Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

МЕЖДУ ЧАСА НА КЛЮНА И ВОЛЯТА ЗА ПРЕБЪДВАНЕ

Е-поща Печат PDF

В сряда, 30 май, министър-председателят Борисов се приземи в Москва. Преди това бе летял до Загреб, където откри паметник на Дядо Вазов, после до Киев, където също откри паметник - на Димитър Пешев, подпредседател на 25-ото обикновено народно събрание, един от инициаторите за спасяването на българските евреи. После, заедно с президента Порошенко, гледаха финала на Купата на европейските шампиони по футбол между “Реал”-Мадрид и Ливърпул. Както се казва, полезното и приятното се редуваха в една особена градация, която започна десет дни по-рано. Там, на Моста на влюбените в София, бе посрещал канцлерината Меркел, президента Макрон, брекзитицата Мей и онзи поцелуйко Юнкер, дето все обърква графика с неназованите причини на своите закъснения. По това време ще да е чул от “приятеля Доналд”, този път обаче на български, и онова скандализиращо всеки евроатлантически слух изречение, което обиколи света с надеждата, че “Европа най-сетне прогледна, защото с такъв приятел като Тръмп врагове не ти трябват”. Това бе казал самият председател на Съвета на Европа Доналд Туск, комуто отнапред ще да е било известно, че нема лабаво - от 1 юни влиза в сила протекционният режим в САЩ спрямо произведените в Европа стомана и алуминий. Няма тън-мън, няма принципи на СТО. 25 % мито не са шега работа.

Така или иначе обаче, преведено от дипломатическия новоговор, това си е направо ругатня. Да не му се надяваш на Туск. И ако да бе дочул Дядо Вазов, щеше направо да издекламира: “И всичко честно се засмя, от Лондра до Батак”.


 

Нейсе. В Москва министър-председателят Борисов бе приет най-напред от Дмитрий Медведев, новият стар министър-председател на Русия, който направо изби рибата, като заяви, че “в последните години партньорството между двете страни се активизира. Сега - продължи Медведев, - можем да обсъдим отделни параметри от нашето търговско-икономическо сътрудничество”. Министър-председателят на Русия може би неслучайно използва определението “отделни”, имайки все пак предвид, че съвместната междуправителствена комисия за икономическо сътрудничество не се е събирала да заседава от почти цяло десетилетие. Точните параметри на това “сътрудничество”, пряко наложените на Русия санкции и в отговор съответните контрасанкции съставляват една действителност с твърде много неизвестни. Точно тук министър-председателят на България Борисов уместно забеляза, че “светът е много тежко място с неспирните конфликти” и тези думи побираха в себе си неизказаното на глас съжаление от реалностите и фактите на една политика, в която, както знаем, когато атовете се ритат, обикновено страдата... магаретата. Страдат, защото все още се намира някой, който вместо да бие самара, за да се сещат, направо вдига телефона.

Вярно е, че политиката не е църква,

но и след изповед пак няма господ, който да ти прости и забрави, че в последните години България и Русия се отдалечаваха с такава равноускорителна скорост, че дори такива синкопи и сътресения като последователното сриване на проектите “Бургас-Александруполис”, АЕЦ “Белене” и “Южен поток” се явяваха само като контролни етапи по пътя към абсолютната нула.

Разбира се, и двете страни могат да намерят за това убедителни обяснения.

В България, всички във властта, а и сред народа, знаеха, но малцина признаваха на глас, че индуцираните решения, в един или друг случай насочени срещу Русия, са плод на “трансферирания суверенитет” на държавата ни, ако все пак се изразим по-благовидно и по-благозвучно и не чак дотам искрено. Защото в случая не са конкретизирани нито личният принос, нито колективната отговорност на политическия елит, пък и на народа, с който вкупом съгрешихме спрямо националното ни бъдеще. Всъщност, откакто свят светува, участта на победените винаги е била една и съща.

