Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално: "Нова Зора" - Брой 21 - 22 май 2018 г.

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ТЕЗИ ПРЕКРАСНИ НОВИ УЧЕБНИЦИ…

Е-поща Печат PDF

• Образът на кан Тервел и на българските владетели в учебниците по “История и цивилизация” за 6-и клас

 

„Живеем във време на стремително скъсяваща се памет.”

Андрей Кончаловски

 

“Образованието не е просто в заучаването на факти, а в тренирането на ума да мисли.”

Алберт Айнщайн

 

Тази година се навършват 1 300 години от победата, извоювана от кан Тервел (701-721) край стените на Константинопол през 718 г. срещу масираното арабско нашествие към Европа. Тази негова военна и политическа победа спасява християнска Европа от огромна опасност - нашествието на арабския халифат.

През 716 г. вече са ислямизирани Персия, Северна Африка, превзета е Испания. През 718 г. арабите предприемат мащабен поход да завладеят Константинопол – столицата на Византия. Нейният император Лъв III се обръща за помощ към българския владетел Тервел.

 

Той успява да разгроми 200-хилядната армия, преграждайки пътя на арабите към Балканите и Централна Европа.

Съвременна християнска Европа дължи съществуването си на двама европейски владетели,

единият е кан Тервел, а другият е Карл Мартел. Френският византолог Шарл Дил твърди, че победата над арабите при Константинопол е велико бедствие за исляма и я определя за по-значителна от победата на франкския пълководец Карл Мартел, 15 години по-късно в равнините на Поатие.

За разлика от нас, българите, французите почитат този свой владетел, който те наричат спасител на Европа.

Истинският спасител на Европа е кан Тервел, категорични са българските историци.

Проф. Пламен Павлов, се обосновава така: “На практика столицата на света е Константинопол и затова значението на Тервеловата победа над арабите е толкова голямо в сравнение с битката при Поатие. Несъмнено централното, най-важното събитие, свързано със спирането на арабската експанзия в Европа, е битката при Константинопол, където основната заслуга е на Тервел”.

Акад. Антон Дончев, един от съвременните класици на българската литература, с респект споделя: “Как е възможно тогавашна България и кан Тервел да победят арабите? Аз още не съм го разбрал. 200 000 души араби са докарани пред Цариград, 1400 кораба. Ромеите не са излезли нито един път вън от стените на крепостта. Тази армия се стопява, връщат се пет кораба обратно и никога повече арабите не достигат до Цариград”.

Във връзка с тази 1300-годишнина, инициативен комитет с председател министъра на отбраната Красимир Каракачанов, внесе предложение за издигането на паметник на кан Тервел в района на НДК. Сред другите инициативи за годишнината са предложение до Светия Синод на Българската православна църква за канонизиране на кан Тервел като светец. Предвижда се също изграждане в Мадрид на православен храм „Свети Тривелий Български”, както и проучване на писмените извори за кан Тервел в архива на Ватикана. Дано политическата воля позволи реализацията на тези стойностни инициативи!

Цели и резултати от един престъпен закон

Но може би  е бъде интересно да надникнем и разлистим и страниците на учебниците на българските деца по „История и цивилизация”, за да видим как е представен и как изглежда образът на кан Тервел и другите български владетели от Средновековието. Защото написаното в историческите анали, изследвания, научни монографии и това, казано от  видните ни учени и интелектуалци на страниците на техните книги, е от изключителна важност. Но многократно по-голяма е значимостта на това какво и как е описано и представено на децата ни в техните учебници. Те са прозорецът, през който нашите деца гледат на света и на себе си. Панорамата, която им показваме чрез тях оставя траен отпечатък  в ума и сърцето им. Този панорамен взор може да ги вдъхнови, но може и да ги отегчи, принизи или обезкуражи, а може и да ги обърка тотално.

За да говорим за образа на българския владетел и историческата съдба на народа ни, необходимо е преди всичко да анализираме съдържанието и качеството на учебниците по „История и цивилизация”, и то от гледна точка на запазването на изконното чувство на всеки човек, наречено родолюбие и национална гордост. В този смисъл особено важна е рамката, зададена от МОН с учебния план и учебните програми, както и наложените маркери, към които трябва стриктно да се придържат авторските колективи. А определящо в това отношение е новата образователна парадигма, подчинена на глобализацията, мултикултурието и политкоректното говорене.

През 2016 г. бе приет новият училищен закон за предучилищно и училищно образование.

Този закон може да се окачестви единствено като престъпен, защото руши из основи традиционните български ценности и култура. В него и със свещ да търсите, няма да срещнете думата „възпитание” или родолюбие! Но ще срещнете новия термин „подкрепящо образование”, което на практика означава край на слабите оценки в училище и тяхното изхвърляне на „бунището” на българското образование! Неграмотният ученик до 4 клас, дори и с годишни оценки „Слаб” преминава в следващ, по-горен клас, дори и без да е необходимо да се явява на поправителен изпит! Административната компютърна система е автоматизирана и ученикът се записва и преминава във всички случаи в следващ клас.

В прогимназалния курс, теоретично може да се постави оценка “Слаб”, но не и две поредни двойки. Между тях трябва да има и други оценки, различни от „Слаб”! При такива случаи за учителя се предвижда  огромна допълнителна бумащина, обяснителни писма и документирана индивидуална работа в продължение на месеци с всеки, получил слаба оценка! Доколко подобна система отговаря на нуждите на обществото, на учениците и родителите, всеки може да предцени сам! Но МОН постига впечатляващ резултат, с който може да афишира своята дейност – липсата на изоставащи и повтарящи ученици!

Що се отнася до учебниците по „История и цивилизация”,  МОН декларира публично и с огромна доза самочувствие и претенция, че в тях са намерили място само факти, без да се допуска оценъчна интерпретация.

Но има факти и факти и техният подбор е от съществено значение, което обаче не се коментира!

Как историята се превръща в проста хронология

Тази позиция вероятно се възприема от онези „отгоре” като връх на професионално, обективно и компетентно виждане и трактовка на исторически събития и процеси, като същност на историческото знание и историческото образование. Доколко това е така?!

Думата „история” на гръцки означава освен „изследване, проучване”, още и „разказ за станали случки в миналото”. Този разказ трябва да даде отговор на въпросите: „Какво е станало?”, „Кога?”, ”Къде?”, „С кого?”, „Защо?” и „Какви са последиците?” от това събитие или  случка.

