Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ГОСПОДИ, ЗАЩО ТАКА СТАНА С НАШАТА БЪЛГАРИЯ?

Е-поща Печат PDF

Добри БожиловПриеха ни в ЕС, за да ни изсмучат младото население, общо взето успяха, България е към края си...

Вече е съвсем ясно защо ни приеха в ЕС, та дори ни дърпаха натам, чрез продажен елит, който подкупиха, та да излезе, че "ние  сами се натискаме".

В ЕС сме по една единствена причина - да ги кръводарим с 3-4 милиона млади българи. Това е целият замисъл, той е грабителски, умен, и е успешен. Много добре знаеха европейците, че влезем ли, и техните по-високи заплати ще създадат "демографска попма". Бяло, качествено, образовано население, което направо да се включи в обществото им. И знаеха също така добре, че този процес ще блокира самата възможност да ги настигнем. Като няма хора тук, като младите бягат, кой ще работи, кой ще създава бизнеси, кой ще търси пазари? Много добре го знаеха това - взимаме България, имаме 3-4 пъти по-високи заплати, младите ще дойдат. А без тях, тя няма как да ни настигне.

Ето това е заговорът срещу България.

Едно дете, за да се отгледа до 20 години, струва около 100 хиляди долара. Става на 20 и ти го взимат. Отива да работи на Запад.

Разходите за образование, здравеопазване, възпитание, отглеждане – остават за наша сметка. За тях - готовия работник, инжинер, научен сътрудник, лекар!...

2 милиона души са засмукани, това са 200 милиарда долара.

ЕС ни отпуска 1 милиард евро на година помощи, и половината си ги удържа със санкции, глоби и всевъзможни трикове.

Печалбата на ЕС от нашето „влизане“ е гигантска. Никога не може да ни компенсира с "фондове".

И паралелно с това вървят едни пропагандни НПО-та, които непрекъснато внушават какви боклуци сме, колко е зле тук, как никога няма да се оправим, и как единственото спасение е в "нормалните страни".

Ето това е цялата история на най-жалкия период за България. Този, след който тя вече няма да се съживи.

Процесът е общо взето приключен. Има още млади хора тук, но са под критичния минимум. Само след 10-15 години държавата ще колабира, под напора на 80% старци, очакващи пенсии и здравеопазване. Което няма кой да даде, защото младите са в Германия. И техните деца са там.

 


Изиграха ни. Ограбиха ни, дори внушиха на емиграцията да ни мрази. Българските емигранти са нещо като македонците. Не мразят нищо друго, повече от България.

Да се маха тая скапана държава, аз се измъкнах, няма да ИМ се върна там да им робувам. Загивайте, робове, аз съм германец, покорил съм света!

Това е обективното мислене, поне на повечето. Не ги виня. Пропагандната машина не е слаба, а те са обикновени хора. Тя машината за такива като тях е създадена.

Единственият проблясък на Истината е ако погледнем назад - в историята.

Помислите, не е ли могъл Хан Аспарух да мине на византийска служба? И да бъде посипан със злато, да стане висш аристократ, да живее в "цивилизования свят"?

Сигурно е могъл, но е имал дълг и към следващите поколения. Към нас. Нас нямаше да ни има, ако беше постъпил така!

Имаме ли ние дълг към следващите поколения? Дължим ли нещо на българите през 2200-та година?

Или дължим само на себе си. На настоящето?

В Германия дават по-големи заплати, значи отиваме там. Ние сме хора, искаме да живеем като "европейци". Какво ще стоим в тази "проклета" България. Престъпници, комунисти, мутри. Моята работа е в Германия. Тук съм човек, взимам 5000 евро, колегите ме ценят, изградих живота си...

И какво?

През 2200 година моите наследници няма да са българи. Ще са германци. България няма да има.

Ама мен защо ме има? Защото оня глупак Аспарух не е направил така. Направил е да има България. Вместо да мине на служба и да си уреди живота, той е воювал с Византия. За България! За да я има.

Той е имал дълг към нас, и го е изпълнил.

А аз - отивам в Германия! - тук съм човек, тук пазарувам. И имам Евра, с които да пазарувам...

Господи, защо така стана с нашата страна!

 

29.12.2018


 

 

БОТЕВ

Е-поща Печат PDF

Петър АтанасовВ подножието на поета —

поетите, обидно дребни,

блуждаещи и непотребни

останки от разбита чета.


В подножието на поета...


Да рухнеш

като ангел в четническа униформа

с продупчено чело на Вола

или да се развяваш из България на воля

за сметка на държавата си клета...


