Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

РУСОФОБИЯТА КАТО АНТРОПОЛОГИЧНА КАТАСТРОФА

Е-поща Печат PDF

Доц. Валентин ВацевНа 11 октомври м.г, в София, бе проведена Национална научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми и институции“. На нея, всеобщ интерес предизвика прочетеното от доц. д-р Валентин Вацев резюме на неговото изследване „Русофобията, като антропологична катастрофа“. „Нова Зора“ вече разполага с пълния текст на студията на именития геополитик и политолог. Предлагаме текста в три последователни броя на просветеното внимание на нашите читатели с непоколебима увереност за неговото профилактично значение. Намираме, че е особено опасна за народа и държавата ни разгръщащата се в българските средства за масова информация антируска пропагандна капания. Волята за тази русофобска пандемия е с очевиден извън национален интерес и базиране. Предупреденият, обаче, винаги е въоръжен. Да си припомним  тази мъдрост.

 

Продължение от бр. 1

 

4. За мен религиозният генезис на русофобията е безспорен и не подлежи на съмнение.

При това русофобията се появява именно вътре в рамките на хрпстиянската културна вселена. Това значи на практика, че индуисти, например, или пък даоси и конфуцианци, или техните съвременни представители – китайските комунисти свободно могат да разберат теоретическия аспект на описвания проблем, но не биха могли (а и не са длъжни) да осъзнаят практическите аспекти, и често пъти особено драматичните колизии на проблема за генезиса на русофобията. Обикновеният мюсюлманин също може да се ограничи само с разбиране, но не и със съпреживяване на този проблем. Разбира се, обяснението е просто, става дума за драма, при това с трагични съставки, която се е разгърнала именно вътре в християнския континуум на Спасението. Това е процес, който се е разгръщал на различни места, но по един и същи повод. Многообразието на механизмите, в които се проявява този процес не прикрива, а разкрива единната му същност, а  именно – жестоко и непримиримо разногласие, разгърнало се (и продължаващо като събитие да се разгръща до днес) в единните християнски координати на Доктрината и нейното тълкуване.

Могат да се посочат две фигури, които вече принадлежат  на историята, но които не са чак толкова далече в миналото, че да бъдат напълно забравени. Фигурата в Русия, с която се свързва, с повече или по-малко основание началото на този разлом вътре в тъканта на християнското светоусещане е П. Чаадаев. 5 Ролята му в руския духовен живот не може да бъде подценявана – той е ако не първият, то един от първите руски културни дейци, в чиято позиция се наблюданат отчетливи елементи на този духовен разкол, който по-късно в руското общество доведе до катастрофални последици. Важно е да се помни, че Чаадаев в своето общество е заемал позиция не на маргинал, аутсайдер или „дисидент”, а е бил почитана и уважавана фигура, дворянин и офицер с общопризнато геройско поведение по време на войната.

В неговото творчество, обаче („Философически писма”), Чаадаев стоварва върху духовната практика на руското християнство изключително тежки обвинения. Като запазва декларативна вярност към православието, той критикува сурово Църквата, противопоставяйки й практиката на католицизма.

 

 


„Православната църква е пасивна и нечувствителна към историческите форми на живот на обществото, като животът свидетелства, че е възможна една друга християнска църква (а именно католическата), която активно твори добро, участва в обществения живот и денонощно оказва огромно въздействие върху умовете и сърцата на християните.” Разбира се, Чаадаев не може да бъде подозиран в протестанство, и все пак позицията му, която може синтетично да се опише с формулата „с вярата срещу църквата” представлява своеобразен аналог на западноевропейската Реформация. Великият реформатор на католицизма (именно на католическото християнство, а не на християнството въобще) също критикува Църквата от позициите на една по-особено тълкувана Вяра. И разбира се, при всички очевидни разлики между Чаадаев и Лютер критиката на Църквата „от позициите на Вярата“ неизбежно придобива политически смисъл. Всъщност, сблъсъка между вяра и църква не може да няма, освен всички богословски проекции и един неизбежен, par excellence политически смисъл, критиката на властта не може да бъде напълно ефективна, ако не е и от верски позиции.

Критикувайки човешката част на богочовешкия организъм, какъвто е Християнската Църква, Чаадаев поставя началото на политически конфликт. Причините на този конфликт ще бъдат осветлявани по-нататък в изложението, но следствията му още отсега могат да бъдат описани като разрушителни за руското православно дворянско съзнание, за което с основание се е смятало, че е просветената част на руското съзнание. За разлика от западно-европейските политически последствия на духовната революция на М. Лютер (Вартоломеева нощ, изтребване на хугенотите, поредица от разрушителни религиозни войни между силите на Реформацията и Контрареформацията), революцията на Чаадаев се ограничила до формите на скандал в дворянски среди. Той лично не е бил репресиран, формалните белези на неговото дворянско достойнство са останали непокътнати, само чрез височайше повеление Чаадаев е обявен за „умопомешан“. Интересното е, впрочем, че в съвременни руски дисидентски кръгове Чаадаев е споменаван като първата жертва на наказателна психиатрия. А въпросът на Чаадаев (риторичен, впрочем) „как е възможна държава с размерите на континент” представлява може би най-краткия начин да се синтезира политическото верую на руските дисиденти, но и на цялата световна русофобия. Вероятно ще бъде преувеличено да бъде подозиран Чаадаев в осъзната русофобия. Със сигурност няма как да се поставя достойният руски дворянин Чаадаев в компанията на съвременни дисидентски авторитети от рода на Светлана Алексиевич, Лия Ахеджакова и Валерия Новодворская. („Колко страшно е да се живее в тази страна“). Също така би било крайно неуместно реалният авторитет на патриота Чаадаев да се използва за обосновка на активността на фигури от рода на Ходорковски, Березовски и Гусински. Но съвременните прояви на руска русофобия, каквато я познаваме днес наистина водят своя генезис от дълбокото несъгласие на достойния имперски дворянин Чаадаев с Православната руска църква.

Вярно е, също така и нещо друго – че за да изучава сериозно и задълбочено русофобията изследователят спокойно може да се ограничи с макар и тесния, но много ярък и цветист кръг на руските русофоби, и в този смисъл парадоксалния принцип, че най-истинската русофобия е руската русофобия изглежда напълно обоснован и достоверен.

За да се изучава русофобията – но истинската русофобия, а не нейните безбройни двойници, деривати и подобия е достатъчно да се отиде в Москва. Всичко най-русофобско може да се открие там, а доскоро тово „всичко” (до края на миналия век) беше не просто в Москва, а беше концентрирано във и около Кремъл, т.е. беше на власт. В този смисъл изучаването на руската власт през 90-те год. на миналото столетие представлява ipso facto също така и изучаване на руската русофобия – автентична, яростна, активна.

