Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КУБА – НЕУГАСИМИЯТ МАЯК НА СВОБОДАТА

Е-поща Печат PDF

В София, на 18 и 19 ноември, бе проведена Третата международна среща за солидарност с Куба на страните от Централна и Източна Европа (ICAP). Домакин и организатор на срещата бе Асоциацията за приятелство “България-Куба”, с почетен председател г-жа Станка Шопова и председател Тамара Такова. На срещата присъстваха делегации на граждански и неправителствени организации и социални движения за приятелство и сътрудничество с Куба и кубинския народ от 22 страни.

С приветствено слово към участници и гости г-жа Станка Шопова откри срещата и подчерта, че тя се провежда в дните на историческото споразумение за политически далог и сътрудничество между Куба и ЕС, което бе подписано през декември 2016 г., ратифицирано през месец юли, а от 1-ви ноември вече официално е влязло в сила. Споразумението е валидно за всички страни, членки на съюза, които са го ратифицирали. Между тези страни, разбира се, е и България, която има с Куба дългогодишно приятелство и сътрудничество. Самата наша асоциация - изтъкна г-жа Шопова, - е родена като сдружение, създадено по инициатива на български специалисти, които през годините стигнаха размерите на една армия на съзиданието от 40 000 души. Хора, които завинаги са запленени от очарованието на Острова на свободата и мечтите на един народ, толкова близък по темперамент и нагласа до нас, българите.

 

ПРОГЛАС НА РЕШИМОСТТА

Е-поща Печат PDF

Странни неща стават в така нареченото ни Народно събрание. След като в продължение на две десетилетия нашите, божем, законодатели, с башибозушка стръв създаваха „закони”, които да обезпечат един тотален грабеж, който превърна България в най-бедната, рухнала и разграбена страна в Евросъюза, сега управляващото мнозинство реши да променя Конституцията, като премахне и давността за престъпления, свързани с приватизацията. Криминалната приватизация била осъществена от онези, които следвало да бъдат разобличени, наказани и разпънати на моралния стълб на обществото.

Опозицията – нали затова е опозиция! – отхвърля предложението с всевъзможни политически, икономически, морални и разбира се, юридически възражения, като се мотивира, че отмяната на давността противоречи на базисни принципи на правото, а промяната на основния закон, така, както се предлага от властта, руши устоите на конституционния ред и на първо място – принципите на стабилност и предвидимост.

Само че група изтъкнати членове на Националния съвет на главната опозиционна партия считат, че макар предложението на властващите да трябва да се отхвърли категорично, председателят на партията също така категорично следвало да подкрепи предложението на властващите, като сложи подписа си под него! Което твърде напомня приказката: „И вълкът сит, и душата в рая!”

Най-странното в случая е, че никъде в Конституцията на Република България (КРБ) не се третира давността като правен институт. Което свидетелства за вопиющия упадък в националното ни правосъзнание, проявяващ се най-отчетливо в законодателството.

Нашите „законодатели” очевидно не знаят основни неща, което ги поставя в положението на несъвместимост да изпълняват задълженията си на народни представители (чл. 72, ал.1, т.3 от КРБ), като например факта, че в българското право липсва законова дефиниция на давността. Отделни академични автори я определят най-общо като период от време, определен от закона, през който, ако носителят на едно право не го упражнява, то се погасява.

Нека повторим: определен от закона! Тоест, само законът може да определя сроковете на давност. Видовете давностни срокове, независимо дали са погасителни (и в наказателното, и в гражданското право), придобивни и т.н., нашето право е разписало в процесуалните и в някои материални закони. Но не в Конституцията!

 

ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НА СЛУЖБА ПРИ ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР

Е-поща Печат PDF

Великия инквизитор, за когото се говори по-долу, е героят на Ф. М. Достоевски от романа му „Братя Карамазови”, част втора, книга пета,  озаглавена „Pro и Contra”.

 

1. Думата „интелигенция”

днес е все по-рядко срещана и все по-непозната и използвана. Както все по-непозната и изчезваща е думата, обозначаваща понятието народ.

