Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

МЕЖДУ ЧАСА НА КЛЮНА И ВОЛЯТА ЗА ПРЕБЪДВАНЕ

Е-поща Печат PDF

В сряда, 30 май, министър-председателят Борисов се приземи в Москва. Преди това бе летял до Загреб, където откри паметник на Дядо Вазов, после до Киев, където също откри паметник - на Димитър Пешев, подпредседател на 25-ото обикновено народно събрание, един от инициаторите за спасяването на българските евреи. После, заедно с президента Порошенко, гледаха финала на Купата на европейските шампиони по футбол между “Реал”-Мадрид и Ливърпул. Както се казва, полезното и приятното се редуваха в една особена градация, която започна десет дни по-рано. Там, на Моста на влюбените в София, бе посрещал канцлерината Меркел, президента Макрон, брекзитицата Мей и онзи поцелуйко Юнкер, дето все обърква графика с неназованите причини на своите закъснения. По това време ще да е чул от “приятеля Доналд”, този път обаче на български, и онова скандализиращо всеки евроатлантически слух изречение, което обиколи света с надеждата, че “Европа най-сетне прогледна, защото с такъв приятел като Тръмп врагове не ти трябват”. Това бе казал самият председател на Съвета на Европа Доналд Туск, комуто отнапред ще да е било известно, че нема лабаво - от 1 юни влиза в сила протекционният режим в САЩ спрямо произведените в Европа стомана и алуминий. Няма тън-мън, няма принципи на СТО. 25 % мито не са шега работа.

Така или иначе обаче, преведено от дипломатическия новоговор, това си е направо ругатня. Да не му се надяваш на Туск. И ако да бе дочул Дядо Вазов, щеше направо да издекламира: “И всичко честно се засмя, от Лондра до Батак”.


 

Нейсе. В Москва министър-председателят Борисов бе приет най-напред от Дмитрий Медведев, новият стар министър-председател на Русия, който направо изби рибата, като заяви, че “в последните години партньорството между двете страни се активизира. Сега - продължи Медведев, - можем да обсъдим отделни параметри от нашето търговско-икономическо сътрудничество”. Министър-председателят на Русия може би неслучайно използва определението “отделни”, имайки все пак предвид, че съвместната междуправителствена комисия за икономическо сътрудничество не се е събирала да заседава от почти цяло десетилетие. Точните параметри на това “сътрудничество”, пряко наложените на Русия санкции и в отговор съответните контрасанкции съставляват една действителност с твърде много неизвестни. Точно тук министър-председателят на България Борисов уместно забеляза, че “светът е много тежко място с неспирните конфликти” и тези думи побираха в себе си неизказаното на глас съжаление от реалностите и фактите на една политика, в която, както знаем, когато атовете се ритат, обикновено страдата... магаретата. Страдат, защото все още се намира някой, който вместо да бие самара, за да се сещат, направо вдига телефона.

Вярно е, че политиката не е църква,

но и след изповед пак няма господ, който да ти прости и забрави, че в последните години България и Русия се отдалечаваха с такава равноускорителна скорост, че дори такива синкопи и сътресения като последователното сриване на проектите “Бургас-Александруполис”, АЕЦ “Белене” и “Южен поток” се явяваха само като контролни етапи по пътя към абсолютната нула.

Разбира се, и двете страни могат да намерят за това убедителни обяснения.

В България, всички във властта, а и сред народа, знаеха, но малцина признаваха на глас, че индуцираните решения, в един или друг случай насочени срещу Русия, са плод на “трансферирания суверенитет” на държавата ни, ако все пак се изразим по-благовидно и по-благозвучно и не чак дотам искрено. Защото в случая не са конкретизирани нито личният принос, нито колективната отговорност на политическия елит, пък и на народа, с който вкупом съгрешихме спрямо националното ни бъдеще. Всъщност, откакто свят светува, участта на победените винаги е била една и съща.