Ако разказът ни дава отговор само на първите четири въпроса, без да засяга въпросите „Защо?” нещо се случва и „Какви?” са неговите последствия, се превръща в проста хронология. От разказа не остава нищо, само безкрайно скучни съобщителни изречения в телеграфен стил, т.е. историята като такава сублимира и се превръща в нещо, което има само бледа допирна точка с истинския разказ за миналото събитие.

Възниква въпросът как бихме квалифицирали днес съвременните учебници по история? – като извор и храм на знание, или може би като извор на забрава, извор, който води началото си от Лета, реката, утоляваща и освобождаваща от памет човешките души.

Децата в училище вече не се интересуват от историята, за тях тя е безинтересна и скучна материя, която изисква неимоверни усилия да бъде запомнена и възпроизведена. Остава им само зазубрянето! Наблюденията на учителите са показателни: само 5 % от децата имат афинитет и положително отношение към историята! [15]

Учебниците по история днес не съдържат разказ, не предават емоция, не въздействат на децата, не са в състояние да мотивират интерес и позитивно отношение към българското минало и огромен цивилизационен принос, не се докосват до чувства като национална гордост и родолюбие. Те  не дават нито знания, нито ценностно отношение на учениците към миналото на предците ни.

От години вече е достатъчно в учебниците да се споменат  само три-четири изречения за цяла епоха и преломни събития, за да смятаме, че сме дали исторически знания на децата за тях. За отношение не говорим, защото то не е изразено по никакъв начин във или между редовете.

Ако съдим по  резултатите от националното външно оценяване (НВО) по Обществени науки след 7-ми клас, и по-точно от резултатите на раздел „История и цивилизация”, отговорът  несъмнено е негативен.

Поради трагичните и стряскащо слаби резултати (често стигащи до абсурд), през 2016 г. МОН взе кардиналното решение за премахването на НВО по тези предмети, за да не се скандализира повече обществеността и да се избегне широката публична реакция срещу политиката, реформите и качеството на образованието, които провежда и утвърждава МОН.

 

Политиката трансформира историята в свой инструмент

за въздействие и управление на обществото и политическите процеси. Политиката манипулира и фалшифицира историческата и обществена памет. Както отсича Волтер, ”Историята е като Мисисипи от лъжи!”, а Наполеон, един от любимците на европейската история, обобщава: „Историята е низ от общоприети лъжи”.

Така е: „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото”, казва Джордж Оруел.

Тази политика е причината днес да не се пише и говори в учебниците на децата ни за истинската българска древност и цивилизационен принос, за внушителния, величав и често трагичен образ на българския владетел, да се представя историческата ни съдба крайно компресирано, схематично и напълно безлично.

Тази политика е в основата на непрекъснатите реформи в образованието, които го реформираха до степен да изпадне от толкова престижното 5-о място в световната класация през 1988-1989 г. до 30-о място сега (2014 г.) и която направи 48 % от българските деца функционално неграмотни, т.е. неразбиращи прочетеното.

В действие е непрестанно преструктуриране на учебния материал под знака на новата философия, с лекота се сваля материал от 10-и в 7-ми клас, от 7–ми клас в 5-и, без да се държи сметка какво губи ученикът при тези еквилибристики с времето.

С всяка нова учебна програма и нови учебници по история резултатите стават все по-катастрофални и абсурдни, но това въобще не е повод за тревога и преосмисляне на избрания път на историческо образование за нашите деца и ученици.

Всеки заинтересован и средно интелигентен българин, ако си даде труда да съпостави учебниците дори от 2006 и 2016 г., ще се убеди в това и в целта, която се преследва!

Особено важен етап от образованието и възпитанието на децата е началното и основно образование, когато се формира личността и ценностната система на човека. Затова нека се фокусираме

как е представена българската история

на деца в тези най-важни години за всеки човек.

В учебника „Човек и общество“ (изд.”Булвест 2000”, стр. 18), създаването на българската държава е предадено така: ”Пърият владетел на България бил хан Аспарух. За столица била избрана Плиска.” И следващото изречение: ”По времето на хан Крум били създадени първите писани закони.” Нито дума за хан Тервел - спасителят на Европа! Нима не можеха да добяват просто: „Хан Тервел, синът на Аспарух, бил отличен дипломат и пълководец. Той разширил територията на България с мирни средства и разгромил арабите, когато обкръжили Константинопол. Така спасил християнска Европа от чуждите нашественици. Векове след това в цяла Западна Европа се говорело за неговия подвиг”!

Историци алармират обществеността за скандални примери от учебниците за 3-ти клас по  предмета „Човек и общество“, съдържащи чудовищни лъжи за историята на България, пише сайтът “Петел”, цитиран от „Блиц”. „В урока за цар Симеон Велики на 48 стр. ще научите, че „Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те не оставили трайни следи в българското минало“. Защо в такъв случай са го наричали Симеон Велики, не става ясно. Последният български цар Иван Шишман от Второто българско царство пък въобще не е споменат дори с една дума. (още - https://www.actualno.com/education/skandalen-uchebnik-po-istorija-shtastlivo-tursko-robstvo-policija-za-levski-news_47395.html).

Образът на българския владетел можем да го видим само в учебниците по „История и цивилизация” за 6 клас в прогимназалния етап. Българско средновековие се изучава отново след 4 учебни години, чак в 11 клас. Явно факторът „памет” и загуба на памет при децата (особено на нещо, което са преминали и учили за 26 учебни часа), както и немалкият процент ученици, които се отказват да продължат образованието си, не е бил особено съществен при изработването на учебния план.

Първото, което разбираме от заглавията на темите и уроците, е, че българският владетел е владетел не на държава, а на „ханство” или „царство”.

Понятията „българска държава” и „народ” се използват крайно предпазливо

и само там, където не е възможно тяхното заместване със синоним.

За специалистите това може и да е коректно, но за децата легитимното е „държава” и няма съществено значение с каква титла се нарича нейният владетел. Когато това процентно съотношение е грубо нарушено, губи се усещането за древна българска държавност. Титлата на предводителя на древните българи  е „кан” само в един учебник [3], този на проф. Пламен Павлов и колектив, останалите предпочитат титлата „хан”, която навява определни асоциации за малката ордичка на Аспарух, с която минава Дунава.

Второ: липсва  равнопоставеност по отношение на титулуването на нашите владетели, споменати едновремено с византийските. В мнозинството от случаите, след като е спомената веднъж титлата им, за българския владетел се говори без нея, т.е. без уважение и респект – просто Аспарух, Тервел, Крум, Самуил и т.н.

