Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИМА ЛИ ДНЕС ГОЛЕМИ ПИСАТЕЛИ?

Е-поща Печат PDF

Панко АнчевПреобразуването на литературата и литературния живот от изкуство и обществена дейност от най-висш ранг в пазар на текстове и т. нар. творческо писане промени радикално функцията на писателя и премахна йерархията на естетическите ценности.

Днес не е важно дали си талантлив, а дали се продаваш, дали те издават често, или си осигурил да те превеждат в чужбина. Класациите са все за „най-продаван автор” и „най-продавани книги”. И само по инерция авторът е наричан „писател”, и то защото това, което произвежда и го нарича текст, е все пак „нещо написано”...

Престижът на литературата спадна както никога преди.

Издават се толкова много книги, присъждат се стотици или дори хиляди награди, а за литература почти не се говори. Днес тя е най-обикновена и груба търговска дейност. Някои печелят от нея, но това са единствено тези, които уж „обективни” класации са ги обявявили за „най-издавани”, „най-продавани” и „най-превеждани”. Те са успели да получат благоволението на някои чужди фондации и за тяхна сметка криво-ляво препечелват добре за българския стандарт. Останалите задоволяват тщеславието си с надежди и се мъчат да устоят на несгодите.

 

Обществото (да не говорим за държавата) отдавна не се интересува от литература и не говори за нея, просто защото няма нужда от нея.

Пазарното общество е ревниво към себе си и не допуска да бъде разколебавано с морални норми,

критерии за почтеност, нравствени терзания, размишления за смисъла на живота, с „малкия човек” или героят-спасител и водач на народа. Още по-малко - да бъде съдено и осъждано за пороците и греховете. А нали литературата е неговият най-строг и неподкупен съдник! Тя затова пресъздава живота, за да го променя, свидетелствайки за него и изразявайки обществените идеи и настроения. Литературата е форма на общественото и националното съзнание, национална идеология, обобщената представа на нацията за добро, красиво, грозно, нравствено и безнравствено, за истината. Нейна е задачата да учи хората как да живеят, за да бъдат нравствено красиви, честни, добри, почтени, силни духом и състрадателни, да обичат и утвърждават любов навсякъде; да им напомня кое е позволено и кое не е.

Когато литературата е натоварена с такова служение, тя е строга и неподкупна към себе си и обществото, прилага най-високите критерии за своята същност, отхвърля всичко, което не й е присъщо и което не е плод на талант и не е изкуство. Да си писател е трудно, но е и огромна, непосилна за мнозина отговорност.

Истинският писателят е Божи избраник.

Затова дарбата не може да бъде оценява като стока; измерителят й не е потребителската й стойност, защото не струва пари.

Доказателството за дарба не са нито многото книги, хонорарите, многобройните продажби, наградите и преводите в чужбина. За пазара ценното не винаги е най-доброто, а най-търсеното, задоволяващото потребителския, а не естетическия вкус. Друго е необходимо, за да бъдеш голям или просто добър писател.

Пазарът се превърна, колкото невроятно и ужасяващо да е, в главен  и единствен критерий в оценката на творби, творчество и писатели. Днес той решава кои книги и кои писатели са необходими и отрежда кой да получи високи оценки, награди, отличия, признание.

Затова бе убита критиката и отречени жанровете, свеждайки самата литература до най-обикновен текст

– т. е. до механичното писане и подреждане на думите, до тяхното формално съжителство, в което е допустимо да няма смисъл и идея или човешко чувство, картина на обществото, портрет на човешката душа. Стига само да се „продава”. Ако  се продава, ще бъде заплатен. Всичко останало е досадно множество, което е длъжно да мисли само за себе си.

Няма национална литература, единен литературен процес, класика, творчески порив,  съпреживяване, поука; всичко е позволено, щом се продава. Това е единственият закон на неолибералната естетика и неолибералното литературознание, нагло превзели българските университети и поразили съзнанието на младите българи, усетили в себе си литературни заложби и творчески пориви.

За съжаление, неолибералното и постмодернистко разбиране за литература, творчество и писател е обсебило дори и тези, които уж отстояват други естетически критерии и служат не на пазара, а на естетическите стойности, на живата литература, красотата. За тях пазарните принципи не се материализират в пари и продажби, а са се изродили в изграждането на полузатворени кръгове, в които похвалата, публичното представяне, рециталът, премиерата на нова книга със задължителното елейно слово, рецензийката някъде в печата, грамота или дори художествена пластика от някой от безбройните конкурси са техните остойностени стремления към пазара.

Тези кръгове не са на естетическа основа, на еднакво разбиране на литературата и на писателското служение, а са приятелски, колегиални, дори идейно-политически, но не издигат преграда пред тези (май дори ги поощряват), които не умеят да пишат, или просто са посредствени като талант и реализация. Достатъчно е симпатиите да са общи, както и апологиите и оплакванията. Общият плач от несправедливото разпределение на слава, награди и пари е също проява на този тип „естетика”.

А големият писател?

Очевидно „голям писател” е категория от друго време. Възможно ли е тогава във време, в което не се говори за големи писатели, тях все пак да ги има?

Нали те би трябвало да са тези, които най-точно и пълно изразяват своето време, очертават границите му с миналото и бъдещето, създават социалния стил и изразяват и олицетворяват националната душа!

 


Големият писател е, който определя същността на времето и задава линията на неговото развитие. Той е ориентир за самата литература и за авторите, живеещи и творящи заедно с него. Всички, волно или неволно, се равняват по величието на таланта му, ползват опита и следват примера му. Защото е вълшебник на словото, майстор в писането, законодател в художественото изображение и изграждането на характерите, художествените и социалните типове, в разрешаването на обществените проблеми и конфликти. Неговото творчество въплъщава обществения, природния и личния живот и обобщава всичко онова, което историята ражда и съхранява за следващите епохи.

Но кой днес говори за тия неща?

Кой търси и показва в литературата художественото майсторство, богатия език, образите, диалога, метафорите, пластиката, чувствата? Та те са напълно чужди за „текста”.

Художествената литература, а още по-малко творчеството на големия писател, не се поддава на „научни методи”. Напротив, тя изисква от тълкувателя и ценителя тънък вкус, усет, способност да се насладиш на писателското умение, на живото слово, на мъдростта и истината.

Големият писател е непостижим и за онези, на които им стига приятелското потупване на „събрата по перо” и похвалите на близките и роднините след литературните премиери и четения. Колко по-сладостни са те пред мъчителното служение на словото и боговдъхновението.

Големият писател е невъзможен, ако няма кой да го види и оцени. Не, аз не твърдя, че няма случаи, когато един творец е оценяван не от своите съвременници, а от тези, които го четат години след смъртта му. Твърдя, че когато литературното съзнание пренебрегва това понятие и не иска или не е способно да го формулира и да търси проявлението му в самата литература, тогава всичко е равно, еднообразно, скучно, пошло, пазарно, а това означава - посредствено.

Дори в тази духовна пустош да се открои някакъв истински талант, то е случайно и той едва ли ще се развие до оптималната си степен, за да се види, че е единствен и неповторим, че е най-велик и могъщ.

