Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ГОЛЯМ БЪЛГАРИН С ВЪЗРОЖДЕНСКИ ДУХ

Е-поща Печат PDF

Пет години без Дойно Дойнов


На 16 юли  2019 г. професор Дойно Дойнов щеше да навърши 90 години. Професионален историк, той бе в челните редици със задълбочените си познания в областта на музейното дело, археологията, етнографията, архивистиката, етнологията и фолклористиката. Беше не само ревностен събеседник, но и впечатляващ в познанията си по военно дело, държавното устрайство, изобразителното и пластичното изкуство, архитектурата, градоустройството, музиката, литературата, проблемите на православната църква и с всичко свързано с нашето културно-историческо наследство.

Богатство бе да се общува с такъв човек. Респектираше, без да внушава и налага личното си убеждение и позицията си, с безспорния широк диапазон от разностранни интереси - даденост, която предопределяше интереса към словото му, поднесено на събрания, конференции, научни форуми и други творчески изяви.

Заслужава си тук да се посочи колегиалната характеристика за проф. Дойно Дойнов от акад. Константин Косев: „Широкият диапазон от разностранни интереси, съчетани с неизмерно трудолюбие, голяма продуктивност и изслователска страст, предопределят цялостното научно развитие на Дойнов и израстването му като учен – творец от първа величина с оригинална собствена физиономия.“

Не може да се отмине и обстоятелството, че Д. Дойнов бе в отлични колегиални взаимоотношения с учените във всички посоки и направления. А за гилдията историци той за всеки поотделно говореше само хубави неща. И не само общи похвални слова, а изтъкваше достойнствата им като учени и общественици.

Изкушавам се да припомня оценката му за М. Семов: „Марко Семов, професорът в Алма Матер, чл. кор. на БАН, човекът, живее в настоящето. Забележителна е неговата гражданска позиция по всички болни въпроси на нашето общество, колизиите на нашето тревожно време го вълнуваха, те пулсират в периодичните му изяви в книги, вестници и електронни медии, в академични аудитории, конференции и симпозиуми, но с творчеството си той спечели и бъдещето.“

Без претенции за всеобхватност, но не мога да отмина споделяните похвални думи за Дойнов приживе от акад. Илчо Димитров, проф. Марко Семов, проф. Георги Бакалов, проф. Крумка Шарова, акад. Веселин Хаджиниколов, проф. Димитър Овчаров, проф. Цветана Павловска, проф. Илия Конев, акад.  Николай Хайтов, проф. Веселин Трайков, Цонко Генов, проф. Николай Генчев...

В миговете на раздяла с него, през януари 2014 г., акад. Георги Марков като че ли обобщи общонационалната скръб и изповедта: „Няма вече такива хора като него. Професори много, но такива личности вече няма.“

Проф. Валерия Фол пък изрече: „Когато се каже Възраждане, това е проф. Дойно Дойнов... и още..., когато беше директор на Археологическия музей, това беше един златен период за тази институция.“

„В него нямаше капка суета, капка високомерие, капка поза, въпреки че в чисто кариерен план, той беше в много сериозни и престижни институции.“ – сподели верният му приятел проф. Андрей Пантев.

За нас, хората от „семейството на Общобългарския комитет „Васил Левски“, проф. Дойно Дойнов беше не само уважаван ръководител на формацията, но и „компас“ за етика, толерантност, прецизност, последователност и пословично човеколюбие.

Вярвам че съидейниците ни от комитетите „Васил Левски“ в цялата страна, ще ме допълнят с още много възприети ценности с името на проф. Дойнов. Обстоятелство, което ни дава право да споделим, че съвместната работа с него в Общобългарския комитет и Фондация „Васил Левски“ беше „златно време“.

Проф. Дойнов с искрено почитание се отнасяше към родното си село Буново, Софийско, откъдето на 16 юли 1929 г. започва житейският му път. В родното огнище живее и учи до 12-годишна възраст, след което съдбата му отрежда да се установи до края на живота си в столицата.

Завършва висше  образование в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ – история. Започва кариерата си през 1952 г. като уредник, а впоследствие, като научен сътрудник във Военно-историческия музей, София.

