Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

“БЪЛГАРИЯ ЦЯЛА СЕГА НАЗИ ГЛЕДА“!

Е-поща Печат PDF

ВРЪХ „ШИПКА“ „На безсмъртен подвиг паметник огромен“

 

Вестник „Пенсионери“ (бр. 6, 6-12 февруари 2019 г.) помести статия, в която се казва, че историци от Великотърновския университет настояват за връщане на старото име „Св. Никола“ на старопланинския връх „Шипка“.

Твърди се абсолютно произволно, че когато през 1977 г. с Указ на Президиума на Народното събрание върхът се преименува на „Шипка“ „никой не е мислил как ще се справим с неудобството“, когато на един километър по-надолу се намира друг хълм – Шипка.

Още по-невярно е твърдението на проф. Петко Петков, че Иван Вазов бил възпял тъкмо този хълм, известен сред местните хора като „Еврейски могили“. Там никога не са се развили страхотните боеве, които  неповторимо претворява великия поет.

Всичко, което драматично и етично рисува с епопеята „Опълченците на Шипка“ Патриархът на българската литература, не може да се сбърка. Вазов въвежда „ново име“:

„... там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

в нашта исторья кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.“

Може ли това величаво описание да се отнася за по-ниския хълм, за връх „Шипка“? Не. Вазов написа своята безсмъртна ода не за „Еврейски могили“, а за наложеният от историческите битки нов връх „Шипка“. Нека не посягаме на познанията и славата на ненадминатия класик! Вече писах, че той живее близо четири десетилетия след първото публикуване на епичната си творба и можеше да внесе поправка, ако е допуснал неточност относно името на епичния връх.

Проф. Петко Петков – автор на „Книга за върховете Св. Никола и Шипка“, настойчиво се бори срещу символа на свободата, изтъквайки, че по-малкия връх Шипка е забравен, малко посещаван и било „неудобно“ да има два върха с едно име. За кого е неудобно? Та всички в България и по света знаят безсмъртния символ Шипка!

 


Защо десетилетия името Шипка не будеше неудобство и в разговорния език това бе всекидневие, никого не дразнеше, а от десетина години името стана неудобно за някои „родолюбци“.

Живея на триста крачки от храм-паметника в гр. Шипка. Почти всеки ден, от някоя кола с български или чуждестранни туристи ме попитат за пътя към връх „Шипка“, а не към връх „Свети Никола“.

В Шипка живееше голяма руска колония емигранти. Десетилетия съм слушал да говорят не за връх „Св. Никола“, а за връх „Шипка“. Някои от тях бяха воювали през 1877-78 г. по върховете на Балкана, а сега във вечен упокой лежат в руското военно гробище. Един от тях е полк. Анатолий Максимович, воювал в Освободителната война. В своя картичка до внучката си Женя пише: „Изпращам изглед от мястото на моето пребиваване в с. Шипка. Изгледът от храма към Долината на розите е удивителен, а вътре и отвън – мраморни плочи на убитите на Шипка офицери и по-нисши чинове. Още по-високо в планината е „Орлово гнездо“, където нашите войски удържаха настъплението на турците. Ето къде ще се наложи да умра...“

Вместо „Св. Никола“, както върхът се нарича, ветеранът отбелязва, че убитите офицери и по-нисши чинове са паднали на Шипка.

Но има и други факти. През 1899 г. в. „Юнак“ води кампания за издигане паметник за увековечаване името на падналите на „Шипка“. Това, че не се споменава „Св. Никола“ не дразни читателите и участниците в акцията. През 1910 г. излиза книгата за Димитър Петков от шипченеца Христо Милев, автор на първата творба за гибелта на Хаджидимитровата чета. Христо Милев, като областен управител на Стара Загора, с подкрепата на тогавашния вътрешен министър Димитър Петков, е преименувал 311 села от окръга, които до 1906 г. имат турски названия. Сам той е картограф и добре познава значението на ономастиката. Проследявайки пътя на държавника Димитър Петков от опълченец на Шипка (там загубва едната си ръка) до министър-председател, авторът пише развълнувано за епопеята не на връх „Свети Никола“, а на „Шипка“.

„През 1923 г. - пише в спомените си „От поручик до генерал“ Васил Бойдев - имаше тържество на „Шипка“. (Отново Шипка, а не Св. Никола – б.м.) Присъстваха български опълченци и руски офицери емигранти, някои от които взели участие в Освободителната война. Гостите бяха извозени до върха. С баща ми яздехме коне, взети от Казанлъшкия гарнизон. На около половин километър от върха, встрани от пътя, бе легнал по очи скромно облечен старец. Слязохме от конете. Старецът дишаше тежко. Дадохме му да пие вода и го заговорихме. Той ни отвърна на руски: „Преди петдесет години едва не умрях тук, сега дойдох да умра!“ Едва сричаше думите. Личеше, че е сърдечно болен и преуморен. Баща ми (полковник – б.а.) го запита кой е. „Аз съм капитан Фок, защитникът на Долинската височина на Шипка през 1877 г.“ Бяха забравили да го поканят и затова беше тръгнал сам от Казанлък, поради липса на средства пеш до върха, за да види за последен път местата, където се е сражавал. Ротата на капитан Александър Фок първа преминава р. Дунав, дава много жертви – убити, удавени и ранени. Получава два Георгиевски кръста за храброст. Качихме Фок на един от конете, ординарецът водеше, аз го крепях, така стигнахме благополучно. Щом слезе от коня, той коленичи и целуна земята просълзен. Баща ми като стар русофил го покани да ни гостува в Казанлък. На Шипка русинът намери между другите гости свои познати, които поеха грижите за него“.

 


През 1924 г. архимандрит Кирил Попов, който по-късно става игумен на Шипченския манастир, написва стихотворението „Шипка“. Ето два куплета, имащи отношение към темата за връх „Шипка“, а не за връх „Свети Никола“:

Тук Шипка в руска кръв се къпа,

на вси славяни стана скъпа,

че свободата им дари.

На Шипка тази кръв навеки

остава като царствен знак.

Над върхове и над пътеки

сребрее шипченския сняг.

