Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:

"Нова Зора" - Брой 31 - 4 август 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 32 - 11 август 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 33 - 18 август 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 34 - 25 август 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 49 - 8 декември 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 50 - 15 декември 2020 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 5 - 2 февруари 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 6 - 9 февруари 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 7 - 16 февруари 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 8 - 23 февруари 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 9 - 2 март 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 10 - 9 март 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 11 - 16 март 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 12 - 23 март 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 13 - 30 март 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 14 - 6 април 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 15 - 13 април 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 16 - 20 април 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 17 - 27 април 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 18 - 11 май 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 19 - 18 май 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 20 - 25 май 2021 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

QUO VADIS, АМЕРИКА?

Е-поща Печат PDF

Залезът на една империя


Какво казва на света едно интервю на Доналд Тръмп от преди тридесет години, за принципите и ценностите, в които той вярва и защитава?


Тридесет дни след провеждането на редовните избори за президент на Съединените щати, милиони хора по света недоумяват какво се случва с неоспоримия и признат лидер на планетата, с най-могъщата и богата страна в света, с глашатая и бореца за демокрация, който десетилетия наред се изживяваше като Гръмовържец и творец на най-новата човешка история и вършител на човешките съдби? Но за разлика от Спасителя, той не се завръща в горящия Рим, за да е редом със страдащите и онеправданите, а продължава да търси в агонията си "спасителния пояс" на демагогията и двойните стандарти, за да продължава с наслада да се отдава на животинската си страст към хегемонична власт, пари и удоволствия!

Светът през третото десетилетие на ХХI век се очертава да бъде арена на глобални катаклизми, цивилизационни сблъсъци и гениални решения за излизане от перманентната безизходица, продължаваща вече десетилетия. Всяка криза, малка или голяма, винаги е резултат от повърхностен анализ на същността на протичащите хаотично процеси, особено в условията на неолиберализъм и хиперсвободна пазарна икономика. Планетарната напаст-пандемия Ковид-19 се превърна освен в невиждана човешка трагедия, но и в катализатор за ускоряване на дълго подтискани и демагогски прикривани разрушителни процеси в сферата на политиката, икономиката и етиката, в отношенията между хората в развитите и развиващите се страни по света.

На есенната сесия на МВФ бившият ръководител на Bank of England Мървин Кинг констатира, че световната финансова система неумолимо се движи към своя Армагедон, който ще погребе и демократичната пазарна икономика. При това, отбелязва Кинг, капитаните на световните финанси действат като "сомнамбули", без да знаят какво трябва да се прави и продължават неограниченото печатане на пари, които хвърлят в бумтящата световна "пещ". Иначе казано, човечеството е изправено пред обстоятелството да стане свидетел на гибелта на капитализма като обществено-икономическа формация. И за разлика от краха на съветския геополитически проект, този крах ще бъде много по-разрушителен и болезнен. През 1991 г. рухна една трета от световната икономика, но останалата икономика на света успя да минимизира негативните последици за себе си, главно чрез бруталното завземане на новоосвободилите се пазари.

Докато днес в "пламъци" е целият свят!

Президентските избори в САЩ, на фона на управленската несъстоятелност за справяне с пандемията, разкриха пълната деградация на американския политически модел и функционирането на прехвалените и насаждани по целия свят "демократични" правила и норми на американския начин на живот и поведение. Каквото и да говорим, но републиканецът Тръмп и демократът Сандърс вървяха към властта по традиционния за Америка начин - през праймериз, където се бориха с ненавиждащите ги в собствените им партии кланове, босове и функционери. Тръмп се пребори, но Сандърс не успя, въпреки че и двамата имаха подкрепата на реални американски избиратели, които ги обичат, вярват в тях и приемат добре формулираните им идеи и програми.

Но "корпоративна Америка" ги ненавиждаше. Защото те, и най-вече Тръмп, не се поддаваха на контрол. Така 45-ят американски президент се превърна в екзистенциална заплаха за финансовите властелини на света, за собствениците на "Туитър", "Гугъл", "Фейсбук", "Майкрософт", "Амазон" и за "дълбоката държава", които заложиха всичко, за да спечелят технологичните компании, големите банки, медийните барони, несменяемата бюрокрация – "вашингтонското блато", класата на милиардерите, но не и демокрацията. Пирова победа за сметка на морала, на честността, на традиционните ценности и вярата в доброто и в ущърб на национално отговорните предприемачи и търговци, на работниците, на правото на хората и държавите по света да имат собствен избор за развитие. Всичко ставащо в Америка днес прилича на

победа на олигархията

т.е. на тези, които винаги са считали и считат, че те трябва да командват еднолично света и да бъдат главните, те действително отново са главните! И какво донесоха на човечеството за годините на своето господство властелините на света?

Революции, войни, благоденствие за избрани нации, заговори, преврати, пандемии, глад, тероризъм, тотално следене и контрол, фалшив морал, фалшиви пари и фалшива демокрация с една единствена цел – абсолютна и изключителна власт, несметно богатство и безкраен хедонизъм!

През 1944 г., с решение на Бретън-Уудската международна конференция, 44-те страни се договарят американските долари да станат всеобщо платежно средство и резервна валута под наблюдението на Международния валутен фонд. През 1971 г., когато "зеленият гущер" повсеместно и безвъзвратно става задължителен атрибут на всяка международна търговска сделка като стойностен еквивалент на произведените стоки при международното разделение на труда, американското правителство решава да се откаже едностранно и недобросъвестно от златното покритие на долара – 35 щ.дол. за тройска унция. Така американските долари се превръщат във

фалшиви, необезпечени пари

без стойност, печатани в огромно количество от ФРС. Само с това можем да си обясним невероятните 10,8 млрд. долара, похарчени за избирателната президентска кампания-2020, сума с 50% повече от тази през 2016 г., която е и рекорд в американската история. За да може реално да си представим, какво означава това, изчисляваме, че един милион български пенсионери с месечна пенсия от 250 лв., с такива пари могат да получават пенсията си цели пет години и осем месеца! Фалшивите пари чрез спекулации, финансови деривати и манипулации, създават невероятните финансови пирамиди от 277 трилиона щ. долара световен дълг, натрупан през годините от държавите, корпорациите и домакинствата. "Количествените смекчавания" и "въртолетните пари", особено по време на световна пандемия, освобождава определени "симпатични" държави, банки, корпорации, от лошите и необслужвани кредити. В ерата на президента Байдън ще се приложи и ново ноу-хау: ден преди изборите, на 2 ноември т.г. Световния икономически форум (СИФ) обнародва нов проект: "Рестартиране дневния ред на бъдещето: разрушаване и обновяване на света след COVID-19". Великото "рестартиране" предполага кредитна схема, чрез която ще бъде опростяван целият  личен дълг на гражданите при условие, че предадат всичките си активи на административен орган или агенция, например МВФ. Проектът на СИФ ще е под егидата на ООН, а срокът за неговото изпълнение е 10 години - 2021-2030 г. С други думи казано, човекът попаднал под "грижите" на авторите на новия проект,

няма да има никаква собственост,

а следователно и никакви проблеми, което ще го направи щастлив, защото той ще бъде обезпечен с всичко необходимо, но в обема, който му определи системата. Съвсем не е случайно, че на 4 април т.г. директор-разпоредителят на МВФ Кристалина Георгиева обяви, че за справяне с кризата в резултат на пандемията Фондът е готов да предостави 1 трилион ам.дол., които са негов резерв в случай на война. В това се състои силата на фалшивите пари – първо те правят зависим, а след това ти предлагат да те направят "независим", но под контрола на административен орган! За да работи безотказно системата, мозъците трябва да са промити, изборите да са "нагласени", да се убиват президенти и свидетели, но тя, системата, винаги да е главната сила на планетата!

