Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално: "Нова Зора" - Брой 42 - 13 ноември 2018 г.

 

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

 

ХАМЛЕТОВИЯТ ВЪПРОС НА БЪЛГАРИЯ: ДА БЪДЕ ИЛИ ДА НЕ БЪДЕ?

Е-поща Печат PDF

Единствено образованието може да ни спаси, като нация и държава

 

Геополитически измерения на въпроса

Александър ГочевДнес геополитическата конфронтация на нации и обединения от нации придобива все повече информационен характер, най-ярко демонстриран от т. нар. цветни революции, чрез които политическа дестабилизация се достига по пътя на  информационната война, т.е. чрез информационно-културно-психологическо въздействие върху съзнанието и подсъзнанието на индивиди и групи от индивиди. Ефективността на това въздействие зависи до много голяма степен от нивото на образованост на обекта на въздействие - колкото е по-добре образован даден човек, толкова е по-трудно той да бъде манипулиран. Очевидно е, че състоянието на образованието  става най-важен фактор в геополитическата борба (не по-маловажен от степента на социалната поляризация на обществото), който намалява способността на дадена държава да се протовопоставя на външни (геополитически) заплахи и влияния, едно от най-важните от които е

пропагандата

Едуард Херман, специалист  в областта на корпоративната власт и корпоративния контрол, и Ноам Чомски разработват модел, който е главна компонента на тяхната критика на медиите. Големите медийни институции са огромни корпорации, а някои  от тях са част от мегакорпорации.

Както и всеки друг бизнес, те предлагат продукт на пазара. Продуктът, който те продават са аудитории (читатели, слушатели и зрители). Купувачите са други корпорации, които могат да просъществуват в нашето модерно време преди всичко чрез рекламата. Външно влияние над тях се упражнява най-напред от държавната власт (която също е под корпоративен контрол) чрез собствените й пропагандни институции (дипломация за масите и др.) и от постоянен поток от хора на отговорни медийни позиции. Това е най-основната структура. При това положение какви очаквания можем да имаме по отношение на медийния продукт на система, в която корпорации продават аудитории на други корпорации  интимно преплетени със структурата на държавната власт [1]?

Чомски дава пример за допустима критика, която се отразява широко в медиите, и друга възможна, много по-фундаментална, която се отминава с гробно мълчание. Неговият пример е за Виетнамската война на САЩ. Масово дискутираната правилна критика  на войната, представяна от най-отявления либерален критик Антони Люис, е че войната започва с най-добри намерения да се прави добро, но към 1969 става ясно, че става дума за провал, поради факта, че не могат да се реализират поставените цели в Южен Виетнам  на приемлива за американците цена. Това е „лявата критика“ на войната, широко отразявана от медиите. Въпросите дали е правилно да се вършат престъпления, най-големите престъпления след Втората световна война, да се атакува друга държава, да се убиват милиони хора, да се разрушава страната, никога не са били поставяни. Такива въпроси просто не могат да бъдат задавани [1].

Технологията на видеотяването

Освен структурата на медийния контрол, друг фундаментален проблем, който трябва да се реши за ефективна информационна война, е подготовката на масите за лесно манипулиране, защото нерядко се налага обработване на фактите по метода на непрекъснатото и постепенно «огъване» в резултат на което “бялото” може успешно да се квалифицира като “черно”. Ясно е, че хора с критично и аналитично мислене представляват опасност не само с личното си участие или неучастие в дадено мероприятие, но и с влиянието, което неизбежно оказват на околните. Оттук веднага следва, че за успешно информационно-пропагандно манипулиране е добре масата или «опасната класа» да бъде  необразована или полуобразована. И че е най-изгодно да е «атомизирана», т. нар. «самотна тълпа», съставена от изолирани индивиди без що годе постоянни социални връзки (нещо, което днес започва скоростно да се реализира с разпространението на всякаква комуникационна електроника). Нищо ново тука, тези идеи, отдавна експертно разработени и успешно приложени, са интегрална част на идеологията и практиката на либералния глобализъм, насочени стратегически към промени в образованието.

Последните 25 години предоставят достатъчно факти за да се прецени накъде води либерализацията на образованието не само в България, но и навсякъде. Ето мнението от 2009 на професор Сергей Петрович Капица, син на  Пьотр Капица, нобелов лауреат по физика, и сам физик [2]: «Постигнахме това, че създадохме страна на идиотите». Ако се приеме гръцкия превод на идиот като човек, който живее така като че ли заобикалящият го свят не съществува, става веднага ясно за какво става дума: обедняване на образователните програми в училищата, намаляване на относителното «тегло» на фундаменталните дисциплини за сметка на второстепенни, които биха могли самостоятелно да се усвояват ако има изграден  фундамент; сливане на основни предмети (език и литература или физика, химия и биология под шапката на естествознание), което води до повърхностно вестникарско «запознаване» с обекта; въвеждане на тестова система, която не учи човека да формулира проблеми, а да подбира един от няколко вече готови отговори (вид социална дресура, при която избирате само от това, което ви се предлага и получавате захарче ако познаете).

