Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КЛЮЧЪТ ОТ ВЕРИГИТЕ НА НОВИЯ ФЕОДАЛИЗЪМ Е БУРЖОАЗНО-ДЕМОКРАТИЧНА РЕВОЛЮЦИЯ В БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Доц. Валентин ВАЦЕВ, геополитически анализатор, в разговор с Радослава Рашева

 

- Доц. Вацев, имате интересни възгледи за глобализацията, за бъдещето на света. Споделете най-важните от тях?

 

- Аристотел има една постановка, която изглежда банална - но само на пръв поглед. А при вглеждане, всъщност, е нещо като основополагащ принцип на историческата мисъл изобщо. Става дума за странното му прозрение – той ги е имал много - че „бъдещето на миналото е подобно”. Гледайки в миналото, ако правим това внимателно и правилно, ще видим и важни неща от бъдещето - което всъщност единствено ни интересува.

В края на 19 век Европа и светът са били глобализирани в не по-малка, а в някои отношения и в по-голяма степен от днес, т.е. от това, което ние наричаме днес глобализъм. В началото на 20 век, за който знаем, че е век на войни, революции и разрушителни катастрофи, Владимир Илич Ленин пише странна студия. В нея той обяснява, че империализмът, всъщност, е етап от развитието на капитализма, но самият империализъм има своите етапи. И без никакво насилие над терминологията, се оказва, че той е бил прав. Прогресът на 19 век завършва с черните облаци на наближаващата война. И Ленин пак твърди, че именно това, което ние наричаме днес глобализация, е довело света до неравномерност на развитието и до неудържими противоречия, които всеки момент ще избухнат във война. За съжаление, по този въпрос Ленин също е бил прав.

Като напомним и че Аристотел е прав, моето мнение е, че глобализацията днес победи. Но победи реално, а не пропагандно. Пропагандата на глобализацията обещаваше реки от масло и мед, милиарди щастливи дечица и възрастни, които прегърнати, се устремяват към светлото бъдеще на трансхуманизма. Нищо подобно. Глобализацията доведе до клъстеризация, до разрушаване на единната структура на световното икономическо развитие, до създаването на региони, в които действат техни собствени правила. Тези региони по своите ръбове, периферии, се сблъскват и там се създават условия за военни конфликти. Т.е. епохата на зрялата глобализация, е епоха на световни войни, на жестоки конфликти. Аз, заедно с много други историци, не вярвам в наближаването на Трета световна война във формата, както си я представят някои днешни експерти по края на света – като ситуация, в която падат бомби и ракети.

 

Доц. Валентин Вацев


Не че и това не е възможно. Но Третата световна война вече е започнала, и представлява широка и сама себе си генерализираща мрежа от многообразни регионални конфликти, които се подхранват от една единна логика - тази на глобализма. Глобализацията доведе до своята противоположност, което показва, че и Платон е бил прав. А той твърди съвсем загадъчно, че когато едно нещо стигне в своята крайност, в предела си – тогава вътре в себе си то се превръща в своята противоположност.

Ако трябва да го кажем на икономически език – появяват се няколко конкуриращи се (понякога твърдо) културно-политически, но и икономически центрове със собствена система на разделение на труда, със собствена система на контрол и управление на ресурсите, със собствени научно-технически революции, и със собствени потенции за емисионни центрове. След ограничаването на зоната на долара, се създават други центрове на емисионна активност и светът ще се парцелира на финансово-икономически центрове.

 

- Кои са тези центрове?

 

- Първият е Китай, в евентуалните си съюзнически отношения с Русия, ако не успеят да ги скарат, защото се правят усилия в тази насока в момента… Конфликтът между тях не е невъзможен, още повече, че веднъж вече се е състоял. Структурите от този тип на Китай са предимно в Хонконг, но те са готови да се разгърнат в цяла Евразия. Докато в Москва трябва да решат под каква форма ще общуват с Китай по този въпрос. Русия има да реши доста проблеми вътре в себе си.

Вторият емисионен център ще бъде Европейският съюз, но не този, които виждаме сега, а напълно различен. Днешният ЕС е тежко болен. Новият ще бъде без Меркел и вероятно без Макрон. Защото Франция е една от най-сериозните страни в света, но по правило се ръководи  от крайно несериозни хора. За Германия важи същото - Меркел си отива, не утре, но е накрая на своята кариера. Новият ЕС ще бъде това, което е бил в началото при замисъла си - съюз на Германия и Франция, с няколко други страни. В този нов ЕС мястото на България, съвсем не е очевидно. Ние сме друга цивилизация. А новият ЕС ще бъде цивилизационен съюз, а не експериментален център на безотговорни леви либерали, какъвто е сега.

Днешният ЕС си отива като издава неприлични звуци и миризми. Там непрекъснато се отличават трансгендери, содомити, хора, които правят експерименти с идентичността си, трансхуманисти, брадати жени и изобщо носители на друг тип алтернативна надареност…

Тук признавам също, че аз, всъщност, се отнасям крайно уважително към исляма. Отнасям се крайно сериозно към мюсюлманите. Но мюсюлманин, който е скъсал корените, свързващи го с вярата му и се е преместил в Германия, за да бъде по-добре, може да бъде опасен фактор. Освен това, опасно е, че той не вижда срещу себе си противник. Мюсюлманите много добре знаят какво е християнство, воювали са с християнския свят и са си извадили всички поуки. Но те не виждат християни в Европа днес, те виждат, както казах, трансгендери, еднополови бракове, което е мерзост от християнска гледна точка, виждат царство на евтаназията – и за какво точно мюсюлманина да уважава европееца? Как да го взема насериозно?

