Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДЕМОКРАЦИЯ И ИЗБОРИ

Е-поща Печат PDF

Американският държавник, учен и писател Бенджамин Франклин в края на осемнадесети век определя демокрацията като „изгряващо слънце”. Възприемана като символ на народовластие, свобода и равенство, двеста години по-късно тя продължава възхода си. Преминаването й през разрушената Берлинска стена в Източна Европа, някои политолози определят като по-нататъшен триумф на демократическата идея. През 1970 г. в света има едва около 35 изборни демокрации, но през следващите три десетилетия техният брой постоянно се увеличава, за да достигне почти 120 в началото на ХХI век. С вековните си корени в общественото съзнание, със своите  исторически предимства в социалното време и сегашни всеобхватни планетарно-пространствени характеристики, демокрацията отекна по целия свят и събуди огромни надежди за достоен човешки живот. Тъкмо затова тази идея стана привлекателна, обаятелна и вдъхновяваща за милиони хора.

Нарастващото единомислие и приповдигнатата емоционалност в полза на демокрацията обаче са съпътствани и до днес от много неразрешени проблеми поради очевидните й недъзи. Съвършената демокрация е най-илюзорното нещо на света. Възходът й съвсем не е гаранция за нейната окончателна победа. Демократическата идея е непреходна, но нейното практическо приложение не винаги показва способност за разумно преодоляване на противоречията и предотвратяване на конфликтите в обществото. Демокрацията, освен всичко друго, би трябвало да притежава и мъдрост, за да не я определяме през двадесет и първия век като „залязващо слънце”.

Много трудно е да се даде точно определение на термина демокрация и на неговото значение. Самото понятие демокрация, макар и да се превежда като „власт на народа”, има съвсем друг смисъл. Бидейки явление и система, то не се свързва и с понятието „народ” в неговите три значения – етноисторическо, държавно-правно и социално-класово. Накратко, демокрацията е институционализирана свобода, която позволява прилагането на принципите на конституционното управление, осигурява човешките права и равенството пред закона, без които нито едно общество не може да се нарече демократично.

По-разширеното тълкуване на демокрацията включва в нейната същност следните характерни и неотменни признаци: суверенитет на народа; управление, основано на съгласието на управляваните; власт на мнозинството и права на малцинствата; свободни и честни избори; процесуални гаранции; конституционни ограничения на властта; социален, икономически, политически и идеологически плурализъм; търпимост, мандатност, компромис, морален прагматизъм, социокултурна етика, взаимно разбирателство, обществено съгласие и граждански мир.

Демокрацията е система, която осигурява висока степен на развитие на производителните сили, социално ориентирана пазарна икономика, задоволяване на обществените потребности с материални блага и духовни ценности, политическа стабилност, социално равновесие и нравствена култура, уважение на човешката личност. При демокрацията социалната тъкан е съставена от множество институции, политически партии, организации и сдружения, но тяхното съществуване, легитимност и авторитет не зависи от волята на държавата. В демократичното общество тези структури не се контролират от властта, а много от тях се стремят да влияят върху нейните решения и търсят от нейните органи отговорност за действията им.

Опитът не само от последните години показва, че

въвеждането на демокрацията

в поведението на обществото е сложен и продължителен процес, включващ нещо повече от чисто политическите трансформации. Функционирането на икономическата, политическата и духовно-културната система на демокрацията е относително нормално в онези общества, които са преживели епохата на т.нар. буржоазната цивилизованост. Става дума за държавите в Западна и Северна Европа, в Северна Америка и за далечна Япония. Демокрацията с нейните същностни черти, принципи, механизми и политическа практика няма необходимите благоприятни условия за развитие в част от държавите в Централна и Южна Европа и особено в Европейския изток и Югоизток, в почти цяла Азия и в Африка. Без демократична традиция в политическия живот и в обществените отношения остават страни като Полша, Унгария и в много по-голяма степен Русия, Румъния, България, Албания, Сърбия, Гърция, Турция. Същата констатация може да се направи и за арабския свят. Не случайно в международния лексикон се употребяват понятията „балканизация” и „ориенталщина”.

След Първата световна война в Полша, Унгария, Румъния, България, Гърция, Югославия и Албания господстват с малки исторически интервали и в различно време диктаторски режими, повлияни в определена степен повече или по-малко от италианския фашизъм и германския националсоциализъм. В Съветска Русия и в другите бивши съветски републики е наложена близо 75-годишна еднопартийна политическа система с авторитарна власт. След Втората световна война общодемократичните идеали, принципи и традиции почти половин век са пренебрегвани в бившите европейски социалистически държави с установяване и функциониране на авторитарна власт. Всичко това обяснява драмата на неизбежно очакваните и вече динамично-болезнено извършвани радикални икономически и социални промени в тези държави. В обществата, лишени от вековното наслагване на демократични традиции и ценности, всички болести на демокрацията могат да бъдат излекувани с повече истинска и реална демокрация.