Фалшивите пари раждат и фалшив морал.

В разделена Америка той вече е доминиращ, и разрушавайки с присъщия на тази нация размах, американската мечта пред очите на целия свят. Ето един пример за мащаба на морална деградация в американското общество днес. На мястото на починалата през октомври т.г. съдия във Върховния съд на САЩ, 87-годишна Рут Бейдер Гинзбург, президентът Тръмп предложи 47-годишната Еми Кони Барет. Вярваща католичка и майка на седем деца, две от които приемни от остров Хаити, мисис Барет е истинското въплъщение на осъществената американска мечта – професор по право, обичана от студентите си, щастливо омъжена, получаваща 220 хил.долара годишна заплата като член на федералния Апелативен съд, тази успяла жена постига всичко в живота благодарение на собствения си труд. И вместо "демократичните" средства за масова информация в САЩ да разказват за предложената кандидатка като пример за подражание за младото поколение, върху нея се изсипва море от ненавист и злоба, представяйки я като религиозна фундаменталистка, заклет враг на феминистките и сексуалните малцинства, скрит противник на абортите, еднополовите бракове и даже на „тоалетните” трансджендъри. И това се случва само заради това, че е предложена от президента-републиканец Тръмп за високия пост! Но за разлика от много политици с демократична ориентация, нейната репутация е безупречна: тя не е пушила марихуана като Барак Обама, не е нарушавала съпружеската си вярност като Бил Клинтън, не е използвала секса с женен мъж, за да успее в кариерата си като Камила Харис. В развихрилата се "война" за престижния пост американците със собствените си ръце взривяват традиционния си морал и етиката, градени от векове: "американската мечта", равните права за жените, култа към личния успех, меритократията (само достойни хора да заемат властови позиции в държавата - б.а.).

Президентските избори в САЩ – 2020 г. ще останат в историята като

най-големия провал на демокрацията.

И пред очите на целия свят превърнаха Съединените щати в империя на двойните стандарти и задкулисието. Многото пари, макар и фалшиви, са хранителната среда за умело и въздействащо потъпкване на закони, правила и традиции.

Театърът с няколкомесечни социологически прогнози за „огромното преимущество на Байдън пред Тръмп”, 106-те милиона души, гласуващи по крайно нетрадиционния за Америка начин по пощата, традиционните прогнозни резултати от "exit pool", разминаващи се кардинално с крайните резултати с над 15%, което е невиждано в социологията, архаичната избирателна система – това е всичко друго, но не и пряк избор на граждани. Но най-очевадното за фалшивата американска демокрация е използването на първата поправка в Конституцията на САЩ за защита на свободата на словото и печата, за тясно партийни, пропагандни цели. По "най-демократичен" начин преобладаващата част от американските СМИ преминаха чертата, отделяща журналистиката от грубата пропаганда. Правилото в обективната журналистика е, че „първо се съобщават фактите, а след това те да се коментират” и „само в пропагандата се практикува оценката на казано или за събитие да измества самия факт”. В нощта на изборите и в дните след това, американските граждани не виждаха и не чуваха какво казва президентът Тръмп, но ги уверяваха от екраните и социалните мрежи, че той лъже! Не бе възможно да се чуе какво казва адвокатът на Тръмп Джулиани, но се показваше и се и разказваше за струйката боя за коса, която се стича по лицето му! Маститите коментатори не говореха за нарушенията на изборите, но уверено заявяваха, че всички обвинения са без доказателствени. И на финала, ние няма да чакаме резултатите от решенията на съдилищата и повторните преброявания, а ви казваме кой е новият президент на САЩ! Ние го назначаваме! Ние сме тази власт, не четвъртата, а единствената!

Венец на "демокрацията" в Новия свят,

За пръв път в историята на американските президентски избори, образец 2020 г., страната стана арена за разгръщането на "цветна революция" по методиката на проф. Джин Шифт, заимствана от неговата книга "От диктатура към демокрация". В приложението на книгата има изброени 198 форми и начини за атака на действащата власт и гражданския мир в "диктаторските" държави. Нека си припомним, че те бяха успешно приложени преди това в България - 1996/97 г., в Сърбия - 1996/99 г., в Грузия, Киргизия, Египет, Либия, Украйна...

Ето някои от препоръчваните форми: „32. Подигравки с официалните лица. 63. Обществено неподчинение. 122. Литература и речи с призиви за съпротива. 140. Укриване, бягства и изготвяне на фалшиви документи. 176. Блокиране на пътища. 177. Безкрайно произнасяне на речи. 185. Политически мотивирано печатане на фалшиви пари. 194. Разобличаване и разкриване на секретни агенти на службите.”

Никъде обаче в методиката на проф. Шифт не се говори за подготовка и използване на щурмови отряди срещу полицията и гражданското население така, както това се случи в Америка. Цялата 2020 г. в САЩ се провеждаха улични сблъсъци на полицията с отрядите на Антифа и BLM. Общественото мнение се подготвяше, че при определена ситуация на улиците и площадите в Америка ще има тежко противопоставяне между гражданите и полицията. В същото време, чрез СМИ, полицията непрекъснато се атакуваше, вкл. и с решения за спиране на финансирането на полицейските подразделения. След като фалшификациите успяха и Байдън обяви, че е спечелил изборите, щурмовите отряди не бяха задействани, но тази възможност остава.

Какви са тези организации?

Според официални открити източници BLM опосредствено се финансира от Демократическия алианс – клуб създаден през 2005 г. за "изграждане на демократично общество" в САЩ (под това понятие американския политически лексикон подразбира подкрепа за сексуалните малцинства и цветнокожите). Този клуб първоначално се финансира от Джордж Сорос и от бизнесмена Питър Люис, а идеолог е човекът с нетрадиционна сексуална ориентация Тим Джил. Член на клуба е и милиардерът Том Стеър. Известно е, че за уличните протести и сблъсъците във Фергюсън тази година, организаторите са получавали "заплата" от 5000 долара месечно, а във финансирането на безредиците, също във Фергюсен през 2014 г., е участвала организацията Missourians Organizing for Reform and Empowerment (MORE), филиал на Association of Community Organizations for Reform Now (ACORN), чиито адвокат в миналото е бил Барак Обама!

Какви са целите на BLM?

1. Отмяна на юдейско-християнската концепция за традиционното семейство, като основна социална клетка в Америка;

2. Да се разформирова полицията и ликвидира системата от затвори;

3. Да се установи господството на т.нар. хетеронормалност ("еднополовите връзки са нормалност!");

4. Да се отмени капитализма ("свободната икономика") и да се замени с "комунизъм" (икономика, контролирана от властите).

Другата антиправителствена организация, която се появи на улиците на американските градове е Антифа. Генералният прокурор на САЩ Уйля; Бар определя Антифа като военизирано движение. Коментирайки бунтовете и погромите, организирани след смъртта на Джордж Флойд, той отбелязва, че "насилието провокирано и осъществено от Антифа и другите подобни групи е вътрешен тероризъм и ще се разглежда като такъв". Антиправителственият сайт "It’s going down", обединяващ американските Антифа и анархисти има 100 хиляди последователи в Туитър и над 30 хиляди във Фейсбук. Именно чрез този сайт се прокарваше тезиса, че Тръмп подготвя държавен преврат в навечерието на изборите, като този тезис преди това бе обнародван от групата "Проект за единство през преходния период". За да няма проблеми с властите, Антифа осъществява сливане с BLM, като левичарската идеология обединява двете организации.

