Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ДЖЕНДЪРИЗМЪТ В БЪЛГАРСКАТА ПОЛИТИКА

Е-поща Печат PDF

На 26 март 2019 година, т.н. партия ДОСТ публикува ДЕКЛАРАЦИЯ за организиране и провеждане на национална подписка с искане България официално да признае наличието на турско етническо малцинство на българска територия, на което със закон да бъде предоставен статут на национално малцинство.

Обявената цел на Декларацията, която турчинът Местан (надяваме се използването на прилагателното турчин да не бъде оценено като обидно) и съмишленици предлагат на вниманието на българското общество, е създаване на условия, всички заедно, да „можем да градим общото демократично бъдеще на общата ни родина – Р. България“, като се предприемат съвместни действия,  обединени около следните изходни позиции:

 

„Ние, българските граждани членове и симпатизанти на ПП ДОСТ изразяваме възмущение, че т.нар. Възродителен процес не получи дори категорична морална политическа присъда“.

Въпросът, на който Местан нито дава, нито има намерение да даде отговор, е от кого  очаква морална политическа присъда - от себе си, като български гражданин или от себе си - като турчин? Българските граждани са се произнесли многократно – от Освобождението през 1878 до сега – и са записали с кръвта си своята оценка за пет вековното турско робство и за продължаващото вмешателство на Турция – пряко и чрез петата си колона – във вътрешните работи на България. Като български гражданин заявявам, че антибългарската дейност на турската пета колона в България е противоправна, неприемлива и следва да бъде ликвидирана, тъй като е в нарушение на международното и вътрешно право за правата и задълженията на човека, на личността, на  гражданина по опазване на мира, обществения ред, суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страната. Ликвидирането на турската пета колона в България е условие sine qua non за обезпечаване на националната независимост, суверенитет и сигурност на българската нация и държава и аз, и мои съмишленици, като български граждани, не ще пожалим сили за ликвидиране на този злокачествен тумор в тъканта на българското общество, независимо под какво форма – като възродителен или освободителен процес!

Господин Местан заявява, от свое и неизвестно от чие друго име и на какво правно основание, че в качеството си на турчин, като към турците причислява и най унизената по време на робството част от българския етнос - помаците, било обидно да бъдат наричани: „български мюсюлмани“, „а помаците – българо-мохамедани“, „ислямизирани българи“, „турско-езичен българин“  и т.н.


Христо Тепавичаров

 

За ислямизирания по време на турското робство българин, принуден да се приобщи към религията на османските поробители, за да намали тежестта на турския ботуш, няма нищо и не може да има нещо обидно в термина „ислямизиран българин“. Българинът, приел исляма, не е променял етническата си принадлежност. Тя не се избира, както религията, в нея човек се ражда, ражда се или българин, или турчин, или руснак, или французин. Човек не се ражда американец, защото такъв етнос няма. Всеки може да стане американец, като си напазарува американско гражданство! Що се отнася до езика, има българи, които говорят и пишат на турски и не само на турски. Но това не ги превръща в турско-езични българи, както няма българо-езични българи или българо-езични турци. Местан намира т.н. квалификация „турско-езичен българин”, както го наричали, за обидно.

Кое точно е обидно?

Това, че го наричат „българин“ ли? Или че го определят като „турско-езичен“? Не езикът, а произходът определя етноса, ако това е проблемът. Местан е български гражданин, отлично говорещ български език. Но не езикът го прави български гражданин, а месторождението.

Ако в истината има нещо обидно за родените в България и на това основание получили българско гражданство лица, чиито предци от столетия живеят на тази свещена българска земя, но изпитват носталгия и привързаност към порядките в отхвърленото от българския народ турско робство, те, както много от техните „сънародници“, които открито се определиха като част от етноса-окупатор и напуснаха българската земя с оттеглилите се армия, башибозука и придружаващите ги пълчища, са свободни да ги последват незабавно, никой няма да ги задържа насила, нито ще съжалява за тях.

Местан упреква българската държава, че „вместо да поощрява, създава пречки за пълноценно изучаване на майчин език в общинските училища“. Като акт на дискриминация определя забраната за агитация на майчин език по време на избори. Оплаква се, че бил наказван, когато говорел пред избирателите си на майчин език, който за него е турски. Но отказва да приеме, че го наказват не защото говори турски, а защото нарушава българското законодателство, в случая изборния кодекс на България, в който има изричен текст, член 133, ал. 2 , който гласи: „Предизборната кампания се води на български език“.

Майчин език в българските държавни училища и учебни заведения е българският език, той е задължителен за всички лица, посещаващи тези учебни институции, независимо от гражданството, етноса, националността, цвета на кожата, религиозните или светски убеждения. Друг майчин език в България няма и изучаването на друг език като майчин в българските учебни заведения като задължителен би било грубо нарушение на конституцията и недопустима злоупотреба с традициите и културата на българската нация! Ако Местан мечтае да живее в държава, където турският език има „статут на майчин език“, това е  Турция, друг език там няма статут на майчин език, въпреки наличието на многомилионно кюрдско мнозинство в някои райони. В Турция би могъл да се опита евентуално да издейства статут на майчин език на българския език, който милиони турски граждани ползват и който самият Местан говори и ползва по-добре, допускаме, от турски!!

Г-н Местан се позовава на разпоредбите на Рамковата конвенция за защита на националните малцинства (РКЗЗНМ), която България е ратифицирала, за разлика от Турция, за да отправи упрек, че „все още България отрича съществуването на национални малцинства“.

Налага се да напомним,

че Рамковата конвенция не съдържа дефиниция на понятията „малцинство“ или „национално малцинство“. В решението за създаването на тази конвенция изрично се визират исторически създадените национални малцинства, преминали в съседни държава със собствената си територия, а не кои да са етнически и/или религиозни малцинства. Именно поради тази причина Конвенцията е неприложима на територията на България, защото липсват национални малцинства. Не защото българската конституция или законодателство не регламентират съществуването им, а защото липсват условия за образуване на национално малцинство на българска територия. България не владее територии, принадлежали на съседни държави, присъединени към българската територия с обитаващото я не българско население. Поради тази причини, дори с промяна на българската Конституция не би могло да се сътвори турско национално малцинство в България. Конституцията е нормо-творчески, а не национално-образуващ инструмент.

