Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

СПЛОТЯВАНЕТО НА СЛАБИТЕ СРЕЩУ СИЛНИТЕ

Е-поща Печат PDF

Припомняме отново последния разговор на известния руски философ Александър Панарин с журналиста Владимир Смик. В него Панарин формулира националната идея на Русия: сплотяването на слабите срещу силните. Вдъхновени от мъдростта и простотата на неговата формула за избавление от удушваческата хватка на глобалната чума и съзирайки пропастта, към която върви Отечеството ни, през далечната 2003 г., политически кръг „Зора” сложи началото на едно обединение на българските патриоти с лява и дясна политическа култура. На изборите от 2005 г. се явихме под името „Коалиция национално обединение „Атака”. Повярвал ни, народът изпрати в 40-ото народно събрание 23-има народни представители. Бяхме неопитни и вървяхме на сляпо. И искахме дръзко да примирим огъня с водата. Какво се случи, знаят всички. „Зора” продължи по пътя си, вярна на социалната кауза. „Десните” по-късно се оформиха в партия „Атака”. И стана така, че им бяха необходими повече от 10 години, за да надживеят заблудите, които тогава разконцентрираха формирания с божия промисъл вектор на победата. Днес не се срамуват да признаят реалните достижения и победи на социалистическото ни минало, а в оценките си към реалностите, до които изпадна България, са по-крайни дори и от „Нова Зора”. И няма да бъде пресилено, ако кажа и по-леви. Дори мисля, че вече знаят наизуст розата на ветровете на политическата конюнктура. Само че България затъна. И както никога в своята история, днес няма нито верни приятели, нито надеждни съюзници. Разполага единствено и само с остатъчна национална енергия и с разпилени като есенна шума български патриоти. А лозунгът е един: Единство, православие, Отечество. И както през 2005 г., „Нова Зора” огласява спасителната формула за единен народен фронт за спасение на Отечеството. Прочее, 13 години след опита ни да създадем обединение на слабите, за да станат те силни, интервюто на философа Панарин по същия начин е изумително актуално и вдъхновяващо.

А може би в това е и шансът на многострадалното ни Отечество.

Минчо МИНЧЕВ

 

ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НА СЛУЖБА ПРИ ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 22

 

3. Такива въпроси задават

и такива идеи възприемат, макар и с други думи и в други условия, и българските идеолози на Възраждането и на модерната епоха. Тази идеология бе формулирана и разпространена в обществото в средата на 19 век, в началото на църковните борби.

Средновековието нямаше нужда от интелигенция, защото живееше със своето религиозно съзнание и животът бе устроен по канонните на вярата. Църквата ръководеше и държавата, и народа – всички бяха в нея, а не с идеи и идеологии. Имаха вяра, надежда, любов, Бог. Но след преп. Паисий, когато се роди идеята за националната държава, т. е. когато започна смяната на общественото съзнание и формирането на буржоазията като класа, бе необходима широка обществена прослойка, която да работи за идейното и духовното осъзнаване на народа и превръщането му в нация.

Започна отделянето от религията и Църквата и заменяннето им с идеологии.

Българските условия и целите на българското историческо равитие през буржоазната епоха (т. е. от Възраждането насам) бяха такива, че не даваха повод да се водят идейни спорове от рода на тези, които води Великия инквизитор. Но мислите и дори думите му присъстват в разсъжденията и призивите на българските интелектуалци – най-вече в споровете им по повод целите и задачите на борбите за църковна независимост. А след това и на въоръжената борба за национално освобождение, както и на буржоазно-демократичната революция.

Свещената дума в модерната ни история е „свобода”,

но свобода преди всичко национална и за устройване на бъдещата българска национална държава и култура.

Френското просвещение прокламира, че човек се ражда свободен по природа, свободата му нужна повече от всичко друго и никой няма право да му я отнема; тя трябва да му бъде осигурена, за да може той да се труди за своя полза и да живее по български, а не по чужди правила и закони. Той я иска от себе си и от „Европа”; надява се на милостта на султана да му позволи да създаде своя Православна църква, за да не бъде измъчван и унижаван от гърците, които вече не са му „братя-християни”, а врагове и духовни поробители. Това е друго съзнание, основано на идея, а не на вяра. То е политическо, а не религиозно и е формирало в себе си убеждението, че ще постига целта с човешки усилия, а не със смирение и вяра. Щом целта оправдава средствата, няма нищо нередно и греховно в нарушаването на православните църковни канони.

