Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ГОЛЯМАТА ЛЪЖА ЗА ЕВРОПА

Е-поща Печат PDF

Откъс от книгата на Филип дьо Вилие „Дръпнах веригата на лъжата и всичко си дойде на мястото“

 

Продължение от миналия брой

 

Свещената история

 

Според един откъс в Ню Йорк Таймс, през 30-те години Шепърд Стоун се е ангажирал с военното разузнаване и американските психологически операции по време на Втората световна война. По-интересно - станал е дясната ръка на американския върховен комисар в Германия Джон Мак Клой, когото Моне познава от времето на своите приключения на „Уолстрийт“. Като директор на Офиса за връзки с обществеността, именно на него се пада да замисли и ръководи цялата „програма за действие за Европа“, започвайки от 1952 г. Като такъв, именно той е човекът, който третира Европа в интерес на Америка.

Вторият, Мак Джоузеф Бънди, е бил съветник по сигурността на президента Кенеди, преди на свой ред по-късно, през 1966 г., да стане президент на фондация „Форд“. Той също е „човек на службите“.

Шепърд и Стоун инструктират Моне да изготви един широко мащабен „биографичен проект“, започвайки с една ретроспектативна работа за пренаписване (представяне) на общностната история, като „дейността и метода на Жан Моне“. В едно писмо от 20 юни 1960 г., декласифицирано в Лозана, като директор по международните въпроси на фондация „Форд“ Шепър Стоун натиска Моне да извърши така поръчаната му работа. Той припомня необходимостта от изфабрикуването на този композиционен труд, за да бъде почувстван историческият характер на метода и дейността, извършено в процеса на интеграция на европейските общности. Шепърд нарежда Моне да му осигури списък с имената на личности, които биха могли да извършат това изследване и организацията, отговорна за финансите.

„В светлината на всички разменени кореспонденции, които открих, пише Дьо Вилие, е ясно, че „Мемоари“-те са с американско вдъхновение. Би трябвало да говорим даже за една „поръчка“. Фондация „Форд“ е тази, която нарежда на Моне да започне работата. После изисква той да й предостави списъка на редакторите за „фабрикацията“ и накрая го пита на каква сметка трябва да изпрати финансовите средства. На второто питане – кой плаща „Мемоари“-те на Моне, - отговорът на архивите е: това е Америка! Обезпокоителното във фамилиарността на тези писма (между Шепърд и Моне, б.р.), подборът на избраните изрази и това, че Моне никак не е шокиран, - напротив, от заплашителния тон на американския отговорен представител на фондация „Форд“, който му говори като работодател на своя наемен работник, той трябва да се подчинява, за да получи „фондовете“, с всички изисквания на неговите заповеди и произнася думи на искрена благодарност за финансиранията – минали и бъдещи. Държи се като задължен. Американският приятел на Моне успокоява своя „скъп Жан“: парите ще пристигнат! Със субсидията, която е предложена за Центъра за документация, всичко изглежда наред. И Шепърд, в изблик на доброжелателен хумор, го насърчава да отиде на почивка: „Ти трябва, значи, да отидеш да се катериш напълно уверено в планината“. Следователно, трудът, който е щял да се произведе, е бил поръчан и финансиран от американците.

Но третото питане касае интелектуалното бащинство на редакторите. Кой, значи, оркестрира работите с документите и конфекцията? Аз открих, че Жан Моне само е отворил архивите си и е изпратил няколко уводни писма към своите приятели. Така например, той пише за своя приятел Артър Селтър, когото познава много добре от Лондон и, който е бил един от неговите първи учители по мислене: това е един „техно-банков“ човек, мечтаещ за транснационална динамика, която свързва в същите кръгове на влияние американските банкери Джон Пиърмонт Морган и Пол М. Варбург, двама стари глобалисти отпреди Писанието. През 1934 г. той публикува „Съединените щати на Европа“ - книга, която възхвалява  една технократична методология за интеграция на европейското икономическо и финансово управление“.

Моне следва препоръката на Шепърд Стоун, неговият приятел от фондация „Форд“, който го свързва с професор Дюросел, познат заради тесните си връзки с атлантическите среди. Определен за координатор на работите по написването, Дюросел ще използва рамката на „Центъра за изследване на международните отношения“, основан през 1952 г., който се намира под шапката на „Националната фондация на науките „По“. Голямото развитие на тази престижна институция се дължи на финансовата манна на фондация „Форд“, която субсидира нейните дейности с до 25 милиона франка за пет години, от 1958 до 1963 г. После, започвайки от 1963 г., Институтът за европейски исторически изследвания, създаден от Жан Моне и Хенри Лийбен в Лозана ще поеме щафетата: отново, благодарение на субсидиите на фондация „Форд“. Жан Моне ще се довери на Жан-Батист Дюросел да събере своя екип от историци за тази анкетьорска работа относно собствения му живот. Така че „Мемоари“-те на Моне са резултат на колективна работа за историческа реконструкция. Така се ражда „автобиографията“, написана „извън своя автор“. Моне, който и без това пише малко, не проявява никакъв интерес към своите „Мемоари“. Фактически Франсоа Фонтен, роден писател, е този, който съумява да приспособи големия си талант към тази необикновена биография. Мемоарите на Жан Моне са една лабораторна реконструкция, една ревизия на живота му, извършена от хора, които дори не го познават. Това е труд, чужд на своя автор. „Благодарение на архивите, продължава Филип дьо Вилие, аз успях да осветля и възстановя схемата на организацията и тайното финансиране на „Мемоари“-те на Бащата основател“.

