Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СКОПИЕ ПОСЯГА И НА БЪЛГАРСКИЯ ФОЛКЛОР

Е-поща Печат PDF

Литературният код  на  македонизма


• В 135-томното мегаиздание на Република Северна Македония  наши  народни  песни и епос са представени като... “македонски народни умотворения”


...Всъщност това едва ли ще изненада някого у нас. Вече дотолкова сме свикнали с клептоманските увлечения в съседната държава, че този факт надали би направил някому впечатление. Пък и отдавна са ни известни домогванията на тамошните историчари, медиависти и фолклористи да "македонизират" де що има българско духовно и културно наследство, което по някакъв начин е свързано с миналото на Македония.

Там вече десетилетия наред продължава тази "културна ликвидация" на всичко българско под предлог, че се утвърждава някаква македонска идентичност. Така е в областта на "книжевността", където литературният македонизъм секвестира всяко име на книжовник или писател, роден в географските предели на Македония, независимо от това на какъв език е творил и създавал своите художествени произведения - жития, стихове, разкази, есета, драми, романи и пр. Независимо дори от неговата национална принадлежност (чрез македонистката измислица "дводомен" писател).

Особено изразителна е обаче тази тенденция в полето на фолклористиката, където още титовистката власт хвърляше огромни инвестиции за събираческа дейност и проучване на "македонското" фолклорно наследство. Печално известни са "научните" аргументи на скопските учени и фолклористи от миналото, с които те винаги се стремяха да "доказват", че "Български народни песни" на Братя Миладинови, не са... български; че "македонските българи" на Веркович всъщност са само македонци (!); че "Български народни умотворения" на Кузман Шапкарев са "повече македонски, отколкото български", и т.н.

Би трябвало да се очаква, че днес вече са надживени тези предразсъдъци и идеологически щампи от миналото. За съжаление по всичко изглежда, че наследниците на титовисткия режим край Вардара, днешните македонски учени и специалисти, нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили. Това поне потвърждава и  III том "Македонски народни умотворения" от 135-томната амбициозна поредица, издадена неотдавна в Скопие, която се разпространява в английския й вариант в над 50 страни.

Скандално е, че такъв авторитетен учен и уважаван фолклорист като съставителя на сборника проф. д-р Марко Китевски е приел с лека ръка да реализира този сборник, който по същество е една тенденциозна политическа манипулация, имаща за цел да обслужи македонистките амбиции на Скопие. Китевски е автор на повече от 20 авторски монографии и изследвания, на десетки научни публикации върху фолклора.

Съставител е на излязлото в края на миналата година 10-томно издание "Македонски народни умотворения". Ползва се огромно признание в своята страна и чужбина (включително в България). Затова не му прави чест, че се е съгласил да участва в този проект.

Привидно сборникът "Македонски народни умотворения" е съставен строго научно. Посочени са всички извори, откъдето са взети текстовете. Включени са подробни справки за събирачите и редакторите на фолклорните издания. В сборника са избрани 272 "македонски" песни. Още - "македонски" приказки, пословици и поговорки, гатанки. Но именно тук е тенденциозността при подбора. Повече от половината песни са взети от "Български народни песни" (1861) на братя Миладинови и "Сборника от български народни умотворения" (1891-1894) на големия български фолклорист Кузман Шапкарев и на Стефан Веркович. Още - от десетки други сборници с... български народни песни. Вярно е, че Китевски не е спестил библиографски този факт. Всички български издания са анотирани под черта. Но само "под черта". Докато в предговора към сборника съставителят се пази като дявол от тамян от българските заглавия и почти навсякъде използва анонимните им названия като "Зборникот": Зборникот на Миладиновци, Зборникот на Кузман Шапкарев. Нещо повече - тук и там в своя предговор той се е поддал и на политически инсинуации.

