Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПРОЗОРЕЦЪТ НА ОВЕРТОН

Е-поща Печат PDF

Когато този брой бъде в ръцете на читателите ще е отминал не само Международния ден на детето – 1 юни. Ще е отминал и 2 юни – Денят на Ботев и падналите за Свободата на България. Но в същия този ден, под протяжния вой на сирените, които се опитваха да съединят името на подвига с духовната нищета на нашето съвремие, се проведе един митинг – хилядно множество на тревожни бащи и майки, хора, загрижени за бъдещето на своите деца, но всъщност умове и сърца, които търсиха яснота за утрешния български ден, за собственото си бъдеще и за бъдещето на България. Тези хора протестираха срещу т. нар. Стратегия на детето – 2019/2030г., в която са включени и клаузи, относно т. нар. Ювенална юстиция. Всеки ред от транспорираната директива на ООН и ЕС в българското законодателство, чрез въпросната Стратегия за детето предпоставя до скоро немислими в българската националана традиция принципи на семейството да бъдат превръщани в реалност. Подробно по тези въпроси „Нова Зора“ писа в бр. 12 от 19 март т.г. - „Еничари ходят мамо“ и в бр.15 от 9 април т.г. - „Чудовищата на мрака“. Днес няма да преразказваме тези задълбочени и документално подробни публикации. Ще отбележим само, че „Стратегията за детето“ е поредния токсичен смъртоносен облак надвиснал над бъдещето на България. И че според контекста на нейните клаузи, закони и инициативи в рамките на 10-11г., според нас, окончателно ще бъде разбита основната клетка на българското общество – семейството – светая светих за всеки нормален българин.

За да бъде преодоляна неговата очаквана съпротива, сатанинските сили на мрака отдавна са изобретили своята чудовищна технология, наречена „Прозорецът на Овертон“! Чрез нея вияко „немислимо“ се превръща в по-желана от тези сили реалност.

В този брой предлагаме на нашите читатели синтезиран разказ за мракобесната технология, създадена от Джоузеф П. Овертон (1960-2003г) старши вицепрезидент на центъра за обществена политика MacKinac center, чрез която се сломява всяка обществена съпротива срещу забрани и табута и се постига „плащът на Сатаната“, за която още в далечната 1948г ни предупреждава руският философ Иван Илин. В своето есе „Към историята на Дявола“ той предрича как отрицанието на Дявола в човека се заменя с „оправдание на дяволското начало“. Скритата зад тази подмяна пропаст, пише Иван Илин е видял пръв Достоевски, „посочил я е с пророческа тревога и цял живот е търсил пътища за преодоляването й“.

Тъкмо този „черен огън“ днес гори душите на хората в България. Всички ние сме поставени „пред ужасни, тайнствени проявления на тази стихия и не се решават, пише Илин, да изговорят своя жизнен опит с правилни думи“.

Ние го правим вместо тях с „Прозорецът на Овертон“ и „Към историята на Дявола“, пък който има око да види и който има ухо - да чуе!

 

Зора

 

Чували ли сте някога нещо за „Прозорецът на Овертон“? Ако не, то ви препоръчвам да прочетете тази технология за легализиране на всичко, каквото ви хрумне. Ще разберете как се легализират хомосексуализмът и еднополовите бракове. Ще стане съвършено ясно, че работата по легализацията на педофилията и кръвосмешението ще бъде завършена в Европа в близките години. Както и детската евтаназия впрочем.

Джоузеф Овертон описва как съвършено чужди на обществото идеи се вадят от помийната яма на общественото презрение, измиват се и накрая се закрепват законодателно.

Според Прозорецът на Овертон за всяка идея или проблем в обществото съществува т.нар. прозорец на възможностите. В рамките на този прозорец идеите могат или не могат да се обсъждат масово, открито да се поддържат, пропагандират, да се опитват да се закрепят нормативно. Но Прозорецът се движи, като променя възможностите от стадий на „немислимото“, съвършено чуждото за обществения морал, напълно отхвърлено - до стадия на „актуалната политика“, тоест до нещо вече широко обсъждано, прието от масовото съзнание и закрепено в норми.

Това не е просто промиване на мозъци, а особено перфидна технология. Нейната ефективност се дължи на последователната, систематична промяна и незабележимата за обществото жертва на самия акт на въздействие.

И се вижда как стъпка по стъпка в обществото започва най-напред да се обсъжда нещо неприемливо, после обществото да го сметне за уместно, а накрая да се примири с новата норма, която да узакони и защити също онова някога немислимо.

Да вземем например нещо напълно невъобразимо. Да допуснем, че се легализира канибализмът, сиреч идеята да се узакони правото на гражданите да се ядат един друг.

Достатъчно ли е ужасен примерът?

Немислимото

За всички е очевидно, че сега не е възможно да се разгърне пропаганда за канибализма – обществото ще разпъне на кръст всеки, дръзнал да опита. Такава ситуация означава, че проблемът с легализацията на канибализма се намира в нулев стадий в прозореца на възможностите. Този стадий, съгласно теорията на Овертон се нарича „Немислимото“. Да проследим как това „немислимо“ ще бъде реализирано, преминавайки през всички стадии на прозореца на възможностите.

