Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ЗДРАВНАТА СИСТЕМА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

През колапса на неолибералните реформи до неизбежния завой към социалната държава

 

Здравната система преди "демократичните реформи" имаше своите недостатъци, но имаше и сериозни предимства, основното от които беше нейният дълбоко социален характер.

С предприетата здравна реформа не се положиха усилия да се съхрани позитивното от българското здравеопазване и да се опрем на историческия опит и традиции. Този подход не позволи да се анализират предприеманите промени в здравните системи на развитите страни в настоящия етап. Така беше пропуснат историческия шанс да надградим и развием системата.

Какви са причините за незадоволителните резултати.

Всяка здравна реформа, за да бъде успешна преследва няколко основни цели:

-  осигуряване на гражданите по-добри възможности за избор на качествени здравни услуги;

- по-ефективно управление на все по-ограничените в глобален план здравни    ресурси;

- по-справедливо възнаграждение на здравните специалисти в зависимост от реалния принос на всеки за подобряване на здравните показатели на населението.

Основната причина за неуспехите по пътя на реформиране на здравната ни система е подмяната на целите със средствата на реформата.

Политиците на прехода бяха пленени от атрактивни средства като смяна на модела на финансиране от данъчен с осигурителен, свободен пазар, свободен избор на лекар, договаряне на обем и цени на здравните услуги,  преструктуриране. Тези средства водеха до постигане на единствената цел - разграждане на съществуващата система за здравеопазване, вместо нейното развитие и адаптиране към новите обществени и икономически реалности. Всичко това бе възможно да се случи  поради липса на всякакви експертни и научни доказателства за необходимите реформи в здравната система преди тяхното начало и на ефективна система за публичен контрол върху хода и резултатите. Българското общество днес заявява открито своята оценка за резултатите от  реформите в здравния сектор - недоволни са гражданите, недоволни са и голяма част от медицинските специалисти.

Подменените цели на реформата доведоха до фетишизиране на смяната на модела на финансиране с осигурителен и възложиха на него  автоматично решаване на всички проблеми на системата и на общественото здраве. Самата смяна на модела на финансиране завари и обществото и здравната система еднакво неподготвени. Едните очакваха да получат много повече и по-качествени здравни грижи, а получиха по-малко, силно бюрократизирани и на по-ниско професионално ниво. Лекарите виждаха в новия финансов механизъм панацея за решаване на финансовите проблеми на здравеопазването и на самите тях. Поради това те очакваха готови рецепти и не търсеха възможности за организационни решения на повечето от съществуващите в здравеопазването проблеми, които самите те могат да решат.

 

Пазарната стихия, която превърна българското здравеопазване в аритметичен сбор от търговски субекти и всички лекари в търговци, закономерно натовари обществото с пъти повече разходи за здравеопазване, чието качество се движи пропорционално на разходите, но в обратна посока. Идеята за

по-малко държава и повече пазар в здравеопазването

доведе до липса на всякаква държавност в системата. Вместо развитие и усъвършенстване на здравната система в интерес на болния човек, ние постигнахме единствения резултат - разгром на общественото здравеопазване и тежко комерсиализиране на цялата система. Липсата на адекватен контрол върху разходите за здравеопазване, води до генериране на ежегодни дефицити в системата, които се използват като мотив за изискване на доплащания от пациента без всякакво нормативно основание. Стотици хиляди граждани без доходи на практика са лишени от достъп до здравеопазване.

Ликвидирахме поликлиниките и позволихме лекарски кабинети в гаражи и гарсониери и то в 21 век. Разрушиха се всички структурни и организационни връзки в системата, което води до дезинтегриране на здравните грижи. Безконттролното и немотивирано от страна на държавата разкриване на нови частни болници и то само в големите градове, освен че натоварва  обществото с излишни разходи има за последствие миграция на медицинските специалисти към тях и създаване на сериозни дефицити от кадри дори в областните градове. Като прибавим към това изтичането на медицински специалисти извън страната, скоро ще се озовем в ситуация на тежък дефицит и в количествен и в качествен аспект, както на медицински сестри, така и на лекари. В здравната система липсват всякакви регламенти за какво пациентът трябва да доплаща когато боледува, след като си е заплатил здравните вноски. Натоварихме го да плаща за избор на лекар и медицински екип, а вече и за сестра и санитар. Поради това, че НЗОК не заплаща всички медицински изделия при болнично лечение се разгърна широко творчество на болничния мениджмънт да се заплащат от гражданите огромни суми при тежки заболявания, а дори и анестезии при определени манипулации. Под рубриката на „подобрени битови условия“

ползването на самостоятелна стая в болниците е на цена по-висока от пет звезден хотел.

