Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ИНТЕЛИГЕНЦИЯТА НА СЛУЖБА ПРИ ВЕЛИКИЯ ИНКВИЗИТОР

Е-поща Печат PDF

Продължение от бр. 23

 

Тук е голямата драма на българския свят.

Тук битува „средният човек”, безличната маса, обезсилена от нещастието си да бъде излишна или необходима само като фон на „другия живот”, протичащ някъде далеч в своята непостижимост.

В тази среда най-нещастен е „интелигентът”. „Интелигентът”, който олицетворява цялата интелигенция, а и несправедливата устроеност на българския живот. Това е животът на сломената гордост, която не се превръща в смирение, а се преражда в огорчение, злоба, омерзение, неутешимо страдание, ожесточена амбиция и накрая в отчаяние. От тук никой не е успял да излезе, за да се спаси и намери друг път в живота си. Никой вече не се и опитва да го направи – толкова е естествено да прекараш всичките си години в подобно еднообразие и социално блато.

Съчувствайки на този свят, интелигенцията съчувства на себе си. Ежедневните битови грижи й пречат да помисли за нещо възвишено, да потърси спасение не само за тялото, но и за душата. Българската интелигенция не е религиозна или по-точно не е православна; тя има религиозно съзнание, дори когато е атеистична и изцяло социално-политически настроена за революционно промени. Раят, към който се стреми, е рай на земята. Т. е. общество, което е в състояние да осигури изобилие на материалните блага, а не Царството Божие за тези, които са опростени от греховете и душите им са спасени.

Без да бъдат превърнати камъните в хляб, безсмислено и безполезно е да се живее. Свободата е необходима, но само ако избавя от недоимъка. Затова и политическите идеологии, по които се устройва българският свят, са все идеологии на

„превръщането на камъните в хлябове”.

Различията в тях са различия по отношение характера, възможностите и допустимостта на свободата за обикновения човек. Но тя няма смисъл и не е желана, ако е просто свобода единствено да мислиш, а още по-малко – да избираш между доброто и злото. Каква полза от нея, когато си гладен, бездомен и лишен от работа и възможности за осъществяване.

За българската интелигенция бедността и мизерията винаги са били унизителни. Тя е страдала, че народът е беден и се е чувствала виновна, че не може да направи нищо, за да го нахрани. Затова и е била обикновено зле настроена към Църквата, която според нея нехае за народните беди и говори, че човек трябва да се стреми към друго – не толкова към хляба и материалните блага. Интелигенцията, по-скоро от добро сърце и състрадателност, но и заради нецърковността и атеизма си, одобрява идеите на Великия инквизитор и призовава да бъдат осъществени в живота. Буржоазният дух пригажда морала й към буржоазния начин на мислене и я закотвя на служба при Великия инквизитор.

Тя не успява да придобие мащаб на мислене и се занимава обикновено с разрешаването на битови проблеми. Идеите й са по-скоро политически отколкото универсални, битийни, екзистенциални. Такава интелигенция лесно се привързва към земното, пренебрегвайки, без никакви угризения, божественото.

Затова и усилията на българския ум са насочени към такава реорганизация на обществото, която ще ускори и увеличи производството на материалните блага и те ще бъдат справедливо и според потребностите на хората разпределяни.

Забележителното е, че когато обществото е несправедливо и не осигурява свободата, за която става дума, литературата и изкуството непременно показват богатите и властващите като жестоки и безмилостни, груби насилници, бездуховни хора, които се интересуват единствено от собственото си благополучие. Те са егоисти, готови да изсмучат до последна капка кръвта на бедняка, но да запазят своето състояние и увеличат богатството си. Оня, макар и богат и за него работят други хора, но помага на бедните и немощните и не е толкова алчен, е добър, обичан, даван за пример. Тогава не нужно някой да се бунтува срещу него, за да го измести.

Бунтът и революцията са позволени, щом целят друга обществена система, в която сегашният онеправдан ще бъде защитен и ще му се даде възможност да работи и живее нормално.

6. А при кого е на служба българската интелигенция

след революционните промени от края на 80-те и началото на 90-те години на 20 век?

От началото на 90-те години насам започна установяването на нов, невиждан преди ред, който рязко се различава от всичко, което е било преди. Не преувеличавам значението на възстановяването на буржоазно-капиталистическата система у нас, но подчертавам, че в новата си редакция тя наложи, и то под въздействието на неолибералната идеология, промени, които трябва да видим и анализираме.

Всичко стана в момента, когато глобализацията бе достигнала твърде високи равнища в осъществяването си и бе успяла вече да установи в голяма степен културно и идейно изравняване на света – и особено на социалните структури, формите на управление, отказа на традиции и денонсиране на т. нар. просвещенски модел.

Става дума преди всичко за разрушаване на националното съзнание и на нациите като феномен на модерната епоха. Бе започнал и процесът на интеграцията в Европейския съюз, която да доведе до създаването на нов тип многонационална държава, основана върху т. нар. европейски ценности. Тези „ценности” атакуват най-напред националните традиции и особено модела на националната държава като политическа организация на хора с общо съзнание, история, бит, култура и език. Според неолиберализма нацията трябва да отстъпи на етноса, на регионалните обединения, на сексистките организации. Чрез тях ще бъде по-лесно да се осъществи въпросната интеграция и превръщането на Европейския съюз в постнационална държавна структура.

Уговорката, че засега националните държави отдават само част от суверенитета си на новия съюз, е въпрос на организация на преходния период в замисления проект, а не постоянно условие за съществуването на този „проект”.

Интелигенцията е крепителката на нацията,

нейната поддържаща конструкция, която носи националното съзнание и е хранителката на националния ум и изразителка на националния характер, душевност, чувствителност и поведение. Каквато и да е тази интелигенция, в момент на изпитания тя винаги си спомня за историческата отговорност, с която е натоварена, и заема позиция на охранител на нацията. По тази причина в новите условия тя се оказва пречката, която трябваше да бъде отстранена.

Ще подчертая още веднъж, че промените, за които става дума, са развитие на идеите, които Великия инквизитор с такава страст и рационален ум изложи пред Божия син във великия роман на Ф. М. Достоевски.

Процесите на глобализация, европейска интеграция и денационализация, т. е. отказ от различие и разнообразие, са пътят към окончателното осъществяване на тези идеи. За да е възможно по-лесното превръщане на камъните в хлябове и постигането на онази свобода, за която героят на Достоевски мечтаеше.

За българската интелигенция не бе трудно да възприеме като свое убеждение неолибералната идеология и да започне да я проповядва усилно. По-точно – да повтаря до безкрай, че за да станем „част от Европа” и да заживеем в „Европа” богато, свободно и „като в белите държави”, трябва да възприемем „европейските ценности”. Акцентът бе поставен върху бедността, ниските заплати и нищожните пенсии. Станем ли обаче „част от Европа”, ще получаваме много повече, ще пътуваме из целия свят и ще се радваме на охолство и безгрижие. Магазините ще са пълни със стоки, ще отпаднат визите, ще премахнем „номенклатурата” и реките от мед и масло ще потекат и ще ни залеят. Аз не оспорвам, че през 80-те години българите бяха бедни материално, че живееха оскъдно и че магазините бяха празни и нямаше какво да се купи. И че това беше мъчително и унизително. Само наблягам на обещанията единствено на материални неща. От духовната сфера едничкото обещание бе „свободата”. Но свободата, разбирана като възможност да правиш, каквото пожелаеш; да нямаш ограничения, да не се страхуваш, че ще бъдеш преследван за думи и политически убеждения и действия. Към това се добавят приказки за демокрация, свободни избори, многопартийна политическа система, пътувания в чужбина.

Мнозина обвиняваха и сега още обвиняват интелигенцията в продажност и слугинаж, в нагаждачество и желание за лично спокойствие. И на мене са ми минавали такива мисли, но сега си мисля, че те не са точни. Защото българската интелигенция поради това, че е не религиозна и е повече атеистична, но и подвластна на различни езически вярвания, охотно и бързо възприема елементарните и лесни за разбиране идеи и тези. Тя не умее да се задълбочава в сложностите, не се стреми да види отвъд видимото, поради което не е склонна и да търпи несгоди и да страда, когато това е наложително или дори необходимо.

