Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИКОНОМИЧЕСКИТЕ УБИЙЦИ СА МЕЖДУ НАС

Е-поща Печат PDF

Когато през 1990 г. българите решиха да се разделят с „лошия” социализъм и да продъжат с „ефективния” капитализъм, те не подозираха, че зад демократичната му фасада се крият съвсем неприемливи неща. Икономическата свобода и частната собственост изглеждаха твърде привлекателни след десетилетията „държавен социализъм”. Малко хора си даваха сметка, че капитализмът изглеждаше добър само защото светът беше двуполюсен. „Студената война” се водеше без много експлозиви и потоци от кръв, с операции, замисляни в централите на ЦРУ и КГБ. Загиваха политици, падаха правителства, разоряваха се цели страни не в името на прокламираната демокрация, а за построяване и благоденствие на новата империя след Втората световна война - Съединени американски щати.

 

ДЕНЯТ НА ПОБЕДАТА ПРОПУКА ЛЕДА МЕЖДУ РУСИЯ И АМЕРИКА

Е-поща Печат PDF

Джон Кери пристигна в Сочи да нормализира отношенията на двете – орисани от историята и географията да сътрудничат, а не да враждуват, – суверенни велики сили във вторник, три дни след Деня на победата с историческите тв-кадри на Путин и Си Дзинпин на трибуната на Червения площад, с парада на китайските и индийски воини редом с руските, с милионното море от хора по цялата страна с портрети на загиналите си близки в ръце, и не на последно място – с многохилядните паради в Донецк и Луганск.

Освен че бе демонстрация на изключителния национален подем и сплотеност на русите и на възстановяващата се военна мощ на Русия, грандиозното зрелище предложи на Америка и чудесен, „запазващ лице“ повод за прекратяване на глупавата, напълно безсмислена и вредна и за двете страни конфронтация на Вашингтон с Москва. Както читателите си спомнят, през март миналата година писах, че украинската криза, очевидно – по вина на Запада, не е начало на нова студена война, както много капацитети пророкуваха, а ариергардното сражение на досегашната.

 

ТЕЗИ ПРЕКРАСНИ НОВИ УЧЕБНИЦИ…

Е-поща Печат PDF

• Образът на кан Тервел и на българските владетели в учебниците по “История и цивилизация” за 6-и клас

 

„Живеем във време на стремително скъсяваща се памет.”

Андрей Кончаловски

 

“Образованието не е просто в заучаването на факти, а в тренирането на ума да мисли.”

Алберт Айнщайн

 

Тази година се навършват 1 300 години от победата, извоювана от кан Тервел (701-721) край стените на Константинопол през 718 г. срещу масираното арабско нашествие към Европа. Тази негова военна и политическа победа спасява християнска Европа от огромна опасност - нашествието на арабския халифат.

През 716 г. вече са ислямизирани Персия, Северна Африка, превзета е Испания. През 718 г. арабите предприемат мащабен поход да завладеят Константинопол – столицата на Византия. Нейният император Лъв III се обръща за помощ към българския владетел Тервел.

 

Той успява да разгроми 200-хилядната армия, преграждайки пътя на арабите към Балканите и Централна Европа.

Съвременна християнска Европа дължи съществуването си на двама европейски владетели,

единият е кан Тервел, а другият е Карл Мартел. Френският византолог Шарл Дил твърди, че победата над арабите при Константинопол е велико бедствие за исляма и я определя за по-значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел, 15 години по-късно в равнините на Поатие.

За разлика от нас, българите, французите почитат този свой владетел, който те наричат спасител на Европа.

Истинският спасител на Европа е кан Тервел, категорични са българските историци.

Проф. Пламен Павлов, се обосновава така: “На практика столицата на света е Константинопол и затова значението на Тервеловата победа над арабите е толкова голямо в сравнение с битката при Поатие. Несъмнено централното, най-важното събитие, свързано със спирането на арабската експанзия в Европа, е битката при Константинопол, където основната заслуга е на Тервел”.