Германският професор по икономика Антони Мюлер така описва движението Антифа: "След като левите си присвоиха либерализма и го превърнаха в понятие противоположно на неговото първоначално значение, Антифа също си прикачиха лъжлива терминология, наричайки себе си антифашисти, фактически те станаха авангард на фашисткото движение. Врагът на това движение не е фашизма, а свободата, мира и прогреса". IV-ят (троцкистки) Интернационал поддържа връзки с движението Антифа, с което търси идеологическо родство. "Новото антивоенно движение трябва да бъде антикапиталистическо и социалистическо, защото не може да има сериозна борба против войната без да се води борба против диктатурата на финансовия капитал и икономическата система, която е основна причина за милитаризма и войната" – се казва в заявление на международния комитет на IV-я Интернационал, който през юли 2017 г. помагаше да бъдат мобилизирани над 100 хиляди антиглобалисти и Антифа активисти за протести по време на срещата на Г-20 в Хамбург.

Новият червен телефон

Джоузеф Байдън в качеството си на 46-я президент на САЩ ще бъде принуден да се съобразява с лявата вълна, чиито представители в Демократическата партия Бърни Сандерс и Елизабет Уорън се представиха много силно на предварителните партийни избори. Твърде вероятно е те да намерят място в новото правителство на САЩ. Не е случаен и фактът, че Владимир Путин в едно от изказванията си след изборите в САЩ неочаквано си спомни, че е бил "редови, но като цяло – идеологически член на КПСС. Все още харесвам много от тези ценности на левия характер". А на въпрос за бъдещите отношения на Русия със Съединените щати руският лидер отговаря: "В целия Съветски съюз имаше огромни портрети на члена на Комунистическата партия на САЩ и активистка за правата на афроамериканците Анджела Дейвис.... Затова ни се струва, че е нещо, за което можем да говорим и, което представлява поне някаква основа за взаимно разбирателство“. Дали пък лявото няма да се окаже новият "червен телефон" за връзка между Китай, РФ и САЩ?

В документ, публикуван от предизборния щаб на Байдън четем, че "през първата година на своето управление, президентът Байдън ще организира и ще бъде домакин на

среща на върха за демокрация,

за да поднови духа и споделената цел на нациите от Свободния свят". На тази среща ще се даде приоритет за постигане на резултати в три области:

(1) борба с корупцията;

(2) защита срещу авторитаризма, включително изборната сигурност;

(3) насърчаване спазването на правата на човека в собствените им страни и в чужбина.

Друга задача, която ще решава новоизбраният президент ще бъде призоваване технологичните корпорации и гигантите в социалните медии, да поемат свои собствени ангажименти като признаят собствените си отговорности и непреодолим интерес за запазване на демократичните общества и защита свободата на словото! Явно, случващото в САЩ по време и след изборите, е стреснало победителя до такава степен, че той иска веднага да се застрахова срещу подобни действия срещу самия него в бъдеще! По всичко изглежда, че финансовите властелини на света ще направят опит да се върнат на пътя на глобализацията и еднополюсния свят, реанимирайки доктрината на Бил Клинтън "Третият път".

Феноменът Доналд Тръмп

Когато анализираме резултатите от президентските избори в САЩ задължително трябва да си спомним думите на руския президент Путин, казани през 2017 г. и базиращи се на най-дълбоко познаване и ползване на обективна информация за процесите, протичащи в американското общество на съвременния етап: "Аз вече съм общувал с един президент, с друг президент, с трети президент – президентите идват и си отиват, а политиката не се променя. Знаете ли защо? Защото е много силна властта на бюрокрацията. Човекът са го избрали, той идва със свои идеи, но при него влизат хора с куфарчета, добре облечени, в тъмни, като моите костюми, но не с червени вратовръзки, а с черни или тъмносини, и започват да обясняват, какво трябва да се прави и изведнъж всичко се променя. И така върви от една администрация към друга."

Да, това е истината! Тези, същите представители на американската "дълбока държава", отиват  и при немския канцлер, и при другите представители на победените държави - японския премиер, италианския министър-председател, ръководителите на бившите соц. страни и също им нареждат какво да правят. Но при Доналд Тръмп не успяха, защото той е самобитен, извън политиката, сам е направил себе си милиардер и широко скроен човек. Автор и съавтор е на над 20 книги, водещ на популярно телевизионно шоу, много успешен бизнесмен, обичан от обикновените хора-работяги там, където е строил гигантските си комплекси, небостъргачи, казина и голф-игрища. Той разказа и показа на Америка онази истина, която тя трудно ще преглътне и забрави. На избирателите на Тръмп, а това са над 73 милиона американски граждани, вече ще им бъде много сложно да живеят в атмосфера на тотална лъжа, в страна, изплашена и разочарована, където едната половина искрено ненавижда другата и за първи път, поглеждайки се в огледалото на реалността, ще мечтае за момента, когато ще може да строши това огледало. В тази страна единственият елитен консенсус, проявен в периода на президентската кампания – 2020 в САЩ, бе дистанцирането на целия политически истаблишмънт от Донълд Тръмп, с изключение на няколко американски конгресмени от Републиканската партия. Ексцентричният милиардер така и не стана системен политик, но той не успя и да трансформира системата, пресушавайки "Вашингтонското блато". Тръмп бе първият президент на САЩ, когото така масово бе предаван от назначавани от самия него чиновници и, когото масово ограничаваха и изтриваха в социалните мрежи. И понеже Доналд Тръмп постепенно, но уверено се превръща в знаме за много американци и обикновени хора по света, не е лошо да се върнем назад в годините и да прочетем какво ни казва един 43-годишен милиардер, успял в живота и бизнеса, за да се убедим, че всичко, което прави и говори днес Доналд Тръмп, е дълбоко премислено през години и не подлежи на ревизия.


 

АЗ ИМАМ СЪВЕСТ!

Е-поща Печат PDF

През март 1990 г. сп. “Playboy” публикува голямо интервю на журналиста Глен Пласкин с придобилия огромна популярност в САЩ строителен предприемач Доналд Тръмп. Предлагаме една малка част от отговорите му, които показват, че житейските принципи на 45-я президент на Съединените американски щати почти с нищо не са се променили за изминалите 30 години:


„Г. П. Имате ли чувство за вина пред хората за своето богатство?

Д. Т. То не ме парализира, но имам такова чувство. Аз чувствам някаква вина. Аз живея добре, на мен ми харесва и аз знам, че много хора живеят по-лошо. Аз имам съвест. Аз създадох благотворителен фонд; жертвам големи суми. Аз мисля, че хората уважават това в мен. Аз сам съм създал тази компания и работягите го разбират. Но богатите хора не ме обичат, защото те искат всичко за себе си.

Г. П. Вие алчен ли сте?

Д. Т. Не мисля, че съм алчен. Ако бях, нямаше да жертвам нито цент. Аз издържам голямата ледена пързалка “Women-ring” в Ню Йорк; раздавам всичките си приходи от продажбата на моите книги. Всяка година отделям милиони за благотворителност. Ако бях алчен....

Г. П. Как постъпвате, за да запазите добрите си отношения с подчинените?

Д. Т. Всяка сутрин се разхождам по атриума в “Тръмп-кулата” в Ню Йорк.... Там всичко е прекрасно, просто сияе. Аз слизам и правя забележки на служителите, без да се заяждам. Искам всичко да е идеално. Участвам във всичко. Държа се дружески и с портиерите, и с камериерките в “Плаза” и в “Гранд Хайят”. Умни, на пръв поглед хора ме питат защо въобще разговарям с портиерите и камериерките, а аз не вярвам на ушите си – та това са хората, на които всичко се крепи. Ако ме харесват, то те ще работят все по-добре ....и аз ще им плащам също добре.

