Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

МНОГО МИНА, МЪНИЧКО ОСТАНА

Е-поща Печат PDF

Уважаеми читатели на

в. „Нова Зора“,

Драги приятели,

Отива  си една трудна и тежка година за България. Някои я въздигат в ранг на успешна, утвърждават я дори като стабилна и едва ли не като обещаваща благоденствие. То не било ръст в икономиката, стабилност в НАТО и ЕС, инвестиции... Нищо че мизерните милиони, доколкото се инвестират в икономиката ни, се представят за милиарди! Грешката обаче е обратна. Милиардите отидоха другаде и другаде откриха хиляди работни места. Но някой иска непременно да укроти ускорения пулс на яростта, на отчаянието и тревогата на народа ни. Иска да го залъже с успехи, да го замае със цифри, обещаващи благоденствие. Напразно. Фактите са упорито нещо.

100 години след съкрушаващия саблен удар на Ньойския диктат Отечеството ни умира не от куршумени рани или прободенo от неприятелски щик. Умира от вероломност, от грабеж и разруха, причинени от бастардите на една политика, съединила чуждите стремления за геноцидното ни изтребление, с безхаберието и алчността на доморасли бандюги – експроприатори на многолетния труд на цял един народ.

Каква е тази политика, която обуславя изчезването ни от тази земя? Това е антинародна политика, защото всеки час България намалява с 15 човека от държавотворния етнос, който е дал името й, просъществувало повече от 13 века.

Как се нарича политика, след която за 30 години са се изпарили цели 21% от населението на държавата ни? 1 930 000* българи са се преселили в „по-добрия свят“. Тази политика има само едно име, един етикет и на него е написано ГЕНОЦИД НА СОБСТВЕНИЯ НАРОД! Други почти 2 милиона са зад граница и работят за „растящият ни брутен вътрешен продукт“. Има ли отговорни за това престъпление? Има. И нито Бог ще ги забрави, нито историята, нито Иван Гешев дори! Но най-малко от всички – народът! Заради умиращите села, заради опустелите домове с избити стъкла на прозорците като ослепени от болка и мъка войници на вечната майка България.

Застигна ни мор и неволя, и времена по-тежки от чумавите – нерадостните гурбетчийски времена, по-тъжни от които за българина са само неговите покъртителни песни за чедото „с чужди хора, чужди хляб делило“. Но както е написал в края на своята песен преди повече от 100 години поетът Ран Босилек: „Много мина, мъничко остана!“ Така че оптимизъм все пак има. Търпението свършва.

Гледайте, драги приятели, с вяра в Бога и с надежда настъпващата 2020 година. Нито една мъка не е до века. А България ще пребъде! Зора е!

Въпреки раните.

Въпреки намеренията да ни изпарят - няма да го бъде!

България е жива. И ще бъде жива докато има синове, които да казват истината, да се борят за правдата и ако трябва – да държат и сабя в ръка!


*(Данните са от доклада на ЦРУ за 2018 г., публикувани през март т.г.)


Минчо МИНЧЕВ,

главен редактор


 

ЗА НАРОДНИЯ СЪД

Е-поща Печат PDF

Напоследък отново се вдигна шум по повод 75-годишнината от изпълнението на първите присъди на Народния съд. Преклонение пред паметника на „жертвите на комунизма”, начело с председателката на Народното събрание Цвета Караянчева, писания по вестниците, предавания по  националната телевизия, в които дежурни антикомунисти се надпреварваха да хулят Народния съд, обявявайки го за нелегитимен.

А историята е казала истината за Народния съд. Да припомним:

Народният съд е създаден съгласно международните договорености на великите сили по време и след Втората световна война. Подобни съдилища са създадени във всички страни, участвали във войната. Специално в България неговото създаване става на основата на договора за примирие, сключен между съюзниците (Англия, САЩ и Съветския съюз) и България в Москва на 28 октомври 1944 г. по изричното настояване на американската делегация. Предложението е да бъдат задържани и съдени виновните за въвличането на България в Тристранния пакт и тези, които са участвали в преследването на антифашистките сили в България. Московското споразумение предвиди и създаването на Съюзническа контролна комисия, която да следи за изпълнението му. Самото предложение за създаването на Народния съд е направено обаче още на 30 септември 1944г. от Никола Петков на първото заседание на правителството на Отечествения фронт. Тогава се приема “Наредба - закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”. Факт е, че действията на Народния съд са наблюдавани внимателно от Съюзническата контролна комисия и тя няма възражения по отношение на неговата дейност. А също, че Народният съд се осъществява от законното правителство на Отечествения фронт, с което държавите от  Антихитлеристката коалиция сключват въпросното примирие на 28 октомври 1944 г., и с което те водят преговори и сключват Парижкия мирен договор, подписан на 10 февруари 1947 г. Създаването му е потвърдено от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон и от декларация на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите от Втората световна война.