Акад. Антон Дончев, един от съвременните класици на българската литература, с респект споделя: “Как е възможно тогавашна България и кан Тервел да победят арабите? Аз още не съм го разбрал. 200 000 души араби са докарани пред Цариград, 1400 кораба. Ромеите не са излезли нито един път вън от стените на крепостта. Тази армия се стопява, връщат се пет кораба обратно и никога повече арабите не достигат до Цариград”.

Във връзка с тази 1300-годишнина, инициативен комитет с председател министъра на отбраната Красимир Каракачанов, внесе предложение за издигането на паметник на кан Тервел в района на НДК. Сред другите инициативи за годишнината са предложение до Светия Синод на Българската православна църква за канонизиране на кан Тервел като светец. Предвижда се също изграждане в Мадрид на православен храм „Свети Тривелий Български”, както и проучване на писмените извори за кан Тервел в архива на Ватикана. Дано политическата воля позволи реализацията на тези стойностни инициативи!

Цели и резултати от един престъпен закон

Но може би  е бъде интересно да надникнем и разлистим и страниците на учебниците на българските деца по „История и цивилизация”, за да видим как е представен и как изглежда образът на кан Тервел и другите български владетели от Средновековието. Защото написаното в историческите анали, изследвания, научни монографии и това, казано от  видните ни учени и интелектуалци на страниците на техните книги, е от изключителна важност. Но многократно по-голяма е значимостта на това какво и как е описано и представено на децата ни в техните учебници. Те са прозорецът, през който нашите деца гледат на света и на себе си. Панорамата, която им показваме чрез тях оставя траен отпечатък  в ума и сърцето им. Този панорамен взор може да ги вдъхнови, но може и да ги отегчи, принизи или обезкуражи, а може и да ги обърка тотално.

За да говорим за образа на българския владетел и историческата съдба на народа ни, необходимо е преди всичко да анализираме съдържанието и качеството на учебниците по „История и цивилизация”, и то от гледна точка на запазването на изконното чувство на всеки човек, наречено родолюбие и национална гордост. В този смисъл особено важна е рамката, зададена от МОН с учебния план и учебните програми, както и наложените маркери, към които трябва стриктно да се придържат авторските колективи. А определящо в това отношение е новата образователна парадигма, подчинена на глобализацията, мултикултурието и политкоректното говорене.

През 2016 г. бе приет новият училищен закон за предучилищно и училищно образование.

Този закон може да се окачестви единствено като престъпен, защото руши из основи традиционните български ценности и култура. В него и със свещ да търсите, няма да срещнете думата „възпитание” или родолюбие! Но ще срещнете новия термин „подкрепящо образование”, което на практика означава край на слабите оценки в училище и тяхното изхвърляне на „бунището” на българското образование! Неграмотният ученик до 4 клас, дори и с годишни оценки „Слаб” преминава в следващ, по-горен клас, дори и без да е необходимо да се явява на поправителен изпит! Административната компютърна система е автоматизирана и ученикът се записва и преминава във всички случаи в следващ клас.

В прогимназалния курс, теоретично може да се постави оценка “Слаб”, но не и две поредни двойки. Между тях трябва да има и други оценки, различни от „Слаб”! При такива случаи за учителя се предвижда  огромна допълнителна бумащина, обяснителни писма и документирана индивидуална работа в продължение на месеци с всеки, получил слаба оценка! Доколко подобна система отговаря на нуждите на обществото, на учениците и родителите, всеки може да предцени сам! Но МОН постига впечатляващ резултат, с който може да афишира своята дейност – липсата на изоставащи и повтарящи ученици!

Що се отнася до учебниците по „История и цивилизация”,  МОН декларира публично и с огромна доза самочувствие и претенция, че в тях са намерили място само факти, без да се допуска оценъчна интерпретация.

Но има факти и факти и техният подбор е от съществено значение, което обаче не се коментира!

Как историята се превръща в проста хронология

Тази позиция вероятно се възприема от онези „отгоре” като връх на професионално, обективно и компетентно виждане и трактовка на исторически събития и процеси, като същност на историческото знание и историческото образование. Доколко това е така?!

Думата „история” на гръцки означава освен „изследване, проучване”, още и „разказ за станали случки в миналото”. Този разказ трябва да даде отговор на въпросите: „Какво е станало?”, „Кога?”, ”Къде?”, „С кого?”, „Защо?” и „Какви са последиците?” от това събитие или  случка.

