Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗА МАРИН ДРИНОВ И НЕГОВОТО ВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

Както казва Боян Ангелов в предговора на книгата си „Марин Дринов“ „трудно е да се пише за велики личности.“  Наистина е трудно, защото при великите личности винаги има противоречия. Мненията за тях също са противоречиви. Много често зависят от субективното отношение на изследователя.

Боян Ангелов е обективен изследовател на живота и делото на Марин Дринов. Като казвам обективен това не означава сух и скучен. Езикът е богат, на места емоционален. Но и не може да бъде другояче, защото книгата е написана с преклонение и признателност към личността на Марин Дринов. Тази книга трябва да бъде прочетена, защото ни разкрива облика на един вдъхновен учен и родолюбец.

Марин Дринов е достоен последовател на възрожденците. Неговата пламенна любов към род и Родина се проявява още по времето, когато е ученик, когато става спомоществовател на съставения от панагюреца Велко Королеев „Месецослов или Календар вечний.“

Боян Ангелов търпеливо и упорито е издирил и ползвал много материали, свързани с живота и делото на Марин Дринов. Извършената изследователска работа и умението му да пише ясно и организирано, му  дава възможност да изгради образа на големия учен, чийто интереси и приноси са в много области на историята, православието, обогатяването и утвърждаването на новобългарския книжовен език. В книгата си Боян Ангелов пресъздава обаче не само образа на учения, но и на последователния обществен деец и патриот.

Марин Дринов е роден на 20 октомври 1838 г. в борческо Панагюрище. Не може да бъдем изненадани, че той е патриот и родолюбец, защото семейството, в което израства, го възпитава в любов и преклонение към Родината. Двамата му братя са участници в Априлското въстание. Найден Дринов е основател и член на местния таен революционен комитет и е сред основателите на читалище „Виделина“ в Панагюрище.

Освен живота и делото на Марин Дринов в книгата си за него Боян Ангелов много добре осветлява и обществените отношения през първата половина на 19 век, „слабият полъх на реформите огласени с „Гюлханския Хатишериф“ през 1839 г. Разказва ни за надеждите, които те са събудили и как всичко това се е отразило на живота на хората. Описва ни Панагюрище, неговите околности и историята му, съобщава ни много любознателни факти от историята на града, който през годините е носил различни имена. Запознава ни с видните българи родени в този революционен град.

Основно учебно помагало в тези години е „Рибния буквар“ на д-р Петър Берон. И Боян Ангелов съобщава, че в Панагюрище от учебника достигат 160 екземпляра, като един от тях попада в ръцете на Марин Дринов. Така любознателното момче открива сияйния прозореца към  науката, а заедно с това и към родинознанието. От изследването на живота на учения и общественика научаваме и кои са учителите  в Панагюрище в онези години. Животът и делото на Сава Радулов, на Йордан Ненов, на Атанасий Чолаков, душевността им, скромността им  тяхната обществена дейност, формират характера на Марин Дринов. Той е един от най-любознателните ученици и не случайно, заедно с приятеля му Нешо Бончев, са избрани от Йордан Ненов за подидаскали в мъжкото класно училище, в което учат близо 500 деца.

След като завършва училище в Панагюрище на 1 септември 1858 г. Марин Дринов заминава да учи като стипендиант в Киевската духовна семинария. Подкрепа и съдействие получава от руския вицеконсул в Пловдив - Найден Геров, а общината в Панагюрище му определя годишна стипендия от 3000 гроша. Особено вълнуващо е описанието на Боян Ангелов при изпращането на Марин Дринов за Русия, когато едва ли не цялото население се събира в края на града, за да изпроводи ученолюбивия младеж.

