Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЕСЕН НА БРЕГА

Е-поща Печат PDF

Тази утрин на морския бряг

неочаквано почна дъжда

и вълните със дива тъга

върху белия плаж налетяха;

и дъждовен студен полумрак

тази утрин на морския бряг

спусна сива, потискаща стряха.


Тази утрин на морския бряг

вдигна гребен прибоя пенлив

и остави на всички скали

водорасли и мъртва утайка;

и прелитат с див писък и грак

тази утрин на морския бряг

с ветровете безумните чайки.


Тази утрин на морския бряг

хоризонта пустее стъмнен

и умря неродения ден.

В далнината студена и мрачна

и във тъмния пристан сега -

тази утрин на морския бряг -

режат въздуха черните мачти.


Тази утрин на морския бряг,

знай, морето от пяна гъмжи,

знай, морето сърдито ръмжи,

знай, морето задъхано диша

и в зелена вълна идва пак -

тази утрин на морския бряг -

след минутно и страшно затишие.


Тази утрин на морския бряг

бий на бурята пристъпа луд.

Воден прах полетя и нахлу

из старинните зинали улици

и на всеки рибар и моряк

тази утрин на морския бряг

вкамени потъмнелите скули.


Тази утрин на морския бряг

неочаквано почна дъжда

и вълните със дива тъга

върху белия плаж налетяха.


Тази утрин дойде есента.


 

СВЯТ

Е-поща Печат PDF

Този свят е глобален.

Ще се движат свободно

стоки и капитали,

а и маса народ.

Но

ми се струва обаче,

че човекът отделно

става все по-вторачен

в своя тесничък делник.

Все по-скъдна надежда,

по-несигурна вяра...


Как далеч да се вглежда,

като тъне в поквара,

във лъжи популистки

и в прикрити афери.

Няма хъс. Не му стиска

сила с тях да премери.


Е, горчиво е да преглътне.

Рисковано - да се бори.

И се изпълва светът ни

с нова порода хора -

хлъзгави като восъци,

бездушни като роботи...

Толкова оръженосци.

Никакви Донкихоти.


 

ЧЕТИВО ЗА ТРЕЗВИ МАХМУРЛИИ И УМНИ ПРОФЕСОРИ

Е-поща Печат PDF

Или какво решение на спора между България и Северна Македония предлага един белгийски историк и езиковед


Става дума за същия този фламандец, български зет и собственик на къща в Пернишко, проф. Раймонд Детрез, който от доста време насам ни обясняваше какви „махмурлии” сме били ние, българите, по отношение на Македония. А то комай вече дойде време наистина да изтрезнеем - не само по отношение на надъханите македонисти от Скопие, но и спрямо неолибералните идеологически мантри, чрез които негова милост и неговите западноевропейски съмишленици, се опитват да ни мангелосват и великодушно да ни „цивилизоват”, според техните си политически, културологически и всякакви други геополитически домогвания и интереси.

Не сме знаели, че сме българи?

Може би поради тази именно причина (или причини), г-н професорът от Гентския университет, в своето съвсем „прясно” интервю за Дойче веле, се е захванал надълго и нашироко да обяснява „тънкостите” на т.нар. „македонски въпрос”. И не само на него, но и на куп други въпроси. Така в „преднационалната епоха”, докъм края на XVIII и началото на XIX век, според него, нашите предци не били осъзнавали, че принадлежат към… българския етнос. Те, подобно на останалите балкански народи в Османската империя, (с изключение на мюсюлманите - бел.моя), се считали „преди всичко за християни”. И нищо повече.

А колкото до българската и т.нар. „македонска национална идентичност”, Раймонд Детрез отбелязва, че те определено си приличат.


Приликата била в това, че в „преднационалния период” и едните, и другите са се смятали за... християни. Различавали се само по простонародната реч, а иначе техните „елити” използвали „преобладаващо” гръцки език, затова всички балкански християни били едва ли не някаква хомогенна маса. Може би нещо като прословутите „балканци”, както ги определят съвременните неоосманисти и западните неолиберални османофили.

Конкретно за българската нация тя била започнала да се „образува” след 30-те години на XIX век. Апропо, според французина Бернар Лори, това било станало след 1824 г. и появата на „Рибния буквар” на д-р Петър Берон. Да се надяваме, че г-н Детрез не е зачеркнал „националиста” Паисий Хилендарски, подобно на своя френски колега или пък да го е обявил за… македонец.

Кой как чете П. Р. Славейков

А сега за т.нар. „македонска национална идентичност” (идентитет, според скопския лексикон). За първите прояви на „нещо като македонска национална идеология” ни бил информирал Петко Славейков в „една статия във в. „Македония”. По-точно - в уводната статия на в. „Македония” от 18 януари 1871 г., озаглавена „Македонскийт въпрос”. Историкът Р. Детрез обаче силно си е изкривил душата, тъй като в тази статия никъде не става дума за „нещо като национална идеология”. Известният български възрожденец съобщава за проявите на местнически, локален патриотизъм на „некои от македонските наши братя”, като предупреждава, че „дробенето на езикът в училищата на всякакви наречия” крие опасност от „разкъсване на неустроенийт наш народ”. Нещо повече, П. Р. Славейков, в тези прояви на локален патриотизъм, още тогава съзира кълновете на станалата пословична (до неотдавна, че и досега) „антиквизация” и злободневна (досега и сега) ксенофобия - „бугари татари” и т.н.; предупреждава за опасността от „външни посегнувания” върху единството на българския народ: от юг - на гърци и от север (на сърби). В края на своята статия Славейков заключава, че „нема причини да ся делим и не требва да са делим, ако обичаме народа си и неговото добро”. Прочее, в тази своя статия той за пръв път назовава тези „некои” локални патриоти - „македонисти” и „изважда на пазар” понятието „македонски въпрос”.

Македонска национална идеология ли?