Перфидността на случая, който тези жертвени поколения българи преживяват днес, се изразява може би в лекотата, с която т. нар. евроатлантически ценности ни заставиха да забравим Vae victis и ни приучиха, макар и зорноволно, да тананикаме Ода на радостта. От това произтекоха много и различни обстоятелства, които просто ни бодат очите: протолатифундистки форми на земеделие с уклон към латиноамериканските реалности от първата половина на 20 век, утежнени от изкупуването на земеделската земя от чужденци и скоротечното умиране на българското село; преформатиране на векторите в областта на сигурността - армията в жандармерия, службите - за ограничено национално ползване; деиндустриализация в огромни мащаби и деурбанизация; оглупяващо образование по критериите на Болонската система; народоизтребителен модел на здравесъсипване. И като съвкупност от още неизредени реалности, демографска катастрофа. В края на краищата резултатът може да бъде само един - България като територия, като регион и географско понятие, като спомен за държава. Не, не е черногледство. Тема за размисъл е. И за противодействие. Е, как човек да не вярва на Дядо Вазов: “Немци, френци, англичани, наши са изедници”. И има ли причина да се учудваме защо вече 28 години не се уморяват да го изличават от учебниците?! Българските опачини край нямат!

Неприятно ми е да го кажа, но няма да го спестя и по отношение на Русия. За съжаление, там някак забравиха, че това отдалечаване, тези многогодишни вече мразове и ледове и отчуждения имат и своето московско начало; че “Возьмите всю заграницу” не е само унизителната география на едно поражение, в което до последния ден България и българите бяха като непробиваема плочка от ризницата на братството, току над сърцето на Русия. Освен още много неща, то е и началото на всичко онова, което като лош сън все ни се иска да забравим. Вместо това, като казашка нагайка продължават да плющят през годините словоблудствата от умонастроения и умозаключения на уж неслучайни люде, които наричат България “страна братушек предателей”; които ни напомнят едва ли не някакъв Каинов грях от Първата световна война, че и от Втората, забравяйки, че цял народ лош няма. На мен, на когото не ми се е обръщал езикът през годините да кажа хулна дума срещу Русия, твърде често, в интерес на истината, ми се е налагало да стискам зъби, за да не изкрещя от болка и от обида, когато не чиновници, а обществени фактори от висок ранг в Русия хулят моя народ. Пазя като омерзителен документ изказването на члена на Обществената палата и директор на Института за страните от ОНД Константин Затулин и сега няма да го преразказвам, няма и да превеждам думите му, защото цитатът не е за български адресат: “Когда власти Болгарии говорят о своих братских чувствах, им вообще не приходится доверять. Потому что они на всех етапах ведут себя как люди, которые никакой благодарности к России не испитывают. И хотя среди болгар распространненые дружеские чувства к России и каждой год открываются все новые памятники, посвещенные освобождению Болгарии аж 19-ом веке. У нас об этом все уже забыли, а там все открывают и открывают”.

Спирам с цитата на г-н Затулин, защото ако продължа, ще трябва да достигна и до аргумента, от който той фактически черпи своята историческа увереност, която му дава основание да заяви: “Поэтому уж к кому - кому, а к болгарам, я никакого сочувствия не питаю.”

Така че и без да съм Доналд Туск, мога да кажа: с брат като него, врагове не ми трябват.

Мисията на министър-председателя Борисов и на президента Румен Радев в Москва преди него обаче ценя. Не че тя ще върне загубеното, защото знам, че два пъти в една и съща вода от реката на живота е невъзможно да се изкъпеш. Относително ме вълнуват и възможностите за нови газови трасета, и рестарта на АЕЦ “Белене” не защото те са неважни или ненужни, както ни убеждават платени тролове, а защото знам, че и в България, и в Русия не държавата, и не народът, а октоподът на някакви мултинационални корпорации и частни фирми ще ги движи, разбира се, на пазарен принцип, както ни уверява и Владимир Владимирович. От което, под кухата черупка на онова, което сме свикнали да наричаме суверенитет, за който се бориха предците ни, а ние го пропиляхме, едва ли ще остане нещо.

