Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЖИВОТЪТ В САМОИЗОЛАЦИЯ И БЕЗОТГОВОРНАТА СВОБОДА

Е-поща Печат PDF

“Да владееш себе си дотолкова, че да уважаваш другите, както самия себе си, и да се отнасяш с тях така,  както би желал да се отнасят с теб, ето кое може да се нарече учение за човеколюбие.”

Конфуций (551-479 пр.н.е.)


Борбата за ограничаване на пораженията, причинявани от коронавируса Covid-19 изправя идеята за права и свобода като едно от най-великите завоевания на човешкия дух, пред сериозни предизвиктелства. Днес съдбата на човешкия род е изправена пред опасността да стане жертва на пандемия с неизвстен произход. В тези условия човешкият род ограничава живота си до издигане на спасителна стена между човеколюбието и мародерството. Никой не казва откъде, защо и кой постави човечеството в положението, което превръща живота върху планетата Земя в творение по образ и подобие на някаква невидима злокобна сила. В отговор на това здравият разум се опитва да мобилизира целия икономически, научно-технически, финансов и кадрови потенциал на планетата, за да намали до минимум жертвите на тази напаст на човешкото безумие. В същото време, определени среди и категории хора, заразени от също толкова опасна болест – безотговорна свобода, се обявяват срещу мерките, свързани с известни ограничения във всекидневния ни живот. ООН и свързаните с нея институции, както и основните международни организации, с всички средства подкрепят тези мерки и ограничения. Здравият разум ги възприема като безусловно необходими за опазване на здравето и живота на всички, поотделно и заедно, на населението на планетата Земя. Хора, загубили човешкия си образ, и без нужното обществено възпитание, се стремят да провокират органите за контрол и гаранация за спазване на общовалидните мерки и ограничения, ставайки причина за разпростренението на силно заразното заболяване - жертвите от него са стотици хиляди в световен мащаб. При това техните аргументи са ограничената им „свобода”, свеждана до примитивни увлечения и порочни навици, с които застрашават здравето и живота на хиляди хора, в това число и на близките си. Парадоксално е, че определени кръгове с болни политически амбиции се обявяват в тяхна защита - против най-ценния майчин дар – живота.

Беспорно тези кръгове и техните слуги, са чужди на истината, че идеята за свободата на човека и свързаната с нея отговорност, възниква преди около четири хиляди години във Вавилон. Перикъл провъзгласява редица идеи, с които предупреждава, че свободата, към която се стремим, не ни дава право на беззаконие и безотговорност. Това са първите ярки послания, които призовават човека да се издигне до мисълта, че като член на определена общност той носи отговорност за съдбата на установените от нея ценности, правила и норми на поведение, задължителни за всички. Това е и най-важната и съществена разлика между дивака и хомосапиенса.

В съвременния свят се наблюдава странен парадокс. За него предупреждават много древни мъдреци. Те напомнят, че става дума за постоянно оскверняване на основни ценности чрез корупция на разума. В думите се индоктринира съдържание, чуждо на техния смисъл. Именно оттук произтича необходимостта от преосмисляне на автентичния им смисъл. Особено проблемът за „правата и свободите на човека” като идея и практика се нуждае от консенсус относно смисъла, критериите, моралните принципи и ценностите, определящи характера, мотивите, както и целите, и средствата за реализацията на идеите, залегнали в автентичното съдържание на тези думи.

Прави впечатление обстоятелството, че в Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., един от първите доктринарни документи, създаден в духа на либерализма, равноправието е обявено за основополагаща ценност, но отговорността е оставена в сянка. Това отваря пътя към нарастваща безотговорност на отделни индивиди спрямо ценности и правила с общочовешко значение. С времето либерализмът издига в култ неразумния хедонизъм и примитивния утилитаризъм, морала на всепозволеността и безнаказаността, нихилистичното отношение към общите интереси. Твърде често дори и най-малкото ограничение, което общественият разум се опитва да наложи на индивида в интерес на общността,

свикналият да живее само за себе си и за сметка на другите, обявява това за диктатура и тоталитаризъм.