В Киевската духовна семинария младият Марин Дринов се записва в класа по философия. Подготвя се и за изпити в Московския университет. Нараства интереса му и към българската история и православието. Средновековните ръкописи, до които се докосва му разкриват връзките между България и Русия.  И когато на 1 септември 1861 г. става студент в Историко-философският факултет на Московския университет Марин Дринов вече е подготвен да осмисли ролята на Москва като център като център на православието и защо руската интелигенция е приела като своя съдба облекчаването на живота на славянските народи.


В Москва сериозна дейност развива  дружината на московските българи „Братски труд“, както и списанието със същото име, основано от Константин Миладинов.

Любознателният читател ще се запознае с дейността на много родолюбиви българи като Райко Жинзифов, братята Константин и Димитър  Миладинови и много други. Списанието вече е публикувало стиховете на Васил Попович, на Константин Миладинов, както и поемата на Райко Жинзифов „Питане  и отговор“. В последния брой е обнародвана и другата поема на Райко Жинзифов „Гуслар в собор“, която „звучи като апотеоз на българския национален идеал“. На това място е напълно уместно да бъде цитирана поне част от поемата, още повече, че тя е най-красноречивият отговор на всички жалки фалшификатори на историята.


„Я сум млада бугарка,

Име ми ет Милкана.

Я сум чиста славянка

в Бугария родена

от бугарски род

и бугарски плод.

Майка ми ет бугарка,

Керка на чист бугарин.

Имам кума бугарка,

Вуйко ми ет бугарин

От бугарски род

и бугарски плод.“


Излишен и никому ненужен е спорът какъв е по народност Райко Жинзифов.

На много страници в книгата на Боян Ангелов, е засегната историята на Русия в този период, както и на балканските държави. Изяснява се идеята за създаване на дружества, които осветяват пред руското общество положението на славянските народи. В тези кръгове са Сергей Аксаков, философът Алексей Хомяков, публицистът Юрий  Самарин и други. Авторът ни запознава с борбата между традиционализма на руското православие и новите хуманистични тенденции.

Тъкмо в тези години, според автора на изследването,  Марин Дринов „избира пътищата за разгръщане на своите интелектуални търсения в сферата на историческата наука.“ Във факултета преподават едни от най-големите руски учени в тази област и някак естествено историческата наука става негова любов и упование.

Като редовен студент в Императорския университет, Марин Дринов съчетава обучението си и като частен учител в княжеското семейство Голицини. Като учител в семейството той получава покана да придружи благородническата фамилия през 1866 г. на пътешествие в Западна Европа. Марин Дринов не изпуска възможността да се запознае  и с културата на Запада. Повече от година живее в Женева и там посещава редовно публичните и частни библиотеки, пише и първите си публицистични материали, които публикува в Цариградския вестник „Време“. В тях той посочва ясно и открито пагубната роля на фанариотството за българската народност.

Особено плодотворен е периодът на Марин Дринов в Прага, където се премества семейство Голицини от септември 1867 до октомври 1869 г. В Прага той усъвършенства чешкия език и изучава историята на Чехия. В същото време пише и последните страници от историческа студия. Тя излиза през април 1869 г. във Виена със заглавие „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история.“ Марин Дринов „приема за свой дълг да разкрие забравеното в тайнственост и заблуди минало на България.“

Боян Ангелов конкретно, задълбочено и емоционално, разглежда този  научен труд на Марин Дринов, който има голямо значение за българската историография. В книгата се проследяват и възгледите на Раковски, на д-р Иван Селимински, на Любен Каравелов... Припомнят се важни събития от историята на Византия и Константинопол, защото българският учен Марин Дринов прави обстоен преглед на събитията, предхождащи образуването на българската държава.

Голям е интересът на учения към историята и развитието на българската църква. Той пише и публикува „Исторически преглед на българската църква от самото й начало да днес“, в който разкрива културния и държавно-творческия характер на факта за ранната поява на самостоятелната българска църква и нейната мисия в живота на православието. Богата историография, която Марин Дринов използва му позволява да посочи забравените имена на духовниците, които са били начело на Охридската патриаршия.