Ако разказът ни дава отговор само на първите четири въпроса, без да засяга въпросите „Защо?” нещо се случва и „Какви?” са неговите последствия, се превръща в проста хронология. От разказа не остава нищо, само безкрайно скучни съобщителни изречения в телеграфен стил, т.е. историята като такава сублимира и се превръща в нещо, което има само бледа допирна точка с истинския разказ за миналото събитие.

Възниква въпросът как бихме квалифицирали днес съвременните учебници по история? – като извор и храм на знание, или може би като извор на забрава, извор, който води началото си от Лета, реката, утоляваща и освобождаваща от памет човешките души.

Децата в училище вече не се интересуват от историята, за тях тя е безинтересна и скучна материя, която изисква неимоверни усилия да бъде запомнена и възпроизведена. Остава им само зазубрянето! Наблюденията на учителите са показателни: само 5 % от децата имат афинитет и положително отношение към историята! [15]

Учебниците по история днес не съдържат разказ, не предават емоция, не въздействат на децата, не са в състояние да мотивират интерес и позитивно отношение към българското минало и огромен цивилизационен принос, не се докосват до чувства като национална гордост и родолюбие. Те  не дават нито знания, нито ценностно отношение на учениците към миналото на предците ни.

От години вече е достатъчно в учебниците да се споменат  само три-четири изречения за цяла епоха и преломни събития, за да смятаме, че сме дали исторически знания на децата за тях. За отношение не говорим, защото то не е изразено по никакъв начин във или между редовете.

Ако съдим по  резултатите от националното външно оценяване (НВО) по Обществени науки след 7-ми клас, и по-точно от резултатите на раздел „История и цивилизация”, отговорът  несъмнено е негативен.

Поради трагичните и стряскащо слаби резултати (често стигащи до абсурд), през 2016 г. МОН взе кардиналното решение за премахването на НВО по тези предмети, за да не се скандализира повече обществеността и да се избегне широката публична реакция срещу политиката, реформите и качеството на образованието, които провежда и утвърждава МОН.

 

Политиката трансформира историята в свой инструмент

за въздействие и управление на обществото и политическите процеси. Политиката манипулира и фалшифицира историческата и обществена памет. Както отсича Волтер, ”Историята е като Мисисипи от лъжи!”, а Наполеон, един от любимците на европейската история, обобщава: „Историята е низ от общоприети лъжи”.

Така е: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото”, казва Джордж Оруел.

Тази политика е причината днес да не се пише и говори в учебниците на децата ни за истинската българска древност и цивилизационен принос, за внушителния, величав и често трагичен образ на българския владетел, да се представя историческата ни съдба крайно компресирано, схематично и напълно безлично.

Тази политика е в основата на непрекъснатите реформи в образованието, които го реформираха до степен да изпадне от толкова престижното 5-о място в световната класация през 1988-1989 г. до 30-о място сега (2014 г.) и която направи 48 % от българските деца функционално неграмотни, т.е. неразбиращи прочетеното.

В действие е непрестанно преструктуриране на учебния материал под знака на новата философия, с лекота се сваля материал от 10-и в 7-ми клас, от 7–ми клас в 5-и, без да се държи сметка какво губи ученикът при тези еквилибристики с времето.

С всяка нова учебна програма и нови учебници по история резултатите стават все по-катастрофални и абсурдни, но това въобще не е повод за тревога и преосмисляне на избрания път на историческо образование за нашите деца и ученици.

Всеки заинтересован и средно интелигентен българин, ако си даде труда да съпостави учебниците дори от 2006 и 2016 г., ще се убеди в това и в целта, която се преследва!

Особено важен етап от образованието и възпитанието на децата е началното и основно образование, когато се формира личността и ценностната система на човека. Затова нека се фокусираме

как е представена българската история

на деца в тези най-важни години за всеки човек.