Самата литература трябва да живее със съзнанието, че й е небходим голям писател и че когато такъв писател се появи, тя ще бъде щастлива да му създаде условия за триумфа му.

Когато е изгубила това съзнание, тя се облажава със сурогати.

Нашето време е време на посредственост и ниски амбиции. Всички сме негови роби, затънали дълбоко в тресавищата му, откъдето излизането е изключително трудно.

Страшна и опустошителна е духовната криза. Тя е отчуждила народа от културата и изкуствата, обезсмислила е творческите дейности, като ги е приравнила със стоковото производство.

Тази криза се изразява и в липсата на сериозна критика и подготвени критици, умеещи да отделят доброто от бездарното, да анализират и тълкуват проникновено авторите и творбите. Критика само с констатации и преразказване, без анализ и тълкувание, е елементарно упражнение и от нея ползата е никаква (постмодернистите и неолибералите ще кажат – „нулева”). Ето защо е необходимо да се възроди критиката!

Писателите трябва да разберат, че в литератуата и изобщо в изкуствата и културата „спасението на давещия е дело на самия давещ се”. Т.е., необходимо е чувство за отговорност и дълг, а още и упорство, за да се види проблемът в целия му ръст.

За щастие българската литература е с дълбоки и светли традиции. И те все още не са напълно погубени. Ние сме ги получили даром от нашите класици, работили честно и вдъхновено за духовния възход на българите. Нима ще се оставим да ни погуби една човеконенавистна и безнравствена идеология? Нима ще се дадем на шайката кресльовци и бездарници, които заради парите са готови да продадат и унищожат майка, баща и всичко българско и родно.

Въпросът ми обаче все пак беше: има ли днес големи писатели.

Не бягам от отговора, но преди да го открием и покажем, е по-важно да осъзнаем смисъла на въпроса.

 

Защото голям писател означава не само ярък и непознат преди талант, но и гражданско чувство, обществена отговорност; той е съвестта на народа, неговият защитник и застъпник. Той е личност, която не се примирява със злото и несправедливостите, а се бори безпощадно с тях. Не може да си голям писател, ако не обичаш отечеството, народа и човека; ако си безразличен към хорските тревоги, защото смяташ, че творчеството е достатъчно като участие в обществените дела; ако не живееш живота на народа си и обичаш словото повече от себе си.

Нека тогава се огледаме около себе си и в себе си и си отговорим честно и по съвест: има ли днес големи писатели?


 

ВИСОКО ОТЛИЧИЕ ЗА ПИСАТЕЛЯ ПЕТЪР ВЕЛЧЕВ

Е-поща Печат PDF

На 25 юни т.г., на церемония в Гербовата зала, президентът на Република България Румен Радев връчи високи държавни отличия на творци и дейци на изкуството и културата. На първо място - отбелязваме писателя Петър Велчев, безценен автор и приятел на редакцията на „Нова Зора”, добре познат и на нашата читателска публика.

Петър Велчев е добре известен и като поет, литературен историк, критик, стиховед и е сред големите български преводачи на поезия. Автор е на значими студии за творчеството на Константин Величков, Иван Вазов, Пею Яворов, Пенчо Славейков, Димчо Дебелянов, Гео Милев, Асен Разцветников, Никола Вапцаров, Атанас Далчев, Валери Петров. В негов превод до българската четяща публика достигат творби на редица испански, руски, немски, френски и латиноамерикански поети, между които Рилке, Гарсия Лорка, Пушкин, Лермонтов, Блок, Сесар Вайехо...

Петър Велчев е доктор по филология и старши научен сътрудник в Института за литература при БАН, където е бил научен секретар по международната дейност и ръководител на секция „Сравнително литературознание”. Той е и автор на академичния проект „Преводна рецепция на европейските литератури в България”. Основоположник е в изследването на българо-испанските литуратурни отношения през 19-20 век и е чел лекции по тази дисциплина в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.

Негови стихотворения са превеждани на руски, финландски, сръбски, арабски език. Петър Велчев е автор на статии и студии, публикувани в чужбина – в Полша, в списанията на Испанската кралска академия и на Мадридския университет, в издания на Академията на науките на бившия Съветския съюз.

Сред значимите му трудове е съставителството и на антологии на руската поезия, на перуанската поезия, на световния сонет и други.

Петър Велчев е сред основателите и отговорен секретар на издаваната от Българската академия на науките поредица „Сравнително литературознание”, член е на редакционния съвет на сп. „Литературна мисъл”, колумнист във в. „АБВ”, а също и зам.-главен редактор на в. „Словото днес”, орган на Съюза на българските писатели. Член е на Съюза на българските писатели, на Международния ПЕН-център, на Съюза на журналистите, на Международната асоциация по компаративистика, член-учредител на Съюза на преводачите в България.

Петър Велчев е кавалер на множество отличия, сред които: Национална награда за поезия „Димчо Дебелянов”, Национална награда за литературна критика „Нешо Бончев”, Награда на Съюза на преводачите и на посолствата на Латинска Америка в София, Награда за развитие на руско-българските културни връзки „Золотая муза”, Награда на СБП за сатирична поезия, награда „Златно перо” на СБЖ..

Редакцията на в. „Нова Зора” поздравява автора и приятеля Петър Велчев с отличието. Убедени сме, че писателят ще получи и други високи признания за творческата си дейност, и очакваме нови негови творби на нашите страници!

Нека да напомним, че орденът „Св. Св. Кирил и Методий“ е втори по старшинство в наградната система на Република България. Учреден е със „Закон за ордените и медалите на Република България“ на 13 юни 2003 г., а награждаването с този орден е прерогатив на президента на Р България. Орденът може да се присъжда както на български, така и на чужди граждани за значим принос за развитието на културата, изкуството, образованието и науката. На церемонията по награждаването на 25 юни т.г. президентът Румен Радев връчи отличието и на оперната прима Стефка Евстатиева, на балетната изпълнителка, хореограф и педагог Калина Богоева, на актьорите Иван Иванов и Христо Мутафчиев, на композитора проф. Милко Коларов, на д-р Иван Ангелов, директор на народната библиотека “П. Р. Славейков” във Велико Търново, на Величка Велянова, дългогодишен директор на Националния учебен комплекс по култура с лицей за изучаване на италиански език Величка Велянова, режисьорката Адела Пеева.


 

ДОПРЕТЕ ЧЕЛА ДО ТАЯ ЗЕМЯ...

Е-поща Печат PDF

• 105 години от героичната гибел край Дойран на ген. Константин Каварналиев

 

В топлата вечер на 23 юни 1913 г. кипи битката за Дойран.

Малобройните български защитници на позицията устояват с твърдост на атаките на многократно превъзхождащите ги гръцки части. Артилерийският огън на противника коси редиците на българите, разорава плитките им окопи, буйната българска кръв напоява красивата земя около езерото, за да я направи свещена за всеки от нас за вечни времена.

Зад бойната линия, близо до брега на езерото, на земята е положен един български офицер – той е смъртно ранен, около него са малко на брой негови подчинени. Всички останали са в бойния ред на защитниците.

- Поручик Дуров! – отронва раненият.

– Слушам, господин полковник! - отзовава се млад адютант.