Може да се каже с една кратка формула: руската власт през 90-те год. на 20-ти век беше власт на русофобията над Русия. Затова може да се твърди, че българската русофобия (колкото и малка, жалка и незначителна да е тя – 88!) има два корена, т.е. тя е двойнопроизходна. Единият корен, разбира се е несъмнено европейски (Хитлер в сърцата!), а другият корен без съмнение е руският. Трябва да се признае като факт и да се осъзнае в цялата й дълбочина и значение истината, че духовно – политическите, идейните и историческите шлюзове, свързващи България с Русия са не просто много широки, но са и двойнопропускливи, т.е. пропускат влияния в двете посоки -  напр. от България към Русия – християнство и кирилица, от Русия към България – перестройка и ускорение, „смърт на Русия като царство на злото“.

И все пак, при анализа на руската русофобия е задължително да се забележи, отчете и осмисли една фундаментална особеност. Още на равнището на Чаадаев (ако приемем – временно – че той е основоположник) гневът към Русия е неразделно и същностно свързан с утвърждаването на положителния пример, този гняв не би бил възможен, ако Чаадаев не разполагаше с един, макар и не експлицитен положителен идеал за обществено устройство – така да се каже руската действителност е зло, в сравнение с една друга, правилна действителност. Разбира се, тази правилна действителност е католическият свят, това е „Западът като такъв”.

От позициите на „Запада като такъв” разглежда Русия един друг, много по-известен, много по-изучаван авторитет. Това е католическият абат, дворянинът, талантлив писател и пътешественик Астолф дьо Кюстин. В книгата си „Русия в 1839 год. 6” той описва всичко това, което и до днес представлява интелектуалното съдържание, цялостната аргументация и моралния патос на това, което днес е наречено русофобия. По този начин Дьо Кюстин задава „идеалната матрица на всяка възможна русофобия“, на русофобията „във всички възможни светове“ и това е вярно до такава степен, че ако днес някакво идейно съдържание не отговаря на тази матрица, то не може да бъде прието за русофобия, а само за случайна, ефемерна и несъществена критика на руската действителност.

 

По този начин достопочтеният абат подрежда в свързана и логическа форма основното идейно съдържание на явлението „русофобия”. Разбира се, както сочат ред изследователи 7. русофобските аксиоми в Дьо Кюстиновото евангелие на русофобията имат не толкова морален или естетически характер, колкото изцяло религиозен, богословски, еклезиологичен и егзегетичен характер. Главният грях на Русия, според абата е не толкова изостаналостта, жестокостта на властта, непросветеността на мужишките маси и т.н. и т.н. а нещо друго, при това съвсем просто. Абат Дьо Кюстин не може да прости на Русия единствено „неправилната вяра”. Не би я простил на никой друг, където и да е той – в Грузия, Армения, Сърбия, Етиопия, България, т.е. на православния човек. Накратко, русофобията на достопочтения абат в същината си не е нищо друго, освен погнусата и отвращението на правоверния (на правилно вярващия) към еретика. В тази позиция не е загадъчен и фобичния момент – отделно взетия еретик, случайно открит на територията на която духовно властва правилната църква (Ватикана) може да бъде заловен, запитан дали не се покайва, да бъде разпитан с пристрастие (технологията е описана в общоевропейския наръчник за борба с ересите и бесовството „Чукът на вещиците”8) и накрая да бъде изгорен (за негово добро и за назидание на публиката). Но точно това душеспасително и възпитателно въздействие е невъзможно да се приложи върху 120 милионната мужишка маса в Русия. Толкова много еретици на едно място в очите на абата представляват една неминуема практическа заплаха. Като добър католик абатът знае, без съмнение, че ереста сама по себе си не е пасивна, а е агресивна, настъпателна и злотворна. Това, което днес обитава необятните простори на Изтока утре не може да не нахълта в живота ни, непременно ще дойде на прага ни.

От времето на абат Дьо Кюстин са минали около два века, но същото светоусещане и същата диспозиция спрямо Русия (а и към целия православен свят, разбира се) продължават да имат доминантна роля в съзнанието на средния западноевропеец, като тази доминантност е особено натрапчиво очевидна в светогледа на англосаксонския свят. Там се очаква нашествието на еретиците не изобщо някога, а утре сутринта. В Русия по този въпрос все още има някакви илюзии – написани бяха някои амбициозни трудове на тема как “след преодоляването на комунистическите безумия Русия, която днес действително преживява християнски ренесанс неизбежно ще намери общ език с християнския запад”; като че ли дори Президентът Путин на определен етап вярваше в това.  Практическият живот вече еднозначно свидетелства за нереалистичността на такива очаквания – защото от гледна точка на християнския Запад, комунизмът е просто обикновено безбожие, а виж Православието не е нищо друго, освен една агресивна и злокобна ерес, срещу която Западът е длъжен да обявява непрекъснато кръстоносни походи, ако иска да опази себе си и своята идентичност. Изпреварвайки това изложение, можем да кажем, че именно тази нетърпимост към православната ерес беше действителната, дълбинната причина руско-американски структури от рода на „Комисията НАТО – Русия” да са нежизнеспособни и да не функционират, а американския политик всеки път, когато бръкне в джоба си, да намира там Ръката на Путин.