Перфидността на случая, който тези жертвени поколения българи преживяват днес, се изразява може би в лекотата, с която т. нар. евроатлантически ценности ни заставиха да забравим Vae victis и ни приучиха, макар и зорноволно, да тананикаме Ода на радостта. От това произтекоха много и различни обстоятелства, които просто ни бодат очите: протолатифундистки форми на земеделие с уклон към латиноамериканските реалности от първата половина на 20 век, утежнени от изкупуването на земеделската земя от чужденци и скоротечното умиране на българското село; преформатиране на векторите в областта на сигурността - армията в жандармерия, службите - за ограничено национално ползване; деиндустриализация в огромни мащаби и деурбанизация; оглупяващо образование по критериите на Болонската система; народоизтребителен модел на здравесъсипване. И като съвкупност от още неизредени реалности, демографска катастрофа. В края на краищата резултатът може да бъде само един - България като територия, като регион и географско понятие, като спомен за държава. Не, не е черногледство. Тема за размисъл е. И за противодействие. Е, как човек да не вярва на Дядо Вазов: “Немци, френци, англичани, наши са изедници”. И има ли причина да се учудваме защо вече 28 години не се уморяват да го изличават от учебниците?! Българските опачини край нямат!

Неприятно ми е да го кажа, но няма да го спестя и по отношение на Русия. За съжаление, там някак забравиха, че това отдалечаване, тези многогодишни вече мразове и ледове и отчуждения имат и своето московско начало; че “Возьмите всю заграницу” не е само унизителната география на едно поражение, в което до последния ден България и българите бяха като непробиваема плочка от ризницата на братството, току над сърцето на Русия. Освен още много неща, то е и началото на всичко онова, което като лош сън все ни се иска да забравим. Вместо това, като казашка нагайка продължават да плющят през годините словоблудствата от умонастроения и умозаключения на уж неслучайни люде, които наричат България “страна братушек предателей”; които ни напомнят едва ли не някакъв Каинов грях от Първата световна война, че и от Втората, забравяйки, че цял народ лош няма. На мен, на когото не ми се е обръщал езикът през годините да кажа хулна дума срещу Русия, твърде често, в интерес на истината, ми се е налагало да стискам зъби, за да не изкрещя от болка и от обида, когато не чиновници, а обществени фактори от висок ранг в Русия хулят моя народ. Пазя като омерзителен документ изказването на члена на Обществената палата и директор на Института за страните от ОНД Константин Затулин и сега няма да го преразказвам, няма и да превеждам думите му, защото цитатът не е за български адресат: “Когда власти Болгарии говорят о своих братских чувствах, им вообще не приходится доверять. Потому что они на всех етапах ведут себя как люди, которые никакой благодарности к России не испитывают. И хотя среди болгар распространненые дружеские чувства к России и каждой год открываются все новые памятники, посвещенные освобождению Болгарии аж 19-ом веке. У нас об этом все уже забыли, а там все открывают и открывают”.

Спирам с цитата на г-н Затулин, защото ако продължа, ще трябва да достигна и до аргумента, от който той фактически черпи своята историческа увереност, която му дава основание да заяви: “Поэтому уж к кому - кому, а к болгарам, я никакого сочувствия не питаю.”

Така че и без да съм Доналд Туск, мога да кажа: с брат като него, врагове не ми трябват.

Мисията на министър-председателя Борисов и на президента Румен Радев в Москва преди него обаче ценя. Не че тя ще върне загубеното, защото знам, че два пъти в една и съща вода от реката на живота е невъзможно да се изкъпеш. Относително ме вълнуват и възможностите за нови газови трасета, и рестарта на АЕЦ “Белене” не защото те са неважни или ненужни, както ни убеждават платени тролове, а защото знам, че и в България, и в Русия не държавата, и не народът, а октоподът на някакви мултинационални корпорации и частни фирми ще ги движи, разбира се, на пазарен принцип, както ни уверява и Владимир Владимирович. От което, под кухата черупка на онова, което сме свикнали да наричаме суверенитет, за който се бориха предците ни, а ние го пропиляхме, едва ли ще остане нещо.

Като препрочитах с цел каляване на нерви хладните отзиви и снизходително-пренебрежителните коментари и анализи в руския печат, и преди, и след посещението на двамата ни най-важни държавни мъже в близката до сърцето ми Русия; като отбелязах на ум, че и президентът Ердоган бил напълно съгласен продължението на втората тръба на “Турски поток” да излезе на българска територия; като си припомних, че руските загуби от прекратяването на “Южен поток” възлизат на 800 млн. евро, и си спомних, че вече турски изстребители ще охраняват небето на България, прости ми Господи, за тези думи, но се чух да казвам: “Сираци сме! От нине до века!”. Дано все пак да се смилиш, Всеблаги, масрафа на руско-турското приятелство да не плаща Отечеството ми.