С присъединяването към Рамковата конвенция, България разшири международно правната основа за защита на своите национални малцинства в съседни държави, където по историческо стечение на обстоятелствата такива малцинства съществуват. Българско национално малцинство обитава Българските западни покрайнини, българска територия, окупирана от Сърбия след окончателното разпадане на Югославия; Национално българско малцинство са тракийците от Източна Тракия, които след разпадането на Османската империя бяха реокупирани от Турция, избивани, унижавани, прогонвани, подложени на геноцид! Българко национално малцинство има в Западна (Беломорска ) Тракия, която в края на 14 век е окупирана от Османските пълчища ведно с цялата територия на българската държава. В Западната Тракия живеят българи по време на целия период на турско робство. През 70-те години на 19 век Западна Тракия е включена в диоцеза на Българската екзархия. През 1878 година, тя е част от Санстефанска България, но на Берлинския конгрес е върната в границата на Османската империя, като Екзархията съхранява епархиите си в Македония и Беломорието. С Букурещкия договор от 1913 година, с който се слага край на Балканските войни, суверенитетът на България в Беломорска Тракия е възстановен. След края на Първата световна война през есента на 1919 година, тази част от България, с територията от 8712 кв. км. и население около 180,000 души, е окупирана от съюзническите войски под управлението на френския генерал Шапли. През април 1920 година, на Конференцията в Сан Ремо е взето решение за предоставяне на Западна Тракия на Гърция. Още по време на преговорите Гърция окупира не само Западна, но и Източна Тракия и се заема основно с ликвидиране на българското присъствие. В периода 1941 – 1944 година българският суверенитет в Западна Тракия е възстановен за кратко. Този кратък преглед подсказва, че историческата логика налага извода, че предизвикателствата, свързани с бъдещето на тази свещена българска земя, предстоят.

А изводът е очевиден.

Няма съседна държава, която да не е присъединила част от българска територия с обитаващото я българско население, което е в правото си да претендира за статут на национално малцинство!

За да продължим нашия размисъл, ще припомним заявлението на Лютви Местан направено в предаването „Всяка сутрин“ на 27 март 2019 година, в разговор с Антон Хекимян:

„Аз съм мюсюлманин, но преди това съм етнически турчин, част от българското национално малцинство в България. Ако конституциите на Украйна, Чехия, Унгария, Румъния, Македония, Албания, на всички балкански държави и на всички европейски държави признават безспорния факт, че 2000 българи могат да бъдат национално малцинство, а българската конституция отказва да признае очевадния факт, че над 1 милион турци не са национално малцинство, това означава, че тази конституция не е справедлива и трябва да бъде променена”.

Приведените от Местан примери в подкрепа на своята теза за наличие на български национални малцинства в Албания, Украйна, Молдова, Унгария, Словакия е проява на невежество или е злонамерен опит за въвеждане в заблуждение на обществеността. Касае се за български етнически общности, възникнали в процеса на формиране на българската нация, на които местните власти са предоставили, с вътрешното си законодателство, в знак на уважение, статут на национално малцинство, където понятието национално е използвано като еквивалент на етническо. Що се отнася до Македония, ако Местан е убеден, че е турчин, той по-добре от всеки би трябвало да знае какъв етнос обитава тази земя.

Проява на изумително лицемерие и неприкрито оскърбление

на българския народ е опитът на Местан и съмишленици, ако има такива, да изтъргуват уверението, че приемат за „свещени единството, неделимостта и границите на България“ срещу задължението на българската държава да признае за „свещена“ чуждата им небългарска идентичност, като условие „за пълноправна интеграция на малцинствата в демократичното гражданско общество на България“. България не се нуждае от интеграция на рушителите на единството на нацията и проводниците на чужди интереси и домогвания в собственото си общество!

За постигане на декларираните цели, т.н. Политическа партия ДОСТ организира НАЦИОНАЛНА ПОДПИСКА с искане за законово признаване статута на национално малцинство, която ще продължи до края на 2019 година. Искане, което противоречи на действащото българско законодателство и на поетите от България международни задължения по подписаните и ратифицирани от държавната власт международни спогодби, третиращи проблемите на малцинствата.

Питаме къде е българската  държава, къде са политическите сили, претендиращи да управляват тази държава и кого обслужват, ако продължават да си затварят очите и да търпят открити призиви за възстановяване на Османската империя под благовидния мотив защита правата на човека?

Отправяме призив към всички български граждани да въстанат и на висок глас да се противопоставят на опитите на турската пета колона, с говорител Лютви Местан, за ликвидиране на българската държава и възстановяване порядките на отречената от десетки народи Османска империя!

Би било по-логично, Местан и съмишленици, ако има такива, да организират национална подписка с искане за законово признаване статут на българско национално малцинство в Източна Тракия, където историческите предпоставки затова са налице и наследниците на прогонените и избити български тракийци с готовност ще се отзоват на призива „всички български граждани да се включат в Националната подписка“, в това число и „етническите българи“.

Пред bTV Местан държеше да се чуят уверенията му, че в Декларацията е записано, че те приемат „за свещени единството, неделимостта и границите на България“. Трудно би могла да бъде прикрита цената на предлаганата сделка. Срещу лозунга за свещенност на „единството, неделимостта и границите на България“, българската държава, която с користна добронамереност Местан обявява за своя „родина“, се призовава да приеме за свещена турската им идентичност и законодателно да гарантира малцинствения им статут!

Искаме по закон и по конституционен ред да ни се уреди статута, защото това има огромна морална и практическа стойност, обобщи Местан.

Наглост поднесена вместо причастие!

Няма друга квалификация, с която би могло да се характеризира заявлението на лидера на партия ДОСТ, Лютви Местан, в предаването „Тази сутрин” на 27 март 2019 година, че Конституцията на България трябва да се промени така, че на турския етнос да се признае статут на национално турско малцинство! Самата формулировка показва, че Местан много добре разбира разликата в терминологията между етническо и национално малцинство. Етносът е природен феномен, свързан с народностния произход на дадено лице. Той не се нужда от признаване, от правна защита или от конституционно регламентиран статут. Природата определя статута на етноса.

 

Ескимосът е ескимос, българинът е българин, турчинът е турчин, руснакът е руснак, където и да се намират. Не връзката със земята, където пребивават или живеят, определя етническия им произход.

