Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

„НИЙ ЩЕ ЛИТНЕМ ...”

Е-поща Печат PDF

Професор Минчо МинчевПреди 75 години - на 10 януари 1944 г. е извършена най-разрушителната бомбардировка на София. Това е най-мощното масирано бомбено нападение на англо-американската авиация на българска територия. След него въздушните нападения стават по-редки, макар и с присъщите на англосаксонците безогледност и ожесточеност.

След 10-ти януари управляващата пронацистка клика на България е потресена и смъртно уплашена. И едва съумяла да се съвземе, успява само да сътвори следващата пропагандна глупост – не било морално оправдано съюзници от антихитлеристката коалиция да нападат страната ни по въздуха. Тези недоучки на Гьобелс намериха обяснение във факта, че Царство България не било водило сухопътни и морски сражения със Съюзените държави и, че войната от българска страна била символична. Така да се каже, война на ужким.

Всяко действие, всяко събитие, обаче, има своята история, има и своите причини и следователно – подлежи на обяснение. И много често именно обяснението се използва за оправдание. Такъв е случаят и с въздушните нападения над България, които продажната и страхлива политическа прослойка на българската прогерманска буржоазия обяснява /и оправдава/ по един възмутително глупав начин. По същия начин и днешните техни идейни и кръвни наследници обясняват кошмара на въздушната война срещу България, продължила седем месеца и превърнала София в руини.

Ако има хора, които са забравили кога и как е заложено началото на този кошмар, би трябвало да си припомнят, като се върнат малко по-назад в историята. Това за тяхно улеснение ще направим ние.

“Ура“ в знак на солидарност

Преди 77 години – на 11 декември 1941 г., в знак на солидарност с Япония, нападнала американската военна база Пърл Харбър, нацистка Германия обявява война на САЩ. И, за да няма никакво съмнение относно нашата лоялност към тогавашния ни верен съюзник, Третият германски райх и неговия гениален фюрер, след два дни, на 13 декември 1941 г., Царство България също обявява война и на САЩ, и на Великобритания.

 


Това става въпреки изричната забележка на пълномощния министър на Царство България в Берлин, Първан Драганов, че, според Тристранния пакт, нашата страна не е задължена да следва примера на Германия.

Но мнозинството от верните на Негово величество депутати от XXV Народно събрание не искат и да слушат такива пораженски приказки. Те пеят в парламентарната зала „Шуми Марица“ и викат до забрава „ура” в знак на солидарност с великия съюзник на България.

Тези представители на т.нар. „интелектуален елит на нацията” – както ги титулуват днес техните потомци, викаха „ура” и по друга причина: Завърналият се предния ден от Берлин министър на външните работи Иван Попов докладва, че в германската столица е подписал т.нар. Антикоминтерновски пакт. И, разбира се, отново - „Шуми Марица” и отново „ура”!

Прави впечатление, че никой от тези песнопойци не е обърнал внимание на развиващото се вече от седмица мощно настъпление на Червената армия при Москва!

Но такива певци е имало не само в Народното събрание. Така бодро пееха и маршируваха по софийските улици екзалтираните легионери, ратници и бранници. Но не „Шуми Марица“ гърмеше над маршовите им стъпки, а популярният тогава химн на летците от нацисткото Луфтвафе - „Ний ще литнем срещу Англия”!

Поводът за реалната намеса на Царство България в новата световна война наистина никак не бе ясен. На 7 декември японската авиация нанася съкрушителен удар по американската военноморска база „Пърл Харбър„ на Хаваите. На същия ден президентът на САЩ Ф.Д.Рузвелт оповестява, че страната му вече е във война с Япония.

 


А вследствие на включването на Царство България в световния пожар четири години по-късно ще се окаже, че Царството е

във война с 64 държави от целия свят -

и от едната, и от другата воюващи коалиции!

Това бе най-убедителното доказателство за пълния провал не само на режима, но и на цялата буржоазна обществена система у нас. И най-вече - на излъчения от нея политически елит.

Днес кръвните и идейни наследници на монархофашизма в България никак не искат да бъдат споменавани достиженията на държавническия гений от онези години. Не е удобно, някак си, да се споменават пред сегашните им покровители и ентусиазмът, и певческите подвизи от онова време. Но фактите са неумолими.

Преди 75 години германофилската, по-точно - пронацистката българска буржоазия триумфираше в своето политическо късогледство, а нейната младеж повече от всичко искаше „да литне срещу Англия”.

Няма символични войни

В международен план моментът за включването на България във войната сякаш бе идеално подбран. Великобритания се бе свила на защитения си от Ла-Манша остров. Вермахтът бе в покрайнините на Москва, а САЩ току-що бяха загубили половината от тихоокеанския си флот.

Цяла континентална Европа бе контролирана от нацистка Германия – по-голямата част окупирана, по-малката – съставена от нейните сателити: Унгария, Словакия, Хърватия, Румъния, Финландия, България и …Франция. И, разбира се, фашистка Италия с нейната „храбра и непобедима армия“.

Но, въпреки всички тези оптимистични за българската прогерманска буржоазия обстоятелства, тя си имаше едно на ум и нарече тази злополучна война срещу англосаксонския свят – символична, т.е. война на ужким, война с намигане.