„Целта на тази „редакционна конструкция“, заключава Дьо Вилие, е после да служи като основа на всичките последователни възпоминания – биографични и агиографични. Тя ще бъде „официалната памет“ на „европейската конструкция“, хрониката на хрониките, основополагащият героичен разказ. Учениците му (на Жан Моне, б.р.) дори се осмелиха да говорят за реализацията на един „витраж“: витражът във вътрешността на храма, където върху плащеницата на Девата ще се инкрустират 12-те звезди на новия култ. По такъв начин производството на Мита, който втъкава в мечтите всичките бъдещи церемонии, чак до Дните на Европа в училищата, отговаря на необходимостта от едно магическо оправдание, което през 1976 г., в Жискардова Европа, цели да даде на институциите в Брюксел „рождена дата“ и един „баща основател“… Не Моне е инициаторът, американците са тези, които го тласкат към фабрикуването на неговите „Мемоари“. За Моне това не е неотложна необходимост, - то е такава за американците. Предприятието носи две предизвикателства. Става въпрос да се ушие една чисто техническа амалгама, един „пул“, както казват американците, и да се преоблече тя в един обширен „исторически цивилизационен проект“. Идеята е Европа да се представи технически и процедурно като възникването на един нов континент, като едно прераждане. „Мемоари“-те пренаписват историята, както всички системи за пропаганда. Трябва да се каже, че Европа се е родила заедно с „европейската конструкция“. И, че „преди Моне“ е имало само безпокойство и непоследователност. Този силен и ярък образ въвежда един вид детерминизъм: „интегрирана Европа“ ще върви в посоката на Историята“.

В раздела „Бавната отрова“ авторът разказва как на 10 август 1952 г., по време на някакъв конкурс за шапки, тоалети и фотографии, провеждащ се в почетната зала на градския хотел в Люксембург, пред огромния портрет на великата княгиня Шарлот Люксембургска, Моне показва първия „европейски пропуск“, позволяващ безвизово пътуване от Люксембург до Германия. С престорено треперещ глас, той приветства този „кръщелен за Европа момент“, след което моли един от своите помощници да му донесе френския дипломатически паспорт и казва: „Можем да го изгорим. От сега нататък аз съм европеец!“. „Аутодафето на френския паспорт, пише Дьо Вилие, е труден за обяснение жест. Моне изгаря това, което никога не е обожавал: своята родна земя, древните жилища, старите изби на неговите спомени, древните „води на живота“, които му дават първите опиянения в детството.

 

И по този начин той се проектира в „новия свят“: неговата „Европа“ ще бъде една оригинална фигура, една неподозирана „конструкция“, която ще живее с амбицията да приключи с древната хроника на атавистичните егоизми, тоест с 15-те века на плътски отечества… На най-последната страница на своите „Мемоари“, той посвещава на цялото човечество признанието за тайните си намерения: „Дали съм направил достатъчно, за да се разбере, че Общността, която създадохме, не съдържа в себе си своя край? Суверенните нации от миналото вече не са рамката, където могат да се решават проблемите на настоящето. И самата Общност е само етап към формите на организация на утрешния свят“. Тоест, Европа не е цел, а спирка към Глобалността. И има да се измине дълъг път, за да се влезе в този нечуван порядък на едно технически организирано и обединено човечество. Програмата - тялото на замисъла, е вече тук, в тези няколко реда: постепенно заличаване на националните държави, които принадлежат на старите форми на мислене; предвиждане появата на един универсален град, който един ден ще обедини човешкия род върху принципите на ООН за свободно движение и смесване на населенията в планетарен мащаб. Целта се състои в това да се подготви появата на едно „световно правителство, да се избавим от старите атрибути на суверенитета, следователно от демокрацията и народите“. Моне е бизнесмен, той не вярва на автономията на политиката. Той повтаря афоризма на своя приятел Валтер Холщайн, немският преговарящ по договорите: „Дори природата на света, който идва, налага предефиниране на това, което обикновено разбираме словесно като „политика“ и „икономика“, и пределимитиране, дори премахване на семантичната разлика между двете“.

Другият „Баща основател“ на „европейската конструкция“ е Робер Шуман.

Неговият род произхожда от Лотарингия, анексирана от Германия след Френско пруската война от 1871-1872 г. Изправени пред избора на френско или германско гражданство, неговите предци, братята Жан-Батист, Жан-Пиер и Фердинанд,  избират второто, тъй като държат да запазят своята фамилна ферма. В последствие баща му напуска Евранж и се преселва в Люксембург, където се оженва за местна девойка. Така майчиният, любимият език на родения през 1886 г. Робер Шуман, става люксембургският, а не френският. Твърде скоро той усвоява и немския език, езикът на Империята. Владее немски по-добре от френския, дори получава германско бакалавърско звание. Записва се в престижния Хумболтов университет в Берлин. Впрочем, той има и доста роднини германци, с които поддържа оживена кореспонденция. През 1912 г., на 26 години, като млад адвокат Робер Шуман се записва в Мец „силно укрепено място, чиято функция беше да защитава западните граници на Германската империя срещу френска агресия, която обаче е твърде невероятна“. В адвокатурата на Мец той пледира на немски. Скоро среща монсеньор Бензлер, бенедиктинец, дарен с митра за голямо усърдие, номиниран от император Гиьом II. Германският епископ се безпокои от успеха на френските благотворителни дружества (патронажи), които допринасят у младежта да се поддържа пламъкът на реванша. Тогава решава да създаде една „Диоцезка федерация на младежките групировки“, за да изкоренява националистическите кълнове (les germes). Поверява председателството на тази съвсем нова организация  на младия (messin) адвокат Робер Шуман, чийто темперамент клони към неутралитета. От архивите на Мозел става ясно, че към края на своя университетски курс, той се присъединява към прочутото германско дружество на учените-католици „Гьоррес Гезелшафт цюр Пфлеге дер Визеншафт“. „Така младият мъж следвал несъзнателно пътя на германски интелектуалец католик“, пише Филип дьо Вилие. Шуман става последовател на Марк Сангниер, който започва да кръщава Силон в едно демократично християнство. Обръща се към ценностите на универсалното братство, проникнат от идеята, че „демокрацията е с евангелска същност, защото има за двигател любовта“.

