Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

БЪЛГАРИЯ В ПРИМКАТА НА ЕВРОПЕЙСКАТА ГАРОТА

Е-поща Печат PDF

По една стара традиция на линейното мислене се допуска че едни страни са по-богати (съответно и заплатите са по-високи) от други поради постигнатата по-висока производителност на труда. Затова, „ако искате да станете като другите, просто увеличавайте производителността на труда“, в частност – „ръстът на заплащането е и ще бъде функция от ръста на производителността на труда“.

България е чудесен пример за проверка на горната теза. Минималната заплата в страната през 2018 г. е 64% от тази в Румъния, 30% от тази в Испания, 17,4% от тази в Германия и 13% от тази в Люксембург (в размер съответно на 260,76 евро, на 407,45 евро, на 858,55 евро, на 1498,0 евро и на 1998,59 евро). Не по-различно е положението при средните работни заплати (в България тя е 558 евро за третото тримесечие – под нивото на минималната заплата в 12 от страните членки на ЕС).

Наистина ли производителността на труда е единствената причина България за има най-ниски минимални и средни заплати в ЕС?

 

Проф. Боян Дуранкев

 

Ако вземем за оценка БВП на един човек в същите страни (не на един зает!) през 2017 г., то той е бил 8,077 долара в България, 10,785 долара в Румъния, 28,358 долара в Испания, 44,769 долара в Германия и 105,863 долара в Люксембург. Обратно казано, производителността на труда на един човек от населението в България е била 74,9% от тази в Румъния, 28,5% от тази в Испания, 18% от тази в Германия и 8% от тази в Люксембург.

Или, отклонението на отношението „минимална заплата – производителност на труда“ на България спрямо Румъния е -10,9 процентни пункта, спрямо Испания е +1,5, спрямо Германия е -0,6 и спрямо Люксембург е +12,2. Статистически погледнато, не се доказва пряка връзка на заплащането с производителността на труда. Икономически казано, производителността на труда е много важен фактор за равнището на доходите, но… не е основен.

Кои са, следователно, основните причини най-ниските доходи на заетите лица в Европейския съюз да са българските?

Първо, структурата на икономиката на България е типична за третичен периферен капитализъм. Докато централноевропейските страни притежават икономически структури, насочени към производството на блага (продукти и услуги) за крайния потребител, то икономиките на „периферните“ страни притежават разкъсано дребностоково производство; експортират евтини допълващи продукти и необработени природни и селскостопански суровини; разчитат на краткосрочен туризъм и недостатъчни помощи за догонващ икономически растеж от ЕС. Секторите, които създават продукция с висока добавена стойност, се развиват бавно и рисково поради следващата причина.

Второ, свободната миграция на страните от периферията към страните от центъра на ЕС. Напълно естествено, всеки човек, загрижен за бъдещето на себе си и своето семейство, търси по-високо заплащане и по-достойни условия на живот в страните, където те се предлагат. Страните-членки на ЕС, които получават абсолютно безплатно тези подаръци на млади и квалифицирани кадри, се наслаждават и насърчават подобна миграция. Тази тенденция подпомага икономическия растеж в по-развитите страни. Но, същевременно, страните-донори като Румъния, България, Литва, Латвия, Естония, Полша и т.н. намаляват количествено и губят ценен човешки капитал. Ако направим елементарен опит за изчисление на реализираните държавни инвестиции в човешки капитал само за напусналите български граждани, то за около 2 млн. души държавата е влагала по 20 г. за всеки от тях по 2000 лв. годишно (по осъвременени цени), то загубата на страната е 40 млрд. евро; а по линия на пропуснатите ползи в следващите 40 години от всеки от „напусналите“ (при сегашна производителност на труда) сумата набъбва на фантастичните 566 млрд. евро! Тази ситуация за демографски провалените страни се характеризира като двойно наказание.

Трето, в страните с периферен третичен капитализъм са налице по-силни позиции на капитала спрямо наемния труд. Както беше доказано по-горе, не само по-ниската производителност на труда в периферните страни на ЕС е причината за по-ниските доходи; важна друга причина е съотношението „високи доходи – ниски доходи“, което в България е най-напрегнато, измервано чрез известния коефициент на Джини – 40,2 – най-високото неравенство в ЕС, където средно е 30,3! По-голямо неравенство е регистрирано в САЩ, Китай и Бразилия, но не и в друга страна от ЕС.