Както се вижда наименованието на връх „Шипка“ през изминалите години не тревожи никого, а одата на Вазов е възприета не само от умовете, а и от сърцата български. „Шипка“ ни сродява, вдъхновява и озарява със своето величие и символика.

През август 1934 г. в. „Народна отбрана“ отразява тържествата на връх Шипка, а не на Св. Никола. Цар Борис III произнася твърде показателна реч. Участниците в многохилядните тържества си спомнят и коментират, че са били не на връх „Св. Никола“, а на „Шипка“.

Нека спомена и творбата „На Шипка всичко е спокойно“ от великия Верешчагин - руски военен журналист, художник и писател.

През 1934 г. излиза книгата „Шипка 1877-78“ от шипченеца Дянко Д. Караджов, която изследва професионално и достоверно бойните действия на „Шипка“, чиято „слава дивна бурята препраща като някой ек, от урва на урва и от век на век!“

В споменатата в началото статия се изтъква още една неистина. Благодарение обсъждането в различни градове на „Книга за върховете Свети Никола и Шипка“ идеята за промяна на името на връх „Шипка“, твърди се, била станала национална за първи път. Едва ли не българите ще решат всичките си проблеми, ако възстановят името „Св. Никола“.

Истината е, че идеята за отмяна на Указа на Президиума на Народното събрание от 1977 г. бе поставена от граждани още преди десетина години. Състоя се дискусия в централния и местния печат. Ние, които приемаме „Шипка“ като символ на свободата, на нашата национална идентичност, организирахме подписка из Казанлъшко, Габровско, Ловешко, Старозагорско, Плевенско и в София, която лично представих с придружаващо писмо в Президентството. Искането за изоставяне на името „Шипка“ бе отхвърлено от президента Първанов. По време на мандата на президента Плевнелиев същото се повтори – отклонено бе искането на т.нар. Комитет „Памет габровска“, който настояваше за отмяна на Указа.

През 2018 г. групата около проф. Петко Петков депозира пред Комисията по наименуване на обекти с национално значение към Президенството същите искания. Настояваха ген. Румен Радев да преосмисли решението на предшествениците си и да отмени добре обмисления държавен акт от 1977 г. Защо тези историци не прочетат внимателно какво казва държавния глава по повод юбилея от Шипченската епопея: „Това свято място ни обединява като народ и ни вдъхва сили, достойнство и вяра...“

Много непредубедени граждани се питат защо агресивно се води кампания срещу името Шипка, когато то е прието в целия свят като символ на България? Много градове, села, планини и местности до определено време са носели дадено име, а след това се назовават по друг начин. Нека споменем, че до 1951 г. връх Шипка се е наричал „Свети Никола“, след това Столетов, а от 1977 г. носи величавото име „Шипка“. Изписано е със слятата братска кръв на руските воини и на българските опълченци.

През ноември м.г. в Аулата на СУ се обсъждаше книгата на проф. Петков, който тогава заяви, че трябва да търсим друга дата за национален празник, а не Трети март.

Не е ли ясно, че става дума за заличаване на националната памет, за прозрачен опит за пренаписване на историята, за посегателство към българската идентичност и забрава как се е родила върху картата на Европа свободната ни държава.

 

О.з. полк. Георги Й. Георгиев

Почетен гражданин на гр. Шипка


 

ЕДНО ЗАБРАВЕНО ИСТОРИЧЕСКО ИЗСЛЕДВАНЕ ИЗЛЕЗЕ НА БЯЛ СВЯТ

Е-поща Печат PDF

Студия на генерал Георги Вазов за Освободителната война 1877-1878 година

 

Името на генерал Георги Вазов е достатъчно известно не само на военните  историци , но и на по-широкия кръг нашата общественост, за да има потребност да се припомня макар и в най-едри щрихи  неговата биография. Славата, която придобива особено с пробива на отбраната на Одринската крепост и нейното превземане на 13 март 1913 г. по време на Първата Балканска война от 1912-1913 г. е напълно достатъчна, за да остане то  завинаги на една от първите места във военната ни история.

Малцина обаче знаят, че той е един от първите изследователи на Руско-турската война от 1877-1878 г. Да се заеме с тази задача причина за това  става едно писмо на комитет „Българско отечество“, възглавен от неговия брат Иван Вазов с дата 27 юни 1898 г. Документът е твърде съществен, тъй като по онова време Иван Вазов е министър на народното просвещение в правителството на Константин Стоилов.

В писмото липсват аргументите, поради които споменатият комитет се е обърнал към него с тази молба. За  тях обаче не е никак трудно да се досетим. През 1898 г. Георги Вазов, макар и още да няма 40 години, има зад гърба си твърде богата биография: след края на Освободителната война   завършва Пехотно (1880 г.) и Инженерно Военно училище в Одеса (1883 г.). Като юнкер навярно е бил в близък контакт с лица, непосредствени участници във войната, ровил се е навярно и в библиотеки, за да търси изследвания за тази война.

След завръщането си в България постъпва като млад офицер в Българската войска. Името му обаче придобива по-голяма популярност във връзка с участието му в детронирането на княз Александър I Батенберг (август 1886 г.). След неуспеха на преврата Георги Вазов емигрира в Русия, където завършва и Николаевската военна академия (1888 г.). В Русия Г. Вазов  прекарва още едно десетилетие, през което служи в руската армия. Завръща се в България през 1898 г. с чин подполковник и отново постъпва в българската войска, запазвайки военния си чин.

Очевидно и през втория период на пребиваването си в Русия Г. Вазов несъмнено ще да е проявявал интерес към Освободителната война, за което най-добре е бил осведомен неговият брат Иван Вазов, с когото те поддържат близки братски отношения. Това според нас е може би и главната причина, поради която комитетът „Българско отечество“ се обръща към него. Задачата, която му се възлага е: да напише монографията „Нова военна история“, в която да засегне участието на българите  в Освободителната война.

Пред ходатайството на такава авторитетна личност, каквато е бил Иван Вазов, брат му не е могъл да откаже и се заема с изпълнението на възложеното му поръчение. Срокът за това бил определен – 1 декември 1899 г.  Поради преките си служебни ангажименти Георги Вазов не успява да се вмести в него и подготвя ръкописа малко по-късно – в началото на миналото столетие.