„През юни 1912 г. ще се роди една „Асоциация за правата на човека според християнските принципи“. Тя воюваше за един универсален католически пацифизъм. Делегации от всички европейски страни се събират в Лувен. Германската делегация беше водена от един млад адвокат – Робер Шуман“, продължава Дьо Вилие. Скоро той щеше да бъде избран за втори секретар на местния комитет на „Католикентаг“ в Мец. Тук среща германски личности с голям потенциал, с които ще завърже трайни приятелства. Сприятелява се с един млад юрист католик, Хайнрих Брюнинг, бъдещият германски канцлер. Един от биографите на Бащата основател, който се учудва на посочването на Робер Шуман за водач на германската делегация на срещата в Ловен, подхвърля любопитна фраза: „Едно от причините, и не единствената, за неговото завръщане в края на август 1940 г. в Мец, анексиран фактически от нацисткия Райх, беше унищожаването на неговата компрометираща кореспонденция“.

По това време Робер вижда често чичо си Фердинанд в Страсбург. Последният е избран през 1912 г. в ландтага на Елзас и Лотарингия. Според архивите на германската администрация, която наблюдаваше поведението на всички избрани, тя не е изпитвала недоверие към Фердинанд Шуман: „Това е човек, абсолютно лоялен и отстъпчив (conciliant)“.

Робер ще прекара цялото си детство и младостта си на кон, по границите, сред триъгълника „Люксембург-Мец-Страсбург“. Със своите семейни връзки той гледал към Белгия. Швейцария също го интересувала. Католическата му преданост го водела до Рим, майката на църквите. За разлика от своите лотарингски другари, той не култивирал реваншистки дух. Не вярвал в идеята за справедливата война.

„Но, ето я голямата проверка от 2 август 1914 г., продължава авторът. Приятелите му с френско самосъзнание симулират заболяване, и, за да избегнат преследване, скачат в първия влак за Люксембург или Франция. Робер Шуман нямаше никаква причина да се безпокои, защото никога не е произнасял и най-малката дума на враждебност към Дойчщурм. Той бе свидетел на спешното заминаване на всичките си другари и на собствения си братовчед на фронта. Разстройството в Лотарингия бе в своя апогей. Никоя фамилия не виждаше войната другояче, освен като колективна, но и лична драма. Всеки изпълняваше своя дълг.  Изборът, който направи през 1914 г. Робер Шуман, не беше същият, както на много от лотарингците по произход, които гледаха към „синята“ линия на Воге“.

На 3 август 1914 г. макар и обявен за „негоден за военна служба“, той е зачислен и взет като обикновен германски войник, придаден към канцеларията на едно не бойно формирование на германската армия, стационирано в Мец.  Тук Шуман скучае, четейки еднообразни телеграми и техните коментари, далеч от бомбардировките, кланетата, течащата лотарингска кръв, мрачните съкратени екзекуции на цивилни и страданията на войната. Той е прост войник и носи германска униформа. Някои, обаче, твърдят, че е бил капитан в германската армия. Във всеки случай, той е за помирение между Германия и Франция. Според Ален Пейрефит, когато отишъл в Берлин да представи своя план, носещ неговото име, германската преса го приела иронично: „Хайл, хер хауптман!“, тоест „Привет, капитане!“. Самият той признава, че „съпровожда събитията“, вместо да се опита да ги направлява. Не осъжда идването на Хитлер на власт в Германия, дори твърди, че той „трябва да бъде разбран“, и подкрепя Мюнхенската капитулация от 1938 г. пред нацистка Германия. А през Втората световна война, когато германците отново нахлуват в Елзас и Лотарингия, той ще посъветва правителството във Виши, начело с маршал Петен, да не се съпротивлява. Впрочем, в една статия, публикувана във вестник „Ла Лорен“ на 11 ноември 1938 г., той осъжда всякаква форма на превантивна война. Приемлива му изглежда само „отбранителната война“. Трябва да се спаси мирът, който е застрашен. Как? Като се направят „отстъпки“ на Германия. Шуман е французин по национална принадлежност и поданство, но не е такъв вътрешно, както селяните от Сейл. Той се чувства у дома си  в цялото лотарингско пространство, в Лотарингия, Елзас, Белгия и страните край Рейн. Национализмът, чийто смъртоносни рискове той е измерил, му е чужд. На 21 март 1940 г. е посвещението за католика от Мозел. Той, който, воден от своя трансграничен темперамент, толкова се е ангажирал с проблема за бежанците сред диващината на войната, се сдобива с министерски пост: назначен е за помощник-държавен секретар за бежанците в период на голямо безпокойство. Дошъл е часът на избора. Шуман декларира, че „войната не ще може да бъде продължена, и, че правителството не трябва да изоставя националната почва. То трябва да сложи оръжие“.

След оставката на Пол Рейно, вечерта на 16 юни 1940 г. президентът Лебрюн ще поиска от маршал Петен, вицепрезидент на Съвета и водач на привържениците на примирието, да формира ново министерство с цел да преговаря с Германия. Петен ще приеме незабавно и ще извади от джоба си списъка на министрите. Сред тях се намират двама подсекретари на държавата, прикрепени отново към председателството на Съвета: Робер Шуман, който ще запази своите прерогативи „за бежанците“, и Рафаел Алиберт, който става един от главните съветници на Маршала през тези решителни седмици. Примирието с Германия е подписано на 22 юни и влиза в сила на 25 юни. Поради липсата на място и невъзможността да намери зала, за да свика Националното събрание, правителството решава да напусне Клермон, за да отиде във Виши.

