Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗА МЕТАФОРАТА „РОБСТВО“

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 28


Изклани са и укрилите се в храмовете „Св. Богородица“ и „Св. Николай“, които са обстрелвани с артилерия и запалени. Избити са между 14 000 и 15 000 българи, още към 1200 умират от глад и преживените ужаси. В Турция са отвлечени към 10 000 млади момчета, момичета и жени, малко от които се връщат. Околните села имат същата съдба. Това е може би най-голямото документирано клане в българската история. Градът е напълно изпепелен и след Освобождението е изцяло изграден наново.

При документирания факт на български геноцид, но непризнат и досега, днес ние напълно политкоректно и мултикултурно сме на път да изхвърлим даже турското робство през Средновековието като литературна „метафора” и като „терминологично непригоден” израз за ХХІ век! Само че животът на нашите деди и предци не е „израз” и „терминология”, не е „метафора”, а реално човешко битие!

Какво е геноцид?

Съгласно приетата от Общото събрание на ООН Конвенция за преследване и наказване на престъплението геноцид през всички периоди на историята, се признава като престъпление срещу човечеството. Съгласно чл. 2 от Конвенцията под геноцид се разбира всяко едно от следните действия, извършени с цел да се унищожи отчасти или изцяло една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата;

б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членове на групата;

в) умишлено налагане на групата на условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;

г) мерки за предотвратяване раждаемостта на групата;

д) насилственото продаване на деца от групата на друга група.

Тези престъпления са толкова безспорни, че не се налага да се изяснява кога и как Османската империя е провеждала политиката на народностна и религиозна асимилация, както и случаите на унищожаване на групата като народностна общност, изповядваща православната вяра.

Заслужава да се отбележи, че всеки, който нарушава един международен акт, ратифициран от съответната държава, извършва престъпление, за което следва да се търси наказателна отговорност. България е ратифицирала тази Конвенция след приемането й за член на ООН през 1955 г. Съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, те са част от вътрешното право на страната и се прилагат пряко. В случай на различие  предимство имат международните договори.

Луи Леже

”Българското Възраждане е едно от чудесата на ХІХ век!”, казва Луи Леже, но в българските учебници по „История и цивилизации” за 8 клас, когато се изучава периода „От Новото време до края на ХІХ век”, съотношението българска и световна история е 5%:  95%!? Цифрово и словом там са формулирани ЧЕТИРИ ТЕМИ: „Балканското Възраждане на българите”, на стр. 126 ; - урок за практически дейности; „Възстановяване на българската държавност”, на 192 стр.; – /НЗ/ нови знания; „Учередителното събрание в Търново”, на 196 стр. – урок за практически дейности;  „История и цивилизации”, изд. „Булвест 2000“, 2016 г.

В Трети раздел: „Векът на национализма”, на стр. 192 е формулирана темата „Възстановяване на българската държавност”.

Първа точка от нея: Пътят към свободата е представен дословно по следния начин: „Революционерите подготвят и реализират Априлското въстание. Саможертвата на въстанниците заставя Великите сили да се заемат с уреждането на българския въпрос. Русия е принудена да наложи постигнатото споразумение по военен път. Руската армия печели войната. Османската армия подписва предварителен договор с Русия в Сан Стефано. С него е създадено Българското княжество върху териториите, населени с българи.” Така български историци и достопочтени университетски преподаватели представят върховия исторически момент на нашия народ: Въстановяването на българската държавност, появата на българската държава от небитието на пет вековна забрава и робство! Място за страдания и възсторзи – няма, няма място и за най-обикновено съпричастие към събитията и отношение! „Подготвят и реализират..., руската армия печели войната..., създадено е българско княжество на територии населени с българи...” Толкова е достатъчно за събитието, което Луи Леже описва като ЧУДОТО НА ХІХ ВЕК”.


този момент не мога да не си спомня едно интервю с един американски висш дипломат акредитиран в София, който в далечната 2004 г. в българския ефир отчетливо и равно произнесе: „Българският народ трябва да спре да се прехласва пред героичното си минало!” Е, вече съвсем не се прехласваме! Политическите ни  партньори трябва да са напълно удовлетворени от скоростта, с която не само губим историческата си памет, но и демографския си потенциал.

В заключение трябва да се знае, че наличието на голям брой издателства и авторски колективи не говори за плурализъм и съществуване на някаква разлика в подхода на представяне на учебното съдържание. Те са еднотипни по стил и внушение, определяща е рамката на учебния план и учебни програми на МОН.

Резултатите са предвидими, напълно видими и  съпоставими.

Дотолкова че отвратените ученици вече усещат крещящата необходимост и посягат сами да пишат учебници по българска история като ученикът от 9 клас Мартин Петров.

Дотолкова че доценти не се наемат, застанали пред очите на своите любознателни и интелигентни ученици от Класическата гимназия, да преподават по собствените си учебници.

Дотолкова че учители се връщат стресирани и отвратени от организираните от МОН методически курсове по история, в които в прав текст им се подават изрични  указания да забравят за понятия като „турско робство и освободителна роля на Русия”, ако държат да останат да работят в образователната система!

Днешните българи и бъдещите поколения не трябва да забравят зверствата на Априлската епопея от 1876 г., геноцида над тракийските българи и другите трагични страници от нашата история, както и плановете на неоосманистите за възраждане на османската сатрапия и повторното завладяване на България.

А Историята продължава през всички политически системи на феодални, религиозни, имперски зависимости и демократически проблясъци, кога  в духовно или във физическо робство и продължава, както казва Херодот от Халикарнас „...да събира и записва тези сведения, за да не потънат миналите събития в забрава, и великите и достойни за удивление деяния, както на елините, така и на варварите, да не останат в неизвестност, най-вече, понеже са воювали помежду си.”

Със същото хилядолетно ожесточение борбата между доброто и злото, достойното и недостойното и за историческата истина, продължава и днес. Борбата за душите и умовете на младото поколение, на нашите деца и внуци! Затова са всички тези Конвенции, Стратегии и Закони за детето! Затова, някога  Ото фон Бисмарк е произнесъл: „Всички победи и войни се печелят на ученическия чин!”