Свободата се олицетворява, т. е. ще бъде постигната, в бъдещата държава и нейните институции, към които се включва, но като отделена от нея, и самостоятелната Църква. Държавата в представата на нашите националреволюционери, впрочем, се идентифицира чрез свободата, за да придобие целта висш и идеален смисъл, да бъде очистена от всякаква корист и нездрав политически интерес. Така политическата идея става достъпна, понеже излиза от своята неопределеност и абстрактност, придобивайки конкретни измерения и материален израз. Тя вече е конкретна и материална: нали ще имаме свои архиереи, свои книги, богослужение на свой език, а гърците ще бъдат изгонени от храмовете, от енориите и епархиите и там ще управляват българи. Когато българите управляват, ще се организират училища, децата ще се образоват и ще могат, когато пораснат, да изместят гърците и иноверците от живота. Тогава този живот ще стане лесен, богат, духовен, образован. Ще заприличаме на другите народи, ще се изравним с тях и ще потекат реките на духовното и материалното изобилие. Едно само нещо да се постигне, и всичко ще се промени!

Историята на българските църковни борби, водени от миряните – богати и бедни, и населяващи различни райони на България, е история не на възраждане на религиозното съзнание и укрепване на православието сред българите, а на фактическата секуларизация и засилващия се атеизъм. Отделянето на Българската православна църква от Константинополската партиаршия е полагане основите на българската национална държава върху териториите на диоцеза на бъдещета Екзархия. Това не се и крие от водачите на движението, сред които Г. С. Раковски е най-откровен и ясен. Българската църква ще даде на българите нов тип свобода; тя ще утвърди нова власт, която ще им помогне да превръщат по-лесно камъните в хлябове.

Аз говоря за политическите цели на политическите ръководители

на тази борба – не за целите и действията на клира и истински вярващите хора. Макар че и те са толкова силно увлечени от политическите лозунги и от нетърпението, което е обхванало интелигенцията и всички българи, че дори и техните постъпки са много често в нарушение на каноните. Но сянката на Великия инквизитор пада навсякъде. Затова и всички са на служба при него, колкото и да не го осъзнават – камо ли да го признават.

Борбите за църковна независимост са истинският родител на интелигенцията

и я легитимират в пълна мяра като буржоазно явление. Колкото и малобройна да е в онова време, колкото и неосъзната за себе си и в себе си все още, та дори и неподготвена в пълна мяра, тя бързо и окончателно променя значението, характера и разбирането на обществените понятия – особено на свободата и човека. С нейните усилия българският свят излиза от своето средновековно християнско битие, за да се превърне в буржоазно общество, отреждащо на вярата, религията и Църквата място и функция на институции, които са длъжни „да помагат”, но не и да определят и ръководят обществения организъм. Затова не е случайно, че водачите на българската революция, които са най-представителната във всяко отношение част от интелигенцията, толкова настояват да се запишат в него принципите и нормите на модерната европейска държава от епохата на Просвещението – дори и с всеобщо избирателно право и мандатност на архиереите и водеща роля на светските лица в ръководството на Екзархията. Те не успяха да го направят, но самото им усилие е показателно за новото мислене, за съзнанието на обуржоазяващия се българин и за пътя, който българската интелигенция уверено вече е поела.

Национално-освободителната революция създаде и изведе на преден план нов тип личност,

който няма нищо общо с човека на Средновековието, формиран изцяло по учението на Иисус Христос.

Политическата цел, каквото е създаването на българската държава, изисква други хора; те трябва да са активни, смели, решителни, да не се съмняват и да умеят да стрелят, а не да се молят в храма. За тях принципът в живота е „свобода или смърт”, а не смирение, покаяние, любов, вяра, добротолюбие. Нищо не бива да го разколебава и отклонява, защото „свободата не ще екзарх, иска Караджата”. Това е нравственият максимализъм на модерното време, възприет от младата българска интелигенция и следван дълго след Освобождението. Тя обича народа; учи го, показва му пътя, по който да се освободи от поробителя, насочва го, образова го и формира у него нови нравствени принципи. Идеите й са светски, политически, прагматични. Нейният пример е Европа и по нея равнява себе си и своя народ.

През Възраждането националната кауза и България се поставят над всичко – дори и над Господа. Това се прогласява мощно и с особена гордост. Няма нищо по-възвишено, свято и велико от това да загинеш за отечеството си, като преди това си се борил за неговото освобождение. „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”, ще закълне народа великият ни поет Христо Ботев. Единствено тази смърт води до безсмъртие. Самоубийството, за да не попаднеш в ръцете на врага, е другият най-висш нравствен подвиг и проявление на великата любов към отечеството и народната свобода. Казва се: „да положиш живота си пред олтара на отечеството!”. Силен и свят е онзи, който ще превърне православния храм в крепост на националната идея и вътре в тази крепост ще се бие до смърт.