Иначе въпросната статия, чрез логически фалшификации, отдавна е пусната в обръщение от скопските историчари. В „Македонска енциклопедия” от 2009 г. самият Славейков е обявен за „най-активният деец… особено във връзка с Македония, македонския език и македонските национални прояви”, с. 1376. Видно е обаче, че дори и ентусиазираните македонисти от Скопие не са посмели да припишат на Славейков, че е регистрирал появата на някаква „македонска национална идеология”. Това „откритие” принадлежи изцяло на г-н Раймонд Детрез.

Колкото до сочените от белгиеца, едва ли не като пример за изкристализирало македонско национално съзнание, в края на XIX век Георги Пулевски и Кръсте Мисирков, добре известно е, че и двамата са „редували” своята национална принадлежност според случая. Може би именно затова македонистите наблягат най-много на онези черти от своята национална идентичност, по които „всъщност имат най-много общо - българите”. Тук вече г-н Детрез е абсолютно прав.

Езиковедски и политически пируети

Но не и по-нататък, където професорът започва да прави най-различни езиковедски и политически пируети, само и само, за да докаже на всяка цена своите политически внушения. Изграждането на т.нар. „македонска нация” било завършило „чак след Втората световна война, когато „македонските националисти” били разполагали с всички необходими за това средства: училища, медии, полиция, армия и учени, които съставят национален книжовен език и официална версия на националната история”. Господинът не смята за необходимо да обяснява откъде и как са се пръкнали въпросните „македонски националисти”, при положение, че в кралска Югославия до войната вилнее патологичен сърбомански шовинизъм.

Как се прави нация и книжовен език

Истината е, че отглеждането на „македонската нация” след 1945 г. до 1990 г. е осъществено върху основата на доктринерската резолюция на Коминтерна от 1934 г., чрез тоталитарната титовистка пропаганда, съчетала сталинистките възгледи по националния въпрос с догмите на великосръбския шовинизъм. Що се отнася до инструментариума, който посочва Детрез като средство за „правене” на отделна нация, на него би завидял дори и самият Йосиф Висарионович. Все пак да припомним на известния белгийски историк и лингвист, че т.нар. македонски език спешно е „кодифициран” по нареждане на Йосип Броз Тито, с решение на т.нар. Народно събрание АСНОМ, върху основата на велешкия, прилепския и битолския (всичките български) диалекти и сръбската азбука вуковица. В продължение на десетилетия този „книжовен език” систематично е прочистван от „българизми”, които тотално са замествани със сръбска и друга лексика. Е да, лексиката е без значение, след като вече е създаден езикът, но неговата „канава” е непроменена, нали?...

Що е то славянски диалект?

Съвсем вярно лингвистът Детрез забелязва, че в България и Македония; още - в Гръцка Македония и Тракия, в Нишко и Косово съществували „славянски диалекти”, които в миналото имали… „общ континиум”. Пак в миналото тези диалекти обикновено били наричани „български”, но „някои езиковеди” в Македония наричали местните диалекти „македоно-български” и „македонски”. Вече в югославска Македония названието „български” се смятало за „неадекватно”, затова пак „някои езиковеди” започнали да наричат тези диалекти „балканославянски”. А г-н Детрез пък е възприел да ги нарича с по-общото понятие „славянски”, само и само, за да не са... български  по примера на "някои" (македонски) „езиковеди”.

Нещо като две… в едно

Самият проф. Детрез, като изтъкнат езиковед, би трябвало да знае, че тези диалекти имат не само различни „граматически черти” от диалектите на останалите славянски езици, но също така, че очертават един аналитичен строеж, който е специфичен само за българския език - в него липсват падежи, има членна форма и сложна система от глаголни времена. Разбира се, за известния учен това е без значение, след като той е решил на всяка цена да докаже своята теза.

Като се опира на въпросния „континиум” г-н Детрез внушава, че съвсем естествено било, върху него да възникнат два различни книжовни езика. Да, това е така, но „да възникнат”, а не един нов книжовен език „да бъде създаден” и отглеждан с политически и административни декрети и указания, включително на Милован Джилас, или на „съветски другари”, какъвто е случаят с „македонскиот язик”. Иначе основата, диалектите са - „славянски”, по-точно български, нали така проф. Детрез?...

И тук вече уважаемият професор се захваща да обясни как се прави книжовен език. Според него това е много просто, след като са налице нужните диалекти и споменатият вече инструментариум на държавата: училища, медии, полиция, армия и учени. Правенето на книжовен език било елементарен политически акт на въпросната държава. Тя именно възлагала на някой езиковед или комисия, да изфабрикуват езика, неговите фонетични, граматични и лексикални правила. Просветното министерство налагало тези правила със силата на закон и ето ти тебе - книжовен език. Всички книжовни езици по света били създадени така, включително и българският.

Ако професорът поне беше надзърнал

в историята на българския книжовен език, може би щеше да забележи, че това не е така; че нашият книжовен език е възникнал от началото на XIX век до Освобождението, без намесата на споменатия инструментариум. Нито османската държава, нито турските заптиета и дервиши, че и гръцките фанариоти, няма как да са се грижили за появата на българския книжовен език. Тъкмо напротив и обратно, затова той е резултат от дейността на нашите български, че дори и македонски книжовници и журналисти, просветители. Обаче съвсем очевидно г-н професорът е запознат по-добре с историята на т.нар. „македонски език”, отколкото на изконния български. И това разсъблича до голо неговите

Щедри съвети и поучения

Опиянен от своите лингвистични и други „открития”, г-н професорът започва да раздава ум и разум, щедри съвети и поучения. Досежно спора между България и Северна Македония „кой крив, кой прав, нямало никакво значение”. Не бивало историците да обслужват политиците, нито пък те да налагат на обществото определени научни разбирания и възгледи, след като ставало дума за... международни отношения. Не трябвало да се „историзират” (не истеризират!) излишно проблемите. Не бивало да се допуска спор за Кирил и Методий, понеже така или иначе те били византийци. Същото важало и за Самуил, който бил владетел на едно „хлабаво и ефимерно царство” - все едно българско или македонско (?!) Още повече, че в него живеели повече сърби, албанци, гърци и власи, отколкото българи, а ако имало македонци, те били „нищожно количество”. Чунким e имало някакво значение, ако Северна Македония признае българския произход на Гоце Делчев, а България да приеме, че той е македонски герой! То било нещо като Аржентина да смята Че Гевара за свой сънародник, а Куба - за кубински революционер…

Борисов и Заев да плеснат и се прегърнат?