Използвана литература

[1.] „История и цивилизация”, 6 клас, изд.”Булвест 2000”, 2017 г., Арнаудов, В. В. Цветански, Цв., Якимов, Г., Васева, Н., с.34;

[2.] „История и цивилизация”, 6 клас, изд. ”Просвета плюс”, 2017 г., Михайлова, Ек. К., Георгиева, Цв. Б, Каймакамова, М. В., Борисова-Петрова, Т. Р., Дюлгеров, Н. Р. с.44;

[3.] „История и цивилизация”, 6 клас, изд. „Просвета”, 2017 г., Павлов, Пл. Хр.,  Николов, Ал. Н., Гаврилова, Р. Д., Босева-Георгиева, М. Й., с.32;

[4.] „История и цивилизации”, 6 клас, изд. „Анубис”, 2017 г., Матанов, Хр., Димитров, Т., Иванова, Г. Юл., с. 25;

[5.]  „История и цивилизация”, 6 клас, изд. ”Архимед и Диоген”, 2017 г. Николов, Г. Н. Попова, Ив. Л., Обрешков, В., Кръстев, Кр. С., с. 30-31;

[6.] „История и цивилизация”, 6 клас, изд. ”Рива”, 2017 г., Гагова, Кр., Александър, А.Т., Мишкова, К. Юлия, с. 32;

[7.] „История и цивилизация”,  5 клас, изд. „Просвета”, 2006 г., издание І/2014 г. Гаврилова, Р.Д., Павлов, Пл.Хр., Кушева, Р.Н.;

[8.] „История и цивилизация”, 6 клас, изд. ”Просвета”, 2007 г., издание І/2014 г., Гаврилова, Р. Д. , Радева, М. Ив., Калинова-Яйджжиева, Евг. Ив., с. 30;

[9.] „История и цивилизация”, изд. „Анубис”, 2006 г. издание първо/преработено, Мутафчиева, В . П., Матанов, Хр. Л.,.Илиев, Илия Г., Каснакова-Иванова, Ц. И., с. 33;

[10.] „История и цивилизация”, 8 клас, изд. „Анубис”, 2010 г., В. П., Матанов, Рангелова Г., с. 33.


 

ХАЛВАДЖИЯ ЗА БОЗАДЖИЯ

Е-поща Печат PDF

Размяната на похвали между министър-председателя на България и лидер на ГЕРБ Бойко Борисов и председателя на ПЕС и „евродепутат от седмия ден“ Сергей Станишев разкрива само едно от лицата на политическото задкулисие. Неговият образ наблюдаваме не само в България, но и в ЕС като цяло. Безпринципните пазарлъци за постове в ЕС, които видяхме по-миналата седмица от така наречените „европейски лидери“, очевидно са замаяли нечии политически „капачуни“. И то до такава степен, че те вече не крият факта, че играят на една и съща страна - тази на келепира и личната, макар и конюнктурна, изгода. „Съюзът между кучето и котката е заговор срещу готвача“, гласи една поговорка. В нашият случай „готвачът“ е Корнелия Нинова, а „блрюдото“, което трябва да се вкисне, е ръководената от нея БСП. И, докато внезапно избухналата у Борисов любов към Станишев може да се обясни с факта, че последният загуби всичките си битки с ГЕРБ, проявата на топли чувства към него от страна на лидера на ПЕС към Борисов може да се обмясни с нещо, което психолозите наричат Стокхолмски синдром.

Първо, Борисов обяви номинирането на Станишев за кандидат за съпредседател на ЕП, заедно с Манфред Вебер от ЕНП, за „чест и гордост за България“ и увери, че депутатите на ГЕРБ в ЕП ще гласуват за лидера на ПЕС.

Второ, въпреки, че уж сам се е отказал от този пост заради единството на ПЕС, Станишев обяви, че Борисов бил действал като държавник, а не като политик. То хубаво, но не стана ясно къде остана грижата за единството на ПЕС? Нали подкрепяйки го за нещо, което би разцепило ПЕС, Борисов на практика щеше да направи с европейските социалисти онова, което прави с БСП? Тоест, щеше да поощри разкола в ПЕС. Нима политикът непременно трябва да е интригант, за да бъде обявен за „държавник“?

Понятието „държавник“ произлиза от „държава“, а Бойковата отсъства от всички важни сфери на обществения живот. Нещо повече, и там където все още има някои признаци на държавност, те са на път да изчезнат: от железниците и енергетиката, през образованието, здравеопазването и сигурността, до правосъдието и събирането на данъците. Само резултатите от външното оценяване и матурите по български език и литература (БЕЛ) и по математика стигат, за да се добие представа до какви сияйни низини е стигнало основното и средното образование в „европейска“ България. При възможни 100 точки, средният успех на проверените по математика седмокласници е едва 33,6 точки, а по български език и литература – 53 точки. И в дъното на класацията са Монтана, Шумен и Враца - области с главоломно намаляващо население.

Що се отнася до железниците, напомням, че една от първите стъпки на държавника Стефан Стамболов е била изкупуването и одържавяването на железниците, докато при „държавника“ Бойко Борисов те са на път да изчезнат. Веднъж, заради нелоялната конкуренция на автопревозваческите фирми; втори път, заради безхаберието на министрите „калинки“ на транспорта, които Борисов назначаваше през своите три управленски мандата. Предстои да видим кой ще удари погребалната камбана на БДЖ.

Гробарите на енергетиката, образованието, здравеопазването, армията и сигурността вече са се записали в историята. Само че от чужбина, откъдето гледа лидерът на ПЕС, нещата изглеждат, както в „Приказка за стълбата“ на Смирненски. „Аз съм принц по рождение и боговете са ми братя!“, възкликва всеки  герой, изкачил се на върха с помощта на дявола.

Изпълнителното бюро на БСП с право се възмути и разграничи от думите на Станишев като в официално съобщение подчерта неадекватността на неговата оценка за държавническите качества на Борисов. Тя наистина изглежда нелепо на фона на пословичните за ЕС български пороци: бедност, корупция и потъпкване на принципите на парламентарната република. Да не говорим за разделението на властите, за върховенството на закона, правовата държава и (не)свободата на словото и медиите. В съобщението се изтъква още, че позицията на БСП относно политиката на Борисов и ръководеното от него правителство остава непроменена – те са вредни за България и промяната е необходима.