Кое е по-достойно за поета?


Да станеш връх

или да драпаш към върха?


Но вече не достига дъх

за песни.

(Наднормено тегло, хипертония...)

Очакваме спасителните пенсии,

макар че всяка сутрин ние

все още бръснем мъх.


А той на двадесет и осем

имаше брада огромна!


Каква неизмерима пропаст

разделя възръстта от мъжеството,

пишурката от гения

и роба от свободния човек!

Търпението е безвремие.

Стрелката на часовника се срути.


От Вола вее Вечност.

За няколко минути

поезията се разходи между нас,

но после пак изчезна.

Като в бездна.


Прегракнаха безпомощните ни гласчета.

В подножието на поета.


 

КЪМ КАКВО ПРИЗОВАВА МЛАДЕЖТА НОБЕЛОВИЯТ ЛАУРЕАТ СОЛЖЕНИЦИН

Е-поща Печат PDF

100-годишнината от рождението на Александър Солженицин раздели обществото на три части. Първата част отбелязваше столетието на автора на „Архипелаг ГУЛАГ“, от чието заглавие американците направиха същински „ударен инструмент“ за разрушаването на СССР. Втората част мрънкаше по този повод и даже негодуваше, смятайки за неправилно да се чества този, който е нанесъл мащабен ущърб на руската държавност, която съвсем неотдавна, според историческите мерки, се наричаше Съветски Съюз. Третата част бе най-голяма – тези хора или не знаеха такава фамилия, или не са го чели и нямат свое мнение за Солженицин като писател и общественик.

 

Николай Стариков


Искам да споделя собствените си мисли по повод датата и наследството на юбиляра.

Солженицин получава Нобеловата награда за литература в годината, когато съм се появил на бял свят. Постоянно го упоменават тези „радио гласове“, които успяват да пробият през съветските „заглушители“. Фамилията я бях чувал, но нищо от произведенията му, разбира се, не бях чел.

А после дойде перестройката. Сега, преглеждайки списанията и книгите от онова време, виждаме против кого са били настроени властите през онези години - 80% от публикациите са антисталински, книгите са антисталински.

И събраните съчинения на Солженицин, с евтини меки корици, попаднаха на книжния ми рафт. Баща ми ги купи и донесе – той ги прочете, даде ми ги и аз да ги чета. Интересът бе подгрят както от забраната, така и от същите онези „гласове“. Ако си стояха в библиотеката – никой не би ги чел. Почти никой. Тежко е писал лауреатът, сричката извита, думите хитроумни. Но тогава, в края на 80-те, солженицинският „ГУЛАГ“ залегна в главите и напълни с емоции всичко наоколо. Възприемаше се некритично, всичко се приемаше на вяра. И нали никой не спореше с него. „Огоньок“ пишеше за още по-страшни неща, а списание „Комунист“ стана главния антикомунистически рупор. Сега за всеки, който е запознат с историята на родната страна,  е очевидно, че числата за репресираните и арестуваните А. И. Солженицин, меко казано, ги е „смукал от пръстите“.

А не представя никакви доказателства, само нещо от сорта като „една бабка каза на един дядко, че чула, докато чакала на опашка“. Когато бях на 18 години „Архипелаг ГУЛАГ“ ме порази като гръм. Сълзите избиваха от очите. Сега ще кажа така: нобеловият носител Солженицин спекулираше с емоциите. По-просто казано – той изкриви действителността. Представил е сборник фантастични разкази на много болна тема като документален труд.

Но А. И. Солженицин има и други книги. Още по-сложно е да определим как да се отнасяме към тях. Ще кажа честно, „В кръга първи“ съм я чел няколко пъти. Харесва ми тази книга, написана е талантливо. Но какво е посланието в нея?

Млад човек звъни в западна дипломатическа мисия, за да... предаде Родината си. Той иска да предотврати попадането в ръцете на съветското разузнаване на някои материали относно атомното оръжие, и за да няма Сталин такова, рискува себе си, опитвайки се да предупреди мързеливите канадски дипломати.