 

Нашата интелигенция не желае да изкупва грехове и да се жертва „за народа”. Поради това тя не е склонна да противоречи на Великия инквизитор, защото говоренето му е просто, убедително и е очевидно, че казва истината. Тя не размишлява, а просто пренебрегва думите на Иисус Христос, че „не само с хляб ще живее човек”. А ако се вслушва в тях и се опитва да ги разбере, не отива по-далеч от това, че „не само” е чисто и просто „още нещо”, и то непременно материално и угаждащо на плътските потребности, а не на душевните нужди.

Когато си така устроен и нагласен, е съвсем лесно да забелязваш всеки нов „велик инквизитор” и да се прехласваш по думите му, да тръгнеш след него, а не след Спасителя, и да му служиш вярно дотогава, докогато превръща камъните в хлябове.

В края на 80-те години голяма част от нашата интелигенция избра такъв нов „Велик инквизитор”, отказвайки се от този, на когото дотогава служеше. Смяната на системата за интелигенцията по същество беше преминаване на служба при нов Велик инквизитор.

По същото това време бе произнесена тезата за „андрешковщината”, заклеймяваща липсата на държавническо съзнание у българина, който работи срещу държавата си, разрушава я, „защото така бил научен от турското робството и от комунизма”.

Сега не ми е работа да изследвам това „държавническо чувство” у българина, но обявяването на един от най-нравствените и светли персонажи в българската литература за държавен нихилист и асоциален тип е твърде показателно за нравствената същност на интелигенцията от края на 20 век. Затова и напомням този факт.

Състраданието и съжалението към бедния и онеправдания, към слабия, който не може сам да се защитава и спасява е израз на любов и доброта. Дори и когато тази любов „застрашава” държавните устои и пречи на представителя на държавата да събере държавните взимания.

Човекът е повече от държавата – особено в описания от Елин Пелин случай.

Разбира се, Андрешко нищо не променя; той само отлага висящото над бедния човек нещастие, което след случката в блатото дори може да бъде още по-голямо. Но добрият и нравствен Андрешко не си позволява то да дойде с него и да изненада бедняка с многото деца и празната къщица.

Откъде се взе това противно високомерие у българската интелигенция, която дружно обяви Андрешко за национален позор и причина за българския икономически упадък и разрухата на държавата през 20 век?

Най-напред, това е проява на глупост. Само глупав човек е способен така да съчетае усещането за литература, социологическата неграмотност и неспособността за анализ. Но това е според мене по-малката беда. Голямата беда е в променената нравственост на интелигенцията, в атрофията на чувствата и представите за нравствените ценности, в неудържимата страст да се угоди на Великия инквизитор.

Проявява се отново духовната педокрация – този път обаче в нравствено уродлив вид. Сменят се ценностите, но се сменя и риториката; на преден план излизат нови проблеми, представи и отношения. Задачата е да се тласне обществото по друг път, но преди това ще се подхрани, за да бъде залъган „интелектуалния” му глад с нови понятия, думи, категории. Онова, което допреди малко се е считало за положителен пример, сега е отречено. И обратното! Затова и се представят нови примери, но няма време те да бъдат подбирани, прецизирани и формулирани точно и вярно. В шумотевицата се говори, когато е възможно изобщо да се говори, неясно, приблизително, каквото и да е – само да се говори. И се намира теза, която би могла уж да бъде убедителна. Още повече че няма кой да възразява, уточнява и оспорва нейната валидност. Важното е да се намери причина за обругаване на миналото, и то най-вече за това, че не е отделяло достатъчно енергия за превръщането на камъните в хлябове. И тогава се посяга на състраданието, съжалението, съчувствието, милостта, прошката, солидарността. На доброто, в крайна сметка.

А върху всичките тези нравствени норми се крепи и живее интелигенцията. Когато те бъдат разрушени и отречени заради някакви „държавни” и „общоевропейски” идеи и принципи, интелигенцията просто рухва под собствената си тежест и се ликвидира като прослойка. От нея повече няма необходимост и ролята й в обществото или се смалява, или напълно й се отнема.

7. Случи се и нещо друго.

Новата политическа система предизвика рязко поляризиране по идейно-политически принцип вътре в интелигенцията - не само в обществото.

Тези, които довчера бяха заедно, днес изведнъж се оказаха на противоположни позиции, изразяват различни идеи и идеологии, дори враждуват като привърженици на политически партии. Разпаднаха се творчески и научни съюзи, закрити бяха литературни издания и издания за изкуство и наука, голяма част от интелектуалците остана без работа и се наложи да се преустройва и нагажда към новите условия. Онова усещане и съзнание за общност изчезна. Интелигенцията сама се обяви за мъртва.

Преди това за мъртва я обявиха идеолозите на неолиберализма, а заради разхлабените връзки вътре в нея и обезсиленото съзнание за съсловна общност тя изнемощя дотолкова, та се съгласи и примири, че е престанала да съществува. Но по-скоро премина в друго състояние, в което й е все още трудно да се осъзнае. То е причина да не влиза в ролята, която й се полага да играе и днес.

В публичното говорене, а и във властовите среди, и днес надделяват неолибералните интелектуалци, които не примат да участват в обществения живот като съставка на „интелигенцията”. Те наложиха в обществото мнението, че днес нито има интелигенция, нито тя е необходима и поради това не е нужно нейното реанимиране. За разлика от тях левите интелектуалци са по-зрели и отговорни, но са все още уплашени, разколебани и не вярват, че са реална сила, която би могла да ги обедини, за да станат решаващ фактор в обществото. Те също са покварени от неолиберализма, носят неговите пороци и следват тезите му. Но въпреки това съм убеден, че няма да мине много време и такова обединение или по-скоро единение, или още по-точно – осъзнаване значението на това единение, ще стане факт. Защото без него нацията ще продължи да бъде в тежко състояние и няма да има кой да я укрепва идейно и нравствено. Все пак левите интелектуалци са с друго съзнание и са привърженици на друга идеология.

Сблъсъкът между левите и неолибералните интелектуалци ще се изостря все повече и точката на този сблъсък ще бъде осъзнаването на ролята и необходимостта от интелигенция днес. Разбира се, дискусиите между тях ще обхванат и други теми (например за нацията, традициите, българското и европейското), но постепенно ще достигнат и до проблема кому служи интелигенцията. Този проблем ще става все по-остър и все повече вярното решение ще се приближава. Той е съвременният вариант на въпроса „Какво да се прави?”, който интелигенцията винаги си го е задавала, понеже я измъчва непрестанно. Но въпросът трябва да се разшифрова и поосвободи от своя чисто политико-нравствен смисъл, свеждан обикновено до отношението към революцията и социално-политическите борби на онеправданите класи.

Службата при Великия инквизитор е служба не в полза на една или друга класа, кауза или ценност; тя е екзистенциален избор, въпрос за човешкото битие и за това кому и за какво служи човек. Тя определя смисъла на човешкото съществуване; от нея зависи доминиращия тип лично и обществено съзнание и в крайна сметка отношението към доброто и злото.

И още: интелигенцията ще формулира проблема за това как трябва да живее човекът, кое е добро за него, за неговата свобода и за ценностите, които ще определят за какво той живее, с кого ще бъде, какво му е необходимо, за да бъде щастлив и доволен. И разбира се, как да спаси душата си.

По тази причина аз смятам, че идва времето на православната и консервативна интелигенция с българско национално съзнание, която ще преосмисли, но преди това ще изследва и формулира в достъпна за сегашния човек форма традиционните ценности, ще ги анализира, за да прецени кои от тях и в каква степен са приложими към актуалната ситуация.

Градежът на новото без съмнение ще започне върху руините на старото, но това старо не може да бъде безразборно осъждано, заклеймявано и разрушавано до основи просто защото е старо.

Проблемът е, че след като толкова дълго е вилняла неолибералната, консервативната интелигенция трудно ще се роди и още по-трудно ще се утвърди. Но аз мисля, че тя ще намери в лицето на лявата интелигенция свой съюзник и заедно ще започнат да възстановяват и възраждат нацията, националния дух, националното съзнание, като преди това ще положат здрави основи.

