Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

ОРИГИНАЛНИ ХРОМОЛИТОГРАФИИ ОТ РУСКО-ТУРСКАТА ОСВОБОДИТЕЛНА ВОЙНА

Е-поща Печат PDF

На 27.02.т.г. в Хасково се откри изложба под наслов „Оригинални хромолитографии от Руско-турската освободителна война“. Експозицията е подредена в централното фоайе на Регионална библиотека „Христо Смирненски“ в града. Тя е гостуваща изложба на Национална библиотека „Иван Вазов“ Пловдив и е в Хасково по повод националния празник 3 март.

В експозицията са включени пана с хромолитографии изобразяващи едни от най-знаковите моменти от Руско-турската освободителна война, някои от които са моместени на нашите страници: Император цар Александър II, Победата при Одрин, Битката при Плевен, Генерал Скобелев и неговия бял кон, Защитата на Шипка, Великият княз Николай са само част от историческите моменти и личности, запечатани чрез уникалната за 19 век техника.

Тези хромолитографии стават част от фонда на библиотеката в Пловдив през 1924 година. Сега, техни копия гостуват в Хасково.

Изложбата бе открита от заместник-кметът на община Хасково Мария Вълчева.

 

ЩО Е ТО „МАКЕДОНСКИОТ JАЗИК“?

Е-поща Печат PDF

• Кога и как е бил създаден всъщност книжовният език на нашите роднини от Скопие


На 3 декември Македонската академия на науките и изкуствата (МАНИ) прие „Харта за македонския език“ (Повелба за македонскиот jазик). В нея официалният книжовен език на Република Северна Македония, е обявен за „отделен и самостоятелен език с континуитет и генеалогия“, които давали, според Скопие, основанието той да се нарича „македонски“. Това твърдение бе подкрепено с „конструирани“ исторически и езикови аргументи, които подтикнаха Българската академия на науките веднага да реагира на „конструкторите“ и „изобретателите“ на „македонскиот jазик“. В разпространеното до медиите официално становище на БАН се заявява: „Официалният език на Република Северна Македония е писмено-регионална норма на българския език“. Становището на БАН се основава на научните разработки на Института за български език, на Кирило-Методиевския научен център и на Института за исторически изследвания.

На 11 декември се проведе заседание на българските учени – академици и чл.-кореспонденти, на което бе обсъдена „Хартата на македонскиот jазик“ на МАНИ, както и постъпилите становища на споменатите институти на БАН. Българските учените са категорични: „произходът, историята и характера на официалния език в Република Северна Македония (...) в цитираната харта, са представени некоректно и с подмяна на научната терминология“.

Събранието на академиците и чл.-кореспондентите (САЧК) и БАН, единодушно се обявяват за непроменимата истина, че официалният език на Република Северна Македония е писмено регионална норма на българския език и считат изразената в „Хартата за македонския език“ на МАНИ позиция, „за невярна и неприемлива, вредяща на отношенията между двете страни.“ Нещо повече: „Данните от историята на езика категорично показват, че българският език обхваща историко-географските области Мизия, Тракия и Македония, и че по тези места не е имало компактно население, различно от българското, нито различен език от българския и, че става дума за едно непрекъсваемо диалектно землище на българския език“. Посочва се също, че неговият континуитет се простира и извън държавните граници на Република България. 1. В Румъния – Северна Добруджа; 2. В Сърбия – Поморавието и Западните Покрайнини; 3. Във Вардарска Македония; 4. В Гърция – Егейска Македония и Западна Тракия; 5. В Турция – Източна (Одринска Тракия); 6. В Албания – Корченско, Голо Бърдо, Мала Преспа, част от Гора; 7. В Косово – част от Гора, Призенско (Зупа) и др.

В този брой предлагаме на читателите на „Нова Зора“ статията на писателя-изследовател Борис Данков, която разкрива любопитната, смешна, но уви, най-вече трагична история на изобретяването на „македонската азбука“. Известната стенографска тетрадка на поета Венко Марковски, участник в това „начинание“, е послужила като источник на изнесените от Борис Данков факти. „Македонската азбука“ се създава в условията на командно-комисарските реалности на новия сърбо-македонизъм, наследен от асимилаторската политика на Кралство Югославия, който през тревожната и бурна есен на 1944 г., само е предрешен в „червено“.

В последвалите 45 години на невиждано и през турското робство изтребление на всичко и всички, които осъзнават своя български корен в бившата Югославска Република Македония, сърбо-македонизмът се утвърждава като неизменен антибългарски вектор, чиято цел е да отчуждава и да противопоставя българите от двете страни на границата. Нещата отдавна отидоха отвъд кражбата на българското историческо наследство, изтреблението на ярки личности с българско самосъзнание, безчинствата в концентрационните лагери на Голи Оток и Идризово, както и форменото всекидневно българомразие. И понеже добронамереността от българска страна и политиката на търпимост към волностите на нашите братя е била възприемана от политическия елит в Скопие единствено като израз на слабост, македонските „историчари“ и „конструктури“, решиха че след азбуката, след посегателството на исторически герои и факти от българската история, могат да се домогнат и върху континуитета на българския език. Така те събраха дързостта да обявят писмено-регионалната форма на държавата си, призната първо от България, за „македонски язик – отделен и самостоен“. Те са забравили дори, че още Речникът на Найден Геров, съставен през 19 век, се именува като „Речник на българския язик“, и може би си струва да го препрочетат отново, както и песните на братя Миладинови.

Предявена е покана от министър-председателя на Северна Македония Зоран Заев към министър-председателя на Република България Бойко Борисов, на която той щял да му обясни основанията за „Хартата за македонския язик“. Все ни се струва, че библейската притча на Соломоновата мъдръст за двете майки, претендиращи за детето, този път няма да сработи. Българският министър-председател би трябвало да се довери на мъдростта на българските и световните учени, които отдавна са се произнесли за генеалогията на „непрекъсваемото диалектно землище на българския език“.


Зора


Ако речем да се доверим на издадената в Скопие през 2009 г. Encyklopedia Macedonica, ще узнаем, че "македонскиот литературен язик" има... хилядолетна история. Според автора на статията,  скопският академик Блаже Ристовски, "основата му е била положена с кирило-методиевската писмена норма въз основа на солунския македонски говор още през IX век". Тази "норма" била въведена в Македония от светите Климент и Наум като "славянски писмен норматив, който през XII век бил преминал в македонска редакция на старославянския език" и продължил да съществува до края на XIX век.

По-нататък, според Блаже Ристовски, бил настъпил "вторият етап" от развитието на езика, който "отразявал опитите" на книжовници като Партений Зографски, братя Миладинови, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Георги Пулевски и др., на различните македонски дружества и клубове от края на XIX и XX в. - да "кодифицират" въпросния език. Този период бил завършил с неговата "кодификация" от Кръсте Мисирков в книгата му "За македонцките работи", издадена през 1903 г. в София.

