Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БЕЖАНЦИ И ИНТЕРЕСИ

Е-поща Печат PDF

Доц. Пламен ДамяновКазионната пропаганда ни залива с помия насочена срещу патриотични организации като Националния Фронт във Франция, немската Алтернатива за Германия, срещу държавници като унгарския премиер Виктор Орбан, както и против лидерите на Чехия и Полша. Ударите са към всеки, който защитава националната държава и интересите на своя народ от безконтролното и незаконно нахлуване на бежанци от други страни, мнозинството от които не бягат от войни или бедствия, а просто искат да се настанят в чужд добре подреден дом и да ползват блага, като социални помощи и т.п., при това без да са се трудили или борили за тях.

Известно е, че интересът на буржоазията е да експлоатира имигрантите (вкл. бежанците), които са беззащитни, защото те не са граждани на страната, в която пребивават и съответно нямат техните права. Особено жестоко  експлоатирани са нелегалните имигранти.

Политическите формации, които са против безконтролния допуск на легални и нелегални имигранти и бежанци не са десни. Напротив те защитават работниците както в собствените си държави, така и тези от страните, от които идват бежанците (емигрантите), защото на практика ги предпазват  от безконтролна експлоатация и унижения.

 


Определено смятам, че тези които от „хуманни” съображения искат да се приемат бежанци и имигранти не са лeви, а крайно десни ! На практика те защитават интересите на капиталистите, които подлагат на безогледна и жестока експлоатация, както работниците - бежанци, така и трудовите хора в собствените си страни, чиито труд се обезценява. Неговата цена намалява, поради подбиването й от бежанците, които са готови да работят за далеч по-малко заплащане и то без съответните данъци и осигуровки. А тези данъци и осигуровки, както е известно присъстват в заплатите на местните работници, които работодателите трябва да  поемат като част от заплащането на труда им.

Естествено е да възникне въпросът – какво да правят хората, чиито живот в собствените им страни (дори без войни и бедствия) е доста тежък. Моето мнение е, че такива „бежанци”, търсещи по-добър живот в други държави би трябвало да се борят в своята родна страна за по-добър, по-осигурен и достоен живот, а не да предизвикват омраза към себе си в чуждите държави, там където не са желани от трудовите хора, а само от алчната буржоазия.

 

Доц. Пламен Дамянов

ИИОЗ-БАН


 

 

ЗАПЛАХАТА НЕООСМАНИЗЪМ

Е-поща Печат PDF

Възкресеният „геополитически мътртвец“, обяснен от проф. Станислав Станилов, в новата му книга „След три години“


Няма наш, български отговор на идеите за възстановяване на Османската империя в стратегическата ѝ дълбочина

 

Тодор КоруевКогато проф. Станислав Станилов завършва своя политически очерк „Новият османизъм и българите“, неоосманската контрареволюция, започната преди почти десетилетие от Раджеб Таип Ердоган, е почти завършена. А това означава, че е зачеркната светската (буржоазната) революция на някогашния баща на турците Мустафа Кемал. Светската държава на Ататюрк се крепяла на три стълба: корпуса на военните, корпуса на съдебната власт и дипломатическия корпус. Завършилите религиозни училища нямали достъп до тези затворени общества. Ердоган удря именно тези три „стълба“, вкарвайки в тях ислямисти и подменяйки кадровия състав. Последният опит на заговорниците да продължат кемалисткото бъдеще на Турция е попарен. И ислямската контрареволюция намира благоприятна почва в голяма част от турското общество особено в Азия и Анадола, което си е останало такова, каквото е било в края на Османската империя. „Неоосманизмът – това е надвисналата над нас най-страшна заплаха от близо век насам - пише проф. Станислав Станилов. Ето защо борбата срещу неоосманизма трябва да продължи с нарастваща енергия... Ако искаме да има на тоя свят българи!“

Станислав Станилов е изтъкнат учен-археолог, професор, доктор на историческите науки, от 2005 г. е народен представител на „Атака“ в четири парламента, автор е на много статии и студии по проблеми на политиката, геополитиката, културата и геокултурата, междуетническите и етноконфесионалните отношения и др., Член е на СБП. В книгата „Новият османизъм и българите“ (изд. „Гео Милев“) авторът се връща „три години по-късно“ към неоосманизма след представянето на „Стратегическата дълбочина“ на Ахмед Давутоглу в големия салон на БАН, където книгата необективно е оценена като наука, а не като концепция, основана не на реални факти, а на изгарящо желание да се възкреси геополитически мъртвец. Актуалността на темата се предизвиква както от недобрата реакция на неоосманизма у нас, така и от поведението на партията на турската диаспора в България.