В крайна сметка интелигенцията е тази, която ще отвори очите на народа и ще му покаже пътя, по който да върви, посоката и целта на движението. И не само в политически план, но и в нравствен. Проблемът за хляба ще придобива оня смисъл, който му е даден в Църквата от Иисус Христос и който е оспорен и профаниран от Великия инквизитор. Тази профанация ражда заблудите и илюзиите, съпътстващи и определящи същността на историята. Тя е причината за толкова грешки, престъпления и реките от човешка кръв.

Няма как интелигенцията да не възкръсне и заживее отново, щом без нея ще погинат нацията, националният ум, отечеството.

8. Състоянието на интелигенцията е главният симптом за заболяванията на обществото.

Нещо повече: тя е самото му заболяване, което, ако не бъде излекувано, ще настъпи смърт.

Лечението всъщност е разрешаването на проблема кому да се служи и как да се разбира свободата.

За това беше и думата тук...


 

 

КАТО ЕДИН СТРАНДЖА ЗА ЦЯЛА ГЛАДНА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

От трибуната на НС, след 11 месеца отсъствие, в отговор на въпрос за постигнатото в Москва, премиерът заяви, че това, което е трасирал президентът Радев, това е и постигнато. Нищо.

„Донякъде и аз нося вина за това напрежение в отношенията”, разкайваше се Бойко Борисов в Кремъл пред своя домакин, президента на Руската федерация Владимир Путин. Тоест, искаше да подскаже, че има други, по-виновни от него за застоя и дори отстъплението в руско-българските политически, икономически и културни връзки. Ако Путин го беше накарал да назове кои са тези грешници, сигурно щеше да посочи правителството на премиера Пламен Орешарски. Дали щеше да спомене тримата американски сенатори, начело с бившия военнопленник от „мръсната война” във Виетнам и бивш кандидат за президент на САЩ Джон Маккейн, не е известно. Неотдавна Маккейн беше опериран от тумор в мозъка, след което заяви, че не желае Доналд Тръмп да присъства на погребението му, ако и да са от една и съща партия – Републиканската. А тъкмо след срещата на Маккейн и другите двама американски сенатори с Пламен Орешарски последният обяви, че България спира всякакви дейности по газовия проект „Южен поток”, докато се отстранят противоречията с изискванията на Европейската комисия. Значи Еврокомисията е

вторият голям виновник

за това, че газовите потоци заобиколиха нашата страна. И вместо ЕС да получава руски природен газ от страна членка като България, той се самоосъди на благоволението и доброто настроение на властите в  Турция, която никога не е била част от европейската християнска цивилизация. На всичко отгоре Еврокомисията прояви върховно лицемерие, размахвайки пред България третия енергиен пакет, докато „Северен поток-1” и „Северен поток-2” се радват на специални изключения (т. нар. дерогации) от третия енергиен пакет, понеже газът, който тече, или ще тече по тях, е за Германия.

Както и да е, от 2014 г., когато беше замразен „Южен поток”, минаха четири години, през които с малки изключения – служебните правителства на професорите Близнашки и Герджиков, - управлява все Бойко Борисов. Веднъж в коалиция с „реформаторите”, втори път с патриотите. Сиреч, имаше всичкото време на света да поправи сторената от Орешарски грешка. Но Борисов не само че не размрази проекта „Южен поток”, ами прокара в Народното събрание мораториум и върху строителството на нови ядрени мощности, с което замрази и проекта  АЕЦ „Белене”. При първия кабинет на Борисов (2009-2013 г.) беше „отстрелян” проектът за нефтопровода „Бургас-Александруполис”. Такава е последователността на вината, за която Борисов частично признава, че носи отговорност. Само че от студения поглед на „старшият брат”, както той се изрази, няма как да се скриеш. Особено ако си се похвалил, че лично си спрял три руски стратегически енергийни проекта. Че си номинирал и уредил с президентски пост хлевоустия Росен Плевнелиев, който превърна русофобията в свое главно занимание. Така ли се „топли стол”, дето после не можеш да седнеш на него?

Ето защо Владимир Путин само потупа по гърба засилилия се да го прегръща и целува насред Кремъл български премиер, който по съвместителство до края на юни е и председателстващ на Съвета на ЕС. А на съвместната пресконференция, в отговор на благодарността, че по-големият прощава, Путин отвърна, че по-големия обикновено го карат да плаща. След което припомни, че в резултат на българското евроатлантическо престараване, руската държавна компания „Газпром” е изгубила 800 млн. евро. Не стана дума за „железобетонни” финансови, политически и други гаранции – това бе вече заявено по отношение на българското правителство и ЕК. Но президентът на Русия

даде да се разбере, че парен каша духа.

Затова газовият хъб „Балкан” е в сферата на възможното, но надали.

Бойко правилно натяква, че на натовските страни Турция и Гърция е позволено това, което забраняват на България, но мястото, където трябва да каже това, е пред Европейския съвет, а не пред Путин и българските журналисти. Впрочем, за разлика от президента Радев, който настоя за пряка доставка на руски газ за България и от там за Европа по „Балканския поток”, Борисов направо изключи тази опция и се примоли за едно отклонение от „Турски поток” до Паша дере, край Варна. Ердоган, според казаното от Путин, се е съгласил, но знае ли някой на каква цена ще получаваме този газ? Защото Турция не желае да бъде обикновен транзитьор на руско или азерско синьо гориво. Турция иска да продава това гориво. В този смисъл едва ли ще строи отделен газопровод до България, за да тече по него румънски, български (от собствен добив) или катарски (втечнен) газ.

Хъбовете не са просто места, където се събират и разпределят различни газови потоци, а и своеобразни

газови борси, на които се ценообразува...

При толкова строящи се в момента руски газопроводи и при положение, че вече е подписано споразумение за сухопътната част на „Турски поток”, България няма как да стане европейски газоразпределителен център. Вместо обещания за хъб, Борисов получи покана от турския си колега Бинали Йълдърм да присъства на 12 юни на откриването в Ескишехир на Трансанадолския проект (ТАНАП). От в. „Миллиет” (2 юни) научихме и за обещанието на Борисов „да осигури присъствие на възможно най-високо равнище”. Колко високо? По-високо от него самия няма.

Едно е ясно, птичката, която щеше да ни осигури по 400 млн. евро на година само от транзитните такси на „Южен поток”, отлетя безвъзвратно! Вместо само от капризите на Киев, нашето газоснабдяване ще зависи вече и от тези на Анкара. Евентуалното отклонение от „Турски поток” към Варна ще ни излезе през носа, защото ще осигури на Ердоган допълнителен лост за намеса във вътрешните работи на България. Дано поне да хванем последния влак за АЕЦ „Белене”. Само че съкращаването на правителствената визита в Москва и фактът, че министрите, които съпровождаха Борисов, не се срещнаха със своите руски колеги и не подписаха нищо, понеже не носеха никакви документи, оборва твърденията за „историческото” значение на мероприятието.

Никакво проясняване не настъпи и за бъдещето на АЕЦ „Белене”. Желанието на Борисов България да участва само с апорта на двата реактора и площадката в Белене, без държавни гаранции за изкупуването на произведената от Втора атомна електроенергия, срещу което да получи контролния или блокиращ пакет от акциите, граничи с небъдното. Не Руската федерация, никой инвеститор няма да приеме да вложи милиарди в един проект, а друг, срещу 3-4 милиарда евро, да получи непропорционално голям дял от акциите. „Глупаците, както казва Шолоховият дядо Щукар, се свършиха при оня режим!”

Например Русия ще държи 51 % от акциите на новостроящата се в Турция АЕЦ „Аккую”. Ако нашето правителство не иска оборудването на площадката в Белене да изгние под найлона, ще трябва да преразгледа концепцията си за участие само с апорт.

Атомната енергетика е елемент от националната сигурност на всяка държава,

поради което на света няма частни атомни електроцентрали. България не разполага с много време за умуване, защото животът на 5-и и 6-и блок на АЕЦ „Козлодуй” може да бъде удължен само с 15 години. През това време Еврокомисията или ще забрани пушливите ТЕЦ, или ще наложи такива такси за замърсяване на въздуха, че функционирането им ще стане безпредметно.

