Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ФАНТОМ ЛИ Е ИЗТРЕБИТЕЛЯТ F-16 V

Е-поща Печат PDF

Има ли го, или го няма?

 

Вицепрезидентът на СААБ за Централна и Източна Европа – българката Красимира Стоянова посочи, че са засегнати от становището и репликите на американския зам.секретар Джон Съливан, че сравнението между „Грипен“ и F-16 е като да сравняваш ябълки и портокали.

„Кое е по-добро, ябълките или портокалите са по-здравословни?

Всеки човек има вкус. Не знам за кои технологии г-н Съливан намеква, защото самолетът  F-16, който се предлага на България в момента, не съществува. Даже заводът, който ще го произвежда в Южна Каролина  - не съществува. Може само да предполагаме какви технологии ще има включени в този самолет“, каза Стоянова пред bTB и добави: „Грипен“ е една забележителна оръжейна  система, която е доказана в международни участия и мисии на НАТО.

 

Красимира Стоянова


„Самолетът, който ние предлагаме е на въоръжение в момента, самолетът, който предлагат конкурентите не е на въоръжение в нито една страна. Той е само на хартия“, допълни вицепрезидентът на СААБ. Красимира Стоянова заяви, че от преди 15 години производителите на „Грипен“ преговарят с България за въоръжение с изтребители, а предложението на българските министри ги е изненадало.

„България обяви конкурентна процедура преди две години. 2017 г. процедурата беше прекратена, за да могат да бъдат поканени повече участници и да се разшири листата, за да има повече конкурентноспособност. Сега изведнъж се оказва, че не трябва да има процедура, защото една от страните участнички - САЩ не биха могли да проведат преговори в конкурентна среда, а трябва да бъдат избрани. Това е съвсем различна процедура. Аз не искам да съм на мястото на г–н Каракачанов, за да обясня как от една конкурентна процедура, с широк кръг от представители - от САЩ и Европа, как  ще продължим“, коментира Стоянова.

Вицепрезидентът на компанията, производител на „Грипен“ беше категорична, че не са лобирали пред президента Румен Радев да бъде избран техният самолет. Такова съмнение изрази председателят на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов.

Аз работя по този проект от 15 години, никой досега не ме е обвинил в лобизъм и категорично отказвам  становище, че има лобизъм, или,че предварителната процедура е била непрозрачна.

 


Както първата, така и втората  до сега, бяха професионално изработени и прозрачни. Има методология, на която ние сме отговорили. Неслучайно печелим два пъти. В доклада на Министерство на отбраната може да видите, че най-добрата оферта по основния параметър „оперативна ефективност“ е нашата оферта. Това, което служебното правителство избра  и това, което излиза от оценката на втората процедура е едно и също“, заяви Стоянова.

Красимира Стоянова посочи, че тяхната оферта е била значително по-евтина и призова Министерството на отбраната да отвори процедурата и да покаже истинските цени. „И ако тогава, ако работната група е оценила нашето предложение като по-лошо, ние ще си тръгнем без никакъв друг коментар. Нашата цена е значително под 1,5 млрд лв., защото ние не искаме да обвързваме България с конкретно въоръжение, както прави другата страна. На нашия самолет е интегрирано американско, европейско и израелско въоръжение“, добави Стоянова. Вицепрезидентът на СААБ заяви, че американската оферта отговаря на четири от седемте изисквания на страната ни.

Според нея, те не могат да изпълнят заложените срокове, предлаганият модел не е на въоръжение в момента никъде по света и изискват 100-процентово заплащане след сключване на сделката, въпреки че страната ни държи на разсрочено плащане/БГНЕС.

The Bulgarian Times  ни информира, че „Парите, които ще платим за  8 бр. Ф-16 са точно толкова, колкото Бахрейн плати за 16 броя от същите самолети” „Локхийд  Мартин подписа договора за 1,12 млрд. долара за производство на нови изтребители Ф-16 за Военновъздушните сили на Бахрейн през юни“, съобщава изданието.  „Кралството стана първата страна , която купува най-новата конфигурация на изтребителя“, съобщи “Defensenews”.

Коментар:

- Никой не опроверга  изявлението на г-жа Красимира Стоянова, че на практика „не трябва да има процедура, защото една от страните-участнички – САЩ не биха могли да проведат преговори в конкурентна среда, а трябва да бъдат избрани“.

- Никой не опроверга твърдението на вицепрезидента на СААБ Красимира Стоянова, че тяхната оферта  е била значително по-евтина… „Нашата цена е значително под 1,5 млрд. лв“.

- Вицепрезидентът на СААБ заяви, че американската оферта отговаря на четири от седемте изисквания  на страната ни. Според нея

Те (САЩ) не могат да изпълнят заложените срокове

Предлаганият модел не е на въоръжение в момента никъде по света

Те (САЩ) изискват 100-процентово заплащане след сключване на сделката, въпреки че страната ни държи на разсрочено плащане.

САЩ не биха могли да проведат преговори в конкурентна среда.

 


Коментар:

Всички ние помним случая с бившия премиер Орешарски, който след среща с двама американски конгресмени заяви, че спира българо-руските енергийни проекти. Това американско решение на Орешарски  струва на народа ни десетки милиарди долари.

Дойде ред да купуваме бойни самолети. Пристигна пом.държавния секретар на САЩ и двама наши министри, подкрепена от комисия под ръководството на г-н Съливан, единодушно избра, естествено, американския самолет F-16. Изборът беше шумно подкрепен от Цветан Цветанов, председател на пг на Герб.