Това което буди голяма изненада е фактът, че той не излиза от печат и остава на съхранение в семейството му в продължение на много десетилетия. Той можеше и до днес да не види бял свят, ако случайно с неговото публикуване не се бе заела Цветанка, която в битността си на дългогодишен музеен работник в Сопот е била в тесни приятелски отношения с наследничките на генерала – неговите две дъщери  Верка и Зорка. Неделчева узнава от Верка за ръкописа, и проявила интерес към неговата съдба. В отговор последвало пълно мълчание. Впоследствие се оказало, че той бил предаден на един журналист и публицист от Сопот с намерението да го издаде, но работата по необясними причини се проточила.

 

Ген. Георги Вазов


Едва след като успяла да получи самия ръкопис Цветанка Неделчева се заема с подготовката на неговото издаване. По една чиста случайност станах непосредствен свидетел на усилията, които тя положи при археографската  обработка на текста. Няма да скрия възхищението, с което тя работеше. Освен с дъщерите на Георги Вазов, тя нееднократно се обръщаше и към мене при обясненията на едни или други лица и събития и особено за различни местности, споменати  в проучването. Работа й продължи няколко години и ръкописът бе предаден за печат едва в края на миналата година. Сега той вече е книга в ръцете на нашата общественост и всеки който проявява интерес може да се запознае с нея.

Дори и най-беглият поглед обаче върху труда показва, че пред нас е едно многопланово изследване,  наситено с много факти. Особено силно впечатление правят страниците, посветени на изготвянето на плана на руското командване за воденето на войната на Балканския боен театър, както и на  драматичните събития, отнасящи се до отбраната на Шипченския проход от руските войски и българските опълченци през лятото на 1877 г. За всички тези събития днес историческата ни наука, занимаваща се с Освободителната война  разполага с богата информация. Появата на труда на Георги Вазов ще бъде една приятна изненада, тъй като той е едно от най-ранните изследвания за тази война. Затова и неговото закъсняло издаване може да бъде само приветствано.

Преди още да бъде подготвен този ръкопис, Иван Вазов вече бе възпял подвига на българските герои  на Шипка в известната си ода „Опълченците на Шипка“. Георги Вазов не мисли дори на полето на словото да мери слава и талант със своя брат. Той има ясното съзнание, че пише литературно произведение, че неговото изследване е историческо по характер и в това е неговата особенна ценност. Независимо от това, което е излязло от ръката и сърцето на друга издънка на Вазовия род, то носи неизменните качества на духа и сърцето, както и на ценностите които са характерни за славните синове на Баба Съба.

 

Вазов, Г. Участието на българите в Освободителната война. Съставител и редактор: Цв. Неделчева. С., 2017

 

 

Изданието е снабдено с богат справочен апарат.  На първо място това са два показалеца – именен и  географски, в които споменатите имена на личности и названия на  местности са придружени с кратки, но много полезни бележки. Не на последно място е включен и един речник с остарели думи и изрази, съдържащи се в текста, което го прави по-разбираем за по-младата част от бъдещите негови читатели.

Освен монографията за Руско-турската война в изданието на Цветанка Неделчева са намерили място и  една автобиография на Георги Вазов, негови спомени за държавния преврат от 1886 г., както и спомени на по-малкия брат – Борис Вазов. Тези допълнения обогатяват  още повече предлаганата книга.


 

 

ЗА ДЕМОКРАЦИЯ С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ

Е-поща Печат PDF

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 8

 

Александър ГочевИронията е в това, обаче, че тези нео-феминистки искат “момичетата да бъдат като момчетата”.

Съвсем наскоро Американската асоциация на психолозите издаде Ръководство (https://www.apa.org/monitor/2019/01/ce-corner.aspx) как да се третират мъжете и момчетата твърдейки, че традиционната мъжественост - стоицизъм, конкурентност, доминиране и агресия - като цяло е нещо вредно, слагайки равенство между традиционната мъжественост и “токсичната” мъжественост, без да се спомене даже веднъж думата “тестостерон”,  демонстрирайки зашеметяващо биологично невежество.

Наказателни  кампании, финансирани главно по линиите на множество НПО-та с ярко изразен “племенен” характер, пораждат широк спектър от проблеми за всички инакомислещи, сред които ще отбележим само тоталния лингвистичен терор (за политкоректен език) и чисто социално-икономически последствия (уволнения; избягване да се назначават на работа жени поради проблеми създавани от движението #MeToo, засега само в САЩ).

В по-общ план, според  Тъкър Карлсън (Tucker Carlson, Fox News),  със свободата на словото вече е свършено, като се насажда убийствен за душата конформизъм.

“Насилвате се да повтаряте една и съща убийствена баналност - в противен случай не ви очаква нищо добро. Оформена е единна ос от неолиберална  корпоративна власт, от академични среди, медии и правосъдие с цел да се ограничи вашето право да говорите свободно т.е. да мислите самостоятелно. Като контролират вашите думи, те контролират вашия разум. Беше време, когато те отричаха, че това е била тяхната цел. Те даже вече не претендират за това. Те вече са се озъбили и ръмжат. “Или влизай в строя или ще си пострадаш!”

Накратко, контролирането на думите и разума  се води главно по две линии. Едната е насочена към тези, които нямат интелектуалните възможности и даже намерение да се противопоставят на неолибералната идеология, задоволявайки се напълно с предлаганата им комикс пропаганда. Другата линия е тази на неприкрита и директна заплаха за саморазправа  (“Или влизай в строя или ще си пострадаш!”) и е насочена срещу тази част на активната инакомислеща интелигенция, за която не е никакъв интелектуален проблем да се саморазправи с властващата в момента примитивна идеология. Междинният среден слой не участва в играта поради инертност и донякъде поради възможности и може да се пренебрегне в схемата на информационния контрол.

Сриването на качеството на неолибералната идеология може да се види и на фундаментално ниво: по стила на работа на международни хуманитарни конференции, организирани от Запада, по настъплението и срещу естествените науки и по масовото разочарование от тази идеология, например  в Русия.