И тъй като Б. Борисов бил политик от типа „no-nosens“, сиреч делови и разумен (Ау! Бау!), щяло да бъде жалко той да стане заложник на „патриотарски партийки” с доста ограничен електорат за някакви си там „хипотетични национални интереси” и „исторически илюзии”. Много по-добре щяло да бъде българите и македонците да си пият заедно „жолтата рЎкия“ и сливенската перла; да оставят настрани разните му там национални светини и кошунства; да забравят за миналото; да заложат на „бодрия национален нихилизъм”. Като пример за подражание белгийският професор посочва как в емблематичното кралство фламандци, валонци и немци си живуркат идилично. С една дума - нещо като кеф по ориенталски…

Вълкът сит и агнето цяло

Е, вярно, в Северна Македония имало език на омразата, но такъв съществувал и в България. С една дума - вълкът сит и агнето цяло, затова най-добре щяло да бъде управниците от двете страни да плеснат и да се прегърнат, а България да даде зелена улица на Македония за ЕС.

То хубаво - по български, а убаво - по македонски, което си е все тая. Но господин професоре, като раздаваш тези щедри акъли, дали вдяваш, че едно е да се возиш изтрезнял от махмурлука в балканска талига и съвсем друго - да скачаш и тичаш след белгийска каляска? Но и за това не иде реч… Значи, да си забравим ние историята, да препикаем националните си светини и да се правим на разсеяни, сиреч да я караме по европейски! Е, не - благодаря, както се казва на български, а благодЎрам - на македонски.


 

КЛИМАТИЧНИ ВЕЩЕРИ И ВЕЩИЦИ ОТ КЛАНА НА АЛ ГОР

Е-поща Печат PDF

Принос към края на мита за глобалното затопляне

 

Когато през 1992 г. на път за Новозеландските Алпи се появихме с алпиниста Кольо Рапела на плажа в Сидни, забелязахме табела с надпис “Burning time-15 min” (Време за безопасно препичане на слънцето - 15 мин.). „Брей че са напреднали озитата! - рекохме си ние. Контролират си даже събирането на тен, който ние най-безразсъдно в излишък получаваме по рилските върхове. Озоновата дупка сигурно е нещо по-сериозно, отколкото ние сме си представяли.“

Но ето че изминаха 27 години и предупредителните табели на плажовете изчезнаха. Оказа се, че през 2019 г. озоновата дупка е достигнала минимални размери от 1982 г. насам. Климатичните промени намаляват, а не увеличават озоновата дупка. Канадското момиче Северн Карлис-Сузуки, което по време на Конференцията по климата в Рио (1992), се страхуваше да излиза от къщи заради пробитата от Човека озонова дупка, порасна и отдавна се излежава без страх по плажовете.

Доклади за необходимост от паника. Монреалският протокол от 1987 г.,

забраняващ употребата на фреони и подписан единодушно от 197 страни, се оказва напълно излишен. Само дето причини на страна като Съветския съюз колапс на цялата му хладилна промишленост, 100 млрд.  долара загуби и 100 000 безработни! Но в същото време монополът и печалбите от „безопасните“ хладилни агенти на ТНК (концерна „Дюпон“) беше осигурен.

А обяснението защо озоновият слой над полюсите е два пъти по-тънък, въпреки че там няма хладилници и дами пръскащи козметика с фреони, се оказа доста елементарно.

 

Ами при този наклон на земната ос интензивността на космическото лъчение, разпадащо кислородните молекули (О2), за да образуват след това озон (О3) е минимално, т.е.  Антарктида е така да се каже „на сянка“. А фреоните, освен че ги няма в Южното полукълбо, са и тежички и трудно биха се издигали на 15-20 км, за да разлагат озоновия слой. За останалото са отговорни донякъде температурата и променящата се циркулация на въздушните потоци .

След като психозата за киселинните дъждове и озоновата дупка изигра ролята си за възпиране ръста на бързо развиващите се икономики, транснационалните компании (ТНК) трябваше да намерят нова спирачка. И тя им беше предложена от услужливи учени, които докараха от девет дерета вода и изровиха хипотези на световни умове от 19 век (на математика Жозеф Фурие и химика Сванте Арениус) заедно с техните заблуди. Всичко се започна  към средата на 70-те години на ХХ век с шокиращите доклади на Римския клуб (Club of Rome), които предизвикаха необходимата паника. Те размътиха главите на повечето хора, че в условията на промишлената революция, повишаването на температурата на Земята е неизбежно и то се дължи на отделяните от индустрията и животновъдството т.нар. парникови газове (ПГ). Опасността от нов всемирен потоп ставала реална и били необходими спешни мерки.

Осребряването на един мит

Хипотезата за „климатичен апокалипсис“ беше подхваната  от политици и държавни лидери. В училищата на Съединените щати беше въведен предмет „глобално затопляне“. И преди учените да отреагират по същество, се стигна до Протокола от Киото (1997) и до огромни печалби за  лобистите с пазара на квоти за емисии на ПГ. Новата лъжа отначало беше наречена „глобално затопляне“`(global warming), а напоследък по-предпазливо „climate change“ (климатични промени). Вместо решаване на важни екологични проблеми като ликвидиране на островите от пластмаси в Тихия океан например, с подписания протокол се изпират по 150 млрд. долара/годишно за намаляване на емисиите на набедения за главен виновник – въглеродния диоксид (СО2). Алармистите стават все по-агресивни и искат „Отричането на глобалното затопляне да бъде приравнено  с отричането на Холокоста“. И двете били престъпления срещу човечеството!

