Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ТЪРГОВСКАТА ВОЙНА МЕЖДУ САЩ И КИТАЙ

Е-поща Печат PDF

Икономическата конфронтация между САЩ и Китай, икономики номер едно и номер две в света, достигна нов и още по-опасен етап с предприетата от Вашингтон ескалация на търговската война между двете страни и налагането на тежки антикитайски протекционистки мерки, на които Пекин отговори в подобен дух. Когато през май м.г. САЩ за първи път поставиха пред Китай своите искания, свързани с китайската търговска и икономическа политика, американските управляващи кръгове сметнаха, че колкото и да се изострят американско-китайските отношения, каквито и войнствени изказвания да прави президентът Тръмп, накрая двете страни ще постигнат някаква търговска сделка. Но както всички повърхностни анализи, и този щастлив сценарий пренебрегваше ролята на обективните противоречия на капиталистическата система.

Веднага след глобалната финансова криза от 2008г. ръководителите на големите капиталистически държави се събраха в Лондон на среща на високо равнище на Г-20. Там те се зарекоха, че в отговор на кризата никога няма да прибягнат помежду си към търговска война, подобна на търговската война от 30-те години, която трасира пътя към Втората световна война. В действителност, обаче, на срещата в Лондон се проявиха междуимпериалистическите противоречия, както и това, че лидерите на големите капиталистически сили не са в състояние да изработят координиран план за спасяване на световния капитализъм. Това е така поради обективното и неразрешимо противоречие между глобално интегрираната икономика и системата на отделни капиталистически национални държави, между които съществува остро икономическо и политическо съперничество. Именно това непримиримо съперничество, коренящо се в самата структура на глобалната капиталистическа икономика, сега изригна във формата на търговска война, предприета от САЩ против Китай.

От времето на Първата световна война до сега противоречието между световната икономика и системата на национални държави се проявява в стремежа на всяка от големите капиталистически държави да се превърне в сила, господстваща над света, в резултат от което неизбежно възникват военни конфликти. След Втората световна война САЩ се издигнаха до положението на господстващата империалистическа сила в света. Те използваха своята икономическа мощ военно превъзходство над съперниците си, за да установят изгоден за себе си нов икономически и политически ред в света. Междуимпериалистическитепротиворечия, които бяха предизвикали две световни войни, бяха приглушени  макар, че продължиха да тлеят. Под претекст, че се води Студена война срещу Съветския съюз, Вашингтон успяваше да укроти амбициите и стремежите на своите империалистически съюзници, срещу някои от които САЩ бяха воювали в две световни войни.

В края на 1991г. СССР се разпадна. Това събитие беше възхвалено като тримф на капитализма, но всъщност отпадна и претекстът за поддържане на единството на империалистическите държави под американска егида. От друга страна самото следвоенно икономическо съживяване и икономическият растеж, който това съживяване предизвика, започнаха постепенно да подкопават икономическата хегемония на САЩ, защото се оформяха нови и стари икономически съперници на американската свръхсила.

Вашингтон веднага осъзна, че нещата вървят в насока, която е неблагоприятна за неговите господстващи позиции в света. Ето защо в началото на 1992гПентагонът излезе със своя нова стратегия, според която в постсъветския период задача на американската политика е да не допуска някоя държава или група държави да застрашат американското господство в глобален мащаб или в който и да е регион на света.

Въпреки това през следващите десетилетия не спираше икономическият упадък на САЩ. Америанската икономика все повече ставаше зависима от финансовите спекулации и паразитизъм на мястото на доминиращата позиция на промишлеността от годините непосредствено след Втората световна война. Този процес и доведе до финансовия срив през 2008г. Губейки своята относителна икономическа хегемония, САЩ все повече прибягваха към военните средства, за да поддържат своето глобално господство. Ето защо през последните десетилетия Вашингтон води нескончаеми завоевателни разрушителни и кръвопролитни войни на различни места на света.

Задълбочащият се конфликт с Китай се корени в горепосочените обективни обстоятелства и макар да се изразява в стълкновение по въпросите на търговията, този конфликт има много по-дълбоки корени. Положението на САЩ спрямо старите съперници вече е разклатено и той категорично не желае да допусне издигането и на нов силен съперник в лицето на Китай. Затова исканията на Вашингтон към Пекин не означават само настояване за баланс в търговията между двете страни. Те целят да попречат на икономическия напредък на Китай, преди всичко в сферата на високите технологии и промишлеността, защото САЩ считат този напредък за пагубен за своите имперски интереси. Това е позицията не само на Тръмп и на антикитайските ястреби в администрацията му, но и на преобладаващата част от американския корпоративен капитал, на целия разузнавателен и военен апарат, на голямата част от политическата класав САЩ. Така, например, върхушката на Демократическата партия, която иначе е крайно враждебна към своя противник Републиканеца Тръмп, настоява президентът да продължи да бъде „твърд“ спрямо Китай. Подкрепа за антикитайските мерки на Тръмп изразяват и уж левите Демократи като сенатора Бърни Сандърс.