Но, разбира се, това не е главният проблем на настоящия ЕС, той е именно в невъзможността да се изработи критерий за общо развитие, да се покаже реално общо бъдеще. Въпреки това, очаквам, че ЕС ще намери нови форми и ще продължи да бъде интересно място, регионален център на развитие.

Третият емисионен център, без съмнение, е САЩ – там потенциалът си остава огромен. И накрая,  последното място, където е възможно да има, самостоятелно технологическо, културно-политическо развитие, това е Латинска Америка, с регионален атрактор Бразилия. Тя е много сериозна страна, има огромен ресурс, евтина работна ръка, натрупан културно-икономически потенциал.

Това е бъдещето на света.

 

- А ние къде сме?

 

- Нас ни няма. Защото през последните години един министър на образованието, изразявайки с безпощадна яснота духът на днешна България, беше казал, че идеалът на българската образователна система е създаването на Идеалния Потребител! Когато образователната система произвежда „идеални потребители”, това е начинът, фактически, да се спре по нашите земи Историята, това е българското zum Todt Gehen…

Просто някои хора в България решиха, че трябва да се спре българската история, за да бъдат те по-щастливи – българите от пост-историчен тип, говорещи със децата си изключително на английски.

Аз разбирам това. Но големият въпрос не е към тях… А към другите българи - какво правят те, това безразлично ли им е? Може би е дошло време с младите хора да се говори по нов начин, да им се възлага отговорност, да им се казват нови истини – без да се щадят.

От друга страна, ако ние искаме да имаме нещо общо с новия ЕС, трябва да поговорим със себе си, да се опитаме да разберем какво искаме от себе си и от съдбата си. Как си представяме прогреса? Какво е нашето бъдеще, идентичността ни? Петър Стояновият „Нов Цивилизационен Избор” се оказа банално менте - като автора си, впрочем...

По отношение на институционалните пътища на развитие. Моята политическа биография е свързана с БСП. Аз съм си забранил да казвам лоша дума за тях, но там има действителна катастрофа. Българският социализъм в тази си форма не може да поеме на този етап отговорността за развитието на страната. Съжалявам, че трябва да го кажа. В България първо Дясното преживя смислова катастрофа и изтече в канализацията на Историята. Лявото последва съдбата му. И затова обществото е в идейна безпътица, не се правят интелектуални усилия за осмисляне.

 

- Как може да се промени това?

 

- Социализмът за мен си остава желано бъдеще. Но на този етап България има нужда от буржоазно-демократична революция. Има нужда от национална буржоазия. Това са хора, които няма за какво да ги обичаш, но те могат да носят отговорност за производство, за организация на производствени процеси.

Да, социалистите са се борили с буржоазията, но Маркс, Енгелс, Ленин, са знаели, че националната буржоазия е, казано старомодно, „прогресивна сила”. Може да прозвучи чудовищно, но между 30-те години на 20 век и до средата на века, в Русия е действал следния модел - голямата икономика е била под държавен контрол, но е имало широка свобода за дребния и средния бизнес. Но тогава ръководител на Русия е бил Сталин, а не милият на всяко троцкистко сърце Хрушчов, нито много благия, но инертен Брежнев. А днес Китай прави същото. Голямата китайска икономика е под държавен контрол, но има истинска планина от дребен и частен бизнес, който уверено движи китайската икономика.

Затова, ще се повторя, ние имаме нужда от национална буржоазия, която да върне смисъла на нашата правна и икономическа система, побеждавайки така самодоволно ширещия се днес в България неофеодализъм от бойкоборисовски абсолютистки тип, в който липсват само lettres de cache. Впрочем, липсват ли наистина?

Имаме нужда от отговорни бизнесмени, които знаят, че въпросът се урежда не с подкуп в общината, а със спазване на правила. Там, където има национална буржоазия, функционира и естествено развита юридическа правна система, която установява правила. Сега в България правила няма. Който плати повече, той е правият. Ако една властна групировка умее да издигне волята си над себе си, и да я превърне в закон за всички останали, но и за самата себе си -  тя е зародиш на държава, превръща се в държава. Българските властни групировки обаче, най-обичат да нарушават своите собствени закони. А точно това не е държава. Това е шайка. И главната жертва на това статукво е българската национална буржоазия, която бе убита в зародиш, докато я лъжеха, че „торбата с парите ще те направи класа”. Не, класа не се получи.

Българската средна класа бе умъртвена по особено жесток начин, българският капитал не успява да се възпроизвежда естествено. Затова мисля, че сме в катастрофа не на социализма, а на обещания и умъртвен в зародиш капитализъм. Социализмът можем да го оставим за други времена, а днес да помислим за една обикновена, проста, буржоазно-демократична революция. В една такава революция и българските социалисти биха имали своето безспорно и много отговорно място. Но само (и ако) са наистина социалисти.

