Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ТАЗ ГИ Е МАЙКА РОДИЛА!

Е-поща Печат PDF

Още веднъж за законите, които убиват хуманността и за опитите на Властта да прикрие с празни заклинания сътвореното от самата нея


Внезапно, като природно бедствие, училищата в три града на многострадалното ни отечество опустяха. В Сливен, Ямбол и Карнобат, тревожни ромски родители, за минути изведоха децата си от училищните стаи. Регионалните репортери на националните медии в своите кореспонденции констатираха изумени: „никой и нищо не може да устои пред решимостта на тези хора“. Както се разбра още същия ден, на 7 октомври, понеделник, причината бил слух, че децата им ще бъдат отнемани от „социалните“. Този слух набързо превърна въпросните служби, досега майка и баща на мургавите ни сънародници, в люта мащеха! По-късно се оказа, че бил имал авторитета на столичен източник - квартал „Факултето“ в София.

Властта набързо се усети, че това внезапно „джамбуре“ може да стане причина

да бъде дръпната завесата

на по-стари и по-нови грехове, свързани с „Националната стратегия за детето 2019-2030 г.“, която „решително и безвъзвратно“ премиерът навремето спря. Така или иначе, телевизионните студия, сайтове и медиите, се изпълниха с предани нему експерти и голословни отрицатели, които клеймяха безадресно неизвестни смутители на реда и още по-неизвестни разпространители на слухове и призоваваха съответните органи да открият и турят по местата им.


Паниката обаче бе до такава степен очевидна, че се наложи, образно казано, самият министър-председател пак „да яхне джипа“ и да се опита да въведе ред. От студия, пред камери и микрофони, народонаселението на България видя и чу как той чудом се чуди и много убедително разсъждава: „Безумно е да се мисли, че държавата може да взема деца. Какво ще ги прави? – питаше се на глас премиерът и наблягаше на човещината: „Как ще влезеш в нормално семейство и ще му вземеш детето? Няма такава Стратегия, такъв план... Да вървят в класните стаи!“

След етикети като „провокация“, „диващина“, „с нищо неоправдана психоза“ и „изкуствено насаждане на страх“ в помощ на представителите на държавните институции се включи и новото второ лице на ГЕРБ и правителството - вицепремиерът Томислав Дончев. Той, нали философ, заключи дълбокомислено, че „паниката в Сливен не е поредната дигитална щуротия“ и добави че има поне „няколко кмета и поне една политическа сила, които имат намеса в тази ситуация“. Запитан за „силата“ той иносказателно поясни, че тя е „коалиционен партньор на левицата във формата за местните избори“. По-нататък философът Дончев подкрепи параболичната мисъл на премиера за „аферата Костинброд“, в смисъл че „това е направено, защото събитието се е случиво в предизборна кампания“.

Вицето разбира се не се ограничи с тези инсинуации. Натопи и човек на „колегата Каракачанов“, че имал пръст в Сливенско-Ямболско-Карнобатската

„дигитална“ щуротия.

В кампанията взеха участие и министърът на образованието Красимир Вълчев и една велеричава заместник-министърка на Социалното министерство, но тях, засега, ще ги оставим настрана. Картината и без тях е напълно ясна: Властта в своя обобщен образ, се кани зад димната завена на иначе справедливото надигане на тревожните ромски родители, да отклони общественото внимание от буквално взривоопасната истина, че със своите действия е одобрила една законодателна шашарма, която сама по себе си, е унищожителна илюстрация на тяхната шестваща вече 10 години, социална демагогия.

Т.нар. Национална стратегия за детето, за която премиерът се ангажира с целия си авторитет, че няма да бъде приемана, пряко волята му на върховен разпространител на доброто и злото, може да бъде открита в параграфите и алинеите на цели 29 закона, сред които особено изобличаващи са промените в Закона за закрила на детето; Семейния кодекс и Закон за социалните услуги. Те буквално свалят макиажа на чувеколюбивите негови тиради и простофилските обяснения на неговия антураж, за да лъсне една неумолима логика на фактите, на бюрократичната датировка на тяхната последователност, която се вижда от съответните придружителни към предлаганите законови промени, писма на Министерския съвет, включва разпоредбите на Председателя на Народното събрание, както и съответните решения на Председателския съвет в законодателната дейност на Парламента и понеже жанрът има памет ще припомним, че през 2014 г. е подписан например Меморандум за разбирателство относно изпълнението на Норвежкия финансов механизъм 2014-2021 г. между Кралство Норвегия и Република България. С подписа на министър-председателя Борисов и на главния секретар на Министерския съвет Веселин Диков, на 29.12.2016 г. Министерският съвет приема решение № 1099, с което предлага на Народното събрание да бъде осъществена ратификацията на меморандума. Дотук всичко изглежда нормално, но нали е казано, че

дяволът е в подробностите.

Ако разгърнем приложението в програма „Правосъдие“ ще видим, че е записано следното: „Подобряване на положението на ромското население и допринася за постигането на целта, определена в т. 2 „Специфични съображения“. Там след араламбенето за правата на човека и европейските им измерения е посочена целта: „детско правосъдие!“. Своеобразна методическа помощ в това отношение ще се предоставя от Администрацията на норвежките съдилища! Разбира се, горчивото право на чуждо надзираване обикновено се приема с подсладител – „безвъзмездна финансова помощ“! В случая тя е от скромите 30,000,000 евро!

Но и това не е всичко. Общата сума за прилагането на „отменената“ Стратегия за детето възлиза на 87, 867, 500 евро. Това е бонусът, който ни дава норвежката страна за прилагането на Стратегията записана в Меморандума за разбирателство относно изпълнението на Норвежкия финансов механизъм. От своя страна Република България участва със скромните 9, 088, 236 евро.

На 6 януари 2017 г. председателят на Народното събрание Цецка Цачева, с разпореждане 750-01-1/ 6.1.2017 г. разпределя законопроекта за Ратификация на Меморандума, който е под № 602-02.46, и е внесен от Министерския съвет на 30.12.2016 г.

Ако обърнем внимание на датировката, излиза че най-усилено властта работи по време на празничната новогодишна суматоха. Човек би казал „Хвала на такава власт!“ – работи и в празник! И ако не знае би добавил, че и аплодисменти й се полагат, защото нали „На далавера сме!“ Общо 97, 550, 736 евро влизат в хазната. Но нали знаем, както и друг път сме писали, че само в капана за мишки сиренцето е без пари. И поради това продължаваме да четем. На стр. 44 от „отменената“ Стратегия е записано: „Завършване на реформата за деинституализация на грижата за деца и недопускане на институциален подход в резидентните услуги за деца; въвеждане на пълна и изрична забрана на телесно наказание на деца, криминализиране на домашното насилие и въвеждане на ефективна работна система за превенция, наблюдение и изпълнение на тези забрани“. В т. 5 на същата страница е казано още: „Създаване и прилагане на адаптирани процедури за участие на деца в административни, граждански и наказателни производства“. Човек и да не е юрист се досеща, че нищо друго не може да бъде това, освен основа на отричаното Ювенално законодателство.

