Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДА СИ ОТВОРИМ ОЧИТЕ НАВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

На 25 ноември т.г. в района на Керченския пролив украински военноморски съдове навлязоха в участък на Азовско море, считан от Русия за нейни териториални води. Руската брегова охрана откри огън и задържа три украински кораба. Президентът на Украйна Петро Порошенко реагира като въведе военно положение в страната си и постави въоръжените сили в бойна готовност,  като обяви, че съществувала заплаха от пълномащабна война на Украйна с Русия. Това е най-значителната пряка военна конфронтация между двете страни от началото на 2014 г., когато украинската крайна десница извърши държавен преврат, направляван и финансиран от Европейския съюз и Държавния департамент на САЩ по времето на президента Обама. Превратът хвърли региона в състояние на постоянна криза.

Няма съмнение, че инцидентът в Азовско море е една от провокациите, режисирани от американския империализъм и неговите съюзници. Други  такива са споменатия преврат в Киев, многобройните газови нападения в Сирия, приписвани на правителството в Дамаск, обвинението към Москва за натравяне на семейство Скрипал във Великобритания, т.н. руска „намеса“ в американските президентски избори и пр. и пр. Всички те целят да се създават предтекст за налагане на санкции и осъществяване на военна агресия срещу Русия. Както и при всички други случаи на антируско поведение на режима на Порошенко, и сега НАТО, Евросъюзът и САЩ незабавно взеха страната на Украйна. Те обявиха действията на Русия за акт на „агресия“ и „нарушение на международното право“. Президентът Тръмп дори отмени заплануваната среща с президента Путин, която трябваше да се състои на срещата на Г-20 в Буенос Айрес. Порошенко обяви, че е получил уверенията на американския държавен секретар Майк Помпео, че Вашингон ще му осигури „пълна подкрепа“, включително и военна!

Налага се впечатлението, че Порошенко предизвика кризата с Русия само няколко месеца преди президентските избори в Украйна, които той рискува да загуби поради своята значителна и растяща непопулярност. Въвеждането на военно положение му дава -на него и на военните - големи пълномощия, включително правото да се обискират жилища и автомобили, да се ограничава свободата на медиите, да се цензурира интернетът и да се забраняват демонстрациите. Нещо повече, бяха отменени изборите за местни органи на властта в десет избирателни окръга. Действията на Порошенко са насочени както против Русия, така и против населението на самата Украйна.

В резултат от събитията в Азовско море Украйна и Русия са достигнали ръба на войната, която лесно би могла да въвлече и чакащите на пусия империалистическите сили. Русия обаче обяви, че ще разположи в Крим нов дивизион от противовъздушната система „С-400 Триумф“. И вече го направи. Според списание „Тайм“ ситуацията е такава, че би могла да породи криза като тази в Тонкинския залив, която през 1964 г. послужи като повод за военната интервенция на САЩ във Виетнам.

 

Руските медии предупредиха, че е възможна „ голяма война“, която да причини гибелта на стотици хиляди хора и от двете страни.

Подкопаването на руското геостратегическо влияние във важния за Русия Черноморски регион е съставна част от плана на американските компании да сложат  ръка върху ресурсите на обширните територии, които някога влизаха в състава на СССР. И ако до 1991г. Турция беше единствената държава-членка на НАТО с излаз на Черно море, днес всички черноморски държави с изключение на самата Русия или влизат в НАТО, или се управляват от антируски и проамерикански режими, като тези в Грузия и Украйна, поставени на власт чрез новото оръжие на империализма наречено„цветни революции“. Нека си припомним, че като модел те бяха използвани най-напред в България. Такова беше „всенародното въстание“  - от зимата на 1997 г., с което бе свалено от власт правителството на Демократичната левица.

Опасната криза в Азовско море е поредното свидетелство, че с разпадането на Съветския съюз п рез 1991 г. е сложено началото нов исторически период на империалистически войни. Преформатирането на Близкия изток е съвсем пред очите ни. Изключителната безразсъдност на подпалвачите на войни обаче и на техните „леви“ и  „десни“ марионетки в Източна Европа, в това число и у нас, може да се обясни с дълбоката криза на американския и световния капитализъм и вопющата му необходимост от ресурси и презапределение на пазарите. Част от тази криза е подемът на лекомислено отричаната доскоро класова борба. Събитията в Иран, Индия, на много места в Европа, а също и в САЩ, само потвърждават непоклатимата правда за движещите сили на борбата със световния империализъм.

