Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ КАТО СВЕТОГЛЕД И ЦИВИЛИЗАЦИОННА ПАРАДИГМА

Е-поща Печат PDF

На 21 юни, препълнената зала 305 в РКИЦ събра видни представители на науката,  преподаватели във ВУЗ и познати имена на българската публицистика. Освен поканени имаше и много присъстващи, привлечени от амбициозното заглавие на новата книга на българския учен проф. Орлин Загоров „Въведение във философията на устойчивото развитие”. Издателят и редакторът на книгата г-жа Станка Шопова представи този труд като първи проект на все още липсващата в Европа философска интерпретация на идеята за устойчивото развитие и обяви, че това е труд с дълбоки философски прозрения за „нашето общо бъдеще”, както тя бе дефинирана в приетата от участниците в международната конференция за околната среда и развитието, организирана от ООН за околната среда и визия за бъдещето на човечеството. Рецензентът на книгата и авторът на предговора към нея доц. доктор Михаил Малеев разкри дълбокия смисъл на авторовите послания, предадени по достъпен начин от него. Той посочи, че не познава подобен проект в съвременната книжнина, макар от десетилетия да следи развитието на идеята за устойчиво развитие. Доц. д-р Малеев обърна внимание, че читателя на книгата на проф. Загоров, преди да пристъпи към нейното прочитане, непременно трябва да се запознае поне с няколкото предишни фундаментални разработки, в които авторът поставя редица аспекти на устойчивото развитие. Въпреки невероятно достъпното изложение на толкова сложни аспекти и смисъл на главните внушения по темата, за да бъдат те разбрани, е нужно да се прочетат някои заглавия, публикувани преди това.  Доц. Малеев разказа за своите първи впечатления от завидното умение на проф. Загоров да прониква в дълбочината на изнесените в публичното пространство интерпретации на една от най- светлите идеи в духовната еволюция на човечеството от древността до наши дни. Тя увери всеки бъдещ читател, че ще открие в тези идеи съдбовния исторически драматизъм на постоянния сблъсък на два светогледа, на два подхода към тях. Това са противостоящите духовно-идеологически позиции – от една страна шепа хора успяват да манипулират милиони потиснати, онеправдани и подложени на експлоатация и унижения хора, и от друга – неспособността на част от духовните водачи и политически лидери, натоварени от съдбата да поддържат будна съвестта на разума на своето време.

Авторът на представената книга нарича това най-големия парадокс на духовната еволюция на човешкия род, подчерта доц. Малеев. Той завърши своето слово с признанието, че се гордее дръзновения творчески опит на един български учен, който предлага на света и на идните поколения, като незаобиколимо завоевание, най-добрата философска защита на визията за бъдещето. И добави, че когато слушал българския президент Румен Радев, който пред световния форум в Петербург, преди няколко дни, направи задълбочен анализ на богатото съдържание и хуманистичния потенциал на идеята за устойчиво развитие, се почувствал горд като българин. Това негово заключение се повтаря и в следващите изказвания.

В заключителното обръщение към високо компетентната аудитория авторът на новия философски проект проф. Орлин Загоров обърна внимание на факта, че същността на устойчивото развитие  досега се свеждаше до екология, икономика, социална политика и неминуемия апокалипсис, резултат от неразумното използване на природните ресурси и постиженията на научно-техническия прогрес, както и престъпно разграбване на сътвореното от поколенията материално и духовно богатство в интерес на едно малцинство, съсредоточило в ръцете си 80% от световното богатство. Главните усилия на това малцинство винаги са били насочени към  манипулация и деморализация на част от обществото, за да попречат тези светли идеи да се превърнат в съвест на разума като теоретично самосъзнание на времето, а философията - в наука и светоглед. Това е начин, подчерта проф. Загоров, човешкият разум да се обявява за главен фактор за гибелта и безсмъртието на културата и свързаната с нея цивилизация. Същността на тази нова постановка той вижда в хармоничното единство на културата и цивилизацията като две страни на смисъла на човешкото битие, което от своя страна определя неговата мисия тук, на Земята. Философията се превръща в наука, обобщава той, когато придобива характер на теоретично самосъзнание на епохата. Тогава тя се издига до степен на светоглед, превръщайки се в цивилизационна парадигма. По силата на тази традиция към края на 20 век идеята за устойчивото развитие придобива характер на светогледна матрица, върху която се формира ново планетарно мислене, нова глобална етика. От своя страна това предполага радикална промяна  на отношението към природата, а смисълът на живота се свързва с нова визия за бъдещето, което всяко поколение мечтае да завещае на идните поколения.