 

“...единственият изход из това грозно положение, в което се намира народът, е революцията, и то революция народна, незабавна, отчаяна; революция, която да изчисти Балканският полуостров не само от турците, които ни считат за стока и за добитъци, но и от сичко онова, което може да вреди на истинните наши стремления за пълна и абсолютна човеческа свобода.”

Христо Ботев

(“Революция народна, незабавна, отчаяна”, в. “Знаме”,

г. I, брой 23 от 27 юли 1875 г.)

 

Позволено е да поругаваш храма, ако така ще удължиш живота на свободата и ще дадеш пример на другите как тя се отстоява. Затова и възвеличаван е оня свещеник, който охотно препасва сабя и револвер, умее да стреля и се бие с врага, а не който се моли и проповядва смирение.

4. Мнозина изследователи на българския национален дух,

ум и характер твърдят, че българският народ е езически по природа, поради което не е възприел органически православната вяра и не се е християнизирал в пълна мяра. Причината според тях е насилственото покръстване през 9 век, осъществено от благоверния цар Борис-Михаил Покръстител.

Аз оспорвам тази теза, смятам я за невярна и механично изведена

от един факт, който дори е представен и оценен погрешно. Ако българският народ беше езически по природа, а не православен, той едва ли щеше да устои на напора на исляма и едва ли щеше да запази християнската си вяра през всичките пет века на иноверската власт.

Погрешното основание да се твърди, че българите са езичници, дава по-скоро българската интелигенция, нейното поведение, мислене и говорене още от Възраждането. Но тя мисли, говори и се държи езически или по-скоро атеистично заради особените обществено-политически функции, които е длъжна да изпълнява в епохата на национално-освободителната и буржоазно-демократичната революция.

Тази функция е да преведе българския свят от Средновековието в модерната епоха,

да го обуржоази и изравни идейно с „Европа”.

За да има успех в това си начинание, тя отклонява българския свят от християнството и го въвежда в модерния мир на идеологиите и политическите борби, в позитивното и рационално познание и в истината, чийто единствен критерий е практиката. Тази длъжност интелигенцията изпълнява сравнително лесно, ала не защото народът не е истински православен, а понеже свещенството е малобройно и не достатъчно подготвено, за да го ръководи в Църквата и вярата и да го предпазва от нашествието на идеологиите. Пък и много по-лесно е да разколебаеш вярата на народа и го поведеш към атеизъм или неоезичество, отколкото да го подготвяш за християнството, показвайки му цялата негова красота, дълбочина и истина.

Големите врагове през възраждането са Османската империя и Константинополската патриаршия, за да е възможно да се забележат присъствието и духът на Великия инквизитор. А той вече уверено е поел в ръцете си младата и неукрепнала интелигенция и й е открил прелестните тайни на своето учение. Той е духовният учител и вожд на българската интелигенция, нейният нравствен и интелектуален пример. Тя приема, дори без да разсъждава и преценява, да му служи вярно и безотказно. И да носи тегобите и необяснимите последствия от това служение – колкото и тежки да са те за нея и колкото погубни да са за българския свят.

Веднага след Освобождението, когато отминават опиянението и възторгът от свободата, започват лутанията, изпитанията, заблудите и терзанията на българската интелигенция. Тя и сега е обзета от онова нетърпение и прибързаност, които я караха да страда, че „народът е заспал” и да „ускорява” с различни средства историята, да желае да прескача етапи, за да постигне по-бързо намеренията си. Българската интелигенция не търпи изостаналостта, срамува се от нея и призовава да се движим по-бързо и да възприемем всичко хубаво, което идва от Европа.

Нашата тогавашна интелигенция е обзета от едно състояние, което руският мислител и богослов о. Сергей Булгаков е забелязал и открил у руската и което сполучливо нарича „духовна педокрация”, т.е. проявление на детска нетърпеливост и прибързаност, вземане на видимото за истинска реалност. Накратко, на незрелост. Това е заболяване, което или трудно се излекува, или изобщо не се лекува и е вечна характеристика на всяка национална интелигенция. Това е търсене винаги на екстремни исторически решения, проява на максимализъм във всяко решение и оценка на ситуацията. Ала когато са най-необходими и наложителни решителните действия, тя изпада отново в теоретични размишления, дълги умувания и в крайна сметка стига до извода, че ще е по-добре да се изчака. Или ще остави друг да свърши опасната и рискована до смърт работа.

Има нещо мъченическо и страдалческо в такава интелигенция,

защото постоянно развива у себе си комплекс за малоценност, който внушава и предава на цялата нация. А от друга страна е вечно недоволна и мърмореща, че обществото и народът не я разбират, недооценяват я и не признават заслугите й.

