) ще излетят, за да бъде информирано човечеството, че настъпва Съдния ден – и това, разбира се, отново е религиозен образ, като преходът от конник на Апокалипсиса към Ту160М е типичен преход на секуларизация.

Все пак, има смисъл да се мине по-нататък, отвъд функционалните аспекти на употребата на русофобията, тъй като вярвам, че генетичният аспект тук е по-важен и по-интересен от функционалния.

 

1. Ж. Делюмо, Кьеркегор, Хайдеггер, Батай - Пустота страха, Изд. Алгоритм, 2019г.

2. Ж.Делюмо, Ужасы на Западе, Изд. Голос, 1994г.

3. Ж.Делюмо, Д.Фрезер, Идентификация ужаса, Изд.Алгоритм, 2009г; The Anatomy of Melancholy, Philadelphia, E.Claxton & Co, 930 Market Street, 1883.

4.  Nicene and Post-Nicene Fathers Ser.I, Vol.2, Grand Rapids, MI: Christian Classics Ethereal Library, Schaff, Philip (1819-1893) (Ed.)

 

Следва


 

„НЕ“ НА ВОЕННИТЕ БАЗИ НА ИМПЕРИАЛИЗМА

Е-поща Печат PDF

В Дъблин, столицата на Ирландия, от 16 до 18 ноември т.г. се състоя Първата международна конференция против военните бази на САЩ и НАТО, организирана от Глобалната кампания против военните бази на САЩ и НАТО, в която участват над 700 организации от цял свят. В град Дъблин дойдоха над 300 антивоенни активисти от 35 страни, в това число около 60 души от САЩ. Изказаха се представители на Куба, сред тях д-р Алейда Гевара, дъщеря на Че Гевара, на Аржентина, Бразилия, Колумбия, САЩ, Италия, Германия, Португалия, Гърция, Кипър, Турция, Полша, Великобритания, Ирландия, Чехия, Израел, Палестина, Кения, Конго, Япония, Южна Африка, Канада и Австралия. Това беше историческо събитие, защото конференцията е вероятно най-голямата международна среща на антивоенните сили през последните десетилетия.

 


Мнозина от присъстващите са активни участници в борбите на своите народи против американските военни бази, които носят смърт и разрушение, създават сериозни здравни и екологични проблеми – всичко това в нарушение на суверенитета на страните, където са разположени базите. Посочи се, че на японския остров Окинава са се състояли протести с участието на огромен брой хора против намерението на САЩ да изградят поредната база на острова. Беше отбелязано, че много се е засилило американското военно присъствие в Африка с цел да се ограбят ресурсите на африканските народи, включително суровините, необходими за производството на електронни изделия. Само в Конго войните, инспирирани от империалистическите интервенти , са отнели живота на над 6 милиона души. Участниците в конференцията изразиха подкрепа за народа на Куба, от десетилетия водещ борба за възстановяване на суверенитета на страната си над територията в Гуантанамо, върху която е разположена голяма американска военна база. По време на конференцията бяха организирани митинги в центъра на Дъблин и на летище „Шенън“, където от десетилетия правят престой американски военни самолети, включително превозващи незаконно задържани лица, за да бъдат предадени на тайните военни затвори, където да бъдат подложени на жестоки изтезания.

Днес САЩ са главната империалистическа сила в света с около 1000 военни бази в около 170 страни на света . Те са на първо място в света по броя на базите си, който е около 20 пъти по-голям от броя на военните бази на всички останали страни, взети заедно. На второ и трето място в класацията са две американски съюзнички, членуващи в НАТО – Великобритания и Франция.

Участниците в конференцията набелязаха стъпки по изграждането на международно движение против военните бази на САЩ и НАТО. Единствено формирането на такова международно движение ще даде възможност на антивоенните сили да постигнат успех в борбата против базите. Беше запланувано да се работи за организирането на глобални масови протестни действия в периода около провеждането на 4 април 2019г. във Вашингтон на среща на високо равнище на НАТО за отбелязване на 70-тата годишнина от подписването на Североатлантическия пакт. Важно е да се отбележи, че на същия този 4 април се навършват и 50 години от смъртта на Мартин Лутър Кинг, световно известен борец за мир, който беше убит година след произнасянето на своята прочута реч, в която той се обяви против американската война във Виетнам.