В дискусията активно се включиха проф. Пенчо Пенчев и други специалисти. Участниците изразиха убедеността, че философията на устойчивото развитие може и трябва да стане основа за управленчески стратегии.

От  името на Посолството на Русия в България приветствени думи произнесе г-н Алексей Новоселов – съветник по въпросите на културата. Авторът на книгата проф. Орлин Загоров изказа своите виждания и мисли за устойчивото развитие и нарастващото значение на изучаването и спазването на законите които диктува то.

Всички присъстващи получиха като подарък от издателя екземпляр от книгата, а много от тях успяха да се сдобият и с автограф и послание от автора.

В някои от следващите броеве «Нова Зора» ще помести отзиви и мнения за формирането и съзряването на основните идеи в книгата на своя уважаван автор проф. Орлин Загоров «Въведение във философията на устойчивото развитие» - книга вдъхновяваща със смелия си подход да се търси изход от глобалните процеси водещи човечеството към неминуем апокалипсис.


 

ПОГРОМЪТ НАД ДЕМОКРАЦИЯТА

Е-поща Печат PDF

Процесът по пълното умъртвяване на българската демокрация е на път да приключи. Последният пирон в ковчега ѝ забиха ГЕРБ и ДПС с предложението да се замени държавното финансиране на партиите с частно. И така харизаха българската партийна система в ръцете на олигархията.

Този процес започна отдавна – с овладяването на съдебната власт, със създаването на органа за политическа репресия, маскиран като комисия за борба  корупцията, с превземането на медиите и манипулирането на изборния процес. Така бяха разрушени основните стълбове на всяка демократична система – честни избори, плурализъм, разделение на властите и свобода на словото.

Ако бъдещето на политическите партии бъде поверено в ръцете на бизнеса, какъвто е замисълът на негласните коалиционни партньори ГЕРБ и ДПС, подкрепяни от техните придатъци ОП и „Атака“, порочният кръг се затваря.

От тук нататък не хората, а парите ще избират кой и как да управлява държавата. И досега между парите и партиите съществуваше скрита симбиоза. За сметка на парите. Обществени поръчки се раздаваха на обръчи от фирми, които от своя страна връщаха част от печалбата към властта. Черни каси пълнеха джобовете на партийни върхушки. Но осветяването на тези практики предизвикваше скандал. Сега дори скандалът става невъзможен. Корупцията се узаконява. Порокът е въздигнат в норма.

Официализира се схемата пари-политика-пари прим.

Неслучайно през годините се търсеха възможности как, чрез закона, да бъде прекъснато това опасно кръвосмешение. Така се стигна до забраната фирми да правят дарения на партиите. А лимитът за даренията от физически лица бе закован на 10 000 лв. За да няма зависимости. И за да бъде защитен, доколкото е възможно, общественият интерес. Да, вярно, и с тези правила се злоупотребяваше. Крупните предприемачи използваха служителите си, за да симулират лични дарения, но все пак имаше неудобства. Докато сега се слага кръст на тези малки демократични завоевания.

Кой крупен бизнесмен би финансирал опозиционна партия, при положение, че няма гаранции за възвръщаемост? И срещу какво? Отсега е ясно, че занапред автентична опозиция не може да съществува. Ако ли някой реши да инвестира в партия, различна от управляващата, то ще е само за да осигури продължаването на схемата за облагодетелстване. Средства ще се влагат единствено в патерици, когато титулярната гарнитура се износи.

Някой ще възрази –  а нима опозицията няма свои приятелски фирми, които да я финансират? Диктатурата и това е предвидила. За несъгласните с „правата“ линия предприемачи има специален набор от инструменти за вразумяване – КПКОНПИ, прокуратура, НАП... Мнозина вече изпатиха. Някои още лежат по арестите, къде с доказателства, къде без. Всеки, който се противи на режима, ще търка наровете да изнемога. Кой ще е тоя смелчага, който ще се опъне на партията-държава, при положение, че целият крупен бизнес в България се храни от десницата й?