Затова първото, което трябваше да направи 44-ото НС, беше да отмени мораториума върху изграждането на нови ядрени мощности. Едва тогава инвеститорите – китайски, руски или френски, - ще повярват в сериозните намерения на кабинета „Борисов-3” да рестартира проекта АЕЦ „Белене”.

Преценена от тази гледна точка, визитата на Борисов в Москва може би беше не безцелна, но в голяма степен безрезултатна. Москва отдавна на сълзи не вярва, едва ли ще повярва и на закъснели. Европредседателството не беше никакъв аргумент в наша полза, понеже в Кремъл знаят, че то се дава по азбучен ред, не за някакви особени заслуги. Щом Малта и Естония председателстваха Съвета на ЕС, защо на българското председателство да се приписват някакви особено заслуги? И без да председателстват Съвета на ЕС, Меркел и Макрон се срещнаха с Путин. Но след санкциите, наложени на Русия от ЕС по нареждане на Вашингтон, обтегнатите отношения на Брюксел с Тръмп не накараха Путин да се размекне. Нещо повече, той пресече мерака на Макрон Франция да стане инвеститор № 1 в Русия вместо Германия. Просто каза, че най-големият инвеститор в Русия е Китай. И че само една финландска фирма е инвестирала в Русия 6 млрд. евро, докато цяла Франция има инвестирани 15 млрд. евро. Обидно е, но на този фон в Кремъл България сякаш дори не я броят за жива, какво остава да развиват с нея привилегировани партньорски отношения! Обаче вината за това си е наша.

Остава утехата от Вазовите „Хъшове”: „Дорде е жив Странджата, гладни ще ходите, от глад няма да умрете!”. Въпросът е може ли Борисов да бъде Странджата за цяла една нация, живееща в най-бедната държава на ЕС? И то докато край властта се навъртат наемници като Спас Гърневски, Антон Тодоров или Тома Биков?

Неотдавна и Борисов, и Цветанов се озоваха в една близка последователност в Тирана. Албанският господ не разбира много от евроатлантически молитви, защото, подобно на Ердоган, сложна е албанската душа.  Нейната география стига и отвъд Косово, и отвъд Епир. На кой ли Господ са се молили двамата?


 

ФИГАРО ГОРЕ, ФИГАРО ДОЛУ, И НАКРАЯ... ОТ УМА СИ ТЕГЛИ!

Е-поща Печат PDF

При една от срещите си с Владимир Путин Бойко Борисов му подари кученце от породата българско овчарско куче. Четириногият армаган, носещ името Борко, трябва да е станал голям пес и дори и да не е изял още нечии пауни, трябва да е разбрал, че въртенето на опашка не помага след поредица извършени големи бели. Иначе Путин отдавна е наясно, че премиерът на България може да мрази мрънкащия и протестиращия под прозорците му „матреял”, но кучетата обича от сърце. Обича и Русия, само дето любовта и признателността му към нея зависят от настроенията във Вашингтон, Берлин и Брюксел. И докато чака „големите началници” да се разберат, полето му за маневриране не се разширява.

Добре е все пак, че Борисов не повярва на британските измислици за „отравянето” с „новичок” на двойния агент (на ГРУ и МИ-6) Сергей Скрипал и дъщеря му Юлия.

В резултат на здравословното си съмнение в обвиненията на Тереза Мей срещу Путин той не изгони руски дипломати, както направиха други страниq членки на ЕС и НАТО. И без това спирането на трите „руски” енергийни проекта в България – нефтопровода “Бургас Александруполис”, газопровода „Южен поток” и АЕЦ „Белене”, хвърля тежка сянка върху руско-българските отношения. Към това се добавиха и санкциите, наложени на Русия от САЩ и ЕС, с които България се солидаризира, макар и с отвращение. Така или иначе, на всички упреци в „путинофилия”, Борисов отговаряше именно с аргумента, че е осуетил три руски проекта; жалвайки се в същото време, че на Турция се позволяват неща, които на България са забранени. За Турция може, за България не може! Хем Турция не спазва санкциите срещу Русия, хем се превръща в транзитьор на руски природен газ, докато България чака разрешение от Брюксел. Вместо награда, два доклада – на ЕК и ЕЦБ (Европейската централна банка), я обявяват за непригодна за еврозоната, а пък Германия и Холандия категорично не я искат в Шенген. Понеже Борисов не е нито Виктор Орбан, нито „балканската Ангела Меркел”, за какъвто го провъзгласи албанският лидер Еди Рама. А и България не е суверенна страна, за разлика от Турция на Ердоган, която може едновременно да си купи руски зенитно ракетен комплекс (ЗРК) „С-400” и американски изстребители “F-35”. И да придърпа към себе си руския природен газ посредством „Турски поток”. Преди седмица беше подписан протоколът и за сухопътната му част.

Москва на сълзи не вярва

Инициативата на Борисов за евроатлантическата интеграция на страните от Западните Балкани сигурно дразни Кремъл, но там разбират добре, че поне Македония, Косово и Сърбия няма скоро да се интегрират с НАТО и ЕС... Понеже Гърция не одобрява каквото и да било име на републиката край Вардара, съдържащо думата Македония. А пък Сърбия, Испания, Кипър, Словакия  и Румъния не признават независимостта на Косово.

Българското европредседателство повдигна темата за интеграцията на Западните Балкани, но въпреки добрите си намерения не можа да придвижи въпроса по-далеч от една обтекаема декларация на срещата на върха в София.

От юли 2018 г. щафетата ще поеме Австрия, а следващата среща на върха ЕС-Западните Балкани ще се състои през 2020 г. по време на хърватското европредседателство.

На 26 май Борисов посети Хърватска, откъдето отлетя за Киев, баш за финала на Шампионската лига. Вероятно е използвал визитата си в Киев и за да посредничи за разрешаването на руско-украинския конфликт, но както се казваше в един съветски филм, „Москва не вярва та сълзи”. С такъв външнополитически актив Борисов, ако и да председателства Съвета на ЕС, трудно ще промени оценката на Кремъл за управлението в България като лишено от суверенитет, самостоятелност в действията и международен авторитет.

Пръв се опита да разбие ледовете с Москва президентът Румен Радев, който се срещна в столицата на Русия с премиера Дмитрий Медведев и в Сочи с президента Владимир Путин. Предложението на Радев за преки доставки на руски природен газ за България не събуди особен ентусиазъм у домакините. Причината за това не е само маломерността на газопотреблението на България, което прави нерентабилно инвестирането в отделен газопровод, ако той не води към други страни в Европа. Както беше казал преди време Владимир Путин, тъй като България не е суверенна страна, Русия може да се върне към проекта „Южен поток” само при железобетонни гаранции от страна на ЕК. Кремъл е наясно също така и с ограничените пълномощия на българския президент, поради което Медведев обяви, че очаква скорошна визита на премиера Бойко Борисов. Сиреч, без ангажирането на правителството и лично на премиера Борисов нищо не може да помръдне.

В Москва сигурно са наясно и с противоречията между Радев и Борисов, за да залагат на един кон. Радев просто прокара пътя до визитата на Борисов в Москва, която трябваше да се осъществи на 30 май. Седмица по-рано, в Деня на славянската писменост и българската просвета и култура 24-ти май, Борисов беше на аудиенция при папа Франциск заедно с македонския премиер Зоран Заев. Тепърва ще се оценява ефекта от поредната папска милувка по „капачуната” Бойкова, но пред Москва тя не върши работа. Ако слушаме бившата пиарка и началник на политическия кабинет  на президента Плевнелиев, Румяна Коларова, Радев бил отишъл в Русия като господин никой, докато Борисов отивал като председател и член на Съвета на ЕС. Един вид „устами Борисова глаголит Европа”.

Все едно, че България не е съществувала преди да я приемат в ЕС, или когато него още го нямаше! А като какъв клепаше Русия пред ЕП Росен Плевнелиев, когато още не ни бяха възложили председателството на Съвета на ЕС? Той така си и остана „господин Никой” дори в България.

„На България не й е дадено...”