Ако теглим чертата

се вижда, че по същество Стратегията е приета след ратификацията от Народното събрание на Меморандума още през 2017 г. А Меморандумите, особено когато са ратифицирани, са договори, които трябва да се изпълняват.

Дотук говорехме за Меморандума за разбирателство, скритата същност на който е т.нар. Национална стратегия за детето 2019-2030 г., за която в миналия брой пунктуално разгледахме нейното проникване в Закона за защита на детето; в Закона за социалните услуги и в Семейния кодекс. Както бе отбелязано в уводната статия „Законът, който убива законността“ от адвокат Илияна Мавродиева-Ангелова „промените са фундаментални!“.

Нека ги обобщим:

Промените въвеждат на първо място институтът на частните доставчици за социални услуги; нарушават конституционните права на българския гражданин – правото да отглежда и да възпитава децата си, както и правото му за неприкосновеност на личния живот; промените разглеждат децата като носители на права за извършване на действия, дори срещу собствените си родители, в нарушение на българския Закон за децата и семействата; т.нар. „социални услуги“ се разпростират във всички аспекти от живота ни и обвързват всеки родител и гражданин с яките въжета на непрестанен контрол и финансово закрепостяване. Въвеждат професията „приемен родител“; съставят т.нар. „мулти дисциплинарни силови екипи за контрол и наблюдение“ и пр. Едни от най-фрапиращите са измененията в Наредбата за условията и реда за осъществяване на мерки за предотвратяване на изоставянето на деца или настаняването им в институции. Всичко това вече е влязло в сила само 3 дни след като е публикувано в „Държавен вестник“, бр. 37 от 7.05.т.г., е във връзка с измененията на Закона за защита на детето, които влизат в сила от 1.01.2020 г.

Кое налага това?

Защо се бърза? Какви са тези галопиращи срокове? Промените на Наредбата не илюстрират ли скритите намерения и цели на „отменената“ Стратегия? И за каква човещина, хуманност и човеколюбие араламби безчовечната власт, когато всичко това води до рязко увеличаване на броя на децата, които ще бъдат настанявани извън биологичните им семейства?

Ето това са реалностите в една държава,

в която на властта не й пука, че България само за 30 години е загубила 21% от населението си, а сега заради 100 млн евро, се посяга и на децата на този народ. Тази, същата власт, която дори според собствената си национална здравна стратегия отчита, че за периода от 2014 до 2020 г. страната ни е на първо място в Европейски съюз по смъртност, и че надвишава средната на Европейски съюз смъртност по цели 17 други показатели! Власт, която управлява държава, където населението намалява с 8 човека на всеки час, а по раждаемост е на 210 място от общо 224 държави в света. Власт, която е в правото си да разпорежда да се търсят виновниците за изненадващата психоза, обхванала ромските родители в няколко града, но която праща специализираните органи да търсят виновниците не там, където те са всъщност.

Това ми дава правото да кажа, че не е виновен Александър Урумов, доказаният патриот, загрижен за бъдещето на Отечеството, за да бъде сочен с пръст от заместник-председателят на Министерския съвет Томислав Дончев; не е виновен и Минчо Минчев, който в „няколко формата е коалиционен партньор на левицата“, задето на страниците на „Нова Зора“ вече 30 години се налага да воюва с майкопродавците.

За съжаление в ромските махали и гета едва ли някой е чувал за „Нова Зора“, но ако все пак хората там са научили или предусещат какви скандинавски вихрушки са им приготвили тихомълком, това не означава, че нямат право и основание да се тревожат. Ако законодателната дейност е върха на социалната демагогия и регламентира немислими за българските традиции семейни политики, то не значи че страхът на хората няма своите основания. Човек реагира съзнателно и панически, когато се чувства застрашен. Не само ромските родители, всеки родител в България би трябвало да се чувства застрашен от това, което става в държавата; от реалните последици, които наблюдава в редица европейски държави, където законът безжалостно изтръгва издъно най-човешката връзка на родителя с неговото дете.

Истината е, че българинът не обича да чете закони. Национална черта дори е той да гледа с пренебрежение на тях. Не само защото националната памет му подсказва, че „законът е врата у поле“, а неговият принцип по нашите географски ширини в последните 30 години е неизменен: „за кокошка – няма прошка! За милион – няма закон!“

Не искам да кажа, че българинът е против закона, който осигурява правов ред. Искам да подчертая, че българинът не вярва на законите, които не удовлетворяват вроденото му чувство за справедливост. За разлика от съседите си българинът не се научи да реагира на несправедливостите и на грабежа дори. Може би защото те са неизброими. Пред очите му бе разорено селското стопанство и промишлеността, бяха изринати като с булдозер 2324 фабрики и предприятия и бяха унищожени фондове с неизмерими стойности; унижиха войнската му чест и разсипаха въоръжените сили и службите за сигурност, които охраняваха живота му; осакатиха здравеопазването, образованието, културата и през всички тези жестоки ампутации българинът си траеше. Турците, които добре ни познават, обичат да казват: „Да му имам на българина акъда, дето му идва отподире!“

Днес можем да кажем,

че това време дойде. Народът ни 30 години вярваше, че България ще бъде Швейцария на Балканите, че демократите и т.нар. „граждани за европейско развитие“ непременно ще докарат Европа в България. Най-накрая разбра изглежда, че макар и народ с най-древна история и със завиден цивилизационен принос, неговата държава днес е по-скоро мащеха за него самия. Шарл дьо Гол, великият президент на Франция, бе казал: „България е люлка на европейската култура“. А когато отговаря на въпроса „Кои нации са най-важните в човешкото развитие?“, великият французин заяваява: „Четете историята на България!“ След него, друг президент на Франция, Франсоа Митеран потвърждава: „Българите стоят в основата на човешката цивилизация. Българският народ е един от създателите на цивилизацията на нашата планета“. Казаното от акад. Дмитрий Лихачов за „държавата на духа“ само може да ни увлече още повече в едно цитатничество, което няма да ни помогне. Днес българите, както вече посочих, се топят като юлска пряспа и родината ни обезлюдява. И в тази обстановка да се посяга чрез фалшивите постулати на някаква студенокръвна социална система на българското семейство, както и на единственото останало най-скъпо за всяко българско сърце съкровище – децата – е не само взривоопасно. То е взривопомитащо! И това Властта трябва добре да го знае и добре да го помни.

