Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РАЗГРОМЪТ НА ДОБРО ПОЛЕ

Е-поща Печат PDF

В памет на полковник инж. Симеон Рангелов, сражавал се като млад подпоручик на Добро поле

 

През тази година се навършват 100 г. от края на Първата Световна война.  Историци, изследователи, хабилитирани учени и военни капацитети, с неотслабващ интерес разглеждат причините, хода на военните действия и последствията от тази първа, най-голяма касапница в историята на бурния 20 в., отнесла повече от 15 млн. човешки живота и причинила невъобразими загуби, страдания и духовни травми на цели поколения в Европа и света. В обществено-исторически план, тази война погреба трите империи на орлите – Руската, Германската и Австро-Унгарската империи, както и империята на Османските султани. 70 млн. войници, разделени в две поротивостоящи коалиции -  на Антантата и Централните сили, от 1914 до 1918 г. неотстъпно, жестоко и убедено проливаха кръвта си и в изпълнение на своя дълг, записаха хроники от неизбродни страници на доблест и храброст, на издръжливост, себеотрицание и воля, в името на прогласените свои национали интереси и идеали.

 


Войната, която е майка на всички неща, извън сложните обществено-икономически причини, които я задействат и вън от чисто човешките измерения на мъжката чест и отговорност, пред олтара на Отечеството, начерта и водоразделната линия във възгледите и ценностите в живота на поколения, нации и общества. Тя укрепи и един идеал на правдата и кръсти в непримеримост и ярост, пътищата на неговото постигане или отричане.

Два месеца преди последният оръдеен залп на 11 ноември 1918 г., да оповести края на войната, на Южния (Солунски фронт), в местността Добро поле на 1876 метра надморска височина, се разиграва драмата на тридневни кървави боеве, срещу участък от фронта, заеман от втора и трта български дивизии. Атакуваната част от фронтовата линия е от вр. Сокол, охраняван от 10-ти пехотен полк до върховете Миро Петерник и вр. Калника, охранявани от,30-ти , 29-ти и  32-ри полк. Дължината по въздушна линия е 9 км, а дължината по линия на окопите е 20 км.

Пробивът се осъществява от 122-ра елитна Френска дивизия, сръбската Шумадийска дивизия и 47-ма колониална дивизия. От българската позиция, само няколк дни по-рано, са изтеглени 72 оръдия и по сведения събрани от Григор Чешмеджиев са пренасочени към Битолския фронт. Българските части, които 3г са стояли, като непробиваема броня на този участък, са били лишени в деня на пробива от артилерийска подкрепа и се отстъпвали от отчаяни смъртни хватки. Войските на Антантата превземат позиция, след позиция и успешно напредват към сърцето на Македония:  на 20 септември са пред Кавадарци, на 25-ти достигат Велес, на 29-ти са в Скопие. Същият ден в Солун е подписано примирието – България капитулира. На запад от река Вардар остават над 86 хиляди пленници-заложници.

 

 

И всичко това само за 14 дни!

Наскоро скромно отбелязахме горчивия юбилей под сянката на евроатлантическа политкоректност и неудобството на победения. Нужен ни е честен и откровен разговор за разгрома и катастрофата, отворила незарастваща рана в душата на всеки българин, защото само с Дойранската епопея и спасените бойни знамена не можем да измием „срамът от челото“.

В условията и възможностите на днешното информационно общество канализирането на интереса към тези отминали и почти забравени събития не е невъзможен. Интересът към отминалите войни и събития нараства и книжният пазар е пълен с нови издания на военна тематика. Младите търсят детайлите, не приемат, дори се отвращават от обобщения и доктринални обяснения за отминалите събития. Появяват се алтернативни изследователски, откривателски и културно-мемориални инициативи. На тази основа, настоящата статия е опит за по-диференцирано, осъвременено и съотносително изложение, както и с разбирането, че отговорите на много от днешните въпроси на българската съдба са заровени в събитията от онези трагични дни. Там някъде е и черната сянка на истината, за едно неизследвано докрай предателство, което според помествният откъс от спомените на Григор Чешмедживе може да се изрази с една дума – фердинанстване – действия позорни, посли и жестоки,свързани с едно черно име, което никакви усиля не ще могат да измият от онази мръсотия, която може да унижи и опозори човекът завинаги. Използвани са основно трудовете на изтъкнати наши военни – очевидци и участници в събитията, тогава.

 


Къде е Добро поле?

Съвсем близо – на 120 км по права линия от ГКПП Кулата, на 1876 метра височина в планинския масив Нидже-планина по билото на която минава гръцко-македонската граница. Добро поле нито е „добро“ нито е поле, а каменист връх и едноименно високопланинско блато. Самата позиция на българските войски през 1918 г. е разположена южно от тази граница, както е показано на картата. Централно от тази позиция, от билото на Нидже се простира право на север дългият и висок хребета Козяк, играещ ключова роля на територията и събитията тогава. По него е стикът между 2-ра и 3-та наши дивизии, а днес граница между големите по територия общини на Прилеп и Кавадарци. Местността е високопланинска и труднодостъпна с преобладаващи скалисти върхове от 1600 – 1800 метра. Снабдяването на войските е било много трудно от отдалечени тилови бази с въжени товарни линии, а непосредствено до позицията - с товарни коне, мулета и на гръб. Зимата по тия места е започвала рано през септември и е приключвала през май. За работа по укрепване на позициите са оставали летните месеци, ако е имало в наличие дефицитните цимент и каменарски барут. Атакуваният участък е от в. Сокол (10 пех.полк) до върховете Ано и Микро Петерник (32 пех.полк), вкл. издадения напред в.Калиника, е с дължина въздушно 9 км, по дължината на първата линия окопи около 20 км. За разлика от командването, позицията се оценява от военните след войната като неизгодна – издадена много напред, в една линия, неподготвени за отбрана ключови върхове отзад, без силни резерви.

Силите на страните.

България, за участието си в Първата Световна война, мобилизира в армията 878 хиляди души, което е над 20% от населението на страната – един от най-високите проценти на воюващите страни. От тях 537 хиляди по фронтовете, организирани както е показано във сканираното „Бойно разписание“ на Действащата армия към момента на пробива – 16 дивизии, 253 батальона, 2710 картечници, 1217 оръдия и 26 ескадрона. По същото време войските на Съглашението достигат 600 хил.души, организирани в 21 дивизии, 321 батальона, с 3212 картечници, 1536 оръдия и 40 ескадрона. Противникът формално превъзхожда българската армия в жива сила с 12%, по автоматично оръжие с 18%, по артилерия с 26%, по кавалерия с 50%. Като се има предвид, че тя е в отбрана, високо в планините и съотношението между силите не е драстично голямо (кавалерията се пренебрегва), немското командване счита, че на фронта има относителен паритет(!). Дълбоко грешна позиция, която не отчита качествената страна на армията, нейния материален и морален упадък, както и правилото, че атакуващият може да съсредоточава на избрано от него място превъзходни сили. Противникът (за разлика от нас) има също големи количества нов вид оръжие - леки картечници „Люис“ и „Шоша“, наричани по онова време „автоматични пушки“, невлизащи в горното сравнение, а в артилерията – преобладаващо тежки оръдия и гаубици. Тотално е превъзходството в бойната авиация.