Утвърждаването на "съвременния македонски езиков стандарт" било станало чрез решенията на първото заседание на Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ),  свикано на 2 август 1944 г., след заключенията на различните комисии, които били "приложили Мисирковата кодификация" за македонската азбука и правопис на езика".

Сръбски и коминтерновски... македонизъм

Всъщност създаването на самия език е  конкретна реализация на сътворената в края на 19 и началото на 20 в. от  Стоян Новакович великосръбска доктрина за македонизма, която предвижда "отцепване" на населението във Вардарска Македония от България чрез насаждане на македонско национално съзнание и език. Утвърждаването, или по-точно "натъкмяването" на езика, е практическо изпълнение на решението на Коминтерна от 1934 г. за формиране на "македонска нация" и "македонски език", пряко продължение на  югославската сърбизация в Македония.

Доста любопитна е самата организационна  процедура, чрез която още в края на 1944 г. върху територията на Вардарска  Македония започва "осъществяването" на "писмения стандарт" на езика. Изключително интересен източник в това отношение са "Стенографските бележки" от заседанията на трите езикови комисии, приетите тогава документи, а също така - някои по-нови  публикации, които хвърлят допълнителна светлина върху самия "лингвистичен феномен", наречен "македонски язик".

Три комисии, една азбука

Така още през октомври 1944 г. т.нар. Поверенство на народната просвета изпраща писмо до областните съвети, в което се съобщава, че "двата основни проблема", от които се вълнуват "широките народни маси" в Македония, са "азбуката и правописът", чието решаване "трябва да бъде разгледано от научна гледна точка" и да се постави върху "научни основи". За целта е съставена Комисия за “установяване” на македонския език, азбука и правопис, в която влизат 12 "от най-добрите филолози", сред които Ристо Проданов, Васил Илиев, Георги Киселинов, Венко Марковски, Георги Шоптраянов, Блаже Конески и др. На 27 ноември 1944 г. комисията започва работа като нейните заседания продължават до 4 декември с.г. Още в първите разисквания се оформят две гледища за бъдещия език и писменост. Едното е на поета Венко Марковски, който настоява да се запази връзката с източните македонски (сиреч български) наречия, включително и буквата "ъ", като специфична графема за езика. Другото е на "лингвиста" Блаже Конески, който е за безусловно налагане на сръбската азбука - Вуковица, и изхвърляне на буквата "ъ". След като става ясно, че гледището на В. Марковски ще надделее и ще спечели мнозинството от гласовете на комисията, Б. Конески демонстративно я напуска. В приетата накрая резолюция е отразено едно сравнително балансирано запазване на връзката с изконните диалекти на "общия" език. Това решение обаче е посрещнато "на нож" от зараждащата се  сърбоманска номенклатура на македонската компартия, която съзира в него сериозна "опасност" от активизиране на "разни елементи", способни да внесат "раздвоение в народа". За да бъде заобиколено "опасното" решение, от Скопие спешно изпращат писмо до ЦК на югославската компартия с молба да им бъде оказана "помощ" за преодоляване на "големите затруднения" по "проблема с македонската азбука и езика", като за целта от Москва да бъдат извикани световноизвестните "капацитети по славянска филология" - Бернщейн и Державин. Съветските другари така и не пристигат, но с този ход тогавашните сърбомани от Скопие успяват да спечелят време, за да обърнат нещата в своя полза, ако ли не - в полза на своите попечители от Белград.

Така на 15.02.1945 г. със специална заповед  е свикана "втора езикова комисия", съставена изцяло от партийни членове, между които Блаже Конески, Лазар Мойсов, Лиляна Чаловска, Димитър Влахов и Венко Марковски. В нея първа цигулка "свири" Блаже Конески, който успява да наложи своето гледище. "Партийната" комисия решава "да се усвои напълно Вуковата азбука". Основен аргумент за това решение е "фактът, че тя има здрав жилав корен в Македония и е най-популярна". По-нататък в решението се обяснява, че народът "повече пише на нея, свикнал е с нея и на практика е изпробвана и добра, пригодна да се пише с нея на македонски". Като глас в пустиня остават настояването на Венко Марковски да бъде взета предвид резолюцията на първата комисия и възражението му срещу сръбските букви в азбуката. В отговор той получава от съпругата на Лазар Колишевски - Лиляна Чаловска, арогантно нареждане  "да се подчинява на дисциплината".

Това решение предизвиква силно недоволство сред "jавността" (обществеността). За да успокоят духовете, сърбоманите "партийци" свикват на 3.05.1945 г. "трета езикова комисия", която окончателно решава въпроса за запазване на част от сръбските букви и изхвърляне от азбуката на ер голям (ъ) като опасен "българизъм".

Дългата ръка на Белград

Разбира се, главният диригент на всички  партийни директиви и указания, снишавания и сервилни ослушвания, шантажи и заплахи е бил "политическият център" на Титова Югославия. Оттам са дърпали конците на новата югорепублика и нейните шефове; набивали са им обръчите в зависимост от обстоятелствата и конкретния случай. Все в името на нечия голяма кауза или идея, а всъщност - на нечии теснопартийни и национални, по-точно - великосръбски, амбиции и интереси. След като "скопските другари" вече са докладвали за "опасността" около "въпроса с азбуката и езика", Белград взема начаса бързи и спешни мерки, за да не се стигне до... нежелани "раздвоения". Така още на 28 декември 1944 г. от "центъра" е изпратен  като референт на Комисията за езика известният с просръбските си възгледи "добър филолог" Воислав Илич, който идва в Скопие, за да даде рамо на Блаже Конески. Той по-късно съчинява първата македонска граматика, чиято терминология изцяло е заимствана от сръбската.

В средата на март 1945 г. по нареждане на Милован Джилас, който по онова време е шеф на Титовата "Агитация и пропаганда", в Скопие пристига неговият заместник Радован Зогович, който идва със задача да укрепи авторитета на Блаже Конески. Той има решаваща роля за окончателното приемане на сръбската Вуковица като македонска азбука.

Всъщност именно бъдещият опонент на Тито и автор на "Новата класа" Милован Джилас има  огромна "заслуга" за пълзящата сърбизация на повоенна Македония. Под претекста за помиряване между Блаже Конески и Венко Марковски на 24 април 1945 г. той изпраща в Скопие телеграма със следния текст: "Изпратете спешно Малинска, Конески и Марковски окончателно да уредим въпроса за македонската азбука". Тримата членове на втората комисия пристигат "спешно" в Белград. След като ги приема, заедно с четирима просръбски професори: Радомир Алексич, Радослав Бошкович, Михайло Стеванович и Радован Лалич - Джилас решава окончателно проблема с македонската азбука. Добре известно е какъв е крайният резултат от неговото "посредничество", всъщност железен партиен диктат.