Никой не опроверга честната, точна и ясна позиция на една достойна жена

- българката Красимира Стоянова, вицепрезидент на компанията СААБ, производител на изтребителя „Грипен“. Със своето изложение тя буквално размаза дружинката лабисти, начело с г-н Съливан, които за пореден път искат да ограбят България.

„Локхийд Мартин“ подписва договор с Бахрейн за покупката на 16 броя

нови F- 16, не F-16 V,.на цена, на която България купува само 8 броя.

Defansenews съобщава, че Бахрейн купува най-новата конфигурация на F-16, не говори за F-16 V.

Какво всъщност купува България?

Нова конфигурация на познатия F-16, или новия модел F-16 V?

Българското общество настоява:

Има ли такъв изтребител F-16 V или няма?

 

д-р Веселин Стоянов

София, 31.12.18 г.


 

ЖИВОТЪТ НЕ Е БЕЗКРАЕН ПРАЗНИК

Е-поща Печат PDF

СЪДБАТА НА ПИСАТЕЛЯ КАТО ПРОБЛЕМ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ОБЩЕСТВОТО


По повод книгата на проф. Бончо Асенов „Случаят Георги Марков”

 

Панко АнчевВсеки сериозен и значим писател е особен проблем за литературата и обществото, който различното историческо време разрешава според нагласите, критериите и конюнктурата си. Не писателят избира времето, но времето непременно избира писателя, формира, утвърждава или го отрича, подтиква или задържа развитието му, използва го, казано направо, като своя собственост. Творецът е продукт или жертва на времето, а не обратното. Когато писатеят забрави това и си въобрази, че е по-силен от всичко и всички; че в него е властта и е способен да обръща времето, без да позволи да бъде обръщан от него, настъпва колизия, от която почти никога не преодолява и не се измъква от нея.

Писателят най-често си въобразява, че борбите, които води в живота и в литератуата, са все епични и обогатяващи историята, придавайки й високи цели, героичен дух и величавост. Но те обикновено остават до битовото си равнище, а драмата му – лично поражение и загуба.

И все пак, личната драма на писателя е огромен и обикновено трудно разбираем и разрешим социален и литературен проблем, защото събира в себе си и типологизира драмите на стотици и хиляди хора, заблудили се, че могат да надмогнат правилата на бита и историята. Или че животът е достатъчно дълъг, за да остане време за поправяне на грешката.

“Клещите“ и ръцете, които ги държат

От живота и драмите на писателя винаги могат да си извлекат поуки. В това е смисълът те да се изучават – особено на писател, доброволно попаднал в клещите на голяма политическа или геополитическа игра, в която трябва да изпълни определени действия, чийто резултат ще го засегне отгоре-отгоре. Понеже като човек е твърде малък, за да  бъде пряк участник в нея. Затова и в началото не си дава сметка какви са тези клещи и какво ще извадят чрез него; нито чии са ръцете, които ги държат. Коварството на личния му избор е в това, че влизането в тях е лесно, дори приятно, раскаещо честолюбието и обещаващо онова, към което толкова се стреми.

Драмата идва после, когато осъзнае, че повече не може така; че се нуждае от спокойствие и свобода; че едно са му обещавали, а идва друго; че мечтания успех така и ще го подмине.

 

Георги Марков

 

Точно тогава тези, които го държат, нехаят за това. Защото те играят друга игра и малко ги интересува участта на този, който е в техните клещи. Стига, разбиа се, да не ги предава и злепоставя непоправимо.

А тези отстреща не го посрещат с отворени обятия, а както обикновено се случва, вкопчват го безцеремонно в своите клещи и изобщо не се церемонят с него.

И триумфът се превръща в поражение.

Думата ми е за станалия митичен писател Георги Марков. Моите разсъждения са предизвикани от една много интересна и добросъвестно написана книга: „Случаят „Георги Марков” от проф. Бончо Асенов, посветена на неговия живот, творчество и смърт. Всъщност, главната тема е тази смърт, с която толкова спекулират определени кръгове в антикомунистическата си ярост. Тя трябва да докаже колко жестоки и безчовечни са били методите на предишната власт срещу всеки дръзнал да я критикува или дори само да я постави под съмнение. А Марков няколко години бил правил това по радио ВВС, а после и по радиостанциите „Дойче веле” и „Свободна Европа”.

Един от непреодолимите комплекси на антикомунистическата пропаганда е постното и хилаво българско дисиденство до 1989 г. Този комплекс тя няма как да го прикрие и дори постоянно го вади на показ. Затова и с такава радост използва съчинената от нея история за „героизма” на Георги Марков. Неговите „Задочни репортажи за България” са обявени за литературните шедьоври на антикомунистическата борба, образец на високо писателско майсторство, смелост и дори героизъм. А като се добави лесно конструираната версия, понеже изглежда достоверна за всеки ленив ум, чакащ подобна залъгалката, че уж е бил убит от ДС по нареждане на Тодор Живков заради изобличителнията в тях, дефицитът от толкова нужните й „борци срещу комунизма” като че ли леко намалява. Ала само в очите на тези, които са заслепени от поразяващата й власт.

 

Лондон, гара Виктория 1978 г.