Командването.

От „Бойното разписание“ е видно, че българската армия има сложна структура на управление. От Дойранското езеро на запад фактически е на двойно подчинение – на Главнокомандващия Действащата армия генерал Георги Тодоров и на Главнокомандващия (Oberbefehlshaber) група армии „Шолтц“ - генерал от артилерията Фридрих фон Шолтц.

 

Генерал Никола Жеков

 

И двамата са опитни генерали, от началото на войната на високи командни длъжности, но генерал Тодоров е назначен едва седмица преди атаката за главнокомандващ, на мястото на заболелия генерал Жеков. Седмица, която прекарва повече като официално лице по посрещането последователно на Баварския и Саксонския крал в София, отколкото в Главната квартира в Кюстендил. Началникът на 3-та дивизия генерал Рибаров същата седмица е в отпуск. На всичко отгоре, двете дивизии при Добро поле обект на атаката, са подчинени различно – 2-ра на 61-ви корпус, 3-та директно на 11-та армия.

 

Генерал Георги Тодоров

 

Главнокомандващ (Сommandement en chef)  Съглашенската Солунска армия е тризвездния френски генерал Франше Деспре, поел поста през м.юни от генерал Гийом. С авторитета си на опитен генерал от Западния фронт, той се налага бързо над разнородната си група армии от французи, британци, сърби, гърци и италианци. Негов основен помощник по организацията на пробива при Добро поле е сръбският генерал-воевода Живоин Мишич. Генерал Франше Деспре е имал големи правомощия като главнокомандващ на Изток. За разлика, нашите двама главнокомандващи е трябвало да съгласуват важните си стратегически решения, освен помежду си, първият с Царя, вторият с Берлин. При така стеклите се обстоятелства, подобно върховно главно командване, при крупни и скоротечни фронтови операции явно не може да действа бързо, гъвкаво и ефективно.

 


Плановете на страните.

Военният историк Ат.Христов определя българския план за водене на операциите през 1918 година така: „След отбиване на частичните атаки на неприятеля през 1917 г нашата Главна квартира бе възприела най-погрешния метод за водене на войната – пасивна отбрана … Идеята за маневриране не се възприемаше от германските щабове и те не изпълниха категоричната заповед за формиране на силни резерви. Отбранителният бой бе построен върху непременното задържане на първата отбранителна линия.“ Германците обещаваха подкрепа при „евентуални сериозни боеве ако бойната обстановка позволи да се отделят войски от другите фронтове. … същевременно бързаха да изтеглят и последните си дружини и тежки батареи, въпреки протеста на нашата Главна квартира“. План Б нямаше. Същевременно енергичният генерал Франше Деспре, с помощта на добре познаващите топографията на Македония сръбски генерали, на основа на опита от позиционната война на Западния фронт, подготви следния план за настъпление:

Главна ударна група от 6 сръбски и две френски дивизии, подкрепени от 40 тежки батареи от района на Мъгленско, след 24 часова артилерийска подготовка атакуват фронта на 2-ра и 3-та български дивизии на Нидже планина. Пробивът трябва да направят елитната 122 френска дивизия и добре екипираната Шумадийска дивизия, подпомогнати в средата от 47 колониална дивизия, на скъсен фронт в стика между двете наши дивизии. Крайна тактическа цел - достигане хребета Козяк. След постигане на тази цел, двете френски дивизии остават на място. Всички сръбски дивизии плюс една кавалерийска развиват успеха на пробива по билото на Козяк, вляво и дясно от него до р.Черна като неутрализират напълно фланговете на 2-ра и 3-та дивизии и идващите резерви. След постигането на тази тактическа цел, съобразно обстановката, предприемат действия за развитие на успеха към Кавадарци, т.е. да развият тактическия успех в оперативен, като разрежат Солунския фронт на две и завземат главната снабдителна база на армията в Градско.

Дясна ударна група от 4 английски и 2 гръцки дивизии, подкрепяни от 30 тежки батареи атакуват фронта между р.Вардар  и Дойранското езеро с основна тактическа цел завладяване на силно укрепената позиция на 9-та Плевенска дивизия. След което групата дебушира по долината на Вардар за да помогне на главната ударна група;

Лява ударна група от 4 френски, една гръцка и една италианска дивизия, подпомогнати от 17 тежки батареи имат главна тактическа цел Прилеп и блокиране на две български дивизии в района на Охридското езеро.

Имало ли е изненада при Добро поле?

Становищата са противоречиви. На основа на възприетата визия за пасивна отбрана, ограничено маневриране и  изчерпан ресурс на армията, отговорът на въпрос губи смисъл. Емоционалният отговор на генерал Тошев е „Врагът пред очите ни копаеше гнезда за новите си батареи, влачеше далекобойните си топове, подвозваше по цял ден снаряди с камиони, маневрираше с частите си, а ний като хипнотизирани гледахме на растящото зло… Изобщо казано, ний се примирихме, оставихме всичко на случая дано противникът не атакува(!).“  Последната среща на главнокомандващия генерал Жеков с генералите Шолтц и Щойбен в началото на септември, преди да сдаде поста, е на тема отбраната около двата бряга на Охридското езеро, а не Добро поле(!). Началникът на 2-ра дивизия ген. Русев поради очакваната атака се противопоставя от 10 Родопски полк да се изпраща в София почетна рота с командира на полка за церемониала по посрещане на Баварски крал. Отговорът от Главната квартира е „противникът я атакува, я не“(!). От друга страна разузнавателният бюлетин на същата квартира предупреждава за готвена атака на противника към Прилеп и Добро поле - Петерник. В софийските кафенета открито се говори на тема за предстояща съглашенска атака. Бригаден командир на Добро поле получава две писма от жена си за това! Така влизаме в казуса „22 юни“ на руснаците, затова нека читателите сами отговорят на заплетения въпрос.

Операциите

На 14 септември в 8.30 часа цялата артилерия на главна ударна група открива огън по позициите на 2-ра и 3-та български дивизии, като най силен е по белязания за пробив участък на 30, 29 и 32 полкове. Артилерийската подготовка е централизирана в ръцете на френски артилерийски генерал по опита от Западния фронт и се коригира от самолети наблюдатели. Още в първите часове пораженията на позицията са огромни – окопите сринати, телени мрежи и телефонни линии разкъсани, не укрити оръдия и минохвъргачки унищожени, скривалища затрупани, започват горски пожари… По план има прекъсване на огъня за почивка на артилеристите и провеждане разузнаване с бой, за да се установи позицията няма ли да падне като зряла круша. За изненада на съглашенците, българската позиция оживява и малките групи „огледвачи“ са разпилявани от защитниците с пушечен огън. Адът продължава цял ден и нощ! Нашите батареи бяха отслабени и полуразрушени, затова мълчаха и пестяха гранатите си, в очакване да дадат преграден огън срещу пехотата на противника, когато тръгне в атака.

