Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

НАДЕЖДИ И РАЗОЧОРОВАНИЯ

Е-поща Печат PDF

140 години дипломатически отношения между България-Русия

 

Първите стъпки в българо-руските отношения (първата половина на 80-те години на ХIХ  в.)

 

От 1879 г., когато се установяват дипломатическите отношения между България и Русия до сега, изминават 140 години, което не е никак малък хронологически отрязък. През всичките тези години, противно на очакванията в С. Петербург (столица на Русия), че в освободената с руска кръв от османското иго българска държава, нещата ще се развиват безпроблемно. Това съвсем не е така. Основания за подобни очаквания дават събитията, разиграли се  непосредствено след края на Освободителната война. Една от първите стъпки на възобновената българска държава е изборът на нейния владетел. Тъй като между великите сили, е постигнато негласно споразумение, че лицето, което трябва да заеме този пост, не трябва да принадлежи към никоя от съществуващите династии, руската дипломация се отказва да предложи своя кандидатура. Наличната литература сочи, че нескрито желание да застане начело  на българската държава имал самият княз Александър Михайлович Дондуков-Корсаков, който бе вложил толкова много от себе си за полагане на основите на българската държавност. Знае се също така, че за Стефан Стамболов, ползващ се с авторитета на ръководител на три въстания (Старозагорското от 1875 , Априлското от 1876 и Кресненско-Разложкото от 1878-1879 г.) най-подходящата личност за този пост била тази на граф Николай Павлович Игнатиев,  заради неговите заслуги в изработването на Санстефанския договор.

 

След като това се оказва невъзможно нито за единия, нито за другия, в С. Петербург се спират на 22-годишния австрийски принц Александър  Батенберг, племенник на съпругата на император Александър II. Имало се е още предвид и факта, че той бе участвал в Освободителната война като аташиран към щаба на Действащата на Балканския боен театър руска армия. На свиканото Първо велико народно събрание в Търново (април 1879 г. ) честта да предложи неговата кандидатура се пада на епископ Климент Браницки, бъдещият митрополит Търновски. След като депутатите  узнават, че младия принц е тясно свързан с руския двор, взривяват буквално залата с мощно „ура“ и с това изборът му е приключен.

Разбира се, както в човешки, така и в обществен план,  емоциите са важен фактор. За съжаление, обаче, не те предопределят  бъдещия развой на българо-руските отношения. Първите разочорования от току-що избрания княз идват още със стъпването му на българската земя. Той дава веднага да се разбере,че не е доволен като  владетел от предоставените му правомощия от Търновската конституция.

Не приема определената му титла „сиятелство“ и започва да се самотитулува „височество“. Заедно с това заема страната  на консерваторите и въпреки че не те, а либералите печелят мнозинството от гласовете в Първото обикновено народно събрание (1879 г.), той  им поверява съставянето на първия български кабитет (5 юли 1879 г.). По същия начин князът се опитва да постъпи и след изборите за Второ обикновено народно събрание, в които либералите отново печелят мнозинството от депутатските места.

 

Едва през март 1880 г. той е принуден да се раздели със своите любимци и да възложи управлението на страната на либералите.

Негативното му отношение към Търновската конституция

остава докрай непроменено. Желанието му е час по-скоро да се отърве от нея, но знае, че това не може да направи без съгласието на император Александър II, който гледаше на нея като свое творение и не даваше и дума да се издума за каквото и да било посегателство върху нея.

Както се знае, по едно злощастно стечение на обстоятелств, император Александър II става жертва на атентат (1 март 1881 г.) и на руския престол се възкачва неговият син Александър III, известен със своите консервативни възгледи. От това обстоятелство Александър Батенберг се възползва незабавно и при срещата си с новия руски монарх успява да получи съгласието му за суспендиране на младата българска конституция.

Веднага след завръщането си от Русия, където бе ходил на погребението на загиналия император, князът извършва държавен преврат (27 април 1881 г.) и то с помощта на намиращите се в Княжеството руски генерали.

Тези факти са добре известни, поради което тук само ги припомняме, макар и в най- сбита форма. Това което буди удивление сред по-голямата част от българското общество, което върви след либералите е -  защо Русия оказва подкрепа на българския владетел в извършването на тази драстична стъпка в политическия живот на Княжеството! Отговорът е смо един: в С. Петербург още са вярвали, че във външната си политика    князът ще върви в синхрон с руската политика на Балканите, където след успешния край на войната срещу Османската империя се откриват благоприятни възможности за укрепване на руското влияние в този район на Югоизточна Европа. Поради тази причина оставят развързани ръцете на княза да прави каквото си иска във вътрешнополитическия  живот на България.

Първото отрезвяване в С. Петербург настъпва, когато българския владетел пристъпва към решаването на два важни външнополитически въпроса. Първият от тях е свързан с трасирането на основния път на развитие на железопътната мрежа на Княжеството. Възможностите в това отношение са били две: едната на север  към Русе с тенденция през Румъния да се осъществи връзка с руските ж.п. линии, а втората – на запад - към сръбската граница за свързване чрез железен път на Австро-Унгария и Германия с Цариград чрез което всъщност се подпомага тяхното бъдещо проникване в арабските владения на Османската империя. Под давлението на княза предимство получава втората възможност, с което се нанася сериозен удар върху търговските планове на Русия и нейното по-тясно свързване с българския пазар.

