Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗА ДА СЕ СЪХРАНИМ КАТО НАРОД

Е-поща Печат PDF

„Нова Зора“: Г-н Беломорски, Тракийският съюз винаги е играл важна роля в обществения живот на България. Сега виждаме Вашето име като кандидат за общински съветник. Защо се кандидатирате за общински съветник в София, какви приоритети ще защитавате и какво очаквате да постигнете?


- Кандидатирам се за общински съветник по линия на Съюза на Тракийските дружества в България, където съм член на Централното ръководство, а Политически клуб „Тракия“ е коалиционен партньор на БСП. Приоритетите на СТДБ ще бъдат и мои приоритети в дейността ми като общински съветник.

През своята 123-годишна история нашият съюз винаги е защитавал и отстоявал българското, работил е за запазване на българската идентичност, бит, култура и българското самосъзнание. Това е от изключително значение в съвременния свят, динамичен и пълен с предизвикателства, за да се съхраним като народ.

За изпълнение на своите приоритети, СТДБ активно работи със Столична община. Предоставили сме материали, свързани с историята на тракийското движение и с живота и дейността на създателя на нашия съюз Капитан Петко Войвода, с които да бъдат запознати учениците в столичните общински училища. Предстои откриването на паметник на капитан Петко Войвода на Алея на бележитите българи в Борисовата градина по случай 175 години от рождението му. По наше предложение една от метростанциите от третия лъч на метрото, с решение на Столичен общински съвет, беше наречена „Тракия“ и в момента се работи по нейното проектно оформление.

Като общински съветник ще продължа с инициативи и мероприятия, които да допринесат за патриотичното възпитание на децата и младежите, което е посочено и в приоритетите на моите отговорности и ангажименти пред столичани.


 

ЛИБИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ПОЛКОВНИК КАДАФИ

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 42


Две хиляди българи работят сега в района на Бенгази. Лошото е само, че хазната е спряла плащанията за извършената от тях огромна работа. Поопразнени са държавните каси от „Великата река”, празни са и касите на нашите „шерики”, та се спасяват със собствените си зеленчукови градини, свинарници и с храната, донесена чрез корабите от Варна. Всички се чудят дали да се дигат от Либия или да чакат да си вземат поне изработеното досега.

Какво е положението в Либийската джамахирия може да се съди от факта, че дори заплатите на военните от нова година досега не са плащани, а Върбан се разхожда в Белград на своя бял кон, с двете си камили и смайва чуждите журналисти със своите чудачества.

Разказаха ми тука една трагична случка с българина Сотир, обесил се с помощта на кабел. Имал мания за преследване. Намерили му 6 динара в наличност. Първо се отчел в предприятието до стотинка, върнал си заеми, където имал да дава, избръснал се и тогава увиснал на гредата. Всичко ясно, само това, дето се бръснал - това ме смая.

Около град Ел Маари, в областта на Бенгази, се ражда най-хубавото грозде. Бяха вече обрали лозята, но край пътя още се продаваше грозде в щайги - черно, сладко, лепкаво, страшно ми хареса. Грях хаир, купих си, не беше скъпо и хубаво се наядох за последен път тази година. Лозарската традиция в района на Бенгази е още от гръцките колонисти по тези места. Тук либийците имат договор с българите за градинарство. Направени били отлични градини, с голяма продуктивност, но след това Джамахирията прекъснала договора, уж сами да си гледат градините, и всичко запустяло. Този факт разкрива една от печалните истини в Либия, че там много хубави неща се правят, но малко оцеляват.

Жителите на Либия сега са 4 милиона. Половината от работоспособното население е на държавна софра. Ето това е скритият порок на тази млада, амбициозна страна. В Либия често ще чуете: „Великият конгрес”, „Великата революция”, „Великата конституция”, „Великата река”. Горе-долу, всичко е велико, както и у нас, но най-велико и над всичко, е Върбан.

Старогръцките развалини в Шахат. Шахат е навярно най-забележителното историческо място в Либия, наричано в миналото, а и сега Кирена (от сирена). Намира се на брега на Средиземното море, недалеч от Бенгази. Но това не е бряг като нашия край Варна - горе-долу на височината на морето, а се издига изведнъж в почти отвесна скала на около 500 метра височина. От тази карстова скала на едно място извирала някога, извира и сега чиста, буйна, бистра вода. Около този драгоценен извор е възникнало първото селище на гръцките колонисти, наречено Кирена, преименувано в Аполония, а след това - Шахат. По-нататък колонията се развива в първокласен гръцки, а после и римски град, от който има сега само доста добре запазени на места руини. Сградите са наместени по скалите - над тях и под тях. Край града се виждат хиляди дупки, просечени в скалистия бряг, колкото да легнат в тях един или най-много двама души. Входовете са такива, че трябва да лазиш, за да проникнеш вътре, други по-отворени, но прозорци няма. Това са жилищата на робите каменоделци, които са строили или достроявали града през вековете.