Преходът към демокрация засяга цялото общество, а това означава  всички човешки субекти, които го съставляват и техните сложни взаимоотношения. Демокрацията е политика на признаване на другия, на останалите, на техните специфични духовно-културни, морални и естетически принципи и норми. Тя е необходима за съвместното съществуване на общности,  групи и личности, едновременно нееднакви и подобни, принадлежащи към една и съща цялост и в същото време различаващи се помежду си.

Демокрацията е уязвима, търсена и използвана като някои от хубавите жени. Към нея се стремят, тя е ухажвана и покорявана от различни субекти, от социални класи и политически партии, от техни лидери. Демократическата система, след като е отслабена или похабена с различни позволени и непозволени средства, може да бъде унищожена както отгоре – чрез авторитарна власт, така и отдолу – чрез диктатурата на тълпата, въвлечена от самозвани и безразсъдни водачи в хаос, насилие и гражданска война. Тя може да бъде унищожена и от  самата себе си – чрез контрола върху властта от страна на олигархиите или от партиите, които трупат икономически, материални и финансови ресурси, за да наложат своя избор на гражданите, сведени до ролята на излъгани избиратели.

Тревожно е когато по тялото на демокрацията триумфират, т.е паразитират парите. В такива случаи настъпва криза в политическото представителство. Избирателите вече не се чувстват представени в органите на държавната власт и управление, защото са измамени от подплатената с пари политическа демагогия. Чрез свободния печат те биха могли да разобличат една политическа класа с нейните партийни структури, която няма друга цел освен собствената си власт, а понякога и личното обогатяване на своите лидери и членове. Масовото демократично съзнание започва да отслабва, тъй като много граждани в немалко държави, включително и в Република България, се чувстват повече потребители, отколкото граждани-избиратели и повече космополити, отколкото поданици. Или пък поради това, че известна част от тях се смятат за маргинализирани и изключени от обществото, към което те нямат усещането да са приобщени поради икономически, политически, етнически, религиозни или духовно-културни причини.

Демокрацията става постижима реалност когато се осъшествява непрестанно уравновесяване на правата и потребностите на всяка човешка личност с правата и потребностите на всички граждани в обществото. Демокрацията предполага и изисква равенство пред закона. Категоричното равенство пред закона на всички граждани в държавата е основно и необходимо условие за истинска демокрация.

Най-голямата опасност за демокрацията

е поляризацията в обществото на безмерно богати и отчайващо бедни. Демокрацията функционира сравнително нормално когато има социално измерение и хуманно покритие. Тези две нейни позитивни качества обхващат прогресивното данъчно облагане по скалата на доходите и финансова осигуреност на материално затруднените граждани в образованието, здравеопазването, транспорта, създаване на работни места и справедливо пенсионно осигуряване, за да не се позволи на мнозинството от населението да изпадне в състояние на безнадеждност и безпомощност. Еднозначно е твърдението и внушението на професор Еразим Кохак, преподавател в университета в Бостън – САЩ, а от 1991 г. в университета в Прага, че демокрацията е несъвместима с нищетата. Според него изграждането и нормалното съществуване на едно демократично общество с достойно за него жизнено равнище е възможно само тогава, когато то е предпазено от загиване поради собствените му пагубни вътрешни противоречия и конфликти, породени от непоносимата социална и имуществена поляризация, от несправедливото данъчно облагане. От 28 държави-членки на Европейския съюз в 22 от тях се прилага прогресивно данъчно облагане на доходите, каквото липсва в „демократична” България вече три десетилетия.  Със специални закони следва да се преодоляват драстичните неравенства чрез по-високи данъци върху доходите на богатите и с по-ниски данъчни задължения за облекчение на бедните. Подобно прогностично мислене за демокрацията има и българският университетски учен-историк и интелектуалец-хуманист професор Андрей Пантев. Той също с категорична убеденост утвърждава далновидната теза, че демокрацията винаги трябва да лежи върху солидна основа и да се свързва с идеята не само за политическо, но и за социално равенство. Тази непреходна идея според него би била вечен и непоклатим гарант на демокрацията не само в миналото, но и в бъдещето. Демокрацията, която не успее да уравновеси собствената си склонност към поляризация в обществото, сама се осъжда на неизбежен залез при сблъсъка на привилегированите богати и онепраданите бедни граждани в държавата.

