Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:

"Нова Зора" - Брой 44 - 29 октомври 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 45 - 5 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 46 - 12 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 47 - 19 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 48 - 26 ноември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 49 - 3 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 50 - 10 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 51 - 17 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 52 - 31 декември 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 1 - 7 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 2 - 14 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 3 - 21 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 4 - 28 януари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 5 - 4 февруари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 6 - 11 февруари 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 9 - 3 март 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ЗДРАВОТО СЕМЕЙСТВО Е БЕЗЦЕННО БОГАТСТВО

Е-поща Печат PDF

• Законът за социалните услуги е излишен, пагубен и отваря широко вратата за корупция

• Необходима е политика, центрирана върху целостта на семейството и благосъстоянието на децата в него


Зачестилият натиск към обществото да приеме за правилно въвеждането на разделение между интересите на детето и интересите на семейството му създава у народа социално напрежение и се засилва усещането за институционален произвол. Лиспва прозрачност на процедурите, по които е разработен и приет Закон за социалните услуги (ЗСУ). Тъй като в обществото не е налице консенсус по отношение на новите регулации в социалната сфера, а същевременно в чл. 1, ал. 1 от Конституцията се гарантира произтичането на властта непосредствено от народа, е редно законодателната и изпълнителната власт да изтеглят заявката си за въвеждане на новите регулации – ЗСУ, защото те пораждат смут и напрежение, и противопоставят едни обществени групи на други. Подобно разделение е пагубно за държавността.


Законът за социалните услуги бе приет стихийно от 44-то Народно събрание


след протестите на НГИ „Системата ни убива“ (родители на деца и младежи с увреждания). Прие се и закон за личната помощ, който касае именно хората с увреждания и начина на ползване на подкрепа от държавата чрез социална работа, за която държавата плаща. Отделно съществува и действа изобилие от по-стари регулации: Семеен кодекс; Закон за социално подпомагане; Закон за закрила на детето; Закон за семейните помощи за деца; Закон за хората с увреждания; Закон за защита от домашно насилие; Закон за борба с противообществените прояви на малолетни и непълнолетни и т.н., които също регулират семейните отношения. Следейки публикациите по темата за въвеждането на ЗСУ, възникват няколко въпроса:

1. Кому е нужно едни родители да бъдат противопоставяни на други родители чрез въвеждане на спорни постановки в законите?

2. Идейните ръководители на новите регулации осъзнават ли, че детето е човешка личност, чийто статут в обществото е специален по отношение на развититето му и степента му на отговорност, именно поради факта на незрялост и необходимост от устойчива семейна среда за развитие на психиката, поведението и здравето?

3. Държавата признава ли презумпцията за невинност?

4. Бедността порок ли е в РБългария?

И накрая: големият въпрос е какво се цели със създаването на масово обществено напрежение?

Заявявам мнението си на специалист, който дълги години обучава спецалисти по социални дейности да прилагат Центриран върху семейната цялост подход в социалната работа в един от университетите в България. Опитите да се подмени моделът на социална работа, центриран върху запазване на семейната цялост с институционален модел, е връщане назад към тоталитарните прийоми от близкото минало, чиито негативи са крещящо отчетливи и видими до днес. Всяка неестествена структура, каквато е ранната институционализация на детето, визирана в ЗСУ (и не само), изисква много повече ресурси, за да съществува. Закони, които противопоставят детето на неговите родители, са именно такава противоестествена, изключително вредна за обществото и ресурсоемка идея.

Законът за социалните услуги в своята същност създава няколко

основни противоречия, спрямо които обществото се разделя:

1. Чрез предвидените формулировки смислово, но алогично, се отделя детето (или лицето), нуждаещо се от защита, закрила, подкрепа и/или насърчение, от неговото биологично семейство. Създава се впечатлението, отново алогично, че дете (или лице) в риск е всяко дете (или лице) изпаднало в бедност. Предлагаме да се изработи Закон за борба с бедността, вместо да се въвежда закон, който създава тежък конфликт на интереси между гражданските организации и самите граждани.

В ЗСУ в чл. 9, ал. 3 гласи, че при предоставянето на социални услуги за деца се зачита мнението на детето, родителите и/или лицата, които полагат грижи. Това означава, че мнението се зачита едва, когато детето вече ползва социалните услуги, а не преди то да бъде включено в системата. Зачита ли се мнението на детето и на неговите родители преди да се пристъпи към задължително ползване на социални услуги? Визирани в чл. 11, една от които е „приемна грижа“ или услуги от резидентен тип, например! Отговорът е не. Налице е задължителност на ползване на социални услуги за деца по преценка на социален работник и директор на дирекция социално подпомагане в общините (чл. 10, ал. 5 от Правилника за приложение на Закона за закрила на детето).

ЗСУ постулира „гарантиране правата на потребителите на социални услуги“ (чл.2 т.6), но гарантира ли правата на всички лица (чл. 13, ал. 2), които са описани като евентуални потребители, без оглед на наличието на рискове? Не, не поема гаранция за спазване на избора на детето (например), тъй като деца се изслушват в съда под специален режим, само ако са навършили 10 години и по преценка на съдийския състав, а директорът на Дирекция социално подпомагане не се занимава с изслушване на деца.