 

Продължава в следващия брой


 

ДА ИМАШ ОЧИ И ДА НЕ ВИЖДАШ

Е-поща Печат PDF

Преди десет години пристигнах като емигрантка в Тичино, единствения изцяло италофонски  кантон на Швейцария, а от пет години живея в Каверньо, последното селце на Валемаджа, на трийсет километра от Локарно. С думата valle (вале - долина) местните жители величаят земната форма, която ние наричаме ждрело, гърло (а французите - “дефиле”) на река, и която дума не съвпада с нашите представи за ширнала се, плодородна долина. Но алпийската природа с нейните шеметни, готически мрачни върхове и скали, е оскъдна на просторна  земя, удобна за земеделие и живот. Валемаджа - “долината” на река Маджа, е едно от най-широките дефилета в северната част на кантона, а дължината й е около трийсет километра. Маджа, изумрудна, ледена, коварна и буйна като всички алпийски реки, се влива в Лаго Маджоре между Локарно и Аскона, градът на дъртите германски милионери. Според жителите на Алта (Горна) Валемаджа, обхващаща последните селца в дъното на долината, реката няма извори и горно течение, а се ражда и приема името Маджа едва при сливането на две още по-луди реки - Лавидзара и Бавона, изтичащи от ледниците съответно под върховете Монте Кристалина и Базодино (3273 м. - най високият в тази част на Тичино). Това сливане в общо русло става при селцето Биняско, предпоследното във Валемаджа, на хвърлей от Каверньо. Биняско придоби известност с факта, че там е родена Карла дел Понте, магистратката, която съдеше Милошевич и Младич. Край мястото, където се “ражда” Маджа, на няколко метра от кантоналното шосе, се издига странно образувание, наречено “Гъбата”, състоящо се от продълговат гладък циклопски мегалит, забит в земята и друг каменен къс, закрепен в крехко равновесие на върха му, а отзад опрян в стръмния склон. Пътеводителите определят гигантската “Гъба” като “природна атракция”, а местните жители потвърждават, че е естествен феномен, резултат от земетресение преди стотици или хиляди години. Обитателка на къща, построена в съседство с него, ме осведоми: “Шега на природата е, единият отломък се е търкулнал и е застанал в изправено положение, а другият се е катурнал върху него”.


Задоволих се с това обяснение и пет години минавах пеша или профучавах с автобуса като сляпа край "Гъбата", върху чийто "чадър" общината в Чевио (център на Горна Валемаджа), е изградила  туристическа площадка с монтиран железен парапет. Нагоре, по склона, има множество други скални отломъци, високи колкото катедрали, образуващи заслони и ниши, използвани до неотдавна от местното население като кошари или своеобразни "хладилници" за съхранение на съестни продукти, като с тази цел още през Средновековието са направени допълнителни заграждения и примитивни, покрити с плочи, постройки. Тези кошари и "хладилници", днес реставрирани, са превърнати в музей на открито, и туристите,най-често ученици,могат  да се запознаят с бедняшкия, но героичен трудов бит на предците си.

Отворих очи благодарение на една статия за скалния комплекс "Бхимбетка" в подножието на планината "Виндхя", недалече от Бопал, столицата на щат Мадхя Прадеш в Индия. Освен скалните убежища, изписани с праисторически рисунки в стила, познат ни от пещерата "Магура" във Видинско, комплексът изобилстваше и с наземни грамадни каменни форми на животни, които определено бяха ръкотворни. Сред тях се открояваше змийска глава, закрепена върху изправен мегалит, която досущ приличаше на моята "Гъба" в Биняско.

Хукнах презглава към нея. Ако някой трябва да приема като лично порицание фразата "Имат очи, а не виждат, имат уши, а не чуват" - това съм аз. Как не бях разпознала от пръв поглед тази грандиозна древна творба? С няколко периферни клетки на съзнанието бях мернала новите изследвания на Магурата, бях узнала от медиите за откриването на "змийските градища" в местността Сърница, Хасковско и край Долно Дряново, община Гърмен, Благоевградско. Но явно "моята Магура" в Биняско бе твърде близо до мен, за да привлече вниманието ми.

Какво представлява тя?

Върху грамаден гладък мегалит с почти конична форма - постамент, e закрепен каменен къс, леко s-образен, единият край на който сочи към Чевио (по течението на реката), а другият - към Каверньо, в противоположната посока. Краят откъм Чевио, макар и деформиран от чуковете на майсторите, изградили площадката и парапета, представлява  все още разпознаваема змийска глава, а в противоположния край е издялана глава на дракон с биче чело, къса муцуна и тежък клепач върху едва отвореното око. Вижда се и част от грубото туловище, което направо, без шия, се свързва с главата. Порази ме приликата с мегалита Ал-Наслаа в оазиса Тамия в Саудитска Арабия, за който нито учените, нито заинтересованите издирвачи на древни тайни, са разбрали, че представлява всъщност паметник на дракон, обезглавен с прецизно свръхмощно оръжие, по-съвършено от лазера.


Този рядък, "хибриден" дракон или змей, ми напомня запазения в провансалските  легенди образ на "тараск" - чудовище, опустошавало в древността бреговете на Рона, от чието название  произлиза името на френския град Тараскон. Над двойния мегалитен паметник на змия и дракон, скалните отломъци по склона също да част от забравен от хилядолетия праисторически комплекс. Груби, но разпознаваеми са формите на жаба и костенурка. Тъкмо скалният къс, който в единия си край скулптурно е оформен като глава на костенурка, подаваща се от корубата, от другия представя образа на Великата Майка змия в цялото й могъщество и ужас, който тя внушава - с няколко удара на длетото, в схематичния, но извънредно експресивен стил, характерен за паметниците от най-дълбоката древност, са предадени косите очи, малкият нос и широката уста на вещица над късата брадичка. По-надолу върху торса за загатнати гърдите и ясно е изтъкнат женският пол между плътните бедра, отчасти закрити от покрива на средновековната постройка,използвала мегалита като задна стена.

