Капитан Петко Войвода отпадна от историята… Няма нужда от хайдути, при проспериращо съжителство и идилия
ОКАЗВА СЕ, ЧЕ ХАЙДУТСВО В БЪЛГАРИЯ НЕ Е ИМАЛО.
КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА НЕ СЪЩЕСТВУВА
БАТАШКО КЛАНЕ НЕ Е ИМАЛО
ЕНИЧЕРСТВО НЕ Е ИМАЛО
АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ НЕ ИМАЛО
На въпроса: Какво е имало в България между ХIV-ХVIII в Министерството на Образованието отговаря:
„Имало е съжителство между традициите на християни и мюсюлмани“ в глава озаглавена (забележете колко нежно е пипнато) „Османската империя и българите“. Вече дори не е владичество, дори не е присъствие.
Не може да се каже, че в България е имало османско робство или османско владичество. Поне не според проекта за нова програма по история за VI клас, публикувана от Министерството на образованието и науката и коментирана днес на пресконференция в МОН. В проекта не се говори за робство или владичество, а за „съжителство между традициите на християни и мюсюлмани“, „взаимни влияния между културите на християнството и исляма“ и „османската власт“.
Този период от историята ни е в четвъртата, последна тема по история в проекта за VI клас, която е озаглавена „Османската империя и българите (ХV-ХVІІ в.)“. В нея се включват подтемите „Държавност“, „Общество и всекидневен живот“, „Култура и културно наследство“ и „Религия“.
Едно-единствено изречение загатва, че въпросното съжителство не е било съвсем доброволно. То гласи, че темата „представя съпротивителните действия на българите срещу османската власт“.
На журналистически въпрос на пресконференцията в МОН защо програмата е разписана по толкова предпазлив начин Евгения Костадинова, директор на дирекция „Образователни програми и образователна интеграция“ в МОН, отговори, че „не е работа на министерството да коментира научната достоверност на дадено събитие“. Това дали България е била под робство или владичество било работа единствено на учените.
Програмата е нормативен документ и не въвежда определения, каза експертът по история Радостина Николова. Тя допълни, че в програмата пише „съжителство“, защото в периода XV – XVII век българи и турци са живели заедно.
Пълни кретени!
Децата няма да знаят истината за близо 500 години от българската история.
Така е при управлението на ГЕРБ!
Точка.
Кирил Стаменов, Новини.бг
През 1957 г. в Държавно военно издателство излиза първата стихосбирка на Евстати Бурнаски “Песни по пътя”. Тогава той е на 35 години. Последната му поетична книга, която получи наградата на Управителния съвета на Съюза на българските писатели, “Майка майчица”, излезе през 2014 г. Тогава той беше на 92 години.
В последния ден на юли 2015 г. големият поет си отиде от Белия свят. В този тежък ден решихме да поднесем в ново издание прозаичната му книга “Личности и коне”.
 Поезията на Евстати Бурнаски е вградена във вътрешния духовен мир не само на нашето, но и на няколко следващи поколения. Вярваме, че тя ще остане в националната, в патриотичната съкровищница на България.
Защото е поетична история на живота на мъжете под пагон, и не само на тях.
Още първата му книга “Песни по пътя” внася своя аромат и оригинална музика на стиха. Последваха стихосбирките “Бреговете са стръмни” (1960), “Лирика” (1963), “Данковият взвод” (1964), “Обич” (1965), Събудени очи” (1965), “Шеста алея” (1967), “Легенда за България” (1969), “Вик на тишината” (1970), “Стенопис от куршуми” (1970), “Любовта на лейтенанта” (1971), “Кипарисова сянка” (1975), “Между два сезона” (1977), “Стълба от лъчи”( 1977), “В часа на пpoливния дъжд” (1979), “Подземният вятър” (роман в стихове, 1980, 2013), “Елегична есен” (1982), “Вечерница-Деница” (1985), “Внезапни признания” (1988), “Гореща слана” (1989), “Окована нежност” (1995), “Вечерни теменуги” (1997), “До следващия ден” (2000), “Рецитал пред ангели” (2004), “Билет за надежда” (2006), “Свирепо пълнолуние” (2007), “Шепот на трева” (2012), “Горещини” (2014).
Ние обичаме не само лириката, но и епичните произведения на този поет. Те докосват сърцето на читателя, изострят сетивата, тревожат ума, отварят очите, за да видим живота такъв какъвто е.
Бурнаски винаги е бил като барометър, обличал е в поезия вълненията и настроенията на хората. Защо това е така? Защото като изграден български офицер, интелектуалец и честен човек той гледаше критично несъвършенствата в общественото устройство в живота и в армията.
Благодарение на дългогодишната ни съвместна военна служба и дружба ние можем да свидетелстваме, че поетът не беше безразличен към нищо от онова, което ни заобикаля. Никога не остана неутрален към миязмите на действителноста, непримирим бе към разложителните процеси в обществото и разпада на държавността днес. Измъчваха го покушението върху достойнството на човека, унижаван всекидневно и смазван от бедност, беззаконие и безправие.