Несериозни са аргументите на съставителя, че в сборника представял само "македонски народни умотворения". Така Стефан Веркович бил публикувал "първия по-голям сборник с македонски народни умотворения" (с. 16). "Зборникот" на Миладиновци "без съмнение" бил "най-квалитетната книга с македонски народни песни", като в него 700 били македонски, а само 76 "бугарски" (с. 18). "Съборникът (!) от български народни умотворения" на Кузман Шапкарев бил един "от най-значителните сборници с македонски народни умотворения" (с. 19). Докато за самобитния събирач на фолклор Марко Цепенков Китевски отрежда "водещо място" сред всички интелектуалци "от всички краища на етническа Македония" (с. 19). "Македонски народни умотворения" съдържали и: "Сборник от македонски български народни песни" (1895) на Наум Тахов, "Сборник от български народни умотворения" (1894) на Антон Попстоилов, "Български народни песни от Македония" (1924) на Панчо Михайлов и още десетки български сборници...

Нещо повече, в своя труд "Истражуванja на македонскиот фолклор" (1996) Марко Китевски дава свое обяснение защо сборникът на братя Миладинови е озаглавен "Български народни песни". Това било така, защото книгата се била появила на бял свят "в началото на македонското възраждане" (с. 29)

Смехотворно е обаче твърдението, което уважаемият скопски професор споделя в предговора на "Македонски народни умотворения", че "Македония била вратата, през която християнството било влязло в Европа" (с. 11) Китевски "доказва" това, като се позовава на два цитата от "Деянията на апостолите" в Библията (16-9, 10) и (16-15), където се съобщава, че докато апостол Павел бил в Триада, насреща му излязъл македонец, който го помолил да се отбие в страната, за да помогне на македонците. Така той се спрял в град Тиатир в дома на богобоязливата жена Лидия. В резултат на това много други жители от града се покръстили. По този начин се родила първата християнска община в Европа (пак там). Само където Китевски пропуска да съобщи, че преди това апостол Павел се е отбил в главния град на Македония - Филипи (или Филипополис?), който бил римска колония (16-12) и че по време на престоя си по-късно е общувал с... "високопоставени гъркини" (17-12), а не със... славяно-македонки. Очевадно ученият фолклорист е платил данък на развихрилата се в Скопие болезнена носталгия по бляскавото минало на гръцка Македония. Защо ли?

Какви са все пак фактите за "македонските народни умотворения", които Марко Китевски представя в сборника? Ами доста интересни, даже любопитни... В предговора към своя сборник "Народне песме македонски бугара" (1860) Ст. Веркович пояснява какви са песните, които той е включил в сборника си: "Аз обаче нарекох тези песни български, а не славянски, защото ако днес попитате някой македонски славянин какъв е, веднага ще ви отговори: аз съм българин (болгарин) и езика си наричат български (болгарски), въпреки че всички що-годе грамотни хора наричат себе си славянобългари (славяноболгари)..." – (с. 69). И това го е написал един "сръбски шпионин"!

В предисловието към "Български народни песни" (1861) никъде те не се определят като "македонски" или някакви други. Константин Миладинов отбелязва, че "седмата от них част са собрани от восточните стърни и другите од западните стърни" на... България - това се подразбира от само себе си. До спомоществователя на сборника Йосиф Щросмайер той пише: "по неколку години българскиве песни, собрани още много време ке стоеха, закопани в неизвестност, ако не беше високото Ваше участие..."

Набеденият за македонец Кузман Шапкарев в своя "Сборник от български народни умотворения" определя събраните от него песни от Македония като "простонародна българска поезия" (с. 11), а събраните пословици, поговорки, гатанки и игри като "простонародна българска философия" (с. 12).

В предговора към своите "Български народни песни от Македония" (1924) Панчо Михайлов, след като емоционално пита къде е "тоя народ, чийто небосклон е постоянно покрит с облаци мрачни", отговаря че "това е българският народ, поставен в един божествен земен рай, който от всички се нарича низ векове Македония" (с. 14). Подир което с горчивина в сърцето той споделя: "На нас, българите, (в Македония - бел. авт.) е отнето правото да се учим и говорим на родния си език, да се наричаме българи"...