За разлика от интелигенцията на западноевропейските нации, на които толкова желае да подражава, българската – особено от епохата на Възраждането, - изцяло произхожда от народа, дори от най-нисшите му класи и съсловия. В българското общество тогава социалното разслоение е твърде слабо проявено и преобладаващата част от обществото е селско население. От там идват и учителите, духовниците, писателите, иконописците, лекарите, студентите, учещи се в руски университети. Интелигенцията живее в тази среда, не се отделя от нея и не я възприема като чужда, за да изпитва някакво противоречие с нея. Средата също не враждува с интелигенцията. Напротив, стреми се да я увеличава и задържа при себе си, защото съзнава нейната необходимост и ролята й за издигането на народа.

Дори и след Освобождението тези взаимоотношения се запазват, макар че се наблюдава обособяване на интелигенцията в отделно съсловие, което започва да се осъзнава като такова и да претендира за свое място в обществената структура и в държавата. И да влиза в конфликт с обществото и властта. Но заедно със състава й, променя се и дейността й. Сега вече значително е разширен качественият състав, професиите, броят на хората. Това не са само учители и духовници, но и творци от всичките изкуства, учени, журналисти, политици, юристи и изобщо хора с т. нар. свободни професии. Самата буржоазия излъчва интелектуалци, които работят за нея и я защитават идейно и политически.

Още в началото на следосвобожденската ни история българската интелигенция заема особена позиция спрямо властта и държавата. И в това се проявява нейният характер, оформен в службата й при Великия инквизитор.

От една страна, тя е състрадателна към народа, обича го силно и желае неговото добруване. Затова е и критично настроена към социалните неправди, неравенствата, несправедливостите. Литературата и изкуствата реалистично изобразяват, пресъздават и изразяват това отношение. Човекът е добър, но условията го променят и го правят лош. Социалното зло е причината за човешките грехове. Затова интелигенцията призовава по един или друг начин, открито или чрез патоса на изображението в изкуството, към преобразяване на обществото и създаване на добри условия за живот и развитие на човека.

От друга страна, в малката и бедна страна е почти невъзможно интелигенцията да бъде напълно независима, да живее от своя труд и да служи на високи каузи. Затова е принудена в поведението си да бъде лоялна на властта, да й съдейства и помага, за да получи благоволението й и си осигури поне материалното спокойствие и благополучие. Малцина са тези, които се опълчват срещу държавния ред и се включват в политическите борби срещу него.

Проблемът обаче не е в това интелигенцията „да се бори” срещу властта и държавата. Нейната задача е да осъзнава народа и обществото, да ги води по верния път, да помага на човека да намира Истината и да служи на доброто.

5. Литературата и изкуствата след Освобождението показват,

че за интелигенцията народът живее добре и човек е щастлив, само когато е нахранен, спокоен, труди се, осигурен е материално, не е беден и безправен. Ако е лишен от това, той страда, краде, убива, мъчи се, враждува с другите. Несправедливо е добрият да страда, а лошият да живее охолно и да е безнаказано неговото зло. Бедността поробва човека, унизява го и го унищожава. Тя го изхвърля от живота и не го допуска да се завърне в него, защото е физически неугледен, мръсен, жалък, неспособен за нищо – освен да проси и предизвиква съжаление. Душевната му доброта и възвишеност ще се проявяват от време на време, но колкото да покажат, че светът е зле устроен и че хората са роби (но не по своя вина!) на злото и несправедливостта.

Има и друга обществена среда, в която живее преобладаващата част от обществото. Това са чиновници, дребни занаятчии, учители, принудени от сутрин до вечер да се трудят без почивка заради единия хляб. На младини всички са били изпълнени със светли мечти и амбиции, с пориви за велики дела, но животът ги е запратил в малкото градче или в безлюдно селце, където нищо не се случва. А те толкова желаят нещо да им се случи, да ги видят, забележат и оценят, защото са способни, умни, талантливи.

Тук е голямата драма на българския свят.

 

следва


 

 

ТОВА ПРАВИТЕЛСТВО Е ВРЕДНО ЗА БЪЛГАРИЯ!

Е-поща Печат PDF

Слово на Корнелия Нинова, председател на ПГ на „БСП за България“, при откриване на сесията на 44-то Народно събрание, сряда, 16.01.2020 г.


Уважаема госпожо

Председател,

уважаеми народни

представители,

скъпи български граждани!

Нека новата година бъде мирна и благодатна за България. На вас колеги пожелаваме здраве и смислени решения с добър резултат за страната и за народа ни!


Започваме и тази сесия в правителствена криза с поредната девета смяна на министър в Кабинета – криза с водоснабдяването. Близо половин милион българи са на режим на вода – основно човешко благо и право. 100-хиляден град е изправен пред избора - работа и хляб или вода! В десетки други градове от години хората не знаят какво е постоянно течаща чиста вода. Три пъти за 10 години се повишиха цените на водата. Народът плати стотици милиони за безводие и мръсна вода.