Знае се, че в кризисни ситуации, да кажем от рода на тази с мигрантите в Европа, трябва да се търси помощ от науката. Новата тенденция на международни симпозиуми и конференции по хуманитарни и социални науки е за замазване и избягване на проблемите, туширане на всякакви научни конфронтации; всякакви неудобни термини се квалифицират като недобре дефинирани и се изключват от дискусиите (нация, история, култура); полагат се неимоверни усилия нищо да не се каже, ако не е проверено за неолиберална лоялност. Никакви обобщения, никакви особени мнения; всякакви оценъчни съждения се считат за погрешни! На някои конференции има официални “дискутанти”, които обясняват на слушателите непосредствено след всяка лекция какво е искал да каже поредния докладчик, оглаждайки всякакви “неравности”, които биха предизвикали остри дискусии. Целият този науко-образен цирк на царстващата политкоректност показва до какво долнопробно ниво може да се свлече неолибералната идеология в страха си от професионални опоненти. (http://andreyfursov.ru/  Когда наступит последний день Европы?).

Напоследък се появи информация за

@ново настъпление срещу генетиката поради опит за нарушаване на неолиберални принципи. Позицията на Джеймс Уотсън, нобелов лауреат и един от откривателите на структурата на ДНК, че има генетични причини за разликата в интелекта на хора от различни раси, стана причина за лишаването му от почетни титли при Cold Spring Harbor Laboratory. Формалната  причина е, че неговите възгледи не отразявали възгледите на персонала, попечителите, преподавателите и студентите в лабораторията! Правоверната гледна точка не допуска никаква друга и тя е, че няма генетични разлики между расите, има само разлика в социалното развитие. Чиста проба нов неолиберален Лисенковизъм! Да се надяваме, че Джеймс Уотсън няма да сподели съдбата на Николай Вавилов.

 


Друга подобна новина е, че списанието The Mathematical Inteligencer  отказва публикуването на статия от математиците Теодор Хил и Сергей Табачников, които доказват известната хипотеза на Дарвин за по-голямото разнообразие сред мъжете в сравнение на това при жените. Причина става реакцията срещу публикувания пред-принт (предварителна версия на статията) от страна на асоциацията  “Жените в математиката”, че статията разпространявала “псевдонаучни и хипотетични сексистки идеи”. Асоциацията успява да убеди и редакцията на друго списание, New York Journal of Mathematics, да се откаже от желанието си да публикува същата статия, анулирайки отправената покана към авторите. От своя страна, Националният научен фонд, проявил небрежност и финансирал това математическо изследване, е настоял да не се споменава неговото име в публикацията.

В същото време никакви възражения не се повдигат срещу статия в списанието Current Biology, в която се твърди, че по-голямата способност на мъжете да се ориентират в пространството се дължи на това, че жените са били потискани, а не се обяснява със спецификата на социалното развитие (използвана срещу генетика Уотсън) т.е.  че мъжете са принудени да се приспособяват към средата си.

Накрая едно сравнение, от вида теория-експеримент, на неолибералната идеология с последствията от едно нейно най-мащабно прилагане. След 1989 Русия направи сериозен опит да се интегрира със Запада на негови условия, който опит се провали с трясък по най-различни причини, най-важната от които беше осъзнаванетоа, че по същество на Русия се налагаше да се откаже от своя суверенитет и от националните си интереси, ако следва точно препоръките на западните консултанти за преклонение пред могъществото на долара, либерализма, глобализацията, конкуренцията, свободния пазар. В резултат, през 90-те години на олтара на пазарните богове бяха пожертвани  природни ресурси, промишлени предприятия, изследователски институти, фундаментални научни постижения и уникални технологични разработки. Светът бе удивен от невиждана по мащаб приватизация в рамките на която стотици хиляди големи и малки предприятия бяха разпродадени за копейки, окрадени и накрая ликвидирани. По същество беше унищожена втората икономика в света. Да не говорим за милионите граждани, изхвърлени от естествената си социална среда и завършили живота си неочаквано трагично. В началото на този период практически цялата руска интелигенция имаше огромни надежди, че Западът ще помогне и ще напътства Русия да тръгне по демократичен път и към национален просперитет. Реалността накара и най-прозападно настроените руски интелектуалци да прогледнат и да ревизират фундаментално мнението си. Заключението? Никаква теория или идеология не може да издържи такова едно трагично разминаване с реалността.

Вътрешна политика на националната държава

Спираме се на вътрешната политика, защото външната може да се характеризира само с едно изречение - тя би трябвало да се определя изцяло от интересите на националната държава за нейното благополучно съществуване.

За всяка уважаваща себе си държава най-ценното е човекът. С прискърбие сме принудени да заключим, че държавата ни не се уважава. Причината може да бъде престъпно правителство, но и тривиалният случай на политическа импотентност може с успех да свърши същата работа. Обяснението? Политиците са като наемни войници - те не разбират проблемите на обикновените хора. Нещо повече - те даже не и се опитват да ги разберат, тъй като най-главното за тях е борбата за власт. За електората е предназначено квинт-есенциалното политическо шоу, отразявано ежедневно от медиите - бурна държавна дейност без задължителен практически резултат.

Най-важните качества за професионална пригодност за управляване на една национална държава са следните, подредени по важност: патриотизъм, професионализъм, порядъчност. Има хора на точно Тази Земя, които живеят с нейните тревоги, грижи и надежди. Има и хора на света - за тяхното душевно равновесие са напълно достатъчни общочовешките ценности. Та ето какво е важно. Важното е страната да се управлява не от хората на света, а от хората на Тази Земя, защото те ще се съобразяват най-напред със своя народ и после с мнението на чуждестранни политици, консултанти и критици.

Няма какво да замазваме, всеки който мисли, че здравословното състояние на една нация се определя единствено от нейния Брутен Национален Продукт би трябвало да се бъде освидетелстван като политически кретен.  На такъв тип индивиди изглежда е невъзможно да им бъде втълпено, че пазарният капитализъм не е религия, а инструмент. Най-обикновен инструмент, например като гаечния ключ. Трябва наистина да бъдеш специално интелектуално надарен, за да боготвориш нещо от рода на гаечен ключ.  Държавата е създадена от хората за благото на хората, които съвсем не живеят, за да служат на пазарите. И още, тя е създадена да отговаря и за някои по-абстрактни неща, като национално достойнство, независимост, проект за бъдещето, да работи за дълбоко човешки отношения с други нации. Това са нещата, които бихме искали и за нашите деца. Накратко и на популярен език:  целта се нарича Елементарно Човешко Щастие. Прекалено ефимерна за днешните неолиберални политици!