В учебника „Човек и общество“ (изд.”Булвест 2000”, стр. 18), създаването на българската държава е предадено така: ”Пърият владетел на България бил хан Аспарух. За столица била избрана Плиска.” И следващото изречение: ”По времето на хан Крум били създадени първите писани закони.” Нито дума за хан Тервел - спасителят на Европа! Нима не можеха да добяват просто: „Хан Тервел, синът на Аспарух, бил отличен дипломат и пълководец. Той разширил територията на България с мирни средства и разгромил арабите, когато обкръжили Константинопол. Така спасил християнска Европа от чуждите нашественици. Векове след това в цяла Западна Европа се говорело за неговия подвиг”!

Историци алармират обществеността за скандални примери от учебниците за 3-ти клас по  предмета „Човек и общество“, съдържащи чудовищни лъжи за историята на България, пише сайтът “Петел”, цитиран от „Блиц”. „В урока за цар Симеон Велики на 48 стр. ще научите, че „Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те не оставили трайни следи в българското минало“. Защо в такъв случай са го наричали Симеон Велики, не става ясно. Последният български цар Иван Шишман от Второто българско царство пък въобще не е споменат дори с една дума. (още - https://www.actualno.com/education/skandalen-uchebnik-po-istorija-shtastlivo-tursko-robstvo-policija-za-levski-news_47395.html).

Образът на българския владетел можем да го видим само в учебниците по „История и цивилизация” за 6 клас в прогимназалния етап. Българско средновековие се изучава отново след 4 учебни години, чак в 11 клас. Явно факторът „памет” и загуба на памет при децата (особено на нещо, което са преминали и учили за 26 учебни часа), както и немалкият процент ученици, които се отказват да продължат образованието си, не е бил особено съществен при изработването на учебния план.

Първото, което разбираме от заглавията на темите и уроците, е, че българският владетел е владетел не на държава, а на „ханство” или „царство”.

Понятията „българска държава” и „народ” се използват крайно предпазливо

и само там, където не е възможно тяхното заместване със синоним.

За специалистите това може и да е коректно, но за децата легитимното е „държава” и няма съществено значение с каква титла се нарича нейният владетел. Когато това процентно съотношение е грубо нарушено, губи се усещането за древна българска държавност. Титлата на предводителя на древните българи  е „кан” само в един учебник [3], този на проф. Пламен Павлов и колектив, останалите предпочитат титлата „хан”, която навява определни асоциации за малката ордичка на Аспарух, с която минава Дунава.

Второ: липсва  равнопоставеност по отношение на титулуването на нашите владетели, споменати едновремено с византийските. В мнозинството от случаите, след като е спомената веднъж титлата им, за българския владетел се говори без нея, т.е. без уважение и респект – просто Аспарух, Тервел, Крум, Самуил и т.н.

Трето: за най-важните исторически и преломни периоди и велики български владетели се отделя не повече от един–два абзаца, т.е. това, което децата трябва да чуят и запомнят, е казано най-много с четири, пет или шест изречения!

Заличени са векове от българската история

Не са редки случаите, когато исторически период, през който са управлявали няколко владетели, се представя с едно изречение.

В някои учебници липсват цели периоди от българската история (изд. „Просвета плюс” 2017 г.; изд. „Булвест 2000” 2016 г.; изд. ”Архимед и Диоген” 2017 г.;) като този от средата до края на ХIII век, отнасящ се до татарското нашествие, междуособните борби, въстанието и възкачването на Ивайло на българския престол (1277-1280 г.). А това е единственото селско въстание не само в българската, но и в европейската и световната история, увенчало се с успех, при което личност без благороден произход законно заема владетелския престол. От управлението на цар Иван Асен II (1218–1241 г.), българската история в учебниците разглежда директно темата „Завладяване на България и Балканите от османците”!

Цял век българска история е заличена от българските историци, автори на учебници.

Ако направим аналогия, това е все едно френските деца да не са чували и да не знаят за съществуването на Жана Д’Арк!

Съществено е изменението на съотношението исторически текст и илюстрация в полза на илюстрациите, на база дори последните 15-20 години. Това ги прави не по-актрактивни, а по-елементарни, като се губи от съдържателната и емоционалната част на повествованието, което при използването на модела „план-тезис”, напълно липсва.

Идеята за олекотяване на текста откъм количество води като последица и загубата на навици за четене на повече от няколко пасажа текст у учениците. Според МОН и одобрените от него учебници това е напълно достатъчно на децата като информация (за знания не можем да говорим очевидно!) за миналото на народа ни.