Постройките как да ги описвам? На някои са останали само основите, но всичко е правено от дялан камък, спояван както само гърците от тази епоха умеят. От града се вижда морето като на длан и главно - пристанището, до което се отива по стръмна, около 5-километрова пътека. Стара, отминала слава те лъха отвсякъде, а гледката - гледката е фантазия!

След Киренайка продължаваме за Дерна, също крайморски, приятен град. Префучаваме през него за „кампа” на българите, който е на 30 километра в южна посока. Пристигаме привечер, малко трудно проникнахме, почакахме доста, докато се наканят домакините да ни отворят. За разлика от всякъде другаде, те не бяха особено гостоприемни, така и не разбрах защо. Накрая, все пак, отвориха, пихме чай от шипки и се успокоихме. В моята спалня имаше портрет на Кадафи с размерите на балконска врата. Самият той броди през житни полета, възседнал своя аждрехан, гологлав и с червено наметало.


Вечеряхме този път в оранжерията, стопанисвана от болярченина-магьосник на зарзаватите - Георги Аргиров Панчев, родом от село Болярци, Асеновградско. Ядохме краставици, пъпеши, грозде и какво ли не. Страшен е тоя Георги, ако всички гурбетчии в Либия бяха като него, и „Великата река” щеше да е завършена досега.

На 29 октомври се отправихме от Дерна за Бенгази - 300 километра. По пътя шофьорът ми разказа за жената на Кадафи, която имала собствена фирма-консорциум за внос на машини, нарича се „Зелената планина”. За машини и строителни материали, бои, латекси и т. н. При огромното строителство, което се разгръща в Либия от местни и чужди строители, всичко минава през тази фирма, която е монополист и оттам за съпругата на Вожда, както и по-горе писах, текат твърде добри пари. Иначе самият той минава за „чист”, т. е. неопетнен в рушвети и грабежи, което може да е истина, ако е действително религиозен като халиф или фанатик като Сталин. Латексът, например, в Триполи е половин динар, а в Дерна, където е седалището на фирмата (на съпругата), върви по 2 динара килото.

Докато се движехме, направих сметка, че до 30 октомври ми се събра пътуване из Либия 5000 километра с кола и 2000 - със самолет. Ето къде: до античния град - 150; до Лептис 260 отиване и връщане; до Гадамес и обратно - 1400; до Севка - 400; до езерата в Сахара - 120; до скалните рисунки - 300; до Джуфра - 500; дo Бенгази - 1200; дo Дерна - 600.

Най-трудно се оказа вземането на билет за самолета от Бенгази до Триполи. От вечерта специални пратеници отидоха да свършат тази работа и, слава богу, донесоха един билет. След това обаче - 4 часа чакане на аерогарата, минаване през четири опашки, пет проверки и пр. Такова нещо не пожелавам даже на върлите ми душмани.

Всяка година най-хайдушкото българско предприятие „Медтексим” дава 7 милиона долара печалба на държавата, но ги съдира от гръбчетата на сиромасите медицински работници, главно сестри. Имах среща с тях за кратко, събраха се да ми се оплакват, горките. Там видях блоковете, където са настанени част от сестрите и автомобилите на местните мюдюри, които си имат сред тях любовници. Цяла нощ киснат колите и по това се познава кой мюдюр при коя дама е отседнал.

7 милиона долара е, обаче, и печалбата на една бригада от TEC. Бих заместил цялата медицинска армия с една бригада и така ще се спаси България от един позор…

На 30 октомври, понеделник, 1989 година, прелетях криво-ляво от Бенгази до Триполи и там отседнах в гостоприемницата на TEC, където ми бяха куфарите. Тук научих няколко гурбетчийски максими: „Вкъщи си стой - парите си брой”, „С българи не спори, с араби не дружи!”, „Хич да не ти пука - временно си тука”. (Лозунги в стаята на един главен лекар).

Дотука спират моите бележки от Либия. Да кажа и за останалото, както си го спомням по памет.

