Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ГРАНТОВАТА ИСТОРИЯ НА ТУРСКОТО РОБСТВО

Е-поща Печат PDF

„Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях; защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират.”

(Евангелие от Матея, гл. 7, 13:14)

Репликата на кмета на Панагюрище Никола Белишки „Няма синоним на „турско робство”. Всички опити да бъде намерен, са равносилни на национално предателство“, отприщи някакви мракобесни страсти във виртуалното пространство на България.

Гласовитата прослойка на грантаджиите реагира така, сякаш някой й размаха червен плащ и като започнаха едни оргаистични клетви, че в България никога не е имало робство, че тези, които го твърдят това, са „робофили“, че било ненормално да се говори така, човек можеше да си помисли, че този дебат се води в някаква паралелна вселена.

Оказа се, че има една различна версия на нашата история. Заради това ще се опитам да я обобщя тук пред вас.

Нещата, които ще напиша, се базират на реални твърдения, които прочетох, така че почти никъде не изсилвам, а там, където преувеличавам, го правя, с цел да покажа онова, което авторите на новата грантова история си мислят, но все още ги е страх да го изразят с думи.

 

КИРИЛО-МЕТОДИЕВОТО ДЕЛО ПРЕВРЪЩА БЪЛГАРИЯ В НЕГАСНЕЩО ОГНИЩЕ НА ХРИСТИЯНСКА И СЛАВЯНСКА ПРОСВЕТА И КНИЖОВНОСТ

Е-поща Печат PDF

През втората половина на IX век България бе онази страна в Европа, където Кирило-Методиевото дело можеше да има най-благодатна почва за развитието си. Не само поради приобщаването си през 865 г. към формиращото се европейско семейство на християнските държави и народи, но и поради дълго продължилото тук търсене на подходяща писмена култура. Предкирилометодиевският период на писмовността е отразен в “Сказание за буквите” на Черноризец Храбър (IХ в.):

Прочее, преди славяните нямаха книги, но бидейки езичници, четяха и тълкуваха с черти и резки. Когато се покръстиха, те бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви – без устроение. И така беше много години.”

Чертите и резките – това са многобройните загадъчни знаци на прабългарското рунно писмо, които се откриват в един твърде широк географски ареал: от Бесарабия до Халкидика и от Черно море до Панония.

Публикуването на по-голямата част от тях от археоложката Л. Дончева е добра основа за разчитането им, за което не са достатъчни похвалните усилия на любители.

Гръцкият език и писменост навлизат в Българското ханство на Долния Дунав още в началото на съществуването му. За това свидетелства първият надпис към релефа на Мадарския конник от 705 г. Повече от 100 са издадените от В. Бешевлиев първобългарски надписи на гръцки език от периода VIII – началото на X в. Употребата на гръцкото унциално писмо през дълъг период създава основата за възникване по-сетне в България на кирилицата, изместила твърде бързо от употреба глаголицата. Римските букви и тяхната употреба са регистрирани от три надписа на латински език, намерени в старобългарските столици Плиска и Велики Преслав, свързани с пребиваването на папското духовенство през 866-870 г.

 

ЛИНЕЙНАТА АЛГЕБРА НА ЕДНА „РЕКЛАМА“

Е-поща Печат PDF

За посещението на папа Франциск  в България от 5 до 7 май 2019 година



Министър председателят Борисов използва посещението на папа Франциск в България, за собствена реклама с повод и без повод. Той го посрещна, той го изпрати. Посрещна го в качеството си на богомолец, защото той друго качество в отношенията с държавния глава на Ватикана няма. Папата не е министър председател. Поради неравнопоставеността на гостуващия и на домакина, всяко изявление на домакина бе не на място и от него лъхаше неизбежна за подобни случаи конфузност, да не кажа  неграмотност. По добра илюстрация на оценката ни за посещението на папата в България от думите на самия Бойко Борисов трудно би могла да се предложи: „Благодарих на папата, че си удържа на думата и дойде в България. Това е голяма реклама за страната ни, цял свят ще види посещението”.

