Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЧЕТИВО ЗА ТРЕЗВИ МАХМУРЛИИ И УМНИ ПРОФЕСОРИ

Е-поща Печат PDF

Или какво решение на спора между България и Северна Македония предлага един белгийски историк и езиковед


Става дума за същия този фламандец, български зет и собственик на къща в Пернишко, проф. Раймонд Детрез, който от доста време насам ни обясняваше какви „махмурлии” сме били ние, българите, по отношение на Македония. А то комай вече дойде време наистина да изтрезнеем - не само по отношение на надъханите македонисти от Скопие, но и спрямо неолибералните идеологически мантри, чрез които негова милост и неговите западноевропейски съмишленици, се опитват да ни мангелосват и великодушно да ни „цивилизоват”, според техните си политически, културологически и всякакви други геополитически домогвания и интереси.

Не сме знаели, че сме българи?

Може би поради тази именно причина (или причини), г-н професорът от Гентския университет, в своето съвсем „прясно” интервю за Дойче веле, се е захванал надълго и нашироко да обяснява „тънкостите” на т.нар. „македонски въпрос”. И не само на него, но и на куп други въпроси. Така в „преднационалната епоха”, докъм края на XVIII и началото на XIX век, според него, нашите предци не били осъзнавали, че принадлежат към… българския етнос. Те, подобно на останалите балкански народи в Османската империя, (с изключение на мюсюлманите - бел.моя), се считали „преди всичко за християни”. И нищо повече.

А колкото до българската и т.нар. „македонска национална идентичност”, Раймонд Детрез отбелязва, че те определено си приличат.


Приликата била в това, че в „преднационалния период” и едните, и другите са се смятали за... християни. Различавали се само по простонародната реч, а иначе техните „елити” използвали „преобладаващо” гръцки език, затова всички балкански християни били едва ли не някаква хомогенна маса. Може би нещо като прословутите „балканци”, както ги определят съвременните неоосманисти и западните неолиберални османофили.

Конкретно за българската нация тя била започнала да се „образува” след 30-те години на XIX век. Апропо, според французина Бернар Лори, това било станало след 1824 г. и появата на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон. Да се надяваме, че г-н Детрез не е зачеркнал „националиста” Паисий Хилендарски, подобно на своя френски колега или пък да го е обявил за… македонец.

Кой как чете П. Р. Славейков

А сега за т.нар. „македонска национална идентичност” (идентитет, според скопския лексикон). За първите прояви на „нещо като македонска национална идеология” ни бил информирал Петко Славейков в „една статия във в. „Македония”. По-точно - в уводната статия на в. „Македония” от 18 януари 1871 г., озаглавена „Македонскийт въпрос”. Историкът Р. Детрез обаче силно си е изкривил душата, тъй като в тази статия никъде не става дума за „нещо като национална идеология”. Известният български възрожденец съобщава за проявите на местнически, локален патриотизъм на „некои от македонските наши братя”, като предупреждава, че „дробенето на езикът в училищата на всякакви наречия” крие опасност от „разкъсване на неустроенийт наш народ”. Нещо повече, П. Р. Славейков, в тези прояви на локален патриотизъм, още тогава съзира кълновете на станалата пословична (до неотдавна, че и досега) „антиквизация” и злободневна (досега и сега) ксенофобия - „бугари татари” и т.н.; предупреждава за опасността от „външни посегнувания” върху единството на българския народ: от юг - на гърци и от север (на сърби). В края на своята статия Славейков заключава, че „нема причини да ся делим и не требва да са делим, ако обичаме народа си и неговото добро”. Прочее, в тази своя статия той за пръв път назовава тези „некои” локални патриоти - „македонисти” и „изважда на пазар” понятието „македонски въпрос”.

Македонска национална идеология ли?

Иначе въпросната статия, чрез логически фалшификации, отдавна е пусната в обръщение от скопските историчари. В „Македонска енциклопедия” от 2009 г. самият Славейков е обявен за „най-активният деец… особено във връзка с Македония, македонския език и македонските национални прояви”, с. 1376. Видно е обаче, че дори и ентусиазираните македонисти от Скопие не са посмели да припишат на Славейков, че е регистрирал появата на някаква „македонска национална идеология”. Това „откритие” принадлежи изцяло на г-н Раймонд Детрез.

Колкото до сочените от белгиеца, едва ли не като пример за изкристализирало македонско национално съзнание, в края на XIX век Георги Пулевски и Кръсте Мисирков, добре известно е, че и двамата са „редували” своята национална принадлежност според случая. Може би именно затова македонистите наблягат най-много на онези черти от своята национална идентичност, по които „всъщност имат най-много общо - българите”. Тук вече г-н Детрез е абсолютно прав.

Езиковедски и политически пируети

Но не и по-нататък, където професорът започва да прави най-различни езиковедски и политически пируети, само и само, за да докаже на всяка цена своите политически внушения. Изграждането на т.нар. „македонска нация” било завършило „чак след Втората световна война, когато „македонските националисти” били разполагали с всички необходими за това средства: училища, медии, полиция, армия и учени, които съставят национален книжовен език и официална версия на националната история”. Господинът не смята за необходимо да обяснява откъде и как са се пръкнали въпросните „македонски националисти”, при положение, че в кралска Югославия до войната вилнее патологичен сърбомански шовинизъм.

Как се прави нация и книжовен език

Истината е, че отглеждането на „македонската нация” след 1945 г. до 1990 г. е осъществено върху основата на доктринерската резолюция на Коминтерна от 1934 г., чрез тоталитарната титовистка пропаганда, съчетала сталинистките възгледи по националния въпрос с догмите на великосръбския шовинизъм. Що се отнася до инструментариума, който посочва Детрез като средство за „правене” на отделна нация, на него би завидял дори и самият Йосиф Висарионович. Все пак да припомним на известния белгийски историк и лингвист, че т.нар. македонски език спешно е „кодифициран” по нареждане на Йосип Броз Тито, с решение на т.нар. Народно събрание АСНОМ, върху основата на велешкия, прилепския и битолския (всичките български) диалекти и сръбската азбука вуковица. В продължение на десетилетия този „книжовен език” систематично е прочистван от „българизми”, които тотално са замествани със сръбска и друга лексика. Е да, лексиката е без значение, след като вече е създаден езикът, но неговата „канава” е непроменена, нали?...