Но когато става въпрос за интересите им, англосаксонците не се шегуват. И това стана ясно на 14 октомври 1943 г. с първата масирана бомбардировка на София…

Споменах за прогерманската българска буржоазия, защото у нас имаше и друга, ориентирана към западните демокрации – към Франция, Великобритания и САЩ. Обективността изисква да се отбележи, че тази буржоазия бе антифашистка по идейна ориентация и се обявяваше против участието на България във войната. Нейните представители в Народното събрание категорично заявяваха това. Но позициите на тази част от българската буржоазия бяха отслабени не на последно място от убежденията на самия монарх Борис Трети.

Тази буржоазия имаше русофилски корени и през Първата световна война искаше България да се присъедини към Съглашението. А другата - прогерманската българска буржоазия, и особено излъчения от нея политически елит, с настъплението на нацизма в Германия през 30-те години на миналия век се фашизира с изключително бързи темпове.

 

 

Именно този елит въвлече България и във Втората световна война; и отново – на губещата страна.

Две години след 13 декември 1941 г. „символичната война” се превърна в съвсем реална. И макар, без пряко да участва в бойни действия, Царството живееше в нейната атмосфера. Осем месеца преди да се включи в агресивния Тристранен пакт – през лятото на 1940 г. правителството на Богдан Филов започна да изнася почти цялото селскостопанско производство в Германия и се наложи да въведе в страната купонна система.

В деня на подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. нацистка Германия нападна Гърция, а българската войска навлезе в т.нар. „нови земи”.

Няма и два месеца от това навлизане, следвайки победния ход на Вермахта, българската армия, която вече наброяваше над 400 хил. души, навлезе и в Македония, но окупира и част от Сърбия.

Приливната вълна на ужаса

Странно, половинчато уж участие във войната, но… участие!

Така възприемаха нещата в страните от все още бъдещата тогава антихитлеристка коалиция – Великобритания, СССР и САЩ. И това се изрази в няколко спорадични бомбардировки над български военни обекти в Македония.

Първият англосаксонски боен „поздрав” към София дойде на 1 август 1941 г. само с три самолета. И чак на 14 октомври 1943 г., с 91 бомбардировача и 49 съпровождащи ги изтребители, бе извършена първата масирана бомбардировка на столицата ни. Започна изпълнението на съюзническата военна операция с кодовото наименование „Приливна вълна” , траяла до 17 април 1944 г. .

Това първо нападение завари града неподготвен за него - тревогата бе дадена късно и загинаха много хора. Лъсна пълната неспособност на Царството, вече без цар, – България да опази населението на столицата.

Управляващата тогава страната „високоинтелигентна“ монархо-фашистка клика наивно и глупаво вярваше, че „ще ни се размине”, защото нашият „верен в борбата” съюзник - великият нацистки Райх и неговия гениален фюрер ще ни пазят от враговете.

Надяваше се и на това, че войната ни с тях е символична, че патологичната ненавист на Уинстън Чърчил към българския народ ще бъде укротена от английския кралски двор! Нали нашият любим Цар – обединител по линия на Кобургите – е така да се каже братовчед. По това време дори битували слухове, че докато е жив царят, бомбардировки няма да има. Ама – на, той се спомина и коварните англосаксонци веднага ни нападнаха!

Нещата, обаче, бяха много по-прости. През октомври 1943 г. англоамериканските войски бяха вече дълбоко навлезли в Италия и владееха южната ѝ част, от където самолетите с лекота достигаха България.

„Златната младеж” на Царството, обаче, все така маршируваше по софийските улици и пееше ли пееше - „Ний ще литнем срещу Англия…”.

Вместо знак на съдбата

Бомбардировката на англо-американските самолети от 14 ноември бе извършена точно две седмици преди първата обща среща на „тримата големи” – Фр.Д. Рузвелт, Й.В. Сталин и У. Чърчил в Техеран.

Защо?

С тази бомбардировка У. Чърчил подсказа каква ще бъде съдбата на България и нейния пронацистки политически елит след войната. В Техеран британският премиер се опита да спечели одобрението на Й.В. Сталин за жестока разправа с родината ни. Ни повече, ни по-малко У. Чърчил бе поискал „руснаците да накажат България за нейната неблагодарност към своите освободители”. Знаменитият отговор на Й.В. Сталин е малко известен на българския народ и до днес. Сталин отговаря: ”Русия ще накаже България така, както любящият баща наказва своя блуден син!”... И това не се оказаха празни приказки. След 5 месеца съветският ръководител удържа на думата си.

След Техеран бомбардировките на англо-американската авиация продължават с нова сила.

Десет дни след първото последва второ нападение – на 24 ноември. След това – на 10 декември, след него - на 20 декември. Отначало съюзниците връхлитаха само през деня, но когато в операцията Кралските ВВС се включиха пълноценно, нападенията станаха денонощни.

Най-мощната и най-разрушителна до тогава бомбардировка е извършена на 10 януари 1944 г. Тя е нещо като новогодишен поздрав от набожните англосаксонци към народа, който си казвал „честито” след баня. Нещо повече, тя е и убедително доказателство за хуманните намерения на Чърчил да превърне София в картофена нива.

Нападението е извършено през деня и нощта на 5 „приливни“ вълни. В него участват 220 бомбардировача, между които за пръв път и т.нар. „Летящи крепости”, които са охранявани от 100 изтребителя.

На 30 март е извършена още една - може би най-мощната и последна бомбардировка на София. И още една, последна за страната и за операция „Приливна вълна” - на 17 април 1944 г. След това масираните бомбардировки над България изведнъж секват.