Демокрацията включва в себе си най-висшите нравствени добродетели и ценности като справедливост, истина, отговорност, почтеност, цивилизованост, честност. Ако в обществото няма справедливост в него липсва и демокрация. Тази аксиома се потвърждава и от американския президент Франклин Делано Рузвелт. Роден в богатство и привилегии, надарен с политическа прозорливост и държавническа мъдрост, избиран четири пъти на най-висшия престижен и отговорен държавен пост като президент на САЩ, с мисъл за бъдните поколения, той публично  заявява: „Много от нещастията в нашите дни произлизат от липсата на чувството за справедливост и почтеност  в хората, на които е поверено стопанството и финансите”. Тази негова мисъл би трябвало да се припомня на бивши и сегашни президенти на САЩ, чиято външна политика е експорт на демокрация с война и агресия в различни континенти на планетата земя. В общество и държава, където едни безнаказано грабят безогледно и се обогатяват бързо за сметка на обедняването на мнозинството граждани, то такава държава със своето управление не полага грижи за защита интересите на тези граждани, тогава те се отчуждават от нея и стават безразлични към нейната съдба. Когато правата на едно привилегировано малцинство започват да вредят на правата на преобладаващата част от народа, тогава не само демокрацията, но и устоите на държавата са застрашени. При наличието на такива аморални явления единственият начин за преодоляването им е спазването на установения конституционен ред, законността, нравствеността и приоритетните интереси на целия народ.

Няма демокрация там, където вилнее простащината, бездуховността и примитивизма, където често се оскверняват или рушат културни ценности, религиозни паметници и светини, вековни традиции.

Демокрацията е нестабилна, когато се обрича на забвение националната памет и историята на народа или когато не се уважават културните и религиозните ценности и традиции на етническите общности в държавата.

Демокрацията липсва там и тогава, където и когато  се допуска насилие и произвол, грабеж и корупция, безпорядък и безнаказаност за извършваните престъпления.  Правителства, които търпят и бездействат пред такива злини  спрямо обществото, на практика спомагат за погубване на демокрацията.

Темата за демокрацията заема значително и ключово място в научните изследвания на авторитетни учени – философи, политолози, социолози, историци, юристи, писатели, геополитици и други представители на хуманитарното познание, както в англосаксонския свят и в Евразия, така и на Балканите. Един от тези учени с японски произход е американският политолог, социолог и писател Франсис Фукуяма – университетски преподавател и изследовател.  В началото на 90-те години на ХХ век той публикува в САЩ своята книга „Краят на историята и последният човек” (1992 г.). В нея се утвърждава тезата, че либералната демокрация е „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството”, тъй като тя, либералната демокрация, е лишена от фундаментални вътрешни противоречия, които биха предизвикали нейното разпадане.  Следователно тя е представена като неизбежен и задължителен еталон за развитие на всички народи и техните национални държави през ХХI век., т.е. либералната демокрация става всеобщо световно явление без граници. При това този западен тип демокрация може да бъде налагана отвън и по силов начин с война.

Само след едно десетилетие, през 2003 г., Франсис Фукуяма в интервю за списание „Щерн” публично заявява: „Демокрацията не може да бъде наложена отвън”. По повод войната на САЩ срещу Ирак той казва: „Правителството на БУШ действаше по ленински... Вярваше, че може да ускори хода на историята чрез военна намеса”.  През изминалите три десетилетия и други западни учени, апологети на западната либерална демокрация признават, че западноевропейците и гражданите на САЩ стават все по-малко уверени в устойчивостта на собствените си демокрации. В Източна Европа е налице усещането, че демокрацията може да се движи с униние и назад. Това нейно регресивно състояние поражда повече скептицизъм отколкото оптимизъм спрямо нея. Този „демократичен песимизъм“ се обяснява с обстоятелството, че ограничен кръг от граждани с власт и богатство оказват не само влияние, но и диктат върху правителствата заради собствените си интереси и в своя полза. Когато всичко това е съпроводено с нарастваща социална поляризация и увеличаване на бедността управлението  става все по-малко ефективно и то се разглежда и възприема като „чуждо” от мнозинството граждани. Те все повече се уверяват, че партийни водачи, избрани при законни избори използват демократичните си мандати, за да подкопават върховенството на закона с нарушаване на правните норми, да установяват авторитарни режими, да прилагат корупционни практики и да тласкат демокрацията към институциален упадък.