Причината за вярата в чудесата на глобалния свободен пазар (като оставим настрана въпроса, че такъв не само няма, но не е и имало) се крие в науко-образната лъжа, че икономиката може да се разграничи безпроблемно  от всичко друго. Например, от семейството, културата, вярата, които са обявени за дълбоко лични проблеми и, съответно, за лична отговорност. Преведено: ние се занимаваме професионално с икономиката, а оттам нататък ти се оправяй сам. Не се интересуваме как живееш, но при едно условие - плащай си сметките, иначе пазарът не може да работи нормално.

Семейството, независимо че е обявено за чисто личен проблем, е материалната клетка на обществото. Не може да има здраво общество, съставено от неблагополучни семейства, както не може да има здрав организъм, съставен от болни клетки. Любовта към родината се заражда от любовта към родителите, а от уважението към по-възрастните  - уважение към властта. Възпитанието на младото поколение започва от семейството и иска твърда нравствена цензура от страна на държавата, особено в днешната епоха на “големите порнографски открития” и секс-трансформации по желание. Пазарът също може да бъде привлечен за тази кауза. Например, солидни икономически мерки могат да предотвратят забраните. За нравствено здрави деца това си струва и трябва да се опита. Иначе като пораснат, ще пишат “Родина” с малка буква и “пържола” с главна. Защото семейството е не само материална клетка на обществото, тя е и негова духовна клетка.

Като пример за сериозността на този проблем може да послужи САЩ в  момента. Лозунгът на Доналд Тръмп “America first!” e вече преформулиран конструктивно по следния начин: “Ако искаш да поставиш Америка на първо място, трябва да поставиш на първо място американското семейство.”

(https://www.realclearpolitics.com/video/2019/01/03/tucker_carlson_we_are_ruled_by_mercenaries_who_feel_no_long-term_obligation_to_the_people_they_rule.html?utm_medium=referral&utm_source=mixi&utm_campaign=realclearpolitics)

За корупцията.

При сегашната корупция, призната и признавана от всички, каквато и власт да има- синя, червена, жълта, пъстра, резултатът ще е един и същ- точно като този в момента. Причината за благоденстващата корупция у нас - правосъдието. Работата му е “дълбока тайна, покрита с мрак”. Поради тази причина в страната доминират финансово-политически отношения вместо финансово-производствени. А финансите идват главно по две линии: от данъци и от Европейския съюз. Задача от проста по-проста поради свеждането на финансово-икономическите проблеми до чисто финансови. И всичко върви гладко и праволинейно. В резултат “демокрация” става дума от ненормативната лексика.

За проблема с циганите (ромите).

На тях се гледа преди всичко като на електорат и оттам и липсата на политическа воля за промени в тяхното социално-икономическо положение. По аналогия със САЩ - ако броят на бедните американци започне да намалява чувствително, ще се окаже, че демократите ще загубят значителна част от избирателите си. Тоталното пренебрегване, обаче, на образованието на ромските деца ще доведе много скоро до кризисна ситуация, в която ромският електорат ще трябва да “лежи” (в затвора), а останалият половин електорат да го пази.

Образованието на ромските деца е проблем поколенчески т.е. иска доста време за решаването му. Крайно време е правосъдието да започне безкомпромисно да си гледа работата. Стана ясно още, че полицията няма хора за охрана на селата и при това положение изглежда, че никак няма да е лошо, ако армията започне да провежда там доста от необходимите полеви занятия за поддържане на бойната си кондиция. В този конкретен случай  “на живо” и по отдельонно.

За националната идея.

Няма и не може да има национална идея, родена с цел дадена власт да оправдава своето съществуване. Няма и не може да има единна духовност за всички. Например, държавно православие ще накърнява правата на “друговерците”.  Изобщо, колкото по-далеч от властта стои църквата, толкова по-свята ще бъде. Същото се отнася и до дистанцирането на църквата от властващите в науката - поне като частен случай, да не говорим по принцип. Спокойно може да се мине и без водосвет в БАН, например. Бог преди всичко трябва да бъде в душата, а това дали го има там и дали ще го има там някога, е наистина съвсем личен проблем. Има неща, които не могат да се постигнат с разум,  например, интуиция, любов, доброта - централно поле за действие и на църквата и на културата и на образованието.

Властта не трябва да измисля за народа национална идея. Властта просто е длъжна да обича народа. Да спре да го лъже. Да му даде възможност да бъде нравствено и физически здрав, материално и духовно богат. Да му даде да почувства своята общност проверена от дела и векове.  Задачата на държавата не е да възражда духовността. Нейната задача е да не й пречи да се развива. Както армията, така и културата са еднакво важни за защитата на Отечеството. Армията - от външни врагове.

Културата - за защита на неговата “духовна ос”, достойнството на нацията. За Отечеството не са много никакви усилия и никакви пари от страна на държавата. Усилия и пари, обаче, само и единствено от нея!  Има ли национално достойнство, всичко може да се възстанови. И то, ако се наложи - многократно.


 

 

АПАСТОЛА Е НУЖЕН НАЙ-МНОГО НА СВОБОДНИТЕ БЪЛГАРИ

Е-поща Печат PDF

Проф. Трендафил МитевОтмина 19 февруари! И тази година народът на България откликна на онова неизтребимо и неунищожимо чувство на преклонение, което той изпитва към святото дело на Апостола на българската свобода – Васил Левски.

С изранени от несгодите на делничния живот нозе, но с просветлена душа, той обходи местата, свързани с делото на Апостола, отдал живота си в стемежа да осъзнае народът ни своето единение като незаобиколима потребност в битката със султанския деспотизъм.

