Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗА ДУХА ЕДИНСТВЕНОТО ОРЪЖИЕ Е СВОБОДНОТО СЛОВО

Е-поща Печат PDF

На 17 април в Мраморната зала на Руския културно-информационен център в София бе открита изложба, посветена на 195-та годишнина от рождението на известния руски обществен деец, публицист и поет Иван Аксаков.

Изложбата с мотото за свободното слово е създадена от Мемориален дом-музей „Сергей Т. Аксаков“ в гр. Уфа, Музей „Фьодор Тютчев“ в имението Мураново, Музея за история на руската литература в Москва и Културно-исторически център „Музей С.Т.Аксаков“ в с. Надеждино, Башкирия.

В експозицията са представени снимки, документи и материали за приноса на Иван Аксаков в обществено-политическия и духовен живот на Русия през 19 век.

 


Иван Аксаков е наречен от народа скърбящия защитник на руската земя и на многострадалното славянство, защото своята любов и внимание той насочва не само към руския народ. Да си припомним неговата защита на българите след потушаване на Априлското въстание 1876 г., дейността му като секретар и председател на Московския славянски комитет за събиране на средства за въоръжаване и обмундироване на българските опълченски дружини. Веднага след решението на Берлинския конгрес той излиза с гневна и изобличителна реч срещу правителството и императора в защита на България, за което е изселен от Москва. На 14 септември 1885 година Аксаков приветства извършеното Съединение с думите: „Рухна Берлинският договор! ...Няма нищо по-просто и естествено от обединението на Източна Румелия и Княжество България – а сложното беше насилственото тяхно разделяне, измислено от прословутата, недалновидна и злобна политика на лорд Биконсфилд и узаконена от Берлинския конгрес.“

За големите му заслуги към руския народ, славянството и православието, е погребан в Троице-Сергиевата лавра, а в последния му път в Москва го изпращат над сто хиляди души.

 


Организатори на изложбата и представители на Аксаковския духовно-просветен център са писателят Михаил Чванов, директор на Дом-музей „С.Т.Аксаков“ в Уфа, вице-президент на Международния фонд за славянска писменост и култура и президент на Аксаковския фонд. Също игумен Зосима, предстоятел на храм „Димитър Солунски“ в родовото имение на Аксакови в Башкирия, старши научен сътрудник от музей „С.Т.Аксаков“ Татяна Петрова и музейният специалист Людмила Усова.

Благодарение на инициативата и непосредственото участие на Михаил Чванов в Башкирия са възстановени аксаковските места. Писателят подчертава, че Иван Аксаков са го разбирали приживе малцина. Затова сърцето му се „взривява“ толкова рано /умира на 62 години/. Едва след смъртта му се развълнува цялото славянство: „ ...на нас ни стана тежко, сякаш е изчезнала светлината. Иван Аксаков беше великан. Когато той говореше, неговият глас се разнасяше по цяла Европа, и в него се вслушваха из широкото пространство на велика Русия.“

 


Гостите от далечна Башкирия гостуваха в гр. Шипка, поклониха се на Паметника на свободата на връх Шипка и на Орлово гнездо. Посетиха храм-паметник „Рождество Христово“, руското гробище в  близост до храма и отслужиха панихида в памет на загиналите за освобождението на България руски воини и български опълченци.

От Шипка си тръгнаха с чувство за изпълнен дълг към паметта на Иван Аксаков и героите от Освободителната война 1877/1878 г.

 


 

 

МЕЖДУ ЦВЕТНИЦА И ВЕЛИКДЕН ЗА ЕДНА ЦВЕТА

Е-поща Печат PDF

Цвета Воденичарова, съпруга на д-р Румен Воденичаров, стана една от носителките на титла в конкурса „Мисис Баба 2019“. Тя се окичи с корона и лента Мисис Баба Famous (славна, известна). Коя е тя – жената с име на цвете – дъщеря, съпруга, майка, баба – какъв е бил пътят й през времето, какви уроци е научила, осъществила ли е мечтите си?

Цвета смята саможертвата за висша добродетел. А сега преди най-светлия християнски празник тя си дава сметка, че точно тази жертвеготовност е част от нейната същност. Вече 15 години всеки месец тя пътува до родния си град Русе и заедно с брат си Валентин полага грижи за самотния си баща – Иван Пейчев. А той е забележителна личност – герой на труда, почетен гражданин на Русе, уважаван, почтен човек с добро име.

