Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ОБЕЗЛИЧАВАНЕТО НА ЧОВЕКА-ЕВРОПЕЕЦ

Е-поща Печат PDF

За социалния пол, за джендърите и за бруталното посегателство върху идентичността, духовното и цивилизационно пространство на личността.

 

Христо ТепавичаровОт месеци българската общественост, все още усвояваща езика на новостите пристигащи от т.н. Европейски съюз, в повечето случаи приемаща ги като посегателство към личното пространство на личността, се вълнува и се опитва да разпознае образа, статута и ролята, отредена на най-новия субект на европейската ценностна система и цивилизация – джендъра.

В българския език, за тази категория субекти на европейското право, са в обръщение няколко термина, в които оценката  се свързва основно с убеждението, че се касае за отклонения от общоприетите морални норми за поведение на мъжа и жената в обществото, формирани в резултат на природните различия и определената роля на двата пола в процеса на утвърждаване на вида и оцеляване на човечеството на земята.

Някои от квалификациите,

които народният фолклор използва избирателно в определени случаи, с времето са се превърнали в нарицателни понятия за идентифициране на  лица, към които обществото или отделни сегменти от него изпитва неприязън, стигаща до презрение и желание за остракизирането им като непринадлежащи към обществото на нормалните.

 

Става дума за термини като педераст, манаф, хомо, лезби, гей, содомист, педал, перзевеник – педофил, травестит  и други, които традиционната общност в Европа и в света, в продължение на столетия е използвала, за да идентифицира определени лица, като неприемливи и нежелани от масата, поради свързването им с противоестествени сексуални практики, чието афиширане възпрепятства стремежът на обществото да възпитава и образова всяко ново поколение в традиционни ценности.

Тези квалификации са натоварени с отрицателен контекст и целта е била, чрез идентифицирането им, определени лица да бъдат отделени от общността на нормалните. По такъв начин мнозинството отказва да поеме срама за поведението на отделни лица и опитите им, чрез евентуална мълчалива интеграция с мнозинството да заличи различията между придържащите се към традицията и нарушителите, търсещи индулгенция.

Такова бе нивото на българската цивилизация, по време на присъединяване на България към Европейския съюз, само преди десетина години, а надеждите на българските граждани за благоденствие и европеизиране на обществото бяха свързани са очакванията за цивилизационно  надграждане на вече постигнатото.

Първата лястовица на европейската пролет бе призивът на Европейския съюз за присъединяване и ратификация на т.н. Истанбулска конвенция. Всяко съвпадение между наименованието на конвенцията и битуващите в съзнанието на хората представи за традициите в общуването между половете в турския мегаполис би трябвало да се счита за случайно. Но българското обществено мнение бе първо възбудено, а след това провокирано от констатациите и откритията в разпоредби на Истанбулската конвенция, която за чест на българската общественост, в голямото си мнозинство отхвърли. В чл. 1 на Конвенцията се обявява целта, която се преследва – „да защитава жените от всички форми на насилие и да предотвратява, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие“.  Текстът почти не остава съмнение, че основният субект, който следва да се защити от посегателства е жената, която в представата на всички, без изключения, е лице от женски пол. Това би било нормален извод за запознатите с техниките на тълкуване на правни текстове. Но определени текстове в Конвенцията провокират съмнения досежно нормалността.

В член 3 в) се предлага

определение на понятието „пол“, което „означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете“; Произволът и некомпетентността при формулирането на този текст, включен във вече приета конвенция, е пълен и не позволява дори нормално тълкуване. Ще се въздържим от задаването на десетки и стотици въпроси по предложения текст. Ще предложим няколко несъвместими с предложения текст констатации. Считаме, че раждането на деца от жените не е плод на социално изградена роля, а на природно детерминирано предназначение на този пол; полът не може да зависи от мнението на т.н. „общество“ досежно това кое поведение, дейност или характеристика То смята за подходящи за мъжете и за жените. Обществото приема, че при определени обстоятелства жената би могла да изпълнява функциите на баща при отглеждането на дете, но това не превръща жената в мъж; обществото безспорно приема, че мястото на жената в семейството е в кухнята – да готви, мие, пере. Но ако мъжа в едно семейство изпълнява тези функции, това не го превръща в жена. В леглото мъжът и жената си знаят функциите и те нито се определят, нито се променят от общественото мнение. Не изключенията формират правилата, а обратно – единствено правилото би могло да допусне отклонение и изключение.

Член 4 на Конвенцията,

при формулиране на правата, произтичащи от равнопоставеността на лицата и недопускането на дискриминация, изброява основанията, на които би могла да се допусне дискриминация. Като самостоятелни основания, между много други, фигурират „пол“, „социален пол“, „сексуална ориентация“, „идентичност, основана на пола“. За тълкуващите и евентуално за ентусиастите, решили да прилагат конвенцията, остава тежката задача да разберат и решат дали дискриминация на основание „социален пол“ означава дискриминация по отношение на мъже, които обществото счита за жени или нещо друго, или дискримилация по отношение на жени, които обществото определя като мъже или нещо трето? Дали дискриминация на основание „идентичност, основана на пола“ означава идентичност определена от общественото мнение за пола, различаваща се от критерия „пол“, определен от природата?

Понятието джендър, което е широко използвано при работата върху конвенцията, но не намира място в текстовете на самата конвенция, произхожда от латинската дума gent – народ и от придобилата във френския език смисъл дума gens – човек, лице, в която полът не е част от елементите, определящи съществените черти на човека; такива са и други определения, с които се обогатява съдържанието на понятието човек, като висок или нисък, дебел или слаб, черен или бял, плешив или окосмен, рус или кестеняв, човек на правото, човек на закона, човек на честта, човек на словото и т.н.  Те допълват понятието gens – човек, но нито променят, нито придават друг смисъл на оригинално заложения в самото понятие човек съдържание. Жената е човек, мъжът е човек, човекът може да е жена, човекът може да е мъж, но той не може да бъде едновременно жена и мъж, женомъж или някакъв хибрид от двата пола. Половата перверзия не променя половата принадлежност на човека, на индивида, която се определя от заложения от природата код за функционирането му, така както заболяването не променя, а само възпрепятства естествената функция на заболелия орган.