Най-видимо и непринудено поклонението пред делото на Апостола се усеща и възприема край паметника му в София, издикнат край неговото лобно място. Гениалният негов другар Христо Ботев написа в своята трагична балада: “Там близо край град София, стърчи аз видях, черно бесило“ и бе приканил на плач и скръб Родината, майката робиня. На този ден и тази година пред мономента в столицата, се издигна най-голямата планина от цветя, която се появява около лобно място на български герой. Никъде другаде – освен по време на това поклонение, не могат да се видят толкова много невръстни деца, дошли да поставят букет пред несравнимия борец за свобода, за когото са им разказвали деди и родители. И това е така, защото само паметникът на Апостола през цялата година не остава нито ден, без някой да мине край него и да постиви стръкче от обич към Апостола. За него няколко дни по ред текат информации, в които задължително се промъква и нещо ново, което до днес не е било добре познато и оценено. Тази година например стане известно, че в усилията си да предпази българското освободително движение от погром, Васил Левски е скрил пред турския съд дори своята възраст. Така той се е опитал да напръви невъзможно даказването на голяма продължителност в усилията, полагани за вътрешното взриваване на Османската империя. Та по този начин да ограничи и разкритията на полицията.

Когато човек участва в тази самоорганизирна дейност или наблюдава присъствието на покланящите се около паметника на Апостола, на практика  всеки инстинктивно преживява един от редките, но изключително важни моменти на българското обществено единомислие. А това състояние на човешкия дух е сред най-великите, макар и невидими духовни връзки между хората, които градят националното самосъзнание. То на свой ред е основата, върху която се опират най-значимите позитиви на българския национален характер. Самоуважението, чувството за достойнство, разбирането че българите притежават колосален духовен потенциал, който трябва да се познава, поддържа и обогатява. Защото смисълът на това, което е довело хората пред паметника на Васил Левски или е казано на децата по време на поклонението,  е те да съпреживяват периодично духовната връзка между великото от миналото и помислите на своите съграждани днес. В тези моменти, независимо от предпочитанията си към една или друга ценностна система, свързана с проблемите на съвременнтото битие, отделните представители на нацията като цяло чувстват, че съществуват и общо приемливи, при това еднакво значими и полезни приоритети за всеки български гражданин.

Защо паметникът на Апостола е най-честия повод да се докосваме до единението - това най-съществуно условие, за успеха на всяко модерно човешко общество? Защото Васил Левски с живота и делата си, пръв обоснова и доказа на практика истината, че единомислещия и единодействащ народ, може да постига всичко. А това той направи, като отхвърли всякакви догми на своето време, разработи  и реализира на дело теорията и практиката на едно качествено ново явление, в национално освободителните движения на Европа през ХIХ-то столетие –

политическото апостолство.

Като стратегия и тактика за разрешаване на обществените проблеми, то е уникален български принос в цялостната еволюция на европейската политическа цивилизация. Добре осмислен днес, той би могъл да се превърне в мощен двигател за поведението на съвременната българска интелигенция, която се подготвя за успешното разрешаване проблемите на съвремието.

Политическият апостол Васил Левски най-напред доказа, че всеки обществен деятел, преди да тръгне в народната си история, най-напред трябва да преосмисли опита на своите предшественици. Кое е доброто сътворено от тях, но и как то може да се обогати, чрез поставянето на нови – по-високи цели? Защото именно те са жалоните, по които се измерва развитието и напредъка на един народ. Така Апостола стигна до убеждението, че освобождението на България не може да се осъществи с тактиката на четническото движение, опората в политиката на съседните държави или пасивното изчакване Дядо Иван все някога да дойде и да освободи накрая и българите. Левски постави сам качествено нова цел на националния ни живот: да се организират вътрешните духовни и материални сили на народа. Така че българите сами да разрешат проблема със създаването на новата си независима държава. Само тогава свободата ще бъде най-пълна, народът ще я цени най-много, а и следващите поколение ще бдят, тя да не се накърнява от заинтересовани вътрешни или външни фактори на политиката. Това е постижение в мисленето на Апостола, което не е загубило своя смисъл за настоящето и бъдещето на нашето Отечество.

Вторият крупен принос в теорията и практиката

на политическото апостолство, сътворено като нова доктрина за развитието на българската нация е разбирането, че онзи който е прозрял новите актуални цели на своето време, той е длъжен сам да създаде и ефективния инструмент за тяхното постигане. В обществения живот, на практика това означава да се намерят съмшленици, те да се убедят в правотата на новата инициатива и с колективни усилия, да се тръгне към постигането на следващата значима победа за народа. Така Васил Левски стига до разбирането, че трябва сам да изгради Вътрешната революционна организация. И той цели три години, преодолявайкси невероятно тежки условия, върши само това. Начело застава Централен комитет, след него се нареждат окръжните комитети, а те ръководят дейността на местните комитети по градове и села. В тях Апостола обединява граждани и селяни, бедни и богати, учени и непросветени, а те на свой ред залагат живота и имота си, за да възникне новият политически инструмент – Вътрешната революционна организация. Именно тя придвижи националното ни битие на качествено ново равнище, защото в комитетите се формира онова поколение, което през 1876 г. взриви Османската империя и постави началото на новата българска държавност. Нима и днес умението да се градят общополезни, ефективно работещи, съвременни граждански организации, е загубило своя смисъл и значение за България и българите?

Третият крупен принос на Васил Левски

като теоретик и практик на политическото апостолство е разбирането му, че онзи който се е посветил на народния напредък, трябва да се отрече от всякакви лични и кариеристични амбиции.

 

 

До разрешаването на новата народна задача, той няма право на личното спокойствие, трябва да изостави насладите от живота, трупането на лично благосъстояние или градежът на незаслужена слава. Този който ръководи националните усилия, за да се направи нова крачка в еволюцията на цивилизацията по българските земи, трябва да се посвети изцяло и всеотдайно на делото. Само така тръгналите след политическия апостол, ще му вярват истински, ще го следват неотстъпно и ще работят всеотдайно, за да се дадат нови шансове за развитието на всеки българин. А почитта, славата и дори безсмъртието – това се съблазни, за които политическият апостол не мисли приживе. Те са неговите награди, които народът ще му даде, след като обществото стигне до новия, по-висок връх в цялостното си развитие. Тук се крие друга - може би най-голямата тайна на политическото лидерство, която е добре да се има предвид от българска интелигенция, днес и в перспектива.