Папата използва посещението си в България, за да утвърждава образа си по-скоро на земен отколкото на човек на бога от различен свят. Той изненада с смелостта си да покаже, че бог, дори и да иска, не може да го съди, но хората могат.


Затова основното внушение бе сведено до опита да покаже, че не той е връзката между стадото и всевишния и че вярата може да започне и да свърши с него без риск от престъпване на канона.

Във външно политическите му послания, освен не актуалният призив за мир и осъждане на войната като зло, прозвуча и оценка за външната политика на България, чиито политически нюанс се изчерпи с положителната констатация за успехи в подобряване на отношенията с Турция и Русия. Тази оценка заслужава специално изследване, тъй като е непредизвикана и очевидно съдържа препоръка към българската политическа върхушка да се придържа към определена линия на политическо поведение. Какво папата очаква да последва е трудно предвидимо, тъй като тази препоръка няма да остане незабелязана от евроатлантическите оценители, които също ще потърсят смисъл, от тяхна гледна точка и някакво обяснение.

Папата стъпи на криво

при опита да угоди на българите и на македонците мислейки за общото между двата народа чрез търсене на различията. „България и Македония са две напълно различни нации…“ Нима? От кога? Нима има „северно македонска нация“? И коя земя или град обитава тази нация – Охридско, Кукушко, Солунско, Благоевградско? И папата продължава: „България е нация с традиции от векове.“ Колко века? Българска национална държава съществува от век и половина? Под турско робство имаме български етнос. От векове – до поробването на държавата от Османлиите, България е етническа хомогенна властова структура, но все още не   е национална държава. Но папата основателно се пита - а има ли македонски етнос? Къде се е зародил, кой го е отгледал, оповестил или признал? „Македония, от друга страна, има традиция от векове, продължава папата, но не като държава: като народ, който в крайна сметка се е превърнал в нация... Македония имаше самоличност“. Невероятно откритие! Самоличност на какво – на държава? На племе? На етнос? На географска територия или област? Как се консолидира и трансформира самоличност на нещо без съдържание в народ, чиито източник на идентичност е етноса или да се консолидира в нация, чиито източник на идентичност е държавата?

„А сега тя се консолидира като народ, продължава папата словесната бродерия върху македонообразуването, с малки и големи проблеми, като името й, както всички знаем. И двете (реч иде за България и Македония) имат християнски, православни, католически и мюсюлмански общности.“

Ако Македония се обитава от народ, трансформирал се в нация, логичният въпрос при тази религиозно-народностна мозайка би бил кой етнос, от обитаващите тази географска област народности – български, гръцки, турски, сръбски или албански е в основата на новосъздаващата се нация? Папата не е в състояние нито да отговори, нито да разбере този въпрос, защото самият той е етнически албинос, той е етническа ашлама, без собствен корен, идентитет или съзнание за различност. Детерминанта в неговата система за различност е религиозната принадлежност, а не произхода, неговата връзка с хората не преминава през етноса, националността, езика, расата, а през вярата в неговия католически бог, в собствения си работодател, който по неговата ценностна система е на върха на пирамидата за благонадеждност и духовно съвършенство. Всъщност целта е всеки да достигне съвършенството, съгласно собствените си разбирания за вътрешно равновесие и свобода на избор.

Папата заяви, без да чувства необходимост да се обоснове,

„че Република Северна Македония през вековете на създаване на своята държавност предаде библейските послания за надежда, утеха и толерантност и в своята съвременност.“ Това заявление се свързва с коментар на наблюдатели, че „Посещението му е израз на назряло време да се отдаде признание на историческите връзки от ранните векове на християнството, когато папа Адриан II благослови и освети богослужебните книги на светите братя Кирил и Методий, с които по-късно е извършено християнизирането на славянските народи в Европа.“ Така папата, може би интуитивно, посочи общия корен на едно дърво, обитавано от българи и македонци – делото на Кирил и Методий, което безспорно се свързва и идентифицира с българския народ и трудно би достигнало от древността до наши дни чрез усилията на ново образуващата се през ХХI век македонска нация!!!