Потвърждение на това беше поетичния му роман “Подземният вятър” и много други негови граждански стихотворения. През осемдесетте години на миналия век романът в стихове предизвика раздвижване в спокойните води на самодоволството в офицерските среди. Към това епично произведение се насочиха стрелите на пазителите на статуквото. То попадна под обстрела на отделни млади критици, изпълняващи стражеви задачи.
Дори и сега се питаме кой единоначалник – и то командир на полк – ще понесе факта, че любимата му дъщеря му нанася тежък морален удар? Тя се влюбва точно в офицер, когото той не харесва, не приема поведението му и неговото отношение му към службата. В житейския сблъсък подполковник Донев е покосен. Сърцето му не издържа. А нима сърцето на Росица – дъщерята, би понесло удара, ако баща й беше я разделил с нейния любим? Всичко това е драматичният възел в поемата “Любовта на лейтенанта”.
След девет години Бурнаски направи още по-широк опит в епоса с романа в стихове “Подземният вятър”. Сега център бе образът на младия офицер Драгичев. Той по своему е съвременен Дон Жуан. Като магнит привлича женските погледи и желания, но съдбата му е сложна.
Чрез този роман Бурнаски дообогати с нови багри и сложни психологически обрисовки образа на мъжете, посветили се на воинския дълг. Неслучайно драматични състави към домовете на Народната армия направиха сценични постановки по “Любовта на лейтенанта” и “Подземният вятър”.
В своята поезия даровитият ваятел на стиха съумяваше да въплъти личните вълнения на лирическия герой в единство със служебното и общественото му поведение.
Ще приведа оценка на проф. Симеон Хаджикосев, дадена в нарочна анкета на Георги Георгиев през 1988 г. “Бурнаски е директен, откровено патетичен поет. Той владее отлично класическия стих... Стиховете са оркестрирани с половин октава над обикновените човешки чувства, но това не дразни, защото поетът е много искрен дори когато е патетичен. Най-значителната му сполука като военен поет е доказаното умение да споява в едно интимното и гражданско начало. Безспорно е умението му да превръща конкретния детайл в символ – обобщение на по-значими идеи”.
Бурнаски носеше в душата си, всяка своя творба, както се носи рожба. Единствен цензор за него бе вътрешния му глас, художествените критерии, хуманизмът на творбата.
Поетът следва кауза:
Един войник,
дори да е оловен,
остава в битката до старини!
Той сам си отговаря защо това е така. Защото ако си държал знамето е една ръка, губиш правото да вдигаш двете!
Ние проявяваме пристрастие към творчеството на Бурнаски, което и днес има своите съвременни послания, изразени не само във “Вечерница-Деница”, но и в много други негови стихотворения.
Той ратуваше за човещина, разбирателство между държавите и доверие между народите. Затова предупреждаваше:
Тежи над нас убийствена омраза,
Отровен облак над света кръжи...
Искаше всичко да опазим, и себе си да опазим от лъжи. Днес тези му призиви важат с още по-голяма сила.
Що се отнася до предложената в ново издание книга “Личности и коне”, ще кажем, че тя е поетична проза, творба, създадена от талантлив, оригинален, чувствителен офицер, чието перо се движи от пулсиращо обичливо сърце.
За българина конят е не само красиво, но и много умно животно. Той е боен другар, основа на специален род войска, която има своя тактика и играе определена роля във вихрени атаки и контраатаки. Години конят е жива тяга на артилерията.
Своята военна служба младият офицер Евстати Бурнаски започва като ветеринарен лекар в бойно поделение на Българската армия. Той е завършил с отличие висше образование по ветеринарна медицина.
Ето защо създава книгата “Личности и коне”. Това е талантлив прозаичен опит на доказал се поет. Тя е свидетелство за отминало време, но носи аромата, хуманизма на мъжете под пагон, които са готови със сабя и опушка да водят бой с противника, нахлул в български земи.
Поетът ниже своята проза с обич към офицерите, войниците и техните бойни другари – конете от товарното артилерийско отделение в град Разлог. Това е далечното време на 1948 г., когато министерска заповед го изпраща в този гарнизон.
Днес живеем в друго време. Шеметно се развива техниката. Тя навлиза и в армейските поделения, но човекът, независимо от модернизацията и автоматизацията, си остава основен фактор в боя. Той носи душа на човек, докато не го измести роботът. Неговият движещ мотив е хуманизмът.
Читателите, които обичат поезията на Евстати Бурнаски, ще приемат и неговата проза от далечното време, когато в артилерийското отделение до човека е заставал и конят. Който също е боец. Майсторът на перото е изваял както образите на личности, така и поведението, характера, нрава на животните. Те са обгрижвани от боеца, сержанта и офицера и са негови бойни другари.