Президент на Русия Владимир Владимирович Путин не разполага с друг отговор на непрекъснато нарастващия натиск на империализма, освен да съчетава усилията си за разумност в политиката спрямо колективния Запад и осигуряване на необходимия за отговор военен ресурс на федерацията. След „разпадането“ на СССР, който всъщност беше пренесен в жертва на безумната перестроечна надежда, че може да бъде приглушена идейната ненавист на Запада към социалистическата алтернатива в негово лице, се открои и все по-дръзко и нагло се откроява ламтежът към неизчислимите ресурси и богатства на руската земя. Принципът, че добрата Русия може да бъде само завладяната Русия, добива все по-ясни очертания и всички прикриващи тази истина димни пропагандни завеси, стават все по-прозрачни. Тези истини станаха очевидни дори за олигарсите на Русия, милиардите на които, според тъпия перестроичен прогнозизъм, трябваше да успеят да ги интегрират в световния рай на капитала и управлението на света. Оказа се обаче, че за вълците от Уолстрийт, Русия е неприемлива най-вече заради несъгласието си да пожертва наред с материалните си богатства и духовния ресурс на народа си, ведно с величието и блясъка на неговите достижения в историята.

В този смисъл крушението на СССР със своите последствия е нещо много по-грандиозно от измеренията на една гигантска геополитическа катастрофа. Не ядрената мощ, не ракетите и танковите армии, а алтернативата на вълчия свят на капитализма беше неговата най-голяма сила. СССР имаше страшни зъби, но отказваше да вие с вълчата глутница на световните хищници.

Днес, раната на Русия, от страшната загуба на кръв, все още е отворена. И като всяка глутница, светът на хищниците се възбужда от мириса на кръв. И все по-страшно тракат челюстите, премлели костите на половината човечество. И има само едно място от където може да дойде спасение! – идеята, че този вълчи свят може да получи алтернативата, която така лекомислено похитихме. Това най-много жадуват народите на Русия, както и всички, които до първи петли дор трижди се отрекоха от правдата.

Но Бог вижда. И ще отсъди!

Остава ние да си отворим очите навреме.

 


 

МНОГОСЛОЙНАТА ПРОВОКАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Военното положение в Украйна закъсня с пет години

 

Проявявайки разум, Виктор Янукович  бе длъжен да въведе военното положение в Украйна още преди пет години. И възможно, печалните последствия от държавния преврат през 2014 година нямаше да се случат, Украйна щеше да бъде държава, дружествена към Русия, напълно съхранила териториалната си цялост.

 

Николай Стариков

 

Впрочем, ненаправеното тогава днес вече е невъзможно. Днес военното положение позволява на киевското ръководство да поддържа в обществото определена антируска, по-точно, антироссийска психоза. Струва си да обърнем внимание, че Порошенко и компания въвеждат военно положение тогава, когато да не извършват за тях е невъзможно: след като Русия твърдо пресича провокационния набег на украинските кораби, Киев просто е длъжен да отговори по определен начин.

Как Русия трябва да реагира на това? Предполагам, нашите военни са прекрасно осведомени за реалните планове или отсъствието на такива у марионетъчното киевско ръководство. Затова най-добрият вариант е запазването на спокойствието и твърдо пресичане на подобни провокации, ако те последват. Периодът на увещанията и разговорите, на опитите да се обръщаме към разума, остана в миналото. Ако Украйна осъществява провокации, те трябва да се пресичат, при това не по начина, който би се искал на киевската власт. На тях им е нужно проливане на кръв, а на нас - дружествена Украйна, и руската политика по отношение на съседите трябва да се гради изхождайки от това, че нашите интереси, на Русия, и тези на киевската хунта - не съвпадат.

Времето на провокацията в Керченския пролив навежда на определени мисли. Не бива да изключваме, че в основата  лежи не само киевският план, където точка по точка са разписани враждебните действия по отношение на Русия, за да бъдат решени собствените вътрешнополитически задачи. Твърде е вероятно провокацията в Керченския пролив да има за цел прикриването в световното информационно пространство факта за използването от проамериканските бойци в Сирия на химическо оръжие против мирните жители на Алепо. Покрай това, изострянето на отношенията между Москва и Киев дава определени козове на ръководителите на западните държави при продължаването на антируската информационна кампания и натиска срещу ръководството на страната ни на предстоящата среща на „Г-20“ в Аржентина.

Затова провокациите на украинската власт трябва да бъдат разглеждани като многослойна баница. На долното ниво са интересите на Порошенко, по-горе са нуждите на световните информационни ресурси, и най-накрая, най-горното ниво - нуждите на световния политически истъбилишмънт.

 

Николай Стариков за “Военно-промишлен куриер“

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

ПРОБУЖДА ЛИ СЕ БЪЛГАРИЯ?

Е-поща Печат PDF

Проф. Орлин ЗагоровРазумът все по-властно налага необходимостта човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis”. (Една идея за световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност; ликвидиране на държавния суверенитет на народите! Поставени в колониална зависимост, те са обречени на дълбоката пропаст между богатството и бедността, а съдбата им се превръща в най- ярката проява на социалната несправедливост и тоталната корупция.