15 септемри – жесток и кървав ден за трите български полка на Добро поле – Петерник! Атакуващите вериги на противника, в изпълнение на един коварен тактически прийом, под прикритието на артилерийския огън, през нощта се приближават до 30 метра от разнебитената позиция на защитниците. В 5.30 часа, след пренасяне на огъня в дълбочина, още в тъмнината, мъглата и барутния дим, атакуващите вълни се хвърлят в нашите окопи и изненадват защитниците в тях, както и на излизане от скривалищата и от заслоните. Това попречи останалата жива наша артилерия да даде ефикасен преграден огън по гъстия им атакуващ ред за да не порази своите. „От този момент започва истинската Доброполска трагедия, в която шепа защитници ще се борят отчаяно за своя собствен живот и за живота на родината си“ (полк.Азманов). Боят приема ръкопашен характер, където основни оръжия са ръчните гранати, бой на нож и пехотните лопатки. На места където защитниците са успели да излязат своевременно от скривалищата, закипява упорит бой на близко разстояние - в действие влизат манлихерите, картечниците и гранатите. Първите атаки са отбити, но гъстите вериги на французи, сенегалци и сърби обтичат гнездата на съпротива и бавно продължават настъплението си нагоре, явявайки се в тил на защитниците. В резултат има и много пленници.  Подробностите на сражението ден по ден и полк по полк е описано подробно и обективно в труда на полк.Азманов – за героичната тройна атака „на нож“ на резервният 53 полк на храбрият полковник Ламбринов, за бункера на подпоручик Мазгалов и неговите 13 другари изгорени с огнехвъргачка, за поручик Бончев, адвокат от София, намерил смъртта си като майор Горталов при Плевен, но от сенегалци. Боят приключва вечерта на 7—8 км от главната позиция, на и около връх Голям Козяк, където остатъците от нашите разбити полкове, изгубили 75% от състава си се оттеглиха. Тук е и пристигналия резерв – 81 пехотен полк на полк.Шингаров, посрещнат с „ура“ от защитниците, както ген.Радецики на Шипка. На картата мястото е показано с голяма дълга скоба и цифрата 81.

16 септември – повторение на драмата от 15-ти, но в по-ограничени мащаби и интензитет на сражението. 122-ра, 47-ма френски и Шумадийската дивизии, понесли не малко загуби, остават на място като резерв на генерал Франше Деспре. Операцията продължават останалите 5 сръбски дивизии плюс кавалерийската. Нашата нова позиция на Козяците беше почти съвършено неукрепена. 81-ви полк и остатъците от разбитите полкове посрещат подновените атаки от сутринта с пушечен, картечен огън и контраатака „на нож“, защото артилерия вече няма. След обяд се намесва решаващо противниковата артилерия и постепенно защитниците напускат позициите си, заплашени от обхождане и пленяване. Оттеглят се на 5 – 6 километра на следващите удобни за отбрана върхове на хребета Козяк – Перун и Балтова чука. След падането на позицията ни на Голям Козяк фланговете на съседните наши части бяха вече сериозно заплашени. При грамадното числено и морално надмощие на врага, при липсата на резерви, които да го спрат или ограничат успеха му, началниците на 2 и 3 дивизии, останали с по 2000 бойци,  заповядаха на близките до пробива полкове да отстъпят и завият фланговете си за да не бъдат обхванати и пленени.

17 септември – на хребета Козяк се появява бързо сформираната сборна „дивизия“ на генерал фон Ройтер от батальон, егерска част, картечна  команда и една батарея – общо към 1500 бойци. Фон Ройтер трябва да поеме общото командване на всички части отстъпили по билото на Козяк. Но вече е късно – малочисления Ройтеров отряд на „великия“ съюзник внесе повече отчаяние, отколкото надежда. Многочислените и опиянени от успехите си сръбски дивизии, съпровождани постоянно от артилерийска поддръжка, отхвърлят една след друга новите огнища на съпротива. Изморени, трети ден в неспирни сражения и отпаднали духом, бойците отстъпваха щом биваха обстреляни от артилерията или заплашени с  обхождане. „В тоя критичен момент се почувства тяхното пълно изтощение и умора от войната. Това бяха вече последните конвулсии на една разбита армия“ – заключава полк. Азманов. „При тези условия борбата не можеше вече да се води – допълва и ген. Атанас Христов. Вечерта на 17-ти остатъците от 2-ра дивизия и отряда на фон Ройтер се събират на височините зад р. Черна (сега опашката на язовира „Тиквеш“), а на 3-та дивизия, подкрепени от пристигналия със закъснение 49 пех. полк – по десния бряг на притока на Черна - р. Блатница. Така се откри едно свободно пространство от около 15 км между 2 и 3 дивизии, в което противникът свободно можеше да настъпва на север, без да срещне сериозна съпротива. Резервите бяха вече изхарчени и бити по части.

Развръзката

Тактическият успех на противника се превърна в оперативен. Да се пращат нови резерви тук, като се отнемат от останалия фронт бе практически невъзможно. Да се разчита, че германците ще изпратят исканите в подкрепа 6 дивизии — бе абсурд. На 20 септември сърбите достигнаха височините южно от Кавадарци в тила на нашата 1-а армия. Това беше вече последният момент за вземане на едно героично решение, но нямаше кой да го вземе . . . „Главнокомандващия отиде на фронта при отстъпващите и разбунтували се войници. Щабът на Действащата армия продължаваше да чака помощ от съюзниците, Царят се беше скрил при генерал Шолтц в Скопие, а правителството чакаше само разбиването на армията за да поиска примирие . . .“ Момент на отчайваща военно-политическа криза и падение, довела Родината ни до втората национална катастрофа.

Изводи, размисли и бележки

При Добро поле българите устояха на невиждания артилерийски ад, биха се героично три дни срещу превъзхождащия им противник, както на Шипка, Добрич, Завоя на Черна, Каймакчалан и Дойран. Но оставени сами, недохранени, недооблечени, недовъоръжени, без солидни резерви в тая тежка война, накрая не издържаха. „И гладуваха те там, сладък залък не видяха, окъсаха се съвсем, почти обосяха, по висовете въз-бог мръзнеха, зле страдаха … и безсменно носеха тежестите на бойната линия, изложени постоянно под огъня и на мизерията, служещи за присмех и на сенегалците там“ – патетични, но верни думи на народния генерал. Бойците от Добро поле заслужават да бъдат приравнени към всички доблестни синове на родината, защитава ли я по знайни и незнайни върхове и поля на българската земя.