Вълнуващи страници е посветил на коня Евстати Бурнаски. Те ще докоснат душевните струни на днешния читател, който все по-често търси досег със света на автентичните, на простите човешки преживявания, които предават аромата на естеството на живота.
Не е за учудване известният от историята епизод как впряг от шест коня, без команда от човек, само след кратък отдих и по сигнал от водещия кон с име Храбри измъква от пропастта ракла със снаряди, колесника и оръдието.
Трогателни са случаите, когато бракуван военен кон трябва да бъде разстрелян и от големите му очи потичат едри сълзи. Преди това обаче офицерът е облякъл парадната си униформа. Така той отдава почит към обречения кон.
Всеизвестен е епизодът, който описва ротмистър Атанас Бендерев през време на боевете при Сливница през 1885 г. Героят е военен кон, който внезапно се изправя на задните си крака и не мръдва ни крачка в тъмната нощ. Чак при зазоряване се вижда, че двамата – воин и кон, са “на 4–5 крачки от пропаст с отвесни стени, около 10–15 аршина високи...”
И още един случай: “Конят наказва лошо яздещия го следовател, като ляга в р. Струма срещу с. Бобошево, макар че е декември и бреговете са заледени”.
Всяка страница от “Личности и коне” доказва, че творбата е писана от поет, чийто перо изповядва: “И ние /като всички крачим тежко,/ и с грешките на хората грешим./ Но ако в мерника допуснем грешка,/ не друг – / България ще нараним!”
Георги Й. Георгиев
Димитър Копривленски
|
Слово на Калоян Паргов, председател на ГС на БСП, произнесено пред 4-то заседание на XIII конференция на Софийската градска партийна организация.
Уважаеми другарки и другари,
делегати на XIII-ата Конференция
на Софийската градска организация на БСП,
Уважаеми гости и журналисти,
Днес България и Европейският съюз е изправен пред съдбовни проблеми и решения. Проблемите в еврозоната, мигрантската криза, огромната задлъжнялост, разделянето и противопоставянето на групи от държави-членки, формирането на монополи, двойните стандарти, битката между големите, диктатът им върху малките - са показателни за цялата сложност на вижданията и противоречията, както в България, така и в ЕС.
Възходът на несистемните партии, крайно левите и крайно десни формации, на популистите и крайните националисти е факт. Все повече се засилва тяхното влияние върху икономическите и политическите процеси. Примерите за това са толкова много. Един от тях е и „Брекзит”. И както виждаме, последиците засега са непредсказуеми.
От друга страна, тревожещо е настъплението на крайния национализъм, който може да промени политическата карта на Европа. Възраждат се идеологеми, които реабилитират нацизма, фашизма и подобни на тях идеологии. Ето защо, изключително важно и нужно да си спомним и отстояваме идеите на антифашизма, като противовес на радикалния национализъм. Тук в България това е част от нашата историческа памет и дело, а за нас, потомците на българските антифашисти, е дълг и отговорност.
Очевадно е, че
съществуващите модели
и инструменти са изчерпани.
Нужни са нови и смели концепции и действия, които да преодолеят противопоставянето и разделителните линии. А основните разделителни линии минават през неравенствата и несправедливото разпределение на световните богатства и ресурси в глобален, в регионален и в национален мащаб. Един процент от свръхбогатите притежават над 50% от световното богатство или над 140 трилиона долара! Само преди 10 години този % е бил 40% от световното богатство. Ето до какво доведе неолиберализма и безграничната алчност на финансовия империализъм. У нас 7000 души са милионери в зелено, а над 1,6 милиона българи или всеки 4-ти е под прага на бедността! Ще оставим ли да бъде монополизиран света и България да бъде нечия собственост?
Каква е ситуацията в страната? Тя е повече от ясна: Хората не искат да бъдат управлявани по старому, правителството не може да управлява по новому. Предстои тежка политическа зима - зимата на гражданското недоволство. Демонстрациите, протестите, социалните мрежи внушават непоносимост към статуквото - от „Системата ни убива“ до „Смяна на системата“, от „Сбърканият модел“ до „Промяна на модела“, от смяна на отделни министри, до смяна на цялото правителство! И още. Лавинообразно се трупат исканията за промяна на конституцията, за президентска република и отхвърляне на целия политически елит.
Конфликтите и скандалите в управляващото мнозинство
растат в геометрична прогресия. Паспорти – корупция, апартаменти – кръстници, правителствени рокади без смисъл и без логика – министърът става заместник-министър, началникът на кабинета на вицепремиера става вицепремиер. ГЕРБ се превръщат в заложници на Патриотите, Патриотите – в заложници на собствените си властиви и икономически амбиции. И всичко това на фона на галопиращите цени на продуктите от първа необходимост, на горивата, на газа, на тока, на водата...