Трето: за най-важните исторически и преломни периоди и велики български владетели се отделя не повече от един–два абзаца, т.е. това, което децата трябва да чуят и запомнят, е казано най-много с четири, пет или шест изречения!

Заличени са векове от българската история

Не са редки случаите, когато исторически период, през който са управлявали няколко владетели, се представя с едно изречение.

В някои учебници липсват цели периоди от българската история (изд. „Просвета плюс” 2017 г.; изд. „Булвест 2000” 2016 г.; изд. ”Архимед и Диоген” 2017 г.;) като този от средата до края на ХIII век, отнасящ се до татарското нашествие, междуособните борби, въстанието и възкачването на Ивайло на българския престол (1277-1280 г.). А това е единственото селско въстание не само в българската, но и в европейската и световната история, увенчало се с успех, при което личност без благороден произход законно заема владетелския престол. От управлението на цар Иван Асен II (1218–1241 г.), българската история в учебниците разглежда директно темата „Завладяване на България и Балканите от османците”!

Цял век българска история е заличена от българските историци, автори на учебници.

Ако направим аналогия, това е все едно френските деца да не са чували и да не знаят за съществуването на Жана Д’Арк!

Съществено е изменението на съотношението исторически текст и илюстрация в полза на илюстрациите, на база дори последните 15-20 години. Това ги прави не по-актрактивни, а по-елементарни, като се губи от съдържателната и емоционалната част на повествованието, което при използването на модела „план-тезис”, напълно липсва.

Идеята за олекотяване на текста откъм количество води като последица и загубата на навици за четене на повече от няколко пасажа текст у учениците. Според МОН и одобрените от него учебници това е напълно достатъчно на децата като информация (за знания не можем да говорим очевидно!) за миналото на народа ни.

И все пак какъв точно е образът на българския владетел, такъв, какъвто го виждаме от  страниците на учебниците по история? Има ли за него конкретна и ясна визия, пълнокръвен ли е този образ и емоционално обагрен или е едностранчиво скициран?

Отговорът на този съществен въпрос е еднозначен и повече от категоричен.

Гордостта на МОН

В учебниците владетелите ни само се споменават, но историческият им образ напълно липсва! Те са просто една мимолетна сянка, описана с една-две думи, без следа от индивидуализация, и затова еднотипни и неразпознаваеми.

Образът е напълно заличен, сякаш вандали са вилнели в Божия храм и са изчегъртали чертите им до пълна неузнаваемост! Няма образ, няма личност, няма величие, слабост или трагедия – има само име, титла и години на управление, което при това не се окачествява нито като успешно, нито като неуспешно! (Гордостта на МОН - „Само факти без оценъчна интерпретация!” За обективността при подбора на фактите обаче, не става и дума!)

Чудно ли е тогава, че учениците в огромното си мнозинство не могат да разграничават хора и години, че в съзнанието им това са само имена и е все едно дали ще ги попитат за Тервел, Омуртаг, Крум или Симеон. Отговорите им звучат еднакво объркано и несигурно, знаят, че са чували за тях, но какво точно, не са в състояние да си спомнят. В общия случай, ако успеят да ги идентифицират с някое характерно понятие, това е върхът на очакванията и постиженията:  Аспарух – основателят; Омуртаг – строителят; Крум – завоевателят; Симеон – книжникът! И толкоз! За кан Тервел – само минимален процент от учениците биха го споменали като „Спасителят на Европа от арабските нашественици” просто защото в голяма част от учебниците той не е определен като такъв!

Как е очертан образът на кан Тервел в учебниците за 6 клас?

Всички авторски колективи са коректни при излагането на основните факти от неговото управление. Той укрепва българското ханство; заради военната помощ, която оказва на прогонения от Константинопол император Юстиниан II да си върне престола, е удостоен с високата титла кесар, носена само от престонаследника; постига мирно териториално разширение, като придобива областта Загоре, на юг от Стара планина; подписва изгоден мирен договор; символ на мощта му е изсичането на Мадарския конник и спасяването на Константинопол от арабската обсада. Това може би е българският владетел, който е описан най-подробно  в най-светли и позитивни краски.

Разбира се, различните авторски колективи използват различни слова (нали ”В началото бе Словото...”) при своето интерпретиране на фактите.

Единствено в учебника на изд. ”Булвест 2000” темата „Създаване и укрепване на българската държава”, т. 4. от урока, е озаглавена „Тервел – победителят на арабите”. В останалите случаи се използват формулировките: ”Утвърждаване / укрепване на България при хан Тервел” (”Просвета 1945” и „Просвета плюс”); „Териториално разширение” (изд. ”Архимед”); „Ранна история на Дунавска България” (изд. ”Анубис”) и „България при Тервел” (изд. ”Рива”).

Повечето от тях просто отбелязват: „По време на арабската обсада на ромейската столица през 717-718 г. българските войски се притекли на помощ на императора. С тяхна подкрепа арабите били  отблъснати, а Константинопол бил спасен.” Точка! (изд.”Рива”)

„През 717-718 г. българската армия, заедно с ромеите, разгромили арабите при Константинопол. Управлението на хан Тервел утвърдило България като независима европейска държава.” Точка! (изд. ”Просвета плюс”);

„Тервел оказал помощ на Византия да отблъсне арабите от Константинопол, и така дал своя принос за спасяването на християнска Европа.” Точка! (изд.” Просвета 1945”)

„Малко по-късно ханът отново се притекъл на помощ на империята, когато нейната столица Цариград била обсадена от арабите. С решаващата помощ на българите през 718 г. ислямските нашественици били прогонени.” Под черта, като обобщение: „Хан Тервел направил своето име и това на България известни по целия тогавашен свят.” (изд. ”Архимед и Диоген”) [5].

Изд. „ Анубис” [6] също е лаконично: ”Войските на Тервел участват в разгрома на арабската армия, обсаждаща Константинопол и така България изиграва решаваща роля за спасяването на Европа от арабското нашествие.” Точка!