Станишев доказа онова, което отдавна битува като мнение. Еврочиновник си е човекът, и за него личният просперитет и сексуалните прищевки на джендърите отдавна  са по-важни от социалните права на гражданите. Този случай разкрива и допълва съмненията, че т.нар. вътрешнопартийна опозиция в БСП, която е в пълен синхрон със Станишев, всъщност работи за голяма коалиция с ГЕРБ.

Кое обаче е държавническото у Борисов, което Станишев хвали, пък ние не можем да го видим? Дали това, че предложи партийната субсидия да стане 1 лев за действително получен глас, което ще важи само за местните избори наесен? Защо не бе променен Законът за политическите партии?  Или че прие предложението на ДПС за „отворено и неограничено“ подпомагане на политическите партии от юридически и физически лица, с ясното съзнание, че това отваря вратите на олигарсите към овладяването на всички пластове в политиката? Оправданието че такава била волята на 2,5 млн. участници в референдума на Слави е нелепо: та те не искаха партиите да се финансират от „дарения“ на олигарси, други бяха желанията им: да се намали броят на депутатите в НС на 120; да се въведе мажоритарен и електронен вот и други, които Борисов удобно забрави. Да не би пък държавнически подход да е това, че номинирайки Кристалина Георгиева за поста генерален секретар на ООН, Борисов провали възможността България да има такъв в лицето на Ирина Бокова? Или това, че предварително „отказа“ Кристалина Георгиева и Мария Габриел от надпреварата за поста върховен представител на ЕС за външната политика и политиката на сигурност? Не му трябвал, санким, ресор, който ще ангажира ГЕРБ с провала на евроинтеграцията на Западните Балкани!...

Благодарение на това „държавническо поведение“ България остана и без заместник-председател на ЕК и ЕП. А в ЕП само двама български евродепутати влязоха в състава на парламентарните комисии: Елена Йончева от БСП – в комисията по правосъдие и Андрей Слабаков от ВМРО – в комисията по култура. Да видим какъв ресор ще измисли новият председател на ЕК Урсула фон дер Лайен за любимката на Борисов Мария Габриел? Предишният беше в сфера, от която тя никога по-рано не се беше интересувала – цифровизацията.

Борисов беше прав само в едно нещо: европейските граждани се подиграваха на „преговарящите“ до късна доба европейски „началници“. А сега, когато те „избраха“ за разните постове хора, които влязоха в ръководството на ЕС през задния вход, „лидерите“ на Европа заслужиха пълното презрение на народите! Борисов също участва в срамните пазарлъци, за да се прави на страничен наблюдател, който няма нищо общо с резултата. Ироничните му коментари за среднощните пазарлъци в Брюксел ни карат да припомним как Сталин е реагирал на доносите на Мехлис, изпратен от него да помага за отбраната на Крим. Получавайки от него критични бележки за работата на командването, Сталин му отговорил със следната шифрограма: „Вие се държите там като някакъв страничен наблюдател. Тази позиция е много удобна, но е изцяло гнила!“.

Така че Станишев, вместо да хвали „държавника“ Борисов, по-добре да го беше попитал, какво е направил в Европейския съвет, за да не изглежда и той, заедно с другите, смешен и жалък? Едно е да се тупаш по гърдите пред възхитените български журналистки, наредили се на яслата на правителството, друго е да се изправиш срещу Макрон и Меркел, и да им кажеш в очите, че постъпват неморално. Само че за такова нещо освен кураж се иска и знаене на езици, нали? Станишев говори английски и руски, но него не го търси да се опълчи на Истанбулската конвенция и Глобалния пакт за миграцията на ООН, чрез които някои се опитват да прокарат пътя на джендъризма в една гърчеща се в демографска катастрофа страна като България. Ако Борисов и Станишев бяха държавници, ако държаха на върховенството на закона, трябваше да съобразяват своята политика с националните интереси и решението на Конституционния съд, а не с извратените морални „ценности“ на проповедниците на третия пол.

През седмицата сръбският министър на външните работи Ивица Дачич с право се възмути от изявлението на Борисов в Полша, че новият върховен представител за външната политика и политиката на сигурност на ЕС, испанският социалист Жозеп Борел, трябвало да следва европейската позиция за независимостта на Косово.


И кой представлява тази позиция? След като Франция, Испания, Румъния, Словакия, Кипър и Гърция не признават независимостта на Косово, за каква общоевропейска позиция говори нашият „евроинтегратор“ на Западните Балкани? Неговото старание да слуша и изпълнява нарежданията на „големите началници“ не се споделя от всички, а сръбският външен министър направо го призова да не му дава акъл. На срещата си със своя сръбски колега Ана Бърнабич в Сараево на 8 юли, Борисов едва не се разплака: „Толкова ви обичам, толкова са ми приятели, как може да ме разбере по начин, по който… Викаме си посланици, правиме си… а нищо не съм рекъл!“ За Борисов и това може да е нищо, но за разлика от неговите съпартийци от ГЕРБ, другите не са склонни да му прощават гафовете, които прави. С изключение на нашите гербави „калинки“ в ЕК и ЕП, представителите на другите страни не престават да бъдат испанци, французи, германци, холандци, белгийци, гърци, унгарци, чехи, поляци или румънци. Дори и българските евродепутати в предишния ЕП се противопоставиха на пакета „Мобилност“ на френския президент Макрон и защитиха българските автопревозвачи. По логиката на Борисов, би трябвало и те, и еврокомисарят по цифровизацията Мария Габриел, да подкрепят дискриминационната инициатива на Макрон. На кого обаче му пука за конформистката позиция на българските управляващи по отношение на Косово - от времето на Иван Костов, през управлението на Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев и тройната коалиция, до Пламен Орешарски и кабинетите на Бойко Борисов? На какво основание всички те признаваха независимостта на Косово, а днес оспорват волята на руснаците от Крим да се присъединят към Русия, от която са били откъснати административно през 1954 г. от украинския кукурузник Никита Сергеевич Хрушчов? И, макар и „с отвращение“, робуват на бюрократите в Брюксел, които наложиха санкции на Русия, за да се харесат на Чичо Сам.

Същото се отнася и за така наречените „евроатлантически ценности“, които някои свеждат до джендъризма. Еднополовите бракове няма да умножат българския род, както и забраната на абортите, за която ратува Волен Сидеров, няма да принуди българките да раждат по три деца. Циганките раждат по 11 деца, превръщайки майчинството, по-точно раждането, в професия и източник на приходи от социални помощи. Тези деца започват да просят и крадат от малки, а ако изобщо стъпят в училище, то е за да бъдат там поне нахранени.