В книгата си Станислав Станилов описва основните черти на османизма, характерен със задържането на общественото развитие на „нехората“ (гяурите неверници) от хората (мюсюлманите), и потискане на това развитие чрез данъчната система – плащане на тежък данък (джизие) и кръвен данък (девшурме).

В империята властва идеята за правото да бъдеш господар, защото си турчин. Различието между османизъм и неосманизъм е в замяната на светската османска концепция на Ататюрк с концепцията на ислямския османизъм на Реджеб Ердоган.

В очерка е разглеждан

европейският проект на Турция.

Красноречив пример за противостоенето между турския културен модел и западния е случаят с Кипър, една трета от който е окупиран от Турция. В отделна глава са разгледани отношенията между Турция и Югоизточна Европа с претенцията на турците да се „завърнат“ на Балканите. Специално внимание е обърнато на т. нар. Ислямска дъга: Кърджали – Източна Тракия – Македония – Албания – Косово – Санджак – Средна и Източна Босна – Бихач, която по израза на Ахмед Давутоглу е „Балканската геополитическа и геокултурна аорта на Турция“. Описана е съдбата на българите в Османската империя, както и неоосманската ни днешна и утрешна съдба.

„Много често османизмът като вътрешна и като външна политика се разделят, което не е правомерно, защото те са два израза на едно и също нещо. - пише авторът. А то е безусловното историческо право да бъдеш господар на онова, на което е бил господар и твоят прадядо. Така, вътре османизмът убеждава турците (всички), че са велики, навън убеждава пак същите турци и останалите народи в правото да си върнат обратно в турската държава онези територии, които са били в нея по време на най-голямото й разширяване.“

 

 

Не случайно турските дипломати и държавници, както и учените, акцентират на т.нар. „малка история“ - постояно изтъкват, че заедно с българи, гърци, сърби, румънци турците имали еднакъв бит, едно и също традиционно облекло, една и съща традиционна кухня, един и същи песенен фолклор и др. Ще добавя, че има и учени в България, подведени или платени, които робуват на тая тенденция. Ст. Станилов ни напомня, че трима български автори са издали луксозен том „Пътеводител в османска България“ с превъзходни илюстрации, та се пита: „Имало ли е Османска България?“

Авторът се спира и на други „либерални прочити“ на миналото, с които уж се демитологизира българската история като книгата „Изкуство и общество на България през турския период“ на холандеца Махиел Кил, която под прикритието на обективизма поднася тезата за уникалната религиозна търпимост на турската теократична власт към покорените славянски народи, и най-вече към българите. Турското правителство чрез чужди фондации спонсорира книгата, която вече има и второ издание. „Понякога у нас безчестието и конформизмът достигат трудноразбираеми върхове – книгата на Махиел Кил все още няма в България сериозна и обективна рецензия...“ - сякаш се гневи авторът на този факт. Станислав Станилов разглежда и други жалонни провокации като „прочита“ на Мартина Балева и проф. Улф Брумбауер на картината „Баташкото клане“ - отхвърлят автентичността на картината и прехвърлят тези съмнения върху действителните събития. Спира се и на анкетната карта, пълна с провокативни въпроси, на една от фондациите на българските турци в Турция - „Бултюрк“.