Вторият  въпрос, известен като „дунавски, се отнася до режима на корабоплаването по най-голямата морска артерия в Европа,  позволяващ по-нататъшното проникване на Русия към Централна Европа не само в икономически, но и в политически план. От С. Петербург са давали да се разбере, че особено много държат на въпроса кой ще дирижира плаването по голяма река. След като въпреки победата над Османската империя през 1877-1878 г. Русия не успява  да си осигури излаза на топлото море, за нея е от изключително значение да поеме в свои ръце режима на корабоплаването по р. Дунав. Не случайно тя принуждава Румъния да й отстъпи Бесарабия, за да може да получи онзи непосредствен допир до брега на р. Дунав, без който по никакъв начин тя няма основание да претендира за каквато и да било роля в Дунавската комисия.

Българското правителство, възглавявано от Драган Цанков,  е било склонно по дунавския въпрос да удовлетвори желанието на Русия. И в такъв дух са били  дадените инструкции на българския делегат в Дунавската комисия. Узнавйки за това намерение на кабината, князът реагира твърде остро, което довежда до незабавната оставка на Драган Цанков от министър-председателския пост.

Така княз Александър Батенберг  се оказва победител при решаването и на двата въпроса. Много скоро той разбира, че тая победа за него ще се окаже  пирова, тъй като с нея той не можеше повече да разчита на моралната и материалната подкрепа на Русия. Нещо повече, с тези си действия, неприкритата неприязън, въпреки близките родствени отношения между него и император Александър III прераства в омраза.

Времето, когато в дипломатическите  отношения между две държави първостепенна роля играеха  роднински връзки между техните владетели. Само след малко повее от две десетилетия човечеството ще стане свидетел как три родствени династии – руската, английската и германската ще се хванат гуша за гуша и никога повече между тях нямаше да настъпи онова време, когато кралица Виктория като баба на английския крал, германския кайзер и руския цар като нейни внуци се радваше на техните близки контакти и уважения един към друг.

За да притъпи реакцията на Русия към себе си, княз Александър предприе незабавни действия. Първото от тях е отказът му от така наречения „Режим на пълномощията“, който той наложи  силом ултимативно след преврата от април 1881 г. Той възстановява Търновската конституция и регламентирания от нея парламентарен ред в Княжеиството.

Втората му стъпка бе да повери съставянето на следващия български кабинет  отново на Драган Цанков, с когото също така се бе разделил дръзко преди това. И това е направено, за да спечели разположението на Русия, тъй като добре съзнавал, че Драган Цанков се ползва със симпатиите на Освободителката.

Москва не вярва на сълзи е истина, проверена през вековете. В С. Петербург не можеха да простят на своя поставленик на българския престол, който  в един кратък срок ѝ нанасе два поредни удара, които засягаха чувствително нейните икономически и политически интереси не само на Балканите, но и на самия европейски континент. От този момент насетне дните на княза  за престоя му на българския престол бяха вече преброени.


 

ОПТИМИЗМЪТ, КАТО ОЗОНАТОР НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

ЗАЩО РУСИЯ НЕ Е КАТО ДРУГИТЕ, ЗАЩО ВСЕ ПРЕЧИ?

 

Проф. Евгений ГиндевОтговорът на този въпрос, го е дал император Александър III – „плаши ги нашата огромност”, казал царят. И наистина,  как Русия може да е като другите, когато тя е по-голяма от Белгия (30 528 km), приблизително 600 пъти! Това е все едно заедно, в пълна хармония, да живеят едно джудже високо 60-80 см. и един великан с височина два метра и половина. Как виждате такова съдружество ? („perevodika.ru” , 17.11.2018 г.).

Класическата геополитика на Хилфорд Макиндер определа центъра на световната история в Русия (нарича го „континентална съцевина”). Той е недостъпен за „морските държави”, което го прави невъзможен за завоюване. Русия е единствената държава, в която времето се превръща в растояние и обратното, а това е чист есхатологичен проблем. С други думи, към Русия винаги трябва да се подхожда от гледна точка на вечността.

Ако добавим, че друга голяма страна те нарича официално свой ВРАГ и те обявява за държава ИЗГОЙ (човек или страна обявени извън закона. Английския оригинал на термина “rogue states” е много по-груб : „страна на негодници и неконтролирани идиоти”), как трябва да реагира засегнатата страна ?!

По времето на Руската империя реакцията на Русия била проста и разбираема за всички: докладвали на император Николай I, че във Франция се готвят да поставят пиеса пълна с неприлични изказвани по повод на Екатерина Велика. Руският император се опитал по дипломатически път да реши проблема, но френския отговор бил, че като суверенна държава, във Франция може да се поставят различни пиеси. Тогава Николай I написал писмо до директора на театъра в което го уведомава, че Русия ще изпрати 30 000 руснаци облечени в сиви шинели на премиерата. На другия ден пиесата била снета от репертуара на театъра.

По времето на император Александър III, казашки граничен патраул залавя на авганистанската граница отряд контрабандисти и в него двама английски офицери. При задържането контрабандистите оказват въоръжена съпротива. И са разстреляни. За английските офицери казаците се замислят какво да ги правят и решават да ги набият с нагайките и да ги пуснат на свобода.

В този случай англичаните би трябвало просто да си премълчат , но щом се завръщат в Англия започват жалби, оплаквания и официални рапорти. Случката стига и до кралица Виктория. Тя праща ултиматум до руския император с искането за извинения и наказание на казаците.

Отговорът на императора е показателен : „Никой да не поднася никакви извинения ! До есаула да се изпрати телеграма от мое име: „Поздравявам Ви полковник ! Ако бяхте обесили англичаните щяхте да сте вече генерал. Александър !”. Текста на телеграмата да се публикува във вестниците !”