Като препрочитах с цел каляване на нерви хладните отзиви и снизходително-пренебрежителните коментари и анализи в руския печат, и преди, и след посещението на двамата ни най-важни държавни мъже в близката до сърцето ми Русия; като отбелязах на ум, че и президентът Ердоган бил напълно съгласен продължението на втората тръба на “Турски поток” да излезе на българска територия; като си припомних, че руските загуби от прекратяването на “Южен поток” възлизат на 800 млн. евро, и си спомних, че вече турски изстребители ще охраняват небето на България, прости ми Господи, за тези думи, но се чух да казвам: “Сираци сме! От нине до века!”. Дано все пак да се смилиш, Всеблаги, масрафа на руско-турското приятелство да не плаща Отечеството ми.

Но по начина, по който внезапно отпътува от Москва българската делегация, от обрата, изразен в изявлението на говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, ми се струва, че не само “проруският президент Радев”, но и “враждебният понякога към Русия министър-председател на България Борисов”, би трябвало ясно да са осъзнали, че като колективен Одисей в тяхно лице, само с единство и воля, и при пълна мобилизация на остатъчната макар национална енергия, би могло да бъде преведен корабът на българската държава между Сцилата и Харибдата в морето на този безжалостен свят. Че ако си следвал безкритично добрите съвети и си повярвал наивно в двусмислените обещания на членовете на новото си солидарно европейско семейство, днес ще ти се наложи да се радваш в най-добрия случай на огризките на един мизерен газов хъб “Балкан”, или проблематична тръба, макар и наречена “Български поток”, че ако те е командвал един Маккейн, господ да го поживи, казват, че е неизлечимо болен, и една Хилари, която президентът Тръмп наричаше “крадла”, че ако и Брюксел все така умело дърпа юздите на т. нар. европейски субсидии, значи, че вече си прикован като Прометей на скалата и не е далеч часът на клюна, който ще ръфа черния ти дроб, раната от този клюн все ще зараства и все няма да зарасте, дордето българите се свършат. Защото Зевс е могъщ и жестокосърдечен...

Когато вече бях написал всичко дотук, прочетох интервюто на президента Радев, дадено за БТА. Прочетох, че имат шанс и “Белене”, и преките доставки на газ, които той нарича “Български поток”, и газовият хъб “Балкан”, определен от него като рожба на кризисен пи-ар след скандалния провал на проекта “Южен поток”.

Много истини има в това интервю и много надежда. За да опровергая може би и себе си дори, го помествам в пълния му размер, за да бъде опора и воля за пребъдване на моя народ и на моето Отечество.


 

ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НА СЛУЖБА ПРИ ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 22

 

3. Такива въпроси задават

и такива идеи възприемат, макар и с други думи и в други условия, и българските идеолози на Възраждането и на модерната епоха. Тази идеология бе формулирана и разпространена в обществото в средата на 19 век, в началото на църковните борби.

Средновековието нямаше нужда от интелигенция, защото живееше със своето религиозно съзнание и животът бе устроен по канонните на вярата. Църквата ръководеше и държавата, и народа – всички бяха в нея, а не с идеи и идеологии. Имаха вяра, надежда, любов, Бог. Но след преп. Паисий, когато се роди идеята за националната държава, т. е. когато започна смяната на общественото съзнание и формирането на буржоазията като класа, бе необходима широка обществена прослойка, която да работи за идейното и духовното осъзнаване на народа и превръщането му в нация.

Започна отделянето от религията и Църквата и заменяннето им с идеологии.

Българските условия и целите на българското историческо равитие през буржоазната епоха (т. е. от Възраждането насам) бяха такива, че не даваха повод да се водят идейни спорове от рода на тези, които води Великия инквизитор. Но мислите и дори думите му присъстват в разсъжденията и призивите на българските интелектуалци – най-вече в споровете им по повод целите и задачите на борбите за църковна независимост. А след това и на въоръжената борба за национално освобождение, както и на буржоазно-демократичната революция.

Свещената дума в модерната ни история е „свобода”,

но свобода преди всичко национална и за устройване на бъдещата българска национална държава и култура.

Френското просвещение прокламира, че човек се ражда свободен по природа, свободата му нужна повече от всичко друго и никой няма право да му я отнема; тя трябва да му бъде осигурена, за да може той да се труди за своя полза и да живее по български, а не по чужди правила и закони. Той я иска от себе си и от „Европа”; надява се на милостта на султана да му позволи да създаде своя Православна църква, за да не бъде измъчван и унижаван от гърците, които вече не са му „братя-християни”, а врагове и духовни поробители. Това е друго съзнание, основано на идея, а не на вяра. То е политическо, а не религиозно и е формирало в себе си убеждението, че ще постига целта с човешки усилия, а не със смирение и вяра. Щом целта оправдава средствата, няма нищо нередно и греховно в нарушаването на православните църковни канони.