В ЗСУ се определя понятие

„право на социални услуги съобразно най-добри интереси“. По отношение на правата на децата понятието „най-добър интерес на детето“ е формулирано в допълнителните разпоредби на закона за закрила на детето, § 1., т. 6. Според него „Най-добър интерес на детето“ представлява преценка на:

а) желанията и чувствата на детето;

б) физическите, психическите и емоционалните потребности на детето;

в) възрастта, пола, миналото и други характеристики на детето;

г) опасността или вредата, която е причинена на детето или има вероятност да му бъде причинена;

д) способността на родителите да се грижат за детето;

е) последиците, които ще настъпят за детето при промяна на обстоятелствата;

ж) други обстоятелства, имащи отношение към детето.

Оценката се извършва от екип специалисти – водещ случая социален работник, психолог и др. Родителите тук нямат никакво касателство. Противоречието е очевидно и оставя широка врата за злоупотреби със служебно положение на заинтересованите страни в системата на социалното подпомагане и социалните услуги, особено когато детето е на такава възраст или в такова състояние, че не може да изрази ясно волята си.

Определянето на риска в ЗСУ

постява още една широка врата за злоупотреби със служебно положение чрез уязвимостта както на детето, така и на неговото семейство, например изпаднало в бедност. Примерът с чл. 12, ал. 3 от ЗСУ посочва, че „настъпването на определен риск“ е пусков механизъм за задействане на процедури, при които директор на Дирекция социално подпомагане (по чл. 10, т. 6 от Правилник за приложение на Закон за закрила на детето) може, по своя преценка и при анонимен сигнал, да задейства процедура за извеждане на дете от семейството му, поради наличен риск. В ЗСУ думата „риск“ е употребена 17 пъти, като при един от тях ниското качество на живот е риск (чл. 12, ал.3, т. 1). Ниско качество на живот по данни на Националния статистически институт за 2018 година в Р България имат над 2,5 млн. души, а при тях деца с недохранване са около 300 000! Защо Народното събрание и изпълнителната власт не се наемат с проблемите в системата на пазарна икономика и не обявят борба с бедността; със социалното изключване и излация; с насилието и превенция на увреждането, а изливат милиони да насърчават социални услуги за хора с ниско качество на живот, е въпросът, на който нито един от политиците не може или не иска да отговори честно.

Законът за социалните услуги е устроен върху търговски принципи и конкуренция между "търговци" на услуги, което е анормално при условие, че социалните дейности и социалната работа се основават на принципите на солидарност, антидискриминация и доброволно участие. Състезанието за привличане на клиенти между отделните доставчици и създаването на конкуренция за получаване на държавни средства противоречи на изначалния смисъл на солидарността, антидискриминация и добрата воля на членовете на обществото.

В ЗСУ е допусната отново (както и в Закона за закрила на детето), съвсем умишлено т.нар. „резидентна грижа“ (преходна разпоредба § 1., т. 15). Този термин включва настаняване извън семейството на дете (или лице), за което са изчерпани възможностите за грижа в семейна среда. Настаняването е резидентно, т.е. за 24 часа 7 дни в седмицата, но може и за цял живот. Видовете социални услуги от „резидентен тип“ са изчерпателно изброени в Правилника за приложение на Закона за социално подпомагане чл. 36, ал.2, т. 4, а именно: „социални услуги от резидентен тип“:

а) Център за настаняване от семеен тип: аа) Център за настаняване от семеен тип за деца без увреждания; бб) Център за настаняване от семеен тип за деца и/или младежи с увреждания; вв) (в сила от 01.01.2018 г., изм. относно влизането в сила - ДВ, бр. 17 от 2017 г., отм. - ДВ, бр. 89 от 2017 г., в сила от 01.01.2018 г.), гг); Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с психични разстройства; дд) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с деменция; ее) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с физически увреждания; жж) Център за настаняване от семеен тип за пълнолетни лица с умствена изостаналост; зз) Център за настаняване от семеен тип за стари хора;

б) Център за временно настаняване;

в) Кризисен център;

г) Преходно жилище;

д) Наблюдавано жилище;

е) Защитено жилище: аа) Защитено жилище за лица с психични разстройства; бб) Защитено жилище за лица с умствена изостаналост; вв) Защитено жилище за лица с физически увреждания.

Наскоро в медиите излезе статистика относно качеството на живот в подобен тип „услуги“. Оказва се, че в масовия случай доставчика не може да осигури качество на живот и устойчиво развитие на своите „потребители“, поради недофинансиране на системата, ниско заплащане на труда на заетите лица и висок риск от текучество на песонала. Към кого се привързва, за да расте здраво и щастливо едно дете, когато в неговия Дом от резидентен тип го бият и тормозят системно, няма на кого да се оплаче, а родителите му са обезправени чрез закон? Настаняването в дом Център за настаняване от семеен тип много често отговаря на смисъла на насилие по формата „неглижиране“ от Допълнителните разпоредби (т.1-3) на Закона за закрила на детето, но също така и на някои от съставите на физическо и психическо насилие, определени в Правилника за приложение на Закона за закрила на детето.