Не така стоят нещата с националността. Това е правно-конвенционна категория, свързана с възникването на националната държава, определяща връзката между отделната личност, в качеството й на гражданин и територията, с която се идентифицира дадена държава. Територията е основен, правообразуващ елемент на държавата, наред с властта, независимостта, суверенитета и неприкосновеността на държавните граници. Връзката между населението или народността, обитаващи  територията на призната по правилата на международното право национална държава определя националността на обитателите й. Поради тази причина населението, живеещо на територията на обособена национална държава, може да притежава една единствена националност, определена от връзката му с централната власт, управляваща държавата. Обитателите на България са българи по националност и не могат да има друга националност на територията на България. Националността няма нищо общо с етническия произход, религиозните убеждения, езиковите предпочитания или други отличителни характеристики на личността.

При тази ясна рамка на правни, фактически, институционални и личностни зависимости и предпочитания, какво ни казва Местан с искането си да се признае статут на национално турско малцинство на лицата, живеещи на територията на България и определящи себе си като етнически турци, чиито брой според скромните изчисления на взискателя е над милион или повече от 1/7 от населението на страната?

В прав текст Местан настоява,

по законодателен и конституционен ред, българската държавна власт да регламентира статута на т.н. турско национално малцинство в България, като признае и приеме:

Че определящите себе си като етнически турци, живеещи на територия, включена в границите на българската държава лица, са част от турската нация, формирана при възникването на турската национална държава в края на 19 и началото на 20 век;

Поради което те са свързани правно с турската държава, на която дължат лоялност и от която очакват защита;

Обстоятелството, че в момента настояват за статут на турско национално малцинство в границите на България не означава, че това състояние е трайно и че земята, която обитават няма да се присъедини към територията, от която е откъсната преди 140 години ведно с обитаващото я население; Естественото й място е територията и властта на майка Турция!

Исторически българският етнос е бил част от Османската империя, докато турския етнос никога не е бил част от българската държава и не може да бъде. Етническите турци, обитаващи земи, включени в землището на съвременната българска държава, са призвани да възстановят историческата правда за принадлежността на земите на техните праотци към съвременната турска държава.

Някой може да запита луд ли е Местан, след като е наясно, че в границите на българското землище не могат правно да съжителстват две национални общности и че промяна на границите е невъзможна? Не, Местан не е луд, той изпълнява повелите на своите ментори от Анкара, които гласно афишират идеите си за възстановяване на Османското землище под управление на турската държава.

А на какво разчита ли?

Зад гърба си Местан има не само благословията, но и силата на Реджеб Ердоган, а това е безспорната сила на Балканите! Който се съмнява в думите ни да прегледа и прослуша заявленията на Местан по българските медии и сам да се убеди във възхищението и уважението, което засвидетелства към Президента на Република Турция Реджеб Таип Ердоган.

Самият Ердоган, в началото на март т.г. на конгрес на партията си в град Сакария, в който живеят много изселници от България, заяви: ''Кърджали е част от нашите душевни граници''. Това послание той отправи към всички „братя“, които живеят в Балканските държави!

Пред себе си, 140 години след Освобождението на България от турско робство, Местан се радва на компанията на обсебилите властта в България наследници на чорбаджи Хаджи Иванчо Хаджипенчович, преименували се, съгласно съвременната трансатлантическа лексика, на Пунта Марини! А наследниците на борците за национална свобода и независимост, наследниците на Левски, Ботев, Стефан Стамболов, Раковски, братята Каравелови и на много други достойни българи, наблюдават безропотно издевателствата на новите чорбаджии и демократично ги обслужват и ибрикчийстват. Какво безпримерно самоунижение и самообезличаване!

Племе българско, падни на колене пред достойнството и паметта на праотците, записали името ти българин на челно място в човешката история по морал, далновидност и находчивост. Престани да гласуваш и да поверяваш съдбата си на невежи Пунта Марини и компания чаламбисти! Осъзнай се! Заболяването ти е лечимо, интелектуалната недостатъчност и умственият дефицит, от които страдаш, не са наследствени. Не се примирявай!

 

21 април 2019 година


 

 

АПРИЛ 1876 - БЪЛГАРСКОТО РОЖДЕСТВО

Е-поща Печат PDF

Сладко и достойно е да умреш за Отечеството

 

... Пашата пита: „Що вие българите се бунтувате, след като не ви вземаме войници, търгувате по цялата империя, богатеите, а къщите ви са по-хубави и по-големи от тия на правоверните?“ Българинът отговаря: „Защото и аз като тебе, паша ефенди, искам да имам жълто копче!“ Ще рече – иска да носи мундир и сабя. Иска държава! Подобно щение, няма как,се наказва с въже. И вече, покачен на грозната бесилница, нашият човек внезапно проговаря на латински: „Dulcem at decozum est pro patzie mori“. Ще рече - Сладко и достойно е да умреш за Отечеството!

Това става в ранните дни на април 1876 г. В навечерието на избухването на въстанието. Георги Измирлиев (Македончето), заместник апостол в Търновски революционен окръг, руски възпитаник, юнкер, е уловен с издайство в Горна Оряховица и закаран при пашата в Търново.

 


Да, има и театър в това „жълто копче“. И в самото Априлско въстание има много театрални моменти. Така се твори история. Ще кажем само, че героите в това театро умират истински. Защото искат жълто копче, защото искат българска държава.

Ето – това е високият смисъл на Априлското въстание: възстановяването на българската държавност. Натам, с корава ръка, почти диктаторски, пришпорва историята и Георги Бенковски. Много преди да пукне първата пушка, той символично обезпечава бъдещото българско устройство със знаците на суверенността – знаме, герб, печат. И нали е неназован княз (сиреч държавен глава) се нуждае за попълване на образа си от княгинята. Затова и изподтихом позволява Райна Попгеоргиева да бъде наричана Райна Княгиня. Тя заслужава това звание, защото е ушила разкошния сърмен байрак на въстанието. Пее се: „Кой уши байрака, кой му тури знака?...“

Основното – Априлското въстание е държавнотворчески акт. Въстанието твори история.

Намериха се едни челечета, умствено и морално нискорасли, подвластни на конюнктурни съображения (сакън да не разсърдим някого си!), които искаха да изкарат Априлското въстание едва ле не тупурдия, като свада между горната и долната махала. И така се опитаха да принизят един звезден миг от българската история до незначителен епизод. Слава Богу, тая мътна вода на национален нихилизъм изтича. Българите проглеждат в себе си.