Технологията

Още веднъж ще повторя, че Овертон описва технологията, която позволява да се легализира абсолютно всяка идея.

Обърнете внимание! Той не предлага концепция, не формулира свои идеи по някакъв начин – той описва работеща технология! Тоест такава последователност от действия, изпълнението на която неизменно води към желания резултат. В качеството си на оръжие за унищожаване на човешкото общество такава технология може да бъде ефективна като термоядрен заряд.

Колко смело е това!

Но, да се върнем на темата за канибализма. Засега тя все още е отвратителна и съвършено неприемлива в обществото. Да се разсъждава върху нея е нежелателно както в пресата, а още по-малко в прилична компания. Засега това е немислимо, абсурдно, забранено явление. Съответно, първото движение на Прозореца на Овертон е да премести темата за канибализма от областта на немислимото в областта на радикалното.

Нали имаме свобода на словото.Е, в такъв случай защо да не поговорим за канибализма?

За учените е нормално да говорят за всичко – за тях няма забранени теми, те са длъжни да изучават всичко. И при това положение няма пречка да свикаме етноложки симпозиум на тема „Екзотичните обреди на племената в Полинезия“. Да обсъдим на него историята на предмета, да го въведем в научен оборот и да стигнем до факта на авторитетни изказвания за канибализма.

Виждате, колко е просто. Оказва, че за людоедството, може да поговорим като предмет, като обект и при това да останем в предела на научната респектобилност.

Прозорецът на Овертон вече се е преместил. И вече е в сектора „разглеждане на позиции“. По този начин се гарантира преходът от непримиримо отрицателното отношение на обществото към по-позитивно такова.

Едновременно с псевдонаучните дебати непременно трябва да се появи някакво „Общество на радикалните канибали“. И нека то да бъде представено само в интернет – радикалните канибали непременно ще бъдат забелязани и цитирани във всички заинтересувани медии.

Първо, това е още една възможност за изказвания. И второ, шокиращите отрепки на специалния генезис са нужни за да създадат образа на радикалното плашило. Тези ще бъдат „лошите канибали“ срещу другите плашила – „фашисти, призоваващи онези да бъдат изгаряни на клада“. Но за плашилата по-късно. Като начало е достатъчно да се публикуват разкази за това, какво мислят за людоедството, например, британските учени, както  и някои радикални мошеници от най-различно естество.

 

Ако теглим чертата до тук, резултатът от първото движение на Прозореца на Овертон е, че неприемливата тема е въведена в оборот; табуто е десакрализирано; разрушена е еднозначността на проблема, т.е създадени са „нюанси на сивото“.

Защо не?

Следващото движение на Прозореца е по-далечно. То превежда темата за канибализма от радикалния сектор в областта на възможното.

На този етап продължаваме да цитираме „учените“. Нали не бива да се отвръщаме от знанието, дори когато е реч за канибализъм. Така че всеки, който отказва да обсъжда това, трябва да бъде заклеймен като фанатик и лицемер.

Но като осъдим фанатизма, трябва вече непременно да сме измислили за канибализма някакво елегантно название. Така няма да посмеят фашистите от най-различни породи  да се правят на принципни и да лепят на инакомислещите етикети с буквата „к“.

Внимание! Създаването на евфемизъм е изключително важен момент. За легализацията на  една немислима идея е необходимо да се подмени нейното истинско име.

Няма повече канибализъм

Сега канибализмът се нарича примерно антропофагия. Но и този термин скоро трябва да  бъде заменен поне още веднъж. Няма как да не признем, че в него все пак има нещо оскърбително.

Каква е целта на изобретяването на нови названия? Трябва проблемът който създава неговото наименование, да отдели формата на думата от нейното съдържание; да се лишат идеологическите противници от езика. Затова канибализмът няма да е антропофагия, той ще се нарича вече антропофилия. Все едно, че престъпникът сменя фамилията си и паспорта.

Паралелно с играта на имена върви създаването на опорен прецедент – исторически, митологически, актуален или просто измислен, но главното е да бъде  легитимиращ. Все едно дали ще бъде намерен или измислен като „доказателство“. Важното в случая е , че той ще способства антропофилията по принцип може да бъде узаконена.

Примери и аргументи ли?

„Спомняте ли си легендата за самоотвержената майка, напоила с кръвта си умиращото си от жажда дете?“

„А историите на античните богове, изяждащи всичко наред – у римляните това си е било в реда на нещата!“

„Е, ами при много по-близките ни християни, там с антропофилията съвсем всичко е наред! Те до ден днешен ритуално пият кръвта и ядат плътта на своя бог. Вие да не би да обвинявате в това християнската църква? Ама кои сте вие, да ви вземат дяволите?“

Коя е главната задача на този етап? Главната задаче  е поне частично яденето на хора да не се смята за углавно престъпление. Засега поне в някой отделен случай или за определен исторически момент.

Така и трябва

След като бъде представен легитимиращ прецедент, се появява възможността да се придвижи Прозорецът на Овертон от територията на възможното в областта на рационалното.

Това е третият етап. С него завършва цикълът на „дробенето“ на единични проблеми.