Интелигенцията произлиза от народа, изразява го и го води в неговия исторически път. Народът излъчва от себе си интелигенцията, дарява й живот, подхранва я и я обявява за свой духовен водач. Чрез нея той се самоосъзнава, а благодарение на него тя придобива способността да го води в историята и да съхранява душата и облика му, да бъде неговият ум, чувствителност и съвест.

Това не са две обикновени думи и понятия, а социални категории, които неолибералните философи се мъчат да изличат, мотивирайки се с твърдението, че вече няма нито народ, нито интелигенция, а само общество и интелектуалци. За тях няма народ, а само гражданско общество; нацията е на път да изчезне. А интелигенцията било руско явление, което в гражданското общество от западноевропейски тип е непригодно. Друга била структурата на това общество и в състава й подобно съсловие не съществува.

 

Неолиберализмът и неговата политическа власт успяха да реорганизират българския свят и да го подчинят на своите социално-политически правила и норми, изваждайки го от традициите и устройвайки го напълно по западен образец. На въздействието им обаче се подчиниха най-вече онези негови съставки,

които са най-зависими физически от властта

и нейното благоволение, заради което най-охотно и усърдно й служат – независимо какъв е характерът и нравът на тази власт.

Това стана сравнително лесно заради наложения пазарен принцип в неговото устройство и отказа на либералната държава да контролира обществото, да го насочва и му помага в моменти на тежки за него изпитания. Този тип общество съзнателно и целенасочено убива онези социални съсловия и прослойки, които биха му възразявали и пречели да установи своите правила, норми и нравствени ценности, защото противоречат на установените традиционни представи за живота и морала. Съпротивляващият се, дори и само с мисли и съмнения, е нежелан и обявяван за опасен за новото време, защото би могъл да предупреди, че все пак „царят е гол” и че обещаваните блага са илюзорни, вредни за общественото здраве и бъдещето на нацията.

Най-зле пострада интелигенцията

тя практически бе ликвидирана, като преди това бе изкуствено разслоена, разделена и вътрешно противопоставена в борба между политически определили се нейни крила.

Тези, които приеха неолиберализма и замениха предишните си думи и позиции с проповед на „европейски ценности” и живот в материално благополучие, застанаха на едната страна и заклеймиха собственото си минало. Другите, голяма част от които не осъзнаха навреме, а и защото не пожелаха да се нагаждат и продават, какво ги задължават да направят, изпаднаха в социалните низини и трябваше да понесат несгодите на новия си бит. Това бе тяхното потресение, което и до ден-днешен не съумяват да преодолеят.

Възпроизводството на неолиберализиралата се интелигенция или на съсловието на интелектуалците се извърши ускорено чрез обсебване на университетите, медиите и онези институции, които поощряват и финансово подпомагат занимаващите се с интелектуална дейност. В това възпроизводство намесата на чуждите фондации, сред които „Отворено общество” на Сорос бе най-активна и щедра, е безспорна. Те поощряваха интелектуалците да подражават и сляпо да копират поведението на западните си колеги, като им внушаваха, че това именно поведение е причината за високия стандарт на техния живот, за големите възможности пред тях за спокойна и плодотворна работа, за тяхната известност и прославеност.

Довчерашните никому неизвестни поети, критици, научни сътрудници и асистенти

бързо налапаха въдицата

с примамката и се изживяха като новите светила на науката, литературата и политиката. Започна се светъл перриод от живота им, натоварен с научни командировки в Европа и САЩ, с интервюта, конференции, стипендии, книги.

Онези, които преди им „пречеха” и не им даваха „да се развиват”, сега се бяха изпокрили, гузно мълчаха, изплашени от очакващото ги възмездие.

„Интелектуалците” бързо ликвидираха интелигенцията,

за да се установят и в България „европейските ценности” и тя стане част от Европа.

Времето от края на 20 век до наши дни бе време не просто на грандиозна и радикална промяна, а на развитие на една невиждана преди социална метастаза, обземаща целия национален обществен организъм, за да го обездвижи, да скове и притъпи ума и чувствителността му към греха и пороците на новата социално-политическа и икономическа система.