Но през 2010 г. [10] същата тема - „Създаване и укрепване на средновекавна България”, същото издателство, с автори Хр. Матанов и Г. Рангелова, отделя от два до три пъти повече повествователен текст, придружен от извори като „Именник на българските ханове” и цитати за хан Тервел и Законите на Крум из лексикона „Свидас”, Х в.: „При император Юстиниан Носоотрязания предводителят на българите Тервел бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан, и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци. Той поставял обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие и единия, и другия. Поставял копието си на земята и до краищата му и на голям куп натрупвали копринени дрехи. Като напълвал сандъчетата със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата – сребро.” В изданието от 2017 г. този текст е включен вече в отделно „Помагало” с обем 70 страници, което обаче отделя на средновековната ни история точно четири теми от съдаването до гибелта на България през ХIV век.,т.е. за нея започва да се говори от стр. 52 до 66 страница, или

всичко на всичко 14 страници!

Представено като относителна тежест, на националната ни история са отделени 20 %, а на Общата европейска история – 80 %.  Изключително показателно съотношение, като изводите всеки може да си направи сам.

Изключително  силното

свидетелство на хрониката на Свидас за образа на кан Тервел

през 2017 г. фигурира преразказано само на страниците на един  учебник по история, този на изд. ”Архимед и Диоген” [5] (стр. 31). На същата страница като исторически извор е цитиран и откъс из „Хроника” на Михаил Сирийски (ХII в.), който не е използван в други учебници: „Българите нападнали арабите и ги посичали; тези последните [арабите] повече се бояли от българите, отколкото от обсадените ромеи. Дошла зимата, но арабите се бояли да се оттеглят: първо, от техния цар, второ, от морето, и трето, от българите.” Тази информация, с емоционалната си окраска, е значително по-лесна за възприемане и запаметяване от децата.

За отбелязване е, че разказът за подобно епохално историческо събитие от европейски мащаб малко по-изчерпателено и емоционално, и затова запомнящо се, предава от  учебникът по история на „Булвест 2000” [1]: „Само три десетилетия след създаването на Дунавска България тя изиграла решаваща роля за историята на източна Европа. През 717 г. арабите обсадили византийската столица. Превземането на града щяло да изправи Европа пред голяма опасност. Стъпили веднъж на Балканите, арабите можели по-лесно да предприемат военни походи към вътрешността на континента. През 718 г. хан Тервел се притекъл на помощ на Византия. Българите разгромили арабите край византийската столица. Двадесет хиляди от тях паднали на бойното поле. Константинопол бил спасен, а напредването на арабите в Европа спряно.”

 

Посочените примери илюстрират

проблема за „богатството” на езика и  стила, на който са написани учебниците

по „История и цивилизация”, учебници, предназначени за българските, за нашите деца и внуци!

Десетки са трезвите гласове в обществото ни, които реагират на ставащото от години в българското училище и в историческото образование, но те съзнателно се неглижират и заглушават.

Въз основа на многобройните факти и процеси, които се развиват в обществото ни, и по-специално в образованието, Георги Е. Андреев [14] прави обоснования извод: ”Соросоидите непрекъснато атакуват българските литература и история. Дразни ги присъствието в учебните програми (и не само там!) на Христо Ботев, Иван Вазов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров и респектът, който имат българите към своето минало и национални герои. Непрекъснато пренаписват историята, за да се постигне денационализация на българите и превръщането им в аморфна маса.”

Донка Радева, старши преподавател по история от гр. Пловдив, обявена за учител на годината за 2015 г., казва: „Учебниците по история станаха фактография, а не тълкувания на събитията. Те са невъзможни за усвояване във вида, в който са в момента, вече повече от 15 години. Предметът се изучава по един невъобразим хаотичен насипен вид от факти. Затова е много важно да се направят нови учебници по история. Въпросът е, че липсва политическа воля. Ние убиваме историята в училище! Историята е дух, тя не може да бъде телефонен указател, а нашите учебници са телефонни указатели.” (U4avplovdiv.com).

„За пореден път МОН действа от позиция на диктата

и не се съобразява с учителското съсловие. Каквито и доводи да се изтъкнат: логични, ясни, осъзнати, вследствие на многогодишната ни практика като учители, то експертите в МОН, министрите и техните съветници не само не се вслушват в тези доводи, но всячески се опитват да прехвърлят отговорността само и единствено върху учителя. Заявява ни се, че добрият такъв ще постигне отлични резултати и с орязан брой часове, и без учебници, или с учебници от горни класове, с усложнена учебна програма, с липсващи часове като ЗП в 11 и 12 клас. Продължавайте да действате в този дух. Утре няма да има на кого да преподаваме ние, а вие няма да имате на кого да налагате диктата си!”, е категорична преподавателката Саша Василева.

Историкът Костадин Костадинов високо оповести стаеното усещане в хиляди обикновени българи: „Историята не се учи и не се преподава, тя трябва да е такава, която да кара децата да се гордеят от факта, че са българи и да изпитват гордост, че са наследници на един от най-великите и специални народи в Европа”.

 

следва

 

Бележки:

 

15. „Децата си гледат селфито, а не кой цар е бил на власт”, Иванов Красимир, учител 51-во СУ, в. ”Телеграф”, 24.01.2018 г.;

3. „История и цивилизация” 6 клас, изд. „Просвета 1945”, 2017 г., Павлов, Пл. Хр., Николов, Ал. Н., Гаврилова, Р. Д., Босева-Георгиева, М. Й., с. 32;

5. „История и цивилизация”, 6 клас, изд. ”Архимед и Диоген”, 2017 г. Николов, Г. Н. Попова, Ив. Л., Обрешков, В., Кръстев, Кр. С., с.30-31;

6. „История и цивилизация”, 6 клас, изд. ”Рива”, 2017 г., Гагова, Кр., Александър, А. Т., Мишкова, К., Юлия, с.32;

10. „История и цивилизация”, 8 клас, изд. „Анубис”, 2010 г., В. П., Матанов, Рангелова Г., с.33;

1. „История и цивилизация” 6 клас, изд.”Булвест 2000”, 2017г., Арнаудов, В. В. Цветански, Цв., Якимов, Г., Васева, Н., с.34;

14. В. „Демонтаж на народа”, Андреев, Г., в. „Нова Зора”, бр.23/13 юни 2017 г., стр. 2


 

ДЕН НА БЪЛГАРСКАТА ПРОСВЕТА И КУЛТУРА И НА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ В БРАТИСЛАВА

Е-поща Печат PDF

Уникални експонати от Националния исторически музей в София ще отбележат Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост в Словашкия национален исторически музей в Братислава. Изложбата бе открита на 15 май и ще продължи до 28 август. Доц. д-р Бони Петрунова, директор на НИМ, приветства гостите на откриването.