Единствената икономическа роля на Китай, която САЩ биха допуснали , е да бъде американска полуколония. Обаче китайският режим оглавяван от президента Си, не може да приеме такова подчинение. Създавайки 400 милионна работническа класа посредством реставрацията на капиталистическата собственост и посредством интеграцията на Китай в световния капиталистически пазар, този режим трябва в интерес на собственото си оцеляване да продължава да поддържа добри темпове на икономически растеж на страната си. Обективната логика на възникналото американо-китайскопротиворечие заплашва с възникване на военен конфликт между двете страни. Това е задачата на капиталистическия олигархат срамежливо наричан „Социализъм с китайска специфика“.

Управляващите кръгове в САЩ са разбрали, че базиращият се на свободната търговия следвоенен световен ред, който по-рано е облагодетелствал американския капитализъм, сега вече работи против неговите интереси. На дневен ред е протекционизмът, упражняван от държавата в интерес на големите капиталистически корпорации. И макар конфликтът с Китай да е на преден план,подготвят се протекционистки мерки и спрямо други американски икономическисъперници . Тръмп заплашва да наложи високи мита на вноса на автомобили от страни като Япония, Южна Корея и преди всичко от Германия – внос, обявен за заплаха за „националната сигурност“ на САЩ, оказва се и силен натиск върхуЕвропейския съюз.

Смисълът на американо-китайския търговски конфликт може да бъде разбран единствено в един по-широк исторически и политически контекст. Защото също както се възраждат хищническите методи на търговските войни от 30-те години, така на повърхността отново изплуват и всички уродливи политически явления, характерни за онова драматично десетилетие. Опасността от световна война все повече нараства, а в подкрепа на имперските си цели и интереси САЩ разполагат свои войски по света – от Венецуела до Персийския залив и Южнокитайско море.Пак подобно на 30-те години в САЩ, а и в други капиталистически страни, активно се насърчават местните фашистки сили, за да бъдат хвърлени против трудещите се за смазването на тяхното недоволство, ако това се наложи. Наблюдава се и тенденция към по-авторитарни форми на управление. Това става на фона на сътресенията на борсовите пазари, което вещае, нова финансова криза, която ще бъде по-сериозна от срива през 2008г.

И днес, както някога, войната, фашизмът и авторитаризмът представляват инструменти на едрия капитал в защита на неговите интереси, включително и за смазване на класовата борба против господството му. Те са пътят, по който ако се тръгне, народите могат да бъдат хвърлени в безумието на варварство, насилие и братоубийство. Това трагично стечение на събитията може да бъде предотвратено единствено чрез издигането на принципна програма за социалистическо преустройство на световната капиталистическа система.

 

Бистра Стайкова по материали от чуждестранния печат


 

 

10 НАЧИНА ДА ВИ НАПРАВЯТ ТЪПИ, ПОСЛУШНИ И БЕЗОПАСНИ

Е-поща Печат PDF

Tемата за манипулацията на общественото мнение е по-актуална от всякога. Точно за това решихме да ви припомним списъка с 10 техники за манипулация чрез медиите, съставен от световноизвестния американския лингвист, есеист и философ Ноам Чомски.

1. Отвличане на вниманието. „Постоянно се отклонява съзнанието на хората от реалните социални проблеми, превключвайки ги към теми, които нямат реално значение. За да постигат такъв резултат, според който гражданите да са винаги заети с нещо и да нямат време да мислят, от полето – в кошарата, както и всички други животни (цитат от книгата „Тихо оръжие за тихи войни“).

2. Създават се проблеми, а след това се предлага начин за решаването им. Този метод е наречен „проблем-реакция-решение.“ Създава се проблем, един вид „ситуация“, разчетена така, че да предизвика реакция сред хората, и те самите да поискат приемането на мерки, които са необходими на управляващите кръгове. Например, допускане на ескалация на насилие в градските райони или кървави терористични актове, с цел гражданите да изискват приемането на закони, насочени към засилване мерките за сигурност и политики, засягащи гражданските свободи. Или да се предизвика икономическа криза, за да се приеме като необходимо зло нарушението на социалните права и съкращаване на социалните услуги.

3. Методът на постепенното прилагане. За да се постигне приемането на непопулярни мерки, е достатъчно те да се въвеждат постепенно, ден след ден, година след година. Именно по този начин бяха наложени принципно нови социално-икономически условия (неолиберализъм) през 80-те и 90-те години на миналия век. Минимизиране на функциите на правителството, приватизация, несигурност, масова безработица, заплати, които вече не осигуряват достоен живот. Ако това се случи по едно и също време, най-вероятно би довело до революция.

4. Отлагане на изпълнението. Друг начин да се прокара едно непопулярно решение е да се представи като „болезнено и необходимо“ и да се получи в един момент съгласието на гражданите за неговото прилагане в бъдеще. Много по-лесно е хората да се съгласят на жертви в бъдещето, отколкото в момента. Първо, защото това не се случва веднага. Второ, защото повечето хора винаги са склонни да таят наивна надежда, че „утре нещата ще се подобрят“ и че тези жертви, които са поискани от тях, могат да бъдат избегнати. Така се предоставя на гражданите повече време да свикнат с идеята за промяна и смирено да ги приемат, когато му дойде времето. (Наблюдавайте разрешаването на случая с Истамбулската конвенция и Пакта за бежанците и емигрантите на ООН)

5.Отношение към хората като към малки деца. В по-голямата си част пропагандните изяви, предназначени за широката общественост, използват такива аргументи, символи, думи и интонация, като че ли става дума за деца в училищна възраст със забавено развитие или с психически увреждания. Колкото по-настойчиво някой се опитва да заблуди слушателя, толкова повече той се опитва да използва инфантилни словесни форми. Защо? Ако някой се отнася към човек така, сякаш той е на 12 или по-малко години, по силата на внушението, в отговор като реакция на човека също ще липсва критична оценка, което е типично за деца на възраст 12 години или по-малко.