Представители на интелектуалния елит в Русия също са разочаровани от западния тип демокрация. Типичен пример в това отношение е писателят Александър Солженицин. Като дисидент той разобличава и отрича политическата и социалната действителност в бившия Съветски съюз. За тази му противодържавна дейност е арестуван, лишен от съветско гражданство и експулсиран в Западна Германия. От съображения за по-голяма сигурност през 1976 г. се премества в САЩ. Като носител на Нобелова награда е удостоен с радушен прием в Западния свят. Опознавайки отблизо западноезвропейския и американския модел на демокрация, Солженицин постепенно започва да се разочарова от него. През 1978 г. идеологът на съветското дисидентство и „кумир на свободния смят” посочва не само формалните признаци, но и пороците на западната демокрация: свободата осигурява простор не само за добри, но и за лоши дела; защитата на правата на личността са доведени до такава крайност, че беззащитно се оказва цялото общество; формално няма цензура, но другомислещите нямат достъп до медиите, издателствата и университетските катедри. Той стига до извода, че западният начин на живот не вещае добро бъдеще не само за западната, но и за световната цивилизация. Поради тази реална опасност за човечеството Александър Солженицин се изявява като защитник на Русия и на всички народи в Източна Европа от предстоящо национално и духовно обезличаване при натрапено или доброволно прилагане на либералната демокрация в техните държави. След завръщането си в Русия Солженицин прави критика на режима на Борис Елцин, който сляпо подражава на западната либерална демокрация и лишава Русия от бъдеще ако не се придържа към традиционните ценности на православието. Той обвинява и Михаил Горбачов, който разрушава „цялата система от хоризонтални и вертикални връзки на старата комунистическа икономика”, която добре или зле, все пак работеше. При създадения икономически хаос и политическа анархия в Руската федерация като огромна евроазиатска държава,  според световно известния руски писател в нея се оформя стабилна и затворена олигархия от 150-200 души с космополитен манталитет, която определя прозападното бъдеще на страната.  Поради това той отказва да получи присъдените му две държавни награди, както от Горбачов, така и от Елцин. Наблюдавайки засиленото обществено недоволство от въведената хаотична демокрация в Русия, Александър Солженицин обнародва през 1998 г. книгата „Русия в разруха”. Като разобличава и отрича опорочената западна либерална демокрация, руският писател-патриот става духовен творец на теорията за „суверенната демокрация”. Той е духовен наставник и предпочитан неофициален съветник на новия руски президент Владимир Путин, който осъществява последователно политика на практическо приложение на „суверенната демокрация”. Освен това Солженицин предупреждава още през 2006 г., че Западът подготвя военно обкръжаване на Русия, а впоследствие и лишаване от нейния суверенитет. Тъкмо затова той одобрява и приветства политиката на Путин за възраждането на Русия, за сближаването й с Китайската народна република и с мюсюлманския свят, преценявайки я като „далновидна”. Голяма е заслугата на руския писател, драматург, историк, патриот и моралист не само за създаването на своята концепция за суверенната демокрация, но и за реалното й претворяване, чрез политиката на Владимир Путин, за съвременното развитие на Руската федерация в духа на нейните специфични духовни и културни традиции от собственото й историческо минало.

Към съдбата на българската демокрация, към нейното настояще и бъдеще, не са безразлични и видни български интелектуалци у нас и в чужбина. Те също виждат, констатират и предупреждават, че идеологията и практическата политика на европейския неолиберализъм и ултралиберализъм, с подкрепата на хегемонизма и глобализма на САЩ, са реална заплаха за автентичните ценности на националната идентичност на българския народ. Съвременното българско общество е в правото си да има естествен стремеж и да полага усилия  за запазване и признаване на своята респективна уникалност на вековно мотивирана и вкоренена идентичност. Европа наистина се нуждае от една междудържавна организационна структура, каквато е Европейския съюз. Неговата най-важна цел и постоянна функция би трябвало да бъде обединяване и подкрепяне на страните – членки, които са лишени от демократични традиции в техния политически живот, а не да ги лишава от националната легитимност като ги уеднаквява.


Следва


 

ОМУРТАГСКИЯТ КРАЙ В БОРБАТА ПРОТИВ ФАШИЗМА

Е-поща Печат PDF

В най-новата история на България има събития, които поколенията няма да забравят. Тези събития са отражение на борбата, която българският народ води против фашизма. За нея са написани много книги и стотици статии, пише се, ще се пише и говори и в бъдеще.

Изминаха почти осем десетилетия от времето, през което в борбата против фашистката тирания активно се включи и младежта от героичния Тузлук (Омуртагска околия, от тогавашната Варненска област). След Освобождението на България от османско робство, голяма част от населението на Тузлука, предимно турци, се изселва и тази част от околията се обезлюдява. Компактно турско население остава в източната половина на Омуртагския край (предимно в Делиормана). В западната част на околията, в течение на години, се заселват българи от Западните покрайнини. Процесът на заселване се ускорява особено след Сръбско-българската война от 1885 г.