От гледна точка на нашето време възникват много въпроси. И първият е такъв: кой употребява ядрено оръжие в човешката история? САЩ. Употребяват го против Япония, която с нищо не е могла да отговори на американците. От тук идва и вторият въпрос: биха ли могли Щатите да употребят бомбата против Съветския Съюз? Отговорът е, че са можели. И са искали! Имали са няколко военни плана по този повод, което в днешно време не е тайна. Но защо Вашингтон не ни е атакувал с ядрено оръжие? Защото, първоначално той разполага с недостатъчно бомби, имайки предвид нашата противовъздушна отбрана, а след това атомната бомба стана достояние и на СССР. И ето че героят от книгата на Солженицин е готов да се жертва, за да не се случи това. В смисъл – Москва да не получи атомно оръжие. В този случай вероятността за ядрен удар по Съюза рязко нараства. Десетки милиони наши хора можеха да пострадат от американската атака.

Ето и въпрос към вас, читателю: този, който се е опитвал да попречи на СССР да се сдобие с бомбата, той герой ли е или Юда-предател? Може би, глупец, готов да подложи на удар живота на страната си?

Не можете да отговорите? Случва се. Нека опростим задачата. Да се пренесем в днешния ден. Ако САЩ имаха безответно преимущество над нас, без да се опасяват от изпепеляващ ядрен удар, техният президент би ли атакувал Русия? Нали ситуацията геополитически е еднаква. Даже в дребните детайли е еднаква.

През 1948 година смятат СССР за „агресор“, днес отново обвиняват Русия в „агресивност и липса на демокрация“. Рецептата е една – щом е толкова лоша, трябва да я ликвидират. Нали тя заплашва целия свят. Не се избавят от РФ само защото във военното дело не могат да „играят мача на едни врати“. И ако някой днес се обади в посолството на САЩ за да попречи на Русия да получи еднакво като на Вашингтон оръжие, той какъв е?

Според мен, той е предател на Родината. Съвсем истински.

Така излиза, че нобеловият носител Солженицин в своята книга призовава младежта да предава страната си? Излиза, че е така.

И се страхувам, че Нобеловата награда му е връчена именно за това.

А той я отработва с лихвите.

Талантът му е без съмнение.

Само че е съмнителен.

В смисъл, като полза за обществото и пример за младежта...

 

13.12.2018 г.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

ШУМЪТ ВЪВ ФРАНЦИЯ И БАНКЕРСКИЯТ ДОМ НА РОТШИЛД

Е-поща Печат PDF

Поглед към протестите във Франция от висотата на проектния анализ

 

Шумът във Франция продължава и възниква естественият въпрос: а каква е неговата реална цел? Против кого е насочен? В крайна сметка, всички мълчат като комунисти на разпит, и затова трябва самостоятелно да запълваме пропуските. Ето сега ще опитам да направя това.

Преди всичко, трябва да се замислим за това, откъде дойде Макрон. На този въпрос много пъти съм отговарял, но ще опитам още веднъж. Ключов вариант стана прословутият брекзит, то ест решението на елита на Великобритания да излезе от Европейския Съюз. Това решение бе взето в ситуация на практически разкол на обществото, примерно 50 на 50, както е било в края на 30-те години, когато напиращия към властта „Западен“ елит, за чийто традиционен фронтмен се счита Чърчил, успява да победи традиционната британска имперска част на Капиталистическия проект (в лицето на подалия оставка монарх Едуард VIII).

Днес в елита на Великобритания съществува свой разкол. Аристократическият елит изигра своето (капиталистическият проект отдавна, след 1945 година, е преминал в мрежови стадий и сигурно губи от „Западния“), но затова пък отново надига глава Юдейският проект, който намери нова базова страна именно във Великобритания. Напомням, не бива да се бърка глобалния проект и елита му с религията. Наистина, този проект можеха да го нарекат по някакъв друг, по-удачен начин, но така вече се е получило исторически.

 

Михаил Хазин


Конфликтът между „Западния“ проект (за когото Великобритания не представлява особен интерес, елитът и САЩ са готови да я жертват според необходимостта) и Юдейския проект, за когото проектната страна днес е дело на принципа, е ясен. В рамките на пребиваването си в ЕС на фона на икономическата криза Великобритания не я огрява особено, Германия постоянно я „забива“, а днес постоянното обръщане към САЩ, в ситуация, когато САЩ и Германия са в конфликт, може да докара повече негативи, отколкото позитиви. Но да се излиза от ЕС просто така е прекалено, доколкото за съхраняването на икономическата база и възстановяването на цикъла на възпроизводство е необходима собствена валутна зона, с брой на потребителите минимум 300-400 милиона.  Такива на територията на Великобритания явно не се наблюдават.