За това патологично възприемане на живота има единствен източник наречен „алгоритъм на алчността”. С това започва и  свършва тяхната морална философия „вземай от живота колкото можеш, сега”, без оглед на бъдещите последици. Ръководен от този императив, индивидът смята, че не бива да бъде ограничаван да получава колкото се може повече и то сега, на всяка цена и с всички средства, без съзнание за последиците от това за другите и идните поколения. Този начин на жизнена реализация не само е егоистичен и потребителски, но циничен и дивашки.


Той залага на краткосрочни интереси. В случая историята се сблъсква с един широко разпространен парадокс, който намира израз в истината, че през последните два века анархистичната разюзденост на първичния инстинкт намира поощрение с всички средства, именно в лицето на формиращия се пазарен капитализъм.

Двойните стандарти, които представителите на либерализма неотклонно прилагат в своята практическа дейност, най-ярко се проявяват в отношението им към действия, застрашаващи реалните измерения на идеята за права и свободи на човека. Доказателство затова са въоръжените акции в редица страни, прикривани зад тази идея и ценности като демокрация, социална справедливост и право на свободен избор, за да им наложат безпрепятствено колониален режим. Всичко това завършва с насилствено сваляне на държавни глави и демократично избрани правителства, с физическо ликвидиране на лидерите им и разрушаване на историческото и културното наследство с многовековна давност. Пред лицето на тези престъпни действия, „апостолите” на либералната доктрина навсякъде стават съучастници в агресивни кампании. Крайната им цел е облагодетелстване чрез разграбване на сътворените от поколенията материални и духовни блага. Историята недвусмислено потвърждава, че винаги и навсякъде те са готови да се съюзят с всеки, който гарантира участие в

разграбването на заварените национални богатства в окупираните чужди територии, в съюз с послушни слуги, в лицето на местната олигархия.

Заслужава да си припомним, че Н. Макиавели (1469-1527) пише, че с думата „свобода” много се е спекулирало. Тя се употребява навсякъде за обозначаване на едно скъпоценно, но пределно мъгляво понятие. А Жан-Жак Русо (1712-1778) сякаш го допълва, посочвайки, че „Богатите” предлагат на „бедните” да се институира държавната власт, чиято цел е постигане на граждански мир и да се заздрави спокойствието в обществото, но с цената на загуба на свободата за болшинството от хората”.

Духовност, свобода и отговорност, са трите основни опори, трите екзистенционални императиви на човешкото битие. А елементарна истина е, че човек, осъден на принудително безделие поради безработица, не е свободен; човек, чийто живот, имот и чест не са гарантирани със сигурност, не е свободен; човек, лишен от възможността да се лекува поради липса на пари, не е свободен; човек, който е лишен от възможността да даде на децата си образование, не е свободен. Ето защо здравомислещият човек е принуден да задава законния въпрос: „Какво от това, че ми говорите за човешки права и свободи, след като вече съм престанал да бъда човек!”

Още през 30-те години на ХХ век австрийският автор Йозеф Лео Зайферт отбелязва, че „Със зараждането на капиталистическия търговски дух, който вече познавал само права, но не и задължения, работниците и селяните все пак добили политически „свободи” и „равенство” след дълги и изтощителни борби – но заедно с това и свободата да умрат от глад”. (Зайферт, Й. Л. „Световните революционери (от Богомил през Хус до Ленин)”. С., 1994, 158-159). Във всеобщата Декларация за човешките права и основните свободи, приета в Париж на 10 декември 1948 г., както и „демократичните конституции”, провъзгласени от правителтвата под зоркия надзор на агентите на свтовната финансова олигархия има текст, който гласи: „Всеки има право на собствено жизнено равнище, включително облекло, жилище, медицинско обслужване и необходимите социални грижи, което е необходимо за поддържането на неговото и на семейното му здраве и благосъстояние”. Правата на човека и основните свободи подробно са описани и в „Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи” (1992). Както пише Бертранд Шнайдер: „Пропастта между тези високопарни думи, под които прилежно са се подписали всички членове на ООН, и скандалната реалност, е шокираща”. Демагогия е за сегашното апокалиптично състояние на Земята да се обвиняват народите от изостаналите й краища затова,

че се размножават по-бързо от своите господари.