 

- Доц. Вацев, казвате, че България е резерват на соросоидите. Докога?

 

- Доскоро. Днес те живеят много тревожно и очевидно ги е страх. Мои познати соросоиди непрекъснато ровят запасни ходове. За тях има “светло” време до 6 ноември (тогава ще се проведат Междинните избори за Конгрес на САЩ - б.р.). Ако успеят да съборят Тръмп, те отново ще се върнат на бели коне, камили и лимузини.

Но, ако не успеят, ще бъдат подгонени навсякъде по света, разбира се и в България. Сега имат няколко опорни точки у нас. Но никак не е трудно да бъдат изринати и от там. Защото соросоидите са в суспендирано състояние, т.е. висят. Не се знае какво ще им донесе утрешния ден. А за мен той носи надежда.


 

ИДВА ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО

Е-поща Печат PDF

Петър КичашкиЕвропарламентът се посрами с агресивно си решение срещу Виктор Орбан. Брюксел гласува за ограничаване на гласа на Унгария в Европейския съюз. Това решение, разбира се, едва ли ще мине и едва ли ще се реализира в крайна сметка. Но все пак то е знак, че битката между соросоидните глобалисти и защитниците на националната държава навлиза в най-истеричната си фаза. Истината е, че основната, а май и единствената реална, причина за атакуването на Орбан е точно позицията на унгарския държавник срещу ордите на глобалистите, които са предвождани в Европа от своя пръв противник на всеки национален идеал – Джордж Сорос.

Знам, че терминът „соросоиди“ се е превърнал нарицателно, което много хора отказват да възприемат като вярно (макар и да е) за цяла една каста от „привилигирован“ псевдоелит, който налага върховенството на своя собствен интерес пред този на обикновените хора. Истината е, че Сорос през годините успя да създаде в Европа изключително влиятелна паяжина от организации, партии и политици, които покорно следват дневния ред на глобалистите. А този дневен ред е изключително прост – заличаване на националната държава и националната идентичност, подменянето на реалните проблеми на народите с новговор и неолиберални догми, премахване на границите и тотално и всеобхватно подчинение на всеки народ пред интересите на транснационалните корпорации.

Тук не става дума за теория на конспирациите, а за факти.

В момента се води идеологическа война. Гореща и понякога опустошителна идеологическа война. Тя е между двата големи лагера в световната политика, които са изразители на двете големи световни политически тенденции. От една страна са глобалистите. В Европа те са доминирани от соросоидните политически, неправителствени и медийни мрежи. В Америка са превзели тотално Демократическата партия и гравитиращите около нея мейнстрийм медии – CNN, MSNBC, New York Times, Washington Post и пр. От другата страна са застъпниците на националната държава. В Европа това са работилите за Брекзит, това е Вишеградската група, това е Виктор Орбан, това е новата управленска архитектура в Италия и Австрия. В Щатите тази тенденция се олицетворява от Доналд Тръмп. В момента той деконструира влиянието на глобалистите в Републиканската партия, а след победата му над емблемата на глобализма – Хилъри Клинтън – Тръмп устойчиво разбива модела на неолибералите. В лагера на защитниците на националната държава са и много медии като Fox News (впрочем Fox е най-голямата телевизия в САЩ, по-голяма от CNN и MSNBC взети заедно), Washington Times, NY Post, The Daily Caller и доста други.

Като цяло това е новият голям кливидж, новата голяма разделителна линия в световната и националната политика. От една страна са глобалистите, от другата са застъпниците на националната държава. Европейският парламент и поне това му мнозинство се позиционира на страната на глобалистите и даде залп във войната между тези два големи лагера. Ще дойде време, а то не е далеч, когато всички ще трябва да загърбим дребните си различия по една или друга тема и да заемем страна в тази битка. Или ще сме на страната на статуквото на неолибералния глобализъм и мултинационалните корпорации, или ще сме на страната на националната държава, на конституционния ред и на суверенните народи.

Идва време разделно и всеки, който иска да влияе на обществените процеси, ще трябва да заеме позиция.

 

 

МОДЕЛЪТ ЗА СПАСЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

Често съм писал за това, че Тръмп има друг, различен от Бретън-Удския, модел за развитие на икономиката на САЩ. Но в какво се състои този модел и има ли шанс за успех, това не съм го разглеждал подробно. Време е да запълним тази празнина.

И така, като начало нека си припомним

Бретън-Удския модел

в неговата реализация от 1981 година.

Неговата същност е проста: тъй като от началото на 70-те ефектът от разширяването на пазарите обективно е изчерпан, той е бил фалшифициран чрез ръста на частното търсене за сметка на ръста на дълга. Като резултат, към декември 2008 година дисконтовият процент на Федералната резервна система намалява от 19% на 0%, средният дълг на домакинствата в САЩ по отношение на реално разполагаемия доход нараства от 60 на 130%.

 

Михаил Хазин


Ръстът на доларовата система в края на 80-те и началото на 90-те не даде ефект, тъй като вместо да затвори създадените през 80-те години дългове с активите, получени от световната социалистическа система (както предлага екипът на Буш-старши) бива възприет моделът, заради който за президент е избран Бил Клинтън.

