Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БАНКНОТА

Е-поща Печат PDF

БАНКНОТА


“... И студ, и мраз, и плач без надежда...”

Хр. Ботев


Изтъркан Левски гледа без очи.

Разменям я - купувам си живота,

а Къкрина в студеното мълчи.


Банкнотата спотайва се във джоба.

И пак за нея ще получа хляб.

Бездомно куче вие - зла прокоба.

Сред нежна зима дебне вълчи глад.


И трънете бодат в сърце кораво.

И стенат вихрове в окаян дух.

И студ, и мраз... А хлябът се продава...

Бесилото напуска своя връх.


Бесилото е пръснато в кесии.

Заплаква вятър в русия перчем.

Животът ни - тефтер за вересии

и тъжното доволство, че ядем.


Разменяме те всяка утрин ледна.

Апостоле, прости и този срам!

Прости ми за банкнотата последна -

последен път за днес ще те продам.


И тихичко без сълзи ще заплача,

и ще проклинам джоба изтънял.

Бесило няма. Само гарван грачи.

Апостоле, ти гладен как си пял?


ДЕЦА НА НЕБЕТО


Те вървят по невидима своя пътека.

Битието е вечност, вечността - битие.

И какво е животът, смъртта на човека,

щом дошли от небето са те?


Щом словата, написани в малките книги,

наедно са събрали небе и земя.

И трошат се за миг нетрошими вериги,

и отглежда злодеят цветя.


Те вървят, неизвестни, в пътеката своя

като божии деца по греховния мир.

В планините утихва на бурята воя

и се ширва усмихната шир.


Те вървят босоноги, деца на небето,

без каляски с нагиздени али коне.

Слънчев лъч е мечтаният впряг на поета,

колесницата - къс висине.


ЛОЗА


Вдигни за мене чашата си пълна!

Повикай ме, за миг ще долетя.

... Във мен лоза божествена покълна

и щедро от ширата си разля.


Изпивай ме, изпивай ме до дъно!

Денят набъбва в облаци от страст.

Във топлите им пазви да потънем

с пиянството на есенен екстаз.


Дори да кипнат в ревност небесата,

да ни разпънат, да ни прокълнат,

изпий до дъно сока на лозата -

молитва, благослов и благодат.


 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 

КАПИТАЛИЗМЪТ НЕ Е КРАЯ НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

Слово на Калоян Паргов, председател на ГС на БСП, произнесено пред 4-то заседание на XIII конференция на Софийската градска партийна организация.

 

Уважаеми другарки и другари,

делегати на XIII-ата Конференция

на Софийската градска организация на БСП,

Уважаеми гости и журналисти,

 

Днес България и Европейският съюз е изправен пред съдбовни проблеми и решения. Проблемите в еврозоната, мигрантската  криза, огромната задлъжнялост, разделянето и противопоставянето на групи от държави-членки, формирането на монополи, двойните  стандарти, битката между големите, диктатът им върху малките - са показателни за цялата сложност на вижданията и противоречията, както в България, така и в ЕС.

Възходът на несистемните партии, крайно левите и крайно десни формации, на популистите и крайните националисти е факт. Все повече се засилва тяхното влияние върху икономическите и политическите процеси. Примерите  за това са толкова много. Един от тях е и „Брекзит”. И както виждаме, последиците засега са непредсказуеми.

От друга страна, тревожещо е настъплението на крайния национализъм, който може да промени политическата карта на Европа. Възраждат се идеологеми, които реабилитират нацизма, фашизма и подобни на тях идеологии. Ето защо, изключително важно и нужно да си спомним и отстояваме идеите на антифашизма, като противовес на радикалния национализъм. Тук в България това е част от нашата историческа памет и дело, а за нас, потомците на българските антифашисти, е дълг и отговорност.

Очевадно е, че

съществуващите модели

и инструменти са изчерпани.