6. Да се атакуват емоциите на човека в по-голяма степен, отколкото мисленето му. Въздействието върху емоциите е класически метод, който има за цел да гарантира, че ще се блокира способността на хората да правят рационален анализ, а в крайна сметка дори и на способността им за критично осмисляне на събитията. От друга страна, използването на емоционалния фактор може да отвори вратата към подсъзнанието, за да се вкарат там мисли, желания, страхове, притеснения, принуждения или устойчиви модели на поведение …

7. Да се държат хората в неведение, като се култивира посредственост. С това се гарантира хората да не са в състояние да разберат техниките и методите, използвани, за да бъдат контролирани против волята си. Качеството на образованието, предоставяно на по-нисшите класи на обществото, трябва да е толкова оскъдно и посредствено, за да може невежеството, което разделя по-нисшите класи на обществото от върхушката, да остане на такова ниво, което нисшите класи да не могат да преодолеят. (Припомнете си как бе променена образователната система у нас, според Лисабонските споразумения за средното образование и според Болонската система за висшето образование. И си дайте сметка как ще живеят децата ви.)

8. Насърчаване на гражданите да се възхищават на посредствеността. Да се насърчава в хората идеята, че е модерно да си глупав, вулгарен и груб … (Може би ще си отговорите, защото преобладават ТВ форматите, като Биг Брадър, Вип Брадър, Фермата, Сървайвър и нескончаемите сериали с убийства и насилие.)

9. Засилване на чувство за вина. Да се застави отделният човек да вярва в това, че самият той е виновен за собственото си нещастие поради липса на умствени способности, умения или усилия. В резултат, вместо на бунт срещу икономическата система, човек започва самостоятелно да се занимава със самоунижение, самоунищожаване, да обвинява за всичко себе си, което го води неминуемо до тотална и нескончаема депресия, като всичко това води към апатия и бездействие.

10. Да се знае за хората повече, отколкото те самите знаят за себе си. През последните 50 години напредъкът в областта на науката доведе до образуването на все по-разширяваща се пропаст между знанията на обикновените хора и информацията, която притежава и използва управляващата класа. Благодарение на биологията, неврологията и приложната психология, „системата“ има на разположение най-съвременни знания за човека, в областта на физиологията и психологията. Системата е в състояние да научи за обикновения човек повече, отколкото той знае сам за себе си. Това означава, че в повечето случаи системата има по-голяма власт и в много по-голяма степен контролира и управлява хората, отколкото те могат сами да се контролират.


 

Ноам Чомски

 

ПАРИЖ, ГНЕВЪТ НА ЖЪЛТИТЕ ЖИЛЕТКИ. ЗАПИСКИ НА ОЧЕВИДЕЦА

Е-поща Печат PDF

Новите слоеве на френското общество – бедни, средно бедни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно в рамките на огромен вакуум се образоват политически. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът

Това не беше демонстрация на парижани. Гражданите на столицата бяха относително малко - единствено представители на средната обедняла класа. Емигрантските предградия на Париж също бяха много слабо представени - само от няколко групички младежи. Видях също жени със забрадки, които без проблем се смесваха с множеството. Цареше доброжелателна атмосфера, която прерасна в гняв, когато полицията започна да разпръсва брутално тълпата, използвайки газови заряди, внесени от Германия.

За първи път се сблъсках с такива методи през 1993 година в Мюнхен по време на манифестацията на левицата и антиимпериалистите. Такива брутални методи по улиците на Париж се прилагаха по времето на Саркози. Явно старите времена на Виши и маршал Петен са оцелели в буржоазните салони.

 

 

Манифестиращите бяха предимно от провинцията. Имаше много бедни пенсионери и дребен прекариат – хора, които са принудени да пътуват с коли до работните си места, поради закриване на ж.п. линии. Затова протестът им беше наречен

бунт срещу цените на горивата..

Тези хора не са “клиенти на автомобилната индустрия или консумацията”, както ги наричат левоцентристите, тоест – “екологичните” буржоа,  които карат велосипеди, вместо коли, но горят тонове гориво по време на своите полети на “интелектуално-политически-излетни конференции” или го използват за внос на чилийски ягоди през зимата. Срещнах в тълпата и много работници от малки градове, дребни търговци на селскостопански продукти, млад разгневен прекариат. Вървяха по групи – колеги от трудови колективи, французи, мигранти от арабски страни или от Испания… Чух много конкретни разговори за това колко получават; за колко може да се живее и колко трябва да заработват допълнително; как отглеждат зеленчуци и плодове в градинките около дома си. Картинката май е позната? Някои от тези хора едва свързваха двата края, други помагаха на безработните си деца или внуци. Такава е действителността в “развитата” Франция, втора класа.