Илюзия е, че нарастването на производителността на труда в България – само по себе си – ще доведе до настигане на средното ниво на доходите в Европейския съюз. Но ако Брюксел погледне през очите на обикновения български или румънски гражданин, решенията му нито ще са толкова дългосрочни, нито толкова в полза на централна и северна Европа. Що се отнася до България, държавната политика по доходите и данъчното облагане със сигурност се нуждаят от сериозни корекции.

 

Източник: списание „Мениджър“,

Бр. 12, 2018, с. 116-118.


 

ГОСПОДИ, ЗАЩО ТАКА СТАНА С НАШАТА БЪЛГАРИЯ?

Е-поща Печат PDF

Добри БожиловПриеха ни в ЕС, за да ни изсмучат младото население, общо взето успяха, България е към края си...

Вече е съвсем ясно защо ни приеха в ЕС, та дори ни дърпаха натам, чрез продажен елит, който подкупиха, та да излезе, че "ние  сами се натискаме".

В ЕС сме по една единствена причина - да ги кръводарим с 3-4 милиона млади българи. Това е целият замисъл, той е грабителски, умен, и е успешен. Много добре знаеха европейците, че влезем ли, и техните по-високи заплати ще създадат "демографска попма". Бяло, качествено, образовано население, което направо да се включи в обществото им. И знаеха също така добре, че този процес ще блокира самата възможност да ги настигнем. Като няма хора тук, като младите бягат, кой ще работи, кой ще създава бизнеси, кой ще търси пазари? Много добре го знаеха това - взимаме България, имаме 3-4 пъти по-високи заплати, младите ще дойдат. А без тях, тя няма как да ни настигне.

Ето това е заговорът срещу България.

Едно дете, за да се отгледа до 20 години, струва около 100 хиляди долара. Става на 20 и ти го взимат. Отива да работи на Запад.

Разходите за образование, здравеопазване, възпитание, отглеждане – остават за наша сметка. За тях - готовия работник, инжинер, научен сътрудник, лекар!...

2 милиона души са засмукани, това са 200 милиарда долара.

ЕС ни отпуска 1 милиард евро на година помощи, и половината си ги удържа със санкции, глоби и всевъзможни трикове.

Печалбата на ЕС от нашето „влизане“ е гигантска. Никога не може да ни компенсира с "фондове".

И паралелно с това вървят едни пропагандни НПО-та, които непрекъснато внушават какви боклуци сме, колко е зле тук, как никога няма да се оправим, и как единственото спасение е в "нормалните страни".

Ето това е цялата история на най-жалкия период за България. Този, след който тя вече няма да се съживи.

Процесът е общо взето приключен. Има още млади хора тук, но са под критичния минимум. Само след 10-15 години държавата ще колабира, под напора на 80% старци, очакващи пенсии и здравеопазване. Което няма кой да даде, защото младите са в Германия. И техните деца са там.

 


Изиграха ни. Ограбиха ни, дори внушиха на емиграцията да ни мрази. Българските емигранти са нещо като македонците. Не мразят нищо друго, повече от България.

Да се маха тая скапана държава, аз се измъкнах, няма да ИМ се върна там да им робувам. Загивайте, робове, аз съм германец, покорил съм света!

Това е обективното мислене, поне на повечето. Не ги виня. Пропагандната машина не е слаба, а те са обикновени хора. Тя машината за такива като тях е създадена.

Единственият проблясък на Истината е ако погледнем назад - в историята.

Помислите, не е ли могъл Хан Аспарух да мине на византийска служба? И да бъде посипан със злато, да стане висш аристократ, да живее в "цивилизования свят"?

Сигурно е могъл, но е имал дълг и към следващите поколения. Към нас. Нас нямаше да ни има, ако беше постъпил така!

Имаме ли ние дълг към следващите поколения? Дължим ли нещо на българите през 2200-та година?

Или дължим само на себе си. На настоящето?

В Германия дават по-големи заплати, значи отиваме там. Ние сме хора, искаме да живеем като "европейци". Какво ще стоим в тази "проклета" България. Престъпници, комунисти, мутри. Моята работа е в Германия. Тук съм човек, взимам 5000 евро, колегите ме ценят, изградих живота си...

И какво?

През 2200 година моите наследници няма да са българи. Ще са германци. България няма да има.

Ама мен защо ме има? Защото оня глупак Аспарух не е направил така. Направил е да има България. Вместо да мине на служба и да си уреди живота, той е воювал с Византия. За България! За да я има.

Той е имал дълг към нас, и го е изпълнил.

А аз - отивам в Германия! - тук съм човек, тук пазарувам. И имам Евра, с които да пазарувам...

Господи, защо така стана с нашата страна!