Само че руските медии, политици и експерти са на друго мнение относно дипломатическите совалки на Радев и Борисов. Например сайтът km.ru (21.05.2018) публикува текста „Българският поток”: Защо Москва ще откаже на София”. В него различни експерти обосновават безсмислието на подобно начинание, ако то ще задоволява само скромните потребности на България. И напомнят, че по-рано именно София провали строителството на „Южен поток”, а Турция се оказа къде по-сговорчив партньор. И тогава, и сега, в концепцията на Радев газовият поток се предвижда да бъде европейски, макар нашият президент да го нарича „български поток”. Нищо ново, само дето трасето на руска територия може да минава през Крим, с което дължината на газопровода ще се съкрати с поне 300 км. Като предимство на България Радев посочва действащата вече газопреносна система и газовите връзки със съседните страни, които осигуряват достъп и до страните от Централна Европа.

Обаче, както твърди анализаторът от „Алор Брокер” Алексей Антонов, „Български поток” е чист популизъм и завръщане към проекта „Южен поток” няма да има. Независимо от наличието на културни и исторически връзки, България е страна членка на ЕС и НАТО с доста слаба икономика, зависима от външната подкрепа. Неудачният опит за реализацията на съвместния проект „Южен поток” нагледно показа зависимостта на вътрешната политика от външни указания - отбелязва Антонов.

 

И напомня, че сега САЩ активно се борят против реализацията на руските експортни тръбопроводи. - При това положение Турция, която при управлението на Ердоган показва несравнимо по-голямо равнище на политическа самостоятелност, изглежда по-изгоден и по-малко рисков партньор”.

„Появата в най-близко време на още един газопровод, който направо ще доставя газ в България и през нея в други страни от Европа, изглежда малко вероятна - казва вицепрезидентът на Гилдията на финансовите анализатори и риск-мениджъри Богдан Зварич. - Сега се реализират наведнъж няколко проекта и в частност „Северен поток-2”. Неговата реализация се опитват да възпрепятстват зад океана. Активизирането на още един проект може да се натъкне на по-съществена съпротива”.

„Така че, уви, на България не й е дадено да стане главен европейски хъб за Южна Европа. Такъв вече стана значително по-сговорчивата и независима Турция. Наред с действащия „Син поток”, вече е завършена подводната част на „Турския”, а през 2018 г. се планира пускането на ТАНАП, по който към Южна Европа ще тръгне газ от Азърбайджан. А ето, България вече загуби два важни за нея проекта: „Южен поток” и „Набуко” - обобщава Антонов.

А електронният сайт на някогашния орган на КПСС, pravda.ru (24.05.2018), обяви: „България е в шок: след Радев и Борисов отива при Путин”. Припомнят се колебанията – на Борисов, а не на Радев, относно „руските” енергийни проекти, с които премиерът си играеше на „тука има, тука няма”. Най-вече с проекта АЕЦ „Белене”, който от жизнено важен за енергийната сигурност на страната, се превърна в „корупционен гьол”, заради който 43-ото народно събрание наложи мораториум върху изграждането на нови ядрени мощности. За да се реабилитира, когато към него прояви интерес китайската държавна ядрена компания. Далеч преди това, обаче, опитът за продажба на Иран на доставеното ядрено оборудване завърши с фиаско. А Международният арбитражен съд осъди България да изплати на руската страна 620 млн. евро неустойки. Нещо, за което Радев няма никаква вина.

Наследството на Росен

Днес, все едно че току-що е поел управлението, Борисов се надява на руската снизходителност, за да осъществи и мечтата си за газов хъб „Балкан”, към който да тече и руски газ. Обаче изгубеното доверие, подобно на изгубеното време, не се връща. А ако все пак нещо се върне, това става на много по-висока цена. България, а не Борисов ще плати за сляпото следване от управляващите на американските безумия във формата на санкции и бойкот на отношенията с Русия. Включително, в сферата на икономиката и енергетиката.

В Брюксел, Берлин и Париж най-после осъзнаха, че са станали заложници в една война, която не е тяхна. Поради което са склонни да преглътнат Путин, както правят с Ердоган.

При визитата си в Москва Борисов трябва да е почувствал горчивината на сторените от бившия - пази, Боже!, президент Росен Плевнелиев антируски изцепки. Неслучайно най-невзрачният от всички досегашни български президенти бе награден от Киев за заслуги към укрепването на украинската нация. На украинската, не на българската нация, за която Плевнелиев никога не е работил. Но срамът заради деянията на тази одиозна персона ще го носи Бойко Борисов, който го беше поставил „да му топли стола”. А пък той го насади на пачи яйца. Неслучайно в коментара на Любов Степушова в pravda.ru има такива фрази: „Елей се лее и от двете страни” и „Как умеят да се преобуват във въздуха”.

„Ще отбележим, пише тя, от българска страна няколко удивителни за Русия момента.

Първо, съвсем неотдавна София предпочете на Празника на освобождението от турско иго да покани Ердоган, а от Русия замина Патриарх Кирил (и донесе от там неприятни впечатления). За Путин дори не споменаха.

До съвсем наскоро за проекта АЕЦ „Белене” говореха като за ядрена бомба със закъснител, за корупционна ясла. Отказа именно от тази АЕЦ поиска Еврокомисията при влизането на България в Евросъюза.

Съвсем неотдавна, през септември 2017 г., Борисов заяви, че не може да не се съгласи с тезата, че Русия не е враг на България.

Второ, именно при Борисов отношенията с Русия се развалиха крайно. Той участва в закриването и на АЕЦ „Бeлене”, и на „Южен поток”.

Трето, през всичките тези десет години държавната пропаганда в България работеше за минимизиране на ролята на Русия в освобождението на България от турско иго и във Втората световна война. Предишният президент Плевнелиев често си позволяваше оскърбителни изказвания по адрес на Русия.

Ето защо няма нищо удивително в това, че българската преса не схвана изведнъж ставащото, а именно - преориентирането на София към Москва. Така например Bulgaria On Air цитира мнението на професор Румяна Коларова, която твърди, че визитата на Радев в Русия и срещата му с Путин „нямат реален ефект”, а „това е един вид протегната ръка и открити възможности”. По думите на Коларова българският пазар  е толкова малък, че би било „неинтересно за него да се строи газопровод”. А АЕЦ „Белене”, - това от нейна гледна точка е „нереалистичен проект, който търси възможност да похарчи едни пари и е извънредно рискован”. Румяна Коларова подчерта, че Борисов трябва да се срещне с Путин в качеството си на представител на ЕС, а не на България”.

Да, но самият Борисов каза, че ако изпратим реакторите в музея, това ще е най-скъпият музей на света -3,5 млрд. лева.

Ако пък продължат да стоят, увити в найлон, милиардите, които струват, ще станат милиони. Съдбата на този проект и руското участие в неговото осъществяване, а не толкова газовият хъб край Варна беше в основата на Бойкоборисовото митарстване в Москва.Понеже без съгласието на руската страна не можем дори да продадем двата реактора в Белене.

„Къде е на прасето гъделът”

Всички тези обрати в позициите на управляващите в София Любов Степушова охарактеризирва като „преобуване във въздуха”. Преобуването не е нещо невиждано по нашите географски ширини. То е започнало преди 100 години и е описано в разказа на Николай Хайтов „Когато светът си събуваше потурите”. Героят разказва как турчинът Али го научил „къде е на прасето гъдела”. Тоест, посъветвал го да се откаже от папукчийството и да продава „офицерска” бира. Понеже щом светът е започнал да си събува потурите, щял да си събуе и папуците. Но тогава българите са си събували потурите и папуците на земята, не във въздуха, както правят днешните политици. Това поведение обаче, не среща одобрение не само в Русия, а и в ЕС.Доказаха го два доклада- на ЕК и на Европейската централна банка (ЕЦБ), които поставят България сред страните, незаслужаващи да бъдат приети в еврозоната: поради ширещите се корупция и бедност. И отново две страни – Германия и Холандия, се противопоставят на приемането ни в Шенген. А Франция в лицето на президента Макрон се опитва да разори българските превозвачи, поставяйки пред тях непоносими, но изглеждащи справедливи изисквания за заплащането и почивката на шофьорите. Какви „успехи”, какви пет лева?! Какво европредседателство? Сякаш то ни беше дадено като награда, а не по азбучен ред и по-рано от предвиденото заради английския Брекзит.