Време е да скъсаме с „политкоректното“ лицемерие и да обявим на висок глас, че е застрашено бъдещето не на циганите, а на българите! И че Истанбулската конвенция изобщо не е спряла и няма да спре домашното насилие, отвличанията, убийствата и побоищата над жени и деца в страни като Турция, които са я ратифицирали. Нима ако нямаше Истанбулска конвенция на Съвета на Европа побоищата и убийствата на жени и деца у нас щяха да се награждават?

В докладите на ЕК и ПАСЕ за България често се споменава езикът на омразата, в това число на ниво министри и вицепремиери. Но какво да кажем за езика на „държавника“ Бойко Борисов? Нали той нарече „мръсници“ онези, които в гръцките медии го обявиха за притежател на гръцки остров. Други пък напомнят за някаква къща в Барселона, която бил купил за любовницата си. Трети откриха необявени в имотната му декларация постройки в двора му в Банкя, които той нарече „зайчарници“. Четвърти показаха с документи и кадри как братовчед му Радо, с когото уж не си говорели от 30 години, е придобивал недвижими имоти, когато Борисов беше кмет на София.„Ех, да не беше това Отечество!“, възкликнал Стамболов, когато неотложни държавни дела го откъснали от една богата трапеза.

Що се отнася до речника на „държавника“ Борисов, преводачите направо се изприщват, когато трябва да преведат на чужденците изрази, като „шменти-капели“ и „пунта мара“. Но, щом Станишев твърди, че Борисов се държи като държавник, трябва или да му вярваме, или и него да смятаме за „пунта мара“! Истинската оценка за дейността на политиците и държавниците дават народите по време на избори. Дава и историята, но с известно закъснение, понякога от половин век. А може би някъде сред нас дреме един Алеко, който ще опише с чувство за хумор „най-успешното управление“ и пътуванията по Европа и света на „държавника“ Борисов. Нищо че унуките на Бай Ганьо, колкото ни разсмиват, толкова ни и разплакват.

В сравнение с какво е „най-успешно“ управлението на Бойко Борисов? Вероятно с това на Станишев? Или на Царя, който вкара в политиката бившия си бодигард? Щом Станишев, който започна трудовия си стаж като министър председател (посочен от ДПС, б.а.), изкара цял мандат, защо и Борисов да не изкара докрай поне третия си мандат? Ех, може през това време да отсече някоя и друга министерска „капачуна“, но какво тук значи някаква си личност? Щом Бойко се раздели без жал с „члена на семейството си“ Цветан Цветанов, колко му е да хвърли на кучетата всеки следващ? „Лъвът, казвали истанбулските общинари по времето на сатирика Азиз Несин, си личи по лежането, а ястребът – по стойката!“. И „лъвски“ пролежавали своите мандати, докато Истанбул се затрупвал с боклуци и изкопи от поредните ремонти, а уличните псета нараствали в геометрична прогресия. Като днес, в София…

Държавникът, според нас,  си личи по хала на управляваните от него. Щом България е последна по доходи в ЕС и първа по бедност, корупция, смъртност и темпове на изчезване на населението, причината е или в „началниците“, или в тези, които ги търпят. Независимо дали „им гласуват“ или отиват за гъби и риба в деня на вота.

Духовният наставник на Борисов, примерът от когото Станиешев бил се учил, „Негово Величество“ Симеон Сакскобургготски, ни съветваше „да си сменим чипа“. Понеже и на двамата чипа отдавна е сменен, а за  цял един народ това е труден процес, време е нашият народ да си сменя по-често ръководителите. За предпочитане е да го прави с избори. И с оръжието на критиката, вместо с критиката на оръжието.


 

ПЕТЪР АНГЕЛОВ

Е-поща Печат PDF

Последният от една безсмъртна колона

 

Ако търсите пещера, създадена в двадесетия век, ще я откриете тук. Край едно от най-оживените кръстовища в София, сред звън на трамваи и моторна глъч, под клоните на върби и тополи, мълчат прихлупени към земята старите тунели на Гарнизонното стрелбище. В тези тунели, пише поетът Николай Христозов, „пред дулата на екзекуторските взводове, преминава и една безсмъртна колона: работници и учители, журналисти и шивачи, генерали и поети, червеноармейци и интебригадисти... Хора, чиито в човешки съдби се оглежда съдбата на България.“

55-ият последен от колоната е Петър Ангелов Добрев, роден на 6 май 1918 г. в с. Караклисе, Димотишко, днес в територията на съседна Гърция. Осъден е по процеса след разкритията за антифашистка дейност в Школата за запасни офицери и в други софийски казарми. В послеписа на стихотворението „Спомен“ от големия български поет Александър Геров, политзатворник от март до септември 1944 г., което поместваме отделно, Геров свидетелства, че той, Петър Ангелов,  изкомандвал: „Момчета, на това ли съм ви учил? Стреляйте точно!“

Привеждаме и личния разказ на неповторимия и незабравим Петър Слабаков от книгата-анкета с него „Петър Слабаков знае 3 и 300“. Той е служил в една дружина, в една рота и в един взвод с осъдения Петър Ангелов и е бил един от осемте курсанти, които жребият определил да извършат разстрела. Слабаков обаче отказал да се подчини на слепия избор на съдбата.

Впрочем, тази чудовищна приумица - другари да разстрелват свои другари, се ражда в главата на генерал Кочо Стоянов, началник на Софийския гарнизон, същият - екзекутор от  зловещата Трета секция на генерал Иван Вълков от чудовищната със своите безумия 1925 г.

Особен ден е 18 юли. Той е светлият рожден ден на Апостола на Свободата Васил Левски. Но на 18 юли умира Стефан Стамболов – министър-председател и поборник за България. Умира и последният разстрелян антифашист в тунела на Гарнизонното стрелбище - Петър Ангелов Добрев – същият, за който легендата твърди, че сам е командвал собствения си разстрел.

18 юли - вечност и безсмъртие в името на България.

Борбата е безмилостно жестока!

Борбата за България!

