Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

КОН ЗА... КОКОШКА И БЕЗ “УСМИВКА”

Е-поща Печат PDF

Вече почти две петилетки, откакто Стефан Софиянски не е кмет на София. Лошото е, че и сегашните “бащи на града” не са по стока от него. За това свидетелства  сделката между печално известната фирма “Ащром” и Столична община.

 

ЗА ВАКЪФИТЕ, ЕЗИКА И СУВЕРЕНИТЕТА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

• На вниманието на все още будните българи и в памет на загиналите по време на Априлското въстание

„...и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци…„

Христо Ботев, „Хайдути”

Продължение от бр. 14

Що е вакъф?

Ще започнем с изясняване на предмета на исковете – става дума за вакъфски имот. Според ищеца по гореидентифицираното дело вакъф е имот „отреден за благотворителни богоугодни нужди”, в конкретния случай „за богоугодни хигиенни цели”, принадлежащ по силата на „верска догма на цялата конфесионална общност”.

Според Уикипедия вакъф или вакуф (под руско влияние), в Османската империя и други ислямски страни е недвижим имот или движимо имущество, предадено от държавата или отделно лице за религиозни или благотворителни цели.

Това е достатъчно, за да се очертаят основните характеристики на понятието вакъф – имот, придобит чрез дарение, целево предназначен за богоугодни нужди или цели. Личността на придобиващия имота очевидно не е част от характеристиката на института вакъф, тъй като тя би могла да бъде религиозна или всякаква друга благотворителна институция. Ясно и безспорно е, че правото върху имота, определен за вакъф, възниква по силата на „верска норма” на Шериата, а тя няма аналог в действащото българско право, който да послужи за основание за претенция за собственост. Именно поради тази причина мюсюлманското вероизповедание правно обосновава исканията си, позовавайки се на норми, актове и спогодби, които по силата на действащото българско законодателство и изрично по силата на разпоредбата на член 32 от Закона за изповеданията от 1949 година са отменени с всички произтичащи правни последици.

 

РУСОФОБИЯТА КАТО АНТРОПОЛОГИЧНА КАТАСТРОФА

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 2

 

И затова тук идва моментът за

„кратко методологическо отклонение”,

което привидно ще ни отдалечи, а реално трябва да ни доведе до средоточието на темата.

- Днешното секуларно съзнание на модерната (или постмодерна) култура няма сетиво за огромния океан на богословската култура, който не е пресъхнал, а е просто скрит и недостъпен за съзнанието на модерния човек. През оптиката на модерността океанът на християнската богословска култура е просто невидим. Това, впрочем е валидно и в по-широк смисъл: традиционността е принципиално невидима за модерността; целия свят, който ние днес посочваме, описваме, тълкуваме, прославяме или заклеймяваме като традиционен, няма нищо общо с действителната Традиция – просто защото след победата на модерността традицията изчезва от зрителното поле на модерния изследовател и той насочва своето изследователско внимание не към действителната традиция, останала далече отвъд неговия изследователски хоризонт, а към вътрешно произведени модерни артефакти, за които има негласна конвенция, че „това е традицията”. Разбира се, светът на Традицията си остава там, където е бил винаги – скрепен не от Времето, а разделен от времена, обединен не от Действителност, а представляваш синтез от различни действителности и разбира се неосъзнаващ себе си като традиционен, защото традицията, осъзнаваща себе си като традиция е модерен фалшификат, т.е. е мъртва. По този начин традицията може да осъзнае себе си като традиция, само в бързопреходния миг на своето изчезване. Именно тази интелектуална оптика на модерността е причина грамадата от интелектуални натрупвания, датираща от повече от две хиляди години да не е достояние на съвременника. Точно поради това  Умберто Еко, Карл Попър, Пауло Куелю, Джоуан Ролингс и Дан Браун са законодатели на модерната интелектуална мода, докато Платон, Дионисии Ареопагит (или Псевдо-Дионисии, по избор), св. апостол Павел, св. Максим Изповедник и огромно количество други блестящи интелектуалци и пълноценни творци днес са или неизвестни или се възприемат като никому ненужни интелектуални вехтории. Тези „вехтории”, обаче са не толкова далеч в миналото, в календарен смисъл, те са не толкова „назад” - в диахронен смисъл, колкото са днес, тук и сега, но са „отдолу”, не като диахронно начало, а като синхронно основание и фундамент на целия културен комплекс, наричаш себе си Модерност. Така св. Григорий Богослов 9 и бл.Августин, например, са не „дълбоко назад” във времето, колкото дълбоко в основанията – с други думи привидно изхвърлената в миналото традиция, победена от хода на Модерността, всъщност съсъществува с тази модерност. Нещо повече, тя не просто съсъществува с Модерността, в нейните забравени смислови основания, оставайки си там, тя е актуална, насъщна и продуктивна като по този начин тя е единствения идеен източник и идеаторен двигател на Модерността, захранвайки я със своята интелектуална енергия. Обратно, когато отслабне връзката на модерността с нейните неосъзнати традиционни корени, става налична прословутата постмодерна ситуация (Лиотар)10 и започват много странните спорове относно това, дали Модерността е изпълнила задачите си и в този смисъл е победила, или напротив, победата тепърва й предстои.