Впрочем, този ход ще е пагубен и за самия бизнес. В това наддаване ще оцелеят само големите.

Този „американски модел на финансиране“, както го нарече Карадайъ, превръща политическите избраници в търговски пътници на бизнеса. Достатъчно е да видим какво се случва отвъд океана. Когато оръжейният бизнес търси печалба – издига на власт войнолюбци. Когато петролно-газовото лоби се бори за пазари - САЩ налагат санкции. И т.н. У нас бизнесът изпитва недостиг на работна ръка. Колко му е да си внесе мигранти?

При този модел на финансиране политиката изчезва и отстъпва място на пазара - в образованието, в здравеопазването, в екологията. Вече официално. За социална политика забравете!

Това предложение е далеч по-опасно от назначаването на Пеевски за шеф на ДАНС. С него Пеевски директно става премиер. Но протести няма.

Затова подкрепата за опозицията на последните европейски избори беше фундаментално важна. Не заради Нинова и БСП, а в името на оцеляването на демокрацията. При евентуална промяна на съотношението между двете водещи партии, трудно щеше да е възможна подобна разюзданост. Но народът не го разбра. Партиите в опозиция също. Сега всички ще сърбат това, което сами си надробиха.


 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 

СРЕЩАТА С ИСТИНСКАТА ПОЕЗИЯ ВИНАГИ СТЪПИСВА

Е-поща Печат PDF

Като висока пътека; като случайна сълза; като билка горчива... или може би като септември – „лиспотаден и тих“. Тя живее в душа, „а гърбът й е толкова тъжен!“ Подир нейните стъпки – мирише на плач,  но дъхът й мирише на вечност! Тя няма сили „да стопли студения бряг на реката“, но във мъжки зеници може да палне пожар.

Самодивският образ на истинската поезия винаги изплува от „минус безкрайност“, но отива и отвъд заревото на звездите. Така пътуват и стиховете на Гълъбина Митева. Разчетох ги като изящна отливка на нараняващия до кокъл, зъл, невъзможен и все пак възхитителен живот. В него любовта понякога прилича на вина – „и един – непременно е сам. И един – непременно обича“.

Ако „Нова Зора“ беше „Златорог“, ако редакторът бе Владимир Василев, ако над тези стихове се надвесваха безкористните сенки на Лилиев или Сирак Скитник, какво ли щеше да се случи, когато авторката ги види напечатани? Дали нямаше да бъде издадено ново кръщелно свидетелство на княгинята на овакантелия престол на вечната и свята традиция в българската поезия! Невероятни са превъплъщенията на духа и неведоми са пътеките Господни!...

За себе си обаче запазвам високата привилегия да пожелая на Гълъбина Митева златорожка слава и високи пътеки, над които грее неугасимото зарево на поезията, и по които се стигат и покоряват звездите.


В творческата си биография Гълъбина Митева има издадени шест поетични книги. "Молитва" - 1993 г., "Пясъчен свят" - 1997 г., “Време за разпятие"- 2008 г., "Тази вечер Господ ме целуна" - 2014 г., "Минавам случайно" - 2016 г. и "Висока Пътека" - 2018 г.. През 2015 година Гълъбина Митева печели Голямата награда на издателство "Буквите" за поезия; през 2018 Първа награда за поезия на името на Станка Пенчева. Родена е в 1966 година. За почти десет години до 2012 г. живее и работи в София. След което се завръща в родното си село Крушовица, Врачанско. Преживява от продажбата на своите книги. През лятото пасе овце. От началото на тази година работи като журналист в седмично печатно издание в град Козлодуй.  Майка е на син и дъщеря.


Той не може без мен...


СЕПТЕМВРИ!


Светлината наднича в прозореца ми и чака

да разкажа последния сън, и последния стих...

С кафето допивам последните нишки на мрака.

А Септември пристъпва навън - листопаден, и тих.


Той не може без мен! Затова е прегърнал Тъгата...

Разкопал е земята - да търси от мене следа.

Не оставям следи! Затова е обрулил листата...

И сълзите му мъжки се смесват горчиво с дъжда.


Той не може без мен! И живее със вчерашна дата...

Пие чаша след чаша - ракия и вино. На екс!

Няма сили да стопли студения бряг на Реката.