„Западният“ проект, с две думи, не разполага с решение на съответния проблем за Великобритания, което доста отслабва влиянието на този проект сред основния елит. А ето че алтернативната група, Юдейския проект (който в нашата конспирологична литература фигурира под условното наименование „Ротшилди“) предложи решение. И то се състои в това, под Великобритания (заедно с валутата) да се построи арабският свят. Още повече, че през последните 200 години там е натрупан колосален работен опит.

Разбира се, за това, за да се справят с размирните араби им е нужна някаква свръх идея. Естествено, в качеството на такава е била избрана ликвидирането на държавата Израел, която, още повече, е била създадена съвсем не по писанията на Завета. Като цяло, регионалната група ционисти винаги са се намирали в сложни отношения с елита на Юдейския проект. Не че винаги са воювали, но понякога работата е стигала до твърде остри конфликти. Във всеки случай, ликвидирането на съвременния Израел (разбира се, с преселването на населението му, и тук възниква темата за Крим, за което многокатно е писано в последно време) за Юдейския проект не е забранена тема. И, между другото, през последните години този въпрос няколко пъти се е промъквал в изказванията на много информирани експерти.

Бедата е там, че през 2016 година всичко тръгна с главата надолу: за президент на САЩ вместо Х. Клинтън (която би подкрепила плана за ликвидация на Израел, въпреки че е представител на „Западния“ проект, в нейна редакция, разбира се) бе избран Д. Тръмп, който категорично не е съгласен с този вариант. И тогава елитът на Юдейския проект във Великобритания задейства резервния план, който на практика напълно повтаря проекта „Наполеон III“, осъществен от същите тези Ротшилди през втората половина на XIX век.

Нека припомня, тогава банкерският дом на Ротшилд финансира политическата кариера на Луи Бонапарт, племенник на Наполеон, чийто баща е брат на Наполеон I, а майка му е дъщеря на първата му жена Жозефина де Богарне, целта на което е било да не се допусне създаването на мощен континентален блок между Франция и усилващата се Прусия. Именно от времето на Наполеон III Франция и Германия (Германската империя възниква като резултат на франко-пруската война през 1870 година) на практика влизат в противоположни политически блокове през последвалите 100 години (при което Франция винаги влиза в един блок с Великобритания) и така не успя да бъде създадена мощна антибританска коалиция.

Днес задачата е малко по-различна. Ако успеят да разцепят ЕС (вече без Великобритания), то потенциалната еврозона  ще изчезне и ще се появи възможност да се създаде валутна зона, в чийто състав влизат Великобритания, Франция, Испания и Португалия, страните от Магриб и Френска западна Африка. Това вече са достатъчен брой потребители и собствени природни ресурси, което ще позволява на Лондон да гледа в бъдещето с някакъв премерен оптимизъм.

Между другото, нека отбележим, че технологията, която Макрон ползва за разрушаването на ЕС, можем да я наречем „да бъде по-свят от Папата Римски“. То ест Макрон критикува политиката на Германия (която разбираемо е главната мишена) от гледна точка на това, че Меркел прави недостатъчно за запазването и развитието на това обединение. Но основната му задача е противоположна.

Ясно е обаче, че по този начин Макрон напълно ликвидира проектната територия за „Западния“ проект, където той се чувства „като у дома си“. След идването на Тръмп на власт в САЩ, такава територия остана само ЕС, с неговата либерална брюкселска бюрокрация. За финансистите бе напълно невъзможно да изгубят и тук. И понеже главната заплаха за ЕС в днешно време е Макрон, необходимо е да бъде премахнат. Обичайните технологии, които се използват са тези на „оранжевите“ революции.

Друга работа е, че общите настроения в обществото силно са се променили и затова започналия протест бе подет и от консерваторите, представящи капиталистическия проект, който на територията на Западна Европа се подкрепя от старата аристокрация и „стария“ континентален елит. Именно след техен пас протестиращите искат за президент Тръмп (т.е консерватор) и протестират против засилването на либералните реформи. Но идеята на либералните организатори за разрушаването на ЕС  си остава.

Кой и как всмуква в средата на „жълтите жилетки“ тези или онези лозунги е отделен въпрос. Но, както ми се струва, представеният анализ, осъществен на базата на разбирането на глобалните проекти, дава някои основания за разбирането на протичащите протести. Въпреки че,това не е всичко. Има още много за анализиране и уточняване.

 

11.12.2018 г.

