Нова Зора

Който съблазни едно от тия, малките, които вярват в Мене, за него ще е по-добре да му надянат воденичен камък на шията и да го хвърлят в морската дълбочина.

Иисус Христос

Наскоро ми попадна съобщение, че в Пазарджик, в Комплекса за социални услуги за деца и семейства (КСУДС), се е провела ПОРЕДНАТА лекция с ДЕСЕТОКЛАСНИЦИ от профилирана гимназия „Иван Сергеевич Аксаков”. Пишеше че тя е партньор на Административен съд, Пазарджик и Комплекса за социални услуги за деца и семейства. Програмата е включвала: „Съдебна власт - информиран избор и гражданско доверие. Отворени съдилища и прокуратури”. На вниманието на децата организаторите са представили теми, които по-скоро подхождат на възрастни, отколкото на подрастващи: Правата ни като граждани на Европейския съюз. Как може да защитим правата си чрез съдебните институции? Видове съдебни услуги. Достъп до правосъдие. Как да се предпазим да не станем жертва на престъпление. Детско правосъдие. Непълнолетните деца и  правосъдието – жертва и извършители на престъпление.

Няма защо да се учудваме.

В новия Закон за предучилищно и училищно образование, влязъл в сила от 01.01.2019 г., Раздел III - Цели на предучилищното и училищното образование, т. 11., ясно е казано: „придобиване на компетентности за разбиране на глобални процеси, тенденции и техните взаимовръзки; т. 12. придобиване на компетентности за разбиране и прилагане на принципите, правилата, отговорностите и правата, които произтичат от членството в Европейския съюз.” Така подрастващите българчета вече се обучават в правилна, според закона, посока.

Лектори на срещата са били Георги Видев – съдия в Административен съд в Пазарджик и Гергана Спасова – директор на КСУДС, Пазарджик, която е разказала на учениците историята за създаване на първата в България специализирана стая за изслушване на непълнолетни, известна като „Синя стая”. Говорила им е за  видовете услуги, които се предоставят в Центъра за обществена подкрепа, звено „Спешен прием” и звено „Майка и бебе”. Съдия Видев от своя страна е запознал учениците какви са основните им права като граждани на Европейския съюз, както и с Хартата на основните права в ЕС. След това е имало дискусия и се оказало, че присъстващите тийнейджъри са компетентни по разискваните въпроси и не случайно са избрани за младши посланици за Европейския парламент. Интересно е, че в края на лекцията са разиграли малки театрални сценки като са пресъздали условията в „Синята стая” и учениците последователно са се превъплъщавали в ролите на психолог, дете – жертва на престъпление, съдия, прокурор и адвокат. Съобщението е качено от ТЕЛЕМЕДИЯ.

Тази среща е още едно доказателство до каква степен надълбоко е проникнало в образователната система джендър обучението при положение, че политиците декларираха официално, че Стратегията за детето  е спряна.

С изненада разбрах, че в България имало и щастливи хора. Изявлението е на щастливците от младежката организация на ЛГБТ (лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър хора) „Действие”, които се хвалят със своите последни постижения, (моля да бъда извинена за дългия цитат, но ще го приведа в цялата му пълнота): „Щастливи сме да споделим с вас, че тъкмо се завърнахме от едно историческо за общността ни събитие. Младежка ЛГБТ организация "Действие" осъществи първото по рода си обучение на служители на МВР за реагиране при престъпления от омраза по хомофобски и трансфобски подбуди.

Участие взеха 56 полицейски служители и имаше представители от всички 28 ОД на МВР в страната. Наши лектори бяха от Комисия за защита от дискриминация, Академия на МВР, Красимир Кънев от БХК, Marja Lust и Yanitsa Bakalova от Roze in Blauw от Холандия, Goran Staton от Hate Crime Unit Forces на Полицията в Швеция, Borislav Dimitrov - правозащитник. Фасилитатор (човек, който улеснява работата на групата, организира я, ръководи я, с цел – по-голяма ефективност на събитието - бел. авт.) беше Мария Алкалай.

Тридневният семинар, който се проведе в Хотел „Акватоник” във Велинград, се осъществи с финансовата помощ на Justice Works program of the American Bar Association. Искаме да благодарим още на Американско посолство и Министерство на вътрешните работи.”

Излиза че голямо щастие е публично да унижиш полицията на България! Някой може да попита

защо се допуска това?