Т.е. държавата е моделирала и финансирала множество начини за изкуственото отделяне на член от семейството

(дете или възрастен), чрез приложение на гореспоменатата формулировка „най-добър интерес“, но начините семейството да запази своята цялост са формулирани като „превантивни“. И забележете, могат да се извършват под форматата на „общностна работа“ извън знанието на родителите целево с уязвимите деца (ЗСУ, преходна разпоредба § 1., т. 9).

Кой определя кое дете или лице да бъде отделено от семейството си – разбира се, това са т.нар. „заинтересовани страни“ (ЗСУ от чл.2, т. 8), в които влизат именно доставчиците на социални услуги. Те „доставят“ услугата и получават бюджет, стига да има на кого. А за това да има на кого да се предоставят услуги, се грижи именно ЗСУ, където единствено потребителите са със зачетени права, но не и хората, които още не са влезли в системата, но са попаднали в „риск“ (според определението за „риск“, което бе коментирано по-горе).

Още една много широко отворена врата за възникване и утвърждаване на модел на всякакви корупционни схеми и търговия с власт и влияние представляват формулировките в чл. 104, 103 и 104 от ЗСУ, касаещи заплащането на социалните услуги. Например, в чл. 104 всички видове превантивни „услуги“ не се заплащат от „потребителя“, но доставчикът на услугата получава финансиране за труда си. Т.е. доставчикът, за да получи финансиране, трябва да предостави така или иначе услугата на някого по свой избор! Този търговски принцип, съпоставен с принципа за задължителност на потреблението на социални услуги от децата, създава много тежък конфликт на интереси на търговеца – доставчик на консултативната услуга и интересите на семейството да запази своята цялост, ако е в трудна ситуация („риск“).

Всяко човешко поведение може да доведе до риск.

Това означава ли, че всяко дете би могло да бъде ходеща касичка за консултантските услуги на различни търговци на социални услуги? Отговорът на този въпрос е „ДА“. А защо държавата насърчава този модел на „институционализиране“ още преди самото семейство да е имало шанс да се справи с проблема си? Това също е тревожен въпрос. Нима проблемите в съвременното българско семейство са малко – безработица, трудова миграция, ниски доходи, невъзможност за качествено лечение, липса на достъп до КАЧЕСТВЕНО образование (защото задължителното образование не е равносилно на КАЧЕСТВЕНО образование), семейни драми, предизвикани от промени във възрастовата група на масовия родител, изневери, неразбирателство с имоти и хиляди други?! И докато състоятелни граждани в „риск“ могат да си позволят качествена юридическа защита, то гражданите в бедност не могат. Как тогава държавата гарантира презумпцията на невинност при гражданите в бедност?

Семейството винаги е било ценност за българина

Могат обаче да се зададат още стотици въпроси. В поритвовес на гореизложените рискове от семеен разпад, незнайно защо насърчавани от държавата чрез задължителността на включване на децата в социални услуги (по ЗСУ), може да се посочи моделът на социална работа, който обаче е центриран върху защита на семейната цялост. Българското общество е запозило своята цялост, въпреки претърпените исторически, социални и икономически тежести и загуби. От друга страна, държавите и частните „донори“, които натрапват своите интереси в социалната система на РБългария, никога не са минавали по нашия, български път. Затова РБългария трябва да открие свой уникален път за справяне с бедността и социалната излоция, справяне с насилието и превенция на увреждането. А те могат да се осъществят чрез практики насочени в защита на семейната цялост и добруване на семейния модел.

Семейството винаги е било и ще бъде ценност и основа на обществото, тъй като неговата сила се състои в задоволяване на чувството за принадлежност, което всяко човешко същество има заложено, за да оцелее. Семейният модел на обществото е заложен в природата на човека и от семейната цялост зависи бъдещето на обществото.

Семейството би трябвало да е първата естествено обусловена възпитателна среда за детето и тя винаги е била от съществена важност за цялостното му развитие. Семейството е общност, която дава на детето знания, формира ценности, необходими за включване в социалното пространство. Изследването на семейството извън неговата социална специфика е невъзможно, тъй като то е социален феномен и съществува в даден географски и икономически контекст (начин на живот), както и културен контекст (хабитус - институции, наука, морал, вярвания) и изработва своя специфична система от ценности. В резултат, начинът на живот на родителите, включително техните възпитателни подходи и практики, придобиват специфични измерения със своя история, детерминанти и психологическа мотивация. Животът предлага огромно множество от различия, но модусът на поведение се залага в първите години от живота на човека и, ако семейството липсва или носи белези на непълноценност, детето се развива като личност спрямо тези дефицити.

Как би се променила обществената ситуация в РБългария,

ако поставим семейството и качеството на живот на децата в центъра на всяка тематична политика? Очевидно, подобна сюблимация би довела до силно мотивирано към развитие общество. Силно мотивираните общности имат своите граждански структури и национални обединения.

А силно мотивираното общество е в състояние да избира пътя си, да създава полезни институции, да акумулира приходи, които да реинвестира в благоденствие. Да иновира съществуването си. Такова общество, центрирано върху целостта на семейството и благосъстоянието на децата в него, би харчило пари за запазване на семейната цялост, за училища, за развитие на културата, достъпност на подкрепата за всеки нуждаещ се, за продуктивни и удовлетворяващи работни места, за повече полезна продукция.