Четвъртият по ред, но не и по значение принос на политическото апостолство

като незаменим стил за дейност, при разрешаването на големите народни задачи, е жертвоготовността на този, който сам си е избрал подобен път на обществената сцена. Верен до смърт на убеждението, че работи по единствено правилният начин за достигането на успеха, политическият апостол на практика изгаря и лично в борбата за постигането на по-доброто бъдеще за народа. При Васил Левски финалът е - бесилото в околностите на град София!

Днес това е единственият елемент от теорията и практиката на политическото апостолство, който не е задължително да се реализира практически по начина, който е бил тогава реално най-възможен за Апостола на българската свобода. Но да останеш верен до край на обществено полезната мисия, която сам си си избрал, да не отстъпваш от нея – независимо от трудностите, с които ще се сблъскаш по пътя, това е нещо което не е загубило /и никога няма да загуби/ своя смисъл, за мисията, която българската интелегенция трябва да изпълнява. За да я има България и тя да е достойно място за живота на всеки нейн гражданин. Ето защо в края на това изложение ще бъде полезно да си припомним онова многозначително „Народе ???”, записано в тефтерчето от ръката на Апостола, с трите въпросителни накрая.  Тази фраза винаги е звучала, звучи и днес, /а трябва и винаги да отеква/, като звън на камбана в българското обществено пространство. Защото тя е призив за размисъл, и зов за актуалност, а и завещание към мислещите българи. Така че те никога да не се изпадат в безидейност и безинициативност. Естестствено главният адресант са онези синове и дъщери на България, които милеят за народното си бъдеще, за да се замислят те често и сериозно над онова, което Апостола е заложил в този си изказ. А то е, че потомците трябва да са мъдри, смели, не традиционалисти и цялостно изградени цивилизовани личности, за да могат да действат новаторски като Апостола. Само така ще се извлекат напълно поуките за днешния и утрешния ден от живота и делото на Васил Левски.

А нацията и държавата ни ще могат да се развиват към нови върхове.  Затова Апостола ни е нужен повече от всякога и днес, и в бъдеще.


 

 

СТРАШНИЯТ ПОПЛАК НА ОТЕЧЕСТВОТО

Е-поща Печат PDF

Във времена на робства и погроми, във времена на разтление и разруха, народът ни винаги е заселвал душата си и надеждата с нея, в територията на държавата на духа. И българското Свето писание е начевало все с хронологията на мъдростта: „В начале без слово“. Така се е осъществявал българският кръговрат на надеждата. И волята да оставаме. И ако перифразираме поета, „И за да ни има и след нас дори“.

Историята на Съюза на българските писатели не е опровержение на тази истина. Тя е пряко свидетелство, че в несвършващите времена на „съюзници – разбойници“, единствено гръмотевичната сила на пламтящото българско слово е съумявала да заглуши болката от крушението на една всенародна българска мечта за Освобождение и да съхрани надеждата за единение на българските земи. И света на българщината.

Не зная защо, но далечните, поизбледнели образи на поетите – учредители на Съюза на българските писатели, тази писателска даскалоливница на славата и достойнството народно, която на 8 септември тази година, навърши 105 години от своето създаване, все извиква в съзнанието ми една покъртителна сцена: млади мъже в офицерски униформи, подпрени на своите патерици, с бинтовани ръце или глави, но с невероятен плам в очите си, пеят „Покойници, вий в други полк минахте“. Ако Яворов, техен съвременник и другар  и не заобиколим връх в българската поезия, не го беше написал, в „Арменци“, може би, моя нескромност, щеше да се изкуши и да намери смелостта да добави: „И пеят, тъй както през сълзи се пей!“.

 

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

Съюзът на българските писатели губи един от най-именитите си членове – Яворов. През 1915 г. Съюзът на българските писатели прекратява за известно време дейността си, защото писателите масово отиват на фронта като офицери, като прости войници или като мобилизирани военни кореспонденти на в. „Военни известия” и сп. „Отечество”

 

Сцената, която ме преследва, като обобщения образ на една епоха, и която не мога да забравя, още от далечната 1964 г., е от култовия филм на режисьора Въло Радев - „Крадецът на праскови“. Сценарист на този филм е самият Емилиян Станев – един писател, свързан дълбоко с народностната ни съдба, едно от най-ярките проявления на таланта на българския художествен гений. И макар посланието и на филма, и на едноименната негова повест, да преследват други задачи, общото, което ги свързва е, че те са проектирани върху крушението на цял един свят, в който рухват устои, мечти и идеали, които са крепили извечното българско мироздание. И само още един детайл към тази сцена, която е на път да ме отклони от повода за този текст: покъртителната мелодика, сътворена от един друг български офицер – Иван Минков, която предава допълнителна сила към невероятните стихове на народния поет Иван Вазов, възпял великата саможертва на „децата бурливи“ на България в „Новото гробище над Сливница“.

И ето ги - „остали живи“, след гръма на победите и покрусата от вероломните съюзници и съкрушаващия удар в гръб, в едно време, когато бойните полкови знамена са прибрани и мълчат оръдейните цеви, те, офицерите на словото и на съкрушаващата всяка твърд атака на думите, вгледани в духовните граници на Отечеството и обречени на него, създават мирновременния полк на едно сдружение на духа, което свиква под знамената и безсмъртните всепобеждаващи генерали на писателскота реч. Така към учредителите Минко Неволин, Димитър Подвързачов, Николай Ракитин, Димитър Бабев и Стоян Дринов, се присъединяват и народният поет Иван Вазов, д-р Иван Шишманов, д-р Кръстьо Кръстев, а по-късно и авторът на „Белият ескадрон“ Йордан Йовков, певецът на българското село - Елин Пелин, преводачът на „Фауст“ на „Илиядата“ и „Одисеята“, роденият в град Щип, а по-късно германски възпитаник от Лайпциг проф. Александър Балабанов.

От 1913г до 1944 г. условно казано, е първият етап от над столетния живот на Съюза на българските писатели. Едно време побрало, освен покрусата от Втората национална катастрофа, но и вледеняващият мраз на бездната, след въстанието на фронтоваците и проливането на тяхната кръв при Владая и Захарна фабрика. Тази бездна бе до издълбана и с мъченическата смърт на народния трибун Александър Стамболийски. Тя бе разширена със смъртоносната рана на гражданската война. „Тъмното копие литнало“ към просторите очертали непримиримите брегове на две въстания през юни и септември 1923г, за които авторът на знамените „Конници“, поетът Никола Фурнаджиев, вгледан в пламналото родно небе на „земята бунтовница“, видя изгорените села и чу със сърцето си как „пеят бесилките“.