 

(По информация на Антивоенната организация „United National Antiwar Coalition“ - САЩ)


 

СТРАШНИЯТ ПОПЛАК НА ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

Във времена на робства и погроми, във времена на разтление и разруха, народът ни винаги е заселвал душата си и надеждата с нея, в територията на държавата на духа. И българското Свето писание е начевало все с хронологията на мъдростта: „В начале без слово“. Така се е осъществявал българският кръговрат на надеждата. И волята да оставаме. И ако перифразираме поета, „И за да ни има и след нас дори“.

Историята на Съюза на българските писатели не е опровержение на тази истина. Тя е пряко свидетелство, че в несвършващите времена на „съюзници – разбойници“, единствено гръмотевичната сила на пламтящото българско слово е съумявала да заглуши болката от крушението на една всенародна българска мечта за Освобождение и да съхрани надеждата за единение на българските земи. И света на българщината.

Не зная защо, но далечните, поизбледнели образи на поетите – учредители на Съюза на българските писатели, тази писателска даскалоливница на славата и достойнството народно, която на 8 септември тази година, навърши 105 години от своето създаване, все извиква в съзнанието ми една покъртителна сцена: млади мъже в офицерски униформи, подпрени на своите патерици, с бинтовани ръце или глави, но с невероятен плам в очите си, пеят „Покойници, вий в други полк минахте“. Ако Яворов, техен съвременник и другар  и не заобиколим връх в българската поезия, не го беше написал, в „Арменци“, може би, моя нескромност, щеше да се изкуши и да намери смелостта да добави: „И пеят, тъй както през сълзи се пей!“.

 

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

 

Сцената, която ме преследва, като обобщения образ на една епоха, и която не мога да забравя, още от далечната 1964 г., е от култовия филм на режисьора Въло Радев - „Крадецът на праскови“. Сценарист на този филм е самият Емилиян Станев – един писател, свързан дълбоко с народностната ни съдба, едно от най-ярките проявления на таланта на българския художествен гений. И макар посланието и на филма, и на едноименната негова повест, да преследват други задачи, общото, което ги свързва е, че те са проектирани върху крушението на цял един свят, в който рухват устои, мечти и идеали, които са крепили извечното българско мироздание. И само още един детайл към тази сцена, която е на път да ме отклони от повода за този текст: покъртителната мелодика, сътворена от един друг български офицер – Иван Минков, която предава допълнителна сила към невероятните стихове на народния поет Иван Вазов, възпял великата саможертва на „децата бурливи“ на България в „Новото гробище над Сливница“.

И ето ги - „остали живи“, след гръма на победите и покрусата от вероломните съюзници и съкрушаващия удар в гръб, в едно време, когато бойните полкови знамена са прибрани и мълчат оръдейните цеви, те, офицерите на словото и на съкрушаващата всяка твърд атака на думите, вгледани в духовните граници на Отечеството и обречени на него, създават мирновременния полк на едно сдружение на духа, което свиква под знамената и безсмъртните всепобеждаващи генерали на писателскота реч. Така към учредителите Минко Неволин, Димитър Подвързачов, Николай Ракитин, Димитър Бабев и Стоян Дринов, се присъединяват и народният поет Иван Вазов, д-р Иван Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, а по-късно и авторът на „Белият ескадрон“ Йордан Йовков, певецът на българското село - Елин Пелин, преводачът на „Фауст“ на „Илиядата“ и „Одисеята“, роденият в град Щип, а по-късно германски възпитаник от Лайпциг проф. Александър Балабанов.

От 1913г до 1944 г. условно казано, е първият етап от над столетния живот на Съюза на българските писатели. Едно време побрало, освен покрусата от Втората национална катастрофа, но и вледеняващият мраз на бездната, след въстанието на фронтоваците и проливането на тяхната кръв при Владая и Захарна фабрика. Тази бездна бе до издълбана и с мъченическата смърт на народния трибун Александър Стамболийски. Тя бе разширена със смъртоносната рана на гражданската война. „Тъмното копие литнало“ към просторите очертали непримиримите брегове на две въстания през юни и септември 1923г, за които авторът на знамените „Конници“, поетът Никола Фурнаджиев, вгледан в пламналото родно небе на „земята бунтовница“, видя изгорените села и чу със сърцето си как „пеят бесилките“.