Великобритания мълчаливо преглъща инцидента.

 


При Сталин също беше просто. Докладвали на Генералисимуса, че президента на САЩ се колебае дали да резреши (по времето на корейската война) хвърлянето на атомна бомба върху Китай. Главнокомандващият войските на ООН генерал Макартър настоявал да се пренесат военните действия върху територията на Китай. В отговор Сталин заповядва 14-та съветска армия разположена на Чукотка (командващ ген.-лейтенант Олешев) да бъда готова да дебаркира на американска Аляска. Стратегическата задача на армията е : след дебаркирането да настъпи по американското крайбрежие към границите на САЩ. Американските военни оценяват такъв план като фантазия, но по-мъдрите от тях предупреждават : може и да е фантазия, но дявол ги знае тези руснаци какво могат да направят. В резултат, Труман сменя Макартър с Риджуей и забранява всякакво планиране на атомно нападение срещу Китай.

Ето и друг случай, пак по времето на Сталин.

Преди 70 години, на 22.02.1944 г. в осeм и половина часа вечерта, над стокхолмския район Сьодермал се чува шум от самолети. Съвсем неочаквано прогърмяват мощни взривове в район Ерикдал. Поразени са местния театър, лятната къпалня и водопречиствателната станция, избити са прозорците на жилищните сгради. Но пострадали няма. Оказва се, че са паднали една средна и три малки авиобомби. Минути по-късно друг самолет хвърля бомба по казармите на трети танков полк. Ранени са трима войници. Шведите изпадат в ужас, та те са неутрална страна!

Какво се е случило ?

Над Стокхолм три съветски самолети демонстрират „малка” бомбардировка. Тя е последно предупреждение към Швеция да пусне на свобода Василий Сидоренко, осъден през 1942 г. на 12 години затвор за шпионаж, в противен случай бомбардировките ще продължат.

Въпреки трите предупреждения лично на Молотов към Швеция пред шведския посланик веднага да се освободи Сидоренко, когото държат при нечовешки условия в крепостта Лонгхолмен и хранят с помия, шведските власти три пъти отказват, но когато след третия път са изгонени от Москва посланика и военния аташе (декември 1943 г.), в Стокхолм разбират, че работата става „дебела”. И почват тайно да готвят освобождаването на Сидоренко. Правителството подава молба  за помилване до Върховния съд (декември 1943 г.), но той я отхвърля на 24.01.1944 г. Търпението на Москва се изчерпва и съветските бомбардировачи излитат.

След три дни Сидоренко е помилван и заедно с младата си жена тайно и бързо пристига със самолет в Москва. („Когда у Москвы кончается терпение” – „Politikus.ru”, 21.02.2014).

 

 

Днешна Русия не е така категорична. Но това може да се прави и по друг начин.

На 23.02.2019 г. в Деня на Защитниците на Отечеството (бившия Ден на Червената армия), в Исакиевския катедрален  събор в Петербург, концертния хор на града под ръководството на диригента Владимир Беглецов изпълни популярна песен от времето на съветското „размразяване” :

На подводной лодочке с атомным моторчиком

Да с десятком бомбочек под сотню мегатонн

Пересек Антлантику и зову наводчика :

„Наводи, говорю, Петров на горад Вашингтон !”.

Стотиците богомолци изпадат в екстаз, викат „Ура” и бурно ръкопляскат. („Роlijikus.ru” – 24.02.2019 г.). Руските „демократи и съветофоби” изпадат в ужас, надава се антируски вой : „Така в храм не може !” Може- не може, но е станало! Факт.

Този дребен и незначителен инцидент само показва обществените нагласи в руското общество, неутолимата жажда Руската държава да държи на своята чест и достойнство.

Днес руснаците пеят прочутия марш на съветските танкисти от кинофилма „Трактористи” : „Броня крепка и танки наши быстри” , само че с нов текст : „Страна крепка, ракети наши быстри”.

Какво дължи Русия на останалия свят? Русия просто трябва да я има, докато го има света. Това е и новата цел на „новата” Русия – да твори вечната история – руския свят!

 


Какво ли ще стане, ако след опрощаването на дълговете на Мюфтийството, в българския храм „Александър Невски” някой академичен хор изведнъж запее :

Край Босфора шум се вдига

бляскат саби, щитове!

Ето Симеон пристига.

Воеводи си зове  !

Ще стане същото като в Петербург.

Когато народ и общество са изтощени от историческа умора, трябва един от последните бастиони  на етноса –изкуството, да напомня за величавите години на техния исторически принос, слава и месианство. Това лекува духа и внушава оптимизъм. И са добри и необходими всички начини по които той може да озонира кръвообръщението на обществото.

На ихную истерику

Пойдем железным строем

Колумб открил Америку

А мы  ее закроем !


 

 

ИСТИНСКА КОНСЕРВАТИВНА РЕВОЛЮЦИЯ

Е-поща Печат PDF

E ПРОМЯНАТА ВЪВ ФИНАНСОВАТА СИСТЕМА НА СТАТУТА НА ЗЛАТОТО

 

Както всеки знае, споразуменията от Бретън Уудс от 1944 г. твърдят, че основата на валутните разплащания в световната икономика е връзката на определена национална валута с долара, който от своя страна е обвързан със златото. Преди това „златният стандарт“ е универсален еквивалент, който дава възможност за конвертиране на всяка валута, независимо от страната, в която са отпечатани хартиените пари. Доларът е твърдо приравнен на цената на унцията ($ 35), което беше осигурено от обема на американските златни резерви, т.е. играеше роля, всъщност, на пряк еквивалент на златото. През 1971 г. тази система се срина и твърдата връзка между долара и златото бе премахната, след което, както доларът, така и цената на златото, се определяха от пазара, а валутният курс се основаваше на плаващ валутен курс, основан на конвертирането към долара (за удобство). Ако в системата на Бретън Уудс доларът е световната резервна валута заради твърдия фиксиран курс към долара, сега той остава сам по себе си, което позволява на САЩ да отпечатат толкова пари, колкото им е необходимо за тяхната икономика, докато другите страни могат да играят само по правилата на САЩ.