Така че сборникът "Македонски народни умотворения" от 135-томната поредица "Македонска книжевност" би трябвало да носи заглавието "Български македонски народни умотворения" или: "Български и македонски народни умотворения". В противен случай е налице една интелектуална кражба от нашите съседи в Скопие - още едно посегателство върху българското културно-историческо наследство.

...Поради тази и други подобни причини, не е изключено вратата към Европа за нашите съседи от бившата Югославска република Македония, още дълги години да остане затворена (или притворена). По всяка вероятност това може да се случи така, докато управниците и учените, медиите в Скопие, не надживеят своите коминтерновски стереотипи от миналото. Докато не бъдат преодолени идеологическите табута на титовизма и истините не започнат да се назовават с истинските им имена. Най-сетне - докато българите там не си възвърнат правото да се учат и говорят на родния си език, да се чувстват българи. В края на краищата живеем в XXI век, а не в някое друго време - на Александър Македонски или някой друг пълководец-диктатор...


 

СОЦИАЛНАТА ДЪРЖАВА

Е-поща Печат PDF

През последните 20 години неолиберализмът доминира в световен мащаб. По целия свят правителствата и на десницата, и на номинално левите извършиха всеобхватни процеси на приватизация и дерегулация, премахвайки бариерите пред частния капитал за достъп до държавни активи. Ролята на пазара се разду до неимоверни размери.

 

ПРОБУЖДА ЛИ СЕ БЪЛГАРИЯ?

Е-поща Печат PDF

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 9

 

Корупция на разума

 

Проф. Орлин ЗагоровИ наистина, списъкът на престъпленията на капитализма е толкова дълъг и чудовищен, че човек трябва да е враг на себе си и на своите деца и внуци, за да приема безкритично внушенията на жреците на антикомунизма, от които нито един не живее при условията, на които са обричат милиони човешки същества. Но от този факт произтича още една истина за капитала. Все се намират хора, готови да живеят с трохи от неговата трапеза, която прелива от изобилие, придобито за сметка на онеправданите, чиито страдания и мизерия, превръщат планетата Земя в истински ад, по-страшен от описания, каквито човешкото въображение е способно да измисли.

За да постигне своите цели, капиталът финансира чудовищни престъпления срещу разума, с цел да лумпенизира огромни части от човечеството. Някои наричат тава „разруха на умовете“, други „промиване на мозъците“, трети „зомбиране“. Мисля, че всички тези определения допълват смисъла, който се влага във формулата „корупция на разума“. В крайна сметка това е резултат от престъпленията срещу духовността.

Загрижени за „възпитанието на децата на врага“ през 90-те години на ХХ век училищата в страните в „преход“ бяха заляти с нови учебници, разработени под наблюдението на спецовете на Сорос и други „хуманитарни“ организации, действащи на територията на разпадащите се държави. Във връзка с това Сорос казва: „Ние наричаме това трансформация на хуманитарните дисциплини, защото те, за разлика от точните науки, са изкривени от марксистко - ленинската догма. Затова трябваше да се напишат нови учебници и да се разработят нови методи на преподаване“.  Всъщност, става дума за груби фалшификации на националната история. Не само постиженията след Втората световна война, но и много събития по време на войната са представени в невярна светлина. Осквернявайки националното достойнство на страните, престъпници и предатели са обявени за герои, а героите – за престъпници. С това се „обосновава“ варварското отношение към историческата памет на народите и свързаните с това паметници. Подобно „програмиране“ на съзнанието на подрастващите представлява посегателство върху тяхната духовна идентичност.

Цинизмът достига приоблачни висини

Ето какво казва Бжежински: „Русия може да има колкото си иска ядрени ракети, но доколкото 500 милиарда долара, които принадлежат на руския елит, лежат в нашите банки, то помислете, това ваш елит ли е, или вече е наш? Не виждам ситуация, при която Русия те се възползва от ядрения си потенциал“. Става дума за изкуствено създаден елит, чиято генетична памет бе изтрита от обема на парите и от провинциалната страст на всяка цена да бъдеш приет като равен на западния елит.