Борческият дух на българите от Омуртагския край от годините на робството, се предава от поколение на поколение. Стотици са загиналите от този край в борбата за националната независимост на своята Родина. След победата на Октомврийската социалистическа революция, в редица села на околията възникват комунистически и младежки организации. Организиран характер придобива борбата против фашизма след Септемврийското въстание от 1923 г. Особена сила има и движението за изграждане на Единен фронт между комунисти и земеделци. Активна дейност в селата на околията развива единофронтовецът Лазар Станев.

През лятото на 1941 г., независимо че в България все още няма условия за събаряне на властта на фашиските сили и за установяване на демократично управление, ръководството на Комунистическата партия дава указание борците против фашизма да пристъпят към въоръжена борба. Партийните и ремсови организации и в Омуртагския край организират бойни групи. Терорът на фашистката власт над задържаните в арестите антифашисти не сломява техния борчески дух. През пролетта на 1942 г., при опити от страна на полицейските органи да бъдат задържани, 35 антифашисти от Омуртагския край преминават в нелегалност – комунисти, ремсисти, леви земеделци, безпартийни, сред които са Петър Кабдалията, Арсо Овчаров, Димитър Миланов, Антон Кръстев, Тасийка Асенова и други, които се включват активно в изграждането на структурите на партизанското движение в Тузлука.

За организиране на съпротивата в България от голямо значение е решението на Политбюро на БРП /к/ за сформиране на 12-те оперативни въстанически зони. През пролетта и лятото на 1943 г. е извършено и приключено формирането на въстаническите оперативни зони /ВОЗ/. Формулирани са принципите за изграждането на единна военна организация. В агитационно разяснителната работа особено място заема дейността на задграничното бюро на комунистическата партия с предаванията от Москва на радиостанция „Христо Ботев” и „Народен глас”, в които вземат участие Георги Димитров, Васил Коларов, Станке Димитров-Марек, Вълко Червенков и други членове на Задграничното бюро на ЦК на БРП /к/. Победите на Червената армия под Москва, при Сталинград и на Курската дъга, активизират и антифашистите в България за въоръжена борба против фашисткото управление в страната.

По решение на Окръжния комитет на БРП /к/ в Шумен, IX ВОЗ е разпределена на оперативни райони. Първи район, с център Попово обхваща селата от Поповска околия и част от селата на Беленска околия. Втори район, с центрове Омуртаг и Поляне (Антоново), обхваща цяла Омуртагска околия, част от селата, включени в община Тича, Котленска околия, село Стеврек, Еленска околия, някои села от Горнооряховека околия. Трети район, с център Търговище, обхваща Търговищка околия и селата от югоизточната част на Разградска околия. Четвърти район, с центрове Преслав и село Смядово, обхваща Преславска околия и селата около община Ганчево на Провадийска околия. Пети район е с центрове Шумен и Нови пазар.

По решение на щаба на IX ВОЗ и по решение на Околийския комитет на БРП /к/, с цел активизиране дейността на партийните организации, Омуртагска околия е разделена на райони, на които са определени и отговорници: Първи район – Омуртаг и Герлово, със задача да установи връзки с турското население и антифашистите в Котленска околия, чрез село Тича.

Отговорник за района е секретарят на Околийския комитет на Партията в Омуртаг Димитър Камбуров; Втори район – селата Камбурово, Извор, Ястребино, Кьосевци, с отговорник Николай Иванов Коев; Трети район – селата Илийно, Таймище и Змейно, с отговорник Никола Станчев Куруиванов; Четвърти район – селата около Поляне, с отговорник Станчо Василев – Калеята.

През лятото и есентта на 1943 г. е извършена активна организационна дейност за изграждане на яташка мрежа и на бъдещите партизански отряди. На 12 септември 1943 г., в Тузлука, в гората между селата Орач и Халваджийско, е обявено създаването на Омуртагския партизански отряд. Същият ден, вечерта, е проведена и първата партизанска акция в IX ВОЗ, която оказва благоприятно отражение за разгръщане на партизанското движение в Омуртагския край. Числеността на партизаните от 22, при сформирането на партизанския отряд, нарасва за кратко време, на 65. Щабът на отряда решава той да се раздели на две чети – Тузлушка и Балканска чета. Това разделяне на отряда дава възможност за много по-добра маневреност при провеждането на партизанските акции. Извършва се усилена подготовка и активна разузнавателна дейност за изучаване на обстановката в района на предстоящите партизански акции. Вниманието на Щаба на отряда е насочено към укрепване на яташката мрежа и подготовката за настъпващата зима. Партизаните се запознават и обучават с оръжието, с което разполагат. Изнасят се информации за обстановката на Източния фронт. Пишат се позиви, в които се отправят призиви към жителите на околията да оказват съпротива на фашистката власт. Отправят се предупреждения към кметове и кметски наместници, активни дейци на фашистката диктатура.