Доц. Валентин ВацевИменно заради всичко това, следва да се съгласим с един от основополагащите принципи на фундаменталния германски мислител, изследовател на историята и на философските основания на правото Карл Шмит11.

„Цялата съвременна хуманитаристика се състои от секуларизирани теологични категории” - твърди Карл Шмит. Методологическото значение и смисъл на този фундаментален принцип е много трудно да се подцени. От гледната точка, която тук ни интересува, той означава (освен всичко друго, разбира се), че истинското разбиране на съвременната хуманитаристика, действителното проникване в смисъла на категориалния апарат на съвременното обществознание задължително предполага не просто „хвърляне на един поглед” към богословската съкровищница на християнския свят, а пребиваване в този свят с цел разбиране на основния въпрос – какво е било преди секуларизацията, например, кой е богословския еквивалент, например, на секуларната категория „слава и почит”12 и мн.др.

Именно това откритие на Карл Шмит заедно с изключително интересните и фундаментални евристични идеи на Дж. Милбанк 13 представлява евристичната и методологическа опора на по-нататъшното изложение. Какъв е животът на категориите преди секуларизацията? Как процесът на секуларизация е видоизменил, прекодирал или дори заличил реалното проблемно значение и смисъл на фундаментални категории на европейската културна вселена?

Изучаването на секуларизирания разум

дава възможност да бъде изследвана методологическа ситуация, при което е нарушено формалното правило, известно още от древността като „принцип на обемността”. По същество това правило не разрешава между понятията да има знакови отношения и чрез своята всеобщност то функционира като всеобщо задължителен логически принцип. Отчитането обаче, на факта, че повечето модерни хуманитарни категории са резултат от секуларизация на богословски категории дава възможност да се открива между категориалните структури на човешкото мислене специфични знакови зависимости: „понятийния комплекс Х, всъщност не отрича, а реализира понятийния комплекс У”; фактически, тук става дума за функционирането на вече открити в други области на познанието, т.нар. „превърнати форми” (от К Маркс)14 – когато един понятиен комплекс съществува чрез друг понятиен комплекс и не толкова го разкрива, колкото го прикрива.15

Този подход дава възможност изследователят да се съобразява както със самосъзнанието на определени езикови и понятийни комплекси (т.е. с тяхната автодискрипция), така и с техния реален смислов генезис, който обаче не винаги „помни самия себе си“.

Именно в този смисъл и в този методологичен план съвременните русофобски идеологически конструкции се разкриват като многократно превърнат израз (форма) и резултат на отдавна отминали във времето (но и до днес лежащи в дълбоките основания) духовни и интелектуални събития, които дори и ако са известни, не изглеждат по никакъв начин свързани със съвременните русофобски продукти.