Наистина, в сравнение с останалите европейски страни, броят на осъдените на смърт в България е твърде голям, макар че има страни, в които техният брой е много по-голям. Но да не забравяме, че България от Деветоюнския преврат през 1923 г. е фактически в гражданска война. Да припомня, че Септемврийските бунтове /или въстание/ срещу незаконно дошлото чрез преврат правителство са потушени с излишна жестокост, като са избити без съд и присъда между 2200-2500 участници в тях, арестувани са и изтезавани около 15 000 души, 3087 са съдени, като 221 са осъдени на различни години затвор. Или че в антифашистката съпротива 1941-1944 г. са избити 9140 партизани и 20 070 ятаци и укриватели. Много често се твърди, че тези данни са преувеличени от комунистическата власт. По официални данни на полицията обаче, от 1941 до юни 1944 г. са раздадени 63 млн. лева за 4663 убити партизани. Така че тази суровост е ответна реакция и следствие на близкото минало. Израз на нея е не само Народният съд, а и фактът, че веднага след 9 септември 1944 г. са убити без съд и присъда хиляди участници в избиванията и издевателствата над партизаните и техните помагачи.

Факт е също, че и след Народния съд е имало смъртни присъди, изпращания в затвори и концлагери. Но да припомним, че е имало и горянско движение от 1944 до 1954 г.; терористични организации, диверсионни и саботажни групи;  опозиция, която с подкрепата на външни сили се опитва да свали властта. В крайна сметка България живее в условията на Студената война като по волята на великите сили е прикрепена към социалистическата система. Може да се каже, че гражданската война в страната завършва едва през 1956-1958 г.; когато са пуснати на свобода хиляди дейци на бившите опозиционни партии; когато петдесет и трима бивши дейци от национален мащаб на земеделското движение и други 1782 негови членове подписват декларации, че повече няма да се занимават с антинародна дейност; когато фактически е сложен край на организираната съпротива срещу комунистическия режим.

Същите тези сили, които се опитват да фалшифицират историята  твърдят, че Народният съд и последващите репресивни мерки към опозицията представлявали геноцид по отношение на българския народ. Да не обясняваме, че геноцидът е престъпление, при което физически се унищожават групи население по национални, расови и религиозни причини и, че това няма нищо общо с Народния съд.

И това сравнение използвано многократно, че на Народния съд са произнесени неимоверно много смъртни присъди – от 11 122 подсъдими са осъдени на смърт 2730 души, докато в процеса в Нюрнберг са произнесени само 12 смъртни присъди. Сравнението с Нюрнбергския процес е тенденциозно и некоректно. На този процес от международен съд са съдени 24 висши ръководители на Германия, като 12 от тях са осъдени на смърт, 3 са оправдани и останалите са осъдени на различни години затвор. Тази игра с процентите е заблуждаваща. Според нея излиза, че  50 на сто от съдените на Нюрнбергския процес са осъдени на смърт, а в България само 25 на сто. В Германия и Франция обаче, са осъдени хиляди нацисти и колаборационисти, заради извършените от тях престъпления.

Тези хора твърдят, че Богдан Филов и неговите съратници са съдени като фашисти, а те не са били такива, те не са споделяли фашистката идеология. Няма да споря с тях, но тогава в България, както и в останалите европейски страни, тези висши ръководители са осъдени заради това, че въвлякоха България в агресивната политика на Германия, че допуснаха да бъдат избивани без съд и присъди участниците в антифашистката съпротива и доведоха страната до Трета национална катастрофа, от която се измъкваме благодарение на подкрепата на Съветския съюз, нещо, което днес несправедливо се отрича.

Преди две години тогавашния зам.-председател на Народното събрание Валери Жаблянов, депутат от БСП,  каза: „Народният съд е едно необходимо и неизбежно военновременно правосъдие”. И тогава скочиха от ГЕРБ и го свалиха от неговия пост заради това му мнение.  Тази позиция на ГЕРБ тогава, а и сега е до болка позната. По същият начин и след 9 септември 1944 г. се очерняше всичко, свързано с буржоазна България, изхождайки от позициите на комунистическата партия. Сега ГЕРБ се опитва да преиначи историята, за да очерни всичко, свързано със социалистическа България. И кому е нужно това? Със сигурност не на бъдещето на България.