 

Александър Дугин


Въпросът, който трябва да се зададе, е:

защо всички държави приемат хегемонията на долара след изоставянето на системата от Бретън Уудс, т.е.

когато фиксирането на златото е премахнато? За да разберем това, трябва да се обърнем към по-ранен етап - периода на Великата депресия в Съединените щати, когато, изглежда, падането на американската икономика бе неизбежно. Както знаем, Рузвелт успява да го избегне с помощта на Новия курс, който възприема кейнсианския модел, където на държавата се дава водещата роля за преодоляване на кризата. И трите страни, които изиграха водеща роля в глобалната икономика през ХХ век - Рузвелтовите САЩ, Хитлеристка Германия и Сталински СССР - в някакъв момент през 30-те години имаха икономически сходни структури с господстващия фактор на държавата - кейнсианството, националсоциализмът и сталинската индустриализация се различават единствено в нюансите - това са различни форми на държавния капитализъм с план, регулиране и определяне на стратегически цели. Когато беше решено да се направи отказа от Новия курс, повечето американски икономисти предсказваха повторение на Голямата депресия и неизбежен нов срив. Това не се случи. Защо? Защото започна Втората световна война и държавните поръчки за военната индустрия замениха кейнсианската държавност. В Германия и СССР картината остана същата, но, за разлика от тях, Съединените щати се намират далеч от фронтовете, унищожили населението, включително и икономиката на европейските народи. В края на Втората световна война бяха подписани споразуменията от Бретън Уудс, които затвърдиха успехите на американската икономика и нейната водеща роля в капиталистическия лагер, възникнал в резултат на войната. Светът обаче беше ново изпитание за САЩ. Държавните поръчки трябваше да бъдат премахнати и следователно настъпването на

Великата депресия-2,

отложена поради войната, отново изглеждаше неизбежна. През 1947 г. икономистите предричаха как ще започне тази депресия. Тя отново не се състоя. И сега защо? Защото същата година беше обявена „Студената война”. И отново заваляха държавните поръчки заповед за отбрана, т.е. отново държавата става двигател на икономиката. Но икономиката като цяло все още остана обвързана със златния еквивалент, тоест, в контекста на проверима инстанция, който позволява нейния растеж да бъде свързан с нещо реално.

Краят на Бретън-Уудската системата отново постави американската икономика в опасност, защото свободният валутен курс и свободната цена на златото поставиха САЩ на равна нога с други страни и съответно релативизираха тяхното ръководство, правейки го зависима от успеха на действията в конкурентна среда. Между другото, Базелският комитет за банков надзор възникна точно в този период, когато Бретън Ууд се срина. След края на Бретън-Уудската система, както пише А. Халдей: „Златото се счита за резерв от трета категория за всички банки, от централната до търговската, където резервите са предимно в долари и американски облигации.“ Той също така смята, че златото като универсален еквивалент е изтласкало петрола, чиято категория е значително по-висока. Петролният фактор наистина се е увеличил драстично, което прави Близкия изток един от най-богатите райони в петрола,

територия на интензивна геополитическа игра

в контекста на Студената война.

Силата на долара обаче бе осигурена в пост-Бретън-Уудската система не със собствените петролни резерви в Съединените щати, които бяха предимно запечатани, а от успеха на американския контрол над режимите на Близкия изток - преди всичко във васалната Саудитска Арабия. Това не би било достатъчно, защото петролът не може да даде абсолютно предимство за осигуряване на статута на световната резервна валута за долара. Какво е основанието за това? Само силата на американската военна машина, която продължи да играе ролята на „спасителната държава” след отпадането на Новия курс и по време на Студената война. Доларът бе осигурен не само от изчисленията на Федералния резерв и от печатарската машина, но и от спецификата на американското стратегическо господство в глобален мащаб. Тоест доларът не е свързан със златото, не с петрола, не с американската икономика, а с американския военно-промишлен комплекс. Който не е съгласен с това, се оказва военен противник на САЩ. Структурата е следната: първо, военно-промишленият комплекс на САЩ, един вид „Дълбока държава”, след това Федералният резерв и едва след това доларите, петрола и всичко останало. СССР се опита да организира алтернативен модел в рамките на СИВ, но веднага щом се включи в играта, предложена от Съединените щати при техни условия, се срина. Не става въпрос за изоставаща икономика, а за глобалната архитектура на световната власт: ако се съгласим дори и на нещо с долара, ние ставаме заложници на американската военна сила. Доларът е токсичен, защото е директен инструмент на американското - 1) военно, 2) политическо и едва след това 3) икономическо - господство.

Кривата на богатството

Следва: между златния стандарт, Бретън-Уудската система (с фиксираната му цена за тройунция в долари) и след Бреттън Ууд - до Базел I, т.е. до първото решение на Базелския комитет за банков надзор, прието през 1988 г., както и точно преди окончателния срив на СССР, може да се проследят скоковете на дезинкарнацията на богатството. Специално на златото. Доларът, свързан със златото, е малко по-малко конкретен, това е само обещание за злато. Доларът след 1971 г. не е дори обещание за злато, а просто обещание, зад което се извисява единствено американската военна мощ.