Интересно е да се знае защо?

Равносметката

В началото на април 1944 г. Георги Димитров и Васил Коларов се срещат с Й.В. Сталин и го молят да се застъпи пред съюзниците за спиране на безсмисления въздушен терор над невинното гражданско население на България.

Й.В. Сталин се обръща към У. Чърчил с искане това веднага да стане-бомбардировките да бъдат спрени. Така на 17 април 1944 г. У. Чърчил изпраща един последен поздрав към ненавижданите от него българи – атакувано е летището край Карлово, където изгарят 70 български и немски самолета.

Равносметката за България от проведената операция „Приливна вълна” на западните съюзници е ужасна: загинали са 4208 души; други 4744 са умрели от раните си или са безследно изчезнали. Разрушени са 12567 сгради. Финансовите щети са огромни при всички различия в информацията за тях.

Бомбардировките, обаче, не принудиха управляващите тогава в България да променят външнополитическия курс на страната, въпреки че две седмици след последната бомбардировка дотогавашният твърд привърженик на нацистка Германия, премиерът Добри Божилов, бе сменен с „по-умерения”, но от почти същата боя Иван Багрянов.

Те, обаче, имаха огромен политически ефект. Народът на България осъзна престъпната политика на властта и изцяло се отвърна от управляващата монархофашистка клика. Освен това на фона на неудържимото настъпление на Червената армия и бомбо-аргументите, възмутителното поведение на монархофашистката клика способстваше и за все по-мощното разрастване на антифашистките сили, за все по-активните действия на партизанското движение.

Във въздушните боеве англо-американците загубиха 120 бомбардировачи и изтребители и 256 загинали летци. Пленени са други 329. Трябва да се даде заслуженото признание както на българските летци, така и на тези от съюзническите сили.

Погиналите и пленени млади мъже са бойци от антифашисткия фронт. Те бомбардираха не само военни, но и много повече от граждански обекти. И това не може да бъде отречено. Те бяха войници, бяха хора под пагон. И изпълняваха заповеди. Българските летци защитаваха родината си, другите бяха бойци на антифашисткия фронт.

Но на война е винаги като на война! Лаврите са за победителите. Горко на победените! Загиналите съюзнически летци днес имат паметник в нашата страна, който може би напомня на по-паметливите и разумните за налудничавото безсмислие на всяка политика, която може да погребе бъдещето не само в условията на война.

Такъв паметник заслужават и нашите герои-летци, защитаващи своя народ и своята Родина. Те нямат вина за участието на България на страната на една престъпна коалиция, на която служеше тогава политическата ѝ върхушка. Те бяха хора на честта и саможертвувателно следваха своя войнишки дълг. Бяха истински герои! Смъртта не ги плашеше, защото и земята, и небето бяха на майка България. Те пазеха родното небе и не бомбардираха чужди земи, не участваха в мисии. Бяха честни бойци! И влизаха в неравния бой дръзко и смело, като истински синове на Отечеството.

Два паметника все още чакат своя ред: на българските летци и на жертвите от жестоките бомбардировки над София и всички други 147 населени места в страната; познали кървавата диря на войната- за всяка война винаги плаща народът. Защото и негово е правото да съди – кому слава и кому възмездие.


 

ПРЕДСРОЧНИТЕ ИЗБОРИ В ГЪРЦИЯ

Е-поща Печат PDF

• БИТКА МЕЖДУ УЛТИМАТУМИТЕ НА „ТРОЙКАТА” И ГНЕВЪТ НА ГЪРЦИТЕ СРЕЩУ СТРОГИТЕ ИКОНОМИИ

Резултатът от окончателното гласуване в гръцкия парламент за избор на президент на Републиката, два дни преди новата 2015 г., който доведе до предсрочни парламентарни избори на 25 януари, обиколи света с главоломна скорост. И очаквано предизвика гневни реакции, страх и несигурност у кредиторите, че с евентуалното идване на левицата СИРИЗА на власт, могат да загубят планираните печалби от отпуснатите при грабителски условия заеми.

Не помогнаха и предупрежденията на председателя на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер и германският финансов министър Волфганг Шойбле в деня преди решаващото гласуване „гърците да не променят курса и да не се отказват от реформите”. Техният избраник за президент на Гърция, бившият еврокомисар Ставрос Димас, се провали главоломно на три пъти, като не успя да събере необходимата подкрепа от 180 депутати в 300-местния еднокамарен парламент, а получи само 168 гласа. Така, съгласно гръцката конституция, страната отива на предсрочни избори за парламент, който да избере новия гръцки президент и който най-вероятно, за ужас на кредиторите, също ще бъде от средите на левицата.

 

КАКВО БЪДЕЩЕ ОЧАКВА СВЕТА?

Е-поща Печат PDF

През годините „Нова Зора“, много често е печатала статии и интервюта на Андрей Илич Фурсов. Наше дълбоко убеждение е че той е един от най-точните и безпристрастни съвременни анализатори. Историк, а според някои полотолог, Андрей Фурсов е всъщност предтеча на една нова наука и както сам я определя историология, сиреч – научна история.