Противопоказно за цялостта на държавата е българското общество да бъде принуждавано да се разделя по отношение на безценното богатство каквото е здравото семейство, отглеждащо деца. Може да се твръди, че изявлението на 56-те организации, подкрепящи ЗСУ, не се основава на принципите на солидарност, антидискриминация и доброволно участие, на на търговия с власт и влияние. Тяхното мнение е израз на интерес към получаване на финансиране и търговия с власт и влияние. Това е несъмнено и недопустимо.

От казаното дотук, може да се направи извод, че

Законът за социалните услуги е:

Излишен – той дублира други, вече влезли в сила, закони и правилници;

В този си вид ЗСУ отваря широко вратата за корупция, води до окрупняване на търговията с влияние, чрез финансово подчиняване на гражданското общество от страна на държавата, която в случая е само инструмент за „външни донори“ с неясно заявени интереси, и насърчение на „фаворити“ след гражданските организации.


Здравият граждански сектор трябва да влияе чрез обединение на обществото за общонационално благосъстояние, а не чрез разделение и нездрава конкуренция от търговски тип между гражданските организации и самите граждани.

По тези причини считам, че ЗСУ трябва да отпадне, и пче трябва да се обмисли законодателна инициатива за повишаване благосъстоянието и качеството на живот на народа – борбата с бедността е от особено значение, за да се избегнат повечето рискове за семейната цялост.


Полина СТАВРЕВА-КОСТАДИНОВА,

доктор по специална педагогика,

университетски преподавател,

председател УС на СНЦ „Родители за Варна“


 

ЗАЩИТНИКЪТ НА ТРАКИЯ

Е-поща Печат PDF

175 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА


• Президентът Румен Радев откри паметник на изтъкнатия революционер и защитник на тракийската кауза в Алеята на бележитите българи в Борисовата градина, София


„Много са стожерите на българщината и на националното ни достойнство в 13-вековната ни история, но Капитан Петко войвода е един от най-значимите, пленил сърцата на поколения българи със смелост, чест и всеотдайност. Неговият неустоим стремеж към свобода и човешко достойнство не се вместваше в национални граници и не признаваше многократното числено превъзходство на противника. И във време на робство, и в дните на свободна България, той стоеше прав и непоколебим в защита на онеправданите и потиснатите“, каза президентът Радев в словото си при откриване на паметника. Държавният глава изрази убеденост, че идните поколения винаги ще намират в Капитан Петко войвода пример за родолюбие, достойнство и мъжество. Президентът Радев прие почетния строй на Националната гвардейска част. Водосвет отслужи Белоградчишкият епископ Поликрап. Представители на Съюза на Тракийските дружества в България положиха на паметника пръст от двора на родната къща на Капитан Петко войвода и от неговия гроб.

Сред присъствалите на откриването бяха столичният кмет Йорданка Фандъкова, зам.-кметът Тодор Чобанов, председателят на Съюза на тракийските дружества Красимир Премянов, граждани.

Капитан Петко войвода има над 22 паметника в цяла България: в Кърджали, Крумовград, Ивайловград (село Плевун), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), в Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. Най-внуншителен се смята този в Хасково, открит през 1955 г.

По случай 160-годишнината от рождението на войводата, на 2 декември 2004 г., на хълма Джаниколо в Рим, бе открит друг негов паметник (автор проф. Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди. Монументи на бележития българин има и в Чикаго, и в Киев. На негово име е именуван и връх на остров Ливингстън.


ЗАЩИТНИКЪТ НА ТРАКИЯ


Легендарният български войвода Петко Кирков (наложил се в историографията именуван Киряков), пред чиито подвизи прекланяме глава не само ние – българите, е роден през далечната 1844 година в село Доганхисар. Житейската му история сякаш е сюжет от народна песен, толкова страдание и героизъм има в нея. Едва 17-годишен Петко става хайдутин, след като вижда как турци убиват по-големия му брат Матю, заедно с неговия братовчед Вълчо. Около младежа се събират и други отмъстители, които раздават възмездие за нечуваните жестокости на поробителите. Постепенно Петко се утвърждава като лидер и организира чета, която защитава всички тракийци – българи, гърци, та дори и турци от разбойници, лихвари и от безчовечността на някои турски управници.

Четата се превръща в непрестанна заплаха за турската власт и покровителствените от нея потисници, а войводата й става легенда, която смразява кръвта на всеки враг и насилник. По следите на хайдутите тръгват потери от заптиета, от башибозук, а често и от редовна войска. Четниците обаче печелят победа след победа, макар и почти винаги да са по-малобройни от противника. Това е едно от доказателствата за водаческия талант на Петко войвода, за естествените му способности като тактик.

Славата на Петко Кирков се разпространява далеч извън пределите на юнашката планина Родопа и родната му Тракия. Из целия Балкански полуостров тръгва мълвата за неустрашимия българин, чиято чета, действаща на едва няколко часа път от имперската столица, поставя на колене османската власт. Вероятно затова през 1864 г. гръцкият революционен комитет, готвещ въстание на остров Крит, се обръща към него с покана да слуша лекции във Военната академия в Атина. Там Петко войвода се среща и с прочутия италиански революционер Джузепе Гарибалди и заедно с него организира славната „гарибалдийска дружина“, съставена от италианци и българи, които участват в Критския бунт. Самият Петко войвода е начело на малък отряд и заради смелостта си в боевете получава званието капитан. След потушаването на въстанието той напуска острова. Пребивава в Александрия, Марсилия и в Италия. Известно време се установява в Атина, където крои планове за освобождение на българите и разпространява възвание към тях за въоръжена борба.