Нужни са нови и смели концепции и действия, които да преодолеят противопоставянето и разделителните линии. А основните разделителни линии минават през неравенствата и несправедливото разпределение на световните богатства и ресурси в глобален, в регионален и в национален мащаб. Един процент от свръхбогатите притежават над 50% от световното богатство или над 140 трилиона долара! Само преди 10 години този % е бил 40% от световното богатство. Ето до какво доведе неолиберализма и безграничната алчност на финансовия империализъм. У нас 7000 души са милионери в зелено, а над 1,6 милиона българи или всеки 4-ти е под прага на бедността! Ще оставим ли да бъде монополизиран света и България да бъде нечия собственост?

 

Калоян Паргов

 

Каква е ситуацията в страната? Тя е повече от ясна: Хората не искат да бъдат управлявани по старому, правителството не може да управлява по новому.  Предстои тежка политическа зима - зимата на гражданското недоволство. Демонстрациите, протестите, социалните мрежи внушават непоносимост към статуквото - от „Системата ни убива“ до „Смяна на системата“, от „Сбърканият модел“ до „Промяна на модела“, от смяна на отделни министри, до смяна на цялото правителство! И още. Лавинообразно се трупат исканията за промяна на конституцията, за президентска република и отхвърляне на целия политически елит.

Конфликтите и скандалите в управляващото мнозинство

растат в геометрична прогресия. Паспорти – корупция, апартаменти – кръстници, правителствени рокади без смисъл и без логика – министърът става заместник-министър, началникът на кабинета на вицепремиера става вицепремиер. ГЕРБ се превръщат в заложници на Патриотите, Патриотите – в  заложници на собствените си властиви и икономически амбиции. И всичко това на фона на галопиращите цени на продуктите от първа необходимост, на горивата, на газа, на тока, на водата...

Факт е, че нито оставката на Валери Симеонов, нито на тримата министри, които си тръгнаха заради трагедията край Своге, решават проблемите.

Налице е пълна неадекватност и липса на усет и чувствителност към проблемите на хората. Често чуваме въпроса „Кой предизвиква протестите?“. Логичният отговор е - Това са самите управляващи, които със своите действия и бездействия ги предизвикват. Протестите са естествен порив за справедливост, защото хората искат да живеят предвидимо и нормално.

Властта е загубила чувството за диалог с хората. А поведението им на обидени все повече напомня  Иван Костов в края на мандата му.

Правителството е напълно безпомощно, няма полезен ход. Всеки опит за промяна разкрива, че управляващата коалиция е напълно изчерпана и безидейна. В рамките на близо десетгодишното дясно управление на ГЕРБ парламентът, а и други ключови институции на държавата,  загубиха своя авторитет, напълно се обезличиха и обезсмислиха Държавната администрация е в ступор. Искат да правят електронно управление. Похарчиха 2 млрд. лева! Търговския регистър се срива, а служителите в него получават стотици хиляди левове бонуси! Подхвърлят жалки стотинки на пенсионерите, а заплатите на чиновниците скачат.

Всичко това води до напълно логичната ерозия на доверието в управлението на страната.

Картината на управлението в София

не е по-различна - липса на управленски капацитет, арогантност и чувство за безнаказаност. Темата за лошото качество на ремонтите в централната градска част стана водеща. А липсата на грижа и инвестиции в крайните квартали и крайградските райони е хроничен проблем. Замърсяването на въздуха се превърна в постоянна тема на ежедневието ни. А на този фон ГЕРБ искат боклука на София да се гори почти в центъра на града. Трафикът и задръстванията са постоянна болка. Платените зони за паркиране са на път да стигнат до Околовръстното, но проблемът с паркирането така и не се решава. Тъмнината и разбитите улици и тророари са запазена марка за жилищните комплекси. Улиците в тях не са преасфалтирани от времето на социализма и горе-долу оттогава не са мити. В различни квартали на столицата ежедневно има протести и исканията са сходни и логични - адекватна жизнена среда, която да гарантира прилично качество на живот. След като сме граждани на европийска столица, искаме и европейски стандарт на живот.