Съхранили мъдростта на вековете, Българската православна църква и Светия синод

отказаха обща молитва с папата и без да споменават, с поведението си показаха, че нямат никакво намерение да преосмислят оценката си за католицизма, като “ерес“ по отношение на православието. Патриархът се видя с папата, в качеството му на духовно лице, но със самочувствие и достойнство отказа да разговаря и дори да забележи пребиваването на папата в България в качеството му на държавен глава на Ватикана! Патриархът не се включи в показната демонстрация на оказване на държавни почести, за каквито министър председателят нямаше необходимият инструментариум, а високият гост не показа познаване на държавния протокол и позволи на домакина си да се възползва максимално от посещението за себе-изтъкване наред с Господа. Така папското посещение, в разрез с църковните канони, бе превърнато в част от  политическите прояви на управляващата партия в период на предизборна кампания. Борисов изигра блестящо ролята на безскрупулен и инцидентно пребиваващ на политическата сцена аматьор! Той, за разлика от папата, всячески се опитваше да придаде на произнесените от госта му думи стойността на слово ex cathedra т.е. казано от името на Църквата, съживявайки догмата за върховенството и непогрешимостта на папата. Това е една от догмите, с които Ватиканът обогати църковната догматика и даде основание на православието да квалифицира католицизма като ерес. Другите догми, които не бяха експлоатирани поради липса на полезен политически заряд и приемлива възможност да се прехвърли мост между логиката на фактите и религиозната фикция са в основата на специалното отношение на католиците към Богородица, чиито образ през вековете бе издигнат на пиедестала на неподражаемостта, поставяйки на изпитание разума на богомолеца, вменявайки му отговорността да повярва в непорочното зачатие без първороден грях, в статута й на Майка Божия, майка на Исус Христо, в нейната вечна девственост! и в нейното телесно възнасяне на небето след края на земния си живот.

Вяра – лишена от логика и разум

Така небето се превърна в място, където пребивават праведните, заслужилите, Неизкушените по време на земното си пребиваване на този свят, безсмъртните, място-награда за повярвалите в догмите и покорно следващи земните пастири, провъзгласили се или назначили се за божи служители, лишавайки вярата от логика и разум!

Не стана ясно дали папата е поверил нещо специално на българските католици, различно от посланията, които отправи към българския народ, но наставленията му за мир и благоденствие, за любов, за следване пътя на Господа Исуса на братско общение между всички християни останаха твърде далеч от проблемите и очакванията, съставящи дневния ред на българина, ангажиран единствено с усилията да запълни с желано съдържание мигът  земно ежедневие по пътя към вечността под земята, а не към небето, запазено за папски и патриаршески призраци и техните домакини… Призивът към България да играе ролята на мост между Източна и Западна Европа, на посредник в отношенията на Западна Европа с Русия и Турция бе предназначен да обслужи политическите видения на Бойко Борисов, без да е в състояние да осмисли и логично да обоснове основанията върху които гради тезите и пожеланията си. Празнодумство, предизвикващо съжаление и носталгия по споделеното и изгубено време.

Започнахме тези наши разсъждения с припомняне уверенията на министър председателя Бойко Борисов, че папската визита ще се превърне в рекламна фасада на България, която цял свят ще наблюдава. Припомнихме основните моменти, които светът видя  от България през тези няколко дни през погледа и думите на папата и на неговия домакин.

Видяното е поредното разочарование. Вие какво мислите?


 

ДУМИ ЗА ДОБЛЕСТ И ЧЕСТ

Е-поща Печат PDF

Да обсъждаш събития като Гергьовския военен парад и празника на Българската армия, след като си гледал само три дни след това Парада на победата в Москва послучай 73-годишнината от разгрома на нацистка Германия, е работа отвсякъде неблагодарна и угнетяваща. Не че са ме оставили нетръпнещ фанфарните звуци на “Велик е нашият войник”, отривистите команди на офицерите, рапортите пред Върховния главнокомандващ, маршовия разкрач на българските гвардейци... Погледът на всеки мъж, полагал клетва пред родината и целувал знамето, издайнически се замъглява пред вида на знамената светини, пред тежката тържествена стъпка на знаменната група.