Повикът на Марин Дринов, макар и преди век и половина, е актуален и днес. Той призовава умствено извисените българи да насочат всичките си усилия за постигане и защита на най-важните български интереси: позоваването на езика, на вярата, на народното образование и нравствеността. Ученият разглежда подробно тези отговорности в своето великолепно „Писмо до българската интелигенция“. Не остават встрани от неговото внимание и проблемите на българските читалища, които той разглежда в друго „Писмо до българските читалища“, в което конкретизира идеала за народностния обществен възход. Боян Ангелов се спира подробно на това писмо и разглежда историята на българските читалища, както и създаването на Цариградското читалище.

През октомври 1869 г. Голицини заминават за Италия, придружени от Марин Дринов. В същата година, без да може да присъства, Марин Дринов е избран за председател на Българското книжовно дружество. То е основано в Браила. Това е сегашната Българска академия на науките. В Италия Дринов усилено работи в архивите и открива много документи, свързани с българската история.

Завръща се в Москва през есента на 1870 г., където получава магистърска степен с научния си труд „Заселение Балканскаго полуострова славянами“.  В него той проследява появата на славяните на Балканския полуостров. Прави критични анализи на други автори относно произхода на българската народност.

Боян Ангелов отбелязва и друг важен проблем, с който се занимава Марин Дринов - причините за възникването на Българското Възраждане. През 1871 г. в кн. 4 на „Периодическо списание“ той публикува студията „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учението му“. Студията е написана с много патос и има голям емоционален  отзвук. С тази и други свои публикации Марин Дринов има голяма заслуга за утвърждаването на „Периодическо списание“ като орган на Българското книжовно дружество, с неговия научен стил и налагана тематика.

През тези години Марин Дринов публикува множество студии и изследвания свързани с началото на Самуиловата държава, за отношението между Българската и Сръбската църква, както и за това дали ние, българите, сме хуни. Един от най-важните му трудове, за които получава докторска степен е „Южните славяни и Византия пре Х век“.

В книгата си Боян Ангелов отделя голямо внимание на обществената дейност на Марин Дринов, на неговата грижа за българския фолклор и особено за развитието на българския език, за създаването на новобългарска писменост и книжовност. По този повод той публикува пак в „Периодическо списание“ статията „За новобългарското азбуке“. В нея отбелязва, че „Една от най-главните грижи на Българското книжовно дружество ще е изучаването на българския език, най-първата ни национална опора“. Това негово мнение не е изгубило своето значение и днес, когато в българския език се използват много чуждици, за които имат български думи.

След Руско-турската освободителна война Марин Дринов, вече професор в Харковския университет, се завръща в България. На 23 декември 1877 г. е назначен за вицегубернатор на Софийска област. По негово предложение София става столица на освободена България. Княз Дондуков го кани да стане член на Съвета за управление като поеме отговорността за просвещението и духовните дела. И Марин Дринов поема тази две направления като отделя голямо внимание за съхраняването на българските православни храмове и манастири, за развитието на образователното дело и читалищата. Негова е идеята за създаване на Народната библиотека. Неоспорим е приносът му  за създаване на Търновската конституция.

След завръщането си в Русия Марин Дринов изнася много лекции и публикува редица трудове, свързани с историята на България и славяните.

В заключение трябва да се каже, че тази книга не може да не бъде написана именно от Боян Ангелов. Още от дете той се възхищава от Марин Дринов, а като творец и общественик ясно разбира, че днешна България има нужда от точно такъв тип действено родолюбие. Тази книга е написана с голямо уважение към делото на Марин Дринов, към неговите заслуги в развитието на историческата наука, на българското образование и култура. Само ерудит и поет, с познания във философията, историята и литературата като Боян Ангелов, може да оцени размаха и родолюбието на Марин Дринов. И той умело, и с лекота внася в книгата си философски размисли и част от историята на други страни и народи, свързва ги с основната си тема - живота и дейността на Марин Дринов, съпоставя ги и така открива значението на един голям учен и родолюбив общественик като него.