В самостоятелна глава авторът разлежда

„Българите в Османската империя“ и напомня с много факти за разпокъсването на българското етнокултурно пространство и данни за геноцида – истинското име на кланетата и разорението. В главите „И след това...“ и „Неоосманската съдба на българите“ след исторически преглед Станислав Станилов осмисля днешната ситуация и стига до извода, че турската диаспора в България ще бъде винаги под влиянието на пантюркизма и най-вече на неоосманизма и че българските турци, независимо от всякакви декларации, няма да приемат България за свое отечество, нито българите за свои равностойни геокултурни партньори. По-нататък Станилов изтъква, че днес Възродителният процес се чете в контекста на сатанизирани понятия като геноцид, ксенофобия, фашизъм и т.н с определна цел, а тя е поставянето на българския народ в положението „постоянно виновен“, за да остане той вечно длъжен на турската диаспора, остъпвайки позиции от своите национални интереси в полза на геополитическия интерес на Турция.

Какво ново имаме на този фронт научаваме в втората част на книгата

„След три години“.

А като „новост“ Станислав Станилов определя инициативата на Главното мюфтийство за връщането на т.нар. вакъфски имоти, които са паметници на културата, следователно представляват държавна собственост, а това е неприкрит опит те да се превърнат в действащи джамии и най-често се предлага там, където мюсюлманите са предимно цигани. Това поведение на мюсюлманската централа е инспирирано от Дианет, който в същото време плаща 2 млн. лева за заплати на командировани в България прпоповедници. Допуснато бе реставрирането и експонирането на хамамите на един от жалоните на Османидите - султан Сюлейман Велики в Бургаските минерални бани с пари на турското правителство. Продължава турцизирането на българското битие – от една страна с агитациите на „майчин език“, които правят дейци на ДПС, а от друга с опитите за обезбългаряване на българите мохамедани. Покушението срещу Ахмед Доган бе използвано от депесарите за брутално словесно нападение срещу българското общество. Пълзящата реислямизация на турската диаспора има и други откровени маркери – появата на откровени ислямисти и радикални неоосманисти в редовете на нейната политическа върхушка. Припомнена ни е и провокацията в Исперих, където певец от Турция изпя в турски вариант популярната песен от сакралното пространство на българския фолклор за Априлското въстание „Кой уши байрака“? Авторът не подминава и оная злощастна конференция на тема „България – заплашена от неоосманизъм или нов мост между Изтока и Запада в новите геополитически реалности.“ Темата на конференцията е уж провокативна, а всъщност тоя нов мост само хвърля в заблуда българите. Според Станилов врагът е пред вратите ни, по моста ще минат новите османци и след това за България ще си спомнят само историците, изследващи след години съдбата на Югоизточна Европа. В тази част от книгата Станилов се спира и на поведението на турската партия ДПС и на създаването на ДОСТ. Разкрива и враждебната дейност на Туската агенция за сътрудичество и развитие TIKA, за която Станилов лично сигнализира, тъй като спецагенцията се е превърнала в Троянски кон на Турция в България. Депутатът Станилов прави питания в парламента за агенцията, отправено към премиера Бойко Борисов, но председателката на парламента Цецка Цачева връща въпроса. Той не дочаква отговор от Бойко Борисов и за срещите на премиера с Ахмед Давутоглу. Така и обществото не получава отговор. В интервюто на тогавашния турски премиер са зададени стандартни въпроси, а не се го попитали за съдбата на България в книгата му „Стратегическа дълбочина“ или за преговорите по дълга на Турция към българите бежанци от Източна Тракия според Ангорския договор.

И още един документ

предлага в книгата си

ученият-депутат: стенограмата от 167-ото заседание на 43-ото Народно събрание от 2 март 2016 г., на което е предложен проект на решение за осъждане на геноцида над българите в Османската империя (1396 г. до 1913). Започва с доклад на Комисията по вероизповеданията и правата на човека, която отхвърля проекта, мотивирана с изказаното от Министерството на външните работи мнение, че конвенцията на ООН за преследване и наказване на престъплението генодиц е от януари 1951 г. и няма обратна сила. А тогава защо сме питали? Защото Холокоста е признат за геноцид, признат е генодицът над арменците в Османската империя. Мотивите на вносителите прочита Волен Сидеров. Заслужава си тези мотиви да се прочетат отново, тъй като те са изпълнени с конкретни факти и числа за геноцида над източнотракийските българи. Свидетелства, които могат да покъртят всеки нормален човек. Но не и да победят бездушието на народните представители, които направо отхвърлят предложението без дискусия. 46 души са против отлагането на гласуването на проекта. Останалите 159 са записали имената си на позорния стълб. За срам този проект бе отложен. Засега завинаги!