Но по начина, по който внезапно отпътува от Москва българската делегация, от обрата, изразен в изявлението на говорителя на Кремъл Дмитрий Песков, ми се струва, че не само “проруският президент Радев”, но и “враждебният понякога към Русия министър-председател на България Борисов”, би трябвало ясно да са осъзнали, че като колективен Одисей в тяхно лице, само с единство и воля, и при пълна мобилизация на остатъчната макар национална енергия, би могло да бъде преведен корабът на българската държава между Сцилата и Харибдата в морето на този безжалостен свят. Че ако си следвал безкритично добрите съвети и си повярвал наивно в двусмислените обещания на членовете на новото си солидарно европейско семейство, днес ще ти се наложи да се радваш в най-добрия случай на огризките на един мизерен газов хъб “Балкан”, или проблематична тръба, макар и наречена “Български поток”, че ако те е командвал един Маккейн, господ да го поживи, казват, че е неизлечимо болен, и една Хилари, която президентът Тръмп наричаше “крадла”, че ако и Брюксел все така умело дърпа юздите на т. нар. европейски субсидии, значи, че вече си прикован като Прометей на скалата и не е далеч часът на клюна, който ще ръфа черния ти дроб, раната от този клюн все ще зараства и все няма да зарасте, дордето българите се свършат. Защото Зевс е могъщ и жестокосърдечен...

Когато вече бях написал всичко дотук, прочетох интервюто на президента Радев, дадено за БТА. Прочетох, че имат шанс и “Белене”, и преките доставки на газ, които той нарича “Български поток”, и газовият хъб “Балкан”, определен от него като рожба на кризисен пи-ар след скандалния провал на проекта “Южен поток”.

Много истини има в това интервю и много надежда. За да опровергая може би и себе си дори, го помествам в пълния му размер, за да бъде опора и воля за пребъдване на моя народ и на моето Отечество.


 

ИЗМЕРЕНИЯТА НА ТЪРГОВСКАТА ВОЙНА МЕЖДУ САЩ И КИТАЙ

Е-поща Печат PDF

Икономическата конфронтация между САЩ и Китай, икономики номер едно и номер две в света, достигна нов и още по-опасен етап с предприетата от Вашингтон ескалация на търговската война между двете страни и налагането на тежки антикитайски протекционистки мерки, на които Пекин отговори в подобен дух. Когато през май м.г. САЩ за първи път поставиха пред Китай своите искания, свързани с китайската търговска и икономическа политика, американските управляващи кръгове сметнаха, че колкото и да се изострят американско-китайските отношения, каквито и войнствени изказвания да прави президентът Тръмп, накрая двете страни ще постигнат някаква търговска сделка. Но както всички повърхностни анализи, и този щастлив сценарий пренебрегваше ролята на обективните противоречия на капиталистическата система.

Веднага след глобалната финансова криза от 2008г. ръководителите на големите капиталистически държави се събраха в Лондон на среща на високо равнище на Г-20. Там те се зарекоха, че в отговор на кризата никога няма да прибягнат помежду си към търговска война, подобна на търговската война от 30-те години, която трасира пътя към Втората световна война. В действителност, обаче, на срещата в Лондон се проявиха междуимпериалистическите противоречия, както и това, че лидерите на големите капиталистически сили не са в състояние да изработят координиран план за спасяване на световния капитализъм. Това е така поради обективното и неразрешимо противоречие между глобално интегрираната икономика и системата на отделни капиталистически национални държави, между които съществува остро икономическо и политическо съперничество. Именно това непримиримо съперничество, коренящо се в самата структура на глобалната капиталистическа икономика, сега изригна във формата на търговска война, предприета от САЩ против Китай.