Мястото е интересно, творческият колектив е любознателен, тематиката е привлекателна, архивистиката из военната история е богата на данни и предразполага към задълбочена изследователска работа. Обстановка, която допада на младия току-що дипломирал се историк, практически го насочва към бъдещите му изяви.

Когато се връщаме към началния период на професионалните изяви на проф. Дойнов, трябва да посочим оставения от него „Дойнов почерк“ като директор на Археологическия музей при Археологическия институт с музей на БАН от 1971 до 1978 г.

От 1971 г. той работи като хонорувам доцент и професор по българска история в Художествената академия, София а от 1993 г., извънреден професор и декан на факултета по хуманитарни науки и изкуства към Варненския свободен университет „Черноризец Храбър“.

Особено високо оценени са присъствието и дейността му като генерален директор на Дирекция културно наследство в Комитета за изкуство и култура от 1978 до 1981 г., оглавяван тогава от Людмила Живкова. Малко е да се каже, че е съпричастен за развитие, обогатяване, съхранение и показване на българската култура на европейския и световен хоризонт.

Безспорно че върхът на неговото градивно присъствие в съвременната история е десетилетието от 1981 г. до 1991 г. като началник на Главно управление на архивите при Министерския съвет.

От 1991 г. до 1994 г. Д. Дойнов е старши научен сътрудник 1 степен в Института по история при БАН.

Всъщност, от 1991 г. той е и председател на обществени начала до кончината си, на 18 януари 2014 г., на Общобългарския комитет „Васил Левски“.

„Навсякъде, с каквото и да се занимава, включително и в битността си на управленец-администратор, Д. Дойнов е винаги безупречен, коректен, с чувство за отговорност и респектираща компетентност“ -  сподели с възхищение акад. Константин Косев.

Проф. Дойнов е водещ като учен-изследовател на живота и делото на Васил Левски. Даденост, продукт на навлизането му във възрожденската тематика по времето, когато е във Военно-историческия институт. И за да бъдем точни – регистрирахме първата му сериозна продукция, книгата „Българските хайдути“, издадена през 1958 г. Впоследствие, след подготовката и издаване на книгата „Будители и нацията“ (1969 г.), той съсредоточава научно-изследователската си работа по проблемите на национално-освободителното движение с приоритет към вътрешната борба на българския народ за политическо освобождение от турското робство. Разбираемо е че вниманието му неизбежно се съсредоточава към дискусионната проблематика около Априлското въстание - 1876 г. и към Руско-турската освободителна война - 1877-1878 г. Тъкмо по тези теми Дойнов е автор на множество публикации в това число на монографията „Гюргевски революционен комитет 1875 г.“ (1986 г.) и внушителното му съавторство с К. Косев и Н. Жечев, с обемната монография „История на Априлското въстание 1876 г.“ (1976 г.).

В случая, задоволството на колегите му Косев и Жечев е за ценно изразеното му аргументирано становище за участието на македонските българи от Банско-Разложкия край във въстанието, както и по изясняване редица неща около участието на българите във войната и по-точно за комплектоването, състава и функциите на Българското опълчение.

Струва си да приобщим към посочените трудове и монографията на проф. Дойнов - „Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879“ (1979 г.), издание на БАН, и „Комитетите Единство“ – принос и ролята им за Съединението 1885 г.“ Можем да припомним, че темата за комитетите „Единство“ бе докторската дисертация (голям доктор), в която доказа, че тази формация има най-голяма заслуга за опазване на българщината в Източна Румелия, и че тъкмо те подготвят условията за осъществяване на Съединението.

Проф. Дойнов бе възприет като личност с възрожденски манталитет и поведение най-вече в качеството си на председател на уникалната обществена организация – Общобългарски комитет „Васил Левски“, утвърдила се като авторитетна обществено-историческа и културна формация, отстояваща последователно ценностите на българщината. От деня на учредяването на комитета – 1991 г. до кончината, Дойнов бе образец на ръководител във всяко отношение. Като че ли историята го е търсила, тъкмо той да поеме диригентската палка и да застане начело на огромния оркестър, възпяващ живота и делото на Апостола на свободата – Васил Левски. Благодарение на активната му организаторска и научна дейност, той допринесе за превръщането на Комитета в желан и търсен партньор на научните и държавно-обществени срещи при осъществяване на Националния исторически календар. Да не говорим, че в повечето случаи, особено при отбелязване на важни исторически годишнини, идеите, същностните моменти за реализация, бяха рожба на Комитета.