В английския език, който обогатява съвременната европейска цивилизация с ново-изковани понятия като джендър и брекзит, липсва думата човек, затова френското gens се превежда на английски като народ, нация, хора, мъже и жени! Именно това обстоятелство улеснява английски говорещите в търсенето и откритието, зад понятието човек, не на два, а три рода – мъж, жена и То, нещо сбъркано между двата пола, търсещо закъсняла легитимация чрез борбата за права на човека, за равноправие и не дискриминация.

За постигане на заложените в Истанбулската конвенция цели

по обезличаване на човека-европеец, Европейската комисия предприе провеждането на анкета в училищата в държавите членки, като от учениците се иска да посочат, а не да определят своя пол, като им се предоставя възможност за избор, не според записаното в кръщелните им свидетелства в графата“пол“, тъй като това е известно и фигурира в училищните дневници и книжа, а според посочените в анкетата критерии – „момче“, „момиче“, „друго“, „предпочитам да не казвам“. Така формулирани критериите, налагат задължителния извод, че целта не е да се определи самоличността и броя на момчетата и момичетата в отделните училища или в страната като цяло, тъй като те са известни и установени с официални документи, а по-скоро да се изследва разбирането и да се внуши на не навършилите 18 години, тъй като те, според официалната статистките, не са още нито мъже, нито жени, а от мъжки или женски пол, дали не биха припознали в себе си още неизвестния пол „друго“, или модерния широко обсъждан социален пол джендър! Българската общественост, като една от най-зрелите в Европа, въстана срещу това брутално посегателство срещу личностната му идентичност и безцеремонно вмешателство в личното му духовно и цивилизационно пространство. В резултат на обществената реакция, министърът на просвещението Красимир Вълчев бе принуден да обяснява, че целта „не била да се определя половата принадлежност“. А каква е целта, когато от анкетираните се иска да отговорят на въпроса дали са: „момче“, „момиче“ или „друго“; може би „Нещо“ извън земно? Понятието „друго“ няма самостоятелно съдържание, то препраща към предмет – оживен или неоживен или към идея, с която всеки е свободен да го замести, придавайки му смисъл или обезсмисляйки го, при условие че онзи, който го използва не го свърже с допълнителни критерии, които да подлежат на оценка.

 

Ако ми е позволено да изразя лично мнение, бих посъветвал учениците, обект на анкетата, не да съдействат на европейските бюрократи и рушители на традиционните разбирания за идентичност и морална ценност в българското общество, като дадат  безсмислени отговори на несъстоятелни въпроси, а да запитат Европа какви са те, българските ученици, към коя категория на човечеството принадлежат, като масово изберат отговор „друго“?

Майтап бе, Европа!

25 II 19


 

БЪЛГАРСКОТО МАЙТАПЧИЙСТВО В КОНТЕКСТА НА МИНАЛОТО И БЪДЕЩЕТО

Е-поща Печат PDF

„Нова Зора“ представя първи параграф на осма глава от монографията „Рискове и социални трансформации“ на проф. д.с.н. Георги Найденов и доц.д-р Калоян Харалампиев, Издателски комплекс – УНСС, С., 2018 год.


Защо след Втората световна война англосаксонските елити запазиха нагласата си да решават конфликтите с другите елити чрез войни?

 

Историческа традиция на англосаксонските елити е използването на агресивни войни за решаване на икономическите и другите си съперничества с елитите на останалите големи икономики.

Съвременният социално-икономически живот е извънредно динамичен и глобализиран. Поведението и политиката на националните елити в големите национални държави рефлектират и оказват положително или отрицателно влияние върху целият свят. Особено голямо е влиянието на англосаксонските елити и на първо място на американския англосаксонски елит. Много голяма е също и ролята на еврейския елит, най-вече на американския еврейски елит.

От осемнадесети век англосаксонският елит е начело на икономическия прогрес и има най-големи заслуги за утвърждаване на капиталистическия начин на производство в глобален мащаб. В момента САЩ са най-голямата световна икономическа сила. Те са и държава с най-голяма военна мощ, качествено превъзхождаща военната сила на другите страни. САЩ имат военни бази по целия свят. През 90-те години – след края на „Студената война”, възниква еднополюсен свят начело със САЩ.

Но в началото на XXI-ви век се очертава тенденция към възникване на многополюсен свят. Големият икономически възход на Китай и другите страни от БРИКС подронва икономическата и политическата доминация на САЩ.

 

 

Започва преместване на центъра на световната търговия от САЩ в Китай. Това „изнервя“ американския англосаксонски и американския еврейски елити. Нараства военната агресивност на САЩ. Американският англосаксонски и американският еврейски елити не крият своя стремеж към установяване и задържане на планетарна власт, използвайки военната си доминация. Създава ли това поведение рискове за развитието на човечеството? Според нас – да! Агресивността на англосаксонските елити, и на първо място на американския англосаксонски елит, се подценяват като рисков фактор от обществените науки, в частност и от българските обществени науки.

Най напред ще разгледаме въпроса защо след Втората световна война англосаксонските елити, за разлика от европейските елити защитават икономическите и политическите си интереси чрез войни?

а) След Втората световна война англосаксонските елити и западноевропейските елити имат различен манталитет и различно поведение в защитата на националните си икономически интереси. Колосалните мъки, страдания, жертви, разрушения и пр. в Европа, която е основен „терен” на Втората световна война, а преди това и на Първата световна война, създават нагласа в европейските елити и в европейското обществено съзнание, че конкуренцията и съперничеството между националните капитали, трябва да се решава не чрез войни, а по мирен път. Тази нагласа се засилва още повече след разпада на колониалната система. Засилва се и от факта, че двете държави, основни инициатори на Втората световна война – Германия и Япония, с огромни загуби на население, инфраструктура и пр. в резултат на нея, след войната постигат забележителни икономически и социални успехи без да „разширяват жизненото си пространство” – тоест в мирна, а не във военна конкуренция с другите национални капитали, каквато е нагласата им преди Първата и Втората световни войни.