След като пропиляхме достатъчно време в доказване на несъстоятелната  теза, че пазара ще реши всички проблеми на здравеопазването, е време експерти, управляващи и опозиция отговорно да подходим към нетърпящите отлагане проблеми на българското здравеопазване. Трябва да намерим решение на дисбалансите в приходи и разходи за здравеопазване. Структурните и управленски проблеми на системата няма да решим с безконтролното откриване на нови болници, нито с непрекъснати смени на директори в обществените лечебни заведения. До кога бедна България ще продължава да готви медицински специалисти за богата западна Европа, как да задържим младите лекари в страната? Видно, това не може да стане, докато не се изработи методика за формиране на работните заплати в обществения здравен сектор, която да премахне огромните разлики в заплащането между отделните специалисти, някои от които са петцифрени суми и не гарантираме привлекателно кариерно развитие за  лекарите и специалистите по здравни грижи. Всички политически партии остро се нуждаят от надпартийна професионална дискусия по тези проблеми и от консенсусни решения за развитие на българското здравеопазване, а не от законови поправки «на парче», които не само, че няма да решат нито един от поставените проблеми, а ще създадат нови, което обществото няма да приеме.

Финансирането на здравната система се нуждае от сериозен анализ на  необходимия и възможен размер на средствата за здравеопазване и на резултатите от сменения модел. Нека погледнем финансовите параметри на здравеопазването в някои Европейски страни и преценим къде се намираме ние и какво трябва да направим. Средно за страните от ЕС се отделят около 8,9% от БВП за здравеопазване (Евростат). Германия изразходва 11% от БВП на страната, 3973 евро на глава от населението, при 13% от общите разходи за сметка на пациента; Франция съответно изразходва 11% от БВП, 3582 евро на човек при 7% лично участие; Унгария - 7,2% от БВП, 757 евро на човек, 28% лично участие; Чехия - 7,6% от БВП, 1125 евро на глава от населението, 13% лично участие; България 8,5% от БВП, 504 евро на човек, 48% лично участие на пациента - най- високият процент в ЕС.

Европейският път на развитие на страната налага да се  запази и развива солидарния модел на здравно  осигуряване. Ниският брутен продукт на страната, а не процентът от него, е причина за невъзможността да се съизмерваме с европейските разходи за здравеопазване. За да се доближим до системите за финансиране в ЕС, трябва  да се увеличат публичните разходи за здравеопазване и да се намалят личните разходи на гражданите, като държавата заеме своето място на равностоен участник в осигурителния процес по отношение на лицата, които тя осигурява. Тя трябва да преразгледа категориите граждани, за които е поела ангажимента да заплаща здравни вноски, да се освободи от заплащането за лица с високи доходи, за да поеме своите ангажименти към социално слабите категории граждани. Недопустимо е държавата да заплаща здравни вноски за 2/3 от населението на страната и да внася 1/3 от бюджета на НЗОК. Не бива в търсене на решения на финансовите проблеми на здравеопазването да се заиграваме с внушения, че т.нар. демонополизация на НЗОК е панацея. Преди да говорим по тази тема трябва добре да изучим Американския и някои Европейски модели на финансиране на здравеопазването и да си отговорим на въпроса за позитивите и негативите, които ще трябва да понесе обществото от поредния експеримент на сляпо.

Опитът чрез смяна на модела на финансиране от данъчен с осигурителен да се решат всички проблеми на здравната система се оказа неуспешен. Проблемите на собствеността, на структурата, на управлението на системата на макро и микро ниво остават нерешени. Конституционните права на  българските граждани на достъпна медицинска помощ и здравно осигуряване са вменени в дълг на държавата и тя не може повече да абдикира от решаването на тези наболели проблеми. Възможните решения са много. Въпрос на политическа воля е проблемите да бъдат ясно дефинирани, да се предложат за професионален и обществен дебат възможните решения и да се поеме политическата отговорност за избора. Освен проблемите на здравното осигуряване няколко проблеми на системата трябва да получат спешен политически отговор и решения.

Няма аналог в Европа здравната система да е аритметичен сбор от търговски субекти,

които в над 90% ползват обществен финансов ресурс, както и доказателства, че тази структура влияе позитивно върху организацията и качеството на здравното обслужване. Търговският статут на лечебната мрежа доведе до сериозни деформации в мисленето както на мениджмънта, така и на цялото медицинско съсловие. Твърдението, че основната причина за лошото състояние на здравеопазването е недостигът на средства е невярно. Основната причина е организационния и управленски  хаос в системата, разрушените връзки между отделните нейни структури. Финансовите проблеми са на втори план.