Надявам се, няма да прозвучи нескромно, ако решим да направим аналогия с някои години от българската история към движението на учените начело с проф. Кр. Кръстев, в прочит на „Мисъл“ в края на ХІХ век, подобие на това за Апостола на Свободата Левски в края на ХХ век и началото на ХХІ век, свързано с името на проф. Д. Дойнов. Доказателство и основание към семейството на Левсковедите – Захарий Стоянов, Стоян Заимов, Димитър Страшимиров, Александър Бурмов, Иван Унджиев, Крумка Шарова, Николай Генчев, да присъединим и Дойно Дойнов. Историкът, за когото животът, делото и идеите на Васил Левски бе основна тема в дългогодишните му изследвания. Многочислени са неговите доклади, слова и публикации посветени на годишнините от рождението и гибелта на Апостола при откриване на паметници,  изложби, научни форуми, конференции и дискусии, и други изяви по различни поводи и на различни места в страната.

При една скромна статистическа справка данните показват, че проф. Дойнов е автор на около 60 доклада за различни събития и личности от възрожденската история. С неговото име като председател на Общобългарския комитет, свързваме изградените паметници, барелефи и паметни плочи на Апостола на Свободата в десетки селища в страната, плюс тези в Румъния, Гърция, Македония, Аржентина, САЩ и др.

Под негово пряко творческо и организационно ръководство бяха издаваните годишни календари и юбилейни вестници за Левски, Раковски, Каравелов, Бенковски, Ботев и др. Да не говорим за професионалният му принос при комплектоването и композиционната структура на утвърдилия се като документален летопис годишник „Българско възраждане – идеи, личности, събития“. Творчески издателски продукт, който не само че документира присъствието на Общобългарския комитет в сътворения период, но и дава отговор на много въпроси свързани с българското Възраждане.

Не можем да забравим докладите му посветени на живота и делото на наши възрожденци като: Раковски, Ботев, Бенковски и Каравелов, за Стамболов и Захарий Стоянов, за Димитър Ценович и Петко Войвода и други съратници и последователи на Васил Левски. Към спектъра от теми посветени на Апостола, буквално в последните седмици от живота си, ни поднесе изключителната научно-популярна биография „Левски, най-ясната загадка“, в която е направен опит – по негово определение – да се отговори на многобройните дискусионни въпроси, които в миналото, а и днес, вълнуват българското общество.

И още! Остави ни творбата, на която не намирам аналог на личен подход при зачитане достойнството на людете, с които е съпричастен в земния мир – „Хората, с които живях“. Творбата е с мото от Гьоте: „Щастлив е оня, който е успял да съедини края на своя живот с началото“.

Четвърт век като председател на Общобългарския комитет „Васил Левски“, проф. Дойно Дойнов, с поведението си, респектираше всички около себе си да му подражават на пословичното трудолюбие и всеотдайност в творческото всекидневие.

Пет години ние сме без проф. Дойнов, но само физически. Защото дирята, която остави, е с дълбоки корени, които няма да спрат да раждат филизи, които да напомнят за стореното от него за опазване богатството на българската история.


 

КАПИТАЛИЗМЪТ НЕ Е КРАЯ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Слово на Калоян Паргов, председател на ГС на БСП, произнесено пред 4-то заседание на XIII конференция на Софийската градска партийна организация.

 

Уважаеми другарки и другари,

делегати на XIII-ата Конференция

на Софийската градска организация на БСП,

Уважаеми гости и журналисти,

 

Днес България и Европейският съюз е изправен пред съдбовни проблеми и решения. Проблемите в еврозоната, мигрантската  криза, огромната задлъжнялост, разделянето и противопоставянето на групи от държави-членки, формирането на монополи, двойните  стандарти, битката между големите, диктатът им върху малките - са показателни за цялата сложност на вижданията и противоречията, както в България, така и в ЕС.

Възходът на несистемните партии, крайно левите и крайно десни формации, на популистите и крайните националисти е факт. Все повече се засилва тяхното влияние върху икономическите и политическите процеси. Примерите  за това са толкова много. Един от тях е и „Брекзит”. И както виждаме, последиците засега са непредсказуеми.