 

Зора

 

Петър Ангелов бил от щаба на дружината, но и в нелегална група, заедно с Юлия Огнянова. Заловили ги двамата през февруари 1944 година на явка. Започнало следствие. Арестували 13 човека от ротата. Разследвали ги около една седмица като през цялото време ги държали с одеяла на главите. Интересували се единствено има ли връзка Петър Ангелов с други хора от школата, които да е въвлякъл в нелегалната работа. Не могли да разберат.

Юлия и Петър (когото тя знаела единствено като Пиер) били осъдени на смърт. Двамата знаели само нелегалните си имена. Петър Ангелов бил взводен командир на трети взвод и той трябвало да бъде разстрелян показно на 18 юли 1944 година – рождената дата на Васил Левски. "В името на Негово Величество Симеон Втори и на царство България“, както пишело в заповедта, но и за назидание на школниците от Седма рота.

„Тегли се жребий и се падна на първи взвод, в който бях и аз, да извърши разстрела. След това се тегли жребий за отделението. Пак се падна на отделението, в което бях аз. Както сме по височина определиха първите осем и аз попаднах в тази осмица. Първият от нас, казвахме му бай Петко Казанджиев, защото беше завършил вече математика и беше по-голям от останалите, излезе пред ротата и отказа да стреля. Излязох и аз и казах, че също няма да стрелям. Не мислех за последствията, просто знаех, че аз това не мога да го извърша.“

„Намерили се доброволци. Сред тях бил Либертин – един от ръководителите на легионерите във Варна. „В отпуската за Великден, когато пак имаше бомбардировки над София, аз съм  спал в дома му. Живееше бедно само с майка си. Това момче ненавиждаше левичарите, които бяха прогресивни. Няма да забравя колко превъзбуден беше преди разстрела. Той раздаваше патроните.“

Завели ги под строй пред тунела от лявата страна на сегашния Национален дворец на културата, под хотел „Хемус“. Всеки ден сега оттам минават хора, без да знаят, че стотици са били разстреляни в този тунел. Тук е бил разстрелян генерал Владимир Заимов. Тук е разстрелян и Никола Вапцаров.

Слабака се пренася мислено там. Решава се да разкаже за това, когато сме край един язовир. Освен мен слушатели на разказа му бяха само рибите в язовира. Толкова се вълнува, че аз не смея не само да се обадя, но и да дишам. Говори трудно.

„Взводният ни поручик Астарджиев, който беше заклет монахрист, каза, че сега ще видим как се лази като се моли за милост. Влязохме в предверието на тунела. След три-четири стъпала надолу се слизаше в самия тунел. Погледът ми се спря на стълб, който беше задържан с клинове горе и долу. На него щеше да бъде завързан Петър Ангелов. До стълба имаше ковчег, скован от дъски. Бяхме около 160 човека – школници, офицери, интенданти, свещеник. Разпределиха ни на две групи и образувахме шпалир. В дъното беше борецът Петър Ферищанов, който беше агент. Само той се обади: „Какво ще хабите патроните? Дайте, аз ще го оправя.“

Те са инквизитори, касапи! Няма да разказвам... (вълнува се Слабака, прекъсва разказа си, но после продължава – б.а.).

В тунела цареше пълна тишина, по-скоро глухота някаква. Никакъв звук.

Появи се Петър Ангелов. Застана на стъпалата на самия праг на вратата. Поиска разрешение от генерала да остане. Разреши му се и той попита: „Мога ли да видя школниците?“ Мина между нас усмихнат, спокоен. Нямаше напрежение и нерви. Светло момче, със светли очи. Спря си погледа на мен, на Паскал... Все едно, че не предстоеше разстрел.

Спомних си, че всеки полк имаше различен марш, според мястото, откъдето идва. Нашият марш беше „Тоз, който падне в бой за свобода“.  Когато пеехме, Петър Ангелов винаги, където и да се намира, влизаше в помещението, облягаше се на шкафчетата, слушаше, а после си излизаше.

Осъденият отиде до стълба, застана пред него. Започна разжалването му. Негов школник, от втори взвод, Йосифов, му издърпа кокардата, петлиците, копчетата. Каишката на шапката се разкопча и падна на лицето му. Той си смъкна шапката, поправи си каишката, сложи си я, премери да е точно в средата. Лицето му не помръдна, не се промени.

Започнаха да четат такава идиотска присъда, че умът ми не го побира кой я е съчинявал! Отнеха му се и правата за гласуване. Него го убиват, а се говори за гласуване. Гледахме като втрещени. Генералът го попита има ли кой да съжалява за него. Той каза:

- Не. Освен майка ми и сестра ми. Но след време ще им мине.

Не спомена за друг. Някой попита:

- Последно желание? Цигара?

Отговори:

- Не пуша.

Попита:

- Извинете, какво става с момичето? (За Юлия ставаше дума).

- Не можем да ви кажем. Друго? (А Юлия е била пребита, смазана от бой на „Лъвов мост“ в Държавна сигурност).

- Друго няма.

Един грамаден капитан, трябваше да има 120 кг, каза на свещеника:

- Хайде, причестявай го, да свършваме по-бързо.

Той чу. Свещеникът тръгна, направи една-две крачки към  него и Петър Ангелов му каза:

- Няма нужда, отче, аз съм чист пред съвестта си и Бога, в който вярвам.

Тези думи се запечатаха в съзнанието ми завинаги, за цял живот. Бяха толкова лаконични и точни, премислени. Петър Ангелов отиде към стълба. Върза го школникът Йосифов. Донесоха качулка от зебло за главата на осъдения.

- Мога ли да гледам разстрела си?

- Не може.

- Мога ли да командвам стрелбата си?

- Не може.

Не реагира. Не каза нищо. Не се моли. На два-три пъти мръдна главата си, когато поставяха качулката, но звук не издаде. Застана мирно.

Астарджиев командва на осемте избрани школници: „Строй се! Сложи ножа! Напълни! За стрелба!“.

Петър Ангелов знае командите, изчака ги една след друга и извика: „Смърт на фашизма! Свобода на народа!“ И застана в очакване.

Това обаче въздейства. „Напълни! За стрелба!“ - настана паника.

В школата все пак повечето от школниците бяха легионери, които поддържаха властта. Имаше малко като нас, които не бяхме с тях. „Огън!“ И се чу: „Дан-дан-дан“. Пукотевица. 40 патрона трябва да са били общо.