Не така възприемат обаче резултатите на войната англосаксонските елити и англосаксонското обществено съзнание. На територията на англосаксонските страни – САЩ, Англия, Австралия, Канада и Нова Зеландия и през двете войни не е стъпвал крак на чужд завоевател. На техните територии не са се водели военни действия. Въпреки жертвите и загубите от войните, въпреки бомбардировките над Англия, англосаксонските елити излизат с повишено самочувствие от тези войни. За разлика от европейските елити, англосаксонските елити приемат войната като естествено средство за постигане на икономическите си цели. Тези нагласи на англосаксонските елити се засилват още поради следните обстоятелства.

б) След краха на колониалната система на империализма – крах, за който съдейства американският елит, същият този елит измества английския елит като лидер в англосаксонския свят и бившите английски колонии. Причините за това са много. Най-съществената е, че още в началото на ХХ век САЩ стават най-силната световна икономика. А по време на световната икономическа криза 1929-1933 год. центърът на международната търговия се премества от Англия в САЩ. През втората половина на ХХ век САЩ става лидер и на целият „Западен” свят. Северноатлантическият военен съюз (НАТО) се превръща в инструмент за доминация на американския елит над европейския и другите елити. Постепенно през 80-те години неговото лидерство над европейските елити се превръща във власт, много подобна на отношенията сюзерен-васал в средновековна Европа. Тоест, европейските национални елити запазват значителни правомощия във фискалната си политика, в съдопроизводството, в законодателството си и т. н., но те са безусловно задължени да предоставят войски във войните, водени от сюзерена – американския елит. След „нежните” революции в бившите „социалистически” страни, те също попадат във васална зависимост от англосаксонските елити, в частност от американския елит. При това – доброволно! Интервюта в българския печат с бившия американски посланник в България от началото на прехода Уилям Монтгомъри, показват, че инициативата за приемане на американския елит като сюзерен е преди всичко на самия български елит, че българските политици и интелектуалци-идеолози са проявявали извънредна активност да бъдат приети от американския елит като негови агенти за влияние в България. Чрез васалитета на европейските елити, американският оръжеен, петролен, финансов и наркобизнес поставят, в по-малка, или по-голяма степен на зависимост европейските национални капитали и използват в свой интерес доходите на европейското население. Ако си представим земното кълбо като мрежа от национални капитали, обемността на които се изразява в планински конуси, американският англосаксонски и намиращият се в симбиоза с него американски еврейски капитали са Хималаите на тази карта. А мрежата на зависимите от тях капитали е най-широкото „петно” на земната повърхност. Разбира се има национални капитали, които са отделни „планини” – например китайския, японския, руския и т. н. Но те са малки „планини” в сравнение с англосаксонския капитал. Мащабността на американският англосаксонски и еврейски капитали и широката мрежа на тяхното влияние засилва нагласата и „храбростта” на американския политически елит, да решава проблемите на конкуренцията си с другите национални елити чрез въоръжено насилие.

в) Друго допълнително обстоятелство, засилващо агресивността на англосаксонските елити е своеобразната „симбиоза”, която се изгражда след Втората световна война между него и еврейския елит.

 

Широката мрежа за влияние на американския елит и поставянето във васална зависимост на европейските и други елити в голяма степен се дължи на тази симбиоза. Много са предпоставките за възникването на тази симбиоза. Една от тях е, че след като през 1948 год. в бившия английски протекторат „Палестина” възниква нова държава на евреите – Израел, САЩ стават най-важната й външнополитическа опора. Друга е, че в САЩ още по времето на Втората световна война, но особено първите години след нея, емигрират голямо множество евреи. Организациите на американските евреи, имащи значителни икономически, медийни и пр. ресурси са извънредно силни и успяват да създадат представа в американския англосаксонски елит, че тяхната подкрепа има огромно, дори решаващо значение за избирането на президент и изобщо за резултатите в политическите борби. Тези два нови, освен еврейската диаспора в Европа, големи центъра на еврейския икономически, обществен, политически, културен и т. н. живот, стават основни инструменти на англосаксонския елит в борбата му за световна доминация.

Друга предпоставка е сходният манталитет и ценностна система на англосаксонския и еврейския елити. Това се дължи на ролята на двата елита в утвърждаването на капиталистическия начин на производство. Еврейският елит, който от хилядолетия е свързан с търговията, лихварството и най-общо казано с развитието на парично-стоковите отношения, има най-големи заслуги в ранните фази на утвърждаване на капитализма в Европа, в ранните фази на прехода от просто-стоково към капиталистическо производство. Маркс отбелязва, че „Парите са ревнивия бог на Израел, пред който не трябва да съществува никакъв друг бог… Богът на евреите е станал светски, станал е световен бог.” По-късно – от XVIII век досега, англосаксонският елит започва да играе най-важна роля в утвърждаването на капиталистическия начин на производство по целия свят. Сходните социални роли водят и до сходен манталитет, сходно поведение, сходна ценностна система. Това прави възможна симбиозата. (Симбиоза, обаче, не означава липса на противоречия и сблъсък на интереси. Между САЩ и Израел не малко пъти е имало обтягане на отношенията, особено при строителството в завзетите арабски територии на заселнически поселища от Израел. Освен това между самите еврейски елити има сериозни съперничества. Например руският еврейски елит е в симбиоза с руския славянски елит и решително се противопоставя на стремежа на американския англосаксонски и американския еврейски елити да заграбят намиращите се под негов контрол огромни природни ресурси на Русия.) Тъй като от създаването си досега Израел съществува в ту затихваща, ту подновяваща се война с доста арабски държави и терористични ислямски организации, става взаимно индуциране на агресивност между англосаксонския и еврейския елити. Двата елита взаимно подкрепят агресивните си политики. Например САЩ блокира с гласа си в Съвета за сигурност на ООН решения, осъждащи многобройните военни актове на Израел. Американската и европейската еврейска диаспора, от своя страна, изиграват съществена роля за изграждане на неправителствени организации, на мрежа за влияние, чрез които англосаксонският елит поставя във васална зависимост европейските елити, принуждавайки по-голяма част от тях да подкрепят военно, финансово и т. н. неговите войни. Именно мрежата на тези организации става идеологическо оръжие за подкрепата на американските войни по целия свят.(Освен във външнополитически аспект, еврейският елит оказва подкрепа на агресивната политика на англосаксонския елит и във вътрешен аспект. Във всички англосаксонски страни, но особено в САЩ, еврейският елит има доминиращи позиции в масмедиите. Чрез тях той много успешно манипулира общественото съзнание в англосаксонските страни в полза на агресивната американска политика.) Например в България Соломон Паси, който е с кераитски произход (Използваме термина „кераитски произход” единствено за да означим произход от баща евреин и майка – нееврейка. Религиозният момент на кераизма игнорираме. Впрочем прави впечатление, че американският англосаксонски и еврейски елити използват за рискови политически операции не лица, които са евреи по правото на традиционния юдаизъм, а кераити – в Русия, например Георги Каспаров е кераит, в България С. Паси също е кераит.), непосредствено след преврата на 10.11.1989 година в качеството си на депутат във Великото народно събрание на 23 юни 1990 година внася в парламента предложение за присъединяване на България към Организацията на Северноатлантическия договор НАТО. На 4 април 1991 година той създава неправителствената организация „Атлантически клуб”. Активната дейност на тази организация сред българския елит довежда до вкарването на нашата страна във военнополитическия блок НАТО през 2004 година. Членството ни в НАТО има решително значение за поставяне на българския елит във васална зависимост от англосаксонския елит.

