Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ПРИМЕР ЗА РУСИЯ

Е-поща Печат PDF

Преди месец светът изтръпна при изострянето на противоречията между два съседа - Индия и Пакистан. Работата стигна до въоръжен сблъсък в небето и по сушата. За наблюдаващите развитието на ситуация допълнителна тревога добавя и фактът, че  двете държави притежават ядрено оръжие.

Както се казва, дяволът си няма работа...

Между другото, за Русия тази ситуация е повод да се замисли за още по-сериозни проблеми. Които вече са на границите ѝ.

Но първо за плановете и планирането. Военното и държавното планиране може да бъде разделено на три части:

1. Това даже не е стратегия, а тактика. Плановете за решаването на една задача; да бъде превзето село или стратегическа височина; да бъде отразена атаката; да бъде изграден отрасъл на промишлеността, да се увеличи раждаемостта и пр.и пр.

2. Стратегията е насочена към решаването на глобалната задача. Да бъде спечелена войната, агресорът да бъде разбит. Да бъде възстановена икономиката, разрушена от войната или от „реформите“.

3. Висшето ниво на стратегията е какъв ще бъде светът като резултат от достигането на целите на второто стратегическо ниво и решаването на всички задачи от първо ниво.

Често в нашата история именно третото ниво на стратегическото мислене, меко казано, куца. Какво искаме да получим като резултат от победоносната война? Например, след поредната победа над турците по време на Александър II всичките резултати, платени с кръвта на руските войници, са проиграни по време на Берлинския конгрес. Канцлерът Александър Горчаков и дори самият император наричат това най-черното петно в кариерите си.

 

Николай Стариков


Това печално събитие се е случило заради това, че започвайки война с турците, руският цар е мислил само за стратегията от второ ниво, не разбирайки своите цели в най-висшата стратегия. Като резултат, разбивайки Турция, Русия предизвиква рязко негативно отношение у всичките държави по онова време и е била принудена да отстъпи плодовете от победите си.

В подобна ситуация, Йосиф Сталин успява да удържи плодовете на великата победа, но заради справедливостта ще кажем, че под натиска на „съюзниците“ е принуден да води напълно умерена политика. При което почти веднага след края на Втората световна война започва доста жестока конфронтация с бившите партньори от антихитлеристката коалиция, която не успява да избегне дори дипломатическият талант на Йосиф Висарионович.

Със стратегията от висшето трето ниво на нас не винаги ни се е получавало... А ето, противниците ни често се стараят да играят тъкмо на това ниво. Не можем да кажем, че винаги им се получава - но поне се стараят. Пробват.

А сега да се върнем към

индийско-пакистанския конфликт.

От 1947 година, когато отивайки си от Британска Индия, англичаните я поделят на две държави, между Индия и Пакистан има вече три военни конфликта. През 1971 година от Пакистан се отцепва още една държава - Бангладеш. Ненавистта и взаимните претенции ескалират. Поводи за война да искаш: например, принадлежността на щата Джаму и Кашмир.

Ето че, пред нас са резултатите от играта и планирането на най-високото трето стратегическо ниво. Напускайки, изглеждайки че губят Индия, англосаксонците я поделят по религиозен признак - по този начин удължават конфликта с векове. В който те, като в мътна вода, ловят своята геополитическа рибка.

На територията на бившата британска колония живеят хора от различни племена и националности, но тях ги разобщават и сблъскват помежду им именно отиващите си колонизатори. Те ловко използват съществуващите от векове обиди и противоречия - и нарязват границата на никога не съществувалата преди това в историята държава Пакистан така, че да бъдат породени повече конфликти. Затова Кашмир, с предимно мюсюлманско население, е присъединен към индуистка Индия, веднага пораждайки сепаратистко движение, лежащо на религиозна основа.

Пред нас е пример за стратегическо планиране на тези, с които днес (впрочем и вчера, и утре!) имаме съперничество на световната арена.

За нас това е урок. Това е предупреждение.

Да бъде разделен един народ в две държави, да бъде породени конфликт и ненавист (а по хода на деленето на колонията Британска Индия на отделни държави загиват стотици хиляди, ако не и милиони, а десетки милиони се превръщат в бежанци). Нататък - да бъдат насъскани един срещу друг, ще им се продава оръжие, ще им се оказва арбитраж. А когато е необходимо - отново да се организира война.

Тъкмо сега „пак е необходимо“ - трябва да бъде сдържан Китай. При това Пакистан става съюзник на Пекин, а Индия дрейфа в посока САЩ. Включително по принципа „врагът на моя враг е мой приятел“.

„Разделяй и владей“ - този стар „добър“ принцип англосаксонците го прилагат навсякъде. Включително и против руснаците. Стратегическото мислене на противниците на Русия гледа с десетилетия напред. А какво има там напред? Сега вече е ясно. След като САЩ загубиха надеждата напълно да контролират Русия отвътре, вече са започнали на второ стратегическо ниво формирането на антируската държава на територията на Украйна. Тактиката на този въпрос е, кой ще оглави такава Украйна? Какви кредити да бъдат дадени,  а има и други дреболии.