Книгата е написана с богат език, с пламенно и родолюбиво чувство. Многото поетични образи и картини, лирични моменти, както и високият емоционален градус, издават че тя е писана от поет. Тази книга предава особено достойнство на таланта на един от най-даровитите поети на нашето време. И тя трябва да бъде прочетена! - не само като негова най-значима изява, но и за да бъде възкресен и обновен в съзнанието ни образът на един от най-заслужилите за род и Отечество българин – Марин Дринов.


 

В КАЗАНЛЪК ИЗБРАХА НОВО РЪКОВОДСТВО НА ОПО НА “НОВА ЗОРА”

Е-поща Печат PDF

На 19 март в гр. Казанлък се проведе годишно отчетно-изборно събрание на общинската организация на ПП “Нова Зора”.

 

ЗАПЛАХАТА НЕООСМАНИЗЪМ

Е-поща Печат PDF

Възкресеният „геополитически мътртвец“, обяснен от проф. Станислав Станилов, в новата му книга „След три години“


Няма наш, български отговор на идеите за възстановяване на Османската империя в стратегическата ѝ дълбочина

 

Тодор КоруевКогато проф. Станислав Станилов завършва своя политически очерк „Новият османизъм и българите“, неоосманската контрареволюция, започната преди почти десетилетие от Раджеб Таип Ердоган, е почти завършена. А това означава, че е зачеркната светската (буржоазната) революция на някогашния баща на турците Мустафа Кемал. Светската държава на Ататюрк се крепяла на три стълба: корпуса на военните, корпуса на съдебната власт и дипломатическия корпус. Завършилите религиозни училища нямали достъп до тези затворени общества. Ердоган удря именно тези три „стълба“, вкарвайки в тях ислямисти и подменяйки кадровия състав. Последният опит на заговорниците да продължат кемалисткото бъдеще на Турция е попарен. И ислямската контрареволюция намира благоприятна почва в голяма част от турското общество особено в Азия и Анадола, което си е останало такова, каквото е било в края на Османската империя. „Неоосманизмът – това е надвисналата над нас най-страшна заплаха от близо век насам - пише проф. Станислав Станилов. Ето защо борбата срещу неоосманизма трябва да продължи с нарастваща енергия... Ако искаме да има на тоя свят българи!“

Станислав Станилов е изтъкнат учен-археолог, професор, доктор на историческите науки, от 2005 г. е народен представител на „Атака“ в четири парламента, автор е на много статии и студии по проблеми на политиката, геополитиката, културата и геокултурата, междуетническите и етноконфесионалните отношения и др., Член е на СБП. В книгата „Новият османизъм и българите“ (изд. „Гео Милев“) авторът се връща „три години по-късно“ към неоосманизма след представянето на „Стратегическата дълбочина“ на Ахмед Давутоглу в големия салон на БАН, където книгата необективно е оценена като наука, а не като концепция, основана не на реални факти, а на изгарящо желание да се възкреси геополитически мъртвец. Актуалността на темата се предизвиква както от недобрата реакция на неоосманизма у нас, така и от поведението на партията на турската диаспора в България.

В книгата си Станислав Станилов описва основните черти на османизма, характерен със задържането на общественото развитие на „нехората“ (гяурите неверници) от хората (мюсюлманите), и потискане на това развитие чрез данъчната система – плащане на тежък данък (джизие) и кръвен данък (девшурме).

В империята властва идеята за правото да бъдеш господар, защото си турчин. Различието между османизъм и неосманизъм е в замяната на светската османска концепция на Ататюрк с концепцията на ислямския османизъм на Реджеб Ердоган.

В очерка е разглеждан

европейският проект на Турция.