 


Именно в Русе тя има едно безгрижно и прекрасно детство, изпълнено с много, много книги. Трупа знания, печели олимпиади по руски език, биология и накрая по химия. Така завършвайки Руската гимназия със златен медал, тя е приета без изпит в СУ, Химическия факултет.

Завършва с отличие Университета, прави дипломна работа с наченки на дисертация, мечтае да лекува най-страшните болести и да забави стареенето. Дарява от собствената си кръв проби за експерименталната си работа „Електрооптика на еритроцити“. Предвкусва блестящо научно бъдеще, но съдбата й отрежда друга посока. Омъжва се за ученическата си любов от Русе и отпътува за Прага. След Прага следва Москва, после Токио. Отглежда двамата си сина – Любомир и Иван, в чужбина. А междувременно се опитва да работи въпреки забраната за полагане на труд от съпругите на дипломатите.

За кратко време се установява в Русе, където печели конкурс за асистент в РУ и пише учебник-помагало по химия. Скоро отново заминава за чужбина, където работи като учител по математика, английски език и аеробика. В политическия отдел на посолството в Токио издирва и обработва статии, в които се споменава България в различни аспекти.

Голямата промяна заварва Цвета като асистент по химия, вече в СУ „Св. Климент Охридски“. Интересът й към политиката расте. Има много приятели от тогавашните дисиденти – Янко Янков, Петър Берон, Александър Каракачанов, Румен Воденичаров. По време на ВНС получава предложение да бъде в ръководството на ОХДЦ (Обединен християн-демократичен център) – с Александър Божков, Стефан Софиянски, Любомир Павлов. Тя отказва. По-късно, през 1994 г., тя се разделя със съпруга си Любомир. След време се омъжва за Румен Воденичаров, с който имат син – Румен-младши. Тази 2019 г. те ще честват своята сребърна сватба.

 


„Мечтите се сбъдват, но не точно по начина, по който сме си представяли“ – изповядва Цвета – „Имам двама невероятни, пораснали сина – Любомир и Иван. Те имат красиви, умни и добри деца – това е една сбъдната мечта. Порасналият ми внук Ники е компютърен гений, малкият Вали е музикален чаровник, а американската ми внучка София е един безценен ангел. Но точно както в приказките, моят трети син Румен е събрал най-ценното от родителите си – той е поет, писател, киноман, меломан, театрали и перфектен юрист. Той самият е една сбъдната мечта. Именно той подаде данните ми за конкурса „Мисис Баба“ и така от 300 кандидатури се озовах сред 10-те финалистки.

Пях „Пусть всегда будет солнце“ и взривих многобройните гости от Русия, Беларус, Украйна. Просто исках да покажа, че българите не сме неблагодарни, че пазим в сърцето си Русия. Имаше сценична треска, имаше адреналин, но и много радост и вълнение. Пък и опитът ми с радиопредаванията в „Дарик Радио“ си казаха думата. Преди време с един вицепремиер, влюбен в джаза, водехме „Музика за душата“.  Срещите ми с Александър Божков ми помогнаха да преодолея страховете си и ми вдъхнала увереност в меломанските ми заложби.

 


Понякога си давам сметка,“ – размишлява Цвета – „че моят живот по нищо не отстъпва на сериала „Дързост и красота“ – възход, падане, изправяне, екстаз, горчивина и всичко това подправено с вяра, надежда и много, много любов.“

Тези признания г-жа Цвета Воденичарова пред гл. редактор на вестник „Нова Зора“ Минчо Минчев, който собственоръчно записа споделеното. От негово име и редакционния съвет на вестника изказват най-сърдечна благодарност на колегите от в. „Утро“ и онлайн изданието на в. „Труд“ Нели Пигулева и Мариела Балева отразили събитието, което ние справедливо приемаме като ново интелектуално завоевание на „Нова Зора“ и имаме привилегията да известим на просветената наша пулика, че баби и с корона и с лента, и без корона и без лента, винаги са FAMOUS – сиреч, славни и известни. И най-вече любими.

А на Цвета Воденичарова – благодарим за високото постижение и за възможността да известим тази наша гордост.