На просветеното внимание на читателите представяме, в този брой, един разтърсващ, покъртителен текст: 17 отговора на 17 въпроса, които откриват завесата на бъдещето на света и отговорностите пред всеки човек. Нещо, като „седемнадесет мига на пролетта“, само че с обратен знак. Онези „седемнадесет мига“, бяха предчувствие за пролетта на победата, в името на Родината и бъдещето, когато Власт и Отечество бяха единно цяло. Днес светът, според Фурсов, се е запътил към своите пред демократични времена, към „прелестите“ на „Желязната пета“ и Остинийската компания, въздигнати на нов етаж по спиралата на злото.

Предстоят ли нови „тъмни векове“? Ще изчезват ли „в котловината на историята“ народи и държави? 21-ви век, твърди Андрей Фурсов, ще бъде време на жестока борба за бъдещето. И в тази борба, ще оцелеят и победят сплотените социални системи, обединени с единен ценностен код, с минимална социална поляризация и притежаващи висок процент граждани, носители на знанието.

От отговорите на Фурсов, ще научите кой е главният враг и какво е глобалната матрица, чиято цел е създаването на абсолютно несамостоятелна личност. Това не е антиутопия. Ако погледнем разгрома на училищното образование, краха на извечни ценности, като семейство, морал, традиции и ако се огледаме и съзрем все повече хора на равнище – недоразвити младежи, ще стигнем до извода, че това не е следствие на пренаситеност от интелектуални занимания, а е последствие от първосигнални програми, водещи единствено до дебилност на индивида.

Четете Андрей Фурсов, драги приятели! И мислете в какъв всят искате да живеете и какъв свят искате да оставите на вашите деца и вашите внуци!

 

Зора

 

На къде отива светът т.е. как Ви изглежда картината на бъдещето?

Светът стремително върви към края на капитализма. От последния остана твърде малко: на практика пазар вече няма, има глобални монополи. Държавата умира, гражданското общество се свива, политиката се превръща в комбинация от административна система и шоу бизнес. Парите се разделиха с част от функциите си и в значителна степен престанаха да бъдат пари. Европейците загубиха един от своите фундаменти – трудовата етика. На капитала почти се удаде да погълне труда, но заедно с това и самия той престава да бъде капитал.

Кой ще строи

новия свят?

Едновременно текат два процеса: разрушаване на стария свят и оформяне на новия. Старият капиталистически свят се руши от самата капиталистическа върхушка – той повече или поне в перспектива не и е нужен. От средата на 1970-те години започна демонтаж на капитализма. Той сякаш „пътува“ към своето преддемократично минало, в епохата на „Желязната пета“ и Ост-индийската компания – тези предшественици на днешните транснационални корпорации. Задържането на прогреса е начин за създаване на нова върхушка в техния нов свят. Но за голяма част от човечеството този „нов свят“ ще се окажат „нови тъмни векове“.

„Тъмните векове“ са времената между средата на VI век (тогава окончателно престава да работи системата от римски акведукти) и средата на IX век. Тези векове са действително епоха на мрак и кръв за разлика от Средновековието-една светла до началото на 14 век епоха, набедена от деятелите на Ренесанса и особено на Просвещението (от мошеници като Волтер).

 

Андрей Фурсов

 

От 14 до 17 век настъпват нови тъмни векове които имат за измамна фасада именно Ренесанса.

Има ли алтернатива западният модел за бъдещето?

В момента не се откроява ясно такава алтернатива. Въпросът е хората да не позволят реализирането на проекта за „нови тъмни векове“, а после ще се търсят решения. Алтернативата сега е съпротива на глобалния дневен ред, т.е на варварското съкращаване на земното население, на отнемане суверенитета на държавата, на разрушаване на семейството, науката, образованието, здравеопазването. Последното както отбеляза Майкъл Мур се превръща в здраве-погребение.

Може ли да се върне на хората вярата в утрешния ден и оптимизмът?

Оптимизмът е състояние на духа на силни хора, които са в състояние не само да променят обстоятелствата, но и да ги създават за да постигат целите си. Оптимизмът предполага труден и в същото време радостен труд, понякога и срещу съдбата. Оптимизмът се ражда в борба, той не може да се даде, подари или купи. Разбира се има и биохимична (генетична) основа за него, но все пак оптимизмът е социална функция на здравите общества. Достатъчно е да сравним съветското общество от средата на 1930-те до средата на 1960-те години („За нас прегради няма в морето и на суша“, „Мъглявината Андромеда“ на И.Ефремов и много други) със съветското общество през 1970-1980-те години, станало уморено, цинично, саркастично и безрадостно. И то при факта, че в тези години хората живееха по-леко и по-комфортно. Страхът отмина, а щастието не настъпи. Времето на 1960-те години беше кратък миг на надеждите, които не се осъществиха нито у нас, нито в света.

Съгласен ли сте, че проблемът за „златния милиард“ е най-опасният съвременен проблем?

Проблемът със „златния милиард“ във вида, в който е формулиран не се явява толкова опасен, защото самият този милиард се разрежда. В Европа него го разреждат араби, турци, кюрди, африканци и те ще стават все повече. Създава се впечатлението, че европейската част на „златния милиард“ ще бъде пусната през канализацията на историята или с помощта на емигрантите от Юга ще се селектира нов тип европеец, който ще се бори за бъдещето си не с количество, а с уменията си. Истина е, че засега младите образовани европейци емигрират в Канада, Австралия, Нова Зеландия, но не и в САЩ, където също скоро ще стане горещо. Расовият и етнокултурният състав на Запада се променя. Всъщност Запад в предишния смисъл вече няма. Има постзападно, постхристиянско общество стремително потъващо в „котлована на историята“. Ситуацията излиза извън контрол. Планове за бъдещето не липсват, но световното правителство не е единно. Точно използвайки противоречията в него, ние бихме могли да спечелим както това стори Сталин в 1930-те години.