Защо не само се допуска, но е залегнало и в Стратегията за детето? В раздел „Стратегическите цели насочени към повишаване на ефективността и ефикасността на секторните политики, програми и съвместни действия”, в последната подточка е записано: „Развитие и устойчиво подобряване на капацитета на професионалистите, работещи с деца, на база на установени стандарти за тяхната компетентност. Това включва разработване и приемане на държавни професионални стандарти за подбор, поддържане и квалификацията, конкурентно кариерно развитие и атестация за всички групи държавни служители и професионалисти, работещи с деца – социални работници, учители, лекари и здравни работници, психолози и други специалисти, както и полицаи и служители на МВР, магистрати, следователи, адвокати…”. Като добавим, че и в Закона за Министерство на вътрешните работи, раздел V. Професионална подготовка, в Чл. 170. (1) е записано „Професионалната подготовка на служителите в МВР се провежда под формата на професионално образование и професионално обучение”, става ясно, че всичко това не е нечия приумица. И нищо не е случайно.

Провеждат се обучения и по други линии. Повечето от нас знаят за Варненския университет „Черноризец Храбър”, където вече има специалности за джендър образование. Разкрити са две (за сега): „Джендър политики в педагогическите дейности” и „Джендър политики и правна сигурност“. С тях се готвят педагогически кадри и джендър контрольори. На бъдещите студенти се осигурява практика и стаж в областта на равенството между половете по проекта на МОН "Студентски практики" в детски градини и училища, както и в държавната и общинската администрация. Обучението се осъществява от Варненския университет "Черноризец Храбър" съвместно с Института за държавата и правото при БАН.

Миналата година бе обявено, че и в Софийският университет „Климент Охридски” ще подготвят студенти по джендър образование под ръководството на проф. Миглена Николчина.

Програмата включва:

1. Кризата на универсализма и просвещенските ценности; 2. Половата идентичност и дебатите около термина джендър; 3. Универсален субект и мъжко господство; 4. Мъжественост - женственост: от философските до всекидневните представи; 5. Психоанализата и културата на 20 век. Теории за мъжката и женската сексуалност; 6. Любовта - европейският феномен. Идентичност и различие през призмата на любовната двойка; 7. Теории и репрезентации на хомосексуалността; 8. Отвъд половото различие: андрогинът и машината. Половото различие и новите технологии; 9. Съвременни дилеми на равенството; 10. Расизъм и етноцентризъм; 11. Мултикултурализъм и либерална демокрация; 12. Глобализация и антиглобализъм; 13. Биополитика и гол живот; 14.  Феминизъм и универсализъм; 15. Човекът – един (не)завършен проект?

Благодарение на тези и кой знае още на какви  подготовки вече са обучени десетки, а може би стотици български джендър работници и преподаватели, плъзнали из държавната структура, висши учебни заведения, фирми, фондации, училища и детски градини... Добавяме и преквалификационните курсове за учители, през които МОН ги задължава да преминат, ако искат да имат работа. Вижда се, че джендър пропагандата и извратеното обучение, е обхванало не само всички етапи на развитието на децата от 3-18 г. Казвам от 3-годишна възраст, защото нямам представа как може едно бебе-сукалче от 0-3 години да се обучава. В какво? И защо? Има дечица, които до тригодишна възраст все още ходят с памперси, не могат да говорят и дори заспиват с биберон. Но според Стратегията, децата на възраст между 0-3 години трябва да бъдат „обхванати от услуги за ранно детско образование и грижа“ от доставчиците на социални услуги. Сякаш децата са стока. В Закона за социалните услуги са отбелязани кои имат право да са доставчици.

Освен общините, особено интересни са т.нар. частни доставчици на социални услуги, които трябва да бъдат лицензирани с подписа на  изпълнителния директор на Агенцията за качеството на социалните услуги. Интересното в случая е, че частните доставчици на социални услуги, ако имат издаден лиценз, съгласно законодателството на друга държава – членка на Европейския съюз, или на друга държава – страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, имат право да предоставят социални услуги и „не подлежат на лицензиране”, когато извършват тези услуги еднократно или временно без установяване на територията на Република България. (Това, предполагам, е направено за улеснение на осиновяване българчета от чужденци).