Така например, няма никаква очевидна връзка между съвременната строго секуларна русофобия като разгърнат идеологически апарат на Запада (и предимно на англосаксонския свят), използван за целите на самообосноваването и самоописанието на този свят, от една страна, и от друга – великото разделение (великата Схизма), настъпила на превала на вековете между първото и второто хилядолетие на нашата ера. Това фундаментално събитие (именно в смисъла на Събитие – нещо състояло се в сферата на Смисъла, което трае във времето и задава смислови хоризонти за всички участващи в това събитие, както и за всички техни исторически приемници)16 е не просто водораздел на религиозния живот на европейския духовен свят, но и на цялостната европейска култура – това е разрушаване, разцепление на единното дотогава християнско пространство на Смисъла и Спасението. Именно в рамките на това събитие са зададени генеративните механизми на осмисляне от тогавашния (но и от днешния) европейски човек на своя свят, заедно с механизмите, по които той е осмислил сам себе си.

Тук става дума за събитие, чието огромна и основополагаща важност почти не може да се вмести в рамките на модерния секуларен език; изключително важни страни на това събитие-травма остават неизбежно извън способностите на съвременното секуларно съзнание да осмисля и разбира.

От гледна точка на съвременната светска способност за разбиране става дума „просто за един догмат“, който не би трябвало да засяга никой, който не се чувства съзнателно приобщен към християнското светоусещане.

Примитивно казано, спорът е „само” относно идеята и структурата на Божеството, в неговата триединна форма, с особен акцент, все пак, не толкова върху тринитарната проблематика, колкото върху пневматологията. На този етап на изложение на проблема интереса и способността на секуларното съзнание да разбира е вече решително изчерпан – „вехти богословски спорове, които днес не касаят никого”.

А това вече е дълбоко заблуждение от най-лош тип, защото е и самозаблуждение, забрава на забравата. Всъщност, великото разделение в християнския свят се появява по повод приемането или отхвърлянето на една привидно проста формула – принципа на filioque. И това, разбира се, съвсем не е интелектуално-технологична доктринална дреболия, която да може да се изтласка на периферията на дебата или да се изолра чрез “епохе”, за да може дебатът все пак да продължи.

Чрез приемането или отхвърлянето на тази формула се разпада самия християнски дискурс, появяват се два различни християнски дискурса, като участниците в тях дори и при наличие на най-добра воля, запазвайки формално белезите на понятийното единство са осъдени на същностно неразбирателство. Причината е проста – приемащите и отхвърлящите принципа filioque противопоставят две различни концепции за природата и същината на Светия Дух.

 

 

Този въпрос се оказа, че не може да бъде решен с употребата на логически средства, дори и чрез пределно прецизиран категориален апарат, защото Светият Дух (със своето разбиране) принципно предхожда всички категориални конструкции. Нещо повече, ангажирането с различни представи за природата на Св. Дух води не само до фундаментални, съдържателни различия, но също така и до фундаментални методологически перспективи, до ангажиране с методологически техники, които са не само принципно несъвместими, но са и по същество противоположни – катафатичността и апофатичността не могат да не се различават и не могат да се взаимозаместват.17

Трансхуманизъм или раждането на химери

Чрез „различията”, които се проявяват в живата християнска църква по повод т.нар. filioque не просто се набелязват, но в действителност се конституират две радикално несъвместими и в много отношения стигащи да противоположност богословски перспективи.

Тук не е необходимо да се изследва още веднъж многократно обсъждания и осмислян въпрос за непреодолимите богословски различия между православната и латинянската богословска перспектива.18 Това, което касае изследването ни, обаче, е отдавна известния факт (примерно от времената на Св. Василий Велики), че - просто казано - между богомислието и човекомислието има изключително твърдо детерминирана логико-методологическа и смислова връзка19. Непрекъснато забравяния, но основополагащо важен културно-исторически и методологически принцип гласи, че различните теологически перспективи генерират неизбежно различни антропологически перспективи. Казано съвсем семпло и примитивно, представите на човека за Бога произвеждат ipso facto представи на същия човек за себе си (разбира се, този принцип може да се „чете“ и в обратен ред).