От позиция на днешния ден, водени от хуманни и благородни мисли, крайно време е да припознаем противника като един от нас участник в жестоката война. Не може да изтъкваме посещението на генерал Владимир Вазов в Лондон през 1936 година като признат победител при Дойран от ветераните на войната, а за победителят от Добро поле нито дума. Безспорен победител на Солунския фронт, маршал на Франция, член на Академията на науките в Париж, Франше Деспре заслужаваше поне един доклад на конференция или публикация за юбилея. Неговият план за пробива при Добро поле може да бъде оценен, като смел, решителен и съобразен напълно с военното изкуство и опит, придобит на Западния фронт. Не го величаем, защото план за пробив с една главна ударна група в най-уязвимото място на противника, след което той рухва е направил и генерал Георги Вазов (по-стария) срещу форта „Айвезбаба“ при Одрин 1913 година.

Същото и за сърбите – нашите вечни противници и конкуренти за Македония. Трябва да кажем, че и те жадуваха след 4 годишни митарства да се завърнат в окупираната си и опоскана от Централните сили родина. Затова „блицкрига“, след третия ден на пробива при Добро поле, мотивирано го направиха  те. Добре екипираните и нахранени от Съглашението сръбски дивизии, организирани в две армии, с възгласа „Напред към Отечеството“ се хвърлиха неудържимо на север. Едната, на генерал-воевода Байович през Скопие към Ниш, другата на генерал-воевода Степа Степанович, генерал Франше Деспре я насочи след дезорганизираните наши части към старата българска граница. Целта – да окупира Западна България ако не спазваме клаузите на примирието. Каква подигравка на съдбата? Генералите Степанович и Тодоров са бойни другари от Балканската война, където заедно се бият по същите места срещу турците – единият като командващ Втора съюзна армия, другият като началник на 7-ма Рилска дивизия в състава на същата армия!

Имаше ли алтернатива за Добро поле? Познатият отговорът е „в историята няма ако“. Но съществува алтернативна историческа литература, както и импликативно-ситуационен подход  като изследователски метод, където на въпроса „какво – ако“ се търси отговор не пряко, а чрез сложен многофакторен анализ, теория на вероятностите и компютърни технологии. Привържениците на алтернативата Добро поле с Дойран, ако намерят подходящ софтуер, могат на своите компютри да достигнат и до неутешителния според мен резултат. По вероятната и интересна алтернатива е другаде – успехът/неуспехът на Войнишкото въстание. При малко по-добра организация от земеделските водачи, закоравелите, озлобените и опитни бойци от фронта щяха лесно да смелят импровизираната софийска отбрана. Погромът на Столицата бе неминуем, запалването на Двореца задължително и от пламъците на когото щеше да се роди Оранжевата Земеделска Република.

За утвърдилата се терминология за „Пробивът при Добро поле“. По начало думата „пробив, проникване, пенетрация“ е обикновено нежелано локално разрушение на елемент от някаква физическа система (пробив на ток, пробив на вода и т.н.) за което винаги има противодействие. Такъв е смисълът и на пробива като военен термин. Но когато след пробив следва пълното разрушение на системата, думата пробив звучи извинително и оправдателно. Например, за 1912 година говорим за разгром на турската армия в Източна Тракия, за 1915та за  разгром на Сръбската армия, за 1941-ва за разгром на Червената армия. Само ние принизихме трагедията на Добро поле до обикновен „пробив“. Тази тенденция е още още от септември 1918 г. – може би за да се приспи обществения гняв и поуките от него. Истината е по-жестока: термин е РАЗГРОМ, а последствията КАТАСТРОФА. И друго име - както се разбра, „Добро“ поле“ е само един от многото геройски защитавани обекти на нашите позиции там. Даже като име не е употребявано от неговите защитници – бойците от 30-ти Шейновски полк. Най-високият връх от 1887 м са го наричали просто „Котата“. Върховете Сокол, Караули, Марян, Кравица, Малък и Голям Петерник и най-вече Козяк, където бе фокуса на пробива, не трябва да остават в сянката на Добро поле. Името вероятно се е наложило понеже след войната първата публикация за пробива е на генерал Русев в чиито район е Добро поле. От френска страна за агенциите основните новини са идвали от елитната 122 дивизия, действаща срещу същия обект. Истинското обобщаващо име за пробива е Козяк – проклето място, отворило черна страница в нашата история.

Почит към героите на Добро поле

Да открием Добро поле и Козяк и ги направим близки до сърцата ни, каквито станаха Добрич, Тутракан, Дойран, Каймакчалан, Битоля е дълг и отговорност на всеки просветен патриот.  Достъпът за екскурзии, издирвателни и мемориални инициативи не би трябвало да е проблем. До хребета Козяк в Република Македония се стига през Кавадарци или Прилеп по проходими планински пътища на разстояние около 50 километра. Самото сражение на 15 септември е оттатък границата на гръцка територия. До подножието на Нидже планина (Ворас на гръцки) се стига през Солун, главен път 2 за Едесса с отклонение за областта Аридеа, някъде около 100 километра от Солун. Селата Лутракио (Пожарско) и Промахи (Бахово) са непосредствено под върховете Сокол, Добро поле, Марян, Петерник. Нагоре към планината има обозначени горски пътища, стигащи до самата граница и Доброполското блато, може би останали още от годините на войната.

Наш синовен дълг е да се поклоним пред безкръсните гробове на синовете на България, на самото Добро поле. Да отидем там, пряко оглушителния разрив на снаряди и мини, да се закълнеем: България ще пребъде, Въпреки всичко, Вашата България, за която се сражавахте и умряхте с отворени очи!

 

Използвана Литература:

Атанас Христов генерал-майор, Исторически преглед на Общоевропейската война и участието на България в нея. С.1925.

Стефан Тошев запасен генерал, Победени без да бъдем бити, С. 1924.

Димитър Азманов полковник, Урокът от Добро поле, С.1935.

Лука Малеев запасен майор, Принос към истината. За катастрофата на България през  септември 2018, С.1921

Карта : www.BGtopoVJ

 

Поручик Симеон РангеловПоручик Симеон Рангелов след Добро поле

Роден 1896 г в с.Гранитово-Белоградчишко

Завършва Политехниката на Торино /Италия/

Началник цех „Боеприпаси“ в ДВФ Казанлък

Преподавател във Военното училище

Началник Техническо отделение в М-во на войната

Началник Държавна военна фабрика Казанлък

Заместник Командващ артилерията в МНО


 

 

ТАЯНИ В СТРАНАТА НА ТИКВИТЕ И КРАТУНИТЕ

Е-поща Печат PDF

• Морал в повече

“Моралът е работа за онези, които не могат да се освободят от него: поради тази причина той спада под „предпоставките за съществуване”.