Лингвистът сърбоман Блаже Конески

Но едва ли някой има толкова голям "принос" за налагането на сръбската Вуковица, за развитието и утвърждаването на езиковия и литературен македонизъм в Скопие от потомствения сърбоман Блаже Конески. Доста противоречива е биографията на този лингвист и "злостен пропагандист", по думите на поета Венко Марковски. Роден през 1921 г. в с. Небрегово, Прилепско, той завършва сръбската гимназия в Крагуевац, след което през 1939-1940 г. следва славянска филология в Белград, а от 1941-1944 г. под името Благой Конев продължава следването си в Софийския университет, като остава верен докрай на своите сърбомански сантименти. В интернет-книгата си "Скопската икона Блаже Конески" живеещият в Канада писател Драгни Драгнев съобщава интересни подробности за житие-битието на този пръв "поборник за сръбска азбука и сръбски правопис в Македония". Оказва се, че още преди да участва в споменатите вече комисии, той е работил към т.нар. АГИТПРОП. Тогава изнася пред партизаните лекции за "македонскиот литературен язик", като лансира своята теза за "предимството" на сръбската Вуковица пред "бугарската кирилица".

Вече след "кодификацията" (разбирай - лингвистичната манипулация!) на езика и азбуката, той е сред първите (ако не и най-пръв) техен пропагандист и манипулатор. Б. Конески с огромен замах започва последователна  чистка на новосъздадения език от "архаичните" думи (разбирай - oт изконната българска лексика!), като отваря широко вратите му за масово нахлуване на сърбизми и чуждици. Неговата главна цел (и на всички негови последователи) е да се изкопае дълбока пропаст между изконния "общ език" и компилирания "стандарт" на "новия язик".  Неслучайно Венко Марковски оприличава поведението на Бл. Конески в лингвистиката като "поведение на дете в куклен магазин", което упорито настоява "куклите да са живи". По същия начин той иска на всяка цена изконните български говори да станат "македонски". Драгни Драгнев още по-категорично го определя като "скопска икона на македонизма".

Кодификация или манипулация

Така в продължение на повече от 70 години в съседната нам роднинска югорепублика и държава цяла армия от добре платени лингвисти и компаративисти продължават да копаят и да хвърлят пръст в тази невидима межда на омразата и ненавистта срещу България. По-точно, да отричат общия корен на българския книжовен език и регионалния македонски язик, да фалшифицират  неговата история. В този смисъл е много важно да се разбере накъде ще се наклонят везните в шумно разпалваната пропагандна акция в Скопие за признаване от България на т.нар. „македонски язик“. И още - каква ще е позицията на днешните и бъдещите управници в Северна Македония. Дали там ще бъдат бетонирни коминтерновско-сталинистките (разбирай сърбоманските!) клишета на македонизма. Или ще открие възможност за свободно езиково общуване  между населението от бившата югорепублика и България, за преодоляване на лингвистичната параноя от миналото и постепенно връщане към общите корени на езика. Това вече ще е показателно накъде ще продължат нещата в Скопие, пряко натрупаните във времето исторически лъжи и политически фалшификации, културни плагиатства и ксенофобски изстъпления. Не на последно място - изключително важно ще е каква ще бъде българската научна и… официална позиция, с ясно единно и аргументирано становище или с разнопосочно и хаотично мънкане, с недодялана махленска „дипломация“, която за пореден път ще ни отведе до… никъде. Време е.


 

КУЛТУРА НА СЛУГИНАЖА

Е-поща Печат PDF

Тази култура е чиста проба продукт на неолибералното ни битие. Някой сигурно ще каже, „ама тя си е чисто българска – ние винаги сме били слуги“. Не, тя не е българска и не, няма национални основи, дори винаги да сме били слуги. Тя упорито и, бих казал нагло, се насажда върху националната, за да я опорочи, развали и разруши като най-напред подрине националните й основи. Тази култура е също толкова изкушението на сатаната, колкото са неолиберализмът, глобализмът и тяхната естетика, нарекла се постмореднизъм. Тя разчита не на „робската психика“ на българите, а на тяхната доброта, състрадателност, доверчивост и наивност, за да се разположи в българския свят и го обсеби и пороби напълно.


Културата на слугинажа прониква навсякъде по света, обсебва националните култури, впримчва ги в своите пипала, за да изсмуче живителните им сокове, за да изсуши и погуби националните им съставки, традициите, начинът на мислене, особеностите на бита и устройството на обществения живот и държавата, отношението към миналото и историята. Тя е специален начин на мислене и служение, участие и съучастие в обществените дела, утвърждаване на правила, норми и морал. Идеологическата й същност е чрез всеобщото усвояване на „европейските ценности“ и „джендър практиките“ да се ликвидират нациите и човекът, създаден по образ и подобие на Бога, и да се премине към т.нар. „постчовешко битие“.

Най-напред се налагат идеите на глобализма и неолиберализма.

После се преодолява съпротивата на националните култури срещу насилственото уеднаквяване и заличаване на националното своеобразие като противно на прогреса и материалното благоденствие.

Но тъй като с физическо посегателство и насилие трудно се разрушават цивилизации и култури, бе измислена тази култура като пригодно средство за задушаване националното, духовното, нравственото. В йерархията на неолиберализма културата на слугинажа е на по-горно стъпало от другите родени от него за постигане на крайната му цел: масовата култура и културата на глупостта. Тя ги събира в себе си, служи си с техните методи и използва най-дейните и старателни техни представители за осъществяване на пъклените им замисли и цели. Нациите и националните култури били отживелици, комплексарски, назадничави, дори опасни и вредни за днешния човек и неговото движение напред към благоденствие и успех.

В тази йерархия културата на слугинажа се счита малко от малко „елитарна“.


Тя не допуска всички, а само избраните и назначените специално. Не всички желаещи и можещи биват посвещавани в нея. Поради което още не е станала масова, макар да се стреми да обхване цялата обществена маса. Но сега засега е още рано да я ощастливи. Един ден сигурно ще приеме в лоното си желаещите, защото са й необходими повече „ударни сили“ за облъчване с радиацията си обществата и нациите. Оказа се, че въпреки всичко националните традиции са неподозирано здрави и непроницаеми, та се налага да бъдат постоянно, упорито и неуморно разбивани. Протича безжалостен процес на демонтиране на нацията и националните култури. Идеолозите и ръководителите на този процес са обезпокоени от темповете, с които протича, но и от бунта на културите по света, който бунт все повече се усилва и придобива широк мащаб. Затова и нараства потребността от изпълнители - ала не груби и безпардонни, а угодници, които да внушават поне малко доверие, за да подлъгват наивните и да съблазняват твърдите.

Не е за вярване, но е създадена цяла система за „подбор на кадрите“

и идеологически апарат за разнообразяване и усъвършенстване на средствата за по-бързото постигане на желания необратим резултат.