Вече са издадени лицензии на над 36 агенции за международно осиновяване. Всички те са с офиси в София, с изключение на 3 от тях - в Ботевград, които ще извеждат деца в Австрия, Германия, Канада, Италия, САЩ; Варна - в САЩ и село Арбанаси - в Италия. Регистърът на акредитираните досега организации за посредничество при международно осиновяване може да се види на сайта на Министерство на правосъдието и във фейсбук - в сайта  "Въпрос на гледна точка", споделен е и от потребителите. Най-фрапиращи в списъка са лицензираните доставчици, които ще изнасят деца в най-много държави - 18. Това са: Сдружение „Национална асоциация „Семейство“ (FAMILY NATIONAL ASSOCIATION) - в Австралия, Австрия, Белгия, Германия, Гърция, Дания, Ирландия, Исландия, Италия, Канада, Кипър, Малта, Нова Зенландия, Великобритания, Португалия, САЩ, Финландия, Швеция и Сдружение „Веста“  (NGO “VESTA”) - в САЩ, Нова Зенландия, Испания, Италия, Швеция, Кипър, Гърция, Канада, Австрия, Германия, Франция, Великобритания, Нидерландия, Ирландия, Люксеmбург, Белгия, Швейцария, Малта.

Ами ако родителите не желаят

да подложат бебетата си на държавно или частно обслужване? Значи ли че това ще се извърши чрез насилие над тях? Щом е услуга – макар и социална – не значи ли че всеки има право да я приеме или да я откаже? Не! Не значи! При Стратегията не се дава право на избор! Тя се налага като „задължителна услуга” (т.е. насила), макар да противоречи на Конституцията, където се казва, че не държавата, а родителите носят отговорност за грижата и възпитанието на децата си. Но, има време, ще променят и нея.

И в Закона за социалните услуги също се споменава, че е задължително. В раздел 2 „Социални услуги като мерки за закрила на детето ясно и точно е казано: Чл. 88. (1) Всички социални услуги в изпълнение на мерки за закрила на детето се предоставят по реда на Закона за закрила на детето. (2) Родителите и лицата, които полагат грижа за деца, са длъжни да ползват определените от съда и дирекция „Социално подпомагане“ социални услуги в изпълнение на мерки за закрила на детето.

По пътя на тази логика след време може да бъдат узаконени и да се наложат като задължителни и „сексуалните услуги”. Да се внуши на дете, че да  продаде тялото си е достойна за уважение, приятна и безобидна работа, от която ще спечели пари, е много лесно. И защо не?

Сега извратеното

става нормално,

а нормалното – извратено.

Постепенно моралът губи своя смисъл. Както традициите и идентичността ни. Както бавно, но сигурно, потъват в небитието подвизите и саможертвите на нашите герои, на литературните ни класици, изхвърлени от учебниците на децата най-безцеремонно, едва ли не като срамни и вредни, и заменени с нови европейски ценности.

Да не забравяме привилегированите и продажни издателства, които нагло, с цел тлъсти облаги, подлизурстват за финансиране от държавата на техни проекти като издават детски книжки, изпълнени с гнусни за гледане картинки и текстове и по този начин се включват в обучението на  малките деца в секс перверзии и психическо объркване.

Има много  примери за книжки, които покваряват невинната детска психика и възмущават родителите. Няма да преразказваме тяхното съдържание, но не можем да не посочим, че в тях се говори за насилие, изтезания, убийства, смърт и пр. На това ги учат и детските видеоигри, интернет, телевизионните детски филми... И не само детските. Ако някое дете реши да подражава и да убива като любимия си герой, то най-добри уроци за това как да го направи, е да гледа убийствата и ужасите във филмите, разпространявани с многократни повторения от почти всички телевизионни канали.

Все повече нараства броят на издателства, които тихомълком бълват огромни тиражи от развратните си илюстровани книжки. Разбира се с подкрепата на българското законодателство. Иначе нямаше да смеят да го направят – щеше да е незаконно. Водещи в това отношение са „Deja Book”, „ПАН”, но можем да добавим и „галените” от МОН издателства „Просвета” и „Анубис”, (с техните антибългарски учебници), които всяка година са на първо място в спечелените проекти за финансиране. Особено „Анубис”, което издава главно учебници по български език, литература, христоматия, история и цивилизации, както и  по други предмети.

Няма да споменавам конкретно гей клубове, безбройните сайтове и програми на наши и чужди НПО-та, фондации, сдружения, агенции, неизброимите семинари, конкурси, проекти и пр., които заливат не само интернет пространството с пропаганда, но и организират фестивали, спортни и театрални прояви, гей изложби, джендър обществени събития. Върхът тази година бе София Прайд, ощетил българския данъкоплатец с близо 100 000 лева и реализиран за дванадесети път с любезното съдействие на общинарите, начело с кметицата Фандъкова и други държавни и международни институции. Към участниците бе отправено специално изявление за подкрепа и окуражаване от официални представители на повече от 36 държави и междуправителствени организации по света, което доказва колко всеобхватно е проникнала заразата в демонизирания свят, в който живеем. Ето част от текста и подписите.