Беше разгърден и отдолу фланелката му беше бяла като мляко. Видях че си стои и – нищо... Беше прихванат през гърдите и вързан отзад, пристегнат. Аз вярвах, а сигурно и той е вярвал, че школниците няма да го убият. Защото наистина го обичаха. И изведнъж се появи една точка, голяма колкото цигара, от лявата страна на гърдите, точно където е сърцето. Тялото потреперваше. Точката започна да се увеличава и стана колкото столевка. Мисля че един патрон го уби. И мисля че този патрон беше на Либертин.

Когато го развързаха от стълба, той се свлече на земята. Махнаха качулката от главата му. Лицето му няма никога да избледнее от паметта ми – усмихнато лице с отворени очи. Имах чувството, че е жив. А лекарят каза, че е мъртъв. Трудно ми е да го разказвам... (замълчава отново, вълнува се – б.а.).

Чувал съм после, че окото умирало последно. Неговите бяха като живи. Имах чувството, че вижда. И беше усмихнат. Как се е сдържал, какви нерви е имал този човек, аз не знам. Но ако има светци, аз вярвам, че те са точно такива. За мен този борец за социална справедливост е светец... (вълнува се силно – б.а.)  Разстреляните бяхме ние!...

Искаха да му съблекат дрехите, защото се отчитаха с тях. Но казаха  че ще ги оставят, защото бяха кървави. Един от школниците обаче му събу ботушите, за да ги вземе – от тях изтече кръв... Взе ги...

Останаха тези от школниците, които стреляха. Те трябваше да занесат трупа на гробищата и да го погребат, за да не бъде откраднат.

Останалите тръгнахме от София пеша до Горна баня. Оттогава минаха 60 години. Сега край този път са израстнали дървета, но тогава беше голо място. По това време се откриваше школата и от всички роти школниците бяха излезли на терасата – шахматно наредени и не мърдат. Като пилони ни посрещат. И ние вървим срещу тях. Никакъв звук не идва от никъде. Смесихме се със школниците и никой не ни попита за нищо, не си спомням и някой от нас да е казал нещо.“

На 12 септември завели школниците на площад „Славейков“ в София. С тях бил и генерал Цанков. Отстрани към него викали „Убиец“, защото го свързвали с ръководството на школата. От един прозорец нелегални говорели на насъбралите се. Излязла и Юлия, казала няколко думи. Тогава Слабака я видял за първи път.

„Няколко дена след това генерал Петър Цанков се хвърли от 4 етаж на сегашния театър „Сълза и смях“. Юлия държи на мнението си, че той е бил виновен. А секунди сред разстрела, аз със собствените си уши чух от устата на генерала: „Отиде си едно добро момче“.

Кой е издал заповедта за смъртта на Петър Ангелов? Съд е имало... Аз не знам кой я е издал, но това не е заповед на ген. Цанков – там има „в името на...“, „за сигурността на държавата...“, става въпрос за „врагове на народа“... Такава беше присъдата. Беше толкова тягостно да я слуша човек!»

Шестнайсет години след тези събития Петър Слабаков е кръстил сина си Андрей на бащата на Юлия Огнянова. По стечение на обстоятелствата десет години живее на квартира в дома й в софийския комплекс „Владимир Заимов“.

 

СПОМЕН


Александър ГЕРОВ


В памет на Петър Ангелов


Той бе младеж, когато го разстреляха.

Гърмежите ехтяха във тунела.

„Стреляйте точно!” устните прошепнаха.

И клюмна на гърди главата смела.


Убийците изтръпнаха. Такава

смърт героична те не бяха виждали.

Тя носи на света безсмъртна слава.

Младежите на нея са завиждали.


Сърцето му, прикътано в земята,

сега тупти със цялата вселена.

Такива като него свободата

донесоха красива и безценна.


Политзатворникът (от март до септември 1944 г.) Александър Геров пише за Петър Ангелов:  „На 18 юли 1944 година в гарнизонния затвор в София нахлу трескава тълпа от убийци. Фелдфебелът на затвора Стоименов отключи една килия и високо извика: „Петър Ангелов, твойта присъда днес е била потвърдена. Облечи се по-бързо и се приготви”. Петър Ангелов беше готов – той отдавна очакваше този час. Ръкува се с всички ни, каза: „Другари, простете” и смутено ни се усмихна. След малко изтрещяха осем залпа. По-късно научихме, че при първия изстрел Петър Ангелов не е бил убит. Тогава той изкомандувал: „Момчета, на това ли съм ви учил? Стреляйте точно!”



 

 

ЗАВРЪЩАНЕТО НА ДИНОЗАВРИТЕ

Е-поща Печат PDF

В Гърция, след предсрочните парламентарни избори отново във властта, са старите политически династии.


Предсрочните парламентарни избори в Гърция, които се проведоха в неделя - 7 юли - потвърдиха очертаната картина от предшестващите избори за Европейски парламент. В Гърция се отваря нова страница в политическия живот. Резултатите от изборите, при едва около 56%  -най-ниската избирателна активност от 1974 г. насам, е фактът, повърхностно и смешно дори бе коментиран от нашите „правилни” медии. Някак не солидно е да се приеме за сериозен аргумента посочен от агенция Greek Reporter, че заради високите температури, достигащи в някои части на страната до 390 C, много гръцки граждани са предпочели да прекарат деня си на плажа вместо да гласуват!


За тези, които познават гръцката действителност обаче е ясно, че не времето е причината за отказа на 44% от гърците да застанат пред урните. Причината се нарича загуба на доверие в политическа класа, която не може да реши проблемите, натрупвани повече от 20 години.

Диспозиция на „новата страница“

Така или иначе, победител е главната опозиционна десноцентристка партия „Нова демокрация” (НД), която получи 39,83 % от гласовете и ще има 158 места в 300-членния еднокамарен парламент. Абсолютното мнозинство й гарантира конституционното право на самостоятелно правителство.

С 31,55 процента от гласовете управляващата Коалиция на радикалната левица (СИРИЗА) на премиера Алексис Ципрас, се превръща в главна опозиционна сила и ще има 86 депутати.

Следват: Лявоцентристкото „Движение за промяна” - с 8,05 % и 22 депутати; Гръцката комунистическа партия - с 5,32 % и 15 депутати; крайно дясната партия "Гръцко решение" - с 3,71 % и 10 депутати и лявото движение на бившия финансов министър от правителството на СИРИЗА Янис Варуфакис МеРА-25 - с 3,45 % и 9 депутати.