Седем експоната от Националния исторически музей са представени в рамките на изложбата „Свети Климент Охридски - ученик и учител”.

От фондовете на НИМ са извадени и уникални икони, църковна утвар и ръкописи, свързани с делото и паметта за св. Климент Охридски като богато украсеното Евангелие с обков от XIVв., и от XVII в., изработено от сребро с позлата, черен и червен емайл. Изложба с постери, дело на  Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ при Софийския университет „Св. Климент Охридски”, също участва в експозицията.

Организатор на това значимо културно събитие е Българският културен център в Братислава, а гостуването на Националния исторически музей в столицата на Словакия е подкрепено от Министерството на културата на България и е планирано в културната програма на Българското председателство на Съвета на ЕС. Изложбата е същевременно и част от програмата на Европейската година на  културното наследство.

Особено знаменателен факт е, че Братислава е първата от домакините на поредица изложби, които отбелязват 45 години от създаването на Националния исторически музей. Домакини на следващите прояви ще бъдат Москва и парижкият музей Лувъра.


 

 

ОТРОДЯВАНЕ ЧРЕЗ ДЕГРАДАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК

Е-поща Печат PDF

В България протичат много тревожни процеси на отродяване и силно деформирани проявления в овладяването и употребата на българския език.

Вече стана обществено достояние фактът, че голяма част от българските ученици са функционално неграмотни, и че друга голяма група (десетки хиляди) деца не посещават училище и следователно въобще не учат български език. Освен тези образователни факти има и друг, обикновено скрит за обществото процес – деградация на ползването на българския език и писменост.

Деградацията на българския език и писменост има различни форми и измерения.

Първото измерение на деградацията на ползването на българския език е все по-честото използване на латиница вместо кирилица при изписване на различни текстове в интернет и в социалните мрежи. Вярно е, че технологията на използване на компютрите, на програмното им осигуряване е на английски, но това не е достатъчен повод и аргумент да се “забравя” кирилицата, след като клавиатурата е снабдена и с двата типа азбука.

Явно безумната (дори идиотска) идея на един бивш президент на България да се откажем от кирилицата и да преминем на латиница, все пак получи своите волни или неволни последователи... И твърде често вместо български букви се изписват латински, а думите са с български звук и звучене. Използва се т. нар. дигитална шльокавица, т.е. писането с цифри вместо с букви, което е особено разпространено сред юношите и най-младите ползватели на компютри и общуване в интернет. Среща се дори едновременно изписване на текст с кирилица и с латиница.

 

Напоследък този “езиков дуализъм” (при това английският съвсем не е на представително ниво, а нещо дори по-пошло от булевардното познаване на този език) стана модно увлечение и на някои спортни сайтове. Например, информация за футболен мач между: „Динамо (Киев) – Skenderbreu“ или дори „Монтана – Maritsa Plovdiv“.

Подобна е и практиката за изписване с латиница на имената на футболистите, играещи в мачове от българското първенство, докато в европейските страни се използва съответният роден език. Оправданието, че мачовете се излъчват международно, не върви, ама изобщо, тъй като едва ли някъде в света гледат с интерес мач между “Витоша” и “Верея” например.

Оше нещо, в един сайт пише, че: „Пет български града се присъединяват към Wings for Life World Run“. Подобен характер има и писането на съобщения по телефона (есемеси) на латиница вместо на кирилица.

През последните десетилетия в научни списания, сборници и други издания се възприе практиката да има публикации на чужди езици, докато образците и методиката на добрата стара традиция - в българските научни списания да има статии само на български език с кирилица, и резюме на чужд език на латиница, - изчезна. Българските политици и те започнаха да поздравяват български граждани на чужд език. Например поздравът на български министър по повод Трети март: „Happy National Day – the 140th Anniversary of the Liberation of Bulgaria!“.

Дали е възможно в Германия немски политик да се обърне към немската нация с поздравление на френски примерно? Или във Великобритания? Или във Франция? Или в Полша и Унгария?

Второто измерение на деградацията на българския език е прекомерната употреба на чуждици по повод и без повод. В българския език закономерно навлязоха нови думи от сферата на компютърните и информационно-комуникационните технологии (ИКТ), макар че и тук има просто механично използване на англоезична терминология, дори в случаи, когато има подходяща българска дума. Така е и в други сфери на знанието и културата. Ежедневно журналисти, културни дейци и някои научни работници си служат с чуждици, вместо да използват съответните български думи.

Едно от обясненията е, че го правят поради слабо владеене на родния език, или от желание да изглеждат “по-цивилизовани“, „по-начетени“, „по-интелигентни“, добре познато на културния българин от Добри-Войниковата “Криворазбрана цивилизация”.

Типичен пример в случая е думата „визия“ (от латински visio, същото и във френски и немски език), употребявана най-вече в журналистиката, културата, политиката, архитектура и градоустройство и т.н., и производната от нея “визионер”. Звучи доста импозантно да кажеш „визия за София“ (!), вместо на обикновен български език „виждане за София“, „представа“ или наложилите се много преди това чуждици „идея“ или „стратегия“, „поглед за бъдещето“. Не, и не, „визия“ и толкоз!

Думата „визионер“ в Речника на чуждите думи в българския език (под редакцията на акад. Владимир Георгиев, 1970) означава „човек, който има привидения и халюцинации; ясновидец“. Е, да, наистина някои български политици, културтрегери и журналисти действително са обладани от лъжливи представи, привидения и халюцинации... удобно. Но това не е основание в книжовния български език да вмъкваме нова чуждица - „визия“.

Масова стана употребата на „артикулирам“ вместо “говоря, изговарям, произнасям”. Или „постинг“ (от англ. posting) за някакво съобщение или верига от съобщения, особено в интернет кореспонденцията, във фейсбук, инстаграм, туитър и други мрежи, в лични блогове, в отзиви по материали в сайтове и др. Думата се използва дори и за изработени от учениците табла по някакъв учебен предмет, което съвсем не отговаря на действието и съдържанието. Има, както винаги, и сноби, които си въобразяват, че „постинг“ изглежда някак така по-научно и престижно, по-модерно, както казваха в предаването “НЛО”, някак международно!!!

Очевидно просташки им звучи на мнозина да използват обикновени думи като табло, съобщение, дори текст, статия, материал (писмен).