 

 

КОЙ УНИЩОЖАВАШЕ МИРА И ДЕМОКРАЦИЯТА?

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 18

 

В миналия брой публикувахме първата част от проучването на големия американски писател Теодор Драйзер, посветено на ролята на английския капитал за възникването на нацизма и за създаването на военната мощ на хитлериска Германия. Сега предлагаме на нашите читатели втората част, на изследването на Теодор Драйзер за не по-малко интересните заслуги на САЩ за възхода на хитлеризма.

 

Авторът  на романите “Сестра Кари” “Джени Герхарт, “Финансист”, “Титан”, “Гений”. Теодор Драйзер (1871-1945) е един от големите американски писатели на ХХ век. По неговия роман “Американска трагедия”, е създаден филмът “Място под слънцето” със знаменитата Елизабет Тейлър. Това, за което почти не се пише, е, че в края на живота си Теодор Драйзер става член на комунистическата партия; че още преди това е привърженик на републиканците в Испания; че написва книгата “Русия през погледа на Драйзер”; че е яростен и непримирим противник на фашизма; че в публицистичната си книга “Америка заслужава да бъде спасена” (1941) разкрива с изумителна фактология най-мръсната тайна на фашизма – истината, че той е създаден от банкерите на Уолстрийт и Лондонското сити, както и с участието и одобрението на най-богатите фамилии на Англия и Америка.  И че без огромните им финансови инжекции и съвместните милиардни бизнес сделки това не би могло да се случи.

 

През 1926 Италия вече стоеше на прага на разрухата. Естествено, г-н Морган знаеше това много добре. То дори беше съобщено в чикагския "Дейли нюс", чийто кореспондент в Рим Хайрам Мъдъруел пишеше, че хазната на фашистите е празна, страната е фалирала и жизненото равнище спада все повече и повече. Но г-н Морган упражняваше достатъчен контрол над нашия печат, за да представи съвсем друга картина и да подчертае с каква удивителна точност се движели сега италианските влакове. И бяха пуснати облигации за 100 милиона долара, които бяха използвани за спасяването на фашизма. Без този заем Мусолини щеше да се сгромоляса. Така Америка заби първия гвоздей в ковчега на демокрацията.

Според Джордж Селдс, предишния американски кореспондент в Италия и най-голям познавач у нас по тези въпроси, днес американският дял в италианския фашизъм възлиза на повече от 600 милиона долара.

Казано по най-простия начин, Америка и Англия всъщност изковаха ножа за "удара в гърба", нанесен през 1940. Комисията на Най - за чиито разкрития американският народ не научи почти нищо благодарение на контролираните от корпорациите печат и радио - е установила, че американските бизнесмени са снабдили италианските въздушни сили с най-модерна американска апаратура: усъвършенствувани жироскопи, прожектори и звукопеленгатори, уреди за контрол на управлението. Освен това огромни количества "наше" старо желязо са били изпратени в Италия. Така по-голямата част от италианската стомана, от която половината и повече отива за въоръжение, е произведена от старо желязо.

По данни на Министерството на търговията през 1938 година - по време на масираната атака срещу демокрацията в Испания, когато президентът Рузвелт така всеотдайно се бе посветил на "неутралитета" - "ние" сме изнесли за Италия повече от 400 000 тона старо желязо, с което да бъдат избивани испанците. Същото количество сме изнесли за Италия и през 1939, а само през първата третина на 1940 - 200 000 тона. "Ние" сме прекратили решително продажбата на военни материали само за едно от всички воюващи правителства в Европа - демократичното правителство на Испания, което не застрашаваше никого, освен богатите и привилегированите и което бе така нагло репресирано от международните бандити...

Това е то експортният модел на "американизма".

А какво да кажем за Хитлер, великия Велзевул на "силите на злото"? Как ние помогнахме на куцото, но бясно куче от Берхтесгаден да прескочи оградата?

Какво ще кажете за следното: Хенри Форд, Чарлс Линдберг, бившият ръководител на Международната търговска палата Томас Уотсън, заместник-председателят на "Дженерал мотърс" Джеймс Муни и "известен брой влиятелни просветители" са получили според вестник "ПМ" Хитлеровия "Орден на германския орел", който се дава на чужденци, имащи заслуги към нацисткото правителство. Уотсън е върнал ордена. "ПМ" пише, че "не е известно някой от другите да е върнал нацисткото си отличие".