Аз не виждам сълзите му. Но е валяло нощес...


Аз не виждам сълзите му - само дочувам гласа му.

От тютюна пресипнал, от виното одрезгавял...

Той не вижда очите ми. Аз съм последното рамо.

И последния истински дом, в който беше живял.


Той не може без мен... Затова угасил е звездите!

Търси нова пътека - към моето старо сърце...

Той за моите минали болки изобщо не пита!

Броди, зъл, и брадясал - с най-тъжното свое лице.


Не мирише на мед. Не мирише на никакви дюли!

На ракия мирише. На евтино вино и пот.

И безлистните клони навън продължава да брули.

До преди да ме срещне - твърди, че не помни живот...


Той не може без мен! Затова ме обича, и мрази...

Изкопал е в душата си яма - дълбока, и зла.

И понеже не е съумял да ме има и пази -

закопава се в ямата сам, полудял от тъга


Той не може без мен! И се дави в мъглата си гъста.

Аз не виждам сълзите му мъжки... А как ме болят!

Още парят по моята кожа горещите пръсти...

Но живея в Душа. А той още ме търси във плът!


Той не може без мен... И в това е проклетата драма!

- Как да стопля Септември - пиян, и до кокал сломен?!

Като мен на Земята отдавна... изобщо ме няма!

И живея във стих! А той още ме търси във тлен...


АЗ... СЛУЧАЙНО МИНАВАМ ОТ ТУКА.


И не търся пари. Нито слава.

Аз вървя. И събирам поука.

По пътеки... които раняват.


Остави ме! Така си живея

Не умея да бъда практична.

Ако някъде спра - да се сгрея -

дъх на обич оставям. Различна!


Остави ме! Случайно минавам.

Аз съм Птица! Защо ми е стряха?

Имах... много любов да раздавам.

Но, сълзите... Сълзите презряха!


Остави ме! Минавам случайно

по пътеката къса на дните...

Ала идвам... от Минус Безкрайност!

И отивам... оттатък звездите!


Аз... наистина слязох случайно!

И не съм от Човешката раса.

Аз съм част... от Голямата Тайна,

за която... не сме дорасли.


И... когато поема нататък,

че Земята... не ми е присъща -

две пера ще отроня в съня ти.

Знак, че ангел... те е прегръщал.


ВИСОКА ПЪТЕКА


Не минавай по мен! Аз...съм тъжна пътека

дето ничии стъпки не чака...

И случайна сълза... Във очите на всеки,

който... нито веднъж не е плакал.


Не тъгувай за мен! Аз съм спомен за лято,

не опазило юлското слънце...

И накуцвам към залеза - с трънче в петата...

А денят - се смалява... До зрънце!


Не разпитвай за мен! Аз съм Изгрева мокър.

На разсъмване - пия росата...

А човешките думи - порязват до кокал

на събуждането тишината.


Не пътувай към мен! Бях за някого бездна,

от която... излизане няма!

Аз съм тясна пътека... Която изчезва,

ако не е Пътека за Двама.


Не посягай към мен! Аз съм билка горчива,

дето... всеки не може да пие.

Беззащитно - добра... И невинно - красива...

А в листата - отрова се крие.


Не посягай... Аз мога да бъда огнище!

Но и болка... Която изгаря!

За Поета - поема... Която сам пише.

За осъден - последна цигара...


Аз съм къща, в която Небето нощува.

И в която осъмва Зората.

И пчела неуморна, която целува

ароматния сън на цветята.


Аз съм грях за монаха в пустиня беззвездна...

Аз съм... най-разноликата драма!

За глупака - енигма. За слабия - бездна!

От която... излизане няма.


Не пътувай към мен! Аз така си живея -

като всяка Висока Пътека...

И самотно сред камъните се белея...

Но - не мога да бъда за всеки!


Не минавай по мен! Аз съм стръмна пътека...

И в Земята дъждовно се стичам.

И съм тежка сълза. Във очите на всеки,

който никога... не е обичал.


ПО СТЪПКИТЕ НА ДЕТСТВОТО СЕ ВРЪЩАМ...


Нагоре. Все нагоре, по баира.

Пътеката към бабината къща

през сухите треви едва намирам.


Там всяка сутрин светели сълзите,

изплакани за мене от росата...