 

 

Другарки и другари,

Госпожи и господа,

Основен е въпросът дали ГЕРБ ще падне от власт или БСП ще бъде редом до хората, които ще свалят ГЕРБ от власт? По всичко личи, че Бойко Борисов няма да завърши и този пореден мандат. През 2019 година наред с редовните европейски и местни избори, най-вероятно ще има и предсрочни парламентарни избори. Влизаме в тежка изборна година.

Изследванията на обществените нагласи

регистрират низходяща тенденция на ГЕРБ като цяло, на Борисов, на министрите, на Фандъкова. Социолозите констатират максимално приближаване на стойностите, дори изравняване на подкрепата за ГЕРБ  и БСП – както в страната, така и в София. За съжаление, към момента, нямаме нужния електорален резерв, който да ни даде необходимата преднина, за да спечелим изборите убедително. ГЕРБ все още ни водят по този показател. Във връзка с това, не бива да се подценява машината за изборни манипулации на ГЕРБ с целия й арсенал – контролиран вот: административен и корпоративен, фалшифициране на изборните резултати, натиск и сплашване на избиратели.

На настоящия етап имаме нужда от разширяване на влиянието и от съюзници, както от политически субекти, така и от онези групи от обществото, чиито интереси защитаваме. Трябва ясно да покажем и докажем, че ние предлагаме алтернатива на сегашния модел на управление. Алтернатива, която решава важните проблеми на нацията и държавата.

Такъв инструмент за разширяване на влиянието и привличане на съюзници може да е проектът „Визия за България“. Тепърва обаче ще ни се наложи да уточним как ще се преодолеят демографските, социалните и икономическите различия, диспропорциите и неравенствата. Задачата не е как да направим богатите по-бедни, а как да направим бедните по-богати. Как да изградим силна и стабилна средна класа, с водеща роля в развитието на държавата. Още повече средната класа, както е известно, е гръбнакът на всяка просперираща икономика. Разбира се, предстои да разгледаме как в новите условия на кризи и противоречия, на бедност и крайни социални разделения, ще решаваме

основното притовиречие между труда и капитала.

Ще трябва да потърсим начини, чрез които да подкрепим българските предприемачи и производители, тези, които създават работни места и конкурентноспособни продукти с висока добавена стойност. Ще направим всичко възможно да изправим на крака малкия и среден бизнес, който е смазан в момента. Ще занулим произволните проверки и административния рекет над бизнеса. Ще ни се наложи да се борим за пазари, за износ и държавна протекция на българските стоки. А това означава да преформулираме разбирането си за национален интерес.

Установеният сега модел на управление е порочен, неефективен, несправедлив, неспособен да реализира основните принципи на демокрацията и да гарантира върховенството на закона. Той забавя растежа, потиска инициативата, генерира неравенства, увеличава поляризацията на обществото и обрича на бедност големи социални слоеве и групи от населението. Популизмът се е превръща във водещо начало на политиката и практически размива границите между политическите послания и действията на различните политически сили. Като резултат - обществото е без ясни цели и перспективи, развитието е стихийно, растежът е бавен. Вероятността да достигнем средните равнища на ЕС е сведена до нула.

Какво искаме ние?

БСП е за силна, суверенна, законова, подредена държава. За високоефективно държавно управление и проактивна позиция на държавата в пазарната икономика.

Считаме, че социалната държава е най-добрият модел на държавно управление за българското общество, който може да осигури повече справедливост, солидарност и равенство в съвременните условия. Най-голямото предизвикателство, пред което е изправена нацията, е предотвратяването на демографската катастрофа. Всичко останало е функция от това. Бедна, болна и неграмотна нация няма шанс да се справи със собственото си оцеляване. Ето защо основните приоритети са икономика и доходи, здравеопазване и образование.

Нужен ни е български социален и работеш икономически модел, може да го наречем социален българизъм – да съхраним и възродим българската нация и да върнем справедливостта и солидарността в живота на хората. Всичко останало би трябвало да се разглежда като инструмент за постигането на тези цели.

Нужно ни е самочувствие, че нашите социалистически идеи стават все по-актуални. На тях принадлежи бъдещето.