Г. П. Каква е ролята на Вашето его, когато правите бизнес и се наслаждавате на своята популярност?

Д. Т. Всеки успешен човек има огромно его... Няма нищо лошо в това. На хората им е нужно его, то е нужно и на цели нации. Аз мисля, че е необходимо. Нашата страна трябва повече да обича сама себе си, иначе ще продължават да ни обират т.нар. съюзници: Япония, ГФР, Саудитска Арабия, Южна Корея... Те мислят много повече за себе си отколкото за нас. Управляват огромна машина за правене на пари, която са изградили на наш гръб. Тяхното производство е по-добро от нашето, защото ние им помагаме. Целият свят ни се смее – ние губим 150 милиарда годишно, година след година, защитавайки богатите страни и не получавайки нищо в замяна. Ние защитаваме страните, които без нас биха изчезнали от лицето на Земята за 15 минути. Нашите “съюзници” печелят милиарди за наша сметка.

Г. П. Вие купувате цели страници в най-големите вестници, където помествате Вашето мнение за външната търговия на САЩ, но и да защитавате смъртното наказание. Защо?

Д. Т. Аз изпитвам ужас като виждам как нашата страна се сгромолясва в пропастта. Ако искаме да върнем законността и спокойствието на нашите улици в градовете, трябва ни смъртно наказание и силна полиция. Получих 15 хиляди писма с подкрепа, когато написах това за смъртното наказание и само десетина от несъгласни.

Г. П. Какви са Ви впечатленията от Съветския съюз?

Д. Т. Не съм впечатлен. Цялата система е просто една катастрофа. Там скоро ще има революция. Всичко върви натам - демонстрации, протести. Русия се понесе към дъното и правителството го разбира. Моята претенция към Горбачов е, че той е твърде слаб.

Г. П. Вие предпочитате твърдата ръка на Китай?

Д. Т. Китайците почти се бяха провалили, когато студентите излязоха на площад “Тянанмън”. Но след това проявиха жестокост -  чудовищна – но смачкаха протеста със сила. Това е пример за ползата от силата. А нашата страна сега изглежда слаба.... Целият свят плюе по нас.

Г. П. А защо е слаб Горбачов?

Д. Т. Аз мисля, че него ще го свалят – той показва невероятна слабост. При тях внезапно – за пръв път в историята – започнаха миньорски стачки, тръгнаха навсякъде. Ще свърши с революция. Въпреки това Горбачов го хвалят като „забележителен политик” – и трябва да продължават да го хвалят. Само така той ще разруши СССР. Но неговата слабост и тази на приятелите му, ще им коства това, което най-много обичат – загуба на работата си.

Г. П. Понякога звучите като кандидат за президент, който ухажва избирателите?

Д. Т. Аз не искам да бъда президент. Моят фонд помага на много хора, но аз няма да гоня “синята птица”.

Г. П. Но ако я подгоните, в коя партия бихте се чувствали най-добре?

Д. Т. Ако се кандидатирам, аз бих победил като демократ, а не като републиканец. Не защото съм либерал, напротив, аз съм консерватор. Но работягите биха ме избрали. Те ме харесват. Когато ходя по улиците, таксистите ми махат за поздрав с ръка и крещят.

Г. П. Какво най-напред би направил президентът Тръмп, влизайки в Овалния кабинет?

Д. Т. Много неща. Бих показал, че не сме слабаци. Бих въвел данък за всеки “Мерцедес-Бенц”, внесен в страната, за всички японски стоки. И едва тогава бихме имали прекрасни съюзници.

Г. П. Вие считате Джордж Буш за недостатъчно твърд?

Д. Т. Аз харесвам Джордж Буш. Винаги съм го поддържал и ще го поддържам. Но не съм съгласен с неговите думи за по-добра и тиха Америка. Аз мисля, че ако нашата страна стане още по-добра и тиха, то тя просто ще изчезне. Аз считам, че от наша страна външнополитическите преговори трябва да се водят от представители на деловите среди – такива като Карл Айман или Рос Перо – тогава целият свят би ни зауважавал.

Г. П. Какво е мнението на президента Тръмп за бъдещето на света в по-далечна перспектива?

Д. Т. Аз мисля за бъдещето, но не бих искал да го описвам. Всичко може да се случи. Но това, за което мисля, е ядрената война. Аз винаги съм я обмислял. В моя свят ядрената война е важен елемент. Това е най-голямата от възможните катастрофи, най-голямата опасност за света – и никой не я обсъжда в детайли. Това е като с болестта – никой не вярва, че ще се разболее, докато не заболее. Никой не иска да говори за това. Аз считам, че е най-голяма глупост хората да вярват, че ядрена война няма да има, защото, видите ли, всички знаят, колко тя е разрушителна. Но това е пълна глупост.

Г. П. И какво би направил президентът Тръмп в този случай?

Д. Т. Той би се уповавал на превъзходство във военна сила. Не би се доверявал на никого. Той не би се доверявал нито на руснаците, нито на нашите съюзници. Би довел арсенала до съвършенство и лично би вникнал как всичко това работи. Проблемът е и в това, че ние защитаваме най-богатите страни на Земята, безплатно... И целият свят ни се смее, гледайки, как защитаваме Япония.

Г. П. Почакайте. Ако смятате, че обществото споделя Вашите възгледи и, че Вие ще се справите с работата, защо не се кандидатирате за президент?

Д. Т. Аз бих се справил най-добре от всички, или поне не по-лошо от останалите. Но се надявам, че Джордж Буш ще се представи от най-добрата си страна.

Г. П. И вие категорично не желаете да бъдете президент?

Д. Т. Аз не желая да бъда президент. Аз съм уверен в това на сто процента. Аз ще променя мнението си само тогава, когато видя, че моята страна отива по дяволите.”

Тридесет години по-късно, в края на своя мандат, Доналд Тръмп ще се бори до последно, за да докаже, че изборите са фалшифицирани

и, че той е избраният 46-и президент на САЩ. Но едва ли би успял срещу лавината, която се е втурнала срещу него. Знае, че с тази поредна негова битка работи за бъдещето, защото “тръмпизмът” става идеология на милионите по света. И Тръмп не се отказва “да направи Америка отново велика!”, въпреки сегашния залез на империята!

 

25 ноември 2020 г.

 

ЩЕ ПОМРЪКНЕ ЛИ ЧУДОТО С НАШИТЕ БУКВИ?

Е-поща Печат PDF

Великото чудо на създаването на славянската азбука позволи българите да бъдат просветени, знаещи и да пренесат на славянските народи книгите на вярата в Иисус Христос, за да могат на своя си език да общуват с Бога. Пак от Бога е предопределението двамата братя да принадлежат на Източната православна църква и заедно със своите ученици правилно да преподават Неговото Слово, като учат християните чрез това Слово на мъдрост, святост и светлина.

Най-великият и най-светият подвиг в цялата ни история бе, когато приехме като свои в славянобългарската ни държава учениците на св. св. Кирил и Методий, за да устроят те тук един нов и невиждан от никого преди свят на знанието и духа.

Ето така, само с няколко думи, аз разказвам историята на славянската писменост и великото дело на светите братя равноапостоли на Христовото учение.

Без това велико дело нямаше да има нито славяни, нито българи и светът щеше да е пуст и беден, недовършен и неспособен да понася изпитанията на времето.