От народопсихологическа гледна точка няма друго обяснение за факта, че само за няколко месеца, провокирани от законодателните неолиберални инициативи по скандинавски образец, възникна движение от десетки хиляди хора; че се народиха неформални обединения на родители, вдигнали се в защита на своите деца, които не се примиряват с обясненията че нямало Стратегия, и че Бойко я бил стъпкал с крака. Тези твърдения един през друг се повтарят от народни представители и кандидат кметове, но всички те мълчат за публикуваните иначе поправки в законите, които изземват правата на родители, които правят техните права абсолютно незащитени или направо ги унищожават.


Като няма такова нещо защо са тези формулировки в параграфи и алинеи в законите, които взривяват пословичната търпимост на народа ни? Защо родителите са задължени да подписват в училищата едва ли не генерални пълномощия – т.нар. „Декларации за информирано съгласие“, които най-често се отнасят за неизяснени и неизвестни за родителите дейности и намерения. Какво означават формуляри, където в графите срещу „баща“ и „майка“ са изписани изумяващите със своя цинизъм „Родител 1“ и „Родител 2“? Защо в българските висши училища се разкриват специалности, обучаващи студенти и бъдещи деятели в социалната сфера, в джендър-идеологията, в нейните „ценности“ и начина за нейното внедряване и популяризиране? Защо се премълчават тревогите и предложенията на Българската православна църква? Защо при обсъждането на Стратегията не е прието нито едно от 150-те предложения в общественото обсъждане от родители, адвокати и общественици? Защо данайските дарове на чуждия на българските традиции опит, е предпочетен в законодателството, пред констутиционните разпоредби, които са предопределящи за целокупния национален живот? Няма ли народен представител, който от трибуната на Народното събрание да запита що за Меморандум за разбирателство е подписаният, както се говори, между България Норвегия, Исландия и Лихтенщтайн и дали е вярно, че той предлага съблазняващата сума от 210 млн евро и да попита за какво се дават тези пари и какви ангажименти поема срещу тях българското правителство и държава?

На 29.09.т.г. в парк-хотел „Витоша“ - Студентски град, в София, се състоя Международна конференция под наслов „Отвличане на деца от социалните служби: скритата война срещу семейството“. За тази конференция в българския печат и по медиите не се чу и дума. А на нея бе направен пунктуален и изчерпателен анализ от български и чуждестранни юристи и експерти с международен опит в сферата на семейството и в областта на закрила на децата като българските адвокати Владимир Шейтанов, Петър Николов, Илияна Мавродиева-Ангелова, д-р Владимир Костов, както и гост лекторите: Мариус Рейкерас, норвежки експерт, адвокат Свитън Бенет от Англия и Бйорн Корфь адвокат Лоранс Брайнс от Ирландия, адвокат д-р Тимутеос Зихс, юрист от Полша, германският социолог и международен говорител по проблемите на глобалната сексуална революция и християнска духовност г-жа Габриеле Куби, която очерта дълбоката и мрачна реалност на проблема довел „от преход от пълната невинност на децата само допреди две-три десетилетия до тяхното тотално развращаване в днешни дни“.

И понеже се чуха и по-солени епитети, откъм страна на властта и правилните медии, ми се иска да попитам да не би това да са „идиотите“, които разпространяват слухове? Или това да са източниците на тиражираната от медиите „масова истерия“?

Време е властта да изтрезнее.

Не случайно народът е казал, че „Волът рие, но го хвърля на гърба си“. Истината е невъзможно да бъде скривана, още повече, когато е част от един всеобщ ужас на милиони бащи и майки, осъзнаващи как малтусианските ценности се превърнаха в катахезис за транснационалните компании. Ако българският политически елит е заразен от тези идеи, ако е продал душата си на дявола – да гори в Ада! И без социологически анкети, дори без референдум, е от ясно по-ясно, че българската общество категорично заклеймява поправките на законите обнародвани в бр. 24 и в бр. 37 на „Държавен вестник“ и влизащи в сила от 1.01.2020 г.


Ако Властта, ако партиите в 44 Народно събрание не осъзнаят това, нека се сърдят на себе си. Този народ можеш да го тъпчеш, да го стрижеш и лъжеш, но ако посегнеш на децата му, таз те е майка родила!


 

КОЙ СЕ СТРАХУВА ОТ НАЦИОНАЛНО ДРУЖЕСТВО „ТРАДИЦИЯ“?

Е-поща Печат PDF

ДО

ГЛАВНИЯ РЕДАКТОР НА

В-К „НОВА ЗОРА”

Г-Н МИНЧО МИНЧЕВ

УВАЖАЕМИ Г-Н ГЛ. РЕДАКТОР,


Обръщаме се към Вас и Вашият вестник, в който много пъти са печатани материали във връзка с живота и дейността на НД „Традиция”. Затова и отново го търсим, разтревожени от незаконосъобразните действия на органите за контрол над оръжията и боеприпасите (КОС) и Дирекция „Борба с организираната престъпност”- към МВР, извършени на 8 октомври 2019 г. в 6 града на страната, вкл. гр. София. Молим Ви да публикувате във Вашия вестник нашите съображения за дейността на споменатите органи, за достоверността на които декларираме с цялата отговорност пред закона.

 

Национално движение „Традиция” е регистрирано като юридическо лице с нестопанска цел по ф.д. № 9788/ 1991 г. на Софийски градски съд. Съгласно чл. 3 от Устава, неговият основен предмет на дейност е „осъществяване на широка културно-просветна дейност за популяризиране, съхраняване и развитие на националните традиции, включително чрез участие в чествания и организиране на възстановки на исторически събития, както и за издирване и колекциониране на разрешени от закона предмети, свързани с дейността на въоръжените сили и органите за вътрешна сигурност, а също така даване на експертно мнение и стойностна оценка на държавните и съдебните органи, физически и юридически лица по произхода, автентичността, качественото състояние и други характеристики на хладни и огнестрелни оръжия, и на други предмети, разрешени за покупко-продажба, размяна и колекциониране”. В своята почти тридесетгодишна патриотична дейност дружеството, което има около 40 регионални клонове в страната, развива разнообразна родолюбива дейност, като открити уроци в училища, изложби на историческо оръжие, аксесоари и документи, възстановки на значими исторически събития от военната история на България, участие в телевизионни предавания и др. На 27 септември 2008 г. НД „Традиция” е прието за член на Съюза на Европейските военноисторически групи (UEWHG) на конгреса проведен в гр. Ерфурт, Германия.