Подобна е ситуацията с множество други нови думи. В спорта масово навлизат чуждици, предимно английски, които за огромната част от почитателите нищо не значат и им пречат да се ориентират в информацията. Например „промоутър“ (популяризатор на спортни или други срещи, мероприятия).

По същия начин стоят нещата и във връзка с автомобилите. Тях вече не ги „настройват“, „регулират“, „изменят“, променят някаква система от тях, ремонтират, а ги „тунинговат“ (от англ. tuning – „настройване“).

Други такива масово нахлуващи в прекрасния ни език чуждици са „кастинг“ (проба, прослушване), „тренд“ (направление, посока, тенденция), „дестинация“ (място за посещение – населен пункт, местност, курорт, обект, определена територия и др.), „бранд“ (търговска марка, марка на продукт), „кеш“ (в брой), “BG” (българско) и т.н.

Очевиден е един психо-социален феномен, маниакалност, на определени групи и браншове, който е последица от мизерното българско днешно съществуване, и се изразява с елементарно чуждопоклонничество и подражателност, близка до тази на приматите - казаното с чужда дума е по-вярно и по-впечатляващо от казаното с българска дума? Употребата - най-често излишна и снобска - на чуждици те прави по-значим и по-велик спрямо другите. А пък останалите са някакви си аналфабети (неписмени, неграмотни хора), простаци и простакеши.

Така се стига дори до смяната на една утвърдила се вече чуждица с друга, нова. Може би най-характерна за очевидния колониално-езиков манталитет е използването на думата за месторабота – офис.

В края на XIX век в новоосвободена България се използва френската дума „кантора“ (от фр. comptoir). В началото и средата на  XX век вече използваме италианския термин „канцелария“ (cancellaria), а в края на XX и началото на XXI век френско-английското „офис“ (от френското все пак office, но с англосаксонско звучене). Или замяната на понятието „завод“ и „предприятие“ с нищо незначещото „фирма“. Ето как безработният ни съгражданин с ромски произход и с фирма за два лева се изравнява по значение и чисто езиково с монополиста от фирма „Лукойл“!

Особено тревожно е формирането в научните среди на своеобразен изкуствен псевдонаучен език, използващ безкрайни поредици от чуждици, естествено, неразбираеми за обикновените хора. Не е ясно дали защото такава терминология им придава вид на по-голяма ученост, но когато чуждиците ги вмъкват в учебниците за основното и средното образование, те стават неразбираеми за учениците и просто непотребни. Но най-важното е, че се превръщат в един вид препятствие за овладяването на учебния материал. В крайна сметка това води до принизяване на равнището на знания, на тяхното разбиране и усвояване. Например терминът „парадигма“ (от гр. paradeigma, пример, образец), начин на поставяне на проблема, възприет като образец за изследване; доминиращ начин на мислене във формата на някаква завършеност, т.е. пример и т.нар. наукообразни обяснения.

Ето така днес манията за ранно овладяване и ползване на какви ли не чужди езици, и на първо място английски, е нещо като върхът на сладоледа, и то преди да е овладян родния български език, да се знаят основните граматически правила, да са развити поне на начален етап уменията да се мисли, да се сравнява, обяснява и т.н. Това ранно чуждоезиково обучение има своите корени предимно в желанието на родителите децата им да се насочат и осъществяват в чужбина в близко бъдеще, а не толкова да използват чуждите езици за улеснение в своята практическа работа и живот тук.

В София и в други големи градове могат са се видят дядовци и баби, майки и бащи, братя и сестри, които водят малки деца на курсове по чужд език, но те още не са се научили как се пишат българските букви... Може дори да се чуе: “Ще ти дам това шоколадче, ако ми го поискаш на английски“!..

Безспорно е, че владеенето на чужди езици улеснява професионалната реализация, особено в съвременността, както и адаптацията на българите в чужбина, т.е. в друга културна среда. Не бива обаче да се забравя, че то може да бъде и мощен фактор за отродяване.

Въведена е практика в езиковите гимназии да се изучават други учебни предмети на чужд език, което силно понижава качеството на получаваните знания. Това с особена сила се отнася за обучението но история и география, учебни предмети, които заедно с българския език и литература пряко влияят върху формирането на чувството за род, Родина, народностна принадлежност, за българска култура, самосъзнание, самочувствие и самобитност, култура.

Тревожен е отказът от изучаване и ползване на българския език от децата и внуците на българските емигранти в чужбина. Първото поколение емигранти от епохата на безкрайния “преход”, както изглежда, вече имат отраснали деца, а и внуци. Особено тревожно е, че част от децата и по-голямата част от внуците, които са научили български само на семейно равнище, слабо го владеят (разбират, но не говорят, или говорят с много силен акцент) или не знаят и дума български (предимно внуците). Повечето са израснали в чужда езикова среда и свободно общуват на местния национален език. При тях няма разлика в културата и поведението в сравнение с местните деца, т.е. те са се вписали почти напълно в чуждата среда („мултикултурализирани“ по Меркел) и вече почти изцяло са загубили чувството за принадлежност към България. За тях Родина е Чужбината, т.е. там, където са се родили, израснали и образовали. Те, в повечето случаи под влияние на родители, дядовци и баби, имат някакво по-особено отношение към България. Страшни са отрицателните емоции на баби и дядовци, които посрещат своите внуци от чужбина и на които могат само да се усмихват, не могат да разменят поне изречение на български с тях. При децата, растящи и учещи в България, също има по-често от необходимото ползване на чужди езици. Това е предимно под влияние на желанието за самоизтъкване пред другите, които не знаят или по-слабо владеят чужд език.

Езикът и писмеността са основата на съхраняването на националната памет, националните традиции и достойнство. Тяхното ерозиране и деградация на личностно и на обществено равнище са сигурен белег за отродяване и последваща доброволна асимилация в друга народност.

 

5.05.2018 г


 

А ПЪК НИЕ „ИНТЕГРИРАМЕ” ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ...

Е-поща Печат PDF

Диалектикът идеалист Хегел пише, че всички събития в историята се случват по два пъти, към което Маркс е отбелязал: „Оставаше да добави: първия път като трагедия, втория като фарс”. Което не пречи идентични събития да се случват и повече от два пъти: винаги като трагедии, или като фарс.