Впрочем, още тук могат да се посочат факти, изпреварвайки изложението и донякъде отклонявайки се от основната му линия, чрез които може да се покаже какво русофобията не е. За разлика от Хитлер, който е вярвал, че руснакът в крайна сметка е  Untermensch, т.е. недочовек и следователно част от тези недохора подлежат на унищожение, втора част подлежат на изтласкване отвъд Урал (т.е. извън периметъра на европеизираните чрез германската военна инициатива земи), а трета част да работят на територията на това ново разширение на Европа (бивша Русия) като нискоквалифицирана робска сила. И не толкова политическото „несъгласие” на Хитлер с политиката на съветските комунисти, колкото други дълбинни слоеве нa неговата мотивация са били доминантни – странната смесица от традиционно лутеранство и новооткрит и новонасаден окултизъм в личността на Фюрера е била достатъчна той да възприема Русия и руснаците не само като етногенетически непълноценни, но и  като духовно изначално увредени индивиди. За разлика от Хитлер, Наполеон, давайки си сметка за дълбинните проблеми на тогавашната Руска империя, нито за секунда не се е съмнявал, че след събарянето на ретроградния царски режим в Санкт Петербург руското общество ще приеме с разтворени обятия идеите за Свобода, Братство и Равенство, т.е. глобалното послание на Великата френска буржоазна революция. Безбожникът Наполеон в контраст на Хитлер (лутеранин, вслушващ се в Съдбата), не се е съмнявал, че руския цивилизационен тип, руското общество и руската менталност са достатъчно пълноценни (въпреки нетърпимата природа на царския режим), за да усвоят най-новите и най-високите идеали на световната цивилизация. Наполеон е нахълтал в Русия с прогресистки цели, искал е просто да „подбутне” прогреса и в Русия, защото е вярвал, че идеалите на Френската революция имат универсален и общочовешки характер. Хитлер, за разлика от Наполеон е възприемал Русия като изначално етнокултурно непълноценна. На прогреса, според Хитлер Русия е можела да служи само като материал за усвояване, като впрегатна сила. Разбира се, съдбата и на двамата е била еднаква, катастрофално поражение. Разгромявайки по един и същи категоричен начин либералния прогресист Наполеон и век и половина по-късно носителя на „цивилизованото европейско начало” Хитлер (характерно е, че на въпроса на своя секретар „Кой сте Вие, всъщност, мой Фюрер?”, Хитлер отговаря възторжено и многозначително „Аз съм елин”. Какво значи този отговор става ясно, когато си спомним, че древна Елада е не само далечно минало, предмет на исторически изследвания, но и кодово наименование на „общоевропейска принадлежност и идентичност”. Хитлер не просто се е осъзнавал като европеец, а като главен европеизатор на епохата), Русия съобщава на света едно и също послание: това е страна-континент, страна - остров, цивилизация, която е контекстно независима; това е свят, който е отворен към всички други светове, но не и с цената на загубата на своята цивилизационна идентичност.

В началото на 19 век русофобията вече е налице.

(От това следва, между другото, и забавния факт, че днешните български русофоби съвсем не са откриватели – може би причина за това е, че доминантната черта на българската русофобия е интелектуалния мързел, в своите „върхови русофобски достижения” те все още не са открили русофобските постановки на Маркс, Енгелс и Ленин. В този смисъл днешните български ненавистници на Русия са осъдени на открития - предстои им да откриват (ако не им се спре финансирането, разбира се) аргументите си в цялото западноевропейско комунистическо движение до Октомврийската революция, а в някои отношения и след нея.

Още в началото на 19 век в пътеписите на абат Дьо Кюстин русофобията разцъфтява пищно, като разкрива и същността си. Не просто враждебността, а ужаса на достопочтения духовник от Русия се основава на нещо съвсем просто. Всичко, което почитаемия абат може да прости на испанската църква, а и на целия католически свят - инквизиция, религиозен терор, масови разстрели, абсолютна нетърпимост към другото мнение, перманентно подозрение към всички за инакомислие -  той не може да прости на Русия, на руската църква, на Православието изобщо (дори и ако на православния живот гореизброените особености по принцип не са били присъщи).

С други думи апостолът на европейската русофобия, авторът на евангелието на русофобията (и защо тези мързеливци, днешните русофоби не го четат?) е просто един честен, осъзнат и последователен католик.

На етапа на абат Кюстин и Чаадаев религиозния корен на русофобията (заличен и забравен днес) е виден. Истината обаче е, че тази религиозна нетърпимост има своите още по-дълбоки, културно-исторически и верски корени, които са се развивали през столетията преди началото на 19-ти век, а тогава те дават просто своите видими резултати.  Навлизането в дълбочина и разглеждането на културно-историческите и духовни предпоставки на днешната глобална русофобия задължително изисква особена методологическа рефлексия.

 

Следва продължение

 

5. П.Я.Чаадаев ФИЛОСОФИЧЕСКИЕ ПИСЬМА, П.Я.Чаадаев Апология сумасшедшего, А.С. Хомяков Несколько слов о “Философическом письме”, напечатанном в 15 книжке “Телескопа” (Письмо к г-же Н.)

http://www.vehi.net/chaadaev/index.html, XII.6.2018

6. Кюстин, Астольф, Россия в 1839 году, Изд.Захаров, 2007

7. В. Кожинов, Маркиз де Кюстин как восхищенный созерцатель России, http://hrono.ru/statii/2001/kojinov.html XII.6.2018, Кс. Мяло, Хождение к варварам или вечное путешествие маркиза де Кюстина, Россия XXI. 1994, №4-5.

8. Инститорис Г.  Шпренгер Я. , Молот ведьм, Изд.Амфора, 2005, също и Амфитеатров Ал., Классическая демонология

9. ТВОРЕНІЯ ИЖЕ ВО СВЯТЫХЪ ОТЦА НАШЕГО ГРИГОРІЯ БОГОСЛОВА, Архіепископа Константинопольскаго.Томъ I.Изд. Л.П.Сойкина, Типографія Спб. Стремянная, 12. собств. д.


 

ФАНТОМ ЛИ Е ИЗТРЕБИТЕЛЯТ F-16 V

Е-поща Печат PDF

Има ли го, или го няма?

 

Вицепрезидентът на СААБ за Централна и Източна Европа – българката Красимира Стоянова посочи, че са засегнати от становището и репликите на американския зам.секретар Джон Съливан, че сравнението между „Грипен“ и F-16 е като да сравняваш ябълки и портокали.

„Кое е по-добро, ябълките или портокалите са по-здравословни?

Всеки човек има вкус. Не знам за кои технологии г-н Съливан намеква, защото самолетът  F-16, който се предлага на България в момента, не съществува. Даже заводът, който ще го произвежда в Южна Каролина  - не съществува. Може само да предполагаме какви технологии ще има включени в този самолет“, каза Стоянова пред bTB и добави: „Грипен“ е една забележителна оръжейна  система, която е доказана в международни участия и мисии на НАТО.

 

Красимира Стоянова


„Самолетът, който ние предлагаме е на въоръжение в момента, самолетът, който предлагат конкурентите не е на въоръжение в нито една страна. Той е само на хартия“, допълни вицепрезидентът на СААБ. Красимира Стоянова заяви, че от преди 15 години производителите на „Грипен“ преговарят с България за въоръжение с изтребители, а предложението на българските министри ги е изненадало.