Слушах езика на френската провинция.

Един от младите манифестанти се обърна към мен с думите: „Извинете господине, можете ли да се отдръпнете мъничко, много моля, защото трябва да мина, тъй като по-нататъk строим барикада!“. Езикът на парижани не съдържа такава учтивост.

Селото, малките и средни градове дойдоха на среща с “голямата столица”, в която много от тях никога не са стъпвали. От тук възниква идеята да манифестират по “Шанз Елизе “ и край Елисейския дворец. Традиционно демонстрациите на парижката левица се организират на площадите – на Републиката, на Народа и на Бастилията, което по принцип не пречи на буржоата. „Жълтите жилетки“ не знаеха за това. Те влязоха на територията, където големите клечки се забавляват, а пък за протестиращите тези места са символът на Париж. Простият народ влезе с ботуши в салоните на “цивилизованите” буржоа и чуждестранните олигарси (американско-арабско-израелско-руски) и,  както личеше от разговорите, разбра това, едва когато вече манифестираше из тези престижни булеварди и улици, украсени и осветени в чест на зимния празник на консумацията, незнайно защо наречен Рождество Христово.

Насилието дойде от страна на полицията.

Настроенията сред манифестиращите бяха съвсем мирни, бих казал – добродушни. Едва когато полицията употреби газ и навлязоха водните оръдия, демонстрантите започнаха спонтанно да строят барикади и да палят огнища, за да изразят по този начин гнева си. Важно е да се подчертае, че внимаваха огънят да не предизвика пожар на околните сгради.

На “Шанз Елизе” се намират луксозни хотели, банки, скъпи ресторанти.

Демонстрантите не докоснаха нито една от тези сгради.

Не посегнаха – въпреки целия си гняв, към богатите и безделниците от цял свят, които обикновено пребивават там. Това още веднъж трябва да се подчертае, макар сам да смятам че трябва да се окупират обекти на банкови измамници и на медиите, които им служат.

На демонстрациите видях един-единствен представител на крайната десница, който носеше лозунг  “Народният фронт ви подкрепя”, сякаш май не е знаел, че Фронтът промени названието си преди няколко месеца. Много повече бяха представителите на левицата, които по-скоро бяха благосклонно приети. Видях няколко червени знамена, портрети на Че Гевара и няколко палестински шалове. Но това бяха само отделни акценти. Голямата част от хората не демонстрираха каквато и да е политическа принадлежност. Лидерът на “Непокорна Франция” Жан-Люк Меланшон апелира в Туитър за подкрепа на манифестиращите, но забелязах само един от неговите депутати – Руфин, който спокойно разговаряше и спореше с демонстрантите. Нито един от тях не беше дошъл с лозунги и партийни знаци, на която и да било група.

Така наречените “комунисти” имаха в същия ден свой конгрес, което беше идеален претекст да не участват, а да се ограничат единствено до “подкрепа на манифестиращите” на думи. Новата антикапиталистическа партия (NPA) също не взе участие, но това не беше особена изненада. Тази група вече от няколко години предпочита да провежда събрания по салони и да произнася нравоучителни речи за морал, вместо да осъществява контакт с масите и да провежда политическа дейност сред най-ниските слоеве в обществото, сред хората от реалния живот. Във Франция съществуват много малки и големи “леви” групировки , но те също не се появиха на демонстрациите. Дори отделни лица от тях да са присъствали в тълпата, то те са се старали да се придържат към “привидната аполитичност”, съгласно възприетия (за жалост) днешен етикет.

@Контраст между историята и нейният медиен образ

Манифестантите бяха предимно от среди, които до този момент не са се занимавали с политика. Едва сега започват да се учат и докато не са били обхванати от гнева, са били пасивни. Толкова повече тези хора бяха шокирани от лицемерието на медиите и насилието от страна на полицията – тоест от неща, които са отдавна известни в Париж. Едва сега се сблъскаха с тези реалности, изпитаха на собствен гръб контраста между истината и нейния медиен израз.

Демонстрантите много дискутираха помежду си, всеки от тях в крачка се учеше на политическо мислене. И то благодарение на Макрон! Огромни благодарности към него за това!

Така  в общи линии изглеждаше това, което се чуваше, забелязваше и се крещеше из шествията:

„Медиите лъжат! Макрон да си отива! Банкерите крадат! Да се убият банкерите-измамници! Дълговете са несправедливи! Да се атакуват данъчните райове! Да се контролира нарушаването на данъчния закон от богаташите! Да се контролира износът на капитали! Да се повиши стандартът на живот, отнемайки богатството от богаташите! Не можем да живеем с такива заплати! Не се борим за себе си, а за правото на живот на нашите деца! Да се сложи край на скъпоструващите войни в Африка и арабските страни! Вън оръжейните дилъри! Обвиняват ни във фашизъм, защото нямат аргументи!“

И още:

Всички ние живеем във Франция, трябва заедно да се борим! Искаме право на достойни доходи и работа! Надяваме се, че предградията (имигрантските) ще се присъединят към нас и едва тогава ще се борим истински! Политическите партии и синдикатите не се справят, а ние бяхме твърде послушни, затова днес трябва да сме сериозни и да се организираме! Досега имаше бунт, време е да преминем към революция! Да разрушим системата!