В своята дейност НД „Традиция” се ръководи стриктно от българското оръжейно законодателство, участва при обсъждане на проекти за неговото изменение с експертни предложения и оценки и следи за законосъобразната дейност на своите членове. Досега не са допуснати произшествия при възстановките с използване на хладно и историческо огнестрелно оръжие, за което се изисква предварително разрешение от съответните служби КОС, а оръжието след инструктаж се проверява от служителите на КОС. Проверки се извършват и в домовете на законните притежателите на ловно, спортно, бойно и колекционерско оръжие за неговото правилно съхраняване и опазване от престъпни посегателства.

Ето защо Управителния съвет на НД „Традиция” беше шокиран на 8 октомври 2019 г. от координираните незаконосъобразни действия на органите на КОС и НС „БОП”-МВР, за извършената целенасочена безпрецедентна акция срещу шест души членове на УС на НД „Традиция” и едновременно управители на регионални клонове в страната, както следва: Ивайло Танчев – София; Методи Навущанов - Панагюрище; Христо Калистерски – Априлци; Иван Стоянов – Нова Загора; Мирослав Сланев – Велики Преслав и Ангел Вранчев с. Баня, Панагюрско, все изявени общественици по места. Под претекст за проверка на касите за съхраняване на законно притежаваното оръжие, заедно със служителите от КОС влизат и служители на НС „БОП”-МВР и се извършват претърсвания и изземвания на историческите оръжия използвани за възстановките, под предлог, че „имало сигнал”, без да обясняват какъв, и той следва да се провери. За целта се изземват историческите оръжия, за да им се извършело… експертиза, също без да се обяснява каква ще е тя, след като съгласно чл. 4, ал. 2 от ЗОБВВПИ, включително при последната редакция на закона (ДВ. бр. 37/ 07.05.2019 г.) тези оръжия са освободени от разпоредбите на закона. Цитирам: Чл. 4, ал. 2: „Огнестрелно оръжие е преносимо…., освен в случаите когато е: т. 3 –произведено до 31.12.1900 г. и е: а) преднозарядно, или б) с разделно зареждане, или в) разработено за боеприпас с димен барут и необлечен оловен куршум”.

Иззетите оръжия отговорят точно на тези правни норми! Позоваването на закона от потърпевшите е пренебрегнато без обяснения! Освен това държавните органи в някои от случаите не са представили никакъв документ, позовавайки се на „указания” от техните ръководства. На други места са се позовали на НПК, че имат право да извършат тези действия, които в последствие ще бъдат утвърждавани от съда, защото случаите били „неотложни”. Освен това не навсякъде са дали веднага екземпляр от протокола за претърсване и изземване.

От юридическа гледна точка намирам тези действия за незаконо-съобразни, защото съгласно разпоредбите на НПК:

- чл. 161 /1/ В досъдебното производство претърсване и изземване се извършват с разрешение с разрешение от съдия от съответния първоинстанционен съд или от първоинстанционния съд в района на който се извършва действието, по искане на прокурора” Такива производства е нямало образувани. Позоваването на „неотложни случаи” е измислен претекст и оправдание, защото такъв няма и не може да се обоснове по никакъв начин, защото няма нито опасност да се укрият посочените вещи и лица или каквато и да е друга опасност – напр. извършване на престъпление. Защото законът гласи следното:

- чл. 161 /2/ В неотложни случаи, когато това е единствена възможност за събиране и запазване на доказателствата, органите на досъдебното производство могат да извършат претърсване и изземване и без разрешението по ал. 1, като протоколът за извършеното действие по разследването се представи от наблюдаващия прокурор за одобрение от съдията незабавно, но не по-късно от 24 часа”.

 

 

В конкретните случаи няма нищо „неотложно” и не може да се обоснове, защото няма нито извършване на някакви престъпни действия от страна на потърпевшите, нито опасност да се укрият вещи, които не подлежат на разрешителен режим от МВР, а освен това са публично известни от провежданите изложби, възстановки, открити уроци в училищата, при демонстрации и шествия и т.н.

Нарушение има и на чл. 163, ал. 2 НПК, който гласи: „Преди да пристъпи към претърсване и изземване, съответният орган представя разрешението за това и предлага да му се посочат търсените предмети, книжа и компютърни информационни системи, в които се съдържат компютърни информационни данни”. Нищо такова не е било извършено, никакви претенции за конкретни търсени предмети не са предявявани, а просто са иззети историческите оръжия – „Крънки” и револвери „Смит-Уесън” - обр. 1869 г. , „Бердан-2“/, обр. 1871 г., предно-пълнещи се пищови и пушки и пр., „за експертиза”!... Каква е тази експертиза и за какво се отнася?! При възстановките оръжията използват специални „буфери“ за халосни боеприпаси, понеже се спазват правилата за безопасност, а оригинални боеприпаси не се произвеждат от края на 19 век. Освен това възстановките се провеждат по заявки и с подкрепата на кметовете на общините, често пъти подпомагани от Министерство на отбраната.

Освен това са искани „документ за произход”, което е немислимо (А защо не и касова бележка!). Тези оръжия са много често семеен спомен, запазени от няколко поколения, не са били обект и предмет на престъпление, или са придобити чрез размяна, или закупуване на съответните оръжейни сбирки на колекционерите, като многократно са сменяли собствениците си, реставрирани и ремонтирани и т.н. Такива документи се изискват само при наследяване на огнестрелно оръжие за лов, охрана или самоотбрана, при поискване на разрешение за притежаването, съхранението и използването от наследниците.

Мнението на Управителния съвет е, че предприетите действия от органите на МВР са незаконосъобразна, целенасочена акция срещу нашето дружество и неговите изявени членове. Защото от действията им може да се заключи, че те не оповестяват и не знаят какво търсят, а разчитат, че като предприемат такива действия, „все нещо ще намерят” незаконно, за да оправдаят неправомерните си действия.