През 80-те години започва процесът на по-нататъшна виртуализация на богатството - развитието на финансовите пазари, както и на дериватите, хедж фондовете, „портфейлните инвестиции”, фючърсите и т.н., което прави самите хартиени пари (кеш) един вид анахронизъм.

В отговор на това се появи 2004 г. Базел -2, като определя нови правила за по-строго банково отчитане и разширяване на правомощията на регулатора, тъй като виртуализацията на икономиката увеличава нивото на риска.

 

Постепенно транзакциите се преместват в сферата на Интернет, пикът на който е появата на криптовалутите и блок-чейн система. Изглежда, че тази промяна ще сложи край на еднополюсната глобализация с господството на САЩ и долара, като се разчита на военната мощ на „Дълбоката” и ще позволи преминаването към произволни емисии, свързани само с пазарните процеси в мрежата, които изобщо не са обвързани с еквивалент – от тук „майнингът” и т.н. Този процес продължава логиката на глобализацията, състояща се в прехода от еднополюсен свят към безполюсен свят и към създаване в близко бъдеще на световно правителство, един свят, цифрова демокрация и глобална либерална империя, интегрирана в единна мрежа - с изкуствен интелект като асистент, а след това и като доминант.

В такава ситуация се случва Базел III.

Как трябва да се разбира това? Дали А. Халдей е прав, когато нарича окончателното изпълнение на решенията на Базел III на 29 март 2019 г. по промяна на категоризирането на злато от трета към първа, най-истинска революция?

Разбира се, пълната оценка на стойността на златото в банковите пасиви все още не се е върнала към Бретън Уудс и още повече към златния стандарт. Но ... наподобява нещо такова. Ако приемем, че това е само намек за такова движение, това само по себе си вече е истинска революция - и освен това консервативна революция. Необходимо е да се вземе предвид контекстът, в който е взето това решение. Няколко фундаментално важни сили - Китай, Русия и Иран (като минимум) - са решени да бъдат многополюсни. Ако златото се превърне в пълноправен банков пасив, който е строг еквивалент на самите пари, тогава какво сега пречи на всеки да „влезе в златото“? Веднага възниква наивен въпрос: кой има повече злато? Няма никакво значение. Ако се търгува на пазара, винаги можете да го купите, независимо колко струва. За разлика от долара, златото не принадлежи на никого, а за разлика от криптовалутите, то е палпабилистично, то може да бъде проверено от процедурите на офлайн технологиите. Доларът също нямаше да принадлежи на никого, независимо дали се основаваше на петрола или нещо друго, което се търгува, ако не бе американската военна машина. Засега. Но при връщането към златото - ще се търгува.

Няма цена само за това, което определя цената.

Всичко останало има цена, макар и голяма, но има. Съединените щати по отношение на златния еквивалент няма да могат да откажат да продадат оръжията си - включително и най-модерните, освен ако не бъде провъзгласен социализъм или национал-социализъм. При всеки друг случай всичко се купува. Но социализмът и национал-социализмът в САЩ са друга история в момента, впрочем, напълно възможна, което ни кара да погледнем на Тръмп по друг начин – Базел-3 ни сменя оптиката.

В този случай „Довиждане!” на криптовалутата като епифеномен на пост-еднополюсната глобализация. Ако я привържем към златото, тогава историческото значение ще изчезне и ще се превърне в допълнителен финансов инструмент заедно с другите. „Блокчейнът” може да бъде полезен сам по себе си, за да увеличи прозрачността на транзакциите и контрола, но губи функциите на пълна автономност на мрежовите транзакции.


 

 

КОЙ УНИЩОЖАВАШЕ МИРА И ДЕМОКРАЦИЯТА?

Е-поща Печат PDF

Теодор ДрайзерАвторът  на романите “Сестра Кари” “Джени Герхарт, “Финансист”, “Титан”, “Гений”. Теодор Драйзер (1871-1945) е един от големите американски писатели на ХХ век. По неговия роман “Американска трагедия”, е създаден филмът “Място под слънцето” със знаменитата Елизабет Тейлър. Това, за което почти не се пише, е, че в края на живота си Теодор Драйзер става член на комунистическата партия; че още преди това е привърженик на републиканците в Испания; че написва книгата “Русия през погледа на Драйзер”; че е яростен и непримирим противник на фашизма; че в публицистичната си книга “Америка заслужава да бъде спасена” (1941) разкрива с изумителна фактология най-мръсната тайна на фашизма – истината, че той е създаден от банкерите на Уолстрийт и Лондонското сити, както и с участието и одобрението на най-богатите фамилии на Англия и Америка.  И че без огромните им финансови инжекции и съвместните милиардни бизнес сделки това не би могло да се случи.

 

Сега, когато се утвърждава лъжата, че едва ли не Англия и САЩ са победили Хитлер след десанта им в Нормандия,  на 6 юни 1944 г., когато гръбнакът на Вермахта вече е пречупен при Сталинград и Курск, си струва да се припомни как, с каква цел и благодарение на кого е създаден нацизмът. Това именно прави Драйзер в блестящото си проучване, което ще публикуваме в два броя. Какви ги е свършила Англия можете да прочетете днес. И да се потопите в тази мръсна, мръсна история.

 

Кой всъщност създаде нацисткия режим?