- Тръгни по пътя към София и дори да срещнеш един български войник, прати го, за да го туря в боя - нарежда раненият и отпуска глава.

Това са последните му думи.

Не след дълго сърцето на офицера спира да тупти завинаги. Присъстващите свалят шапки и казват Господнята молитва за душата на своя командир. Неговото име е Константин Каварналиев - любим началник на своите войници, офицер с голямо българско сърце, бележита личност. Смъртта му го превръща във вечна легенда за българите, а героичните му подвизи хвърлят светлина върху пътя на тези чеда на нашия народ, които се посвещават на предана и безкористна служба на Отечеството.

Полковник Каварналиев е един от плеядата светли синове на България,

които с ума, сърцето и волята си изграждат здравите основи на родната войска и подготвят бляскавите победи по бойните полета на войните за национално обединение.

Роден в красивия български град Шумен през 1866 година, Константин отрано е привлечен от военното поприще и е приет във Военното училище в София през 1882 година, а по случай Съединението е произведен в чин портупей-юнкер и е зачислен в Пети пехотен Дунавски полк. С полка си е включен в Източния отряд край турската граница. Само на 19 години е, когато през 1885 година вероломното нападение на Сърбия над България го отвежда на бойното поле за първи път. Бойното му кръщение е на 2 ноември в боя при село Банкя, Трънско.

Младият юнкер поема командването на трета рота на Пети пехотен Дунавски полк два дена по-късно, като се сражава храбро срещу враговете на Отечеството при Сливница, Драгоман и Пирот. Краят на войната го заварва като подпоручик.

След войната остава офицер в същия полк, като е върнат във Военното училище през 1887 г., за да довърши обучението си. Там той учи заедно с плеяда славни млади мъже и бъдещи смели командири на българската войска. След положен изпит е изпратен в Генералщабната академия в Брюксел, а по-късно е прехвърлен да учи в Генералщабната академия в Торино, Италия. Завършва през 1897 г. и е приведен като офицер във 2-ри артилерийски полк във Враца. През 1900 г. артилеристът става пехотинец - приведен е в Шеста пехотна Бдинска дивизия, където става командир на дружина в 35 пехотен Врачански полк, а след това е началник-щаб на Втора бригада на Бдинската дивизия.

През 1900 година се венчава за Елена Попова, дъщеря на известния русенец Стоил Попов, а през 1903 година се раждат двете им деца Веселина и Костадинка. Личното му щастие е съчетано и с израстване в службата - произведен е в чин майор през май 1900 г., а в чин подполковник - през 1904 г.

За по-малко от година през 1907 година е командир на 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик, а след това е прехвърлен в Русе като началник-щаб на Пета пехотна Дунавска дивизия, малко по-късно е произведен в чин полковник.

Каварналиев завършва трети във випуска си през 1888 година и е назначен в 4-ти артилерийски полк, където служи до 1892 година.

Бързото му изкачване по служебната стълбица не е най-важно. Константин Каварналиев е изключителен военен педагог и сърцевед, като не жали усилия да подготви добре своите войници и офицери за бъдещата война. Воден от Суворовската максима „Повече пот в учението, по-малко кръв в боя“, като командир на Ломския полк избира ново, по-подходящо място за летния лагер на войниците. Не се отделя от подчинените си при упражненията за нападателен бой, придвижване през пресечена местност, преминаване на река, отбранителен и нощен бой. С бащинска усмивка, но строг и сериозен, той прави разбори след всяко упражнение, посочва добрите и лошите моменти на участниците.

Освен образцов офицер, той пише и издава книги и упътвания за тактическа подготовка на офицерите от артилерията и пехотата, като за основа му служи натрупания опит като щабен и строеви офицер.

Настъпва времето за борба за постигане на националния идеал. На 5 октомври 1912 г. България обявява война на Османската империя.

Пета пехотна Дунавска дивизия под командването на генерал Павел Христов и началник-щаб полковник Константин Каварналиев е в състава на Трета армия с командващ генерал Радко Димитриев. Дивизията се сражава геройски в битките за Лозенград и се проявява особено при Бунархисар. На 15 октомври 1912 година Пета дивизия е изпратена без разузнаване в района на Бунархисар и приема срещен бой с многократно превъзхождащ противник.

Оказва се, че това е невралгичен момент от войната - противниковите части са насочени в стика между българските Първа и Трета армии и разкъсването на фронта би довело до тежки загуби.

Генерал Христов заповядва на дивизията си да задържи позицията на всяка цена и тогава получава телеграма от генерал Димитриев „Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!“, генерал Христов се усмихва - заповедта не е необходима. Дунавци и техните командири удържат позицията с цената на много тежки загуби, с цената на много българска кръв. България излиза като победител от войната.

През пролетта на 1913 г. полковник Каварналиев е назначен за командир на Трета бригада на Трета пехотна Балканска дивизия под командването на генерал Иван Сарафов. През май 1913 година бригадата е съсредоточена близо до Дойранското езеро. С настъплението на българските Втора и Четвърта армия е дадено началото на Междусъюзническата война.

Бригадата на Каварналиев настъпва към Гевгели и след кратък бой завзема моста на Вардар, а страничното бригадно прикритие осигурява Калиновското дефиле и пази фланга на другарите им от Втора бригада на полковник Рибаров, която защитава Кукуш.

Неравната битка при Калиновското дефиле се води три дни и коства много жертви на защитниците от Трета бригада. Един български полк срещу една гръцка дивизия - героични битки! Българите не губят битката при Калиново, а се изтеглят към Дойран след прекратяването на защитата на Кукуш.

Полковник Каварналиев е решен да задържи позицията, знаейки, че смъртта е близо. На 22 юни гръцката Десета дивизия превзема връх Хисар и надвисват опасно над десния фланг на Каварналиев, а други две дивизии напредват от Кукуш. Полковникът е спокоен, не трепва, не се поддава на емоции - идва момент, в който да покаже силата на своя дух. Победа над противника е илюзия,

единствената възможност - да се умре с чест.

Позицията при Дойран е набързо приготвена, артилерията е малко - само 6 батареи.

Гръцкото превъзходство в жива сила и артилерия е неколкократно, гръцката артилерия насочва унищожителния си огън срещу българските окопи. Редовете на защитниците се топят, когато две дружини от Втора бригада на Бдинската дивизия се появяват на бойното поле и атакуват връх Хисар, спирайки вражеското настъпление.

На следващия ден три гръцки дивизии настъпват стремително срещу Дойранската позиция, а гръцката артилерия открива убийствен огън по смелите балканци на Каварналиев. Поддръжки няма, всички са в бойния ред на бригадата.

Атаките на противника следват една след друга. Защитниците на Дойранската позиция се топят, артилерията разорава българските окопи.

За отстъпление никой не мисли,

всички се държат храбро, когато гъстите вериги на гръцката атака заплашват да залеят българите.

Виждайки опасността, Каварналиев излиза от командния си пункт и с думите

„Аз на грък гръб не давам“

с пушка в ръка повежда контраатака „на нож“.