Агресивното поведението на англосаксонските елити и на първо място на американския елит създава сериозни икономически и политически рискове за развитието на човечеството, и в частност за съществуването на България.

През 2014 и началото на 2015 година американският англосаксонски и еврейски елити формират концепцията за шестте “прифронтови” държави. Това са трите прибалтийски държави, България, Румъния и Полша. Именно в тези държави се предвижда дислоциране на елементите на американската „противо” ракетна система. Това създава нови – значителни рискове за сигурността както на нашата държава, така и на човечеството като цяло. Защо?

в) Защото България става непосредствена цел на руските стратегически ядрени сили. През март 2015 год. българският парламент взема решение и започва изграждане в София, Горна Малина и Варна на военни структури на НАТО. А това не е „шега работа”. Сегашният български елит за съжаление продължава една вековна традиция на българските политици. Те с „лека ръка”, „на майтап” започват агресивни войни, считайки, че нашите „врагове” също ще възприемат „на майтап” нашата агресия. Например след Балканската война българският политически елит има нагласа, че ние сме „много страшни”, и ако нападнем бившите си съюзници, те ще се „осъзнаят”, ще се „стреснат” и ще ни отстъпят спорните територии. Нашите политици нападат бившите ни съюзници „на майтап”, колкото те да се „осъзнаят”. Но се оказва, че бившите ни съюзници съвсем не „на майтап” възприемат нашата агресия. Всеки знае какви са трагичните резултати и националната катастрофа от „майтапчийството” на българския политически елит в разпалването на Междусъюзническата война. Същото се повтаря през Първата световна война. Същото се повтаря и през Втората световна война. (По време на Втората световна война нашият политически елит „на майтап” обявява война на САЩ и Англия. На „майтап” предоставя българската територия и ресурси на Германия за войната й срещу СССР. Впоследствие с „изненада” установява, че обектите на нашата агресия – САЩ, Англия и СССР, не разбират нашия „майтап”.) Резултатите от „майтапчийството” на българския политически елит са безкрайни мъки, глад, мизерия, човешки жертви и национални катастрофи. А сега наследниците на бившия „майтапчийски” политически елит се възмущават защо е имало „Народен съд”! Имало е Народен съд, защото след 9.09.1944 год. новият политически елит, ядро на който е комунистическият елит, за да укрепи властта си, се е „отзовал“ на широкото обществено мнение, отказващо да приеме „на майтап” преживените многогодишни мъки, глад, мизерия, жертви и т. н.(Друг е въпросът – имало ли е по-добър вариант за додеветосептемврийския елит, освен присъединяването към Германия и нейните съюзници. Трудно е да се отговори. По-добър ли е например сръбският вариант, или  гръцкият? Цената на доблестта и жертвоготовността на сръбския и гръцкия народ и елит им струва милиони жертви. Това ли е по-добрия вариант?)

 

Нещата се повтарят и сега. Сегашните политици „на майтап” ни вкараха в агресивния блок НАТО, на „майтап” нашите войски участват вече в няколко ужасни войни, на „майтап” участваме в прикритата война срещу Русия. Дали обектите на нашата агресия този път ще разберат нашето „майтапчийство” не знаeм. Но не изключваме участието ни в агресивни войни пак да доведе до национална катастрофа. Дано да бъркаме!


Уилям Монтгомъри


Интервюта в българския печат с бившия  посланик на САЩ в България Уилям Монтгомъри (1993-1996 г.), показват, че инициативата за приемане на американския елит, като сюзерен е преди всичко на самия български елит, че българските политици и интелектуалци-идеолози са проявявали извънредна активност да бъдат приети от американския елит, като негови агенти за влияние в България.


 

 

ПРОБУЖДА ЛИ СЕ БЪЛГАРИЯ?

Е-поща Печат PDF

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ БР. 9

 

Корупция на разума

 

Проф. Орлин ЗагоровИ наистина, списъкът на престъпленията на капитализма е толкова дълъг и чудовищен, че човек трябва да е враг на себе си и на своите деца и внуци, за да приема безкритично внушенията на жреците на антикомунизма, от които нито един не живее при условията, на които са обричат милиони човешки същества. Но от този факт произтича още една истина за капитала. Все се намират хора, готови да живеят с трохи от неговата трапеза, която прелива от изобилие, придобито за сметка на онеправданите, чиито страдания и мизерия, превръщат планетата Земя в истински ад, по-страшен от описания, каквито човешкото въображение е способно да измисли.