Въпреки това, въпреки очевидността на непоклатимата сила на марксовите прозрения, все още се намират хора (особено сред антикомунистите), които наричат „интелектуална заблуда“, „интелектуална грешка на разума“ онова, в което Маркс вижда алтернативата на капиталистическата система. Означава ли тава, че марксовото учение е лишено от перспектива? В крайна сметка, лишеният от здравия смисъл интелектуален разум може да отрича Маркс, но не може да обясни законите на развитие на обществото. И колкото по - рано това се осъзнае, толкова по - добре (Михайлов, П. Препрочитайки Маркс – сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 36).

Здравият разум сякаш прониква по-лесно в среди, които не се занимават професионално с Маркс. Забележително е, колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I : „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много рабитници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита? (Папа Франциск I, Трябва да променим системата - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

 


Но дори и изтъкнатият идеолог на антикомунизма Збигнев Бжежински е принуден да потвърди прозренията на Маркс въз основа на американската действителност и да посочи пороците на капитализма:

задлъжнялост;

търговски дефицит;

ниски спестявания и инвестиции;

индустриална неконкурентноспособност;

ниски темпове на производителност;

незадоволително здравно осигуряване;

повърхностно гимназиално образование;

влошаване на социалната инфраструктура и масов упадък на градовете;

алчна класа на богатите;

истинска паразитна мания на водене на съдебни дела;

задълочаваща се мизерия и остри расови проблеми;

голям брой престъпления и масово насилие;

увеличаване на наркоманията;

култивиране на социална безнадежност;

прекалена сексуална освободеност;

масово разпространение на морална поквара чрез визуалните медии;

упадък на гражданското съзнание;

възникване на потенциално разделяща мултикултурност;

настъпваща безпътица в политическата система;

нарастващо усещане за духовна празнота;

Затворите на изобилието

В своя напреднал стадий потребителското общество произвежда собственото си разрушение. Никой не е описал по-добре това общество от Жан Бодрийяр в неговата книга „Потребителско общество“ (Baudillard, Jean. La Soceti de consumation. Gallimard, 1970). В това общество, подчертава той, „охолството“, „изобилието“ всъщност не е нищо друго, освен натрупване на „знаци на щастието“. Но тази „магическа мисъл“, която управлява потреблението поражда и бясна надпревара в потреблението, което определя съществуването в потребителското общество. Писателят Жорж Перек нарича потребителското общество „затвори на изобилието“, „меркантилна цивилизация“, „омайващи капани на щастието“. А представителите на европейското Просвещение виждат в това общество парадокса, съгласно който „изобилието ражда мизерията“. Човекът, ограничен в своята съзидателност, е включен в индивидуалната си капсула. Капиталистическият начин на производство превръща хората в суровина. Съсипва природата, разрушава обществените връзки, развращава човека. При тези условия прогресът се заплаща с нарушаване на равновесието, ставащо с всеки изминал ден все по - нетърпимо, дотам, че самото понятие за прогрес изведнъж се оказва съмнително. Техническите възможности, с които днес разполагаме, се използват така, че експлоатацията на природните ресурси става чисто и просто тяхно разхищение, а положителното преобразяване на света вече не се разграничава осезателно от неговото тотално разрушаване.

Тоталната разруха на духа

Неизбежно се появява образът на преуспяващия свръхчовек, въздигнал във върховна и единствена цел печалбата, а пазара в свой бог. Герой от разказа „Система“ на чешкия писател Карел Чапек (1890-1938) е цинично откровен: „Да се обработи целият свят! Защото светът е суровина и нищо повече. Целта на индустрията е да обработи света, господа! Небе, земя, човечество, пространство – всичко това са суровини за промишлеността. Да превърнем света в стокова продукция! И ние ще направим това!“.

Днес все повече автори все по - често надигат глас, като предупреждават, че „сме в криза, чийто единствен причинител сме самите ние“.

Всъщност корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза на съвременната цивилизация е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, в същото време го обрича на най.големия парадокс на всички времена, кагато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради тава по своята най-дълбока същност тя е обречена.