Но това дело ни бе отредено да го съхраним и развием, а не за да се хвалим веднъж в годината на 24 май или да го използваме като аргумент в политически и геополитически спорове, и не дори за повдигане на постоянно губещото ни се самочувствие. Ако беше само заради това, щеше, както е при много други богати и „напреднали“ днес народи, да ни се даде нещо по-практично, реалистично, материално, за да го виждат и другите и да завиждат и на нас, че живеем добре и охолно.

По Божията милост ние получихме светите Кирил и Методий и цяла една велика и могъща „държава на духа“, каквато по думите на руския академик Дмитрий Лихачов, е българският език. В тази държава, с молитвената помощ на светите братя, ние се приютихме през петте века османско робство и там издържахме на похищенията на „поднебесните духове на злобата“, на иноверската власт и бездушието на уж загрижените за целия свят „западни цивилизации“. Бог не ни забрави и изпрати по-късно Русия, която вече бе станала благодарение на нашите книги и нашия език великата опора на славянството и Православието, да ни освободи.

Ако азбуката ни бе едно просто човешко дело, макар и създадено от велики хора, то нямаше да придобие такъв вселенски и вечен смисъл и да създава човешка история. Затова не бива да го прахосваме в псевдонаучни спорове, водени с повърхностни аргументи. А още по-малко ни е позволено да го унищожаваме с нашата неблагодарност, недалновидност, човешка немощ и престъпна немарливост, както го правим днес.

Днес ни съблазняват да се откажем от тази държава и от чудото на нашите букви, на което бяхме свидетели през IX век по времето на светия цар Борис Покръстител. И ние се съблазняваме. Не искаме да си признаем това, а и не всички виждат как ни изблъскват към пропастта, за да се сгромолясаме в нея; постепенно и доста бързо се отказваме от това да оправдаваме с делата си светостта на нашата култура, литература, изкуства, духовност и просвета.

Длъжни сме обаче да отворим широко очи и да погледнем около себе си, а най-вече вътре в себе си, за да видим руините на една духовна крепост, вътре в която сме проживели повече от 12  века. Трябва да отворим очите си и да накараме разума ни да заработи, за да не ни заблуждават, че европейските ценности са ни достатъчни, за да бъдем равностойни на другите и че за да са пълни магазините ни, трябва да се откажем от своите книги и култура. Позорно е, че голям брой български интелектуалци, заедно с държавниците и политиците, не само вярват в тази мерзост, но и я проповядват усилено и успешно, продавайки себе си, народа и Отечеството ни за по 30 сребърника. Техните 30 сребърника са цената и за опростачването на обществото, разрушения език, бездушните и осквернени от постмодернизма литература и изкуства, проповядващи политкоректност, джендърство, отказ от традиции, прехласване по неоезичеството и безбожието. Тези хора, заедно с господарите им от чужбина, ни убеждават да се откажем от пътя, по който сме вървели заедно със светите братя равноапостоли и техните ученици, с огромното войнство от строители на българския език и българската култура, творците на книги, изкуство, на българския дух. И защо? Срамно е, но трябва да се каже: за да си пълним търбусите и да се правим на европейци, които като „европейци“ живеят охолно, пият скъпи напитки, карат мощни автомобили и, за да получим повече пари. Е, някои получават всичко това и осребряват своето българобесие, но повечето продължават да мизерстват и да не разбират защо все не могат преодолеят бедността и скверния си живот.

Ще напомня все пак и дано ме чуят и ми повярват, че духовната бедност и мизерия са по-страшни от материалните. Стигнали сме обаче до там, че те не ни правят впечатление, не ни дразнят, не ни унижават и не се срамуваме от тях. Не се възмущаваме от просташкото говорене, от скудоумните български книги, щедро възнаграждавани с престижни уж награди, на пошлите телевизии, театрални постановки. Защото те вече са част от нашата същност.

Държавата няма как да види, осъзнае и спре цялата тази мръсна вакханалия на безродието и бездарието. Самата тя не е вече българска. Но защо писателите, художниците, музикантите, театралите, учените, почтените хора продължават да мълчат и с мълчанието си да поощряват всичко това?

Тогава какво от това, че на 24 май децата цял ден пеят „Върви, народе, възродени“ или че от екраните ни засипват с клетвите, че това бил „най-българският празник“? Пеейки тази красива песен и в упоение прогласяващи тези възгласи, ние сме се отдалечили достатъчно от чудото на нашите букви, поверели сме душите си на дявола и очакваме „да заживеем по-добре“. Бог обаче вижда и ще въздаде!

А ние все повече потъваме, потъваме, потъваме…

И дано не помръкне чудото с нашите букви.


 

ПОСЛЕДИЦА ОТ СТУДЕНАТА ВОЙНА

Е-поща Печат PDF

Преди 40 години, на 13 май 1981 г., „сивият вълк“, терористът Али Агджа, стреля срещу Светия отец - папа Йоан Павел Втори. По-нататък се начева т.нар. процес на века, а година и половина по-късно, на 25.11.1982 г., рутинно влачещото се скандално дело, придобива неочаквана „приливна вълна“ от т.нар. българска следа: арестуван е служителят на БГА „Балкан“ – Сергей Антонов, а обвинения са предявени задочно и към още двама българи – Жельо Василев и Тодор Айвазов.

Всичко това слага началото на най-грандиозната антибългарска пропагандна кампания, която продължава дори и след решението на Първоинстанционния съд в Рим от 26.03.1986 г., с което се прекратява съдебната отговорност за българите, „поради липсата на доказателства“.

За клеветническата кампания, повод за която послужи внезапното „просветление“ на паметта на Али Агджа и усилията на българската държава и общество да отговорят на скалъпените чудовищни обвинения, е талантливия разказ на един безспорен интелектуалец – патриот и държавник - Георги Йорданов.

Откъсът, който поместваме, е от неговата разтърсваща Книга 3 „Притаени мигове“, в която той, предусетил превратния дух на времето, сполучливо озаглавява: „Поврати“. Може би защото всички сътресения – и български, и световни, започват с кратката и скоротечна „епоха“, в която генерален секретар на КПСС е Юрий Андропов.


Зора


Имаше очаквания, че след смъртта на Леонид Илич Брежнев начело на 20-милионната партия и на могъщия Съветски съюз ще застане по-млад лидер. Тези надежди не се сбъднаха. На пленума на ЦК на КПСС на 12 ноември 1982 г., за генерален секретар бе избран друг застаряващ и болнав ръководител – Юрий Андропов.

Официалните сведения за ранните години на Юрий Андропов са оскъдни. Знае се, че бащата, служител на жп гара в Ставрополския край, умира от тиф, когато Юрий е петгодишен. На 13-годишна възраст той губи и майка си – учителка по музика. Немилостивата съдба тласка неукрепналия младеж сам да се справя с трудностите в живота, да се самоизгражда. Завършва Фабрично-заводското жп училище в Моздок, Северна Осетия. Влиза в редиците на Ленинския комсомол. Работи като телеграфист, моряк по Волга. Отрано проявява организаторски дарби. През 1938 г. е избран за първи секретар на областния комитет на Комсомола в Ярославска област. В 1940 г. е издигнат за ръководител на ВКМС в новосъздадената Карело-Финска ССР. През годините на Отечествената война активно участва в организирането на партизанско движение в републиката, за което е награждаван с ордени и медали.