За да постигне своите цели, капиталът финансира чудовищни престъпления срещу разума, с цел да лумпенизира огромни части от човечеството. Някои наричат тава „разруха на умовете“, други „промиване на мозъците“, трети „зомбиране“. Мисля, че всички тези определения допълват смисъла, който се влага във формулата „корупция на разума“. В крайна сметка това е резултат от престъпленията срещу духовността.

Загрижени за „възпитанието на децата на врага“ през 90-те години на ХХ век училищата в страните в „преход“ бяха заляти с нови учебници, разработени под наблюдението на спецовете на Сорос и други „хуманитарни“ организации, действащи на територията на разпадащите се държави. Във връзка с това Сорос казва: „Ние наричаме това трансформация на хуманитарните дисциплини, защото те, за разлика от точните науки, са изкривени от марксистко - ленинската догма. Затова трябваше да се напишат нови учебници и да се разработят нови методи на преподаване“.  Всъщност, става дума за груби фалшификации на националната история. Не само постиженията след Втората световна война, но и много събития по време на войната са представени в невярна светлина. Осквернявайки националното достойнство на страните, престъпници и предатели са обявени за герои, а героите – за престъпници. С това се „обосновава“ варварското отношение към историческата памет на народите и свързаните с това паметници. Подобно „програмиране“ на съзнанието на подрастващите представлява посегателство върху тяхната духовна идентичност.

Цинизмът достига приоблачни висини

Ето какво казва Бжежински: „Русия може да има колкото си иска ядрени ракети, но доколкото 500 милиарда долара, които принадлежат на руския елит, лежат в нашите банки, то помислете, това ваш елит ли е, или вече е наш? Не виждам ситуация, при която Русия те се възползва от ядрения си потенциал“. Става дума за изкуствено създаден елит, чиято генетична памет бе изтрита от обема на парите и от провинциалната страст на всяка цена да бъдеш приет като равен на западния елит.

Въпреки това, въпреки очевидността на непоклатимата сила на марксовите прозрения, все още се намират хора (особено сред антикомунистите), които наричат „интелектуална заблуда“, „интелектуална грешка на разума“ онова, в което Маркс вижда алтернативата на капиталистическата система. Означава ли тава, че марксовото учение е лишено от перспектива? В крайна сметка, лишеният от здравия смисъл интелектуален разум може да отрича Маркс, но не може да обясни законите на развитие на обществото. И колкото по - рано това се осъзнае, толкова по - добре (Михайлов, П. Препрочитайки Маркс – сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 36).

Здравият разум сякаш прониква по-лесно в среди, които не се занимават професионално с Маркс. Забележително е, колко мъдро и разбираемо за страдащите от пороците на капитализма звучат думите на Папа Франциск I : „Осъзнаваме ли, че нещо е объркано, след като се водят толкова много безсмислени войни и актове на насилие и братоубийство пред нашия поглед? Осъзнаваме ли, че нещо е сгрешено, щом на почвата, водата, въздуха и живите твари в нашия свят тече постоянна заплаха? Осъзнаваме ли, че нещо в този свят е сбъркано, след като има толкова много земеделци без земя, толкова много семейства без домове, толкова много рабитници без права, толкова много хора, чието достойнство не се зачита? (Папа Франциск I, Трябва да променим системата - сп. „Понеделник“, 5/6 2015, с 45).

 


Но дори и изтъкнатият идеолог на антикомунизма Збигнев Бжежински е принуден да потвърди прозренията на Маркс въз основа на американската действителност и да посочи пороците на капитализма:

задлъжнялост;

търговски дефицит;

ниски спестявания и инвестиции;

индустриална неконкурентноспособност;

ниски темпове на производителност;

незадоволително здравно осигуряване;

повърхностно гимназиално образование;

влошаване на социалната инфраструктура и масов упадък на градовете;

алчна класа на богатите;

истинска паразитна мания на водене на съдебни дела;

задълочаваща се мизерия и остри расови проблеми;

голям брой престъпления и масово насилие;

увеличаване на наркоманията;

култивиране на социална безнадежност;

прекалена сексуална освободеност;

масово разпространение на морална поквара чрез визуалните медии;

упадък на гражданското съзнание;

възникване на потенциално разделяща мултикултурност;

настъпваща безпътица в политическата система;

нарастващо усещане за духовна празнота;

Затворите на изобилието

В своя напреднал стадий потребителското общество произвежда собственото си разрушение. Никой не е описал по-добре това общество от Жан Бодрийяр в неговата книга „Потребителско общество“ (Baudillard, Jean. La Soceti de consumation. Gallimard, 1970). В това общество, подчертава той, „охолството“, „изобилието“ всъщност не е нищо друго, освен натрупване на „знаци на щастието“. Но тази „магическа мисъл“, която управлява потреблението поражда и бясна надпревара в потреблението, което определя съществуването в потребителското общество. Писателят Жорж Перек нарича потребителското общество „затвори на изобилието“, „меркантилна цивилизация“, „омайващи капани на щастието“. А представителите на европейското Просвещение виждат в това общество парадокса, съгласно който „изобилието ражда мизерията“. Човекът, ограничен в своята съзидателност, е включен в индивидуалната си капсула. Капиталистическият начин на производство превръща хората в суровина. Съсипва природата, разрушава обществените връзки, развращава човека. При тези условия прогресът се заплаща с нарушаване на равновесието, ставащо с всеки изминал ден все по - нетърпимо, дотам, че самото понятие за прогрес изведнъж се оказва съмнително. Техническите възможности, с които днес разполагаме, се използват така, че експлоатацията на природните ресурси става чисто и просто тяхно разхищение, а положителното преобразяване на света вече не се разграничава осезателно от неговото тотално разрушаване.