От друга страна, тревожещо е настъплението на крайния национализъм, който може да промени политическата карта на Европа. Възраждат се идеологеми, които реабилитират нацизма, фашизма и подобни на тях идеологии. Ето защо, изключително важно и нужно да си спомним и отстояваме идеите на антифашизма, като противовес на радикалния национализъм. Тук в България това е част от нашата историческа памет и дело, а за нас, потомците на българските антифашисти, е дълг и отговорност.

Очевадно е, че

съществуващите модели

и инструменти са изчерпани.

Нужни са нови и смели концепции и действия, които да преодолеят противопоставянето и разделителните линии. А основните разделителни линии минават през неравенствата и несправедливото разпределение на световните богатства и ресурси в глобален, в регионален и в национален мащаб. Един процент от свръхбогатите притежават над 50% от световното богатство или над 140 трилиона долара! Само преди 10 години този % е бил 40% от световното богатство. Ето до какво доведе неолиберализма и безграничната алчност на финансовия империализъм. У нас 7000 души са милионери в зелено, а над 1,6 милиона българи или всеки 4-ти е под прага на бедността! Ще оставим ли да бъде монополизиран света и България да бъде нечия собственост?

 

Калоян Паргов

 

Каква е ситуацията в страната? Тя е повече от ясна: Хората не искат да бъдат управлявани по старому, правителството не може да управлява по новому.  Предстои тежка политическа зима - зимата на гражданското недоволство. Демонстрациите, протестите, социалните мрежи внушават непоносимост към статуквото - от „Системата ни убива“ до „Смяна на системата“, от „Сбърканият модел“ до „Промяна на модела“, от смяна на отделни министри, до смяна на цялото правителство! И още. Лавинообразно се трупат исканията за промяна на конституцията, за президентска република и отхвърляне на целия политически елит.

Конфликтите и скандалите в управляващото мнозинство

растат в геометрична прогресия. Паспорти – корупция, апартаменти – кръстници, правителствени рокади без смисъл и без логика – министърът става заместник-министър, началникът на кабинета на вицепремиера става вицепремиер. ГЕРБ се превръщат в заложници на Патриотите, Патриотите – в  заложници на собствените си властиви и икономически амбиции. И всичко това на фона на галопиращите цени на продуктите от първа необходимост, на горивата, на газа, на тока, на водата...

Факт е, че нито оставката на Валери Симеонов, нито на тримата министри, които си тръгнаха заради трагедията край Своге, решават проблемите.

Налице е пълна неадекватност и липса на усет и чувствителност към проблемите на хората. Често чуваме въпроса „Кой предизвиква протестите?“. Логичният отговор е - Това са самите управляващи, които със своите действия и бездействия ги предизвикват. Протестите са естествен порив за справедливост, защото хората искат да живеят предвидимо и нормално.

Властта е загубила чувството за диалог с хората. А поведението им на обидени все повече напомня  Иван Костов в края на мандата му.

Правителството е напълно безпомощно, няма полезен ход. Всеки опит за промяна разкрива, че управляващата коалиция е напълно изчерпана и безидейна. В рамките на близо десетгодишното дясно управление на ГЕРБ парламентът, а и други ключови институции на държавата,  загубиха своя авторитет, напълно се обезличиха и обезсмислиха Държавната администрация е в ступор. Искат да правят електронно управление. Похарчиха 2 млрд. лева! Търговския регистър се срива, а служителите в него получават стотици хиляди левове бонуси! Подхвърлят жалки стотинки на пенсионерите, а заплатите на чиновниците скачат.

Всичко това води до напълно логичната ерозия на доверието в управлението на страната.