Резултатът е задълбочаващото се неравенство между бедни и богати, което хвърля 75-80% от човечеството в борба за оцеляване, докато другата малка част живее в изобилие и разточителство. Според данни на ООН в света има над 1 млрд. гладуващи хора и един милиард милиардери, съсредоточили в ръцете си 80% от световното богатство.

Проява на цинизъм е милиони жертви на ненаситната алчност на шепа милиардери да бъдат затворени в гета като „излишни същества”, а зоните на благоденствие да бъдат оградени с високи „защитни” стени, издигнати с парите на същите жертви. Ожесточаващата се конкуренция и ненаситната алчност на малка част от човечеството подкопават неговите основи. Но т.нар. защитници на правата и свободите на човека подминават това с предателско мълчание. Те упорито премълчават и историческата истина, че реалното решаване на това противоречие е възможно в онова общество, което се управлява в името на общото благополучие, осигурявайки на всеки разумна равнопоставеност, сигурност, ред и дух на съзидание.

И победителите, и победените във Втората световна война обещават, че в бъдещия свят няма да се повтарят грешките на историята, тъй като хората ще престанат да живеят в страх, насилие и недоимък. Студената война поглъща милиарди щатски долара, повече отколкото струва Втората световна война. Десетилетия оттогава до днес човечеството живее в още по-голяма несигурност, нестабилност и недоимък за милиарди хора. Ценностите и условията, присъщи на културата на сигурността, бързо отстъпват място на мъгляви културни параметри и на спонтанни реакции пред опасността от нарастване на несигурността.

В съвременната либерална интерпретация на човешките права се премълчава идеята на Джон Лок, че „никой не трябва да застрашава живота, здравето, свободата и собствеността на другия”. Това изискване означава, че трябва на всеки да се даде естественото право върху неговия живот, свободомислие, чест и собственост, въпреки че към всеки се предявява и естественият дълг да уважава живота, свободата и собствеността на другия. Пренебрегва се истината, че не може да бъде свободен този, който застрашава здравето и живота на другите. Същото послание отправя към човека и древнокитайският философ Конфуций.

Съществуват безспорни доказателства, че днес идеята за права и свободи на човека се използва за прикритие на един от основните пороци на съвременната либерална демокрация. Още през ХIX век тази идея се превръща от доктрина за свобода на човешкия дух

в диктатура на богатото малцинство.

Днес вече тя не се възприема като възможност да се върне свободата на бедните, а като трайна и безвъзвратна тенденция на постоянно задълбочаване между бедността и богатството. От анализа на наличната система (матрица) за мониторинг на основните човешки права става очевидно, че въпреки шумното и демонстративно позоваване на идеята за правата и свободите на личността, в много държави (в това число и в държавите, самообявили се за гаранти на демокрацията в света) грубо и масово се нарушават елементарните права и свободи на личността. Това се отнася от правото на достоен живот и неприкосновеност на личния живот до правото на труд, правото на образование и спокойни старини. Двойно обеднелият не става два пъти по-свободен.

Преди всичко проявите на всепозволеност и безнаказаност са привилегия на управляващото малцинство и щедро финансирания от него лумпениат и ренегати - привърженици на висшия ешелон на управлението, начело със самозабравил се едноличен властелин. Така се задълбочава един процес, крайният резултат от който е засилване властта на безотговорната свобода на управляващия елит чрез постоянно профанизиране на правата на всички останали граждани.

Днес вече е ясно, че тези набедени „демократи” се оказват отдавна внедрени в престъпните структури на организираната престъпност.

Така че нарастващата престъпност сред този подкупен електорат, е следствие от причини, произтичащи от корупцията и организираната престъпност, чиито корени трябва да се търсят в порочността на управлението, узурпирано от корумпирана олигархия.