Извършена бе революция, която смени собствеността и начина на живот без каквато и да било съпротива, защото бе умъртвила нерва на социалната чувствителност. Но тя направи нещо по-страшно: изроди и поквари морала и нравствеността на българския свят.

Такава революция българската действителност не познава в цялата си предходна история.

2. Всичко това бе невидимо,

ала умело ръководено от Великия инквизитор.

Великия инквизитор е героят от съчинената от Иван Карамазов „поема” в романа на Ф. М. Достоевски „Братя Карамазови”, която той разказва на по-малкия си брат Альоша, малко преди да бъде убит баща им. За убийството, както е известно, ще бъде обвинен най-големият им брат Дмитрий.

За тези, които не са чели романа или са го забравили, ще предам накратко за какво става дума в част втора, книга пета, озаглавена „Pro и Contra”, където Великия инквизитор е главното действащо лице.

„Поемата” е въображем диалог между Великия инквизитор и слезлия на земята Господ Иисус Христос. Хората разпознават Божия Син, покланят Му се и Го молят да изцери болестите и недъзите им. Тогава пред множеството се появява Великия инквизитор, който предния ден е осъдил и изгорил на клада сто еретици. Множеството изведнъж осъзнава кой стои пред него и мигновено се подчинява на заповедите му, изоставяйки Божия Син, Когото допреди малко прославяха за чудесата Му. Великия инквизитор заповядва да уловят Божия Син и Го затворят в тъмница. В полунощ той слиза при своя пленник и започва да Му говори.

Това, което Му говори, е укор и натяквания, че се е отказал да отговори на въпросите на сатаната в края на Неговия четиридесетдневен пост в пустинята. Това е разказано в Светото Евангелие по Матея, гл. 4, стих 1-11. Иисус Христос не се поддава на дяволските съблазни и не превръща камъните в хлябове, нито скача от скалата, за да покаже, че е Бог и ангелите ще Го подемат, за да не падне. И дори не му се и покланя, както оня го кара.

Минават тринадесет века и християните забравят Христовите заповеди и устройват живота си по свой начин. Уж следват Неговите завети, а всъщност са се отдалечили неимоверно от тях. Властта, чийто изразител е Великия инквизитор, овладява човешката воля и я подчинява, служейки си с Христовото учение. Не спасение на душата, не мир, любов и вяра утвърждава тази власт, а страх, угодничество, материален интерес, подчинение, демагогия. Нейната най-голяма грижа е да превръща камъните в хлябове, за да нахранва хората и като ги нахрани, да ги направи напълно зависими и неотделими от себе си. Свободата е ненужна, вредна дори; тя е толкова голяма отговорност, че превръща хората в нейни роби. Властта на Великия инквизитор следва не Божиите заповеди и завети, а сатанските съблазни, които убедено намира за по-необходими, естествени и логични, за да просъществува човечеството и за да бъде то щастливо и доволно.

Великия инквизитор укорява Иисус Христос за това, че е дал излишна и безполезна за ежедневието свобода; че е натоварил човека с такъв тежък товар, който не е в състояние да издържи – вместо да му даде хляб и избави от трудностите. Човекът поради това не умее да устройва живота си. За какво му е да бъде свободен, щом ще е беден и гладен. Той има нужда не от свобода, а от някого, който да се грижи за него, да го пази, напътства, покровителства, за да му бъде благодарен и покорен. Ето, посочва Великия инквизитор, това даваме ние! Затова Ти не си необходим. Отивай си, казва му той, и повече не се връщай. Иначе още утре ще Те сложа на кладата и ще Те изгоря на нея.

Казано кратко и ясно, Великия инквизитор е истинската и единствена буржоазна власт в буржоазното общество. Тази власт е човешка, твърде човешка, а идеалът й е превръщането на камъните в хлябове. А нали това искаше и сатаната!