Една непризната заблуда често довежда до следваща. Новата лъжа трябваше да бъде поддържана от живи авторитети и повтаряна многократно. Връх на кампанията за „глобално затопляне“ бяха книгата и филмът на бившия вицепрезидент на САЩ „Неудобната истина“ (2006 г.). За тях Ал Гор получава през 2007 г. два „Оскар“-а и Нобелова награда за мир.  Цяло поколение беше сугестирано, че Земята не успява да се охлажда и към 2015 г. белите мечки в Северния ледовит океан ще останат без лед.

Конференциите по климата следваха една след друга. Всичко вървеше по ноти, но точно преди Конференцията в Копенхаген в 2009 г., (годината, в която Ал Гор стана  „зелен милиардер“) хакерите разобличиха климатолозите от Университета в Норич (подаващи данни за IPCC, Междуправителствена комисия по климатичните проблеми), че премълчават, подправят и изтриват всички несъответстващи на глобалното затопляне данни. Те разкриха, че определени хора паразитират върху мита за глобалното затопляне. Ужас!!! Очертаващият се „Климат гейт“ можеше да провали следващото Парижко споразумение, което трябваше да задължи подписалите го държави да събират по 100 млрд. долара/годишно за борба с климатичните промени. Наложи се да се изчака известно време за да отшуми скандалът.

На това място нервите на учени  и политици не издържаха.

Трябваше да се намери момчето, което да извика „Царят е гол!“. Първи „изокаха“,  както в разказа на Чудомир, бивши високопоставени експерти. Съветникът на президента Тръмп по науката Дейвид Гелентер енигматично заяви следното: „Кацането на човек на Луната е пълен абсурд и най-голямата лъжа в историята на човечеството, даже по-голяма от безсмислицата за глобалното затопляне“. Последваха го екс-президентът на Националната Академия на науките на САЩ Фредерик Зайц. „Консенсус има само между учените, които получават грантове за да тръбят, че трябва да се борим с глобалното затопляне“- заяви той и поднесе петиция, подписана от 15 000 учени, които призовават за отказ от Протокола  в Киото. „Не съществуват никакви убедителни доказателства, че емисиите от въглероден диоксид, метан и други ПГ причиняват или могат да причинят в бъдеще катастрофално затопляне на земната атмосфера и разрушаване на климата“. Още по-гневни бяха проф. Фред Сингер - Ръководител на Държавната Метеорологична служба на САЩ и д-р Джеймс Бейтс - директор на NOAA (National Oceanic and Atmospheric Administration): „Теориите за промяна на климата като резултат на човешката дейност могат да се разглеждат като основани на фалшификации“.

През Средновековието за промените в климата и по-точно за застудяването между 1650 и 1710 г. са обвинявали вещиците и дори са ги изтребвали Ал Гор и Комисията към ООН наречена IPCC (International Panel of Climate Change) силно приличат на вещици, които пророкуват за възможната гибел на съвременната цивилизация. Те продължават да твърдят, че „Влиянието на човека е главната причина  за затоплянето, наблюдаващо се от средата на ХХ век“.

Въпреки научните доказателства  за започващ процес на „глобално захлаждане“, климатичните вещици продължават да омайват световния политически елит, че въглеродът изхвърлян в атмосферата провокира парниковия ефект. На Конференцията по климата в Мадрид (2-12 декември 2019 г.) ген.-секретар на ООН Антонио Гутереш продължи да пее втръсващата  вече песен: „Да се откажем напълно от изкопаемите горива и най-вече от въглищата! Да не бъдем запомнени като поколението, което си зарови главата в пясъка! Да изберем между надеждата и капитулацията!“, а г-жа Каролина Шмит, министър на околната среда на Чили, зададе и абсурдната цел: „Глобалните парникови газове до 2050 г. да се намалят с 80%“. Но в капана наречен Парижко споразумение (2015 г.) засега  влизат само 68 страни, отговорни за… 8% от парниковите емисии! Все повече държавни лидери се отнасят подозрително към докладите на IPCC и са склонни да повярват на думите на президента-бизнесмен Тръмп: „Глобалното затопляне е мистификация, измислена от елита, за да се печелят големи пари. Протоколът за въглерода може да стане инструмент за продължаваща деиндустриализация на Съединените щати.“ Явно Тръмп е умножил тоновете въглеродни емисии  по 75 дол./тон и се е досетил, че с предлаганата нова световна валута, за разлика от алармистите, го грози опасност да стане отново от милиардер - милионер.

Проблем с климата  съществува, но в него е намесена много политика и твърде малко наука.

Като необоримо  доказателство „климатичните вещици“ до скоро  показваха подобният ход в графиките на съдържанието  на въглеродния диоксид (ВД) и температурата на атмосферата. Но геолозите сондираха  ледовете на Антарктида и анализираните проби на въздушните мехурчета в сондажните ядки от 700 хилядолетия показаха категорично, че увеличаването на концентрацията  на ВД в земната атмосфера е следствие (а не причина) от повишаване на температурата! Някои твърди глави чак сега започват да проумяват, че след като в повърхностния слой на океана ВД (СО2) е 20 пъти повече отколкото в атмосферата, логично е при повишаване на температурата дори с 0.5оС част от него да се отделя, както от газираната вода след изваждането й от хладилника.

Тук вече можем да се вслушаме в мнението на учените каква е истинската причина за повишаване на температурата на Земята.

 

Преди всичко трябва да се прави

разлика между климат и време.

Времето е състоянието на атмосферата в определен момент описващо се с показатели като температура, влажност, налягане.

Климат (от гръцки наклон) се получава след многогодишна  (поне няколко десетилетия) статистическа обработка на данните от времето. В зависимост от наклона на земната ос съществуват сезоните в северното и южното полукълбо и различните климати на Земята: умерен, тропически, пустинен, полярен… Всеки климат има климатична норма, но временно отклонение от нея не означава непременно изменение на климата. В Сахара падна сняг, но това не е доказателство, че климатът ще стане умерен вместо пустинен.