През 1951 г. Юрий Андропов е привлечен на работа в ЦК на КПСС. Две години по-късно Вячеслав Молотов го назначава в Министерството на външните работи на СССР. Подготвят го за дипломатическа работа в Унгария. Изучава езика, историята, политиката, икономиката, културата, националните особености и традициите на древния унгарски народ. От 1954 до 1957 г. е посланик на Съветския съюз в Будапеща. Твърди се, че Андропов и неговият заместник в посолството – бъдещият ръководител на КГБ Владимир Крючков, са изиграли основна роля за участието на съветски войски в унгарските събития от есента на 1956 г.

Следващите 10 години Юрий Андропов ръководи отдела на ЦК на КПСС за връзки с комунистическите и работническите партии на социалистическите страни. От май 1967 г. е председател на всесилния Комитет за държавна сигурност – КГБ.

Нямам лични впечатления от новия генерален секретар. Няколко пъти съм бил в непосредствена близост до него, но не сме беседвали. Не познавам неговите пристрастия и характер. За благоразположението му към България са ми разказвали Димитър Стоянов и Григор Шопов, с които е взаимодействал по линия на сигурността на двете най-близки социалистически държави. Бил интелигентен, строг, дисциплиниран, на вид суров и хладен. Прилагал висока организация в управлението. Висши съветски военни началници – мои познати, са ми казвали, че Юрий Андропов, маршал Устинов, Борис Пономарьов и Андрей Громико, са допринесли най-много за участието на съветски войски в афганистанските безредици през 80-те години на миналия век, въпреки несъгласието на генералите Архомеев, Огарков, Варенков. Историята ще отбележи, че след въоръженото нахлуване в Унгария през 1956 г., в Чехословакия през 1968 г., експанзията на Червената армия в Афганистан през есента на 1979 г., е поредната голяма политическа грешка на СССР, причинила огромни материални и морално-политически беди на съветските народи и държава.

От влиятелни ръководни дейци на СССР зная, че Ю. Андропов е издигал млади способни дейци в републиканските органи на КГБ, КПСС и съветската държава. Това се отнася за Горбачов, Егор Лигачов, Едуард Шеварнадзе, Борис Елцин, Александър Яковлев, Гейдар Алиев... Твърди се, че под неговото крило са израснали „пиленцата“ Чубайс, Глазев, Авен, Гайдар, Арбатов…, които носят отговорност за икономическите поражения на Русия през 90-те години на отминалия век.

Преди да оглави ЦК на Грузинската партия, Едуард Шеварнадзе бе началник на КГБ в Грузия, първи секретар на градския партиен комитет на Тбилиси. През лятото на 1974 г. гостувах в Грузия. Със самочувствие вече на първи ръководител на важната задкавказка република, Е. Шеварнадзе поддържаше близки връзки с видни хора на изкуството, с учени. На 25 конгрес на КПСС бях в делегацията на ЦК на БКП, ръководена от Тодор Живков. Тогава също имахме срещи и разговори с Е. Шеварнадзе и заместилия го в ръководството на Тбилиския партиен комитет, а наскоро избран за председател на Върховния съвет на Грузинската ССР, Павел Георгиевич.

От трибуната на 6-хилядната Кремълска зала, лидерът на грузинските комунисти Едуард Шеварнадзе произнесе възторжени думи за историческото щастие, озарило грузинския народ след присъединяването му към великата руска държава, а сега – като неразделна част от могъщото семейство на Съюза на съветските социалистически републики. Няколко години по-късно новият ръководител на КПСС и на съветската държава Михаил Горбачов привлече Едуард Шеварнадзе за външен министър на СССР на мястото на дългогодишния влиятелен лидер на съветската дипломация Андрей Громико, който допринася най-много за избора на Михаил Горбачов за генерален секретар. Громико бе избран за председател на Върховния съвет на СССР.

Голяма част от времето на Юрий Андропов преминава в болнични заведения. Може би поради това той не установи активни контакти с Тодор Живков, не направи и посещение в България. Ала името му е свързано със сериозни последствия за честта на нашето Отечество.

В продължение на десетилетия битуваше мнение – и сред страните на социалистическата общност, и на Запад, че българските служби за сигурност едва ли не са поделение на КГБ и на други съветски органи. Може би това е подсказало на вдъхновителите на прословутата „българска следа“ да организират т.нар. „процес на века”. Обвиняеми бяха сънародниците ни Сергей Антонов, Тодор Айвазов и Жельо Василев. Ала по същество това бе най-злонамерена провокация срещу социалистическата ни държава; срещу българското достойнство. Фактите са известни.

На 13 май 1981 г., на площада пред катедралата „Св. Петър“ в Рим, турският престъпник, авантюрист и лъжец Али Агджа, прави опит за покушение срещу папа Йоан-Павел Втори. Светият отец бе ранен, но не изгуби живота си. Както се оказа по-късно, може би целта на организаторите на акцията е била новият папа да бъде не убит, а героизиран като мъченик. Трудно е да се обясни как опитен стрелец като „баансъз“, единакът Али Агджа, на съвестта на когото тежат убийството на главния редактор на турския вестник „Миллиет“ Абди Ипекчи и други злодеяния, стреляйки от непосредствена близост, не е успял да лиши от живот светия отец. Агджа е сред най-активните екзекутори на терористичната банда „Сивите вълци“, извършила не едно престъпление и убийство в Турция. Прави впечатление, че престъпник от калибъра на Агджа с голяма леснина „избягва“ от затвора. А наскоро след това, на 26 ноември 1979 г., публикува писмо, че си поставя за цел да ликвидира главата на „ненавистната католическа вяра“.

След бягството от строго охранявания затвор, което е немислимо да стане без участието на турските и други специални служби, Али Агджа пребивава в почти всички европейски страни – Австрия, Швейцария, Франция, Германия, Италия. Бие на очи, че вдъхновителите на антибългарската провокация пренебрегват тия обстоятелства. Вниманието се съсредоточава само върху няколкодневния престой на авантюриста в софийския хотел „Витоша-Ню Отани“. На организирания по-късно шумно рекламиран процес срещу Сергей Антонов и другите ни сънародници, главно действащо лице, основен обвинител и свидетел става закоравелият убиец, лъжец, доказан платен служител на специалните турски и западни служби, Али Агджа.

Оказва се, че няма нищо случайно. Потърпевшият мъченик е Светият отец Йоан-Павел Втори, със светското име Войтила. Изборът на популярния кардинал от Краков е твърде впечатляващ. Предшественикът му Йоан-Павел Първи умира при загадъчни обстоятелства на 28 септември 1978 г., само 33 дни след като е ръкоположен за папа. Скоро след това светът шумно е осведомен за необичайното събитие: на 16 октомври 1978 г., за първи път в историята на Римокатолическата църква, за папа е избран славянин, полският кардинал Войтила, който приема името папа Йоан-Павел Втори.

Нека да припомня, че след историческите промени от 1989 г. станаха известни много факти за продължилата с години от администрацията на американския президент Роналд Рейгън и от други среди, системна борба за унищожаването на Съветския съюз, на социалистическата общност. Използвани са главно четири проекта:

• Изборът на поляк за папа, с когото САЩ и съответните им служби установяват най-тесни връзки;

• Голямата въоръжена и финансова подкрепа за джихадистите срещу съветската военна експанзия в Афганистан; за целта отлично организираните американски служби са преместени от Египет в Пакистан;

• Организираните със съдействието на Саудитска Арабия и други съюзници на САЩ, мащабни мерки за рязко намаляване на цените на нефта и природния газ, с което се нанасят тежки финансови удари на съветската държава. Спира се изграждането на втората тръба на газопровода „Русия-Западна Европа“;

• През лятото на 1980 г., в корабостроителницата на полския град Гданск, се създава антисоциалистическият профсъюз „Солидарност“. За финансова издръжка на внезапно възникналото движение са осигурени огромни суми. Организаторите на тоя антикомунистически проект оказват всякаква подкрепа на новоизлюпения синдикален лидер – техника от корабостроителницата „Ленин“ в Гданск, по-късно и „първи демократично избран президент на Полша“, Лех Валенса.