И все пак какъв точно е образът на българския владетел, такъв, какъвто го виждаме от  страниците на учебниците по история? Има ли за него конкретна и ясна визия, пълнокръвен ли е този образ и емоционално обагрен или е едностранчиво скициран?

Отговорът на този съществен въпрос е еднозначен и повече от категоричен.

Гордостта на МОН

В учебниците владетелите ни само се споменават, но историческият им образ напълно липсва! Те са просто една мимолетна сянка, описана с една-две думи, без следа от индивидуализация, и затова еднотипни и неразпознаваеми.

Образът е напълно заличен, сякаш вандали са вилнели в Божия храм и са изчегъртали чертите им до пълна неузнаваемост! Няма образ, няма личност, няма величие, слабост или трагедия – има само име, титла и години на управление, което при това не се окачествява нито като успешно, нито като неуспешно! (Гордостта на МОН - „Само факти без оценъчна интерпретация!” За обективността при подбора на фактите обаче, не става и дума!)

Чудно ли е тогава, че учениците в огромното си мнозинство не могат да разграничават хора и години, че в съзнанието им това са само имена и е все едно дали ще ги попитат за Тервел, Омуртаг, Крум или Симеон. Отговорите им звучат еднакво объркано и несигурно, знаят, че са чували за тях, но какво точно, не са в състояние да си спомнят. В общия случай, ако успеят да ги идентифицират с някое характерно понятие, това е върхът на очакванията и постиженията:  Аспарух – основателят; Омуртаг – строителят; Крум – завоевателят; Симеон – книжникът! И толкоз! За кан Тервел – само минимален процент от учениците биха го споменали като „Спасителят на Европа от арабските нашественици” просто защото в голяма част от учебниците той не е определен като такъв!

Как е очертан образът на кан Тервел в учебниците за 6 клас?

Всички авторски колективи са коректни при излагането на основните факти от неговото управление. Той укрепва българското ханство; заради военната помощ, която оказва на прогонения от Константинопол император Юстиниан II да си върне престола, е удостоен с високата титла кесар, носена само от престонаследника; постига мирно териториално разширение, като придобива областта Загоре, на юг от Стара планина; подписва изгоден мирен договор; символ на мощта му е изсичането на Мадарския конник и спасяването на Константинопол от арабската обсада. Това може би е българският владетел, който е описан най-подробно  в най-светли и позитивни краски.

Разбира се, различните авторски колективи използват различни слова (нали ”В началото бе Словото...”) при своето интерпретиране на фактите.

Единствено в учебника на изд. ”Булвест 2000” темата „Създаване и укрепване на българската държава”, т. 4. от урока, е озаглавена „Тервел – победителят на арабите”. В останалите случаи се използват формулировките: ”Утвърждаване / укрепване на България при хан Тервел” (”Просвета 1945” и „Просвета плюс”); „Териториално разширение” (изд. ”Архимед”); „Ранна история на Дунавска България” (изд. ”Анубис”) и „България при Тервел” (изд. ”Рива”).

Повечето от тях просто отбелязват: „По време на арабската обсада на ромейската столица през 717-718 г. българските войски се притекли на помощ на императора. С тяхна подкрепа арабите били  отблъснати, а Константинопол бил спасен.” Точка! (изд.”Рива”)

„През 717-718 г. българската армия, заедно с ромеите, разгромили арабите при Константинопол. Управлението на хан Тервел утвърдило България като независима европейска държава.” Точка! (изд. ”Просвета плюс”);

„Тервел оказал помощ на Византия да отблъсне арабите от Константинопол, и така дал своя принос за спасяването на християнска Европа.” Точка! (изд.” Просвета 1945”)

„Малко по-късно ханът отново се притекъл на помощ на империята, когато нейната столица Цариград била обсадена от арабите. С решаващата помощ на българите през 718 г. ислямските нашественици били прогонени.” Под черта, като обобщение: „Хан Тервел направил своето име и това на България известни по целия тогавашен свят.” (изд. ”Архимед и Диоген”) [5].