На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология представена като демокрация. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство. Ф.М.Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати.* Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ **

 

И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна

американска глобална хегемония е без конкуренция.

(пак там, с.38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденсквието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред“.(По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)

Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално „превъзходство.“*** След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за главно препятствие пред себе си националната идеология, основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси. Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки или по-точно с големи изключения - Русия, Унгария, Сърбия и др.

Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти.

Кокошата слепота на самозабравата

им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“ които те са длъжни да защитават в другия край на света.

Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.

В същото време в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те чрез ръководното си тяло са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.

Атаките срещу националните държави имат многобройни „мотиви“. Преди всичко противниците на националната държава изтъкват, че генетично тя носела в себе си насилието, насочено навътре – към малцинствените – етнически, религиозни, езикови и културни групи и криела опасност за многобразието и различието. Те обаче, упорито премълчават, че новият „световен ред“, който ни натрапват, представлява „нов глобален тоталитаризъм“ с диктатура, обърната и навън, в който са заложени не по-малко опасности отколкото при националната държава.

Най-накрая противниците на националната държава се противопоставят на смяната на системата, като премълчават истината, че това е налагане на друга, още по - порочна, още по - несъвършена, несправедлива, античовешка, алчна е бездухавна, агресивна и корумпирана цивилизация. Националната държава е призвана да осъществи действително радикална промяна в цялостното устройство на света, в който ще тържествува една нова цивилизация, основана на универсални ценности като: справедливост, свобода, хуманизъм, братско единение на народите. Наш дълг е да подготвим нашите деца и внуци за тази нова цивилизация. Това, впрочем, ни повелява и логиката на собствената ни морална философия, определяща съдържанието на българската национална идентичност. В това истинските родолюбци в миналото и днес виждат и смисъла на усилията за изграждане на гражданско общество.

Срещу националната държава се използва

още един аргумент.

Същността му се състои в това, че националната идеология и националното съзнание били причинили многобройни кръвопролитни сблъсъци между народите през последните няколко века, когато нациите и свързаните с тях държави воювали за независимост и свобода. Известно е, че до появата на националните държави в Европа, доминиращата идеология бяха монархическа, колониална и реваншистка, империалистическа. И без националните държави предходният период е изпъстрен с далеч по-жестоки и безсмислени кръвопролитни сблъсъци. Сега това го вършат „силите за бързо реагиране на НАТО“ навсякъде, където народите се съпротивляват на налагането на модел на развитие, който противоречи на националните им традициии.

Само през периода след Втората световна война (1945 г.) до наши дни са водени около 150 войни. Причините за тях в повечето случаи са наднационални и са резултат от амбицията на големите държави за световно господство. Така че, нациите и националните държави сами по себе си не са неизбежен източник на военни сблъсъци мужду народите. Същото се отнася и до религията. Затова е прав американският политолог Майкъл Барън, когато пише: „Проблемът не е в изживяването на национализма, а в изграждането на световни общества и свят без войни. Историческият опит на човечеството показва, че войни, дори геноцид, могат да родят и верският фанатизъм, и либералните, и социалистическите идеи, изродили се във фанатизъм и човеконенавистничество.“

Робърт Рейч от Харвард (САЩ) предупреждава в началото на 1992 г., че идва краят на националните икономики, че задачата на нацията и държавата в световната икономика се променя, че патриотизмът в неговия традиционен смисъл, губи своето значение. Главният недостатък в разсъжденията на Робърт Рейч се изразява в това, че и тук американската действителност се пренася върху Европа и света. А те са различни. Това прави уязвими обобщените изводи на автора.

Всъщност действията на САЩ и техните слуги в Европа са мотивирани от

рефлекторния страх,

че народите от перифериите неизбежно ще въстанат и един ден ще обявят война. Това ще бъде безпрецедентна за днешно време война, подобна на варварските набези през VII и VIII век, когато Европа бе победена и потънала в тъмните векове. (Атали, Ж. Хилядолетие; С., 1992, с. 23) Жак Атали предупреждава: „Борбата за овладяване на настъпващия световен ред бледнее пред потенциалните конфликти, между двете очертаващи се пространства. Капитализмът ще бъде пропаст между богати и бедни номади. За да се избегне тава, глобализмът, като доктрина за световно господство на една - единствена и първа суперсила, има нужда от възраждане на племенния строй във всичките му варианти.“

Очевидно е, че в случая става дума за установяване на империум, който предполага ограничен или нулев суверенитет за перифериите и неограничена власт (политическа, икономическа, социална, държавно-идеологическа, геополитическа, военно-стратегическа) на метрополиите.