От началото на октомври до края на ноември 1943 г. отрядът провежда шест наказателни акции.

Първата е на 5 октомври в село Любичево. За ефекта от акцията говори разпространеният слух сред жителите на околните села: „Много шумкари, повече от 500, с червени ботуши, с шмайзери, убиха кмета и изгориха общинската архива”.

На 9 октомври е проведена акция в село Дръжка поляна. Изпълнена е смъртната присъда, издадена от партизанския съд, на секретар-бирника за неговите безчинства над селяни от общината. Изгорен е общинският архив, иззети са 14 пушки, много патрони и пишещата машина на общината.

На 16 октомври е проведена акция в Тузлушките села Шишковица и Орач. Наказани със смърт са доносници за селяни, оказвали помощ на партизаните.  Следват партизанските акции в Пчелно, Змейно, Моравка.

„Партизанското движение в нашата въстаническа оперативна зона се прояви и наложи като авторитетна и сериозна сила и заплаха за фашистката власт” – пише в своите спомени командирът на IX ВОЗ Груди Атанасов. Проведените партизански акции вдъхват увереност в жителите на околията, че партизаните са негови защитници. „Населението в по-голямата си част е комунизирано и дава широка подкрепа на нелегалните групи. Подкрепата, която то ни дава в борбата с нелегалните, е нищожна”, отбелязва в доклада си до своите началници командирът на жандармерийския отряд в Омуртаг.

Фашистката власт предприема мерки за смазване на партизанското движение. Полицейските сили са разпределени на групи от по 20 души в по-големите села на околията. Към тях са формирани и групи от секретни сътрудници на полицията. Въведен е и полицейски час от 20 часа вечерта до 6 часа сутринта. Въведена е и система на „откритите листи”, които полицейските представители издават за движение от едно населено място към друго. Полицията започва масови арести на селяни, обвинени, че помагат на партизаните. Сградата на гимназията в Омуртаг е превърната в полицейски арест, където са извършвани жестоки побои над арестуваните. Много училища в селата на околията са превърнати в полицейски участъци.

Разрастването на въоръжената съпротива в зоната стряска управляващите. За разгрома на партизанските отряди в зоната се включват и войскови поделения от дивизионната област. Участие срещу партизаните вземат полицейски и армейски сили с обща численост над 10 000 добре въоръжени и екипирани полицаи и войници. На 15 декември 1943 г. IV Преславска дивизия е вдигната по тревога и във взаимодействие с жандармерията и полицията започва блокада на районите, в които действат партизанските отряди и чети. Командването на блокадата подлага на жестоки мъчения арестуваните антифашисти, за да разкрие партизаните, ятаците и помагачите.

Партизанското разузнаване следи действията на войската и полицията, а щабът на ВОЗ дава указания партизаните да не влизат в открит бой с войската и жандармерията.

На 18 декември 1943 г. вечерта започва блокадата на Омуртагска околия. Управниците на Омуртаг настояват за „Вартоломеева нощ за шумкарите и техните помощници”. Благодарение на умението на командването на отряда, партизаните не попадат в обръча на блокадата. Първият етап на блокадата завършва с неуспех, но след извършеното предателство от партизанина Райко Веселинов, започва вторият етап на блокадата. По време на нея Тузлушката чета е разделена на няколко групи. Предателството дава възможност на блокиращите да разкрият местата на пребиваването им.

Рано сутринта, на 19 декември 1943 г., Омуртагска околия е обкръжена от всички страни. Започва масово претърсване на селата и техните землища. Сутринта на същия ден, от ареста в Омуртагската гимназия са изведени 23-ма арестуван, които са разстреляни по пътя от Омуртаг за Поляне. Опожарени са къщите на партизаните от Омуртагския отряд. Фашистките палачи с животинска злоба се нахвърлят срещу близките на партизаните. В с. Ястребино, Омуртагско, са разстреляни 18 жители на селото, сред които и 6 деца.

През целия януари 1944 г. партизаните от Омуртагския партизански отряд водят сражения срещу полицията и жандармерията. Битката е неравна и от нея само петима партизани остават живи и посрещат свободата на 9 септември 1944 г. Загиват 104 партизани, ятаци и помагачи. Изгорени са 86 къщи на антифашисти в околията. Избитите партизани са били излагани по площадите в големите села и в Омуртаг и след това изгаряни на две клади, едната в с. Поряне, а другата – в местността Олавджика – между землищата на селата Царевци и Змейно.