Неолиберализмът претъря крах и е време за нов подход, нова философия за управление. В потвърждение на това ще цитирам американския философ Франсис Фукуяма, който до преди няколко години твърдеше, че либералната демокрация е "крайната точка на  идеологическа еволюция на човечеството и финална форма на човешкото управление”. Днес той казва: „Ако става въпрос за преразпределящи програми, които се опитват да компенсират големите диспропорции при доходите и богатствата, които възникнаха през последните десетилетия, мисля, че социализмът трябва да се върне. Този продължителен период, който започна с Рейгън и Тачър, в който бяха наложени идеите за ползите от един нерегулиран пазар, в крайна сметка имаше катастрофален ефект".

Капитализмът не е краят на историята. Възможен е един друг справедлив, солидарен и свободен свят. Един нов свят, в който 1% от човечеството няма да присвоява общественото богатство, сътворено от 99% от същото това човечество. Един свят на прогреса, без експлоатация и социално изключване на класи и социални групи.

Навлизаме в ново време.

Време на възраждане на социалистическата идея и ценности. Новото време изисква от всички нас разработването и прилагането на качествено нова политика. Необходимо е да използваме целия си интелектуален, управленски и морален капацитет. Да излъчваме надежда, сигурност и възможности за развитие на държавата. В най-скоро време трябва да предложим управленска стратегия, обоснована с точни данни, числа и ресурси. Тя трябва да  посочи пътя за ликвидиране на бедността, както и политиките за развитие, модернизация и просперитет.

Хората, с които се срещаме, ясно си дават сметка за тежестта на проблемите и жизнената необходимост да бъдат намерени верните решения. Затова са активни при обсъждането на „Визия за България“ и правят много и разумни предложения. Този диалог с обществото е изключително важен и полезен за нас. И той не трябва да прекъсва, трябва да продължи, като разширим разговора с това какво е виждането ни за Европа и как искаме да изглежда Европейският съюз след изборите догодина.

Нужно е да се преосмисли ролята на България в ЕС от тук нататък, свързана с заемането и отстояването на пробългарски и национално отговорни позиции. Стартът на предизборната кампания трябва да започне от Конгреса на 26 януари и да постави началото на победния рейд на БСП.

Европейските избори не бива да бъдат подценявани!

Те трябва да се превърнат във вот на недоверие към ГЕРБ, така както стана на президентските избори през 2016 година. Европейските избори ще бъдат важна отправна точка за останалите избори през следващата година. Ще се превърнат в лакмус за това дали успяваме да достигнем до умовете и сърцата на избирателите. Дали успяваме да ги убедим, че можем и имаме волята за промяна.

Има три риска пред БСП за спечелването на европейските избори. Първо – конфликтите на европейско, национално и местно ниво. Второ – подреждането на листата за Европейски парламент. Трето – риториката и посланията, да не допуснем да ни вкарат отново в графата „антиевропейска партия”. Ако успеем да преминем успешно през това първо предизвикателство, ще имаме стабилна основа за спечелването на местните избори.

 


Има всички предпоставки да сложим край на монопола на ГЕРБ в София. Витрината на управлението им се пропука. Митът за добрата кметица е разбит. Но задачата не е толкова лесна. Пред нас имаме опонент, който ще направи всичко възможно да задържи властта. Поради това е необходима пълна мобилизация на целия наличен ресурс – кадрови, експертен, комуникационен. Всяка една от районните организации трябва да има стриктен план за действие, в пълен синхрон с гражданите, с ясна представа кои и какви са най-важните и належащи проблеми и да предложи решения. Всеки един от 24-те района трябва да се превърне в епицентър на активна работа. Защото, ако чакаме само от „Позитано“ и „Леге“ да идват новините, критиките, предложенията и решенията, успехът ще ни се размине. Възходът на ГЕРБ започна от София и от тук трябва да започне и крахът им.

ДРУГАРКИ И ДРУГАРИ,

Пред БСП стоят няколко основни въпроса. Първият е образът на желаното бъдеще на България. Този въпрос поставяме с проекта „Визия за България”. И считам, че окончателният вариант трябва да бъде крайъгълният камък, около който да търсим обединение.