Идеологическите корени на глобалното зло се виждат пределно ясно, от една страна, в предпочитанията към либерализма с неговите основни политически пороци като индивидуализъм, космополитизъм, глобализъм, трибализъм, и от друга – в отричането  и отхвърлянето на националната идентичност и идеята за хуманистична цивилизация с нейните принципи като колективизъм и благоденствие за всички, солидарност и социална справедливост. А историята недвусмислено потвърждава, че в държава, където обедняването и обезличаването застрашават основните права на хиляди хора, не може да се говори нито за демокрация, нито за национално единство, нито за гражданско общество, нито пък за национална сигурност.

Съвременният човек е обект на постоянно въздействие на всевъзможни източници на смляна и натрапена информация. Това ни отнема способността да мислим и анализираме самостоятелно, превръщайки ни в личности без лично мнение, без собствени ценности, без твърда позиция, от която да възприемем света. В резултат на това много млади хора нямат кауза, на която са готови да се посветят. Те са във властта на първичната наслада от живота, но не познават същността на усещането да живееш като човек, да мислиш самостоятелно, да се бориш за справедливостта. В редица случаи в това състояние изпада цялото общество.

Технология на приспиването

Още Монтескьо предупреждава, че всяко робство започва с приспиване. От своя страна американският философ и есеист Ноам Чомски най-добре е формулирал десетте начина за манипулация на общественото мнение, сиреч за „приспиване“, с които се моделират гражданина тъпа, послушна и безопасна маса. В условията на „прехода“ у нас, особено когато корупцията, духовното падение, начинът на индоктриниране придобиват характер на всекидневна политика, прилагането на тези принципи е политика прераснала в престъпление срещу съвестта и разума.

На първо място Н. Чомски посочва „отвличане на вниманието, което намира израз в „постоянно отклоняване на съзнанието на хората от реалните социални проблеми, насочвайки ги към теми, които нямат реално значение. Това авторът нарича „тихо оръжие за тихи войни“. Пресен пример: Елена Йончева се изказа пред конгреса на БСП в събота (26 януари 2019 г.) и каза съществени неща, посочвайки как управляващите днес прилагат посочените от Чомски „10 начина да ви направят тъпи, послушни, безопасни“.Следващият ден (неделя) в. „24 часа“ на челно място на първа страница пише: „Елена Йончева – звездата на левия конгрес.“ А на с. 3-та за конгреса на най-голямата опозиционна партия със стогодишна предистория, всичко за форума се представя по ироничен начин (24 часа, 27.01.2019, с. 1,13).

На второ място Чомски посочва  как изкуствено се „създават проблеми, а след това се предлага начин за решаването им.“ У нас този начин по презумция се предоставя на „шефа“.

На трето е „методът на постоянното прилагане.“ Кокто споменава световно известният философ, този начин у нас най-често е прилаган особено през периода 2010 – 2012 г. Най-характерните примери се отнасят до  законопроектите, предложени от правителството във връзка с предоставяне на чужденци правото да купуват българска обработваема земя, с т.нар. Истанбулска конвенция. И двата примера са фундаментално опасни за бъдещето на българската нация и държава. Срещу тях се обяви огромното мнозинство от населението на страната. Но налице са очевидни индикатори, че правителството, за съжаление, не се отказва от своите намерения. Очевидно тук са налице две възможности за настоятелно осъществяване на тези намерения: или не разбира естеството на опасността или преднамерено служи срещу интересите на народа. Други обяснения за действията му са неприемливи, защото чрез отлагането на изпълнението на непопулярни решения, представени като „болезнени и необходими“ въпросът остава открит. И се започват увещания и заобиколни маневри за проникване в други закони. Додето обстоятелствата станат до толкова неудържими, че правят съпротивата на гражданите безсмислена. Така побеждава силата на капката, която дълбае скалата не със сила, а с постоянство.

Другите начини за постигане на определена цел са третирането на хората като инфантилни, демонстрирането на свръхболезнена реакция на властта, по повод всяко неодобрение на действията й с цел емоционалното смазване на опонента. Най-чудовищният и антихуманен способ е държането на хората в неведение с цел култивиране на посредственост. Най-тежки последици за националната психология са начините: насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Смята се че целта, в този случай, е достигната, когато всеки глупак намира друг по - голям глупак от себе си, за да му се възхищава. Както специално подчертава и проф. Чомски, в това отношение щедро се финансират ТВ формати, като Биг Брадър, Фермата, Сървайвър, Смени жена си, както и нескончаеми сериали с убийства и насилие, които заемат най-гледаното телевизионно време, което значи, че най-ефектиено действат за интензивното раложително въздействие върху младите зрители. Тук не трябва да се пропуска и надпреварата на жълтата преса, рекламните клипове и музикалните телевизионни канали, които буквално превръщат ефира в опасна зона за младите хора.