Културата на слугинажа охотно отваря вратите си за професори, интелектуалци, политици, държавни служители, писатели, журналисти, учени от университетите и БАН, висши държавни служители, в това число народни представители и министри. Те биват въздигани за идеолози и духовни водачи. И посвещавани в кастата на „елита“, макар да са най-груби и вулгарни изпълнители, на които се възлагат „мокри поръчки“ в периодично организирани и провеждани еднократни и многократни погроми над националните ценности. Условието, на което трябва да отговарят, е да са „десни“, „дясно ориентирани“ и „дясно мислещи“. И публично и често да се хвалят с тези свои идейни и политически принадлежности. Те са „десни“, защото „лявото“ предварително е заклеймено като символ на назадничавост, изостаналост, на идеологическа обремененост, руска агентура, шпионаж и „рубладжийство“, тоталитаризъм. Т.е. това са хора на новото, а не на старото и не са обременени с миналото, поради което и мисленето им е „свежо и правилно“. Допускат се и леви, разбира се, ала ако са на високи длъжности в партийните йерарахии, обичат парите и имат силна нужда от тях в бизнеса и бита си. И главно, ако обичат вкуса на предателството!

Другото важно, дори изключително важно условие е, изпълнителите да не блестят с кой знае какъв ум. Още по-добре е да са глупави, но послушни и да помнят думите, които им повеляват да употребяват. Но идеолозите и водачите на този идеолого-пропаганаден апарат са, без съмнение, много умни и изобретателни. Те познават проблемите, с които се занимават; познават човека и човешкото мислене и умело намират начините да ги облъчват и покоряват. На някои вадят душите им с памук, други ги удрят по главите или им дърпат ушите, ако не се вразумяват. На когото каквото му се полага. Те покоряват умове и души, като ги обезсилват, промиват мозъци, за да ги направят лениви и немислещи, но пък алчни за забавления, успехи и материални облаги. Убеждават ги, че те се постигат и придобиват с приемане на европейските ценности, присъденияване към европейската цивилизация и с отказ от националните комплекси. Просто и ясно! И очевидно не е чак толкова трудно.

Две са основните групи, в които се разпределят въпросните изпълнители.

В първата са тези, които „обясняват“ на читатели и зрителите защо е необходимо да се откажат от себе си. Те вършат, така да се каже, черната работа, свързана с провокиране на вниманието, възбуждане на недоволства; те раздразват публиката, предизвикват я да се вълнува и възмущава, за да освободи енергия.

Вторите идват след тях, за да обяснят и успокоят, да разсеяят съмненията с уверенията, че вълненията са напразни и ненужни, че нищо от това, за което по-нервните говорят, няма да стане. Но от друга страна „научно“ доказват зловещата функция на традициите и миналото. На тях е възложено да повтарят колко чужди са те на днешните хора, поради което не ги разбират и възприемат – особено безпомощни са учениците. И успяват да го докажат.

Схемата е проста и добре конструирана. Нейните конструктури обаче са предвидили и възможностите на противника. Те знаят, че той няма да се предаде лесно и че борбата с него, дори да не бъде продължителна, ще е трудна и сложна. Макар че участниците от противната страна не чертаят планове и не сглобяват конструкции, не правят стратегии и не провеждат тактически операции. А просто отстояват кауза. Отстояват безкористно, честно, убедени в правотата й. Тяхната беда е, че не могат да се обединят поради различните си идеи, степен на възможности, място в обществото и разбиранията си за неговото устройство. Мотивацията им е идеалистична и не се захранва със стипендии, каквито чуждите „неправителствени организации“ раздават на своите наемници. Голямата им беда е, че макар да са далеч по-умни, способни и даровити в своите области от постмодернистките наемници, активните измежду тях не са чак толкова много на брой. И не са чак толкова смели и решителни. Пък и бързо се уморяват.

През последните месеци схемата бе задействана по отработения начин и в обичайната си последователност на включване на двете основни групи на слугинажа.

Искам само да уточня, че и „ударните сили“, и „учените и интелектуалците“ не се нуждаят от постоянни указания, за да вършат своята работа. В обстановката на разширяващата се глупост, простащина и отцеругателства все по-лесно е вирусът на слугинажа, проникнал впрочем в огромен брой хора, без те да подозират това (никой не ги предупреждава да се предпазват от него, да се имунизират или лекуват превантивно), излиза от карантинния си период и поразява организма. Тогава дори и хора, които не са специално привлечени към слугинажа и, както се казва, не се водят на отчет, без дори да съобразяват и без предварителна подготовка, могат да сложат начало на някоя нова кампания срещу нацията и националната култура. Вирусът е създал и у тях нагласа, породил е и е оформил настройки, върху които са се задействали вътрешните механизми, насаждани от неспиращите кампании по отродителство и национален нихилизъм. И, хоп, станалото-станало.

Но да излезем от теоретичните и публицистични разсъждения, за да видим как практически и с какви реални действащи лица си служи

културата на слугинажа и как тя се изпълнява предназначението си.

И проявява възможностите си.

Ще стане дума, разбира се, за поредното посегателство върху великия Вазов роман „Под игото“ чрез постмодернистките и в духа на културата на слугинажа издания и интерпретации.

Случаят с „превода“ на „Под игото“ е знак за това колко напреднал е разпадът на духа, морала и националната култура.

Страшно е дори да се помисли какво е станало с българските ученици, с младите, а и не само с младите хора, но и с тези, които минават за интелигенция, за да твърдят, че не разбират „Под игото“ и творчеството на Иван Вазов.

По-голямо национално бедствие не би могло да ни връхлети. Трябва да си дадем сметка, че това е национална катастрофа, по-страшна от предишните две, след които изгубихме територии, а народът ни изтърпя неописуеми физически и душевни страдания и мъки. Този превод е проява на глупостта, но не само. Той е брънка във веригата от последователности за дискредитация на великите ни национални писатели, най-велкият от които е Иван Вазов. Логиката на задачата е проста. Учениците в училищата, а също и студентите в университетите са постоянно убеждавани, че „Под игото“ е труден за разбиране роман, защото е написан на твърде остарял език. Младите днес говорят и пишат на съвсем друг български. „Бедата“ на романа обаче не е в „остарелия език“ и турските думи в него, а в опошления вкус, формиран не в четене на българските класици, в това число и на Иван Вазов, а в четене на обявените за „живи класици“ постмодернисти от рода на Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Пламен Дойнов, Людмила Филипова, Силвия Чолева и други колкото тях или по-малко от тях знайни и незнайни български осноположници на културата на слугинажа и на глупостта. Когато формираш литературния си вкус и навиците за четене и тълкуване по тези или подобни на тях автори, как ще се изпълваш с радост и вдъхновение, докато общуваш с великите ни класици и майстори на словото? Ами ти дори няма да ги разбираш и ще бягаш от тях, защото това е друг свят, друга духовност, култура и нравственост. И ще крещиш и ревеш с цяло гърло, че днес е друго време, че други са младите; че не можело да се пише „като дядо Вазов“, защото „дядо им Вазов“ е изостанал и няма място в европейско-соросоидното им битие сред европейските ценности. Прилича на филм на ужасите, обаче си е чиста реалност.

Затова казвам, че прословутият „превод“ на „Под игото“ е закономерно явление в този абсурден свят на отродители, посредствени и бездарни интелектуалци, лишени от съзнание за родното, българското, човешкото.