Примери за тяхното обогатяване:

„Желанието да се ядат хора е генетически заложено, това е в природата на човека.“

„Понякога да се изяде човек е необходимо, съществуват непреодолими обстоятелства.“

„Има хора, които искат да бъдат изядени.“

„Провокират антропофилите!“

„Забраненият плод е най-сладък!“

„Свободният човек има право да решава какво да яде.“

„Не крийте информацията и нека всеки се определи какъв е – антропофил или антропофоб.“

„А дали има в антропофилията опасност? Това не е доказано.“

В общественото съзнание изкуствено се създава „бойно поле“ за проблема. Крайните флангове са заети от плашилата – специално с участието на радикалните привърженици и радикалните противници на людоедството.

Реалните противници обаче са нормалните хора, които не искат да остават безразлични към проблема за людоедството. Те се опитват да са заедно с радикалните плашила и дори да се запишат при радикалните противници. Ролята на тези плашила е активно да създават образа на откачени психопати – агресивни, фашизоидни хейтъри на антропофилите. Техните призиви са да се изгарят живи людоедите, евреите, комунистите и негрите. Ако забелязвате, в медиите са предствени всички  изброени до тук, с изключение на реалните противници на легализацията.

При този сценарий самите т.нар. антропофили остават по средата между плашилата, на „територията на разума“, откъдето с целия патос на „здравомислието и човечността“ започват да осъждат „фашистите от всички цветове и категории“.

„Учените“ и журналистите на този етап доказват, че представителите на човечеството в продължение на цялата си история от време на време са се изяждали един друг и това е нормално. Сега вече темата за антропофилията може да бъде преведена от областта на рационалното в категорията на популярното.

А Прозорецът на Овертон се придвижва по-нататък.

В хубавия смисъл

За популяризацията на темата за канибализма, на избрания от нас пример, трябва да се поддържа предствата за нейното широко народностно съдържание, прикрепено с исторически и митологически личности, а по възможност и съвременни медийни авторитети.

Антропофилията масово прониква в новините и токшоуто. Хора биват изяждани във филми от касети под наем, в текстове на песни и видеоклипове.

Един от прийомите за популяризация се нарича

„Поглед отстрани!“

„Нима не знаехте, че един известен композитор –едикой си – е антропофил?“

„А един известен на всички полски сценарист през целия си живот е бил антропофил, него дори са го преследвали за това.“

„А колко от тях са ги тикнали в лудницата! Колко милиона са изселили, лишили са от гражданство! Впрочем как ви се струва новият клип на Лейди Гага „Eat me, baby“ („Изяж ме, бейби“)?

На този етап разработката на темата води в топ класациите и започва автономно да се самопроизвежда в медиите, шоубизнеса и политиката.

Друг ефективен прийом е същественото за проблема засегнат в дискусиите, активно да се подменя от опериращите с информация (журналисти, телевизионни водещи, общественици и др.), при неговото отразяване от дискусиите специалистите.

И идва момента, когато на всички вече им е станало скучно и обсъждането на проблема отива в задънена улица. Тогава се пускат подбрани професионали, които казват: „Господа, в действителност нещата не стоят така. И работата не е в това, а в онова. И трябва да се направи това и това.“ И в същото време се задава специфична посока, на Прозореца на Овертон, която има за цел да опавдае привържениците на легализацията. За целта се използват очовечени престъпници, на които  се създава положителен образ извън свързаните с престъплението характеристики.

Изследване на образа

„Това са креативни хора. Изял жена си и какво?“

„Те искрено обичат своите жертви. Да изядеш, означава да обичаш!“

„Антропофилите имат високо IQ и във всичко останало се придържат към строг морал.“

„Самите антропофили са жертва, животът ги е направил такива.“

„Тях така са ги възпитали.“ И така нататък.

Такъв тип бръщолевене е солта на популярното токшоу.

„Ще ви разкажем една трагичната история за любов! Той искал да я изяде! А тя просто искала да бъде изядена! Кои сме ние, за да ги съдим? Може би това е любов? Какви сте вие да заставате на пътя на любовта?!“

Ние тук сме властта

Следва петия етап движението на Прозореца на Овертон. Към него се минава, когато темата вече е достатъчно подгрята и се открива възможност да премине от категорията на популярното към сферата на актуалната политика.

 

Започва подготовката за законодателната база. Излизат от сянката лобистките групировки във властта, които консолидират. Публикуват се социологически проучвания, които да потвърдят високия процент на привържениците на легализацията на канибализма. Политиците започват да пускат пробни балони с публични изказвания на тема законодателно закрепване на темата. В общественото съзнание се въвежда нова догма – „забраната за ядене на хора се забранява“.

Това е то либерализъм! Има си и  фирмено блюдо: толерантност към табутата, забрана за коригиране и предотвратяване на разрушителни за обществото отклонения.

По време на последния етап от движението на Прозореца от „популярното“ към „актуалната политика“ обществото вече е сломено. Все още неговата жива част ще се опитва да се съпротивлява срещу законодателно закрепване на всичко до неотдавна немислимо. Като цяло обаче  обществото ще се е примирило със своето поражение и наистина ще е сломено.


 

 

КЪМ ИСТОРИЯТА НА ДЯВОЛА

Е-поща Печат PDF

Дяволското начало има в живота на човешкия род своята история. По този въпрос съществува сериозна научна литература, не засягаща, впрочем, последните десетилетия. Обаче, именно последните десетилетия хвърлят нова светлина върху двата предишни века.