„С подписването на настоящото изявление, ние окуражаваме всеки да се възползва от тази възможност да подкрепи и защити ценностите на толерантността и правата на човека и да се присъедини към София Прайд шествието, за да посрещнем ЛГБТИ хората без предразсъдъци и дискриминация като равни граждани и да насърчим ЛГБТИ равенството.

Очакваме прайда и пожелаваме на всички да празнуват мирно и изпълнени с гордост!” Подписали са го посланиците на: Австрия, Белгия, Бразилия,  Канада, Република Хърватия, Германия, Кралство Дания, Република Финландия, Френската република, Исландия, Ирландия, Държавата Израел, Кралство Нидерландия, Кралство Норвегия, Великото Херцогство  Люксембург, Нова Зеландия, Република Словения, Южна Африка, Кралство Испания, Кралство Швеция, Обединеното кралство, Съединените американски щати, Представителство на Детски фонд на ООН (УНИЦЕФ), Представителство на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН), Фондация за свободата „Фридрих Науман”.

Толерантността, хомосексуалността и защита на сексуалната ориентация шестват в пресата и телевизиите чрез техните предавания, специални коментатори и филми с хомосексуална насоченост. Преди няколко вечери, гледайки филм по бТВ „Синема”, в рекламния им блок показаха, за съвсем кратко време, реклама с надпис: „Търсим приемни семейства”. Реклама „Търсим приемни семейства” е пусната и по бТВ „Комеди”. Разпространяват се и рекламни листовки, появиха се и на билбордове и пр. Така е, защото по европрограма за обучение на приемни семейства са отпуснати 134 000 000 евро, които трябва да се усвоят от АСП до 2020 г. Със сигурност ще ги усвоят. В Пловдив вече стартира кампания за набиране на добре платени професионални приемни семейства, като подкрепа на проекта

„Приеми ме 2015“.

Целта е насърчаването им да поемат временно грижата за деца  от 0-3-годишна възраст като ги подготвят за осиновяване или връщане при биологичните им родители, ако ги приемат. Също и за осиновяване от чужденци и извеждане извън България. Дадена е зелена светлина. Другите общини ще ги последват.

Какво пагубно, тотално промиване на мозъци! Каква чудовищна манипулация насилствено и законно се извършва над целия народ!

Пусната е в ход чудовищна машина за унищожаване на традиционните български ценности, на семействата като основна обществена единица, на децата - бъдещето на народа ни, на българската държавност.

Не е ли късно да се борим против Стратегията за детето след като тя вече е факт и действа? А заигравката с нея и с Истанбулската конвенция, е хвърляне прах в очите, защото бавно и полека са променени и обнародвани в Държавен вестник Закон за закрила на детето, Закон за социално подпомагане, Закон за социалните услуги, Семейния кодекс. Промени има в правосъдната система. Допълнения, изменения, поправки и нови алинеи има и в други закони, с цел да се улесни работата на държавните институции. Повечето от направените промени са по норвежкия модел и социалната политика, благодарение на подписания Меморандум за разбирателство относно изпълнението на Норвежкия финансов механизъм 2014-2021 между Кралство Норвения и Република България, както и средства предоставени по Финансов механизъм на Европейското икономическо пространство 2014-2021. Но финансирането не е само от тях…

Вече трябва да се борим

не срещу стратегии,

а срещу закони.

Хората започнаха да осъзнават какво се случва, затова се появиха масовите протести в цялата страна. Но почвата е обработена и засята отдавна със смъртоносни семена. Капанът щракна. Казват че Законът за детето ще влезе в сила от 01.01.2020 г. Какво ли ще се случи тогава след като и сега в България  се отнемат деца от родителите им, въпреки че Министерството на труда и социалната политика излезе с официално изявление, че това не било вярно, и че твърденията са интерпретации в социалните мрежи. Но какво да кажат жертвите?

Много добре знаем, че ръководителите на държавата не се впечатляват от това какво мисли народът и не се съобразяват с него. Имам предвид протестите на родители; на граждани с будно самосъзнание; на походите на семействата в цялата страна, които не са съгласни със сексуалното обучението на децата им в детските градини и училищата; на църквата; на адвокатите; в интернет сайтовете; в групите против джендър идеологията; хилядите събрани подписи; стотиците декларации, становища, отворени писма към политици, предложения, петиции, възмущения, позиции, покани за разговори, срещи, призиви за оставки, заради текстовете вложени в Национална стратегия за детето 2019-2030 г. Но техният глас, за съжаление, остава глас в пустиня. Управляващите са безчувствени, глухи, слепи и неми за народните тъги и неволи. За тях е важно бизнесът да върви и парите да текат. Готови са да продадат, разрушат и почернят стотици хиляди здрави и традиционни български семейства, които обичат и се грижат за децата си. Да разкъсат завинаги най-свещената, божествена връзка на живота - любовта между майка и дете.