Ами че това са слуги на дявола – какво друго да очакваме от тях.

Сред тези слуги на дявола особено място заемат „водещите интелектуалци“, професорите, теоретиците и идеолозите на културата на слугинажа. С една дума: „елитът“. Това са хора с претенции, че много знаят, защото прелистват американски теоретични книги, четат лекции в чужди университети, обаче на български пишат неразбрано, защото той вече не им е чак толкова роден, и имат, благодарение на самочувствието си, мнение по острите проблеми на деня и то е последно – след тях коментарите могат само да го повтарят или доразвиват. Те са културолози, социални и културни антрополози, философи, политолози, социолози. Тяхната задача е да обясняват защо не е добре да сме българи и защо трябва да се променяме, да правим реформи, да се равняваме по „Европа“, да не се хвалим с историята си, защото ни комплексира.

И този път се появи такъв интелектуален левент с много титли, най-важните от които са „професор“ и „културен антрополог“: Ивайло Дичев, за да обясни на простия български народ защо не бива да се вълнуваме чак толкова от посегателствата върху Вазов. Според него „сакрализирането на „Под игото“ е функция на „комплексарски национализъм“. Обясненията му са разбира се научни и дълбокомислени, каквито са навярно и лекциите, с които учи младите хора да не бъдат „националисти“, да се очистят от „санстефанския комплекс“ и да не изпадат в „едно перманентно страдание“. Понеже като „нямаме Юго и Дикенс“, се поддаваме на простотиите на разните патриоти и „сакрализираме Вазов до небето“.

Според този „гигант на науката“, ние, българите, сме били изпаднали в „криза на идентичността“ и затова не знаем кои сме и какви сме, та залитаме в миналото и „сакрализираме“ Вазов.

Братя, българи, защо се чудим, че образованието ни било пропаднало, че учениците и студентите били неграмотни. Ами какви да бъдат, щом подобни професори преподават в университетите и учат и възпитават младите хора? Българските държавни университети са пълни с такива всезнайковци и скудоумци. И те се възпроизвеждат като едноклетъчни организми. А по указанията на чуждите неправителствени организации държавата ги подкрепя, плаща им, за да бълват сквернословията си и да тровят народа. И още по-бързо да се възпроизвеждат в нови учени, професори, учители, журналисти, министри...

Още веднъж ще повторя, че случаят с „превода“ на „Под игото“ е брънка от стратегията за денационализацията.

Ще правят, ще струват, но тези негодници ще се наложат и ще убедят най-напред учениците и учителите им, а после и родителите, най-накрая и цялото общество, че трябва да се отърсим от стародавните традиции, да ги оставим в миналото, за да не ни тежат в пътуването ни към бъдещото благоденствие. Веднъж ще опитат с едно, после ще се откажат от него; после отново ще предизвикат скандал и пак ще се намери някой културен антрополог, за да ни укори в национално комплексарство. Докато най-сетне на всички ни втръсне и, пази Боже, се съгласим с тях. Колко му е тогава да се отречем и от Вазов. Пък после и от Ботев, Вапцаров, Йовков, Елин Пелин, преп. Паисий, св. Софроний, Яворов... Но най-напред от Вазов, че той много обича България, милее за нея, възпява я и показва високите български нравствени добродетели, каквито няма да видим в „Европа“. Защото той е основният камък на българската литература и култура. Извадим ли го, всичко ще рухне под собствената си тежест, за да възтържествува културата на слугинажа, глупостта и глобализмът.

Но преди това дано се продъни земята, за да погълне целият този слугинаж!


 

ПАДНАЛИЯТ ОТ ВЛАСТ НЯМА ПРИЯТЕЛИ

Е-поща Печат PDF

Бавно и полека китайският грип, наречен „Ковид 19“, разширява своите територии и вече обхвана 29 страни, между които Италия, Франция, Германия, Испания и Хърватия. СЗО заяви, че всички страни трябва да се готвят, защото вирусът вече чука на вратата. Броят на заразените в Северна Италия наближи цифрата 200, а този на починалите от вируса достигна 11 души. По-предната седмица коронавирусът отне 10 живота и в Иран, след което властите в Ирак и Турция наредиха да се затворят ГКПП с ислямската република и временно да се преустановят гражданските полети от и за Техеран. В Русия забраниха влизането на хора от Китай, а в „проевропейска“ Украйна силите на реда едва спасиха от линч автобус със завърнали се от Поднебесната империя украински граждани. Когато в самия Китай броят на починалите от коронавируса надмина цифрата 2700, а този на заразените, поставени под наблюдение наближи 80 000, властите у нас обявиха създаването на Кризисен щаб за борба със заразата, начело с началника на ВМА генерал-майор професор Венцислав Мутафчийски. Проведоха и учение, като съответно беше обявена пета степен на опасност и гражданите бяха посъветвани да не пътуват за Северна Италия. Дано обаче не сме дръпнали дявола за опашката и не се окажем изненадани от бедата, както от снега посред зима.

На този фон


@останалите неприятности,


като кризите с водата, боклука, запрашаването на въздуха и периодичното отравяне с цианиди на реки и водоеми, изглеждат бели кахъри. Обаче опитите на властите да прикрият многобройните си провали в различните сфери на обществения живот са толкова смешни и жалки, колкото и хвалбите им за невероятния просперитет и нарастващия международен престиж на България при управлението на Бойко Борисов. Според тях, единствено президентът Радев проваля „националното единство“, критикувайки методите на управление на ГЕРБ и ОП. Изкараха го виновен дори за освиркванията по време на словото на кмета Йорданка Фандъкова на 19 февруари пред паметника на Васил Левски. Ако има освирквания и на 3-ти март, пак държавният глава ще отнесе калая. Според Тома Биков, който се изявява като върховен пропагандатор, адвокат и тълкувател на премиерските „ирадета“, свиркащите били група маргинали, организирани от БСП и НПО-та, вдъхновявани от президента Радев и финансирани от банкера беглец Цветан Василев! Нищо че президентът призова недоволстващите от управлението да не оскверняват с освирквания и аплодисменти поклонението пред саможертвата на Апостола. Напомнянето му, че вместо да заклеймяват недоволните от своето управление, управляващите е по-добре да помислят защо хората протестират, послужи като аргумент на тезата, че вместо да обединява, държавният глава разделя нацията. А кой може да обедини ограбените и измамените с техните грабители и измамници? Това е непосилно и за най-умелия демагог. Но след като и от ръководството на