Да свалим Макрон, правителството и системата!

Нито дума за ЕС, нито за НАТО. Видях и такива лозунги: „Гражданското общество трябва да е в парламента!“. Чух да пеят „Марсилезата“, чийто куплет – ”.. да вървим, с нечистата им кръв, браздите да удавим!”, демонстрантите промениха на “кръвта на Макрон”.

Запечатала ми се е една сцена – ливански ТВ канал интервюира демонстрантите. Изведнъж един от тях, виждайки камери, изкрещява: “Медийни проститутки!”. В същото време някой от тълпата му отговоря: „Това са ливанци, остави ги да си вършат работата, благодарение на тях хората ще разберат какво наистина става тук. Френските медии лъжат!“. А друг от тълпата крещи: „Ливанците вече знаят какво значи подстрекаване, насъскване на един срещу друг в името на религия и раса, ние не искаме това у нас, трябва да бъдем заедно, за да се борим за достоен труд в нашата обща за всички Франция!“.

Ливанците бяха радостни, усмихнати…, а френските журналисти бяха много малко. Личеше, че се бояха от реакцията на хората. Когато камерите на правителствената BFM TV се приближаваха до тях, демонстрантите крещяха: “Ще задавате въпроси, а след това така ще орежете всичко, за да ни изкарате фашисти или провокатори. Умеете само да извъртате казаното и да лъжете! Не ви ли е срам?”. Телевизионният екип избяга, а тези уж леви журналисти от “Le Quotidien”, когато се опитваха да разговарят с демонстрантите, питаха: “Но добре, знаете, че Макрон не може да си отиде, защото такива са принципите на демокрацията. Кажете всъщност какво конкретно искате той да направи?”.

Около 80 процента от французите подкрепят “жълтите жилетки”. Това са резултати от официалните сондажи, които действително се потвърждават дори при разговор с полицаите. Те също в своите мисли често са на страната на протестиращите. Това означава, че сред манифестиращите има много такива, които са гласували за Макрон и за Льо Пен.

@Никой не говори открито с езика на десницата.

В нито един разговор не чух расистки изказвания или такива в духа на Льо Пен… Не твърдя, че липсват такива. Но тези, които биха ги изразили, добре разбират, че това не е мястото, където да демонстрират подобни възгледи. Чух дори разговор на група млади хора, които казваха: “Разберете, че не трябва да гласувате за тази к…а Льо Пен, която се представя за опозиция. Точно това иска Макрон!”. Що се отнася до самата Льо Пен – тя, от една страна, искаше да поеме това движение, но от друга, се боеше от него.

Новите слоеве на обществото – бедни, средни и обедняващи, влизат в бой със системата и спонтанно се образоват политически в рамките на огромен вакуум.

@Какво прави в това време левицата?

Споменатият конгрес на Френската комунистическа партия установи ново лого, без сърп и чук, а с картата на Франция под формата на петолъчка, в короната на която е поставен екологичен символ – дръвче… ”Непокорна Франция” почти окончателно се раздели между радикалите от една страна, които искат да се включат в конкретна класова борба и да градят стабилни фундаменти, и от друга страна – тези, които се стремят по институционален начин да погълнат останките от Социалистическата партия и са готови на “компромиси” в името на т.нар. “реализъм”…

Генералната конфедерация на труда подготвя свой конгрес – там също се наблюдава остър спор между лявата база, която иска класов синдикат и връщане в рамките на Световната синдикална федерация, и десницата, която пък от своя страна подкрепя линията на Европейската конфедерация на профсъюзите и Международната синдикална конфедерация. Други “умерени” синдикати – особено CFDT, са против манифестантите. Само федерацията Force Ouvriere ги подкрепи. Сериозните някога групировки на троцкисти, анархисти, маоисти, еколози се превърнаха днес, до голяма степен, в дискусионни клубове на политически пенсионери.

В същото време време младите хора градят своя нова визия, създавайки сдружения, които започват да се делят на по-леви и по-десни, от роялисти до ултра-маоисти или “аполитични”. Все по-голямо е разделението между “моралната левица” – онази, салонната, лозунгарската, интелектуално-буржоазната, институционалната, “общонационалната“, и класовата – местна, народна левица, която е склонна да  поеме риска на последствията от своите решения.

@Крайнодесните също се реконструират.

Конфронтацията изглежда е неизбежна, но не с Националния съюз на Марин льо Пен, а с твърдоглавите представители, проповядващи “идентичност” – бяла или ислямска. Тези десни засега са в изолация от масите, които твърдо вървят по земята и калкулират на базата на материалните си интереси, независимо от това дали вярват в Бога, дали са мюсюлмани, католици или други. Процесът се развива, а “жълтите жилетки” ускоряват периода на съзряване. Разгневените маси трябваше сами да излязат на улиците, защото го нямаше авангардът…

Историята на Франция ни учи, че народът най-напред обсъжда по кафенетата и на улицата, а когато излиза на протест, става самостоятелен, след което започва да клони наляво. Разбира се, че хората са си хора, че хората на труда са си такива, независимо какво точно работят, че няма расови, националистически, религиозни разграничения. Вчера се оказа, че с най-задълбочено комплексно мислене се срещнах сред работници от един завод във френската провинция. Този факт потвърждава максимата, която левицата знае отпреди 150 години –  съзнанието се базира на производствените отношения.