Бончо Асенов е кадрови офицер от ДС. Един бивш офицер от ДС винаги притежава повече информация от всички журналисти, писали книги и статии за убийството на Георги Марков. Като професионалист много повече от когото и да било от аматьорите-журналисти познава дейността на тайните служби и умее да я анализира. Те май изобщо не я познават, а само се опиват от получената даром смелост да я ругаят и разобличават. Бончо Асенов няма необходимост да съчинява басни, а преценява достоверността на факти през тяхната допустимост и достоверност. Т. е. най-напред по това дали тези факти са реални или измислени. Именно с тази си професионална умелост той пристъпва към излагането и преценката на събитията по въпросния случай. Б. Асенов лесно отделя истината от лъжата, факта от измислицата. Защото познава отлично от собствен опит на служител в службите познава похватите и начина на мислене на хората, които конструират сценария, по който се повежда операцията заедно с целия облак от лъжливи следи с цел да се отклони (поне за известно време!) вниманието на контраразузнаването и агентът остане задълго неоткрит и неоткриваем. Разбира се, докумените за подобни важни от различна гледна точка операции нито са в изобилие, нито се оповестяват. А хората, работещи по подобни случаи, винаги са най-високи професионалисти, неподвластни на съблазните за шумотевици и слава, готови да отнесат в гробовете си

тайната на замисъла и изпълнението.

Почеркът и начинът на мислене и действие обаче остават. Но четенето им трябва да бъде добросъвестно и професионално. Както го прави Бончо Асенов в тази си книга.

Преди да стане писател Георги Марков е бил инженер-химик. Този факт пряко се отнася до неговата сетнешна съдба на писател и герой в една грандиозна (истинска и спекулативна) игра. Затова и наблягам на него!

В началото на 50-те години на ХХ век, когато Марков публикува първите си разкази и очерци, в българския литературен живот вече се е утвърдило едно неписано правило – новите писатели са предимно филолози по образование, студенти в Софийския университет (най-вече по специалността българска филология). Те са най-близо до редакциите, участват в университетски литературни кръжоци, наблюдавани са от ръководството на СБП и редакциите. Те си имат свои места в кафенета и аудитории за срещи и разговори. Компаниите на младите писатели са обикновено съставени от такива студенти. Затова на идващите „отвън” се гледа с известно недоверие и дори подозрение. На тях им е по-трудно „да пробият”.  Георги Марков сякаш без усилие нарушава това правило – при това почти без някой да му оказва съпротива. Този психологически момент е важен за по-нататъшното поведение на младия тогава писател. Той „изпреварва” доста други свои връстници-филолози и категорично се утвърждава като един от най-надеждите и талантливи млади автори. Марков охотно бива приеман в средите на утвърдените писатели, на известни и влиятелни хора от писателската, но и от партийната и държавната власт. За него се говори, името му е популярно, съветват се с него. Бил е и привлекателен за жените мъж.

 

Преди триумфът да стане поражение


Още нещо важно в биографията на Георги Марков: сериозното му заболяване от туберкулоза и дългото лечение на коварната тогава болест. В крайна сметка бива излекуван. Още една победа за младия мъж и творец.

Към писателската слава и успехите сред жените се добавят високите хонорари, синекурната длъжност, но и интересът на високопоставени ръководители на тайните служби към личността му. Кой не би бил щастлив с такава биография.

Но една такава щастлива биография не носи само радости и пари. Тя, както се казва,

дърпа дявола за опашката

и насочва вниманието му към новоизгрялата звезда на българската литература от 60-те години на ХХ век.

В края на 1969 г. заминава в Италия при брат си. И повече не се връща.

Днешните му апологети и биографи твърдят, че Георги Марков е избягал от България по политически причини. Да избягаш „тайно” с личен автомобил, при това западен, по онова време е чиста фантастика. За да преминеш българската гранаца освен входяща виза за съответната страна се изискваше и изходяща. Задграничните паспорти трябваше да бъдат снабдени с тези две визи, за да те пропуснат през съответния граничен пункт. Проф. Бончо Асенов подробно разказва в книгата си с чия изключително висока протекция и по какъв начин Георги Марков напуща страната, за да отиде при брат си. Въпреки категоричния отказ на неговия директор на издателство „Народна младеж”, където тогава е работел. В книгата се проследяват действията му в Англия, начините, с които успява да започне работа в ВВС, анализират се писмата, които изпраща от там до свои близки в България. Но най-важното: на Марков цели две години българската консулска служба в Лондон охотно продължава изходящата му виза, защото без нея ще се окаже невъзвращенец. Към края на този двегодишен период в писмата си той става все по-критичен и гневен заради бавенето на визата в българската консулска служба. Бончо Асенов ни подсказва, че вече е задействана решителната част от сценария, по който Георги Марков „бяга” от страната и получава доверието на английските тайни служби да започне работа в ВВС.

Аз не отричам, че една от причините Георги Марков да приеме участие в цялата тази без съмнение сложна и опасна операция, е амбицията му да пробие като писател в Англия и Западна Европа. Представите му за литературния успех на Запад са извлечени от българския литературен живот, в който ДС отваря повече пътища към лесното издаване на книги, към наградите, похвалите, високото място в литературната йерархия. Затова е силно изнервен от слабия интерес към творчеството му в Англия. Вече невъзвращенец Георги Марков може да разчита единствено на себе си в устройването на бита и литературното си положение. Колкото и странно да е, въпреки слабия интерес към творчеството му и редките му чисто литературни изяви, той живее богато, купува имоти, не се лишава от нищо. Заплатата му в ВВС не е кой знае колко висока, за да има такъв жизнен стандарт. Но той го има. И не е трудно да се отговори на въпроса откъде и чии са тези пари, с които българският писател разполага. България очевидно не го е хвърлила ей така

в устата на лъва

– България не го е забравила. И как ще го забрави, когато той изпълнява нейна опасна и отговорна задача.

Тази задача, както пише и Бончо Асенов, е да проникне в радио „Свободна Европа”, да постъпи там на работа – поне за известно време, да събере сведения за някои от сътрудниците на българската секция, след което да се прибере в България. Тогава ще се разрази огромен политически скандал и ще бъде разобличено участието на ЦРУ в подривните акции срещу България и социализма.