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

 

РУСОФОБИЯТА КАТО АНТРОПОЛОГИЧНА КАТАСТРОФА

Е-поща Печат PDF

Доц. Валентин ВацевНа 11 октомври м.г, в София, бе проведена Национална научна конференция „Русофобството – причини, етапи, форми и институции“. На нея, всеобщ интерес предизвика прочетеното от доц. д-р Валентин Вацев резюме на неговото изследване „Русофобията, като антропологична катастрофа“. „Нова Зора“ вече разполага с пълния текст на студията на именития геополитик и политолог. Предлагаме текста в три последователни броя на просветеното внимание на нашите читатели с непоколебима увереност за неговото профилактично значение. Намираме, че е особено опасна за народа и държавата ни разгръщащата се в българските средства за масова информация антируска пропагандна капания. Волята за тази русофобска пандемия е с очевиден извън национален интерес и базиране. Предупреденият, обаче, винаги е въоръжен. Да си припомним  тази мъдрост.

 

Продължение от бр. 1

 

4. За мен религиозният генезис на русофобията е безспорен и не подлежи на съмнение.

При това русофобията се появява именно вътре в рамките на хрпстиянската културна вселена. Това значи на практика, че индуисти, например, или пък даоси и конфуцианци, или техните съвременни представители – китайските комунисти свободно могат да разберат теоретическия аспект на описвания проблем, но не биха могли (а и не са длъжни) да осъзнаят практическите аспекти, и често пъти особено драматичните колизии на проблема за генезиса на русофобията. Обикновеният мюсюлманин също може да се ограничи само с разбиране, но не и със съпреживяване на този проблем. Разбира се, обяснението е просто, става дума за драма, при това с трагични съставки, която се е разгърнала именно вътре в християнския континуум на Спасението. Това е процес, който се е разгръщал на различни места, но по един и същи повод. Многообразието на механизмите, в които се проявява този процес не прикрива, а разкрива единната му същност, а  именно – жестоко и непримиримо разногласие, разгърнало се (и продължаващо като събитие да се разгръща до днес) в единните християнски координати на Доктрината и нейното тълкуване.

Могат да се посочат две фигури, които вече принадлежат  на историята, но които не са чак толкова далече в миналото, че да бъдат напълно забравени. Фигурата в Русия, с която се свързва, с повече или по-малко основание началото на този разлом вътре в тъканта на християнското светоусещане е П. Чаадаев. 5 Ролята му в руския духовен живот не може да бъде подценявана – той е ако не първият, то един от първите руски културни дейци, в чиято позиция се наблюданат отчетливи елементи на този духовен разкол, който по-късно в руското общество доведе до катастрофални последици. Важно е да се помни, че Чаадаев в своето общество е заемал позиция не на маргинал, аутсайдер или „дисидент”, а е бил почитана и уважавана фигура, дворянин и офицер с общопризнато геройско поведение по време на войната.

В неговото творчество, обаче („Философически писма”), Чаадаев стоварва върху духовната практика на руското християнство изключително тежки обвинения. Като запазва декларативна вярност към православието, той критикува сурово Църквата, противопоставяйки й практиката на католицизма.

 

 


„Православната църква е пасивна и нечувствителна към историческите форми на живот на обществото, като животът свидетелства, че е възможна една друга християнска църква (а именно католическата), която активно твори добро, участва в обществения живот и денонощно оказва огромно въздействие върху умовете и сърцата на християните.” Разбира се, Чаадаев не може да бъде подозиран в протестанство, и все пак позицията му, която може синтетично да се опише с формулата „с вярата срещу църквата” представлява своеобразен аналог на западноевропейската Реформация. Великият реформатор на католицизма (именно на католическото християнство, а не на християнството въобще) също критикува Църквата от позициите на една по-особено тълкувана Вяра. И разбира се, при всички очевидни разлики между Чаадаев и Лютер критиката на Църквата „от позициите на Вярата“ неизбежно придобива политически смисъл. Всъщност, сблъсъка между вяра и църква не може да няма, освен всички богословски проекции и един неизбежен, par excellence политически смисъл, критиката на властта не може да бъде напълно ефективна, ако не е и от верски позиции.