В романа монологът на Великия инквизитор е предадена в синтезиран вид основната идеология на буржоазното време, отделяща човека от Бога, за да го поведе по пътя на материалния възход и благополучието, очертан от сатаната. Християнството учи, че сатаната е най-големият враг на човека. За да върви по този път към материалното, човекът се отказва от Господа, изпълва се с вяра в себе си и в своето могъщество, самообявява се за новия бог, съблазнявайки се, че ще преобрази природата и единствен той ще управлява земята и човечеството. И прокламира, че всичко е позволено.

„Всичко позволено” обаче не е свобода,

а премахване на моралните задръжки и страха от Бога. Но оставя и дори усилва страха от властта на силния, на новия господар, който лъководи държавата и организира обществото. Всичко обаче е позволено единствено за този, комуто се подчиняват хората, за да работят за него. Всъщност по този начин да възстановява робството.

Щом искаш да живееш богато, да печелиш, трябва да се откажеш от Бога и се продадеш на сатаната, за да си сводобен и ти бъде позволено „всичко”. А всъщност, да се поробиш на греха и погубиш душата си.

Ф. М. Достоевски е предал тезата не толкова на едно духовно лице от католическата църква, колкото спора на буржоазния човек с Бога. Настъпило е ново време, в което този човек дръзко поставя под съмнение и дори направо отрича учението на Иисус Христос, което му пречи да се разгърне и утвърди своята воля, предприемчивост, демагогия и коварен егоизъм.

Буржоазният човек е придобил самочувствие и дръзва да се самообяви за всесилен и всемогъщ. Но му трябва идея и идеология, за да живее без религия и извън Господа, за да получи поне съгласието и подкрепата на другите. Великия инквизитор формулира тази идеология, в чиято основа е всичко онова, което Бог е показал, че е сатанинско и от което трябва да се пазим. Именно логиката на сатаната възприема буржоазният човек, за да устрои новото общество и го изпълни с практичния си дух.

Аз преразказвам съвсем накратко една глава от роман на руски писател. Но това, което Великия инквизитор говори в този роман на Божия Син, е идея и страст на всяка нация и нейната национална литература. Защото въпросите на този герой са въпроси на времето, което иска да убеди себе си и бъдещето, че е право и че буржоазният човек трябва да се разбунтува по този именно начин, за да освободи личните си сили и енергия и подреди живота на своето общество.

От тук насетне всеки, който иска да живее „добре”, спокойно, богато, без да се терзае нравствено и се измъчва над тайните на битието, да се стреми към покаяние и спасение на душата в „отвъдния свят”, за който сатаната вече го е убедил, че не съществува, е най-добре да бъде на служба при Великия инквизитор.

 

Следва


 

 

УРОЦИТЕ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

Около 19 часа правителството получило ултиматум от ВРК. На министрите, служещи и защитаващи Зимния дворец, било предложено до 19,10 ч да предадат оръжието и да приключат с евакуацията на лазарета. Правителството не отговорило на ултиматума. Размишлявайки за последните си часове в Зимния дворец, Малянтович пише: “В огромната мишеловка се лутаха обречени хора, рядко се събираха на едно място или на отделни групи за кратки разговори, хора самотни, изоставени от всички. ... Наоколо беше пустош, вътре в нас - пустота, и в нея растеше безумната решимост на равнодушното безразличие. ... Ако тези, които организираха властта, не я защитават, дали тя изобщо е нужна? Ако не е нужна, ако е отлетяла, на кого и как да бъде предадена и по чия заповед?..”

В 19,40 ч войските на ВРК завзели Главния щаб, с което се затворил кръгът на обсадата на Зимния дворец.

В 21,40 ч крайцерът “Аврора” дал халосен залп, сигнал за началото на щурма на двореца. Матросът болшевик Иван Флеровски свидетелства: “По бреговете на Нева се стичаха тълпи от зяпачи. Явно смисълът на случващото се не можеше да достигне до разума на жителите на Питер, не си представяха, че е опасно, по-привлекателно беше да видят какво се случва. Затова и ефектът бе поразителен, когато “Аврора” гръмна след сигналния изстрел от крепостта. Грохотът и пламтящият сноп при халосния изстрел са много по-големи, отколкото по време на истински бой, - затова и тълпата се олюля край гранитния парапет на брега, хората изпопадаха, разпълзяха се. Нашите матроси гръмко се смееха на комичната картина”.