В резултат на разминаването между православието и латинянството (което, както знаем, предпочита да нарича себе си католицизъм) се развиват не просто две концепции за природата на Божеството (и по-специално за начина на разбиране на Светия Дух, както и на отношението на същност и съществуване изобщо), но също така поради посочения по-горе принцип, обективно се произвеждат и две различни практически функциониращи и за съжаление несводими една към друга представи за смисъла и значението на думата „човек изобщо”, но и още по-конкретно за това какво означава фундаменталната хуманитарна категория „личност”.

Така великата схизма е и антропологическа катастрофа. Двете антропологически перспективи живеят заедно или в съседство, те взаимно се чуват, но все по-често не се разбират и по правило имат все по-малко какво да си кажат.

За съжаление тук е безпомощна както логиката, така и дипломацията, а секуларизираното понятие за „Човечество” (чийто обхват и граници, а също и смисъл и същност принципиално не се поддават на уточнение), разбира се, не е в състояние да бъде мост и посредник между двете практически идеи затова какво е Човек и по-важно - Личност. Всъщност, понятието „човечество” е методологически резултат от невъзможността реално да се съчетаят двете представи за личност – на източното и западното християнство. Именно затова тази категория (човечество) е толкова безпомощна в абстрактността си и в своята зле прикрита безсъдържателност. Съвсем очевидно изобретението на новото време „homo sapiens равно на човек и обратно” е безпомощен опит на секуларния разум да се занимава с човекомислие, „освободено от всяко богомислие“. Така се стига до различни смехотворни, жалки и унизителни формули за същността на човека от рода на „човекът като осъзнала се маймуна”или наукообразно и претенциозно като „осъзнаваща себе си форма на съществуване на високоорганизирана белтъчна материя”. Оттук се появява и секуларното понятие за Човечество. Това понятие, лишено от онтологическа дълбина, подлежи (като че ли е резолюция на Съвета за Сигурност на ООН) на непрекъснати дежурни промени – от обема на понятието човечество отпадат някои същества, но се включват други, а цялото понятие е на път да  премине своята логическа смислова граница и да се излее в своя дериват-отрицание „трансхуманизъм” – нещо, което звучи вълнуващо, но е решително неясно какво представлява. Това е още един пример за това как човекомислието, освободено от богомислие стихийно произвежда химери.

Антропологичният разказ или опит за лекуване на нелечимото

7. Дълбинното несъгласие между православния Изток и латинянския Запад с неговата особена развита форма, произлязла от него чрез конфликт – протестанството (където Св. Дух подозрително и твърде често напомня обикновено psych) е факт и досега.

Двете половинки на Християнството и досега живеят заедно, но в несъгласие, като кръстоносните походи от Запад на Изток не спират и до днес, макар и в други, модерни форми. Новото в тази област, през последните столетия, разбира се е монополът на западното християнство да разглежда православните като увредени, подложени на духовна заплаха, живеещи в условия на перманентна еретична радиация, които в зависимост от поведението им могат да бъдат или спасявани по пътя на различни унии, или низвергвани чрез проклятие, когато упорстват в своята ерес.