В заключение се налага да се подчертае необходимостта от постигане на национален консенсус относно „изкореняването на наглостта” сред една или друга група от населението не чрез търсене на „външни подстрекатели” и „генетична увреденост” на тази част от нацията, а чрез радикална смяна на системата, която подхранва и поощрява разрастването на тази кървяща рана, чрез установяване на устойчиви принципи за равнопоставеност на всички граждани за равен достъп до истинските плодове на демокрацията, която е несъвместима с приватизираните права и безотговорната свобода, въздигнати в ранг на „европейски ценности” през последните три десетилетия.


 

РАЗНОГЛАСИЯТА В НАТО ПОКАЗВАТ, ЧЕ ПАКТЪТ Е ИЗЛИШЕН

Е-поща Печат PDF

Двудневната среща на високо равнище край Лондон, отбелязваща 70-тата годишнина от основаването на пакта през 1949 г., трябваше да представлява огромно тържество, но вместо това се получи огромен фарс. Въпреки цялата пищност и церемониалност, придавани на срещата от официалния прием на британската кралица в Бъкингамския дворец, тази среща слезе до нивото на кавги, подигравки и удари в гърба. Макар че НАТО обявява за своя мисия „поддържането на мира и сигурността“, спречкванията между натовските лидери демонстрираха една организация, която е във война със самата себе си.

Кулминацията на комедията настъпи когато американският президент гневно напусна срещата преди заключителната сесия след като откри, че съществува видеоклип, показващ други лидери, които му се подиграват за неговите объркани пресконференции. В клипа се виждаше как Джъстин Трюдо (Канада), Борис Джонсън (Великобритания) и Еманюел Макрон (Франция) сиразменят шеги за Тръмп. В отговор Тръмп нарече Трюдо „двуличен“. На следващия ден пресата отрази случилото се със заглавия на първа страница. „Таймс“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след като лидери са забелязани да се смеят“. „Гардиан“: „Тръмп напуска срещата на НАТО след подигравки от страна на съюзници“. „Файненшъл таймс“: „Разединение опетнява срещата на високо равнище на НАТО“, „Ню Йорк таймс“: „Кавги и несигурност хвърлят сянка върху бъдещето на НАТО“.

Проблемите на НАТО не се свеждат само до стълкновения между отделни личности. Избирането на Тръмп за президент на САЩ само накара да изплуват на повърхността отдавна тлеещи структурни и стратегически напрежения в организацията. Накратко казано, проблемът на НАТО е, че ръководеният от САЩ военен съюз продължи да се разширява без да притежава своя убедителна спояваща цел. Когато беше създаден през 1949 г., четири години след края на Втората световна война, тогава беше провъзгласено, че Атлантическият съюз бил средство за защита на Европа от съветска агресия. Всъщност беше точно обратното. Организацията НАТО беше основана, за да тормози Съветския съюз. Ето защо през 1955 г., шест години след образуването на НАТО, беше създаден ръководеният от руснаците Варшавски договор.

След рухването на Съветския съюз през 1991 г. се предполагаше, че е дошъл краят на Студената война. Но вместо да се саморазпусне, НАТО продължи да се разширява. През изминалите 30 години организацията добави към себе си 17 нови страни-членки, много от които са разположени в близост до границите на Русия. Въпреки своите официални претенции НАТО въобще не поддържа мира и сигурността в Европа. Организацията раздухва опасно напрежение с Русия, което би могло да доведе до гореща война между ядрените сили. Тези дни руският външен министър Сергей Лавров каза, че безразсъдната експанзия на НАТО поставя под заплаха международния мир. Според него организацията функционира като имперска машина за господство не само в евроатлантическото полукълбо, но и в Близкия изток.

Срещата на високо равнище на НАТО край Лондон премина под лозунга за „обновление на съюза“. Посред кавгите и неприязънта този лозунг показва отчаяния стремеж на организацията да определи своето правдоподобно предназначение в съвременния свят. Демонизирането на Русия с абсурдните твърдения, че Москва искала да нападне европейските страни, представлява опит за всяване на паника сред западната общественост.