За „преобуването във въздуха” допринесе и американският президент Доналд Тръмп, който първо развали калимерата със Северна Корея, отменяйки срещата си с Ким Чен Ун, предвидена за 12 юни в Сингапур (заради квалифицирането от Пхенян на вицепрезидента Майкъл Пенс като „политически клоун”). После се извъртя и потвърди, че тя ще се проведе както е планирана. Не е изключено обаче до 12 юни три пъти да си промени намеренията.

Тръмп успя да се скара и с ЕС, заради въведените мита върху вноса на стомана, алуминий, автомобили и други от Европа в САЩ. А така също заради оттеглянето на САЩ от Парижкото споразумение за климата и ядрената сделка с Иран и преместването на американското посолство в Ерусалим. След като председателят на Европейския съвет Доналд Туск обяви от София, че с приятели като Тръмп ЕС няма нужда от врагове, нашите „атлантици” осиротяха и вкупом непотребни станаха: на Вашингтон, на Брюксел и на себе си дори. Между впрочем, лидерите на двете Кореи се срещнаха за втори път за един месец, а Южна Корея отказа да участва в съвместни военни учения със САЩ. А руският външен министър Лавров отиде в Пхенян на 31 май, един ден след визитата в Москва на Бойко Борисов. Закъсва и „приятелят Тайпи”, който се готви за извънредни президентски и парламентарни избори на 24 юни т. г. Турската лира се срина до ниво 1 долар за 4,90 турски лири на 23 май. След това се покачи до 1 долар за 4,55 турски лири, но Ердоган призова турците да извадят доларите изпод възглавниците и да ги обменят за турски лири.

А един известен макроикономист и финансов историк, Ръсел Нейпиър, в интервю за швейцарския вестник „Нойе Цюршер Цайтунг, каза: „Банкрутът на Турция започна. Най-късно след изборите турската лира ще изгуби значителна част от стойността си. Турция стигна до положението да не може да изплаща своя дълг, който възлезе на 400 млрд. долара” („Джумхуриет”, 21 май).

Според данните на агенция „Блумбърг” Турция е по-задлъжняла от Сенегал, който е в класа на най-слаборазвитите страни в ООН. Тоест, Турция е страна от Африканската лига, която претендира за пълноправно членство в ЕС. Въпреки това тя строи АЕЦ „Аккую” и планира изграждането на още две АЕЦ, докато от телевизионните студиа в България „експерти” като Мартин Димитров, Радан Кънев и др. обявяват АЕЦ „Белене” за излишен, скъп и опасен проект. Кога ли и те ще се „преобуят във въздуха”, ако получат указания отвън да говорят обратното?!


 

 

ПИСМА

Е-поща Печат PDF

До Тодор Пеев – Букурещ 12 февруари 1876 г.

 

...А ние какво правиме? Носиме с решето вода и мислиме, че оплодотворяваме с това бащината си нива. Каква ирония за хора, които при средства би могли да направят чудеса… Ние не сме направили и стотна част от онова, което би могли да направиме. Слава богу и дяволу, че природата не ни е обидила нито умствено, нито физически, защо следователно седиме на припек и плачеме, че петли ни кълват носовете? Признанието смалява вината и нравствено, и юридически, затова аз се и покаях. В продължение на осем години аз видях всичките наши герои и патриоти, и виждам, че големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора. Гиганти тръгнали по купищата и събират мъниста, за да нанижат наниз от слава на майка си, а пигмеи се покачили на необозрими кокили и посягат със своите къси умове да уловят месеца за рогата. Наистина, ние всички сме непразни с велики идеи, но ти, Ботьов, ако си пигмеин, то слез от тия кокили и потъни в калта на ничтожеството, ако си гигант, то възседни своята идея тъй, както Александър е възседнал своя Буцефал… Аз не съм способен да тропам по портите и да пея балдевски песни по патриотически маниер… Аз ще направя ръцете си на чукове, кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще да изляза на борба със стихиите...

 

До Венета Ботева

 

Простете ми, че не Ви казах къде отивам. Любовта ми към Вас ме накара да го направя това… Ако умра, то знай, че после отечеството си, съм обичал най-много тебе. Аз съм весел и радостта ми няма граници, като си наумя, че „моята молитва“ се сбъдва… Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича и своето отечество.

 

Из джобното тефтерче на Ботев – стр. 85

 

Доброто, което струвам на ближния си, струвам го на бога. Приятели! Днес часът по 9 ще да целунеме свещената земя на нашето отечество. Благодаря ви за доверието, което имате към мене, и за любовта, която показахте към своето нещастно отечество. Живи или мъртви, ние ще да бъдеме…


 

 

Моята основна цел: ДА СЕ ВЪЗСТАНОВИ ДОВЕРИЕТО

Е-поща Печат PDF

• Интервю на президента Румен Радев за Българската телеграфна агенция

 

- В днешното интервю ще Ви задам въпроси, свързани с енергетика, европредседателство, финанси, вътрешна и външна политика.

Но нека да започнем, ако ми позволите, с Вашето посещение в Русия. Какви са резултатите от посещението и как повлия на отношенията между двете държави?

Румен Радев: Първо, искам да ви благодаря за това интервю. Считам, че Българската телеграфна агенция има огромен информационен потенциал и интервю като това е крачка този потенциал да се разгръща по-нататък.

Виждаме, че това посещение, и това трябва да го отчитаме, е след десет години без диалог на най-високо равнище. За това време бяха загробени три стратегически енергийни проекта, а с тях и възможността България да се превърне в енергиен център на Балканите.

Знаем, че има проблеми в отношенията между Европейския съюз и Русия. Те са напрегнати. В този контекст русофобската реторика на определени български политици не допринася за развитието на диалога с Москва, към който диалог, между другото, се стремят все повече, и то влиятелни, европейски държави.

От друга страна, аз тръгнах за тази среща и за тези разговори с ясното съзнание за силната обремененост от тези тежки и разрушителни политически декларации, включително и от сегашното мнозинство, което, нека не забравяме, обяви в свой доклад Русия за заплаха миналата година. А всичко това влияе на нашите отношения.

Да споменавам ли изобщо и за опитите за пренаписване на историята, на Освободителната война, към която Русия е особено чувствителна. Русия, според мен обаче, също трябва да извърви своя път към думите на видния руски учен акад. Дмитрий Лихачов, че България като люлка на славянската цивилизация е дала духовното начало на Русия. Русия също трябва да уважава нашата история и културни достижения.

Ето в това тежко наследство мисля, че тази визита беше важна крачка за възстановяване на доверието и за изграждане на отношения на основата на равноправие и взаимно уважение. Определено мисля, че Русия също е готова и има воля в тази посока.

- Тоест, Вие смятате, както в България се създаде едно такова мнение, че не сте се върнали с празни ръце. Имаше такива коментари, че е било пренебрежително от страна на руската държава да Ви съобщи за посещението на премиера Борисов, което е тези дни. (30-31 май, б.ред.)

- Аз мисля, че можем да говорим за пренебрежително отношение, ако да речем, бяхме провели един формален 20-минутен разговор, в присъствието на филолози и историци да си говорим само за азбуката и за Руско-турската освободителна война. Срещата беше три часа, и то в присъствието на най-влиятелните министри - на енергетиката, на икономиката, на промишлеността и търговията. Щеше да бъде, може би пренебрежително, ако след формалните срещи президентът Путин беше казал “довиждане” и се беше обърнал. Напротив, той ме покани за среща наистина на четири очи, без преводачи, без асистенти, която продължи около 40 минути.

Така че въпросът тук по-скоро е към правителството, което неофициално търси контакти с Москва, а официално я обяви за заплаха, и то съвсем неотдавна.

Що се отнася до връщането с празни ръце. Тук категорично не съм съгласен, защото знаете, че договорите са прерогатива на правителството. Но както видяхме през годините, то не им придава особено голямо значение. Както ги подписа, така се отмята от тях.

- При посещението не трябваше ли да има присъствие на министри?