Априлското въстание освен всичко друго бе и съдбоносен избор между Ориента и Европа. И, както е модерно да се казва – цивилизационен избор.

Българите през април 1876г категорично отказаха да битуват в изостанал и мърляв турски вилает, да търпят варварски безчинства и доказаха своята решимост да бъдат европейски народ, редом с другите европейски народи. Те дори имаха амбицията за лидерство. Защото следваха предначертанията на Левски, който наистина бе провидец: „И тогава работата ни ще свети и Българско ще гърми най-бляскаво като едничка държава в цяла Европа“.

Ето къде е мерил българският гений – върхове е мерил, а не унизително подгласничество, на което искат да ни обрекат послушковци с манталитет на конашки чорбаджии.

Да, Априлското въстание е цивилизационен сблъсък, ако се обърнем към парадигмата на Самюъл Хънтингтън. И в този сблъсък ние отстояваме своята идентичност, претенциите си да творим история.

Трябва точно и вярно и със самочувствие да разчитаме посланията на предците. Те с трогателна саможертвеност се изправиха с допотопни гърмила срещу круповските оръдия на една азиатска империя. Със съзнанието за хекатомба. И ако „простите орачи и копачи“, както е казал Паисий, са можели да имат своите простодушни заблуди, то водачите на Април, кървавите хороводци, са били съвсем наясно със смисъла и значимостта на всенародното дело. Те са знаели, че повеждат народа си на кървава сватба. Те са знаели, че българите трябва да минат през купела на саможертвата и с изранени нозе да стигнат – след голготни страдания – до бленувания бряг на свободата. И за чест на водачите – те са сред първите жертвени агнеци на Великата всебългарска идея. Единението между народ и предводители е белязано с белега на трагичната съпричастност. Наясно са били водителите с рисковете и някои от тях не са и криели, че водят мъжете на България през кървав брод.

Цанко Дюстабанов, войвода на Габровската чета, като видял събраните момци в двора на Соколския манастир с мрачната ирония на отнапред похарчен човек ги попитал дали си носят и по едно въже, та да има с какво да ги обесят, като ги хванат.

Бачо Киро Петров, преди да тръгне от Бяла Черква към Дряновския манастир, евангелски казва на своите дружинници: „Взидем с ученикома моима на Горе Елеонце“. Той се уподобява на Христос и е готов да приеме Христовите мъки. В името на страдалното и свято Отечество.

Все по това време и Стефан Стамболов ще възкликне: „Ех, да не беше туй Отечество!“.

Все в името на „туй Отечество“ и Ботев ще преглъща кървави сълзи пред неописуемата пещерна простотия на един Димитър Мазната, който си иска парите за своите крастави шилета.

Но не заради такива като Димитър Мазната, дядо Вълю и Ненко Балдьовеца (черни души) са застанали под байрака с разяреното лъвче жертвените мъже на България, а за да я има България. И те много добре са знаели, че отиват курбан за род и вяра. В тяхната саможертва има нещо от саможертвата на светците, на ранните християни. И не случайно Захарий Стоянов ще нарече оборищенските депутати „ангели“. Те не са били заслепени хора, нито наивници. Те много добре са съзнавали срещу каква чудовищна сила се възправят. Знаели са, от многовековен опит, че разлютеният тиранин ще опретне ръкави за кървава коситба. И че просветена Европа (както и става) няма да изтърпи току до нейния праг да се режат глави. Дори и на младенци! В костницата на Баташката черква още могат да се видят черепчета като юмрчета. Те също бележат пътя към българската свобода. Страшно е да се признае това, но е така.

 


Българската свобода идва по кървавия мъх на Април. В нейното подножие хрущят кости и ни гледат избодените очи на светии от осквернени църкви. Несмислени едни същества, които изглежда не са си добрували, подсукват устни да кажат, че Априлското въстание било една излишна касапница, че то било неуспешно.

Да се разберем. Всяко историческо дело се измерва с неговата резултатност. Неуспешно като военно начинание, Априлското въстание като държавнотворчески акт постига своите цели. Европа дава мандат на Русия да разсече гордиевия възел на проклетия Източен въпрос и само след две години България е вече легитимен участник в семейството на европейските народи, със статут на държавноправен субект. Сбъдва се изречението на Бенковски, лицезреещ пламналото Средногорие: „Турцийо, аз те победих!“

С Април 1876г начева модерната българска история. Ние се доказахме като народ със своя наистина европейски избор, с отказа си да бъдем част от Ориента. Всичко започва с учредяването на българската Екзархия, с признаването ни като народ в рамките на Османската империя. Това е първата стъпка към държавност. Тогава един проницателен турски сановник – Кабръзлъ Мехмед паша – ще каже: „Не се лъжете. Зад тия раса и килимявки надничат пушки и топове. Който е жив – ще има да види!“. Наистина пророчески думи. А те се подсилват и от факта, че в редиците на априлските поборници ще съзрем и даскали, и попове – все учени глави. Ще рече – възрожденската интелигенция.

И още един знаменателен щрих – въстават богати и уредени селища: като Панагюрище, Батак, Перущица, Ново село, Кръвеник, Батошево. Сиромашията не въстава. Сиромашията даже лови клетите поборници сред пустинния Балкан. Нали убогият Петко Капата връзва с въже Захарий Стоянов и го предава на турците за едното „аферим“. Обяснение за този феномен има. Богатите селища живеят в условия на полусвобода. Това „полу“ е критичната точка, която взривява търпението. Жаждата за пълна свобода е вече непреодолима. Пък и мнозина, като Георги Имирлиев, са вече възмечтали да се досегнат до прословутото „жълто копче“.

Темата за предателството е вече друга история. Историята на тъмата в българската душа. Предават оскотелите от робия. Те са и своеобразни жертви тъкмо на тая робия – най-долната октава в бездната на човешкото падение. Но, слава Богу, както е казано в Евангелието - „Светлина в тъмата свети и тъмата не я обзе“. Светлината на Април е нашето Реождество. Затова и ходим по оброчища и надгробни плочи – да въздадем на предците и така да се съприкосновим със самите себе си и да се преоткрием като следовници на славни предтечи.

Нине, присно и во веки веков!


 

 

МЕЛИХА И ПРЕДЕЛЪТ...