Факт е, че нито оставката на Валери Симеонов, нито на тримата министри, които си тръгнаха заради трагедията край Своге, решават проблемите.
Налице е пълна неадекватност и липса на усет и чувствителност към проблемите на хората. Често чуваме въпроса „Кой предизвиква протестите?“. Логичният отговор е - Това са самите управляващи, които със своите действия и бездействия ги предизвикват. Протестите са естествен порив за справедливост, защото хората искат да живеят предвидимо и нормално.
Властта е загубила чувството за диалог с хората. А поведението им на обидени все повече напомня Иван Костов в края на мандата му.
Правителството е напълно безпомощно, няма полезен ход. Всеки опит за промяна разкрива, че управляващата коалиция е напълно изчерпана и безидейна. В рамките на близо десетгодишното дясно управление на ГЕРБ парламентът, а и други ключови институции на държавата, загубиха своя авторитет, напълно се обезличиха и обезсмислиха Държавната администрация е в ступор. Искат да правят електронно управление. Похарчиха 2 млрд. лева! Търговския регистър се срива, а служителите в него получават стотици хиляди левове бонуси! Подхвърлят жалки стотинки на пенсионерите, а заплатите на чиновниците скачат.
Всичко това води до напълно логичната ерозия на доверието в управлението на страната.
Картината на управлението в София
не е по-различна - липса на управленски капацитет, арогантност и чувство за безнаказаност. Темата за лошото качество на ремонтите в централната градска част стана водеща. А липсата на грижа и инвестиции в крайните квартали и крайградските райони е хроничен проблем. Замърсяването на въздуха се превърна в постоянна тема на ежедневието ни. А на този фон ГЕРБ искат боклука на София да се гори почти в центъра на града. Трафикът и задръстванията са постоянна болка. Платените зони за паркиране са на път да стигнат до Околовръстното, но проблемът с паркирането така и не се решава. Тъмнината и разбитите улици и тророари са запазена марка за жилищните комплекси. Улиците в тях не са преасфалтирани от времето на социализма и горе-долу оттогава не са мити. В различни квартали на столицата ежедневно има протести и исканията са сходни и логични - адекватна жизнена среда, която да гарантира прилично качество на живот. След като сме граждани на европийска столица, искаме и европейски стандарт на живот.
Другарки и другари,
Госпожи и господа,
Основен е въпросът дали ГЕРБ ще падне от власт или БСП ще бъде редом до хората, които ще свалят ГЕРБ от власт? По всичко личи, че Бойко Борисов няма да завърши и този пореден мандат. През 2019 година наред с редовните европейски и местни избори, най-вероятно ще има и предсрочни парламентарни избори. Влизаме в тежка изборна година.
Изследванията на обществените нагласи
регистрират низходяща тенденция на ГЕРБ като цяло, на Борисов, на министрите, на Фандъкова. Социолозите констатират максимално приближаване на стойностите, дори изравняване на подкрепата за ГЕРБ и БСП – както в страната, така и в София. За съжаление, към момента, нямаме нужния електорален резерв, който да ни даде необходимата преднина, за да спечелим изборите убедително. ГЕРБ все още ни водят по този показател. Във връзка с това, не бива да се подценява машината за изборни манипулации на ГЕРБ с целия й арсенал – контролиран вот: административен и корпоративен, фалшифициране на изборните резултати, натиск и сплашване на избиратели.
На настоящия етап имаме нужда от разширяване на влиянието и от съюзници, както от политически субекти, така и от онези групи от обществото, чиито интереси защитаваме. Трябва ясно да покажем и докажем, че ние предлагаме алтернатива на сегашния модел на управление. Алтернатива, която решава важните проблеми на нацията и държавата.
Такъв инструмент за разширяване на влиянието и привличане на съюзници може да е проектът „Визия за България“. Тепърва обаче ще ни се наложи да уточним как ще се преодолеят демографските, социалните и икономическите различия, диспропорциите и неравенствата. Задачата не е как да направим богатите по-бедни, а как да направим бедните по-богати. Как да изградим силна и стабилна средна класа, с водеща роля в развитието на държавата. Още повече средната класа, както е известно, е гръбнакът на всяка просперираща икономика. Разбира се, предстои да разгледаме как в новите условия на кризи и противоречия, на бедност и крайни социални разделения, ще решаваме
основното притовиречие между труда и капитала.
Ще трябва да потърсим начини, чрез които да подкрепим българските предприемачи и производители, тези, които създават работни места и конкурентноспособни продукти с висока добавена стойност. Ще направим всичко възможно да изправим на крака малкия и среден бизнес, който е смазан в момента. Ще занулим произволните проверки и административния рекет над бизнеса. Ще ни се наложи да се борим за пазари, за износ и държавна протекция на българските стоки. А това означава да преформулираме разбирането си за национален интерес.