Муни е познат като приятел на Герхард Вестрик, нацисткия търговски агент, който доби нежелана известност... Напоследък според "ПМ", Муни е издал брошура, написана от самия него, която следва линията на сегашната нацистка пропаганда. Той играе важна роля в американската отбрана. Той е пръв помощник на председателя на "Дженерал мотърс" и отговаря за всички преговори, които засягат военни съоръжения.

Американските богаташи пасват в цялата картина толкова добре, колкото и английските. Известно е, че "Дженерал мотърс" има значителни капитали в "Опел", най-големия автомобилен концерн в Германия. От него трупа част от милионите... В Германия има и завод на Форд, 40 процента от който принадлежат на Фордовия нацистки партньор "И. Г. Фарбениндустри".

Нещата продължават все в тоя ред. Рокфелеровата "Стандард ойл" подобно на английската "Импириъл кемикъл" "е установила връзки с различни немски компании и групировки, в това число и с "И. Г. Фарбениндустри" (цитираме икономиста д-р Плъмър от Оксфордския университет), за да се влее в огромен международен тръст, където участвуват и "Шел ойл" (и английската, и холандската), както и Англо-германската петролна компания".

През февруари "Стандард ойл" оповести, че си е осигурила от "И. Г. Фарбен" правата за производство на синтетичен каучук по новата технология, наречена Буна. Не бе оповестено каква е другата част от сделката, но е ясно, че във време на война Хитлер няма да предаде такава важна технология на един потенциален враг, без да получи в замяна нещо, което непосредствено би облагодетелствувало Германия като "сила на злото" срещу "демокрацията". Бюлетинът "Ънсенсорд" коментира: "Най-вероятното обяснение е, че "Стандард ойл" ще заплати направо с петрол, от който Хитлеровата военна машина така много се нуждае. Посредством Румъния." Да, "Стандард ойл" контролира 12 процента от цялото румънско производство на петрол и продава петрол на Германия чрез една своя компания, наречена "Дойч-американише петролеум гезелшафт".

Това са само някои факти, случайно излезли на повърхността. Но никой не знае колко далеч са стигнали всички тези неща.

Нека има война, нека настъпи потоп, нека става каквото ще, само да няма народен бунт срещу системата на оскъдица. Нали международната машина за производство на печалби трябва да се върти. Да вземем случая с г-н Райбър от "Тексако", който напоследък се поразчу във връзка с разкритията около нацисткия агент Вестрик. Както разбрахме, "нашият" г-н Райбър е продал на Франко по време на фашисткия метеж петрол на стойност 6 милиона долара - американски петрол, произведен от демократичното американско работничество. (Това е на практика ненамесата: петрол за Франко, старо желязо за Мусолини и нищо за законното испанско правителство). Наред с всичко друго този петрол сигурно е помогнал на Франко да смаже демокрацията в Испания. Не правя никаква връзка между двете събития, но впоследствие Райбър получи монопол върху петролния пазар във фашистка Испания. А този монопол се оказа особено удобен за снабдяването на Германия (чрез Испания), когато Хитлер започна да се нуждае от огромни количества петрол за своите танкове и щуки. "Ню Йорк таймс" писа: "Много американски петролни концерни притежават петролоносачи, които плават под чужд флаг. Съгласно с акта за неутралитета на такива кораби не се забранява да посещават испански пристанища." Месеци наред след започването на войната нашите вестници се съсипаха да ругаят Русия, задето доставяла петрол на нацистите. Но накрая, когато стана известен случаят Вестрик, "Ню Йорк таймс" призна, че "от началото на войната хер Хитлер е получил от Америка много повече петрол, отколкото е получил или изобщо би могъл да получи от Русия".

Когато нашите лицемерни управници се сблъскат е такива факти, те вдигат безпомощно ръце и мънкат, че това са недостатъците на демокрацията, че бизнесмените били "свободни дейци", които можели да постъпват както си щат, при условие, че не нарушават закона (разбирай: при условие, че заобикалят закона и се подиграват с него). Това е най-голямата лъжа, измисляна някога! А демокрация, в която липсва информация, изобщо не е демокрация.