Принципиалната, непреодолима и лежаща в самите културни основания на Западния свят несводимост и некомуникативност на западния тип личност (която, както знаем est relatio) към православния тип личност, която се изгражда по напълно различен (и принципиално неесенциалистки) път, представлява универсалия, залегнала в дълбинните основания на европейския културен свят. Именно в този смисъл може да се твърди за същностен антропологичен разкол, спрямо който официално господстващия днес европейски секуларизъм представлява опит за лекуване на нелечимото. Зад пелената на секуларизма антропологическата несъразмерност на двете части на европейското християнство си остава актуална. Вероятно затова опитите за окончателно умъртвяване на европейското християнство (съпроводено с превръщане на християнската култура в обикновена комерсиално оправдана туристическа забележителност) и стремежът то да се замести с някаква друга „не толкова конфликтна религия” не спират. Истинският проблем в тази област е, че това, което се прави в зоната на управление на религията няма нищо общо с изповядването на Вярата. Заместването на фактите на Вярата със симулакрите на секуларната духовност, разбира се, не лекуват конфликта, който описваме, а го вкарват в ситуация на окончателна безизходност. 20

Но има едно проблемно поле, в което описваната дотук антропологическа беда (а по същество това е истинска катастрофа) има особено разрушителни проекции. Проблемът е в това, че англо-саксонската цивилизация, която е предимно протестантска, конституира своята колективна цивилизационна идентичност по единствения възможен начин: чрез дълбинно противопоставяне на своето Друго – и това е естествено, идентичността винаги се произвежда така.(Но това е идентичност, противоположна на християнски разбираната идентичност21)

Самодостатъчност на Православния свят

Особеното тук е, че англо-саксонската цивилизация успява да намери своето Друго не вътре в себе си, както това става при другите цивилизации, а далеч извън себе си, и най-вече в Православния свят.

Разбира се не православна Етиопия и не православна Армения, и съвсем не православна България, а православна Русия със своето могъщество и необратима недосегаемост, със своята неизтриваемост от картата на цивилизациите, но и от лицето на света представлява Необходимото Зло, чрез което англо-саксонската цивилизация успешно произвежда своята базова идентичност.

Тази функционална роля на Православието – да присъства в света като необходимото зло, без  което англосаксонския свят размива своята идентичност – може да се осъзнава, а може и да не се осъзнава вътре в православния свят. Този свят е зает преди всичко със себе си, той се занимава със своите проблеми (решими и нерешими), диалогизира със себе си и с Бог, и по принцип му е дълбоко безразлично при конструирането на коя друга цивилизация той тайно от себе си изпълнява изключителната важна роля на „заклет супостат”. Православието няма нужда от никакви „засилени контакти”, „интензивни диалози”, „екуменически кампании”, „глобални унификации” и др. ситуационни хитрости на католическия и на протестантския свят – просто защото православния свят е дълбинно и същностно самодостатъчен.

 


Никакви небесни метеорити, насочващи се към земята, никакви космически хищници, заплашващи човечеството, никакви апокалиптични катастрофи, от които Америка трябва да опази света, не могат да заместят Русия като конституиращ елемент спрямо англо-саксонската цивилизация.

Всички тези външни злини не могат да свършат работата, която днес върши един отделно взет Путин. Има смисъл да си спомним тревожната епоха преди Путин – тогава избуяха пищно (защото Съветския Съюз вече не съществуваше) холивудските филми на катастрофите и бедствията, космически и ахтохтонни едновременно, трансисторически и неангажирани с никаква пространствена точка. Днес Путин успешно замества в дълбинната автодескрипция на американския свят - чудовището Ктулху.

 


Защото без това външно зло, цялата англосаксонска цивилизация (начело със своята страна-лидер САЩ) губи очертания и смисъл, форма и импулс.

Така безспорно великото историческо начинание САЩ губи своя размах и импулс и се превръща в своята собствена противоположност.

За съжаление, днес това състояние на нещата е непоправимо и аз не виждам как то може да бъде променено в обозримо бъдеще. Русофобията като враждебна некомуникативност на западния антропологичен тип спрямо православната базова представа за Личност ще продължи да бъде „Универсалия на епохата” и да произвежда своите безкрайно многообразни форми, населяващи всички етажи на съвременната Западна култура.

Парадоксалния завършек на този обзор може да дойде с осъзнаването на надеждата за това, че войната, която предстои – а тя е майка на всички неща, колко е прав Хераклит – ще бъде само студена.