Епохата на европейското “просвещение” (започвайки с френските енциклопедисти от ХVІІІ век) подронва в хората вярата в съществуването на дявола. Образованият човек не вярва в съществуването на такова отвратително човекообразно същество “с опашка, с копита, с рога” (по Жуковски), от никого невиждано, а изобразявано само в балади и картини. Лутер още вярвал в него и даже го замерил с мастилницата; но последните векове отхвърлят “дявола” и той постепенно “изчезва”, угасва , като “отживял предразсъдък”.

 

Но именно тогава от него се заинтересували изкуството и философията. У просветеният европеец останал само “плащът” на сатаната и той започнал с увлечение да се драпира в него. Пламнало желание да научат за дявола повече, да разгледат неговия “истински облик”, да отгатнат неговите мисли и желания, да се “превъплътят” в него или така да се каже, да се “поразходят” пред хората в дяволски образ…

И ето, че изкуство започва да го представя и изобразява, а философията се заела с неговото теоретическо оправдание. Дяволът, разбира се, “не се оттеглил”, защото човешкото въображение не е способно да го побере, но в литературата, в музиката, в живописта започва културата на “демонизма”. От началото на ХІХ век Европа се увлича по неговия противобожествен облик: появяват се демоничнитесъмнения, отрицанието, гордостта, бунта, разочарованието, горчивината, тъгата, презрението, егоизма и даже скуката.

Поетите изобразяват Прометей, Деница (Луцифер), Каин, Дон Жуан, Мефистофел. Байрон, Гьоте, Шилер, Шамисо, Хофман, Ференц Лист, а по-късно Штук, Бодлер и други, разгръщат цяла галерия “демони” - “умни”, “остроумни”, “образовани”, “гениални”, “темпераментни”, с една дума “обаятелни” и предизвикващи съчувствие, а “демоничните хора” са представяни като въплъщение на “мировата скръб”, на “благороден протест” и някаква си “висша революционност”.

Заедно с това се възражда и “мистическото” учение за това, че “тъмното начало” съществува даже и в Бог. Немските романтици намират поетически слова в полза  на “невинното безсрамие”, а левият хегелианец Макс Щирнер излиза с открита проповед за човешкото самообожествяване и демоническия егоизъм. Отхвърлянето на личния “дявол” постепенно се заменя с оправдаване на дяволското начало…

Скритата зад това пропаст е видял Достоевски. Той я посочил с пророческа тревога и цял живот е търсил пътища за преодоляването й. Фридрих Ницше също стига до тази пропаст, бил запленен от нея и я възвеличил. Неговите последни произведения “Воля за власт”, “Антихрист” и “Ето човекът” съдържат пряка и откровена проповед на злото…

Цялата съвкупност от религиозни предмети (Бог, душа, добродетел, грях, отвъден свят, истина, вечен живот) Ницше обозначава като “куп лъжи, родени от лошите инстинкти на природно болни и в най-дълбок смисъл вредни”. “Християнското понятие Бог” е за него “едно от развращаващите понятия, създадени на земята”. Цялото християнство в неговите очи е само “груба басня за чудотвореца и спасителя”, а християните - “група бракувани нищожества и идиоти.”

Това, което той превъзнася е “цинизмът”, безсрамието, “най-висшето, което може да бъде постигнато на земята”. Той призовава звярът в човека, към “върховното животно”, което трябвада доведе до разюзданост. Той търси “дивото в човека”, “злият човек”, “с радостен търбух”. Пленява го всичко “жестоко, неприкрито животинско”, престъпно. “Величието е само там, където има велико престъпление”. “Във всеки от нас се съществува варварина и дивия звяр.” Всичко, което се гради в живота на братството от хора - идеята за “вината, наказанието, справедливостта, честността, свободата, любовта и т.н.”, - “трябва да бъде въобще иззето от живота”. “Напред - възклицава той, - богохулници, противници на морала, всевъзможни безпочвени артисти, евреи, комарджии, -  всички отхвърлени слоеве на обществото!”…

И няма за него по-голяма радост от това да види “унищожаването на най-добрите хора и да следи как те, крачка по крачка, отиват към погибел”… “Аз знам своя жребий - пише той, - някога с моето име ще бъдат свързвани спомените за нещо чудовищно, за криза, каквато още никога не е имало на земята, за дълбок конфликт на съвестта, за присъда, излязла против всичко, в което до този момент са вярвали, което са търсили и свято тачили.Аз не съм човек, а - динамит”…

Така оправдаването на злото е намерило своята същност - дяволските, теоретически формули, - и остава само да се чака тяхното осъществяване. Ницше намери свои читатели, ученици и поклонници; те приеха неговата доктрина, съчетаха я с доктрината на Карл Маркс и се захванаха с осъществяването на този план преди 30 години.