Неговата същност е следната: за новите активи се създават нови дългове! -  (със съответните доларови емисии, легализирани чрез транснационалните банки). Като резултат, делът от печалбата на финансовата система само в САЩ нараства от 25% през 70-те години до 70% към началото на кризата през 2008 година.

През 2008 година е била напълно изчерпана и системата за стимулиране на икономиката чрез ръст на дълга на домакинствата. В следствие на това делът на приходите на финансовия сектор пада до 40%. Но след това са задействани палиативни методи (такива, например, като стимулирането на износа на капитал от развиващите се страни) и този дял отново започва да нараства. Бедата е там, че дълговете на домакинствата така и не бяха съкратени, а палиативните мерки имат доста ограничен времеви ефект. Фактически, периодът на последните 10 години беше разтеглен аналог на 1930 година, когато започналият дефлационен шок (рязък спад на покупателната способност на домакинствата) не беше компенсиран чрез емисия.

Тъй като дълговете не са изчезнали никъде, дефлационният шок само бе отложен. И, както в началото на 30-те години, това неминуемо ще доведе до банкрут на финансовата система. Съответно, финансистите, в съответствие със силно нарасналият им обществено-политически статус, решиха на всяка цена да го запазят.  С други думи, да го обезпечат и на всяка цена да бъде спасена финансовата система. За което им бе необходим контрол над доларовата емисия.

Но сложността се състоеше в това, че Бретън-Удската реформа през 1944 година така и не бе завършена - емисионният център на световната валута, Федералната резервна система, остава по контрола на националния елит на САЩ, под неговата юрисдикция. През 2011 година бе направен опит да бъде създаден наднационален емисионен център (така наречената „централна банка на централните банки“), който е трябвало да установява лимитите на емисиите да всички национални централни банки, включително и за Федералната резервна система. Този опит бе отбит от националната администрация на САЩ („делото Строс-Кан“), но стана обаче ясно, че това е само първият рунд на схватката.

Вторият бе през 2016 година, когато финансистите се опитаха прокарат своя човек в ръководството на САЩ (Хилари Клинтън).

Днес наблюдаваме развитието на третия рунд - а именно, опитите в навечерието на дефлационния стадий на кризата да бъде отстранен от поста му Тръмп, представител на алтернативната група на елита и действащ президент на САЩ.

А на какво разчита Тръмп?

А той се опитва да премахне емисионния механизъм от стимулирането на икономиката на САЩ.

Тъй като допълнителната емисия вече не води към ръст на световната икономика (който вече се проявява само като статистически цифри), САЩ вече не получават допълнителна печалба дори от износа на капитал, а хроничният дефицит на външнотърговския баланс създава големи проблеми на вътрешния пазар.

 

Доналд Тръмп


Идеята на Тръмп се състои в това, този дефицит да се съкрати до нулата и производствата, изнесени от страната в предходния период, да бъдат върнати в САЩ (и като следствие, работните места).

В какво се състои проблемът на тази идея?

Която изглежда напълно нормална, а освен това позволява рязко да се намали ролята на финансовата система, както в световната икономика, така и съответно в световната политика, и нйа-вече в мащаба на самите САЩ.

Бедата е, че именно чрез финансовата система сега се извършва стимулиране на вътрешното търсене (въпросната структурна криза, за която сме писали от началото на 2000-те години, несъответствието на реалните доходи спрямо разходите на домакинствата) и провеждането на такава реформа автоматично ще доведе към общо падане на жизненото ниво (което вече се определя не от доходите на домакинствата, а на първо място от техните разходи).

Казано грубо, днес домакинствата в САЩ харчат с 15% повече пари, отколкото могат реално да спечелят. И това стимулиране се извършва чрез финансовата система. Ако тези дългове бъдат отписани (или бъдат накарани да ги изплатят), то реалните доходи ще паднат спрямо днешното ниво, което и без това съответства на нивото на покупателната способност от 50-те години.

А какъв е по-нататъшния план?

Ето това всъщност е главната теоретична грешка на онези американски икономисти, които готвят икономическите планове за Тръмп. Те не виждат структурната криза и смятат, че ако просто се отпишат дълговете на домакинствата (разбира се заедно с рухването на финансовия сектор) и се осигури търсене за сметка на ръста на вътрешното производство със създаването на съответните работни места, то като цяло ситуацията с жизненото ниво в САЩ няма да се влоши особено, но пък финансовият сектор ще изгуби влиянието си.

Между другото, рязко ще се влоши ситуацията при главните износители за САЩ (Западна Европа, Китай), но Тръмп и съратниците му това особено не ги вълнува. Бретън-Удските институции ще се срутят, такива като Световната търговска организация, което вече е добре!

А пък ако все пак отчетем структурните проблеми на икономиката на САЩ, ще стане ясно, че спадът ще бъде къде-къде по-силен. Примерно, един път и половина по-силно, отколкото през началото на 30-те години (тогава структурните диспропорции са били около 15%, сега от порядъка на 25%). И това, разбира се, ще се разруши цялата световна икономическа система. Всъщност, в рамките на плана на Тръмп тя така или иначе се разрушава, но засега много или малко управляемо. Но това е засега. Реално, уверен съм, всичките събития ще се развиват много по-стремително и значително по-малко управляемо.