Вторият въпрос е свързан с волята да реализираме това, върху което се обединим. Най-голямото изпитание пред всяка партия е възможността да се упражнява властта. Но с властта не се търгува, особено когато са заложени националните интереси и идеали. Властта е отговорност и само поемането на отговорност за управлението на държавата ще превърне БСП в субект на властта.  Партията следва да се превърне в концентриран израз на волята за управление. В същото време проявяваме един дефект в поведението и мисленето си: ние можем ли да управляваме, или ще продължаваме да търпим да ни се обяснява на какви условия трябва да отговаряме?

Трети въпрос: с кого ще осъществим политиките си? Т.е. подготвяме ли управленски кадри? И как ги готвим?

Четвърти въпрос: кой е стратегическият ни съюзник? Този въпрос е от първостепенна важност, защото както показват социологическите проучвания при едни бъдещи парламентарни избори се очертава коалиционен формат на управление. Което изисква още от сега да водим разговори по национално значими въпроси и да търсим конструктивни решения.

Петият въпрос е свързан с реидеологизацията: за преосмисляне и утвърждаване на социалистическите ценности, за изграждане на европейска социална държава, основана на справедливост и солидарност.

Отговорът на всички тези въпроси минава през консолидация на партията, консолидация на лявото и консолидация на всички тези, които желаят промяна.

От решаващо значение е да върнем доверието в БСП. Доверието се връща с работа и срещи. Връща се с конкретни действия, а не само с думи колко е лошо и как ще става по-лошо. Не искам нашата партия само да констатира състоянието и фактите, искам да променяме България и София, като решаваме проблемите на хората на битово, на общинско, на държавно ниво. Само с работа, със срещи с хората ще разрушим мита за  БСП като партия на миналото.

 


С днешната дискусия поставяме началото на разговор, който ще продължим на Конгреса на партията и през януари.

И накрая, ще завърша с думи на големия български поет Георги Джагаров от стихотворението му Ако искаме да победим:

Трябва да сме умни, казвам, умни!

Трябва умно да горим, да спорим,

Умно да мълчим и да говорим,

умно да живеем, да се борим,

умно с умни хора да дружим,

трябва умно път да си избираме

и по пътя умно да вървим.

 

Благодаря Ви за вниманието!

 

София, 1 декември 2018 г.


 

 

ПЛЕНЯВАЩАТА МАГИЯ НА ИЗЯЩНОТО СЛОВО

Е-поща Печат PDF

България е земя, където във всяко кътче витае безсмъртният дух на творческото вдъхновение. Енергията, която кара сетивата да стават чувствителни към непреодолимо творческо изкушение, извира от всяко докосване до звездното небе,  от тайнственото величие на планински върхове, от смълчаните поляни, от всяка фибра на човешката душа, която разкрива великата притегателна сила на космическата хармония. Затова с право родината ни се слави като земя на Орфей. Навярно във всеки разкошен стих  живее „Орфеевото цвете” като символ на възкресението и безсмъртието. Пред мен е новата стихосбирка ”ЕСЕННО” от Венета Арахангелова. Още в първото заглавие усещам магията на поетическото сътворяване. Не случайно избирам думата сътворяване вместо творение. За авторката съм слушал от един мой приятел, който при всяка наша среща ми рецитира нейни стихове. Рецитира дори, и когато ми се обажда по телефона. Разговорите ни  започват или завършват със стих от Венета Арахангелова. За някой може да е прекалено, но за мен няма по-сериозно потвърждение от това, че творчеството на поетесата не е самоцелно, че тя като истински творец търси проекцията на величието и гласа на тайнството. Те винаги лежат под видимото, но оживяват само от дарованието на поета, когато то се е докоснало до тях.