„България обяви конкурентна процедура преди две години. 2017 г. процедурата беше прекратена, за да могат да бъдат поканени повече участници и да се разшири листата, за да има повече конкурентноспособност. Сега изведнъж се оказва, че не трябва да има процедура, защото една от страните участнички - САЩ не биха могли да проведат преговори в конкурентна среда, а трябва да бъдат избрани. Това е съвсем различна процедура. Аз не искам да съм на мястото на г–н Каракачанов, за да обясня как от една конкурентна процедура, с широк кръг от представители - от САЩ и Европа, как  ще продължим“, коментира Стоянова.

Вицепрезидентът на компанията, производител на „Грипен“ беше категорична, че не са лобирали пред президента Румен Радев да бъде избран техният самолет. Такова съмнение изрази председателят на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов.

Аз работя по този проект от 15 години, никой досега не ме е обвинил в лобизъм и категорично отказвам  становище, че има лобизъм, или,че предварителната процедура е била непрозрачна.

 


Както първата, така и втората  до сега, бяха професионално изработени и прозрачни. Има методология, на която ние сме отговорили. Неслучайно печелим два пъти. В доклада на Министерство на отбраната може да видите, че най-добрата оферта по основния параметър „оперативна ефективност“ е нашата оферта. Това, което служебното правителство избра  и това, което излиза от оценката на втората процедура е едно и също“, заяви Стоянова.

Красимира Стоянова посочи, че тяхната оферта е била значително по-евтина и призова Министерството на отбраната да отвори процедурата и да покаже истинските цени. „И ако тогава, ако работната група е оценила нашето предложение като по-лошо, ние ще си тръгнем без никакъв друг коментар. Нашата цена е значително под 1,5 млрд лв., защото ние не искаме да обвързваме България с конкретно въоръжение, както прави другата страна. На нашия самолет е интегрирано американско, европейско и израелско въоръжение“, добави Стоянова. Вицепрезидентът на СААБ заяви, че американската оферта отговаря на четири от седемте изисквания на страната ни.

Според нея, те не могат да изпълнят заложените срокове, предлаганият модел не е на въоръжение в момента никъде по света и изискват 100-процентово заплащане след сключване на сделката, въпреки че страната ни държи на разсрочено плащане/БГНЕС.

The Bulgarian Times  ни информира, че „Парите, които ще платим за  8 бр. Ф-16 са точно толкова, колкото Бахрейн плати за 16 броя от същите самолети” „Локхийд  Мартин подписа договора за 1,12 млрд. долара за производство на нови изтребители Ф-16 за Военновъздушните сили на Бахрейн през юни“, съобщава изданието.  „Кралството стана първата страна , която купува най-новата конфигурация на изтребителя“, съобщи “Defensenews”.

Коментар:

- Никой не опроверга  изявлението на г-жа Красимира Стоянова, че на практика „не трябва да има процедура, защото една от страните-участнички – САЩ не биха могли да проведат преговори в конкурентна среда, а трябва да бъдат избрани“.

- Никой не опроверга твърдението на вицепрезидента на СААБ Красимира Стоянова, че тяхната оферта  е била значително по-евтина… „Нашата цена е значително под 1,5 млрд. лв“.

- Вицепрезидентът на СААБ заяви, че американската оферта отговаря на четири от седемте изисквания  на страната ни. Според нея

Те (САЩ) не могат да изпълнят заложените срокове

Предлаганият модел не е на въоръжение в момента никъде по света

Те (САЩ) изискват 100-процентово заплащане след сключване на сделката, въпреки че страната ни държи на разсрочено плащане.

САЩ не биха могли да проведат преговори в конкурентна среда.

 


Коментар:

Всички ние помним случая с бившия премиер Орешарски, който след среща с двама американски конгресмени заяви, че спира българо-руските енергийни проекти. Това американско решение на Орешарски  струва на народа ни десетки милиарди долари.

Дойде ред да купуваме бойни самолети. Пристигна пом.държавния секретар на САЩ и двама наши министри, подкрепена от комисия под ръководството на г-н Съливан, единодушно избра, естествено, американския самолет F-16. Изборът беше шумно подкрепен от Цветан Цветанов, председател на пг на Герб.

Никой не опроверга честната, точна и ясна позиция на една достойна жена

- българката Красимира Стоянова, вицепрезидент на компанията СААБ, производител на изтребителя „Грипен“. Със своето изложение тя буквално размаза дружинката лабисти, начело с г-н Съливан, които за пореден път искат да ограбят България.

„Локхийд Мартин“ подписва договор с Бахрейн за покупката на 16 броя

нови F- 16, не F-16 V,.на цена, на която България купува само 8 броя.

Defansenews съобщава, че Бахрейн купува най-новата конфигурация на F-16, не говори за F-16 V.

Какво всъщност купува България?

Нова конфигурация на познатия F-16, или новия модел F-16 V?

Българското общество настоява:

Има ли такъв изтребител F-16 V или няма?

 

д-р Веселин Стоянов

София, 31.12.18 г.


 

ЗА ИСТИНАТА СРЕЩУ НЕИСТИНАТА

Е-поща Печат PDF

В края на декември миналата година по радио „Дойче веле” някой си Кристофер Неринг излезе с предаване, озаглавено „Държавна сигурност и илюзията за сигурност в социалистическа България”. Изчетох го, помислих си, че е поредното необективно разсъждение за дейността на Държавна сигурност в България, спомних си библейското поучение на Матея за онзи, дето вижда сламката в окото на брата си, а не вижда гредата в своето око и го подминах, следвайки съвета на великия Пушкин: „…с глупаците не влизай в спор”. Моята обвързаност обаче с в.”Нова зора” и с неговите ревностни читатели промениха първоначалната ми позиция и в името на истината им изпращам мнението си за това предаване на германското радио.

Направих съответните справки и установих, че д-р Кристофер Неринг е директор на Научния отдел към Германския музей за шпионажа в Берлин, автор на редица изследвания по темата за сътрудничеството на българската Държавна сигурност с ЩАЗИ.

В предаването си по радиото г-н Кристофер Неринг твърди още в началото, че „въпреки масовото следене и подслушване, българската ДС се оказва неспособна да предотврати серията атентати от гара Буново, Пловдив и Варна. А помощта от източногерманската ЩАЗИ я отвежда в изцяло грешна посока”. Според него през 80-те години, по времето на Тодор Живков, режимът се бори основно  „…срещу друг опасен враг – този на тероризма”. Но г-н Неринг твърди, че режимът е изненадан от атентатите на 30 август 1984 г., когато избухват бомби на летището във Варна и на гарата в Пловдив, при които загиват двама души и са ранени около 50, а също от атентатите на 9 март 1985 г., когато във влака от Бургас за София край гара Буново избухва бомба, отнела живота на 7 души, а след половин час е взривена бомба и в хотел „Сливен” в едноименния град, която бомба ранява 20 души. И, че следващата година е заложена трета бомба в туристическия комплекс „Дружба” край Варна, която обаче не избухва.