България е превърната в сметище на света. Международната и българската мафия печелят много смъртоносни пари за сметка на здравето на българския народ пред погледа, а може би, съдейки по последните действия на прокуратурата, в съучастие с българските власти.

Висши държавни служители – изпълнителният директор на Здравната каса, заговориха за организирана система за източване на Здравната каса. Директно са назовани и виновниците – министър и заместник-министър правят лобистко законодателство в полза на големи частни интереси.

Тол системата е отложена отново и е на път да се провали.

Завърна се чумата по свинете и нови десетки хиляди животни се умъртвяват. Цял сектор в животновъдството се унищожава. Естествено, това доведе до невероятен скок в цената на месото – над 50%, а на колбасите, според бранша – 10%.

Предупреждават ни, че ще расте цената на хляба. Расте цената на водата. В много общини се увеличават местни данъци и такси, а близо 2 милиона българи продължават да живеят с пари под прага на бедността. Това са фактите и в тази ситуация откриваме новата сесия.

Защо стигнахме дотук? Защото в продължение на 10 години в управлението на ГЕРБ се приемаха закони в интерес на печалбата на малцина срещу тази на мнозинството. Корупцията вече е заложена в законодателството. Стигнахме дотук заради безхаберие, некомпетентност, а както се вижда от действията на прокуратурата, и заради злоумишления на управляващите. За 10 години превърнахте политиката в търговия, но цинизмът е, че плащате собственото си спокойствие с парите на хората – взимате им непосилни данъци. При всеки бунт министър-председателят си плаща такса „спокойствие“ с техните, с труд изкарани пари, но не, за да има развитие и растеж на страната, не за да има благополучие на народа, а самоцелно да се запази властта. След 10 години обаче и този модел започва да се изчерпва и да не работи.

Системите започват да гърмят една след друга. Унищожихте кръвоносната система на държавността, институциите, които не функционират. Вкарвате държавата от криза в криза, гасите пожари, които сами подпалвате, но управление на държава не е гасене на пожари, то изисква план, компетентни хора, работа и контрол – нищо от това нямате. Затова вместо стабилност и развитие, които обещавахте, има хаос и застой. И това не може да продължава така!

Скъпи български граждани, не вярвайте на лъжи и манипулации, че „Българската социалистическа партия“ влиза в договорки, задкулисие, каквито и да са разговори за крепене на това правителство. Искам да съм пределно ясна: ние работим за сваляне на този кабинет и на това управление! То, освен безхаберно и некомпетентно, вече е вредно за България.

Нямало алтернатива?! Винаги има алтернатива. По всички теми, които засегнах, ние от БСП от години алармираме, сигнализираме министерства, МВР, Прокуратура, по всички въпроси, които повдигнах. Предлагаме различни решения: друг здравен модел, в който болниците не са търговски дружества; друг социален модел, който намалява неравенствата; друг образователен модел, който гарантира кадри за икономиката и работата тук, в България, на завършилите млади хора; друг модел на системата за борба с корупцията, в който не управляващите си избират проверяващите.

Преди малко колегите от ГЕРБ също говориха, че искат консенсус по стратегически важните за България въпроси.

Уважаеми българи, това е лозунг, когато са притиснати в ъгъла. През всички тези години ние предлагахме консенсус по ключовите въпроси за България – демография, здравеопазване, образование и икономика. Всички наши предложения – разумни и с аргументи, бяха отхвърлени без аргументи, така че призивът за консенсус се използва в криза, но не е искрен и никога нашата подадена ръка по тези теми не е била приемана. Ето защо смятаме, че промяната за България и за живота на българския народ преминава през промяна на управлението.

Обръщам се към другите парламентарни партии, които се определят за опозиционни, към другите извънпарламентарни партии, които искат промяна, към граждански сдружения: уважаеми колеги, всеки от нас тича по своята писта и е силен в своята тема, но е слаб, защото е сам. Всеки от нас има идеи за промяна. При всички нас има кадърни и почтени хора. Нека се опрем на тях, да се опрем на жизнените сили на българския народ, защото имаме една обединяваща идея: да сменим това управление и да променим и България, и живота на българските граждани. Това е възможно да го направим, но не просто да заемем техните постове като министри и премиери, а с друга цел – да гарантираме растеж, стабилност и благоденствие на българския народ.

Благодаря за вниманието.


 

ДОКОСВАНЕ ДО ТАЛАНТА

Е-поща Печат PDF

Сиври Паша му казваха приятели. Аз се отнасях към него с почитание. Привличаше ме перото му. Неговият усет за думата, за ударението, за родопския диалект и прелестта на говора са пословични.