 

 

Уважаеми господин главен редактор,

УС взе решения да информира председателя на Съюза на европейските военноисторически групи и чрез него депутатите в Европейския парламент, за извършения целенасочен полицейски произвол на държавните органи и подготвя жалби до Президента, Министър-председателя, Заместник министър-председателя по обществения ред и сигурността и министър на отбраната, Главния прокурор и председател на Върховния касационен съд. Освен това възнамеряваме да се инициира питане в Народното събрание към министъра на вътрешните работи, в деня за парламентарен контрол. Нашата членска маса, която наброява около 900 организирани членове, а също така има и колективни членове - читалища, училища и др., е истински възмутена и квалифицира извършеното като груб „полицейски произвол”, като разправа и задушаване на патриотичната и родолюбива дейност, която развиваме. Ако тази акция, която несъмнено има политически измерения, не бъде прекратена незабавно и иззетите вещи не бъдат върнати в цялост на собствениците им (съгласно Конституцията частната собственост е неприкосновена!), УС ще организира протестен митинг-шествие, с призоваване за подкрепа от другите неправителствени и търговски организации, с които си партнира, имащи отношение към оръжието (ловци, стрелци, търговци, майстори-оръжейници, пиротехници и др), пред Министерството на вътрешните работи, Министерския съвет и Народното събрание.

Разчинаме, че в. „Нова Зора“, като трибуна на истинските патриоти, няма да отмине тревогите и сътресенията на доказана поатриотична организация, подложена на грубия произвол на властта, и ще даде гласност на нашето законно възмущение.

 

С уважение:

Полк. о.з. Тодор Предов,

д-р по право, криминолог,

учредител на НД „Традиция” и

председател на

Правната комисия

10.10.2019 г.


 

НОВОТО „ЯДРЕНО ОРЪЖИЕ“ НА СОЦИАЛНОТО РОБСТВО

Е-поща Печат PDF

Норвежкият кръвен данък е грях, който трябва да бъде презрян и отхвърлен

 

Две сливенски училища се оказаха без ученици, след като родителите им в паника ги прибраха у дома. Причината – слух, че заради т.нар. Стратегия за детето социалните щели да приберат децата. Протести се случват в цялата страна, Фейсбук е пълен с видеа, снимки и статуси на хиляди хора, които се вълнуват от този въпрос. Очевидно обществото навлиза в авариен режим по тази тема – мнозина са притеснени, а не малко са в откровена паника. И това е напълно разбираемо и обяснимо.

Няма нужда да се навлиза в детайли около самата Стратегия, която разбуни така духовете. Изписа се много, изказаха се редица компетентни учени, общественици, духовници и експерти. Единственото, което си струва да се подчертае дебело е, че както приключването на дебата около противоконституционната и отхвърлена от обществото Истанбулска конвенция не доведе до цялостното затваряне на темата с джендър-идеологията, така и темата около т.нар. Стратегия за детето ще живее много отвъд затварянето на обсъжданията около самия документ. Причината за това е, че „норвежките експерименти“, както прочее и джендър-идеологията, са част от политическия арсенал на отиващото си геополитическо статукво. Посягането на децата е „ядреното оръжие“ на социалните инженери и крепителите на неолибералния глобализъм. Поради това те ще търсят нови и нови механизми и способи да въвеждат това свое оръжие в политическо обръщение. Както победата над Истанбулската конвенция е важна победа в решаваща битка, но все още не е победа във войната за умовете и душите на хората, така може да се разглежда и темата около Стратегията за детето.

Преди да се отбележи какъв е

коренът на сблъсъка

около детската тема, трябва да се запитаме защо този въпрос предизвиква такъв електрошок в обществото. Истината е, че българинът е много търпелив човек. Често – в лошия смисъл на думата. Може много да трае, да мълчи, да трупа напрежение и агресия в душата си, но да я преглъща ден подир ден и да продължава да живее живота си, така както го разбира. Но има теми, за които българинът, образно казано, нарамва пушката и се качва на Балкана. Една от тези теми, които могат да накарат и най-стабилния и уравновесен човек да избухне са децата. Този инстинкт е по-силен от тока, по могъщ от глада. Посегнеш ли на децата на България, посягаш над самата душа и тъкан на българското общество. Не слуайно най-болезненият спомен от робството е „кръвният данък“ (девширме) – отнемането на деца за еничарския корпус на османската армия. Именно този „данък“ е еманация на робството в колективното българско съзнание – поробителят не просто посяга на вяра, на живот и добруване, той посяга на децата, като ги отнема насилствено от родителите им и ги промива с цел да служат като пешки в големия имперски шахмат. Това е и една от причините да е толкова яростна съпротивата срещу т.нар. Стратегия за детето – просто в съзнанието на много хора този документ отваря вратите за един модерен кръвен данък, за едно „норвежко“ девширме.

 

Българинът ще пръглетне скок в цените на тока, хляба и сиренето, ще се примири с лошите пътища, със скъпите винетки, с връзкарството и далаверджийството. Но той никога, никога, никога няма да позволи да се посегне на децата му. Разбира се, хора има всякакви и изключения има всякакви. Но изключенията само потвърждават наличието на правило – масово българинът ще предпочете да вдигне въстание, отколкото да остави някой да експериментира върху децата му.

Ум да ти зайде

По същината си спорът около т.нар. Стратегия за детето не е дебат по един документ. Това е конфликт между две не просто конкуриращи се, а направо взаимоизключващи се разбирания за мястото на детето в обществото. От една страна са „норвежките“ експериментатори. За тях детето от най-ранна възраст е „самостоятелен човек“ и родителите му нямат право да му се месят по никакъв начин. Възпитанието, създаването на здрави навици и изграждането на ясна граница между „добро“ и „зло“ от застъпниците на тази идеологическа матрица се разглежда като форма на потисничество. Едва ли не родителите насилствено „индоктринират“ децата и ги оформят според собствените си разбирания, което явно е лошо, поради някаква неизвестна причина. Застъпниците на „норвежкия“ модел за децата гледат на тях като на зрели и оформени индивиди, чието мнение е не просто важно, но и единственото, което има значение. Нещо повече – ако родителите откажат да следват „норвежките“ догми, тогава държавата трябва да се намеси и да отнеме детето от тази „вредна“ среда. Разбира се, покрай реалните случаи на насилие и отглеждане на деца в опасни условия, застъпниците на този политически мисловен модел прокарват и откровени налудности и ексцесии. Неотдавна една, нека я наречем странна, американска коментаторка дори каза, че родителите трябвало да искат съгласие от бебета си преди да им сменят пелените. Детето няма, разбира се, да каже с думи дали е съгласно да му се смени пелената, но родителят, видите ли, трябвало да пита и да чака отговор по езика на тялото. Така щял от най-ранна възраст да възпита у детето култура на съгласието. Един вид бебето нямало да порастне с толеранс към сексуално и друго насилие. Ум да ти зайде.