Тоталната разруха на духа

Неизбежно се появява образът на преуспяващия свръхчовек, въздигнал във върховна и единствена цел печалбата, а пазара в свой бог. Герой от разказа „Система“ на чешкия писател Карел Чапек (1890-1938) е цинично откровен: „Да се обработи целият свят! Защото светът е суровина и нищо повече. Целта на индустрията е да обработи света, господа! Небе, земя, човечество, пространство – всичко това са суровини за промишлеността. Да превърнем света в стокова продукция! И ние ще направим това!“.

Днес все повече автори все по - често надигат глас, като предупреждават, че „сме в криза, чийто единствен причинител сме самите ние“.

Всъщност корените на тоталната разруха на духа и дълбоката криза на съвременната цивилизация е резултат от историческата несъстоятелност на капитализма, донесъл научно-техническия прогрес, в същото време го обрича на най.големия парадокс на всички времена, кагато изобилието ражда мизерия, изкопавайки невиждана досега пропаст между богатството на незначително малцинство и бедността на огромно мнозинство от населението. Така той се оказва цивилизация на безумното потребителство, на алчността и егоцентризма на хора, които живеят на гърба на милиони онеправдани, потиснати и експлоатирани; цивилизация на изтощаване на природата и нейните ресурси. Поради тава по своята най-дълбока същност тя е обречена.


 

 

872 ДНИ ГЕНОЦИД

Е-поща Печат PDF

Продължилата 872 дни блокада на Ленинград се превръща в едно от най-страшните злодеяния на германския Вермахт по време на Втората световна война. Но в Германия за това на практика никой не си спомня, с тъга констатира немското списание „Цицеро“. Едва през 2001 година тогавашният германски канцлер Герхард Шрьодер проявява готовност символично да признае страданията на ленинградските жители по време на немската блокада.

Андреас фон Вестфален (Andreas von Westphalen),

Cicero (Германия)

 

На 27 януари 1944 година приключва „най-страшната демографска катастрофа, която преживява който да е град за цялата човешка история“, казва Джон Барбер (John Barber). За съжаление, има основания да се счита, че в Германия днешният ден на паметта ще остане незабелязан и никой няма да си спомни за жестокостта на немците, организирали блокадата на Ленинград.

 

На 8 септември 1941 година Вермахтът превзема Шлиселбург, предградие на Ленинград, по този начин отрязва сухопътната връзка на града с външния свят. До него е могло да се стигне само по един начин - по Ладожкото езеро, едно от най-големите в Европа. Блокадата на града на Нева продължава 872 дни. За това време загиват от бомбардировките и умират от глад около милион мирни жители. Това е почти два пъти повече, отколкото жителите на Третия райх, загинали по време на бомбардировките на съюзниците за всичките години на войната.

 


Излишен баласт за снабдяването

Обаче трябва да се каже, че продължилият почти три години глад е следствие не на ожесточеното противопоставяне на двата равни по сила противника. В действителност, немското военно командване никога не е планирало всичките 3,2 милиона жители на града да оцелеят. Две седмици след началото на войната главата на Генералния щаб на немските сухопътни войски Франц Халдер (Franz Halder) пише в дневника си: „Фюрерът взе твърдото решение Москва и Ленинград да бъдат изравнени със земята, за да могат да останат възможно най-малко хора, които да изхранваме през зимата.“

Райхсмаршалът Херман Гьоринг, отговарящ за икономическия аспект на използването на окупираните територии, е кратък: „По икономически съображения, превземането на големите градове не е желателно - по-добре е да бъдат подлагани на блокада“. Съответно генерал-квартирмейстер Едуард Вагнер (Eduard Wagner) пише в писмо до жена си: „Северният театър на военните действия на практика е зачистен, въпреки, че за това малко се говори. Първоначално трябва да бъде уморен Петербург, а това, какво да правим с 3,2-милионния град - това би било ненужно натоварване за нашите сили за снабдяване. Тук няма място за сантименти“. Сантименти наистина нямаше, което се потвърждава и от разпореждането на командването на Група армии „Север“: „Ако е необходимо, то следва - в случай на необходимост с прилагането на оръжие - да се предотврати всяка съпротива на гражданското население спрямо обкръжаващите ги войски“.

 


Преднамереният глад

От самото начало стратегията на немците е нацелена към това, в града максимално бързо да бъде предизвикан глад. Така немските пилоти получават заповеди да бомбардират продоволствените складове, електростанциите и водонапорните съоръжения. Вече на 12 септември е разгромен най-големия продоволствен склад в града.

Немското ръководство добре е знаело за мащабите на глада в Ленинград. Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „В настоящия момент в Петербург се развива драма, каквато градът досега не е виждал. Последствията от блокадата ще станат ясни едва тогава, когато Ленинград падне“. Икономическата инспекция „Север“ в средата на декември 1941 година докладва: „Болшинството население гладува, мнозина не могат да станат от леглата поради слабост“. Гьоринг, на свой ред, като преди остава безжалостен. По неговите думи, съдбата на големите градове и особено на Ленинград му е била „напълно безразлична. Тази война ще бъде най-голямата гладна катастрофа от времената на 30-годишната война насам“.

Да не се приема капитулация

Въпреки разпространеното в Германия в продължение на десетилетия мнение, на Ленинград не би му се получило да избегне съдбата си чрез капитулация. Заповедта на командването на Група армии „Север“ от 28 септември 1941 година е било недвусмислено: „Да не се настоява за капитулация“. По този начин, съдбата на огромния град е предрешена. Писмото на командването на ВМФ е било още по-категорично: „Молбите за предаване от страна на града ще бъдат отхвърляни, защото ние не можем и не сме длъжни да решаваме проблемите на жителите на града и тяхното изхранване. От наша страна няма заинтересованост да останат живи по хода на войната дори част от населението на този голям град“.

 

 

Седмица по-късно това решение получава потвърждение. Главата на щаба на Вермахта Алфред Йодъл (Alfred Jodl) подчертава: „Фюрерът отново взе решение да не се приема капитулацията на Ленинград, която рано или късно ще предложи Москва“. (Йодъл обяснява това решение с възможното миниране на Ленинград, както се е случило в Киев, където при взривове загиват около 200 немци, а от 10 до 20 хиляди жители остават без покрив.) В разговор с главнокомандващия сухопътните войски Валтер фон Браухич (Walther von Brauchitsch) Хитлер лично потвърждава това решение.