Бончо Асенов смята, че тук операцията очевидно е „прихваната” от английските тайни служби и ЦРУ и Георги Марков става обект на разработки от тях. Работите му вече вървят зле, трудностите се увеличават, възможностите за постигане на литературен успех на Запад са по същество изчерпани. Както се казва, „облаците над главата му се сгъстяват”. Все пак неговите „Задочни репортажи” биват четени по „Свободна Европа”. „Пробивът” е организиран от тези, които Марков е трябвало да разобличи по-късно, и които вече подготвят развръзката в играта, в която се е въвлякъл.

За нововизлюпените наши антикомунисти предишните тайни служби са съставени от глупави, неграмотни и злобни служители, чиято единствена задача е да вербуват и убиват. Без дори да мислят. Антикомунистическата версия за смъртта на Георги Марков като убийство за отмъщение и наказание заради критичното му отношение към властта, заповядано лично от Тодор Живков (но съгласувано с тогавашния ръководител на СССР Юрий Андоропов) е плод на легендата за времето преди 1989 г.

За лъжата, като грях

Тази легенда, обаче е родена в празни глави, които се надяват повтаряйки хиляди пъти една лъжа, да я превърнат в истина. За младите, които не познават реалностите от миналото, а и не им се разсъждава дали това, което им говорят е истина и дали изобщо е възможно да се действа по толкова нелепи начини, е лесно да се оставят да ги заблудят и убедят. Лъжата обаче е грях, който рано или късно бива застигнат от възмездие.

 

Животът, уви, не е литературен сюжет!


Бончо Асенов аргументирано, вещо и най-важното добросъвество и като подготвен специалист доказва несъстоятелността и неверността на версията за намесата на българските тайни служби в смъртта на писателя. Това не е трудно да се докаже от професионална гледна точка, но въпреки това лъжата битува толкова години и се насажда като истина. Георги Марков обаче не е герой или мъченик, а жертва на своята суета, амбиция, наивност, лекомислие. Но и на жестокостта и безсърдечието на английските тайни служби, които не се поколебават да пресекат операцията, която му е възложена и която той допуска да бъде разкрита. И пада жертва в т. нар. „студена война”.

Но по-важното е друго.

Дори и в смъртта си Георги Марков не може да излезе от примката, в която от суета и непредзливост, нереална преценка на собствените си сили и възможности, психологическа издържливост и професионални способности е влязъл. Животът не е литературен сюжет, който можеш сам да насочваш в благоприятна за тебе посока, за да получиш онова, което смяташ, че ти се полага. Изборът на Марков не може да е постъпка на герой от криминален роман, а решение, за което се носи отговорност. В подобни случаи обратният път е затворен!

Аз силно се надявам, че тази книга ще сложи край върху т. нар. „случай Георги Марков” в неговия пропаганден вариант и антикомунистически смисъл. За да отвори разсъждения за човека и неговата съдба и особено за избора, служението и отговорността на писателя, който трябва да помни, че личният му живот би могъл да съблазни други и да ги вкара в изкушения, на които те не биха устояли. Но не само за писателя, а за всеки, който си представя живота като безкраен празник...

Животът обаче не е безкраен празник – особено когато се включиш в нещо, чиято цена е твърде висока.

Съдбата на Георги Марков го доказва за сетен път.


 

ДА СИ ОТВОРИМ ОЧИТЕ НАВРЕМЕ

Е-поща Печат PDF

На 25 ноември т.г. в района на Керченския пролив украински военноморски съдове навлязоха в участък на Азовско море, считан от Русия за нейни териториални води. Руската брегова охрана откри огън и задържа три украински кораба. Президентът на Украйна Петро Порошенко реагира като въведе военно положение в страната си и постави въоръжените сили в бойна готовност,  като обяви, че съществувала заплаха от пълномащабна война на Украйна с Русия. Това е най-значителната пряка военна конфронтация между двете страни от началото на 2014 г., когато украинската крайна десница извърши държавен преврат, направляван и финансиран от Европейския съюз и Държавния департамент на САЩ по времето на президента Обама. Превратът хвърли региона в състояние на постоянна криза.

Няма съмнение, че инцидентът в Азовско море е една от провокациите, режисирани от американския империализъм и неговите съюзници. Други  такива са споменатия преврат в Киев, многобройните газови нападения в Сирия, приписвани на правителството в Дамаск, обвинението към Москва за натравяне на семейство Скрипал във Великобритания, т.н. руска „намеса“ в американските президентски избори и пр. и пр. Всички те целят да се създават предтекст за налагане на санкции и осъществяване на военна агресия срещу Русия. Както и при всички други случаи на антируско поведение на режима на Порошенко, и сега НАТО, Евросъюзът и САЩ незабавно взеха страната на Украйна. Те обявиха действията на Русия за акт на „агресия“ и „нарушение на международното право“. Президентът Тръмп дори отмени заплануваната среща с президента Путин, която трябваше да се състои на срещата на Г-20 в Буенос Айрес. Порошенко обяви, че е получил уверенията на американския държавен секретар Майк Помпео, че Вашингон ще му осигури „пълна подкрепа“, включително и военна!

Налага се впечатлението, че Порошенко предизвика кризата с Русия само няколко месеца преди президентските избори в Украйна, които той рискува да загуби поради своята значителна и растяща непопулярност. Въвеждането на военно положение му дава -на него и на военните - големи пълномощия, включително правото да се обискират жилища и автомобили, да се ограничава свободата на медиите, да се цензурира интернетът и да се забраняват демонстрациите. Нещо повече, бяха отменени изборите за местни органи на властта в десет избирателни окръга. Действията на Порошенко са насочени както против Русия, така и против населението на самата Украйна.