Що е то славянски диалект?

Съвсем вярно лингвистът Детрез забелязва, че в България и Македония; още - в Гръцка Македония и Тракия, в Нишко и Косово съществували „славянски диалекти”, които в миналото имали… „общ континиум”. Пак в миналото тези диалекти обикновено били наричани „български”, но „някои езиковеди” в Македония наричали местните диалекти „македоно-български” и „македонски”. Вече в югославска Македония названието „български” се смятало за „неадекватно”, затова пак „някои езиковеди” започнали да наричат тези диалекти „балканославянски”. А г-н Детрез пък е възприел да ги нарича с по-общото понятие „славянски”, само и само, за да не са... български  по примера на "някои" (македонски) „езиковеди”.

Нещо като две… в едно

Самият проф. Детрез, като изтъкнат езиковед, би трябвало да знае, че тези диалекти имат не само различни „граматически черти” от диалектите на останалите славянски езици, но също така, че очертават един аналитичен строеж, който е специфичен само за българския език - в него липсват падежи, има членна форма и сложна система от глаголни времена. Разбира се, за известния учен това е без значение, след като той е решил на всяка цена да докаже своята теза.

Като се опира на въпросния „континиум” г-н Детрез внушава, че съвсем естествено било, върху него да възникнат два различни книжовни езика. Да, това е така, но „да възникнат”, а не един нов книжовен език „да бъде създаден” и отглеждан с политически и административни декрети и указания, включително на Милован Джилас, или на „съветски другари”, какъвто е случаят с „македонскиот язик”. Иначе основата, диалектите са - „славянски”, по-точно български, нали така проф. Детрез?...

И тук вече уважаемият професор се захваща да обясни как се прави книжовен език. Според него това е много просто, след като са налице нужните диалекти и споменатият вече инструментариум на държавата: училища, медии, полиция, армия и учени. Правенето на книжовен език било елементарен политически акт на въпросната държава. Тя именно възлагала на някой езиковед или комисия, да изфабрикуват езика, неговите фонетични, граматични и лексикални правила. Просветното министерство налагало тези правила със силата на закон и ето ти тебе - книжовен език. Всички книжовни езици по света били създадени така, включително и българският.

Ако професорът поне беше надзърнал

в историята на българския книжовен език, може би щеше да забележи, че това не е така; че нашият книжовен език е възникнал от началото на XIX век до Освобождението, без намесата на споменатия инструментариум. Нито османската държава, нито турските заптиета и дервиши, че и гръцките фанариоти, няма как да са се грижили за появата на българския книжовен език. Тъкмо напротив и обратно, затова той е резултат от дейността на нашите български, че дори и македонски книжовници и журналисти, просветители. Обаче съвсем очевидно г-н професорът е запознат по-добре с историята на т.нар. „македонски език”, отколкото на изконния български. И това разсъблича до голо неговите

Щедри съвети и поучения

Опиянен от своите лингвистични и други „открития”, г-н професорът започва да раздава ум и разум, щедри съвети и поучения. Досежно спора между България и Северна Македония „кой крив, кой прав, нямало никакво значение”. Не бивало историците да обслужват политиците, нито пък те да налагат на обществото определени научни разбирания и възгледи, след като ставало дума за... международни отношения. Не трябвало да се „историзират” (не истеризират!) излишно проблемите. Не бивало да се допуска спор за Кирил и Методий, понеже така или иначе те били византийци. Същото важало и за Самуил, който бил владетел на едно „хлабаво и ефимерно царство” - все едно българско или македонско (?!) Още повече, че в него живеели повече сърби, албанци, гърци и власи, отколкото българи, а ако имало македонци, те били „нищожно количество”. Чунким e имало някакво значение, ако Северна Македония признае българския произход на Гоце Делчев, а България да приеме, че той е македонски герой! То било нещо като Аржентина да смята Че Гевара за свой сънародник, а Куба - за кубински революционер…

Борисов и Заев да плеснат и се прегърнат?

И тъй като Б. Борисов бил политик от типа „no-nosens“, сиреч делови и разумен (Ау! Бау!), щяло да бъде жалко той да стане заложник на „патриотарски партийки” с доста ограничен електорат за някакви си там „хипотетични национални интереси” и „исторически илюзии”. Много по-добре щяло да бъде българите и македонците да си пият заедно „жолтата рЎкия“ и сливенската перла; да оставят настрани разните му там национални светини и кошунства; да забравят за миналото; да заложат на „бодрия национален нихилизъм”. Като пример за подражание белгийският професор посочва как в емблематичното кралство фламандци, валонци и немци си живуркат идилично. С една дума - нещо като кеф по ориенталски…

Вълкът сит и агнето цяло

Е, вярно, в Северна Македония имало език на омразата, но такъв съществувал и в България. С една дума - вълкът сит и агнето цяло, затова най-добре щяло да бъде управниците от двете страни да плеснат и да се прегърнат, а България да даде зелена улица на Македония за ЕС.

То хубаво - по български, а убаво - по македонски, което си е все тая. Но господин професоре, като раздаваш тези щедри акъли, дали вдяваш, че едно е да се возиш изтрезнял от махмурлука в балканска талига и съвсем друго - да скачаш и тичаш след белгийска каляска? Но и за това не иде реч… Значи, да си забравим ние историята, да препикаем националните си светини и да се правим на разсеяни, сиреч да я караме по европейски! Е, не - благодаря, както се казва на български, а благодЎрам - на македонски.