“Демонизъм” и “сатанизъм” не е едно и също. Демонизмът е човешко дело, сатанизмът е дело на духовната бездна. Демоничният човек се предава на своите глупави страсти и все още може да се покае и да се преобърне; но човек, в който, според словото на Евангелието, се е “вселил сатаната” - е обхванат от чужди, нечовешки сили и сам става човекообразен дявол. Демонизмът е преходно духовно помрачение, неговата формула е: “сваляне на Бог”. В демоничния човек  се бунтува необуздан инстинкт, поддържан от студени размишления; а сатанинският човек действа като чуждо оръдие, служещо на злото, но способно да се наслаждава на своето отвратително служене. Демоничният човек е привлечен от сатаната: играейки, наслаждавайки се, измъчвайки се, встъпвайки с него (според народното поверие) в договор, той постепенно става негово удобно жилище; сатанинският човек е изгубил себе си и е станал земен инструмент на дяволската воля. Който не е виждал такива хора или, виждайки ги, не ги е познал, той не познава изконно-завършеното зло и няма представа за действителната дяволска стихия.

Нашите поколения са поставени пред ужасни, тайнствени появления на тази стихия и досега не се решават да изговорят своя жизнен опит в правилни думи.

Ние можем да опишем тази стихия като “черен огън”; или да я определим като вечна завист, като неутолима ненавист, като войнстваща пошлост, като безсрамна лъжа, като абсолютно безсрамие и абсолютно властолюбие, като потъпкване на духовната свобода, като жажда за всеобщо унижение, като радост от погубването на най-добрите хора, като антихристиянство.

Човекът, поддал се на тази стихия, губи духовността си, любовта и съвестта: в него започва разложение и разюзданост, той се предава на съзнателната порочност и жажда за разрушение; той завършва с изливащо се кощунство и измъчване на хора.

Простото възприемане на тази дяволска стихия предизвиква в здравата душа отвращение и ужас, които могат да преминат в истинско физическо неразположение, в своеобразно “прилошаване” (спазъм на симпатичната нервна система), в нервна аритмия и в психическо заболяване, а може да доведе и до самоубийство.

Сатанинските хора се познават по очите, по усмивката, по гласа, по думите и по делата. Ние, русите, сме ги виждали наяве и на живо; ние знаем кои са те и откъде са. Но чужденците и досега не разбират това явление и не искат да го разберат, защото то им носи съд и присъда. А някои реформаторски богослови продължават и досега да пишат за “ползата от дявола” и да съчувстват на неговото съвременно въставане.

 

20 октомври 1948 г.

 

Превод от руски: Татяна Любенова

 

БЕЛЕЖКИ


Денница -  първоначалното име на Луцифер, началник на падналите ангели, наречен така за блестящите съвършенства, с които е бил надарен от Бога.

Мефистофел (Мефисто) - образ на дявола, злият дух във фолклора и художественото творчество на народите на Европа.

Алберт фон Шамисо (1781-1838) - немски учен и писател. В повестта-приказка “Историята на Петер Шлемил” извежда образа на човека, продал своята сянка на дявола.

Ернст Теодор Амадеус Хофман (1776-1822) - немски писател-романтик, композитор, художник. В своите произведения съчетал критическото възприятие на реалностите и неудържимата фантазия, достигаща до мистическата гротеска.

Шарл Бодлер (1821-1867) - френски поет, в стиховете на който се засяга темата за злото (сборникът  “Цветя на злото” и др.).

Фридрих Ницше (1844-1900) - немски философ, представител на ирационализма и волунтаризма, поет.



 

 

ОТНОВО ПОДАДЕНА БРАТСКА РЪКА

Е-поща Печат PDF

140 години от установяването на дипломатическите отношения между България и Русия


Русия и признаването на българската независимост (1908-1909 г.)


На 22 септември (стар стил) 1908 г. в старопрестолния град Търново (дн.Велико Търново)  княз Фердинанд провъзгласява независимостта на България. Събитието е наистина епохално, защото слага край на унизителното положение на страната ни като васал на Османската империя., наложено от Великите сили на Берлинския договор от 1878 г.

Търновският акт се посреща с възторг от всички слоеве на българската общественост, независимо от политическата им окраска. Малцина обаче си дават сметка за новите препятствия, пред които се изправя българската дипломация за да уреди юридическо признаване на независимостта, без което нейното обявяване би било нищожен акт.  На първо място това е отрицателното отношение на западните велики сили към станалото събитие. Особено непонятна е позицията на Австро-Унгария, която след като се бе възползвала от волята на България като мюре, което отклонява вниманието на европейската общественост от заграбените от нея две балканскщи територи Босна и Херцеговина, предприема незабавни действия да стовари вината за  нарушението на Берлинския договор единствено върху българската страна.

Останалите  западни велики сили се опитват  да действат „по-дипломатчно“, т. е. по-прикрито.  Нито една от тях не си позволява да се обяви открито против прокламираната независимост на Българското княжество. Този факт е достатъчен сигнал за Високата порта, за  да се откаже тя окончателно от своите намерения за военна инвазия срещу София. Разбира се, не малко за това допринасят съветите и на посланиците на Великобритания и Франция в Цариград в началото  на октомври 1908 г.

По-друга  е позицията, заета от Русия Тя също не се обявява  открито праотив българската независимост, но решава да се възползва от  акта във Велико Търново и особено от извършената от Австро-Унгария анексия над Боснна и Херцеговина. Русия направо иска прекратяването на Берлинския договор, тъй като според нея той е нарушен в такава степен, че е изпразнен от съдържание. От руската страна е  предявено и искане да бъдат премахнати наложените й още от Парижкия мирен дотговор от 1856 г., санкции, някои от тях препотвърдени и от Берлинския конгрес от 1878 г.