Това е период на страховити политически и социални сблъсъци, на кървави звезди – морави, период на куршумения кръвопис на братоубийства, на люшкащото се кърваво махало на възмездия, ненаситни на болка и отчуждение; време на екзеркуторските взводове и жандармерийски еничерства, на партизански землянки и Гарнизониото стрелбище. Един несвърстващ мартиролог на българската национална съдба, в който българските писатели успяха да съхранят чувството на непомръкваща обич към народа и справедливите основания на съпротивата му, срещу един натрапен живот, по думите на поета, „озъбено, свирепо куче“.

Разбира се, след разделителната дата на 9-ти септември 1944г., магическата пръчка на промяната създава още много несправедливости. Доктринарството в началните години не прави и опит дори да запълни пропастта, разинала от продължилата повече от четвърт века Гражданска война. И все пак залитанията се овладени, сравнително бързо. Репресираните са реабилитирани.  „Куциян“ и „Белене“, като топонимия на слепотата и отмъщението не са забравени, но са смълчани. Осъзната е потребността да бъде запълнен ровът на разделението и да бъде осмислен пътят на новия живот, който настоятелно изисква единение и единна воля за своето дострояване. Това е време, в което ДимитърТалев довършва „Железния светилник“, започнатият от по-рано и разпръскващ вековната тъма негов роман и начева своята тетралогия, своя ненадминат романов епос за българския народ в Македония: „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“, се превръщат в ненадминат връх в българската литература, връх непоклатим, като каменната твърд на Балкана и топъл, като вечно кървящата гръд на България.

След „Поручик Бенц“ и „Осъдени души“, писателят Димитър Димов написва „Тютюн“ - един от най-четените романи в България. Друг първожрец на словото авторът на романите „Снаха“ и „Татул“ Георги Караславов, написа повестите „Танго“ и епопеята „Обикновени хора“. По-късно в подемния период на съграждането на нова България, с неподражаем блясък се откроява творчеството на Емилиян Станев, на Николай Хайтов, на Йордан Радичков, на Антон Дончев, на преоткрития в последните години Георги Божинов с неговия безподобен роман „Калуня Каля“, за сложната съдба на българите мохамедани.

В поезията, през този отречен сега от новите демократи период, творят такива поети, като Атанас Далчев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Георги Джагаров, Павел Матев, Веселин Ханчев...

Умишлено спирам с изреждането на имената на най-значимите и самобитни творци на мерената реч, защото богатството, създадено в съкровищницата на българската поезия през този период, може да бъде предмет на оценка само на отделен преглед на сътвореното от тях. По-важното е, според мен, да се покаже, че Съюзът на българските писатели, през периода на социалистическото съзидание, не бе само дом на най-изявените и най-уважаваните от народа творци. Той бе своеобразна институция на народната свяст, на отговорността пред живота и бъдещето на нацията и Отечеството.

Като всяко човешко дело и той, в своята дейност не бе съвършен и безпогрешен – било по отношение на стойностни оценки и личностни творчески съдби. В неговите редици се наблюдаваха и случайни „попутчици“ в отговорната му мисия, както и животуващи ручеи, които се вливаха в един относително пълноводен сив поток, колкото да се види, че зърното, преди да бъде отвято е премесено с безстойностна плява.

Така или иначе Съюзът на българските писатели съумяваше да бъде закрилник на таланта, защитник на правдата в живота и нейното пресътворяване на белият лист. Мъчениците му, особено след другата разделителна дата – 10-ти ноември 1989г., не бяха малко, но тяхното име така и не стана легион. Оказа се, че не бе намерен в дълбоките чекмеджета, на „съпротивата срещу комунизма“ нито един по-значим ръкопис, на най-велеречавите негови отрицатели - било в проза, било в стихове, не видяли бял свят. И се оказа, че „кукиш в кармане“ са показвали само ония, които твърдяха, че устите им били зашити с несвобода. Когато, обаче, по-късно Сорос развърза кесията си, пак те показаха, че джоб, насищане няма, а за устите им – да не говорим.

Днес, животът и времето изправят Съюза на българските писатели пред нови отговорности. Тече формен геноцидно-изтребителен модел на унищожение на българския народ; разрушават се устоите и основите на българската държавност; толерирани са всякакви майкопродавства и отцеругателства; пренарежда се великата ценностна скала на българската култура, бит и морал; отравя се самосъзнанието на цели поколения млади хора; пренаписва се историят на народа ни и на неговата държава; омагьосван е с усойните песни на нови неомирови сирени; отклоняван е с измамни пътни указатели по пътищата уж за новия Рай, които обаче водят към Ада; безрасъдници и безродници продават земята на този народ, отвоювана с кръвта и живота на нашите предци... Днес, сякаш цяла България е превъплатена в образа на Копанката от Антон Страшимировото „Хоро“!  „Разкрачена, снажна, чорлава – пищи – Убий, куче!“. И под камшика на един неназован полковник Гнойнишки чупи ръце, блъска нозе и крещи - „Иху-а, мари земьо сладка. Препукай се, мари – иху-у. Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари – иху-у, иха-ха – хи-хи...“

Страшен е този поплак на Отечеството. Той кънти и отеква низ родните предели, над празни домове и оглушали от тишина села. Неговото ехо пътува пряко граници, морета и океани, и няма преграда, която да може да го спре да достигне озлочестените сърца на прокудените синове и дъщери на българското племе. Разпиляни по света, днес те разширяват границите на територията на неумиращия български дух. Но жива е паметта на кръвта. Някога дядо Славейков завеща на следовниците на писателското слово своя велик пример и стон: „С клечки съм му отварял очите на този народ!“.

Николай Хайтов, който не се срамуваше да посочва неговия пример, добавяше: „Главата ми да отсекат, пак ще викам – да живее България!. Загубим ли нея, значи сме загубили всичко“

Братя, на сдружението на духа, наречен Съюз на българските писатели – честит празник!

България цяла сега вази гледа!


 

 


Страница 7 от 255