В резултат от събитията в Азовско море Украйна и Русия са достигнали ръба на войната, която лесно би могла да въвлече и чакащите на пусия империалистическите сили. Русия обаче обяви, че ще разположи в Крим нов дивизион от противовъздушната система „С-400 Триумф“. И вече го направи. Според списание „Тайм“ ситуацията е такава, че би могла да породи криза като тази в Тонкинския залив, която през 1964 г. послужи като повод за военната интервенция на САЩ във Виетнам.

 

Руските медии предупредиха, че е възможна „ голяма война“, която да причини гибелта на стотици хиляди хора и от двете страни.

Подкопаването на руското геостратегическо влияние във важния за Русия Черноморски регион е съставна част от плана на американските компании да сложат  ръка върху ресурсите на обширните територии, които някога влизаха в състава на СССР. И ако до 1991г. Турция беше единствената държава-членка на НАТО с излаз на Черно море, днес всички черноморски държави с изключение на самата Русия или влизат в НАТО, или се управляват от антируски и проамерикански режими, като тези в Грузия и Украйна, поставени на власт чрез новото оръжие на империализма наречено„цветни революции“. Нека си припомним, че като модел те бяха използвани най-напред в България. Такова беше „всенародното въстание“  - от зимата на 1997 г., с което бе свалено от власт правителството на Демократичната левица.

Опасната криза в Азовско море е поредното свидетелство, че с разпадането на Съветския съюз п рез 1991 г. е сложено началото нов исторически период на империалистически войни. Преформатирането на Близкия изток е съвсем пред очите ни. Изключителната безразсъдност на подпалвачите на войни обаче и на техните „леви“ и  „десни“ марионетки в Източна Европа, в това число и у нас, може да се обясни с дълбоката криза на американския и световния капитализъм и вопющата му необходимост от ресурси и презапределение на пазарите. Част от тази криза е подемът на лекомислено отричаната доскоро класова борба. Събитията в Иран, Индия, на много места в Европа, а също и в САЩ, само потвърждават непоклатимата правда за движещите сили на борбата със световния империализъм.

Президент на Русия Владимир Владимирович Путин не разполага с друг отговор на непрекъснато нарастващия натиск на империализма, освен да съчетава усилията си за разумност в политиката спрямо колективния Запад и осигуряване на необходимия за отговор военен ресурс на федерацията. След „разпадането“ на СССР, който всъщност беше пренесен в жертва на безумната перестроечна надежда, че може да бъде приглушена идейната ненавист на Запада към социалистическата алтернатива в негово лице, се открои и все по-дръзко и нагло се откроява ламтежът към неизчислимите ресурси и богатства на руската земя. Принципът, че добрата Русия може да бъде само завладяната Русия, добива все по-ясни очертания и всички прикриващи тази истина димни пропагандни завеси, стават все по-прозрачни. Тези истини станаха очевидни дори за олигарсите на Русия, милиардите на които, според тъпия перестроичен прогнозизъм, трябваше да успеят да ги интегрират в световния рай на капитала и управлението на света. Оказа се обаче, че за вълците от Уолстрийт, Русия е неприемлива най-вече заради несъгласието си да пожертва наред с материалните си богатства и духовния ресурс на народа си, ведно с величието и блясъка на неговите достижения в историята.

В този смисъл крушението на СССР със своите последствия е нещо много по-грандиозно от измеренията на една гигантска геополитическа катастрофа. Не ядрената мощ, не ракетите и танковите армии, а алтернативата на вълчия свят на капитализма беше неговата най-голяма сила. СССР имаше страшни зъби, но отказваше да вие с вълчата глутница на световните хищници.

Днес, раната на Русия, от страшната загуба на кръв, все още е отворена. И като всяка глутница, светът на хищниците се възбужда от мириса на кръв. И все по-страшно тракат челюстите, премлели костите на половината човечество. И има само едно място от където може да дойде спасение! – идеята, че този вълчи свят може да получи алтернативата, която така лекомислено похитихме. Това най-много жадуват народите на Русия, както и всички, които до първи петли дор трижди се отрекоха от правдата.

Но Бог вижда. И ще отсъди!

Остава ние да си отворим очите навреме.

 


 

Сирия: „ЗИМАТА НА АСАД“ ПОПРАВЯ „АРАБСКАТА ПРОЛЕТ“ НА ОБАМА

Е-поща Печат PDF

Охулван от голяма част от международната общност, днес Башар Асад изглежда по-близо от всякога до възвръщането на властта си в Сирия и на благоволението, с което се ползваше в региона. И това, след една почти осем годишна опустошителна война, имаща според експертите световни отражения. Комплицирана с въвличането на регионални и външни сили, както и на джихадистки групи, от март 2011 г. тази война причини гибелта на над 360000 души, превърна в бежанци милиони хора и раздроби Сирия“.

Това написа френското седмично списание „Куриер Интернасионал“ (30.12.2018), позовавайки се на коментар на Агенция Франс Прес (АФП) от Бейрут. А само шест години по-рано, през 2012 г., бившият американски президент Барак Обама, лауреат на Нобелова награда за мир, твърдеше, че дните на Асад са преброени. Днес народите от Близкия Изток и Европа сърбат попарата, надробена от този „миролюбец“ и неговите западни и арабски съюзници, възложили напразни надежди на „умерената“, но въоръжена до зъби сирийска опозиция и на терористичните джихадистки организации, като „Ал-Кайда“ и „Ислямска държава“ („ИД“).

Но, благодарение на решаващата военна намеса на Русия, Иран и ливанската „Хизбулла“, днес силите на Башар Асад контролират близо 2/3 от територията на Сирия, след като прогониха от там „бунтовниците“ и джихадистите. И изглежда са на път да поемат отново контрола и над останалата 1/3 в Северна Сирия, където доминиращото кюрдско население установи де факто автономия в много райони.