В условията на ожесточено идеологическо и политическо противоборство между САЩ и СССР, не бе трудно да се разбере, че изборът на полския висш духовник за папа на милиардната световна католическа общност, е и политически.

Спомням си, че наскоро след избора на новия папа, в България гостува официална полска партийно-правителствена делегация, оглавявана от генералния секретар на ЦК на ПОРП Едвард Герек. Дългогодишният борец срещу фашизма, със заслуги в белгийската антифашистка съпротива, правеше първите си стъпки начело на полската държава. В програмата на посещението бе предвидено полските гости да се запознаят и с постижения на българската промишленост. Е. Герек и министър-председателят П. Ярошевич, бяха и на демонстрация на нови модели електрокари и мотокари, произведени в „Балканкар“. Знае се, че за едно-две десетилетия българското транспортно-подемно машиностроене зае челно място в света.

По време на демонстрацията на новите изделия в Изследователския институт на обединението, Тодор Живков обърна внимание на високите гости, че в Полша също се създават изделия от българската номенклатура, с което се нарушава специализацията в рамките на СИВ. Едвард Герек каза, че е изненадан, ще вземе мерки да не се нарушават принципите на производствената кооперация в нашия Съвет за икономическа помощ – СИВ. Тодор Живков добави:

„– Вие имате папа поляк. Честито… Разбира се, това е чест за Полша, но не смятате ли, че новият глава на Римокатолическата църква може да създава идеологически и политически проблеми на ръководната дейност на вашата партия?

– Да, папа Йоан-Павел Втори, бившият краковски кардинал Войтила, е много популярен в Полша. Изборът му за глава на католиците от цял свят повиши самочувствието и настроенията на вярващите у нас. Както знаете, другарю Живков, нашата католическа общност е сред най-ревностните в религиозно отношение…“

Преди откриването на митинга на българо-полската дружба в зала „Универсиада“, който ръководех като първи секретар на Столичния партиен комитет, Тодор Живков отново засегна темата за папата. Е. Герек каза, че може да се очакват политически трудности след избора на поляк за папа.

На 25 ноември 1982 г. – година и половина след опита за покушение над Светия отец и дни след избора на Юрий Андропов начело на КПСС, гръмна световна новина: арестуван е българският гражданин Сергей Антонов като съучастник – организатор, подбудител и помагач на Али Агджа в опита за убийството на папата.

Бях в Париж на сесия на ЮНЕСКО. Вечеряхме с посланика на НРБ в световната организация Милан Миланов. Не зная дали случайно или не, но веднага след съобщението, свързано с бившия ръководител на „зловещото“ КГБ и новия съветски лидер Юрий Андропов, световните агенции разгласяваха новината, че покушението върху Йоан Павел Втори на 13 май 1981 г. е осъществено от българските специални служби под диктовката на прочутото съветско разузнаване. Новината ме потресе. Никой от нас не бе допускал и насън, че България може да участва в акция за убийството на папата, още повече че той е от братска славянска Полша. На следващия ден трябваше да бъда в Рим по служба. Набрах по телефона посланика Венелин Коцев. Попитах го какво става. Той също беше изненадан:

– Това вероятно е поредна антибългарска акция на нашите „западни приятели“… Но програмата за посещението не бива да се променя.

Кацнах на летище „Фиумичино“ в Рим, на входа на което се извисява величествената фигура на Леонардо да Винчи, дело на прочутия български скулптор Асен Пейков. Посланик Венелин Коцев ме посрещна в залата за официални гости. Десетки телевизионни и кинокамери проследяваха нашето движение. Никой не ни зададе въпрос. Беше очевидно: мащабната антибългарска акция е организирана професионално.

Започна следствието и процеса срещу Сергей Антонов. На широки обществени слоеве по света България бе сочена с пръст в продължение на повече от три години. На 29 март 1986 г. Римският първоинстанционен съд се произнесе, че липсват доказателства за вината на Сергей Антонов и съдените задочно Жельо Василев и Тодор Айвазов. Ала нашето отечество получи тежки морално-политически удари.

Бяхме принудени да полагаме огромни усилия, да разходваме непредвидени финансови средства, срещу провокациите и в защита на българската национална чест. Създаде се широка организация с участието на всички заинтересовани държавни институции. Български юристи, журналисти, дипломатически служби с убедителни факти и логически аргументи доказваха, че е абсурд да има каквото и да е българско участие в атентата срещу светия отец.

Посланик Венелин Коцев и неговите сътрудници в българското посолство извършиха многостранна полезна дейност в защита на невинния Антонов и другите сънародници. За адвокат на арестувания Антонов беше привлечен 32-годишния талантлив юрист Джузепе Консуло – по-късно именит професор по конституционно право. Почтеният юрист не се повлия от заплахите на платени слуги на американски и други западни централи. През всички етапи на следствието и съдебния процес Джузепе Консуло професионално, с необорими юридически доводи и факти, доказваше липсата на доказателства за вината на Антонов и другите българи. В постоянна негова помощ бе и командированият в Рим юрист Орманков, отговорен служител от Главно следствено управление.

Следствената кампания се придружаваше от мощна антибългарска пропагандна манипулация. Заместник-главният редактор на американското списание „Рийдърс дайджест“ Дими Паница финансира и насочи много публикации срещу България. Сътрудничката му Клер Стърлинг издаде по негово указание и финансова подкрепа в огромен тираж книгата „Времето на убийците“. Публикацията е пример на злостна фалшификация и журналистическо безочие. Без капка основание, щедро платената и лишена от професионален морал слугиня на американските тайни служби и лично на Дими Паница, проглуши ушите на широки обществени кръгове с най-безотговорни обвинения срещу „убийствения комунистически режим в България“, подчинил държавата в служба на зловещото КГБ на Съветския съюз.

Наложи се посланик Венелин Коцев да бъде извикан в София за консултации. Той се включи най-активно в създадените обществени съвети, пропагандно-информационни центрове, в защита на обвиняемите. Специалисти в министерствата на външните и на вътрешните работи, в Главна прокуратура и Националното следствие, извършиха широка проучвателна и разяснителна дейност в защита на невинно обвинения Сергей Антонов. Голяма част от времето на много ръководни лица бе посветена на отговорната мисия да възтържествува правдата и истината. Създаде се информационен център, ръководен от гл. редактор на БТА Б. Трайков. Бяха публикувани стотици статии на много езици, в които се доказваше липсата на каквото и да е основание за обвинение на България.

След оттеглянето на посланик Венелин Коцев, дипломатът Людмил Попов, който временно изпълняваше функциите на български представител в Италия, подпомаган от отлично подготвени професионалисти, и новият посланик – опитният дипломат Райко Николов, извършиха полезна дейност в защита на българската кауза. Впечатляваща бе ролята на великолепния преводач от италиански език Асен Марчевски. Артистичен и симпатичен, той бе в постоянна услуга на арестувания Сергей Антонов, на адвоката Джузепе Консуло, на Римския съд и на всички, ангажирани в мащабния процес. Приживе А. Марчевски публикува любопитни факти за следствието и прословутия процес.