Беше по-голям от мен с осем години. Няколко месеца бе бродил из Балкана като партизанин през 1944 г. След това е бил на фронта като помощник-командир. Ранен е тежко, лекува се легло до легло с моя земляк подпоручик Константин Гайдаров (останал без крак и ослепен от мина край р. Драва). Запознах се със Сивриев, когато носеше майорски пагони. Стегнат, с изгладен брич и хромови ботуши. Беше издал стихосбирката „Батальонът с песен се завръща“. Другаруваше с известния създател и главен редактор на сп. „Български воин“ Александър Гетман.

Обичах да чета есетата, разказите, очерците, публицистиката му. Беше роден психолог и философ. Един циклоп, който виждаше неуловимите душевни движения и ги превръщаше в запомнящи се образи. Когато човек го чете, се упоява от езика му, пленен е от неочаквани сравнения и сентенции. Известно време Сивриев беше униформен, но не мислеше униформено. Стъпваше стегнато, но не беше скован в поведението. Дразнеше се от преклонението пред поста, дори и най-високия.

Когато научих, че е подкрепил подписка за свикване на извънреден конгрес по време на Априлския пленум на БКП през 1956 г., не се изненадах. Това беше самият той, разкрепостен, свободолюбец. От военния санаториум в Наречен той изразяваше несъгласието си с консервативния подход при смяна на дотогавашния курс и искаше публичност. Искаше широка демократична дискусия за дълбока промяна на курса.

Сивриев не ме изненада, защото знаех, че не се числи към вечното мнозинство, което гласува по команда. Той искаше лично да се убеди, да осъзнае и приеме дадена идея. Моят тогавашен началник в Генералния щаб полк. Харамиев отказал да подпише въпросната подписка. Влязъл в банята и се оправдал, че ръцете му вече са мокри, ще изцала листа. Сивриев познаваше от пръв поглед догматиците, страхливците, подлизурките. Бягаше от хора без индивидуалност, странеше от некадърници и праволинейни създания.

Не търсеше ранга на пагона, а ранга на духа. Не е случайно общуването му с Илия Бешков. Тогава той е младеж, а Бешков – зрял мъж, четвърт век по-голям от него. Намират общи теми и са щастливи. Единият записва тези разговори „до зори“, другият ръси самородни мъдрости. Бешков е петото дете на своя баща, надарен щедро от природата. В недовършената си автобиография той пише, че не е очакван от никого, нито е станал надежда някому сред сборището от интелигентни и неграмонти, мистици и безбожници, добри лели, зли снахи, пиячи, пуритани, музиканти...

Ето до този самороден, но и образован творец отрано се приобщава младият Сивриев. И не само остри молива да записва, а заостря наблюдателността си, мобилизира интелекта и дарбата си да слуша, осмисля и синтезира избликващите мъдрости. Така стига до прозрението, че „подир Ботев и Захари Стоянов Илия Бешков е най-неочакваното проявление на националния гений. Защото като Ботев и медвенския овчар Бешков няма предходници. Необикновеното му мислене, което без видимо напрежение оплита пространството от парадокса до остроумната импровизация, изтънченото социално наблюдение и абстрактната логика не са мотивирани от прежни натрупвания“.

Осем години след като Бешков си отиде от този свят, през 1965 г., Сивриев и Гетман предложиха на българите „Словото на Бешков“. Без да е чел творбите на Бешков изцяло – писма, есета, миниатюри, веднъж Емилиян Станев отронва пред Сивриев: „Добре че Бешков не си науми да става писател! Инак всички щяхме да бъдем излишни“.

Един недостатък на Сивриев се набива на очи. Опитвал съм се да го усмиря, да го върна в неговата творческа кула, да го отклоня от гневни полемики или поне да ги притъпя, но той беше непримирим. Ето един случай.

Серафим Северняк го нападна. Поводът беше Бешковото слово. По-точно изпускането на името Александър Гетман във второто издание – като съставител, заедно със Сивриев, както беше първото.

Тогава често ходех при Сивриев на ул. „Славянска“, съседна на улица „Иван Вазов“, където се помещаваше Военното издателство. Този ден той ми прочете гневния си отговор. Северняк беше озаглавил статията си „Хората помнят“. Сивриев отговаряше: „Хората помнят, но и забравят“. Това бяха огнени откоси на талантливо, но озлобено перо. Изпаднал беше в болезнена според мен крайна възбуда, израз на дълбоко засегнато честолюбие. А Гетман го нямаше вече, за да помири двамата свои даровити приятели.

И при други избухвания Сивриев умееше да печели врагове или пък просто неприятели. И това се отнася както за армейските, така и за творческите среди. Всяко свое виждане той отстояваше чрез контраатака, безкомпромисно, вън от всякаква тактичност. Това особено във войската беше контрапродуктивно.