Внимателният и обективен анализ на тези резултати, който подозрително липсва в близките до българското правителството медии, спрягащи фалшивата теза за „абсолютен триумф на НД и пълен разгром на СИРИЗА и левицата”, показва твърде различна реалност. Очакванията на десницата, че СИРИЗА ще се провали на изборите и ще рухне като бившата ПАСОК, не се оправдаха. С близо 31,5% и близо 1.8 милиона гласа тя не само не претърпя поражение, но и успя да се съхрани с тенденция за стабилизиране като безспорен полюс на лявото  пространство.

Защото за четири години от своето управление СИРИЗА направи не малко за облекчаване и подобряване положението на обикновените гръцки граждани, които бяха най-засегнати от кризата. Въпреки компромисите и болезненото споразумение с кредиторите от 2015 г., когато дойде на власт с 1,9 хил. галаса, СИРИЗА балансираше между наложените от кредиторите финансови ограничения и основната идея в нейната програма - подкрепата на социално слабите слоеве от обществото и възстановяване на техните права по пътя на  социалното им благосъстояние.

Свършеното от СИРИЗА

На първо место правителството на Ципрас успя да осигури устойчив   растеж на гръцката икономика, успя да въведе ред в публичните финанси и главно създаде резервен фонд  34 милиарда евро!

До края на 2018 година безработицата бе намалена с 13%; с 8% бе намалена младежката безработица и бяха  разкрити 380 000 нови работни места .

Правителството на СИРИЗА, създаде  устойчива система за социална сигурност на гръцките граждани; възобнови колективното трудово договаряне; върна  13-ата пенсия; намали данъците и свали на 13% ДДС за храните и редица важни стоки от първа необходимост. Увеличена беше  минималната работна заплата с 11% и 27% за младите работещи хора.

Освен това реализира работни програми за 240 000 безработни на стойност 2,4 милиарда евро.

Вижда се, че всичко казано дотук не е никак малко. И възниква въпросът: защо все пак СИРИЗА загуби парламентарните, а преди това и общинските, както и изборите за Европарламент?

Причината за загубата на СИРИЗА, според познавачите на обстановката в съседна Гърция, не трябва да се търсят в социалната област. Колкото и странно да е, загубата има емоционална окраска и нейното име е Преспанското споразумение, което премиерът Ципрас подписа със Скопие на 12 юни м.г.

Тук е важно да припомним, че веднага след 12 юни 2018 г., най-близкият съюзник в правителството на СИРИЗА - военният министър Панос Каменос, обяви, че излиза от правителството и неговата партия „Независими гърци” (АН ЕЛ) оттегля парламентарната си подкрепа за СИРИЗА.  НД веднага приласка отцепника и по пътя на едно патриотарско търгашество, политическо лицемерие и митингоджийство с лозунги от типа на „Македония е гръцка” и "Македония е само една", съюзът НД и АНЕЛ, обвини СИРИЗА, че „предава националната кауза”. Този тип политическо говорене сработи успешно и  успя да заблуди и настрои гърците срещу СИРИЗА, особено сред жителите на Северна Гърция, наследници в мнозинството си на заселниците по тези земи след 1913 г. и особено след войната с Турция, след края на Първата световна война. Съобщенията от католическа Ватикана два месеца преди изборите, че Ципрас ще бъде номиниран за Нобелова награда, заради Споразумението от Преспа, само наляха масло в огъня в православна Гърция, нещо което е идея на Ватикана и не се приема еднозначно. Това  също повлия на вота на избирателите.

Важно е да уточним, че

Преспанското споразумение не е идея на Ципрас,

както и интеграцията на Западните балкани не е идея на Борисов. Ципрас подготви и подписа  споразуменията от Преспа под натиск на САЩ и Западна Европа. Стръвта наречена ЕС и този път сработи, както и капана - НАТО. Ципрас обаче проявяви завиден държавнически усет. Успя да извлече максимални изгоди за гръцките национални интереси в региона. С Преспанския договор той защити древногръцката история и култура от посегателствата на скопските македонисти. Осъществи мощна икономическа инвазия на гръцкия бизнес на територията на съседната страна и утвърди стратегическото военно присъствие на Гърция в региона. Не турските военни самолети и не нашите Ф-16 „като не могат лесно да завиват, ще охраняват въздушното пространство на Северна Македония”, а гръцките ВВС днес наблюдават и охраняват  въздушното пространство на нашите съседи. Не наши инструктури и съветници от БА, а гръцките сухопътни войски обучават македонската армия. Всеки здравомислещ българин с елементарни военни и географски познания може да си отговори на въпроса какво означава това и кой има полза от името „Северна Македония”.

Грешките на „Сириза“

И на Ципрас бяха в това, че реализирайки тези планове и идеи, той разчиташе да си осигури моралната и медийна подкрепа на Запада за предстоящите парламентарни избори. Западът, както винаги обаче, се оказа злопаметен и му отмъсти със задна дата на Ципрас за неговото крайно отрицателно отношение към кредиторите и упоритата съпротива за отстояване на гръцкия национален интерес. Върхът на тази съпротива бе излизането на Гърция от Меморандума с кредиторите. И те предпочетоха много по-изгодната дясна, неолиберална, Нова демокрация, която на всичко отгоре винаги е била прозападна. Какво тук значат някакви гръцки национални интереси? Пък било и икономически. Затова огънят на медийната атака от Запад и лоялните прозападни медии в Гърция, бе насочен и все по-ожесточаван,  срещу СИРИЗА.

На следващо място, както призна и самият Ципрас, причина за загубата на изборите бе и недостатъчната грижи и внимание към средната класа в Гърция. Имено тя, заедно с хората от бедните слоеве,  беше неговата база материализирала устрема на СИРИЗА към властта. Средната класа се отдръпна от правителството и нейните представители останаха пасивни на изборите, защото данъчните облекчения, от които се ползваха обикновените гърци се осъществяваха, не само за сметка на повишаване данъците на едрия бизнес, но и в неин ущърб. Правителството на СИРИЗА отчете тази своя грешка още преди изборите и в предизборната си програма обяви редица икономически мерки в подкрепа на средната класа, но беше вече късно.