От времето на Първата световна война до сега противоречието между световната икономика и системата на национални държави се проявява в стремежа на всяка от големите капиталистически държави да се превърне в сила, господстваща над света, в резултат от което неизбежно възникват военни конфликти. След Втората световна война САЩ се издигнаха до положението на господстващата империалистическа сила в света. Те използваха своята икономическа мощ военно превъзходство над съперниците си, за да установят изгоден за себе си нов икономически и политически ред в света. Междуимпериалистическитепротиворечия, които бяха предизвикали две световни войни, бяха приглушени  макар, че продължиха да тлеят. Под претекст, че се води Студена война срещу Съветския съюз, Вашингтон успяваше да укроти амбициите и стремежите на своите империалистически съюзници, срещу някои от които САЩ бяха воювали в две световни войни.

В края на 1991г. СССР се разпадна. Това събитие беше възхвалено като тримф на капитализма, но всъщност отпадна и претекстът за поддържане на единството на империалистическите държави под американска егида. От друга страна самото следвоенно икономическо съживяване и икономическият растеж, който това съживяване предизвика, започнаха постепенно да подкопават икономическата хегемония на САЩ, защото се оформяха нови и стари икономически съперници на американската свръхсила.

Вашингтон веднага осъзна, че нещата вървят в насока, която е неблагоприятна за неговите господстващи позиции в света. Ето защо в началото на 1992гПентагонът излезе със своя нова стратегия, според която в постсъветския период задача на американската политика е да не допуска някоя държава или група държави да застрашат американското господство в глобален мащаб или в който и да е регион на света.

Въпреки това през следващите десетилетия не спираше икономическият упадък на САЩ. Америанската икономика все повече ставаше зависима от финансовите спекулации и паразитизъм на мястото на доминиращата позиция на промишлеността от годините непосредствено след Втората световна война. Този процес и доведе до финансовия срив през 2008г. Губейки своята относителна икономическа хегемония, САЩ все повече прибягваха към военните средства, за да поддържат своето глобално господство. Ето защо през последните десетилетия Вашингтон води нескончаеми завоевателни разрушителни и кръвопролитни войни на различни места на света.

Задълбочащият се конфликт с Китай се корени в горепосочените обективни обстоятелства и макар да се изразява в стълкновение по въпросите на търговията, този конфликт има много по-дълбоки корени. Положението на САЩ спрямо старите съперници вече е разклатено и той категорично не желае да допусне издигането и на нов силен съперник в лицето на Китай. Затова исканията на Вашингтон към Пекин не означават само настояване за баланс в търговията между двете страни. Те целят да попречат на икономическия напредък на Китай, преди всичко в сферата на високите технологии и промишлеността, защото САЩ считат този напредък за пагубен за своите имперски интереси. Това е позицията не само на Тръмп и на антикитайските ястреби в администрацията му, но и на преобладаващата част от американския корпоративен капитал, на целия разузнавателен и военен апарат, на голямата част от политическата класав САЩ. Така, например, върхушката на Демократическата партия, която иначе е крайно враждебна към своя противник Републиканеца Тръмп, настоява президентът да продължи да бъде „твърд“ спрямо Китай. Подкрепа за антикитайските мерки на Тръмп изразяват и уж левите Демократи като сенатора Бърни Сандърс.

Единствената икономическа роля на Китай, която САЩ биха допуснали , е да бъде американска полуколония. Обаче китайският режим оглавяван от президента Си, не може да приеме такова подчинение. Създавайки 400 милионна работническа класа посредством реставрацията на капиталистическата собственост и посредством интеграцията на Китай в световния капиталистически пазар, този режим трябва в интерес на собственото си оцеляване да продължава да поддържа добри темпове на икономически растеж на страната си. Обективната логика на възникналото американо-китайскопротиворечие заплашва с възникване на военен конфликт между двете страни. Това е задачата на капиталистическия олигархат срамежливо наричан „Социализъм с китайска специфика“.

Управляващите кръгове в САЩ са разбрали, че базиращият се на свободната търговия следвоенен световен ред, който по-рано е облагодетелствал американския капитализъм, сега вече работи против неговите интереси. На дневен ред е протекционизмът, упражняван от държавата в интерес на големите капиталистически корпорации. И макар конфликтът с Китай да е на преден план,подготвят се протекционистки мерки и спрямо други американски икономическисъперници . Тръмп заплашва да наложи високи мита на вноса на автомобили от страни като Япония, Южна Корея и преди всичко от Германия – внос, обявен за заплаха за „националната сигурност“ на САЩ, оказва се и силен натиск върхуЕвропейския съюз.