Климатът на Земята се е променял винаги. Преди 1000 години викингите са заварили Гренландия с необятни зелени пасища. Останки от динозаври и мамонти палеонтолозите намират в Аляска и Сибир. Значи на мястото на топъл климат е настъпило продължително заледяване. Колко пъти се е случило това в историята на Земята?

Учените твърдят, че се наблюдава цикличност в промените на климата. Всъщност това са колебанията в слънчевата енергия, идваща на Земята. Има големи цикли, траещи десетки хилядолетия (това са големите ледникови периоди), има и малки продължаващи по 11 и 17  години. Големите ледникови периоди (ГЛП) в историята на Земята са четири. След 90 000 години заледяване идват 15 000 години на относително затопляне. В около 80% от времето Земята е била покрита с ледници. Само в останалите 20% е имало затопляне и живот. Последният ГЛП е приключил преди 12 000 години. Ние, човеците, живеем в един сравнително хладен междуледников период, който от своя страна има цикли с минимуми и максимуми на температурата на земната повърхност, наподобяващи „зъбчатка“. По-силно е захлаждането, когато фазите на слънчевите цикли съвпадат. Тези температурни минимуми носят имената на известни учени, например на Далтон, на Маундер и др. През 1812 г. армията на Наполеон е замръзнала в люта зима в Русия по време на „минимума на Далтон“. През 21 век обаче се очаква нов минимум на Маундер, т.е. нов малък ледников период, подобен на този, който е принудил викингите да се върнат към  Скандинавия и спасителния Гълфстрийм. Този път за „новия Маундер“ ще трябва да се готвим ние.

По време на ледниковите периоди Земята не е била населена, но ако теорията на сръбския физик Миланкович се окаже вярна, то предстои Земята да  премине през пети дълъг ледников период, по време на който хората ще споделят участта на динозаврите, независимо от съдържанието на въглеродния диоксид в атмосферата и независимо от техните умения.

И така, от 2020 г. ще бъдем свидетели на

нов 25-ти слънчев цикъл.

И той ще бъде свързан със захлаждане, защото слънчевата активност пада, тъмните петна за термоядрена активност липсват, а разстоянието до Слънцето расте. Температурата на Земята, повишена с около 1оС (в предела на относителната грешка), през втората половина на ХХ век, остава непроменена до 2019 г. и предвиждането на Ал Гор и IPCC за „климатичен колапс“ не се сбъдва. Системата АРГО със стотици датчици по земното кълбо показва, че „Световният  океан бавно се охлажда“ (проф. Вл. Полеванов). Леденият щит на Антарктида нараства и няма изгледи да се стопи и да вдигне застрашително нивото на океана. Излиза че компютърните модели за промените на климата може би са погрешни. Стана ясно, че Земята е отворена (неравновесна) система и земният климат зависи от много променливи (вкл. от албедо, космическото запрашване и др.), а не само от съдържанието на въглероден диоксид в атмосферата. А как да се раздели приносаът в увеличаване на ВК от човешката дейност от този, изхвърлян от вулканичната дейност?

Аз съм спектроскопист и отдавна съм се убедил, че инфрачервеното излъчване (IR) от земната повърхност  се поглъща както от въглеродния диоксид, така и от водните пари. Затова в облачно и влажно време температурата на атмосферата е по-висока. Но водните пари са много повече от ВД и ефектът от тяхното поглъщане би трябвало да се отчита в компютърните модели, а това алармистите, съдействащи на Ал Гор не го правят. Съгласно данните не на друг източник, а на IPCC емисиите на ВД от човешка дейност са 27 млрд тона годишно. В същото време фотосинтезата гълта 440 млрд тона ВК, а океанът разтваря или изпуска  330 млрд тона. Или 27 срещу 770 млрд тона. Как ви се струва? Има ли шанс човекът да промени климата? Но, странно! Слънчевата активност и външните фактори престанаха да влияят на климата на Земята от момента на учредяване на IPCC към ООН! Алармистите нямат сериозни научни доказателства, но не се отказват. Парите са огромни, а и Ал Гор е жив и здрав. „Старата теория отмира само със смъртта на нейния последен яростен защитник“ – е казвал Айнщайн.

Дали е толкова вредно увеличаването на въглеродния диоксид, след като той е „храна“ за растенията, участвайки във фотосинтезата, при която се отделя кислород? Учените са категорични, че ВД е полезен. При по-високи концентрации на ВД растенията трупат повече биомаса. При двойно увеличаване на концентрацията на ВД, добивите от зърнени култури ще нараснат с 22%, а на горите – с 40%. Това вече е доказано: в края на миналия век увеличаване само с 9% за периода от 1970 до 1990 г. увеличава биомасата на горите в Европа с 25%. Излиза, че „глобалното затопляне“ е по-скоро от полза за  милиарди гладни земни жители.

Теориите за глобално затопляне доведоха до Глобална бюрокрация, която е на път да създаде тоталитарна институция в „отворено“, демократично общество. Какво означава „зелена“ банка, която ще има капитал от 100 млрд. долара,  събрани от страните подписали Парижкото споразумение, и ще отпуска избирателно кредити с ниска лихва на тези, които ще закрият своите каменовъглени мини и ще започнат да строят „вятърни мелници“ и фотоволтаици? Някой да е видял производство на стомана с ток от ветрогенератори. Лично аз съм свидетел на обратното – преустановяване на производството на стомана в Кремиковци, съпроводено със спиране на двата блока на АЕЦ „Козлодуй“, даващи евтината електроенергия.  Глобалното затопляне се превръща във власт, влияние и пари. Тези, които „регулират“ въглеродния диоксид в атмосферата, искат да командват и световната икономика без да са спечелили война.

По този повод палеонтологът проф. Кирил Есков (РФ) каза, че „глобалното затопляне“ премина от списъка на естествените науки към идеологическите като диалектическия материализъм“.