Е-поща Печат PDF

Или

ЗА СЕМЕЙСТВОТО, за ЮВЕНАЛНАТА ЮСТИЦИЯ, за НОВИЯ  ПРОЕКТОЗАКОН ЗА ДЕТЕТО И ЗА СВЕТАЯ СВЕТИХ В ЕДНО ОБЩЕСТВО

 

„Няма по опасен човек от онзи, на когото му е чужда човещината, който е равнодушен към съдбата на родната си страна и  съдбата на ближния, към всичко, освен звънтящия в джоба му алтън!”

Из книгата „Сенсей”

 

Една случайна среща при едно мое скорошно пътуване из Родопите, ме провокира да повдигна отново болезнения въпрос за истинската роля на семейството и държавата в Светая светих на човешките взаимоотношения. Всичко това - на фона на острите обществени дебати около философията и състоятелността на Инстанбулската Конвенция, Ювеналната юстиция и новия „Проектозакон за Детето 2019-2030 г.“, който скоро ще бъде обсъждан и вероятно приет от Народното събрание под давлението на ЕС. Обществените опасения по тези въпроси са напълно обосновани и разбираеми, защото са известни степента на  реалните последици от тяхното практическото прилагане в други страни.

Разбира се, става дума за семейните отношения, за емоционалните и духовни връзки между  членовете на семейството, за ролята на майчината ласка и бащината подкрепа при формирането на ценностната система и личността на детето.  Хубавото и здраво семейството винаги е било

безспорна и най-важна ценност в живота на човека,

затова съществува максимата: „Ако всичко си загубил, но все още си здрав и имаш любящо семейство, то ти си богат и щастлив човек!“.

Знаем как огромното мнозинство от осиновените деца навсякъде по света, колкото и добре да живеят в приемното си семейство и се чувстват обгрижени и защитени, болезнено изживяват драмата на човек без корени, преодоляват всевъзможни бюрократични и законови пречки, за да стигнат до  истината за отнетата им идентичност.


А, когато тя е насилствено отнета дори и под  някакъв благовиден предлог, последиците са катастрофални! Затова семейството трябва да има традиционната социална подкрепа от страна на държавата, а не по силата на политическа конюктура и псевдомодерни неолиберални внушения  да разрушава и деформира по най-гротестния и низък начин най-чистите и силни природни връзки, тези между родители и деца, и дори да узаконява абсолютно чужди за народа ни практики стигащи до откровенни извращения. Не използвам думата „морал“, защото тя, както и ценностите, които сме имали и които са ни съхранили като народ,  са отдавна забравена категория от политическия ни и управленчески елит, купен на едро и дребнов услуга на черни помисли и чужди интереси!

Думата ми е за друга категория хора, за истинските хора, които може  да срещнете или не в житейския си път, но които живеят в градовете и селата ни. Те  трябва да бъдат видяни и осветлени за обществото ни, за да си припомним и оценим истинската роля  и сила, която ни дава семейството! Много малко от тях по някакъв начин привличат вниманието на някой журналист, а от там и на широката ни общественост. За тях малко се говори или пише, въпреки че житейската им история е

история за силата на човешкия дух

и липсата на предел за човешките възможности и е достойна за разтърсващ роман, документален или игрален филм. Става дума за личности с изключителна воля и борбеност, успели с подкрепата на семейството си да преодолеят жестоките житейски предизвикателства и да се извисят над ограничения и предрасъдъци.

Става дума за хора с тежки физически недъзи, които днес политкоректната терминология меко нарича „лица в неравностойно положение“, но на чиито майки държавата упорито  отказва елементарна подкрепа и те трудно срещат законодателно разбиране и решение. Самият термин „неравностойност“ е глупав и несъстоятелен, на да не би всички останали са равностойни!! Защото истинската стойност на човека би следвало да се определя не толкова от физическите му дадености или липси, не от етнос или религиозна вяра, а от неговата ценностна система, психологическа устойчивост, мотивация за личносттна реализация и самоутвърждаване... А те са различни за различните хора, независимо дали са с или без недъзи.

Що се отнася до мен, аз съм благодарна, че имах шанса и възможността да се запозная лично с една такава забележителна и  силна жена, чиито живот доказва за пореден път, че няма предел и невъзможни неща, че човекът е преди всичко дух и воля, а не физика. Става дума за Мелиха Макова  от гр. Рудозем. Това е една крехка млада жена с дълги руси коси, винаги сърдечна и усмихната, която успява да се пребори с взевъзможни обективни и субективни обстоятелства и да постигне истинска личностна и житейска реализация. Тя успява да се пребори със Здравната ни система и ТЕЛК и да изиска преразглеждане на издадено решение, което ѝ отрежда 100% инвалидност без право на работа. Това, тя счита за своя най-голяма победа, която ѝ дава шанс да  докаже своите възможности за трудова дейност и самочувствие на пълноценна човешка личност. Напълно разбираемо е, че никой от Комисията на ТЕЛК не е допускал, че при наличие на проблем с очите, частична деформация на долния крайник и липса по рождение на длани и ръце почти до лакатните стави, би могло да бъде иначе! Явно не са я познавали, не са познавали възможностите и силата на мотивацията ѝ, не са познавали ценностната система на нейното работническо семейство и нейните учители отпреди тридесетина години.

 

Мелиха Макова


По думите на самата Мелиха, тя е щастливка с многолюдното си семейство- има  двама братя и една сестра, което от малка й дава морална сила и устойчивост да расте и се развива в среда без  ограбващото и депресиращо съжаление и самосъжаление. От дете тя знае, че е важно и трябва да може да прави всичко, което животът налага, да се самообслужва, да участва в грижите по домакинството, да се образова и развива, да не се подценява и дели от другите. Мелиха е категорична, че

това, което дава семейството, никой друг не може да ти го даде,

че то е в основата на пълноценното развитие на човека, а от това зависи доколко успешно като възрастен ще се справи с неизбежните  трудности.

В този момент от разговара ни, със свито сърце си спомних за Ювеналната юстиция и подготвяния за приемане от НС Закон за Детето 2019-2030 г., който предвижда с лека ръка, бюрократично и бездушно „извеждане на детето от семейството“, разкъсване завинаги на семейната връзка родител-дете. Този Закон не се  интересува от нравствени категории като емоционална привързаност и потребност от родителска ласка и грижа, не се интересува от трайните и незаличими психологически травми, които нанася подобен насилствен акт върху всички членове на семейството, както не се интересува и от по-нататъшния живот и съдба на детето, веднъж отнето от родното му семейство. Като върхово завоевание на евроатлантическите ценности и човешките права, по изключително безцеремонен и безогледен начин, този Закон се внедрява нагло и насилствено в националните законодателства на страните членки на ЕС, без оглед на Конституция, традиции и обществено мнение!  В обществото ни се налага усещането, че държавата вече гледа на семейството повече или само като на инкубатор и люпилня на ново поколение!