Протестите продължават.

 

Бруно ДръвескиИсторик и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org

 

Превод: БИСТРА СТАЙКОВА


 

ДОКОСВАНЕ ДО ТАЛАНТА

Е-поща Печат PDF

Сиври Паша му казваха приятели. Аз се отнасях към него с почитание. Привличаше ме перото му. Неговият усет за думата, за ударението, за родопския диалект и прелестта на говора са пословични.

Беше по-голям от мен с осем години. Няколко месеца бе бродил из Балкана като партизанин през 1944 г. След това е бил на фронта като помощник-командир. Ранен е тежко, лекува се легло до легло с моя земляк подпоручик Константин Гайдаров (останал без крак и ослепен от мина край р. Драва). Запознах се със Сивриев, когато носеше майорски пагони. Стегнат, с изгладен брич и хромови ботуши. Беше издал стихосбирката „Батальонът с песен се завръща“. Другаруваше с известния създател и главен редактор на сп. „Български воин“ Александър Гетман.

Обичах да чета есетата, разказите, очерците, публицистиката му. Беше роден психолог и философ. Един циклоп, който виждаше неуловимите душевни движения и ги превръщаше в запомнящи се образи. Когато човек го чете, се упоява от езика му, пленен е от неочаквани сравнения и сентенции. Известно време Сивриев беше униформен, но не мислеше униформено. Стъпваше стегнато, но не беше скован в поведението. Дразнеше се от преклонението пред поста, дори и най-високия.

Когато научих, че е подкрепил подписка за свикване на извънреден конгрес по време на Априлския пленум на БКП през 1956 г., не се изненадах. Това беше самият той, разкрепостен, свободолюбец. От военния санаториум в Наречен той изразяваше несъгласието си с консервативния подход при смяна на дотогавашния курс и искаше публичност. Искаше широка демократична дискусия за дълбока промяна на курса.

Сивриев не ме изненада, защото знаех, че не се числи към вечното мнозинство, което гласува по команда. Той искаше лично да се убеди, да осъзнае и приеме дадена идея. Моят тогавашен началник в Генералния щаб полк. Харамиев отказал да подпише въпросната подписка. Влязъл в банята и се оправдал, че ръцете му вече са мокри, ще изцала листа. Сивриев познаваше от пръв поглед догматиците, страхливците, подлизурките. Бягаше от хора без индивидуалност, странеше от некадърници и праволинейни създания.

Не търсеше ранга на пагона, а ранга на духа. Не е случайно общуването му с Илия Бешков. Тогава той е младеж, а Бешков – зрял мъж, четвърт век по-голям от него. Намират общи теми и са щастливи. Единият записва тези разговори „до зори“, другият ръси самородни мъдрости. Бешков е петото дете на своя баща, надарен щедро от природата. В недовършената си автобиография той пише, че не е очакван от никого, нито е станал надежда някому сред сборището от интелигентни и неграмонти, мистици и безбожници, добри лели, зли снахи, пиячи, пуритани, музиканти...

Ето до този самороден, но и образован творец отрано се приобщава младият Сивриев. И не само остри молива да записва, а заостря наблюдателността си, мобилизира интелекта и дарбата си да слуша, осмисля и синтезира избликващите мъдрости. Така стига до прозрението, че „подир Ботев и Захари Стоянов Илия Бешков е най-неочакваното проявление на националния гений. Защото като Ботев и медвенския овчар Бешков няма предходници. Необикновеното му мислене, което без видимо напрежение оплита пространството от парадокса до остроумната импровизация, изтънченото социално наблюдение и абстрактната логика не са мотивирани от прежни натрупвания“.

Осем години след като Бешков си отиде от този свят, през 1965 г., Сивриев и Гетман предложиха на българите „Словото на Бешков“. Без да е чел творбите на Бешков изцяло – писма, есета, миниатюри, веднъж Емилиян Станев отронва пред Сивриев: „Добре че Бешков не си науми да става писател! Инак всички щяхме да бъдем излишни“.

Един недостатък на Сивриев се набива на очи. Опитвал съм се да го усмиря, да го върна в неговата творческа кула, да го отклоня от гневни полемики или поне да ги притъпя, но той беше непримирим. Ето един случай.

Серафим Северняк го нападна. Поводът беше Бешковото слово. По-точно изпускането на името Александър Гетман във второто издание – като съставител, заедно със Сивриев, както беше първото.

Тогава често ходех при Сивриев на ул. „Славянска“, съседна на улица „Иван Вазов“, където се помещаваше Военното издателство. Този ден той ми прочете гневния си отговор. Северняк беше озаглавил статията си „Хората помнят“. Сивриев отговаряше: „Хората помнят, но и забравят“. Това бяха огнени откоси на талантливо, но озлобено перо. Изпаднал беше в болезнена според мен крайна възбуда, израз на дълбоко засегнато честолюбие. А Гетман го нямаше вече, за да помири двамата свои даровити приятели.