Причините за промените в Климата са  другаде и не зависят от човека. С неразумни решения хората могат да влияят само на локалния климат. Коагулантите на Бритиш Петролеум в Мексиканския залив разкъсаха Гълфстрийм на няколко потока. Ако студеното Лабрадорско течение се изравни по плътност с Гълфстрийм, англичаните ще започнат да гледат футболни мачове с ушанки на главите. Черният дим бълващ от комините, с който плашат децата, не е въглероден диоксид. Той съдържа други наистина вредни  газове и наночастици, които трябва да се улавят за да може нашия жизнен стандарт да бъде приличен и да не ходим по улиците с маски като китайците. Пред Човечеството има по-важни проблеми от въглеродния диоксид: безопасни храни, екология, енергетика... Настъпва времето на водородните технологии, които ще отделят вода, а не ВД, но пък крият други опасности. Предстои малък ледников период. ООН трябва да смени целите си и да финансира стратегически, а не печелбарски проекти.

А до настъпване на това време българските политици не трябва да забравят ироничното припомняне на геолога проф. Владимир Полеванов: „В цял свят борбата за човешки права и демокрация, както и борбата за спасяване на климата, нямат никакво отношение към реалните права, демокрацията и климата на Земята.“


 

 

БЪЛГАРИЯ – МЕЖДУ СИЛИТЕ НА СВЕТЛИНАТА И СИЛИТЕ НА МРАКА

Е-поща Печат PDF

Бъдещото редовно правителство трябва да изпълни три цели на Държавния департамент: край на проблемите с Македония, край на проблемите с Истанбулската конвенция; подготовка на България като прифронтова зона за военни конфликти с Русия.

 

Доц. Валентин ВАЦЕВ пред „Нова Зора“ в разговор с Цоня Събчева за обзора на деня на Радио „Фокус” „Това е България”

 

Водещ: Политическата система на България лека-полека си отива пред очите ни и ще стигне до задънената си улица. Тя е навлязла в най-ужасната си криза за последните 30 години. Това каза неотдавна в интервю анализаторът доц. Валентин Вацев. Месец по-късно се появява нов политически проект, чиито лица – доскорошните служебни министри Петков и Василев, твърдят, че имат амбицията да променят политическата система с разделението „почтени“ и „непочтени“. С оглед на показаното от тях във второто служебно правителство на президента Румен Радев, някак не им отива да се изживяват като еталон за почтеност, защото тази единица мярка ще бъде доста мътничка. Дали тяхната партия обаче „Продължаваме промяната“ е трубадурът на ерата на последната политическа система? С кого повече има връзка партията на Кирил Петков и Асен Василев – със засилващия се от САЩ натиск върху София за Северна Македония или с благоприятно завършилата на изборите в Русия партия на президента Путин „Единна Русия“, която запазва конституционното си мнозинство от над 300 депутати в 450-местната държавна „Дума“? Наш гост е геополитическият анализатор доц. Валентин Вацев. Доц. Вацев, партиен инженеринг ли ще имитира преформатирането на политическата система? Какво наблюдаваме?

Валентин Вацев: Наблюдаваме наистина партиен инженеринг, но това само по себе си не е осъдително. То нито е добро, нито е лошо. Инженеринговият етап на проектирането и на лансирането на една политическа сила, е неизбежен. Така са постъпвали и нацисти, и болшевики, и комунисти, и либерали, и социалдемократи. Сама по себе си инженеринговата фаза не е нито срамна, нито обезпокоителна. Тук са по-интересни замислите, интенциите на основните участници.

Водещ: Какви фактори влияят и какви са замислите?

Валентин Вацев: Преди всичко трябва да споделя с вас моята убеденост, че тук няма руска връзка. Да, в Русия стана нещо много важно, но най-важните неща все пак предстоят. Руските проблеми, които трябва да се решат до към 2024 г. ще се решат в зависимост от начина, по който общуват четирите основни властни елита, които заедно и едновременно управляват Руската федерация. Засега те успяха да се сговорят, мирът беше запазен – това беше заслуга на Путин. И това даде възможност на партията-държава да се възпроизведе с, както вие казахте, конституционно мнозинство. Руската тема тук е удивително важна и страшно интересна, тя  в някои отношения, е съдбовна за Балканите. Но засега геополитически Русия не гледа към нас. Работата е там, че откакто геополитическата линия, която – казано на стария геополитически жаргон, дели хартленда от римленда, вече не минава по билото на Родопите, т.е. по границата между България и Гърция, а е изнесена нагоре, по Днестър. Тя в момента минава някъде през Приднестровската молдовска република. Така че в Кремъл гледат на Балканите по-скоро като на зона, в която има да се прави бизнес и трябва да се прави бизнес, но не и геополитика в собствения смисъл на думата. Аз виждам в българските политически драми, които се развиват пред нашите неразбиращи очи, да кажем така, виждам засилен американски интерес. След катастрофата на американските „ястреби“ в Сирия и след това втората катастрофа, която наскоро се разви пред очите ни в Кабул, трябва да се спази правилото, че на американските „ястреби“ трябва да им се даде ъгълче, където те да кълват, да грачат, да стягат сили и да се готвят за война. Балканите и Черноморската зона, заедно с Калининградска област, но там тях ги слагам на второ място, са зоната, в която американският, ястребов интерес, ще се осъществи в тази и следващата година.

Водещ: В какво той ще се изрази на Балканите, доц. Вацев? По какво ние ще го усетим реално в България?