Красноречив пример за противостоенето между турския културен модел и западния е случаят с Кипър, една трета от който е окупиран от Турция. В отделна глава са разгледани отношенията между Турция и Югоизточна Европа с претенцията на турците да се „завърнат“ на Балканите. Специално внимание е обърнато на т. нар. Ислямска дъга: Кърджали – Източна Тракия – Македония – Албания – Косово – Санджак – Средна и Източна Босна – Бихач, която по израза на Ахмед Давутоглу е „Балканската геополитическа и геокултурна аорта на Турция“. Описана е съдбата на българите в Османската империя, както и неоосманската ни днешна и утрешна съдба.

„Много често османизмът като вътрешна и като външна политика се разделят, което не е правомерно, защото те са два израза на едно и също нещо. - пише авторът. А то е безусловното историческо право да бъдеш господар на онова, на което е бил господар и твоят прадядо. Така, вътре османизмът убеждава турците (всички), че са велики, навън убеждава пак същите турци и останалите народи в правото да си върнат обратно в турската държава онези територии, които са били в нея по време на най-голямото й разширяване.“

 

 

Не случайно турските дипломати и държавници, както и учените, акцентират на т.нар. „малка история“ - постояно изтъкват, че заедно с българи, гърци, сърби, румънци турците имали еднакъв бит, едно и също традиционно облекло, една и съща традиционна кухня, един и същи песенен фолклор и др. Ще добавя, че има и учени в България, подведени или платени, които робуват на тая тенденция. Ст. Станилов ни напомня, че трима български автори са издали луксозен том „Пътеводител в османска България“ с превъзходни илюстрации, та се пита: „Имало ли е Османска България?“

Авторът се спира и на други „либерални прочити“ на миналото, с които уж се демитологизира българската история като книгата „Изкуство и общество на България през турския период“ на холандеца Махиел Кил, която под прикритието на обективизма поднася тезата за уникалната религиозна търпимост на турската теократична власт към покорените славянски народи, и най-вече към българите. Турското правителство чрез чужди фондации спонсорира книгата, която вече има и второ издание. „Понякога у нас безчестието и конформизмът достигат трудноразбираеми върхове – книгата на Махиел Кил все още няма в България сериозна и обективна рецензия...“ - сякаш се гневи авторът на този факт. Станислав Станилов разглежда и други жалонни провокации като „прочита“ на Мартина Балева и проф. Улф Брумбауер на картината „Баташкото клане“ - отхвърлят автентичността на картината и прехвърлят тези съмнения върху действителните събития. Спира се и на анкетната карта, пълна с провокативни въпроси, на една от фондациите на българските турци в Турция - „Бултюрк“.

В самостоятелна глава авторът разлежда

„Българите в Османската империя“ и напомня с много факти за разпокъсването на българското етнокултурно пространство и данни за геноцида – истинското име на кланетата и разорението. В главите „И след това...“ и „Неоосманската съдба на българите“ след исторически преглед Станислав Станилов осмисля днешната ситуация и стига до извода, че турската диаспора в България ще бъде винаги под влиянието на пантюркизма и най-вече на неоосманизма и че българските турци, независимо от всякакви декларации, няма да приемат България за свое отечество, нито българите за свои равностойни геокултурни партньори. По-нататък Станилов изтъква, че днес Възродителният процес се чете в контекста на сатанизирани понятия като геноцид, ксенофобия, фашизъм и т.н с определна цел, а тя е поставянето на българския народ в положението „постоянно виновен“, за да остане той вечно длъжен на турската диаспора, остъпвайки позиции от своите национални интереси в полза на геополитическия интерес на Турция.

Какво ново имаме на този фронт научаваме в втората част на книгата

„След три години“.