 

 

СЪДБАТА НА КНИГИТЕ Е КАТО СЪДБАТА НА ХОРАТА

Е-поща Печат PDF

• „Калуня-каля“, шедьовърът на Георги Божинов

След романа на Димитър Димов „Тютюн“ никое друго произведение от новата българска литература не е предизвиквало такъв голям интерес, както романът на Божинов. Всъщност първата поява на романа е през 1988 г. ,издание на авторитетното издателство „Български писател“. Но тогава почти никой не му обръща внимание... Сега някои писатели се тюхкат, че тази книга е минала тогава през очите им, но не са я прочели.

Деян Енев, който има голям принос за появата на новото издание, отбелязва: „За тази книга тепърва ще се говори. Най-важното е свършено – новото издание на „Калуня-каля“ е в ръцете на читателите. То ще върне Георги Божинов в българската литература и ще пренареди челото й. Това може да отнеме години. Но ще се случи. Защото Георги Божинов е един от най-големите български писатели“. *

Във всяко значително художествено произведение времето и събитията се показват чрез съдбата, преживяванията, и дълбоката същност на героите. Това в пълна мяра важи и за романа „Калуня-каля“. Някой може да възрази защо определяме романа като произведение, посветено на българите - мохамедани по време на Априлското въстание, защо му придаваме характер на история, нали е художествена творба?!Нали разказаното в книгата не е документ, а е измислено от автора?

 

„НОВИЯТ СВЯТ“ НА ИЗВРАЩЕНЦИТЕ КАТО ВСЕМИРНА СОДОМСКА АНТИЦЪРКВА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 7


Теософията се превърнала в огромна „яма“ в областта на културата, чрез която знанията на древния свят и Изтока се предавали на съвременната западна цивилизация и, която породила множество окултни движения и секти, подготвили масовия взрив на окултизма във втората половина на XX век. В тези условия се извършва новата оценка на мъжеложството, повлияна от опитите то да бъде представено като „естествено състояние“. Макар и защитниците на извращенците да не постигнали своето, общото отношение към него се смекчило: ако по-рано то се е разглеждало като нравствен порок, който бивал наказван, сега то преминало в категорията на психическите заболявания, които трябва да бъдат лекувани. През 1869 г. за него бил измислен нов термин – „хомосексуализъм“, а през 1886 г. психиатърът Рихард Крафт Ебинг го характеризирал като „дегенеративно заболяване“, което било прието и преобладавало в психиатрията до средата на XX век. Новият статус на хомосексуализма позволил на неговите последователи да се представят за жертви и да се оградят от агресията на обществото (не бива да осъждаме болните, трябва да им съчувстваме).

Въпреки това, все по-широкото разпространение на хомосексуализма сред висшите слоеве на западното общество, особено в средите на интелектуалните и културните елити, довело до това, че сексолозите и психолозите, занимаващи се с изучаване на сексуалните аномалии, започнали да опитват да реабилитират носителите на този порок. Значителен принос в това имал Сигизмунд Шломо Фройд, член на еврейската масонска ложа „Б‘ней Б‘рит“, благодарение на която и била популяризирана в световен мащаб неговата Теория на психоанализата.

Известно е, че Фройд не просто е имал влечение към практическата магия и окултизма, той всъщност създал свой собствен таен масонски орден, с тайни сбирки и собствен език.

Огромно влияние върху неговите възгледи оказали такива деятели като „най-големия от юдейските пророци“, кабалиста Адолф Йелинек, и доктор Вилхелм Флис, който развил идеята и концепцията за бисексуалността, която провъзгласил за „властница над всичко живо“.

Както пишат и изследователите на фройдизма, той представлява не научна, а религиозна система, „въплъщение на юдейската мистика“, „психологическо изследване на Стария завет“, така че ненапразно Фройд бил наричан „светски равин“. Фройд активно критикувал възприемането на хомосексуализма като резултат от дегенерация и го представил като форма на психосексуална ориентация, зависеща от „избора на обект“, който се осъществява в съответствие със собствения образ.

Особено ценни за последвалата декриминализация на хомосексуализма били неговите заключения, че „всички хора са способни на избор на обект от своя пол и извършват този избор в своето несъзнавано“ и, че психоанализата позволява у всекиго да се прояви „елемент на хомосексуален избор на обект“.