Например английският крал Едуард Осми (23.06.1894-28.05.1972), чичо на Елизабет Втора, се оженил за американската актриса Уолис Симпсън, имала преди него два брака, и на 11.12.1936 г. абдикирал от престола, за да не се раздели с любимата жена, която не била аристократка. Синът на кралица Елизабет Втора, принц Чарлз, смени принцеса Даяна с Камила Паркър и също беше лишен от правото да наследи на трона майка си. Синът му принц Хари се ожени преди дни за американската актриса Мегън Маркъл и също отпадна от списъка на вероятните престолонаследници. Очевидно принц Уилям, съпругът на Кейт Мидълтън, ще стане новият крал на Обединеното кралство Великобритания. Още повече, че след като жена му роди момче и момиче, наскоро го дари и с трето дете, кръстено Луис, подобно на новороденото в лондонския зоопарк едногърбо камилче. Луис не е баш английско име, но нейсе. Да живеят техни величества, още повече че Обединеното кралство  напусна потъващото корито, наречено Европейски съюз!

Италианците също са на път да напуснат: първо еврозоната, после може би и самия бюрократизиран, джендърофилски и русофобски ЕС. Новото италианско правителство ще поиска и незабавно отменяне на санкциите срещу Русия. Британците и италианците излизат, ние обаче оставаме. И не само оставаме, ами поведохме към светли евроатлантически бъднини и шест страни от Западните Балкани: Албания, Косово, Македония, Сърбия, Черна гора и Босна и Херцеговина. Един Бог знае кога някоя от тези страни ще види истинското лице на тази Блажена Аркадия, тоест Европейския съюз, но няма съмнение, че нашето председателство на Съвета на ЕС ще бъде запомнено с дунанмите около западнобалканската „евроатлантическа интеграция”.

На 17 май в София се проведе среща на високо равнище между лидерите на 28-те страни-членки, председателя и членове на Еврокомисията и председателя на Европейския съвет с ръководителите на страните от Западните Балкани. Заради това шоу центърът на столицата стоя блокиран два дни, а на самата среща се говореше освен за процеса на присъединяване към ЕС, и за напрежението в Близкия изток, провокирано от решението на Доналд Тръмп да премести американското посолство от Тел Авив в Ерусалим и да изведе САЩ от ядреното споразумение с Иран, подписано от неговия предшественик Барак Обама.

По повод на търговската война САЩ-ЕС председателят на Европейския съвет Доналд Туск каза: „Докато има такива приятели като Тръмп, кой има нужда от врагове?!” Все пак той благодари на американския президент затова, че е накарал европейците да осъзнаят, че трябва да се вземат в ръце, за да не зависят от чужда воля. Ако срещата в София е помогнала за тази еманципация, значи си е струвало да се провежда.

Що се отнася до водачеството на България по отношение на Западните Балкани, сравнявайки жизненото равнище в посочените шест страни с това на българите, и наблюдавайки как след всеки потоп нашите хора осъзнават, че нямат държава, която да им помогне, си спомням за една арабска приказка. В нея се разказва за един камилар, който отишъл при своята умираща стара камила да й поиска прошка за мъките, които й причинявал през целия й труден живот. „Всичко ти прощавам, рекла камилата, едно само не мога да ти простя: това, че слагаше магаре да води кервана!”

В навечерието на форума в София у нас пристигна испанският премиер Мариано Рахой, който обясни на колегата си Бойко Борисов защо няма да присъства на срещата: понеже в нея участва бившият сепаратистки командир на Армията за освобождение на Косово, сега премиер на бившата автономна област на Сърбия Хашим Тачи, а Испания не признава независимостта на Косово. В противен случай Мадрид не би могъл да откаже независимост на Каталуня...

Разбира се Рахой можеше и по телефона да уведоми Борисов за решението на Испания, но при всички случаи постъпката му напомня за вица, в който някой дал обява във вестника, че продава велосипед и късно през нощта му позвънили, за да го уведомят, че няма да купят неговото колело... Както и да е – и без петел се съмва.

 

Срещата ЕС-Западни Балкани се състоя и дори беше вписана в графата „успехи” на правителството на Бойко Борисов. На ръководителите на страните от Западните Балкани бяха дадени уклончиви обещания и надежди, обвързани с решаването на техните вътрешни проблеми и споровете им със съседите. „Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се”, казва Великият комбинатор Остап Бендер. Разбраха го и българите от Плевен, Гривица,Бяла Слатина и Враца, на които буря отнесе покривите на къщите един ден преди евробалканския форум в София. От форума „намаза” само Бойко Борисов, понеже се сдоби с пропаганден материал за следващите избори. Според публикация на в. „Сега” (15 май т.г.), нашият премиер съди Корнелия Нинова заради причинени му от нейни изказвания морални страдания и засегнати чест и достойнство. Цитирайки поговорката за крадеца, който вика „Дръжте крадеца!”, Нинова намеквала, че Борисов е крадец. А пък той е оценил честта и достойнството си на 26 000 лева. Според написаното в неговата жалба до съда, „който обижда премиер, той обижда една нация и държава”. По този повод един форумец отбелязва: „Тази нация се е самообидила, избирайки такъв премиер”.

Боже, пази Западните Балкани!

Глобалната политическа обстановка, при която „лидерите на Европа” си бъбриха цял един ден с тези на страните от Западните Балкани, не вдъхваше особен оптимизъм,  че светът върви към „оправяне”, омиротворяване и обединение. Затова пък напълно оправдаваше написаното от Ботев преди близо 140 години:

„Светът, навикнал хомот да влачи, тиранство и зло и до днес тачи,

тежка желязна ръка целува, лъжливи уста слуша със вяра”...

Тези, които опищяха орталъка за „анексирането” на Крим от Русия, мълчат гузно за 60-те убити и над 2000 ранени от израелски куршуми палестинци, протестирали срещу откриването на новото американско посолство в Ерусалим.

Решението на Белия дом да премести посолството на САЩ от Тел Авив в Ерусалим на практика узаконява израелската окупация на завзетите през 50-те и 70-те години на 20 в. палестински територии, и американски санкции срещу Израел не се предвиждат. Новото американско посолство в Ерусалим бе открито в присъствието на помощник държавния секретар на САЩ, дъщерята на президента Тръмп, Иванка, и зет му Джаред Къшнар, който е от еврейски произход. А един площад до посолството ще носи името на самия Доналд Тръмп... Що се отнася до убитите от Израел палестинци, Белият дом стовари отговорността за тяхната гибел върху „Хамас”. Израел имал право на самоотбрана.