- Аз пак казвам - този въпрос е към правителството. Наистина правителството се ангажира с конкретните резултати, с конкретните договори и това е неговата работа. Но отмятането от тези договори струваше пари и на България, и на Русия.

И при цялата тази, виждате, много трудна ситуация, която се създаде през годините, беше много важно да се възстанови доверието. Това беше и моята основна цел. Виждате, че аз наистина пожелавам на правителството да оползотвори това доверие, което се изгради. И включително и до днес не престават опитите на говорители, на депутати, на мнозинството по всякакъв възможен начин да се омаловажи моята визита. Аз няма да постъпя като тях. Напротив, бих се радвал правителствената делегация, водена от премиера Борисов, да конкретизира сътрудничеството, защото това е в интерес и на двете държави, в интерес и на Европа.

Между другото, в тези разговори поставих много ясно областите, където България много трудно може да отстъпи. Например лицензите за производство на въоръжение от нашия военнопромишлен комплекс. Не можем да допуснем друга държава отвън да ни разрешава къде и как да изнасяме оръжие, произведено в България. Повдигнах важни въпроси, касаещи облекчени условия и по-добри цени на доставка на руски енергийни ресурси. По-добри условия за присъствие на български бизнес на руския пазар. И руската страна демонстрира наистина една откритост и готовност за конструктивно обсъждане на тези въпроси и наистина получаване на едни по-добри условия за България. И аз силно се надявам българското правителство да продължи работата в тази насока и да постигне конкретни резултати.

- Понеже се чуха коментари, че едно такова посещение в този момент едва ли не ни отдалечава от Европейския съюз и НАТО. Как бихте отговорили?

- Това е все едно да си зададем въпроса “Северен поток-2” отдалечава ли Германия от Европейския съюз и НАТО. Не, разбира се. Мисля, че е крайно време да преодолеем тази идеологизация и мога да кажа дори истеризация в отношението си към Русия и да престанем да губим, докато другите печелят и се настаняват на пазарите ни, които ние отстъпихме сами.

Виждате, че там беше и президентът Макрон, там беше и канцлерът Меркел. А предстои в началото на юни визита на президента Путин в Австрия. Нека погледнем и статистиката. Франция е в конкуренция с Германия кой да бъде най-големият инвеститор в Русия от европейските държави. Нека видим огромния стокообмен, който имат. А къде сме ние? Нека си зададем този въпрос.

- Вие споменахте енергийните проекти между България и Русия и само българските проекти, които са обвързани с Европейския съюз. България ще изгражда “Български поток” или газов хъб “Балкан”?

- Мисля, че и двете ще станат реалност. Но първо, газовият хъб “Балкан” е рожба на кризисен пиар след скандалния провал на проекта “Южен поток”. За да има хъб обаче, трябва да има газ. А газ няма. Между другото това е един рационален проект - газовият хъб, и той трябва да бъде подкрепен. Но точно липсата на газ рискува този многомилионен проект да гълта пари за разработка и строежи, без да е ясно точно как и с какво ще функционира този проект. Както виждаме, газ към момента няма за този хъб. Предстои спиране на трансбалканския газопровод, единствения към нас през Украйна и от нас към нашите съседи. “Южен поток” е загробен. Добив, оказа се, че няма да можем да имаме собствен. Втората тръба на “Турски поток” започна своето изграждане, но е неясно накъде ще продължи - през Гърция за Италия или към нас. Това означава, че в средносрочна перспектива газовият хъб, и то с ограничен капацитет на интерконекторите, които едва сега ще започнат да се изграждат, газовият хъб може само да спомогне за диверсификацията на нашето собствено снабдяване с газ, и то твърде условно.

Ако искаме наистина да удовлетворим нашите големи амбиции да бъдем страна, която разпределя, продава, доставя газ, това означава, че трябва отнякъде да има газопровод с капацитет. Най-вероятно, ако успеем да се преборим, това е втората тръба на “Турски поток”. Но това означава допълнителна зависимост от още една страна транзитьор, това означава по-голяма цена и по-голям риск за доставките.

- Европейският съюз излезе, миналата седмица мисля, с едно решение за облекчаване на доставките на газ на пет държави, включително и България, бяха наложени ограничения на “Газпром”. Това няма ли да помогне практически за по-бързото осъществяване на проектите?

- Определено ще спомогне и това е изключително благоприятен момент за нашата правителствена делегация, която точно след това решение отива в Москва. И тук е мястото вече за едни прагматични преговори и отстояване на нашите интереси. Но за да може да отстояваме нашите интереси, крайно време е да имаме енергийна стратегия в средносрочен и дългосрочен план, която да извърши дълбок анализ и която да постави ясни цели и да даде отговор на тези въпроси.

Защо Меркел беше в Русия и настояваше за “Северен поток”? Защото много ясно знае, че бъдещето е на държави с конкурентоспособна икономика, а това означава достъп до евтина енергия и сигурност на доставките. Нещо повече - виждате, че сега всички държави се борят да получават повече газ, да могат да го разпределят, продават и транзитират за други държави. Това означава големи такси, значителни приходи, сигурност и влияние. И затова аз много се надявам, че Европа, и времето идва най-сетне да постави на принципна позиция този въпрос, че когато говорим за енергийна сигурност и енергийна ефективност, най-добре е тези тръби да влизат директно в държави от Европейския съюз.

Между другото, все повече гласове се чуват и в Европа, и в Русия, че това е най-силният и прагматичен начин. И за мен е недопустимо да има тук един двоен стандарт към отделни държави. Не само по отношение на храните, но и по отношение на енергетиката. Защо “Северен поток-2” да може, а “Южен поток” да не може. Защо може едни държави съвсем свободно и открито да получават огромни приходи от транзит на газ, а други държави да трябва да завоалират своите намерения със сложни формулировки точно за тези си амбиции.

Вярвам, че усложнената геостратегическа обстановка, средата за сигурност и амбициите на Европа за конкурентоспособност на икономиката ще дават импулси за в бъдеще и на двата проекта - и на газовия хъб, и на проекта за пряка доставка на руски газ през Черно море за България и оттам за следващите страни от Европа.

- Как според Вас се вписва рестартът на проекта на АЕЦ “Белене”?

- Зависи изцяло от правителството. Виждате, че политиците от мнозинството, които съвсем доскоро парадираха със спирането на проекта, сега парадират с неговото възобновяване. Според мен атомната електроцентрала “Белене” трябва да бъде построена, но при ясна правна рамка, без финансово обвързване и с минимален финансов риск за държавата, при доказана целесъобразност и много важно - при надеждни механизми за контрол на ядрения риск.

- Вашата оценка за сделката за ЧЕЗ. Някак си май нещата се поразмиха във времето.

- Използвахте много точна дума - поразмиха. Скандалът с ЧЕЗ извади на повърхността много тревожни въпроси, които аз зададох между другото още в избухването на този скандал. Кой стои реално зад тази сделка и кой даде политически гаранции. Защото без тях на всички ни е ясно, че тя няма как изобщо да тръгне. Защо службите не сработиха и чий интерес отстояха? И най-важният въпрос - какви са финансовите схеми и откъде ще дойдат парите? И до ден-днешен няма отговор на нито един от тези въпроси. Въпреки усилията на председателя, парламентарната комисия според мен бе използвана по-скоро тактически, за да може да се канализира общественото напрежение, възмущението и в крайна сметка скандалът да се размие и потуши. Но въпросите остават. И съм убеден, че ако говорим за защита на държавния интерес, трябва да бъде установена истината и трябва да се потърси отговорност от определени хора. За мен случаят ЧЕЗ е открит.

- От началото на годината България председателства Съвета на Европейския съюз за шест месеца - безспорно важно събитие за държавата. Каква е Вашата оценка за него до този момент, остава още един месец до неговия край?

- Много е трудно да дам еднозначна оценка на едно такова мащабно събитие, защото то може да се оцени със система от критерии.

Те могат да бъдат най-различни - определяне на приоритети, организация, усилия, конкретика, реални резултати. Мисля, че българското правителство определи актуални за региони и за Европа приоритети. Министър Павлова и администрацията работят така, че да има нужната организация за тези събития. България показа, че може да администрира процесите от европейския дневен ред.