Какъв план бихме могли да предложим ние?

Въпросът е кои разбираме под „НИЕ“? Народът, олигарсите, властта? За да предложиш план трябва стратегия. А за да имаш стратегия, трябва да имаш идеология. Целта на Русия може да бъде само една – да оцелее и да победи в ХХI век съхранявайки своята идентичност, население и територия. Това е програма минимум. Това може да се постигне само по пътя на създаване на система, основана на социална справедливост. Тогава Власт и Отечество стават едно цяло. Хората могат да убиват за пари, но никой няма да умира за пари. А за родината могат. Великата Отечествена война (1941-1945г.) показа това. Затова и победихме. Имахме справедлива социална система, чийто колективистки-антикапиталистически характер съответстваше на руските архитипове съзнание, подсъзнание и културно-исторически код. Както казваше Александър Блок: „Болшевизмът е „свойство на руската душа“, а не фракция в Държавната Дума“.

 


21 век ще бъде време на жестока борба за бъдещето. Цели държави,, етноси и култури ще бъдат изтрити безпощадно, без сантименти от лицето на Историята. Жадните за власт (а те са легион, един пример – погледнете лицето на Хилари Клинтън) няма да се спрат пред нищо. В тази борба ще оцелеят и ще победят сплотени социални системи, обединени с единен ценностен код, с минимална социална поляризация и притежаващи висок процент граждани носители на знанието. Това ще са нации-корпорации. Олигархичните системи няма да издържат, тяхната участ е да се превърнат в икономически тор за силните. Друго те и не заслужават.

Във втората половина на ХХ век възникналите олигархически структури на властта в СССР на два пъти блокираха прогреса и жестоко заплатиха за това. В средата на 1960-те години СССР беше на път да направи научно-технически скок в бъдещето като трансформира системния антикапитализъм в реален посткапитализъм, но това беше от полза както за съветската номенклатура, така и за върхушката на световната капиталистическа класа. Този възможен пробив беше блокиран, а скокът в цената на петрола донесе на върхушката спокойствие и дълбоко удовлетворение. Ние често си спомняме за времето на Брежнев с умиление. Наистина имаше стабилност и увереност в утрешния ден. Да, в близка перспектива беше така, но в средносрочна и още повече в далечна перспектива брежневската епоха представляваше подяждане на бъдещето, време на пропуснати исторически възможности.

При създалата се ситуация в света, за да оцелее Русия (и ние заедно с нея), необходимо е да издържим атаката отвън. Известна истина е, че когато кучето го налагат с пръчка, за да се спаси то трябва да захапе не пръчката, а гърлото на този, който държи дървото. А за целта, за да се намери гърлото, трябва правилно да си представяме структурата на съвременния свят, да познаваме силите и местата им действащи в него.

Дава ли науката, която Вие представлявате, отговор на тези въпроси?

Да, дава. Врагове на Русия са глобалните лихвари и обслужващите тяхната политика журналисти и шоумени, при това не само в чужбина, но и в нашата страна. Става въпрос за ретроградни личности, които рушат ценностната система, интелектуалните и технологичните основи на нашето общество. Но те са само безименни функции на глобалната матрица, като саламандрите на Чапек, за които той казваше: „Те идват като хиляди маски без лица“. С други думи главният враг е глобалната матрица, която е нещо като паяжина разрастнала се до планетарни размери. Да не забравяме, че идеята за глобална матрица (G-matrix) (като структури и средства), натрапваща на световното население определен начин на мислене, е издигната от основателите на Римския клуб още през 1970 г.

Каква идеология трябва да възприеме Русия в 21 век?

Идеологиите не висят на закачалка в магазина. Те се раждат във времена на кървави и жестоки кризи като отговор на въпроса „Какво бъдеще желаем за себе си, за нашите деца и внуци?“ Великите идеологии на нашата съвременност: марксизъм, либерализъм (не трябва да се бърка с това, което сега наричат така на Запад и още повече в Русия) и консерватизъм се родиха в Европа в епохата на революциите от 1789 до 1848 год.

Как изглежда днес Библейският проект?

Днес Библейският проект (както и феноменът на идеологията) е почти приключил. Световната върхушка спешно търси неговата замяна. И вече някои неща проличават. От една страна „диригентите на световната игра“ трескаво осакатяват образованието и науката, въвеждайки ги в затворени структури и превръщайки хората във вечни юноши, на които заменят културата с комфорт и чувство на дълбоко физическо удовлетворение. Ще приведа само два примера – американските кино и телевизия. Навремето журналистът от вестник „Таймс“ Д. Робинсън написа следното: „1985 година ще влезе в историята като най-мрачния период на американското кино. Точно през тази година, след седемдесет годишно лидерство в киноиндустрията, Холивуд отхвърли всички претенции, че служи на здравия интелект на зрелите хора.“

„Вие трябва да правите телепрограми, които по простота на изложението да допадат на единайсет годишни недоразвити тийнейджъри “- съветваха холивудските лектори журналистите от Източна Европа пристигнали на специализация.