Стихотворението,  посветено на Еледжик, най-напред привлича читателския поглед с крилатата мисъл на Георги Бенковски: „Моята цел е постигната…”, която служи за мото. И продължава с едно забележително проникновение, което превръща Еледжик не във връх, който лирическата героиня иска да изкачи, а в символ на славата и безсмъртния подвиг на духа, облъхнати с легенди и спомени:

 

Към Еледжик пъплят мъгли на талази

като страшна, черкезка, разюздана сган.

Още миг… И в бунтовния град ще нагази

кръвожадната орда на алчен султан.

 

Други стихове рисуват българския пантеон на страданието в цяла една епоха:

 

Над града, умълчан след пожара зловещ.

Още миг, още век. В безкрая самотен

все пътеки през огън. Все жарава без стон.

А на прага ми чака и цвили сиротен

на Войводата – Княз белогривият кон.

 

Отдавна съм убеден, че богатството на едно произведение не се състои в това колко пълно и пълнокръвно авторът е описал една или друга природна прелест или свое преживяване, а в това какви асоциации поражда в душата на читателя, за да го накара да почувства величието на духа и необята на мирозданието. Това е особено разбираемо в стихотворението за град Пловдив:

 

Където и да литнем по света,

над нас ще е трихълмието бяло.

За да се върнем с птичите ята

във тебе, град. Докрай. И отначало.

 

Тук не е реч за носталгично преживяване, родено от временната раздяла, а вик на дълбоко закодирано в душата ни чувство на привързаност към родното място, образът на което носим в душата си  цял живот, където и да се намираме. Много поети са писали стихове за Пловдив. Има велики образци като стихотворението на Димчо Дебелянов например. Но в случая това не е просто описание на град, който има славата на първи славянски градеж в Европа със славно историческо минало. Прочитайки това стихотворение се сетих, че преди години, в Рим, в хотел в центъра на  световня град, сънувах моето скромно родно селце, скътано в дебрите на Родопа планина. Събудих се трескав и възторжен от усещането, че съм шепа вода от едно никому неизвестно малко поточе, което напористо и жадно се стреми да се влее в големия поток на човешката цивилизация. И все пак, разпозанаваем в нейното сложно движение, като българин, чрез неумиращия дух на Орфей.

Стиховете, включени в книгата на Венена Рахангелова, имат широкия диапазон не само като пространство и време без начало и без край, а като късче от родната земя, в което е закодиран духът на подвигът на предци и герои, на легенди и предания.

Разгръщайки книгата, на всяка нейна страница читателят ще открие багрите на един неповторим поетичен претворен от яркия талант на българката, достойна дъщеря на Тракия, която живее със своите далечни и сегашни терзания по ограбеното минало, докато на хоризонта все по-често се сгъстяват мрачните облаци на настоящето, зад които се мержелее все по-неясния образ на бъдещето.

 

Такова е стихотворението Акростих на българската азбука, с което се открива книгата.

 

Аз бях на път докрай да изгоря -

Безумна, като след пиянство.

Валеше от дъгата светлина,

Горгони – долу. И непостоянство.

Докрай, докрай… А всъщност отначало -

Естествена, езична, православна.

Жена, дошла от неразкрито тайнство,

Заклинана, въздигана, желана.

И нищо нямах аз освен слова.

Йоан Предтеча гледаше сурово.

Когато падах, ръсеше вода.

Любов, надежди... На път, отново.

 

И така – от първата страница пред погледа на читателя се разкрива един многоизмерен свят, в който се сблъскват неизбистрени спомени и несбъднати надежди, но и неизтребимата вяра, че:

 

Ще ме има. Знам, че пак ще бъда.

И земята бременна е с мен.

Българка съм - дарба и присъда.

Гроб до люлка, меч до хляб свещен.

 

Любовта винаги е била коронованата царицата на поетическите възторзи. Никой друг феномен в човешкия живот не е толкова чест гост на безкрайните вълнения и терзания на душата. Но в поезията на Венета Арахангелова любовта, освен че винаги пристига с крилете на птиците като вихрушка и като благослов, живее и като непреодолим порив на нажежени до бяло страсти, защото е реч за Светая Светих на всеки поетичен дух – свободата!