Въпреки това, ние, все повече намаляващите нормално мислещи хора, с Божията помощ, ще отстояваме до последно истината и правото ни на живот! Поне с тези, които са се събудили от дълбокия сън, които не се страхуват и на които не им е безразлично какво се случва в Родината. В която и държава да избягаме, навсякъде ще бъдем чужди, нежелани, нисша категория (дори и образованите) и никога няма да намерим покой. България е нашият дом. Нашето убежище. Нашето място е тук. Сега тя има нужда от нас и трябва да я защитим, за да не изгубим в мрака съзнанието си за това кои сме, от къде идваме и накъде отиваме.

Възпоминание от Русия

Току-що влязнахме във външния коридор на театъра, г. Кривцов ни посрещна и каза бързо:

— Господа, едно неприятно нещо!

— Какво? — попитаха неколцина заедно.

— Но това трябва да е някакво недоразумение! — каза той. По лицето му, осветлено от стенните ламби, се четеше безпокойство и недоумение.

— Как, отлагат концерта може би?

— Не, идете вижте! — каза Кривцов и ни посочи червената афиша на стената.

Приближихме и взехме да четем афишата. Там беше програмата на музикалната вечеринка. Тя се състоеше от маршове и химни на всички славянски народи, които щеше да пее капелата на Славянски. Най-напред беше руският химн "Боже, царя храни", а после идеха останалите. Нашата "Шуми Марица" стоеше по средата им.

Но една дебела черта със син молив беше теглена въз словата, тя беше заличена.

Ние останахме втрещени.1

***

Тая сценка произлизаше вечерта на 18 юли 1888 година в коридора на "Русский театър" в Киев. Него ден се сключваха седмодневните празненства в Киев в памет на деветстотната годишнина (15 юли) от покръщението на руския народ в тоя град. Този юбилей беше събрал голямо множество народ; бяха надошли представители от цяла Русия, от страна на официалния свят, висшето духовенство и интелигенцията; бяха се явили депутации от цял славянски мир, представени в лицето на отборните си граждани, публицисти, политически деятели, писатели, поети; народите или правителствата на славянските земи бяха поискали да вземат живо участие в братския празник и по тоя случай да засвидетелствуват още по-тържествено своята кръвна и духовна връзка с велика Русия, да я почетат и да подигнат блясъка на юбилея на едно от величайшите събития в живота на руския народ. Имаше депутации и от православните неславянски страни: Румъния, Гърция, Абисиния.

Имаше от Англия — от страна на англиканската църква.

Имаше от Япония — от православните японци.

Само от България, от православната и освободена с руска кръв България, не се очакваше никой.

Увлечено от антируската си политика, тогавашното българско правителство не беше сторило нищо. Нито то взе почин да бъде представена България тука, нито допусна да се вземе. Отсъствието само на България от това братско, всеруско, почти всеславянско тържество беше едно грозно нещо, една съблазън за другите славяни, един срам за нас.

Обтегнатите отношения с Русия не трябваше да попречат на България да изпълни един дълг на вежливост и на човещина; политиката на минутата не можеше да послужи за извинение на това невнимание, което в случая добиваше вид на едно ново, дръзко и ненужно оскръбление, прибавено при другите...

Когато в самото надвечерие на юбилея емиграцията в Цариград и в Одеса се научи, че от България нищо няма да има, че тя ще се умълчи, че и Екзархията няма да изпрати представители, то реши тя да изпълни тоя дълг. Веднага една депутация, съставена от по-видните емигранти в горните два града, тръгна начело с дядо Цанкова за Киев. Тая депутация, в която имах чест да бъда и аз1, неупълномощена ни от правителството българско, ни от народа, се яви като българска депутация на руския юбилей. Скандалът бе избягнат.