Капитан Петко нито за миг не изоставя революционната дейност и през 1869 г. начело на чета се връща в Тракия. След многобройни успешни сражения срещу османците, през 1872 г. Одринският валия изпраща срещу четата прославения бабаит Арап Хасан. И се случва онова, което малцина са очаквали: Арап Хасан е пленен от четата на капитан Петко войвода. Условието да бъде пощаден животта на Арап Хасан е гордо и безусловно: освобождаване на всички задържани по затворите, които са обвинени, че са помагачи и приятели на четата. Само ден след това Одринският валия освобождава от местния затвор арестуваните, а на 30 юли 1872 г. каймакаминът на град Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за „самоуправен владетел“ и му плаща „налог“ 6000 златни турски лири. Това на практика е признание за капитулацията на Одринския валия. Но това не би се случило, ако дружината на капитана Петко войвода не бе структурирана по строгите закони на военното дело: със своя бойна част – „четници“, тилова част – „ятаци“, разузнаване – „шпиони“, счетоводство – „каса“, снабдена е с добро оръжие и с палатки – „чадъри“, подобно на турските военни части и фактически се издига на нивото на самостоятелна българска въстаническа военна единица в Беломорието.

Четата на капитан Петко войвода временно преустановява действията си след Априлското въстание, защото войводата преценява, че в създадените условия неговата дейност може да предизвиква нови страдания на християнското население. Когато обаче избухва Руско-турската освободителна война (1877-1878) четата възобновява дейността си. Тя има вече личен състав от 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори и бегълци). За близо шест месеца бунтовниците водят девет тежки битки с турските полицейски и военни части и ги побеждават.

През юни 1879 г., след стабилизирането на новата българска власт, четата е разпусната, а нейният войвода е награден от генерал Михаил Скобелев. Самият руски император Александър II приема Петко войвода, произвежда го в чин капитан от руската армия и го награждава с Георгиевски кръст и с голямо имение в Киевска губерния.

На следващата година капитанът продава имението, заселва се във Варна и се жени за Рада Кравкова от Казанлък, която е от рода на известния капитан Георги Мамарчев. Това е вторият му брак, след като по-рано има семейство с Елена, гъркиня от Енос или Кешан, с която живеят в Ипсала, докато отново поема по хайдушките пътеки.

Ролята и значимостта на Петко войвода е голяма и за тракийското движение, и за тракийската организация. На 12 май 1896 г. по негова и на други родолюбиви българи инициатива, в град Варна се основава тракийско (Одринско) емигрантско дружество „Странджа“ за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Османската империя. С него се поставя началото на освободителната организация на българските бежанци от Тракия.

В началото на 90-те години на 19 век Петко Киряков влиза в конфликт със Стамболовисткия режим. Наклеветен от управителя на Варна Спас Турчев – някога заловен като разбойник от капитан Петко войвода, той става жертва на личното отмъщение на Турчев, който буквално съсипва живота на достойния българин. Месеци наред героят е хвърлен в тъмница и е измъчван от партизаните на Турчев. След падането на Стамболов капитан Петко войвода се завръща в дома си във Варна. Там, на 7 февруари 1900 година, героят, чието име в годините на робство бе легенда, умира. Мъченията и униженията, на които е бил подложен големият родолюбец и борец за свобода на всички балкански народи, сломяват здравето му и съкращават дните му. Хилядно множество се стича на погребението му. Неговата слава обаче не помръква. Обезсмъртен от легенди и разкази на негови съвременици капитан Петко войвода заживява свой нов живот в книгите, написани за него. Знаменитият му образ изграден от актьора Васил Михайлов в 12-сериния телевизионен филм на режисьора Неделчо Чернев, по сценарий на Николай Хайтов създаден през 1981 година, издигна името на капитан Петко войвода до незабравим за народа ни символ на благородство, храброст, саможертва и свободолюбие.


 

ДЕН НА СЛАВАТА И ПОДВИГА

Е-поща Печат PDF

„Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“

Йоан, XV глава, XIII стих


В душата на народа, в скрижалите на българския дух, в паметта на кръвта българска, пламти жаравата на деня Трети март.

Той е ден на славата и подвига, на честта и достойнството, на благородството и самопожертвувателността. Ден на пролятата кръв за брата от брата – безкористна, топла и чиста.

Трети март е ден на живите и мъртвите българи и руси. На живите, защото имат великата длъжност да пренесат през живожарицата на годините огъня на най-неизтребимото българско чувство: освен България, и наравно с нея, да обичат честно и открито братска Русия.

Той е ден и на мъртвите, защото техният подвиг е онази надстройка във фундамента на живота ни, която увенчава като гранитен венец един връх на славата и безсмъртието под православните небеса на Русия и България.