 

Насилственото изземване /или извеждане/ на дете от неговото семейство през всички епохи се е възприемало като крайно жестоко, уродливо и морално престъпление и си има име –

кражба на рожба или кръвен данък!

Може би, трябва да си припомним и факта, че в близкото минало подобна насилствена практика на изземване на деца от родителите им, независимо от етноса, но отговарящи на арийския физически тип, се е прилагало в Европа само по времето на човеконенависния нацизъм. Историците, изучаващи този период и информиращи ни чрез документалистика на TV„Histori”, сочат цифрата над 400 000 деца!! Нека си спомним и народните ни приказки, които посочват, как кокошката защитава пилците си, когато ги връхлети ястреб или как българските майки съзнателно са осакатявали  децата си, за да не ги вземат тези, които са ги вземали в тъмните епохи на чуждо владичество!!!

Във Финландия, Норвегия и цялото Скандинавие днес властите  законово отнемат деца от семействата им и правят с тях каквото си поискат. Родителите нямат право да възразят, нямат печеливш вариант да си върнат децата!!! Веднъж  отнети от семействата им, те се въдворяват в социални домове, дават се за осиновяване в чужбина или се въдворяват в т.нар. „приемни семейства - ферми”. Тези, които попадат в социални домове се експлоатират от държавата, която ги отдава като безправни вещи /”говорещ добитък, роби”/ под наем на частни фирми. Тези, които се дават за осиновяване в чужбина (основно в САЩ и Арабския свят), са подлагани на сексуална експлоатация или се превръщат в донори на органи за богати пациенти. Статистиката показва, че ЕЖЕГОДНО от Норвегия, Америка, Германия, Франция, Украйна, Испания, Англия… „изчезват” по 200-300 000 деца, най-често на деца емигранти от други страни или такива от смесени бракове.  Отнетите деца или т.н. вече „ювенални деца” нямат право да учат и да получават образование, да създават семейства, да раждат… Често при забременяване и раждане, ювеналното момиче дори не вижда детето си - службите веднага й го отнемат. В резултат на подобни законови издевателства и практики, случаите на самоубийства сред тези дълбоко нещастни и ограбени деца рязко нарастват. Разбира се, статистика за това не се води и това състояние съвсем не е повод за обществено безпокойство и грижа за спазване на широко декларираните човешки права и свободи, тези права, които обаче разбиват живота на хиляди семейства и човешки съдби!

Но, да се върнем на разказа на Мелиха и нейната българска съдба в днешни дни! Тя има още един щастлив и повратен момент, който е предпоставка за себеутвърждаване и за разкриване на факта, че липсва предел, там където има воля.  Когато Мелиха тръгва ученичка в първи клас, попада на една сърцата жена начална учителка и изключителен педагог, която вярва, че детето може и трябва да върви напред наравно с другите, но разбира се, със свое темпо. Първолаците се учат да държат правилно химикалките и да пишат, Мелиха -също, но  по-различно. Ако видите днес почерка й няма да повярвате колко равен и четлив е той, може би по-хубав от нашия собствен или този на нашите колеги и приятели. Учителката явно е била запозната с основите на педагогическите принципи на възпитание „Максимум изисквания, максимум уважение“, днес тотално загърбени и отречени от педагогическата ни практика и европейско законодателство на вседопустимост и всепозволеност, довели до огромен процент фактическа и функционална неграмотност и развихряне на детската агресия в училищата и извън тях.

Какво още? Днес Мелиха свободно работи с мобилен телефон и лаптоп, със съпруга си живеят в собствено жилище и обработва сама малка градинка, окопава и полива цветята и зеленчуците, които с любов отглежда. С просто приспособление от няколко ластичета като закрепва игли за плетене,  досега е изработила стотици детски палтенца, шапчици и терлички. По инициатива на Община Рудозем и спечелен европроект, преди няколко години в града се разкрива фирма Социално подпомогане, в която са работили 6 жени с телкови решения. След изтичането на срока на проекта, там вече са ангажирани само двама работещи, една от които е Мелиха. Тя работи на цифрово-програмен автомат за художествена бродерия. След инсталирането му и краткия инструктаж от няколко часа, тя изработва на него народни шевици върху бяло платно за детски, женски и мъжки ризи и народни носии, торбички, родопски терлици и всичко друго, което е предвидено като артикул за търговска реализация. Помещението или офиса, в който работи се намира на главната улица и ако се отбиете в него, от Мелиха ще научите и много подробности за историята и природните забележителности на града. Ще научете и нейната формула за успех в живота – семейство, което не изоставя, а подкрепя и изисква усилия от  своите деца, което утвърждава в тях традиционни ценности като труд, ученолюбие и оправдана самоувереност и самочувствие.

Няма как подобни срещи с такива личности като Мелиха да не ни развълнуват и отрезвят, да не ни накарат трезво и отговорно да погледнем на съвременните предизвикателства, с които заставаме очи в очи и от които зависи нашето и това на децата и внуците ни бъдеще. Защото семейството е ценност и цяла необятна вселена изпълнена с своите светли съзвездия и черни дупки, с тежки предизвикателства, трудни избори  и отговорности, но и с радост, вяра и всеотдайност, с човешка надежда и любов. Вселената на майчинството и бащинството, на детството и съзряването. Семейството, родителството, нашите синове, дъщери и внуци ни дават дълбокото чувство за осмислен живот, те са нашето реално продължение и нашето осъществено безсмъртие. Бихме ли могли да се лишим от него?!

Да опазим това семейство и тази вселена, от нечистоплътни и мерзки посегателства на различни благозвучни закони, гарнирани като защита  правата на жените и децата, зависи от всички нас! Българският родител няма да позволи нито да му вземат насилствено децата, нито ще ги подари на институциите и държавата за моделиране и преформатиране чрез безумни и гнусни джендърски обучения и практики! За българина, дори  когато децата му отдавна са пораснали и навлязли в зрялата си възраст, дори тогава, когато има свои собствени деца, за него те си остават пак деца имащи нужда от родителска подкрепа и съвет.