Друг защитник на извращенците станал членът на Фабианското общество, големият почитател на Бърнард Шоу, главата на евгеническия институт „Галтън“ и председател на Световната лига за сексуални реформи Хавлок Елис, женен за суфражетката и лесбийка Едит Елис. В своите трудове („Сексуалната инверсия“, „Изследване по психология на пола“) той отхвърлял представата за хомосексуалистите като за изроди, представяйки ги като нормални хора, отличаващи се от другите само по своите сексуални предпочитания. С радикалността на своите възгледи той предсказал бъдещата „сексуална революция“.

„Ню Ейдж“ дава най-развитата религиозна обосновка на хомосексуализма, предлагайки свой път към спасението на човека. Но прикривайки духовния смисъл на своята програма, това движение взима на въоръжение „научната“ джендър-реторика, за да внедри широко своите идеи в образователната система.

Болестта става норма

Решаващите промени в духовния живот на западното общество стават вече през втората половина на XX век, което е свързано със започващата в Америка „сексуална и културна революция“, обявила открита война на всички традиционни ценности, норми и устои. Това също така съвпада с нова, вече по-мощна вълна на окултизма, представен от движението „Ню Ейдж“, приемник на предишните езотерични учения и претендиращо за създаването на последната световна синтетична религия, призвана да замени християнството.

Неговото начало било положено от Елис Бейли, продължителка на делото на Елена Блаватска, която става пророк на „Новата ера“ – ерата на Водолея или на „новия световен ред“. С разяснението на идеите и прокарването им в широките слоеве на интелигенцията се занимавала Мерилин Фъргюсън, автор на програмната книга „Заговорът на Водолея“, издигаща нова културна парадигма, която представлява съвременна религия на човекобожие.

Целта на „Ню Ейдж“ е тотално изменение на световния порядък чрез духовно преустройство на човека до достигане на състояние на „божествено всемогъщество“, което да го направи способен да управлява света. Именно това учение дава най-развитото религиозно обосноваване на хомосексуализма, предлагайки свой път към спасението на човека.

„Ню Ейдж“ изцяло възпроизвежда кабалистичното учение за първия човек като богоподобен духовен андрогин, чиято цялост се разпада на две половини в резултат на материализацията. По този начин полът се явява ущърбно ограничение, разделение, привеждащо човека към смърт и тление. За да се спаси, човек трябва да се върне към предишното духовно състояние на цялост и да се съедини с божеството. Търсенето на тази цялост трябва да започне още в този живот. И понеже съединявайки се с Ева в брака, Адам не може да се съедини с нея действително в едно цяло, той остава непълноценен мъж, а тя – непълноценна жена.

Т.е., докато мъжът се стреми към мъжественост, той не може да постигне хармония, така както и жената, стремяща се към женственост. Затова и божественото установяване на брака им се явява ненавистно. За възстановяване на андрогинното единство мъжът трябва да събере в себе си женски начала, а жената – мъжки. Тази цялост, както учи „Ню Ейдж“, се възсъздава чрез излизане от предела на рождения пол, което се постига чрез хомосексуални и лесбийски връзки.

Това е и нюейджката

„теология на възстановяването“:

за да се върнем в състоянието на първосъздадения хармоничен безсмъртен андрогин, е необходимо да станем мъжежени чрез хомосексуализъм и лесбийство. Нещо повече, андрогинизацията води до раждането на някакъв ангелоподобен вид, тази седма раса на Блаватска, която ще се състои само от духове. Затова за „пророците“ на „Ню Ейдж“ хермафродитът е единствената норма и негов символ се явява неразривното сливане на противоположностите – Ин-Ян. А разделението на половете е аномалия и всичко, свързано със семейството, създаващо натоварващи културни ограничения за себеизразяването на човека, трябва да бъде премахнато.