На срещата си край Лондон НАТО обяви някои свои нововъведения. Генералният секретар на организацията Йенс Столтенберг съобщи пред медиите, че освен, че „защищава Европа“ от Русия, НАТО за първи път определя Китай като свое „предизвикателство“. Освен това той обяви, че организацията гледа на космоса като на поле за своите действия. Всичко това показва, че сега повече от винаги НАТО е инструмент на американския империализъм. Организацията поставя пред глобалните цели на Вашингтон фасадата, че става дума за целите на една общност от държави. Именно това господство на САЩ над европейските държави причинява в голяма степен споровете в организацията. Думите на френския президент Макрон от миналия месец, че НАТО се намира в състояние на „мозъчна смърт“, изразяват нарастващото възмущение сред европейските лидери от - както те считат - арогантния американски надзорник.

Така както ръководеният от САЩ съюз НАТО се разшири на 29 членове, а се търсят и нови държави-членки в лицето на Грузия и Украйна, така се разшириха и неговите военни бюджети. Съвкупните военни разходи на пакта възлизат на над 1 билион долара годишно, което е 20 пъти повече от военния бюджет на Русия и 5 пъти повече от този на Китай. В съответствие с експанзията на НАТО е и увеличаването на натовските войни и на операциите за смяна на режима – от бивша Югославия на Балканите до Афганистан, Ирак, Либия, Сирия и др. И в тези случаи НАТО служи като фасада на американските незаконни войни, придавайки им видимост на международна подкрепа и законност когато всъщност те са открити агресии в пълно нарушение на международното право. Така само дни преди да започне натовското шоу в Лондон, семейство от 5 души, включително и млада майка, беше взривено и разкъсано на парчета от американски дрон в Афганистан. Продължаващата 18 години война на САЩ в тази страна бива сякаш оневинена и оправдана посредством участието в нея на всички страни-членки на НАТО.

Блокът НАТО е надхвърлил своя срок на годност. Неговото продължаващо присъствие и действия са една от главните причини за това, че международните напрежения между САЩ, Европа, Русия и Китай се засилват, а не намаляват. Но неоправданият милитаризъм на НАТО само ускорява неговото излизане от употреба. Разточителните военни разходи са непоносими и вредни за страните-членки на пакта. А вътрешното възмущение от господстващия Вашингтон води до все повече кавги в публичното пространство. Като не притежава за своя истинска цел поддържането на действителна сигурност, а се ограничава с вяли опити да налага империалистическите войни, блокът НАТО се е отправил към забравата. Ето защо превърналата се в цирк среща на високо равнище в Лондон, посветена на 70-тата годишнина от основаването на пакта, е може би знак за вече настъпилата излишност на НАТО.


 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

САТАНИНСКИЯТ ДУХ НА КАПИТАЛА

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 18


Процесите протичат на пазара. А той също функционира по обективни правила и закони.

Полученият тук капитал, който постоянно расте и се натрупва, в един момент придобива собствена душа, ум, сили и воля, излиза от „командно дишане“ и започпва да функционира самостоятелно, без да отчита волята на тези, които формално го притежават и би следвало да разполагат с него по свое усмотрение. Това става особено категорично и видимо към края на ХIХ и в началото на ХХ век, когато капитализмът преминава в своя висш и последен стадии, наречен от В. И. Ленин „империализъм“. Ленин описа и анализира този стадий в своята знаменита книга „Империализмът като висш стадии на капитализма“ (1917). Преходът на капитализма в стадия на империализма наложи преустройството на цялата буржоазно-капиталистическа система. Капиталът се нуждаеше от нови условия, в които да нараства и активно и плодотворно да работи. И той ускори рязко развитието на технологиите като съкрати времето за тяхното въвеждане в сферата на производството. Намален бе отрязъкът от време от началото на производството през получаване на готовата продукция до реализацията на пазара и възвръщането на вложените средства и получаването на принадената стойност. Необходимо бе парите и стоките да се движат много бързо и свободно из целия свят. Като засилиха своята роля само в сферата на производството, капиталовложенията и потреблението, банките, т.е. финансовият капитал,

успешно навлязоха и в политическия сектор. И се включиха в управлението на света.