@„присъдружната“ на ГЕРБ партия СДС


обвиниха президента в „съучастничество с осквернителите на паметта на Левски“, дължим да им напомним, че точно сините лидери освиркаха премиера Любен Беров пред паметника на Васил Левски на 19 февруари 1993 г., когато се навършваха  120 години от неговата гибел. Този акт не беше ли по-кощунствен от освиркването на речта на Фандъкова, която каканижеше от лист написана кой знае от кого реч, за разлика от президента Румен Радев и писателката Здравка Ефтимова от Перник. Не е ли кощунство с паметта на Апостола това, че нито един от неговите завети не е осъществен? Какво би казал той, който мечтаеше за чиста и свята демократска република, ако можеше да види, че вместо „Българско да гърми като едничка държава в цяла Европа“, България е най-бедната и корупмирана страна в ЕС, превърната на всичко отгоре в европейско сметище? И, че от Държавния департамент и посолството на САЩ научаваме кои съдии у нас са корумпирани, а от испанския „Ел Периодико“ - че в Каталуния разследват нашия министър-председател за пране на пари! За каква самостоятелност и национален суверенитет, за какъв международен престиж и икономически разцвет, говорят нашите управници? Или за каква финансова стабилност иде реч, когато треперят от страх, че от ЕС ще ни орежат еврофондовете, чрез които се поддържа илюзията за икономическия растеж на България? И то, когато от износител на електроенергия страната ни се е превърнала в нетен вносител, а бизнесът пищи, че плаща 4-5 пъти по-скъп ток, от този в Германия. Т.нар. „Зелена сделка“ на ЕС ще доубие и без това нерентабилната ни енергетика. А държавата не само изкупува скъпото електричество на американските ТЕЦ-ове в Маришкия басейн, ами плаща и за излъчваните от тях вредни емисии. Да не говорим за ТЕЦ-овете, на които Ковачки е „консултант“, докато горят нерегламентирано родни и вносни боклуци, или за ТЕЦ Варна, придобита също толкова съмнително от Ахмед Доган. Вместо газов хъб, България, под ръководството на Борисов, се превърна в боклукчийска яма на Европа и няма ден, в който прокуратурата и министърът на околната среда и водите да не откриват по някоя екологична бомба. Следват зрелищни претърсвания и арести на отговорни ръководители на топлоцентрали, ВиК, басейнови дирекциии, болници и т.н., но това не пълни язовирите, не прави въздуха и водите по-чисти, нито пък изплаща дълговете на закъсалите общински и държавни болници. Както винаги, властта се опитва да ликвидира последствията, а не да премахва причините за кризите.


@А „Премиерът Слънце“ Бойко Борисов,


вместо да си поеме отговорността, яхва джипа и обикаля местата, където ниви се превръщат в магистрали! Изпъчен гордо пред камери и фотоапарати, той прави гръмки изявления пред „медийни мисирки“, било в Брюксел, било в София. И обяснява писанията за неговата къща в Барселона и разследването му за пране на пари с „ченгеджийските номера“, инициирани от „съседа по месторабота“ (президента Румен Радев, б.а. ) и „хибридните атаки от Изтока“, визирайки Русия. Дори намекна, че БСП е изпратила в ЕП агент на руското военно разузнаване ГРУ. Вероятно имаше предвид Елена Йончева, но забрави удобно, че тя вече го осъди два пъти за клевета. Ако преди време Стефан Софиянски твърдеше, че той е „единственият доказано честен политик“, понеже не успяха да го вкарат в затвора, за Борисов може да се каже, че той пък е единственият премиер, осъден два пъти за лъжа и клевета! И той се разминава (засега) със затвора, което не значи, че не лъже като брадат циганин. Все пак по-добре е да не говори, че е бил омаскарен, защото омаскаряването е за предпочитане пред килията. Ако пък се чувства наистина оклеветен, да съди испанския „Ел Периодико“, вместо да фантазира кой го е „поръчал“ за омаскаряване. Или, следвайки собствените си препоръки към шефа на АПИ Георги Терзийски, да отиде на площада във всеки български град и като селски глашатай да изреве: „Нямам къща в Барселона! Нямам къща в Барселона!“ Разбира се този номер няма да мине пред властите в Испания, но намекът на вицепремиера Томислав Дончев, че Испания имала интерес да злепостави нашия премиер, буди тревога, че коронавирусът вече е започнал да поразява мозъците и на по-умерените гербери. Никой от ГЕРБ не смее да изрече „напълно обоснованото предположение“, че разследването в Каталуня може да е било стимулирано от Белия дом, за да се принуди Борисов да спре строителството на „Балкански поток“, срещу който съвсем официално се обяви помощникът на заместник-държавния секретар на САЩ. Ако Борисов не лъже, че строителството на „потока“ върви с пълна сила, защо й е на Русия да компрометира българския премиер? Какъв интерес би имала от неговото „омаскаряване“ и Испания? Що се отнася до президента Радев, той, за разлика от Борисов, никога не е бил „ченге“, че да прилага „ченгеджийски номерца“. Колкото до „омаскаряването“, голяма част от политиците, управлявали България през последните 30 години, не могат да бъдат омаскарени. Понеже, както е казал народът, „пачавра леке на хваща“.

Ами ако някой ден Държавният департамент на САЩ включи и Борисов в списъка на корумпираните, срещу които Херо Мустафа ще прилага „зъбати мерки“? Ако му забранят да стъпва на американска земя? Представяте ли си тогава как плъховете, сменили по три партии, за да се доберат до благините на властта, се юрват към спасителните лодки на потъващия герберски „Титаник“?! Може би при едно ново изтичане на шифрограми от Държавния департамент ще научим и какво в действителност е докладвала Херо Мустафа за нашия министър-председател. Въпреки опитите му да я удуши чрез прегръдки.


@Кой по-напред ще се дистанцира от Бойко Борисов?


Тома Биков, Спас Гърневски, Георги Марков, Антон Тодоров, или Владислав Горанов? Вместо да помисли сериозно за времето след властта, Борисов се държи така, сякаш е изнамерил ваксина срещу оставки и падания от власт. След като обяви, че Шенген вече не му е интересен, заради явните намерения на политиците от Стара Европа да ни превърнат в плет срещу бежанци и мигранти, наскоро Борисов заговори и за забавяне на темпото на присъединяване към чакалнята на еврозоната. Понеже нямало „пълен консенсус“ по въпроса, до юни сме щели да се плашим и убеждаваме в плюсовете на еврото. Приемането му обаче било неизбежно, защото нямало страна с евро, която да е по-зле от България. А Швеция, Дания, Швейцария и Великобритания, които никога не са въвеждали единната европейска валута, да не би да са по-зле от България? Очевидно не еврото е причина за нашето изоставане от богатите европейски страни, а фактът, че нито една от тях не се управлява от посредственици. Освен това никоя от тях не е приватизирала държавните предприятия така хайдушки, както Иван Костов. Обаче последният в своето нахалство и чувство за безнаказаност стигна дотам, че да иска обществото да му се извини. Пусто дърво неокастрено!

У нас поне двама главни прокурори оцениха приватизацията като криминална, а Иван Гешев дори разпореди на ДАНС да ревизира приватизационните сделки. Само че обезкостяването на построеното за 45 години социализъм е необратимо. Каквото е имало за крадене, то е откраднато и изнесено в офшорни зони. Сега остава да се краде само от еврофондовете и обществените поръчки. И, тъй като парите от ЕС ще бъдат орязани заради Брекзит, държавната копаня ще остане единствен източник за новите „къщовници“. Голямо блъскане и квичене ще падне! Да видим как един Иван Гешев ще успее да респектира крадците от старото и новото поколение. И да му мисли народът, че освен ризите ще му смъкват от гърба и по три кожи!