 

Проф. Д-р Бончо Асенов

 

Според г-н Директора на Германския музей по шпионажа българската ДС е помолила тогава източногерманската ЩАЗИ да провери със собствени сили и средства дали атентатите не са извършени от емигрантската „Българска освободителна организация”, която е била поела отговорност за тях с няколко писма. И г-н Неринг говори за огромната дейност, която Щази е извършила в тази насока. Но според него всичко е било напразно, „разследванията на Щази са пълен провал, защото водят към напълно погрешна следа. През 1987 г. се изяснява, че атентатите са дело на групировка от средите на турското малцинство в България – това е т.нар. Турско национално-освободително движение в България”. И са израз на протест срещу Възродителния процес и масовата промяна на имената на българските турци. Протест, който е бил подкрепен от Турция. Неринг изтъква факта, че двама от разкритите през 1987 г. атентатори са били сътрудници на Държавна сигурност, с което прави намек дали пък не са прави онези, според които „самата Държавна сигурност била поръчителка на атентатите”. Според него фактът, че три години са трябвали на Държавна сигурност, за да разкрие атентаторите, показва „колко несъответен е бил инструментариумът на тайните служби” и „става ясно колко голям е бил провалът на Държавна сигурност в битката й срещу тероризма”.

Това е, драги читателю на в. „Нова Зора”, мнението на г-н д-р Неринг, предадено по радио „Дойче веле”. Така че налага се да поговорим за онова отминало време и за обективността на такива мастити спецове и пропагандни централи, които не се умориха да наплевателствуват срещу социалистическа България и особено срещу институцията, която бдеше над нейната сигурност. Стяга ги, изглежда, чепикът за собствената им оперативна немощ и с повод и без повод затрупват истината с лъжи и измами.

През 70-те и до средата на 80-те години тероризмът въобще не е бил основният враг на режима в България и конкретно на Държавна сигурност. Има случаи на битов тероризъм /бързо разкривани/, три случая на отвличания на самолети и отделни сигнали за планове и намерения в тази насока. Само ще посоча един факт – през този период по линия на тероризма е отговарял един-единствен оперативен работник в системата на Държавна сигурност и той бе служител на 6-то управление. Едва след чудовищния акт по взривяването на вагона за майки и деца на 9 март 1985 г. при гара Буново се предприемат организационни мерки и се създава специално Направление „Т” към 6-то управление, което да организира и провежда работата по тероризма.

Оперативната дейност по разкриването на терористите по цял свят е трудна и специфична. Хиляди са случаите на неразкрити терористи и по това време, и понастоящем. Така че забавянето в установяването на авторите на терористичните актове тогава може да го обясним и с неопитността на Държавна сигурност по тази линия, и с допуснати грешки от нейна страна в рамките на оперативното издирване /които са отчетени след това/. Издигнати са няколко основни версии, от които тази, че това е дело на български турци, се оказва вярната. И обвързването на евентуалните извършители с авторите на разпространявани преди това писмени анонимни закани за тероризъм от името на организация „Ние” се оказва правилната и довежда да тяхното разкриване и обезвреждане. А това, че един от атентаторите е бил действащ сътрудник на Държавна сигурност, се отчете като слабост в неговото оперативно ръководство и като една от причините, забавила разкриването на групата. Що се касае до намека на г-н Неринг, че атентатите може да са дело на самата Държавна сигурност, ще го подмина. Нали така ни учи Пушкин…

Възродителният процес, и по-точно промяната на имената на българските турци, започва в края на декември 1984 г., а първите терористични актове са извършени през август 1984 г., т.е. не може да твърдим, че те са резултат на смяната на имената.

Атентатите не са дело на „Турско национално-освободително движение”, което е създадено през юли 1985 г. и в което Ахмед Доган налага лозунга „Война без оръжие”, т.е. отхвърля тероризма като средство за постигането на неговата цел.

ЩАЗИ е помолена, в рамките на взаимното сътрудничество, да провери една от версиите, издигнати от Държавна сигурност, а именно, че задграничното „Българско освободително движение” – БОД /а не организация/ е съпричастно към атентатите. Защото в Държавна сигурност е имало разузнавателни данни, че тази най-голяма емигрантска организация си е поставила за цел извършването на терористични операции срещу България. И от предаването на Неринг се разбира, че ЩАЗИ съвестно е изпълнило молбата на българската Държавна сигурност. Между другото, такива молби са били отправени не само към ЩАЗИ, но и към останалите специални служби на тогавашните социалистически страни. И не е вярно, че са разпространявани писма, в които БОД е поел отговорността за извършените терористични актове.

Що се касае до твърдението за провал на Държавна сигурност в битката й срещу тероризма, ще спомена само следния факт. Бяха сменени имената на 820 000 мюсюлмани. Доброволно или насилствено, няма значение в случая. Да сте чули за други терористични актове. Не! И една от причините е, че Държавна сигурност създаде стройна и ефективна организация за разкриване, предотвратяване и пресичане на всякакви планове, приготовления и опити в тази насока. А сигнали и опити имаше, но на тях се реагираше бързо и не се допусна да се стигне до нови невинни жертви.

Ако някой се чуди, че покрай този радиорепортаж споменах  библейското поучение на Матея, отговорът е от лесен по-лесен. Защото по това време в Западна Германия, в Италия, във Великобритания и в други западни държави се ширеше политическият тероризъм. И неговоте мащаби бяха изключителни. Хиляди невинни жертви си отидоха в резултат на извършените терористични актове. Та то не бяха взривявания на влакове, на гари, на кораби, взривове на обществени места, отвличания на самолети, на политически лидери и бизнесмени. От „Червените бригади” в Италия, които дори убиха техния министър-председател, от ИРА във Великобритания, от баските в Испания. Да не говорим за Фракция „Червена армия” на Баадер-Майнхоф в родината на г-н Неринг, който изглежда май е забравил, че тя е отговорна за 34 убийства и 230 души ранени негови сънародници. И че за прекратяването на нейната дейност българската Държавна сигурност има значителен принос: част от ръководителите на тази опасна терористична организация бяха разкрити и задържани на българска територия и бяха предадени на западногерманските власти. Ами да припомняме ли на г-н Неринг и „Дойче веле” за отвличането на израелските спортисти по време на олимпиадата в Мюнхен през 1972 г., довело до убийството на 11 от тях. Когато става дума за провал по-голям от провала на германските специални служби в случая едва ли може да бъде посочен. Обаче г-н Неринг и пропагандната централа радио „Дойче веле” отдавна са забравили понятието обективност и смятат за провал това, че българската Държавна сигурност се е забавила през 80-те години в разкриването и неутрализирането на тримата терористи.