Това е период на страховити политически и социални сблъсъци, на кървави звезди – морави, период на куршумения кръвопис на братоубийства, на люшкащото се кърваво махало на възмездия, ненаситни на болка и отчуждение; време на екзеркуторските взводове и жандармерийски еничерства, на партизански землянки и Гарнизониото стрелбище. Един несвърстващ мартиролог на българската национална съдба, в който българските писатели успяха да съхранят чувството на непомръкваща обич към народа и справедливите основания на съпротивата му, срещу един натрапен живот, по думите на поета, „озъбено, свирепо куче“.

Разбира се, след разделителната дата на 9-ти септември 1944г., магическата пръчка на промяната създава още много несправедливости. Доктринарството в началните години не прави и опит дори да запълни пропастта, разинала от продължилата повече от четвърт века Гражданска война. И все пак залитанията се овладени, сравнително бързо. Репресираните са реабилитирани.  „Куциян“ и „Белене“, като топонимия на слепотата и отмъщението не са забравени, но са смълчани. Осъзната е потребността да бъде запълнен ровът на разделението и да бъде осмислен пътят на новия живот, който настоятелно изисква единение и единна воля за своето дострояване. Това е време, в което ДимитърТалев довършва „Железния светилник“, започнатият от по-рано и разпръскващ вековната тъма негов роман и начева своята тетралогия, своя ненадминат романов епос за българския народ в Македония: „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, се превръщат в ненадминат връх в българската литература, връх непоклатим, като каменната твърд на Балкана и топъл, като вечно кървящата гръд на България.

След „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, писателят Димитър Димов написва „Тютюн“ - един от най-четените романи в България. Друг първожрец на словото авторът на романите „Снаха“ и „Татул“ Георги Караславов, написа повестите „Танго“ и епопеята „Обикновени хора“. По-късно в подемния период на съграждането на нова България, с неподражаем блясък се откроява творчеството на Емилиян Станев, на Николай Хайтов, на Йордан Радичков, на Антон Дончев, на преоткрития в последните години Георги Божинов с неговия безподобен роман „Калуня Каля“, за сложната съдба на българите мохамедани.

В поезията, през този отречен сега от новите демократи период, творят такива поети, като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Джагаров, Павел Матев, Веселин Ханчев...

Умишлено спирам с изреждането на имената на най-значимите и самобитни творци на мерената реч, защото богатството, създадено в съкровищницата на българската поезия през този период, може да бъде предмет на оценка само на отделен преглед на сътвореното от тях. По-важното е, според мен, да се покаже, че Съюзът на българските писатели, през периода на социалистическото съзидание, не бе само дом на най-изявените и най-уважаваните от народа творци. Той бе своеобразна институция на народната свяст, на отговорността пред живота и бъдещето на нацията и Отечеството.

Като всяко човешко дело и той, в своята дейност не бе съвършен и безпогрешен – било по отношение на стойностни оценки и личностни творчески съдби. В неговите редици се наблюдаваха и случайни „попутчици“ в отговорната му мисия, както и животуващи ручеи, които се вливаха в един относително пълноводен сив поток, колкото да се види, че зърното, преди да бъде отвято е премесено с безстойностна плява.

Така или иначе Съюзът на българските писатели съумяваше да бъде закрилник на таланта, защитник на правдата в живота и нейното пресътворяване на белият лист. Мъчениците му, особено след другата разделителна дата – 10-ти ноември 1989г., не бяха малко, но тяхното име така и не стана легион. Оказа се, че не бе намерен в дълбоките чекмеджета, на „съпротивата срещу комунизма“ нито един по-значим ръкопис, на най-велеречавите негови отрицатели - било в проза, било в стихове, не видяли бял свят. И се оказа, че „кукиш в кармане“ са показвали само ония, които твърдяха, че устите им били зашити с несвобода. Когато, обаче, по-късно Сорос развърза кесията си, пак те показаха, че джоб, насищане няма, а за устите им – да не говорим.