На 19 декември 2018 г., за всеобща изненада президентът на САЩ Доналд Тръмп оповести скорошното изтегляне (от 30 до 100 дни) на американските войски от Сирия, където те поддържаха кюрдските формирования срещу терористите на „Ислямска държава“. В самия край на 2018 г. вестник „Ню Йорк Таймс“, позовавайки се на източници от Белия дом, съобщи, че Тръмп е размислил и решил да удължи срока на американското изтегляне от Сирия на 4 месеца. И без друго изтегляните от там военни сили бяха прехвърлени в двете ново изградени американски военни бази в провинция Анбар, Западен Ирак. Тоест, американските сили в Ирак нарастват за сметка на ликвидирането на американското военно присъствие в Сирия.

Така или иначе, останали сами срещу заплахата от турско военно нахлуване на изток от река Ефрат, кюрдите повикаха на помощ сирийската правителствена армия и за първи път от шест години тя се развърна около град Манбич, Северна Сирия.

„Фактът, че кюрдите търсят съюз с режима в Дамаск съставлява нов успех за Асад, казва пред АФП специалистът по кюрдска политика Мутлу Дживироглу. Сирийският президент консолидира всеки ден своята власт – дипломатически и военно. Асад беше заплашил да завземе отново богатите на петрол зони, които държат кюрдските сили.

 

 

Обаче днес правителството (в Дамаск, б.р.) е поканено да се върне в района. Няма нищо по-добро за Асад“.

Освен кюрдските сектори, районът на Идлиб (Североизточна Сирия) все още се изплъзва от контрола на Дамаск. Той е в ръцете на бунтовническите и джихадистките групи, представяни от Анкара като „умерена опозиция“. Толкова „умерена“, че обстрелва съседните населени пунктове с химически боеприпаси и тежки оръжия, които отдавна трябваше да бъдат изтеглени от зоната на военна деескалация. Да не забравяме, че в Идлиб бяха извозени с автобуси джихадистите, напуснали предградието „Дума“ на Дамаск и град Алепо или Халеп. С помощта на „Белите каски“, те инсценират химически нападения над цивилни, които приписват на режима на Асад.

В Източна Сирия, близо до иракската граница, кюрдските сили водят битка, за да изтласкат „ИД“, която все още контролира джобовете в пустинята, намираща се в центъра на страната. До обявеното от Тръмп изтегляне те се поддържаха от авиацията и сухопътните сили на САЩ.

„Решението на Тръмп да изтегли американските сили от Сирия изпрати ясен сигнал към арабските страни, че могат да дискутират с Асад съгласно своите собствени условия“, казва Никълъс Хиръс, анализатор в Центъра за нова американска сигурност. Отстранен от регионалната дипломатическа сцена, днес Асад изглежда си възвръща благоразположението“.

Няколко са фактите, които потвърждават

изводите на анализатора Хиръс.

Първо, това е отварянето отново през декември 2018 г. на посолството на ОАЕ в Дамаск.

Второ, и Бахрейн възобнови дейността си за помиряването на враждуващите страни. ОАЕ и Бахрейн са близки съюзници на Саудитска Арабия, която пък беше един от основните смутители срещу Асад и години наред подкрепяше бунта срещу него.

Трето,  суданецът Омар ал Башир осъществи първото от 2011 г. насам посещение на арабски държавен глава в Дамаск.

Четвърто, през ноември 2011 г. Сирия беше изключена от Арабската лига, а днес един не назован поименно арабски дипломат в Бейрут споменава за някакво негласно „отваряне към Дамаск“. Според него ОАЕ са получили зелена светлина от саудитското кралство за да отворят отново своето посолство в Дамаск. Това било знак, че и Рияд може да тръгне по този път.

Пето, според един висш иракски представител, Багдад играел ролята на посредник за възстановяването на връзките между Дамаск и Доха, столицата на Катар. Освен това в процес на договаряне било участието на Сирия в икономическата среща на върха, която ще се проведе на 19 и 20 януари в Бейрут, три месеца преди годишната арабска среща на високо равнище.

Шесто, според един ливански дипломатически източник, Египет, където на 22 декември 2018 г. беше отишъл Али Мамлюк, високопоставен сирийски служител, отговарящ за службите за сигурност, подкрепял завръщането на Сирия в панарабската организация.

Според Никълъс Хиръс „Асад ще се стреми да капитализира върху своите успехи през 2018 г., сключвайки споразумения с арабските страни, особено с тези от Персийския залив, за да започне възстановяването на Сирия. Впрочем, стойността на разрушеното по време на „гражданската война“, както Западът и арабските му съюзници наричат чуждестранната военна интервенция в Сирия, е оценена от ООН на около 400 млрд. долара, или 350 млрд. евро.

При това развитие на нещата, „операцията“ на турските въоръжени сили на изток от Ефрат става и необоснована, и рискована. За това подсказват и редица заглавия във водещи турски вестници, като:

Вестник „Миллиет“, 31.12.2018

-„Сирия е на сирийците“, автор Хаккъ Йоджал;

-„На осмата година от „Арабската пролет“, осем страни стават сцена на демонстрациии. Този път, на протести срещу икономическата обстановка и условията на живот“.(Тези осем страни са Судан, Тунис, Мароко, Либия, Ливан, Ирак, Йордания и Алжир, б.р.).

Вестник „Джумхуриет“, 31,12,2018

-„Картата се промени, проблемът не свърши“, автор Хюсеин Хаятсевер;

-„Кой ще запълни празнотата, оставена от САЩ?“, автор Мехмет Али Гюллер.