Структурната реформа на здравеопазването се извършва стихийно, без ясна цел и очакван резултат. Извън болничната помощ е приватизирана във висока степен като дейност, а болничната помощ се развива в посока на непрекъснато разкриване на нови болници с профили към атрактивни клинични пътеки и локации само в големите градове,  в отсъствие на всякаква обосновка за тяхната необходимост. Този процес води до разграждане на обществената система за сметка на частния сектор. Констатацията от някои автори, че реформата в извънболничния сектор е приключила, изисква задълбочен анализ на резултатите. Ако целта е била да се ликвидират обществените поликлиники, тя във висока степен е постигната. На тяхно място имаме раздробена извънболнична помощ, която не може да предостави комплексна медицинска услуга, каквато е целта на промените в здравните системи в развитите страни. Най-страшното, докъдето вече сме стигнали по пътя на здравната реформа е това, че забравихме какви са основната категории, с които борави здравеопазването - човешки живот, морал и професионализъм за неговото спасяване. Някой от политиците ни задава ли си въпроса  какво правят хората в селата, които нито имат транспорт, нито пари за транспорт, нито лекар? Общинските болници загинаха, загиват и голяма част от областните - Видин, Ловеч, Враца и много други. Какво правят хората от населените места там, как достигат до лекар? Каква медицинска помощ получават, когато за редица заболявания  има голямо значение т.нар. златен час – първият час, който е решаващ - инсулти, инфаркти. Какво се случва с тези хора, когато те нямат лекар, към когото да се обърнат. Или какво правят хората, които нямат доходи, нямат и здравни осигуровки.  Единственият им контакт със здравната система е спешната помощ. Тя е жертва на сгрешената здравна реформа, защото поема всички случаи на здравно неосигурени лица, на неотложната помощ - температурни състояния, колебания в кръвното налягане и др., които се поемаха от

поликлиниките, но тях днес ги няма.

Държавата ни обаче продължава да плаща на сто процента от нашите данъци осигуровките на хора, които официално от телевизионните екрани казват, че получават 7000 лева заплата. Говоря за държавните служители, служителите на Министерство на отбраната, на МВР, съдебна система. Но на хора, които нямат никакви доходи, които са продължително безработни, повече от една година, никой не заплаща здравните осигуровки.

 

Що за солидарна система и за солидарно общество сме, когато допускаме всичко това.

Болничната медицинска помощ е в най-сложна ситуация. Свободната стопанска инициатива в болничното строителство доведе до  излишно нарастване на броя болници и болнични легла. През 2001 г. в страната е имало 149 болници; през 2016 г. техния брой е 365. По брой на болнични легла 713 на 100 000 население сме над средните показатели за страните от ЕС - 521 на 100 000. Тревожни са регионалните диспропорции в разпределението на болничните легла. По данни на НСИ, при средно за страната 713 легла/100 000 население, над този показател са Враца - 790 легла; Габрово - 820 легла; Кюстендил - 820 легла; Ловеч – 800 легла; Пазарджик - 840; Пловдив - 920; Смолян - 930; Ст. Загора - 840; София-град на този фон е само със  740 легла. Региони като Видин са с 410; Добрич - 410; Перник - 380; Разград - 480; Силистра - 440; Хасково - 470; Ямбол - 360. Болничната помощ нормативно е достъпна за всички задължително здравноосигурени лица. Ограничения в достъпа до болнична помощ за редица случаи произтичат от това, че съответната болница е изчерпала лимита си и че НЗОК не покрива разходите за медицински изделия. Всяка болница прави своя интерпретация на този запис и всеки лекар определя вида, цената дори фирмата доставчик на въпросните изделия.  Този порочен начин на снабдяване  в болниците, освен че затруднява болните, крие в себе си високо ниво на скрита корупция, особено като се има впредвид, че никой не знае цената на тези медицински изделия в страната. Заплащането на медицинските изделия от пациента при ценовия хаос се представя като негов избор. Липсата на регламент относно вида медицински изделия и тяхната цена, които НЗОК не заплаща при болнично лечение, е въпрос на политическо безхаберие и на многобройни лобистки интереси. Как може пациент, на когото му предстои операция,

да си избере какъв да бъде стендът, какъв да  бъде пиронът, ставата?

Какво разбира болният човек от това? Нали трябва да се направи най-доброто, което не е и най-скъпо за обществото? Изборът го прави лекарят. Именно това е монополът на лекаря над неговия пациент и това е най-големият грях – да се експлоатира този монопол. И ние сме допуснали никой в България да не знае дори каква е цената на тези медицински изделия. Тя не е публично достъпна. И срещаме един и същи продукт да се продава на всякакви цени, или в бедна България да струва 1000 лева, в богата Германия да струва 60 лева. Какъв е проблемът на държавата да накара производителите да регистрират производствената цена на медицинските изделия? Тогава ще има някаква разумна надценка, но ще знаем, колко е. Защо не се решава този проблем - защото сме бедни или защото сме безчувствени и безхаберни? Не заплаща обществената система, заплаща за тези изделия пациентът, поради което политиците не се вълнуват, че той много често не може да заплати за спасяване на собствения си живот или този на детето си.