И при други избухвания Сивриев умееше да печели врагове или пък просто неприятели. И това се отнася както за армейските, така и за творческите среди. Всяко свое виждане той отстояваше чрез контраатака, безкомпромисно, вън от всякаква тактичност. Това особено във войската беше контрапродуктивно.

Сега, като мисля за Сивриев, си обяснявам казаното за мене от него на едно тържество.


Бяха изминали пет години, откакто поех ръководството на Военно издателство. Събрани бяха най-висшите началници от министерството и Генералния щаб, от национални и армейски културни институти, писатели и художници. В приветствието си Сивриев спомена, че родното ми село Катунец е Ловешка околия, с което той обясни бавната ми, но отмерена походка, бавното, но точно мислене, меценатските ми жестове и въобще културния ми уклон в издателската политика. Потърси корените за това в полупланинските дебри на този край. Но най-характерното, което запомниха всички, беше опасението му, че ако продължи да ме хвали, може да стовари върху ми възмездието на собствените му неприятели и врагове.

Неприятели Сивриев имаше. И завистници се въртяха край него, но имаше и истински приятели. Някои останаха край него до последния му ден. А Никола Радев и Иван Радоев пренесоха урната с праха му от София до Златоград, за да легне в майчиния си гроб.

В обикновените си общувания Сивриев проявяваше топлота и съпричастност. Понякога и хитра изобретателност. Ето подобен случай. Със смях ми разказа как се спасил от санкция по пътя София – Боженци. Отзад в колата се е настанила съпругата му и си подрямвала. Отиват в Боженци, където той вложи душата си в една стара къща. Направи я гнездо, удобно за живот и творчество, лично подбираше материала за модернизация, по-точно за реставрация, изпипваше всичко със собствените си ръце, изпълняваха се негови проекти.

Та при едно от поредните пътувания, когато лети към Габрово с волгата, някъде към Български извор, млад старшина на КАТ внезапно вдига „слънчогледа“. Иска документи и е готов да впише наказание за превишена скорост. Сивриев бързо слиза от возилото, приближава строгия катаджия и тихо, доверително, заговорнически му прошепва:

Моля Ви, нека се наказваме следващия път. Сега съм хванал хубаво маце и всичко ще се развали!

Служителят се усмихва съучастнически и пътуването продължава.

Познавах припряния му характер и никога не си позволих да го подиря я заради изтичащ срок, я за поправка на текст, който може да почака. Всяка редакторска или коректорска бележка трябваше да бъде обоснована. Защото той беше до краен предел прецизен, точен, държеше на образната диалектна дума като на златна царица.

С отделни редактори в издателството имаше сложни отношения. Някои от другарствата му се разпадаха като отломки от ронлива скала.

Навремето подготвяхме поредното издание на сборника с разкази „Фронтова дреб“. Книгата излезе трийсет години след Отечествената война. Тези разкази не са описания на картини от бойни действия или напъни за панорамност. В тях има човешки съдби: чувства на страх и мъжество, тревога, страдание и радост, малко сън и повече сънища, автентичен говор и многозначително мълчание.

Един есенен ден на 1983 г. отидох в дома на писателя да получа ръкописа на „Фронтова дреб“ и да си побъбрим. Папката беше старателно прибрана и обрамчена с найлонов конец. Разлистих я на масата, поправките тук-там бяха нанесени с характерния за Сивриев ситен, но четлив почерк. За рецензенти, редактори и оформители не говорихме. Знаех, че той не би искал да види определено име в края на книгата си...

Рецензия подготви Неда Антонова. Тя вече беше издала забележителния си роман „Войната свърши в четвъртък“. Редактор стана деликатният Цветан Северски.

Петнайсетина разказа бяха излизали и утвърдени от читателя, но имаше и над трийсет нови миниатюри в раздела „Мигове без връщане“. Към тези стотина страници имахме дребни предложения за промени, които съгласувахме с автора. Прие ги с леко хихикащ смях, характерен за него. Хем съгласие, хем съмнение за тази или онази дума.

Белетристът Сивриев беше изпипал книгата хирургически. Длетото на перото му изсичаше типични черти на всеки герой.

Ето едно негово самонаблюдение, откъс от книгата.

„Заповядването е взело да ми се услажда. Бутам се навсякъде, търся нещо за отдаване на разпореждане. Нещо топло се топи в мен. Власт е това, както казва полковият командир.“ Сивриев, помощник-командирът, е гневен на Марин, защото не изпълнил в срок задачата да се построи мост през реката. Ходил е да краде кокошки. Но трагична е била съдбата на момчето, мина е откъснала крака му. Без излишна словоохотливост авторът заключава: „Марин лежи на походно легло, чуканът на бинтования му крак беше върху сиво одеяло. Гледа ме тъжно и ме посича с думи:

Ти щеше да ме стреляш, гос’ин помощник. Мината те превари...