Фридрих Ницше, „Тъй рече Заратустра”

 

В навечерието на визитата в България на председателя на Европейския парламент (ЕП) у нас буквално от нищото се разрази скандал. Председателят на 44-тото НС Димитър Главчев подаде оставка, оценена от Бойко Борисов и колегите му от ГЕРБ и ОП като „морален жест”. Нека напомним, че от май до ноември 2017 г. този израз многократно беше използван за обяснение на „доброволните” оставки на министри и депутати, при това неизменно изпращани „с благодарност”, ако и да са злоупотребили със своето служебно и партийно положение за лично, партийно или шуро-баджанашко облагодетелстване... Всеки от тези скандали, и особено съдбата на предизвикалите го „народни избраници”, само потвърждава наблюдението на Стефан Цвайг отпреди 80 години: „Тя (политиката, б.р.) има толкова малко отношение към етиката, колкото астрономията и геометрията”.

За почти идентични по обществения си отзвук, доказани или предполагаеми прегрешения, едни депутати бяха принудени да напуснат 44-тото НС, докато други, като Делян Добрев и Димитър Главчев, бяха „закрепостени” против волята си да стоят в парламента. Единият, от депутатите на ГЕРБ и ОП; другият, от председателя на партията и министър-председател на Р България Б. Борисов.

Бившият вече председател на 44-тото НС Димитър Главчев стана жертва на неистовото си желание да брани „вожда” от настояването на опозицията да се яви в парламента, за да персонифицира твърденията си, че има депутати, замесени в наркотрафик и купуване на гласове, включително затворнически.

 

ВИКТОР ОРБАН- ЕВРОДИСИДЕНТ №1?

Е-поща Печат PDF

Нещо се случи в Европейският парламент  на 11 и 12 септември и то, и то, без да е напълно  разбрано, ще отеква дълго из континента, поне до другата есен, когато ще се избира нова Европейската комисия.

Резолюцията с която бе порицана Унгария за греховете на Виктор Орбан бе приета с 448 гласа "за" срещу 197 "против", при 48 "въздържали се".С едно впечатляващо мнозинство, примерно „70 към 30”, бе взето решение, с което започна процедура по идеологически и политически мотиви -  за нарушаване на европейските ценности. Това се случва за първи път, през тези повече от шест десетилетия, откакто Европа се обединява. Реален, конкретен, аналитичен разговор по заявените претенции фактически нямаше. Победи декламацията и европарламентарния конформизъм. Малко е да се каже, че Унгария  бе унизена. Генералното обвинение бе формулирано като „очевиден риск от тежко нарушение на общите ценности. Става дума за позиции, пораждащи омраза към мигрантите и такива, насочени по-специално към личността на Джордж Сорос и към Съюза.” Твърди се, че Будапеща нарушава чл. 2 от Договора за ЕС, според който Съюзът "се основава на ценностите на уважение към човешкото достойнство, свободата, демокрацията, равенството, върховенството на закона и спазването на правата на човека, включително на лица, принадлежащи към малцинствата". Ако някоя от страните в ЕС, не дай си Боже, се отклони от тези принципи, влиза в сила чл. 7 от договора, който позволява на Съвета на ЕС да прекрати редица права на държавата - нарушител на реда в в европейските институции. Любопитно - Съюзът и Сорос се оказват  равнопоставени, като предмет на инкриминаното поведение, което естествено идентифицира част от генераторите на резолюцията.

Нечестният разговор за Европа и нечестният разговор за Унгария

Защитниците на Орбан и независимите хора, обаче, не анализираха аргументацията в критичния доклад. А тя трябваше да бъде главното. Обсъждането на Унгария приличаше на нещо, казано  на средновековен инквизиционен език, като „Страшен съд над еретика и дисидента Орбан”. Резолюцията на Европарламента е достъпна, но не е изчетена от българската общественост и още по малко  е обсъдена. А спорът трябваше да започне от тук – в какво конкретно се обвинена Унгария; какви са фактите, доказателствета и аргументите срещу порицаваната държава. Твърде подозрително е, че из българските медии не се приглушават конкретните елементи от обвинения – не толкова срещу  срещу Орбан. Орбан е атакуван по линия на борбата с корупцията, разделението на властите, медийната свобода.

Орбан яхна дракона

Главното в актуалната доктрина на Виктор Орбан е уважението към националният суверинитет и националните интереси. Външният министър на Унгария Петер Сиярто заяви, че решението на Европейския парламент е дребнаво отмъщение срещу унгарците от политици, които са "за" миграцията. „Това решение, осъждащо Унгария и унгарския народ, бе взето, защото ние унгарците заявихме, че миграцията може да бъде спряна”. В нещо греши господин Сиярто – не е дребнаво. Концептуално е, и именно като концептуално осъждането не е приемливо. Осъждането на Орбан изсветлява действителния начин на мислене в евроинституциите. В Брюксел  изглежда не успяват да разберат реалните днешни проблеми на европейските общества. Логично е че просто липсва социален и правен анализ на „греховете на Унгария”. Често се казва, че за бежанскита криза е нужно „общоевропейско решение”. Звучи много съблазнително. То може да бъде достоверно и коректно, ако се опира на принципите на международното бежнско право – бежанец е онзи , който бяга, защото е заплашен. Отсъства ли заплаха за живота на бежанеца и близките му, той може да е всякакъв, но не и „бежанец”. От Брюксел продължават да разсъждават в озадачаващата схема „как ще превърнем нелегалните мигранти в легални...” Един от „практическите отговори”  е, като направим на африканските и афгански мигранти тих „възродителен процес” и всички ги обявим за „сирийци”...

Само че не са...

С произволна правна интерпретация на масовото, организирано преселване на африканци в сърцето на Европа, те не стават и не могат да станат „бежанци”. Съответно, няма как на правна база да се възползват от тъй желания бежански статут. Иначе би трябвало да говорим за няколко стотин хиляди „български бежанци” из Съединените щати, например.  Виктор Орбан обяви, че нелегалните мигранти заплашват самото съществуване на европейските граници и унгарската армия получи право да използва несмъртоносно оръжие срещу тях.

Орбан описва Джордж Сорос като основния поддръжник на масовото преселване на африканци и мюсюлмани в Европа. Няколко десетилетия поне две специализирани организации към ООН  работят за евентуална „релокация на население” – от бедния юг, към богатия Север. Еврапейците не са питани за това.

Виктор Орбан води война с ЕС вече години. Като юрист, той се придържа към базисните принципи на международното бежанско  право: На пристигналите в ЕС мигранти е нужно преди всичко, да се помогне – скоро или по-късно да се организира тяхното завръщане в родините им. Най хубавото което може да се случи на един истински бежанец е да види отвово родния си дом. Ако е бежанец, наистина...

 


Орбан уверява, че няма да изпълни решението на Европейския съд по въпроса за бежанците, което той определи като "вредно”. След избухването на „бежанската криза”, Орбан призова останалите държави – членки на ЕС да подходят по-отговорно към проблема за мигрантите но остана нечут. Вишеградската четворка е многолика, по ред въпроси  и разноречива, но общото между тези държави е тревогата дза Европа. Орбан предупреждава за "оцеляването или изчезването на европейските ценности и нации".