В светлината на тези открития можем ясно да разтълкуваме названията на селата Каверньо,Биняско и Маджа (реката и едноименното централно селище в долината). Каверньо (Cavergno) е съставено от понятията ca (къща) и vergno (верени-змей, дракон) и означава буквално "къщата на змея", откъдето и произхожда словото "каверна" - кухина, пещера. Биняско (Bignasco) произлиза от келтската дума "big" (голям), която според мен е транскрибция на нашето българско понятие "бог". Словото "big" описва превъзходно размерите и мощта на дракона, хтоничен бог. А Маджа е тя, Магурата, могъщата, обладателката на свръхчовешко знание, което хората са наричали "магия" - или просто Майката. Комплексът е светилище на хтонични божества, почитани някога в тези земи, а после забравени и оттеглили се в подземното си царство, откъдето може би продължават да управляват човешкия род.

Мегалитнито светилище  със сигурност е свързано в единен култов комплекс с друг забележителен местен феномен - осемдесетметровия водопад край Биняско,който се намира на отсрещния склон, точно срещу скалните монументи. Улеят, през който пада водата, е идеално изрязан като лира, а преди да стигне до него, буйният високопланински поток минава през сложна скална система, оформена като "утроба". Заснех изгрева на слънцето в Биняско - ликуващата му корона се появи точно обрамчена от "лирата" на водопада и първите му лъчи паднаха върху... мегалитния комплекс на змията и дракона, разбира се. Смятам че при натрупването на такива феномени, факти и имена, мога да смятам, че наистина съм разкрила една забравена от хилядолетия тайна.

Но чудесата не свършват дотук.

В Ривео, селище по течението на Маджа, разположено след Чевио и Вислето, също попаднах на забележителен  праисторически паметник - редица от пет камъка, менхири, която включва двойка изправени мегалити с удължена форма, почти допрени един до друг. Когато погледнах през цепнатината между тях,като във фокус отсреща съзрях водопада на Ривео, оформен като "утроба" и с  улей, напомнящ лира.

Валемаджа - Магичната долина - тепърва ще ни изправя пред своите загадки.


 

ДЕМОКРАЦИЯ ИЛИ ДЕМАГОГСКА ОЛИГАРХИЯ

Е-поща Печат PDF

Така е озаглавил новата си книга проф. Митрю Янков - доктор на философските науки.

Преди две години проф. Митрю Янков издаде книгата „Българският преход от социализъм към капитализъм“. Сега авторът ни изненада с новия си научен труд. Той е отговор на въпроса, който все по-голяма част от българския народ си задава: „След 10-ти ноември 1989 г. по-добре ли живеем?!”

Авторът прави безпощадна дисекция на съвременното олигархическо общество. Посочва изхода.


Ще се спра на някои от актуалните проблеми на съвременната действителност у нас, които проф. Янков осветлява. Ще се опитам да разшифровам анатомията на капиталистическата система, осветена в този фундаментален научен труд. Фрагментно ще щрихирам реперите, на които се опира авторът. Особено ме впечатлиха няколко основополагащи в книгата проблема.

Първият е за развитието на демокрацията от античните времена до наши дни. Той научно проследява, интерпретира и доказва, надграждането на теорията за демокрацията от нейното появяване в древна Гърция до наши дни. В своите изводи и препоръки се опира на класиците на гръцката философска школа – Платон, Аристотел, Протагор и Сократ. Изтъква приноса им към развитието на демокрацията. Заслужава да се отбележи вниманието, което авторът отдава на развитието на демокрацията в епохата на Просвещението. Специално внимание отделя на един от големите мислители на Просвещението – Жан Жак Русо, който стига до съждението, че истинската демокрация е немислима без пълна свобода и равенство. Като търси социално-икономическите предпоставки за свободата и равенството, Русо стига до радикалната позиция, че пречка за истинската свобода, равенство и народовластие е частната собственост. В този смисъл проф. Янков отбелязва, че „Русо се явява непосредствен предшественик на социалистите в техните усилия да обединят политическата със социалната демокрация.” Въз основа на този анализ проф. Янков посочва и българските грешки по този път: „Вече почти 30 години се наблюдава своеобразна надпревара в тоталното коригиране и имитиране на чужди, главно от САЩ и ЕС, образци на поведение – стигащи до бягство от всичко българско и дори до бясна самоасимилация.”

Финансовият и промишлен капитал активно подпомага с всякакви средства - политически, идейни и държавно властови - превръщането на демокрацията в олигархия. Новият труд на проф. Янков по същество е критичен анализ на либералната демокрация, превърнала се в демагогска олигархия и причините за нейната поява. Аргументирано, от научни позиции, е направено критично изследване на либералната демокрация и нейните постсоциалистически версии. Показана е демагогската същност на партийно – политическия плурализъм. Така демокрацията се трансформира в демагогска олигархия, в която са впрегнати всички средства – икономически, финансови и властови, против социалната държава, протви демокрацията на мнозинството, против народовластието. В момента в България, под покровителството на управляващата партия ГЕРБ, във възход е яростния пещерен антикомунизъм. Характерни негови методи в борбата му срещу социализма и социалистическата демокрация са:  фалшификациите на истините за социализма, пренаписване на историята и открита апологетика на капиталистическите отношения.