Отговорът е, че това несъмнено едрият германски капитал. Известно е, че Висшият икономически съвет, съставен от Хитлер през 1934, включваше: краля на оръжията - Круп (частно имущество 30 000 000 долара, обявен капитал 75 000 000); краля на стоманата Тисен (частно имущество 30 000 000, обявен капитал 2 700 000 000); краля на електросъоръженията Сименс (частно имущество 32 500 000, обявен капитал 62 500 000); краля на боите и химикалите Бош (частно имущество 10 000 000, обявен капитал 275 000 000); и Фьоглер, още един крал на стоманата (частно имущество 30 000 000, обявен капитал 200 000 000). Известно е също колко хубавичко им се отплати Хитлер за тяхната подкрепа, като разсея страховете им от социална революция, премахна конкурентите им и установи и узакони техния безмилостен монопол. “Круп” и “Ферайнигте щал”, които през 1933 г. не бяха изплатили никакви дивиденти, изплатиха 6 процента през 1938; нараснаха печалбите и на другите монополи. Увеличи се работният ден, надниците бяха намалени, а профсъюзите унищожени. (Нашият лъжлив печат сериозно очаква да повярваме, че Хитлер е против капиталистите... Истината е, че дребните капиталисти бяха пожертвувани, само за да могат големите монополи в тежката индустрия да оцелеят в една икономика поставена върху военни релси, ръководена толкова лекомислено, че това неизбежно щеше да доведе до нови банкрути и до съсредоточаването на монополите в още по-малко ръце.)

 


И тъй,

това бяха лицата, които стояха зад Хитлер. Но кой стоеше зад тях?

Безсъмнено техните събратя монополисти в “демокрациите”. Те не бият барабан, че подкрепят нацизма, но ние имаме достатъчно факти и сведения за това. Знаем, че английската фирма “Викърс” поддържа търговски връзки с германския оръжеен тръст чрез дъщерните си фирми в Холандия и другаде; че английската фирма “Импириъл кемикъл” поддържа търговски връзки с “И. Г. Фарбен” на Бош; че английските електротехнически компании са тясно свързани със “Сименс”. Знаем също, че директорите на тези и на други английски корпорации побързаха да станат членове на англо-германското дружество, за да установят “приятелски отношения” с нацисткия режим; и че видна роля в това дружество играеше Франк Тиаркс от банката на Шрьодер в Лондон, която има клон в Кьолн. Тиаркс е приятел на Монтагю Норман, директор на Английската банка, и пламенен поклонник на Хитлеровия финансов жонгльор доктор Шахт, а освен това беше председател на Международната комисия на кредиторите за контрол върху мораториума. За огромното увеличаване на печалбите на Хитлеровите поддръжници монополисти в Германия допринесе всъщност лондонското Сити чрез споразумението за мораториум върху външния дълг на Германия. Банката на Шрьодер в Лондон е известна като мост между Хитлер и Ломбард стрийт.

На бял свят излизат нови и нови улики.

Съобщено бе - без да бъде опровергано, - че фирмата “Шнайдер-Крьозо” е отпуснала големи суми на Хитлер. Доколкото ми е известно, сър Хенри Детердинг от “Ройъл дъч шел” досега не е отхвърлил обвинението, за което пише Едгар Ансел Маурър в книгата си “Германия връща стрелките на часовника”, а именно, че Детердинг е хвърлил “значителна сума за президентските избори през 1932 с надеждата (или защото му било обещано) да му бъде даден петролният монопол в Третия райх”.

Лорд Родърмиър, най-големият собственик на вестници в Англия,

открито подкрепи нацистите с изявления като следното:

“Ярките млади нацисти в Германия са стражът на Европа срещу комунистическата опасност... Германия трябва да получи жизнено пространство... Ако енергията и организационните способности на германците бъдат насочени към болшевишка Русия, това ще помогне на руския народ да се върне към цивилизован живот и може би ще отвори пътя към нов разцвет на международната търговия” (“Дейли мейл” от 28 ноември 1933).

Така продължаваше

тази весела малка игра.

През декември 1934 Джон Гънтър пише в “Европа без маска”: “Английската банка отпусна на Германия кредит от 3 750 000 долара, “за да улесни мобилизирането на германски търговски кредити”, с други думи, за да може Германия да се сдобие със средства (и кредит) за погасяване на старите си дългове и да построи самолети, които да прелитат Ламанша за седем минути.” “Викърс” започна да рекламира своите танкове в немски военни издания и бе подписан договор, който даде възможност на Хитлер да създаде свой подводен флот, въпреки че Версайският договор категорично забраняваше превъоръжаването на Германия. И “всеки, който представляваше нещо” в английските богаташки кръгове, се прехласваше по нацизма.

През 1935 лорд Лодиан води приятелски разговор с фюрера и след завръщането си го похвали в “Таймс” за това, че обновил Германия... Фон Рибентроп, заклеймен по-късно като “предател” с всички възможни ругатни от простонародния речник, бе гощаван богато и пребогато в най-личните английски домове.

През 1935 изданието на лондонската фондова борса “Газет” лекомислено издаде номера със следното писание: “Кой финансира Германия? Без нашата страна, която играе ролята на клирингова палата, и без възможността да тегли кредити, която дава мораториумът, Германия не би осъществявала плановете си.”

Има сведения, че до 1938 Хитлер купува на кредит от английската и от френската империя 26 процента от всичката си желязна руда, 33 процента от оловото, 50 процента от хрома, 52 процента от каучука, 60 процента от цинка, 61 процента от мангана, 62 процента от медта и 94 процента от никела. Тези данни вероятно са точни, ако се съди по онова, което писа през 1939 завеждащият външния отдел на авторитетния лондонски вестник “Файненшъл нюз”:

“Няма съмнение, че почти цялата свободна валута, отпусната на Германия за закупуването на суровини, е доставена пряко или косвено от Великобритания... Военният потенциал, който в крайна сметка ще бъде използван против нашата страна, никога нямаше да бъде създаден, ако Великобритания не отпускаше така щедро свободна валута на врага, за да закупува той суровини.”