Изд. „ Анубис” [6] също е лаконично: ”Войските на Тервел участват в разгрома на арабската армия, обсаждаща Константинопол и така България изиграва решаваща роля за спасяването на Европа от арабското нашествие.” Точка!

Но през 2010 г. [10] същата тема - „Създаване и укрепване на средновекавна България”, същото издателство, с автори Хр. Матанов и Г. Рангелова, отделя от два до три пъти повече повествователен текст, придружен от извори като „Именник на българските ханове” и цитати за хан Тервел и Законите на Крум из лексикона „Свидас”, Х в.: „При император Юстиниан Носоотрязания предводителят на българите Тервел бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Поставял копието си на земята и до краищата му и на голям куп натрупвали копринени дрехи. Като напълвал сандъчетата със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата – сребро.” В изданието от 2017 г. този текст е включен вече в отделно „Помагало” с обем 70 страници, което обаче отделя на средновековната ни история точно четири теми от съдаването до гибелта на България през ХIV век.,т.е. за нея започва да се говори от стр. 52 до 66 страница, или

всичко на всичко 14 страници!

Представено като относителна тежест, на националната ни история са отделени 20 %, а на Общата европейска история – 80 %.  Изключително показателно съотношение, като изводите всеки може да си направи сам.

Изключително  силното

свидетелство на хрониката на Свидас за образа на кан Тервел

през 2017 г. фигурира преразказано само на страниците на един  учебник по история, този на изд. ”Архимед и Диоген” [5] (стр. 31). На същата страница като исторически извор е цитиран и откъс из „Хроника” на Михаил Сирийски (ХII в.), който не е използван в други учебници: „Българите нападнали арабите и ги посичали; тези последните [арабите] повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи. Дошла зимата, но арабите се бояли да се оттеглят: първо, от техния цар, второ, от морето, и трето, от българите.” Тази информация, с емоционалната си окраска, е значително по-лесна за възприемане и запаметяване от децата.

За отбелязване е, че разказът за подобно епохално историческо събитие от европейски мащаб малко по-изчерпателено и емоционално, и затова запомнящо се, предава от  учебникът по история на „Булвест 2000” [1]: „Само три десетилетия след създаването на Дунавска България тя изиграла решаваща роля за историята на източна Европа. През 717 г. арабите обсадили византийската столица. Превземането на града щяло да изправи Европа пред голяма опасност. Стъпили веднъж на Балканите, арабите можели по-лесно да предприемат военни походи към вътрешността на континента. През 718 г. хан Тервел се притекъл на помощ на Византия. Българите разгромили арабите край византийската столица. Двадесет хиляди от тях паднали на бойното поле. Константинопол бил спасен, а напредването на арабите в Европа спряно.”

 

Посочените примери илюстрират

проблема за „богатството” на езика и  стила, на който са написани учебниците

по „История и цивилизация”, учебници, предназначени за българските, за нашите деца и внуци!

Десетки са трезвите гласове в обществото ни, които реагират на ставащото от години в българското училище и в историческото образование, но те съзнателно се неглижират и заглушават.

Въз основа на многобройните факти и процеси, които се развиват в обществото ни, и по-специално в образованието, Георги Е. Андреев [14] прави обоснования извод: ”Соросоидите непрекъснато атакуват българските литература и история. Дразни ги присъствието в учебните програми (и не само там!) на Христо Ботев, Иван Вазов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и респектът, който имат българите към своето минало и национални герои. Непрекъснато пренаписват историята, за да се постигне денационализация на българите и превръщането им в аморфна маса.”

Донка Радева, старши преподавател по история от гр. Пловдив, обявена за учител на годината за 2015 г., казва: „Учебниците по история станаха фактография, а не тълкувания на събитията. Те са невъзможни за усвояване във вида, в който са в момента, вече повече от 15 години. Предметът се изучава по един невъобразим хаотичен насипен вид от факти. Затова е много важно да се направят нови учебници по история. Въпросът е, че липсва политическа воля. Ние убиваме историята в училище! Историята е дух, тя не може да бъде телефонен указател, а нашите учебници са телефонни указатели.” (U4avplovdiv.com).