 

НИЕ СМЕ ТОВА, КОЕТО ПОМНИМ И ЗАЩИТАВАМЕ

Е-поща Печат PDF

За България и предстоящата 200-годишнина на Г. С. Раковски


На 2 април 2021 г. се навършват 200 години от рождението на  великия възрожденец, титан на духа и делото Георги Сава Раковски. Съществува възможност, както много подобни годишнини, така и тази да бъде отбелязана формално, тихомълком, каквато е практиката вече три десетилетия. Едва ли ще мине, разбира се, без венец на паметника му, може да се появи и статия някъде, която да припомни житейския му път. Но се опасяваме, че всичко ще е приглушено, без излишна публичност и показност, което означава без самочувствие и гордост! И причината би била, че отдавна сме спрели истински да се вълнуваме от миналото си и да славим  събитията  и  личностите, които ни определят като народ. Тъжното и срамното е, че привикнахме само да ги отбелязваме, календарно да ги маркираме, но забравихме как и какво е да празнуваш с достойнство, с преклонение пред паметта и пред историята.

Двестагодишнината от рождението на Раковски, на една от най-знаковите личности за нашия народ, е абсолютната историческа проверка и оценка  не само за достойнствата на личността и нейната роля в народните дела, но и за здравословния и смислен живот на обществото. Защото, макар и по спирала, колелото на историята се върти и много често обществото и етапите през които то преминава, се оказват далеч под нивото на съзиждащия духовен заряд, на енергията и тласъкът на личността, с които тя е заредила неговата историческа памет.

Българската история и нейните истински личности, по волята и прищевките на световната геополитика, отдавна са завързани на покрустово ложе, от поредния хегемон, който безмилостно я осакатява и деформира. По този повод финансистът, политикът, дипломатът Атанас Буров с горест и с мъка изплаква: „На всеки 40 години България почва от нулата. Бедна, гладна, немощна.“ Днес истината е още по-горестна – България е унизена, обезверена и обезкървена, оглозгана до кокал от свои и чужди!

Според  безпристрасния език на статистиката от 1951 г. до 1974 г. средният ръст на брутния вътрешен продукт за тези 20 години е направо умопомрачителен, в сравнение с днешните реалности цели  9,2%. Така в края на социалистическия период през 1989 г. България е на 28-мо място по индекс на развитие и на едно от първите пет места в света по равнище на образованието. След настъпването на т.нар. преход, предопределил материалния ни и духовен колапс в обществото, еврокомисари и десетки НПО-та на чужда хранилка, ни съветват настойчиво „да не се залисваме много-много по своите национални величия и да не раздухваме неуместни национални чувства“. Камо ли пък да отстояваме споменатите току-що истини. Представители на хегемона и неговите подопечни соросоидни фондации и НПО-та грубо редактират и пресират историческата ни наука, а към днешна дата манипулациите са изключително брутални.

През 2001 г., големият българин, единственият съвременен български класик, Николай Хайтов, чрез своята ярка публицистика, потвърди това: „Свидетел съм на много преврати, на три войни и смяна на три политически системи... Днес, човешките идеали се ограничават в едно единствено изискване – печалбата. Успехът! Имахме национален идеал „ОТЕЧЕСТВО“, който бе заменен с вярност към Партията, а пък той, с още по-новия идеал – Космополитизма, т.е. пълното безродие. Преходът към демократично общество и пазарно стопанство у нас тихомълком се е изродил „в мор, в геноцид, без употреба на бомбени удари“. България е полигон за изпробване на съвършено непознат досега механизъм за претопяване на цял един народ и разграждането му със съдействието на самия този народ и основните му институции, които заработват в един момент по чужда програма, без видимо нарушение на нито един от основните принципи на Конституцията и демокрацията...“

За три десетилетия бе направено и невъзможното да бъдат сринати достиженията на българското образование и култура, да се заличат в младото поколение основни морални и традиционни ценности, едно от които е родолюбието и страстта към знание, които винаги са ни спасявали като народ. Затова днес, 48% от българските ученици са функционално неграмотни, с притъпен интерес към историческото ни минало и не виждат своето бъдеще в родната страна! Учебниците по литература и история, както и останалите, се пишат под диктовката и зоркия поглед на чужди централи в строг телеграфен стил, който отвращава и отблъсква младото поколение. Подобно на телефонните указатели, предложеното там учебно съдържание не е в състояние да остави  никаква интелектуална, емоционална и дори информационна следа в тяхното съзнание, те са просто средство за ампутиране на детската любознателност и духовната им връзка със своите предци.

Поради жестоката цензора и авто-цензура, която съществува у нас, (по свобода на словото България е на 111-то място) малцина са тези, които публично подлагат на обсъждане този въпрос. Но има и такива, като доц. Р. Маринова, учен с богата професионална биография и авторитет, автор на учебници, която в няколко свои интервюта открито с възмущение споделя: „Ние, като учени-историци, сме подложени на небивал политически натиск. Геополитическият ни господар САЩ в момента  и американският естабилишмънт пише учебниците по История на България и налагат в България сталински методи на цензура и не се свени да изрича лъжи. Къде е проблемът? Проблемът за американските НПО фондации е, че подходът, който се стремим да приложим в учебниците, е професионален исторически подход. Но за тях е проблем, че оценката ни не е достатъчно радикална. Те натискат този период да се опише като 100%-ово криминален.“ За нейна чест, в интервюто си тя съвсем не е голословна, а цитира поименно  ангажираните с това отношение лица: журналиста Христо Христов и преподавателката Евгения Келбечева, хора, които успешно диктуват програмите по история, терминологията и политкоректния език и мултикултурните занесии. Всичко това говори за  срамното съглашателство от страна на МОН и министър Красимир Вълчев, спрели вече одобрени учебници. Посоченият случай и цитат се отнасят за социалистическия период от развитието на България до 1989 г. в учебниците за 10 клас, но същото важи напълно и за учебниците представящи цялото ни минало, от палеолита до периода на социализма. Съвсем не е маловажен и фактът, че Новият учебен план, одобрен и влязъл в сила вече от няколко години, наложи злоумишлено „мозаично“ изучаване на историята на България на фона на цялата световна история, и то така, че тя напълно се изгуби, обезличи се и изцяло потъна в нея.  Но нали такава  бе и целта на това „новаторство“. Само в един единствен клас, 10-ти, историята се изучава самостоятелно! След десети клас тя изчезва от българското училище като задължителен предмет. Затова в учебниците има само по 6-7 теми посветени на славното българско  Средновековие и по няколко изречения за хайдутството и освободителната ни борба от османско/турско робство. И никой от управниците не се замисля какво трайно ще запомнят българските деца и ученици за българското минало и съдба, за грандиозния принос на българите в световния цивилизационен принос. Какво ще знаят за българските национални колоси Отца Паисийя, за Епископ Софроний Врачански, за Раковски, Левски, Ботев, Каравелов, Дядо Славейков, Бенковски, Райна Княгиня, за капитан Петко Войвода, за хилядите мъченици и поборници, които подготвиха и осъществиха Чудото на българското Възраждане?! И от  които само двама-трима с по три-четири изречения, се споменават бегло в учебниците ни.