Свободата се олицетворява, т. е. ще бъде постигната, в бъдещата държава и нейните институции, към които се включва, но като отделена от нея, и самостоятелната Църква. Държавата в представата на нашите националреволюционери, впрочем, се идентифицира чрез свободата, за да придобие целта висш и идеален смисъл, да бъде очистена от всякаква корист и нездрав политически интерес. Така политическата идея става достъпна, понеже излиза от своята неопределеност и абстрактност, придобивайки конкретни измерения и материален израз. Тя вече е конкретна и материална: нали ще имаме свои архиереи, свои книги, богослужение на свой език, а гърците ще бъдат изгонени от храмовете, от енориите и епархиите и там ще управляват българи. Когато българите управляват, ще се организират училища, децата ще се образоват и ще могат, когато пораснат, да изместят гърците и иноверците от живота. Тогава този живот ще стане лесен, богат, духовен, образован. Ще заприличаме на другите народи, ще се изравним с тях и ще потекат реките на духовното и материалното изобилие. Едно само нещо да се постигне, и всичко ще се промени!

Историята на българските църковни борби, водени от миряните – богати и бедни, и населяващи различни райони на България, е история не на възраждане на религиозното съзнание и укрепване на православието сред българите, а на фактическата секуларизация и засилващия се атеизъм. Отделянето на Българската православна църква от Константинополската партиаршия е полагане основите на българската национална държава върху териториите на диоцеза на бъдещета Екзархия. Това не се и крие от водачите на движението, сред които Г. С. Раковски е най-откровен и ясен. Българската църква ще даде на българите нов тип свобода; тя ще утвърди нова власт, която ще им помогне да превръщат по-лесно камъните в хлябове.

Аз говоря за политическите цели на политическите ръководители

на тази борба – не за целите и действията на клира и истински вярващите хора. Макар че и те са толкова силно увлечени от политическите лозунги и от нетърпението, което е обхванало интелигенцията и всички българи, че дори и техните постъпки са много често в нарушение на каноните. Но сянката на Великия инквизитор пада навсякъде. Затова и всички са на служба при него, колкото и да не го осъзнават – камо ли да го признават.

Борбите за църковна независимост са истинският родител на интелигенцията

и я легитимират в пълна мяра като буржоазно явление. Колкото и малобройна да е в онова време, колкото и неосъзната за себе си и в себе си все още, та дори и неподготвена в пълна мяра, тя бързо и окончателно променя значението, характера и разбирането на обществените понятия – особено на свободата и човека. С нейните усилия българският свят излиза от своето средновековно християнско битие, за да се превърне в буржоазно общество, отреждащо на вярата, религията и Църквата място и функция на институции, които са длъжни „да помагат”, но не и да определят и ръководят обществения организъм. Затова не е случайно, че водачите на българската революция, които са най-представителната във всяко отношение част от интелигенцията, толкова настояват да се запишат в него принципите и нормите на модерната европейска държава от епохата на Просвещението – дори и с всеобщо избирателно право и мандатност на архиереите и водеща роля на светските лица в ръководството на Екзархията. Те не успяха да го направят, но самото им усилие е показателно за новото мислене, за съзнанието на обуржоазяващия се българин и за пътя, който българската интелигенция уверено вече е поела.

Национално-освободителната революция създаде и изведе на преден план нов тип личност,

който няма нищо общо с човека на Средновековието, формиран изцяло по учението на Иисус Христос.

Политическата цел, каквото е създаването на българската държава, изисква други хора; те трябва да са активни, смели, решителни, да не се съмняват и да умеят да стрелят, а не да се молят в храма. За тях принципът в живота е „свобода или смърт”, а не смирение, покаяние, любов, вяра, добротолюбие. Нищо не бива да го разколебава и отклонява, защото „свободата не ще екзарх, иска Караджата”. Това е нравственият максимализъм на модерното време, възприет от младата българска интелигенция и следван дълго след Освобождението. Тя обича народа; учи го, показва му пътя, по който да се освободи от поробителя, насочва го, образова го и формира у него нови нравствени принципи. Идеите й са светски, политически, прагматични. Нейният пример е Европа и по нея равнява себе си и своя народ.