Днес, животът и времето изправят Съюза на българските писатели пред нови отговорности. Тече формен геноцидно-изтребителен модел на унищожение на българския народ; разрушават се устоите и основите на българската държавност; толерирани са всякакви майкопродавства и отцеругателства; пренарежда се великата ценностна скала на българската култура, бит и морал; отравя се самосъзнанието на цели поколения млади хора; пренаписва се историят на народа ни и на неговата държава; омагьосван е с усойните песни на нови неомирови сирени; отклоняван е с измамни пътни указатели по пътищата уж за новия Рай, които обаче водят към Ада; безрасъдници и безродници продават земята на този народ, отвоювана с кръвта и живота на нашите предци... Днес, сякаш цяла България е превъплатена в образа на Копанката от Антон Страшимировото „Хоро“!  „Разкрачена, снажна, чорлава – пищи – Убий, куче!“. И под камшика на един неназован полковник Гнойнишки чупи ръце, блъска нозе и крещи - „Иху-а, мари земьо сладка. Препукай се, мари – иху-у. Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-хи...“

Страшен е този поплак на Отечеството. Той кънти и отеква низ родните предели, над празни домове и оглушали от тишина села. Неговото ехо пътува пряко граници, морета и океани, и няма преграда, която да може да го спре да достигне озлочестените сърца на прокудените синове и дъщери на българското племе. Разпиляни по света, днес те разширяват границите на територията на неумиращия български дух. Но жива е паметта на кръвта. Някога дядо Славейков завеща на следовниците на писателското слово своя велик пример и стон: „С клечки съм му отварял очите на този народ!“.

Николай Хайтов, който не се срамуваше да посочва неговия пример, добавяше: „Главата ми да отсекат, пак ще викам – да живее България!. Загубим ли нея, значи сме загубили всичко“

Братя, на сдружението на духа, наречен Съюз на българските писатели – честит празник!

България цяла сега вази гледа!


 

 

КЪДЕ Е РАЯТ НА ЗЕМЯТА?

Е-поща Печат PDF

Румен ВоденичаровСега, след 33 години експедиции и трекинги по най-високите планини, струва ми се мога да дам отговор на въпроса къде е раят на Земята.

През далечната 1981 г. за втори път бродех с приятелите ми от Планинската Спасителна служба по пътеките на Хималаите.

През април 1983 г., когато цъфтяха червените рододендрони на фона на ослепително белите ледени върхове, успяхме с Асен Джаков и Венко Петров да изкачим едно хималайско джудже в Светилището на Анапурна, наистина високо само 5300 метра, и слизахме от планината със самочувствие на първопокорители.

На слизането по Марсианди кхола попаднахме в къща на мананги, в която стопанката ни се стори угрижена. Къщата нямаше комин (да не влизат зли ду-хове) и пушеше като пещ за домашно изпичане на тухли. На виковете ни „Диди (стопанке), чанг!?“, тя не отговори както обикновено: „Иес, рамро чанг“. И ни показа коремчето на момченцето си, на което като балонче се беше показала пъпна херния. Павел се зае с хернията и я прибра с две лепенки лейкопласт на кръст. Дидито се преобрази. Веднага ни наля в чашите чанг (тяхната домашна оризова бира), свари ориз в тенджерата под налягане и започна голямо ядене на традиционния дал-бат. Благодарната майка си подпяваше докато шеташе, а може би довършваше мълвенето на 108-те будистки молитви. Буда беше чул молбата , и беше изпратил лечители. Рожбата   нямаше да страда. Какво повече може да желае една майка на тази височина, освен може би достигане на нирвана.