Обаче в рамките на междуелитните спорове в САЩ това обстоятелство никак няма да се прояви - финансистите не могат да упрекнат Тръмп в това, че той не вижда структурната криза, защото това означава да признаят, първо, самото ѝ съществуване, и второ, най-важното, своята вина за нейното появяване. Това безсилие само ще увеличава мащаба на кризата, което трябва да отчитаме и помним, че даже ако Тръмп спечели срещу световния финансов елит (за което ние искрено го подкрепяме), то проблемите на САЩ няма да бъдат решени.

 

12.09.2018 г.

 

Източник: khazin.ru

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

БЪЛГАРСКАТА ИДЕЯ ЗА „МОСКВА – ТРЕТИЯ РИМ”

Е-поща Печат PDF

Евгений ГиндевАнтичния образ на «тъмното царство» въплотено в Картаген с победата на Рим и възникването на Римската империя, се премества в други реални или въображаеми центрове на еретичната ойкумена. Идеята за перманентната война на Вечния Рим и Вечния Картаген става непоклатима платформа на западния империализъм и идеална почва за възникване на религиозната парадигма на целия Запад. Това особено проличава след християнизирането на Рим. Тогава назрява задачата да се снеме нараствощото вътрешно противоречие межде стария, езически Рим и новата християнска същност на империята.

За да стане това, е била необходима еманципация от стария Рим, напомнящ повече Египет и Вавилон, а не Йерусалим и това разбирал Константин Велики, преместил столицата на империята на Изток, във Византион (330 г.). Малко по-късно император Феодосий разделя империята на Източна и Западна, като предоставя на последната пълната свобода за деградация (394 г.). Mежду тях започва ожесточена интелектуална и научна борба за присвояването на целекупното римско наследство – оформя се Вторият Рим – Константинопол. С напредване на времето православните религиозни мислители осъзнават невралгичните геополитически и геостратегически основания, а с това и преходността на Византия, опасностите от гибелта на автентичното християнство и насочват всичките си усилия към дирене на място и общност, която да съхрани надеждно духовните начала и символите на християанската вяра. Възниква идеята за Третия Рим. Знае се, че главните претенденти са Солун, Търново и Москва, а сигурната и надеждна общност, която ще го съхрани е славянобългарския етнос.

В цялата тази историческа бъркотия, има нещо архиважно, за което много малко се говори, ако изобщо се говори. Работата е там, че идеята за Третия Рим е българска идея ! Разглеждано от такава гледна точка, мястото на България в противоборството между Третия Рим и Третия Картаген изглежда по друг начин. За какво става дума ?

По време на Второто българско царство в Търново се концентрират мощите на множество светии и градът придобива сакралната функция на нов Йерусалим. С особена почит се ползват съхраняваните мощи на Йоан Рилски, Параскева Епиватска, Иларион Мъгленски, Михаил Воин, Теофан, Гаврил Лесновски, св. Димитър Солунски.

Общата за трите претендента за Новия Рим е доктрината произлязла от исихазма – в Солун доминира исихазмът на Григорий Палма, в Търново – на Григорий Синат, който е и учител на Теодосий Търновски, предал от своя страна познанието на Евтимий. Исихастките традиции в Москва се утвърждават от българите Киприян и  Григорий Цамблак.

Не случайно големият английски историк Арнолд Джозеф Тойнби заключава, че българските монаси са преносителите на идеята за Третия Рим в Москва. Тойнби пише : „България не е „пасивен реципиент” на византийското културно „облъчване”, а „съперник на Византия” в политическо и културно отношение. Усвояването на византийските образци не е механичен процес, а творчески. Като втори център на православната цивилизация, България посредством християнизаяцията и религията на българската църква  и литературната и преводаческа дейност, активно разпръсква просветата и културата сред славянските и други народи на Балканите и Източна Европа”.

Нещо повече. Тойнби твърди, че върху основата на идеята за Третия Рим могат да бъдат преодолени негативите на социалните проблеми на западното общество ; конфликтите между Изтока и Запада ; да бъде осигурен прогрес на човечеството за сметка на духовното усъвършенстване ; да бъде възродена хармонията между човека, природата и висшите цели на разума.

И днес потомците на рода на Палеолозите в Европа признават България като пазител на византийските ценности на тяхните праотци.

Характеристиките на Предвъзраждането, започнало в България през 12-я век, предвид неговото прекъсване от „нашествието на агаряните”, принуждава българската църква да пренесе идеята за Третия Рим в Москва, при братския славянски руски народ. Българската идея за Третия Рим става евразийска идея, такава, каквато, всъщност, е и Византия. Природноисторическият процес продължава своя неумолим ход.

 

 

При по-задълбочено проникване в идеята за Третия Рим, може да се открият следите на добре замислен геополитически проект, лансиран успешно на историческата сцена. В основата на всичко е животинския страх на Европейския Запад от турската експанзия, когато цялата негова интелектуална енергия и  умение се съсредоточват, за да седистанцира на всяка цена и с всякакви средства от страховитата Османска империя.