Капиталът е продукт на модерната, т.е. на буржоазната епоха. Буржоазията и капиталът са двете й най-важни същности; те определят характера и на социално-икономическата и политическата система. Нито буржоазията може да съществува без капитала, нито капиталът би бил възможен без буржоазията. Духът на капитализма произлиза от капитала и се въплъщава в буржоазията като господстваща класа. За да могат и буржоазията, и капиталът да извършат своята историческа мисия на преобразователи на света, е необходим нов тип държава, коренно различна от тази, която аристокрацията преди тях бе създала. Това е най-напред националната държава, а след това различни нейни модификации, докато се стигне до днешните опити за създаването на някаква глобална държава. Държавата е необходима, за да обедини силите на обществото и икономиката и да организира, контролира и управлява обществените отношения чрез различни институции и организации.

Тази нова триединна система живее и функционира отделно от Бога, Вярата и Църквата. Тя ги отрича и откъсва от себе си. Първоначално, докато буржоазията се формира, а капиталът се натрупва, тя ги приема, защото има нужда от тях, но в изопачен от протестантството вид. Системата е от онези „деривати“ на протестантската етика, за която „всичко е позволено“, щом „Бог не съществува“. „Бог не съществува“, но съществува капиталът! И той става новият бог на буржоазията и буржоазния човек.

Но понеже няма как капиталът открито да бъде обявяван за бог, налага се системата да включва способността си да съчинява дискурс и евфемизми на понятия и термини, които биха предизвикали раздразнения, съмнения или подозрения.

Каквито и нови определения да бъдат измисляни, за да означат капитала като бог, той е богът на новото езичество. А боговете на новото езичество са дело на сатаната!

Религията на новоезичеството е неолиберализмът.

Идеологията е религията на днешния ден, макар неолибералите постоянно да говорят за деидеологизация. Но без идеология е невъзможно съществуването на обществото, тъй като тя е подреждане на ценностите и представя своите обяснения на света като истини за всичко и за всички, които я споделят. Тя обединява и представя аргументи, за да получи човек основание да се осъзнае като творец на историята, както и да възприеме света в определена цялост и светлина, да го разбира, обяснява и да участва в делата му. Идеологията свързва подобно религията, но не чрез бог, а чрез вяра в човешката воля, способност и власт. Затова е и силно подвластна на сатаната и обикновено превежда на човешки език неговата зла воля.

Неолиберализмът е последната идеология, чрез която говори сатаната. Гласът му тук е най-силен, омайващ и поразяващ с покварата си. Защото неолиберализмът уж проповядва свобода и свободна воля, а здраво обвързва с въжетата си света и го поставя в пълно подчинение от волята на капитала. А той създава такива зависимости, от които никой не е в състояние да се изплъзне и да ги преодолее. Защото е власт, която не търпи волности и неподчинение. Тя се осъществява чрез хора, но те самите са във властта на капитала и дори нямат своя воля.

Властта на капитала е вездесъща! Тя е овладяла душата на човека, но и живота в неговата органична и неорганична същност, природата. Да не говорим за политиката, икономиката, обществените отношения. Неолиберализмът умело е втълпил на хората, че всичко се замисля и извършва от хора – политици, държавници, учени, военни, търговци, финансисти, индустриалци, философи. И то по техните мерки, мащаб и възможности.

Ако нещо не е наред, то е заради грешките на хората, а не на капитала и системата.

В духа на тази идеология е натрупването на огромна литература, разказваща за зловещата роля на разни „световно правителства“, „световни конспирации“, „клубове“, „центрове“, „институти“, които не само разработват планове и проекти за преврати, войни, политически убийства, заразявания, но и успешно ги осъществяват чрез поставени от тях държавници и военни, шпиони и наемни убийци. Като четеш тези книги, те обзема ужас. И се питаш истина ли е това или фантастичен разказ за невероятни неща. Истина е, разбира се! Дори не цялата. Но почти всички книги са писани пак по поръчка и са специално финансирани или с нарочно предоставяне на фактологията на авторите им, за да се отклони вниманието от този, който е вдъхновителят. За да не се накърни неговата сатанинска същност и се разбере истината за неговата всевластна роля. Затова никой автор не отива отвъд фактите, за да не би да стигне до цялата истина. По-добре е част от нея да се представя все едно е цялата, за да са по-лесни и повече манипулациите с човешкото съзнание.