По този начин хомосексуализмът в трактовката на „Ню Ейдж“ не е просто предизвикателство към съвременното общество и неговия морал, той е подготовка към провъзгласяването и налагането на „религия на содомизма“, която в качеството си на нова икуменическа религия на Третото хилядолетие, следва да замени християнството.

„Ню Ейдж“ обявява смъртния грях за висша, божествена, възстановяваща любов, но с това за човека завинаги се затваря пътят към истинно спасение.

Съдбата на содомита е страшна – с отказа от пола той се отказва от дадения му от Бога дял, съгласява се на втора смърт. Неговата душа, изоставена от ангелите, претърпява духовна мутация и тръгва вече

по програмата на сатаната.

Скривайки истината и духовния смисъл на своята програма, „Ню Ейдж“ използва възможностите на набиращи по онова време сила нови направления на социологията и психологията, обличащи техните идеи във формата на научни концепции и теории, напълно отговарящи и съответни на духа на времето. Сред тях най-голямо значение имала разработената в края на 60-те години от американската психология джендър-концепция, формулирана за първи път от сексолога Джон Мани, специализиран в изучаването на интерсексуалността и транссексуалността.

Именно той въвежда понятията „джендър“ и „джендърна роля“ като обозначения за „социалния пол“ на човека, разбирано като социално определима идентичност, която той отличава от „биологичния пол“, даден на човек от природата.

Скоро тези понятия започват да се използват широко от социолози и психолози и стават крайно разпространени в средите на феминисткото движение, което, борейки се против властта на мъжете, изместило своя анализ от критика на „биологическата“ към критика на „социалната“ идентичност.

Това позволявало разглеждането на пола вече като чисто социално явление, зависещо не от природата, а от възпитанието. В резултат, в новата конструкция „джендър“ става ключова концепция.

Голям принос в нейното развитие има френският философ Мишел Фуко, апологет на гръцката педерастия, представяна от него като истинска любов. В условията на „културна революция“, опирайки се на мощен научно-религиозен фундамент, радикално настроените извращенци започват политическа борба за признаване на хомосексуализма за нормален, алтернативен начин на живот.

Създаденият с тази цел в САЩ „Фронт за освобождение на гейовете“ въвежда ново социално понятие – „лесбийки, гейове, бисексуални, транссексуални“ (ЛГБТ), за отличаването им като

носители на особено самосъзнание и нова субкултура.

През 1969 г. избухнали т.нар. Стоунуолски бунтове и сложили началото на въстание на вече сплотеното ЛГБТ общество. В САЩ и други страни от Запада, се формират многобройни организации, които, позовавайки се на правото си на „различност“ и използвайки като основно политическо средство натиска на ежегодните „гей паради“ (gaypride), преминават под лозунги за защита на „човешките права“ в пълномащабно настъпление. Разработеният за гей парада от американския художник активист Гилбърт Бейкър флаг с цветовете на дъгата, се превръща в символ на движението. Фактически той възпроизвежда един от символите на „Ню Ейдж“: с помощта на дъгата там се обозначава мост между индивидуалната човешка душа и „всеобщият свръхразум“, т.е. Луцифер.

Основното, с което ЛГБТ се сдобива в резултат – това е коренното изменение в отношението на обществото към хомосексуализма. В американската социология и психология спрели да го разглеждат като патология или отклонение и започнали да го определят като една от формите на „сексуална ориентация“, наред с хетеросексуалната и бисексуалната.

За дискредитация на тези, които критикували или просто не приемали тази аномалия, американският психиатър Джордж Уайнбърг въвежда през 1972 г. понятието „хомофобия“, означаващо „ирационални страхове“. Фактически той повторил Джереми Бентам, според когото осмислената нравствена позиция също се оценявала като „ирационален религиозен страх“.

Накрая, когато почвата била подготвена, през 1973 г., под влиянието на чисто политически фактори, свързани със заплахата от организиран безпорядък, Американската психиатрична асоциация (АПА), въпреки научния медицински подход, престанала да отнася хомосексуализма към психическите заболявания и въпросът спрял да се обсъжда на научни конференции и симпозиуми. Тази диагноза била призната за „дискриминираща“, а на дискриминация били подлагани вече тези, които искали да се избавят от порока.

