Калоян ПАРГОВ, председател на Софийската градска организация на БСП и член на Изпълнителното бюро на партията, пред в. „Нова Зора”, в разговор с Минчо МИНЧЕВ
• за монумента на Бузлуджа, за отношението на държавата към паметниците, за събарянето на паметника „1300 години България“, както и за приоритетите на българското председателство на ЕС и дали правителството на България осъзнава своите отговорности.
• Да се разчита единствено на европейски средства, не е мъдра политика
- Г-н Паргов, как ще коментирате отказа на правителството да върне на БСП монумента на връх Бузлуджа? На заседанието на МС е доминирал реваншисткият тон на г-н Валери Симеонов...
- Темата за Бузлуджа е много широка тема. Тя присъства във фокуса на вниманието на сегашното ръководство на БСП в лицето на Корнелия Нинова, но е занимавала и много предишни председатели и ръководство на партията.
Няма съмнение, че “Бузлуджа” е важен не само за партията, той е паметник от национално значение.
Така че въпросът опира до отношението към историята и ценностите, които формират поколенията. Паметниците от различни периоди и епохи са и културният прочит на нашия живот.
Държавата след 1989 г. абдикира от своите отговорности не само по отношение на културата като цяло, но и от отговорността за опазване на материалния израз на националната ни памет, без значение с какъв исторически период тя е свързана.
Въпросът с мемориала на Бузлуджа не е нов за БСП и паметникът винаги е бил разглеждан като национално достояние. Оценката за неговото възстановяване, за цялостната му реставрация, възлиза на 10-20 млн. лева.
А въпросът защо БСП, когато беше на власт, не е действала в тази посока, има отговор: ако по времето на Станишев, или още по-рано, по времето на правителството на Жан Виденов, преди 22 години, бяха отделени тези пари, щеше да се вдигне вой до небесата, че се харчат за нещо, което е свързано с историята на партията. Подобно решение щеше да се изтълкува нееднозначно от обществото.
Две неща жадува героят в поезията на Никола Вапцаров: свобода и хляб. И двете му липсват и това го измъчва безпощадно. Хлябът е мечтата на бедния. Тази мечта е много дребна за някои, но за този, който го вижда рядко на трапезата си, е истинско щастие и смисъл на живота. Вапцаров е и естетически и политически изразител на бедните, за които хлябът е смисълът на неговия труд и възвишена цел на съществуването. Тя ги обединява и сплотява, но агресивно – защото мирно и спокойно няма да им го дадат. За да се нахрани гладният, трябва да се води кървава борба. Победата в нея е с висока цена, която плащат и победени, и победители.
Хлябът е метафората на цял един свят, който някъде вече е създаден, но тук е далечен и непостигнат. Но освен метафора, той е обединителна идея за социална справедливост. В негово име хората се сдружават, за да премахнат неравенството и злото. Затова в поезията на Никола Вапцаров много често се повтаря, че се води битка за хляб, т.е. за справедливост.
Справедливостта, която иска героят на Никола Вапцаров, е за всички, за да могат да живеят заедно и да чувстват близостта и помощта на другия до себе си. Политическият идеал сдружава и активира не към отмъщение или възмездие, а за повече красота и съзидателен порив. Но този идеал събира, като разделя, защото към единство са призовани бедните, тези, които “нямат хляб”. Това е обществото, което се самоосъзнава като солидарно и призвано да промени живота и да го направи по-добър. А по-добър, означава свободен.
|
Фразата „Бъдещето е в небесата” принадлежи на основателя на Турската република Мустафа Кемал Ататюрк. До началото на 20-и век тя виси като лозунг на входа на редица турски държавни учреждения.
Разбира се, когато я произнесъл, Ататюрк имал предвид авиацията, зенитно-ракетните комплекси още не били изобретени. Нямало и противокорабни ракети, нито ракети „земя-въздух”, „земя-земя” или „въздух-земя”. Поради това Конвенцията от Монтрьо не регламентира преминаването през Проливите на ракетоносни кораби, а налага само ограничения върху калибъра на корабните оръдия. Ето защо Ататюрк не е осиновил някой ракетчик, а Сабиха Гьокчен – първата туркиня, пилот на изстребител. На нейно име е кръстено едно от трите летища на Истанбул.
79 години след смъртта на Ататюрк нещата се променят:
Турция се устремява и към придобиването и производството на зенитно-ракетни системи. И въпреки членството си в НАТО, преди няколко години се опита безуспешно да ги придобие от Китай. Днес вече е решила да придобие руските зенитно-ракетни комплекси „Триумф” (С-400).
На 18 февруари 2005 г., един ден преди датата, на която България скланя глава пред паметта на Апостола на свободата Васил Левски, 226 народни представители от 39-ото НС на Р България, поименно дадоха своето съгласие за редица поправки в Българската конституция, най-съдбовната от които се оказа подмяната на чл. 22, който охраняваше българската земя от “чужденци и чуждестранни юридически лица”. На тази дата депутатите от 39-ото НС се показаха по католици от папата, защото позволиха българска земя да купуват не само граждани на ЕС, а и граждани на “други държави, с които България е подписала съответния двустранен договор, одобрен с гласовете на две трети от депутатите в българския парламент”.
Днешните “Радини вълнения” във връзка със съдбата на българската земя, само илюстрират убийствената правота на една турска поговорка, която гласи: “Да му имам на българина акъла, който му идва отподире”!
Народът ни, който добре познава своите типичности, не остава по-назад от турците, които също добре ни познават: “Когато се обърне колата, пътища много”! Само че в случая всички тези пътища минават през една-единствена врата - позорната врата на новото робство.
Тогава, на 18 февруари 2005 г., о’бозе почившият патриарх Максим изгледа евтиното театро, наречено “евроинтеграция на българската земя”. Той изслуша и аплодисментите, с които нашите депутати отбелязаха своето “епохално” дело и нарекоха този ден “исторически”. Какво си е мислел тогава Светейшият, не ни е известно, но пастирът народен така и не изрече анатема - за безспорното, както показва развитието на проблема, национално предателство. И жалко, защото печалните негови последици вече започват да се усещат, особено сега, когато ЕС възбуди наказателно дело срещу рестриктивните мерки и ограничения, приети в изменението на ЗСПЗЗ от 2014 г., когато изтече т. нар. гратисен период от седем години, определен в преговорния процес за присъединяването на България към ЕС и заверен с подписа на упълномощения представител на българското правителство г-жа Меглена Кунева.
|
