Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КНИГИТЕ МУ СЕ РАЗГРАБВАХА КАТО ТОПЪЛ ХЛЯБ

Е-поща Печат PDF

Ден преди да навърши 78 години, умира Валентин Распутин – съобщават на света информационните агенции.

Валя умрял! – Не мога да повярвам...

До вчера очаквахме от него нова творба – проза или публицистика, все едно. Той пишеше като никой друг. Той беше последният „жив класик на руската литература” (казва го акад. Дмитрий Лихачов), най-автентичният сибирски писател.

Българският читател познава почти цялото му творчество. Познава неговите разкази – от първия до последния, познава неговите изключително драматични повести „Пари за Мария”, „Живей и помни”, „Последен срок”, „Прощаване с Матьора”, „Пожар”. Не мога да забравя интереса към всяка от повестите: публикуваше ги в списание „Наш современник”, книжките четяхме в срок от 24 часа и ги предавахме от ръка на ръка; превеждаха творбите му най-добрите преводачи от руски език – първо, за някое от литературните списания, после в сборници и самостоятелни книги – 11 на брой, в тираж няколко стотин хиляди екземпляра!

Всяко от заглавията, стигнало до книжарницата се разграбваше за часове, както топлия хляб от някогашната фурна.

И днес, като четем или препрочитаме Распутин, изпитваме огромно наслаждение от силата и дълбочината на неговия необикновен талант. Не му е тук мястото да пиша за въздействието на героите му, за неповторимия език, който обогатява и демократизира литературния руски език.

За разлика от някои големи западни автори, които в творчеството си прокарват мотива за “мировата бездомност”, Валентин Распутин воюва за завръщането на човека в дома на Вселената, за пълно съгласие между душата на човека и душата на природата. Колко прекрасна и величествена е тайгата, колко прекрасен и величествен е Байкал, можем да почувстваме не само като ги видим, ние ще ги почувстваме и от страниците на прозата и публицистиката на Распутин.

 

ВАЛЕНТИН РАСПУТИН, СИБИРСКИЯТ ИМПЕРАТОР НА РУСКИЯ ДУХ

Е-поща Печат PDF

• Слово послучай 80-годишнината на Валентин Распутин

Уважаеми приятели,

Днес е 15 март. На тази дата, през всичките 27 години, откакто излиза вестник „Нова Зора”, ние, къде по-обширно, къде по-скромно, но винаги и неизменно сме отбелязвали рождения ден на Валентин Григориевич Распутин.

Днес съм пред вас, натоварен с високата чест и отговорност да говоря и за човека, и за световния писател Валентин Распутин, гордост на славянските и кирилски народи, който, ако да бе сред нас, щеше да бъде венценосният юбиляр на нашето възхищение, на нашата човешка признателност и братска съпричастност към неподражаемото му слово и творчество.

Днес обаче тези наши непристорени чувства трябва да отправим към организаторите на тази среща: фондация „Устойчиво развитие на България”, Съюзът на българските писатели, Съюзът на българските журналисти, и домакините от Россотрудничество и Руския културно-информационен център. На това място Валентин Григориевич навярно би ме поправил в този мой опит зад блестящата фасада на уважавани сдружения и институции да не спомена имената на хората, станали символ и мярка за всички неща и събития, свързани със словото и приятелството с Русия и руската култура.

На първо място, разбира се, е г-жа Станка Шопова, личен приятел и пазител на паметта за Валентин Григориевич, която, без да изреждам неизборимите й заслуги в това отношение, от негово име ще си позволя да нарека депутат на Русия във всенародния парламент на българската любов към братския руски народ.

 

ДЕМОКРАЦИЯТА БЕЗ НАЦИОНАЛНА ФОРМА И СЪДЪРЖАНИЕ Е КЛОПКА, В КОЯТО НИ ПРИМАМВАТ

Е-поща Печат PDF

От 7 до 15 ноември по покана на в. “Зора”, агенция “Русия днес”, Международната източноправославна банка “Свети Никола” и Съюза на българските писатели на посещение в нашата страна бе световноизвестният руски писател Валентин Распутин. Г-н Распутин се срещна с изтъкнати представители на българската интелигенция, политици и бизнесмени от столицата и страната.

На 9 ноември се състоя среща-разговор с членовете на редакционната колегия и авторски кръг на в. “Зора”, чийто стенографски запис предлагаме така, както е публикуван във в. „Зора”, бр. 43, от 22 ноември 1994 г. За съжаление по технически причини, втората част на разговора с Валентин Распутин, не е възможно да бъде публикуван.

Минчо Минчев: Уважаеми Валентин Григориевич, драги приятели и съмишленици, българинът винаги е ценял най-много две неща: честта на своя дом и верността на своите приятели. След крепостта на моя дом, който имах честта да представя на Валентин Григориевич снощи, днес с особена гордост и радост представям и моите приятели. Бих нарекъл този час знаменателен, а този ден вълнуващ и забележителен, ако все пак подобни определения не бяха евфемизми и близо до шаблона. С риск обаче да остана в неговата власт, аз чувствам вътрешната потребност да изповядам пред вас, че съм щастлив, че тази среща се осъществи.