В последна сметка сред европейската дипломация се налога гледището на Великобритания, която излиза  с предложение извършените промени на Балканите през есента на 1908 г. да бъдат разгледани от една нова международна конференция.  Австро-Унория и стоящата зад нея Германия ведна заявяват, че биха се съгласили на такава конференция „само при условие, че на нея няма да се обсъжда проблема за анексията на Босна и Херцеговина“.  При това положение въпросът за свикването на проектирания международен форум става безпредметен и Великобритания се отказа от своето предложение.

Въпросът за международното признаване на акта на българската независимост обаче продължава  да тегне на правителство на демократите, възглавявано от Александър Малинов. То трябваше да намери начин за неговото разрешаване, а  задачата ставаше почти нерешима, тъй като Османската империя, след като бе лишена от възможността за военна инвазия, решава да съботира  новото положение на Българското княжество чрез други средства. За да се съгласи да признае българската независимост Високата порта предявява  пред България една финансова компенсация, възлизаща на астрономическата сума от 500 милиона лева, която при тогавашното финансово състояние на Княжеството  надхвърляше в пъти обема на целия му вътрешен продукт. Този факт идваше да покаже, че Цариград не иска да се откаже по никакъв начин от откъснатите територи в Европейските предели на империята. Правителството на Ал. Малинов отговоря, че това което може да предостави на Високата порта е една сума от 82 милн. лв. Излишно е да се изтъква, че в османската столица  не искат дори и да чуят за подобно предложение. Интересното в случая е, че западните велики сили също преценяват предложения от българската страна размер за недостатъчен и, въпреки че съзвават ограничените финансови възможности на България, отправят съвет на правителството на Ал. Малинов да увеличи сумата.

Единствено Русия не се включва  в общия хор на европейските сили  за притискане на българското правителство. Обратно, тя предприема  свои постъпки за въздействие в Цариград и в крайна сметка заставя Високата порта да намали предявения иск към Българското княжество на 125 млн. лв. Османската империя обаче настоява и за териториални отстъпки.

Разбира се, и тази сума не е по възможностите на българската държава. Тя продължава  да настоява за заявените 82 млн. лв., въпреки че и посочената сума не е по силите. Този факт  е повече от очевиден за западните велики сили, но вместо да реагират на него, те предпочитат да  се скрият зад удобната уж неутрална позиция по отношение на възникналия българо-турския спор.

Отново Русия  е тази, която не стои със скръстени ръце и не гледа сеир...  По своя инициатива тя влиза в двустранни преговори с Османската империя. Преговорите приключват  през март 1909 г. с подписването на съвместен протокол (спораземение), по силата на който е постигнато съгласие за удовлетворяване на исканата от Цариград сума от 125 млн. лв. при положение, че Високата порта се откаже от искането си за териториални отстъпки от българска страна.  Русия дава съгласието си тази сума да се приспадне от военна контрибуция, наложена на Османската империя след поражението в Освободителната война от 1877-1878 г. Султанското правителство приема това предложение и на 6 април 1909 г. е подписан съответен българо-турски протокол,  с който Османската империя признава „новото политическо положение на България“, т. е. нейната независимост.

Същия ден  в Цариград е подписан и българо-руски потокол, по силата на който  на България се предоставя заем в размер на 82 млн. лв, който тя трябваше да изплаща на Русия в продължение на 75 години с лихва от 4,75 % .

Така на  тази мъчителна дипломатическа конвулсия, продължила  от октомври 1908 до началото на април 1909 г. най-сетне е сложен край. Пръв руският император Николай ІІ изпраща  поздравителна телеграма до княз Фердинанд, вече в качеството му на владетел на независима държава. След него последват поздравителни телеграми от  държавни и правителствени лица на останалите на Велики сили и съседните балкански държави.

В съответствие с новото положение на Бълорското княжество, на 21 май 1909 г.  е променен и сатутът на неговите дипломатически представители от дипломатически агенти на пълномощни министри.  Същия дипломатически ранг получават и чуждестранните дипломатически представители в страната. Пръв който вречва  новите си акредитивни пълномощия е руският дипломат Дмитрий Константинович Сементовски-Курило.

Зад парадната страна на тези събития от най-съществено значение  е фактът, че от пролетта на 1909 г. България се превръща в равноправен субект в межуднародните отношения. И това отново, както и нейното освобождение, се дължеше на помощта на  Русия.


 

ОБЯСНЕНИЯТА НА ПРОФ. ПЕТЪР ИВАНОВ

Е-поща Печат PDF

По мое мнение едно от тях са незаконните вотове - купени вотове, принудени корпоративни вотове, включително на гербаджийската държавна и местна администрация със семействата на чиновниците, и вотове на “мъртви души”.

Тези вотове са общо 37,2%, които се разпределят така:

купени вотове (на циганите) - общо 9,5%;

принудени корпоративни вотове - общо 17,4%;

гласове на “мъртви души” - 10,3%.