Ако мнозинството от нашия народ има думата по този въпрос, то не би допуснало нито един американски цент да бъде заложен на която и да е от воюващите страни в Европа, защото знае, че където отидат американски пари, там рано или късно отиват американска плът и кръв, "за да бъдат защитени вложенията". Но райбъровци по-нагледно разкриват лицемерието на нашите американски фюрери. Райбър се оказа точно такъв, какъвто се очакваше. Последното си посещение в Германия той направил след започването на войната и се върнал с послание от Гьоринг до Рузвелт. Колко ли още райбъровци имаме?

Райбър напусна "Тексако", когато тези неща излязоха наяве, но не само затова, а и защото сега вече официална Америка мрази Германия. Забележете обаче колко неочаквана и колко нова е тази омраза. Тя едва-едва се подаваше - никакви действия, а само думи, - когато нацистите се разшетаха да унищожат демокрацията в собствената си и в други страни. Стана по-гласовита, когато Хитлер тръгна срещу нашата истинска любов - Англия, и когато стана ясно, че той не ще да свърши работата, за която е предназначен - да нападне Русия. Тъкмо това беше и нещастието на Райбър. Както показва цялата му биография, той също би дал мило и драго само и само нацистите да тръгнат срещу Русия. Той мислеше, че те ще сторят това, както го мислеха и "нашите" лидери във Вашингтон, които тъкмо по тази причина нито веднъж не обезсърчиха Райбър или който и да било друг.

Обезсърчиха ли казах? През 1936 комисията на Най разкри, че "Прат и Уитни", "Къртис - Райт" и други самолетостроителни концерни са продали на Хитлер стотици самолети и самолетни мотори ("цели влакове с такава стока", както се изрази не друг, а нашият нов министър на флота Нокс); комисията разкри още, че това е станало със знанието и съгласието на "нашето" военно министерство и Министерството на флота. През 1934 износът на самолети от Съединените щати за Германия е възлязъл на близо 2 милиона долара. А сега ни плашат и искат да ни смразят кръвта с Хитлеровите "ужасни щуки", сякаш те са някакво дяволско изобретение на "силите на злото".

Комисията на Най разкри също, че акциите на "Динамит акциенгезелшафт", немския тръст за производство на експлозиви, се държат от "Импириъл кемикъл", "И. Г. Фарбен" и американската "Дюпон". "Дюпон" била сключила споразумение и с английската, и с немската фирма, по силата на което "всяка страна... след като произведе или се сдобие с някакво патентовано секретно изобретение", трябва "да даде в писмена форма на другата страна незабавно или най-късно до шест месеца пълни подробности за гореказаното изобретение". Дали това споразумение все още е в сила? Разкрито бе още, че "компанията "Спъри жироскоп" е доставяла автоматични пилоти, жирокомпаси и друга апаратура, достатъчна, за да се съоръжават най-малко 50 немски самолета месечно".

 

 

Да, в онези дни да подпомагаш нацистите беше достойнство. “Нашите” капиталовложения в Хитлерова Германия се изчисляват на 1 400 000 000 долара. “Ние” - тоест банката “Дилън-Рийд” - сме отпуснали заем от седемдесет милиона на Фьоглеровата “Ферайнигте щалверке” и четиридесет и шест милиона на “Сименс”. А Фьоглер и Сименс финансираха Хитлер и го направиха диктатор на Германия.

...Ние сме заложили на нацистката карта, макар че залогът там е нищожен в сравнение със залога ни на английската карта. В действителност обаче не сме заложили нито на едната, нито на другата карта, а на картата на интернационала на богатите, за да бъде той надеждно защитен, независимо от кого, на картата на самата война.

Войната, независимо кой ще я спечели, е източник на печалби както за богатите отвъд океана, тъй и за нашите шейсет семейства. От последното тримесечие на 1938 до последното тримесечие на 1939 най-незначителното нарастване на печалбите на една стоманодобивна компания е сто процента, а най-високото - две хиляди процента. Това е само началото на военновременния бум.

Богатството, съсредоточено в ръцете на малцина, се стреми към експанзия и далечни пътища. Това е закон.

 

Из статията Теодор Драйзер “Помогнаха ли английският и американският капитал на Хитлер да унищожи демокрацията” 1941


 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 


Страница 4 от 270