Антиевропейският бюрократичен хегемонизъм

Европейският  парламент отправи предложение, което тепърва подлежи  на приемане от Европейския съвет на държавите членки. Не вярвам да се постигне единодушие. Непочневана заплаха за спиране на  евро-фонодовете за Унгария не съответства на основните европейски договори. Унгария възрази, че отделянето на пари за страната, по никакъв начин не е обвързано с въпроса за бежанците. Мисленето на еврократите обаче е в друга посока. Стигаме до извода, че днес брюкселския бюрократичен хегемонизъм е сред водещите генератори на антиевропеизъм. Брюксел не допусна пълноценен общоевропейски дебат по т.нар. „мигрантски квоти”. „Успях да отменя имиграционните квоти за шест месеца", се бе похвалил чешкия премиер Бабиш. "Главната заслуга за това е моя и на унгарския премиер Виктор Орбан. Ние бяхме тези, които се борихме против квотите в Брюксел. Постигнахме отмяната на тази безсмислена система". Трета година в ЕС се натрапва абсурдното словосъчетание „вторична миграция”. Уж-бежанецът влязал в една държава, а отишъл, моля ви се в съседната. Няма никакъкъв порядък – възмущава се евробюрократът. А може би става дума за свободни хора,  пък били те и мигранти? Като свободни, те веднъж допуснати до ЕС могат да се придвижват свободно, с редовно издадените им документи. Въпросът, защо в Европа са допуснати хора, които очевидно не са бежанци е ключовият, но той не се допуска.

Десничарството си е порок

Една от най –големите неистини, изказвани от Виктор Орбан е, че „лявото притежава интерпретационния монопол в Европа”. Истината е противоположна. ...

Орбан  гледа на себе си, като автентичния глас на унгарците, които се "борят с лявата конспирация, спонсорирана от ЕС". Театрално греши Виктор Орбан, не е Левицата – нито унгарската, нито общоевропейската, тази, която продуцира „антинационално-държавни политики”...  Няма да оспоря, че по мигрантския въпрос, някои леви дейци съвсем се объркваха... Но завоят към една, много по-затворена, евроелитарна политика, дори в сравнение с онази, от преди 1989г., не бе извършена по команда от ляво. Обратно – през последните три- четири десетилетия именно десницата толерираше своите радикално десни.

В Обединена Европа, днес големият въпрос е

„Кой е антиевропеец?”

Онзи, който продуцира неразрешими конфликти в Европейските общества или онзи който се опитва да ги преодолее?

Брюксел дължи отговор на всеки европейски гражданин „как стана възможно това?” – в разрез с международното бежанско право и с националните правни режими, повече от един милион души, без правни основания да пристигнат в сърцето на Европа.

Идеите да се предостави защитата на национланите граници на ФРОНТЕКС среща  отпор от Орбан, „Четворката” и вероятно Италия. Според Унгария „планът е, тъй като Унгария не може да бъде принудена да приема мигранти, да й бъдат отнети правата да защитава границите си“, заяви Орбан  „Те искат да изпратят тук наемници от Брюксел и да отнемат това ... от нашите унгарски синове... които защитават границите.

Орбан  има своите грехове, но  не е „антиевропеец”. Войната срещу Орбан е война  срещу еврореализма. Европа се нуждае от реалистичен прочит на своите проблеми и на практиката на Брюксел за тяхното решаване. Въпросът е, че всяко аналитично разсъждение се схваща  като оскърбително. Анализатори твърдят, че след евроизборите през май 2019 г., националистическите партии в Европа ще получат доминиращи позиции. Мисля, че това не е реалистично, но че ролята им ще се усили многократно е безспорно. Значителна част от еропейските граждани са убедени, че евроинституциите не работят в интерес на еврогражданите. В Източна и Централна Европа, делът на тези хора е доста висок.

 

Еврореалистите са много различни и не биха могли да се консолидират като  политически блок, но обновлението на ЕС неизбежно включва някаква форма на единодействие и консолидация именно на еврореалистичните сили – леви, центристки и десни. Най-естественото е процесите да се развият и вътре в основните  партии. Буквалното следване на модела на Орбан, в страна като България, би било грешка. Но че няма как нещата да продължат по досегашния начин, мисля е безспорно.

Божията заповед бе „не си твори кумир!” Брюкселската администрация , очеводно не би моглаа да продължава да бъде Кумир на Европа.


 

СВИДЕТЕЛЯТ И НЕГОВИЯТ ДНЕВНИК

Е-поща Печат PDF

На 27 септемвери в Аулата на СУ „Св. Климент Охридски“ бе представен дневникът на академик  Илчо Димитров „В правителството на Жан Виденов“.

Идание на изд. Захарий Стоянов, под редакцията и превъзходното съставителство на проф. Иван Илчев, син на акад. Илчо Димитров, събитието събра многобройните почитатели,колеги и приятели, на един от най-влиятелни и плодотворни учени сред българските историци.

За Дневника и за делото на акад. Илчо Димитвов, говориха проф. Искра Баева, акад. Васил Гюзелев и проф. Ангел Димов. За читателите на „Нова Зора“, представяме словото на акад. Васил Гюзелев, както и започнато, но недовършено (!) изказване на проф.Ангел Димов.

Зора

 

За приятеля и колегата Илчо Димитров и за неговият дневник „В правителството на Жан Виденов“


Академик Васил ГЮЗЕЛЕВ


От създаването на Университета и преместването на Българското книжовно дружество от Браила в Средец (днешна София), та чак до наши дни, българската историческа наука е имала няколко всепризнати водители: Марин Дринов (1838-1906 г.), Васил Н. Златарски (1866-1935 г.), Димитър Косев (1903-1996 г.) и Илчо Димитров (1931-2002 г.). Поставянето му в тази почетна листа не е моя лична приумица, а единодушна преценка на всички, които са имали честта и възможността да бъдат рамо до рамо с него, в науката и преподаването на онези, които са се вчитали в неговите съдаржателни и високо професионални научни изследвания и споменните му писания. До водителското си израстване, Илчо Димитров, измина дълъг и твърде поучителен път. Не възнамерявам да го проследя, а само ще отбележа някои моменти от него.

През 1960-1961г. университетското образование по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ по някаква щастлива игра на съдбата се попълни с няколко млади преподаватели, родени през 30-те години на ХХвек: Илчо Димитров, Коста Петров, Николай Генчев, Александър Фол, Милен Семков, Христо Кьосев и моя скромност. Между тях за кратко време се създаде непринудено и естествено единство, във възгледите, гражданското поведение, любовтта им към системни научни занимания, всеотдайно преподаване. Сближението, взаимопомощта им, взаимного разбирателство и съвместен живот бяха пословични. Скоро ги нарекоха „младите историци“, а по-късно, един от техните зложелатели, ги окачестви, като „историческата мафия“. Безспорен вожд на „младите историци“, бе Илчо Димитров, жизнерадостта и импулсивността им бе манифестирана от Николай Генчев – Бачо Кольо, вносител на аристократизъм, в този иначе пролетарски състав бе Александър Фол. Илчо не само обичаше своите верни приятели, но и ги закриляше, до колкото силите и възможностите му стигаха, в нерадостни за тях часове. А те не бяха малко, особено при сблъсаците с партийно-догматичната кохората.