През Възраждането националната кауза и България се поставят над всичко – дори и над Господа. Това се прогласява мощно и с особена гордост. Няма нищо по-възвишено, свято и велико от това да загинеш за отечеството си, като преди това си се борил за неговото освобождение. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”, ще закълне народа великият ни поет Христо Ботев. Единствено тази смърт води до безсмъртие. Самоубийството, за да не попаднеш в ръцете на врага, е другият най-висш нравствен подвиг и проявление на великата любов към отечеството и народната свобода. Казва се: „да положиш живота си пред олтара на отечеството!”. Силен и свят е онзи, който ще превърне православния храм в крепост на националната идея и вътре в тази крепост ще се бие до смърт.

 

“...единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.”

Христо Ботев

(“Революция народна, незабавна, отчаяна”, в. “Знаме”,

г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.)

 

Позволено е да поругаваш храма, ако така ще удължиш живота на свободата и ще дадеш пример на другите как тя се отстоява. Затова и възвеличаван е оня свещеник, който охотно препасва сабя и револвер, умее да стреля и се бие с врага, а не който се моли и проповядва смирение.

4. Мнозина изследователи на българския национален дух,

ум и характер твърдят, че българският народ е езически по природа, поради което не е възприел органически православната вяра и не се е християнизирал в пълна мяра. Причината според тях е насилственото покръстване през 9 век, осъществено от благоверния цар Борис-Михаил Покръстител.

Аз оспорвам тази теза, смятам я за невярна и механично изведена

от един факт, който дори е представен и оценен погрешно. Ако българският народ беше езически по природа, а не православен, той едва ли щеше да устои на напора на исляма и едва ли щеше да запази християнската си вяра през всичките пет века на иноверската власт.

Погрешното основание да се твърди, че българите са езичници, дава по-скоро българската интелигенция, нейното поведение, мислене и говорене още от Възраждането. Но тя мисли, говори и се държи езически или по-скоро атеистично заради особените обществено-политически функции, които е длъжна да изпълнява в епохата на национално-освободителната и буржоазно-демократичната революция.

Тази функция е да преведе българския свят от Средновековието в модерната епоха,

да го обуржоази и изравни идейно с „Европа”.

За да има успех в това си начинание, тя отклонява българския свят от християнството и го въвежда в модерния мир на идеологиите и политическите борби, в позитивното и рационално познание и в истината, чийто единствен критерий е практиката. Тази длъжност интелигенцията изпълнява сравнително лесно, ала не защото народът не е истински православен, а понеже свещенството е малобройно и не достатъчно подготвено, за да го ръководи в Църквата и вярата и да го предпазва от нашествието на идеологиите. Пък и много по-лесно е да разколебаеш вярата на народа и го поведеш към атеизъм или неоезичество, отколкото да го подготвяш за християнството, показвайки му цялата негова красота, дълбочина и истина.

Големите врагове през възраждането са Османската империя и Константинополската патриаршия, за да е възможно да се забележат присъствието и духът на Великия инквизитор. А той вече уверено е поел в ръцете си младата и неукрепнала интелигенция и й е открил прелестните тайни на своето учение. Той е духовният учител и вожд на българската интелигенция, нейният нравствен и интелектуален пример. Тя приема, дори без да разсъждава и преценява, да му служи вярно и безотказно. И да носи тегобите и необяснимите последствия от това служение – колкото и тежки да са те за нея и колкото погубни да са за българския свят.

Веднага след Освобождението, когато отминават опиянението и възторгът от свободата, започват лутанията, изпитанията, заблудите и терзанията на българската интелигенция. Тя и сега е обзета от онова нетърпение и прибързаност, които я караха да страда, че „народът е заспал” и да „ускорява” с различни средства историята, да желае да прескача етапи, за да постигне по-бързо намеренията си. Българската интелигенция не търпи изостаналостта, срамува се от нея и призовава да се движим по-бързо и да възприемем всичко хубаво, което идва от Европа.