Въведеният от тройната коалиция „избор на екип”, а от правителството на ГЕРБ и на сестра и санитар, от право на пациента се превърна в негово задължение. Изборът на  екип може да служи единствено като система за вътрешна оценка в ЛЗ на  натовареността на всеки лекар при формиране на индивидуалното му трудово възнаграждение, за което не трябва да заплаща пациента, а този критерий трябва да бъде елемент от единна методика за формиране на трудовите възнаграждения на работещите в обществената здравна система, която МЗ е длъжно да изработи. С липсата на всякакъв регламент за формиране на работните заплати в обществената система, се допусна разлика в месечните възнаграждения между отделните медицински специалности от трицифрени до пет цифрени суми, което  доведе до тежък дефицит на определени специалисти - патоанатоми, педиатри, анестезиолози и др.

За ограничаване на излишните разходи е необходимо да се централизират доставките на медикаменти, консумативи и апаратура за обществената болнична система. Провежданите обществени поръчки във всяка болница водят до високи цени, излишен труд и време за провеждането им и до дефицити породени от процедурите по тях. Тази теза не е реминисценция от миналото, а Европейска практика на настоящето.

 

Следва


 

 

ЕДНА ЛЪЖА ПОД СКАЛПЕЛА НА РУМЕН ВОДЕНИЧАРОВ

Е-поща Печат PDF

Внимателният прочит на резолюцията на Европейския парламент, относно т.нар. изменение на климата, показва, че за европейските народи, почти в стилистиката на китайската културна революция, се подготвя ново съдбовно начинание по пътя на прекрасния свят на пленителното щастие. След хибридните войни за правата на човека, в частност, „благородната“ защита на жените и децата от „психическо и физическо насилие“, след борбата за благородното право на волност и освободеност на обитателите на работилниците за лява резба и след още по-благородното изясняване същността на иначе неясните джендър-параметри на пола „ТО“, след GREVIO – командата яхнала „благородните метли“ на целите на Отворено общество, сега най-благородната задача е да се поведе битка срещу химическата формула – въглероден диоксид СО2.

Няма да казваме, че това много прилича на войната на китайските селяни и възторжената ярост на хунвейбините, срещу врабчетата, обявени за главен виновник и идеен вредител за недоимъка по него време в КНР. Както е известно братският китайски народ реши проблема по известната „формула Дън“: „Не е важно дали котката е сива, важно е да хваща мишки!“.

Но мъдростта по европейските ширини напоследък някак трудно вирее. На нас май ни предлагат чисто и просто да развъждаме мишки!  Които, къде на шега, къде на истина, покрай кашкавала, сиренцето и домашната юфка, са на път да изядат почти всички достижения на съвременната цивилизация – като двигателите с вътрешно горене например, топлоцентрали и атомни централи, както и формите и методите на индустриалното животновъдство дори! Причината за което бил газът метан, който се явява съответен продукт на всичко що диша, а в случая – изхождал от обилните отпадни продукти след преработката на храната в стомаха на животните!...

Вярно, резолюцията на ЕП все още не предвижда транспориране на директива за затъкване кратери на вулкани и за пресушаване де що има на мучурливи места из Европа, но що е време, все е пред нас. Нали Айнщайн беше казал, че по-необятна от Вселената е само човешката глупост.

Очевидно някой, някъде е решил, че народонаселението така е впримчено в хватките на поголовното оглупяване, които пък са толкова безизходно непоклатими, а матрицата е тъй вездесъща продуктивна и безотказна, че никой няма да се размисли какво се крие зад бляскавите ширити и стъклените маниста на прокламираната с апломб отговорност на европарламента пред бъдещите поколения на човечеството и загриженост за съдбата на планетата Земя.

Доколкото обаче мащабите на начинанието предполагат една дългосрочна задача във времето, с хоризонт до 2050 г., предстои ни многократно връщанте към темата за доизясняване на нейните цели в дълбочина. Освен ако този законен стремеж към истината не бъде обявен за по-демократично като „престъпление срещу човечеството“, например. Все пак да върнеш хората на цял един континент във вековете преди Просвещението, не е елементарна задача. И за нейното осъществяване едва ли ще  стигнат само демократичните форми на убеждаване.

Засега обаче ни предстои по-лесното – да припомним генезиса на няколко несполучливи лъжи, родили конвенции и споразумения на известни  и незабравими, в известен смисъл сборища и свърталища на климатични вещери и вещици в стил „Алгорово толка“. На всички, които са забравили кой е той, ще припомним, че подобно на Воланд – героят от „Майстора и Маргарита“ на Булгаков – Ал Гор също е „професор по магия“ само че не черна, а зелена магия. И че преди и след като беше вече вицепрезидент на САЩ той винаги е говорил само от името на американската „дълбока държава“. Някои го наричат „зелен милиардер“, но защо – ще ни поясни най-добре членът на Редакционния съвет, авторитетният учен и политик, известен със своя несговорчив характер по отношение на всяка лъжа – Румен Воденичаров. Той взема думата по тези въпроси, навръх на своя рожден ден – 17 декември! А за всички нас в „Нова Зора“, е въпрос на особена чест да поздравим своя другар, приятел и автор, да му пожелаем много здраве, нови хималайски върхове, все така непоклатима вярност към истината и несвърсващо мастило за крепкото му честно перо.