Вестник „Йеничаг“, 31.12. 2018

-„Веригата от грешки в Сирия и Русия“, автор Йозджан Йеничери.

Общият извод на авторите е, че при новата обстановка за Турция ще е най-добре да възстанови отношенията си със Сирия от преди 2011 г., като се придържа към принципа за запазване на териториалната цялост на своята южна съседка. По-добре късно, отколкото никога! И без това Анкара няма нито възможности, нито желание да запълва вакуума, оставен от американците. А и гражданите на Сирия, с изключение на туркмените и бандитите от т.нар. Сирийска свободна армия, не са склонни да заменят едно чуждо присъствие с друго. Вековете османско „присъствие“ са им достатъчни.

Но прекратяването на военните действия в Сирия ще има благотворно отражение не само върху района на Средния и Близкия Изток, а и върху Европа и Балканите в частност. Защото ще отпаднат основанията за приемане на нови бежански маси, с които се оправдават и българските управляващи, отхвърляйки всякакви реформи. Ерго, те или трябва да се заемат сериозно с икономическите и социалните проблеми на страната, или да си ходят. Ако искат, да прескочат отвъд „Великата българска ограда“. И без тяхната намеса обстановката в Западните Балкани далеч не предполага бълнуваната евроатлантическа интеграция. Още не затихнал конфликтът в Сирия и се задава ново предизвикателство – обединяването на всички албанци в една Велика Албания! Да кажете нещо за българския принос към това опасно начинание? Какво успешно европредседателство проведохме само, а! Ами ако Чичо Сам реши да ни спретне една „Балканска пролет“?


 

 

ЗА ИСТИНАТА СРЕЩУ НЕИСТИНАТА

Е-поща Печат PDF

В края на декември миналата година по радио „Дойче веле” някой си Кристофер Неринг излезе с предаване, озаглавено „Държавна сигурност и илюзията за сигурност в социалистическа България”. Изчетох го, помислих си, че е поредното необективно разсъждение за дейността на Държавна сигурност в България, спомних си библейското поучение на Матея за онзи, дето вижда сламката в окото на брата си, а не вижда гредата в своето око и го подминах, следвайки съвета на великия Пушкин: „…с глупаците не влизай в спор”. Моята обвързаност обаче с в.”Нова зора” и с неговите ревностни читатели промениха първоначалната ми позиция и в името на истината им изпращам мнението си за това предаване на германското радио.

Направих съответните справки и установих, че д-р Кристофер Неринг е директор на Научния отдел към Германския музей за шпионажа в Берлин, автор на редица изследвания по темата за сътрудничеството на българската Държавна сигурност с ЩАЗИ.

В предаването си по радиото г-н Кристофер Неринг твърди още в началото, че „въпреки масовото следене и подслушване, българската ДС се оказва неспособна да предотврати серията атентати от гара Буново, Пловдив и Варна. А помощта от източногерманската ЩАЗИ я отвежда в изцяло грешна посока”. Според него през 80-те години, по времето на Тодор Живков, режимът се бори основно  „…срещу друг опасен враг – този на тероризма”. Но г-н Неринг твърди, че режимът е изненадан от атентатите на 30 август 1984 г., когато избухват бомби на летището във Варна и на гарата в Пловдив, при които загиват двама души и са ранени около 50, а също от атентатите на 9 март 1985 г., когато във влака от Бургас за София край гара Буново избухва бомба, отнела живота на 7 души, а след половин час е взривена бомба и в хотел „Сливен” в едноименния град, която бомба ранява 20 души. И, че следващата година е заложена трета бомба в туристическия комплекс „Дружба” край Варна, която обаче не избухва.

 

Проф. Д-р Бончо Асенов

 

Според г-н Директора на Германския музей по шпионажа българската ДС е помолила тогава източногерманската ЩАЗИ да провери със собствени сили и средства дали атентатите не са извършени от емигрантската „Българска освободителна организация”, която е била поела отговорност за тях с няколко писма. И г-н Неринг говори за огромната дейност, която Щази е извършила в тази насока. Но според него всичко е било напразно, „разследванията на Щази са пълен провал, защото водят към напълно погрешна следа. През 1987 г. се изяснява, че атентатите са дело на групировка от средите на турското малцинство в България – това е т.нар. Турско национално-освободително движение в България”. И са израз на протест срещу Възродителния процес и масовата промяна на имената на българските турци. Протест, който е бил подкрепен от Турция. Неринг изтъква факта, че двама от разкритите през 1987 г. атентатори са били сътрудници на Държавна сигурност, с което прави намек дали пък не са прави онези, според които „самата Държавна сигурност била поръчителка на атентатите”. Според него фактът, че три години са трябвали на Държавна сигурност, за да разкрие атентаторите, показва „колко несъответен е бил инструментариумът на тайните служби” и „става ясно колко голям е бил провалът на Държавна сигурност в битката й срещу тероризма”.

Това е, драги читателю на в. „Нова Зора”, мнението на г-н д-р Неринг, предадено по радио „Дойче веле”. Така че налага се да поговорим за онова отминало време и за обективността на такива мастити спецове и пропагандни централи, които не се умориха да наплевателствуват срещу социалистическа България и особено срещу институцията, която бдеше над нейната сигурност. Стяга ги, изглежда, чепикът за собствената им оперативна немощ и с повод и без повод затрупват истината с лъжи и измами.