С неописуем блясък и великолепие, с небивала тържественост се отпразнува юбилеят. Киев, окичен със знамена, а вечер илюминован, беше добил необикновено празничен вид; в улиците гъмжеше гъсто множество народ, сред което групите на славянските депутации, отличени със златни жетони на гърдите, минаваха, поздравявани с почит и умиление от добрия руски народ. Богослужения, водосвети, шествия до Днепър, до мястото, дето се е бил кръстил светият княз Владимир с народа си, военни паради, обеди, речи, тържества, разходки с музики на параходи по реката, гърмеж на топове и камбани, посещение на манастири и скитове, скрити в гористите околности на Киев, приеми официални изпълниха тая знаменита юбилейна неделя. Нас ни посрещаха с любов навсякъде. Руското пословично гостолюбие се надмина в усилията си да задоволи милите славянски братя, да ги изгали с внимание и топло съчувствие, да им изкаже уважение, да остави в душите им неизгладимо впечатление за кратковременното им гостуване в стените на "майката на руските градове" и за тържеството, що ги бе привлякло в нея.

Аз няма да забравя никога тия дни.

Имаше обаче за нас, българската депутация, мигове на малки огорчения. Една струйка от хладина се забелязваше към България, особено в средата на влиятелните руски кръгове. При всичката изключителност и извънредност на часа очевидно беше, че в душата на русите не може да се спотаи съвсем горчивото чувство на обида и мъка, които те изпитваха от поведението на България, от "неблагодарността" на освободения народ към освободителите му; в ума на русите непобедимо се сливаха понятията за народ и правителство, те отождестяваха едното с другото, пристигнали да се усъмнят подир върволицата прискръбни събития и разочарования в предаността на българския народ. Нам се даваше особено да почувствуваме това при отношението им спрямо нас и сръбската депутация, състояща се от двайсетина души сърби, повечето дошли от Белград, имайки в редовете си митрополита Михаила, генерала Груича и Пашича, отношения, запечатани към последните с особена топлина и благоразположение. Това беше отражение на новото течение в руското общество. В това време симпатиите към Сърбия растяха, колкото повече България ги губеше; това личеше и в печата, и в руската политика, и в интелигентните среди, та и в народа... Охлаждането беше проникнало навсякъде и разклатило съвестта на най-убедените ни приятели. България беше престанала да бъде галеното дете на Русия — такова изглеждаше да става сега Сърбия.

***

Прочее вечерта на 18 юли се даваше в Киев музикална вечеринка, епилогът на празнуванията. Тая вечеринка се даваше в чест на славянските гости, поканени всички на нея. Знаменитият Славянски щеше да пее националните химни на всички славянски народи. Славянската душа тука щеше да се излее в мелодията на музиката и всичките й жици щяха хармонично да треперят в едно общо упойно чувство на любов, на братство, на взаимност, на идеали: исторически под чаровната сила на славянския звук...

Сега лесно се обяснява нашето слисване, когато видяхме, че българският исторически марш — "Шуми Марица"—един се изгонва из концерта, счита се недостоен да стои при другите славянски песни в тоя всеславянски концерт.

Обидата беше тежка, тя приличаше на презрение, хвърлено въз лицето на България, пред очите на целия славянски свят; ние се гледахме смаяни и се питахме достолепно ли е за нас да присъствуваме на концерта подир това.

Бедният наш Кривцов беше засрамен и от челото му капеше пот. Тоя истински русин, член на Славянското благотворително общество в Одеса, беше пламенен българолюбец и провидение за емигрантите там. Член на руската депутация от тоя град, той се беше самоволно нагърбил със задачата да ни дава всякакво съдействие тук.

Наближаваше да се почне концертът; последните посетители влазяха, поздравявайки ни, и минаваха в залата. Някои се спираха да прочетат афишата и после нам се виждаше — или ни се струваше така, — че по лицата им се изобразяваше някакво недоумение...

Ние стояхме в нерешителност и се разговаряхме тихо.

Дядо Цанков гълчеше сърдит:

— Да не бяха туряли хич тая пущина в програмата, тогава друго... Но туриха "Шуми Марица", па я задраскаха. Това е цял маскарлък!

— Та они нас, бугарщината, ни чинюет резил на светот — казваше обиденият дебърчанин.

— Разпоредителите, разпоредителите трябва да намеря — извика Кривцов, — трябва да се обясни това... недоразумение. Това е невъзможно.

Не знам дали ние или той беше по-поразен от тая ненадейна случка; неговото пълно, хубаво и открито лице се беше изменило от скръб и негодувание.

— Господа, не мърдайте оттука, моля, чакайте, докато се върна… да видя кому дължим това неприличие. С това се плюе не на вас, а на руското гостоприемство.

И той ни остави.

Ние очаквахме в коридора с нетърпение.

След малко Кривцов се върна.

— Батюшки, — каза той, като си изтриваше пота от лицето, — влезте, влезте, за вас са определени две от първите ложи.

— А "Шуми Марица"?

Той махна с ръка.