Смисълът на американо-китайския търговски конфликт може да бъде разбран единствено в един по-широк исторически и политически контекст. Защото също както се възраждат хищническите методи на търговските войни от 30-те години, така на повърхността отново изплуват и всички уродливи политически явления, характерни за онова драматично десетилетие. Опасността от световна война все повече нараства, а в подкрепа на имперските си цели и интереси САЩ разполагат свои войски по света – от Венецуела до Персийския залив и Южнокитайско море.Пак подобно на 30-те години в САЩ, а и в други капиталистически страни, активно се насърчават местните фашистки сили, за да бъдат хвърлени против трудещите се за смазването на тяхното недоволство, ако това се наложи. Наблюдава се и тенденция към по-авторитарни форми на управление. Това става на фона на сътресенията на борсовите пазари, което вещае, нова финансова криза, която ще бъде по-сериозна от срива през 2008г.

И днес, както някога, войната, фашизмът и авторитаризмът представляват инструменти на едрия капитал в защита на неговите интереси, включително и за смазване на класовата борба против господството му. Те са пътят, по който ако се тръгне, народите могат да бъдат хвърлени в безумието на варварство, насилие и братоубийство. Това трагично стечение на събитията може да бъде предотвратено единствено чрез издигането на принципна програма за социалистическо преустройство на световната капиталистическа система.

 

Бистра Стайкова по материали от чуждестранния печат


 

 

НОМЕНКЛАТУРИ НА АГРЕСИЯТА

Е-поща Печат PDF

В предишната част засегнах въпроса за битката между двете банкови групи - на Ротшилд и Рокфелер. За съжаление в България всичко, което противоречи на глобалната пропаганда в полза на Pax Americana, се обявява за конспиративна теория и се окарикатурява в повечето национални медии. Както съм писал и преди, в света има множество глобални проекти. Те са базирани на чисто цивилизационна основа. Причината е много проста. Именно спецификата (цивилизационният код) на съответната цивилизация се превръща в норматив, който се определя от историческата и културната траектория на различните народи и който определя начина на живот и бит на дадените народи.

 

МАКЕДОНИЗМЪТ

Е-поща Печат PDF

Като самоосъзнаване за принадлежност към самостоятелна македонска нация македонизмът е исторически факт в държавата Северна Македония. Обаче не по-малко съществен исторически факт е, че като вътрешна и външна политика, този държавен македонизъм е създаден след 1944 година върху антибългарска основа и продължава да се развива в същата насока, както след получаването на независимост от бившата Югославска република Македония, така и от сегашната република Северна Македония. Затова България нито може, нито трябва да допуска този македонизъм в Европейския съюз, докато той не се отрече от антибългарската си основа и не приеме като обща историята ни до 1944 година.

Конкретен пример за трудностите при намирането на компромис за решаване на проблемите между София и Скопие в това отношение е изострянето на езиковия спор между тях. Това изостряне не е от полза нито за България, нито за Македония. Защото с него се подклажда антибългарският македонизъм в Северна Македония и се намаляват възможностите за нейното приемане в Европейския съюз. В този случай България може да приеме историческия факт за създаването на самостоятелен македонски език с неговото кодифициране през 1945 година, ако Северна Македония приеме лингвистичния факт, че има само един български език с три различно стандартизирани варианта: кодифицирания кирилски вариант в България, кодифицирания кирилски вариант в Северна Македония и кодифицираната латинизирана банатска писмена норма на банатските българи в Румъния, Сърбия и Унгария. Защото между всички славянски езици само българският език е аналитичен със задпоставен определителен член.