 

29.12.2018


 

 

ШУМЪТ ВЪВ ФРАНЦИЯ И БАНКЕРСКИЯТ ДОМ НА РОТШИЛД

Е-поща Печат PDF

Поглед към протестите във Франция от висотата на проектния анализ

 

Шумът във Франция продължава и възниква естественият въпрос: а каква е неговата реална цел? Против кого е насочен? В крайна сметка, всички мълчат като комунисти на разпит, и затова трябва самостоятелно да запълваме пропуските. Ето сега ще опитам да направя това.

Преди всичко, трябва да се замислим за това, откъде дойде Макрон. На този въпрос много пъти съм отговарял, но ще опитам още веднъж. Ключов вариант стана прословутият брекзит, то ест решението на елита на Великобритания да излезе от Европейския Съюз. Това решение бе взето в ситуация на практически разкол на обществото, примерно 50 на 50, както е било в края на 30-те години, когато напиращия към властта „Западен“ елит, за чийто традиционен фронтмен се счита Чърчил, успява да победи традиционната британска имперска част на Капиталистическия проект (в лицето на подалия оставка монарх Едуард VIII).

Днес в елита на Великобритания съществува свой разкол. Аристократическият елит изигра своето (капиталистическият проект отдавна, след 1945 година, е преминал в мрежови стадий и сигурно губи от „Западния“), но затова пък отново надига глава Юдейският проект, който намери нова базова страна именно във Великобритания. Напомням, не бива да се бърка глобалния проект и елита му с религията. Наистина, този проект можеха да го нарекат по някакъв друг, по-удачен начин, но така вече се е получило исторически.

 

Михаил Хазин


Конфликтът между „Западния“ проект (за когото Великобритания не представлява особен интерес, елитът и САЩ са готови да я жертват според необходимостта) и Юдейския проект, за когото проектната страна днес е дело на принципа, е ясен. В рамките на пребиваването си в ЕС на фона на икономическата криза Великобритания не я огрява особено, Германия постоянно я „забива“, а днес постоянното обръщане към САЩ, в ситуация, когато САЩ и Германия са в конфликт, може да докара повече негативи, отколкото позитиви. Но да се излиза от ЕС просто така е прекалено, доколкото за съхраняването на икономическата база и възстановяването на цикъла на възпроизводство е необходима собствена валутна зона, с брой на потребителите минимум 300-400 милиона.  Такива на територията на Великобритания явно не се наблюдават.

„Западният“ проект, с две думи, не разполага с решение на съответния проблем за Великобритания, което доста отслабва влиянието на този проект сред основния елит. А ето че алтернативната група, Юдейския проект (който в нашата конспирологична литература фигурира под условното наименование „Ротшилди“) предложи решение. И то се състои в това, под Великобритания (заедно с валутата) да се построи арабският свят. Още повече, че през последните 200 години там е натрупан колосален работен опит.

Разбира се, за това, за да се справят с размирните араби им е нужна някаква свръх идея. Естествено, в качеството на такава е била избрана ликвидирането на държавата Израел, която, още повече, е била създадена съвсем не по писанията на Завета. Като цяло, регионалната група ционисти винаги са се намирали в сложни отношения с елита на Юдейския проект. Не че винаги са воювали, но понякога работата е стигала до твърде остри конфликти. Във всеки случай, ликвидирането на съвременния Израел (разбира се, с преселването на населението му, и тук възниква темата за Крим, за което многокатно е писано в последно време) за Юдейския проект не е забранена тема. И, между другото, през последните години този въпрос няколко пъти се е промъквал в изказванията на много информирани експерти.

Бедата е там, че през 2016 година всичко тръгна с главата надолу: за президент на САЩ вместо Х. Клинтън (която би подкрепила плана за ликвидация на Израел, въпреки че е представител на „Западния“ проект, в нейна редакция, разбира се) бе избран Д. Тръмп, който категорично не е съгласен с този вариант. И тогава елитът на Юдейския проект във Великобритания задейства резервния план, който на практика напълно повтаря проекта „Наполеон III“, осъществен от същите тези Ротшилди през втората половина на XIX век.

Нека припомня, тогава банкерският дом на Ротшилд финансира политическата кариера на Луи Бонапарт, племенник на Наполеон, чийто баща е брат на Наполеон I, а майка му е дъщеря на първата му жена Жозефина де Богарне, целта на което е било да не се допусне създаването на мощен континентален блок между Франция и усилващата се Прусия. Именно от времето на Наполеон III Франция и Германия (Германската империя възниква като резултат на франко-пруската война през 1870 година) на практика влизат в противоположни политически блокове през последвалите 100 години (при което Франция винаги влиза в един блок с Великобритания) и така не успя да бъде създадена мощна антибританска коалиция.