След завръщането от Бенгази останах два дни в квартирата, в Триполи ходих на една среща в Посолството, през останалото време усилено редактирах ръкописа на „Дневник“ - книга втора, която бях дал в „Български писател” преди месец и половина, но смятах отново да я „престържа”, преди да отиде под печат. Свърших редактирането, стегнах си багажа и в сряда, 1 ноември, се прибрах в София. На 2 ноември събрах багаж за Израел и на 3 ноември отлетях за Ерусалим.

Да не пропусна нещо любопитно! Още с пристигането ми в Триполи, когато разисквахме с Ишпеков програмата ми за следващите дни, той препоръча да видя туристическата в последно време сензация - разрушеният от американски бомби дворец на Кадафи. Не стана веднага, но взето беше все пак разрешение. Дойдоха обаче, домакините, т.е., хората от УБО на Кадафи със собствени, бронирани коли и ни заведоха до оцелелия дворец. Сградата не е внушителна отвън, като изключим серията бункерчета отляво и дясно, докато се достигне входа и през амбразурите, на които откровено стърчат дулата на картечници и противотанкови оръдия. Самолетната бомба, която е уцелила двореца, не попада направо в него, а на двора. Там се пръска и от нея излетяват десетки малки ракетки, които проникват през стените на сградата и вътре започват да я „претърсват” за хора. Не повярвах отначало, че може да има такива ракети, но след това, по следите, оставени по зидовете отвътре, стана ясно, че ракетите наистина са „търсили” живите свои цели или да го кажем – цел, т.е. - ръководителя на либийската държава.

Недалеч от двореца се намира разузнавателното управление на Либия, в чието поделение били натъпкани доста големи количества експлозивни материали. Ако там е била паднала бомбата и са били засегнати експлозивите - целият Триполи е щял да бъде вдигнат във въздуха. Твърди се че находящата се в близост дo резиденцията на Кадафи Френска легация била евакуирана в навечерието на бомбардировката, а това дало повод на руснаците да я предугадят. Смята се че те са предупредили Кадафи, може би около час и нещо преди експлозията, за да напусне дома си така бързо, че там, все пак, останала доведената му дъщеря. /Други твърдят, че никаква дъщеря не е била убита, че това са пропагандни ходове и т. н. Точно каква е истината не разбрах/.

Никъде в бележките си не записах, но почти във всеки български лагер енергичният мой придружител от културата при нашата легация в Триполи ми уреждаше срещи с работниците и колективите. Общо взето, нашите българи в Либия са като замаяни от денонощното, на места, трудово напрежение, така че не бяха много отворени за разговори, и то - на литературна тема. Задаваха повече политически въпроси, за положението в България, за „турското преселение” и пр. Навсякъде обаче срещите бяха сърдечни, най-вероятно поради носталгията на работещите в Либия българи.

Най-силното ми преживяване там беше пътуването до палеолитното селище в Сахара и до оазиса в пъпа на пустинята с почти погребаното под пясъците солено езеро. Силно впечатление оставиха у мене старинните градове Кирена и Лептис Магна. Що се отнася до страната, макар и мимоходом профучал по нейните хубави пътища - това си е един концентрационен лагер, който имитира държава, и благодарение на петрола, имитира я успешно. Но мисля си - дали би оцеляла, ако не беше така? Да не я съдим прекалено строго!

Тук видях с очите си най-гигантското в света инвестиране на т.нар. петродолари. И все пак - и за човеколюбиви цели, а не за избиването на човека.


Край


 

ОПЕРАЦИЯ „ПУСТИНЯ ЗА МИР“

Е-поща Печат PDF

„Да направиш пустиня и да я наречеш мир“, - този афоризъм няма да загуби смисъла си, ако думата „мир“ се замени с израза „зона за сигурност“. Защото в Северна Сирия, където нахлу турската армия уж, за да я прочисти от терористи, няма нито мир, нито сигурност. Но, благодарение на тази операция, наречена от Ердоган „Кладенец (извор) на мира“, заради многото извори в пограничната зона между Турция и Северна Сирия, наред със 130-те хиляди нови бежанци, към Европа може да тръгнат и избягалите от центровете за задържане над 700 терористи от „Ислямска държава“.