„За пореден път МОН действа от позиция на диктата

и не се съобразява с учителското съсловие. Каквито и доводи да се изтъкнат: логични, ясни, осъзнати, вследствие на многогодишната ни практика като учители, то експертите в МОН, министрите и техните съветници не само не се вслушват в тези доводи, но всячески се опитват да прехвърлят отговорността само и единствено върху учителя. Заявява ни се, че добрият такъв ще постигне отлични резултати и с орязан брой часове, и без учебници, или с учебници от горни класове, с усложнена учебна програма, с липсващи часове като ЗП в 11 и 12 клас. Продължавайте да действате в този дух. Утре няма да има на кого да преподаваме ние, а вие няма да имате на кого да налагате диктата си!”, е категорична преподавателката Саша Василева.

Историкът Костадин Костадинов високо оповести стаеното усещане в хиляди обикновени българи: „Историята не се учи и не се преподава, тя трябва да е такава, която да кара децата да се гордеят от факта, че са българи и да изпитват гордост, че са наследници на един от най-великите и специални народи в Европа”.

 

следва

 

Бележки:

 

15. „Децата си гледат селфито, а не кой цар е бил на власт”, Иванов Красимир, учител 51-во СУ, в. ”Телеграф”, 24.01.2018 г.;

3. „История и цивилизация” 6 клас, изд. „Просвета 1945”, 2017 г., Павлов, Пл. Хр., Николов, Ал. Н., Гаврилова, Р. Д., Босева-Георгиева, М. Й., с. 32;

5. „История и цивилизация”, 6 клас, изд. ”Архимед и Диоген”, 2017 г. Николов, Г. Н. Попова, Ив. Л., Обрешков, В., Кръстев, Кр. С., с.30-31;

6. „История и цивилизация”, 6 клас, изд. ”Рива”, 2017 г., Гагова, Кр., Александър, А. Т., Мишкова, К., Юлия, с.32;

10. „История и цивилизация”, 8 клас, изд. „Анубис”, 2010 г., В. П., Матанов, Рангелова Г., с.33;

1. „История и цивилизация” 6 клас, изд.”Булвест 2000”, 2017г., Арнаудов, В. В. Цветански, Цв., Якимов, Г., Васева, Н., с.34;

14. В. „Демонтаж на народа”, Андреев, Г., в. „Нова Зора”, бр.23/13 юни 2017 г., стр. 2


 

РАЗУЗНАВАЧ ПО ГЛАВНОТО НАПРАВЛЕНИЕ

Е-поща Печат PDF

• За една неосъществена провокация срещу България

Известно е, че по време на „студената война” срещу Народна република България се провеждат редица провокации от западните разузнавателни централи с оглед компрометиране на България и по-конкретно на българските специални служби. За обществеността в нашата страна са по-известни два случая. Първият е обвинението, че Държавна сигурност убива през 1978 г. писателя емигрант Георги Марков, който по това време е журналист в Би Би Си - Лондон, чрез изстрелване в тялото му на сачма, напоена с отрова (от чадър). И вторият, че Държавна сигурност се опитва да убие папа Йоан-Павел Втори през 1981 г. чрез турския терорист Мехмед Али Агджа, който стреля по него на площад ”Св. Петър” в Рим.

Целите, които са преследвани с тези операции, са постигнати. България е компрометирана пред световното обществено мнение. Загубите са не само морални, но и материални. Страната ни става жертва на световния двубой между двете системи. И в двата случая, и особено по отношение на обвинението в покушение на папата, българската държава положи неимоверни усилия, за да се противопостави на тези обвинения и да изчисти името си пред световната общественост. Постигнатите резултати не са особено големи на фона на изключително мощната западна пропаганда. Факт е, че тя успя да натрапи тогава сред световната общественост убеждението за връзката на България с атентата и че Георги Марков е убит от Държавна сигурност. Факт е също, че и досега България търпи последиците от този удар по своя престиж и авторитет.

На широката общественост обаче не е известно, че преди тези две провокации има и друг сериозен опит от страна на специалните служби на САЩ, Италия и Турция да предизвикат международен скандал, обвинявайки българските специални служби, че се занимават с разузнавателно-информационна дейност в Турция и в Италия. Имало е планове да се проведе публичен съдебен процес в Турция, на който да се обвини българското разузнаване в антитурска дейност и да се разбие неговата резидентурна мрежа в Турция.