Имената на загиналите срещу фашизма са записани на издигнатите паметници, увековечаващи техния подвиг. Тези паметници ще напомнят на поколенията за мрачното минало на фашизма.


 

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК Е СВЕЩЕН И БОГОНОСЕН

Е-поща Печат PDF

Декларация на Съюза на българските писатели

 

Съюзът на българските писатели през своята столетна история е защитавал и защитава българския език, писменост и словесност в нейната сияйна чистота. Такава, каквато ни е завещана от Светите Седмочисленици. Българската кирилица, призната за официална държавна и църковна азбука още през 893 г. от Преславския събор на Първото българско царство, вече е призната за една от трите основни азбуки на Европейския съюз. Защото българският език е свещен и богоносен, ние, българските писатели, категорично се противопоставяме на всякакви опити за кражба и подмяна на родната ни словесност. Ще продължаваме да отстояваме ненакърнимостта на Отечественото слово и на Отечествената ни история от посегателствата, които определени кръгове в Република Северна Македония правят в продължение на десетилетия.

Съюзът на българските писатели категорично защитава аксиомата, че т.нар. „македонски език“ е вторична норма на книжовния български език и винаги е бил неразделна и неразривна част от родното ни духовно наследство. Ние изпитваме братски чувства на доверие и обич към братята и сестрите ни от Северна Македония, защото историята ни е обща – българска, както и езикът ни. Свещеният език на нашите деди!

Ние не приемаме едностранните български компромиси в предложената към момента преговорна рамка за Република Северна Македония и сме солидарни със становището на БАН по тези въпроси.

 

Управителен съвет на Съюза на българските писатели

Председател: Боян Ангелов


 

 

ГОРЕ СЪРЦАТА! НЕКА ВДИГНЕМ ГЛАВИ КАТО ДОСТОЙНИ ХОРА!

Е-поща Печат PDF

Слово на Корнелия Нинова, председател на Коалиция „БСП за България“ при закриване на 44-то ОбНС (25.03.2021 г.)


Уважаеми български граждани,

Приключва 44-то Народно събрание. Почтено е преди да даваш оценка на другите и на края, да започнеш от себе си и от началото.

Парламентарната група "БСП за България" имаме 4 достойнства в този парламент.

Първо - Влязохме в него с програма за промяна, за държавност, за подобряване качеството на живот, за борба с паралелната държава, задкулисието и досегашния модел на управление. Още в първите дни получихме предложение да изоставим нашата цел, да станем част от модела, да предадем почти един милион българи срещу влизане във властта и лични облаги. Отказахме. Останахме принципни, последователни, верни на хората, които ни избраха и честни към тях.

Второ - Изпълнихме обещаното. Всички поети ангажименти преди изборите внесохме след тях като законопроекти в парламента - например семейно подоходно облагане за младите семейства, намаляване ДДС на храни и лекарства, преизчисляване на пенсиите, закон за възрастните хора и много други.

Трето - Не влязохме в скрити договорки с властта, не участвахме в задкулисни плаващи мнозинства, договорени по кабинетите. Останахме опозиция от началото до край, въпреки изкушенията или натиска в определени моменти.

И четвърто - Превърнахме се в алтернативата. Не на думи, а с работа и действия. Внесохме 1323 алтернативни предложения по закони и решения на Народното събрание. Ние сме политическата сила, която първа направи и вече наложи като практика опозицията да внася в Народното събрание алтернативен бюджет. Правихме го четири години последователно, защото имахме цялостна алтернативна визия за управление на държавата. Имаме я и сега.

Тези числа и факти ни дават основание на края на 44-то Народно събрание да кажем, че нашата работа като опозиция и алтернатива свършихме добре и с грижа за хората.

Но обликът на всяко Народно събрание се дава от мнозинството. Мнозинството на ГЕРБ и Обединени патриоти официално и плаващите мнозинства с други парламентарни партии, неофициално, отхвърляха грубо и без аргументи нашите предложения. Управляващите наложиха арогантно, самодостатъчно, на моменти минаващо всякаква граница на приличието поведение.

Управляващите сложиха на този парламент 6 печални характеристики, които го превърнаха в една от най-малко уважаваните институции в парламентарната република.

Първо - Вместо да контролира изпълнителната власт, парламентът стана изпълнител на волята на един човек - премиерът. Това е грубо потъпкване на българската конституция и принципите на правовата държава.

Второ - Това мнозинство променяше законите често, при това без оценка за въздействието и в разрез с всяка правна мисъл и законотворческа техника.