Както някога в следосвобожденска България, така и сега в демократична, по-точно в неоколониална България, въпреки фундаменталните заслуги за Българското Възраждане и възкресение на държавата ни, животът и делото на тези възрожденци, достойни национални първенци,  потъват в забрава. Ако някога тяхната памет бе спасена от забвение, чрез перото на Иван Вазов, Захари Стоянов, Симеон Радев, и те намериха място в нашите български учебници, а учители и български читалища станаха застъпници за истината, то сега това зависи от всички нас, защото заплахата от безпаметството е убийствена за народа ни и за държавата.

Особено показателен и отблъскващ е фактът, че българското правителство за втора поредна година, се опита да осуети официалните чествания на Националния ни празник - 3 март, Освобождението на България от османско иго. И то  на най-сакралното място в българската история – на връх Шипка! Там, където бе прекършена змийската глава на чудовището, което ни държеше в робство и гнет, „в червото адово“ цели пет века!

Не веднъж „Нова Зора“ по различни поводи се е позовавала на думите на Луи Леже – френският писател и учен-славист, член на няколко Академии на науките, който от висотата на своя авторитет честно прогласи истината, отворила очите на света: „Българското Взраждане е едно от чудесата на 19 век!“ Това категорично ни задаължава да изучаваме това Възраждане не като случайно историческо събитие, не като едно от многото други в човешката история, а като към велико достояние с респект и почит. И да не се уморяваме да разнасяме светликът на неговото сияние, с примера и достойнството на предците ни и с човешкия стремеж към Свободата и Достойнството като неизменната същност на българския Дух!

И защото съзнаваме това като длъжност за българска чест и свяст, ние отново и отново се вглеждаме в знаците на провидението и съдбата,и търсим в очите и в житейския път на нашите възрожденци, упованието, че България ще пребъдва, въпреки сатанинските усилия да ни заличат като народ със славно минало и славно бъдеще.

ГЕОРГИ САВА РАКОВСКИ, чиято 200-годишнина ще честваме на 2 април, е една от тези личности, чиято мисъл и дело, вихрена енергия и интелектуална мощ, са вградени в духа и неотменимостта на вярата, че България ще пребъде. „Нова Зора“ някога избра за несменен ориентир в своята мисия неговите пророчески думи: „Любовта към Отечеството, превъзходи сичките световни добрини!“.

Нека бъдем достойни за съхранената в тях велика и спасителна непогрешимост на Георги Сава Раковски, този „на тъмна епоха, син бодър, тревожен“.

Нека неговият пример и несломим дух бъдат ориентира и повелята за всеки, за когото Отечество, Род и Държава остават крепост на българщината.


 

НЕОЧАКВАН СРИВ ИЛИ ОЧАКВАНА РЕФОРМАЦИЯ?

Е-поща Печат PDF

Един от анализаторите през годините на прехода, студент в началото му, Тони Николов, в есето си „89-а и надеждите ни”, сякаш ни въвежда в темата „За еуфорията и мечтите на моето поколение спрямо вълнението, но и скепцизма на по-възрастните, преживели попарените надежди на предишни разочарования”. Цитира  британския историк Тимоти Гартън Аш,  който нарича 89-а „Annus mirabilis”, „Година на чудесата” и изковава едно хибридно словосъчетание „рефолюции”, за да изясни спецификата на тогавашните „нежни революции” в Източна Европа – реформи отгоре, предизвикани от натиска за революции отдолу. По-нататък Николов продължава: „Когато европейската идея отдавна не е в „медения си месец” и логично идва времето на питания като това: наивни ли бяхме през 89-а? И глупави ли бяхме тогава?” Размишлявайки по темата, авторът продължава с изясняване на интересуващите ни отговори:  „Защо преходът към демокрация се оказа така болезнен и кои бяха основните му грешки? Бяхме ли в края на 89-а наивни мечтатели, въобразили си като съвсем близък края на историята в „обетованата земя” на либералната демокрация? И откъде идва днешното ни усещане за посегателство върху постижения, които смятахме за необратими?”… „Сиреч, дали след криволиците на прехода не ни грози опасността да се озовем на „по-лошото място”. (Николов, Т. „89-а и надеждите ни”, сп. „Култура”, март 2019, с. 1,3).

У нас през целия период на т.нар „преход”, сме свидетели на многобройни не само различни, но и противоречиви

опити за дефиниции на феномена „преход”.

Според едни той е „лицемерие и егоизъм” (Николай Шопов), според проф. Йордан Йотов „Контрареволюция”, „Вратите на Второто робство” (Минчо Минчев), „Обезкостяване на България” (Валентин Георгиев), „Мечтаното и толкова кресливо викано по митингите европейско бъдеще е баналното настояще” (Панко Анчев), „Мазохизъм” (Валентин Караманчев) и др. Някои от „първоапостолите” на началните стъпки, според логиката на настъпващото разложение, дори не можаха да се научат да произнесат  неговото истинско наименование и докрай говореха за „риформи” вместо „реформи” (Д. Луджев).