Критикувайки човешката част на богочовешкия организъм, какъвто е Християнската Църква, Чаадаев поставя началото на политически конфликт. Причините на този конфликт ще бъдат осветлявани по-нататък в изложението, но следствията му още отсега могат да бъдат описани като разрушителни за руското православно дворянско съзнание, за което с основание се е смятало, че е просветената част на руското съзнание. За разлика от западно-европейските политически последствия на духовната революция на М. Лютер (Вартоломеева нощ, изтребване на хугенотите, поредица от разрушителни религиозни войни между силите на Реформацията и Контрареформацията), революцията на Чаадаев се ограничила до формите на скандал в дворянски среди. Той лично не е бил репресиран, формалните белези на неговото дворянско достойнство са останали непокътнати, само чрез височайше повеление Чаадаев е обявен за „умопомешан“. Интересното е, впрочем, че в съвременни руски дисидентски кръгове Чаадаев е споменаван като първата жертва на наказателна психиатрия. А въпросът на Чаадаев (риторичен, впрочем) „как е възможна държава с размерите на континент” представлява може би най-краткия начин да се синтезира политическото верую на руските дисиденти, но и на цялата световна русофобия. Вероятно ще бъде преувеличено да бъде подозиран Чаадаев в осъзната русофобия. Със сигурност няма как да се поставя достойният руски дворянин Чаадаев в компанията на съвременни дисидентски авторитети от рода на Светлана Алексиевич, Лия Ахеджакова и Валерия Новодворская. („Колко страшно е да се живее в тази страна“). Също така би било крайно неуместно реалният авторитет на патриота Чаадаев да се използва за обосновка на активността на фигури от рода на Ходорковски, Березовски и Гусински. Но съвременните прояви на руска русофобия, каквато я познаваме днес наистина водят своя генезис от дълбокото несъгласие на достойния имперски дворянин Чаадаев с Православната руска църква.

Вярно е, също така и нещо друго – че за да изучава сериозно и задълбочено русофобията изследователят спокойно може да се ограничи с макар и тесния, но много ярък и цветист кръг на руските русофоби, и в този смисъл парадоксалния принцип, че най-истинската русофобия е руската русофобия изглежда напълно обоснован и достоверен.

За да се изучава русофобията – но истинската русофобия, а не нейните безбройни двойници, деривати и подобия е достатъчно да се отиде в Москва. Всичко най-русофобско може да се открие там, а доскоро тово „всичко” (до края на миналия век) беше не просто в Москва, а беше концентрирано във и около Кремъл, т.е. беше на власт. В този смисъл изучаването на руската власт през 90-те год. на миналото столетие представлява ipso facto също така и изучаване на руската русофобия – автентична, яростна, активна.

Може да се каже с една кратка формула: руската власт през 90-те год. на 20-ти век беше власт на русофобията над Русия. Затова може да се твърди, че българската русофобия (колкото и малка, жалка и незначителна да е тя – 88!) има два корена, т.е. тя е двойнопроизходна. Единият корен, разбира се е несъмнено европейски (Хитлер в сърцата!), а другият корен без съмнение е руският. Трябва да се признае като факт и да се осъзнае в цялата й дълбочина и значение истината, че духовно – политическите, идейните и историческите шлюзове, свързващи България с Русия са не просто много широки, но са и двойнопропускливи, т.е. пропускат влияния в двете посоки -  напр. от България към Русия – християнство и кирилица, от Русия към България – перестройка и ускорение, „смърт на Русия като царство на злото“.

И все пак, при анализа на руската русофобия е задължително да се забележи, отчете и осмисли една фундаментална особеност. Още на равнището на Чаадаев (ако приемем – временно – че той е основоположник) гневът към Русия е неразделно и същностно свързан с утвърждаването на положителния пример, този гняв не би бил възможен, ако Чаадаев не разполагаше с един, макар и не експлицитен положителен идеал за обществено устройство – така да се каже руската действителност е зло, в сравнение с една друга, правилна действителност. Разбира се, тази правилна действителност е католическият свят, това е „Западът като такъв”.

От позициите на „Запада като такъв” разглежда Русия един друг, много по-известен, много по-изучаван авторитет. Това е католическият абат, дворянинът, талантлив писател и пътешественик Астолф дьо Кюстин. В книгата си „Русия в 1839 год. 6” той описва всичко това, което и до днес представлява интелектуалното съдържание, цялостната аргументация и моралния патос на това, което днес е наречено русофобия. По този начин Дьо Кюстин задава „идеалната матрица на всяка възможна русофобия“, на русофобията „във всички възможни светове“ и това е вярно до такава степен, че ако днес някакво идейно съдържание не отговаря на тази матрица, то не може да бъде прието за русофобия, а само за случайна, ефемерна и несъществена критика на руската действителност.