Формирането, например, на последното число 10,3%, (за другите не ми се обяснява), става така: Ако от броя на цялото българско население 7 000 000 извадим 1 240 000 (толкова са според НСИ непълнолетните български граждани) получаваме около 5 760 000 души над 18 години. От тях гладоподаватели са около 5 700 000; има невменяеми, под запрещение и др. Но според ЦИК гласоподавателите не са тези 5 700 000, а в списъците на ЦИК са включени 6 355 633 души. Разликата е 655 633. Следователно, “мъртвите души”, които могат да “гласуват” за евродепутати, естествено, за гербаджийските кандидати и за хората на Доган и на агент Иван, са 655 633 на брой. “Мъртвите души” са 10,3% от всички гласоподаватели.

Ако имаме предвид, че на тези избори участват около 30% от избирателите, излиза че “мъртвите души” в списъците на гласувалите ще са около три пъти повече в относителен план - значи около 32,0%.

Тогава в общия обем на подадените гласове имаме 58,9% (9,5+17,4+32,0) нереални вота. Това са цели 60%!

Реалните гласове на неподкупени, незаставени, съществуващи живи избиратели са около 40% от представените на обществото резултати от евроизборите.

Тогава истинските резултати на сега управляващите три партии всъщност изглеждат така:

ГЕРБ 13%

ДПС 7%

ВМРО 3%.

Другите проценти до обявените от ЦИК резултати фактически са откраднати от останалите партии, участващи в изборите - БСП, ДБ, Воля, Иванчева, Атака, Възраждане, КБ и др.

Обяснение 2.) Глухото, мрачно и безумно обществено отчаяние. Народът ни е загубил вярата в себе си, изпаднал е в безизходица, не вижда спасение. Мъчителният безкраен преход уби всяка надежда. Налице са социален деклинизъм (упадък) и социална анхедония (безразличие, апатия), които водят до примирение, леност, отказ от всякаква активност, униние, което си е, както знаем от Св. Библия, един от седемте смъртни гряха при нас, християните.

Обяснение  3.) Безмерната алчност на всички, докопали се до властта; алчността (щението) също е смъртен грях, втори поред тук. Кражбите и измамите подкопаха цялата обществена система у нас, което пряко се отразява на социалната активност на нацията, включително и в сферата на политиката (само 30% активност, най-ниска в цяла Европа).

Обяснение 4.) Липсата на справедливост, корупцията, наглостта, цинизма и гордостта (трети смъртен грях) на властващите.

Обяснение  5.) Масирана фалшификация на изборите чрез почти пълно игнориране резултатите от машинното гласуване.

Обяснение  6.) Крайно влошеното душевно (психично) здраве на народа, ставащ все по-прост, глупав и тъп. Виждаме още и твърде ясни отчайващи симптоми на шизофренизиране както на огромни частични пластове от населението, пребиваващи в паралелна реалност (“грандиозни успехи”, “видими резултати”, пристанища в Делиормана, “завод след завод”, хъбове, конектори и др.), така и на цялото общество.

Обяснение  7.) Намеса на външни чужди фактори и интереси от геополитически и конфесионален порядък и др.

Така че всичко си има обяснение, мили братя! Нищо не е случайно, както и нищо не е такова, каквото е.

Въпросът е, какво правим оттук нататък?


27 май 2019 г.


 

ИЗЯВЛЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

ДО

ВИТАЛИЙ МОСКАЛЕНКО,

ПОСЛАНИК НА УКРАЙНА

В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

Копие:

ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

НА УКРАЙНА

ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ

НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО МИНИСТЪРА НА КУЛТУРАТА

НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

ДО КОМИСИЯТА ПО КУЛТУРАТА И МЕДИИТЕ

В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

НА Р БЪЛГАРИЯ

ДО КОМИСИЯТА ПО ВЕРОИЗПОВЕДАНИЯТА

И ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

НА Р БЪЛГАРИЯ


Господин Москаленко,


Ще пренебрегнем протоколните обръщения, предвид Вашето крайно неуважително и тенденциозно спрямо СБП писмо-обръщение, което сте отправили до министъра на културата, Комисията по културата и медиите и Комисията по вероизповеданията и правата на човека в Народното събрание на Република България с молба за „защита правото на свобода на словото и творчеството на българските писатели“, които уж нарушавал Съюза на българските писатели.

Ето как ги „нарушава“: като „нарушение“ Вие визирате декларацията на УС на СБП, публикувана в бр. 15-16 /18-25.04.2019 г. (грешно посочено от Вас като бр. 115 / 18.04.2019 г.) на в. „Словото днес“ и на сайта на СБП. Там се заявява, че СБП не е организатор на премиерата на книгата на Светослав Нахум „Бягство от Крим“, състояла се на 17.04.2019 г. в галерия-книжарница „София-прес“ и не е съпричастен към политическите изявления срещу други държави, направени по време на нейното провеждане. СБП е посочен като организатор в разпространена от самия автор дезинформация. Това не е първото подобно възползване от „свободата на словото“ – дни преди злополучната премиера С. Нахум прави и друг опит да  институционализира личните си намерения, като в отсъствието от страната на председателя на българския ПЕН Здравка Евтимова излезе с обръщение към членовете му. В него той приканваше да осъдят руската страна, като ги беше подвел, че обръщението е съгласувано. Евтимова обаче категорично отрече това и идеята му се провали.