4.

Днес капиталът е отнел свободната воля на цялото човечество. Той такава мощ е придобил, че като на шега внушава, определя, насочва, управлява човешката воля – от личния живот на отделния човек до поведението на държавите, народите и обществата. Никой не е годен да се съпротивлява и оспорва решенията и желанията му. Той е и в живата, и в неживата материя, обсебил е умовете и душите на хората, подчинил е безприкословно държавните и международните органи и организации.

Капиталът се е превърнал в някакво мистично същество, в левиатан (дракон; морско чудовище с формата на ламя, понякога отъждествявано със Сатаната – бел.ред.) на неолибералната епоха, излязъл от морското дъно, за да покори и овладее отново света.

Познанието ни за днешния свят не може да бъде вярно, точно и пълно, ако не отчитаме новото проявление на капитала, неговата могъща сила и парализираща власт над обществото и отделната личност. Можем да изваждаме на показ всякакви факти и явления, които здравият разум не е в състояние да проумее и приеме; да се стъписваме пред нечовешки жестокости, титанични сблъсъци, коварни замисли и необясними на пръв поглед събития и явления. Можем най-сетне да използваме правото си на свобода на словото и да изобличаваме политическите решения на различните държавници и да искаме тяхната оставка, да ги заклеймяваме като врагове на човека, но ако не видим в дъното на всичко това пипалата на капитала, нищо няма да сме познали и разобличили.


Причината ще остане скрита, а

дори да отречем следствията, няма да изкореним злото.

Левиатан не подлежи на превъзпитания и не можа да бъде поставен в услуга на онеправданите, да служи на справедливостта, равенството, свободата и братството. Нито може да бъде дисциплиниран и да работи охотно и безкористно в полза на обществото. Дори и държавата не е в състояние да го покори под своя власт и зависимост. Напротив, той е властелинът на държавата и обществото. Затова е илюзия, че капиталът ще се подчини на партийна програма и ще чуе справедливите искания, изразени в нея. Или ще се трогне от плача на страдащите и сълзите на немощните. Защото той съществува единствено за себе си. Понякога, за да покаже друго лице и предизвика симпатия към себе си, за да откъсне хора от левите идеологии и политически практики (както беше след Втората световна война), за да гримира лице на системата, имитира грижовност и състрадателност. Но това е за кратко. По време на Студената война, непосредствено след края на Втората световна война, в Западна Европа се формираха т.нар. социални държави. Това бяха най-мощните в икономическо отношение страни, отделящи от бюджета си за някакви малко или много сериозни придобивки за работниците. Тогава там се създаде т.нар. „средна класа“ от заможни дребни собственици, държавни служители, интелектуалци. Понеже тогава там управляваха социалдемократически партии, този впечатляващ жест на капитала бе приписан на социалдемокрацията. Голяма заблуда е обаче да се смята, че социалдемократите бяха „опитомили“ капитала и го бяха превърнали в изпълнител на тяхната воля за социална справедливост. Той сам бе решил да ги покаже на Съветския съюз и социалистическия блок, че благодарение на отказа им от революционния марксизъм и колаборацията с едрата буржоазия и дори с фашизма в Германия през 30-те години на ХХ век, са умели и грижовни държавници; че радикалните промени могат да се извършат по еволюционен, а революционен път; и най-сетне – само капитализмът е способен да осигури богат и охолен живот заедно с политически свободи и равенство на всички социални слоеве и класи. И че социализмът е несъстоятелен. Но не добавя, че за това „чудо“ работи целият свят и заради него страдат бедните в другите държави.

Капиталът никога не може да бъде подчинен от държавата чрез закони и норми. Защото не тя стои над него и не тя решава какво да е поведението му, а той е неин господар и владетел.