Сега, като мисля за Сивриев, си обяснявам казаното за мене от него на едно тържество.


Бяха изминали пет години, откакто поех ръководството на Военно издателство. Събрани бяха най-висшите началници от министерството и Генералния щаб, от национални и армейски културни институти, писатели и художници. В приветствието си Сивриев спомена, че родното ми село Катунец е Ловешка околия, с което той обясни бавната ми, но отмерена походка, бавното, но точно мислене, меценатските ми жестове и въобще културния ми уклон в издателската политика. Потърси корените за това в полупланинските дебри на този край. Но най-характерното, което запомниха всички, беше опасението му, че ако продължи да ме хвали, може да стовари върху ми възмездието на собствените му неприятели и врагове.

Неприятели Сивриев имаше. И завистници се въртяха край него, но имаше и истински приятели. Някои останаха край него до последния му ден. А Никола Радев и Иван Радоев пренесоха урната с праха му от София до Златоград, за да легне в майчиния си гроб.

В обикновените си общувания Сивриев проявяваше топлота и съпричастност. Понякога и хитра изобретателност. Ето подобен случай. Със смях ми разказа как се спасил от санкция по пътя София – Боженци. Отзад в колата се е настанила съпругата му и си подрямвала. Отиват в Боженци, където той вложи душата си в една стара къща. Направи я гнездо, удобно за живот и творчество, лично подбираше материала за модернизация, по-точно за реставрация, изпипваше всичко със собствените си ръце, изпълняваха се негови проекти.

Та при едно от поредните пътувания, когато лети към Габрово с волгата, някъде към Български извор, млад старшина на КАТ внезапно вдига „слънчогледа“. Иска документи и е готов да впише наказание за превишена скорост. Сивриев бързо слиза от возилото, приближава строгия катаджия и тихо, доверително, заговорнически му прошепва:

Моля Ви, нека се наказваме следващия път. Сега съм хванал хубаво маце и всичко ще се развали!

Служителят се усмихва съучастнически и пътуването продължава.

Познавах припряния му характер и никога не си позволих да го подиря я заради изтичащ срок, я за поправка на текст, който може да почака. Всяка редакторска или коректорска бележка трябваше да бъде обоснована. Защото той беше до краен предел прецизен, точен, държеше на образната диалектна дума като на златна царица.

С отделни редактори в издателството имаше сложни отношения. Някои от другарствата му се разпадаха като отломки от ронлива скала.

Навремето подготвяхме поредното издание на сборника с разкази „Фронтова дреб“. Книгата излезе трийсет години след Отечествената война. Тези разкази не са описания на картини от бойни действия или напъни за панорамност. В тях има човешки съдби: чувства на страх и мъжество, тревога, страдание и радост, малко сън и повече сънища, автентичен говор и многозначително мълчание.

Един есенен ден на 1983 г. отидох в дома на писателя да получа ръкописа на „Фронтова дреб“ и да си побъбрим. Папката беше старателно прибрана и обрамчена с найлонов конец. Разлистих я на масата, поправките тук-там бяха нанесени с характерния за Сивриев ситен, но четлив почерк. За рецензенти, редактори и оформители не говорихме. Знаех, че той не би искал да види определено име в края на книгата си...

Рецензия подготви Неда Антонова. Тя вече беше издала забележителния си роман „Войната свърши в четвъртък“. Редактор стана деликатният Цветан Северски.

Петнайсетина разказа бяха излизали и утвърдени от читателя, но имаше и над трийсет нови миниатюри в раздела „Мигове без връщане“. Към тези стотина страници имахме дребни предложения за промени, които съгласувахме с автора. Прие ги с леко хихикащ смях, характерен за него. Хем съгласие, хем съмнение за тази или онази дума.

Белетристът Сивриев беше изпипал книгата хирургически. Длетото на перото му изсичаше типични черти на всеки герой.

Ето едно негово самонаблюдение, откъс от книгата.

„Заповядването е взело да ми се услажда. Бутам се навсякъде, търся нещо за отдаване на разпореждане. Нещо топло се топи в мен. Власт е това, както казва полковият командир.“ Сивриев, помощник-командирът, е гневен на Марин, защото не изпълнил в срок задачата да се построи мост през реката. Ходил е да краде кокошки. Но трагична е била съдбата на момчето, мина е откъснала крака му. Без излишна словоохотливост авторът заключава: „Марин лежи на походно легло, чуканът на бинтования му крак беше върху сиво одеяло. Гледа ме тъжно и ме посича с думи:

Ти щеше да ме стреляш, гос’ин помощник. Мината те превари...

Кракът на Марин е отрязан – с отрязан крак разговор не става.“

Сивриев иска да го попита: знае ли какво ме чака мене – днес, утре, другиден?