Установеният сега модел на управление е порочен, неефективен, несправедлив, неспособен да реализира основните принципи на демокрацията и да гарантира върховенството на закона. Той забавя растежа, потиска инициативата, генерира неравенства, увеличава поляризацията на обществото и обрича на бедност големи социални слоеве и групи от населението. Популизмът се е превръща във водещо начало на политиката и практически размива границите между политическите послания и действията на различните политически сили. Като резултат - обществото е без ясни цели и перспективи, развитието е стихийно, растежът е бавен. Вероятността да достигнем средните равнища на ЕС е сведена до нула.
Какво искаме ние?
БСП е за силна, суверенна, законова, подредена държава. За високоефективно държавно управление и проактивна позиция на държавата в пазарната икономика.
Считаме, че социалната държава е най-добрият модел на държавно управление за българското общество, който може да осигури повече справедливост, солидарност и равенство в съвременните условия. Най-голямото предизвикателство, пред което е изправена нацията, е предотвратяването на демографската катастрофа. Всичко останало е функция от това. Бедна, болна и неграмотна нация няма шанс да се справи със собственото си оцеляване. Ето защо основните приоритети са икономика и доходи, здравеопазване и образование.
Нужен ни е български социален и работеш икономически модел, може да го наречем социален българизъм – да съхраним и възродим българската нация и да върнем справедливостта и солидарността в живота на хората. Всичко останало би трябвало да се разглежда като инструмент за постигането на тези цели.
Нужно ни е самочувствие, че нашите социалистически идеи стават все по-актуални. На тях принадлежи бъдещето.
Неолиберализмът претъря крах и е време за нов подход, нова философия за управление. В потвърждение на това ще цитирам американския философ Франсис Фукуяма, който до преди няколко години твърдеше, че либералната демокрация е "крайната точка на идеологическа еволюция на човечеството и финална форма на човешкото управление”. Днес той казва: „Ако става въпрос за преразпределящи програми, които се опитват да компенсират големите диспропорции при доходите и богатствата, които възникнаха през последните десетилетия, мисля, че социализмът трябва да се върне. Този продължителен период, който започна с Рейгън и Тачър, в който бяха наложени идеите за ползите от един нерегулиран пазар, в крайна сметка имаше катастрофален ефект".
Капитализмът не е краят на историята. Възможен е един друг справедлив, солидарен и свободен свят. Един нов свят, в който 1% от човечеството няма да присвоява общественото богатство, сътворено от 99% от същото това човечество. Един свят на прогреса, без експлоатация и социално изключване на класи и социални групи.
Навлизаме в ново време.
Време на възраждане на социалистическата идея и ценности. Новото време изисква от всички нас разработването и прилагането на качествено нова политика. Необходимо е да използваме целия си интелектуален, управленски и морален капацитет. Да излъчваме надежда, сигурност и възможности за развитие на държавата. В най-скоро време трябва да предложим управленска стратегия, обоснована с точни данни, числа и ресурси. Тя трябва да посочи пътя за ликвидиране на бедността, както и политиките за развитие, модернизация и просперитет.
Хората, с които се срещаме, ясно си дават сметка за тежестта на проблемите и жизнената необходимост да бъдат намерени верните решения. Затова са активни при обсъждането на „Визия за България“ и правят много и разумни предложения. Този диалог с обществото е изключително важен и полезен за нас. И той не трябва да прекъсва, трябва да продължи, като разширим разговора с това какво е виждането ни за Европа и как искаме да изглежда Европейският съюз след изборите догодина.
Нужно е да се преосмисли ролята на България в ЕС от тук нататък, свързана с заемането и отстояването на пробългарски и национално отговорни позиции. Стартът на предизборната кампания трябва да започне от Конгреса на 26 януари и да постави началото на победния рейд на БСП.
Европейските избори не бива да бъдат подценявани!
Те трябва да се превърнат във вот на недоверие към ГЕРБ, така както стана на президентските избори през 2016 година. Европейските избори ще бъдат важна отправна точка за останалите избори през следващата година. Ще се превърнат в лакмус за това дали успяваме да достигнем до умовете и сърцата на избирателите. Дали успяваме да ги убедим, че можем и имаме волята за промяна.
Има три риска пред БСП за спечелването на европейските избори. Първо – конфликтите на европейско, национално и местно ниво. Второ – подреждането на листата за Европейски парламент. Трето – риториката и посланията, да не допуснем да ни вкарат отново в графата „антиевропейска партия”. Ако успеем да преминем успешно през това първо предизвикателство, ще имаме стабилна основа за спечелването на местните избори.