През  1467 г. умира Мария Тверска, жена на Великия московски княз Иван III. Говорило се е, че княгинята е отровена, но никой не можел да обясни защо. Това става ясно по-късно, , когато през 1469 г. към Великия княз постъпва брачно прадложение от Ватикана за женитба с племенницата на последния византийски император София Фоминичне Палаолог и три години по-късно бракът е сключен (1472 г.). Оказва се, че това е католическа операция с далечна перспектива – освен надеждата за приемане от Русия на флорентийската уния тайната цел е насочването на Русия към Константинопол, което би довело до  намаляване на турския натиск на Запад. Тази идея е формулирана в обръщението на Венецианския сенат към Иван III (1473 г.) : „Източната империя, завладяна от турците, трябва, поради прекратяване на императорския род по мъжка линия, да принадлежи на Вашата сиятелна власт по силата на Вашия благополучен брак”

По това време в православна Русия се разгарят религиозни страсти, свързани с 7000 година от сътворението на света. Православните са убедени, че след тази дата е края на света, но когато става ясно, че краят се отлага, хората продължавали да живеят в есхатологично очакване. Във времена, като тези всичко може да се очаква и всичко може да се случи. Митрополита на Москва и на цяла Русия Зосима Брадатия написва в „Изложение за пасхалиите през осмото хилядолетие” : „Нашия Бог прославя великия кнез Иван Василевич, самодържеца на цяла Русия, новия цар Константин на новия Константинов град – Москва”.

Едва ли монаха от Елизаровския манастир край Псков Филотий е знаел за европейската католическа конспирация и едва ли е чел тескста на Зосима.(впрочем, детрониран от митрополитския престол през 1494 г.), но идеята за „Третия Рим” отдавна се е носила във въздуха, пренесена от България.

Тази идея се съдържа в две негови послания, в които самата идея съвсем не е най-главното. И в двата случая идеята е подхвърлена като своего рода аргумент към главното в посланията.

В писмото до Великия княз (1512 г.) монаха Филотий пише за три неща:

(1), трябва да се принудят вярващите правилно да са кръстят ;

(2), епископските катедри не трябва да са незаети ;

(3), трябва да се изкорени педерастията сред миряните.

Тук Третия Рим се използва за уговаряне : след падането на Константинопол пише Филотийй : ти си единствения християнски цар и бъди любезен да подържаш ред в царството си.

В по-късното послание към митрополитския наместник Мунехин (1527 г.), който пита Филотий как да се разбират някакви предсказания, монаха ловко прехвърля отговора към политическите проблеми. Той всъщност твърди, че тези проблеми възникват не от влиянието на звездите, т.е. от астрологията, а от Божата воля и от човешките грехове. Ето Константинопол падна. А защо ? Защото предаде християнската вяра. Поради това Москва е вече столицата на православния свят. „Всички християнски царства се сляха в царството на нашия Господар, което, съгласно пророчествата, е руското царство : защото паднаха два Рима, третия стои, и четвърти няма да има”.

Това всъщност е и тържество на угасващата българска цивилизационна мисия – огромна помощ от загиваща България на изгряваща Русия.

Още по-дълбоки измерения въпросът придобива в интерпретирането му от философията на историята. Диалектическата сърцевина на природноисторическия процес при непрекъснатото възхождане от нисшето към висшето, от простото към сложното е духът на историята въплотен във волята на световния разум – другото име на природния абсолют. Предполага се, че всеки народ , чрез своята история, е изразява определени предпочитания на световния разум. Но този разум е придерчив, той се изразява не чрез всеки народ, т.е. не всеки народ е историческа цялост. Известно е, че много философи, започвайки от Хегел и Чаадаев, и стигайки до политици като Хитлер, оспорват ролята на славянството в историческия процес. По този начин го определят, като неспособно да изразява предпочитанията на световния разум. И ако това се оказа невярно, главната заслуга е на славянобългарска България. Дали тя е била избранница на световния разум е теологичен въпрос, но че тя отвори вратите на световната история за славянското племе чрез внасяне в неговото битие на духа на историята и на волята на световния разум, е вън от съмнение. Идеята за Третия Рим , без всякакви уговорки, е водещето русло на това внасяне. Реанимираната Евразийска идея може да разглеждаме и като хитрост на световния разум, избиращ по определение най-адекватния отговор на конкретна ситуация, ползвайки паметта на Абсолюта.

Искаме или не искаме, харесва ли ни или не чак толкова, геополитическото противоборство между Третия Рим и Третия Картаген продължава. България избра новото си място в Европейския съюз. Но, ако погледнем геополитическата карта на противоборството, Европейския съюз се намира между двата световни полюса без да принадлежи изцяло към нито един от тях. И, ако си позволим да екстраполираме предвиждания за бъдещето върху основата на европейското минало от средата на 20-я век, бъдещето на Европейския съюз не е толкова оптимистично.

С други думи, за да оцелее във времето , България трябва отдалече да мисли  за епохата след НАТО и след Европейския съюз. Практиката показва, че ЕС не е в състояние да реши регионалните балкански проблеми, а може само да ги влоши – не е ли многозначително, че финансовото разклащане на ЕС започна от земите на древна Елада ?!