Кракът на Марин е отрязан – с отрязан крак разговор не става.“

Сивриев иска да го попита: знае ли какво ме чака мене – днес, утре, другиден?

Ние знаем. Загубва в Отечествената война дясното си око. Цял живот разчита само на другото, с което гледа и описва света.

За това свое страдание той никога не ми е говорил. Дали беше надмогнал невъзвратимата физическа загуба?

Когато излезе „Фронтова дреб“ през юли 1984 г., ми постави автограф: „С всичката си обич, дадена от Бога на моето сърце! При тоя канглък за хора един – дори и полковник, стига!“

Искам да усетите и радостния Сивриев, който съм виждал аз. Обичаше да ти прочете току-що привършено есе или разказ. И след доловеното удовлетворение у слушателя се радваше като дете. Та това беше негова рожба. Не спестявах похвалите си в такива случаи. Съпреживявах радостта с него.

Сивриев се надяваше да получи награда. Той обаче би страдал, ако бъде втори или трети. Още е пред очите ми задоволството, което струеше от лицето му, когато го поздравих за специалната награда  на Министерството на отбраната за „Фронтова дреб“.

И как да не се радва, когато посвети голяма част от живота и творчеството си на мъжете в куртки. Разказите му за войната носят неподправения дъх на фронта. Приличат на дневник, писан в кратката почивка преди дрямката, доловили са тревогата на часовоя, дишането на боеца до твоето рамо. В същото време са неповторими художествени творби на истински писател.

С радост Сивриев ми е разказвал за срещите си с хората по времето, когато беше избран за депутат. Това му вливаше живот, но събираше и много угнетение, че не може да реши проблемите, които съдържаха писмата до него. Чел ми е отделни писма, а и отговори от институции и началници, гневял се е и нецензурно е хокал големци и бюрократи. Той не залюби длъжността и почестите, както някои се „абонираха“ за тях.

Сивриев биваше смазван от ударите на живота. Притихваше в безмълвие. Така го срещнах пред касата на издателството. Поканих го при мен. Току-що беше загубил брат си. Само две думи отрони. Предложих помощта си. Не успя и да благодари и забърза, след като получи малък хонорар, невзет дотогава. Наистина човек умира всеки път, когато загуби близък. Сивриев още веднъж беше умирал при загубата на сина си. На фронта и в партизанския отряд преди Девети той бе умирал многократно, губейки бойни другари.

Тежко съпреживяваше страданията на героите в творбите си. Възпламеняваха го всеки подвиг, нравствен катарзис и мъжество, които показа в книгите „Светът е стар“, „Завръщане след бягство“, „Хората са навсякъде“, „И земята престана да се люлее“ и др.

С напредването на годините се променяха настроенията и душевния мир на писателя. Разказа ми с ирония следното:

Остаряването ми влияе благоприятно на писането. Това особено забелязвам в Златоград. По-рано току седна на машината – тракам по клавишите, а долавям шумове по улицата долу по калдаръма, чувам чаткането на дамски токчета. Скачах да погледна през прозореца. Като надскочих шейсетте, вече не се отклонявам от подобни чаткания навън. Вече светът е улегнал, сетивата ми са успокоени...

Станислав Сивриев изпусна този улегнал период на творец. Отиде си на 62 години. Убеден съм, че и днешният читател ще се наслади на дарованието му, ако разгърне която и да е негова книга.


Станислав Сивриев е роден на 16 септември 1924 г. в с. Даръдере, дн. Златоград. Изключен от гимназията заради членство в РМС. Завършва средно образование във Велинград.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. На 19 години е партизанин в състава на Втора родопска бригада „Васил Коларов“.

След 9 септември 1944 г. е военен комендант на Златоград. Участва във войната срещу Германия (1944-1945), където е тежко ранен.

Служи в Българската армия. Завършва висше образование във Военна академия „Георги Раковски“. Кадрови офицер до 1958 г.

През 60-те години работи като завеждащ литературния отдел на сп. „Български воин“. Председател на Контролната комисия на СБП (1975). Избира да живее в с. Боженци и сам реставрира възрожденската си къща. Умира на 24 март 1989 г. Днес в Златоград има негов барелеф. Възрожденска къща в стария град е наименувана „Сивриева къща“.


 

ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА

Е-поща Печат PDF

На Веселин Ханчев


Щом те видя с паласки на кръста

и с пагони на рамена,

и с лице, покрито с гъста

мургавина,

струва ми се, че ти си оня

прашен кавалерист,

слязъл за малко от коня

след щурма на Ниш.

Струва ми се, че си разузнавача

с прост реднишки чин,

стихнал вечно в скута на здрача,

слят с пръстта на Страцин.

Струва ми се, че ти побеждава

през снарядния смъртен танц

и прегази водите на Драва,

и взе Долни Михоляц.

Струва ми се, че в Алпите беше

и когато се върна през май,

кепето ти напълни с череши

родният край…

Нищо, че си двайсетгодишен.

С устрема си поривист

тогаз двайсетгодишните пишеха

новата ни летопис.

И светът безстрашен те знаеше,

и „ура“-то ти помни века.

И победата ни сияеше

от очите ти и от щика.


 


Страница 4 от 285