Наложи се да се обърнем с молба към наши приятели – авторитетни политици и интелектуалци от много страни, да се застъпят за правдата. Дружествата за приятелство и културни връзки с България във Великобритания, Австрия, ФРГ и други държави, изпратиха отговорни послания до Римския съд в защита на Антонов. Особена активност прояви големият приятел на нашата страна д-р Карл Блеха, министър на вътрешните работи на Австрия. По моя лична молба той се обърна към свои колеги и познати с настоятелното искане да се включат в защитата на неоснователно обвинения Антонов и другите ни сънародници. Инициаторът на международната награда „Златният Меркурий“ Лоренцо Гало, въпреки подслушвания му телефон, явните и подмолните заплахи, ангажира делови кръгове в Италия и в други страни, които също се застъпваха за обруганото българско достойнство.

Поканих световноизвестния академик Жан Гитон от Академията на безсмъртните във Франция, който бе и съветник на папата, да се запознае у нас с убедителните доказателства за несправедливо обвинената България. Високоинтелигентният и почтен католик многократно ми заявяваше, че едва ли има здравомислещи хора, които да вярват на несръчно скалъпената антибългарска провокация. И той стори необходимото в наша защита.

При посещението си в България, министър-председателят на Италия Джулио Андреоти, на разговор в посолството на Италия сподели, че не вярва на „българската следа“. Обсъждайки програмата за предстояща голяма българска изложба на исторически ценности във Венеция, която открих през май 1989 г., забележителният италиански държавник отново заяви, че зад антибългарската истерия вероятно стоят сили извън Италия.

Срещнах се в Министерския съвет и с папския нунций Казароли – ръководител на дипломацията на Ватикана. Разбирах неговото неудобство. При мълчаливата позиция на Светия отец той си позволяваше само да не отправя обвинения към нас, без да твърди, че не вярва в умело скалъпената „българска следа“.

Светият отец посети в килията закоравелия убиец и престъпник Али Агджа, за да му прости, но не отрони дума или не изпрати какъвто и да е сигнал към беззащитния и невинен Сергей Антонов. Подложен на съвременни химически и други въздействия, слабохарактерният Антонов, който имаше и сложни семейни проблеми, на моменти бе доведен до безпомощност. А след оправдателната му присъда, с разбито здраве и похабена психика, без вина виновният наш сънародник трябваше да продължи да понася тежките последствия от пребиваването в жестоките италиански арести и затвори. Неговият млад живот бе съсипан и прекъснат, без да чуе поне дума на извинение от своите морални екзекутори.

Благодарение на високопрофесионалната юридическа защита на адвоката Джузепе Консуло и липсата на безспорни данни за вината на Сергей Антонов, независимо от огромния външен натиск, Римският съд се произнесе, че няма доказателства за извършено престъпление от Антонов и другите българи. Разгневени слуги на пряко ангажираните с провокацията сили, се опитаха да задържат оправдания Сергей Антонов, образувайки ново следствие. Министър-председателят на Италия Джулио Андреоти, който допринесе много за развитие на плодотворното българо-италианско сътрудничество, навръх католическия Великден, предизвика специално заседание на Италианския касационен съд. Висшата съдебна власт отхвърли новото жестоко провокативно намерение. Сергей Антонов най-сетне се завърна в родината, посрещнат сърдечно от своите приятели, колеги, защитници.

Римският съд се оказа верен на древния принцип на римското право: In dubio pro reo („Съмнението е в полза на обвиняемия!”). Но дори в мотивите си магистратите не се позовават на него, а произнасят оправдателна присъда „поради липсата на доказателства“.

Светият отец остана на своята двусмислена позиция. На всеки 24 май той посрещаше отговорна българска държавна делегация в памет на делото на светите братя Кирил и Методий. Демонстрираше на думи симпатии към славянска България и нейната хилядолетна култура. Ала публично не каза и дума в защита на невинно обвинените наши сънародници.

През 2002 г., папата посети България, посрещнат с почести на държавен глава. Пред президента Георги Първанов той заявява: „Аз си спомням този мъчителен проблем за България, т.нар. българска следа. Това беше една инсинуация по време на атентата срещу моята личност. Тоест поискаха да натоварят българите с тази отговорност – атентата срещу мен. Това беше една несправедливост. Това вече е изяснено и Светият престол има предвид този факт, т.е. невинността на българите“. Но тези думи останаха произнесени в тесен кръг. Папа Йоан Павел Втори си отиде от този свят, без да се произнесе отговорно, ясно и високо, в защита на невинно обвинената българска държава и нейните граждани.

Петното, нанесено върху името и достойнството на нашата Родина, все още не е изтрито. Остават тъмни следи от „процеса на века“, което ни задължава да продължим умно и аргументирано да отстояваме истината за преднамерената и жестоко формулирана „българска следа“, за невинността на Сергей Антонов и неговите колеги.

А какво да кажем за някои от дошлите от нищото блюстители на справедливост, които решиха да трупат известност и да получават похвали и привилегии от новите си господари и „началници“? Това се отнася и за новоизбрания президент Желю Желев. Повече от десетилетие той заемаше постоянна щатна длъжност в Института по култура без задължения, работейки единствено върху докторската си дисертация. Въпреки възраженията на авторитетни учени, Желю Желев получи научната степен „доктор“, не и без моето съдействие. Ала и той безсрамно заяви, че „комунистическите специални служби са способни да участват в такъв зловещ акт като покушението срещу папата“. Безличният премиер Филип Димитров си позволи да се извинява на американски официални лица за „българското участие в покушението срещу папата“. Можем да си представим омерзението, което в този момент те вероятно са изпитвали към лакейската постъпка на случайника-премиер, след като са били наясно със специалната операция, наречена „българската следа“. На 8 май т.г. в интервю на в. „24 часа”, бившият висш служител на ЦРУ Хейгс, съобщава: „Авторът на „българската следа” е българин”.

Може ли без възмущение да се приеме и друг позорен факт: организаторът на зловещата пропагандна антибългарска кампания Дими Паница, след промените през 1989 г., бе развеждан от нещастните слуги на чуждоземни господари едва ли не като национален герой. Върнаха му имоти, някои от които не заслужава, включиха го в управителния съвет на нововъзникнал със западна помощ университет… Българският парламент почете на крака „светлата“ памет на „големия българин“ (в действителност антибългарин) Дими Паница. В същото време, народни избраници отказаха да уважат паметта на застреляния от сателитната пронацистка власт световноизвестен поет Никола Йонков Вапцаров. Досадно е, че в София вече има улица на името на хулника на нашето отечество Дими Паница.

Известно е, че други участници в антибългарската кампания бяха ангажирани като съветници на български „демократични“ правителства и допринесоха за икономическия упадък на страната.

Юрий Андропов управлява около две години. След неговата смърт през 1984 г. старческата агония в ръководството на КПСС и съветската държава продължи. За първи ръководител бе избран едва дишащият Константин Черненко. Корабът на СССР отново беше без енергичен, жизнен, дееспособен кормчия.

През февруари 1985 г. телевизията излъчи тягостна сцена. Виктор Гришин, член на Политбюро на ЦК на КПСС и първи секретар на Московския градски комитет на КПСС, връчва в болницата документа за депутат във Върховния съвет на СССР на Константин Черненко. Съветският лидер поема правомощието с треперещи ръце. Мълви няколко благодарствени думи. Залюлява се. Тъжният лицеизраз на болнавия, немощен генерален секретар на ЦК на КПСС, породи съчувствие, жал. Беше видно: кризата в ръководството на многомилионната комунистическа партия навлиза в най-остра фаза. Седмици след това, на 10 март 1985 г., Константин Черненко почина и беше погребан с традиционните почести до Кремълската стена.


 


Страница 1 от 413