Заслужава да се отбележи задълбоченото осветляване на принципите на плебисцитната демокрация, като надеждна бариера срещу израждането на демокрацията в демагогска олигархия. Плебисцитната демокрация е предпазен механизъм срещу диктата на елитарното малцинство над мнозинството. Научната заслуга на проф. Янков е, че в своя труд той разработва модела на пряката демокрация при съвременните социално-политически реалности. Подчертано е, че тя не е самоцел на обществото, а  средство за постигане на политически цели. Тя е тази, която отразява истинските интереси на мнозинството в обществото, а не на олигархическия елит. В този труд, с пределна яснота, е разшифровано мястото на съвременните информационно пропагандни средства, които са под контрола на едрия финансов капитал, богатите прослойки и служат на техните интереси. Използвайки идеологическа манипулация, те участват активно в превръщането на демокрацията в демагогска олигархия. Преди всичко влияят активно за „подмяна на социално–икономическите и социално-политическите идеи и ценности, които изразяват действителните интереси на гражданското общество - заменят ги с идеи и ценности, които отразяват само или главно групово егоистични интереси на богатото малцинство.“ Те насаждат в обществото индивидуализъм и егоизъм, сребролюбие и алчност, користолюбие и завист, социална безчувственост и др. За обслужване на тази си манипулативна цел, те фабрикуват измислени факти и лъжи.

Освен към характеристиката, която дава за демокрацията у нас проф. Янков се присъединява и към определението, което й дава проф. Иван Ангелов: „Истинска демокрация у нас няма. Имаме фасадна демокрация, доминирана от авторитарно /еднолично/ управление.“ (в-к „Ново работническо дело“, 16-30 юни 2019 г., бр.12).

Вторият проблем е за социалното равенство и социалната справедливост. Тук въпросът за социалното равенство заслужава особено внимание, защото този проблем е стоял пред хората, откакто човекът се е осъзнал като социален субект. Лично аз споделям напълно тезата, че без социално равенство  няма социална справедливост. Между социалното равенство и социалната справедливост има близко социално, политическо и психологическо звучене. Те обаче не са тъждествени. Социалната справедливост зависи от социалното равенство. Съгласен съм с автора, че социалното равенство, в неговото социалистическо тълкуване и приложение, се разбира като равна стартова възможност за всеки член на обществото. Това ще рече, че на всеки член на обществото, независимо от имущественото му състояние, се предоставя възможността (според интелекта и физическите му качества), за пълна реализация в житейския му път. Ще обобщя, социалното равенство е възможност, според личните качества на индивида, за равен старт в житейската му реализация.

Изводът е че без социално равенство не може да има социална справедливост. За съжаление и при социалистическото изграждане проблемът за социалното равенство, в много случаи, беше тълкуван погрешно. В някои случаи не беше разбиран правилно и деформиран в социална уравновиловка.


Това се превърна в компромат за социалното равенство. Надценени бяха моралните стимули за сметка на икономическите.

Третият проблем, който е застъпен в книгата на проф. Янков е отговор на въпроса: „Защо се провали социалистическата система в СССР и другите социалистически страни от Източна Европа, в това число и в България и се допусна реставрация на капитализма?“

I. Допуснато обуржоазяване при социализма на управленския и номенклатурен елит. Формираха се привилегии, опити да се създаде затворено съсловие, стремеж да се излезе извън рамките на обществения контрол и пр.

II. Безконтролно монополизиране на политическата власт. Сливане на партийните с държавните функции. Опитите за разграничаването им бяха неуспешни.

III. Липса на ротация и изборност в управленския социалистически елит. Поява на авторитарно – олигархически тенденции в управляващите комунистически партии, в това число и в БКП.

И още нещо: социалдемократизирайки се БСП забрави за Маркс, скъса с марксизма. Социализмът като крайна цел на БСП изчезна от речника на партийния елит.

В книгата на проф. Янков се изтъкваотносно Визията за България, че в нея липсват значими социални елементи. Във Визията са премълчани класите и класовата борба, експлоатацията и обществено-икономическите формации, свързани с нея. Социалните аспекти в нея са подчинени на интересите на бизнеса.

Интерес заслужава позицията на проф. Янков за диктатурата на пролетариата като диктатура на мнозинството над малцинството – какъвто е капиталистическият елит. В този смисъл той определя диктатурата на пролетариата като форма на народовластие след пролетарската революция. Тя е неизбежно средство за защита на революцията от буржоазната контрареволюция.

Забележителният труд на проф. Митрю Янков „Демокрация или демагогска олигархия“, излезе в навечерието на 75-годишнината от деветосептемврийската социалистическа революция в България. Това чесно написано и задълбочено изследване на процесите в българското общество, в условията на несвърсващия преход, може да бъде настолен учебник за политолози, философи, историци, леви политици и държавници. Талантливото перо на автора, неговата безукорна правдивост на изследовател и патриот непременно ще заслужи благодарността на читателя.

От този научен труд, написан с отговорност и болка за пропилените надежди на народа, ще черпят поука за своя път и идващите поколения борци за социална справедливост и социално равенство.


 

ИСТИНАТА ЗА ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС

Е-поща Печат PDF

Продължение от миналия брой

 

Разпадането и унищожаването на СССР като държава дойде именно по националистическа линия. Една-единствена причина доведе до този край – Ленин и Сталин премахнаха многовековната и утвърдила се здраво губернска териториална структура на държавата. Именно губернията, начело на която стоеше руски генерал-губернатор, беше оня казан, в който вряха и кипяха всички националности и всички видове национализъм. Но нито един от тях не може да вземе връх и да победи, защото нямаше своя автономна структура. Всеки се раждаше, живееше и умираше в границите на многоезичната и многонационална губернска структура. Опитът в една губерния на една национална група да извоюва автономия или суверенитет се потиска еднакво, както от руската държава, така и от многонационалния кошер, който живее в територията на тази губерния.