Тръмп сподели в Tуитър, че за да въвлекат САЩ в конфликта с Турция, доскорошните съюзници на САЩ в борбата срещу терористичната джихадистка групировка „Ислямска държана“ - сирийските кюрдски формирования за защита на населението YPG/PKK, може умишлено да са освободили нейните активисти, които държаха в затворите в контролираните от тях територии. Преди това пък ги упрекна, че не са помогнали на САЩ при десанта в Нормандия през юни 1944 г. С такива „приятели“ кюрдите в Сирия нямат нужда от врагове. Но и в критикуващите правителството на Ердоган турски медии се появиха коментари, че целта на операцията в Северна Сирия е правилна, само дето съдружникът (САЩ, б.р.) бил грешно избран. Понеже Вашингтон, от 80-те години на миналия век, преследвал една цел – създаването в Средния Изток на държава Кюрдистан. И то, за да осигури един „кюрдски коридор“ за Израел. (Ерол Манисалъ, в. „Джумхуриет“/15.10.2019.).

Когато държите в ръце този брой на „Нова Зора“,

от началото на турското нахлуване към Източен Ефрат ще са минали две седмици. И, съответно ще е нараснал броят на „обезвредените“ от турските агресори „терористи“. По данни на турското Министерство на националната отбрана, към 14.10.2019, на шестия ден от началото на инвазията, са били „неутрализирани“ 550 „терористи“. На седмия ден, 15.10.2019, броят им нарасна на 595 души, а на осмия, 16.10.2019, вече бяха обявени за „обезвредени“ 637 „терористи“. На 17.10.2019 г., между Турция и САЩ бе подписано споразумение от 13 точки, предвиждащо прекратяването на огъня за 120 часа, докато от 30-километровата зона за сигурност в Северна Сирия се оттеглят силите на кюрдските формирования за самозащита на населението YPG. Предвижда се въпросната зона да бъде под контрола на Турските въоръжени сили като всяка от двете страни  заявява своята решимост да положи усилия за нейното налагане и да продължи борбата с „Ислямска държава“. Властите и „присъдружните“ им медии в Турция, които представяха операцията като „свещена война“, като непрекъснат победен марш, при който градове и села се „освобождават“ от „терористичната“ организация YPG/PKK, формираща гръбнака на Сирийските демократични сили, обявиха за „победа“ и постигнатото споразумение със САЩ. „Турция получи желаното!“, такива тълкувания на резултата от преговорите в Анкара фигурират не само в турските, но и в американските медии и политически среди. Споразумението изобщо не засегна въпроса за въоръжените формирования на бандитите от бившите ислямистки групировки „Джапхат ал Нусра“, „Фетих ас Шам“ и други, нарекли се Сирийска национална армия. Те бяха включени в „операцията“, за да се поддържа впечатлението, че войната е дело на самия сирийски народ. Обаче, в рязък дисонанс с победните фанфари на Анкара, Арслан Булут написа във вестник „Йеничагъгазетеси“, 16.10.2019 г. : „Головете, които Турция вкара на Сирия, не се зачитат!“. Тоест, кюрдите са се поставили под закрилата на Русия и войските на Дамаск, а Турция изведнъж се е оказала

сама срещу всички.

А, както е писал Мехмет Акиф, авторът на националния химн на Република Турция, „Когато за една работа, която е твоя, се нуждаеш от чужда помощ, забрави за победата. Ти самият тогава си за спасяване!“

Реакцията на т.нар. демократична общност срещу това крещящо нарушение на международното право посредством фактическата окупация на територии на една суверенна и призната от ООН държава като Сирия, е достойна за презрение. САЩ, които провокираха кризата в Средния Изток – от Афганистан, през Палестина, Ирак, Либия, Тунис и Египет, до Сирия, изтеглиха дори наблюдателите си от пътя на турската армия, запалвайки зелена светлина за агресията. Президентът Тръмп редуваше един след друг „туити“, в които ту заплашваше Анкара със „санкции, каквито много малко страни са виждали“, ту упрекваше кюрдите затова, че не воюват с режима в Дамаск, а приемат помощта на сирийската правителствена армия срещу турската агресия, ту призоваваше сирийските кюрдски формирования да се изтеглят от района, който е техен роден дом.

И къде да отидат те?

В Ирак, Йордания или в Ливан?