Четете Библията, Господа! Може и да съзрете гредата в собственото си око!

Така че бих посъветвал радио „Дойче веле” и неговия сътрудник, г-н Кристофер Неринг, да бъдат по-внимателни. Тероризъм и борбата срещу него станаха всекидневие в западните европейски държави. Много са проявленията на тероризма. Едно от най-грозните му лица са действията „под чужд флаг“ и съдействията в пропагандното им обезпечаване, на такива институции като радио „Дойче веле”. Ние, българите, сме се наслушали на неговите примитивни антисоциалистически предавания от времето на Студената война. Защото, както казваше бившият сътрудник на „Дойче веле”, покойният български писател Георги Марков: „… основният конфликт на всички времена е бил конфликтът за признаването на истината…В действителност конфликтът е един: Истината срещу лъжата. Или ако щете – срещу неистината”.

 

03 януари 2019 г.

проф. Бончо Асенов


 

 

Сирия: „ЗИМАТА НА АСАД“ ПОПРАВЯ „АРАБСКАТА ПРОЛЕТ“ НА ОБАМА

Е-поща Печат PDF

Охулван от голяма част от международната общност, днес Башар Асад изглежда по-близо от всякога до възвръщането на властта си в Сирия и на благоволението, с което се ползваше в региона. И това, след една почти осем годишна опустошителна война, имаща според експертите световни отражения. Комплицирана с въвличането на регионални и външни сили, както и на джихадистки групи, от март 2011 г. тази война причини гибелта на над 360000 души, превърна в бежанци милиони хора и раздроби Сирия“.

Това написа френското седмично списание „Куриер Интернасионал“ (30.12.2018), позовавайки се на коментар на Агенция Франс Прес (АФП) от Бейрут. А само шест години по-рано, през 2012 г., бившият американски президент Барак Обама, лауреат на Нобелова награда за мир, твърдеше, че дните на Асад са преброени. Днес народите от Близкия Изток и Европа сърбат попарата, надробена от този „миролюбец“ и неговите западни и арабски съюзници, възложили напразни надежди на „умерената“, но въоръжена до зъби сирийска опозиция и на терористичните джихадистки организации, като „Ал-Кайда“ и „Ислямска държава“ („ИД“).

Но, благодарение на решаващата военна намеса на Русия, Иран и ливанската „Хизбулла“, днес силите на Башар Асад контролират близо 2/3 от територията на Сирия, след като прогониха от там „бунтовниците“ и джихадистите. И изглежда са на път да поемат отново контрола и над останалата 1/3 в Северна Сирия, където доминиращото кюрдско население установи де факто автономия в много райони.

На 19 декември 2018 г., за всеобща изненада президентът на САЩ Доналд Тръмп оповести скорошното изтегляне (от 30 до 100 дни) на американските войски от Сирия, където те поддържаха кюрдските формирования срещу терористите на „Ислямска държава“. В самия край на 2018 г. вестник „Ню Йорк Таймс“, позовавайки се на източници от Белия дом, съобщи, че Тръмп е размислил и решил да удължи срока на американското изтегляне от Сирия на 4 месеца. И без друго изтегляните от там военни сили бяха прехвърлени в двете ново изградени американски военни бази в провинция Анбар, Западен Ирак. Тоест, американските сили в Ирак нарастват за сметка на ликвидирането на американското военно присъствие в Сирия.

Така или иначе, останали сами срещу заплахата от турско военно нахлуване на изток от река Ефрат, кюрдите повикаха на помощ сирийската правителствена армия и за първи път от шест години тя се развърна около град Манбич, Северна Сирия.

„Фактът, че кюрдите търсят съюз с режима в Дамаск съставлява нов успех за Асад, казва пред АФП специалистът по кюрдска политика Мутлу Дживироглу. Сирийският президент консолидира всеки ден своята власт – дипломатически и военно. Асад беше заплашил да завземе отново богатите на петрол зони, които държат кюрдските сили.

 

 

Обаче днес правителството (в Дамаск, б.р.) е поканено да се върне в района. Няма нищо по-добро за Асад“.

Освен кюрдските сектори, районът на Идлиб (Североизточна Сирия) все още се изплъзва от контрола на Дамаск. Той е в ръцете на бунтовническите и джихадистките групи, представяни от Анкара като „умерена опозиция“. Толкова „умерена“, че обстрелва съседните населени пунктове с химически боеприпаси и тежки оръжия, които отдавна трябваше да бъдат изтеглени от зоната на военна деескалация. Да не забравяме, че в Идлиб бяха извозени с автобуси джихадистите, напуснали предградието „Дума“ на Дамаск и град Алепо или Халеп. С помощта на „Белите каски“, те инсценират химически нападения над цивилни, които приписват на режима на Асад.

В Източна Сирия, близо до иракската граница, кюрдските сили водят битка, за да изтласкат „ИД“, която все още контролира джобовете в пустинята, намираща се в центъра на страната. До обявеното от Тръмп изтегляне те се поддържаха от авиацията и сухопътните сили на САЩ.

„Решението на Тръмп да изтегли американските сили от Сирия изпрати ясен сигнал към арабските страни, че могат да дискутират с Асад съгласно своите собствени условия“, казва Никълъс Хиръс, анализатор в Центъра за нова американска сигурност. Отстранен от регионалната дипломатическа сцена, днес Асад изглежда си възвръща благоразположението“.

Няколко са фактите, които потвърждават

изводите на анализатора Хиръс.

Първо, това е отварянето отново през декември 2018 г. на посолството на ОАЕ в Дамаск.

Второ, и Бахрейн възобнови дейността си за помиряването на враждуващите страни. ОАЕ и Бахрейн са близки съюзници на Саудитска Арабия, която пък беше един от основните смутители срещу Асад и години наред подкрепяше бунта срещу него.

Трето,  суданецът Омар ал Башир осъществи първото от 2011 г. насам посещение на арабски държавен глава в Дамаск.

Четвърто, през ноември 2011 г. Сирия беше изключена от Арабската лига, а днес един не назован поименно арабски дипломат в Бейрут споменава за някакво негласно „отваряне към Дамаск“. Според него ОАЕ са получили зелена светлина от саудитското кралство за да отворят отново своето посолство в Дамаск. Това било знак, че и Рияд може да тръгне по този път.