Картината на управлението в София

не е по-различна - липса на управленски капацитет, арогантност и чувство за безнаказаност. Темата за лошото качество на ремонтите в централната градска част стана водеща. А липсата на грижа и инвестиции в крайните квартали и крайградските райони е хроничен проблем. Замърсяването на въздуха се превърна в постоянна тема на ежедневието ни. А на този фон ГЕРБ искат боклука на София да се гори почти в центъра на града. Трафикът и задръстванията са постоянна болка. Платените зони за паркиране са на път да стигнат до Околовръстното, но проблемът с паркирането така и не се решава. Тъмнината и разбитите улици и тророари са запазена марка за жилищните комплекси. Улиците в тях не са преасфалтирани от времето на социализма и горе-долу оттогава не са мити. В различни квартали на столицата ежедневно има протести и исканията са сходни и логични - адекватна жизнена среда, която да гарантира прилично качество на живот. След като сме граждани на европийска столица, искаме и европейски стандарт на живот.

 

 

Другарки и другари,

Госпожи и господа,

Основен е въпросът дали ГЕРБ ще падне от власт или БСП ще бъде редом до хората, които ще свалят ГЕРБ от власт? По всичко личи, че Бойко Борисов няма да завърши и този пореден мандат. През 2019 година наред с редовните европейски и местни избори, най-вероятно ще има и предсрочни парламентарни избори. Влизаме в тежка изборна година.

Изследванията на обществените нагласи

регистрират низходяща тенденция на ГЕРБ като цяло, на Борисов, на министрите, на Фандъкова. Социолозите констатират максимално приближаване на стойностите, дори изравняване на подкрепата за ГЕРБ  и БСП – както в страната, така и в София. За съжаление, към момента, нямаме нужния електорален резерв, който да ни даде необходимата преднина, за да спечелим изборите убедително. ГЕРБ все още ни водят по този показател. Във връзка с това, не бива да се подценява машината за изборни манипулации на ГЕРБ с целия й арсенал – контролиран вот: административен и корпоративен, фалшифициране на изборните резултати, натиск и сплашване на избиратели.

На настоящия етап имаме нужда от разширяване на влиянието и от съюзници, както от политически субекти, така и от онези групи от обществото, чиито интереси защитаваме. Трябва ясно да покажем и докажем, че ние предлагаме алтернатива на сегашния модел на управление. Алтернатива, която решава важните проблеми на нацията и държавата.

Такъв инструмент за разширяване на влиянието и привличане на съюзници може да е проектът „Визия за България“. Тепърва обаче ще ни се наложи да уточним как ще се преодолеят демографските, социалните и икономическите различия, диспропорциите и неравенствата. Задачата не е как да направим богатите по-бедни, а как да направим бедните по-богати. Как да изградим силна и стабилна средна класа, с водеща роля в развитието на държавата. Още повече средната класа, както е известно, е гръбнакът на всяка просперираща икономика. Разбира се, предстои да разгледаме как в новите условия на кризи и противоречия, на бедност и крайни социални разделения, ще решаваме

основното притовиречие между труда и капитала.

Ще трябва да потърсим начини, чрез които да подкрепим българските предприемачи и производители, тези, които създават работни места и конкурентноспособни продукти с висока добавена стойност. Ще направим всичко възможно да изправим на крака малкия и среден бизнес, който е смазан в момента. Ще занулим произволните проверки и административния рекет над бизнеса. Ще ни се наложи да се борим за пазари, за износ и държавна протекция на българските стоки. А това означава да преформулираме разбирането си за национален интерес.

Установеният сега модел на управление е порочен, неефективен, несправедлив, неспособен да реализира основните принципи на демокрацията и да гарантира върховенството на закона. Той забавя растежа, потиска инициативата, генерира неравенства, увеличава поляризацията на обществото и обрича на бедност големи социални слоеве и групи от населението. Популизмът се е превръща във водещо начало на политиката и практически размива границите между политическите послания и действията на различните политически сили. Като резултат - обществото е без ясни цели и перспективи, развитието е стихийно, растежът е бавен. Вероятността да достигнем средните равнища на ЕС е сведена до нула.

Какво искаме ние?

БСП е за силна, суверенна, законова, подредена държава. За високоефективно държавно управление и проактивна позиция на държавата в пазарната икономика.

Считаме, че социалната държава е най-добрият модел на държавно управление за българското общество, който може да осигури повече справедливост, солидарност и равенство в съвременните условия. Най-голямото предизвикателство, пред което е изправена нацията, е предотвратяването на демографската катастрофа. Всичко останало е функция от това. Бедна, болна и неграмотна нация няма шанс да се справи със собственото си оцеляване. Ето защо основните приоритети са икономика и доходи, здравеопазване и образование.