Ненаситни за гледки и високи върхове продължихме към базовия лагер на Еверест по дългия път на нашата хималайска експедиция Лхоце-8511. Багажът ни беше тежък. Бяхме натоварени с всичко необходимо за оцеляване над 5000 метра плюс китара, но носачът ни, след като си изпи надницата от 20 рупии, изчезна яко дим още първата вечер. Явно 30 кг му идваха много. Увесили носове седяхме до пътеката на хилядите крака и се мъчехме да спазарим някой от слизащите портери да тръгне обратно с нас до Намче Базар. Трудна работа. Носачите не отбираха от нашия английски и пазарлъкът не вървеше. „Тая работа не е за полиглоти“ – каза подигравателно Венко и отиде настрана. След малко видяхме как една групичка босоноги носачи го наобиколи и заслуша офертата му на чист самоковски диалект. Приближихме. Венко рисуваше на земята с една клечка следния ребус: 1 – 20, 2 – 40, 3 – 60 ....... Намче 10 дни – 200 рупии + чифт гуменки. Беше ги нарисувал. „Рамро ли е? (добре ли е?)“, питаше ги той гръмогласно? Не зная дали премията-гуменки се оказа решаваща за Ринджи, но той се съгласи и продължихме с него. Ринджи се оказа професионал.

Обикновено той ни изпреварваше, палеше огън и вареше за себе си цампа, а за нас чай. Ние пък го гощавахме с лиофилизирани кайсии и чедър. Понякога му предлагахме разредена мастика като му обяснявахме, че това е българският чанг. Падаше голям смях като се задавяше от силния за един шерпа алкохол.

Сутрин Венко, който се изживяваше като художник-фотограф, се възторгваше: „Гледайте бе! Виждат се седем плана“. Гледката си заслужаваше, нопрез следващите дни се оказа, че трябва да изкачим и преминем и седемте била, спускащи се от високите Хималаи към равнината. Едното от тях, Ламшура пас се оказа високо 3800 метра и ни отне ден и половина. Разбрахме, че в Хималаите единственото равно място са мостовете над реките и по-мъдро е, за да не се ядосва, човек, да престане да прави разлика между слизане и изкачване.

Дните се нижеха в непрекъснато ходене. Понякога се настройвахме лирично. Сутрин около нас пълзяха мъгли. „Това е душата на планината“ – беше казал дълбокомислено Павел. Друг път, както подобава на мъжка компания, на поредния превал Асен ни ободряваше: „Е сега надолу и фъшкия се търкаля“. Отговорът не закъсняваше: „Освен ако не е много рядка“.

Една сутрин бях тръгнал от Лукла преди другарите си и спрях да ги изчакам

на един завой и да направя снимки. Мина половин час, после още толкова, без да се появят. Чуваха се само странни шумове. Всичко става. Оставих самара си и се върнах по пътеката. Пред очите ми се разкри странна гледка. На брега на малка рекичка сякаш се снимаше епизод от „Опълченците на Шипка“.

 

 

Без да говорят трекерите трошаха големи камъни като ги хвърляха един в

друг. Бяха изпаднали в състояние на „златна треска“, надявайки се да открият полускъпоценни камъни. Асен беше намерил в подобни камънаци едни изкуфели гранати и сега беше пуснал мухата на другите, че могат да намерят нещо по-ценно. Гледах ги и разбирах, че човешката природа не може да се промени лесно и бързо. Тя може само да се озапти с помощта на закони и то, ако последните се спазват. Продължихме без да кроим планове като Великия комбинатор за Рио де Жанейро.

По пътя за Еверест заедно с нас, за един от будистките манастири – Так-

шиндо гомпа, вървяха двама будистки лами. Те носеха само мощите си и малки ранички, пиеха солен тибетски чай и хапваха по малко ориз или варени картофи.

Може би защото бях пуснал оскъдна брада като тях и малко приличах на шерпа, те ми се усмихваха приятелски. Оказа се, че единият говори английски. Една вечер докато чакахме до огъня стопанката да свари картофите, го попитах:

„Мога ли да си купя червена роба и жълта риза и да се върна в моята страна като будист?“ . Вече си представях изумлението на властите на летището в София и скандалът, който щеше да последва. Отговорът на ламата ме върна в реалността.

„Приятелю мой, будизмът трябва да бъде не в дрехата, която искаш да наметнеш, а тук. (И той посочи с пръст сърцето си)“.

Колко кратко и ясно!

Не е важна формата, а съдържанието. Изказана от лама тази мисъл звучеше като оксиморон, нещо като идеалистичен материализъм.

Пътешествайки по хималайските пътеки, човек има достатъчно време да се отдава на размисъл. В началото си задавах въпроса: „Как тези хора: и носачи, и земеделци, и лами понасят с лекота несгодите на суровата планина?