Каква черна неблагодарност!

Както се вижда, по това време започват да се тревожат дори някои от едрите капиталисти. Тяхното протеже Хитлер не ще да обърне поглед в необходимата посока - на изток. Каква черна неблагодарност! Но кой може да вини Хитлер за това? В края на краищата той е откровен пират - нещо, което не може да се каже за английските империалисти. Него не го интересува дали ще получи бялото или черното месо на пуйката, важното е чинията му да е препълнена. И колкото повече Англия и Франция го “умиротворяват”, толкова по-ясно вижда той тяхната пагубна слабост.

Накрая Англия и Франция му дадоха вместо кокал Чехословакия и като безплатна прибавка - чешкото злато в Английската банка на стойност 50 милиона долара. Но след Мюнхен Хитлер не можеше да има повече колебания кой път да хване. Беше се срещнал с Чембърлейн и Даладие и се бе научил да ги презира - едно хитлеристко чувство, което всички ние, поне в този случай, споделяме. Същевременно беше разбрал (това бе потулено тогава, но по-късно бе признато от Бенеш и публикувано в едно ъгълче на “Ню Йорк таймс”), че от всички сили, обещали да помогнат на Чехословакия, единствено Русия е готова да изпълни докрай поетите задължения; и че нейният дух и бойна готовност нямат равни на себе си. На изток фюрерът виждаше граница, настръхнала от съвременно оръжие в ръцете на един решителен народ. На запад той виждаше граници, настръхнали от чадъри, а зад тях - два безнадеждно объркани народа, които почти не знаеха за какво става дума и възлагаха надежди на една несъществуваща демокрация.

Но дори при това положение лондонското Сити не губеше надежда, че ще може да насочи нацисткия гняв в другата посока. Финансово той удвояваше умиротворителните си усилия.

Само няколко дена след Мюнхен делегация на Сдружението на британските индустриалци замина за Берлин за “неофициални” търговски разговори с нацистите. Единият от четиримата делегати беше представител на тръста за желязо и стомана, вторият - човек на “Юнилевър”, а третият - нашият стар познайник г-н П. Ф. Бенет от “Импириъл кемикъл индъстрис”. И тримата със значителни вложения в Германия. Идеята беше, че щом Хитлер не може да бъде лишен от “справедливия” си дял от империалистическата трапеза, възможно е той да бъде омилостивен на базата на англо-германските общи търговски интереси и да бъде сключена спогодба за “икономическо сътрудничество и съвместни експортни инициативи”.

На кого е пуйката?

Докато продължаваха преговорите, Хитлер направи това, което всички очакваха - заграби цяла Чехословакия, нанасяйки по този начин публичен удар на Чембърлейн, който отекна в Камарата на общините. Търговските пратеници не обърнаха внимание на това дребно издевателство (естествено, те знаеха какво ще се случи, защото всичко бе подготвено от самите тях и техните приятели) и продължиха да преговарят. По същото време органът на Сдружението на британските индустриалци “Куортърли бизнес ревю” започна да излага аргументи защо на Хитлер трябва да се даде свобода на действие в Югоизточна Европа. А “Файненшъл нюс” заговори за необходимостта от “обединяване на политиката за колективна съпротива срещу агресията... и политиката на умиротворяване, следвана преди от г-н Чембърлейн”. Възхитително!

 


Но в Берлин не бързаха толкова. Започна да се дочува, че истинският предмет на разговорите е англо-германското сътрудничество в експлоатирането на Южна Америка, в замяна на което Хитлер да получи споменатата “свобода на действие” на изток. В този момент на сцената излязоха Съединените щати и объркаха цялата работа. Държавният секретар Кордел Хъл обяви, че “ако две големи страни постигнат помежду си някакво споразумение във вреда на други държави... другите държави неизбежно ще предприемат отбранителни икономически мерки и вместо да се постигне мир, икономическо обновление и прогрес, положително ще се стигне до всеобща разруха”. С други думи, пуйката е наша и вие, момчета, по-добре не посягайте към нея. Така отлично обмислените планове на интернационала на богатите отново отидоха по дяволите поради вродените му противоречия.

През същия период “демокрациите”, тоест богатите, се опитваха да уредят работите си с Франко. Една групировка начело с банката “Лазйр фрер” (чийто председател е един от директорите на Английската банка) и бившият белгийски премиер Ван Зееланд предлагаха на испанския генералисимус кредити в размер на 100 милиона долара. Нишките на тази сделчица в международните финансови кръгове са поразителни. Ван Зееланд току-що беше станал директор на Испано-американската електрическа компания - част от огромно международно обединение, чиито ръководни органи включваха представители на френския, германския, италианския и английския капитал, в това число лорд Суинтън, до 1938 министър на въздухоплаването в кабинета на Чембърлейн, и херцог Алба, Франковият посланик в Лондон, който през цялата война в Испания имаше грижата да следи да не би привържениците на ненамесата да престанат да се месят.

По отношение на Япония - същите хитрувания... През март английският посланик Крейг заяви пред знатните гости на един прием в Токио, че Англия и Япония “се стремят в края на краищата към една и съща цел, а именно - към траен мир и към запазването на нашите институции от външни и подривни влияния”. Три дена по-късно светът научи, че Англо-иранската петролна компания, в която английското правителство държи контролния пакет, е продала на Япония един милион барела суров петрол. Просто, за да помогне на японците в стремежа им към траен мир...