А като „новост“ Станислав Станилов определя инициативата на Главното мюфтийство за връщането на т.нар. вакъфски имоти, които са паметници на културата, следователно представляват държавна собственост, а това е неприкрит опит те да се превърнат в действащи джамии и най-често се предлага там, където мюсюлманите са предимно цигани. Това поведение на мюсюлманската централа е инспирирано от Дианет, който в същото време плаща 2 млн. лева за заплати на командировани в България прпоповедници. Допуснато бе реставрирането и експонирането на хамамите на един от жалоните на Османидите - султан Сюлейман Велики в Бургаските минерални бани с пари на турското правителство. Продължава турцизирането на българското битие – от една страна с агитациите на „майчин език“, които правят дейци на ДПС, а от друга с опитите за обезбългаряване на българите мохамедани. Покушението срещу Ахмед Доган бе използвано от депесарите за брутално словесно нападение срещу българското общество. Пълзящата реислямизация на турската диаспора има и други откровени маркери – появата на откровени ислямисти и радикални неоосманисти в редовете на нейната политическа върхушка. Припомнена ни е и провокацията в Исперих, където певец от Турция изпя в турски вариант популярната песен от сакралното пространство на българския фолклор за Априлското въстание „Кой уши байрака“? Авторът не подминава и оная злощастна конференция на тема „България – заплашена от неоосманизъм или нов мост между Изтока и Запада в новите геополитически реалности.“ Темата на конференцията е уж провокативна, а всъщност тоя нов мост само хвърля в заблуда българите. Според Станилов врагът е пред вратите ни, по моста ще минат новите османци и след това за България ще си спомнят само историците, изследващи след години съдбата на Югоизточна Европа. В тази част от книгата Станилов се спира и на поведението на турската партия ДПС и на създаването на ДОСТ. Разкрива и враждебната дейност на Туската агенция за сътрудичество и развитие TIKA, за която Станилов лично сигнализира, тъй като спецагенцията се е превърнала в Троянски кон на Турция в България. Депутатът Станилов прави питания в парламента за агенцията, отправено към премиера Бойко Борисов, но председателката на парламента Цецка Цачева връща въпроса. Той не дочаква отговор от Бойко Борисов и за срещите на премиера с Ахмед Давутоглу. Така и обществото не получава отговор. В интервюто на тогавашния турски премиер са зададени стандартни въпроси, а не се го попитали за съдбата на България в книгата му „Стратегическа дълбочина“ или за преговорите по дълга на Турция към българите бежанци от Източна Тракия според Ангорския договор.

И още един документ

предлага в книгата си

ученият-депутат: стенограмата от 167-ото заседание на 43-ото Народно събрание от 2 март 2016 г., на което е предложен проект на решение за осъждане на геноцида над българите в Османската империя (1396 г. до 1913). Започва с доклад на Комисията по вероизповеданията и правата на човека, която отхвърля проекта, мотивирана с изказаното от Министерството на външните работи мнение, че конвенцията на ООН за преследване и наказване на престъплението генодиц е от януари 1951 г. и няма обратна сила. А тогава защо сме питали? Защото Холокоста е признат за геноцид, признат е генодицът над арменците в Османската империя. Мотивите на вносителите прочита Волен Сидеров. Заслужава си тези мотиви да се прочетат отново, тъй като те са изпълнени с конкретни факти и числа за геноцида над източнотракийските българи. Свидетелства, които могат да покъртят всеки нормален човек. Но не и да победят бездушието на народните представители, които направо отхвърлят предложението без дискусия. 46 души са против отлагането на гласуването на проекта. Останалите 159 са записали имената си на позорния стълб. За срам този проект бе отложен. Засега завинаги!