Устойчивата тенденция в задълбочаването на отрицателните оценки на резултатите от прехода сред все по-широки кръгове от населението на страната, се изразява чрез все по-честото поставяне на множество въпроси: може ли да се определи като цел на живота, когато  историческото движение е в посока, обратна на човешкото добруване; какъв преход от тоталитаризъм към демокрация е постоянно нарастващата престъпност, застрашената и почти унищожена сигурност на живота, честта и имота на гражданите; непрекъснато разширяващата се бездна между бедността и богатството; постепенното заменяне на властта на народа (демокрация) с властта на олигархията, която узурпира всички етажи на социалното управление; безпардонното пренебрегване на народната воля? Все по-често се повтаря, че всичко това е резултат от намесата на световния капитал, който открито се противопоставя на идеята за националната държава и се поощряват нейното разпадане на етнически и религиозни, локални културни образци, които вместо да служат на многообразието на националната култура, се използват за противопоставяне на техните носители, обособявайки ги чрез възраждане на племенното съзнание.

След 30 години „преход”

един талантлив анализатор успява по великолепен начин да формулира типичните антиномии на този драматичен период от най-новата българска история. Изкушавам се да приложа тук някои от тях:

Не искахме да бъдем република на СССР, за да станем щат на САЩ;


Отхвърлихме член първи от Конституцията, който определяше ръководната роля на партията, за да приемем, че ръководната роля е на олигархията, едрите капиталисти и на всички, които имат пари, много пари;

Отказахме се от плановото стопанство… и днес пазарната икономика наложи да внасяме от чужбина мултинационалните компании, наложили своя монопол;

Върнахме си земята и частната собственост, за да унищожим селското стопанство и да закрием работещите предприятия;

Отрекохме държавната собственост и повярвахме в частната инициатива и работим от ранна утрин до късен здрач на по две-три места, за да нахраним децата си;

Отрекохме панелките, за да реституираме всичко, което може да се реституира. Застроихме всяко зелено парченце земя в градовете. Разграбихме парковете, унищожихме детските площадки;

Отказахме се от „комунистическите придобивки” и днес работодателите ни третират като роби, нарушавайки Кодекса на труда. Малцина от нас ще доживеят до пенсия, а ако доживеем, мизерията бързо ще ни погуби;

Отрекохме се от безплатното здравеопазване и образование… и днес мрем като мухи, ако нямаме пари да си платим скъпото лечение. Качествено образование получават тези деца, чиито родители имат финансова възможност да го осигурят;

Премахнахме цензурата, за да наложим икономическата цензура;

Отрекохме идеалите за човешко равенство и братство и един по-добър и хубав живот  и ги заменихме за алчност, цинизъм, егоизъм. И по този начин загубихме свободата си. (Бойчев, Борислав  „Да загубиш свободата си за 25 години”… - в-к „Дума”, 14 ноември 2014, с. 12).

Тези антиномии не изчерпват пълния им списък. Много от тях се съдържат в публикациите на видни български учени и писатели от различно време, формулирани по различен начин. Отделянето им и обособяването им като ясно изразени антиномии има преди всичко политическа стойност. При добронамереност и искрено желание да ги преодоляваме постепенно, изтъкването и реализирането им би имало значение като предупреждение за евентуални последици от тяхното по-нататъшно задълбочаване.

Мрачната картина, предизвикана от прехода

през последните тридесет години, има своите корени в редица вътрешни фактори, които продължават да заемат все по-малко място в анализите на този исторически феномен. Едва сега, след 33 години от началото на прехода, шефът на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев поставя въпроса „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други”. Това, което твърди той в интервюто на Анна Сапунова с него, се отнася в по-малка степен до въпроса, който ни интересува. Въпреки това, посочените „грешки”, както за цялата социалистическа общност начело със СССР, са валидни и за нашата страна (Станчев, Кр. „Преходът щеше да е по-добър, ако хората бяха други.” – „Златни години”, 13 ноември 2020, с. 13). Задълбочен анализ на причините, довели до необходимостта от по-нататъшно усъвършенстване на социалистическата обществено-икономическа, политическа и духовно-идеологическа система, се съдържа и в Поверителното писмо ”СЪОБРАЖЕНИЯ – Тезис” на Тодор Живков от 18 юни 1985 г. до Михаил Горбачов. Първият партиен и държавен ръководител подчертава в него, че за 45 години след Втората световна война, поради грешки от субективен и обективен характер, „новата обществена система не успява да разкрие своите вътрешно присъщи предимства пред капитализма”. Живков определя състоянието й като тревожно.  Особено важна е неговата констатация, че „Реалният социализъм постепенно започва да губи своята привлекателност за европейските и за други комунистически партии. Много от тях се лутат в намирането на верен път, търсят „еврокомунистически”, „демократически”, „плуралистичен”, „пазарен” и т.н. модел на социализма, а по същество се  свличат на социалдеморатически позиции. С това те губят влиянието си сред работническата класа, а още повече – сред революционно настроената младеж”. (Живков, Т. „Поверително писмо до Михаил Горбачов”. Сп. „Проблеми на културата”. 74/2017, с. 113-129). В същия брой на посоченото по-горе списание е публикувана статия от журналистката Петя Паликрушева под заглавие „Какво изгубихме с края на социализма” (с. 133 -140).