Увлича останалите живи войници и офицери в безумно смело контранастъпление. Сякаш нови сили се вливат в жилите на малобройните дойрански защитници. Чуват се прегракнали викове „Напред! След командира, момчета!“ и нашите войници се спускат след своя комендир.

Уплашени, гърците отстъпват и позицията е спасена.

От десния фланг на българските позиции се чува - „Ура!“ и „Шуми Марица“ - това са 15 и 35 полкове от Бдинската дивизия, които пристигат на бойното поле и атакуват левофланговите части на гърците. Натискът върху бригадата на Каварналиев е отслабен.

- Ранен сте, господин полковник! - възкликва един войник и сочи краката на Каварналиев. От десния крак на полковника се стича кръв. - Да извикаме санитари!

- Нищо ми няма, оставам с вас тук, младо! - отвръща Каварналиев.

Не след дълго идват санитари и установяват, че раната на командира е смъртоносна - прекъсната е важна артерия.

Верният син на България изпълнява докрай своя дълг и привечер умира от раните си край брега на Дойранското езеро. Погребан е в скромен, набързо приготвен гроб, сред свои войници.

Посмъртно е произведен в чин генерал-майор. През 1916 година командването на Девета пехотна Плевенска дивизия решава да издигне паметник на лобното място на Каварналиев, паметникът е открит с прочувствена реч от подполковник Борис Дрангов.

Ето какво пише големият български писател Стилиян Чилингиров,

обръщайки се към войниците от Единадесета пехотна Македонска дивизия, които също се прекланят пред подвига на Каварналиев на лобното му място:

„По-ниско главите! Допрете чела до тая земя, осветена с кръвта на славния герой. Той знае, че вие сте тук, той чува милата си родна реч, той се радва заедно с вас, че скъпата ви татковина е свободна, че не напразно се проля неговата кръв.

Вечная памет!“

Паметникът на доблестния герой е взривен през 1966 година от режима на Титова Югославия.

Отломките от красивия паметник и до днес лежат като тъжно доказателство, че не всички хора споделят Дебеляновото „мъртвият не ни е враг“.

Въпреки многократните молби на официалните български власти все още няма разрешение от властите в Република Македония за възстановяване на паметника.

Може би някой ден паметникът отново гордо ще се извиси над бреговете на Дойранското езеро и ще ни припомни онова дълбоко изстрадано, но толкова българско и Ботево „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“.

 

14 юни 2017 г.

 

bulgarianhistory.org


 

 

ВЕКТОРЪТ НА НАДЕЖДАТА И СВЕТЛИНАТА

Е-поща Печат PDF

• УСТОЙЧИВОТО РАЗВИТИЕ ЧРЕЗ ЛОГИКАТА НА ПОНЯТИЯТА

 

През 2017 година се изпълниха кръгли годишнини от три знаменателни събития в съвременната ни история – 25 години от Срещата на върха в Рио де Жанейро за „Околна среда и развитие“, която даде старт на политически решения, въведе и дефинира понятието Устойчиво развитие /У.Р./ и прие редица основни документи по въпроса; 45 години от първия доклад за Римския клуб „Границите на растежа“, който катализира международната общност да търси изход от глобалните проблеми, водещи до бъдеща гибел на човешката цивилизация; 35 години от публикуването на доклада на Комисията Брундтлант „Нашето общо бъдеще“, който се оценява като библия на У.Р. Разнообразните и многобройни средства за масово осведомяване в България не отделиха никакво внимание на трите годишнини на събитията, от които се очакваше отчет за изпълнението на приетите решения и анализ и програма за бъдеща работа.

 

В предизборните програми и речи на партии и отделни личности през последните години у нас понятието устойчиво развитие или съвсем отсъстваше, или се мяркаше като модно заклинание без разглеждане на мястото му в съвременния свят и България.Тези песимистични изводи се отнасят не само за България, на и за мнозинството от страните в света.

В стратегическите прогнози за развитие до 2050 г. на мозъчни центрове и световни банки това понятие липсва. Оперира се с темпове на растеж и държавите се подреждат по брутен вътрешен продукт.

Какво се беше случило?

Всички си спомняме възторга, с който бяха посрещнати на времето споменатите събития. Научните основи на светлото бъдеще /Границите на растежа/ с техните дванадесет компютърни модела и развитата в “СВЯТ-3“ уникална програма за системно моделиране на проф. Джей Форестър , библията на новото справедливо общество /“Нашето общо бъдеще“/, политическите решения, конвенции, декларация и план за действие – първи практически крачки по дългия път за осъществяване не вековната мечта на хората.

Множество са възможните правилни отговори, но безспорен е един – обществото духовно не и израснало до осъществяването на идеята за У.Р., самата тя не се разбира в цялата и многоплановост и дълбочина, самото понятие „развитие“ с множеството смислови значения се смесва с понятието „растеж“. Целенасочено игнориране и информационно затъмнение поради продължаващото развитие в противоположна посока формулирано във Вашингтонския консенсус и Харвардския проект, неприемливата цена, която богатите следва да заплатят са само част от причините. Те пораждат противодействието, информационното затъмняване, задълбочаването на противоречията, което дава право да именуваме състоянието в което се намираме днес сатаносфера, сфера на сатаната. Не напразно покойният президент на Венецуела Уго Чавес пред Общото събрание на ООН заявява „Сатаната е вече при нас. Аз чувствам мириса на сяра.“ Бедата обаче е, че той е отдавна при нас. Той е тук с ценностите на потребителското общество, с пренебрегването на принципите и законите на природата, с егоизма, корнукопията, с редица нови понятия като пропаднали държави, екологични бежанци, тероризъм, съвременно пиратство, управляван хаос, с увеличението на пропастта между най-бедни и най-богати, с масовите емигрантски вълни заливащи Европа...

Какво се случва и накъде върви светът?

Сякаш скришно и тихомълком ни се налага друг, втори, сатанински път на развитие, на разрешаване на глобалните проблеми чрез унищожаване на излишните хора и държави и заграбване на техните територия и ресурси. Неразбираемо е мълчанието, последвало неотдавнашната сатанинска декларация на популярен президент-кандидат за европейска интеграция: „Никакво семейно планиране. Размножавайте се.“ То не може да се тълкува по друг начин, освен като подготовка за завоюване на територии чрез демографска агресия.

Убеден съм, че преди да говорим за разрешаване на частните проблеми на устойчивото развитие следва за изберем по кой път ще върви човечеството. И този сакрален избор , за който малко се говори, но тихомълком ни се налага сатанинското решение, следва да се направи, опирайки се на ценностите на хуманизма, изразявани с думата човечност, възможно най-съдържателната и благородна дума в българския език. Този избор е пътят на устойчивото развитие.

Устойчивото развитие, за което се предлага по-разбираемо и съдържателно понятие като устойчиво благоденствие може да овладее общественото съзнание чрез осмисляне на законите на природата, с които следва да живеем в съгласие, чрез по дълбоко познаване на обкръжаващия ни свят в неговата цялостност и взаимна обвързаност на съставните му части, чрез култивирането в съзнанието ни на нови ценности като справедливост, солидарност, достатъчност, алтруизъм, умереност, съпричастност.  За философското осмисляне на понятията, чрез които се характеризира У.Р., у нас работи един забележителен учен - проф. Орлин Загоров. Въз основа на изчерпателен анализ на историческото развитие на този въпрос във времето, търсенията на автора са в посока на философското осмисляне на категориите на У.Р., разглеждат основните идеи за формирането в бъдеще на идеологията и светогледа на настоящите и бъдещите хора.