За този ден от София до Москва, от Шипка до Сахалин са биели камбаните на признателността и истината. И техният праведен звън под небето на България, е смразявл езиците на жалките солисти и хористи на лъжата и омразата, на нищтите духом, на подлеците и наемниците.

Този камбанен звън е бил противоотровата за всяка омерзена от техния грях българска душа и е основанието на вярата в неумиращата наша надежда за пребъдване. Той е и непоколебимата увереност, че  реката на историята, която безспирно тече и сякаш завинаги отделя българи от руси, остава безсилна и слаба, за да скъса хилядолетния мост между бреговете на духовността и братството. И никакви вихрушки и виелици от внезапни зими, цивилизационни избори и алианси, не могат да затрупат пътя на сърцата ни към другия бряг. Защото подвигът не може да бъде погребан и забравен. Подобно на пшеничено зърно в земята, той не умира, а ражда нови нови плодове. Времето само усилва неговия глас и той се слива с гласа на брата, чезнещ в калта и нищетата на натрапения му чужд живот. И ехото на това братство на надеждата ражда нова надежда! И през горестния поплак на отца Паисийя - „Ти, българино, знай своя род и език!“, през Шипченските усои и Шейновските снегове, се слива с ехото от онова смразяващо „ура” на опълченци и гренадири, от което небесата просветват и се ражда свободата. И пролятата кръв, страшната червена валута на историята, на паметта и болката, не изтлява, защото е призвана да съхрани  неумиращия български извор на надеждата. И да освети вярната посока за пътя на цял един народ, в който истината за неговото минало е незаобиколимо основание за собственото му бъдеще.

И никаква платена русофобия, и никакви дирижирани оркестри и хорове на лъжата и омразата и техните жалки солисти не са в състояние да обезсмислят и да обезценят общия път през историята на българи и руси.

Съвременните конкистадори, надянали маски на ангели, знаят това. С усукани, с лъстиви слова и сърца, безчувствени като мелнични камъни, те бързат да вложат отровата на неблагодарността в горчивия хляб на българското настояще и бъдеще. Под рапидните зъби на чудовищни дървояди днес стенат иконостаси и ипостаси на цяла една православна цивилизация. Под остриетата на научни рендета и секири падат в талаша събития и факти, завети и предания, фрески и приписки, скрижали и свяст. Но като омълнено дърво, като ориентир в топографската карта на небесата, над хребета на времето се въздига светлият духовен път на два кирилски народа, на два братски неразделни народа с души като московски камбани и сърца като каменната твърд на Балкана.

Те имат своя Трети март, една неразрушима крепост на кръвта, паметта и подвига, ден, роден от съпричастието и саможертвата,  от християнското братско великодушие и високите воински чувства на дълг, доблест и мъжество на храбрите синове на Русия и България.

На този ден глас извисяват певците, гърмят трелите на музикантите, поетите декламират балади и пишат молитви за мъртви и живи, за упокой и слава!

И под православните небеса, с размаха на ангелски крила, божествената литургия въздига паметта на вековете. Благословът на благодарноста - като дъга над реката на историята - прехвърля мост между минали и настоящи поколения на българи и руси, на руси и българи.

Никой не е в състояние да ни отнеме денят Трети март! Като несменна стража над него бдят и Шипка, и Шейново, и Плевен, и Стара Загора. Ехти страшният вик на децата бурливи на България от Сливница до Одрин, от Булаир до Дойран, от Чаталджа до Каймакчалан и Завоя на Черна. И на него се уповава България в своя път към бъдещето. Тя ражда и възражда този ден и в живота на цял един народ като православна камбана гърми родилният вик на свободата:  „Братцы, Бог с нами! Вперёд!“


 

„ВОДЕНИ ОТ МИЛОСЪРДИЕТО И ПОДПРЕНИ НА ПРАВДАТА“

Е-поща Печат PDF

• Документални свидетелства за чувствата на българския народ към Русия и нейната освободителна мисия


Освободителната Руско-турска война (1877-1878 г.) бе следствие от световния протест срещу ужасите и погромите в десетки български селища след потушаване на Априлското въстание. Десетата война между Руската и Османската империи имаше и своята стратегическа цел - Проливите (Босфора и Дарданелите). Но по това време геополитическите планове на Русия съвпадаха с мечтата на българския народ да възстанови своята държава. За тази свята мечта бяха проливали  кръвта си хайдути, четници, възрожденци, революционери и накрая 10 000 опълченци.

Докато предварителният Санстефански договор, изготвен от граф Николай Игнатиев и сключен на 19 февруари (по нов стил на 3-ти март) 1978 г., е голямата надежда за национално обединение, то подписаният на 13 юли същата година Берлински договор (в отсъствие на българите) от 6 големи европейски сили, е явна несправедливост.

От тогава сакралната дата 3-ти март се отбелязва като празник на приливи и отливи. „Има повече от 10 години, от когато този праздникъ, макаръ и да стои в календаря се намира в единъ видъ немилостъ предъ българските управници“- пише в-к „Препорецъ“ на 21 февруарий 1899 г. „След скъсванието на сношенията с Русия, се почна у нас преследването на всичко, което би могло да напомня за нея“.