Предостатъчно  е, че липсата на препитание и реализация в собствената ни страна, тласна  милиони от тях далеч от строената някога с много труд, любов и надежда многоетажна бащина къща, днес самотна, глуха и странно пустееща! Предостътъчно е, че живеем назаем със съзнанието на най-бързо изчезващата нация! Тук и сега е пределът на нашата глупава човешка наивност, безкритичност, апатия и нихилизъм!

В случай, че се приеме от правителството Националната стратегия за детето 2019 – 2030г., българският родител няма да има вече право да възпитава детето си като изисква от него елементарно трудолюбие и трудови навици, ученолюбие и отговорност към собственото си развитие и бъдеще! Бъдещето на децата ще се определя от бюрократи и шпиц- команди наречени „Барневар” или по някакъв друг начин! Българското общество се намира на една законодателна крачка от подобен и гарантиран ужаст! Чест прави на Българската православна църква и Главното Мюфтийство  принципната и категорична позиция, с която отхвърля тези декларирани от правителството антихуманни законотворчески намерения! Подобен Закон е противоестествен на цялата човешката и животинска природа и еволюционно развитие, тя е грях и кощунство за същността ни на хора и духовни същества!

Авторът на бетселъра „АД”, Дан Браун казва „Най-мрачните места в Ада са запазени за онези, които остават безразлични във време на духовна криза!” Ако днес, стъпили на пътя на „добрите намерения, които водят към Ада” останем безразлични и студени, ние сме загубени сега и във вечността! Властта без любов прави човек насилник!

 

Нека житейската история на хора като Мелиха и здравият разум ни помогнат да се отърсим от чувството, че нищо не зависи от нас! Човешкият дух няма предели, той покори земните недра и космоса, така че законотворчеството, което структурира живота ни е наш избор и наша отговорност! Ние и нашите семейства, сме темелите на които се изгражда обществото, ние сме суверенът, цивилизацията, традициите и  културата на това общество! Защото „Цивилизацията започва с ред, расте със свободата и умира със хаоса!”, казва Уил Дюран, а хаосът е там, където е разрушена Светая светих на човешките отношения - семейните отношения!

Българите имат многовековната горчива съдба да знаят на собствен гръб, че свободата за вълците, означава смърт за агнетата! Но нека не забравяме, че в Природата Майката и Бащата губят своето чувство за самосъхранение единствено тогава, когато са изправени пред угрозата да загубят децата си!

Тогава те са готови на всичко!

 

23.04 2019 г.

Детелина Денчева


 

ПИСМО ОТ “ЕДНОГО ФИЛОСОФА”

Е-поща Печат PDF

Неотдавна сред купища писма и документи, в които се бях заровил, попаднах на неразпечатан плик, адресиран до мен. От клеймото на пощата в Габрово се четеше ясно датата 22.04... От годината – само първите две цифри. Изтръпнах. Трескаво задирих ножа за разрязване на хартия. Пликът лежеше на бюрото ми, а аз сякаш виждах присмехулните очи на подателя – дългогодишния автор на „Зора“ и „Нова Зора“, писателят Венцислав Начев. Боже, рекох си, Светли Христови празници идват, какво ли пък ще е това чудо!

И се зачетох.

От наднебесните поселения с късна дата получавах от Венци поръчан от мен текст за Априлското въстание. Към него - кратко писъмце, с прикрепено листче с изписани на ръка няколко метафорични изречения, доизясняващи според мен рескрипта на Суворов до Екатерина Велика, поместен в края на писъмцето му. Превеждам ги ведно с текста за Априлското въстание на вниманието на читателите на „Нова Зора“, като израз на почит към паметта на писателя и като свидетелство за неговия неподражаем изказ, очертавал профила и обогатявал страниците на вестника цели 20 години - от 1990 г. до 10 ноември ноември 2010 г. И защото, и до днес, извън Бай Захарийя, не познавам автор, който така издълбоко и изтънко може да осветли темата за величието и смисъла на българския април от 1876 г., се чувствам поласкан от възможността в дните на Страстната седмица, да приканя всички, които обичат България, да притурят в паметта си към неизтляващата памет за българските тегоби и слава, и въгленче за патриота с керкенезко око, и с нрав на котленско чорбаджия, който за дълги години, за всички, които го познаваха, даваше представата за изчезналата в мелницата на турското робството българска аристокрация. Дали са признавали това или не, е въпрос от друго естество.

Може би по този повод съм чувал Венци да повтаря: „Няма човек по Българско, който да не е изохкал от свои!“

Казано е - смирение, паче гордости! - аз ще допълня: „Мога още много думи да издумам, но сърцето ми се накланя на плач!“.

 

25 априлии, Велики Четвъртък, лето Господне 2019-то

 

 

Драги Минчо,

твоето телефонно обаждане ми прозвуча доста странно, да не кажа бюрократично. Нямаше ни дур, ни гел, както би се изразил един куртоазно любезен османлия. Но отсъствието на причасност досежно мойте хронически болежки все пак ме досегна.

Трябвало е нещо си там да подпиша. И не нещо друго, а примерно „как проживаеш барин“, бе поводът да се вреже звън в моето старопланинско усамотение. И не е въпрос на салонна любезност да бе все пак проявил интерес към житието-битието на един Венцислав Начев. Моя милост е все пак Словесник!

Както и да е. Бил си твърде занят да оправяш някакви си бакии, за да полюбопитстваш за хала на един пустинножител. А хала на пустинножителя е като на разорен дворянин. Почти всеки ден ходя до поликлиниката на процедури (такси надолу, такси нагоре) и гълтам илачи с шепи. Но слава богу различавам охлюв от костенурка и си бера коприва, лапад и киселец и поминувам с треволяци и яйца, които ми принасят местните мужици, които ме имат за „едного философа“, както скромно се е изразил за себе си Софроний Врачански. Наш праотец по словесност.

А Суворов в рескрипта си до Екатерина Велика бе написал: „Матушка, и не забывай обо мне!“

 

P.S:  Тук – бури, хали, дъжд, вятър, гръмотевици…! Не е лесен живота на отшелника. Някога са се хранили със скакалци, бубулечки, но хич пък бива ли, болярин человек, да тримири?!

Драги Минчо, раздрънкай „зелената кисия“!

 


 

ХОРА, ЖИВИ ЛИ СМЕ?