У.Р. стимулира формулирането на нови принципи и разкриването на законите на природата и тяхното популяризиране, с които следва да се съобразяваме. Бари Комонер в „Затворения кръг: природа, човек и технологии“ /1971 г./ формулира четири закона на екологията: всичко е свързано едновременно със всичко; всичко трябва да намери място някъде; природата знае най-добре какво да се прави; всичко взето от природата рано или късно се заплаща.

За възобновимите природни ресурси има граници на количеството на тяхното използване, които не могат значително да се превишават. Матис Вакернагел със сътрудници въведе понятието екологична стъпка, показващо земната площ , която съответства на необходимата на живеещите при съществуващ жизнен стандарт хора на земята. Изчисленията на екологичната стъпка показват, че през 1980 година ние сме усвоили ресурсно напълно всичката площ на Земята и всяка година консумираме възобновими ресурси повече, отколкото се възпроизвеждат. При запазване на днешните икономически показатели на човечеството ще са необходими за живот през 2030 година ресурсите на две планети Земя. Популярната в творчеството на Рей Бредбъри римска сентенция „Quid pro quo“ (едната ръка мие другата, означаваща,

вземаш, но и даваш, даваш, но и получаваш,

вземаш и връщаш) има дълбокия смисъл, че нашият живот, природните блага не са ни подарък. Те са заем, който следва да се връща. Тя намира съвременно звучане в постановката за безплатните услуги на природата, които по стойност превишават брутния продукт на цялото човечество, които следва да се заплащат.

Осъзнатото днес място на човека като една от съставните части на природата, като дете на Майката-Земя е противоположно с битуващото колонизаторско чувство на собственик на Земята с всичките й богатства. Нови постановки, родени от стремежа към У.Р., са въпросите за собствеността върху природата, за

равните права на поколенията,

за диференцираните отговорности, за съществуването на ограничения за растежа и тяхната количествена мярка - екологичната стъпка.

В многобройната литература по У.Р., която непрекъснато се обогатява с нови идеи, подходи, практики се разглеждат отделни проблеми, които внасят неустойчивост. Те са около 2000 на брой и непрекъснато се увеличават. Негласно се приема, че човечеството върви по правилния път, което е измама. Недостатъчно внимание се отделя на решаващия проблем - за избора на пътя –

устойчиво благоденствие, или триумфиращ в света неолиберален капитализъм

с присъщите му сатаносферни особености. Този решителен избор всяка страна и всеки отделен човек следва да направят.

Генералният път на реформи в постсоциалистическите държави , както неведнъж отбелязва великият хуманист В.А.Коптюг, е противоположен на пътя към света за У.Р. И решаващото условие за избора на правилния път е наличието у хората на качествата

екохуманизъм и човещина.

Тази мисъл пронизва изцяло разработките на проф. Орлин Загоров.

У.Р. с право се смята за нова парадигма на развитата човешка цивилизация. За нейна характерна черта се сочи глобализацията и информационното общество. Не по малко важно условие, а възможно и по съществено е замяната на приоритета на материалните ценности с приоритета на духовните. За разлика от материалните, духовните ценности са неизчерпаеми и непрекъснато са умножават, както чрез създаването на нови такива, така и чрез обогатяването на съществуващите създадени от предишните поколения.

Философското осмисляне на концепцията (идеята) за У.Р. и социалистическия обществен строй с провалилия се съветски модел, възвръщат достойнството и самочувствието на стотици милиони хора от три поколения, отдали живота си в служба на социалистическите идеали и усилията им да се построи справедливо социалистическо общества в Съветския съюз и социалистическите страни. Техните усилия не са били напразни. Много от ценностите на съветските хора са и ценности на У.Р. Достатъчно е да цитираме първия пункт от Декларацията за околна среда и развитие - основния документ на РИО-92: „Грижата за хората е в основата на устойчивото развитие. Те имат право на здравословен и плодотворен живот в хармония с природата.“ Мисълта за социалистическата природа на У.Р. нееднократно е изразявана от В.А. Коптюг и особено ярко звучи в последното му интервю, дадено един ден преди неговата кончина: „Общо цивилизационната концепция за устойчиво развитие по своята същност е социалистическа... Русия по-добре от другите е подготвена да извърви този път... Манталитетът на обществото способства за приемането на тази концепция за развитие, и, въпреки че направихме много грешки, ние значително се придвижихме по социалистическия път. И ние следва да станем световни лидери по движението по този път... Много от вършеното сега ще се наложи да се разрушава в обратна посока.“

У.Р. няма да се утвърди само по себе си. То ще изисква разностранни и постоянни усилия. С пълно основание Ал Гор отбелязва, че „на самите благополучни нации ще е необходимо да изминат преходен период, който в някои отношения ще бъде даже по-мъчителен, отколкото за страните от третия свят поради причината, че много вкоренени техни представи ще бъдат разрушени.“ Няма да мине без съпротива и желание на златния милиард за реши глобалните проблеми по утвърдения от векове начин, жертвайки живота на останалата част от човечеството, продължавайки неоколониализма и експлоатацията на природата и милиони хора. Въпросът за злото, за лъжепророците и лъжеучителите, които и днес все още триумфират в обществото чака своя изследовател.

За спечеления за идеите на У.Р. читател ще бъде полезно запознаването със социалния път на християнството, изразен от Албрехт Дюрер през XV век в интерпретацията на В.И. Вернадски в лично писмо от 29.01.1889 г. до съпругата му. Става дума за анализа на християнството в знаменитата картина „Четиримата апостоли“ на Албрехт Дюрер от 1526 г., съхранявана в старата Мюнхенска пинакотека. Божествената истина на християнството се възприема и изразява чрез образите на всеки от апостолите Йоан, Петър, Павел и Марко по различен начин:

• Формулиране на божествената велика идея, изразяваща правилния божествен път на живота (Йоан).

• Нейно частично осмисляне и изразяване с понятия близки за възприемане от обществото (Петър).

• Създаване на политическа организация под знамето на идеята (Павел).

• Реализация чрез принуда, инквизиция и унищожаване на всичко, което не отговаря на нея (Марко).

Божествената велика идея за рай на Земята, за устойчиво развитие, за устойчиво благоденствие, ноосфера се осмисля философски и представя на обществото в разбираеми, дълбоко разтълкувани понятия в разработките на проф. Орлин Загоров; политическа реализация във вид на решения, декларации, конвенции, харти, планове за действие, пътни карти се осъществява от ООН и отделните държави; зачатъчни форми на реализация без ресурси и политическа воля чакат своето време, като все по ясно става, че всяко забавяне на реализацията увеличава цената, която човечеството ще заплати, а може да доведе също така и до необратима катастрофа.