В търсене верния отговор разумът

все по-властно настоява човечеството да прогледне за последиците от амбициите на „Monarchia Universalis” (световна монархия), която от времето на Карл V през XV век мечтае за една могъща световна олигархия, осъществяваща икономическа, геополитическа и културна експанзия в Новия свят. От средата на ХХ век САЩ са обладани от същата налудничава амбиция, вече насочена към световно господство. Новата амбиция се налага чрез формулата „Американска глобална стратегия“, която съдържа трите лица на глобалното зло: смърт на националните държави, обезличаване на националната идентичност и ликвидиране на държавния суверенитет на народите, поставени в колониална зависимост, за да бъдат обречени на дълбока пропаст между богатството и бедността като най-ярка проява на социална несправедливост и тотална корупция. На мястото на религията като обединяваща духовна сила в миналото, днес е поставен нейният политически еквивалент – неолибералната идеология. В основата й са политическите и финансовите интереси на едно малцинство от 1%, което разполага с 80% от световното богатство, представена като демокрация. Ф. М. Платнър, например, пише, че това е свят, в който има само един господстващ принцип на политическа легитимация – демокрацията и само една свръхсила – Съединените щати. (Платнър, Ф. М. „Демократичният момент”. - „Спектър“ № 79, 1992.) Збигнев Бжежински също подчертава, че крайната цел на американския глобализъм е „позицията на Америка на единствената и фактически първата действителна глобална сила, в която американците виждат предопределена съдба.“ (Бжежински, Зб. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геополитически императиви”. С., 1997, с. 7, 19) И двамата автори са убедени, че „понастоящем тази безпрецедентна американска глобална хегемония е без конкуренция”. (пак там, с. 38) Харвардският професор Самуел Хънтингтън е още по-ясен: „Един свят, лишен от върховенството на Съединените щати, ще бъде свят с повече насилия и безредици, с по-малко демокрация и икономически растеж. Продължителният международен превес на Съединените щати е основополагащ за благоденствието и сигурността на американците и за бъдещето на свободата, демокрацията, отворената икономика и международния световен ред”. (По Бжежински, Зб. Цит. Съч. С. 85)

Збигнев Бжежински разкрива и връзката между американската глобална стратегия и идеята за единна Европа, която се използва за прикритие пред наивните политици в света. Главната цел на Америка, пише той, е да се изгради „една Европа“, основаваща се на френско-германското сътрудничество, една жизнеспособна Европа, свързана със Съединените щати и разширяваща обсега на своята демократична международна система на сътрудничество, от която толкова зависи ефикасното упражняване на американското глобално превъзходство.“ (Бжежински, Зб. Цит. Съч., с. 85) След разпадането на „съветския блок“ осъществяването на тази глобална стратегия има за

главно препятствие пред себе си националната идеология,

основана на националната идентичност, националният характер, националният дух и националната държава, която гарантира националния суверенитет. Ето защо от самото начало нахлуването на неолибералната идеология в страните от бившия „източен блок“ бе свързано с обявяването на националната идея и стремежа към национална идентичност като главна опасност за либералната демокрация. В името на тази „демокрация“ от народите се изисква да се откажат от националната идея, от правото си да отстояват своята национална независимост и суверенитет, своята национална идентичност, своите национални интереси.


Озадачаващото в случая е сляпата покорност на управляващия елит в редица постсоциалистически държави. С малки изключения (Русия, Унгария, Сърбия и др.) Почти всички държавни мъже с изумително старание напълно безкритично припяват на идеологическите внушения на новите си господари от Запад, дори с голяма доза престараване, като обявяват всяка проява на национално достойнство за ксенофобия, шовинизъм, нацизъм и преследват истинските патриоти. Кокошата слепота на самозабрава им пречи да видят как на Запад – Западна Европа и САЩ, расизмът се въздига във висш принцип на тяхната демокрация, под прикритието на „националните интиреси“, които те са длъжни да защитават в другия свят на света.

Малцина са хората с будна съвест, които разбират, че историята опровергава внушенията за бързото изчезване на нациите в наши дни, че те представляват остатъчно явление. Историята е категорична: една държава може да бъде разрушена със сила, но нацията – не. Съвсем очевидно е, че в бъдеще нацията ще се утвърди като устойчив социокултурен еквивалент на гражданското общество, а националната държава – като фактор за цялостна реализация на социалната справедливост.

В същото време, в редица страни, включително и в България, политическата кохорта от десетки партии и политически движения не забелязва как всички те, чрез ръководното си тяло, са въвлечени в машината на националното обезличаване. Не случайно навсякъде, където САЩ, ЕС и НАТО успяват да въвлекат в усилията си политическия елит на дадена страна, този елит без проблемно съумява да създаде в съответната страна, един свят без национална идентичност, без суверенитет и национални идеали.

Плодовете на този парадокс

чувстваме и ние, българите, вече три десетилетия. Събитията в Грузия, Сърбия, Украйна, Венецуела, напоследък и в Беларус, и в почти всички бивши социалистически страни в Източна Европа, по категоричен начин потвърждават основателността на въпроса: Това краят на света ли е или е краят на една ирационална цивилизация, утвърдена в развитите капиталистически страни от Западна Европа и САЩ, които за да запазят и разпространят своето господстващо положение в целия свят, тласкат човечеството към апокалипсис?!

Не остава място за съмнение, че т.нар. „преход” носи за милионите онеправдани и станали жертви на ненаситната алчност на едно малко малцинство, състоящо се от милиардери от световната финансова олигархия и създадените по техен образ и подобие регионални и местни мутри и мафиоти, лишени от човешко и национално достойснтво, от чувство за национални интереси и продажни безродници, готови да разпродадат и разграбят създаваните от поколенията материални и духовни богатства, в името на хуманизма и социална справедливост, за всеки човек. Тази античовешка и водеща народите към тотална разруха система, предизвиква разочарование от настоящето и носталгия по времето, когато с колективния си съзидателен труд и братска солидарност живееха с чувството за бъдещето, което искаха да завещаят на идните поколения.

Забележително е колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I: „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят, тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много работници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита?” (Папа Франциск I, „Трябва да променим системата” - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

Всъщност

корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза

на съвременната цивилизация, е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, който в същото време го обрича на най-големия парадокс на всички времена, когато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради това, по своята най-дълбока същност, тя е обречена.

Социализмът не успя да осъществи основния си принцип на социална справедливост и благоденствие на мнозинството. Вместо това създаде карикатура на една велика идея, която трябва да се възроди в своята автентичност.

Човечеството е изправено пред екзистенциален избор.