Сред като прочете книгата, всеки мислещ българин сигурно ще стигнете до повечето от изводите, които правя тук и сега. Първият е, че още нямаме наш, български отговор на неосманската политика на Турция, не сме доказали, че противостоим на неоосманистките идеи за възстановяване на Османската империя в нейната стратегическа дълбочина. Турция осъзнава много добре своята пораснала значимост и я осребрява политически. Новото е, че за разлика от глобалните играчи. Турция атакува държавите чрез хората, залага на човека и на формирането на трансгранични мрежови връзки. Не е приемливо това, че има основни сектори, в които тя е преминала границите на търпимостта и нейните действия представляват фундаментална опасност за целостта на българската нация и на нейната държава. Трябва час по-скоро да се спрат опитите за намеса във вътрешните работи на България – чрез влиянието и контрола над турската диаспора, чрез действията на религиозни фондации и фондации на изселниците в Турция. И това не трябва да се отнася само по време на избори. Друг важен проблем, нетърпящ отлагане е използването на двойното гражданство в небългарски интерес. Трябва окончателно да се извади Главното мюфтийство на България от зависимостите на Дианет-а (турската религиозна агенция). Проблемът с обезщетенията на българските бежанци от територията на бившата Османска империя е задължително да се постави отново в работната група между двете страни, но и да се пренесе на международно равнище. Отдавна е време, да се пресекат опитите за турцизиране на българите мохамедани, както и за сепарирането им като отделен помашки етнос, за доказването на който се трудят много турски учени, но съжалание и български(!?).

 

Вижда се, че Турция се опитва на базата на религията да сплотява мюсюлманите у нас. Мултикултурализмът, въпреки че се провали в световен мащаб, е поощряван у нас от местната власт (и отвън) в т. нар. смесените райони с безпочвената надежда, че турската ислямска култура ще се приобщи към българската национална култура. И накрая: Българската политика към Турция трябва да се измерва с едно единствено мерило: да е приемлива за българските национални интереси.


 

 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 

ОБИЧТА ЩЕ СПАСИ СВЕТА…

Е-поща Печат PDF

Георги Н. Николов„Сбогуване със себе си“ е нарекъл своя нов роман Кънчо Атанасов, изд. „Захарий Стоянов“, С., 2018 г. Заглавието, без никакво преувеличение, звучи прощално и малко плашещо. Веднага възниква въпроса какво внушава с него авторът – емоционално отдалечаване от света, в който живеем? Отрицание на личностното „аз“ в матрицата на ронещите се от календара години? Или извеждане на индивида – архетип от потока на гражданското развитие, в което той не открива полагаемата му се достойна роля?

Всъщност книгата, спояваща в сюжета елементи на автобиографичното, мемоаристичното и социално-политическия коментар, е летопис на своето време. Долавящо ехото на отшумели в историята войни, смяна на граждански модели, въжделения и очаквания, част от които останали неосъществени. Тук, у нас, в България, видяла и опитите за човешко равенство чрез отрицание на частната собственост в името на масовото добруване.