Има всички предпоставки да сложим край на монопола на ГЕРБ в София. Витрината на управлението им се пропука. Митът за добрата кметица е разбит. Но задачата не е толкова лесна. Пред нас имаме опонент, който ще направи всичко възможно да задържи властта. Поради това е необходима пълна мобилизация на целия наличен ресурс – кадрови, експертен, комуникационен. Всяка една от районните организации трябва да има стриктен план за действие, в пълен синхрон с гражданите, с ясна представа кои и какви са най-важните и належащи проблеми и да предложи решения. Всеки един от 24-те района трябва да се превърне в епицентър на активна работа. Защото, ако чакаме само от „Позитано“ и „Леге“ да идват новините, критиките, предложенията и решенията, успехът ще ни се размине. Възходът на ГЕРБ започна от София и от тук трябва да започне и крахът им.
ДРУГАРКИ И ДРУГАРИ,
Пред БСП стоят няколко основни въпроса. Първият е образът на желаното бъдеще на България. Този въпрос поставяме с проекта „Визия за България”. И считам, че окончателният вариант трябва да бъде крайъгълният камък, около който да търсим обединение.
Вторият въпрос е свързан с волята да реализираме това, върху което се обединим. Най-голямото изпитание пред всяка партия е възможността да се упражнява властта. Но с властта не се търгува, особено когато са заложени националните интереси и идеали. Властта е отговорност и само поемането на отговорност за управлението на държавата ще превърне БСП в субект на властта. Партията следва да се превърне в концентриран израз на волята за управление. В същото време проявяваме един дефект в поведението и мисленето си: ние можем ли да управляваме, или ще продължаваме да търпим да ни се обяснява на какви условия трябва да отговаряме?
Трети въпрос: с кого ще осъществим политиките си? Т.е. подготвяме ли управленски кадри? И как ги готвим?
Четвърти въпрос: кой е стратегическият ни съюзник? Този въпрос е от първостепенна важност, защото както показват социологическите проучвания при едни бъдещи парламентарни избори се очертава коалиционен формат на управление. Което изисква още от сега да водим разговори по национално значими въпроси и да търсим конструктивни решения.
Петият въпрос е свързан с реидеологизацията: за преосмисляне и утвърждаване на социалистическите ценности, за изграждане на европейска социална държава, основана на справедливост и солидарност.
Отговорът на всички тези въпроси минава през консолидация на партията, консолидация на лявото и консолидация на всички тези, които желаят промяна.
От решаващо значение е да върнем доверието в БСП. Доверието се връща с работа и срещи. Връща се с конкретни действия, а не само с думи колко е лошо и как ще става по-лошо. Не искам нашата партия само да констатира състоянието и фактите, искам да променяме България и София, като решаваме проблемите на хората на битово, на общинско, на държавно ниво. Само с работа, със срещи с хората ще разрушим мита за БСП като партия на миналото.
С днешната дискусия поставяме началото на разговор, който ще продължим на Конгреса на партията и през януари.
И накрая, ще завърша с думи на големия български поет Георги Джагаров от стихотворението му Ако искаме да победим:
Трябва да сме умни, казвам, умни!
Трябва умно да горим, да спорим,
Умно да мълчим и да говорим,
умно да живеем, да се борим,
умно с умни хора да дружим,
трябва умно път да си избираме
и по пътя умно да вървим.
Благодаря Ви за вниманието!
София, 1 декември 2018 г.
 Писания и заявления по случай отбелязването на 115-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание на Петрова нива през август 2018 година за пореден път напомниха за кървящата от столетие рана, нанесена от турския ятаган върху достойнството, идентичността и безрезервната преданост към род и родина на тракийските българи.
Президентът Румен Радев, в прочувствената си реч припомни саможертвата на тракийските българи поели по пътя към свобода и достойнство, където, по думите на летописеца на въстанието Христо Силянов „едновременно действаха ножът, куршумът, огънят и бесилката“.
Президентът счете за уместно да информира всички заинтересовани от последиците на тези събития, че е поставил въпроса за компенсациите на тракийските бежанци и че ще продължи да изисква ясен отговор при всеки случай когато историческите факти се пренебрегват или се поставят под съмнение. Намерението е похвално, но разговорите за „компенсации“ на някакви „бежанци“, след 100 годишен грабеж и продължаващата варварска разходка на завоевателя по незасъхналата кръв и крещяща за възмездие памет на подложените на геноцид тракийски българи в Източна Тракия, меко казано няма нищо общо с пренебрегване на историческите факти. За престъпления срещу човечеството не само няма давност, но не може да има и прошка.
Да, историческите факти се пренебрегват, но трагичното от национална гледна точка в случая е, че за 99% от управляващите и кандидатите да управляват България, такъв въпрос не съществува поради пълното му непознаване. Изявлението на президента е не само повод, но и задължение за анализ на казаното, за припомняне на фактите и опит за оценка на възможните и необходими решения по този въпрос.
Какво имаме предвид?