Изграждането на съветската държава от Ленин и Сталин на вертикален принцип – от автономен край, област, република, със запазването на всички етнически белези – бит, култура, икономика и т.н., доведе до такъв тип обособеност от долу нагоре, при който с всеки изминал ден се засилваха центробежните сили на републиките и останалите автономни образувания на територията на бившия СССР. Постепенно федеративните връзки отслабваха. При Горбачов се създадоха още по-неясни конфедеративни връзки, тъй като той предложи някаква непонятна “конфедерация” на КПСС – всяка република да има по право представител в Политбюро – това автоматически доведе до конфедерация по същество, тъй като единствено КПСС по структура и власт бе циментът, който поддържаше единството на многонационалната съветска държава.

Последният удар в гърба на съветската държава нанесе Борис Елцин, който сложи край на преструвките и безотговорните действия на Горбачов. Той поиска да се въведе принципът всяка република “да поеме толкова власт, колкото може да носи”. Това взриви с космическа тектонична сила огромната съветска държава, която представляваше един планетарен куп от автономни републики, гравитиращи на орбита около “Кремълската звезда”. Те излетяха от тази орбита, чийто старт беше даден от планетарния взрив – Октомврийската революция.

Историческият извод е, че и тук комунистическата партия си бе поставила задача непосилна и чужда на човешката природа – да се преодолеят национализмът и верската принадлежност.

Очевидно Владимир Путин разбира това, тъй като, както наблюдаваме, хвърля огромни сили, за да укрепи вертикалните връзки на Руската федерация – на държавата с нейните съставни части. Иначе трябва да очакваме разпадане на връзките вътре, в самата Русия, до нейните първоначални части отпреди 10 века – до Новгородското княжество, Киевската Рус, Московското княжество. Въпреки че отстъпи граници от Атлантика до Владивосток, Русия все още плаши със своите географски размери и геополитически възможности.

По своята структура САЩ плътно се доближават до най-приемливия модел за многонационална държава. Основната единица там е федералният щат. Всеки щат има собствена законодателна и изпълнителна власт с ясна субординация с федералната власт. Във всеки щат живеят националности от цял свят, но никоя от тях не може да постави “национален въпрос”, защото веднага ще се сблъска с националния интерес на другите национални групи в щата. Нека си представим за момент хипотезата, че се ликвидират щатите и се създадат автономни републики по национален белег и принадлежност, изградени от отделната територия до федералния връх – испаноезични, славяноезични, многомилионното население от африкански потомци и т.н. Само за 5 години американската държава ще се разпадне от федерация към конфедерация, а оттам – до отделни държави. Затова законодателството в САЩ не борави с понятието “националност”, а с понятието “гражданин”.

Ето, в това се състоеше бомбата, която взриви СССР. Ето, това е огромната опасност, която взриви и Балканите. Държавите трябва да се изграждат на граждански, а не на етнически принцип. За нас, тук, в България, поуката е, че безкрайните компромиси в името на “правата и свободите” на една националност не е най-добрия път. Още повече, че правата са винаги индивидуални, а не колективни!

Изходът и за нас е просто да препишем конституциите и законите на високоразвитите страни като САЩ, Франция, а и конституциите на съседна Гърция или Турция, в които пълен обем права и задължения получава онзи гражданин, който спазва върховенството на държавата и закона, разпростиращ се над цялата територия. Тогава приоритетът става ясен и всеки, който спазва законите на страната, получава пълен обем образование и здравно осигуряване, заеми и материални стимули, гласуване… Който не харесва и не спазва законите на дадената територия, върху която се разпростира суверенитетът на държавата, може да получи само право на пребиваване, т.е. - да работи, да живее…, но той не може да гласува, да ползва привилегиите на държавата, благоприятен режим, преференции, икономически стимули… Всъщност, това е правото на престой (резиденция), което получават стотици наши сънародници в чужбина. Те имат само печат в паспорта си, който им урежда престоя там. Но в този престой те нямат правата на гражданин на съответната страна. Едва когато компетентните органи преценят, след съответен срок от 5-10 години, че това наистина е възможно, те стават нейни редовни граждани с пълен обем права и отговорности и с изрична декларация за спазване на всички нейни закони.

За Република България това означава, че ние не трябва под натиск и безкрайно да даваме привилегии на малцинствата. Днес тези привилегии се изразяват в самостоятелен език, образование,     телевизия, партия… Но какво ще стане, ако те продължават да искат, например привилегия за заемане на длъжности, привилегия за по-добро парче земя или да им се отстъпят за ползване белоногите български моми. Вярвам че Турция е мъдра сила. Вярвам че ДПС и неговите лидери са мъдри и честни политици. Задавам си въпроса - какво ще стане, ако някой с провокативна цел унищожи джамии или български църкви, които сега мирно съжителстват? Та нали на Балканите посрещнахме новото хилядолетие с верски войни – босненци и сърби, босненци и хървати, хървати и сърби… Живи свидетели сме как се взриви пред очите ни етническият модел в Македония.

Но нека се върнем отново към т.нар. възродителен процес и към динамиката на тогавашните процеси и събития в България.

В началото на 70-те години започна турцизирането на българите, изповядващи мохамеданската вяра. Турските централи подхвърлиха удобната теза – “щом си мюсюлманин, значи си турчин”. Както споменах по-горе, децата от смесените бракове на тюркоезичното население и българи започнаха да се записват с арабско-турски имена, което откъсна духовно от българската общност цели райони от Смолянския и Хасковския край. Заедно с това Анкара дразнеше Тодор Живков с постоянно изменящата се от нея платформа за изселническите спогодби. Официалните представители на Анкара веднъж твърдяха, че у нас повече няма изселнически въпрос, че нямат претенции към населението, останало в България, тъй като то било малобройно, а при изостряне на международната обстановка изведнъж започваха да говорят, че в БГ живеят 600 000 – 1 милион – до 2 милиона души турци!...