Нашата тогавашна интелигенция е обзета от едно състояние, което руският мислител и богослов о. Сергей Булгаков е забелязал и открил у руската и което сполучливо нарича „духовна педокрация”, т.е. проявление на детска нетърпеливост и прибързаност, вземане на видимото за истинска реалност. Накратко, на незрелост. Това е заболяване, което или трудно се излекува, или изобщо не се лекува и е вечна характеристика на всяка национална интелигенция. Това е търсене винаги на екстремни исторически решения, проява на максимализъм във всяко решение и оценка на ситуацията. Ала когато са най-необходими и наложителни решителните действия, тя изпада отново в теоретични размишления, дълги умувания и в крайна сметка стига до извода, че ще е по-добре да се изчака. Или ще остави друг да свърши опасната и рискована до смърт работа.

Има нещо мъченическо и страдалческо в такава интелигенция,

защото постоянно развива у себе си комплекс за малоценност, който внушава и предава на цялата нация. А от друга страна е вечно недоволна и мърмореща, че обществото и народът не я разбират, недооценяват я и не признават заслугите й.

За разлика от интелигенцията на западноевропейските нации, на които толкова желае да подражава, българската – особено от епохата на Възраждането, - изцяло произхожда от народа, дори от най-нисшите му класи и съсловия. В българското общество тогава социалното разслоение е твърде слабо проявено и преобладаващата част от обществото е селско население. От там идват и учителите, духовниците, писателите, иконописците, лекарите, студентите, учещи се в руски университети. Интелигенцията живее в тази среда, не се отделя от нея и не я възприема като чужда, за да изпитва някакво противоречие с нея. Средата също не враждува с интелигенцията. Напротив, стреми се да я увеличава и задържа при себе си, защото съзнава нейната необходимост и ролята й за издигането на народа.

Дори и след Освобождението тези взаимоотношения се запазват, макар че се наблюдава обособяване на интелигенцията в отделно съсловие, което започва да се осъзнава като такова и да претендира за свое място в обществената структура и в държавата. И да влиза в конфликт с обществото и властта. Но заедно със състава й, променя се и дейността й. Сега вече значително е разширен качественият състав, професиите, броят на хората. Това не са само учители и духовници, но и творци от всичките изкуства, учени, журналисти, политици, юристи и изобщо хора с т. нар. свободни професии. Самата буржоазия излъчва интелектуалци, които работят за нея и я защитават идейно и политически.

Още в началото на следосвобожденската ни история българската интелигенция заема особена позиция спрямо властта и държавата. И в това се проявява нейният характер, оформен в службата й при Великия инквизитор.

От една страна, тя е състрадателна към народа, обича го силно и желае неговото добруване. Затова е и критично настроена към социалните неправди, неравенствата, несправедливостите. Литературата и изкуствата реалистично изобразяват, пресъздават и изразяват това отношение. Човекът е добър, но условията го променят и го правят лош. Социалното зло е причината за човешките грехове. Затова интелигенцията призовава по един или друг начин, открито или чрез патоса на изображението в изкуството, към преобразяване на обществото и създаване на добри условия за живот и развитие на човека.

От друга страна, в малката и бедна страна е почти невъзможно интелигенцията да бъде напълно независима, да живее от своя труд и да служи на високи каузи. Затова е принудена в поведението си да бъде лоялна на властта, да й съдейства и помага, за да получи благоволението й и си осигури поне материалното спокойствие и благополучие. Малцина са тези, които се опълчват срещу държавния ред и се включват в политическите борби срещу него.

Проблемът обаче не е в това интелигенцията „да се бори” срещу властта и държавата. Нейната задача е да осъзнава народа и обществото, да ги води по верния път, да помага на човека да намира Истината и да служи на доброто.