Отделен е въпросът, че не трябва да бъде политизирана историята. Отклоняване на общественото мнение от проблемите на настоящето е изпитан политически похват – заблуждаващ и временен. Пропагандните акции, всяка година около 1 февруари,  не допринасят за решаването на нито един проблем, който стои пред обществото и само задълбочава разделението на нацията и унищожава националната енергия. Повече от всичко днес България има необходимост от съгласие, а не от инфектиране на и без това трудно зарастващите рани от гражданската война.


 

ФРЕНСКИ ПРОФЕСОР ИЗОПАЧАВА БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 7


Или как и защо Бернар Лори идеализира османското минало и прекроява националното ни Възраждане


Като нов „аргумент“ срещу автентичността на „Летописа…“ Лори внушава, че ръкописът бил придобил известност още преди да бъде публикуван в книгата на Стефан Захариев „Географско историко-статистическо описание на Татар - Пазарджишката кааза“ (1870). Професорът се позовава на писмо от 1868 г., в което се съобщава, че „Данови (т.е. издателите- бел. моя) са изровили оригиналний ръкопис за потурчанието на помаците“, който бил турнат под печат. Тази информация се потвърждавала от французина Гийом Льожан, който в периода от 1857- 1870 г. няколко пъти посетил българските земи. И какво е открил Льожан? През 1868 г. „един ерудиран българин“ му бил разказал подобна история, която той не успял да провери…

Без да посочва някаква конкретна връзка на тези съобщения с текста, публикуван от Ст. Захариев, Лори настоява, че това се отнасяло за „Летописа…“ Така след своите „доводи“ той окончателно стига до извода, че документът е фалшификат, който бил причинил „редица недоразумения между православните и ислямизираните българи“. Какви по-точно недоразумения, французинът не уточнява, което по-скоро прилича на нескопосана интрига и лъжа, отколото на аргмент в полза на неговата теза.

Пак в същия „опус“ Лори оспорва броя на посочените в „Летописа…“ разрушени 218 църкви и 33 манастира в Чепинско по време на насилствената ислямизация през XVII век, за което съобщава поп Методий Драгинов. Тази „идея“ била присъствала в труд на френския учен пътешественик Ами Буе, но това по-скоро било „фолклорна етимология“. През 2015 г. в брой 6 на алманаха „Anatoli” Б. Лори публикува своята статия „Църкви и джамии: взаимозаменяеми сгради?“, в която доказва, че по време на османското господство на Балканите „църкви са били … преобразявани в джамии“, а след края на ислямското владичество „систематично били връщани на християнския култ“ (?!) Твърдение, от което човек може да остане с впечатление, че едва ли не през вековете се е случвало нещо като “размяна на религиозни любезности“ между османлиите и християните.

Подобни твърдения или замазвания на историческата истина могат да се открият и в някои от най-новите съчинения на Лори, какъвто е например неговият очерк „Най-балканският град Битоля. 1800- 1918…” (2011), в който османското минало се представя едва ли не като еталон за балканска хармония през 21 век.

А къде са родните историци?

По-интересното в случая е, че от излизането на този или онзи „опус“ на Б. Лори са изминали години, ако ли не десетилетия, но досега в родната ни историография и публицистика липсва и един ред поне от български автор, който да се е осъмнил с нещо във фриволните тези и обидни писания на французина срещу българите и България. В замяна на това нашенската историопис гъмжи от сервилни слагачества и позовавания:

„Съчинението на Лори, въпреки привидната си краткост, отговаря на най-добрите тенденции на европейската и особено на френската историография…“ - провиква се преди години (2005) проф. Иван Илчев в своя академична възхвала за друг опус на французина.

„Бернар Лори предлага интересен паралел между османското и комунистическото наследство на Балканите“ (2007) - захласва се дежурният антикомунист и спец по „балкански идентичности“ Николай Аретов.

„Бернар Лори формулира същата фиксация и в предубежденията на колективната памет…“ (1997) - заплесва се бившата експертка на центъра „Сорос” - Албена Хранова.

Точка над и-то обаче поставя асистентът-преподавател по социални науки в НБУ - Румен Петров, автор на редица Соросови проекти, който „опровергава“ написаното от проф. Вера Мутафчиева срещу антибългарските писания на Бернар Лори. Известната ни писателка и историчка, като „отговорна и овластена от държавния ни антиосманизъм“ нямала право на подобна „високомерна критика към Лори“. Не било вярно нейното твърдение, че „всички политики са еднакво корумпирани“. По-нататък, като упреква „ерудитския академизъм“ и „хибридната идентичност“ (!?) на В. Мутафчиева, асистентът-психиатър „реабилитира“ голямата ни писателка с… „нейната жажда за западност“ в романа й „Случаят Джем“ (2019).