Още не изминали 10 години от Освободителната  война, русофобите започват да тръбят, че „Временният Сан Стефански договор не може да се счита за начало на съвременна България“. Причината, според тях, е фактът, че „това е договор за безсрочна окупация от страна на Русия т.е. опит османското върховенство (не робство, б.а.) да бъде заменено с руско владичество“. Друго нещо бил Берлинският договор, съгласно чл. 22, на който руската окупация се намалявала от 2 години на 9 месеца. И тъй като разкъсването на българските земи на 5 части било договорено между Русия и Великобритания, то вината на Освободителката била безспорна.

И днес, в синхрон със санкциите към РФ, българските русофоби не закъсняха за пореден път да надигнат глава.  След президента Плевнелиев и бившият зам.-министър председател Валери Симеонов, техен говорител стана евродепутатът на ГЕРБ бай Ганьо Йорданов (определението за Ал. Йорданов е на нашия сънародник Божидар Чеков от Франция). Получавайки прозрение, „Евройорданов“ неотдавна заяви: „Нашите освободители съсипаха много държави…Датата 3-ти март не обединява, а разделя българския народ и все повече се превръща в празник на чуждопоклонниците  у нас.“ След подобни изявления на български политици, опровергаването на предсказанията на Достоевски (1878 г.) за неблагодарността на доскорошните поданици на Султана, стават все по-трудни. България, в лицето на днешните ни властимащи, зае окончателно ролята на „лъжливото овчарче“ заставайки, в две световни войни и след една Студена война, на страната на душманите на Русия.

За щастие българите са имали и други по-признателни водачи.

От 1888 г. 3-март започва да се празнува като Ден на Освобождението на България от османското владичество. Eто как органът на народната партия „Миръ“ описва празнуването на 20-годишнината от Освобождението: „19 февруарий. Градовете в цялото Княжество съ били богато декорирани, на всекъде съ станали молебени, на които са присъствували всички граждани безъ разлика на полъ и убеждения. … Дни като 19-й Февруарий са редки в историята и българския народ чрез тържественото им празднуване, дава най-блескавите доказателства за признателността си към ония, които са виновници за радостта му в такива случаи и за чувствата, които той всекога е хранел към Россия – великата покровителница и защитница на Славянството.“

Към 30-годишнината от Санстефанския договор русофобите сякаш са оклюмали. Година преди нея в София се открива паметникът „Цар Освободител“. На тържеството пристига синът на Царя Освободител – великият княз Владимир със семейството си. В-к „Миръ“, от 1 септемврий 1907 г., описва така събитието: „От гарата до двореца великия княз биде живо акламиран със сваляне на шапки и викове „Ура“ …Всичко живуще в столицата бе  излезло да засвидетелствува своето чувство на дълбока признателностъ пред синът на оня царъ с велика славянска душа, който извърши великъ подвигъ, незаписанъ досега в историята на никой владетелъ на земното кълбо.“

За откриването на паметника пристига и легендарният ген. Столетов. „В 1 ½ часа започнаха да пристигат файтоните с руските генерали. Още със слизането си генералъ Столетовъ, подпиращъ се на тояга, се отправи към любимите си опълченци, облечени в своята униформа и наредени войнишки с пушки в ръце. Спре се, изгледа ги продължително и следъ това ги поздрави. Опълченците отговориха дружно на поздрава му. Постоя още малко, разговори се съ некои от техъ и се отправи към другата група опълченци. Поздрави също и техъ и дълго ги гледа. Трудно му беше секашъ да откъсне погледа си отъ милата гледка на старите негови другари, ветерани на освобождението на България. Силно развълнуванъ, той съ бавни крачки се отегли и отиде при своите другари.“

Великото дело на освобождението на българския народ е дело на самопожертвуванието и на християнското великодушие, на което са способни само великите сърца… - пише в-к „Мир“. Българският народъ, по силата на своето политическо състояние, имаше нужда от чувства и помощъ да възроди своите естествени и нравствени сили, да повдигне своя духъ……Истина, мнозина народни синове се опитаха да поведат народа си към един свободенъ животъ, да развият неговите изтощени сили  и енергия, посредством която да достигнатъ до заветната си мечта - освобождението на България. Обаче всички техни усилия пропаднаха…

Ужасите, зверствата и убийствата над българите повдигнаха буря по цела Европа. Филантропи, учени и политици изказаха своето възмущение, но нигде те не повдигнаха мисълъ за една реална помощъ. Правителствата на християнска Европа не сториха нищо за да облекчатъ участьта на страждующите се, а се задоволиха съ една анкета на всички турски зверства. Ала не така постъпи Русия. Покъртена от ужасите, нейната велика душа заговори чрезъ сълзите на великия царъ-баща: „Аз обичам мира и  желая да се свърши всичко с миролюбие…Но ако не, тогава ние ще призовемъ на наша помощъ Бога, ще тръгнемъ напредъ и ще изпълним длъжностьта си.“ Тези знаменателни думи, изказани от царя на българската депутация, бяха началото на нашето освобождение.

И днес свободна България съ пълно съзнание на своя дългъ дава своя даръ и изразъ на признателностъ, като въздига всенароденъ веченъ споменъ в единъ памятникъ за Царя-освободителя. Съ него неразривните връзки, които свързватъ българския народъ с неговите освободители добиватъ още единъ изразъ на искрена признателностъ, която българина свързва съ култа на великия царъ–освободителъ за да изрази по-добре не само своето патриотично чувство, но и да даде идеаленъ образъ на тия сили, които го водятъ към висшето му назначение“.