Днес задачата е малко по-различна. Ако успеят да разцепят ЕС (вече без Великобритания), то потенциалната еврозона  ще изчезне и ще се появи възможност да се създаде валутна зона, в чийто състав влизат Великобритания, Франция, Испания и Португалия, страните от Магриб и Френска западна Африка. Това вече са достатъчен брой потребители и собствени природни ресурси, което ще позволява на Лондон да гледа в бъдещето с някакъв премерен оптимизъм.

Между другото, нека отбележим, че технологията, която Макрон ползва за разрушаването на ЕС, можем да я наречем „да бъде по-свят от Папата Римски“. То ест Макрон критикува политиката на Германия (която разбираемо е главната мишена) от гледна точка на това, че Меркел прави недостатъчно за запазването и развитието на това обединение. Но основната му задача е противоположна.

Ясно е обаче, че по този начин Макрон напълно ликвидира проектната територия за „Западния“ проект, където той се чувства „като у дома си“. След идването на Тръмп на власт в САЩ, такава територия остана само ЕС, с неговата либерална брюкселска бюрокрация. За финансистите бе напълно невъзможно да изгубят и тук. И понеже главната заплаха за ЕС в днешно време е Макрон, необходимо е да бъде премахнат. Обичайните технологии, които се използват са тези на „оранжевите“ революции.

Друга работа е, че общите настроения в обществото силно са се променили и затова започналия протест бе подет и от консерваторите, представящи капиталистическия проект, който на територията на Западна Европа се подкрепя от старата аристокрация и „стария“ континентален елит. Именно след техен пас протестиращите искат за президент Тръмп (т.е консерватор) и протестират против засилването на либералните реформи. Но идеята на либералните организатори за разрушаването на ЕС  си остава.

Кой и как всмуква в средата на „жълтите жилетки“ тези или онези лозунги е отделен въпрос. Но, както ми се струва, представеният анализ, осъществен на базата на разбирането на глобалните проекти, дава някои основания за разбирането на протичащите протести. Въпреки че,това не е всичко. Има още много за анализиране и уточняване.

 

11.12.2018 г.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

 

БОТЕВ

Е-поща Печат PDF

Петър АтанасовВ подножието на поета —

поетите, обидно дребни,

блуждаещи и непотребни

останки от разбита чета.


В подножието на поета...


Да рухнеш

като ангел в четническа униформа

с продупчено чело на Вола

или да се развяваш из България на воля

за сметка на държавата си клета...


Кое е по-достойно за поета?


Да станеш връх

или да драпаш към върха?


Но вече не достига дъх

за песни.

(Наднормено тегло, хипертония...)

Очакваме спасителните пенсии,

макар че всяка сутрин ние

все още бръснем мъх.


А той на двадесет и осем

имаше брада огромна!


Каква неизмерима пропаст

разделя възръстта от мъжеството,

пишурката от гения

и роба от свободния човек!

Търпението е безвремие.

Стрелката на часовника се срути.


От Вола вее Вечност.

За няколко минути

поезията се разходи между нас,

но после пак изчезна.

Като в бездна.


Прегракнаха безпомощните ни гласчета.

В подножието на поета.


 

КЪМ КАКВО ПРИЗОВАВА МЛАДЕЖТА НОБЕЛОВИЯТ ЛАУРЕАТ СОЛЖЕНИЦИН

Е-поща Печат PDF

100-годишнината от рождението на Александър Солженицин раздели обществото на три части. Първата част отбелязваше столетието на автора на „Архипелаг ГУЛАГ“, от чието заглавие американците направиха същински „ударен инструмент“ за разрушаването на СССР. Втората част мрънкаше по този повод и даже негодуваше, смятайки за неправилно да се чества този, който е нанесъл мащабен ущърб на руската държавност, която съвсем неотдавна, според историческите мерки, се наричаше Съветски Съюз. Третата част бе най-голяма – тези хора или не знаеха такава фамилия, или не са го чели и нямат свое мнение за Солженицин като писател и общественик.

 

Николай Стариков


Искам да споделя собствените си мисли по повод датата и наследството на юбиляра.

Солженицин получава Нобеловата награда за литература в годината, когато съм се появил на бял свят. Постоянно го упоменават тези „радио гласове“, които успяват да пробият през съветските „заглушители“. Фамилията я бях чувал, но нищо от произведенията му, разбира се, не бях чел.