Илчо Димитров, бе изключително скромен човек, притежаваше невероятна задълбоченост в научното и житейско мислене, не обичаше празнословието, говореше малко и винаги премерено и сдържано, без илишни ефекти. Най-много обичаше да издирва историческа документация в архивите – български и чужди, да върви по дигите и деянията на своите исторически герои. Любимото му друго занимание, което бе силно застъпено при него, бе писането. Той пишеше не само в усамотение, когато създаваше научните си трудове, но и по време на заседание. Неуморно драскаше нещо – понякога фигурки, друг път записваше нещо, което в повечето случаи отбелязваше негови наблюдения. Вероятно тогава именно е създавал ден след ден своите дневници, които според неговият син проф. Иван Илчев наброяват 10хил. ръкописни страници, равняващи се на 7хил. печатни.

 

акад. Васил Гюзелев


И понеже подхванах темата за неговите дневници, нека кажа няколко думи за любовтта му към дневниковото четиво. В началните години на нашата преподавателска работа, той бе съсредоточил своето внимание върху писането на своята кандидатска (сега докторска) дисертация, посветена на режима на пълномощията (1881-1884г.). Един от важните източници заедно със запазените документи от онова време бе „Български дневник“ на Константин Иречек (1854-1918г.). Илчо говореше с възхищение за него и наблюденията върху българската действителност на тогава младия чешки историк. Познавах Иречековата „История на българите“, но „Българският му дневник“, не бях чел. Благодарение на Илчовото възхищение се нахвърлих с голям интерес към проумяването му. Той изобщо и по-нататък показа любов към дневниковото творчество. Направи издание и превъзходен анализ на дневника на Богдан Филов (1883-1945г.), с което си навлече омразата на бекаписката геронтия. Използваше във научните си дирения и други дневници – на Константин Стоилов, Георги Димитров и др. Според мен, обаче, именно Иречековият „Български дневник“ е подтикнал Илчо Димитров към системно дневниково творчество. И слава Богу! - така е оставил богат материал за иследване на историците, занимаващи се със съвременна история.

Ще си позволя някои разсъждения относно този род писания и тяхното значение за историографията. От гледна точна на историческото изворознание, повествованията с дълбоко личностно-оценъчен характер, могат да бъдат класифицирани в три основни жанрови групи: 1) спомени или мемоари; 2) размисли и наблюдения; 3) дневници. Нито едните, нито другите, нито пък третите са писане на съвременна история, а са материал за бъдещето й написване. Подредени в стойностна скала, на първо място стоят дневниците, а подир тях спомените и размислите.

Илчовият дневник „В правителството на Жан Виденов“ (5.01.1995-04.03.1997г.), съставен по превъзходен начин от проф. Иван Илчев, не трябва да бъде схващан, като история за мястото на това правителство в съдбата на българския народ, а като една солидна основа за проучването на дейността на това правитество. Много от разсъжденията и преценките на Илчо Димитров за отделни събития и личности са верни и обективни. Други, по всяка вероятност, ще накърнят самочувствието на някои от живите дейци по това време. Времето бе сложно, напрегнато и изпълнено с изненади. И както в повечето случаи, намесата на чужди сили в историческото битие на българите, бе решаваща. Що да се стори?...

Все свързваме историята и съдбата си с империи, които така или иначе на инат надживяваме.

Нека изпратим на Илчо в Отвъдното благодарност за неговият богат ДНЕВНИК.


 

 

МИНИСТРИ ЗА СМЕТ

Е-поща Печат PDF

ИЗГЛЕЖДА И ЧАКАЩИТЕ ПО РАЗКЛОНИТЕ СТАВАТ ВСЕ ПО-МАЛКО

 

Когато през април 2010 г., по време на първия си правителствен мандат, Бойко Борисов се похвали, че „на един разклон за Велико Търново“ е „избрал“ Анна-Мария Борисова за министър на здравеопазването на мястото на отстранения Божидар Нанев, всички приеха това като някаква екзотика. Оказа се, че волунтаризмът при кадруването винаги може да бъде обогатен и разширен с по-лоши практики.

Доказателство за това е сагата с министерските оставки, подадени уж по „морални съображения“ след трагедията в Своге, но след подканване от премиера Бойко Борисов. И особено последвалите след това сътресения в управляващата коалиция, продължили до обсъждането им в Народното събрание. Обсъждане, обезсмислено не от неподписания от президента Радев указ за освобождаване на главния секретар на МВР Младен Маринов, а от отказа на номинирания за шеф на Министерството на транспорта, съобщенията и информационните технологии (МТСИТ)  действащ заместник министър на икономиката Александър Манолев. Тези събития показаха пълната несъстоятелност на кадровата политика на Борисов и на юридическата мисъл в ГЕРБ. Струва ни се, че причината Манолев да откаже съмнителната чест да оглави транспортното ведомство не е кампанията, която „една група“ води срещу него. Ако срещу него са лансирани съшити с бели конци обвинения, защо той се уплаши и се отказа от повишението? Или тези обвинения са поне отчасти верни, или той ги използва за да прикрие нежеланието си да рине Авгиевите обори, оставени от Ивайло Московски.

 

 