 

 

И на отрицанието на това бъдеще в лоното на европейски ценности, идващи до „адресата“ често пъти в причудлива, дистанцирана от реалностите на делника форма…

Център на света е малкото дряновско селце Маноя, в което двадесетина застарели жители нищят политиката. Занимават се с обичайните си дневни задачи и посрещат всяко утро като даденост, полагаща им се от самото естество на битието. В Маноя, верен събирателен образ на българското село в ХХI век, няма училище, затворени са читалището, църквата, магазинът, детската градина – практически всичко, показващо, че населеното място все още диша. Че функционира и човеците в него имат своите потреби – индивидуални и обществени. Че очакват да им се случи нещо хубаво, което да прогони самотата и отключи заглъхналите домове, печално „украсени“ с провесени на вратника катинари. Символ на смъртта, отчуждението, забвението, разрухата. Затова пък шепата обитатели на това българско Макондо са удивително жизнени и всеки от тях носи печата на бившата си професия. Изповядва собствено мнение за случващото се на планетата и у нас чрез новините, пристигащи с хляба и омачканите стари вестници. Героите изглеждат сиви, объхтани и обезцветени от годините, митарствата и собствената им орис. Но и Даскала, Цеца Панделката, бай Георги Шмайзера, Митьо Макензен, Пена на Борю, Стефан Кмета, баба Марийка и пр., са по своему колоритни и неповторими. Всеки представлява в същността си тиха вселена от страсти, постепенно приглушавани от напредващата възраст. И пак всеки е цветен образ от обществото на Маноя, епизодично допълвано от странни птици като Бяла Бона, от търсещи себе си млади люде – Лалето, или пък правещи добрини бизнесмени – Макарона, доведен до самоубийство. Център на тази селска вселена е застаряващият автомонтьор Тотьо Тенекето, бивш Тотьо Таксито, бивш Киро Факира – майстор със златни ръце и с голямо сърце, откликващо на болките на хората, които го заобикалят. Той е избран от автора да води разказа от първо лице, в диалог по скайпа с непозната наша сънародничка, живееща в чужбина. Така сюжетът се допълва с все нови и нови случки, привидно случайни, но всички имащи един общ корен – за смисъла на живота, който водим в нашенския хаос. За неговите социални механизми, водещи държавата към опустошение и провал. Тотьо също е уж обикновен пътник през годините. Работяга, постигнал каквото има със собствените си ръце. Но той е надарен с изключителна наблюдателност за източника на събитията, стигащи до неговия праг. Тълкува ги вярно, извеждайки от частния случай мащабната същност на ставащото с народа. С неговите традиции, вяра и надежда за бъдещото време: „Злото никога не идва само… Нищо няма да ни отмине. Може да сме най-дълбоката провинция и от нас по-дълбока да не може да се намери никъде, но нищо няма да ни отмине. Върлува някаква несправедливост по големия свят, позавърти се в столицата, пообиколи градовете ни, спусне се изневиделица из по-малките градчета и… току вземе, че се стовари върху нас в селото! Не сме очаквали такава подлост. И… затова толкова силно ни удря. Като плесница трясва – не по лицето, а по душата. Внезапно. Нито да се отместиш си успял, нито да се предпазиш можеш. Шамарът отдавна е отекнал, а тебе те боли отвътре и продължава да те диви въпросът: защо на най-добрите хора се случват най-калпавите и най-мизерни нещастия?“