Нужен ни е български социален и работеш икономически модел, може да го наречем социален българизъм – да съхраним и възродим българската нация и да върнем справедливостта и солидарността в живота на хората. Всичко останало би трябвало да се разглежда като инструмент за постигането на тези цели.

Нужно ни е самочувствие, че нашите социалистически идеи стават все по-актуални. На тях принадлежи бъдещето.

Неолиберализмът претъря крах и е време за нов подход, нова философия за управление. В потвърждение на това ще цитирам американския философ Франсис Фукуяма, който до преди няколко години твърдеше, че либералната демокрация е "крайната точка на  идеологическа еволюция на човечеството и финална форма на човешкото управление”. Днес той казва: „Ако става въпрос за преразпределящи програми, които се опитват да компенсират големите диспропорции при доходите и богатствата, които възникнаха през последните десетилетия, мисля, че социализмът трябва да се върне. Този продължителен период, който започна с Рейгън и Тачър, в който бяха наложени идеите за ползите от един нерегулиран пазар, в крайна сметка имаше катастрофален ефект".

Капитализмът не е краят на историята. Възможен е един друг справедлив, солидарен и свободен свят. Един нов свят, в който 1% от човечеството няма да присвоява общественото богатство, сътворено от 99% от същото това човечество. Един свят на прогреса, без експлоатация и социално изключване на класи и социални групи.

Навлизаме в ново време.

Време на възраждане на социалистическата идея и ценности. Новото време изисква от всички нас разработването и прилагането на качествено нова политика. Необходимо е да използваме целия си интелектуален, управленски и морален капацитет. Да излъчваме надежда, сигурност и възможности за развитие на държавата. В най-скоро време трябва да предложим управленска стратегия, обоснована с точни данни, числа и ресурси. Тя трябва да  посочи пътя за ликвидиране на бедността, както и политиките за развитие, модернизация и просперитет.

Хората, с които се срещаме, ясно си дават сметка за тежестта на проблемите и жизнената необходимост да бъдат намерени верните решения. Затова са активни при обсъждането на „Визия за България“ и правят много и разумни предложения. Този диалог с обществото е изключително важен и полезен за нас. И той не трябва да прекъсва, трябва да продължи, като разширим разговора с това какво е виждането ни за Европа и как искаме да изглежда Европейският съюз след изборите догодина.

Нужно е да се преосмисли ролята на България в ЕС от тук нататък, свързана с заемането и отстояването на пробългарски и национално отговорни позиции. Стартът на предизборната кампания трябва да започне от Конгреса на 26 януари и да постави началото на победния рейд на БСП.

Европейските избори не бива да бъдат подценявани!

Те трябва да се превърнат във вот на недоверие към ГЕРБ, така както стана на президентските избори през 2016 година. Европейските избори ще бъдат важна отправна точка за останалите избори през следващата година. Ще се превърнат в лакмус за това дали успяваме да достигнем до умовете и сърцата на избирателите. Дали успяваме да ги убедим, че можем и имаме волята за промяна.

Има три риска пред БСП за спечелването на европейските избори. Първо – конфликтите на европейско, национално и местно ниво. Второ – подреждането на листата за Европейски парламент. Трето – риториката и посланията, да не допуснем да ни вкарат отново в графата „антиевропейска партия”. Ако успеем да преминем успешно през това първо предизвикателство, ще имаме стабилна основа за спечелването на местните избори.

 


Има всички предпоставки да сложим край на монопола на ГЕРБ в София. Витрината на управлението им се пропука. Митът за добрата кметица е разбит. Но задачата не е толкова лесна. Пред нас имаме опонент, който ще направи всичко възможно да задържи властта. Поради това е необходима пълна мобилизация на целия наличен ресурс – кадрови, експертен, комуникационен. Всяка една от районните организации трябва да има стриктен план за действие, в пълен синхрон с гражданите, с ясна представа кои и какви са най-важните и належащи проблеми и да предложи решения. Всеки един от 24-те района трябва да се превърне в епицентър на активна работа. Защото, ако чакаме само от „Позитано“ и „Леге“ да идват новините, критиките, предложенията и решенията, успехът ще ни се размине. Възходът на ГЕРБ започна от София и от тук трябва да започне и крахът им.