Що се касае до конкретиката, според мен има разминаване между фанфарния тон и реалните резултати, които преминаха изцяло в сферата на обещанията. Страните от Западните Балкани не получиха ясна перспектива за присъединяване, но за сметка на това ние занимаваме хората с фотосесия от посрещания, изпращания, колко европейски лидери ще седнат на една маса, и много важно как точно ще се ръкуват, и което се превръща едва ли не в основен критерий за успеха на председателството. Мисля, че прекалената употреба на европейското председателство за политически PR някак си погасява европейската симпатия на българите. Защото виждате, че хората говорят в крайна сметка повече за проблемите покрай трафика и за менюто на официалната вечеря. Ако трябва да обобщя това европейско председателство, смятам, че ако със същата страст, с която българското правителство се хвърли да работи за просперитета на народите от Западните Балкани, ако със същата страст правителството се хвърли да работи за собствения си народ, тогава ни очаква едно по-добро бъдеще. Стига, разбира се, ефективността да бъде на доста по-високо ниво от тази, демонстрирана за Западните Балкани.

- Да Ви върна на тази тема. Все пак това е едно от ключовите събития на председателството ЕС-Западни Балкани. Западните Балкани смятат, че трябва да получат покана да влязат в Европейския съюз и НАТО. Каква е Вашата оценка за това събитие? Все пак тук бяха държавните глави на всички от Западните Балкани, както и най-големите европейски лидери. Какво смятате Вие - има ли конкретни резултати и какъв е успехът на България?

- Както видяхме, конкретни резултати, освен добри намерения, няма. Ако сравним с Декларацията от Солун през 2003 г., присъединяването се замени с перспектива. Това е наистина многозначително, трябва да изчакаме, трябва време - дали наистина ще има развитие със спора за името между Македония и Гърция, но това ще стане ясно; ще получи ли Македония покана за членство в НАТО на Срещата на върха през юли месец; ще влязат ли обещаните 10 млрд. европомощ за инфраструктурни проекти в основни европейски финансови документи, или ще останат да висят? Така че реалните резултати са далеч от намеренията и обещанията.

- Как смятате, защо Президентството не участва в тази среща и Вие като държавен глава? Има различни спекулации по темата.

- Според мен това е част от стратегията на правителството и аз непоканен не ходя никъде. Но на откриването на европейското председателство на 11 януари аз ясно формулирах своите виждания за една социална, достъпна за своите граждани Европа. Вместо това, гражданите получават снимки от Моста на влюбените. Затова казвам, че точно тази стратегия всъщност превърна европейското председателство в операция по политическа реклама.

- Този Ваш отговор дава начало на следващия въпрос. Каква е оценката Ви за диалога между институциите? Има ли проблеми, какви са те? Все пак премиерът наскоро спомена, че е време “двата коня да теглят каруцата” в една посока?

- Вие виждате, че диалог няма. Срещата между Европейския съюз и Турция бе договорена с чужд канцлер, без да бъде уведомен българският президент, при положение, че се кани президент на съседна държава. Българският президент не беше поканен на Срещата на върха на нашето европредседателство. Българският президент научава за визитата на нашия премиер в Русия от чужди държавници.

Но що се отнася до каруцата, считам, че някой тегли каруцата към автокрация, а аз съм убеден застъпник на демокрацията.

- Какво Ви дава повод за това мнение на автокрацията?

- Аз съм говорил неведнъж по тези въпроси. Но това е обсебването на всички институции, не само институции, медии и т. н.

- Да се върна към финансовите въпроси в държавата. Преди няколко седмици са чуха изказвания, че до края на председателството България ще влезе в чакалнята на еврозоната. Смятате ли, че това ще се случи и дали тези срокове са реални?

- Първо, присъединяването към еврозоната е стратегическа цел на България. Това присъединяване ще ни гарантира България да бъде в ядрото на европейските интеграционни процеси. Трябва обаче да сме наясно кога, при какви условия, на каква цена ние ще можем да станем част от тези единни европейски процеси.

Знаете ли, когато се срещнем с лидерите и на Чехия, и на Полша, аз задавам такива въпроси: защо при една много по-мощна и устойчива икономика и социална система те не подават молба за членство. Получавам интересни отговори, които си струва да анализираме и да погледнем този проблем от всички възможни страни. Както всички знаехме, ние сме отличници, написали своето “домашно”, покрили всички числови критерии и едва ли не от нашата воля и вътрешен консенсус и решение зависеше кога ще поведем борба за влизане в т. нар. чакалня за еврозоната. И даже поехме ангажимент, вътрешно наше обещание това да се случи до края на европредседателството.

Последните новини от Брюксел обаче показват, че и това няма да стане. Причините са до болка познати и аз не искам тук отново да ги коментирам. Но това, което явно породи смут в България, това е настояването на нашите европейски партньори и на Европейската централна банка, на Европейската комисия влизането в чакалнята да бъде обвързано с влизането в Банковия съюз. А това вече влече след себе си много по-сериозни условия. Това означава истински, реален мониторинг на нашата банкова система.

Също така трябва да направим анализ и оценка на риска за присъединяването на нашата крехка икономика и неустойчива социална система към еврозоната. Трябва да имаме ясен национален план, който да ни гарантира стабилност и на икономиката, и на нашата социална система и в процеса на присъединяването, и след него. Така че явно тук ще трябва тепърва да пишем по-задълбочено домашно.

- Позволете ми да задам въпроси, свързани с правомощията на президента. През първата си година наложихте вето на няколко закона, които бяха преодолени бързо и лесно от парламента. Това не омаловажава ли действията на президента за ветото? И подобни коментари се чуха и относно Консултативния съвет при Вас - един от важните инструменти на президентската институция.

- Мисля, че Президентството има най-висока легитимност, защото президентът се избира с пряк вот, но той няма реални действени инструменти. Въпреки това методичното погазване на мнението и позициите на президента според мен води до натрупване на обществено неудовлетворение, което рано или късно властта ще усети.

По отношение на Консултативния съвет за национална сигурност мисля, че за проведените досега заседания съм поставял важни въпроси: за националната сигурност, за отбраната и сигурността, за укрепване на суверенитета - да речем дори чрез необходимост от усъвършенстване на Закона за вероизповеданията. Нещо, което очаквам да се случи от миналата година, но то така и не се случва. Вече изпълнението на поетите ангажименти, на постигнатия консенсус, лежи на съвестта на тези, които са поели ангажимент да ги изпълняват. Но въпреки това мисля, че тук се повдигат важни за обществото ни теми, които чакат своето решение. Нещо повече - излизат от анонимност позиции на политици, на политически партии. А това винаги е добре за демокрацията.

- Много се говори в България, а и в Европейския съюз, за борба с корупцията. В последните доклади се отбелязват успехи на България, създава, се, дори мисля, че в момента, “мега орган”, който да се бори с корупцията. Какво означава това според Вас?

- Да, за корупцията наистина България говори много и прави малко.

Що се отнася до новия орган, то показателно е, че самият закон - започнаха ремонтите по него, още преди да бъде обнародван. И аз съм сигурен, че този процес ще продължава по ремонтиране на този закон. Но моето мнение за органа е известно - за новия създаден мега орган за борба с корупцията. И то не толкова за това, че той е абсолютно подвластен на мнозинството в парламента, най-вече за това, че неговите правомощия и структура и инструментариум са насочени повече към борба с корупцията в миналото, отколкото да има ефективни инструменти за разкриване, пресичане, предотвратяване и разследване на корупционни схеми сега, в наши дни, и гарант, разбира се, и в бъдеще да се процедира по този начин.

- И накрая да Ви задам един въпрос - според едно социологическо проучване този месец една президентска партия, оглавявана от Вас, би постигнала около 37 процента успеваемост. Как смятате Вие?

- Аз мисля, че такива проучвания показват само растящото неудовлетворение в нашето общество от политическата класа и риска от политически проекти, които ще търсят да се внедрят в този вакуум. Но бих подкрепил, бих приветствал политически субекти, които са насочени към решаване на проблемите на обществото и които срещат неговото разбиране и подкрепа.

 

29 май 2018 г.


 

 


Страница 3 от 215