Сенатори и конгресмени от двете основни партии в САЩ предлагат законопроекти за нови санкции срещу Турция, а американското Министерство на финансите включи в списъка на подлежащите на санкциониране трима турски министри и две министерства. Става реч за министъра на отбраната Хулуси Акар, министъра на вътрешните работи Сюлейман Сойлу и министъра на енергетиката и природните ресурси Фатих  Дьонмез, както и за Министерството на отбраната и Министерството на енергетиката и природните ресурси. Последното е санкционирано заради сондажите за газ и нефт южно от остров Кипър, където Анкара изпрати сондажния кораб „Фатих“. Но Ердоган, след разговорите си с Тръмп и Путин, няма вид на изплашен и готов на отстъпки. Писмото, в което Тръмп го призова да не бъде толкова твърд и глупак, Ердоган направо хвърли в кошчето за боклук. Дори първоначално отказа да приеме дошлите му на крака американски вицепрезидент и държавен секретар  - Майк Пенс и Майк Помпео. После кандиса да разговаря с Майк Пенс, като срещата им продължи 1 час и 40 минути. Преговорите между турската и американската делегация пък продължиха три часа. От Белия дом дадоха да се разбере, че при това положение няма да налагат нови санкции на Анкара. Затова пък Тръмп обяви, че ще наложи нови мита на стоките, внасяни от ЕС. Очевидно и той, както Ердоган изпитва дълбоко презрение към ЕС. Само че Ердоган, се провиква:

„Ей, ЕС, ела на себе си!

Ако се мъчите да наричате операцията ни окупация, работата ни е много лесна. Ще отворим вратите и ще ви пратим над 3,6 млн. бежанци“. Това беше казано от Ердоган в речта му на съвещание с областните председатели на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР). Някои страни-членки на ЕС, като Германия, Франция и Холандия обявиха, че замразяват оръжейните продажби за Анкара, но на срещата на външните министри така и не се постигна съгласие за „тотално ембарго“ на Анкара, за каквото настояваха Германия и Франция. Що се отнася до САЩ, техният президент запита в „Туитър“: „Наистина ли хората вярват, че ще влезем във война с Турция, страна от НАТО? Нескончаемите войни ще свършат. Тези, които ни въвлякоха в тресавището на Средния Изток, са същите, които най-много искат да станем там! Оставете да се бият Турция и Асад“. („Миллиет“, 15.10.2019). Ден по-рано, цитиран от „Миллиет“, държавният секретар по отбраната на САЩ Марк Еспър казва: „Не можем да започнем война в Средния Изток срещу Турция, която се сражаваше заедно с нас от Корея, до Афганистан и от дълго време е наш партньор в НАТО. За нас и дума не може да става за такова нещо“. Въпреки заканите на Тръмп да удвои митата за внасяната от Турция стомана и да блокира сделка за 100 млрд. долара, за Турция отпътува американска делегация водена от вицепрезидента Майк Пенс. Някои американски представители смятат дори, че Турция трябва да бъде защитена от НАТО по силата на чл. 5 на Вашингтонския договор. И нашият премиер Борисов повтори като папагал твърдението на Анкара, че 700 пъти била атакувана от кюрдите и Сирия. Кой, освен Анкара, може да води регистър на истинските атаки от сирийска територия, като гарантира, че те са дело на сирийските кюрди и режима в Дамаск? Никой! При такова сляпо доверие в казаното от турска страна, ясно е защо

на Ердоган не му пука за позицията на ЕС.

Пукащият се по шевовете съюз трепери не за човешките права в Турция, а да не изпълни заканата си „приятелят Тайпи“ и да натири към Европа милиони бежанци и нелегални мигранти. От това се бои и българският премиер Бойко Борисов, който на седмия ден от нахлуването на турския аскер в Сирия свика спешно Съвета по сигурността към МС. Преди това, в разрез с оптимистичните изявления на вицепремиера и министър на отбраната Красимир Каракачанов, Борисов призна, че не може да направи нищо, ако Ердоган хвърли срещу „Великата българска ограда“ хиляди жени и деца. Сякаш ако хвърли хиляди мъже, нашите военни и гранични полицаи ще ги разстрелват на място! Дразнеща е все пак тази неадекватност, с която премиерът призовава ЕС да се издължи на Анкара за задържането на бежанците, съгласно подписаното с Ахмет Давутоглу споразумение за реадмисия. Първо, защото в лагерите в Турция има не повече от 250 хиляди бежанци, а останалите са пръснати из градовете в цялата страна, където се самоиздържат.