Този избор е свързан с радикална промяна на отношението към природата и обществото, към света, в който живеем, към планетата, която е нашият общ дом. От средата на ХХ век, този избор е насочен към идеята за устойчиво развитие. От началото на ХХI век тя се превръща в неумолимо интелектуално, морално и екзистенциално предизвикателство за хуманистичните идеали на културата. То завладява милиони хора по света. В крайна сметка умът на мислещото човечество, очарован от величието на тази мащабна и уникална по своята дързост идея, я въздига в светъл идеал, осъществим в обозримо бъдеще, в ново хуманистично верую. Очевиден е стремежът за конструиране на система от идеи, въздигнати в ранг на ценности, изразяващи жизнените интереси на днешните и утрешните поколения.

Замисляйки се върху всичко това, здравият разум с тревога констатира, че България все още остава извън ритъма на глобалните процеси в съвременния свят, продължавайки да се примирява с летаргичната периферия, където обладани от своите тесногръди и егоцентрични грижи политици се чувстват все по-удобно и по-комфортно. Време е да се пробудим и да осъзнаем, че светът навлиза във фаза на революционни бури за решителна битка, за да настъпи най-после дълговечното въжделение на поколенията.


 

ЕДНА ЛЪЖА ПОД СКАЛПЕЛА НА РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ

Е-поща Печат PDF

Внимателният прочит на резолюцията на Европейския парламент, относно т.нар. изменение на климата, показва, че за европейските народи, почти в стилистиката на китайската културна революция, се подготвя ново съдбовно начинание по пътя на прекрасния свят на пленителното щастие. След хибридните войни за правата на човека, в частност, „благородната“ защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“, след борбата за благородното право на волност и освободеност на обитателите на работилниците за лява резба и след още по-благородното изясняване същността на иначе неясните джендър-параметри на пола „ТО“, след GREVIO – командата яхнала „благородните метли“ на целите на Отворено общество, сега най-благородната задача е да се поведе битка срещу химическата формула – въглероден диоксид СО2.

Няма да казваме, че това много прилича на войната на китайските селяни и възторжената ярост на хунвейбините, срещу врабчетата, обявени за главен виновник и идеен вредител за недоимъка по него време в КНР. Както е известно братският китайски народ реши проблема по известната „формула Дън“: „Не е важно дали котката е сива, важно е да хваща мишки!“.

Но мъдростта по европейските ширини напоследък някак трудно вирее. На нас май ни предлагат чисто и просто да развъждаме мишки!  Които, къде на шега, къде на истина, покрай кашкавала, сиренцето и домашната юфка, са на път да изядат почти всички достижения на съвременната цивилизация – като двигателите с вътрешно горене например, топлоцентрали и атомни централи, както и формите и методите на индустриалното животновъдство дори! Причината за което бил газът метан, който се явява съответен продукт на всичко що диша, а в случая – изхождал от обилните отпадни продукти след преработката на храната в стомаха на животните!...

Вярно, резолюцията на ЕП все още не предвижда транспориране на директива за затъкване кратери на вулкани и за пресушаване де що има на мучурливи места из Европа, но що е време, все е пред нас. Нали Айнщайн беше казал, че по-необятна от Вселената е само човешката глупост.

Очевидно някой, някъде е решил, че народонаселението така е впримчено в хватките на поголовното оглупяване, които пък са толкова безизходно непоклатими, а матрицата е тъй вездесъща продуктивна и безотказна, че никой няма да се размисли какво се крие зад бляскавите ширити и стъклените маниста на прокламираната с апломб отговорност на европарламента пред бъдещите поколения на човечеството и загриженост за съдбата на планетата Земя.

Доколкото обаче мащабите на начинанието предполагат една дългосрочна задача във времето, с хоризонт до 2050 г., предстои ни многократно връщанте към темата за доизясняване на нейните цели в дълбочина. Освен ако този законен стремеж към истината не бъде обявен за по-демократично като „престъпление срещу човечеството“, например. Все пак да върнеш хората на цял един континент във вековете преди Просвещението, не е елементарна задача. И за нейното осъществяване едва ли ще  стигнат само демократичните форми на убеждаване.

Засега обаче ни предстои по-лесното – да припомним генезиса на няколко несполучливи лъжи, родили конвенции и споразумения на известни  и незабравими, в известен смисъл сборища и свърталища на климатични вещери и вещици в стил „Алгорово толка“. На всички, които са забравили кой е той, ще припомним, че подобно на Воланд – героят от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – Ал Гор също е „професор по магия“ само че не черна, а зелена магия. И че преди и след като беше вече вицепрезидент на САЩ той винаги е говорил само от името на американската „дълбока държава“. Някои го наричат „зелен милиардер“, но защо – ще ни поясни най-добре членът на Редакционния съвет, авторитетният учен и политик, известен със своя несговорчив характер по отношение на всяка лъжа – Румен Воденичаров. Той взема думата по тези въпроси, навръх на своя рожден ден – 17 декември! А за всички нас в „Нова Зора“, е въпрос на особена чест да поздравим своя другар, приятел и автор, да му пожелаем много здраве, нови хималайски върхове, все така непоклатима вярност към истината и несвърсващо мастило за крепкото му честно перо.

Остава ни само да предоставим на нашите верни читатели, безподобното удовлетворение от проследяването за пореден път на гърчовете на една разобличена лъжа. Процесът на нейното разкостване, е запазена марка по методиката на една технология, по-известна като „скалпелът на Румен Воденичаров“.

Четете драги приятели неговият опус „Вещери и вещици от клана на Ал Гор“ - един разказ за лъжи, които освен големи пари раждат и причиняват страдания, заблуди и глад, и пр., и пр. прелести.

И главно – мислете!