Е-поща Печат PDF

Проф. Евгений ГиндевНие, обикновенноите хора –не депутати, нито партократи, нито други тем подобни, не можем изглежда напълно да разберем и да осъзнаем в каква дълбока помийна яма сме попаднали. И живеем или това е само продължение на спомена, че някога сме били живи. Пълна историческа загадка. Може да се каже, дори - загадка на битието. На където и да се обърнем, виждаме само хаос, непредсказуемост и помръкнали хоризонти.

Погледнете какво става по планетата . В САЩ –институциална криза, във Великобритания – Брекзит; във Франция – жълти жилетки; в Испания – сепаратисти за Каталуния; в Германия – Хамлетова дилема за северен поток-2, в Италия – „Северна лига”, в Унгария – Орбан; в Сърбия – Косово; в Гърция – „Северна Македония”; в самата Македония – албанци, като марокански скакалци; в Турция - „приятелят” Таип и опит за еврохалифат. По нататък – Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, Китай и Тайван, Северна Корея и несговорчивия Ким Чен Ун. На края – Ислямска държава и уж победената според Тръмп идея за световен халифат.

Отделно: 26 милиардери по света са по-богати от 3,8 милиарда планетарно население.

Всичко в света се е объркало: най-добрия певец-рапър е бял; най-добрия голфист – негър; Германия и Русия не искат да воюват; Украйна изпраща в Ирак помощ на американските войници; Китай развива нова обществано - икономическа формация: развит капитализъм под ръководството на комунистическа партия. (Михаил Задорнов- „km.ru” от 14.11.2017 г.).

 

Но нека продължим. У нас – «Апартамент гейт», данъчни «спестявания», телефонни измамници, изстребители, магистрали, цигани, закриване на болници, гладни пенсионери оставени на доизмиране, малко по-преди набити военни, цензура, поскъпване, нови косвени данъци, джендър паради и педерасти. Обобщено това означва, че в армията няма войници ; в медицината няма лекари и сестри; в образованието няма учители; в транспорта няма шефьори; в полицията няма стражари; в селата няма население; във фермите няма животни; в спорта спортисти няма, има наемници.

За сметка на това в политиката е пълно с подозрителни типове, в телевизионните развлекателни програми – креативни проституиращи, в ток шоутата – необразовани същества, в правителството – „патриоти и радетели за спасение” на Отечеството. А в самото Отечество – цигани, мохамедани, скрити муджахеди, приятели на Турция и „агенти на ДС, КГБ и на Путин” - Да ти имам държавата, би казал кандардисвания за европейските избори българин!

Освен това: България е на 210-то място по раждаемост от общо 224 държави. Спрямо 1989 г- сме загубили 1,9 милиона от своето население ! 16,5 % от българите днес скитат по света (в Западна Европа този процент е между 3-4 % ; в абсолютни числа, те са 1,3 милиона! (данните са публикувани във в. „24 часа” от 5.02.2019 г.)

Светът е полудял! България – загива! Но и това не е всичко. Чували сте и много от вас са гледали филмите за супер шпионина Джеймс Бонд. На запад вече е постъпило предложение да се снима нова версия на тези филми, в които ролята на Бонд да не се изпълнява от бял артист. Най-добре било Бонд да се изиграе от цветнокожа трансджендър лисбийка и мюсюлманка (??!!). Ха сега де! С това занимават останалото на доизживяване народонаселение. А иначе се случват немаловажни неща.

На 4.02.2019 г. Съвета за сигурност към МС на Република България призна Хуан Гуайдо за временен президент на Веницуела Пресцедент, ще рече човек. Да, ама не. Диктовка е! След нея току виж някой във Вашингтон или в Брюксел си хареса младо цигане от Столипиново и го признае за временен министър-председател на България!

Нищо в тази географска територия, на която до преди тридесетина години Светът с респект произнасяше името България! Фалшива държава, фалшив народ, фалшиви политици – всичко е фалшиво. Записал съм си от форума на „blitz.bg” от 12.05.2018 г., следното: циганизираното, чалганизираното, силиконозираното население си заслужава всичко ! Ако за благоденствието на една страна съдим по средния БВП на глава от населението и приемем средния показател на ЕС за 100 единици, ще видим , че най-богата страна е Люксенбург с 271 единици! Последна е България с 46 единици (6 пъти по-бедна от Люксембург). Преди нас са: Румъния с 49 единици и Латвия с 58 единици! Ето, това сме ние, българите и коментара завършва с определението – нещастни балкански роми.

Каквито сме ние, такива са ни и управниците !

На този фон изцепките на Соломон Паси, бивш външен министър на Република България при управлението на Симеон Борисов не изглежда изключение. В последните дни той се прослави с две предложения, към които се придържа от дълги години : Първото е: в България трябвя да има военни бази на НАТО. Втората му идея е: в България трябва да се настани ядрено оръжие. И ако първото му предложение народът все пак преглътна, втората налудничева идея на Соломон поставя въпроса за България и нейното съществуване. Нещата се усложняват, тъй като и ние, пък и Европа имаме опит от рисковете свързани с атомната опасност след катастрофата в Чернобил.

Нямам спомен дали Соломон Паси е служил войник, но дори и с най-скромна обща култура всеки човек има представа от атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки. Там хвърлените от САЩ атомни бомби имаха мощност от 15 000 тона, изразена в тротилов еквивалент. Всеки може да си представи какво значи падане на атомна бомба над България и дори над Балканския полуостров. Дори с три пъти по-малък тротилов еквивалент,да не говорим за три пъти по-голям!

Интересното в случая не е само изцепката на С.Паси. Жител на света, агент за влияние или на чужди интереси- той говори, това което са му поръчали. По-важно от изцепката е резултатът от тестването на обществото. Той показа пълното безразличие с което обществеността посрещна предложението на Соломон Паси. Мълчат партии и обществени организации! Мълчат, все едно нищо не се е случило. Мълчи БСП. Мълчи ГЕРБ. Мълчат „патриотите”. Мълчат разните там „политически академии”, словохотливи социални антрополози. Мълчи т.нар. българска „интелигенция”. Мълчи „дълбочинния” народ. България мълчи!...

Хора, живи ли сме или вече сме готови живи да ни погребват!

За бази с атаомно оръжие става дума!

За България, която я готвят за театър на въоръжените действия, иде реч.

Живи ли сте? Или вече ви е все едно?!


 

 


Страница 3 от 270