Превръщането на възрастни хора в недоразвити младежи, с предлагане не на интелектуални, а на хормонално-първосигнални програми (и всевъзможни ток-шоу), води единствено до дебилност на индивида. Целта е да се възпитава абсолютно несамостоятелна личност, която не е проблем да бъде включена към глобалната мрежа в качеството на напълно управляема „клетка“. Защото една творческа личност, дори със скромен интелект не може лесно да бъде превърната в „клетка“ на електронен мозък, контролиран от неожреци и техно-магове.

От друга страна все повече средства се влагат в NBICS – нано-био-инфо-когно-социо. По всичко личи, че става въпрос за установяване на дистанционен контрол от елита, живеещ в плаващи градове или недостъпни сухоземни анклави, върху психосферата на масата от населението. Методите и формите на бъдещия дистанционен психоконтрол от „върхушката“ към „низините“ днес се отработват под маската на дистанционно образование, на максимално примитивизиращо самообразование, изключващо от него личностното начало – учителя и дебилизиращо обекта на обучение. Мисля, че тази система все пак ще претърпи провал и то преди всичко в Русия. Борбата с идеолозите на регреса изисква една важна подробност: те не трябва да бъдат посочвани, защото те не са личности, а функции, биороботи на Матрицата, цивилизовани на външен вид и понякога дори добронамерени. Но един орка си остава орка т.е. същество без собствена воля, командвано от чужда зла воля.

Съгласен ли сте с тезата, че изповядването на чужда (дошла от друг народ религия) представлява духовно поробване?

Разбира се, че съм съгласен. Когато се внедрява чужд имплант, една система (етнос, държава) става почва за самореализация на Чуждите. Да приемеш Бог на заем е нещо като да получиш кредит с много висок лихвен процент. Само че дългът ще се наложи да изплащаш не с пари, а с изкривена и трагична историческа съдба.

Може ли православието да бъде държавна  идеология за руските хора?

Православието не подхожда за държавна религия по няколко причини. Първо: религията и идеологията са принципно различни форми за организация на идеите. Идеологията всъщност е отрицание на религията. Второ, както казваше В.Г.Белински „руският мужик не е религиозен, той е суеверен“. Трето: През 1917 г. в Русия както на православието, така и на монархията беше сложена черта. Когато след февруарския преврат на войниците им беше разрешено да не ходят на молебен, то над 80% от тях престанаха да го правят – ето такъв е „народът-богоносец“. Четвърто: Русия е поликонфесионална страна, в която е пълно с атеисти (аз например съм атеист). А това, че бившите комунистически началници стоят в църквата със свещичка в ръка е нещо като замяна на партийната им книжка с икона и свещ. Както казваше Авакум: „Ишо вчера был блядин сын, а теперво батюшко“. И пето: в цял свят времето на религиите отминава. Сегашният взрив на исляма е политическо явление, това са ариергардни боеве.

Защо в соцлагера обичайно явление беше недоволството от живота и правителството?

Причините отново са няколко. Първата е, че хората не можеха да оценят какво имат. Те гледаха фотографии или кадри от западни филми: пълни витрини, по 100 вида колбаси и сирена, модни дрехи, сравняваха заплатите.Но в същото време „забравяха“ колко са данъците на Запад (до 50%), „забравяха“ за платената медицина и образование, за късата отпуска, за кредитното робство. “Забравяха“ да добавят към заплатата си разходите на соцстемата за осигуряване на безплатна медицина, образование и много други неща. Когато след разрушаване на системата почувстваха всичко това, беше късно. Както се казва в Корана: „Нека се наслаждават, после ще разберат!“. Днес е ясно – десетилетията на социализма в Русия и в Източна Европа бяха най-доброто по отношение на благосъстояние и историческа перспектива.

Второ: Социалистическото общество е значително по-удобно за критика. Социалната справедливост и равенството бяха постулирани, но с течение на времето номенклатурата се превърна в квазикласа, удовлетворяваща по-голямата част от своите материални потребности на Запад. Това беше възмутително противоречие между реалността и прокламираните идеали. Но претенциите, които могат да се предявят към социализма, не могат да се предявят към капитализма.Съществуваше глупавата надежда, че нарушаването на социалистическите принципи може да бъде лекувано с инжектиране на капитализъм. Е стана ли по-добре? Ако перефразирам Гогол ще задам въпроса: „Е как е синко, помогнаха ли ти твоите пиндоси (американци, б.пр.)? Стана ли твоята страна втори Пиндостан?

Трето: почти всички жители в Pax Socialistica малко или много се дразнеха от СССР, дразнеха ги руснаците – силните винаги дразнят другите по различни причини: поляците, защото сме ги побеждавали и както и да се кичат не са създали велика култура. Те каквито бяха, такива си останаха – в задния двор на Европа. А Русия създаде и велика култура, и империя. Руските хора не само не коленичиха пред Хитлер, но и прекършиха гръбнака на Третия райх. Ние имаме Победа. Кой европейски народ има Победа? Руснаците са единственият славянски народ създал успешна империя. Сърбите също са имперски народ, но по обективни исторически причини им беше трудно да постигнат успех. Това противопоставя руснаците на почти всички славяни, които се оказаха в руската орбита, но така и не поддържат историческа благодарност затова, че Русия винаги ги е защитавала от Запада и преди всичко от вълчата тевтонска глутница. Прав беше К. Леонтиев да бъде скептичен по отношение на „славянското братство“. Защото, когато в средата на XXI век Европа почне да се пука по шевовете под натиска на милиони негри и араби, европейците отново ще хукнат за спасение към Русия. Тогава без злорадство, но и без емоции ще трябва да им припомним всичко. Стига сме спасявали неблагодарници, които на втория ден след поредното спасение ни плюят в гърба и почват да играят по свирката на Запада. Когато чувам поляците да казват „Ние сме Запад!“ ми идва да им подхвърля „Кажете това на германците!“.