Кулминация на празнуването на 3-ти март преди войните за национално обединение е 30-годишнината от освобождението на България. Общонародното честване се подготвя от специален за целта комитет. Комисия натоварена от Комитета по отпразнуването подготвя луксозно изработен адрес, който е връчен на руския цар (Николай II, б.а.). Между другото, в него се казва: „Млада България, на която великохуманната душа на славния Вашъ дедо Царь-Освободитель, скъса робските вериги и подари и божествена свобода, от която днес тя сладко се наслаждава, ще  чествува на знаменитата дата 19-й февруарий т.г. тридесетогодишнината от своето освобождение – Санъ Стефанска България.

Великия Царь-Освободитель, воденъ от милосердието, подпренъ на правдата, извърши най-великото дело в световната история, даде най-великото и неизмеримо благо на българския народъ - свободата.“ (в-к “Дневник“, 10 февруарий 1908 г.)

Всички вестници отбелязват бляскавия начин по който е отпразнувана 30-годишнината на 3 март (19 февруари). Ето какво пише органа на Демократическата партия „Препорецъ“: „Тихо предпролетно утро. Като никога деня е чудесенъ. Столицата осъмна въ празниченъ видъ. Многобройни трикольорни знамена красяха улиците по целото имъ протежение. Още от 7 часа улиците почнаха да се пълнят с народъ, празнично облеченъ и съ непритворна веселостъ на лице. В 8 часа площада около църквата „Св. Кралъ“, булевард „Дондуков“, ул. “Търговска“ и др., бяха вече буквално натъпкани от народъ. В църквата „Св. Кралъ“ се отслужи молебен, след който многобройния народъ се раздвижи. На чело на шествието беха наредени венците, на брой 78. Учениците и ученичките от отделенията носеха български и руски знамена, а ученичките от гимназиите – китки цветя.

Шествието се спре при паметника, около който при възторжено „ура“ се нареди  по определения от Комитета ред. В 10 ½ часа почна молебенътъ. После държа речь професоръ Цоневъ. В речта си той изтъкна заслугите на братския руски народъ и Царя-Освободителя за освобождението на България. След полагане на венците шествието на чело с музиката и съ непрестанно „ура“ потегли за паметника на Васил Левски. Той подобно на паметника на „Царя Освободителя“ бе обсипан с цветя. От тук шествието се отправи къмъ руското агентство. Музиката свиреше „Боже Царя храни“, а народътъ непрестанно  цепеше въздуха с възторжените си „ура“. Членовете на Комитета бяха поканени въ агентството, където имъ било поднесено по чаша шампанско. След това множеството се отправи за двореца. Пред двореца знамената се поклониха и множеството се спре. На един от прозорците се показа Престолонаследника княз Борис. Той бе посрещнат от могъщи „ура“. На това той отговори съ „Да живее България!“ Нови оглушителни „ура“. Музиката засвири „Шуми Марица“.

След обед свиреха военни музики пред паметника Царь-Освободетель и в градската градина. Вечерта  въ Военния клубъ се даде банкет на опълченците, а по-късно се даде тържествено представление в Народния театъръ.“


Б. р. Драги читатели на в-к „Нова Зора“, благодарение на труда и старанието на акад. Иван Юхновски и на издателство „Захари Стоянов“ днес разполагаме със сборника “Трети март – празникът от Освобождението“, в който са събрани всички публикации за този ден по страниците на 20 български вестника в периода 1885-1944 г. Този безценен сборник от документи показва нагледно, че според всички български партии, политици, генерали и религиозни дейци (Константин Величков, Иван Гешов, Александър Стамболийски, Андрей Ляпчев, Александър Цанков, ген. Луков, Богдан Филов), без разлика от  политическите им убеждения, именно датата 3-ти март 1878 г. на подписването на предварителния Санстефански договор, е точната дата, „от която започва реално най-величествената трансформация в живота на българския народ от петвековно иго към свобода и независимост“.


Като ви поздравяваме с националния празник Трети март, от иемето на редакцията и Редакционния съвет на в-к „Нова Зора“, искаме да ви уверим, че ще продължим публикуването на материали за това как е празнуван Денят на Освобождението в Царство България. Те, според нас, се явяват най-неопровержимото доказателство за съществуване на непреходни истини. Те вдъхват онази увереност на „Нова Зора“, а и на всеки честен българин, че пренаписването на историята, с което са се захванали соросоиди и русофоби, изтъквайки като аргумент ценностите от преди 9.09.1944 г., е груба фалшификация на историческата правда. И преди тази дата, а и след нея, както и днес, чувствата на българския народ към освободителката Русия, са неизменни. Това са чувства за духовно, цивилизационно и кръвно братство, които никакъв „нов цивилизационен избор“ не е в състояние да подмени. Колкото до отрицателите на Санстефанския договор, бихме отправили единствено репликата на Паниковски от „Дванайсетте стола“: „Жалки нищожни хора!“.


 


Страница 1 от 341