Остава и до днес открит фундаменталният въпрос за средствата за осъществяването на идеята за устойчиво развитие. Финансовата обезпеченост, разбира се, е първото условие. В решенията на РИО-92 фигурира цифрата 0,7% от БВП на развитите държави, което практически не се изпълнява. Лестър Браун в последните си книги „План Б-2“ и „Светът на ръба“, сравнява изразходваните годишно средства за въоръжение и устойчиво развитие през 2009 г. в милиарди долари. Устойчивото развитие - 185, САЩ – военен бюджет 661, свят - военен бюджет 1552. Важна цифра привежда също така Мат Ричмънд в Преглед за 2011 г. в Състоянието на планетата на Уърлдуоч институт. Според оценка на програмата на ООН за околна среда за преминаването на световната икономика към устойчиво развитие е необходим само 2% от световния БВП.

Философията на устойчивото развитие утвърждава истината, че

алчността и стремежът за печалба не могат да бъдат движещата сила на човечеството,

че то може хармонично да се развива само въз основа на разума и морала. От тази постановка следва и виждането за дълбоката пропаст между сложността на проблемите, стоящи и възникващи пред човечеството и интелектуалното равнище на управляващите го партийни босове и държавни бюрократи. Все по настоятелно стои въпросът за управлението на Земята от суперексперти с високи интелектуални качества и морал, който беше поставен и обоснован от Станислав Лем на Срещата на върха РИО-92.

 

У.Р. е нова идея за много хора не само в България. Неговата философия обаче формира отсъстващата оптимистична нагласа у хората по отношение на бъдещето на човечеството. Чрез нея светът би тръгнал към общество на устойчивото благоденствие не по принуда, а по убеждение; не с чувството за саможертва, а с вяра и решителност. И това в най-голяма степен е необходимо на мислещите хора в България. Светът на У.Р. може да бъде значително по-добър от този, в който ние живеем днес. Устойчивото благоденствие не е социална утопия, нито умозрителна идея. То е възможна за осъществяване вековна мечта на човечеството - породена от морала, всеотдайността, таланта, високия интелект, човещината, постоянството, самораздаването на многохиляден интелектуален елит на Земята. Този елит изгражда новата екохуманистична цивилизация на плещите на цялата духовна култура на човечеството. За българите и славяните като пасионарни народи това е векторът на светлината, на надеждата, която утвърждава пътя, истината и живота.


 

 

ЛИЧНАТА ИСТОРИЯ НА ПРОФЕСОР РИЧАРД УЛФ

Е-поща Печат PDF

Ричард Улф е американски икономист, известен с трудовете си върху теорията на Карл Маркс, икономическата методология и класовия анализ. Професор по икономика, преподавател в Масачузетския университет в Амхърст от 1973 до 2008 г.

 

Ще ви разкажа моята история, защото е най-добрият пример, който мога да ви дам.

Още в гимназията се заинтересувах какво не му е наред на капитализма. Роден съм в Йънгстаун, Охайо, така че съм си американец отвсякъде. Е, в началото не бях нюйоркчанин. Но пък и родителите ми бяха имигранти от Европа. Така че съм хем от Охайо, хем наполовина от Франция, хем и наполовина от Германия. Преместихме се на източното крайбрежие, когато бях на 5 години. Баща ми получи работа в Ню Йорк и заживяхме в град Ню Рошел. На около половин час оттук. Като имигранти родителите ми не са знаели много за САЩ. Казали им, че е невъзможно да се отглежда дете в Ню Йорк, защото е много опасно. Глупост е,  но те не са били наясно и са се уплашили. Затова се установили в Уестчестър и аз пораснах в предградията.

 

Това е последното място на света, където бихте искали да пораснете. Бих предпочел даже да съм във ферма някъде в Монтана, отколкото да съм в предградията. Това е най-лошото място. Липсват му всички хубави неща от града и всички хубави неща от провинцията, просто е ужасно.

Често пътувахме с баща ми с влак от гарата на Ню Рошел до централната жп гара в Ню Йорк. Влакът минаваше през една част от квартала Харлем и тогава баща ми коментираше бедността на хората тук, състоянието на сградите и улиците. Харлем изглеждаше много по-различно от хубавите части на Ню Рошел. Да не говорим за централните части на Ню Йорк.

Баща ми обясняваше, че причината за това е огромната несправедливост, разяждаща американското общество като болест. Тя осъждаше хората, които виждахме от влака, да живеят по този начин и аз разсъждавах, доколкото можех... Женен съм за психотерапевт, така че съм обучен на самоанализ. Тогава се опитвах да разбера, насърчаван от баща ми, защо това е така. Задавах му въпроси и въпреки че не запомнях точните отговори, той ме насърчаваше. Беше доволен, че съм разбрал какво е казал и че искам да разбера още.

Ще прескоча напред и ще кажа, че може би оттогава прекарвам целия си живот в опити да разбера отговора на въпроса, който в най-общи линии е следният: защо някои хора са абсурдно богати, а други – абсурдно бедни? Още в началото прозрях, че нещо тук не е наред. Неуместно е. Нечестно. Не е в реда на нещата.

Когато отидох в колеж, - не много преди това, - някой някъде ми каза за Маркс и марксистите, които критикуват тази система и се опитват да отговорят на въпроса защо положението е такова. И наистина, те не го одобряваха и искаха да го променят. Така се запалих и аз. Първото политическо действие, в което съм участвал – държа да разберете колко съм особен (!), е свързано със семейна снимка. Сниман съм на гарата в Ню Рошел с табелка: „Аз харесвам Айк” – Айзенхауер.

Така че като се замислите, изминал съм доста дълъг път.

Та започнах да задавам въпроси. Но в колежа много бързо ми стана ясно, че интересът към Маркс не е желан, че не е приветстван, че е проява на лош вкус, който ми докарваше учителски погледи, каквито не исках да виждам. Исках да съм добър и успешен студент като всеки друг. Исках добри оценки, исках да уча нещата, които ми допадат и т.н.

Стана ясно, че ако искам да се занимавам с тези неща, ще трябва да го правя сам. Иначе трябваше да се откажа и да стана като всички останали. А аз това не можех да направя, защо ли, трудно ми беше да разбера, и продължих. Започнах да търся, с помощта на баща ми, хора, които искат да ме научат. Той ме свързваше с такива, имаше ги край Ню Йорк. Особено важни за мен се оказаха двама мъже: Хари Магдоф и Пол Суизи. Те бяха приятели на родителите ми. Хари и Пол са основатели на „Монтли ривю” и на цялата негова школа. Преди да завърша колежа, знаех, че искам да уча тези неща. Тогава още не бях ги учил.

Между другото, учих в Харвард. Споменавам го не по обичайната причина, по която други го правят, а за да кажа какво не ми дадоха там. Чух безброй истории за това как Харвард е отдаден на знанията, на обективните изследвания, на търсенето на истината... Чувах това безброй пъти. Мястото кипи от себеизтъкване. Сякаш то е неговият двигател. Но станеше ли въпрос за знанието, което интересуваше мен, там не искаха да чуят и дума.

По средата на ученето ми се записах в курс по икономика. Той обаче бе толкова отдалечен от въпросите, които ме вълнуваха - защо някои са богати, а други бедни, - че бях ужасен, че няма да намеря никога отговорите.