Как обработват терасираните си нивички широки само по 2-3 метра? Как имат сили и желание да пеят, крачейки понякога и боси с товар по 20-30 кг на главите си?

Дали ги крепи вярата, че ще се преродят в нещо по-добро, ако не разгневят хиндуистките богове или пък ще постигнат нирвана, ако правят повече добрини през живота си?

Има какво да научим от хората населяващи Великата Планина. От пътешествията си по Хималаите аз разбрах, че раят за тези обикновени добри хора е именно тяхната планина. Тя ги прави щастливи, макар и по-бедни от европейците, които летят по магистрали и са планирали живота си с месеци и години напред.

След 33 години експедиции по „покрива на света“ лично за мене Хималаите с техните невероятни върхове и щастливи хора са „Рай на Земята“. Необикновена енергия струи там и ме зарежда всеки път с оптимизъм и жажда запълноценен живот. А когато съм в Родината си е достатъчно да погледна към троновете на будистките и хиндуистки богове, окачени на стените вкъщи, за да се пренеса мислено сред тях и да се освободя от черни мисли.

Остап Бендер беше казал на рожденния си ден: „33 года, возрасть Исуса Христа. Учения не создал, учеников у меня нет“. Бих го перефразирал: „33 години по Хималаите. Не създадох школа, нямам ученици, но зная къде е Раят на Земята“.

Вече съм сигурен: Раят на Земята е там, където човек е неподвластен на обстоятелствата и се чувства щастлив.


 

 

ЗА „НАЦИОНАЛИЗМЪТ КАТО ГРАДИВНА СИЛА”

Е-поща Печат PDF

Изложените в сборника „Национализмът като градивна сила” възгледи от доц. Пламен Дамянов са продължение на представените идеи в неговата книга “Национализмът и неговите основания”*, където обосновава необходимостта от т.нар. “ефективен национализъм” или за по-независима държавна политика, съобразена с националните интереси. Тази идея се доразвива и разгръща като основна тематична нишка в изложението на сегашния труд.

Статиите в него са писани през периода 2006-2017 г. и са публикувани с някои изключения предимно във вестник “Нова Зора”, както и в други престижни издания у нас и в чужбина, а някои не са издавани. И тъкмо затова те допълват градивно идейно-организирания подбор на вече публикуваните, съобразно заглавната тематика.

Дългогодишните публикации на автора свидетелстват за траен интерес към националните проблеми и съдбата на българите. Актуален и силно критичен, неговият изследователски подход не може да остане безразличен към конкретни събития от българския политически, обществен и културен живот. Част от материалите си той пише в отговор или като коментар на дадена публикация от в. „Нова Зора”, провокирали честното му патриотично чувство и сам настоява да се преценява справедливо с обективен реализъм и здрав критицизъм за дадено обществено явление.

Сборникът съдържа четири части, които се отличават и обемно и тематично. Те имат стройна и съразмерна структура, като равностойни по обем са началния и краен дялове, както и вътрешните - Част 2 и Част 3. В Първа част са изложени възгледи, свързани с основите на национализма като идеология. Във Втората част на книгата са разгледани въпроси на геополитиката и национализма. Част трета съдържа статии по актуални проблеми на българската вътрешна и външна политика. Четвърта част е посветена на лявата политика, градивния консерватизъм и националната идея.

Авторът лансира идеята, че в исторически план междунационалните противоречия са основни, което с пълна сила е валидно и за съвременния свят. Според него в определени моменти се изострят конфликтите между нациите, а в други стават по-остри класовите, което е характерно за края на 19-ти и началото на ХХ век. Фактически външните или вътрешните противоборства са фактори за регрес и разруха в обществения живот, но би могло да бъдат и обратното – именно “градивна сила” (това важи предимно за националните междуособици). Тези проблеми са разгледани и удачните им решения са обосновани, най-ярко в статиите Националният подход и Национализмът като градивна сила. Особено във втората, авторът призовава днес към ревизия на осмислянето на национализма като идеология и съдържателния влог в неговото понятие, като подчертава, че според него "Национализмът е развит и идейно осъзнат патриотизъм".