 

Особено силно ударението на такъв тип пропаганда се забелязва в бившите социалистически страни. Тук акцента е в засилването на чувството за вина у 90% от населението, което открито се обявява срещу приемането на този тип уродливи порядки, натрапвани през последните три десетилетия. Обвиняват тези хора най-вече в носталгия по придобивките през социалистическия период, или че не искат да приемат фалшивите ценности на неолиберализма. В това отношение се разчита на старанието и престараването на  разни ренегати, деривати, демагози, соросоиди и особен тип идеологически еничери превърнали се в главни рупори на лишения от всякаква логика парадокс, наречен деидеологизация. Но влизайки в противоречие със себе си, те проповядват в същото време скверната идеология на неолиберализма, на религиозния фундаментализъм, на мултикултурализма и т.н.

Използвайки средства, характерни за най-мрачните времена на тоталитаризъм, деспотизъм и фанатизъм в човешката история властта продължава „да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си“,. (виж: Чомски, Н. 10 начина да ви направят тъпи, послушни и безопасни, Нова зора, бр. 46, 11.12.2018, с. 12).

 

*(Платнър, Ф.М. демократичният момент.-„Спектър“ № 79, 1992.)

**(Бжежински, Зб. Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви. С., 1997, с. 7, 19)


следва

 

ИЗКУПЛЕНИЕ ЗА ГРЕХА ХАК НИ Е! – ЛЮБА КУЛЕЗИЧ ДА НИ УЧИ НА МОРАЛ

Е-поща Печат PDF

Енчо ЕнчевКогато Люба Кулезич – една сполучлива проекция на "обществен типаж", който руският президент определи като "жени с понижена социална отговорност", започна да се "мята като цветарка" по телевизиите и да раздава безплатно, непоискан от никого морал, веднага се сетих за Херман Гьоринг, който "като чуел за култура и се хващал за пистолета...!“ Не съм гледал телевизионната изява на Б.Б. в шоуто на Слави Трифонов, тъй като по принцип не следя това предаване по чисто естетически съображения.....Не изпитвам обаче кой знае какви съмнения, че "учиндолският шоумен" се е възползвал от случая "и е полегнал на власта"... И то не за друго ,а поради ноторно известният факт, че в условията, в които "виреят" българските медии, случилото се напълно се вмества в актуалният мейнстрийм...Нека да не забравяме все пак,че това са "независимите" български медии,които от всички положения, които заемат най-много обичат "легналото положение".... барабар с "наведеното"...! А иначе, това, че Слави е "обслужил" власта е наистина не просто морално укоримо,но и отвратително за човек,който очевидно има претенцията да е носител на "новият обществен морал"....Прочее, претенция доволно безумна за да бъде подмината от всички българи без психиатрична регистрация с насмешка и снизхождение.... Затова пък получила вота на критично висок процент от българските граждани и то на нарочно проведен национален референдум!... В чисто статистически план, този факт достатъчно обективно указва за съществуването на опасни разрушителни тенденции в масовото съзнание на обществото,породени от, уви, критично високия праг на "опростачването" на българина... В случая, за който става дума бях провокиран от участието на Кулезич в известна "кабеларка", където "фамозната" журналистка с "пяна на уста" сипеше "огън и жупел" срещу учиндолеца... Точно Кулезич,която Кеворкян нарече от телевизионният екран заради фриволното й медийно поведение "уличница" и чийто журналистическа кариера премина изцяло в обслужването на политическите интереси на всякакви политически непрокопсаници и най-вече на националната олигархия,сега да се изправя на "медийният амвон" за да чете морал на другите като нея....? Това вече е меко казано прекалено.... То си е висша форма на нахалство и безочие...

В действителност, нещата са много прости и "войната", която се опитва "да подпали"  Кулезич не е в "полето" на морала...???Както гласеше известна сентенция:"...за каквото и да ви говорят да знаете,че става въпрос за пари" Точно в това е същността и на медийният ажиотаж. Там е заровено кучето. Става дума за битка за преразпределението на огромните "сенчести" финансови потоци,от които на практика се финансира политкоректното поведение на българските медии.... Нещата в случая са сведени до поведението на героя на Илф и Петров, мошеника Щура Балаганов,който не иска да пусне друг мошеник и аферист-Паниковски на територията,която осигурява собственото му криминално съществуване...

Така че да се търси в случая някакъв морален императив би било абсолютна загуба на време и интелектуална енергия...

Другото нещо,което убягва на моралната норма е,че в края на краищата заради битките между мошениците страда обществото.

Нека обаче в случая да приемем страданието,като изкупление за греха ни,че..."пуснахме търговците в храма"!


 

“ГНЕЗДА НА ДЪРВЕНИЦИ”

Е-поща Печат PDF

Пред третомартенски размисли за българското Освобождение, за историята и нейните свидетелства, или кога и защо се просълзяват царете на Русия?!