Предяла баба нишката на дните.

Затрупвала я бавно тишината.


Тя криела под черната забрадка

косите си, завързани на плитка.

Очите си, изплакани по татко,

че Господ - преди нея го повика...


Предяла мъката си. И мълчала.

И чакала ни с татко за вечеря.

А зад прозореца свещта горяла -

по-лесно във ноща да го намерим...


Така и не могла да ни дочака...

До него легнала - да си почива...

Угаснала свещицата є в мрака.

Над гроба є пораснала коприва.


Без татко ида, но се връщам, бабо!

А думите на гърлото ми спират...

Ни двор, ни керемидка, ни ограда!

Отдавна няма къща под баира.


И спомени от детството ми бягат...

В очите ми като стада се стичат.

Къде, по дяволите, беше прага!!!

На мястото му... да си коленича.


Не каза нито думичка гората.

С листа невъзмутимо си шумеше -

Изправила снага до небесата

там, дето къщата на баба беше...


По стъпките на мъката се връщам...

Прощавай, бабо. Даже не заплаках...

В душата ми е цяла твойта къща.

С един прозорец свети.

И ме чака.


От 1 юли 2019 г. стартира традиционният литературен конкурс “Изящно перо 2019”, организиран от Салон за българска култура и духовност - Чикаго, САЩ.

Условия за участие в конкурса: за раздел “Поезия” ще се приемат до 3 стихотворения; за раздел “Проза” - до 2 творби; обем на произведенията - за проза - до 5 стандартни страници (6о реда по 60 знака на ред, включително интервалите);

Адрес за изпращане -

email: Адресът на е-пощата e защитен от спам ботове. Нужен ви е javascript, за да го видите.

Краен срок за изпращане - 30.09.2019 г.

Творбите трябва да са написани български език.

Илзъчените победители ще бъдат обявени по време на фестивалните дни на българската култура в Чикаго през м. ноември 2019 г.

Пожелаваме успех на всички участници!


 

ДА СИ ОТВОРИМ ОЧИТЕ НАВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

На 25 ноември т.г. в района на Керченския пролив украински военноморски съдове навлязоха в участък на Азовско море, считан от Русия за нейни териториални води. Руската брегова охрана откри огън и задържа три украински кораба. Президентът на Украйна Петро Порошенко реагира като въведе военно положение в страната си и постави въоръжените сили в бойна готовност,  като обяви, че съществувала заплаха от пълномащабна война на Украйна с Русия. Това е най-значителната пряка военна конфронтация между двете страни от началото на 2014 г., когато украинската крайна десница извърши държавен преврат, направляван и финансиран от Европейския съюз и Държавния департамент на САЩ по времето на президента Обама. Превратът хвърли региона в състояние на постоянна криза.

Няма съмнение, че инцидентът в Азовско море е една от провокациите, режисирани от американския империализъм и неговите съюзници. Други  такива са споменатия преврат в Киев, многобройните газови нападения в Сирия, приписвани на правителството в Дамаск, обвинението към Москва за натравяне на семейство Скрипал във Великобритания, т.н. руска „намеса“ в американските президентски избори и пр. и пр. Всички те целят да се създават предтекст за налагане на санкции и осъществяване на военна агресия срещу Русия. Както и при всички други случаи на антируско поведение на режима на Порошенко, и сега НАТО, Евросъюзът и САЩ незабавно взеха страната на Украйна. Те обявиха действията на Русия за акт на „агресия“ и „нарушение на международното право“. Президентът Тръмп дори отмени заплануваната среща с президента Путин, която трябваше да се състои на срещата на Г-20 в Буенос Айрес. Порошенко обяви, че е получил уверенията на американския държавен секретар Майк Помпео, че Вашингон ще му осигури „пълна подкрепа“, включително и военна!

Налага се впечатлението, че Порошенко предизвика кризата с Русия само няколко месеца преди президентските избори в Украйна, които той рискува да загуби поради своята значителна и растяща непопулярност. Въвеждането на военно положение му дава -на него и на военните - големи пълномощия, включително правото да се обискират жилища и автомобили, да се ограничава свободата на медиите, да се цензурира интернетът и да се забраняват демонстрациите. Нещо повече, бяха отменени изборите за местни органи на властта в десет избирателни окръга. Действията на Порошенко са насочени както против Русия, така и против населението на самата Украйна.