Другата гледна точка,

която е обратно пропорционална на „норвежката“ е, че родители не просто трябва да могат, но са и длъжни да възпитат и научат децата си да различават „добро“ от „зло“. Родителите са водещият конструкт, който трябва да създаде у детето координатна система и да му вмени ценности и устойчиви разбирания. И това не е „насилие“, това е нормален, естествен и най-вече необходим процес, който гарантира, че бъдещите поколения ще стъпват върху основите, поставени от тези преди тях и най-малкото – няма да повтарят техните грешки. Възпитанието на децата не е приумица или експеримент, това е необходимост и тя е структуроопределящо за всяко цивилизовано общество. С оглед на баланса обаче е необходимо и да се отбележи, че и в тази гледна точка има крайности. Диаметрално противоположната гледна точка на „норвежките“ крайности е, че децата нямат никакво мнение и нямат право на мнение. Един мой бивш преподавател в юридическия в неформална среда казваше, че детето до 14 години е като неодушевен предмет. Било, видите ли, като хубав стол – пазиш стола да не се счупи, защото си го обичаш, но не питаш стола каква програма иска да пуснеш по телевизията. Това, разбира се, е почти толкова налудно, макар и с обратен знак, колкото да питаш бебето си дали да му смениш пелената.

Да сме наясно

Истината е, че по отношение на децата няма място за ексцесии, екстремности и крайности. Трябва балансиран и умерен подход, който да зачита чувствата и мнението на децата, но и по никакъв начин да не намалява водещата роля на родителите при възпитанието на децата. Извеждането на дете от семейна среда трябва да става при крайна необходимост, а не при приумица на този или онзи чиновник. Трябва да се каже ясно и на висок глас – бедно семейство е много по-добро от богата социална институция. Извеждането на дете трябва да става само, отново подчертавам, при реални случаи на насилие или застрашаваща живота и здравето на детето среда. Не при повишен тон, не при отказ да му купиш сладолед, не при липса на финансова възможност да го пратиш на море.

В крайна сметка, трябва да сме наясно, че тази тема няма да приключи, докато от голямата политическа сцена не слезе неолибералния глобализъм. Той, само да маркираме, използва този тип неолевичарски политики на държавна намеса дори в семейството, за да контролира обществата и да създава предпоставки за безпрепятствено галопиране по обществената писта на жребеца на транснационалния капитал. Но това вече среща мощен отпор в редица общества. Включително и в българското. Неолибералният глобализъм е колос, но в минало време. Геополитическата конструкция на света се променя, а с промяната идва зачеркване на догмите, които владееха света безапелационно до преди няколко десетилетия. Време е тази ожесточена война за влияние да се изведе от детските стаи и да остави децата да бъдат деца. Те не са и не трябва да са инструмент в нечий игри. Закрилата и обичта към децата е висша ценност. Всичко друго е грях. И този грях трябва да бъде презрян и отхвърлен.

 

 

БОЛЕСТТА, НАРЕЧЕНА АНТИКОМУНИЗЪМ

Е-поща Печат PDF

Неолиберилзмът и антикомунизмът са заболявания, които трудно се лекуват. Те пък нанасят тежки поражения върху душевното състояние на болния, поразяват разума и отключват в болното му тяло и в още по-болната му душа нечовешки страсти. Думата „комунизъм“ причинява на болния такива страдания, че на гледащия отсрани не му се вярва, че ги понася човек – пък бил той и професор, доцент или нещо такова. То не е и за вярване, когато уж нормални и учени хора, чели и знаещи, натруфени с титли и книги, постоянни участници в предавания по телевизии и радиостанции, а имената им кичат вестници, списания и електронни сайтове, се преобразят до такава степен, че почват да се държат, да не казвам като какво!

Антикомунизмът е болест на разума и съвестта. Обаче болните от нея се усещат здрави и силни. И дори когато е безопасно и изгодно, се хвалят със своята болест. Тогава тя вече е разяла мозъка им и той е започнал да произвежда думи, каквито здравият човек никога не би си позволил да каже или напише. Но ги казва, най-напред защото от болестта го засърбява езикът, а после (пак заради болестта) – защото не си дава сметка колко това отежнява лечението му и уязвява достойнството му. Ако е останало, разбира се, нещо от него и ако го е заслужавал, докато го е имало!

Иззад този мой увод напира да се покаже един от знаменосците на българския постмодерен антикомунизъм: професорът по философия Калин Янакиев.

Постмодерният антикомунизъм е различен в сравнение с „класическия“, ако е допустимо да се даде определението „класически“ на явлението антикомунизъм. Все пак „класическият“ е породен от откритата идеологическа заплаха, отправена към буржоазията и капитала от една класа, на която е възложено от историята да бъде техен „гробокопач“. И те открито се борят срещу срещу тази заплаха, преследват нейните водачи, арестуват ги и ги съдят жестоко, бият ги и ги убиват. Няма как в тази класова борба да не пламти омраза и отрицания. Когато живееш в страх и отстояваш срещу набезите на противната ти класа, можем да се съгласим, че „целта оправдава средствата“ и да „оневиним“ властта, която е жестока, безмилостна, непримирима. Така оправдаваме и тези, които не я признават и се борят са нейното свержение. Защото всичко е по законите на историята.

А в каква историческа борба участва и оправдава енергията и омразата си постмодерният антикомунизъм?

Това не е лесен въпрос и той не е породен от някакво любопитство, а от подтик да се разбере целият абсурд на днешното ни време с неговите пропагандни кампании, политически хайки и оправдания за злонамеренията на главните неолиберални идеолози и многобройните пропагандни екзекутори на тази нечовешка идеология. Това е, ако щете, въпрос за характера на властта и политическата система. Някои от тези екзекутори са всеотдайни в служението си и това им личи по изражението на лицето, по премрежения сърдит поглед, по изпъстрянето на грубата им реч с научни термини и понятия, с „философски оклонения“ и нескривана радост, че поставят някого на мястото му, дръзнал да се съмнява в тях или дори да ги оспорва. И така да го насолят, че да го сърби цял живот.

Професор Калин Янакиев покрива почти напълно идеалния образ на постмодерния антикомунист. Той за всичко говори сърдито, с неприкривано отегчение, че си губи времето да обяснява очевидни неща. Но успява да сдържи отегчението и да прояви благосклонност към необразованата аудитория, за да й отвори очите и тя да прогледне най-сетне и да види онова, което той вижда с проницателните си професорски очи.

 

 

Да ме прости професорът, но има нещо нездраво и фанатично в него – завършен, истински, всеотдаен антикомунист.