Вместо да гони Михаля десетки години назад, най-добре е прокуратурата да се разрови в днешните големи престъпления, започвайки с „Апартамент гейт“, „Язовир гейт“, „Боклук гейт“ и „Къщи гейт“ или „Барселона гейт“. Неотдавна Цветан Цветанов „изока“, че зад „Апартаментгейт“ стояли хора, приближени на Борисов. Това може би е особен вид самопризнание, защото Цветан Цветанов и Цецка Цачева бяха от най-приближените на Борисов? „Барселона гейт“ не заслужава ли и той едно разследване от българската прокуратура? Нищо, че сарайските издания като вестник „Труд“/24.02.2020, крещят с едри заглавия, че снимката на спряганата за любовница на нашия премиер бивша манекенка Борислава Йовчева, живееща под наем в уж несвързаната с Борисов къща на Александър Чаушев в Барселона, била подменена. И, следователно, публикацията била фалшификат, изготвен от Президентството!


@Очевидно фалитът на Делян Пеевската фирма „Лафка“ не е случаен.


Човек трябва съвсем да е съвсем изкуфял, за да вярва на такива вестници и да плаща за техния слугинаж. Падне ли Борисов, те първи ще се нахвърлят върху него, но млъкни сърце. Добре че в БСП тече кампания за избор на председател, та хранените от Пеевски медии пълнят страници и предавания с измислици за страшните кавги в БСП. Понеже в ГЕРБ такива неща не стават. Не стават, докато Борисов е на власт, но падне ли той, цялата алчна камарила от хвалители на неговите „успехи“ ще се насочи към друга ясла. Тогава и да пита „Вие защо ми правите номерца?“, ще го посъветват да отиде на психиатър. Или с лечението на психичното му здраве ще се заеме Иван Гешев, за когото също може да се каже: „Шефе, нали ти си го избра?“

Падналият от власт няма приятели! А простотията на онези, които досега са „му гласували“, е по-страшна от коронавируса. „Човешката глупост е безкрайна, за разлика от Вселената“, твърди Алберт Айнщайн.


 

ПРИМЕР ЗА ДНЕВНИЯ РЕД НА ИСТОРИЯТА

Е-поща Печат PDF

• 5 март – 67 години от смъртта на Йосиф Висарионович Сталин


Най-напред един въпрос: знаете ли в коя страна се публикуват най-много материали и книги за Сталин? Отговорът ще ви учуди. Това са САЩ.  И може би този факт съвсем не е случаен.

Ние, обикновените хора, които не сме депутати, нито сме партократи, нито други подобни, не можем напълно да разберем и да осъзнаем в каква дълбока помийна яма сме попаднали. Самият факт, че още сме живи, е историческа загадка, загадка на битието, защото накъдето и да се обърнем, виждаме само хаос, непредсказуемост, мрачни и стъмнени хоризонти.

„Живеем в свят, в който погребението е по-важно от покойника, сватбата – от любовта, външността – от ума .  Живеем в културата на опаковките, които презират съдържанието”. – Това са думи на Едуардо Галеано, уругвайский журналист, писател, политик.

В САЩ е предложено мъртъвците да ги преработват в тор за наторяване на почвата!

В обществения живот наблюдаваме пълен хаос: футболисти и боксьори споделят собствените си политически прогнози; артисти стават президенти; политиците четат за тренинга за саморазвитие и хармония; бизнесмените публикуват в научните списания статии по философски и етически проблеми.

Ето в какво време живеем – време на безумия!

И на този фон изпъква една историческа фигура, която няма аналог в историята на човечеството. Фигура станала надеждата на измъченото човечество – фигура феномен.

Става дума за Йосиф Висарионович Сталин.

Като личност и като дела Сталин е очевидно феноменът на 20 век. Вече 70 години около неговото име продължават и все повече се задълбочават философски и исторически спорове. Противопоставянето "загрява” и ако дуелите бяха разрешени, щеше да се лее и кръв. Всичко това доказва, че искаме или не искаме, харесваме ли го или не до там, Сталин и жив. Сталин е сред нас! Отговорите на почти всички въпроси, които си задаваме днес, са в сталинското време.

Ето някои от проблемите: глобализация и патриотизъм; социалдемокрация и комунизъм; национални малцинства и Косово; Южна Осетия и Абхазия; Ирак и Афганистан; екология и иновации; модернизация и реформи; световен заговор и АЕЦ; армия и национална сигурност; информация и пропаганда; народовластие и тоталитаризъм; еволюция и революция; глобалната криза; религия и атеизъм; изкуство и политика и още много, много други.

Именно затова отношението към Сталин съвсем не е исторически въпрос. Това е въпросът как хората виждат бъдещето на своята страна.

Ще се  спра само на няколко малко известни факта от неговото управление.

1. Представяте ли си, какво щеше да представлява Европа днес, ако не беше Йосиф Сталин?

На срещите на тримата големи (Рузвелт, Чърчил, Сталин), Чърчил предлага победена Германия да се раздели на 5 независими германски държави. Сталин твърдо се възпротивява, и затова днес имаме Германска Федерална Република.

И Рузвелт, и Чърчил, са имали сериозни резерви относно ролята на Франция във Втората Световна война. Те дори намеквали, че Франция трябва да заеме място в Нюрнбергския процес редом с Германия като неин сателит. И тогава нямаше да има Франция като пета велика държава, и тя нямаше да бъде постоянен член на Съвета за сигурност. Но Сталин защитава Франция и я спасява от съдбата на победена държава.

Това много добре го е знаел и разбирал големият син на Франция генерал Шарл де Гол. В края на 60-те години на ХХ век като президент на Франция Шарл Де Гол бе на официално посещение в СССР. За посещението си той поискал да положи цветя върху гроба на Сталин. Домакините направо му казали, че това е неуместно, но генералът пренебрегва тези съвети. И не само полага цветя, но и един час е  стоял неподвижно, по военному, отдавайки чест!


Такива ми ти работи! Позабравени, неудобни факти!

2. Друг малко известен факт. През корейската война, на 6 март 1953 г., щабът на Корейската народна армия и на китайските доброволци се обръща към Командването на американско-южнокорейските войски с молба за тридневно примирие от 6 до 8 март 1953 г. Поводът е смъртта на Й. В. Сталин. Командващият съюзните армии, американският генерал  Дъглъс Маккартър, със съгласието на президента Хари Труман, се съгласява и в заповедтта до войските заявява: „Генералисимус Сталин и СССР бяха наши главни съюзници във войната срещу Германия и Япония и затова ние, като войни, сме длъжни да отдадем дължимото уважение към паметта на генералисимус Сталин...”

Ето какъв е бил Сталин. Дори и мъртъв е можел да спре такава кървава и безпощадна война!