…Колкото до „случая Лори“

едва ли е необходимо да се разпростираме по нашироко и по надълбоко върху проосманизма и антибългарската ненавист на френския професор, умело прикрити с псевдохуманни чувства и интелектуален снобизъм, с мнима обективност, че дори - със загриженост за лошото отношение на българите спрямо „турския народ“, с дълбоки резерви към нашенската европеизация. Не на последно място - с претенция за цивилизационна широта на възгледите и парадиращо чувство за справедливост и модерност.

Но да не забравяме откъде идва г-н Лори: от постколониална Франция, която през по-далечното минало, в продължение на векове, поддържа едва ли не приятелско-роднински отношения с Османската империя, а в по-ново време умело лавира между своите интереси и интересите на „светска“ Турция. Не е излишно също така да знаем какво представляват френският институт INALCO и Центърът за турски, османски, балкански и централно-азиатски изледвания CETOBAC, чийто дългогодишен сътрудник е Бернар Лори. Така в електронния сайт на INALCO е записано, че „мисия“ на института е да преподава чужди езици от няколко континента, още - география, история, политика, икономика и пр. Докато от профила на CETOBAC се разбира, че неговите изследвания са насочени към Османската империя, Турция, Балканите и Централна Азия. В един от последните броеве на списанието на центъра “Clio”, бр. 48 от 2019 г. е записано, че в най-новите изследвания „особено внимание е било обърнато върху наследството от „споделената“ история след разпадането на Османската империя“. И още, че върху основата на тези проучвания се е пристъпило към „преразглеждане на историята на прехода от Османската империя към балканските и турските държави чрез интегриране на джендър перспективата“.

Що се отнася до нашенските „нови османисти“ и грантове на Сорос не е трудно да се разбере, че те четат и „преразглеждат“ историята не по-лошо от своите западни „учители“ и попечители. А колкото до ”джендър-перспективата“ - тя отдавна им е интегрирана в интереса, че и във …феса. А вие как мислте, г-н Лори?...


 

ЗА НЕГО, ЖИВОТА

Е-поща Печат PDF

Часовникът е спрял.

Дванадесет без пет.

Вън агрегат с хобот канала смуче.

Старица рови в кофите за смет,

и чака своя ред бездомно куче.


Защо си спомних сред пейзажа нищ

за теб, огнярю,

конспираторе,

поете?

Дали защото искаше да ни спасиш –

нас – бъдещите хора – от несрети,

защото за живота с главно Ж

живота си погуби,

а след теб веднага

мечтата ти превърнаха в лъжа,

а вярата – във вярност за облаги;

защото и сега, и днес,

животът пак за гърлото държи ни

и пак не знаем точния адрес

на благоденствието, търсено с години.

Земята, по която стъпвам аз сега,

е моя, но разграбена, обезверена.

Как се срина?

По-рано обвинявахме врага.

Кой е виновен днес?

Въпрос в пустиня.

Как да извикам посред тоя крах

„Не бойте се, деца“ – нали ще е измама,

защото се боим, боим се зарад тях

и зарад себе си.

Това е нашата бездарна драма.


Но ти не вземай тези думи за

ненавист към живота ни, поете,

не ме осъждай лесно.

В моята сълза

и твоя болка за човека

още свети.


1999 г.

 

ЗДРАСТВУЙТЕ, БРАТУШКИ!

Е-поща Печат PDF

– Мамо, мамо, я ги виж!

– Що е? – Идат, погледни ги.

С пушки, с саби... – Що стоиш?

Скоро, чедо, поздрави ги!

Тях ги бог прати насам,

да помагат, чедо, нам. –

И детето дава крушки

на солдатите без страх

и крещи на тях:

здравствуйте, братушки!

Генералът кат орел

ескадроните повежда,

а орачът се запрел

и омаян ги изглежда:

чини му се, че е сън...

Изведнъж с туптенье, с звън

приближават кат вихрушки.

Той си шапката свали

и ги поздрави:

здравствуйте, братушки!

Шипка! Шипка! Гръм се чуй.

Гурко мина планините!

Радост, чудо беше туй!

И на Тракия момите

срещат храбрите борци

и покриват със венци

техни глави, коне, пушки...

И кат стискат им ръце,

викат от сърце:

здравствуйте, братушки!

Как са горди тез момци!

Един казак варди, гони

хиляди злодей, крадци –

цели турски легиони.

И народа с лик засмен,

като гледа вече в плен

тия полкове хайдушки,

на казаците добри

тъй благодари:

здравствуйте, братушки!

Русе, 1878


 


Страница 4 от 341