Това се превръща в смъртна присъда за над три милиона жители на Ленинград, оказали се вътре в блокадата. Вильхелм Цигелмайер (Wilhelm Ziegelmeyer), експерт по снабдяването на Вермахта с продоволствие, сухо записва: „На нас и в бъдеще няма да ни се наложи да се занимаваме с проблема за капитулацията на Ленинград.  Той трябва да бъде унищожен в съответствие с научно обоснования метод“. Трябва да подчертаем с цялата си ярост: блокадата на Ленинград стана особен случай в историята, защото преди това никой и никога не е планирал специално гладна катастрофа, предварително отказвайки да приеме капитулацията на който и да е град.

Генералният план „Изток“

Подготвената за Ленинград съдба също така е отразена в „Генералния план Изток“ от юни 1942 година. Той предвижда в града да живеят жители от порядъка на 200 хиляди, то ест с три милиона души по-малко, отколкото в началото на войната (при това не се отчитат стотиците хиляди бежанци, дошли в Ленинград с надежда да получат спасение). В съответния „План за организиране на пространствата на Изток“ от ноември 1942 година, авторите дори изхождат от това, че този регион „след приключването на боевете ще остане относително слабо населен“.

Решението да не се приема капитулацията на Ленинград (то ест, по същество, отказът да се превземе града) нищо не променя от решението да не се спасяват от гладна смърт неговите жители. На 3 октомври генерал-квартирмейстерът Вагнер подчертава, че „за Петербург са били отклонени всички мерки за подготовка на снабдяването на цивилното население“. След месец на голямото съвещание на Генералния щаб той заявява : „Никой не бива да се съмнява в това, че Ленинград трябва да умре от глад, защото не е възможно да изхранваме този град. Задачата на ръководството може да се състои само в това, да държи войските на разстояние и свързаните с това явления“. На 8 ноември 1941 година Хитлер заявява: „Ние настъпвахме към Ленинград толкова дълго, колкото е било необходимо за това, за да го стиснем с клещите. Сега ние се отбраняваме, а другите нека се опитат да скъсат блокадата, но сега в Ленинград ще има глад!“

 


Предизвикателство за пропагандата

На 5 септември Гьобелс поставя пред немската пропаганда особена задача: да се обоснове необходимостта от гладна катастрофа в многомилионния Ленинград. „Ние малко сме озадачени от това, как да обясним на световната общественост тази драма, разиграваща се в мащабите на града. В това отношение болшевиките са далече пред нас - те разтръбиха пред целия свят, че имат намерение да защитават този град до последния войник. То ест те са готови за всякакви последствия. Ние ще издадем още една листовка, която ще хвърлим от самолети над Ленинград и в която ние описваме жестоката съдба на този град. Тази листовка ще я публикуваме в чуждестранната преса, също така, ще я предадем и по радиото - и ще си създадем добро алиби за всички възможни случаи“.

След няколко дни Гьобелс с облекчение пише: „На нас ще ни е напълно изгодно, ако Ленинград се посъпротивлява още известно време. Тогава ние ще можем да разрушим този милионен град - улица след улица, квартал след квартал, а след това ще го превземем целия. А след това ще взривим остатъците от стените и ще го изравним със земята. Тук се разгръща ужасна драма, каквато градът още никога не е виждал. Примерно същото, при възможност, ще направим и с Москва“.

Проблеми с паметта

Историкът Вигберт Бенц (Wigbert Benz) указва на това, че целенасоченото унищожаване на жителите на Ленинград, което по замисъл на фашистите, е трябвало да умрат от глад, в продължение на няколко десетилетия в Германия се поднася като „обикновена обсада на града“. До преди самите 1980 години в страната преобладава мнението, че Вермахтът е решил да умори жителите на Ленинград от глад, защото не е могъл да го превземе. Историците се обявяват против признаването на блокадата на Ленинград за военно престъпление: един вид, колкото и да са трагични събитията от онези години, от място морална гледна точка няма никакви основания за обвинения по адрес на немските войници. В края на краищата, обсадата и обстрелването на градовете е един от най-разпространените методи за водене на бойни действия. Съответствено, блокадата на Ленинград се третира като „нормално военно събитие“.

Обаче от началото на 1990-те години темата за страданията на жителите на града все по-често се повдига. „Тази промяна на състоянието на паметта е свързана, не на последно място, с това, че на изток и запад на Германия съществуват като че ли две различни форми на памет, които се сливат в едно след съединението на страната“, смята историкът Йорг Ганценмюллер (Jörg Ganzenmüller). В ГДР официално се е пропагандирала идеята на антифашизма, и там хората фактически са знаели за блокадата на Ленинград, нищо че тя се преподнася даже в контекста на прославата на героизма на съветските хора. „Обаче тази история никога не е разказвана в контекста за геноцида над жителите на Ленинград“, подчертава Ганценмюллер.

 


Геноцидът

Обаче сега историците са единодушни по повод на това, как да се квалифицира блокадата на Ленинград. Така американският историк Ричард Бидлак (Richard Bidlack) и неговия руски колега Никита Ломагин констатират: „След Холокоста блокадата на Ленинград е втория голям случай на геноцид в Европа по време на Втората световна война“. Терминът „геноцид“ е използван и от немските историци  Йорг Ганценмюллер и Кристиан Хартманн (Christian Hartmann). А Карл Шльогел (Karl Schlögel) подчертава, че сега „не се налага да спорим за това, че блокадата на Ленинград влиза в списъка на най-големите военни престъпления“.

Плахият помен

Едва през 2001 година главата на немската държава прояви, най-накрая, готовност да бъде дадена ясна позиция по отношение на блокадата на Ленинград. Тогавашният федерален канцлер Герхард Шрьодер и президентът на Русия Владимир Путин, чийто по-голям брат умира по време на блокадата, съвместно полагат венец на главния мемориал на жертвите на блокадата на Ленинград и с това символично признават страданията на ленинградските жители по време на немската блокада.