Надеждата върху изкуствено конструирани геополитически схеми, върху изнасилването на природноисторическия процес, в робуването на увяхнали парадигми и модернизирани феодални представи на прага на космическия век на човечеството и пред лицето на разбунтувалата се Природа, не вещаят нищо добро  за човешкия вид независимо дали планетарната и регионална сигурност е единна и неделима или не чак толкова. Симптоматично е, че основната ментална заплаха за европейското единство идва по отъпкания път на древната азиатска инвазия !

Развитието на българската национална идея около съвременните реалност и богатството на историческите традиции не би трябвало да плаши, че по този начин страната ще попадне еднозначно под влиянието на Русия. По своята същност българската национална идея предшества тази на Русия, а предаването на идеята за Третия Рим на Московската държава е само въпрос на временно решение и запазващ цивилизационната значимост избор.

Руската империя и Съветският съюз направиха достатъчно, за да върнат своя исторически дълг и е дошло време да определят заедно с България  ще правят ли нещо заедно в бъдеще.

„Духът диша, където си иска” – казал Сталин на генерал П.А.Ротмистров през 1944 г., когато генералът му предлага „да направи подарък на вявращите” като превземе Константинопол (пътя към града бил открит). Сталин добавил : „Москва и така отдавна е Третия Рим”. С това той намекнал на Ротмистров, че също не би бил против и ще бъде щастлив Червената армия да превземе Цариград, но ние, хората не можем да правим всичко което ни се иска. Особено тези, които носат тежестта на отговорността за народ и държава Свещеник Николай Булгаков – Военное обозрение, (9.05.2013).

Истинският съдбовен проблем на България е, че губи цивилизационното си съзнание за мисионер в рамките на провославната общност и от там – в Югоизточна Европа.  Културната самобитност на една нация увеличава нейната стойност, но също обогатява формите на националното и световно богатство.

Националната сигурност в континентални, регионални и държавни измерения е понятие от горните етажи на битието и предполага политически и народностни качества, които днес не се толерират в политическото и общественото пространство. Без тези качества обаче всяка човешка обществена структура е обречена. Единството на Европа не лежи във възприемането на съвременната западна парадигма, а във възстановяването на дълбоките ментални връзки с изворите на човешката цивилизация и с началото на човешкия вид в безкрайните простори на Азия, в модерната форма на Евроазийското единство.

В  движението по този път незримо присъства и България, защото Русия е природена България. Така е било, така е и така ще бъде  !

Спасението за Русия е спасение и за България, защото Русия е инкарнация (прераждане) на България.

Не трябва да се повтарят старите грешки,  на това ни учи историята. Не трябва да се прощава на тези, които избиваха нашите предци, опожаряваха нашите градове и села, изнасилваха жените ни и издевателстваха над старите хора. Защото в противен случай историята ще се повтори и те отново ще убиват, но вече нашите внуци.

И нека реченото да бъде сторено !


 

Западната пропаганда: НОВИ ЦЕЛИ, СТАРИ ПОХВАТИ

Е-поща Печат PDF

Същността на световната политика може да се сведе до една фраза: противникът трябва да бъде боядисан в черен цвят, а самите вие да се представите в ослепително бели одежди. Това означава цялата отговорност да се хвърли върху съперника, а предприетите от вас мерки да се поднесат като принудителни. Бъдещите жертви, разрушенията и разходите да бъдат обяснени със злия умисъл на врага, своите предварително планирани действия да бъдат нарисувани като реакция срещу постъпките на съперничещата ви политическа сила или държава.

Най-ярък пример за такова поведение е хитлеристка Германия. За да бъде обяснена на населението на Германия причината за войната с Полша, немската пропаганда достатъчно дълго време публикува във вестниците и разказва по радиото за уж имащите място притеснения, даже зверства на полските власти по отношение на етническите немци, които живеят в Данцинг (сега полският град Гданск). Но, съгласно версията на ведомството на Гьобелс, не това довежда до война между Германия и Полша.

 

Николай Стариков


Първоначално уж полските военни нахлуват на територията на райха в град Глайвиц, където превземат радиостанцията и излизат в ефир. Но само „многобройните провокации и атаки на полската армия“ принуждават миролюбивия Адолф Хитлер, изключително като ответна мярка, да атакува изключително военните обекти на територията на полската държава.  Всеки в днешно време знае цената на думите на Хитлер. Обаче неговата реч, произнесена в Райхстага на 1 септември 1939 година, много силно ни напомня днешните заявления на западните лидери и приемниците на днешната пропаганда на Запада.

Адолф Хитлер:

„Бе направен опит да се оправдаят притесненията на немците - имаше искания немците да прекратят провокациите. Аз не знам в какво се състоят провокациите от страна на жените и децата, ако към тях се отнасят лошо и някои са били убити. Аз зная едно: нито една велика държава не може продължително да наблюдава пасивно това, което се случва... Предложенията за посредничество претърпяха неуспех, защото в същото време, когато те бяха направени, бе проведена внезапна полска мобилизация, съпроводена от огромно количество полски злодеяния.

Те се повториха миналата нощ. Неотдавна за една нощ ние регистрирахме 21 гранични инцидента, миналата нощ те бяха 14, от които 3 бяха доста сериозни... Аз ще предприема необходимите мерки, не противоречащи на предложенията, направени от мен в Райхстага за целия свят, тоест аз няма да воювам против жени и деца. Аз заповядах на моите въздушни сили да се ограничат с атаки по военни цели... През изминалата нощ полските войници за пръв път проведоха стрелба на наша територия.  До 5.45 сутринта ние отговаряхме с огън; сега на бомбите противопоставяме бомби“.