ДРУГАРКИ И ДРУГАРИ,

Пред БСП стоят няколко основни въпроса. Първият е образът на желаното бъдеще на България. Този въпрос поставяме с проекта „Визия за България”. И считам, че окончателният вариант трябва да бъде крайъгълният камък, около който да търсим обединение.

Вторият въпрос е свързан с волята да реализираме това, върху което се обединим. Най-голямото изпитание пред всяка партия е възможността да се упражнява властта. Но с властта не се търгува, особено когато са заложени националните интереси и идеали. Властта е отговорност и само поемането на отговорност за управлението на държавата ще превърне БСП в субект на властта.  Партията следва да се превърне в концентриран израз на волята за управление. В същото време проявяваме един дефект в поведението и мисленето си: ние можем ли да управляваме, или ще продължаваме да търпим да ни се обяснява на какви условия трябва да отговаряме?

Трети въпрос: с кого ще осъществим политиките си? Т.е. подготвяме ли управленски кадри? И как ги готвим?

Четвърти въпрос: кой е стратегическият ни съюзник? Този въпрос е от първостепенна важност, защото както показват социологическите проучвания при едни бъдещи парламентарни избори се очертава коалиционен формат на управление. Което изисква още от сега да водим разговори по национално значими въпроси и да търсим конструктивни решения.

Петият въпрос е свързан с реидеологизацията: за преосмисляне и утвърждаване на социалистическите ценности, за изграждане на европейска социална държава, основана на справедливост и солидарност.

Отговорът на всички тези въпроси минава през консолидация на партията, консолидация на лявото и консолидация на всички тези, които желаят промяна.

От решаващо значение е да върнем доверието в БСП. Доверието се връща с работа и срещи. Връща се с конкретни действия, а не само с думи колко е лошо и как ще става по-лошо. Не искам нашата партия само да констатира състоянието и фактите, искам да променяме България и София, като решаваме проблемите на хората на битово, на общинско, на държавно ниво. Само с работа, със срещи с хората ще разрушим мита за  БСП като партия на миналото.

 


С днешната дискусия поставяме началото на разговор, който ще продължим на Конгреса на партията и през януари.

И накрая, ще завърша с думи на големия български поет Георги Джагаров от стихотворението му Ако искаме да победим:

Трябва да сме умни, казвам, умни!

Трябва умно да горим, да спорим,

Умно да мълчим и да говорим,

умно да живеем, да се борим,

умно с умни хора да дружим,

трябва умно път да си избираме

и по пътя умно да вървим.

 

Благодаря Ви за вниманието!

 

София, 1 декември 2018 г.


 

 

ИСТИНАТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Е-поща Печат PDF

Христо ТепавичаровПисания и заявления по случай отбелязването на 115-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.

Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.

Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.

 

Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод, но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос.

Какво имаме предвид?

След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.

Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!

На тракийските българи и техните наследници

се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!

Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.

Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.

 

 

При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.

Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото

на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,

разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.

Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!

Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.

Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:

Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.

Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.

Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…

Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?

Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.

Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

Стореното е сторено, но

няма престъпление без извършител, без престъпник.

Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!

Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?

 

Следва


 

ЗА БРАТСКАТА ОТДАДЕНОСТ НА ДЪЛГА ЗАБРАВАТА Е БЕЗСИЛНА

Е-поща Печат PDF

ОТКРИТА Е ПАМЕТНА ПЛОЧА НА ОСНОВАТЕЛЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ВОЕНЕН ФЛОТ - КАПИТАН-ЛЕЙТЕНАНТ АЛЕКСАНДЪР КОНКЕВИЧ


В град Русе, на 16.10.2019 г., по инициатива на клуб “Военни моряци” към Софийския Съюз на офицерите и сержантите от запаса и резерва, в района на Флотската кула, бе открита паметна плоча на основателя и първи командир на Дунавската флотилия Александър Конкевич. Плочата бе монтирана на фасадата на Флотската кула в града, където преди 140 години е създадена Дунавската флотилия. Конкевич създава и първото техническо училище в България за подготовка на корабоводители, което е предшественик на Висшето военноморско училище „Никола Вапцаров“.