На 27 януари 2014 година, в деня на паметта на жертвите на национал-социализма и по повод 70-годишнината на снемането на блокадата на Ленинград, немският Бундестаг кани Даниил Гранин да изнесе паметна реч. Гранин заедно с Алес Адамович е автор на правещата неизгладимо впечатление „Блокадна книга“. В същия този ден федералният президент на Германия Йоахим Гаук (Joachim Gauck) пише на своя руски колега: „Германия осъзнава своята историческа отговорност за страданията, причинени на жителите на Ленинград, и за жестоките методи за водене на война на нейните войници и отрядите на СС“.

Обаче сега на държавно ниво не се провеждат никакви значителни паметни мероприятия. Така че не може с увереност да се твърди, че обещанието, дадено от Гаук, ще бъде спазено поне след пет години. Разбира се, през последните години отношенията на Запада и Русия сериозно се изостриха, и това не може да се нарече идеална предпоставка за организирането на паметни мероприятия. Но това също така не е оправдание за това, да се премълчава за жестоките военни престъпления, извършени от немските войници.

Всекиму, който на това място заплашва с „морален“ пръст, следва да му се обърне внимание на предупреждението на историка Кристиан Штрайт (Christian Streit): „Предпоставката за примирение е паметта за това, което е било“.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

СТРЕСНИ СЕ, ПЛЕМЕ ЗАКЪСНЯЛО!

Е-поща Печат PDF

На вниманието на УС на СБП

ОТНОСНО. ЗАКОНЪТ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

 

ИНИЦИАТИВНО ПИСМО

от Тотко НАЙДЕНОВ, член на СБП

 

УВАЖАЕМИ КОЛЕГИ,

 

Почти едновременно в бр. 32/25 октомври 2018 г. на в. "Словото днес" и в бр. 40 на в. „Нова Зора“ бе поместена изключително стойностната статия на Панко Анчев - "Кой се страхува от Иван Вазов", в която авторът с гражданска тревога повдига въпроса за пагубната за народа ни неолиберална глобализация; споделя  възмущението си от безцеремонното и безжалостно изхвърляне от учебниците на децата ни най-родолюбивите текстове. Вероятно и вие сте прочели публикацията. Защо ви я припомням 5 месеца по-късно? Защото не последва отговор; а тя е отправена към всички нас и, най-вече - към ръководството на СБП.

Ще цитирам част от последните й редове; а те са страшни; нима не ви стряскат?

"...Очевидно е, че вече живеем в друга държава, където духовната мизерия е станала по-страшна от материалната.

...Бог ще съди тези, които участваха или съучастваха в погрома над българската национална душа. Но той ще съди и всички нас, които пасивно наблюдавахме отблизо или отдалеч този погром. Българските писатели, които тръбят, че са наследници на Иван Вазов, позволиха на неграмотните и злонамерените да опростачат езика, мисленето, поведението на нацията. И още не осъзнават какво се е случило. Защото не се замислят за своята отговорност, вярвайки, че войната срещу нацията, духа и културата е война срещу някои други, а не срещи тях. Как обаче наричаш себе си български писател, а нехаеш за езика... или си зает единствено със себе си и своя мизерен бит, с премиерката на нова книга, литературно четене или ще драсне ли някой два-три реда за тебе и твоите опуси, та белким те запишат в пантеона на "безсмъртните". Това ли е българският писател, чийто съюз е основан от Иван Вазов? Това ли е неговата длъжност и мисия? Рухва държавата, изчезва нацията, езикът се опошлява и загива, а ние си хленчим, че не ни забелязват и никой не ни дава пари.

 

Тотко Найденов


...Вече просто няма време за чакане и страх. Българският писател има да избира между високата си длъжност да бъде съвест на нацията или да продължи с позорно мълчание да умира от страх. И да потъне заедно с Отечеството в небитието.

И този избор той трябва да го направи сам."

Какво да се добави тук?

Неколкократно съм отправял призиви към вас да искаме от т. нар. народни представители да приемат хваналия лепкава паяжина Закон за българския език. Успоредно с това да настояваме - най-гневно и на висок глас! - незабавно връщане в учебниците на децата ни на най-българските творби - "Записки по българските въстания", "Епопея на забравените", ботевите и чинтуловите стихове, на народния епос - "Еничари ходят, мамо" и "Даваш ли, даваш, Балканджи Йово", яворовите "Арменци", вапцаровата "Вяра"; да искаме оставката на екипа на МОН, който извърши тази позорна екзекуция на българската памет и душа пред очите ни! Не само това: подмолно провежда джендърската си политика, прокарвайки я незабелязано, под форма на разни анкети и брошури, дори и сред най-малките, с една-единствена цел - да ги опорочи, да ги откъсне от семействата, исконните ни християнски ценности и Отечеството.Знаете какви са отговорите ви. Да, прав е Панко Анчев: ние всички станахме съучастници в това престъпление! Отбелязахме 105-год. на създадения от Вазов Съюз, под патронажа на Президента; лично той присъства на тържеството - и какво от това?!

Представяме си книжките (които и децата, и внуците ни няма да четат), раздаваме си награди и похвали.

А народът ни бавно и неумолимо изчезва - не само демографски, но и духовно. Защото без историческа и родова памет той е обречен. Целта на безродните соросоиди е постигната.

За породен път ви предлагам още през м. март да организираме не само пресконференция по темата (заедно с БАН), но и да настояваме за оставки и поне морално заклеймяване на националпредателите (да, това е точната дума за тях!) от МОН. Виждате, че властимащите разбират само от протести и решителност.

"Стресни се, племе закъсняло!

Живейш ли, мреш ли - ти не знайш.

След теб потомство иде цяло.

Какво ще да му завещайш?"

Животът е кратък; утре няма да ни има. Децата и внуците ни ще се пръснат по чужбините, а останалите тук ще трябва да учат турски. И ще ни проклинат!!

"Дойде време, ставайте! От сън се събуждайте!"...


 

 


Страница 4 от 255