 

Минчо МинчевРуско-турската освободителна война от 1877 – 1878 г. е едно ново начало, едно ново раждане на българската държава и нация. Трудно е да си представим съдбата на България без нея. Възкръсването ни, като народ със свое име и място под слънцето е едно от най-големите чудеса в човешката история. Това чудо стана въпреки жестокостите на най-варварската тирания – турската. Няма по-дълго и по-черно робство от това, което близо 500 години бе затиснало България. И никой европейски народ не е платил толкова висока цена за свободата си, както българският.

 

Тези пет столетия са препълнени с еничари, кърджалии и „времена разделни“, през които българската кръв не успяваше да засъхне върху ятаганите на тиранина. Но те бяха и столетия на съпротива: с хайдути, със завери и комитетски съзаклятия, с воеводи и апостоли. И тези времена на страдания родиха в тъмнината на вековете исполините на българската национална революция: Раковски, Левски, Каравелов и Ботев, Хаджията и Караджата, Бенковски и Волов, които спасиха поруганата чест на Отечеството. „Как сладко е да се умре за Отечеството“, възкликва, качен на бесилото в Горна Оряховица Георги Измирлиев – Македончето! Руско-турската освободителна война доведе до победоносен край тяхното велико дело.

Героичната борба на българския народ за национално освобождение и независимост, свещено право на всеки народ, и нечуваните жестокости извършени от турските орди в България при потушаването на Априлското въстание, събудиха съвестта на целия християнски свят. Сред братския руски народ започва мощно движение в защита на българите. На 24 април 1877г. в Кишинев, епископ Павел прочита Манифеста за обявяването на войната. Александър II прекъсва речта си, защото ридание дави гърдите му. На Скаково поле са строени първите дружини от доброволци, дошли от всички краища на многострадалното ни Отечество. Офицерите едва ги въздържат да не развалят строя и да не гърмят с пушките. „Великото стана!...“. Започват дни на безмерни изпитания, възторг и нечуван героизъм.

314 дни, през които един руснак ще умира за свободата на двадесет българи.

Русия заплати нашата свобода с кръвта на десетки хиляди свои синове. Никой никога и никъде не е заплащал такава цена за свободата на друг народ.

А народ, който помни цената на свободата, той знае да почита и освободители.

 

И не забравя принесените за неговото освобождение свои и братски жертви. Българският народ се оказа достоен за свободата. Той знае, кому дължи Освобождението си. И правдата за това ще се предава, като най-скъпоценно наследство от род на род. И до века. Така че напразно се морят безпаметниците и враговете – български и руски.

Днес все по-често, особено около националния празник 3-ти март, се размърдва и размирисва най-презрения гнилоч в съвременна България. Като торни червеи и бръмбари се разпълзяват „провидци“ с късна дата, за да омаловажат сътворения в историята безпримерен подвиг на руския народ за Освобождението на България. Тези закъснели „борци за истината и правдата“ нямат друга грижа, освен да доказват имперските помисли на Русия, но като няма как с декрет или папска вула да я пратят в джандема, се опитват току да сипят, по възможност в душата на всеки българин и русин, поне по лъжица катран. Сякаш искат да го подсетят, колко е неизтребима омразата на техните господари към великата спасителна мисия на Русия през вековете, която със самата си същност подлага на изобличение „цивилизаторските им активи“ и „Отговорностите на белия човек“, ако си припомним думите на Ръдиард Киплинг.

В края на своя знаменит опус "Още една по-особена дума за славяните и славянския въпрос" великият Фьодор Михайлович Достоевски пита: „Защо Русия се нагърбва с такива грижи?”, - и отговаря на сведущи и несведущи: „За какво ли? За да заживее висш живот, велик живот, за да освети света с великата си безкористна и чиста идея, да въплъти и създаде в края на краищата великия мощен организъм на братския племенен съюз, да го създаде не с насилие, не с меч, а с убеждения, с пример, с любов, безкористност и светлина.”

И продължава великият писател: "Ако нациите не живеят в името на висши безкористни идеи, в името на висшите цели и в служба на човечеството, а служат само на собствените си интереси, те непременно ще закостенеят, ще загинат, ще умрат. А по-високи цели от тия, които си поставя Русия, няма. Тя служи на славяните безвъзмездно и не чака от тях благодарност, труди се за тяхното нравствено (а не само политическо) обединение в едно велико цяло. Едва тогава всеславянството ще може да каже своето изцерително слово на човечеството."И заключава провидецът: "Няма в света по-високи цели от тези".

Но торните бръмбари на платената русофобия не би ги спрял дори непоклатимият авторитет на Достоевски, на когото като нищо биха лепнали етикета „Сурковска пропаганда“. Дотолкоз са обнаглели в своята мисия за дерусификация на българския народ, че не им е необходимо да преповтарят мухлясалите аргументи на известния със своята „другост“ още в средата на 19в. международен „чувственик“ абат дьо Кюстен. За клакьорите на неговата изначална русофобия и гейска слава, са непозволими нито мисията на Русия „да освети света с великата си безкористност и чиста идея“,... “с пример, с любов, с безкористност и светлина”, нито риданията и сълзите на един самодържец - Великият наш Цар Освободител – Александър Втори. За тях те не са пример за човешка отговорност и държавническа мисия в историята. За това, нека потърсим тези основания за мисията на руския народ и руските царе още по-назад в миналото, в пред имперските времена на руската държава.