Беше ли това следствие на лоша икономика?

Като цяло икономиката на СССР и соцлагера не беше лоша или слаба. До 1985 год. т.е. до перестройката СССР заемаше второ място в света и първо място в Европа по производство на промишлени стоки.

 

 

В 1975 г.относителният дял на СССР в световната промишлена продукция възлизаше на 20% (за сравнение : през 1999 г.САЩ имаха 20.4%, Европейският съюз – 19.8%). Съветският БВП беше 10% от световния.

В същата тази 1975 год. националният доход на СССР беше достигнал 60-65% от националния доход на Съединените щати с тенденция да го доближава. От 1970 до 1975 година делът на най-ефективните за народното стопанство отрасли като машиностроене, производство но електроенергия, химическа и нефтохимическа промишленост нарасна от 31 на 36 %. После започна да буксува, но все пак достигнатото ниво беше високо.

В 1975 год. с население 9.4% от световното страните на СИВ даваха повече от 30 % от световната промишлена продукция и над 25% от световния доход. А СССР даваше 60% от промишлената продукция на СИВ. От 1951 г. до 1975 год. делът на социалистическите страни в световното промишлено производство нарасна 1,5 пъти (от 20 на 30%), докато делът на капиталистическите страни се понижи от 80 на 50% (на САЩ от 50% на 22.5%). Успехите на селското стопанство осигуриха най-ниски продуктови цени в Европа и в 1990-1991 год. консумацията на храни на глава от населението достигна максимум за историята на ХХ век: хляб-119 кг, месо 75 кг, риба-20 кг, мляко и млечни продукти-386 л, яйца 97 бр.и т.н. А рафтовете в магазините в същото време останаха празни. Дефицитът на стоки се създаваше съзнателно, за да се озлобят хората в градовете окончателно срещу социализма и да се предизвика безпорядък. Преднамерено не се изкупуваше колхозната продукция, а се купуваше същата от канадските фермери на цени 5-6 пъти по-високи. Така се рушеха и колхозите. През есента на 1991 год.правителството и официалните СМИ плашеха населението със заплаха от глад поради липса на зърно. Така те обосноваваха неизбежността от скок на цените, което си беше чиста експоприация на парите на населението и подготовка за акцията приватизация. Всъщност нямало е никаква опасност от глад и тази лъжа на Гайдар беше разобличена своевременно от специалистите и ЦСУ. Но през есента на 1991 година правителството на Елцин успя да прокара своята лъжа във всички СМИ.

Възможна ли е система, подобна на социалистическата, но с добра икономика?

Аз вече споменах, че социалистическата икономика не беше слаба, още повече колкото и парадоксално да звучи, тя беше успешна в сравнение с капиталистическата. За съжаление у нас представата за реалностите в икономиката на САЩ през периода 1970-1980 години беше изкривена. Ето сега нямаме социализъм – може ли да се каже че икономиката е добра? В по –голямата част от капиталистическия свят икономиката е лоша и животът тежък. Това признаваха дори такива апологети на западния капитализъм като Гр.Явлински и Е.Гайдар. Наистина те предлагаха странна рецепта за успех, а именно частичен отказ от суверенитет по пътя към евроатлантическа интеграция т.е. място в периферията и бедност. Трудно е да се каже в това предложение кое е повече - преднамерената лъжа или безнадеждната  глупост. Нали точно отстъпването на държавен суверенитет води до диктат на ТНК и е причина за бедността в повечето капиталистически страни. Светът на капитала е свят на нарастваща бедност: в 2009 год. 1% от населението е владел 44% от световното богатство, в 2014 – 48%, в 2016 – 50%. „Добра“ икономика има само в тази част от капиталистическия свят, която граби колонии и полуколонии и печати книжни долари. За пореден път трябва да се чудим какви хора и с какво ниво на интелекта изхвърли на гребена на вълната перестройката и постперестройката. Впрочем може би точно такива бяха подбирани за реализиране на полуколониалната схема.

Съгласен ли сте, че съвременното общество прилича на организъм болен от рак, който в добавка е лишен от чувство за болка?

Съгласен съм, но чувство на болка има. Проявява се уродливо, например в маниерничене. Тази болка кара дори уроди и социопати да се гърчат. А що се касае до вашата метафора: понякога ми се струва, че става въпрос за гигантски карцином, на края на който се е захванало това, което е останало от здравото общество.

Горните слоеве на обществото по правило са безчувствени по отношение останалите в низините, особено тези, които до вчера също са били в помията и по своята същност са антиаристократични, дрипльовци. Достатъчно е до припомним как поредната група „аристократи от помийната яма“ настояваше да се оградят техните луксозни къщи от спалните панелни райони на Москва. Тези хора не разбират, че със своя социален расизъм сами разпалват класова омраза, която в бъдеще ще се стовари върху тях или върху децата им.

Сякаш низините нямат варианти за изход от тежкото положение?