Остава ни само да предоставим на нашите верни читатели, безподобното удовлетворение от проследяването за пореден път на гърчовете на една разобличена лъжа. Процесът на нейното разкостване, е запазена марка по методиката на една технология, по-известна като „скалпелът на Румен Воденичаров“.

Четете драги приятели неговият опус „Вещери и вещици от клана на Ал Гор“ - един разказ за лъжи, които освен големи пари раждат и причиняват страдания, заблуди и глад, и пр., и пр. прелести.

И главно – мислете!


 

БЪЛГАРИЯ Е ЖИВА И ДЕЦА НЕ ДАВА!

Е-поща Печат PDF

На 7.12.2019 г. в София се състоя международен и национален протест „Спаси семейството, защити децата!” организиран от Сдружение РОД и Национална група Родители обединени за децата (НГ-РОД), наброяваща вече 209 083 членове от цялата страна. Протестът бе  срещу ранното детско сексуално обучение в училищата и детските градини, социалното и медицинско отвличане, детското правосъдие, разрушаване на българското семейство, на християнските ценности, срещу антисемейните политики, неправомерното отнемане на деца по несъстоятелни причини, срещу GREVIO - орган за изпълнение на Истанбулската конвенция, срещу Вarnevernet - норвежкият модела за социални услуги, срещу задължителна и принудителна социална услуга за отнемане на деца от родители и продажбата им на наши и чуждестранни осиновители, срещу Закона за социалните услуги и антидетските и антисемейните промени в законодателството, приети от правителството на България, както  и за категоричната им отмяна.

На протеста присъстваха хора от всички локални групи на РОД: София, Пловдив, Асеновград, Пазарджик, Кърджали, Бургас, Благоевград, Дупница, Ямбол, Гоце Делчев, Русе, Велико Търново, Хасково Стара Загора... и мн. други, а на протеста във Варна взеха участие предимно хора от региона и Добрич.

Да защитят децата и семействата си от ръцете на социалните служби, от антисемейните политики, налагани от правителствата по света, се включиха и протестиращи от Норвегия, Испания, Германия, Австрия, Армения, Швейцария, Литва, Дания, Нова Зеландия, Хавай.

В София призивът събра хиляди родители, деца, баби и дядовци, организации, недоволни граждани, на площада пред Националния дворец на културата. Водещ и организатор на събитието бе Иван Вълков от сдружение РОД, юрист, баща на 4 деца, който откри протеста с думите: “Ние сме като опълченците на Шипка. На върха. Заобиколени отвсякъде. И нагоре няма накъде. И назад няма накъде. Зад нас са само нашите деца. За тях ние ще стоим докрай! До последно! (...) Братя и сестри, българи, като християни нека да отворим Свещеното писание и да се помолим с молитвата Отче наш, защото ако търсим съюзници на Запад, на Изток, на Север и на Юг, не знам кой ще ни помогне. И да търсим видни личности, които да се застъпят за децата ни – не ги видяхме досега. Тези, които са загрижени, са тук, сред нас. (...) За да поведем успешна война срещу джендър-идеологията, срещу джендър-религията, днес трябва да направим съюз и завет с Бога. Тогава Той ще ни защити и ще ни помогне...“

Цялото множество на площада, изречение по изречение, повтори Божията молитва, а след това пя  националния химн на България „Мила Родино“. Думата взе адвокат Шейтанов, съпредседател на сдружение РОД. (Част от словото му поместваме отделно).

След вълнуващото слово на адвокат Шейтанов, под звуците на химна на национална група РОД, шествието потегли по бул. „Витоша“ към църквата „Св. Неделя“, Министерски съвет и се спря пред Парламента. Когато многохилядният народ преминаваше край църквата „Света Неделя“, забиха камбаните на православния храм като израз на пълна съпричастност и подкрепа на Българската православна църква към родолюбивата съпротива на българите за запазване на християнските ценности и българските семейни традиции.

Пред Парламента, един след друг говориха родители, представители на РОД от други градове на страната, както и редови участници в протестите. Главните мотиви на ораторите се обединяваха около пълната решимост да продължат протестите дори ако  представители на властта все пак рашат да вземат участие в един действен диалог по въпросите, които ги вълнуват.

Протестиращите декларираха категоричната си решимост да се борят за отмяна на антидетските и антисемейни закони, приети безразсъдно или под натиск от народните представители на 22 март т.г. в угода на чужди интереси. „България няма деца за продан“ и „Долу ръцете от нашите деца“  скандираха участниците в митинга и този възглас побираше голямата тревога и могъщата сила на един народ, който за децата си винаги е бил решен на всичко.