 

По този начин достопочтеният абат подрежда в свързана и логическа форма основното идейно съдържание на явлението „русофобия”. Разбира се, както сочат ред изследователи 7. русофобските аксиоми в Дьо Кюстиновото евангелие на русофобията имат не толкова морален или естетически характер, колкото изцяло религиозен, богословски, еклезиологичен и егзегетичен характер. Главният грях на Русия, според абата е не толкова изостаналостта, жестокостта на властта, непросветеността на мужишките маси и т.н. и т.н. а нещо друго, при това съвсем просто. Абат Дьо Кюстин не може да прости на Русия единствено „неправилната вяра”. Не би я простил на никой друг, където и да е той – в Грузия, Армения, Сърбия, Етиопия, България, т.е. на православния човек. Накратко, русофобията на достопочтения абат в същината си не е нищо друго, освен погнусата и отвращението на правоверния (на правилно вярващия) към еретика. В тази позиция не е загадъчен и фобичния момент – отделно взетия еретик, случайно открит на територията на която духовно властва правилната църква (Ватикана) може да бъде заловен, запитан дали не се покайва, да бъде разпитан с пристрастие (технологията е описана в общоевропейския наръчник за борба с ересите и бесовството „Чукът на вещиците”8) и накрая да бъде изгорен (за негово добро и за назидание на публиката). Но точно това душеспасително и възпитателно въздействие е невъзможно да се приложи върху 120 милионната мужишка маса в Русия. Толкова много еретици на едно място в очите на абата представляват една неминуема практическа заплаха. Като добър католик абатът знае, без съмнение, че ереста сама по себе си не е пасивна, а е агресивна, настъпателна и злотворна. Това, което днес обитава необятните простори на Изтока утре не може да не нахълта в живота ни, непременно ще дойде на прага ни.

От времето на абат Дьо Кюстин са минали около два века, но същото светоусещане и същата диспозиция спрямо Русия (а и към целия православен свят, разбира се) продължават да имат доминантна роля в съзнанието на средния западноевропеец, като тази доминантност е особено натрапчиво очевидна в светогледа на англосаксонския свят. Там се очаква нашествието на еретиците не изобщо някога, а утре сутринта. В Русия по този въпрос все още има някакви илюзии – написани бяха някои амбициозни трудове на тема как “след преодоляването на комунистическите безумия Русия, която днес действително преживява християнски ренесанс неизбежно ще намери общ език с християнския запад”; като че ли дори Президентът Путин на определен етап вярваше в това.  Практическият живот вече еднозначно свидетелства за нереалистичността на такива очаквания – защото от гледна точка на християнския Запад, комунизмът е просто обикновено безбожие, а виж Православието не е нищо друго, освен една агресивна и злокобна ерес, срещу която Западът е длъжен да обявява непрекъснато кръстоносни походи, ако иска да опази себе си и своята идентичност. Изпреварвайки това изложение, можем да кажем, че именно тази нетърпимост към православната ерес беше действителната, дълбинната причина руско-американски структури от рода на „Комисията НАТО – Русия” да са нежизнеспособни и да не функционират, а американския политик всеки път, когато бръкне в джоба си, да намира там Ръката на Путин.

Впрочем, още тук могат да се посочат факти, изпреварвайки изложението и донякъде отклонявайки се от основната му линия, чрез които може да се покаже какво русофобията не е. За разлика от Хитлер, който е вярвал, че руснакът в крайна сметка е  Untermensch, т.е. недочовек и следователно част от тези недохора подлежат на унищожение, втора част подлежат на изтласкване отвъд Урал (т.е. извън периметъра на европеизираните чрез германската военна инициатива земи), а трета част да работят на територията на това ново разширение на Европа (бивша Русия) като нискоквалифицирана робска сила. И не толкова политическото „несъгласие” на Хитлер с политиката на съветските комунисти, колкото други дълбинни слоеве нa неговата мотивация са били доминантни – странната смесица от традиционно лутеранство и новооткрит и новонасаден окултизъм в личността на Фюрера е била достатъчна той да възприема Русия и руснаците не само като етногенетически непълноценни, но и  като духовно изначално увредени индивиди. За разлика от Хитлер, Наполеон, давайки си сметка за дълбинните проблеми на тогавашната Руска империя, нито за секунда не се е съмнявал, че след събарянето на ретроградния царски режим в Санкт Петербург руското общество ще приеме с разтворени обятия идеите за Свобода, Братство и Равенство, т.е. глобалното послание на Великата френска буржоазна революция. Безбожникът Наполеон в контраст на Хитлер (лутеранин, вслушващ се в Съдбата), не се е съмнявал, че руския цивилизационен тип, руското общество и руската менталност са достатъчно пълноценни (въпреки нетърпимата природа на царския режим), за да усвоят най-новите и най-високите идеали на световната цивилизация. Наполеон е нахълтал в Русия с прогресистки цели, искал е просто да „подбутне” прогреса и в Русия, защото е вярвал, че идеалите на Френската революция имат универсален и общочовешки характер. Хитлер, за разлика от Наполеон е възприемал Русия като изначално етнокултурно непълноценна. На прогреса, според Хитлер Русия е можела да служи само като материал за усвояване, като впрегатна сила. Разбира се, съдбата и на двамата е била еднаква, катастрофално поражение. Разгромявайки по един и същи категоричен начин либералния прогресист Наполеон и век и половина по-късно носителя на „цивилизованото европейско начало” Хитлер (характерно е, че на въпроса на своя секретар „Кой сте Вие, всъщност, мой Фюрер?”, Хитлер отговаря възторжено и многозначително „Аз съм елин”. Какво значи този отговор става ясно, когато си спомним, че древна Елада е не само далечно минало, предмет на исторически изследвания, но и кодово наименование на „общоевропейска принадлежност и идентичност”. Хитлер не просто се е осъзнавал като европеец, а като главен европеизатор на епохата), Русия съобщава на света едно и също послание: това е страна-континент, страна - остров, цивилизация, която е контекстно независима; това е свят, който е отворен към всички други светове, но не и с цената на загубата на своята цивилизационна идентичност.