В книгата си Кънчо Атанасов, чрез планетата Маноя, е успял да моделира същността на държавата България такава, каквато е била. Каквато е сега и може би – онова, което я очаква в загатнатия от перото му Музей на бъдещето. Безрадостен, изтърбушен полигон на ялови политически експерименти. На измрели заводи и фабрики в сиви, обезлюдени градчета. И на села, над покривите на които звучат страшно песните на мъртвата тишина. Който може, заминава зад граница – щастието каца веднъж на рамото! Понякога синовете и дъщерите ще се връщат. Да продадат станалата вече ненужна бащина къща и да се върнат обратно там, където се чувстват полезни и оценени по достойнство. Понякога и внуците, но все по-рядко, ще се усмихват на баби и дядовци от компютърния екран. В странство заминават дори осиновените от чужденци Светла и Иванчо. Радвали преди това селото, което отдавна не е чувало детски смях. Защо стана така? Та нали преди три десетилетия пълнихме улиците и площадите на София и големите центрове на митинги за демокрация? Знаехме ли, предполагахме ли как ще изглежда тя по нашенски? Разбира се – не! Още тогава сме се разделили, незабелязано от едни и много видимо – от други, на наивници и тарикати. На практични, бързо пребоядисали се нови управници и на тълпа. Смешна във въжделенията си, че някой ще помисли за обикновения човек. За неговите болки, потребности и очаквания. Става ясно, че в това разделение на свои и чужди не е пожален никой. Нито обикновените бачкатори, вградили себе си в съзиданието на една вече бивша родина, останала все още не много назад в родната история. Нито младите поколения, изправени пред неумолимия избор да бедстват и гладуват „тук“, или да търсят щастието си „там“, пък каквото сабя покаже. Още повече, че младостта е веднъж в живота… „Сбогуване със себе си“ на Кънчо Атанасов е безпощадна сага за наистина време разделно, в което личността у нас е изправена пред неумолимия избор. Или да се остави на течението от безизходица, апатия, неверие и се слее с човешката градобитнина (определението е на Йордан Радичков) около себе си. Или да се бори за смислено оцеляване, отсичайки веднъж завинаги родовия корен, поемайки по широкия свят, докато е време. А може би има и друг път? Трудно е да се каже със сигурност. Героите на Атанасов в малкото дряновско селце оцеляват по силата на житейската традиция, която следват. Изтъкани от плът и кръв, те извървяват своя ден от изгрева до залеза. Срещат се при Тотьо Тенекето, бистрят политиката, спорят, разпределят си задачите и ги изпълняват по силата на отдавна утвърдения навик. И взаимно се обичат, без да афишират чувствата си един към друг, може би и без да ги съзнават. Малката им общност се противопоставя на щенията на света, отпорът им пък се крие в силата на традицията, изтъкана от неизброими поколения преди тях. Докога? Докато остане един от тях – последният! Казват, че човек е жив дотогава, докато има кой да го помни. А какъв по-добър спомен от извършените приживе дела на ползу роду? В книгата си писателят отбелязва: „Не можем да направим толкова добро, колкото сме получили от живота, но е хубаво все пак да опитаме…“ За жалост, отчуждението у нас става все по-силно и по-силно. И се сещаме, че обичта към ближния ще спаси света едва тогава, когато сами изпаднем в беда. А дарили ли сме преди това топли чувства някому, протегнали ли сме ръка за помощ, преди бедата да сполети и нас? Замисляме се, когато неволята потропа и на нашата врата. Защо ли?

Новият роман на Кънчо Атанасов „Сбогуване със себе си“ е мащабна картина на българското общество, „уловено“ в няколко социално-исторически ракурса. Много са темите, докоснати в дълбочина от таланта му: за националната памет и за реалностите на делника. За обществената дисхармония и негативните граждански процеси, водещи страната до разруха, обезлюдяване и обезличаване. За доброто и злото на този фон и за променящите се стойности на моралните ценности в различните групи от хора. За духовното богатство и нравствеността, без които всяка материална придобивка губи своето значение и за следваните от нас избрани цели. За прекъснатата пъпна връв на традициите между млади и стари и може ли, в името на какво, да бъде тя възстановена и опазена. Романът е увлекателно написан и по страниците му откриваме и себе си; мястото си между героите и начините, по които бихме постъпили в тази или онази ситуация.

Реализмът в книгата е изключително силен и въздействащ. Като какво ли? Като истината за смисъла на живота, разбира се…


 

 

ПРОЛЕТ

Е-поща Печат PDF

Никола ВапцаровПролет моя, моя бяла пролет,

още неживяна, непразнувана,

само в зрачни сънища сънувана,

как минуваш ниско над тополите,

но не спираш тука своя полет.

Пролет моя, моя бяла пролет –

знам, ще дойдеш с дъжд и урагани,

бурна страшно, огненометежна

да възвърнеш хиляди надежди

и измиеш кървавите рани.

Как ще пеят птиците в житата!

Весели ще плуват във простора...

Ще се радват на труда си хората

и ще се обичат като братя.

Пролет моя, моя бяла пролет...

Нека видя първия ти полет,

дал живот на мъртвите площади,

нека видя само твойто слънце

и – умра на твойте барикади!


 

 


Страница 5 от 255