В свърталището и една от главните трибуни на антикомунистите и постмодернистите - порталът „Култура“, Янакиев е публикувал статия с гръмкото заглавие „Съветският протекторат България и „стогодишната“ БСП“. Статията е, както той подчертава, неговото приветствие към фамозната декларация на българското Министерство на външните работи по повод изложбата в Руския културен център, посветена на 75-годишнината от победния демарш на Съветската армия в прохитлеристка България. Във въпросната декларация нашето министерство оспорва определението на този демарш като освободителен – още по-малко от фашизма. И го характеризира като окупация и поставяне под зависимостта на СССР. Съдейки по реакцията на професора, неговите думи, радостта от декларацията и гнева от „постъпката“ на Посолството на РФ, се убеждавам, че авторите на министерската декларация са хора от неговия кръг – и то не само също толкова примитивни антикомунисти, но и също толкова невежи в българската история от времето, за което разказва въпросната изложба. Хайде, на министърката все пак й отива да бъде невежа. Но за професора си е направо непоносимо. Аргументите, че 1 септември 1944 г. България не била повече съюзник на Германия, че у нас не е имало фашизъм, а страната ни не е воювала със СССР, за да й се обявява война, са убедителни единствено за хора клъвнали от тук-оттам историята и то от книги на пишман историци и публицисти. Янакиев ни убеждава, че неговите думи били по-точни „за случилото се преди 75 години“. И е прав, защото в декларацията думите са съвсем неточни.

Неудобно ми е да цитирам изреченията на Калин Янакиев за характера на антифашистката съпротива у нас, още повече тези, които се отнасят до историята на днешната БСП и доколко е наследница на партията, създадена от Димитър Благоев. Той очевидно е забравил наученото в университета по предмета „История на БКП“, а навярно си е изгорил след 1989 г. учебника и записките от лекции, за да му подсказвам какво и къде да прочете. Все пак е професор – сам ще намери, ако пожелае и прояви воля и съвест, необходимите източници на знания. Защото това, което е написал в портала „Култура“, не отговаря на гръмката му титла и на общественото му положение. Дори и в научна област, която не е типична за един професор, трябва да си на равнище, а не да се петлаеш като хитруващ студент на изпит. Обидно е за човек като него – сигурно той не прощава на студентите си, когато като него са се доверили на съмнителни източници.

Нека професорът попита, ако няма къде да прочете, защо Георги Димитров е бил „съветски гражданин“ и като такъв идва след 9 септември 1944 г. в България. Може би някой ще му обясни какво го е принудило след Лайпцигския процес да се засели в Съветския съюз, а не да се завърне в отечеството си. И защо тогавашните власти са че чувствали неудобно от поведението му на процеса и не са се застъпили за него, не са го защитили от лъжливите обвинения, които нацистите са му вменявали. Не е зле и да попита дали Вълко Червенков е наистина „почти непознат дори за нашенските комунистически среди“, а и защо „цялото му партийно минало е практически съветско“. Впрочем, защо Янакиев държи водачите на Комунистическата партия след Девети септември да бъдат непременно известни, та се дразни, че Червенков и Живков били слабо познати. Как ли им измерва известността? Като я сравнява с тази на Жельо Желев, Иван Костов или Бойко Борисов в зората на политическата им кариера ли?

Няма да го укорявам за волните му изпълнения по теми от предисторията на Втората световна война, когато той просто нехае за истината и се е доверил на „капацитети“ от своя идеологически антураж. Очевидно няма сила, която да го накара да променя тяхното мнение, станало завинаги негово. Но дори когато си отявлен антикомунист, пишеш ли за комунизма и неговата политическа практика и теория в България, трябва да си подготвен, а не само да бълваш змии и гущери и да настояваш да ти признават правото да мразиш и изопачаваш. А когато наричаш собствената си страна „протекторат“, па макар и „съветски“, трябва да знаеш какво означава това и доколко е възможно да бъде вярно. Още повече когато днешната ни държава открито и доброволно се е отказала от „суверенитет“ с членството в НАТО и в Европейския съюз. За „европееца“ това е благодат. Обаче точното обозначение на статута й е именно протекторат. Или колония.

В последно време българският антикомунизъм се реанимира. И то толкова енергично и със съдействието на държавата. Защо ли? Признавам си, че ми е трудно да отговоря на този въпрос. Защото времето, когато антикомунизмът беше уместен, понеже имаше някакъв политически и социален смисъл, отдавна отмина. Сега, дори ръководството на БСП, е антикомунистическо, за да бъде някаква заплаха, както за „демокрацията“, така и за „евроатлантическата ориентация на страната“, а още по-малко за „смяна на системата“ и възвръщане на социализма. Той е използван като ударна сила срещу истината за Втората световна война и резултатите от нея, които се възхваляват в Русия и й придават самочувствие и предизвикват симпатии на българите към нея. Безогледно се фалшифицират тези резултати. Вече се изкарва СССР агресор, а Германия и Европа – невинни жертви. Да не говорим, че се изключва каквато и да било съпротива срещу хитлеризма у нас и съучастие на България в победата над нацизма. „Едва след юни 1941 г. терористични групи – т. нар. „партизани“ – започват да извършват убийства, палежи и грабежи на мандри и складове (без особено чувствителни вреди за държавата)“. Това, според остроумния и находчив Янакиев, била антифашистката съпротива. Ето една типична проява на политически провинциализъм, сервилничене, нагаждачество и угодничене пред тези, които раздават милостиня.

Но като се оспорват и преиначават резултатите от Втората световна война и се заклеймява комунистическата власт след 1944 г., се реабилитират онези, които въвлякоха България във войната и я направиха жалка слугиня на Хитлер, унизиха я и извършиха престъпления против собствения си народ. Сега антикомунизмът се мъчи да ги оневини и дори ги обявява за „цвета на интелигенцията“, който комунистите ликвидирали чрез Народния съд.

И откъде такъв апломб и самочувствие, за да се осмеляваш да прекрояваш историята, да я изопачаваш и оскверняваш. Днес пипаш с мръсни ръце в този период – хайде, ще те разбера заради антикомунизма ти. Но да злоупотребяваш с невежеството на публиката, което сам ти и твоите съидейници и съратници налагаш съзнателно и последователно, е скверно и безнравствено занимание. То показва дълбоката криза на неолибералната идеология и ниското равнище, до което е паднала една част от интелектуалците – предимно из средите на университетите.

Има и още нещо и то, според мен, е истинската причина. Докато се водят подобни спорове и се разменят реплики от едната и от другата страна, фактически, но тайно, се въвеждат в българското законодателство отхвърлени от обществеността положения в Истанбулската конвенция. И то онези от тях, които се отнасят до семейството, родителите, децата, пола. Настъплението срещу морала и традициите, срещу нацията, семейството и историята продължава с активното съучастие на антикомунистическата постмодернистка интелигенция. Затова се посяга и на историята, и на традициите, и на ценностите, които не са „европейски“. Тези интелектуалци смятат за свой дълг да преправят историята, да я преиначават, макар че почти не я познават.