В началото на 19 век русофобията вече е налице.

(От това следва, между другото, и забавния факт, че днешните български русофоби съвсем не са откриватели – може би причина за това е, че доминантната черта на българската русофобия е интелектуалния мързел, в своите „върхови русофобски достижения” те все още не са открили русофобските постановки на Маркс, Енгелс и Ленин. В този смисъл днешните български ненавистници на Русия са осъдени на открития - предстои им да откриват (ако не им се спре финансирането, разбира се) аргументите си в цялото западноевропейско комунистическо движение до Октомврийската революция, а в някои отношения и след нея.

Още в началото на 19 век в пътеписите на абат Дьо Кюстин русофобията разцъфтява пищно, като разкрива и същността си. Не просто враждебността, а ужаса на достопочтения духовник от Русия се основава на нещо съвсем просто. Всичко, което почитаемия абат може да прости на испанската църква, а и на целия католически свят - инквизиция, религиозен терор, масови разстрели, абсолютна нетърпимост към другото мнение, перманентно подозрение към всички за инакомислие -  той не може да прости на Русия, на руската църква, на Православието изобщо (дори и ако на православния живот гореизброените особености по принцип не са били присъщи).

С други думи апостолът на европейската русофобия, авторът на евангелието на русофобията (и защо тези мързеливци, днешните русофоби не го четат?) е просто един честен, осъзнат и последователен католик.

На етапа на абат Кюстин и Чаадаев религиозния корен на русофобията (заличен и забравен днес) е виден. Истината обаче е, че тази религиозна нетърпимост има своите още по-дълбоки, културно-исторически и верски корени, които са се развивали през столетията преди началото на 19-ти век, а тогава те дават просто своите видими резултати.  Навлизането в дълбочина и разглеждането на културно-историческите и духовни предпоставки на днешната глобална русофобия задължително изисква особена методологическа рефлексия.

 

Следва продължение

 

5. П.Я.Чаадаев ФИЛОСОФИЧЕСКИЕ ПИСЬМА, П.Я.Чаадаев Апология сумасшедшего, А.С. Хомяков Несколько слов о “Философическом письме”, напечатанном в 15 книжке “Телескопа” (Письмо к г-же Н.)

http://www.vehi.net/chaadaev/index.html, XII.6.2018

6. Кюстин, Астольф, Россия в 1839 году, Изд.Захаров, 2007

7. В. Кожинов, Маркиз де Кюстин как восхищенный созерцатель России, http://hrono.ru/statii/2001/kojinov.html XII.6.2018, Кс. Мяло, Хождение к варварам или вечное путешествие маркиза де Кюстина, Россия XXI. 1994, №4-5.

8. Инститорис Г.  Шпренгер Я. , Молот ведьм, Изд.Амфора, 2005, също и Амфитеатров Ал., Классическая демонология

9. ТВОРЕНІЯ ИЖЕ ВО СВЯТЫХЪ ОТЦА НАШЕГО ГРИГОРІЯ БОГОСЛОВА, Архіепископа Константинопольскаго.Томъ I.Изд. Л.П.Сойкина, Типографія Спб. Стремянная, 12. собств. д.


 


Страница 4 от 241