 

През 1876 г. в Киев Иван Оболенски издава своето изследване "Московската държава по времето на цар Алексей Михайлович и патриарх Никон, според записките на архидякон Павел Алепски". В това съчинение е поместено мнението на цар Алексей Михайлович от 1656 г., наричан от своите съвременници най-тих сред царете. По времето на Светата Пасха, през същата година, приемайки в Москва Великденските поздравления на делегации и сановници, между другото попитал православни търговци от Балканите: "Желаете ли да ви освободя от плен и да ви откупя?". И като чул утвърдителния отговор, добавил: "Тогаз, като се завърнете в своята страна, кажете на всички монаси и епископи да молят Бога и да четат литургии за мен. И техните молитви да ми дадат сила да отсека главата на техния враг". И както свидетелства архидякон Павел Алепски, "проливайки обилни сълзи, царят след туй казал на велможите - сърцето ми е покрусено от поробването на тия нещастни люде, които стенат в ръцете на враговете на нашата вяра. Бог ще ме призове да отговарям в Съдния ден, ако имайки възможност да ги освободя, я пренебрегна. Не зная докога ще продължава това злощастно състояние на държавните дела, но от времето на баща ми и неговите предшественици не преставаха да идват при нас постоянно жалби срещу игото на поробителите от патриарси, епископи, монаси и обикновени бедни хора. И нито един не е дохождал, без да е гонен от сурова печал и без да бяга от жестокостта на своите господари; и страхувам се от въпросите, които ще ми зададе в него ден Творецът; и реших в ума си, ако така е угодно на Бог, ще хвърля всичките си войски и хазна, ще пролея кръвта си до последна капка, но ще се постарая да ги освободя."

Както се вижда, православната вяра и славянската принадлежност са златна амалгама на благородната мисия, която е отприщвала енергията на руското обществото през вековете, придавала му блясък и благородство, окриляла го е за славата и величието на Русия и е предопределяла пътя за Освобождението и на България.

 


Разсъждавайки за мисията на Русия, идеологът на Източния въпрос Константин Леонтиев пише: "Всички други държави действат на Изток почти единствено с външен, механически така да се каже натиск, със своята военна или търговска сила... Само на Русия единствено са й поставени на вероизповедно начало съвсем други задачи и условия... Само за руската политика на Изток е възможно щастливото съчетание на надеждата, на религиозното спасение и движението напред, националността - с вярата, свещената старина - с възбуждащата пориви съвременна подвижност. Да, точно това свойство е присъщо на народите ни - да потърсим преди всичко опора, в която са дълго натрупвани и православните ни сили, и сега толкова могъщи у нас. Не трябваше ли с тези християнски нации от Изтока да се сближим и сдружим, защото нашите собствени свещени предшественици са по-ярко и по-здраво изразени, отколкото при другите народи".

И снава ясно, че акцентът на руската мисия за освобождението на славянските народи от Балканите има преобладаващо кръвно-духовна компонента. Ето срещу тази цивилизационна формула на Леонтиев - „да се сближим и сдружим“, винаги е бил насочен векторът на цялостната политика на колективния Запад, още от преди времената и опусите на споменатия „чувстеник“ абат дьо Кюстен.

Именно в резултат на последователната и насочена русофобия, която отчита и осъзнава духовните и културните основания на създадения от историята българско-руски цивилизационен съюз, основан на грандиозния принос на българското православие и Кирилската писменост и въздигнатата на нов етап с Освободителната война от 1877-1878г формула на Константин Леонтиев, „да се сближим с сдружим“, могат да бъдат очертани границите на българската историческа съдба. Към нейните страдалчески черти в огледалото на историята, могат да бъдат разчетени и посланията и основанията на българофобията, която предхожда по време миязмите на целенасочената русофобия.  От кладите на богомилите, от ненавистта на потомците на западното рицарство, погинало от Калояновия меч край Адрианопол, през откровенията на княз Бисмарк на Берлинския конгрес, че те не са се събрали тук да правят „българите щастливи“, през краха в Ньой, разтеразанията в Париж след ВСВ и последствията след капитулацията в Малта, всички тези свидетелства за българската участ, не издават по-малка ненавист към нас, от колкото омразата към всички руско. Но ако ненавистта към Русия, може все пак да бъде обоснована с нейната плашеща огромност и сила, то ненавистта към понятие, като „българин“, „България“ и „всичко българско“, издават предопределения край не само за българската държавност, но и за българската нация.