Па като сниши гласа си, обясни ни, че махването на българския марш от програмата не станало с цел да ни докачат, а по съображения от друго, деликатно естество, и ни предаде извиненията на разпоредителния комитет. Той ни успокоява доста, но не ни разправи ясно кои бяха тия съображения, очевидно беше му трудно да ни обади истината. Ние настоявахме. Принуди се най-после да ни обясни, че махването на "Шуми Марица" е станало да се не наранят някои чувства, някои самолюбия тая вечер. Чии бяха тия самолюбия и тия чувства, ние нито за миг не се подвоумихме да се догадим; всички разбрахме, че това се прави в угода на сърбите. Сами ли бяха изявили притезания, виждайки може би в нашия марш, под звуковете на който преди две години и половина българските знамена бяха се развели победоносно на сръбска земя, един наранителен за тяхната чест спомен, разпоредителите ли по свой почин, от чувство на прекалена деликатност към сръбските гости, бяха решили това — не можахме да узнаем. Кривцов ни даде да разберем, че се е намесило и друго влияние, от по-високо място. Нам не ни бе мъчно да повярваме това, като имахме пред вид признаците на хладина и на сръдня към България, за което се спомена по-горе.

Кривцов залягаше по всеки начин да ни успокои и придума да влезем вътре. Той ни представяше на вид лошото впечатление, скандала, който би произвело отсъствието на българската депутация, и че това би турило в трудно положение самите руси, а най-вече него. Той ни заклинаше да се не обиждаме, да влезем в положението молеше, ободряваше.

Подир всичко това ние намерихме, че е най-благоразумно да го послушаме и да влезем.

***

Едва се настанихме — всички с камък в гърдите — в ложите си, завесата се вдигна и най-напред излезе един русин, професор, мисля, та чете сказка по великото историческо значение за Русия на събитието, що се празнуваше днес. Сказката се свърши сред дружни ръкопляскания от целия театър, чиито три реда ложи и партер бяха препълнени от славяни и руси. Между последните се забелязваха граф Игнатиев, председател на славянското благотворително общество в Петербург, г. Победоносцев, оберпрокурор на Светейшия Синод, г. Саблер, помощникът му г. Витте, проф. Ламански, проф. Антонович, абисинският герой Ашинов, който беше довел на юбилея един абисински владика и една черна абисинска принцеса, девойка, внука на Менелика, като представители на империята му, и други лица с гръмливи или известни имена.

Силни и задушевни ръкопляскания поздравиха появяването на Славянски, облечен в богати староруски болярски одежди, както и жена му, както и дъщеря му.

Най-напред се изпя руският химн, изслушан от публиката на крака. Въодушевени ръкопляскания поздравиха хора, когато свърши. Подир четвъртчасова почивка Славянски пак излезе и изпя ческия марш, поздравен пак от бурни ръкопляскания; а след това — почивка и нов славянски химн или марш. По тоя начин се изредиха всичките песни, означени в програмата, освен осъдения български марш..

Това обстоятелство ни бъркаше да можем да се присъединим към общия ентусиазъм, да се издигнат чувствата ни до диапазона на възторга на останалите гости, силно потресени от вълнение при слушането родни славянски звукове в това интимно, почти семейно славянско събрание. Заедно с другите и ние пляскахме, но в душите ни беше тежко, скръб и мъка имаше там, ние се чувствувахме като убити.

Току-що Славянски се кланяше за последен път, награждаван сега с още по-продължителни и горещи ръкопляскания от публиката, която се размърдваше, за да стане, на предните редове на партера се изправи ненадейно Ашинов, със своята странна, руса, женствена физиономия, с голяма свилена руса брада, облечен в богата черкезка носия, каквато имаше право да носи като кубански казак, с абисински орден на гърдите, и извика на Славянски със своя тьнък и писклив глас:

— Шумит Марица!

Всички очи се обърнаха към него.

Шумът утихна.

Славянски остана на сцената в недоумение.

Един стар генерал от средните чинове на партера извика:

— Шумит Марица!

Викът "Шумит Марица" се подзе и от други присъствуващи; повтори се доста гъсто и от местата, дето седяха депутациите; особено силно завикаха чехите и руските офицери. Па загьрмя и цялата зала:

— Шумит Марица!

При това общо желание, изразено тъй неочаквано и тъй дружно, Славянски се обърна към хора си, даде му бърз знак с ръка и българският марш се запя сред пълната въдворена тишина.