Основния си пробив ЛГБТ обществото извършило в разпада на Съветския съюз и сриването на двуполюсния свят, когато

западната концепция за „правата на човека“

се утвърждава като единствено възможна ценностна система. На 17 май 1979 г., ориентираща се по АПА и подложена на най-силен натиск, и Световната здравна организация изключва хомосексуализма от списъка на заболяванията. Този ден сега се отбелязва от ЛГБТ обществото като Международен ден за борба с хомофобията.

По този начин извращенството бива легитимирано и започва да се разглежда като един от вариантите на физиологична и морална норма, т.е. като алтернативен начин на живот. Шлюзовете са отворени и патологичното явление започва да се утвърждава на Запад с невероятна скорост.

ЛГБТ обществото си поставя за крайна задача „снемането на знака на патология или девиация от хомосексуалността“ във всички национални държави, което и се случва през 90-те години. Паралелно с това протича повсеместен процес на премахване на наказанието за мъжеложство, което в момента се преследва само в някои страни на Африка и Азия. В Русия съответната наказателна статия е отменена през 1993 година.

Куиър революция: от равенство на половете към тяхната отмяна

Наред с това, 80-те и началото на 90-те години са ознаменувани със сериозни промени вътре в рамките на содомитското общество, в което се проявяват две течения. Едното обединява гейовете и лесбийките, признаващи мъжкия и женския пол, но имащи търпимост към техния избор, докато другото категорично отхвърля самия принцип на различаване на полове и хетеросексуалността като такава.

И ако първото представлява т.нар. „уличен хомосексуализъм“ и постига определени юридически и социални резултати, то второто доминира в интелектуалните и университетските кръгове и съставлява най-активното научно-окултно ядро, което разработва далечна стратегия за разрушаване на естествения порядък на нещата чрез унищожаване на различията между половете.

Укрепването на второто течение става вследствие активизирането на женския хомосексуализъм, който се съединява с широкото феминистко движение и съставяйки неговия идеен гръбнак, го направлява в нужното русло. Именно феминистките лесбийки създават т.нар. куиър течение (от думата queer – странен, обратен), което става основа на нова интерпретация на понятието „джендър“.

След това то започва да се употребява не само за описание на содомити, но и за други „идентичности“, които не се вместват в рамките на традиционната джендърна дихотомия.

По такъв начин понятието „куиър“ отбелязва прехода от феминистката теория за хомосексуалността към джендър теорията, която говори вече за различни типове „джендърна идентичност“. Истинска основателка на „куиър” теорията става Джудит Бътлър (с труда „Джендърно безпокойство“, 1990), която дава революционно определение на концепцията за „джендър“, като изцяло критикува самото понятие „полова идентичност“.

Разделяйки окончателно понятията „биологичен пол“ и „социален пол“ (джендър), тя заявява, че второто съвършено не зависи от първото, всичко се определя изключително от свободния избор на човека, в зависимост от този джендър, който човекът си присвоява. Новата същност може да се изрази с понятието „множество куиъри“, с утвърждаването на което се провъзгласява изчезване на разликата между мъжки и женски пол и свързаните с тях категории.

Сега се утвърждава

„мултисексуалност“,

която характеризира и хомосексуалисти, и андрогини, и бисексуални, и хермафродити, и травестити, и хетеросексуални, като при това е възможно спокойно преминаване от една към друга разновидност. Както учи Джудит Бътлър, човек не се определя от дадената му природа, а се структурира или форматира, „половото поведение не е заложено в нашето дълбоко „аз“, то се ражда от опита, от нашите отношения с другите, под влияние на сложни психически механизми“.

По такъв начин новата „джендър“ концепция, станала плод на куиър теорията, се бори за пълно смесване на половете и за неутрално определение на пола, съответстващо на средния род „то“ (на англ. „It“). При такъв подход, обявяващ всички проявления, свързани с биологическите различия между мъжа и жената, за някаква митология, хетеросексуалността става просто една от възможните форми на поведение.


Следва


 


Страница 426 от 483