Пето, според един висш иракски представител, Багдад играел ролята на посредник за възстановяването на връзките между Дамаск и Доха, столицата на Катар. Освен това в процес на договаряне било участието на Сирия в икономическата среща на върха, която ще се проведе на 19 и 20 януари в Бейрут, три месеца преди годишната арабска среща на високо равнище.

Шесто, според един ливански дипломатически източник, Египет, където на 22 декември 2018 г. беше отишъл Али Мамлюк, високопоставен сирийски служител, отговарящ за службите за сигурност, подкрепял завръщането на Сирия в панарабската организация.

Според Никълъс Хиръс „Асад ще се стреми да капитализира върху своите успехи през 2018 г., сключвайки споразумения с арабските страни, особено с тези от Персийския залив, за да започне възстановяването на Сирия. Впрочем, стойността на разрушеното по време на „гражданската война“, както Западът и арабските му съюзници наричат чуждестранната военна интервенция в Сирия, е оценена от ООН на около 400 млрд. долара, или 350 млрд. евро.

При това развитие на нещата, „операцията“ на турските въоръжени сили на изток от Ефрат става и необоснована, и рискована. За това подсказват и редица заглавия във водещи турски вестници, като:

Вестник „Миллиет“, 31.12.2018

-„Сирия е на сирийците“, автор Хаккъ Йоджал;

-„На осмата година от „Арабската пролет“, осем страни стават сцена на демонстрациии. Този път, на протести срещу икономическата обстановка и условията на живот“.(Тези осем страни са Судан, Тунис, Мароко, Либия, Ливан, Ирак, Йордания и Алжир, б.р.).

Вестник „Джумхуриет“, 31,12,2018

-„Картата се промени, проблемът не свърши“, автор Хюсеин Хаятсевер;

-„Кой ще запълни празнотата, оставена от САЩ?“, автор Мехмет Али Гюллер.

Вестник „Йеничаг“, 31.12. 2018

-„Веригата от грешки в Сирия и Русия“, автор Йозджан Йеничери.

Общият извод на авторите е, че при новата обстановка за Турция ще е най-добре да възстанови отношенията си със Сирия от преди 2011 г., като се придържа към принципа за запазване на териториалната цялост на своята южна съседка. По-добре късно, отколкото никога! И без това Анкара няма нито възможности, нито желание да запълва вакуума, оставен от американците. А и гражданите на Сирия, с изключение на туркмените и бандитите от т.нар. Сирийска свободна армия, не са склонни да заменят едно чуждо присъствие с друго. Вековете османско „присъствие“ са им достатъчни.

Но прекратяването на военните действия в Сирия ще има благотворно отражение не само върху района на Средния и Близкия Изток, а и върху Европа и Балканите в частност. Защото ще отпаднат основанията за приемане на нови бежански маси, с които се оправдават и българските управляващи, отхвърляйки всякакви реформи. Ерго, те или трябва да се заемат сериозно с икономическите и социалните проблеми на страната, или да си ходят. Ако искат, да прескочат отвъд „Великата българска ограда“. И без тяхната намеса обстановката в Западните Балкани далеч не предполага бълнуваната евроатлантическа интеграция. Още не затихнал конфликтът в Сирия и се задава ново предизвикателство – обединяването на всички албанци в една Велика Албания! Да кажете нещо за българския принос към това опасно начинание? Какво успешно европредседателство проведохме само, а! Ами ако Чичо Сам реши да ни спретне една „Балканска пролет“?


 

 

ЗА ИСТИНАТА СРЕЩУ ЛЪЖАТА

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели,

 

Преди да прочете забележителната според мен нова статия на проф. Бончо Асенов, с почти същото заглавие, искам да кажа няколко думи за дългогодишния член на редакционния съвет на в. „Нова Зора“, проф. Бончо Асенов за автора, който вие иначе добре познавате. Думи. Не очаквайте, обаче, справка за докторатите му по философия и пр. науки, нито за авторството му над 30 книги по въпросите на сигурността и религията, по проблемите и задачите на патриотизма и защитата на националните интереси. Публична тайна е, че професор Асенов е бивш служител на Държавна сигурност с висок офицерски чин; че е преподавал във Висшата специална школа на МВР, а в годините, от когато е и член на редакционния съвет на вестника, дисциплината, която преподава - „Разузнаването в международните отношения“, винаги е била гаранция за препълнените със студенти зали на Варненския свободен университет и Пловдивския университет „Паисий Хиендарски“.

Преди 25г. проф. Орлин Загоров доведе в редакцията на „Зора“ своя колега Бончо Асенов. Редакцията беше особена, всъщност – такава нямаше. Всички ние, които създавахме „Зора“, бяхме „доброволни гребци на галерата“, все хора, за които създаването на поредния брой бе една своеобразна празнична каторга, която въпреки трудностите, ни караше да вярваме, че нашата мисия в усилните за Отечеството ни дни на разруха е да ковем ковчега на всяка лъжа и, че всеки брой на „Зора“ е още един пирон в него, преди окончателно да довършим мисията. Уви, нашата „служба за погребални намерения“ се проточи във времето. Видяхме се въвлечени в паноптикума на един свят, в който лъжата бе нещо като облак от митичните днес фини прахови частици, с които ни заставят да се борим под предтекста, че уж са загрижени за нашето здраве. Тя беше тотална и вездесъща. И такава е до днес! – една премислена тактика за отвличане на вниманието, за обезсилване на истината и за подменяне на действителността. Под покривалото на лъжата течеше скоротечна и страшна смърт на думи, като „надежда“, „просперитет“, „благоденствие“, „бъдеще“, „справедливост“, „солидарност“...

Под демократичните и перестроечни шаманства на жельожелевци и андрейлукановци цял един народ трябваше да бъде депортиран от „социалистическия ад на Живков“, в магарешкия рай на разрухата. Тържествено и нагло гърмеше забравеният днес „Последен валс“ и пред очите на милиони българи майкопродавци и хитреци разбиваха и обираха уреденият им дом и наричаха всичко това път към всеобщото щастие и благоденствие, път към демокрация и светли бъднини. И значи някой трябваше да поеме риска и да застане на страната на истината в тази вакханалия и да се опита да отваря очите на хората, да опровергава и доказва правдата за поразения от лъжата разум.