Второ, защото говорителката на ЕК Наташа Бертанд лично напомни на Ердоган, че ЕС вече му е превел 5,6 млрд. евро, а остатъкът до 6 млрд. ще бъде преведен в най-кратък срок. (Орхан Уурлуоглу, „Как бяха похарчени 5,6 млрд.евро, дошли за сирийците?“, в. „Йеничагъ“/07.10.2019). Къде в това споразумение е записано, че Турция може да нахлуе с войски в суверенна държава и да назначава там каймаками, директори по сигурността и командири на жандармерията? И съответно, да предизвиква нови бежански и хуманитарни кризи, докато проси пари от Европа, които Анкара иска да харчи безконтролно? Сега става така, че Ердоган хем плаши ЕС с бежанци, хем създава нови такива, докато говори за „зона за сигурност“, в която ще преселва живущите в момента в Турция сирийски бежанци. А доскоро само в Истанбул имаше 500 000 такива и валийството реши да върне нерегистрираните в районите на първоначалната им регистрация, откъдето са дошли в мегаполиса.

За срам на ЕС,

шантажът на Ердоган още минава, благодарение и на ходатаи като Бойко Борисов и Виктор Орбан. Нито един от двамата не осъди турската инвазия в Сирия! На Съвета по сигурността в София операция „Извор на мира“ отново не беше осъдена, а само се отправи призив за нейното преустановяване и за решаване на спора чрез дипломация. Затова пък на съвещание в Кайро Арабската лига я осъди, докато „европейците“ Борисов и Орбан говорят само за законното право на Турция да води борба с тероризма и да защитава своята национална сигурност. Сирия и нейните кюрди нямат ли същите права? Очевидно страхът от рекета на Ердоган е по-голям от т. нар. „евроатлантически ценности“. По телевизията показаха някакъв западняк, който дори настояваше НАТО да помогне на Турция, позовавайки се на член 5 на Вашингтонския договор, предвиждащ колективна помощ на нападната страна-членка. Нима Турция е нападната от сирийските кюрди, които воюваха срещу „Ислямска държава“? Или армията на Дамаск е нахлула в Турция? Не! В НАТО тече дискусия, но освен замразяването на оръжейните продажби за Анкара, нищо друго не се предприема. Само дето Италия обяви, че от 15 ноември ще изтегли от Кахраманмараш своята мобилна ПВО и ПРО система със среден обсег от 30 до 120 км. SAMP/T. Очаква се и на срещата на Съвета на НАТО и на министрите на отбраната на страните-членки на Алианса, която ще се проведе в щаба на НАТО в Брюксел на 24 и 25 октомври, в дневния ред да се постави въпросът за осигуряването на ПВО на Турция. На мястото на Италия ще се търси друга съюзна членка, която да се натовари с тази мисия. А Испания още не е решила дали ще изтегли своите „Пейтриът“ от ВВС базата „Инджирлик“.

С други думи, членството на Турция в НАТО превъзхожда всичките световни добрини и „евроатлантически ценности“, поради което на Анкара ще бъдат опростени всички нарушения на човешките права. Между впрочем, турският министър на вътрешните работи Сюлейман Сойлу се похвали, че са били арестувани 121 души от близо 500 акаунта в социалните мрежи, които били оскърбили операция „Извор на мира“. („Миллиет“, 13.10.2019). Някои от тях наричат турските военни в Сирия убийци на жени и деца. Къде са защитниците на свободното слово? Защо мълчат БХК, ДПС и ГЕРБ? Когато БХК, Софийският апелативен съд САС и ВКС защитават убиеца Джок Полфрийман, а ДПС немее за зулумите на Ердоган, някак си не сме уверени, че в България има законност, справедливост и истинска загриженост за правата на човека. Нейсе, запуши я, както би казал Бай Ганьо.

Що се отнася до сирийските кюрди, надяваме се да са осъзнали, че са били използвани от САЩ като пушечно месо срещу „Ислямска държава“, след което Големият брат реши, че не му трябват повече и ги остави да се сражават с турските агресори. Така или иначе, кюрдите приеха предложението на Асад да отбият турската инвазия заедно с правителствената сирийска армия. По-добре късно, отколкото никога! По-добре врабче в шепата, отколкото жерав в небето! След като дадоха 11 000 убити във войната с джихадистите, кюрдите бяха на път да изгубят и автономията, която им предостави президентът на Сирия. Някои британски медии решиха, че това щяло да бъде смъртоносен удар върху мечтата на кюрдите за своя независима държава, но ние сме по-склонни да се съгласим с написаното от Саймън Тисдал във в. „Гардиан“, че операция „Кладенец на мира“ може да се окаже най-големият хазарт на Ердоган. (цитат по „Джумхуриет“/10.10.2019).


 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 


Страница 4 от 319