Протестът приключи към 15,30 ч. с химна на България и „На многая лета“ в изпълнение на Борис Христов.


 

ВЪРХОВНИЯТ ГЛАВНОКОМАНДВАЩ

Е-поща Печат PDF

75 години от великата победа

 

Истина, от която русофобите се изнервят

 

Може би най-недоволни в дните на 75-годишнината от великата Победа биха били всички, на които ужасно им се иска неговото име да не бъде споменавано. Но в историята няма армия без върховен главнокомандващ. Особено, когато тя е победоносна. И когато е съкрушила най-невероятната военна машина на света Вермахта. И това още повече извисява името и славата на Йосиф Весарионович Сталин.

Като личност и като дела Сталин е очевидно феноменът на 20-и век. Вече 60 години около неговото име продължават и нарастват философските и исторически спорове, правят се опити да се  принизява и дори да се отрича приноса му за победата на съветските народи във Великата отечествена война. Противопоставянето ”загрява” и напрежението понякога е до степен, че ако дуелите бяха разрешени щеше да се лее и кръв. Всичко това доказва, че искаме или не искаме, харесваме ли го или не до там, Сталин е жив, Сталин е сред нас. Сталин е в свещения окоп на живота, сражаващ се срещу смъртта, срещу неправдата и винаги в името, и за народа.

 

А народа не може да го лъжеш дълго, не може и "сърцето му в шепа да хванеш". И той прекрасно разбира, че отговорите на почти всички въпроси, които си задаваме днес, са там, в Сталинското време! Ето някои от проблемите: глобализация и патриотизъм; социалдемокрация и комунизъм; национални малцинства и Косово, Южна Осетия и Абхазия, Ирак и Афганистан; екология и иновации; модернизация и реформи; световен заговор и АЕЦ; армия и национална сигурност; информация и пропаганда; народовластие и тоталитаризъм; еволюция и революция; глобална криза; религия и атеизъм; изкуство и политика. И това не е всичко. Има още много и много.

Погледнато от научна гледна точка,

Сталин принадлежи на метаисторията* и не може да бъде разбран извън нея.

Убеденият антисталинист, философът Славой Жижек, написа, че „Сталин, който носи отговорност за едни от най-големите ужаси на 20-и век, спаси човечността в човека”.  Философите гадаят какво ли значи това абсурдно твърдение, но точно то е напълно разбираемо от гледна точка на метаисторията и метафизиката.

Наистина ли съвременният „демократичен” политически башибозук мрази Сталин заради тиранията, колективизацията, ГУЛАГ и изселванията? Не, разбира се. Причината е много по-дълбока и фундаментална. Мразят Сталин, защото превърна утопията в реалност и й придаде космически измерения. В негово лице – комунистът, мразят комунизма въобще, мразят неговия мироглед, неговите принципи за правата и задълженията на човека, за самите основания на човешкия живот и на човешкото общество.

Сърцевината на антисталинизма е генезисът, ядката на Великия Планетарен Двубой, който се развива пред очите ни. Не бива да се вярва на картината, която ни представят екраните на телевизорите и лъскавите корици на безброй списания. Това е илюзия. Истината е друга. Истината е жестока, кървава и безобразна, каквато е всяка истина. Истинската история може да се оприличи на сюрреалистична картина, оплискана с кръв и претъпкана с трупове, наблъскана с бандити, мошеници, дребни джебчии и едри тирани, убийци, психопати, развратници, болни ненормалници, наркомани, педерасти, содомисти, окултисти, сатанисти и всякаква друга сган, която не се интересува от себеподобните си, и която върху техните мъки гради дребните удоволствия на престъпния си живот. Истинската история е низ от нечовешки страдания, невиждани жестокости, животински страсти, потресаващи заблуди, нелогични постъпки на цели народи, изчезване на етноси, разрушаване на изградени и придобити с кървав труд матерални ценности, абсурдни надежди и още по-абсурдни разочарования. Когато това се проумее, на човек му става много неуютно. Но какво да се прави

природно-историческият процес не се шегува.

И точно от разгръщащата се диалектика на този процес изплува могъщият дух на Йосиф Висарионович Сталин. Природно-историческият процес, както, впрочем, и Природата, не търпят нравствени оценки. Тези оценки са наше, човешко изобретение и са приложими само в междуличностна и обществена среда. Те трябва да бъдат оставени настрана. Тук става въпрос за нещо друго – за оценка на природно-историческия процес, за оценка на политици и държавници от гледна точка именно на природно-историческия процес. Сърцевината на подобна оценка е Теорията на развитието.