 

СИМВОЛ, ЧРЕЗ КОЙТО ГОВОРИ ВЕЧНОСТТА

Е-поща Печат PDF

Има символи чрез които говори вечността. Тях историята ги отлива в бронз или ги обезсмъртява ръката на художник.  И може би защото са озарени от Правдата и Свободата, те остават, като памет в кръвта, като нетленна приписка в книгата на духа, като ятаганен белег в ипостаса на цял един народ, възкръснал от пепелта на историята.

Днес, разказа на инж. Явор Вешин, внук на големия български художник-баталист Ярослв Вешин, ще ни върне назад във времето, когато великото тайнство на вълнението и вдъхновението раждат необяснимата магия на творческия порив, който ще създаде една картина-символ, в която без „натружена тържественост“ ще бъде увековечен образа на „българина-герой със Самарското знаме в ръка“.

Първата публикация на предлагания текст на инж. Явор Вешин е била във връзка със 100 годишнината от Освобождението на България от турско робство. Тогава в бр.33 на в. „Литературен фронт“, от 18 август 1977 г., излиза статията за Самарското знаме – мисли пред една картина-символ.

Инж. Явор Вешин е събрал и предал всички оригинални материали свързани с творческото наследство на своя знаменит дядо – художникът-баталист Ярослав Вешин. Както сам той уточнява, „Документацията Ярослва Вешин, вече е дигитализирана. Копие от нея има и в Националния военно-исторически музей и в Националната художествена галерия“.

Текстът за картината-символ Самарското знаме, тази прочута творба на художника Ярослав Вешин, достигна до редакцията с любезното сътрудничество и по препоръка на арх. Христо Генчев-старши. „Нова Зора“ препубликува този текст, 42 години след неговото първо появяване, не само поради познавателния характер, който той съдържа и който трябва да стигне до нови хора днес. Пряката връзка между автора инж. Явор Вешин и големия художник Ярослав Вешин, също е от значение, тъй като целта и на автора, и на редакцията е да уточни изкривявания, свързани с някои погрешно интерпретирани факти. Още древните са знаели мъдростта, че животът е кратък, а изкуството вечно. А в случая става дума за символ, чрез който вечността съхранява паметта за подвига на цял един народ, тръгнал да освобождава брата-роб. И значи всеки детайл и всяко сведение и уточнение е повече от важно.

Самарското знаме е символ на родения от историята цивилизационен съюз между руси и българи; символ на геройския подвиг на българските опълченци, на руските гренадири и офицери от Императорската Освободителна армия и на преклонението пред държавническата решимост на Царя Освободител Александър II.

Тази публикация е и повод да си припомним и почетем паметта на проф. Ярослав Вешин. Роден в Чехия, в малкото градче Врани на23 май 1860г., живял и творил в България, Ярослав Франтишек Юлиус Вешин с честно сърце, майсторска ръка и славянско вълнение изобрази характера и решимостта на българския войник и офицер, в борбата за обединение на разпокъсаните от Берлинския диктат български земи. Той сътвори картини, като „Атака“ („На нож“ 1913г.), „Отстъплението на турците при люлебургас“ 1913г.; „На почивка след 13 март 1913г.“, които са връх и достояние на българската батална живопис и говорят вече повече от век за мястото на големия художник в целокупната памет на българския народ.

Картината-символ „Самарското знаме“ е вдъхновен прочит на преклонението пред подвига и паметта за светлото зверево на надеждата, когато изгряваше Свободата на България.

Ярослв Вешин има огромни заслуги за развитие на българската живопис. Възпитаник на най-престижни европейски школи в изобразителното изкуство, той посвещава живота си на българската кауза и на българския народностен бит. Мнозина големи български художници са се учили от неговото майсторство в детайла и композицията. Ярослв Вешин почива внезапно на 9 май 1915 г, оставил в наследство скици и детайли на много замислени, но уви, недовършени картини.

Нека не помръква паметта за твореца Ярослав Вешин, който макар и роден в далечна славянска земя, обикна България като своя родина и я възслави с блестящите творения на своя прекрасен талант.


 


Страница 222 от 378