Да служиш на такава служба, е не само жалко, но и позорно. Още по-позорно е да смяташ, че като повтаряш постоянно едни и същи лъжи, ще ги превърнеш в истини. Тази Гьобелсова илюзия изяде главите на мнозина. В това число и професорски.

 

Ще повторя още веднъж: антикомунизмът е болест. Коварна и трудно лечима болест с обществена значимост, защото е твърде опасна. Степента на нейното разпространение в едно общество е сигурен знак за състоянието му.

Болните трябва да се лекуват, а не да се правят на здрави и като здрави да поучават здравите и да не се изживяват като повелители на истината.


 

„ЛИКУЙ, НАРОДЕ!“

Е-поща Печат PDF

Отдавна не се занимавам с публицистика, но ще си позволя да припомня, че съм автор на стотици журнални публикации, пръснати из вестници и списания. Винаги съм се подписвал със собствено име и фамилия. Изключение прави една-единствена публикация, излязла под псевдоним. Тя е и поводът за тези размисли. Неотдавна ми попадна пред очите и се учудих колко актуално звучи и днес, макар и подписана с нелеп псевдоним.

През есента на 2011 г., когато вече бе преполовен първият премиерски мандат на Бойко Борисов, Юлия Пискулийска, известна журналистка и поетеса, която по онова време бе и редактор във вестник „Словото днес“, ме помоли да ѝ напиша нещо за органа на СБП. Речено-сторено. Написах кратко публицистично антрефиле, но преди да го дам на Юлия, то мина през ръцете на жена ми. След като го прочете, тя пребледня и ме укори, че не мисля за децата и за внуците си. Не че не мислех, но тогава се замислих и накрая му намерих колая – подписах го с псевдонима Митридат Пернишки и помолих Юлия да опази по възможност моето инкогнито.

Материалът се появи на трета страница на в. „Словото днес“ (бр. 27, 17.11.2011 г.), под заглавието „Бъдещето като преговорка на миналото“. Нито тогава, нито по-късно съм чувал някой да е питал кой е този Митридат Пернишки. Затова реших да отворя досието му. Разбира се Митридат IV Евпатор, по-известен като Митридат Понтийски по земите, които е владеел, е историческа личност. Живял е през ІІ в.-І в. Преди Христа като непрестанно воювал срещу завоевателите римляни. По нашите земи това лично име не се среща, но защо ми текна да го назова Пернишки и сам не зная, но несъмнено, за да подсети читателя, че това е нескопосан псевдоним. Та ето, този текст, преписан дословно от излинелите страници на „Словото днес“ отпреди осем години:


Започвам тези редове с въпрос към читателите – знаят ли кой е бил най-популярният столичанин през 30-те години на ХХ в. След царя, разбира се, защото той по рождение е имал две обиколки преднина. Може би някой политик? Дали това не е бил Андрей Ляпчев, влязъл в историята със знаменитата си сентенция или превратаджията Кимон Георгиев? Може би русофилът Михаил Маджаров или назначеният министър-председател на царя Георги Кьосеиванов? Дали пък не ще да е археологът-политик Богдан Филов или любовникът на принцеса Евдокия Иван Багрянов? Нито един от тях, любезни читетелю. Любимец на софиянци по онова време е бил началникът на пожарната команда Захарчук, емигрант белогвардеец. Днес никой не си спомня за него, дори професионалните историци не го споменават.

Подобна ще е съдбата и на сегашния любимец на масите, че и на масмедиите, който се усеща обречен на историята. Не съм историк, но зная все пак, че в историята има една прелюбопитна рубрика „Куриози“. Някъде Маркс бе писал, че когато историята се повтаря, втория път това става като фарс. Вероятно е бил прав за Луи Бонапарт, но при нас редът е обратен – най-напред е фарсът, а сега се очертава трагедията.

Тези дни преговаряхме Алеко Константинов („Бай Ганьо прави избори“), за да се убедим, че класиката е вечно актуална. Не е весело обаче, че партия ГЕРБ, скътала в прегръдките си паберките от доброплодната ни политическа нива, преговаря урока, чрез който се замогнаха тоталитарните режими от многострадалното минало столетие. Ленин кратко и ясно бе формулирал задачата на болшевиките: „Вся власть Советам!“, после видяхме какво стана. Акварелистът с изящните мустачки пък запретна ръкави да гради хилядогодишен Райх. Той се срути след дванадесет години, но за зла беда съсипа почти цяла останала Европа. Примерът им обаче е вдъхновяващ.

 


Като човек, прекарал повече от половин столетие сред книгите, дълбоко ме огорчава – какво говоря, възмущава ме – интелектуалната недостатъчност на управляващата партия, която успешно овладя не само трите върховни власти в държавата, а сега превзе и местната власт. ГЕРБ преяжда с власт, но апетитът на партията е неустоим, защото, както са забелязали френските гастрономи – апетитът идва с яденето. Сладко нещо е политиката. Още домораслият наш философ Ганьо Балкански бе проумял, че тя е гечинмек, сиреч – поминък. Колко много достойни негови потомци поминуват сега покрай нея.

Всички знаят поговорката за зелника. Та като поздравим Партията с голямата изборна победа, нека отдадем дължимото и на безименния електорат, който добродушно й поднесе добре препечения апетитен зелник. И сега какво? Сиромах Нане Вуте ще се свре под одрипавелия юрган на топло и ще сънува сладки сънища. Ще сънува, че му увеличават пенсията или минималната работна заплата, ще сънува, че ликвидират областната болница, за да го лекуват спецовете от „Токуда“ (хем далеко, хем евтинко), а ако се напъне, може и да види табелка с надпис „Шенген“ през крив макарон. Ще сънува че министър Дянков отпуска много пари за наука, образование и култура и по граничните пунктове стават задръствания – хиляди нашенци се завръщат завинаги в милата си родина. Сгодно време е за сладки сънища – нощите стават все по-дълги.

Скромни са силите ми, а и бурията на „Словото днес“ много-много не се чува, та ще си помогна с патерица. Преди почти 139 години един млад поет, обрекъл се на отечеството, публикува във в. „Будилник“ позабравеното днес стихотворение „Гергьовден“. Та ето финалното му двустишие:

 

Ликуй, народе! Тъй овце блеят

и вървят с псета подир овчарят.

 

Вие пък си отговорете кои са овцете, кои псетата и кой – овчарят.


 


Страница 6 от 319