За по-определено формулиране на така изложената позиция предлагам възможно най-скоро Българският парламент да приеме следния

ЗАКОН ЗА

БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК –

п р о е к т

ВЪВЕДЕНИЕ

В славянската езикова група българският език съществено се различава от всички останали по своята граматика на фонемно, морфологично и синтактично равнище. Поради исторически причини сега той се представя от три различно стандартизирани варианта: първи - кирилски вариант, който е официалният език в България; втори - кирилски вариант, наричан още македонски език, стандартизиран през 1945 година, който е официалният език в Северна Македония; - банатски вариант, наричан още банатска писмена норма, стандартизиран през 1866 година с латинска азбука и използван като местен стандартен език в Румъния, Сърбия и Унгария от потомците на бежанците от Чипровското въстание. Други примери на така дълбоко свързани различно стандартизирани варианти на един и същ език, определян като плурицентричен, са английският, испанският и немският езици.

При образувалото се разединение между азбуките и речниковия състав на тези три варианта на плурицентричния българския език, най-добре развитият негов първи кирилски вариант може да играе обединяваща роля.

ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ

Член 1. Българският дух се развива и укрепва чрез първия стандартен кирилски вариант на българския език, който е официалният език в Република България. Всеки български гражданин е длъжен да го знае и има правото да го ползва. Само издигането на българския дух може да осигури единството на многообразието на българската нация и нейните перспективи в еволюцията на човешката цивилизация.

ИНСТИТУЦИИ

Член 2. Българската академия на науките и нейният Институт за български език по-специално, отговарят за равнището и перспективите в развитието на официалния стандартен български език.

Член 3. Цялата образователна система в България се основава на усвояването и използването на официалния стандартен български език. За българските деца и ученици, които растат в другоезична среда зад граница, държавата осигурява допълнителни възможности за усвояването на официалния стандартен български език.

Член 4. Както устройството и съдържанието на образователната ни система, така и изучаването на други езици в нея се урежда със съответни закони и се направлява от съответните държавни институции.

ПОЛЗВАНЕ НА ОФИЦИАЛНИЯ СТАНДАРТЕН БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Член 5. В своята дейност всички държавни и установени със закон институции, както и юридическите лица в България, задължително ползват официалния стандартен български език. Ползването на друг език се допуска само за случаи, разрешени от съответен закон.

Член 6. Всички надписи задължително се изписват на първо място на официалния стандартен български език. При необходимост от използването и на латиница, препоръчва се ползването на универсалната българска фонемна азбука за универсално еднозначно представяне на българското звучене на съответните названия.

ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЕЗИКОВ СЪВЕТ

Член 7. За непрекъснато наблюдение по спазването на този закон, за препоръки при неговото прилагана и за санкциониране при неговото нарушаване, към Министерския съвет се създава Изпълнителен езиков съвет. Неговият личен състав, по-конкретните му правомощия и материалната му база, се определят от съответен закон.

Член 8. Веднага след учредяването на Изпълнителния езиков съвет той установява начина за своето функциониране и съставя реален график за постепенно осъществяване на изискванията на Закона за българския език.


 

СЛАВЯНИ ЛИ СМЕ БЪЛГАРИТЕ?

Е-поща Печат PDF

• В отговор на книгата на проф. Пламен Цветков „Славяни ли са българите?“

И от целия славянски род най-славни са били българите

Паисий Хилендарски

Продължение от бр. 21

Ето някои интересни примери, които проф. Цветков дава в качеството на доказателство на епохалното му лингвистично „откритие“ (цитирам по книгата му „Славяни ли са българите?“):

Стр. 91: „Много по-незабелязани са обаче онези български думи, които имат вероятно уралско или угрофинско потекло. Някои от тях, като „мед“ (на мордвински „мядь“, „медь“, на унгарски „mez“), „слово“ (на унгарски „szo“, или „соо“, на мансийски „saw“) „олово“ (на унгарски „olom“, на мансийски (3) „oalen“) могат да се намерят във всички славянски езици, но други като „къща“ (на мордвински „куда“, „куд“, на естонски „koda“, на хантийски „kat“, от угрофински корен *kota), или „кани“ (откъдето са „поканвам“, „покана“ и т.н; на самоедски „kana“, „xan“, на унгарски „hiv“ от уралския корен *kan-) нямат нито славянски, нито индоевропейски успоредици, освен някои южнославянски говори“.

Думата „медь“ в „мордвинския“ (4) език със сигурност ще е заемка от руския, тъй като няма никаква разлика в произношението, а „мордвините“ са земеделско население, за което няма данни някога да се е занимавало с металообработка.

 


Страница 228 от 403