След 100 години най-сетне е време да се осъзнае, че на тракийските българи, жертва на турския геноцид (ако има такива останали) и на техните наследници компенсации не се дължат. Компенсации се дължат за отнети по законен път или приемлив за съвременните цивилизационни нрави блага (къщи, имоти, земи, гори, движимо имущество, животни и т.н.) , а не за престъпления срещу човечеството, каквито са геноцидът и етническото прочистване, извършено в Тракия.
Налага се обяснение на използваните термини и внасяне на яснота по статута на тракийските българи, жертва на турския геноцид. Те не са „Тракийски бежанци“. За турските историци те дори не са бежанци, а изселници, емигранти! Дори във френския текст на протокола към договора за приятелство към Ангорските спогодби жертвите на турския геноцид са определени като “immigrant” – имигрант, преселник, пришълец, статут, който свързва лицето със страната на новото местожителство, а не със страната, от която е прогонено с всички произтичащи от този факт последици. Бежанец е лице, което по своя инициатива или желание, доброволно или по принуда, напуска родното си място, за да запази живота си и този на близките си, установява се в друга държава, където му се предоставя статут на „бежанец“*. Оцелели след геноцида, Тракийските българи не са имигранти, а изгнаници*-бегълци, успели да спасят живота си чрез бягство от ятагана, поставен на врата им, поради липсва на какъвто и да е друг избор, освен смърт!
На тракийските българи и техните наследници
се дължат отнетите от отоманските и турски власти имущества. Дори Женевската конвенция за бежанците не е предвидила решение на въпроса за правата на бежанците върху имотите, останали в държавата на произхода. Задължение на т.н. “велики сили“, които продължават да дължат справедливост на тракийските изгнаници, е било и понастоящем е да принудят Турция да върне отнетото и да компенсира унищоженото имущество в резултат на извършени престъпления срещу човечеството, каквото е геноцидът и да наложат, ако е необходимо със сила, връщането на правоимащите по родните им места. Това произтича от разпоредбата на чл. 1 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид, съгласно който държавите, страна по конвенцията, поемат задължението да „предотвратяват и наказват“ геноцида. Извършеният срещу стотици хиляди български тракийци геноцид не може да се компенсира с пари – мъртвите нямат нужда от пари, за да си платят сметката! Обстоятелството, че Турция отказва да се присъедини към Конвенцията за геноцида, не освобождава нейните управници от задължението да спазват нормите на обичайното международното право!
Компенсации се дължат, но не за да се откупят престъпниците, наредили, толерирали и извършили геноцида, а за пропуснатите ползи, за експлоатацията на заграбените в продължение на един век държавни, общински и частни български имоти.
Право на избор за начина на възмездяване на жертвите на геноцида има пострадалата страна, а не престъпникът! Тактиката на Турция по този въпрос в продължение на век, която продължава до днес, е да отказва разговори, да предлага всевъзможни несъстоятелни конструкции или решения, върху крайния резултат от които тя си запазва пълен контрол. Такава е и лансираната идея за „колективен иск“, по който страна да бъде българската държава в преговори с турската държава. Двустранни преговори между България и Турция са безсмислени, тъй като те са предварително обречени. Турция отрича извършените престъпления срещу човечеството.
При тези обстоятелства, предявяването на „колективен иск“, пред турски съд, без прието от двете страни ясно международно правно основание, би било несъстоятелно, а от процесуална гледна точка - неосъществимо. Съгласно международното право една държава не може да бъде страна по гражданско дело за компенсации за извършен от нейни граждани и институции геноцид, каквато в случая е Турция, срещу лица, придобили чуждо гражданство на основание етнически произход в резултат на извършено престъпление срещу човечеството - етническо прочистване в държавата на произход. Виновните за извършени престъпления срещу човечеството са наказателно отговорни, а за извършените деяния давност не тече. На жертвите и техните правоприемници се дължи възстановяване правото на собственост върху заграбените имоти по административен път и компенсация за причинените страдания и пропуснати ползи по съдебен път, както и признаване правото да се върнат по родните места на своите родители и прародители. По съществуването на тези основни права на право-имащите и задължения на извършителя на престъпления по силата на международното право няма място за спор.
Възстановяване на правото на собственост и ползване върху заграбените лични имоти на Тракийските българи поставя въпроса и за възстановяване правото
на собственост и ползване върху държавни и общински имоти,
разположени на територията на обитаваните от тях села и градове и ползваните мери, пътища, гори, кариери от всички тях… Естествено е тези въпроси да бъдат обсъждани и решавани от представители на турската и на българската държава със съдействието на представители на великите сили в качеството на арбитър.
Единственото решение за Тракийските българи е възстановяването на status quo ante ex tunc!
Ако днес говорим за проблем с Тракийските българи, той е не в пренебрегване на „историческите факти“, а в тяхното превратно, недобросъвестно, тенденциозно, непоследователно, злоумишлено, необосновано от правна и историческа гледна точка тълкуване.