 

• Видения за младост и сила

 

Забелязал съм, че словата на диктора на този ден звучат всеки път поновому. И не че нещо ново прибавят към вече известното и за 23-ти Шипченски пехотен полк, и за 15-и Ломски, и за 8-ми Приморски или 4-ти Плевенски, но нали е реч за храброст, себеотрицание, мъжка чест, слава и воля българска, с изненада усещам как внезапно се сгъстява кръвта ми, как блъска по вените, размътена и настръхнала, и всеки път, когато гръмнат страховитите трели на “бдинци, лъвове, титани”, сърцето превключва на някакви особени тайни турбини и отвътре светва един неочакван екран на душата ми:

 

Някакъв далечен тътен се надига от дълбините на паметта, приближава, расте и ме залива, оглушава ме с гръмотевичния приоблачен грохот на една страшно българско ура - хем познато, хем далечно и позабравено, което поизправя плещите ми, додето пред очите ми бляскат цеви на дълги манлихери с натъкнати ножове и мустакати мъже в навуща и цървули с лъвски скокове прелитат над окопи и траншеи, а пред тях офицери с извадени саби командват “След мен!”. Доблест и чест, саможертва и пример за мъжество ще е всичко това, си казвам. И въпреки че знам, че е само видение на въображението, всеки път се питам: Господи, само мен ли спохождат тези мъжки видения за младост и сила?!..

От много години София не беше виждала нещо, което да наподобява поне на представите ни за българско военно присъствие. Но тази година 1800 военнослужещи от различните родове войски, 55 верижни и колесни бойни машини на сухопътните и зенитно-ракетните войски, 14 хеликоптера и самолета на ВВС някак ни повъзвърнаха самочувствието. Но преди всички те да преминат в параден марш пред гражданството и държавните мъже, микрофоните огласиха едно прекрасно слово на президента на Р България - честно, вдъхновяващо и правдиво, което, да си призная, не ми се искаше да свършва. Както и друг път, ген. Румен Радев не прочете, а произнесе словото. Направи го в духа на най-добрите воински и командирски традиции в българската войска от времената, когато думите на офицера, на генерала, са били онази необходима искра, която е възпламенявала сухия барут на войнишките сърца и те са осветявали с кръвта си великия път на идеала. На онзи идеал, който единствено заслужава воинската, пък и чисто човешката самопожертвувателност. И който винаги е бил изразяван с три свещени думи:

 

• България, Родина, Отечество!


И аз не се страхувам да кажа, че от първия брой на в. “Зора”, който излезе преди цели 28 години, на вчерашния ден - 14 май 1990 г., тази триада, тези три думи, са очертавали винаги ненарушимите морални граници на каузата, на която се самообрекоха десетки, дори стотици имена на български интелекуталци, писатели, учени, патриоти... Храбростта да изричат истината на нашите страници, да въстават срещу несправедливостта, беззаконието, грабежа и произвола, за които така вдъхновено говори президентът Радев, имаха такива достойни мъже като писателя Николай Хайтов, акад. Георги Близнаков, акад. Илчо Димитров, проф. Николай Генчев, писателя Венцеслав Начев, дипломатите Христо Малеев, Венелин Мечков и Стоян Радев, художника Тодор Цонев и други. Споменавам имената им като на вечерна проверка, съвсем съзнателно, пък и за да уверя и читателите, а и себе си дори, че те неизменно и несменяемо остават със своя пример в строя на храбрите, подобно на всички други наши автори родолюбци, които не се страхуват да застанат с името си зад думите на правдата в една действителност, която отрежда на милото ни отечество 111-о място по свобода на словото и уви, първо място по бедност, по смъртност и по темпове на изтребление на народа ни.