От такава гледна точка съвременността на Сталин има елементарно обяснение. Имаше Сталинска политика и Сталинско време. Известни са техните резултати и платената за тях цена. Освен това резултатите още са пред очите на всички – от Сталинските небостъргачи до Сталинската индустрия, от знамето на победата над Райхстага до географските карти, върху коита бяха очертани границите на Сталинската държава. За цената може да съдим само по думи и то казани от не съвсем адекватни хора. И, ако сравним тези думи с думите на такива личности като Аврел Хариман, Уйстън Чърчил, Шарл де Гол, Джавахарлал Неру, Чан Кайши, Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър, то антисталинистите са зле – толкова зле, че повече няма накъде.

За провежданата антисталинска политика от антисталинистите, нещата са точно обратно. Не се виждат никакви успехи,  или те са само на думи, докато цената на тяхната политиката е очевадна и е далече по- катастрофална и мащабна от цената заплатена от Сталинсото време. Нови заводи и язовири няма, а съществуващите се взривяват. Цeните на стоките растат, когато нефта поскъпва и пак растат, когато нефта поевтинява. Ако нещо се строи, това са хотели, бизнес-центрове, молове, казина и квартали за богатите. Обикновените хора само губят възможности за образование, за здравеопазване, за израстване... Няма преобръщане на социалните пластове, няма социални асансьори.

С други думи, в единият случай може да се видят успехите и само се приказва за „цената“, а в другият – само се приказва за успехи, докато цената се чувства непосредствено. Затова, в очите на обикновените хора, Сталин е символ на всички победи на съветската страна, на съветския Сталински проект. Може само да се задава въпросът: дали тези победи са постигнати благодарение на Сталин или въпреки него?

Дори  да е „въпреки”, то колкото Сталин и да е пречил, народът все пак ги е постигал. А кой знае защо,

при управлението на антисталинистите, на народа не му се удава нищо да постигне.

Излиза че или антисталинистите пречат много по-силно на народа, отколкото е пречил Сталин, или тяхната помощ е такава, че вредата от нея е неизмеримо повече, отколкото от Сталин.

„Колкото повече днешният руски „елит”  тръби, че великите постижения на Сталин са били постигнати с цената на жертването на тогавашния съветски „елит”, толкова по ще се убеждава руският народ, че без пожертването на днешния руски „елит”, велики постижения Русия няма да постигне”. (Анатолий Васерман – „km.ru”, 8.06.2018 г. – б.а.)

Сталин разбра историческата задача поставена от историята пред съветския народ и пред съветската държава. И я реши! Реши я, както знаеше и както можеше, и по цена, определена от неговото време и историческите обстоятелства. Това не значи, че той е добър или лош. Това означава, че Сталин УСПЯ! И който може по-добре, нека опита. Засега никой не е успял. И докато такъв успех няма, вълните на антисталинизма и на десталинизацията ще се разбиват в огромния, в несъкрошимия постамент на Сталинските победи. И ако тези опити продължават още десетина години, ще можем да намерим антисталинистите само в Музея за восъчните фигури на мадам Тюсо. (Като пример виж съвременна антисталинска статия на Игорь Яркевич – писател, лауреат на наградата „Нонконформизм-2012“ – „ng.ru” – 2.08.2018 г. – б.а.).

Всичко, което още живее в нас, в хората на постсоциализма, е изтъкано от остатъчната енергия и незабравения смисъл на великолепния и велик Сталински „марш-на скок” - от овехтялото „вчера”, към „ослепителното утре”! Това, че в Русия боготворят Сталин, това, че в Румъния, днес 70% от населението смята Чаушеску за Христос, това, че българите харесват Живков, съвсем не значи, че Сталин е бог, Чаушеску - Христос, а Живков – икона на нацията. Това не значи, че по тяхно време всичко е било чудесно и хубаво. Това означава, че при днешните реформатори, либерали, демократи и социалдемократи всичко е много, неизмеримо много по-лошо и отвратително!

В края на 60-те години на ХХ век президентът на Франция Шарл Де Гол е бил на официално посещение в Съветския съюз. Първото нещо, което пожелал да направи е било да положи цветя върху гроба на Сталин. Домакините му заявили, че това е неуместно, но той пренебрегнал този съвет. И не само положил цветя, но и цял час стоял по военному, отдавайки чест.

И защото споменахме името на великия син на Франция Шарл де Гол, нека разтворим неговите „военни мемоари“, книга втора, издадени в Москва през 1960 г. Когато говорим за ролята и мястото на Сталин във Великия планетарен двубой, който и до ден днешен продължава, когато четем омерзителните текстове очернящи всеки порив, мечта и победа на онова велико време на червената империя на плебса, нека си спомним и за причините, поради които великите Сталински проекти не бяха завършени: „Делото на Сталин е велико, пише Шарл де Гол, но без достойни продължители на това дело, всички Сталински начинания ще пропаднат“.

Великите личности винаги са съумявали да провидят и правилно да разчетат контурите на бъдещето. Шарл де Гол успя тридесет години преди крушението на Съветския съюз да прозре истината и това само подчертава величието на делото и личността на Йосиф Весарионович Сталин, този феномен на ХХ век.