Естествено, още от самото начало всеки, който има капка мозък в главата си, разбираше, че Хитлеровите, Франковите и японските монополисти просто гледаха да измъкнат каквото могат от богатите страни, като едва се сдържаха да не им се изсмеят право в лицето. С всеки нов възхитителен ход, който предприемаше Англия, ставаше все по-сигурно, че един ден ще загази именно тя, Англия, със своята необхватна и незащитима империя. Защо новобогаташите в Германия, Испания, Италия и Япония трябва да се сдружават с Англия и да делят с нея плячката, когато могат да й ударят ритника и да вземат всичко?

Толкоз за ролята на Англия в създаването на Франкенщайн, който сега я разкъсва.

 

Из статията на Теодор Драйзер “Помогнаха ли английският и американският капитал на Хитлер да унищожи демокрацията”

 

Следва


 

АБРАКАДАБРА, ПРИЯТЕЛЮ!

Е-поща Печат PDF

„Принудено и непринудено“ е новата книга на българският писател Александър Гочев, живеещ в САЩ. Тя беше представена в присъствието на автора на 17 април (сряда) в 18 часа, в ресторант „Астор - Магически театър“ (бул. Черни връх 29). В тази „омагьосана“ територия, на чаша вино и топли думи, Астор и Сашо бяха събрали множество свои приятели. Съученици, от Първа шуменска гимназия - „Ненчо Попович“, съкварталци от прочутата Еврейска махала в града, те бяха щастливи да видят в едно с изтъкнати учени и писатели и своите първи учители по физика и химия – Мария Кюлджиева и Хачадур Чулджиян.

Александър Гочев е познат на писателската и театралната общност с драматургичните си произведения – през миналата година излезе сборникът с неговите пиеси „Далечни светлини“. Новата му книга е събрала политически очерци, публицистични статии и памфлети за днешния ден на света, за Pax Americana, за последиците от глобализацията, неолиберализма и постмодернизма, за „демокрацията с човешко лице“, за лъжите и фалшификациите в историографията, за хибридната война и ситуирането на България, като „фронтова държава“.

Чест гост е на страниците на „Нова Зора“. Неговите запомнящи се статии по важните проблеми на българския ден, в областта на образованието, културата, народопсихологията и пр., въздействат с широката си разностранна информационност, откритост, яснота и богатата ерудиция на автора. „За културата – няма граници - без корени, няма култура – без култура няма нация“ - гласи интелектуалната формула, изведена от „Закона на Гочев“ и тя дава най-точния отговор на Хамлетовия въпрос на България и на всеки един от нас – да бъдем или да не бъдем?!

Авторът на „Принудено и непринудено“ живее и работи в САЩ от 1985 г. Като експерт по теоретична химия и физика, в най-голямата в света Агенция за научна информация Chemical Abstract Service – Columbus, Ohio, той сигурно имаше какво да разкаже на своите колеги физици и химици от БАН. На срещата присъстваха чл.кор Димчо Касчиев, проф. Петко Иванов, доскорошен директор на Института по органична химия, д-р Антон Антонов, от Института по ядрена физика, Соня Касчиева, на д-р Ст. Йорданов. Те бяха дошли да почетат с присъствието си културното събитие, организирано от Издателство „Захарий Стоянов“ по случай излизането от печат на новата книга на своя колега и приятел.

 


Обстановката бе такава, че току виж Астор със своите магически изпълнения би възкресил и магнетичния на времето спор между „физици“ и „лирици“. Той имаше под ръка му бяха поетите Никола Инджов, Георги Константинов, Андрей Андреев, Петър Анасаров и дори пишещия тези редове. Но точно това съумя да не му позволи водещият Тодор Коруев. Той зададе курс  в провереното направление на традицията, където магиите не хващат и пръв по право и по талант получи думата поетът Никола Инджов. Авторът Александър Гочев раздаде на всеки от присъстващите по екземпляр от новата си книга, надписа дарствени слова, а между временно „принудено и непринудено“ думата получиха Георги Константинов и Минчо Минчев, съответно като главни редактори на сп. „Пламък“ и на в. „Нова Зора“. Не останаха мълчаливи и всички, които съгряти от чашата искрящо „Мерло“ и с отношение към публицистичните прозрения на този завършен и мъдър български патриот, поискаха да добавят слова за кураж и благодарност към автора.

 


Някога поетът Михаил Берберов, бе написал сякаш за Александър Гочев стихът – прозрение: „Отдалечен, ще бъдеш близо!“. Вече 35 години един океан и хиляди километри разделят Александър Гочев от изпълнените с надежди и покруса дни на България. Разделят го от родния Шумен, от колегите физици и химици от БАН, от приятелите в Съюза на българските писатели и българският ПЕН клуб. Сигурно най-лесно би било да го попитаме как тъй съумява да съчетае болката от разстоянията и тревогата за бъдещето на любимото Отечество. Но този въпрос би бил излишен и нетактичен, особено когато в ръцете ни е новата книга на Александър Гочев. Достатъчно е човек да я разтвори, за да осмисли неговото верую, скрито в магическата дума „Абракадабра“, която и Астор често повтаря. Тази магическа дума в превод от староеврейски означава: „Продължавай да разнасяш своя огън до самия край!“.

Това е и пожеланието на „Нова Зора“ към Александър Гочев: Абракадабра, приятелю!


 

 


Страница 6 от 270