Капиталът може да бъде победен и подчинен на справедливостта от друг тип държава,

която да е създадена, за да овладее тази титанична и мистична негова сила и да я накара да работи за други нужди и в други ползи.

Каква ще е тази държава и кой социален и политически субект е натоварен с историческата задача да я създаде? И кой ще освободи хората от тържествуващото днес зло? Това са фундаментални въпроси, отнасящи се до смяната на социално-икономическите системи. Т.е. до характера на революцията, нейните движещи сили и основната класа, които ще я осъществят. Маркс нарече тази държава „диктатура на пролетариата“, а системата, която ще се установи след отхвърлянето на капитализма, комунизъм.

Всяка революция установява в началото диктатура на този, който е нейният основен субект. Така без съмнение ще бъде и при една бъдеща социалистическа революция. Аз не съм много сигурен, че тя ще бъде „на пролетариата“, защото едва ли пролетариатът ще я установи. Революцията за смяната на капиталистическата система ще я извърши някоя нова класа, която ще бъде натрупала достатъчно икономическа власт, за да поиска от буржоазията и политическата. Но че тази нова система ще бъде, според описанията на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, нямам съмнения.

Ролята на пролетариата обаче е изключително важна сега, когато капитализмът е навлязъл в своята непреодолима системна криза, след която повече няма да го има.

Колкото днес да го отричат, крият, обезличават, именно пролетариатът е този, който е длъжен сега да започне политическото подриване на капитализма. Борбата му срещу капитала е изключително важна. Тя е историческа, защото ще ускори края на системата и ще доближи настъпването на нова социално-икономическа и политическа епоха. Ала левите политически субекти и мислители са длъжни да работят много и упорито, за да помогнат на пролетариата отново да се осъзнае „в себе си“ и „за себе си“ и да привлече за съюзници всички онеправдани и потиснати. Той е длъжен да им помогне и да ги поведе, и те да се осъзнаят като класи, и да поемат ролите си в историята.

Сега е времето на подготвителната работа, когато отново трябва да се формират принципите на лявата идеологията, и когато левицата отново ще постави своите тактически и стратегически цели, ще набележи средствата, с които ще ги постига. Но преди всичко е необходимо днешният свят да бъде обяснен и да бъде казана истината за него. И смело, открито и безпощадно да се посочат порокът и грехът на капитала и капитализма, тяхната сатанинска същност.

Иначе този свят не може да бъде нито обяснен, нито преобразен.


 

ДЕКЛАРАЦИЯ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Съюзът на българските писатели осъжда остро всички опити за изопачаване и подценяване на езиковото разнообразие и огромното общокултурно значение на романа „Под игото“ от Иван Вазов.

Като наследници на безценно книжовно богатство сме длъжни да опазваме българските национални светини неприкосновени и неопетнени.

Поредните опити да се поругае творчеството на Вазов обслужват невежеството, което се стреми да възпроизвежда лесносмилаеми и „модернизирани“ сурогати, представяни като осъвременена родна класика.

Позорен антибългарски и антилитературен акт е издаването на романа „Под игото“ на т.нар. шльокавица, и на „съвременен български“. По Закона за авторското право подобни книгоиздателски волности се наказват. И ако няма държавна институция, която да санкционира тези самозабравили се издатели, то нашето общество няма право да приема равнодушно престъпленията спрямо творчеството на класиците ни.  Всичко това е издевателство, подобно на премахването от учебниците на христоматийни и знакови творби от гениални наши писатели, които десетилетия подхранваха обичта към Отечеството и нравствения облик на редица поколения. Отричането, деформирането на оригинала и профанизирането на образци от класическата литература е недопустимо в глобалния свят, където българските културни ценности ни дават самопознание и самочувствие. Те са и нашият принос към европейската култура.

Иван Вазов е единственият, признат от народа ни за Народен поет и за Патриарх на българската литературна духовност. Ето как той е заклеймил родоотстъпниците и невежите в далечната 1884 г. със стихотворението си „БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК“.


 


Страница 5 от 364