Недвусмислено доказателство за това е днешната наша народностна участ, когато в прегръдките на т.нар нов цивилизационен избор, без приятели и надеждни съюзници, България се топи пред очите на света, като юлска пряспа. Но над престъпното безхаберие на демократичните ни управници, дори Господ, кокто би казал поета гледа все още от небесния свод „тих и невъзмутим“.

В своето знаменито стихотворение „Към родината“, Атанас Далчев има един пророчески стих, който макар да е изповед на поета или на лирическия герой пред Родината, аз ще си позволя волността да съотнеса към преднамереното сатанизиране на руси и българи, за което мнозина си затварят очите. Сатанизиране, основание за което, както вече споменах, е сътвореният от историята българо-руски цивилизационен съюз. И Русия и България, всяка поради своя път през историята и поради неразчленимостта между духа, културата и цивилизационната им същност са и ще бъдат несменяема цел за отстрел пред безмислостното дуло на изначалната ненавист на Запада. Сиреч, тежко е да го кажа, но ми се струва, че сме осъдени от тази ненавист и под каквито и форми да бъде прикривана тя, и както и да бъде отричана, единственото, което ни очаква през годините занапред, е страданието. Именно за него ме подсети стихът на българският поет Атанас Далчев: „Страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща“.

Мислих, че тук ще сложа точка на тези мой пред третомартенски размисли, но връщайки се към основанията за този свят български празник, как да не се позове човек отново на великия провидец Фьодър Михайлович Достоевски?! Неговите разсъждения, които искам да припомня отново са свързани с позицията на прочутия по онова време английски журзналист Форбз, военен коренспондент на в. „Дейли Нюз“. Като признава достойнствата на "прекрасните му и задълбочени статии от бойното поле", Достоевски съобщава, че Форбз искрено признава "пълното право", на турците да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминава Дунава. „Форбз, пише Достоевски, „почти съжалява, че нещата не са се развили така и прави извода, че българите трябва да са вечно признателни на турците, че не са ги изклали поголовно като овце“.

Струва ми се, че се налага дори и по отношение на днешната несвършваща мантра за човешките права и демократичните принципи на нашите нови партньори да се запитаме как и защо този наистина тъй образован човек като Форбз, представител на една толкова велика и просветена нация, каквато е Викторианска Англия, може така хладнокръвно да признава подобни права на турците? „Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация“ - пита великият писател, и продължава: "Обърнете внимание обаче, че той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви славяни българи. Виждате ли родовото кръвно презрение на Европа към славяните и славянското племе? Те ги имат все едно за кучета. Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, жените и децата. И което е много важно, забележете, че не го казва граф Биконсфийлд, него политиката, "английските интереси", го принуждават да изразява такива бандитски зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена. А и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, което ясно личи от предишните му писания. Причината в случая е именно това западноевропейско презрение към всичко, което носи името славяни“.

 


Цитатът стана твърде дълъг, на как да спреш насред думата гения Достоевски? Както се вижда, генезисът на възходите и паденията на славянските народи, и по-специално към нас, българите, има своите цивилизационни основания. Хората на Запада и тогава не са си представяли„гнездата от дървеници” за нещо ценно. Дали днес ни оприличават на нещо по-различно, на хора например, на народ със своя велика история и принос в световната култура? На този въпрос нека всеки сам и честно си отговори. И сам да намери своето място и мястото на своите деца и внуци като българи и славяни в този т. нар. нов цивилизационен избор и ми се струва, че сатанинската мелница, която премила народа ни вече 29 години, е всъщност едно ново издание на непроменимите възгледи на наследниците на онзи далечен военен кореспондент на в. "Дейли нюз". От тези непроменими възгледи на Форбз и предците му извира и омразата към Русия, която за радост никога не е била някакво „гнездо на дървеници”, а винаги е била колос, гигант и сила, с която не може да не се съобразиш. „И тъй като Русия също е славянска нация, как ли я мразят сега на Запад, пита се Достоевски, и добавя: - Ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда!"

Да отговаряме ли на провидеца отпреди 140 години? Да търсим ли някаква връзка между случая Скрипал и случая Гебрев, които днес не случайно ги обвързват? Да разказваме ли отново неговите пророчества за бъдещето, както и нашите спомени от бъдещето? Всичко е пред очите ни. Няма нищо ново под слънцето. Има една истина и тя е, че силата никога не се е нуждаела от посредници. Че слабите винаги ги бият. Че България без Русия е обречена! Че и Русия без България ще бъде разнищена! Че пътят ни в страданието е общ и неотменим и че не случайно нашата любов в една съдба превръща.

Но ще възкръсне Бог и ще се разпръснат неговите врагове!

И ще бъде ден.

От нине, до века!


 


Страница 6 от 255