Ние знаем. Загубва в Отечествената война дясното си око. Цял живот разчита само на другото, с което гледа и описва света.

За това свое страдание той никога не ми е говорил. Дали беше надмогнал невъзвратимата физическа загуба?

Когато излезе „Фронтова дреб“ през юли 1984 г., ми постави автограф: „С всичката си обич, дадена от Бога на моето сърце! При тоя канглък за хора един – дори и полковник, стига!“

Искам да усетите и радостния Сивриев, който съм виждал аз. Обичаше да ти прочете току-що привършено есе или разказ. И след доловеното удовлетворение у слушателя се радваше като дете. Та това беше негова рожба. Не спестявах похвалите си в такива случаи. Съпреживявах радостта с него.

Сивриев се надяваше да получи награда. Той обаче би страдал, ако бъде втори или трети. Още е пред очите ми задоволството, което струеше от лицето му, когато го поздравих за специалната награда  на Министерството на отбраната за „Фронтова дреб“.

И как да не се радва, когато посвети голяма част от живота и творчеството си на мъжете в куртки. Разказите му за войната носят неподправения дъх на фронта. Приличат на дневник, писан в кратката почивка преди дрямката, доловили са тревогата на часовоя, дишането на боеца до твоето рамо. В същото време са неповторими художествени творби на истински писател.

С радост Сивриев ми е разказвал за срещите си с хората по времето, когато беше избран за депутат. Това му вливаше живот, но събираше и много угнетение, че не може да реши проблемите, които съдържаха писмата до него. Чел ми е отделни писма, а и отговори от институции и началници, гневял се е и нецензурно е хокал големци и бюрократи. Той не залюби длъжността и почестите, както някои се „абонираха“ за тях.

Сивриев биваше смазван от ударите на живота. Притихваше в безмълвие. Така го срещнах пред касата на издателството. Поканих го при мен. Току-що беше загубил брат си. Само две думи отрони. Предложих помощта си. Не успя и да благодари и забърза, след като получи малък хонорар, невзет дотогава. Наистина човек умира всеки път, когато загуби близък. Сивриев още веднъж беше умирал при загубата на сина си. На фронта и в партизанския отряд преди Девети той бе умирал многократно, губейки бойни другари.

Тежко съпреживяваше страданията на героите в творбите си. Възпламеняваха го всеки подвиг, нравствен катарзис и мъжество, които показа в книгите „Светът е стар“, „Завръщане след бягство“, „Хората са навсякъде“, „И земята престана да се люлее“ и др.

С напредването на годините се променяха настроенията и душевния мир на писателя. Разказа ми с ирония следното:

Остаряването ми влияе благоприятно на писането. Това особено забелязвам в Златоград. По-рано току седна на машината – тракам по клавишите, а долавям шумове по улицата долу по калдаръма, чувам чаткането на дамски токчета. Скачах да погледна през прозореца. Като надскочих шейсетте, вече не се отклонявам от подобни чаткания навън. Вече светът е улегнал, сетивата ми са успокоени...

Станислав Сивриев изпусна този улегнал период на творец. Отиде си на 62 години. Убеден съм, че и днешният читател ще се наслади на дарованието му, ако разгърне която и да е негова книга.


Станислав Сивриев е роден на 16 септември 1924 г. в с. Даръдере, дн. Златоград. Изключен от гимназията заради членство в РМС. Завършва средно образование във Велинград.

Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. На 19 години е партизанин в състава на Втора родопска бригада „Васил Коларов“.

След 9 септември 1944 г. е военен комендант на Златоград. Участва във войната срещу Германия (1944-1945), където е тежко ранен.

Служи в Българската армия. Завършва висше образование във Военна академия „Георги Раковски“. Кадрови офицер до 1958 г.

През 60-те години работи като завеждащ литературния отдел на сп. „Български воин“. Председател на Контролната комисия на СБП (1975). Избира да живее в с. Боженци и сам реставрира възрожденската си къща. Умира на 24 март 1989 г. Днес в Златоград има негов барелеф. Възрожденска къща в стария град е наименувана „Сивриева къща“.


 

„ПО ДЕЛАТА ИМ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ”

Е-поща Печат PDF

В бр. 22 на в. „Нова Зора” от 5 юни т.г., започнахме с „Битка за сърцето на Родопа”. Поводът бе научната конференция в Смолян, проведена на 5 май т.г. – „Помаците: версии за произход и съвременна идентичност”, където Нов български университет е представен от Евгения Иванова и нейния доклад. Твърдението на г-жа Иванова, че имало „все по-отчетлив процес за обособяване на отделен етнос, обхванал не само елитите, но все по-големи масиви от хора” предизвика широк отзвук не само сред местната общественост и регионалната преса.

 


Страница 229 от 403