Уважаеми управляващи, за четири години сте променили 23 пъти Закона за лечебните заведения. Като изключим ваканциите и неработните дни в залата на  парламента, това означава, че на всеки двадесет дена сте променяли Закона за лечебните заведения! Абсурд в условията на здравна криза.

31 пъти сте променили Кодекса за социално осигуряване.  Това означава промяна на всеки 15 работни дни!

Последствията са  хаотично, противоречиво законодателство, невъзможност за планиране и прогнозируемост на икономиката и на бизнеса, на инвеститорите. Несигурност за българските граждани.

Трето - Това мнозинство от ГЕРБ и Обединени патриоти ще се запомни като едно от най-лобистките. Корупцията се залагаше в законите и така стана ненаказуема. Анализирахме над 50 лобистки поправки в законите, категорично им се противопоставихме, някои от тях успяхме да спрем като безконтролната сеч на горите; отдаване на концесии на язовири; опрощаване задължения на фирми.

Четвърто -  Мнозинството на ГЕРБ и ОП наложиха стил на крайна нетърпимост и ограничаване на опозицията. Председателят на парламентарната група беше свален от трибуната и изгонен от заседание, заради критика към премиера. Отнемаше се думата на опозиционни депутати, налагаха се наказания без причини, заглушаваше се нашето мнение с изключване на микрофона и неправомерни действия.

Пето - Ръководството на НС и управляващото мнозинство вкараха парламента в груба конфронтация и междуинституционална война с президентската институция. Водени от нетърпимост към критиките на президента Радев за управлението погазихте основен конституционен принцип  -  за разделение на властите.

Шесто - За четири години мнозинството смени 15 от 19 министри в Министерски съвет, заради корупционни скандали и некомпетентно управление. Тоест, на всеки 34 работни дни на Народното събрание сте сменяли по един министър!

И седмо - За всичко това заплатите на депутатите се увеличаваха постоянно, а управляващите отхвърляха 3 пъти нашето предложение те да бъдат намалени и замразени до края на мандата.

Заради всичко това, заради тази нестабилност и несигурност българските граждани дават една от най-ниските оценки на Народното събрание. Това е изключително тревожно, но и много задължаващо. България може да се управлява по различен начин.

Уважаеми български граждани,

След 9 дни решаваме не просто кой ще стане депутат. След 9 дни се залага бъдещето на България.

В тези кризисни времена на страната ни са нужни визионери, държавници, честни хора, професионалисти, които да ни преведат през трудностите и отсега с умни политики да заложат гаранции за бъдещото развитие на България и просперитета ни като народ. Какво трябва и можем да направим:

Можем да възстановим държавността. Институциите да работят за хората, а не обратното. Личният ни живот да не зависи от волята на един човек, а от работеща държава, която ни гарантира сигурност и спокойствие, достъп до лечение в която и част да се намираме в България. Децата ни да учат от учебници, от които да разбират какво е род и отечество, и да излизат грамотни от училище.  Да имаме производство и работа, доходи и пенсии, които ни гарантират достоен живот. Българската земя да храни българския народ. В 21 век да имаме чиста вода, въздух, земя и гора. Предприемчивите хора да имат свобода да създават производства и работни места. Българските национални богатства да не се пилеят и раздават за жълти стотинки.

Да се прави политика на светло и пред очите на всички, от официалните институции, а не от скрити кръгове.

Ще има справедливост еднаква за всички. Който е престъпил законите, независимо дали е богат, и мисли, че може да си купи безнаказаност, или е политик, който мисли, че може да се скрие зад имунитет. Всеки да носи отговорност пред закона.

Българският национален интерес няма да се продава за една снимка.

Нашата цел, нашият ангажимент пред вас е повече държава, работеща с грижа за хората и за националния интерес. Никой няма да бъде оставен сам в кризата. И това не е утопия, това е реализъм. Може да стане и зависи от всеки от нас. Нека вдигнем глави като достойни хора и да направим това възможно.

Кураж и на добър час на българския народ!


 

ПРОЛЕТЕН ВЯТЪР

Е-поща Печат PDF

Моя майко и моя кръщелнице,

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони!

Аз съм луд и аз яздя през нивите

и по сивите улици тичам,

и разправям на моите биволи

с колко нежна любов ги обичам.

А танцуват запалени къщите

от безспирния бяг на земята,

ний със всяко дръвче се прегръщаме

и лудуваме с лудия вятър.

Падат, стават и хора, и улици,

и дървета, и гробища черни

от безкрайните смели приумици

на вечерния ветър неверен.

Моя майко и моя кръщелнице -

полудяла и огнена пролет,

дето весело биеш в кепенците

и лудуваш над влажните клони.


 


Страница 3 от 399