 

Не можеш да завържеш ветровете!

Не можеш да ме съдиш за любов!

 

Чета стиховете на Венета Архангелова и се усещам изпаднал в плен на магическо опиянение от думи и чувства, напиращи през свежия напор на желанието за щастие. И вече започвам да разбирам своя скъп приятел, който при всеки повод, с глас вглъбен в многозначността на посланията, повтаря:

 

Земя на братята ми, на баща ми,

земя на моя род обезумял,

на свадба си, без божии камбани.

Дайре, огньове, цигани, воал.

 

Като присъда, произнесена над нас от нас самите, с пареща болка в изтерзаните души, авторката ни пренася в света на надеждите и все още възможните смели начертания:

 

Мой Балкан! Моя участ тревожна,

дай ми бяло от твоите преспи.

Връх да стана така невъзможен,

както бяла, мечтана невеста.

 

В този замечтан свят Венета Архангелова ни връща към реалния живот, в който бродим като пътник, загубил следите на своите предци:

 

Мълчи светът, от немощ обеднял.

Не вижда и не чува. Нискочел е.

Една цигулка, един сляп роял.

Звезди. Зеници.

Небеса. Бочели.

 

Четеш, пренасяш се от свят в свят с насрещни ветрове и фалшиви послания, с неизпълнени никога обещания, с оглушаващи предизборни фанфари и чуваш гласа на собствената си съвест, слят с тревожния глас на поета:

 

Усещам как земята ми трепери

от толкова нозе необуздани,

които искат с Господ да се мерят,

а стъпките неясни са и кални.

 

Непримиримостта на душата, съпротивата на разума, дързостта на мечтата това е светът на този самобитен талант, който според думите на Окуджава „пише както диша“, който не търси високи трибуни и бляскави  светлини на прожекторите, който може да остане глух за празнословия и бездарни комплименти. Но може да бъде неизказано щастлива и удовлетворена, когато научи, че някъде многобройни ценители на поезията повтарят нейните стихове на сън и  на раздумки. И някъде над тях, над суети и прозрения се възправя, като коректив и присъда за разделното време, духът на Войводата, часът когато „Чужбината ни е любов и вяра”; когато самата природа като в картина на Айвазовски,дава отговор на оловното битие на нашия делник, поетесата ще напише:

 

И ето – в миг, небето се пропука.

И ето – в миг, земята се смали.

Потопът ли на покривите чука?

На благото дъждът ли ще вали?

Затварям последната страница на новата стихосбирка на Венета Арахангелова  „Есенно” и вместо умора от напрегната емоционална възбуда, усещам как нейният свят става и мой: тежнения и терзания, които и аз съм преживял, и които съм чувствал като усещане за светлорозовата зора на настъпващия ден, успях да намеря в тази книга,  която ражда нови надежди и нова вяра, за нов хоризонт, над който слънцето се въздига.

 

Несъмнен е поетичният талант на Венета Арахангелова. Новата й книга е забележително постижение на съвременното поетично творчество. Тя съдържа в себе си особената широта на погледа, изяществото на изказа и дълбочината на прозрението, въплътили магията на българското слово. Тези непреходни признаци на истинския талант, са съчетани в хармонично единство. Както великолепната картина на художника, обединява в себе си хармонията на цветовете, въплътени в посланието на таланта, така и душата на Венета Арахангелова превръща ведростта на преживения живот в нова надежда и ново начало.

На добър път и до нови стихове.


 

 

ИСТИНАТА ЗА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ

Е-поща Печат PDF

Христо ТепавичаровПисания и заявления по случай отбелязването на 115-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.

Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.

Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.

 

Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод, но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос.

Какво имаме предвид?

След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.

Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!

На тракийските българи и техните наследници

се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!

Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.

Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.

 

 

При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.

Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото

на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,

разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.

Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!

Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.

Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:

Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.

Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.

Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…

Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?

Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;

в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;

д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.

Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.

Стореното е сторено, но

няма престъпление без извършител, без престъпник.

Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!

Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?

 

Следва


 


Страница 5 от 292