Заслужава си да се замислим дали това има отношение към днешния ден и дали не засяга всички нас?

3. Днес всички говорят за демокрация, всички имат представа какво е демокрация, но никой не обръща внимание на нейната съвременна конкретизация. Това за първи път го казва Сталин. По време на Кримската среща на тримата големи, той уж се пошегувал: „Аз, казва, досега смятах, че демокрацията е власт на народа. Но ето че „другарят” Рузвелт  популярно ми обясни, че демокрацията е власт на американския народ!”.

А сега си спомнете за блокадата на Куба, за Венецуела и за американския подход към подобни случаи, и си отговорете дали Сталин не е наш съвременник!?...

Трябва да мислим и помним винаги за децата си и за децата на техните деца – в какъв свят ще живеят и как ще живеят! Защото непременно ще дойде време, когато на вашата врата ще почукат яки мъже и като отворите ще ви запитат: „Кой сте вие и какъв сте? Мъж или жена, или хермафродит? Откъде идвате и кои са ви родителите?” И ако не можете да им отговорите, „нежно” ще ви вземат под мишците и ще ви хвърлят на кладата, защото вие ще бъдете нищо за своето време. Спомнете си как Ромул е създал древния Рим!

Всичко, което още живее у нас, хората на постсоциализма, е изтъкано от остатъчната енергия и незабравения смисъл на онзи великолепен Сталински марш-наскок от овехтялото „вчера” към „ослепителното“ „утре”. Това че в Русия боготворят Сталин, това, че в Румъния 70% от населението смятат Чаушеску за Христос, това, че българите все още харесват Живков, съвсем не значи, че Сталин е бог, Чаушешску - Христос, а Живков – баща на нацията. Това не значи, че по тяхно време всичко е било чудесно и хубаво. Това значи, че при днешните реформатори, либерали, демократи и социалдемократи, всичко е много, много по-лошо, по-мерзко и отвратително!

Наистина ли съвременният „демократичен” политически башибозук мрази Сталин заради тиранията, колективизацията, ГУЛАГ и изселванията? Не, разбира се. Причината е много по-дълбока.  Тя е фундаментална причина.

Сталин е първият държавен ръководител на социалистическа страна, който пое ръководството на реална страна, с реални проблеми, с реални хора, и с реални врагове. Всеки, който е имал работа с управлението на много хора, знае какво значи това!

Ако вместо проблематичните, съмнителни и митични жертви на Сталин и сталинизма вземем като критерий за състоянието на дадена страна   качеството на живота, се получават изненадващи резултати: реалната печалба за съветските народи от периода на сталинизма е увеличението с 23,2 милиона човешки живота! То е постигнато поради безплатното здравеопазване, поради намалението на детската смъртност, и увеличената продължителност на живота на хората от създадената нова структура на социума.

Сталин съумя много силно да наплаши световния капитализъм като отвори историческия  прозорец към друг свят и доказа, че този друг свят може да задоволява не само няколкото процента олигархични зомбита, а всички хора. Той убеди мнозинството от населението на света, че такъв свят е възможен. Историческата яма, в която след СССР попадна Русия – е отмъщението на Запада и на англосаксонството за 1917 г. и за 1945 г.

Несъмнено най-голямото геополитическо поражение на постсъветска Русия е, че на 600 км. от Москва Западът успя да създаде антируска държава от руснаци и по този начин да разклати из основи светая светих на руските хора – руският свят! Отсъствието на  Сталинското наследство тук се чувства особено болезнено.

Условията, в които бе заставен да живее дълго руският народ след 1991 г., е отмъщението на Запада и за 1917-та, и за 1945-та година. Колективният Запад не можа да прости и да забрави, че руският мужик скъса оковите на капитала; че се научи да чете и да пише; че първи в света изпрати човек в Космоса и победи фашизма и нацизма. Не могат да му простят това! И  няма да му простят!

А сега нека си спомним за инцидента с културния аташе на САЩ Робърт Форд, случил се на изложба на съвременното изкуство в Шанхай през април 2018 г. По време на своята реч  при откриването на събитието, дипломатът имал неразумността да каже: "Радвам се че постепенно китайското изкуство се отклони от традициите на кървавия сталинизъм и дойде в съвременната традиция".

След тези думи пет души от публиката се нахвърлят на Форд, събарят го на земята и започват да го ритат. Спрени са от полицаите, които пристигнали на мястото на инцидента.

Дипломатът Роберт Форт е отведен в болница със счупен нос, хематоми по тялото и прекарва там няколко дни. Нападателите били глобени за хулиганство.

Китайското Министерство на външните работи изпратило официално писмо за извинение до посолството на САЩ в Пекин. В писмото съвсем по китайски имало и препоръка: "Повече да не критикуват Сталин".

Изглежда това не е случайно.

В ООН КНР блокира осъждането на “сталинските репресии”. Русия се въздържа в това гласуване!

„Подобни несправедливи и клеветнически резолюции никога няма да излязат от името но ООН, докато делегацията на КНР е член на ООН”. – заявява по този повод постоянният представител на КНР Чжан Юн.

Това също е сталинско съвремие. Той е по-жив от „мъртвите живи“, които са наши съвременници!

Западните държави и САЩ никога няма да простят на Русия нейният съветски период, независимо от това дали нейните политици и държавници са, или се правят на “демократи”. Затова най-добре е Русия да пази, охранява и уважава своята история така, както това е правил Йосиф Сталин. Това е може би и единствения начин да оцелее, а с нея и светът.

Независимо дали това се харесва или не, Сталин присъства и днес в историческия избор на великата страна: Как да се съвземе днешна Русия? Как да се възстанови в нея силната, ефикасна и справедлива държавна власт? Как да се решат острите национални проблеми? Как Русия да си възвърне загубените геополитически и геостратегически позиции и своите приятели, поддръжници и съюзници? Как отново да се обедини обществото в стремежа му към велики нравствени ценности и идеали? Това също е Сталин. Без неговият исторически опит, без неговият методологически опит, всички тези проблеми са невъзможни за решаване.

Защото смисълът от цялата дейност на Йосиф Висарионович Сталин е опит за създаване на нова цивилизация, алтернативна на западната; опит за създаване на велика социалистическа свръхдържава. Това е опит за велики достижения в условията на международна изолация, на постоянна военна заплаха и остър дефицит на историческо време, на материални ресурси и кадри.

И тази негова дейност непрекъснато напомня на капитала за дневния ред на историята.


Никога не трябва да се забравя, че докато много хора се гавреха със Сталин, други много хора обикнаха Хитлер.

Днес вече е напълно доказано, че „прочутият“ доклад на Хрушчов на ХХ конгрес на КПСС, в който Сталин беше залят с мръсотия и обявен за най-голямото зло на света, е измислен от началото докрая.

Сталин работи и живя така, че неговите врагове и след смъртта му още ги стряска непоколебимостта на неговия пример. Какво по-голямо признание за един държавен ръководител?!


 


Страница 3 от 341