Между другото, заглавието на най-известната книга в икономиката „Богатството на народите” на Адам Смит, задава същия въпрос. Така че не беше нещо странно да ме вълнува въпросът, който е мотивирал и Адам Смит да търси неговия отговор. Той също е искал да обясни защо някои народи са богати, а други бедни. Ами и аз исках да разбера същото!

Но преподавателите по икономика в Харвард не се вълнуваха от това. Когато ги питах, отговаряха, че трябва да запиша курс по история, което значеше да отида другаде. Приятен ден, значи, но някъде другаде, само не и тук. Реших, че трябва да намеря някой, който да ме учи на Маркс, защото в колежа разбрах, че Маркс и марксизмът са...!

В библиотеката имаше много книги за марксизма. Много хора са смятали темата за интересна и са писали. Имаше множество трудове, и не само на английски, на много други езици също. Аз растях, говорейки няколко езика, и затова имах достъп до тях. После разбрах нещо, което искам и вие да разберете. Когато тръгнах да търся някого, с когото да уча Маркс, много бързо разбрах, че няма такъв. Нямаше. Това е. Професорите ми го казаха буквално. Търсих ли, търсих, докато не се върнах при Хари Магдоф и Пол Суизи и те ми казаха, че има човек, който е успял някак да се промъкне. Казваше се Пол Баран, професор в университета Стандфорд, в Калифорния. И реших да уча при него. Не че имах голям избор.

Тогава разбрах нещо много полезно: ако си ходил в Харвард и си се представил добре, е много по-лесно да отидеш навсякъде другаде. Когато реших, че искам да уча в Станфорд, бях приет без проблеми. Нещо повече, оказа се, че в много малкия елитен клуб, в който попаднах, обичат да награждават хората. Дадоха ми стипендията – и това много ще ви хареса, – на името на Хърбърт Хувър. Така че пред вас стои станфордски стипендиант на Хърбърт Хувър. Попитах какво включва стипендията и ми казаха, че се равнява на няколко хиляди долара, което ме накара да се ухиля. Попитах и какво е условието, за да ги получа. Оказа се, че веднъж годишно трябва да стоя до Хърбърт Хувър, който беше още жив тогава, да се здрависвам с него, а някакви хора да ни снимат, и толкова. Понеже вече бях учил икономика реших, че това е добра сделка. Съгласих се и постъпих в Станфорд за една година. Беше чудесно. Научих много за икономическата теория на Маркс от Пол Баран, който беше прекрасен учител.

Много се радвах, че другите студенти не искаха да го доближават. Имената на някои от тях – няма да ги кажа – са добре известни днес. Те вече бяха разбрали, както и аз, че не е добре да учиш при Пол Баран. Иначе ще ти дамгосат Маркс на челото и хората ще те избягват. Така че Пол Баран бе само на мое разположение. Той ме учеше не само на икономическата теория на Маркс, но и да ценя хубавия коняк. Често правехме и това. Чудесен период, който не продължи дълго.

 

Аз отидох през септември, а през следващия март, той получи сърдечен удар и почина. Да, беше ми тежко. Пол не беше много възрастен. Мисля, че не беше навършил 60 години. Да, сигурно е свързано и с марксизма. Всъщност много марксисти са умрели по-млади. Не искам да обидя някого, но след като той си отиде, с него изчезна и причината да искам да остана в Станфорд, макар да е много красиво място – Пало Алто, Калифорния. Ако сте били там, знаете, че изглежда като рай. Но не беше за мен и реших да завърша образованието си другаде. Бързо завърших магистратурата си, защото исках да си тръгна с нещо. После открих, че дипломите от Харвард и Станфорд ти отварят повече врати от нормалното. Затова после отидох в Йейл. Звучи като шега. Само че е вярно. Отидох в университета Йейл, където завърших докторската си степен.

- Каква беше темата на дисертацията Ви?

- Беше по икономика. Беше за колониалната икономика в Кения, Източна Африка. Исках да я озаглавя „Колониална икономика”, но професорите ми не ми позволиха. Казаха, че идеологически заглавието не е неутрално. Професорите ми мислеха, че техните публикации са не само истинни, но и неутрални. Те живееха на някакво специално място. Та затова, ако потърсите дисертацията ми в Йейл, ще видите, че заглавието й е следното: „Икономически аспекти на британската външна политика в Източна Африка”. Ето това е неутрално. Споменаването на думата „колониализъм” вече говори за някаква предубеденост.

Докато завършвах докторската си степен в Йейл, от мен не се изискваше да прочета и една дума от трудовете на Маркс. До завършването на бакалавърската ми степен по история в Харвард също не изискваха от мен да прочета и една дума от Карл Маркс. Повечето ми учители, които питах насаме за учението на Маркс, искрено ми казваха, че те могат да ми го преподават, защото не го познават. Мисля, че ми казваха истината. Идеологически изплашени и невежи – такива бяха в общи линии. Такава е нормата и до днес в повечето икономически факултети в Съединените щати. Дори кризата от 2008 година не промени това. Всъщност дори подсили ефекта. Професията се държи все по-здраво за нещата, които ги направиха слепи за връхлитащата криза.

Много е важно да раберете, че живеете в страна, която над 50 години е отхвърляла всякакъв досег с марксизма. Всеки, който се е занимавал с него, е трябвало да го прави в свободното си време, за сметка на другите неща, които се очакват от него като студент или преподавател. Затова повечето не са го правили или са го правили малко.

Докато навлизах в нещата, установих, че ако преподавателите изобщо са чели нещо на Маркс, то най-много да е първи том на „Капиталът”, който е голяма част от неговата дейност. Само че има още два тома, които също са интересни и в тях има много важни неща. Аз трябваше буквално да го открия сам. Понякога, ако имах късмет, с още двама-трима.

И знаете ли, че в парижките гимназии през 70-те години се преподаваше Карл Маркс и трите тома от „Капиталът”? Наистина. В онези години Франция е била съвсем различно място. Когато започнах да навлизам в материята, осъзнах, тъй като говоря френски от дете, защото баща ми е французин, че тогава Франция е имала Клод Леви-Строс, Жан-Пол Сартр, Луи Алтюсер... Мога да продължа до безкрайност. Имало е бум на интелектуално творчество, в което марксизмът е играл главна роля при почти всички автори. Не е имало нищо подобно в англоговорящия свят. „Ню лефт ривю”, едно от основните леви английски списания, постоянно е превеждало френски материали, защото английската интелектуална мисъл е била – ще бъда мил! – по-ограничена... Французите са били навсякъде, което е трудно за приемане от англичаните. Те искат французите да са дебели и повърхности, а самите те да са дълбокомислени. Но в онези години е било обратното, меко казано.

Да, същият проблем го има и в САЩ. Та Маркс е изключен тук.

Ако изключиш цяла мисловна школа за над 50 години, това прецаква мисленето ти и те прави особен по определен начин. Защото премахваш критичния начин на мислене за света, в който живееш. Все едно да отидеш на училище и от всички да чуваш, че това е най-якото училище, което съществува, с най-добрите учители, които може да си представиш. След време тази едностранчивост те кара да повърнеш. Отчаяно ще започнеш да търсиш някой, който да ти даде другата гледна точка, върху която да помислиш.