Така че, за да бъдат разбрани следващите стъпки от второ ниво, трябва да бъде разбрана целта на врага на висшето стратегическо ниво. А тази цел е следната - да бъде подчинена Русия и нейното използване като инструмент против Китай.  За достигането на това може да бъде нужна украино-руска война. И не една. И постоянно напрежение. При това на всеки е очевидно, че по ред причини такава война Украйна не може да спечели.

И ето че стигнахме до самата същност. Какво ще даде гаранция за постоянното напрежение - и при това до невъзможност за прекратяване на това напрежение? Ядреното оръжие, притежавано и от двата участника в конфликта. Русия го има, значи, в обозрима перспектива англосаксонците ще въоръжат Украйна с ядрена бомба.  При това разговорите за разработката в Украйна на ракети, то ест средства за доставка, вече се водят с пълна сила.

Ракети със среден и малък обсег с ядрени бойни глави, „изобретени от украинските учени“ и насочени към Русия. Това е бъдещето, ако не предприемем нещо и си мислим, че само ще се разсее. Няма да се разсее. Украйна няма да се срути под тежестта на държавния си дълг, защото пари ще дадат американците. Жителите на Украйна няма да излязат на майдана, защото просто ще ги набият или убият нацистите.

Предупреденият е въоръжен.

Ръководството на Русия просто трябва да разбира, кое е крайната цел на враговете, които ние все още наричаме „партньори“.

Искате да видите бъдещето на Русия - вижте Индия и Пакистан!

 

Превод от руски език Гияс Гулиев


 

 

ЗА ВАКЪФИТЕ, ЕЗИКА И СУВЕРЕНИТЕТА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Изследването на Негово Превъзходителство посланик Христо Тепавичаров третира един от болезнените въпроси на днешното българско време - проблема с т. нар. вакъфски имоти. Най-общо вакъфски имот означава султански, т.е. държавен имот, недвижима собственост, подарена на мюсюлмански храм от султана. Той не може да се отдава под наем, но включва земи, гори и сгради, от които се издържа. След Освобождението на България редица селища биват напуснати от турското население, а недвижимите имоти, например неизползваните джамии към онзи момент, остават владение на българската държава. С обявяването на Независимостта на България през 1908 г. Османската империя признава всички безстопанствени имоти на мюфтийството за собственост на българската държава.

Въпросът обаче придобива дълбоко и съдбоносно политическо значение. Апетитите на мюсюлманското вероизповедание в България, които стават явни с приемането на реституционните закони от българското Народно събрание след 1989 г., са все по-големи и трудно овладяеми. А проблемът с вакъфските имоти става жизнено важен за българската държава.

Изследването на Христо Тепавичаров предлага многопластови наблюдения и дългосрочни анализи по въпросния проблем, със сигурност може да се ползва като ръководство за действие на българската администрация и на българските съдилища при решаването на казуса с връщането на имотите.

Всъщност истината е далеч по-мащабна и може да се определи като заговор срещу българската държава, която излиза, че преди 140 години цялата е била турски вакъф.

Изследването на Н. Пр. Христо Тепавичаров може да бъде особено полезно и на Министерството на външните работи, което очевидно е в безизходица и не знае как да постъпва. С този текст се дава отговор и на заканите на Лютви Местан да съди България заради наложените му глоби, а също така се прави анализ на ситуацията с искането да се ползва “турския майчин език”.

 

ЕДИННИ ЩЕ ПОБЕДИМ!

Е-поща Печат PDF

Братя българи, ножът опря до кокала. И нашата кръв, кръвта на народа изтича. И умира пред очите ни нашето мило Отечество. Умира българското село, гинат в градове и градчета поминък, здравеопазване, наука, образование, сигурност. Изкупуват земята ни. Продават надеждите ни. Подлъгват и прогонват децата ни. Обричат на глад и запустение велико рода български и дома български. И ако трябва да повторим поета, ще кажем: а ние позорно превиваме врат и мълчим, позорно мълчим.

 

НЕ СЕ ОБРЪЩАМ С ГНЯВ НАЗАД

Е-поща Печат PDF

Среща на поетесата Надя Попова с плевенската общественост

 