Сериозна причина за загубата на СИРИЗА бе и недостатъчната работа за изглаждане противоречията и обединение на всички леви и прогресивни сили - главно ГКП и МеРА-24 в единен прогресивен алианс, за да не се допусне връщането на десницата от НД на власт, която заедно с бившата партия ПАСОК доведоха страната до банкрута от 2010 г. Въпреки че в  много населени места, по инициатива на СИРИЗА, това предизборно обединение беше вече започнало, то съществено закъсня и не успя да се осъществи във всички региони. Според Ципрас: „Проектът за Прогресивния алианс бе стартиран твърде късно и ако той бе реализиран шест месеца преди изборите, развитието щеше да бъде различно. Просто нямаше необходимото време, структурите на Прогресивния алианс  да придобият статут на юридическо лице във всички региони на страната.”

Катузовската тактика на Ципрас

Тук би следвало да изясним още един въпрос, който виси и се обсъжда както в СИРИЗА така и сред политическите анализатори, а именно: Емоционално и грешка ли беше решението на Ципрас да отиде на предсрочни парламентарни избори пред реалната опасност да ги загуби?

Убедено твърдя,  че не е нито едното, нито другото. Като мислещ политик Ципрас прие най-правилното решение - да не чака редовните парламентарни избори през октомври. Предстоеше да инкасира още по-ожесточена медийна и ситуационна атака, и от опонентите му вътре в партията. Тогава на хоризонта се очертаваше варианта ПАСОК, а сега Сириза все пак се запази като главна опозиционна сила. Тази Котузовска тактика да съхрани партията за следващи битки за властта и да я укрепи, е сериозна възможност за близък възможен реванш. Сегашното мнозинство на НД и разнопосоченоста на интересите на другите парламентарно представени партии,  се очертават като подходящ фон за бъдещ триумф. Потвърждение за това е решението на политическото бюро на СИРИЗА два дни след изборите, по предложения от Ципрас дебат за „нов модел на партията и решителното й отваряне към другите прогресивни сили”, нещо като Единния народен фронт, който „Нова зора“ предлага вече от години.

Това са в общи линии главните причини и обстоятелства, които доведоха до загубата на СИРИЗА и връщането на дясно консервативната партия  НД на власт. Като всички балканци

и гърцитге  са максималисти.

Те все още хранят илюзорната надежда, че някой може в един управленски мандат да им върне загубения стандарт на живот. Но това е много по-обширна тема и за нея друг път.

Младите динозаври

Новият министър-председател и председател на НД - възпитаникът на Харвардския университет и син на политическия динозавър Константинос Мицотакис-Кириакос Мицотакис обяви, че ще управлява  страната с „малоброен кабинет”, а правителствената схема за управление ще бъде „нова и много по-гъвкава”. На практика се оказва обаче, че „новата” правителствена схема на Нова демокрация не е нито нова, нито е малка и гъвкава. Десницата се завърна во главе със следващото поколение на старите династии в гръцката политика, тези на Мицотакис, Караманлис и Папандреу и цялата кохорта бивши министри от периода 2012-2014 г., както и неолиберални технократи - все любимци на кредиторите от Еврогрупата и МВФ. Бившият гръцки премиер Георгиос Папандреу влиза в сегашния парламент от листата на Движението за промяна (КИН-АЛ), а наследникът на другата династия, тази на Константинос Караманлис-Костас - Ахилеас Караманлис, бе уреден с поста Министър на Инфраструктурата и транспорта. С кабинет от общо 51 министри и заместник-министри, Кириакос Мицотакис  ще се опита да удовлетвори властовите амбиции на възможно повече ръководни кадри на НД, на прибежчици и приспособенци от другите десни партии и от бившата ПАСОК. Показателен е също фактът, че 21 (от 51-те) ръководни кадри на новото правителство, т.е. 40% от министрите, зам-министрите и помощник-министрите, са хора, които са напуснали позициите си в други партии, за да влязат във властта, а има и такива, които никога преди не са участвали в активна политика. Каква ще е

съдбата на Преспанското споразумение

за името на Северна Македония, чиято анатема доведе НД отново на власт?  След като умело разигра националистическата карта преди изборите като престорено анатемосваше споразумението от Преспа, сега, с идването си на власт, Нова демокрация със сигурност няма да предприеме реални стъпки за денонсиране на  този договор или пък поне да иска неговото преразглеждане. Това не може да се случи по никакъв начин, не само защото такава е волята на хегемона, на ЕС и на НАТО, а и защото лично Мицотакис преди подписването на споразумението, вече бе дал дума пред тях, че ако дойде на власт ще го признае. Най-вероятно след престорено силна, по-скоро креслива реторика, позицията на новите управляващи постепенно ще еволюира от анатема към „строг контрол за неговото спазване”.

Противоречия в програмата на НД

Веднага след изборите Мицотакис обяви пред гръцките медии своето  „Силно послание и план за промяна в Гърция". Той обеща да рестартира икономиката с амбициозен икономически растеж в резултат на частни инвестиции, износ и иновации. Преди и след спечелване на изборите Мицотакис   охотно и с мъгляви обещания говореше за по-малко данъци, нови работни места и други евентуални благини, които очакват гърците, ако той дойде на власт, но бягаше като дявол от тамян от прекия отговор как ще стане това. Той неслучайно отказа да участва в пряк публичен дебат с Ципрас, за това кой как възнамерява да изпълни предизборната си програма и обещания. В предизборните си срещи с представители на едрия бизнес обаче пое обещание за  намаляване на техните данъци, като ги уверяваше, че ще намали и обществените разходи. Там също е казал, че може да се премине към удължено работно време и седмица и, че държавата е в състояние да гарантира само 50% от стойността на пенсиите. Това обещание черно на бяло означава само едно: Намаляването данъците на едрия бизнес ще става за сметка на съкращаване на обществените разходи. Казано още по-разбираемо - това означава намаляване издръжката на болниците и училищата, замразяване, ако не и орязване на  пенсиите, премахване на бонусите, засилване експлоатацията на работещите. Отговорът е прост и ясен и обикновените гърци, за които единственият начин да се информират са големите, подчинени на НД медии, а интернета е все още скъпо удоволствие, ще трябва да го научат след като го изстрадат отново.

Гърците, за разлика от нас, много скоро  ще разберат, че се налага да понесат проблемите на онова, което сами са си избрали, а след това - отново на площадите и пред  урните.


 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 


Страница 4 от 292