През 70-те и до средата на 80-те години тероризмът въобще не е бил основният враг на режима в България и конкретно на Държавна сигурност. Има случаи на битов тероризъм /бързо разкривани/, три случая на отвличания на самолети и отделни сигнали за планове и намерения в тази насока. Само ще посоча един факт – през този период по линия на тероризма е отговарял един-единствен оперативен работник в системата на Държавна сигурност и той бе служител на 6-то управление. Едва след чудовищния акт по взривяването на вагона за майки и деца на 9 март 1985 г. при гара Буново се предприемат организационни мерки и се създава специално Направление „Т” към 6-то управление, което да организира и провежда работата по тероризма.

Оперативната дейност по разкриването на терористите по цял свят е трудна и специфична. Хиляди са случаите на неразкрити терористи и по това време, и понастоящем. Така че забавянето в установяването на авторите на терористичните актове тогава може да го обясним и с неопитността на Държавна сигурност по тази линия, и с допуснати грешки от нейна страна в рамките на оперативното издирване /които са отчетени след това/. Издигнати са няколко основни версии, от които тази, че това е дело на български турци, се оказва вярната. И обвързването на евентуалните извършители с авторите на разпространявани преди това писмени анонимни закани за тероризъм от името на организация „Ние” се оказва правилната и довежда да тяхното разкриване и обезвреждане. А това, че един от атентаторите е бил действащ сътрудник на Държавна сигурност, се отчете като слабост в неговото оперативно ръководство и като една от причините, забавила разкриването на групата. Що се касае до намека на г-н Неринг, че атентатите може да са дело на самата Държавна сигурност, ще го подмина. Нали така ни учи Пушкин…

Възродителният процес, и по-точно промяната на имената на българските турци, започва в края на декември 1984 г., а първите терористични актове са извършени през август 1984 г., т.е. не може да твърдим, че те са резултат на смяната на имената.

Атентатите не са дело на „Турско национално-освободително движение”, което е създадено през юли 1985 г. и в което Ахмед Доган налага лозунга „Война без оръжие”, т.е. отхвърля тероризма като средство за постигането на неговата цел.

ЩАЗИ е помолена, в рамките на взаимното сътрудничество, да провери една от версиите, издигнати от Държавна сигурност, а именно, че задграничното „Българско освободително движение” – БОД /а не организация/ е съпричастно към атентатите. Защото в Държавна сигурност е имало разузнавателни данни, че тази най-голяма емигрантска организация си е поставила за цел извършването на терористични операции срещу България. И от предаването на Неринг се разбира, че ЩАЗИ съвестно е изпълнило молбата на българската Държавна сигурност. Между другото, такива молби са били отправени не само към ЩАЗИ, но и към останалите специални служби на тогавашните социалистически страни. И не е вярно, че са разпространявани писма, в които БОД е поел отговорността за извършените терористични актове.

Що се касае до твърдението за провал на Държавна сигурност в битката й срещу тероризма, ще спомена само следния факт. Бяха сменени имената на 820 000 мюсюлмани. Доброволно или насилствено, няма значение в случая. Да сте чули за други терористични актове. Не! И една от причините е, че Държавна сигурност създаде стройна и ефективна организация за разкриване, предотвратяване и пресичане на всякакви планове, приготовления и опити в тази насока. А сигнали и опити имаше, но на тях се реагираше бързо и не се допусна да се стигне до нови невинни жертви.

Ако някой се чуди, че покрай този радиорепортаж споменах  библейското поучение на Матея, отговорът е от лесен по-лесен. Защото по това време в Западна Германия, в Италия, във Великобритания и в други западни държави се ширеше политическият тероризъм. И неговоте мащаби бяха изключителни. Хиляди невинни жертви си отидоха в резултат на извършените терористични актове. Та то не бяха взривявания на влакове, на гари, на кораби, взривове на обществени места, отвличания на самолети, на политически лидери и бизнесмени. От „Червените бригади” в Италия, които дори убиха техния министър-председател, от ИРА във Великобритания, от баските в Испания. Да не говорим за Фракция „Червена армия” на Баадер-Майнхоф в родината на г-н Неринг, който изглежда май е забравил, че тя е отговорна за 34 убийства и 230 души ранени негови сънародници. И че за прекратяването на нейната дейност българската Държавна сигурност има значителен принос: част от ръководителите на тази опасна терористична организация бяха разкрити и задържани на българска територия и бяха предадени на западногерманските власти. Ами да припомняме ли на г-н Неринг и „Дойче веле” за отвличането на израелските спортисти по време на олимпиадата в Мюнхен през 1972 г., довело до убийството на 11 от тях. Когато става дума за провал по-голям от провала на германските специални служби в случая едва ли може да бъде посочен. Обаче г-н Неринг и пропагандната централа радио „Дойче веле” отдавна са забравили понятието обективност и смятат за провал това, че българската Държавна сигурност се е забавила през 80-те години в разкриването и неутрализирането на тримата терористи.

Четете Библията, Господа! Може и да съзрете гредата в собственото си око!

Така че бих посъветвал радио „Дойче веле” и неговия сътрудник, г-н Кристофер Неринг, да бъдат по-внимателни. Тероризъм и борбата срещу него станаха всекидневие в западните европейски държави. Много са проявленията на тероризма. Едно от най-грозните му лица са действията „под чужд флаг“ и съдействията в пропагандното им обезпечаване, на такива институции като радио „Дойче веле”. Ние, българите, сме се наслушали на неговите примитивни антисоциалистически предавания от времето на Студената война. Защото, както казваше бившият сътрудник на „Дойче веле”, покойният български писател Георги Марков: „… основният конфликт на всички времена е бил конфликтът за признаването на истината…В действителност конфликтът е един: Истината срещу лъжата. Или ако щете – срещу неистината”.

 

03 януари 2019 г.

проф. Бончо Асенов


 

 


Страница 5 от 241