Осъществи се този ден, към който всички вървяхме заедно. Всеки от нас сам за себе си откриваше и изстрадваше неотменните истини. Всеки сам и всички заедно осъзнавахме лъжите и заблудите: минахме и през пустословието на перестройката, и през безпътицата на Великата криминална. И тук, и в Русия. Бяхме съвременници, но не и неми свидетели на живожарицата на позора, в който дори понятия като “тъмно робство” бяха наричани “присъствие”. Да не говорим за по-дребните измами, с които адептите на т.нар. демокрация ощастливяваха народите ни. Много са поуките на тези пет години. В тях заедно научихме, че критериите за демокрация на силните на деня са величина променлива. Че непростим грях и престъпление било да защитаваш националната си самоличност, да се противопоставяш на стремежи, които са заплаха за нацията и държавата ти, докато разстрелът на един парламент и унищожението на цял един народ пред очите на света остават просто “демократичен акт”.

 

ДЪЛГАТА АГОНИЯ НА ЕДНА ОБРЕЧЕНА ВОЙНА

Е-поща Печат PDF

Ако не бяха непрекъснатите шокови удари от отвратителните изстъпления на окупаторите, които достигат до нас от далечната афганска земя, вероятно вече щяхме да сме забравили, че там продължава да се лее човешка кръв. Защото единадесет години не са малък срок, а нашето съзнание е програмирано така, че замъглява повтарящите се безкрай еднообразни събития. Талибани, „миротворци”, чужди войници, местни полицаи, корумпирани власти, бездомни сираци, племенни вождове, макови полета, жертви на „погрешни” бомби, „пчелички-безпилотници”, импровизирани мини по шосетата, търговия с наркотици, чужди собственици на афгански рудници, тайни преговори за мир, боричкания на близки и далечни държави за влияние, прахосани милиарди на данъкоплатците – всичко това се е преплело в едно омръзнало ни до смърт кълбо на жестокост, глупост и демагогия, което сякаш никой не може да разплете.

 

ДА РАЗОБЛИЧИМ ЛЪЖАТА И ДА НЕ УЧАСТВАМЕ ПОВЕЧЕ В НЕЯ

Е-поща Печат PDF

Европа е една голяма лъжа.

Всяка лъжа е безнравствена и е грях, защото подвежда и съблазнява нуждаещия се, ощетения, безпомощния и чистосърдечния, като го кара да върши неща, които иначе не би си позволил. Този, който лъже, върши грях, но и този, който доверчиво приема лъжата, без да мисли и преценява и не й се съпротивлява, едва ли заслужава похвали и награда. Защото става част от нея и може да подведе други като него.

Европа – това е неолибералното изкушение, което не само примамва с блясъка на външния си вид и с богатствата, които си присвоява, но е и агресивният съблазнител на нуждаещите се от закрила, утеха и помощ бедни и слаби народи. Може би не народите, а техните водачи и управници, готови на всякакво съучастие с изкусителя, за да получат от него като награда трохите от богатата му трапеза. Стига, разбира се, да поведат след себе си жадните и гладните.

През цялата втора половина на миналия век Европа не се умори да поучава и убеждава народите от Източна Европа, а заедно с тях и нас, българите, че живеят в лъжа и затова са бедни, изолирани, лишени от свободата, която при нея безмерна; че ги очаква, за да излее върху тях рога на изобилието.

Откажете се от вашия свят, пееха нейните сладкогласни сирени, защото е беден и ви потиска, лишава ви от плодовете на цивилизацията, ограничава личния ви избор, мачка ви в центрофугата на идеологията, замъглява съзнанието ви и ви обрича да нямате бъдеще. На вас не ви дават да пътувате, да се срещате с хора от света, а ние го кръстосваме от единия до другия край и никой не ни спира. При нас е щастието, радостите, вдъхновението, справедливостта. Ако се откажете от себе си, ние ще ви помагаме, ще развием икономиките ви, ще ви даваме пари, за да живеете като нас. Ето ви бананите, луксозните коли, пълните магазини. Откажете се и елате...

Народите от Източна Европа, понеже бяха с отворени очи и не запушваха ушите си, за да не слушат изкусителните сирени, повярваха на думите, защото наистина техният свят “не им даваше свобода и богатство”, и се отказаха от идеологията, илюзиите, ограниченията му. Отказаха се от себе си, от историята и традициите си и дори си внушиха, че правят нов цивилизационен избор, за да влязат в „общия дом” и да заживеят от тук насетне и завинаги с всички други заедно и свободно. За да бъде тяхно изливащото се от рога на изобилието.

Да се откажеш от себе си, изглеждаше лесно и безобидно, щом даром ще получиш всичко, което мечтаеш, и ще се сдобиеш със свободата да пътуваш и вършиш, каквото пожелаеш. Но всъщност значеше, колкото и да не бе за вярване, и колкото идеолозите и пропагандистите да го обличаха в примамливи и красиви думи, че се задължаваш да затвориш заводите и фабриките, да изхвърлиш на улицата като безработни стотици хиляди хора, да опустошиш земята и се откажеш да произвеждаш, а само да внасяш; да разбиеш образованието и културата, защото не били „европейски”; да превърнеш здравето в стока и да лишиш от грижи и лекарства болните и страдащите; да изхвърлиш от живота пенсионерите и бедните.

И още: да вържеш ръцете на органите на сигурността и правото, да разоръжиш и ликвидираш армията, да се откажеш от отечеството и рода си; от морала и националното съзнание, от езика и вярата.

И когато народите направиха всичко това, та дори и повече, им рекоха в очите: оправяйте се сами. Не ви искаме, защото не умеете да работите, прекалено сте обременени с миналото, постоянно мърморите, недоволствате, хленчите и ни пречите да вървим напред.

 


Страница 251 от 302