А после дойде перестройката. Сега, преглеждайки списанията и книгите от онова време, виждаме против кого са били настроени властите през онези години - 80% от публикациите са антисталински, книгите са антисталински.

И събраните съчинения на Солженицин, с евтини меки корици, попаднаха на книжния ми рафт. Баща ми ги купи и донесе – той ги прочете, даде ми ги и аз да ги чета. Интересът бе подгрят както от забраната, така и от същите онези „гласове“. Ако си стояха в библиотеката – никой не би ги чел. Почти никой. Тежко е писал лауреатът, сричката извита, думите хитроумни. Но тогава, в края на 80-те, солженицинският „ГУЛАГ“ залегна в главите и напълни с емоции всичко наоколо. Възприемаше се некритично, всичко се приемаше на вяра. И нали никой не спореше с него. „Огоньок“ пишеше за още по-страшни неща, а списание „Комунист“ стана главния антикомунистически рупор. Сега за всеки, който е запознат с историята на родната страна,  е очевидно, че числата за репресираните и арестуваните А. И. Солженицин, меко казано, ги е „смукал от пръстите“.

А не представя никакви доказателства, само нещо от сорта като „една бабка каза на един дядко, че чула, докато чакала на опашка“. Когато бях на 18 години „Архипелаг ГУЛАГ“ ме порази като гръм. Сълзите избиваха от очите. Сега ще кажа така: нобеловият носител Солженицин спекулираше с емоциите. По-просто казано – той изкриви действителността. Представил е сборник фантастични разкази на много болна тема като документален труд.

Но А. И. Солженицин има и други книги. Още по-сложно е да определим как да се отнасяме към тях. Ще кажа честно, „В кръга първи“ съм я чел няколко пъти. Харесва ми тази книга, написана е талантливо. Но какво е посланието в нея?

Млад човек звъни в западна дипломатическа мисия, за да... предаде Родината си. Той иска да предотврати попадането в ръцете на съветското разузнаване на някои материали относно атомното оръжие, и за да няма Сталин такова, рискува себе си, опитвайки се да предупреди мързеливите канадски дипломати.

От гледна точка на нашето време възникват много въпроси. И първият е такъв: кой употребява ядрено оръжие в човешката история? САЩ. Употребяват го против Япония, която с нищо не е могла да отговори на американците. От тук идва и вторият въпрос: биха ли могли Щатите да употребят бомбата против Съветския Съюз? Отговорът е, че са можели. И са искали! Имали са няколко военни плана по този повод, което в днешно време не е тайна. Но защо Вашингтон не ни е атакувал с ядрено оръжие? Защото, първоначално той разполага с недостатъчно бомби, имайки предвид нашата противовъздушна отбрана, а след това атомната бомба стана достояние и на СССР. И ето че героят от книгата на Солженицин е готов да се жертва, за да не се случи това. В смисъл – Москва да не получи атомно оръжие. В този случай вероятността за ядрен удар по Съюза рязко нараства. Десетки милиони наши хора можеха да пострадат от американската атака.

Ето и въпрос към вас, читателю: този, който се е опитвал да попречи на СССР да се сдобие с бомбата, той герой ли е или Юда-предател? Може би, глупец, готов да подложи на удар живота на страната си?

Не можете да отговорите? Случва се. Нека опростим задачата. Да се пренесем в днешния ден. Ако САЩ имаха безответно преимущество над нас, без да се опасяват от изпепеляващ ядрен удар, техният президент би ли атакувал Русия? Нали ситуацията геополитически е еднаква. Даже в дребните детайли е еднаква.

През 1948 година смятат СССР за „агресор“, днес отново обвиняват Русия в „агресивност и липса на демокрация“. Рецептата е една – щом е толкова лоша, трябва да я ликвидират. Нали тя заплашва целия свят. Не се избавят от РФ само защото във военното дело не могат да „играят мача на едни врати“. И ако някой днес се обади в посолството на САЩ за да попречи на Русия да получи еднакво като на Вашингтон оръжие, той какъв е?

Според мен, той е предател на Родината. Съвсем истински.

Така излиза, че нобеловият носител Солженицин в своята книга призовава младежта да предава страната си? Излиза, че е така.

И се страхувам, че Нобеловата награда му е връчена именно за това.

А той я отработва с лихвите.

Талантът му е без съмнение.

Само че е съмнителен.

В смисъл, като полза за обществото и пример за младежта...

 

13.12.2018 г.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 


Страница 396 от 399