В речта си Хитлер казва съвсем същото, което днес говорят западните СМИ по отношение на Сирия и президента на страната Башар Асад.

1. Кървавият „полски“ (сирийски) режим убива жени и деца.

2. Истинската велика държава не може да гледа на тези „престъпления“ от страни, не само затова, че тя е силна, но и затова, че тя е „за всичко добро и против всичко лошо“.

3. Нееднократните призиви за мир, отправени към „кървавия режим“ не дават никакъв резултат.

4.  Затова великата държава просто е принудена да сложи край на страданията на жените и децата и да атакува страната, където управлява „кървавият режим“.

Какво се случва днес в Сирия?

Гражданската война постепенно върви към своя край. Всъщност, останало е само едно парче сирийска територия, където топката е в краката на бойците-терористи. Това е Идлиб. Същността на ситуацията е проста: когато войските на Асад превземат Идлиб, войната ще свърши, и няма да има никакъв, даже формален, повод войските на САЩ и техните сателити да се намират в Сирия. Затова не бива да се допусне превземането на Идлиб.

Ако сирийските войски воюваха сами, Западът отдавна да е нахлул на сирийска земя, в най-голяма степен използвайки хитлеристките аргументи и реторика, която цитирахме по-горе. Но на Асад му помага Русия! Затова поводът за нахлуване трябва да е много сериозен - нещо като химическа атака срещу „жени и деца“. Но Русия не позволява да се готвят подобни провокации, отрано дава гласност на плановете на САЩ и Британия да инсценират такава „атака“. Какво да се прави? Да се продължи „очернянето“ на Асад и Путин, Русия и Сирия, създавайки емоционална ситуация, когато ще бъде възможно да се оправдае пред собствените си граждани атаката срещу сирийската армия, която, както и да се извърта, ще бъде директна помощ за ислямските терористи. И по този начин да бъде осуетена операция за освобождаване на Идлиб.

 


Ето каква е същността на днешната ситуация. Тя определя и задачата на западните СМИ. Целите са нови, похватите са стари. Преди известно време ни разказваха за „ужасите“ при щурма на Алепо от сирийската армия и руската авиация. Сега са забравили за него, и същите тези похвати се използват по отношение на бъдещото настъпление на правителствените войски срещу Идлиб.

Като „класически пример“ ще вземем една публикация на „уж“ немското издание www.germania.one. То напълно поддържа всички действия на САЩ във всяка точка на земното кълбо, винаги е против Русия и старателно обработва рускоезичните жители на Германия и Европа в духа на евроатлантизма.

Решавайки да не се занимава с дребни неща, това издание публикува материал с гръмкото заглавие „Асад и Путин убиха моите четири деца“. Историята, която се предлага на читателя, в кратък преразказ звучи така: някой си Сахир Хихано от Идлиб говори за това, че „сирийските и руските изтребители са прелетели над сирийската провинция Идлиб, мятайки върху нея бомби“, като резултат една бомба попада в дома му и загиват четири деца.

За разлика от пропагандистите на Третия райх „независимите“ журналисти отработват още една задача. На нацистите не им е било нужно да обвиняват персонално никого от ръководителите на Полша, на днешните пропагандисти на Запада им е нужно не само да оправдаят удара на САЩ по независимата сирийска държава, който ще помогне на терористите, но и да продължат да демонизират президента на Русия.

За да добави повече емоции, западното издание влага в устата на човека, който най-вероятно и не съществува, следните фрази, чието призвание е да посочат на читателите главните виновници за всичкото зло на земята: „Acaд и Путин убиха моите деца, те завинаги изгасиха светлината на моя живот... На моите деца и племенници не можеше да им се помогне. След нападението те бяха разкъсани на парчета“.

Е, и изводът от материала е този, който е нужен на САЩ, за да изглежда не агресор, а миротворец.

„Варварският режим на Асад и действията на неговия съюзник Путин разрушиха нашия живот и нашия дом“, - казва Сахир. Затова той се обръща с послание към всички хора и политици по света: „Моля ви, направете всичко според вашите сили, за това, за да бъдат спрени тези престъпления, които извършват Асад и Путин. За тях ние, хората в Идлиб, сме като животни, които трябва да се убиват. Но ние сме такива хора, като всички“. Сахир се обръща към целия свят: „Не ни оставяйте в бедата“.

Емоции без край. И рационалното мислене на човека трябва да се изключи. Никой да не си зададе въпроса: от къде в провинция Идлиб се появиха толкова добре въоръжени, прекрасно обучени и многочислени бойци, че за да бъдат изтласкани от сирийската земя на редовната армия ще са нужни години, при това с помощта на руските въздушно-космически сили?

От къде те имат оръжие? Пари? Военни навици?

Хитлер също маскира чрез емоции своите агресивни планове.

Не се хващайте на въдицата на неговите идейни наследници.

 

11.09.2018

Източник: nstarikov.ru

Превод от руски език Гияс Гулиев


 


Страница 6 от 229