Съвременните глобалисти не могат да се примирят с послесмъртния живот на Сталин. Хулите по неговата личност продължават вече повече от 60 години, но колкото повече се стараят да очернят него и неговото дело, толкова повече расте подкрепата на народа за Сталин и Сталинското време. Това с увереност ни кара да кажем, че Сталин е жив. Че Сталин е сред нас. Може би защото е символ на неосъщественото бъдеще, но това е увереност, че то не е мъртво. Че то съществува в мечтите, които имат привилегията на бъдат безсмъртни.

В същите военни мемоари Шарл де Гол пише: „Сталин не изчезна в небитието. Той се разтвори в бъдещето!“


 

 

СЪС СЕБЕОТРИЦАНИЕ И ПРЕДАНОСТ КЪМ РОДИНАТА

Е-поща Печат PDF

Приветствие на президента и върховен главнокомандващ на Въоръжените сили Румен Радев по случай Деня на храбростта и празника на Българската армия – 6 май


Скъпи сънародници,

На днешния светъл християнски празник – Гергьовден, отбелязваме Деня на храбростта и празника на Българската армия. С единството на меч, дух и слово, България устояваше на бурите и се възраждаше неведнъж през своята многовековна история. И в най-тежки времена, българският войник винаги е бил последната и самоотвержена преграда в защита на Отечеството.

Преминала през безчет изпитания, извоювала бляскави победи, изградила легендарни пълководци, Българската армия посвети поколения в родолюбие и всеотдайност и се утвърди като символ на държавност и доблест.

Живеем във все по-неспокоен свят, в който сигурността и суверенитетът ще чертаят бъдещето на нацията. След десетилетия на експерименти, съкращения и недоимък, Българската армия пое по дългоочаквания път на модернизация. По този път обаче няма място за угодни сделки и сметки за политическо оцеляване. Придобиването на съвременно въоръжение е крайно необходимо, но то трябва да става при рационални и ясни критерии и процедури и единен подход към видовете Въоръжени сили. Затова решенията за националната ни сигурност не бива да се оставят единствено в ръцете на политиците. Модернизацията е скъп, сложен и всеобхватен процес, но в същината му стои преди всичко човекът – неговата професионална подготовка, кариерно развитие и социален статус. Съвременните отбранителни способности са немислими без войниците, сержантите и офицерите, носещи завета за обединена, силна и благоденстваща България.

Уважаеми военнослужещи,

Благодаря ви, че независимо от предизвикателствата, продължавате да отстоявате каузата България с професионализъм и всеотдайност. Нека Свети Георги Победоносец ви закриля и вдъхва сила на духа и на вашата десница.

Драги ветерани и воини от запаса и резерва,

Приемете моята благодарност за достойната ви служба в редовете на Българската армия. Вашето себеотрицание и предаността към Родината нека бъдат пример и за следващите поколения.

Днешният празник е тържество на единството на народ и армия. Вековната ни история е доказала, че когато тази спойка е силна, силна е и страната ни.

Този 6 май е различен. Днес няма да има парад и гражданите няма да видят своята армия на площада и в небето. Но нашите военнослужещи  и днес са на бойния си пост и ще демонстрират своите умения. Нека бъдат уверени, че нашата признателност към тяхната рискована дейност и високоотговорната мисия е искрена и непреходна. Нека не забравяме, че 6 май е и празник на храбростта, която всеки българин носи дълбоко в сърцето си като скъп завет от горди и непокорни предци. Нека не забравяме, че сме в дълг пред онези, които влизаха безстрашно в бой за България и загиваха с едничката утеха, че отдават живота си за свободата и достойното бъдеще на своя народ. Уважението към героите изисква не само почит към тяхната памет, а следване на завещания морален пример в нашето ежедневие.

Успешно поколение и достоен живот не се постигат с насаждане на страх и примирение. Силна и модерна държава не се гради с апатия, а със смелост и дръзновение. Затова нека днес почетем всекидневната храброст на достойния българин – този, който изрича истината, който е непримирим към несправедливостта и произвола.

Скъпи млади българи,

На днешния празник се обръщам към вас, защото вие сте призваните да направите решителни крачки и да сбъднете идеала за достойна и модерна България. Вие ще трябва да побеждавате там, където днес не успяваме. Каквито и препятствия да срещнете, бъдете дръзки и не се предавайте. Помнете, че във вашите вени тече кръвта на поколения храбри българи. Не забравяйте, че бъдещето принадлежи на смелите, а не на уплашените.

Скъпи сънародници,

Поздравявам ви със светлия християнски празник и ви желая здраве, мир и благополучие. Нека всяко изпитание, през което преминаваме заедно, ни прави по-човечни, по-силни и по-сплотени. Бъдещето на България зависи от нашата мъдрост, но и от нашата дързост и задружни усилия.

Честит Ден на храбростта!


 


Страница 3 от 364