5. Литературата и изкуствата след Освобождението показват,

че за интелигенцията народът живее добре и човек е щастлив, само когато е нахранен, спокоен, труди се, осигурен е материално, не е беден и безправен. Ако е лишен от това, той страда, краде, убива, мъчи се, враждува с другите. Несправедливо е добрият да страда, а лошият да живее охолно и да е безнаказано неговото зло. Бедността поробва човека, унизява го и го унищожава. Тя го изхвърля от живота и не го допуска да се завърне в него, защото е физически неугледен, мръсен, жалък, неспособен за нищо – освен да проси и предизвиква съжаление. Душевната му доброта и възвишеност ще се проявяват от време на време, но колкото да покажат, че светът е зле устроен и че хората са роби (но не по своя вина!) на злото и несправедливостта.

Има и друга обществена среда, в която живее преобладаващата част от обществото. Това са чиновници, дребни занаятчии, учители, принудени от сутрин до вечер да се трудят без почивка заради единия хляб. На младини всички са били изпълнени със светли мечти и амбиции, с пориви за велики дела, но животът ги е запратил в малкото градче или в безлюдно селце, където нищо не се случва. А те толкова желаят нещо да им се случи, да ги видят, забележат и оценят, защото са способни, умни, талантливи.

Тук е голямата драма на българския свят.

 

следва


 

 

РЕВОЛЮЦИИТЕ – ЗАКОНОМЕРНОСТ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ РАЗВОЙ

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 42

В човешката история няма социална революция, която да не е претърпяла поражение или самопоражение. И защото през следващите десетилетия се откроява конфликтът между идеали и реалности. И защото историята изравя своя подземен път, независимо от мечтанията на първопроходците. И защото вековната йерархична обществена уредба и традиция - поне досега - успяват да намерят такива сили в революционното движение и развой, които да ги реанимират.

Същественото обаче е в друго, в това, че революцията е вододел в човешкия живот, че тя причинява дълбоко преобразуване на обществените отношения и личната съдба, допринася за рязък прелом в икономиката и духовността, за радикални промени в етическото кредо на човека.

Руската революция от 1917 г., както се убедихме, е отговор на въпроси, на които господстващите обществени слоеве/класи на царска Русия са били безсилни да намерят решение. Социалният цирей е трябвало да се пукне и се пуква!

Ленин и болшевиките увличат народните маси с тактически и стратегически идеи и послания. Обещават да дадат земя на селячеството, заявяват прозорливо, че са за мир, срещу войната, за мирно съсъществуване между народите, за самоопределение на нациите.

По-късно редица техни обещания се реализират изцяло, отчасти или превратно. Предоставянето на земя за селяните, например, се заменя с форсирано създаване на селскостопански кооперативи и насилственото ”разкулачване”. Държавата на народните съвети, на народовластието, се транформира в държава, която използва активно инструменти на узаконеното насилие. Вътрешнопартийната демокрация бива погазена. През 30-те години идва „модата” на монтираните съдебни процеси, на произволното убиване и затваряне в затвори и концлагери на милиони руснаци, голяма част от тях дейци на болшевишката партия.

Родоначалниците на Октомври не са си представяли, че една държава на социализма може да се заеме с възстановяване на предишни структури на класовото общество, да издига в култ ръководителя/вожда, да се занимава със самолични и държавни произволи, да формира от апаратчици номенклатурен слой, бъдещ гробокопач на социализма, на социалистическата система.

В същото време Октомврийската революция, както вече отбелязах, успява да сломи през 1918 г. похода на интервентите от цяла Европа и САЩ, на професионално подготвената Бяла армия срещу „пролетарското отечество”. Да преобърне социалната структура на обществото. Да даде хляб, но и култура, образование на милиони руснаци. Да въведе безплатно образование и безплатно здравеопазване.

 

АМЕРИКА СЕ РАЗПАДА: АНАТОМИЯ НА НАЦИОНАЛНАТА ПСИХОЗА

Е-поща Печат PDF

“От септември 2001 г. страната преживява общонационален нервен срив. Държавата на народа внезапно се счупи, пазарната икономика отива по дяволите и от всички посоки заплашително изниква зловещ враг. Не мисля, че страхът е ефикасен начин да овладееш ситуацията, да отреагираш на реалността. Най-често страхът е просто синоним на невежество”

Хънтър С. Томпсън, гонзо-журналист (субективен стил на журналистическо повествование от първо лице, характерен с преувеличени оценки и груба лексика - б.р.)