В резултат от събитията в Азовско море Украйна и Русия са достигнали ръба на войната, която лесно би могла да въвлече и чакащите на пусия империалистическите сили. Русия обаче обяви, че ще разположи в Крим нов дивизион от противовъздушната система „С-400 Триумф“. И вече го направи. Според списание „Тайм“ ситуацията е такава, че би могла да породи криза като тази в Тонкинския залив, която през 1964 г. послужи като повод за военната интервенция на САЩ във Виетнам.

 

Руските медии предупредиха, че е възможна „ голяма война“, която да причини гибелта на стотици хиляди хора и от двете страни.

Подкопаването на руското геостратегическо влияние във важния за Русия Черноморски регион е съставна част от плана на американските компании да сложат  ръка върху ресурсите на обширните територии, които някога влизаха в състава на СССР. И ако до 1991г. Турция беше единствената държава-членка на НАТО с излаз на Черно море, днес всички черноморски държави с изключение на самата Русия или влизат в НАТО, или се управляват от антируски и проамерикански режими, като тези в Грузия и Украйна, поставени на власт чрез новото оръжие на империализма наречено„цветни революции“. Нека си припомним, че като модел те бяха използвани най-напред в България. Такова беше „всенародното въстание“  - от зимата на 1997 г., с което бе свалено от власт правителството на Демократичната левица.

Опасната криза в Азовско море е поредното свидетелство, че с разпадането на Съветския съюз п рез 1991 г. е сложено началото нов исторически период на империалистически войни. Преформатирането на Близкия изток е съвсем пред очите ни. Изключителната безразсъдност на подпалвачите на войни обаче и на техните „леви“ и  „десни“ марионетки в Източна Европа, в това число и у нас, може да се обясни с дълбоката криза на американския и световния капитализъм и вопющата му необходимост от ресурси и презапределение на пазарите. Част от тази криза е подемът на лекомислено отричаната доскоро класова борба. Събитията в Иран, Индия, на много места в Европа, а също и в САЩ, само потвърждават непоклатимата правда за движещите сили на борбата със световния империализъм.

Президент на Русия Владимир Владимирович Путин не разполага с друг отговор на непрекъснато нарастващия натиск на империализма, освен да съчетава усилията си за разумност в политиката спрямо колективния Запад и осигуряване на необходимия за отговор военен ресурс на федерацията. След „разпадането“ на СССР, който всъщност беше пренесен в жертва на безумната перестроечна надежда, че може да бъде приглушена идейната ненавист на Запада към социалистическата алтернатива в негово лице, се открои и все по-дръзко и нагло се откроява ламтежът към неизчислимите ресурси и богатства на руската земя. Принципът, че добрата Русия може да бъде само завладяната Русия, добива все по-ясни очертания и всички прикриващи тази истина димни пропагандни завеси, стават все по-прозрачни. Тези истини станаха очевидни дори за олигарсите на Русия, милиардите на които, според тъпия перестроичен прогнозизъм, трябваше да успеят да ги интегрират в световния рай на капитала и управлението на света. Оказа се обаче, че за вълците от Уолстрийт, Русия е неприемлива най-вече заради несъгласието си да пожертва наред с материалните си богатства и духовния ресурс на народа си, ведно с величието и блясъка на неговите достижения в историята.

В този смисъл крушението на СССР със своите последствия е нещо много по-грандиозно от измеренията на една гигантска геополитическа катастрофа. Не ядрената мощ, не ракетите и танковите армии, а алтернативата на вълчия свят на капитализма беше неговата най-голяма сила. СССР имаше страшни зъби, но отказваше да вие с вълчата глутница на световните хищници.

Днес, раната на Русия, от страшната загуба на кръв, все още е отворена. И като всяка глутница, светът на хищниците се възбужда от мириса на кръв. И все по-страшно тракат челюстите, премлели костите на половината човечество. И има само едно място от където може да дойде спасение! – идеята, че този вълчи свят може да получи алтернативата, която така лекомислено похитихме. Това най-много жадуват народите на Русия, както и всички, които до първи петли дор трижди се отрекоха от правдата.

Но Бог вижда. И ще отсъди!

Остава ние да си отворим очите навреме.

 


 


Страница 7 от 292