Всеки може да си представи чувството, което ни облада. Станали прави, разтреперани от неописуемо вълнение и щастие, порасли до небето от гордост, ние слушахме с очи, обърнати към хора, нашия мил и славен марш, като усещахме, че към нашите ложи — особено ложата, дето беше дядо Цанков — бяха устремени множество съчувствени погледи. Хорът пееше стройно, с увлечение; потресающата сила на тая песен въз блудкаво игрив немски мотив, без войнствени удари, но пълна със спомени за дни на славни борби и събития, ехтяла в димовете на битките, в урата на победите и триумфите, покърти до дълбочините нашите изтерзани в изгнанието и унижението български души. Сякаш тая чудна песен беше един силен протест против посягането въз българската чест; сякаш тя сбра в себе, кристализува в звукове всичко високо и добро, каквото имаше у нас, всичките слави на българския народ. При днешните обстоятелства особено, в днешния час, на това място тя имаше страшно за нас обаяние.

Когато хорът свърши първия куплет с припева:

Марш, марш, генералю наш!

— публиката се дигна: един ураган от ръкопляскания. Залата се потресе. Заехтяха "браво!" и "ура!"... А Кривцов? Пляска и реве като луд... Славянски многократно и ниско се кланяше развълнуван и уморен. Нова гръмовна буря, театърът зафуча цял от стотина "бис"! Очевидно магията на тая песен обхващаше душата и на публиката, чрез други психологически процес вероятно, но със същата сила.

Хорът повтори пак първия куплет:

Шуми Марица

окървавена,

плаче вдовица,

люто ранена,

марш, марш, генералю наш!

Нови ръкопляскания удавиха последните думн на припева, пак гърмовни и безчетни бис. И хорът захващаше трети път — а всички предишни песни се пяха един път! Що беше това! Ние не разбирахме. Сякаш публиката ни даваше едно бляскаво удовлетворение чрез това горещо съчувствие за горчивините, изпитани преди малко, като че е знаела... Това приличаше на един триумф! До мене стоеше Кривцов неподвижен. Аз го погледнах пак. Бедният, бършеше очите си! Всички очи гледаха към нас. Славянски свърши сред ръкопляскания, залата и ложите ни поздравляваха с топли усмивки в погледа. Граф Игнатиев, сияещ, ни поздравляваше с ръка; много руси дойдоха под ложата ни и простряха ръце, като да искаха да хванат нашите; генералът, който беше извикал подир Ашинова Шумит Марица, се втурна при нас и с горещи ръкувания и със сълзи, незасъхнали още на сбръчканите бузи, ни казваше:

— Господа, господа! Това е скъпо за нас, руските люде. Аз чувах тия звукове, когато водех българска дружина под огъня при Стара Загора, и сега оживяха в старешкото сърце могущи спомени...

Но най-радостен, най-щастлив, най-разтъгуван от умиление беше Кривцов. С тържество в погледа, с разтреперан от душевно вълнение глас той ни каза:

— Разбирате ли какво значи всичко това, господа? Това значи: любов. Избухна тя, не се удържа. Сърцата, които бяха затворени за България, се разтвориха, запалиха се при първата психологическа искра. Ние искаме да ви се сърдим, да ви ненавидим, но не можем... И когато имаме вид, че ви мразим, знайте, че ние пак ви обичаме, против волята си... Във ваша полза говори сърцето ни, говори кръвта на руския человек, проляна за вас... Връзката между нас и вас е неразривна, симпатията безсмъртна... Помнете го винаги, кажете го у вас, когато идете!

И тоя русин, който тъй много страда с нас заедно преди вечеринката, сега се радваше повече от нас на нечувания триумф на махнатата из програмата “Шуми Марица”, за победата на изгнаницата.

Истина, той беше направил нещо за тая победа; той беше пошушнал няколко думи на неустрашимия казак, който пръв даде тона. Кривцов познаваше добре руската душа - добра, любеща, лирическа, каквато беше и неговата.

Той се помина преди няколко години. Бог да прости тоя добър русин!

София, 19 декември 1890

1 Бяха още: г. г. М. Маджаров, С, Бобчев, А. Людцканов, Светослав Миларов; по-старият брат на дяда Цанкова, дядо Константин (дошъл с друг един българин от Румъния като делегати от българската колония там), капитан Бахчеванов, Д. Бръчков и още двама-трима други емигранти, чиито имена не помня. Имаше и един македонец от Дебърско в народното си рухо, дошъл по частна работа в Кнев, когото сръбската дерутация бе прибрала и развождаше с агитационна цел, да представи пред русите, че македонците са сърби, и когото ние грабнахме от нея. А на 16 юли пристигна при нас от Харков и г. проф. Дринов, а от Одеса — г. А. В. Рашеев, делегат от Одеското българско настоятелство.