В икономиката не може така. Да се интересуваш от Маркс, значи, че вероятно си съветски шпионин. Да те нарочат за такъв в последните 50 години в САЩ, не е дотам приятно. Затова и хората са го избягвали.

Няколко думи за моите професори. Те бяха честно казано, страхливци. Няма друго правдоподобно обяснение. Повечето бяха наясно с тези неща. Израсли са през 30-те години, когато е можело да си ляв в Америка. Хора са писали и казали неща, достигайки в някаква степен до общественото съзнание. Професорите ми или са го преживели, или родителите им са им разказвали. Знаели са, но също така са и разбирали, че марксизмът е нещо страшно, което няма да докоснат и с пръст. И не са искали студентите да им го изтъкват. Много ясно ми го показаха това.

Спомням си една конкретна случка. Моят преподавател по макроикономика в Йейл ме повика в кабинета си. С удоволствие ще му кажа името – Джеймс Тобин. По-късно той получи Нобелова награда по икономика. Между другото, бе добър преподавател. Харесваше ми предмета, разговаряхме в час и се познавахме. Та той ме повика и ми каза в общи линии, че не е добре за мен да бъда политически активен, какъвто бях. Това бяха годините на движението срещу Виетнамската война. Каза, че ако продължавам, това ще навреди на кариерата ми. Че ще му бъде трудно да пише препоръчителни писма за мен. В академичния свят получаваш работа, като някой те препоръча, а да те препоръча носител на Нобелова награда, е по-добре, отколкото да те препоръча чичо ти Хари. Ясно го заяви. Между другото, смяташе, че ми прави услуга. Правеше го от добра воля. Но като излязох оттам, кокалчетата (на пръстите) ми чак бяха побелели... Исках да хвърля нещо през прозореца. Но не беше последният преподавател в Йейл, с когото водих такъв разговор...

Толкова зле беше положението. Затова и американците не знаят много за Маркс. Вината не е тяхна, а на политическия лов на вещици, започнал малко след Втората световна война, имащ за цел да премахне лявото в Америка, принудило навремето Франклин Рузвелт да въведе „Новия курс”.

Говоря за лявата коалиция между синдикати, две социалистически партии и една комунистическа партия. Заедно те променят Америка посред голямата депресия. Благодарение на тях днес имаме пенсии, обезщетения за безработица, минимална заплата и държавни работни места. Те са извоювани от лявото, което трябваше да бъде унищожено след войната, за да не може да води отново същите борби. И всичко случило се в страната след 1946-1947 г. е премахване на извоюваното тогава.

Г-н Тръмп е последният в дългия списък на републиканци и демократи, които участват в този тъжен спектакъл.

 

Ограничаването на университетите, за да не бъдат места, където да получаваме и други знания, е част от този план. Въпреки всичко, винаги има и винаги ще има места и моменти, където човек може да оцелее като критик марксист.

Седящият тук (на лекцията на проф. Улф) Бертел – дано не му навредя, – е професор в Нюйоркския университет. А преди това е бил преподавател и в други университети. Аз преподавам в Ню скуул, а в по-голямата част от живота си преподавах в Масачузетския университет в Амхърст. Преди това дори преподавах за малко в Йейл и в градския университет тук. Беше възможно! Дори в Масачузетския университет имах късмет да бъда нает точно за да преподавам икономическата теория на Маркс. Удивително!

Е, когато получих работата, ясно ми дадоха да разбера, че дипломите ми от Харвард,  Станфорд и Йейл са изиграли известна „малка” роля. Бях нает на постоянен договор едва на 27 години. Преди въобще да започна да преподавам, им казах, че няма да отида, ако не получа постоянен договор. И ми дадоха. Та аз съм професор по икономическа теория на Маркс, който не трябва да се притеснява за работното си място. И преди това бях на такъв договор, затова знаех какво представлява. Та беше възможно. При определени обстоятелства, но беше възможно.

В Масачузетския университет бях в една интересна група – искам да добиете представа за положението – от няколко души, чиито имена може би знаете. Например Самюъл Боулс. Някой чувал ли е за него? Интересен човек. Баща му беше Честър Боулс – бивш губернатор на Кънектикът, близък приятел на Джон Кенеди и дълго време американски посланик в Индия. Синът му обаче беше станал радикал и беше избрал да учи икономика. Оттам се познавахме, защото не бяхме много такива. В групата влизаше и Хърб Гинтис, може би го знаете. Също и Рик Едуардс, и Стивън Резник, с когото работихме много. Бяхме тези петимата. Университетът искаше да наеме и петимата – нещо доста необичайно, защото обикновено се наемат хора един по един. Искаха всички ни, защото целяха – не се шегувам - университетът да стане нещо като Бъркли, който е на западния бряг. Буквално ни казаха, че искат да стане „Бъркли на Изтока”. А за да стане известен като Бъркли, му трябваха група радикали, с каквито е известен той. Затова искаха и петима ни, което беше добре за нас.

Един ден седнахме срещу трима декани и водихме преговори. На практика това си беше колективно договаряне. Казахме им, че трябва да наемат всички ни или никой нямаше да отиде. И ни наеха. Искахме да назначат четирима на постоянен трудов договор. Не включихме петия, защото още не беше написал докторската си дисертация, което е недопустимо в академичните среди.

Масачузетският университет е държавен, затова назначението ни трябваше да бъде одобрено и от губернатора на щата. Същата година, на церемонията по завършването на випуска, губернаторът е седял на една платформа – това е станало в Бостън, столицата на щата, – заедно с друг нобелов лауреат по икономика на име Пол Самюелсън, може да сте го чували. По време на цялата церемония той е обсъждал с губернатора колко е важно да не одобрява назначението на петима ни. Двамата не са знаели, че и други са чули разговора им, който след това ни предадоха. Разбрахме, че имаме не повече от три дни, за да разпратим писма до най-големите имена в професията, за да се застъпят за нас срещу, опозицията на г-н Самюелсън. По това време той преподаваше в Масачузетския технологичен институт. Една престижна институция.

- Има и написан един учебник.

- Да, много хора учат икономика по неговия учебник.

Успяхме да намерим няколко души за тези три дни – Кенет Ароу – може и сте го чували, също носител на Нобелова награда по икономика, Джон Кенет Гълбрайт и други. Те ни подкрепиха пред ректора на университета и губернатора и така получихме работата.

Представете си само колко усилия са това. В 99 процента от другите ситуации, в които хора като мен са имали някаква възможност, тя е била пресичана в зародиш.

Тази страна носи на плещите си един огромен интелектуален срам, пред който един ден ще трябва да се изправи. Ще трябва да отговаря за стореното на цяло едно поколение. Все едно да не ви научи как да карате колело, да плувате, да познавате часовника или друго основно умение.

Като народ тя не ни учи как да критикуваме икономиката и капитализма, системата, в която живеем. Това е унищожаване на човешките способности – все едно да умъртви една част от мозъка ни. Лишава ни от разбиране за личното ни икономическо положение, както и за положението на обществото като цяло.


 

 


Страница 7 от 222