Социален триумф на низините е изключително рядко събитие в историята. СССР в продължение на няколко десетилетия беше триумф на обикновените хора, но от средата на 50-те години социализмът за народа започна да се превръща в „социализъм за номенклатурата“. Големите началници престанаха да се блазнят, че са стопани на световната социалистическа система, на тях към края на 1960-те години много им се прииска да се интегрират в капиталистическата система. За повечето от тях тя се асоциираше със сладък и красив живот, често в най-вулгарния му вариант.

Тези, които размениха алтернативната на капитализма Световна социалистическа система се обиждаха, че за тях не е запазено място в центъра на капиталистическата система. Горките! Приеха да заменят лидерство в една Голяма система срещу включване като буржоазия в друга Голяма система, но вече само като елемент от нея т.е. като дребни собственици на малка система, в която са превърнали Голямата. Но дребният собственик не може да седи до истинския собственик, за него той е само управител на областта. Преди стопаните на Запада разглеждаха ръководителите на СССР като равни с тях. Даже на изпадащия в маразъм Брежнев нито един западен лидер не си позволяваше да говори така, както с късния Горбачов или Елцин.

Какви предсказания може да предложи историческата наука днес?

Историческата наука не може да предлага нищо. Предлагат хората т.е. историците, а те по правило се занимават с миналото, при това с малки късчета от него. Научната история, историологията, предстои да бъде създадена.

Прогнозата за близкото бъдеще е проста. Капитализмът ще умре. Той едва ли ще доживее до средата на XXI век или по-точно няма да доживее началото на XXII век. Ще умира кърваво и грозно. Голяма част от планетата ще се варваризира. Белите хора на нея ще станат значително по-малко. На тях им предстои да се сражават на живот и смърт, за да останат в историята, но сами са виновни, че допуснаха тази ситуация.

Идеологията и религията ще останат в миналото. Тяхното място по скоро ще заеме магията, тясно свързана с високите технологии. Културното ниво на обществото като цяло ще се понижава. Семейните библиотеки ще станат лукс. Съвет към родителите: занимавайте се сериозно с образованието на децата си и не позволявайте училището с тестове и Единен държавен изпит да ги превръща в космополитни дебили.

Ако не стане световна катастрофа, то на границата на XXI –XXII век ситуацията ще се стабилизира и ще възникне нова социална система, доста по-различна от тази описана от великия Иван Ефремов в „Мъглявината Андромеда“….Каква точно система зависи от това кой ще победи през XXI век в борбата за бъдещето. Изводът е, че трябва да се отглеждат победители, възпитани с примера на герои, а не на проститутки и педерасти.

 

Мъглявината Андромеда

Съвет към родителите: занимавайте се сериозно с образованието на децата си и не позволявайте училището с тестове и Единен държавен изпит да ги превръща в космополитни дебили.

Ако не стане световна катастрофа, то на границата на XXI –XXII век  ще възникне нова социална система, доста по-различна от тази описана от великия Иван Ефремов в „Мъглявината Андромеда”


 

ДА СЕ ОСВОБОДИ ИДЛИБ СЛЕД ИЗТОЧЕН АЛЕПО

Е-поща Печат PDF

Освобождаването на Източен Алепо ознаменува края на неуспешния опит за свалянето на президента на Сирийската арабска република Башар Асад. Това стана възможно благодарение на излизането на Катар от играта и на частичната промяна в позицията на Турция. Но една част от страната си остава както и досега под властта на джихадистите, действащи по заповед на НАТО. Затова краят на войната зависи пряко от започналите преговори с държавите от Северноатлантическия алианс.

Източен Алепо бе освободен благодарение на прекратяване подкрепата за джихадистите от страна на чуждестранните спонсори. Голяма заслуга тук има най-вече Руската федерация, която успя да постигне излизането на джихадистите от района чрез преговори.

Москва успя да промени и становището на Катар и го направи свой съюзник. В началото на декември 2016 г. този поврат бе затвърден с продажбата на една пета от акциите на „Роснефт” на Доха, а пък „Роснефт” - брилянтът на Русия, е най-голямата нефтена компания в света. Транзакцията елиминира и бюджетния дефицит на Русия, от една страна, а от друга Игор Сечин и Владимир Путин тясно сближиха енергийната политика на двете държави, които са и най-големите световни износители на газ. Катар преустанови подкрепата за джихадистите, въпреки че от май 2015 г. откри свое представителство в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел.

 

“ПОДЧИНЕНИЕ” НА МИШЕЛ УЕЛБЕК

Е-поща Печат PDF

• първа страница на седмичника “Шарли ебдо” публикува карикатура на автора в деня на атентата срещу издание

“Подчинение” (“Soumission”)* е последната творба на Мишел Уелбек, но авторът отрича книгата да е ислямофобска. Спорният роман, публикуван във Франция в сряда, 7 януари т.г., описва мюсюлманското движение на страната според законите на консервативния ислям. Но романът, твърди авторът, не е ислямофобски. Изображение на знаменития френски автор Мишел Уелбек е публикувано на първата страница на седмичника „Шарли ебдо”, чиято редакция бе нападната от въоръжени мъже-терористи на 7 януари, сряда, когато бе и премиерата на новия му роман.

Преди драмата в парижката централа на списанието, която отне живота най-малко на 12 души, Уелбек заяви, че книгата му “не взема страна”. Той отрече романът (който преди излизането си предизвика яростни дебати по въпроса дали е ислямофобски) да е бил “коледен подарък” за Марин Льо Пен - лидерката на крайно дясната партия „Национален фронт”.

 


Страница 319 от 331