На всички езици такова действие се нарича манипулация.

Какво всъщност се случи в галерия-книжарница „София-прес“ на 17 април т.г., та се възползвахте да предизвикате верижна реакция, обръщайки се към официални институции, които нито имат малейшо административно влияние, нито някаква юрисдикция над Съюза на българските писатели!

Премиерата се състоя на територия, собственост на СБХ, СБЖ и СБП, в полагащото се по график на Съюза на българските писатели време – тоест, с благословията на ръководството на Съюза и без да се плаща наем, макар че това е частна изява. Премиерата е  водена от поета Димитър Христов, а книгата е представена от поета Иван Есенски – и двамата членове на Управителния съвет на СБП (!!). Никой не е прекъснат, никому не е отнето правото свободно да се изразява, премиерата свърши дори без изказвания от публиката (8-9 души, също предимно членове на СБП).

Думата беше предоставена първо на Вас, г-н Москаленко. И именно Вие – след като така компетентно приравнихте нашия автор с Хемингуей и „Бягство от Крим“ със „Сбогом на оръжията“, Вие в прав текст политизирахте вечерта и във втората част на длъжкото си изказване заговорихте с термини като „окупация“, „геноцид“, „страна-агресор“ и вмъкнахте квалификации, характеризиращи отношенията между вашите две държави, което обаче нямаше никакво отношение към литературното събитие. Почти същото изрекохте и в интервюто си пред телевизия „Скат“. Ваше право е да говорите свободно в свободна страна като България. Но именно това Ваше изказване при невярното оповестяване на СБП като организатор на тази частна инициатива, се разчита като солидаризиране на Съюза с изявленията Ви, което е в разрез с Устава на организацията ни. Тук ще си позволим да се учудим дали Вашето присъствие е било случайно: след като освен „Бягство от Крим“ (да не забравяме, че това е само литературна творба) в сборника на С. Нахум са публикувани и разкази, чието действие се развива в Прага, Босна и Херцеговина, Америка и други чужбини, защо в залата нямаше нито един техен дипломатически представител? Евтиният скандал, който разразихте, набърквайки СБП, е достатъчно обяснение.

Това не е първият некоректен опит СБП да бъде привлечен като страна в интриги от местен или международен характер, но определено е първият прецедент, когато чужд дипломатически чиновник у нас си позволява да използва инсинуации и грубо вмешателство в живота и дейността на една от най-уважаваните и стари писателски организации в Европа – 105-годишния Съюз на българските писатели.

Нека Ви напомним, че СБП е независима политически, административно и финансово организация, с избрано от Общото събрание ръководство и столетни уставни правила! Че със СБП са свързани имена, творби и събития, които са нарицателни в нашата национална история! Че наричат България „Страната на убитите поети“, защото в борбата срещу потисничеството и мракобесието, в името на свободата и хуманизма паднаха жертви едни от най-свидните ни творци!

Вашият поплак, г-н Москаленко, е непохватно преиграване. Оскърбителни са нравоученията Ви и са нелепи клишетата от речника на политическата демагогия, с които заклеймявате нашето право на свободно слово и свободна съвест. Защото декларацията, която Ви е възбудила, е именно такова право, срещу което Вие въставате. Нататък действието става достойно за сериала „Шпионски игри“. Следват похвати от арсенала на Студената война: именуват се врагове на „свободата на словото”, намеква се за СБП като заплаха за световната демокрация, отправят се призиви към властта да укроти непослушните български писатели. Известно Ви е, че властта у нас има дълъг и печален опит в такова „укротяване“.

А как да оценяваме фриволните Ви упражнения от рода на „…декларацията на УС на СБП е израз на репресивен подход против българските писатели“ или „…опасния опит на СБП да застане в защита на политиката на държава-агресор“?

Такива невъздържани квалификации са израз на невъзпитание, незачитане на националните ни традиции и нахалство, което за представителен чиновник на чужда държава у нас е недопустимо.

Ние ще направим необходимите постъпки за Вашето спешно отзоваване от страната ни, защото с поведението си доказвате, че присъствието Ви в България предизвиква негативни реакции сред нашите интелектуалци и е вредно за приятелските отношения между българския и украинския народ.


Александър Гочев

Андрей Андреев

Анелия Гешева

Анжел Вагенщайн

Атанас Звездинов

Благовеста Касабова

Бойко Беленски

Бойко Ламбовски

Борис Данков

Боян Ангелов

Боян Бойчев

Виолета Станиславова

Акад. Георги Марков

Драгомир Шопов

Елка Няголова

Иван Гранитски

Иван Есенски

Иван Странджев

Илко Капелев

Кольо Георгиев

Лалка Павлова

Лъчезар Еленков

Матей Шопкин

Минчо М. Минчев

Надя Попова

Найден Вълчев

Ники Комедвенска

Николай Шопов

Нико Стоянов

Никола Инджов

Петър  Велчев

Петър Динчев

Пенка Чернева

Петя Цолова

Станислав Пенев

Таньо Клисуров

Тодор Коруев

Трендафил Василев

Панко Анчев

Петър Андасаров


Списъкът е отворен.


 


Страница 6 от 285