Валентин Вацев: Вземете например най-новото изказване на Габриел Ескобар – това е специалният пратеник на Държавния департамент по въпросите на Западните Балкани, който каза, че „не е правилно България да спира Македония“. Когато американски висш държавен служител говори с този речник и използва тези фрази, това вече е ясно. Там, където нещо не е „правилно“, то подлежи на „оправяне“ – това е американската стилистика. Така че като резултат от успешния, ако приемем, че ще бъде успешен инженеринговият проект в българската политика, предстои да станат три неща и всяко следващо българско правителство ще бъде целенасочено към изпълнението на тези три неща: първо – спирането на българските пречки пред пътя на Македония в Европейския съюз. В Държавния департамент просто са бесни и нямат търпение: ”Как смеят тези неграмотници в София да се бъркат в голямата политика? Какво нас ни интересува тяхното минало? С какво право те превръщат въпроса в общобалкански? А куратори на Балканите все пак сме ние, а не Русия, както беше на времето”. Така че всяко следващо правителство, което в момента се обмисля, ще трябва първо да спре със своите възражения към македонското членство в Европейския съюз. Второ, трябва да бъдат доволни и либералите, и демократите в САЩ – всяко следващо българско правителство ще трябва да признае Истанбулската конвенция. И в България борбата за утвърждаване на тази Истанбулска конвенция не е спряла, макар и в други форми. Днес четох как Симеон Сакскобургготски и Ирина Бокова са участвали в специално организирана конференция за оправяне на българското отношение към „женския въпрос“. Аз не виждам „женски въпрос“ в България, но според тях навсякъде, където мъжете и жените се различават по пол, има „женски въпрос“. Така че приемане на Истанбулската конвенция е следващото, което всяко следващо българско правителство ще бъде направено така, че да приеме тази конвенция. И третото, разбира се – да се даде възможност на американските „ястреби“ да си заградят територията на Балканите и Черноморието, за да могат от тук да готвят милия на сърцето им конфликт с Русия. Аз отсега искам да кажа, че не вярвам в този конфликт. Америка не е в състояние да участва в големи военни, мащабни конфликти. Тя ще постига целите си отсега нататък по друг начин. Но американските „ястреби“ по някакъв начин трябва да бъдат компенсирани за загубите в Сирия и в Кабул. Така че трета точка на всяко следващо българско правителство, което предстои да се изгради, това е очевидната и открита, неприкрита, а открита подготовка на българската територия за прифронтова зона, в която ще се разгърне конфликтът между силите на светлината и силите на мрака, казано на жаргона на „Ню Йорк Таймс“.

Водещ: Т.е. между Западния свята и Русия?

Валентин Вацев: Между Русия и САЩ, между НАТО – в скоби казано САЩ, не толкова НАТО, колкото САЩ, защото в НАТО отношенията сега са доста по-различни, и разбира се, Руската федерация от другата страна.

Водещ: Въпросът е, дали ще оправдае доверието на американските им поддръжници новата партия на бившите двама служебни министри?

Валентин Вацев: Тя е замислена добре. На пръв поглед нищо не би трябвало да попречи. Всички ресурси на соросианското присъствие в България, които са много стари – вече 30 години Сорос работи в България със своите структури на „Отворено общество“ и на други подобни, са впрегнати, за да се постигне тази цел. Като целта може да се каже съвсем ясно: в досегашния парламент, който беше най-некомуникативното място в Балканите, досегашният парламент, който не можеше на две магарета сламата да раздели – според мен това  беше изкуствен ефект, а сега целта е да се създаде комуникативен център, политическата конструкция, която сега в момента се подготвя, преди всичко по медиен път. Забележете как медиите не могат да се събудят и не могат да заспят, ако специално не повторят дор до седем пъти, светлите бъднини на тази нова партия, която не признава ляво и дясно и разделя хората само на „почтени“ и „непочтени“. По повод почтеността на тази партия, която наистина се е засилила да бъде еталон по този въпрос, аз си спомням един много известен цитат на Фьодор Михайлович Достоевски, който ги разбираше тези работи – той на едно място в дневниците си казва: „Времената са такива, че всеки почтен човек не може да не се чувства поне малко негодник“. Ако вярваме на Достоевски и ако разбираме какво той ни казва, ако не сме загубили способността си да четем руска класика и да разбираме, проблемът с декларациите за почтеност придобива съвсем смехотворни измерения. Сега очакваме да се появи комуникативен център във формата на една партия. Тази партия се предполага, че ще постигне следните няколко разностранни цели, като ефектът ще бъде сумарен от постигнатото на тези различни цели.

Първо, ГЕРБ трябва да се освободи от германския си калъп и да стане напълно проамериканска партия. Това не е толкова невъзможно. На мястото на Бойко Борисов лека-полека ще дойде американският продукт Дани Митов, така че нещата, макар и не веднага, могат да станат. Второ, трябва да се разцепи БСП, тъй като в момента проблемите на БСП не са толкова в нейното ръководство, колкото в идейната основа на БСП. БСП е нежизнеспособен продукт от обединяването на социалисти и социаллиберали. Решавайки текущите си проблеми, те ще трябва да се разделят до степен вече да не могат и да си говорят. И това може да се очаква да стане  до другата пролет. Трето, смачкване на „Изправи се.БГ“, която няма да има шансове в условията на новото партийно присъствие да продължи да действа, както досега. Четвърто, сближаване със степен до сливане с „Демократична България“. И пето, много сериозни проблеми откъм идеологически и политически интегритет на ДПС, тъй като ДПС се валидират и се проявяват като либерална сила. Всеки път, когато някой им направи намек, че са етнически, те отговарят, че „ние сме преди всичко либерални“. ДПС е идеалният либерален център на България. И тъй като новият проект също ще бъде либерален, там ще има проблем, възможност за пертурбации, за преливане, за напрежение и т.н., и т.н. Крайната цел на всички тези преобразувания е да се получи комуникативен център, който да е готов да се превърне в гръбнак на едно бъдещо парламентарно мнозинство, което да крепи жизнеспособно правителство, което, както вече ви казах, трябва да изпълни трите цели на Държавния департамент: първо – край на проблемите с Македония; второ – край на проблемите с Истанбулската конвенция и приемане на 48 пола, и трето – подготовка на България за прифронтова зона за бъдещите военни конфликти с Руската федерация. Така че това е идеята – в случая става дума не толкова, че трябва да има нова либерална, симпатична, засмяна и почтена партия, колкото да се изгради комуникативен център на българския политически живот, който до ден-днешен отсъства.

Водещ: Доц. Вацев, за кога е насрочена целта да бъде изграден този комуникативен център – преди или след изборите? Защото от последните минути буквално, според новините, вече има заявка от страна на „Демократична България“ за общи листи с новата партия на Петков-Василев…

Валентин Вацев: Точно така.