Във  Втората част на сборника, относно геополитиката, е разгледана в исторически план борбата за надмощие между Изтока и Запада, която борба продължава и до днес. Авторът отстоява тезата, че Русия е единствената реална преграда пред агресивния западен натиск, насочен към присвояване ресурсите на страните от Изтока. Това е отразено най-ярко в статията Евразийската идея - една нова надежда.

В статията Технологично развитие, класова и междунационална борба, Пламен Дамянов аргументирано отстоява също така идеята, че техниката (респ. технологиите) не премахват нито класовите, нито междунационалните противоречия. Той смята, че поради ограничените природни ресурси конфликтите между националните държави дори се изострят, при което се вкарват в употреба все по-нови средства за унищожение.

В Част трета на книгата са засегнати актуални за страната теми, включително такива, свързани с необходимостта от развитие на ядрената енергетика, каквото например е изграждането на АЕЦ  “Белене”. Тези проблеми са развити и аргументирано изяснени в статиите Сбъднати прогнози и Държавната политика на България в областта на ядрената енергетика. В същата част, в статията "Пари за учени или учени за пари"е разгледан и въпросът за негативната роля на новия Закон за Развитие на Академичния Състав (ЗРАС) в България.

В статията  За „независимите” институции , авторът справедливо  разсъждава, че не е възможно да има „независими” институции, щом обществото плаща за техните функции, както и че те задължително трябва да се отчитат и контролират от държавата. Представени са също и някои възгледи относно геостратегическата ориентация на България, а именно, че не бива да има едностранно обвързване, което е крайно рисковано и опасно за страната ни (каквито примери в нашата история има немалко).

В последната Четвърта част от своя труд доцент П. Дамянов анализира някои въпроси на марксистката идеология, смятайки че тя подценява ролята на междунационалните противоречия и фетишизира класовата борба. Тези проблеми, които авторът разглежда, се открояват в статиите Технологично развитие, класова и междунационална борба и в Идеологията като фактор за промените, започнали преди 25 години. Особено ярко в първата статия е изведенено, като двигател за обществените промени в една държава, значението на междунационалната борба, а класовата – поставена  на второ място. Това е приносен момент към промяна на парадигмата за първенството на солидарното интернационално начало в общественото развитие, за вездесъщата роля на интернационализма в живота на народите по света.

В статиите “Границите на солидарността“ и “За лявата политика“ са ализирани необходимите характеристики на левите формации, които не трябва да защитават бедните въобще, а само трудовите хора. Авторът разглежда и някои грешки на левите формации по националния въпрос в статията “Окупатори или освободители“, където дава пример за спекулативната употреба на концепцията за интернационалното начало, при интерпретирането на понятията "окупатори" и "освободители" от националистическата пропаганда на балканските ни съседи спрямо българските национални интереси.

В книгата си авторът търси адекватни за съвремието ни решения в сложната материя на националните проблеми, затова какви биха могли да бъдат благоприятните условия за национално консолидиране по пътя към общото наше благополучие.

Текстът се чете с интерес и лекота заради ясния стил при изразяване на авторовото категорично становище за проблеми и явления от обществения и политически живот, които са преценени много точно и обективно или – крайно субективно, но доц. Пламен Дамянов коректно оставя координатна линия (пощ. адрес и е-мейл) за открит диалог с бъдещите читателски мнения – несъгласия или одобрения.

Би могло да се сравни въздействието на публикациите в сборника за събуждането на нашето съзнание с биенето днес на националния гонг за България и за българската общност извън нейните граници.

 

*П.Дамянов,“Национализмът и неговите основания”, изд. Херон прес, София, 2006 г.

 

Цветанка Горанова - Главен асистент в Секция „История на Философските и Научните Идеи” към Института за Изследване на Обществата и Знанията при БАН. Завършила е специалност “История” със специализация “Етнография” в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи по проблеми на етноложкото познание от края на ХІХ и началото на ХХ век. Научните й интереси са в областта на история на науката и етноложкото познание. Тя изследва творческите биографии на Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Христо Вакарелски и др. Публикува стихове в ежегодните конкурси на „Поезия от български учени“,  съучредител е на Българска Асоциация по Етнология, Фолклористика и Антропология (БАЕФА).


 

 


Страница 7 от 241