 

Денят на храбростта и празникът на Българската армия ми дават и основанието

 

• в традицията на “Зора”

 

да не отмина с мълчание и някои моменти, които вгорчаваха празничното чувство и сами по себе си принизяваха значимостта на празничния ден. И тъй като телевизията е не само концентриран израз на пропагандния замисъл, се откроиха и някои нелицеприятни моменти в отразяваното събитие. Най-напред се забеляза, че сред държавните мъже отсъства министър-председателят Борисов, който, както се разбра по-късно, предпочел да участва в литургията и литийното шествие в манастира “Св. вмчк Георги Зограф”, в Атон. И не че е лошо и осъдително човек да пречисти душата си пред изпитателния поглед на светии и свети икони в светата обител, и като добър християнин да измоли опрощение от вседържеца нашего бога Исуса Христа, но нали е казано - “смирение паче гордости”, щото грях сътворивших е едно да говориш, а друго да вършиш. И ако си твърдял, че армията и грижите за нея са еднозначни с отговорността ти за сигурността на Отечеството, би било богоугодно и народополезно да почетеш и нейния празник, с което да обезсилиш подозренията, че поставяш институционалния, личностен, и както се твърди, политически конфликт с президента Радев над интересите на войската и отбраната.

 

• Жанрът има памет

 

Нейсе, има и други хлебарки в супата, пардон, войнишката чорба, която телевизията някак несъзнателно открои. Но затова най-професионално, надявам се, ще напише неподражаемият публицист и истински маг на непонятните за мен телевизионни мистерии Кеворк Кеворкян, автор, който често украсява със своите текстове страниците на “Нова Зора”. За себе си обаче оставям длъжността да изправя една несправедливост, свързана с Деня на храбростта и празника на Българската армия 6 май. Заемам се с тази задача не само защото е против естеството на духа на “Зора” да се примирява с неправдата, а и защото пред очите ни една грешка, къде от незнание, къде от инерция или преднамереност, започва да се превръща едва ли не в канон.

Средствата за масова информация невярно, да не кажа манипулативно, представиха и тази година Деня на храбростта и празника на Българската армия като възстановяване през 90-те години на една стара традиция и ритуал по иницатива единствено на Съюза на възпитаниците на военните на Негово Величество училища (СВ ВНВУ) и Школата за запасни офицери, свеждайки едва ли не историята на българската войска до последните 140 години. Всеки обаче, който е свидетел на събитията в Българската армия, последвали 10 ноември 1989 г., веднага би забелязал един съществен пропуск: никъде не се споменава за едно знаменателно явление, твърде отличително дори на фона на бурния обществен кипеж тогава - създаването на българската офицерска легия “Раковски”.

 

 

“Нова Зора” и този път е призвана да уточни фактите и единствено в интерес на истината да посочи, че жанрът има памет. Още повече че главните участници в битката за утвърждаването на Деня на храбростта и празник на Българската армия са доказани български патриоти и от години неизменни наши автори. Това са първият председател на легията подполковник Петко Неделчев Петков, дългогодишният секретар на координационния съвет на легията подполковник Митко Георгиев Шопов, и членът на управителния съвет подполковник Румен Петков Монев. Останалото ще разкаже о.р. полк. Митко Шопов, а аз само ще добавя това, с което започнах.  По-велик от Парада на победата бе може само походът на Безсмъртния полк. Това бе най-съкрушаващото с мощта на руския дух явление. Сякаш цял един народ, цяла Русия се беше преселила в него. Всъщност тя и там си е била винаги: велика, сюблимна, незабравяща и непобедима!

 

Колко тъжно е, че все повече се отдалечава брат от брата.


 

ДОСИЕ ЗА УБИЙСТВОТО НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Новата икономическа олигархия в България и нейните външни поддръжници винаги са изпитвали атавистичен страх от съществуването на една мощна, националноотговорна лява формация в България. Зад такъв тип партия би застанала огромна част от доведеното днес до просешка тояга население в страната и би бил спрян процесът на продължаващото вече двайсетгодишно разграбване на многомилиардното богатство, натрупано в България по времето на Тодор Живков.Борбата за материалното наследство, оставено от епохата на оплювания и до днес “държавен социализъм” започва още в първите седмици след преврата на 10 ноември 1989 г.

 


Страница 230 от 378