Събитието бе организирано от Областната администрация в Русе и от общината. Домакин бе Изпълнителната агенция „Проучване и поддържане на река Дунав“. „Александър Конкевич е първият офицер, поставил основите на българските военноморски сили. За нас това е изключително важно събитие – по този начин да отдадем почит към живота и делото на този офицер“ – каза заместник-командирът на Военноморските сили флотилен адмирал Георги Пенев. „Справяме се успешно с предизвикателствата на днешната среда на сигурност. Участваме активно в учения, тренировки, операции на НАТО и Европейския съюз, доколкото позволява въоръжението, с което разполагаме. Имаме визия за развитие и проекти за модернизация, които са в ход" - добави още той.

Заместник-областният управител на област Русе - Валентин Колев, в словото си благодари на инициаторите в лицето на председателя на клуб „Военни моряци“ към Софийската организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва - капитан 1-ви ранг о.з. Георги Методиев за положените усилия за осъществяване на идеята.

„Русенци трябва да бъдат горди, защото в следосвобожденските и предходните години от тук са започнали много първи неща! Едно от тях е именно създаването на Дунавската флотилия, която поставя началото на българските военноморски сили, а заслугата затова е на капитан-лейтенант Конкевич, чиято паметна плоча откриваме днес!“ - добави Колев. Той се обърна и към представителите на ВМС с призив да пазят традициите на българския флот и да бъдат храбри, защитници на  родината. „Ние, гражданите, сме длъжни да пазим паметта на тези хора, които са живели преди нас, и които са жертвали живота си, за да я има България такава каквато е сега! Нека пазим тяхната памет и да я предаваме на поколенията! На добър час на всички!“ - допълни той.

Слова бяха произнесени още от заместник-командирът на Военноморските сили флотилен адмирал Георги Пенев, аташето на Генералното консулство на Русия в Русе Владимир Токтаев, както и от капитан 1-ви ранг о.з. Георги Методиев.

Събитието беше уважено от множество представители на държавната и местна власт, като сред тях беше и директорът на дирекция „Управление при кризи“ в община Русе Спасимир Димитров.

Паметната плоча беше осветена от отец Стефан Стефанов от Русенската Света Митрополия. В ритуала участваха и представители на Национално дружество „Традиция“ – клон Русе, както и представителен отряд на „Дунавска флотилия“ към Професионалната гимназия по речно корабостроене и корабоплаване.

Дунавската флотилия е създадена в Русе през 1879 г. от руски офицери. Тя е първообразът на българските военноморски сили и тогава разполага с 4 параходчета, 7 парни катера и 5 гребни лодки, използвани в Руско-турската война и подарени от Русия. Заедно с тях новосъздаденият флот получава и полева ремонтна работилница за тяхната поддръжка.

Събитието организирано по инициатива на Клуб „Военни моряци“, бе една жива картина на блясъка и достолепието на българския военен ритуал, което прави особена чест на държавните органи взели решение, че с този мъжествен израз на войнската чест и признателност, да отдадат заслужена почит на човека, сложил началото на славния Български морски флот – капитан-лейтенант Александър Конкевич.

Забравата е безсилна по отношение на всяко човешко дело вдъхновено от братската обич и войнската отдаденост на дълга.


 

ПРОЗОРЧЕТА

Е-поща Печат PDF

Под мразовити зимни нощи

или гергьовски дъжд през май,

на север някъде, все още,

се буди родният ми край.

Оттам до весели поети

писма изпраща есента,

там селото ми още свети

с две-три прозорчета в нощта.

И на което да почукам,

ще срещна радостни очи.

Звезда в стъклата ще блещука

и мъжка дума ще звучи.

Ще нищим цяла нощ съдбите

на там живелите преди,

и нашите съдби – каквито

за нас животът отреди.

Огнището ще гасне бавно,

сърцата ще се умълчат

и там живелите отдавна,

във утрото ще се стопят.

И изведнъж пред мен Балканът

ще се изправи мълчалив.

И аз пред него ще застана

безпомощен, смутен, но жив –

жив от това, че в снеговете,

в дъжда, в цъфтежа, в зрелостта,

за мен на север още светят

две-три прозорчета в нощта.


 


Страница 5 от 319