Защото ако след всяка негативна медийна публикация си отиваха министри, на всеки три месеца щеше да има правителствени кризи и предсрочни парламентарни избори. Ако същата група беше подхванала Александър Манолев като заместник министър на икономиката, дали пак щеше да дезертира? Едва ли. Но е безспорен факт това, че дори президентът Радев да беше подписал въпросния указ за освобождаването на Младен Маринов, след отказа на Манолев да стане министър на транспорта правителствените промени пак нямаше да минат. Според видни конституционалисти Народното събрание е можело и без президентския указ да приеме оставките на министрите на  транспорта, на вътрешните работи и на регионалното развитие и благоустройството, и да одобри назначението на ново предложените. Как такава подробност не е била предвидена? Дали в случая не става въпрос за правни трикове, които някои среди в ГЕРБ искат да натрият носа на Бойко Борисов, който не за първи път им натрапва своите приумици, убеден, че и магаре да номинира, депутатите от управляващото мнозинство ще го изберат? Да подложиш на „лидера“ такава динена кора и да останеш не наказан – това е равносилно на опит за преврат! Ерго, пълзящия преврат, за който предупреждават пиарите на ГЕРБ, не е на площада пред НС, където стотина протестиращи, между които и Йоло Денев, скандират „оставка“, а в самата ГЕРБ и част от ОП. Този път „дисидентите“ в ГЕРБ показаха на Борисов, че вече не са рая покорна, която козирува на всяка негова измислица. Веднъж стомна за вода, втори път стомна за вода, на третия път стомната се чупи. Не случайно Цветан Цветанов, почти похвали отказа на президента Радев да подпише на коляно указа за освобождаването на Младен Маринов от длъжността главен секретар на МВР. Със сигурност е изпитал удовлетворение и вицепремиерът и лидер на НФСБ Валери Симеонов. Единствен Волен Сидеров си дереше ризата да убеждава неубедениете, че става въпросза заговор срещу Борисов. Вярно е, че край паметника на Царя Освободител стотина протестъри издигаха лозунги за оставка на правителството, но да се представят те за заговорници и превратаджии е направо насилие над здравия разум. Защото имаше и лозунг за смяна на ръководството на БФС. Истинските протести тепърва предстоят и те ще последват поскъпването на природния газ, тока, парното, водата, хляба, здравеопазването и др. Но дори тогава никой няма да тръгне да сваля властта с преврат. По-вероятно е Борисов сам „да хвърли кърпата“, оправдавайки се със загубеното обществено доверие. Така хем ще се отърве от „патриотите“, хем ще има оправдание за някоя нова коалиция на ГЕРБ. Защо не с ДПС и „Воля“? Вероятно затова на Ахмед Доган беше позволено, заедно със синовете на бившия служебен министър на транспорта Данаил Папазаов да стане съсобственик на ТЕЦ Варна. И да пълни джобове, дори когато ТЕЦ Варна не работи, а стои като „студен резерв“ на енергийната ни система. А делата срещу Веселин Марешки, заради които му беше отнет имунитетът, са преустановени. Интересът, това е циментът, който споява и най-безпринципните коалиции.

Не казвайте, че коалиция ГЕРБ-ДПС-„Воля“ е невъзможна: сривът на общественото одобрение към Борисов, особено след последните му кадрови решения, е катастрофален. Борисов вече е два пъти по-малко харесван не само от президента Радев, но го изпреварва и Йорданка Фандъкова. И то, въпреки недоволството от ремонтите на софийските булеварди. Очевидно „успешното“ евро председателство вече не топли дори феновете на ГЕРБ, ако изобщо някога ги е изпълвало с чувство на гордост. Заради това, види се, Борисов предпочита да ходи по чужбина.

 

Но и там мълча дълго по казуса Виктор Орбан и Унгария, която ЕС възнамерява да лиши от право на глас в Съвета на Европейския съюз. Проговори в Залцбург и то едва след като се разбра, че МС е приел предложението на ОП да се изработи позиция срещу лишаването на Унгария от глас в Съвета. Но и този път гледаше да не разсърди Меркел, като каза, че решението на МС нямало правна стойност, понеже темата не била включена в официалния дневен ред, а я разгледали в оперативен порядък. Дори се скара на Орбан и му препоръча да коригира своите политики спрямо медиите, университетите, съдебната власт и бежанците. Обаче вицепремиерът Каракачанов твърди, че Унгария се наказва формално, заради уклона на Орбан към авторитаризъм, а фактически заради нежеланието му да приема мигранти от където и да било. Той, разбира се е прав, че случващото се с Унгария е предупреждение към цяла Централна и Източна Европа, включително и България с „най-добре пазената граница“. Между Меркел и Орбан, кого мислите, че ще подкрепи Борисов? Разбира се Меркел, от която зависят евро парите за България. „Евроатлантическите ценности“ се свеждат до милионите в евро, на които разчита Борисов, за да отчита икономически ръст. Иначе чуждите инвестиции у нас са близо 10 пъти по-малко в сравнение с тези при управлението на Станишев: 1,3 милиарда евро,  срещу 13 милиарда евро при тройната коалиция. Преди седмица Борисов участва в церемония по откриването в промишлената зона на Пловдив на завод на френската компания „Латекоер“. Проправителствените медии представиха това като „завръщане на България в самолетостроенето“. А, както писа с ирония Светослав Терзиев във вестник „Сега“ (17.09.2018) „Пловдив ще прави самолетоносачи и ще ги пуска в Марица“. Оказва се, че някои негови колеги превели погрешно думите на председателя на Френско-българската търговска и индустриална камара Стефан Дьолае, произнесени на коктейл в София. Човекът говорел за „des portes d,avions” /врати за самолети/, а на тях се сторило, че казва „des portes-avions“ /самолетоносачи/. Долу горе така тълкуват оптимистично нашите управляващи и докладите на ЕК..

Както и да е. На 17 септември, когато се откри новата учебна година, станаха шест пътни произшествия. На АМ „Люлин“ дори изгоря цял автобус. Лоша поличба! Същия ден отново се събра коалиционният съвет на управляващите, за да обсъди новите номинации на Борисов за поста министър на транспорта. Цветан Цветанов беше подхвърлил загадъчно, че кандидатурите са две, но не посочи имена. След коалиционни съвет стана известно, че за овакантения от Ивайло Московски горещ стол е предложен и одобрен бившият главен секретар на МС в служебното правителство на Марин Райков, Росен Желязков. Същият, който беше разследван за неупражнен контрол върху „надпечатаните“ костинбродски бюлетини. Сидеров твърди, че Желязков бил добър специалист по информационни технологии, но не казва каква е компетентността му в сферата на видовете транспорт. Желязков вероятно ще опита да пробута концесията на летище София, но какво ще направи за БДЖ, които са в агония? Преди това, обаче, той трябваше да премине през парламентарното „чистилище“, където щяха да му припомнят старите прегрешения. Любопитство будеше и въпросът как правителството ще съгласува с президента Радев своето предложение за освобождаване на главния секретар на МВР Младен Маринов. Коалиционният съвет „покани“ Румен Радев за да изложи своите аргументи относно съгласувателната процедура. Упоритостта, с която коалиционните съдружници повтарят своите грешки е пословична. От Букурещ президентът каза, че няма как да отиде при такъв неконституционен орган. И, че процедурата предвижда съгласуването на предложението за освобождаване от длъжност на главния секретар на МВР да направи или премиерът, или ресорният министър. Иначе Румен Радев със сигурност няма нищо против това Младен Маринов да оглави МВР. Защото той поне е човек от кариерата, а не е „харесан на един разклон“. Май чакащите на разклоните се свършиха, благодарение и на калпавите пътища, щом министрите вече се набират, както в приказката „Сливи за смет“.

На 20 септември, в четвъртък предложените министри бяха все пак утвърдени от НС. Дебати имаше, разумни доводи също. Но кой ти гледа и кой ти слуша! Най-симптоматично бе изказването на лидера на ДПС Мустафа Карадайъ, че предсрочните избори са неизбежни. Този извод едва ли е само негов, като се има предвид срещата му с г-н Ерик Рубин, посланик на САЩ, с участието на почетния председател Ахмед Доган. За сега „Салът на Медуза“ все още се държи над водата, но облаците се събират и хоризонта става все по-тъмен.


 


Страница 5 от 229