На 27-ми март т.г., в ХГ „Светлин Русев“, по покана на областната организация на ПП „Нова Зора“ и творческо сдружение „Зора“ при Сдружение „Евраазия“, гражданите на град Плевен, имаха възможност да се срещнат с творчеството на един от най-талантливите творци на словото, поетесата Надя Попова. Разностранен и доказан талант, Надя Попова, е изтъкнат публицист и преводач на руска поезия, публицистика, философия, драматургия и проза. Едни от най-значимите имена на руската класика, както и поетите от „сребърния век“, наред с най-талантливите творци на съвременна Русия, са представени на български език чрез съвършеното преводаческо майсторство на Надя Попова – главен редактор на в. „Словото днес“, член на СБП и СБЖ, на българския ПЕН клуб, на Съюза на преводачите в България. Забележителна е дейността на Надя Попова и в Славянската литературна и артистична академия, но над всичко изброено стои неповторимия свят на нейните поетически вълнения. Възпитаничка на Литературния институт „Максим Горки“, тя успя между всеотдайната и дългогодишна работа в редакция Култура на програма „Христо Ботев“ на БНР и издателство „Народна култура“, да заяви още със стихосбирките си „Линия на Живота“, „Новолуние“, „Къщи за събаряне“, своето място в българската поезия и да го отстоява с неповторимата всеотдайност и взискателност на своето последващо творчество. Стихотворните й книги „Без словесни празници“ - 1993 г., и „Рисунки по памет“ - 2003 г., са не само категорично потвърждение на таланта й отличен с националните награди „Владимир Башев“ и „Извора на Белоногата“, но преди всичко са отговор на големите въпроси, които разтърсиха всяка българска душа обгорена от събитията в края на миналия и началото на новия век. Същевременно обаче те издават и характера на една жилава и неизтребима надежда, която съумява да живее в душата на артиста и поета, редом с чувството за стоицизъм и отстраненост от суетата.

 

Надя Попова


Както сама заявява Надя Попова, „на мен не са ми присъщи изкушенията на Фауст и Дориян Грей за вечна младост. За мен подобен избор не съществува, всичко преживяно е трябвало да се случи. И дори да не е трябвало, никога не съм се обръщала с гняв назад. Мнозина, споделя Надя, пренаписаха своите биографии, за да изглеждат низвергнати в едно минало, в което не са били нищо друго освен угодници. Но те забравят, че това се знае и помни“.

Такива и други мисли сподели Надя Попова със своите почитатели препълнили зала „Светлин Русев“. Тя прочете свои стихове и преводи от руски поети пред притихналото множество, в което сякаш на никого не му се искаше тази среща да свърши.

Певческата формация „Пендара“ с ръководител Магдалена Георгиева, внесе допълнителен емоционален щрих към това значимо културно събитие за града. Надя получи поздравителен адрес от Евгения Иванова, председател на областната организация на ПП „Нова Зора“ и председател на Сдружение „Евраазия“ от ръководството на българо-руския клуб „Дружба“, от много граждани на Плевен, които в разговор с нея измолиха за нова среща в близките месеци.


 

СИБИРСКИЯТ ИМПЕРАТОР НА РУСКИЯ ДУХ

Е-поща Печат PDF

• Великата загуба на Русия и славянството

На 14 март, само ден преди да навърши 78 години, в една московска клиника склопи очи завинаги Валентин Григориевич Распутин. Отиде си от този свят като една огромна въздишка за него. И за Русия, на която той със своето творчество беше духовната мярка за свяст, човечност и любов към родината. Непомерно дълбок в проникновението си писател, Валентин Распутин, авторът на разтърсващите повести “Живей и помни”, “Прощаване с Матьора”, “Пари за Мария”, “В тази същата земя” и други, записа името си във всяко руско сърце. Записа го с нетленните кирилски букви на своето писателско слово, на своя талант, съизмерим само с мащабите на необятния Сибир, чийто роден син и чиято гордост и болка беше, е и ще бъде.

Писателят и човекът Валентин Распутин съумя в духа на великата руска традиция в литературата да превърне вечната руска тройка - дарба, живот и творчество, в символ на автентичната мярка за синовна любов към отечеството, на неумираща кръвна връзка с родната земя, с дълга пред нея, със страданията и радостите на своя собствен народ. Дори мълчанието на писателя при него не бе израз на творческо изчерпване или застой, а съкровен знак на онази енергия, в която гневът, протестът и заканата са гърмящата смес на една парола, понятна за всяка славянска душа: „Народ безмолвствует!” И след тази парола, винаги, още от времената на Гогол, през Пушкин и Лермонтов, през Толстой, Достоевски и Тургенев, през Блок и Есенин синовете на Русия са поглеждали небето и стъмнените хоризонти над руската земя, сторвали са кръстен знак и са поемали по пътя на дълга. “Защо ни е патриотизъм - питаше Валентин Григориевич.

- А защо ни е любовта към майката, защо ни е святото чувство към нея за цял живот?” И отговаряше: “Тя те е родила, научила те е да ходиш изправен на своите крака, упътила те е към живота... Любовта към родината е същото като чувството към майката, вечна благодарност и вечна тяга към най-близкото същество на земята. Родината ни дава всичко, каквото имаме, всяка клетка от тялото ни, всяка бенка и всяка гънка на мисълта. Патриотизмът не е само постоянно усещане за връзката със своята земя, но преди всичко дълг пред нея, радение за нейното духовно, морално и физическо благополучие, сверяване като часовник сърцето с нейните страдания и радости...”

 


Страница 291 от 364