 

НЕВОЛЯТА ДА СЕ ЖИВЕЕ В БУРЖОАЗНО ВРЕМЕ И КАПИТАЛИЗЪМ

Е-поща Печат PDF

Няма по-тежък и все по-безответен въпрос от въпроса: „Защо живеем зле?“. И защо не само живеем зле и в материална бедност, но и губим нравствени добродетели, знания, образование, култура, достойнство, значение. Животът във всичките му сфери и проявления оскуднява и се опошлява. Простакът триумфира и овладява напълно политическата власт, икономическите лостове, правото. Уж сме европейци, а тънем в корупция, зли дела, престъпност. И няма край нашата неволя!

Някои „мислители“ и анализатори се опитват да обяснят бедите ни с националния ни характер, с особеностите на българския ум и с навиците на българите, които все очаквали някой друг да им помогне, освободи, направи богати. Защото сами не могат и все им се иска наготово да получават.

Такива подозрения към българската същност биха били основателни, ако нашите беди не бяха беди и на същите прословути европейци, на които още от възраждането та до днес винаги сме се възхищавали и все се възхищаваме и мечтаем да се изравним с тях. Ние ли заприличваме на тях или те на нас, та животът и в Европа и Америка  не процъфтява, а на хората им е все по-трудно да се справят с непрестанните кризи, бедствия, студени зими, наводнения, войни и атентати. И да губят своето предишно величие и духовно водителство.

А отговорът на въпроса защо е толкова  зле у нас и защо няма изгледи животът да се промени, за мен е лесен: защото живеем в буржоазно време и сами сме станали буржоа, заедно с буржоазното ни общество. И защото буржоазно-капиталистическата система е основана върху егоизма на човека, върху жаждата му за власт, пари и материални блага. Той иска да има, да притежава, да господства над по-слабите и немощните. Нали затова се е обявил за господар на природата и не признава никакви други закони за нейното използване освен своите. Единственото, което го интересува, е да извлече в своя полза, и то веднага,всичките нейни блага. И му е все едно какво ще се случи след това. Той е напълно безразличен и към съдбата на другите: важното е да вземе „своето“ от тях. На притежание и печалба той няма насищане. Колкото повече притежава и получава, още толкова повече му се иска да има. Защото знае: богатството е власт. Затова и никому нищо никой не отстъпва и даром не дава!

А иначе, в зората на модерната епоха, буржоазията провъзгласи принципите за свобода, равенство и солидарност. Тогава тя обеща властта да се упражнява от този, комуто бъде възложена, след всеобщи избори. Хората трябваше да бъдат равни в правата си. Но повече права получиха богатите, а бедните изгубиха и тези, които имаха преди. Твоя ли е властта, по твоите правила се разпределят и материалните и духовните блага.

Тези неща са очевидни, ала либералната пропаганда успя да ги прикрие зад празните си думи и да убеди хората, че вече няма класи, няма класови борби и идеологии, заради които са и размириците, конфликтите, омразите и неравенствата в обществото. Те били измислици на марксизма и комунистите, за да разделят и смразяват и така да потискат и измъчват.

Всички сме буржоазни хора.

Искаме или не искаме, дори и когато изповядваме идеологии, борещи се срещу буржоазията и нейната капиталистическа система (либералите днес я наричат пазарна), ние сме буржоа с буржоазно мислене и като буржоа предявяваме интересите си. Никой не може да се изключи от тази система и да не следва нейните морални и нравствени ценности. Няма как да се живее по друг начин освен като буржоа. Затова в нас надделява материалното, плътското, егоистичното; затова предпочитаме да имаме, а не да бъдем.

Нравствените правила и норми на буржоазното общество поощряват човешките слабости и дават предимството на силния, наглия, безмилостния, непреклонния, изобретателния и предприемчивия. Те не сдържат и не премахват агресията, греховността, егоизма, противоречията, насилието. Обсебен от тях човекът отхвърля Бога и се обявява за господар на природата. Буржоазният морал отрежда признание на гордите и храбрите, на тези, които не се смиряват, а се борят до край, за да наложат своята воля. И никаква милост или снизхождение за тези, които не могат, защото са слаби и лишени от възможности. Макар обществените и държавните закони да гарантират тяхната защита и помощ от държавата.

Всичко за буржоазния човек е бизнес, пари, власт и слава.

Такава е не само буржоазната личност, но и буржоазната държава. Геополитическият егоизъм е дори по-страшен от егоизма на отделния човек. Неравенството в света е просто ужасяващо. А несправедливостта е направо животинска. Силните икономически и военно държави разполагат със света и си правят с него, каквото им е угодно. Нищо не ги спира и вразумява.

За съжаление, нароилите се под названието „политолози“ домашни анализатори се окайват, че държавата ни е все по-слаба, бедна, неорганизирана, потънала в хаос и разруха. Но забравят, че това стана, след като бе извършена реставрацията на капитализма и след като бе възродена буржоазията. И причината не е в националните ни качества, а в същността на системата. На нас не ни дават да бъдем икономически силни и богати. А ако все пак ни позволят „да се оправим“, ще е за сметка на някоя друга държава, подобна на нашата. Тогава трохите, които й подхвърлят, ще дойдат и при нас. Разбира се, не даром. Ще трябва да платим – най-често с покорство, но може и с дългосрочни концесии, с аванс за чертежи и намерения, и най-вече с памет за стойностните неща в историята ни като народ. Иначе държавата ни ще продължи да се управлява лошо, дори престъпно, и именно защото е буржоазна, тя ще бъде колония и метрополията ще поставя начело продажници и некадърници, злоумишленици и необразовани едри и дребни мошеници. Но дори да управляват умните, честните, благородните, образованите, почтените, пак ще бъде почти същото. Защото и в тях ще надделее буржоазното и няма да посмеят да го потиснат и унищожат.

И понеже сме вече буржоазни хора, ще продължим да търпим всичко това, да хленчим и негодуваме. Обаче нищо няма да поправим. Защото се боим, че е възможно и това, което все пак имаме, да го загубим.

Ще се избавим от бедите, само когато излезем от буржоазното време и от себе си като буржоазни хора.

Ала няма човек, който знае кога това ще стане!

 


Страница 5 от 399