Водещ: А освен всичко това, и Манолова, и тя също иска Петков-Василев да направят политическо предизборно споразумение с „Изправи се БГ. Ние идваме”.

Валентин Вацев: О, разбира се, Манолова ще се старае да постигне това, защото там е въпрос на живот и на смърт. Според мен правилният подход е да се почака малко след изборите, но те мислят точно в обратния смисъл. Идеята е да се направи сега и веднага, ако може, от днес до утре сутринта. И това става причина за една лавина от забавни или дразнещи дреболии, които говорят за това, че българските медийни конструктори са на път да загубят чувството за мяра. Според един стар и много авторитетен американски специалист по медийни взаимодействия, той твърди, че когато се загуби медийното чувство за мяра, когато се наруши мярата на пропагандата, най-вероятно е да се постигнат точно обратните ефекти. Българските медии са на път да загубят чувството за мяра, подготвяйки българското обществено съзнание за изгряването на това ново политическо либерално слънчице.

Водещ: А как разчитате максимата на това „слънчице“ – с десни инструменти да се постигат леви резултати?

Валентин Вацев: Това ми напомня – аз се извинявам за грубата формулировка – това ми напомня един от лозунгите на софийските трамвайни джебчии от 70-те години в София, когато лозунгът беше „Лева ръка – десен джоб“.

Водещ: Въпросът е, че това не са ли ритници в двете посоки – към десните и към лявата БСП?

Валентин Вацев: Разделението на политиците на „леви“ и „десни“ – тук то, разбира се, е ситуационно определено, исторически обосновано и т.н., и т.н. Ние сме длъжни да осъзнаваме сложността на тези деления. Все пак това е разликата между мъжа и жената в семейния живот. А заличаването на разликата между мъжа и жената в името на някакви високи трансхуманитарни цели, напомня на опитите на днешните български алхимици в изграждането на техния хомункулус да постигнат нещо, което не е нито ляво, нито дясно, а е ситуационно средно. Такива опити са се правили и преди това, но и нито един досегашен опит не е успял. Лявото и дясното са универсалии на всеки политически живот.

Водещ: Какво ще бъде отражението на новата партия, взаимодействието й с президента Радев, за когото се смята вече, че неговата сянка е вградена в този проект?

Валентин Вацев: За съжаление, вие сте напълно права. Неговата сянка е вградена вече в чешмата на Белоногата, така да се каже, но аз съжалявам за това и мисля, че ще дойде момент, и то не далече в бъдещето, когато той самият ще съжалява за това. Аз съм сигурен, че не е той главният политически инженер на тази нова партия. Сигурен съм, че той се опитва да хване възходящите политически потоци и да планира върху тях, както правят безмоторниците. Може би в авиацията това е възможно, но президентът с последните си действия няколко пъти пое взаимно изключващи се и противоречиви ангажименти. Той е в много деликатна медийна комуникативна позиция. Търпи критика от всички страни и ще му трябват много здрави нерви и късмет, за да се измъкне без поражения от тази ситуация. Ситуацията за президента по никакъв начин не е стратегически печеливша. Той рискува да загуби не толкова втория си мандат, което в края на краищата не е чак толкова жизненоважно. Той рискува да загуби лице, казано на китайския жаргон. Както знаете, за китайците няма нищо по-страшно от това да загубиш лице. В българската политика отдавна сме свикнали, че политикът губи лицето си най-напред, преди политическата си честност. Но аз ще съжалявам за българския президент, ако той не успее да реши този комуникативен проблем. Надявам се, че не е направил никакви съществени грешки, макар че не съм напълно сигурен в това.

Водещ: Дали новата партия „Продължаваме промяната“ е трубадурът на ерата на поредната политическа система? И каква поредна политическа система ни очаква?

Валентин Вацев: Политическите системи са бавни и трудноподвижни неща. Досегашната политическа система, както виждате, започна да умира преди три-четири години и досега все още дава белези на живот, макар че е ясно, че тя си отива по принцип. Цели нови политически системи трудно се изграждат. Те са свързани не само с изпълняването на разни формални изисквания, като например смяна на основния си документ на държавата, Конституцията. Свързано е и с геополитически аспекти. Това не се прави за дни, не се прави за месеци, а е дългосрочна задача. Ако инженерният проект на Петков и Василев е успешен, в България ще се появи правителство, което ще чува еднакво добре и с двете си уши шепота от Държавния департамент в САЩ и от тях не се иска нищо друго. Колкото до бъдещето на българската политическа система, то е свързано с други неща. Трябва да помним афоризма на главния политолог на Европа – това е философът Платон, който твърди, че след олигархията идва диктатурата. Това не е весела хипотеза, разбира се.

Водещ: Кой може да бъде диктаторът на нашия небосклон?

Валентин Вацев: Диктаторът още не се е появил, но ние трябва да си представим по-добре какво значи диктатура, според специалистите по диктатура, според Карл Шмит и според Платон, разбира се. Диктаторът не е човек със стоманен поглед, обратна захапка, със садо-мазо наклонности и с готовност да върти земния глобус над главата си, както във филма на Чаплин за Хитлер. Диктатор беше аржентинският ръководител Хуан Перон, който с откровено диктаторски методи спаси аржентинската средна класа веднага след войната. Аз се надявам все пак, че Платон не е прав, че след олигархията, която е последната дума на българското политическо развитие и, която продължава до ден-днешен, ще дойде диктатура. Проблемите на България се свеждат до разпределянето на едни пари – около 30-40 милиарда лева, които са се задали откъм Европа и сега въпросът е кой да ги раздели, как да се участва в подялбата. И тези 30-40 много богати българи, които ние наричаме „олигарси“, все още не могат да се разберат. Така че, ако става дума за диктатура, тя може да бъде своеобразна и многообразна. Не е речено непременно да бъде нещо във фаталистически смисъл. Все пак на мен не ми харесва тази хипотеза за българската диктатура. Надявам се след олигархизма да се мине направо към демокрация. Но политическата наука не разрешава такива мечти.

 

21 септември 2021 г.


 


Страница 3 от 444