В същото време няколко групи въстаници вече си пробиват път към Зимния. По думите на Владимир Антонов-Овсеенко, “атаката на двореца бе абсолютно хаотична”.

Комисарят на ВРК в Павловския полк Освалд Дзенис си спомня:Първи нахлуха в двореца през прозорците, откъм страната на Ермитажа, матроси и павловци. В помещенията вътре имаше кратки схватки с юнкерите, но атакуващите освобождаваха стаите една след друга. Юнкерите бяха изтласкани към главния вход. Понякога това се постигаше просто с натиск, понякога и чрез хвърляне на ръчна граната от стая в стая, или с изстрели”. Членът на ВРК, анархистът Федор Другов, който си пробива път с група кронщадци в залите на двореца, бил удивен: “Пред всяка врата стоеше лакей с ливрея и с неизменните бакенбарди. Беше странно да видиш такива хора, изпълняващи задълженията си дори в най-напечения бой. Хората с ливреи стояха невъзмутимо на поста си и с обиграни движения отваряха вратите пред всеки.”

 

ДЪЛБОКИЯТ КОД

Е-поща Печат PDF

• Патриотизмът е цивилизационна парадигма

Продължение от бр. 42

Да възвърнем „Държавата на духа”

Засилването на крайния национализъм, рязкото изостряне на етнически и конфесионални конфликти в редица райони на света, използването им в политическата и идеологическата борба на антикомунизма поражда необходимостта от сериозно теоретическо осмисляне на тези явления. При тези условия рязко се очертава разминаването между позициите на управляващия елит в много страни.

Този елит използва националната идея и патриотизма за свои тясно егоистични и съсловни интереси на местни и чужди субекти. Неговите представители се опитват да представят своите интереси за национални интереси. При тези условия изконните въжделения на огромното мнозинство от населението, лишено от сътвореното от него изобилие от материални и духовни блага, е обречено да живее в мизерия и унижение.

Това разминаване особено остро се проявява в отношението към европейската мечта, ценностите на Ренесанса и Просвещението. Мнозинството от населението отстоява противоположна ценностна система, основана на идеята за социална справедливост, равнопоставеност пред законите, благоденствие за всички, достъп до качествена и безплатна образователна система, здравни грижи за всички членове на обществото и възможност да оставим на идните поколения по-добър свят.

Противно на това т. нар. политически елит се грижи за своите интереси и интересите на благодетелите си от Брюксел и Вашингтон, жертвайки държавния суверенитет, политическата и икономическата независимост на страната и националното достойнство.

Поради това

мнозинството от българите са разочаровани

от настоящето и не вярват в бъдещето, което ни обещават и което няма нищо общо с нашите мечти и национални идеали да възвърнем „държавата на духа”, някога център на славяно-християнската цивилизация в Европа.

Днес България преживява дълбока криза. Тя е израз на тотална опустошеност и анархия на ценностите.

В този болен свят българският народ е от народите, които все още не са превърнали хленченето в религия на унижението, борейки се за защита на личното достойнство. Ние трябва да сме горди пред този величествен подвиг на духа. И това е най-ярка изява на нашия патриотизъм и национално достойнство. Това е залогът за нашето оцеляване. Това изисква за нищо на света да не допуснем откъсване от православно-славянската духовна идентичност. Това е гаранцията, че все още сме в състояние да запазим за себе си и да завещаем на поколенията горда България. За да постигнем това, не трябва да проявяваме покорно примирение с щедро финансираната отвън отродителна дейност, която се осъществява чрез електронните медии. Нима е трудно да се забележи как те от сутрин до вечер заливат всекидневието ни с чужди за нас културни образци и духовни послания, оскверняващи изконната ни национална самоличност?!

 


Страница 5 от 215