Сред като прочете книгата, всеки мислещ българин сигурно ще стигнете до повечето от изводите, които правя тук и сега. Първият е, че още нямаме наш, български отговор на неосманската политика на Турция, не сме доказали, че противостоим на неоосманистките идеи за възстановяване на Османската империя в нейната стратегическа дълбочина. Турция осъзнава много добре своята пораснала значимост и я осребрява политически. Новото е, че за разлика от глобалните играчи. Турция атакува държавите чрез хората, залага на човека и на формирането на трансгранични мрежови връзки. Не е приемливо това, че има основни сектори, в които тя е преминала границите на търпимостта и нейните действия представляват фундаментална опасност за целостта на българската нация и на нейната държава. Трябва час по-скоро да се спрат опитите за намеса във вътрешните работи на България – чрез влиянието и контрола над турската диаспора, чрез действията на религиозни фондации и фондации на изселниците в Турция. И това не трябва да се отнася само по време на избори. Друг важен проблем, нетърпящ отлагане е използването на двойното гражданство в небългарски интерес. Трябва окончателно да се извади Главното мюфтийство на България от зависимостите на Дианет-а (турската религиозна агенция). Проблемът с обезщетенията на българските бежанци от територията на бившата Османска империя е задължително да се постави отново в работната група между двете страни, но и да се пренесе на международно равнище. Отдавна е време, да се пресекат опитите за турцизиране на българите мохамедани, както и за сепарирането им като отделен помашки етнос, за доказването на който се трудят много турски учени, но съжалание и български(!?).

 

Вижда се, че Турция се опитва на базата на религията да сплотява мюсюлманите у нас. Мултикултурализмът, въпреки че се провали в световен мащаб, е поощряван у нас от местната власт (и отвън) в т. нар. смесените райони с безпочвената надежда, че турската ислямска култура ще се приобщи към българската национална култура. И накрая: Българската политика към Турция трябва да се измерва с едно единствено мерило: да е приемлива за българските национални интереси.


 

 

ДОКАТО ВСИЧКО НЕ Е РЕШЕНО, НИЩО НЕ Е РЕШЕНО

Е-поща Печат PDF

Ако е вярна сентенцията, че мирът е периодът между две войни, какво тогава е примирието? Особено ако е договорено на фона на оръдейни и ракетни обстрели, както в Източна Украйна, които предшестваха, придружаваха и последваха 16-часовите пазарлъци на „нормандската четворка” в столицата на Беларус? Според опълченците то е било нарушено повече от 60 пъти.  Часове след влизането на примирието в сила, в Луганска област загинаха от ракетен обстрел двама цивилни граждани.

Историята на военните конфликти в света показва, че те са завършвали с мир в няколко случая. Първо, когато и двете воюващи страни са се изтощили взаимно дотолкова, че повече не са в състояние да продължат военните действия.

Второ, когато едната от страните е била разгромена на бойното поле и вдига бяло знаме, признавайки своето поражение. Трето, когато са се намесили външни сили, по-могъщи от всяка една от воюващите държави, и са наложили преустановяване на бойните действия, за да не повлекат след себе си по-голям военен конфликт. Четвърто, когато единият от воюващите съперници е изчезнал от политическата карта на света, или се е разпаднал на части, които повече не са в състояние нито да живеят, нито да воюват като единен субект.

 

СТО ДВАДЕСЕТ ДУШИ

Е-поща Печат PDF

Сто двадесет души те бяха на брой.

И паднаха всички при първия бой!

Со залп ги посрещна на родния бряг

в засада отрано приготвений враг.

Умряха те всички за родния край...

Къде им е гроба, днес никой не знай -

днес никой не знай!


И тъмна мълва се мълви зарад тях,

аз чувах я още дете като бях,

че тука извел ги млад дивен юнак.

Над робска земя се свободен байрак

развял. И зачул се високо гласа

на младий войвода, далеч в небеса -

далеч в небеса!


“Свобода в гори и поля прогърмя!

И в бащина свидна и свята земя

въстанал е вече гнетений народ!

Възкръсна за нов и свободен живот!

Ний идеме помощ на теб да дадем!

Ний дойдохме тука за теб да умрем -

за теб да умрем!”


На техния възклик бе залпа ответ.

Изпълниха своя свещени завет

и воля и клетва изпълниха те.

То време се мина и ново дойде -

свободата грее над родния край...

Но гроба юнашки днес никой не знай,

днес никой не знай!


 


Страница 433 от 487