Ето в такава обстановка наред с такива непрежалими гребци от галерата на правдата като Николай Хайтов, Христо Малеев, Георги Близнаков, Венцеслав Начев, Венко Мечков, Николай Генчев, Илчо Димитров и др., застана и проф. Бончо Асенов. С негово участие в живота на „Зора“ и „Нова Зора“, ние доказахме през годините каузата, на която се бяхме посветили – да бъдем защитници на българския национален интерес, защитници на всичко българско и родно, на всичко, което е било достояние, воля и плод на труда и духа на любимото ни Отечество.

Десетки са битките в каузата на „Зора“ и в тях проф Бончо Асенов, винаги е блестял със своята непримиримост към лъжата, със своята изследователска скрупольозност към фактите, със своята невероятна информираност и прямота. Негови колеги още разказват легенди за онова позорно съвещание в МВР след 10 ноември.

 

Проф. Д-р Бончо Асенов

 

Когато след репликата към седящите в залата служители - „Другари, не всички от вас са мръсници и негодници“ на трибуната току пред лицето на самия министър Семерджиев застава дръзкият подполковник Асенов, за да се обърне към всесилния член на Политбюро с думите: „Колега Лилов, вие тук като професор ли присъствате или говорите като политическо лице?“.

Не си струва сега да бъде преразказван този случай, той подробно е описан в книгата на неговия колега Тодор Ников. Споменах го, обаче, и заради това, че проф. Бончо Асенов не се е стъписвал пред авторитети никога, дори когато са били представени като носители на славата на истината от последна инстанция : Скотланд ярд, БиБиСи, Дойче веле, “Свободна Европа” и др.

През 2018 г. проф. Бончо Асенов издаде една знаменателна книга, която носи заглавието „Случаят Георги Марков“. Без да се самооблъщавам в провидчество мога да заявя, че тя е потвърждение на формиращите се две нови тенденции в отношението на българския читател към появилите се нови заглавия в книжовния живот: в случая става дума за осезаема промяна през последните десетилетия в общото ни духовно развитие, чиито възприет смисъл може да бъде изразен с твърдението: Днес всеки пише и никой не чете. Някои представят тази промяна като доказателство, че българинът губи интерес към книгата. В това може да има истина, но тя се отнася до интуитивната непоносимост на днешния ни съвременник към лъжата, на която политическата конюнктура се опита да принесе в жертва книгоиздаването. Дълбоките корени на българския културен код, обаче, както и жаждата за безпрепятствено общуване с правдата и истината, очертават неумиращото просветление като най-чист извор на духа. „Случаят Георги Марков“, излезе на книжния пазар на 20 април 2018 г. и само за седмица – две за нея излязоха толкова рецензии и отзиви, колкото за други книги могат да се наброят в течение на години. Някои от тях ще се опитам да отбележа: Ново разследване на случая „Георги Марков“ – рецензия от Петър Величков във в. “24 часа“ от 26 април 2018 г.; „Англичаните убиха Георги Марков“ – подробно представяне на книгата във в.“България днес“ от 3 май 2018 г.; „Случаят „Георги Марков“ – представяне и откъс от книгата във в.“Нова Зора“ от 22 май 2018 г.; Представяне на книгата в девет поредни броя на в.“Златна възраст“ от 25 май – 13 юли 2018, във в. “Земя“ от 1 юни 2018 г.; „В защита на истината“ – рецензия в сп. „Сигурност“ от август 2018 г. от проф. Орлин Загоров; „Случаят „Георги Марков“ във в. “Дума“ от 11 септември 2018 г. от Ина Михайлова; „Аргументирано за случая „Георги Марков“ – във в. “Земя“ от 19 октомври 2018 г. от доц. Гале Марков; „Съдбата на писателя като проблем на литературата и обществото“ – рецензия от Панко Анчев, поместена във в. “Нова Зора“ от 4 декември 2018 г., която бе дадена за публикация и в  „Литературен глас“ и „Поглед-инфо“.

Наред с всичко това се появиха и интервюта с автора: „Да не убиваме пак Георги Марков“ – разговор на Петя Александрова във в.“Над 55“ от 21 май 2018 г.; „Ловецът на шпиони Бончо Асенов със сензационни разкрития кой уби Георги Марков и каква е вината на Лондон“ – интервю за агенция ПИК.бг от Албена Борисова на (16 юни 2018 г.)

Междувременно последваха и телевизионни предавания по повод на книгата:

Телевизия „АЛФА“ – май 2018 г.; Телевизия „Европа“ – с Георги Коритаров /юни 2018 г.; Пернишки канал /юли 2018 г.

Специално заслужава да се отбележи, че всички публикации, посветени на книгата на Бончо Асенов, са с положителни оценки. Незначително отклонение от общото одобрение принадлежи на несъгласията на Димитър Бочев и Георги Мишев, поместени в няколко по-правилни издания.

Огласявам този не случаен факт като продължение на мисълта, че дори, когато лъжата вече е обиколила света, истината тепърва започва да я гони. Маратонско е това преследване, изморително. И тежко. И трябва огромно присъствие на духа, трябва удивителна непримиримост, вяра и убеденост, за да поеме човек по този път. Но тъкмо това е доказателството, че когато е въпрос на кауза, никакви жертви и усилия не се безсмислени. „Случаят Георги Марков“ на Проф. Д-р Бончо Асенов е основание не само за авторска гордост. Той е награда и за терзанията на всчки, които усещаха мириса на сяра в тази дяволска провокация срещу България, но нямаха нито познанията, нито проникновения прочит на фактите, които могат да разобличат подобна провокация, проведена изкусно под чужд флаг и огласена от мощни пропагандни централи. Някога третият президент на САЩ, Ейбрахам Линкълн, бе заявил: „Може дълго време да лъжеш малко хора. Може малко време да лъжеш много хора. Но никога не можеш да лъжеш много време много хора“. Сиреч, все ще се намери един Бончо Асенов, който ще съумее да защити истината. Ето това ни дава увереност, че нашето дело е право и победата ще бъде за истината. Нали Бончо Асенов е до рамото ни като доброволен гребец на галерата на правдата.

Греби приятелю! Натискай веслата!

Всички награди с имена, свързани с каузата на „Зора“ и достойни за теб, са вече окупирани. И наградата „Николай Хайтов“, и „Черноризец Храбър“, и „Балканджи Йово“. „Зора“ няма власт да ти ги присъди. А заслужаваш!

Не ми остава нищо друго, освен да те обявя за първия носител на все още неучредената награда от името на „Нова Зора“: „Лауреат на светлината“!

 

Честито!

 

Минчо Минчев

Главен редактор

на в. “Нова Зора“


 


Страница 397 от 399