 

10. Jean-Francois Lyotard, La condition postmoderne, Les Editions de Minuit, 1979

11. Political Theology. Four Chapters on the Concept of Sovereignty, Carl Schmitt, transl.by G.Schwab, The MIT Press, Cambridge, Massachusetts, and London, England

12. Филиппов Ал.Ф.Честь и слава в социальной теории http://gefter.ru/archive/21675   XII.8.2018

13. Milbank, J. Theology and social theory: beyond secular reason, Sec. ed. publ. 2006 by Blackwell Publishing Ltd; Дж. Милбанк Политическая теология и новая наука политики, Логос 4 (67) 2008

14. Мамардашвили М.К. Анализ сознания в работах Маркса, Вопросы философии. №6, 1968

15. Мамардашвили М.К.  Формы и содержание мышления (К критике гегелевского учения о формах познания), Изд. Высшая школа Москва 1968

16. Being and Event, A.Badiou,Transl.by O.Feltham,Continuum,The Tower Building, 11 York Road,London SE1 7NX,www.continuumbooks.com,

80 Maiden Lane Suite 704, New York, NY 10038; също и Кризата на модерната рационалност, В. Вацев, Пловдив, Изд. На ПУ- Пловдив, 2013

17. Лосский, Вл. Апофатическое богословие в учении святого Дионисия Ареопагита, Богословские труды. Т.26.

18. Лосский, Вл., К вопросу об исхождении Святого Духа, «Вестник Русского Западно-Европейского Патриаршего Экзархата», 1957

19. Конспект лекции «о филиокве», диакон Андрей

https://azbyka.ru/konspekt-lekciiofiliokve

20. Кырлежев, Ал. Джон Милбанк: разум по ту сторону секулярного; Узланер, Дм. Расколдовывание дискурса: «Религиозное» и «светское» в языке нового времени. Логос 4 (67) 2008

21. A.Badiou Saint Paul. La fondation de l’universalisme, Presses universitaires de France. 1997


 

 

ПРОЦЕСЪТ НА ВЕКА

Е-поща Печат PDF

Пристигнах в Рим на 10 септември 1982 г. като пълномощен министър към нашето посолство. На 25 ноември гръмна из света вестта за арестуването на Сергей Антонов. Посолство ни се оказа в епицентъра на тези събития.

Посланикът Венелин Коцев замина на консултации в София. След неговото заминаване ме извикаха в италианското външно министерство и препоръчаха да не се завръща в Рим. Така останах Временно- управляващ - от декември 1982 до април 1984 г., - по време на следствието срещу Сергей Антонов.

След няколко дни, на нова среща в италианското външно министерство, ме посъветваха касиерът при посолството ни, Тодор Айвазов, който бе тези дни на командировка в София, да не се завръща в Рим, защото ще бъде арестуван. Съобщих спешно в София, а Поли, съпругата на Тодор, пред мен му се обади по телефона. Така бе избегнато арестуването на още един българин в Рим. А третият обвинен - Желю Василев, отдавна окончателно се бе прибрал в България.

Често са ме питали как посрещнахме новината за арестуването на Сергей. Не скривам, че ударът бе зашеметяващ. В първите моменти се появи коварната мисъл дали Сергей има нещо общо с атентата станал преди повече от година. Но веднага макар и мъчително, разумът започна на протестира и нещата тръгнаха да заемат своите места. Да допуснем, че Сергей има нещо общо, но ненормални ли са българските служби да продължават да го държат тук, в Рим, повече от година след атентата?

 

КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД СЪКРАЩЕНИЕТО “ПРОФ.” – ПРОФЕСОР ИЛИ ПРОФАН?

Е-поща Печат PDF

Рушители на съвременна България

Поради все по-скоростното усвояване на западните стандарти целокупна България вече така изпростя, че видим ли пред нечие име съкращението “проф.”, с право се питаме с кого точно си имаме работа – с академичен кадър или с академичен профан.

 


Страница 222 от 302