Официална Анкара осъди решението на Тръмп за Ерусалим, квалифицирайки го като „черно петно в историята”. Президентът Ердоган нарече Израел „терористична държава” и обвини САЩ, че „потапят света в мрак”. А в Турция бе обявен тридневен траур в памет на загиналите палестинци. „От Тръмп фитила, от Израел – клането!”, обобщи ситуацията вестник „Джумхуриет” (14 май т.г.). Въпреки антиамериканските изявления на управляващите в Турция, на 21 юни турските ВВС ще получат първия изстребитeл F-35. Според в. „Миллиет” (11 май 2018), самолетът с опашен номер 18-001 се „запознал с небето”, излитайки от заводите на „Локхийд Мартин” във „Форт Уърт”, Тексас, управляван от пилота изпитател майор Уилсън. Самолетите от този тип ще бъдат настанени в 7-ма авиобаза в Малатия.

„Но и Анкара, подобно на Тел Авив се позовава на „правото си на самоотбрана”, окупирайки територии на суверенна Сирия, уж за да води борба с тероризма. И президентът  Реджеп Тайип Ердоган, и министърът на вътрешните работи Сюлейман Сойлу, цитират охотно броя на „обезвредените” терористи: в Северна Сирия и в самата Турция. Въпреки че Анкара е обявила пълноправното си членство в ЕС за „стратегическа цел” и не се е отказала от постигането й, в Закона за борба с терора си стоят разпоредби, позволяващи на управляващите да квалифицират като тероризъм всяко критично изявление срещу политиката на правителство и действията на прокуратурата и съда. Дори присъствието на погребения на убити от силите за сигурност „терористи” се наказва със затвор. Над сто журналисти търкат затворническите нарове, но вицепремиерът  Хакан Чавушоглу заявява невъзмутимо: „На силна Турция й подхождат силни медии”. („Миллиет”, 14.05.2018). Силни, а не свободни...

Напоследък лидерът на Партията на националистическото действие (ПНД) Девлет Бахчели лансира с предизборна цел идеята за амнистия, от която обаче да бъдат изключени „терористите” и техните пропагандатори. По този повод съпредседателят на Демократичната партия на народите (ДПН) Селяхаттин Демирташ, който е утвърден за кандидат за президентските избори на 24 юни 2018 г., но лежи в затвора в Одрин, отбеляза с горчива ирония: „Вместо да ставам лидер на партия, получила милиони гласове, по-добре било да бъда мафиотски лидер психопат” (”Джумхуриет”, 15 май).

Ето с такава държава преговаря ЕС, а нашият премиер Борисов посредничи, надявайки се, че Ердоган вечно ще ни пази от мигрантската и бежанската вълни, идващи от Азия и Африка. Ние разчитаме на Ердоган, а Брюксел, Лондон, Париж и Берлин разчитат на нас да бъдем вълнолом срещу източното цунами. Впрочем, докато Австрия, Холандия, Германия и Белгия не разрешават турски политици да водят предизборни кампании на тяхна територия, Обединеното кралство прави пробив и в тази отбранителна позиция на Стара Европа. Миналата седмица Ердоган посети Великобритания, а проправителствените  медии в Турция изтъкнаха обичта, която му засвидетелствали живеещите на острова сънародници. Той се срещна с принц Чарлз, а министърът за ЕС и главен преговарящ Йомер Челик изтъкна, че турско-британските отношения са многостранни и неподвластни на конюнктурата.

Интересът клати феса! Великобритания участва в съвместни оръжейни проекти с Турция, поради което правителството на Тереза Мей „ослепява” и „оглушава”, щом стане въпрос за нарушаване на човешките права и свободата на медиите в Турция. То немее и за военната агресия на Турция в Сирия, тъй като и Обединеното кралство не е чуждо на подобни грехове. Последният пример за това беше ракетният обстрел на обекти на правителството в Дамаск, обявени за свързани с производството и съхраняването на химически оръжия. САЩ, Англия и Франция с оказаха съдружници в едно престъпление, оправдавано с измислената газова атака на държания от джихадистите анклав Дума на предградието на Дамаск Източен Гута. Те са единни в оценките си за „режима в Дамаск”, но рязко се разграничиха от решението на Тръмп да оттегли САЩ от споразумението за ядрената програма на Иран, подписано от неговия предшественик Обама.

И Лондон, и Париж, и Берлин са за изпълнение на поетите ангажименти по това споразумение, докато Вашингтон възобнови санкциите срещу Техеран, позовавайки се на мистериозни файлове на израелското разузнаване, които доказвали, че Иран никога не е прекратявал ядрените си изследвания.

Причината за това разминаване със САЩ прозаична: в Иран работят стотици западни фирми, но не и американски! Всички те за заплашени от американските санкции.

Междувременно, покачването на напрежението между САЩ, Израел, Саудитска Арабия и други заливни емирства, от една страна, и Иран, от друга, доведе до повишаване на цените на въглеводородите. От това печели Русия, а губят страните, които внасят петролни продукти и природен газ.

Така, без да иска, Тръмп подпомогна руската икономика. И най-умният си е малко прост... Докато Тръмп се държи като слон в стъкларски магазин, светът ще се тресе от кризи и конфликти. Още не е загаснал огънят на Корейския полуостров. Първият заместник-министър на външните работи на Северна Корея Ким Ке-гуан заяви, че Пхенян не е заинтересуван от преговори, на които ще бъде притиснат в ъгъла и от него ще бъде поискано едностранно да се откаже от ядреното си оръжие. При това положение срещата на върха със САЩ, предвидена за 12 юни в Сингапур може да не се състои.

Едва беше загасен огънят на Корейския полуостров, и междувременно пламнаха пожарите в Палестина, а този в Сирия още тлее.

Засега Балканите, наричани „барутното буре на Европа” преди сто години, мируват, озарени от слънцето на евроатлантическата интеграция. За едни тя вече е тъжна реалност, а за други - потенциална заплаха за националния суверенитет и идентичност.

Понеже членството в ЕС минава през НАТО, сърбите не щат и да чуят за съортачване с онези, които ги бомбардираха през 90-те години на 20-и век, за да услужат на албанските сепаратисти и трафиканти от Косово. А в София Александър (Сашо!) Вучич трябваше да седне на една маса с бившия командир на Армията за освобождение на Косово, сега премиер на Косово, Хашим Тачи.

Безсрамието и безпаметността на политиците са безкрайни, също както Вселената и човешката глупост. И както казва Айнщайн: „За първото не съм съвсем сигурен”...


 

 


Страница 1 от 210