Поредната стрелба в един пореден ден на Америка. Или просто така изглежда?! С тревожна цикличност страната е подложена на поток от насилствени действия, които тероризират обществото и дестабилизират крехката екосистема, осигурявайки на правителството чудесни оправдания за “затягане на гайките” и провеждане на още по-авторитарна политика в името на т. нар. национална сигурност. И при мълчаливото съгласие на гражданите.

Например неотдавнашният масов разстрел в малка черквичка в едно малко тексаско градче (Съдърланд Спрингс, на около 60 километра от Сан Антонио. - б.р.).

Самотният стрелец - бивш служител на ВВС, облечен в черно, с изтъркана бронежилетка, опасан с боеприпаси и с маска на лицето, стреля с щурмова винтовка. (Да отбележим тук приликата между формите и тактиката на полицейските щурмови групи за бързо реагиране и военните.)

26-годишният Девин Патрик Кели прекарва една година във военния затвор заради нападение над жена си и детето. Ако изключим семейните свади, Кели - както и много други стрелци в близкото минало, - е определян от познатите си като “добро момче”.

Безредната стрелба на това “добро” момче отнесе живота на поне 26 души.

Президентът Тръмп и губернаторът на Тексас отнесоха стрелбата в графата “психично заболяване”.

Може и така да е.

 

ДУХОВАТА МУЗИКА

Е-поща Печат PDF

На 24 ноември т.г. Тодор Коруев, блестящият публицист, талантливият изследовател на българските корени и занаяти, писател и неспокоен творчески дух, отбеляза юбилейна годишнина. Името му по най-естествения начин се свързва освен с дългогодишната му работа във в. “Дума”, но сякаш е станало неизличимо допълнение и към забележителните му изследвания върху родопското овчарство - “Овньо льо вакал, каматан...” (Жалба по славното родопско овчарство”, 2011), както и последната му книга -  „Разбойничеството в Златоградско“ (2016).

“Само се опитах да разбера как звънят чановете - споделя авторът на “Овньо льо вакал, каматан...”. - “Убеден съм, че песните за овчарите са едни от най-хубавите. Овчарят живее в самота, която го провокира да анализира себе си и възпитава в него едно чисто чувство към изкуството и специално песента... казваха: „Учи, иначе овце ще пасеш“. Като че овчарлъкът е срамна работа. Аз пък се връщам към това време, за което Николай Хайтов казва: „Овчар беше сладка дума, овчарлък – благородна работа. Но някога!“ ... Антон Дончев във „Време разделно“ писа за Манол: „Падна му се добрият дял да ходи сред овцете и да мирише на вълна и на сирене.“ Исках да представя истинската, хубавата миризма на тази професия и на всичко, свързано с овцете, които са  хранили не само народа, а и още много професии, свързани с овчарството...

Израснал съм сред приказки и песни – двама прадядовци и единият ми дядо са кехаи. У дома винаги се е говорило за саи и мандри, за овце, агнета и шилета, за овни и еркичи, за бито сирене и саздърма, за чевермета. От дете знам, че чан се туря на еркич, а не на прашничево шиле. Наслушал съм се на разговори за овчарски кучета, за вълци и мечки, за люти разбойници арнаути.  Изстраданият опит ги е научил да потискат страха, да не се боят от риска, да устояват на житейските бури. Тогаз не е чудно, че те са дръзки, горди и непреломни, предприемчиви и затуй много от тях са преуспяващи. Но не се изхвърлят, не превиват пръчката, знаят си мярката „и в драгото,  и в балното”. Те вярват повече на дадената дума, отколкото на писаното върху хартия. Ако кръвта им възвира, това е най-често заради накърнено честолюбие. Такива като моите „стрикувци” все още има у нас, но за жалост не се срещат измежду политиците, държавниците, бизнесмените и обслужващия персонал – социолози, политолози и журналисти. Навъдиха се много „господа”, та няма кой да каже „дий” на магарето. Ще трябва да захвърля за миг гегата и силяхлъка, да яхна овена, да се хвана за руното му и той да  ме свали в най-долната земя, където днес е изпаднало изстрадалото ни отечество, жертва на шантавия преход и изкривената демокрация”...

 


Страница 4 от 215