Когато мислим и говорим за Източна или Одринска Тракия имаме предвид земята, разположена между Черно море на север и североизток, Бяло море на юг, Мраморно море на юг и югоизток, река Марица и Странджа планина на запад, с площ от 20,500 кв. км. Тракия – Одринска и Беломорска - е неотделима част от визията за българската държава в навечерието на Освобождението, включваща още Мизия и Македония. Що се отнася до историческата истина за тези земи, както България, така и Турция четат и тълкуват по различен начин фактите, причините и последиците за случилото се. Необходимо е, с помощта на държавите, играли и играещи решаваща роля в поддържане на мира и съблюдаването на международния ред и право в междудържавните отношения на Европейския континент, да се постигне общо приемливо разбиране на фактите досежно:
Броят на пострадалите – избити и прогонени българи и местообитанието им; най-често споменаваната цифра е „наследници на 350,000 българи от Одринска и Беломорска Тракия“.
Според доц. Георги Митринов (БЪЛГАРСКОТО ЦЪРКОВНО-ИСТОРИЧЕСКО НАСЛЕДСТВО В БЕЛОМОРИЕТО) основната част от българското християнско население, обитаващо Източна Тракия е било прогонено или избито от турските редовни наемнически военни формирования по време на Междусъюзническата война от 1913 г. Живеещото компактно българско население в Одринско, Лозенградско, Бабаескийско, Визенско, Малкотърновско, Кешанско, Еноско, Малгарско, Узункюприйско, Чорленско, Силиврийско, е избито, а близо 200 000 българи са прогонени от родните им места.
Петко Карамитрев пише в дневника си: „В Тракия населението беше турско и българско - наполовина. Гърците бяха малко. Турските села бяха малки – по три четири къщи. Българските - от 200 до 500“…
Извършен ли е геноцид; има ли извършено престъпление срещу човечеството съгласно нормите на международното право?
Да, има. Източна Тракия е обезбългарена и прочистена със сила и убийства. Според член 2 на Конвенцията за преследване и наказване на престъплението геноцид от 1950 година под „геноцид" се разбира всяко едно от следните действия, извършено с цел да се унищожи, отчасти или изцяло, една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:
а) убиване на членове на групата; б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;
в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;
г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;
д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.
В Източна Тракия турските власти извършват всяко едно горепосочените деяния срещу тракийските българи, обитаващи тези земи от хилядолетие – избиват ги, травмират успелите, прогонват оцелелите, заграбват имотите и унищожават имуществото им, за да ги лишат от възможност за препитание и от шанса да се завърнат по родните места, отнемат децата им. Тези престъпления срещу човечеството остават ненаказани повече от век! Въпросът е: трябва ли това да продължава? И до кога? Геноцидът е престъпление по общото международно право и изработването и приемането на Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от Генералната Асамблея на ООН през 1948 година , в сила от 12 януари 1951 г., единствено кодифицира действащите вече обичайни норми в тази област на правото.
Престъпления като геноцида, извършвани срещу тракийските българи и арменските обитатели на Тракия, в продължение на десетилетия от властите на Османската империя и на турската държава, са основната причина това престъпление да бъде квалифицирано и кодифицирано, като едно от най-тежките престъпления срещу човечеството.
Стореното е сторено, но
няма престъпление без извършител, без престъпник.
Кой извърши престъплението геноцид срещу тракийските българи? Поел ли е отговорност и в какво се изразява тя? Няма спор по преките извършители и отговорни за геноцида срещу тракийските българи. Това са редовната турска армия, башибозука на служба при турските султани и техните слуги, само-организиралите се орди за извършване на безпощадни убийства, издевателства и грабежи над друговерците под благосклонния поглед на управляващите правоверни служители на Аллаха. Това е онази част от ръководната върхушка в османската и турска държава, в различни исторически периоди в края на ХІХ до средата на ХХ век, която носи и основната отговорност на вдъхновители, подстрекатели и подбудители за прочистване на Тракия, избиване и прогонване на коренните й обитатели – българските тракийци. Имената им са известни, те носят наказателна отговорност, но не те, а държавата, която управляват и представляват носи цялата гражданска отговорност за нанесените вреди, за причинените страдания и заграбено имущество от жертвите на геноцида. И както няма давност за наказателно преследване на извършилите престъпления срещу човечеството, така няма давност и за търсенето на отговорност за причинените от тях вреди. Международното право не може да остане безсилно, а тези които са призвани да го прилагат и съблюдават, като гаранти на световния обществен договор, т.н. велики сили, не би трябвало да продължават да наблюдават с безразличие гаврата на престъпниците с жертвите!
Престъпления са се извършвали и продължават да се извършват и сега. Отново питаме – до кога това трябва да се търпи и да продължава?
Следва
|
Историк и политолог, занимава се основно с геополитически изследвания. Преподавател в Националния институт по източни езици и култура в Париж (INACLO). Активист на леви и антивоенни движения, редактор на портала lapenseelibre.org