 

Убеден бях че Тодор Живков имаше изключително точна информация за намеренията на турската държава. Освен информацията, идваща от специализираните органи и външно министерство, той разполагаше и с лични, единствено негови канали за пряка информация от чужбина. По повод на едно негово поръчение генерал Григор Шопов му предостави на лично разпореждане за изпълнение на задача от “особен характер” отговорен работник от Второ главно управление на МВР. Тодор Живков спомена пред мен и за двама турски дипломати разузнавачи, които му били “предадени от негов високопоставен приятел от Изтока”. (От някои съвпадения между различни факти смятам, че става въпрос за шаха на Иран). На изпратения му от Григор Шопов контраразузнавач той предостави грижата за срещите с тях и еднолично да получава информацията, която да не се отчита или завежда, а неин единствен получател да бъде той, Тодор Живков. Срещите ставаха в един ловен резерват с легендата, че това са чужденци-ловци, които заплащат за ловната си страст и за своето хоби. Тези агенти вече не са живи и съвсем накратко ще се спра на тяхната особено полезна дейност за прякото осведомяване на Тодор Живков като върховен ръководител на страната.

Очевидно те имаха достъп или възможност за проникване в кабинета на началника на турското разузнаване (МИТ), защото в отделни случаи предоставяха и записи от разговори. Чрез тях, по същество, Тодор Живков разполагаше с всички планове и задачи на турското разузнаване и турската държава срещу нас. А при наличието на такава информация, трябваше да си просто безотговорна личност или страхливец, за да пренебрегнеш това, което се съдържаше в разкритите пред нас турски документи. А Тодор Живков не беше такъв. В тези документи, разбира се, нямаше преки указания за война, но имаше всичко онова, което Живков обобщи с един израз: ”Искат да ни сложат едно буре с барут в темела на държавата, а фитилът на това буре да бъде в Анкара. Когато искат – да го палят, когато искат – да го гасят. Но тази работа няма да стане така”.

Именно в такава информационна обстановка през 70-те години се зародиха широкомащабните акции на българската държава, за да се неутрализира турската експанзия в България.

Първата от тези акции беше възстановяването на родовите корени на българските мохамедани. Само за няколко години - в началото на 70-те, -  около 250 000 българи мохамедани смениха имената си. Процесът протече успешно, въпреки че на отделни места бе необходимо да се организират блокади на селища и се стигна до въоръжени сблъсъци. Най-паметни ще останат събитията в с. Корница, Благоевградско. Тъй като по случая се написаха стотици страници, излязоха филмови материали, няма да се спирам подробно на случая. Важно е да се знае, че всички инциденти са ликвидирани само от органите на реда – милицията и Държавна сигурност. Това бяха стотици, дори хиляди офицери и военнослужещи, които изпълниха своя дълг към закона, в който са се клели за вярна служба.

След 10 ноември и БКП, и “приемницата” й БСП (по-точно социалдемократите в ръководството й) обяви за престъпен акт действията на българските служители от ДС и милицията с една-едничка цел – сами да се скрият зад гърба на изпълнителите. И до днес хиляди офицери и военнослужещи от ДС продължават да носят като клеймо в биографията си присъдата “офицер възродител”, без да са виновни, ако въобще е имало за какво да се винят. Те всъщност изпълняваха своя дълг на хора, които са поели клетва пред народ и Конституция. Освен това органите на реда не допуснаха да се опетнят с кръв и насилие. Само в случаите на неизбежна самоотбрана и провокации се стигна до физическа разправа.

Политическите партии-страхливци и до ден днешен не намериха сили да дадат достойна историческа оценка на тези събития. Най-важното обстоятелство, което определяше отношенията между БГ и Турция бе, че ние бяхме еднофлангови държави в два военно-политически блока, които взаимно се дебнеха за своите силни и слаби позиции. А важен резерв във военно-политическата доктрина на Турция срещу България бе именно това население. Немалко планове на турския Генерален щаб се разработваха и разчитаха тъкмо за проникване сред това население и евентуалното му използване за етнически размирици на територията на България в случай на конфликт между нашите държави.

Всъщност, от средата на 70-те години до края на възродителния процес, по същество, у нас се водеше една необявена война между БГ и Турция за надмощие над това население. И не беше българската държава, която започна тази война. Тя просто бранеше със закон своите вътрешни интереси, които са изключително право на всяка суверенна държава. Както казваше Тодор Живков: “Не ние сме ходили и завладявали техните земи, а те са идвали и завладяваха нашите земи. И те са тия, които ще се съобразяват с нашите закони и гостоприемство!”

Продължава в следващия брой


 

ПОТОМКА

Е-поща Печат PDF

Няма прародителски портрети,

ни фамилна книга в моя род

и не знам аз техните завети,

техните лица, души, живот.

Но усещам, в мене бие древна,

скитническа, непокорна кръв.

Тя от сън ме буди нощем гневно,

тя ме води към греха ни пръв.

Може би прабаба тъмноока,

в свилени шалвари и тюрбан,

е избягала в среднощ дълбока

с някой чуждестранен, светъл хан.

Конски тропот може би кънтял е

из крайдунавските равнини

и спасил е двама от кинжала

вятърът, следите изравнил.

Затова аз може би обичам

необхватните с око поля,

конски бяг под плясъка на бича,

волен глас, по вятъра разлян.

Може би съм грешна и коварна,

може би средпът ще се сломя -

аз съм само щерка твоя вярна,

моя кръвна майчице-земя.


 


Страница 7 от 302