Системи, водещи до периферност

Пренебрегването на фундаменталните дисциплини води до това, че за добро образование ще трябва да се плаща и то много. До каква скандална степен могат да стигнат промените се вижда от едно изказване на министър на образованието: “Недостатъкът на съветската образователна система е, че се е опитвала да формира човек-творец, а сега нашата задача се състои в това да се създаде квалифициран потребител.» [3]. Система, която готви потребители (в случая се има предвид потребители на вече установени чужди резултати)  подготвя държавата да бъде периферна област в световната система - суровинна база, пазар и доставчик на работна ръка. Подразбира се, че продуктите за квалифицираните потребители ще се създават извън страната, на “Запад”, в “царството на творческия порок” като става дума, без съмнение, за стока от “втора прясност”. За нас остава живота на тотално, но квалифицирано “потреблядство” [2].

Новоосвободените от тоталитаризма страни вече 25 години следват примера на САЩ, където олекотяването на учебните програми в училищата отдавна е довело до много ниски резултати по математика, физика и химия. В добавка, там всеки учител има право да преподава по свой собствен метод и даже по свой собствен учебник, защитен от уволнение по профсъюзна линия, да не говорим за местните училищни настоятелства, които са под най-съществено религиозно влияние.

Обиране на каймака

Тази политика на образование в Щатите е само в привиден контраст с високото ниво на американските университети, който контраст се обяснява със следната особеност. Ако ученик в гимназията не показва даже и средни способности, то той е оставен да крета и да завърши със своя собствена скорост. На отличниците се предлага възможност за екстра кредити (точки) с последващо приемане в университет по избор, ако успешно се завършат специални допълнителни програми. Така ножицата се разтваря още от гимназията, отбирайки около 8% елитарни студенти за най-добрите университети, където се приемат и много чужденци с високи интелектуални показатели. Горните 2% от всички ученици се обучават в заведения, с упор на  фундаментални дисциплини, което осигурява универсална интелектуална подготовка с възможност за самостоятелно усвояване на по-специални дисциплини. В тези заведения няма и следа от тестова система. Такова едно обиране на «каймака» на средната и бедната класа има за социален резултат ликвидиране на възможността да се излъчат водачи от средите на «опасните» маси, които да се превърнат в организатори на ефективна социална борба.

Много подобни реформи на образованието се финансират отвън от частни и държавни фондации (Защо?), например от Сорос и подобните му, а местните чиновници, които получават парите, са готови да реформират каквото и да е и до каквато и да е степен. За съжаление, започва да се налага мнението, след 25 години опит, че дългосрочната обективната цел на тези реформи е всъщност пълно компрометиране  на образованието. В подкрепа на това мнение е световната тенденция за понижаването на неговото ниво.

Да се спрем на Болонската система,

която е възприета в цяла Европа. Висшето образование се разглежда като пазарен продукт, подчинявайки се на логиката на пазара, а не на своя вътрешна логика. Приближаването на университета до реалния живот пък води до замяна на знанието с компетентност, която е набор от практически приложими знания, търсени на пазара в даден момент, без да се дава гаранция, че след получаване на дипломата специалистът ще има работа. При негативен сценарий се препоръчва преквалификация за добиване на друга компетентност, търсена в момента, но отново без гаранция за бъдеща заетост. Постановката осигурява много добър бизнес на хората, които раздават дипломите, подготвяйки специалисти-винтчета, които да пасват на  доста конкретно профилирани структури. Последното принуждава университетите да предлагат много широк спектър от тесни специалности. Например, в Стопанската академия в Свищов (с небезизвестния бивш ректор проф. д-р Величко Адамов) можете да придобиете следните специалности:

Аграрна икономика, Бизнес информатика, Екомениджмънт, Застраховане и социално дело, Икономика на индустрията, Икономика на туризма, Икономика на търговията, Индустриална бизнес икономика, Маркетинг, Международни икономически отношения, Приложна макроикономика, Прогнозиране и планиране,  Публична администрация, Статистика и иконометрия, Стопански и финансов контрол, Стопанско управление, Стратегическо и бизнес планиране, Счетоводство и контрол, Финанси.

 

 

При образование с по-универсален характер, както подобава на един университет, подобен широк спектър от тесни специалности би се покривал от няколко профила с по-фундаментален характер, които биха давали възможност за самостоятелно допрофилиране «на място», при постъпване на работа, и то без принципиални проблеми. Тази многоспектърна политика превръща университетите в нещо като професионално-технически училища, които не подготвят студентите да мислят самостоятелно! Самостоятелното мислене, базиращо се на фундаментална подготовка, е качество, което единствено може да осигури  универсалност и гъвкавост за посрещане на капризите на пазара на труда. Университет - универсалност! «Пазарната практичност» на образованието директно води до разрушаване на Университета като феномен на европейската цивилизация. По ирония на съдбата, системата, която води успешно до унищожението му, е създадена точно там, в Болоня, където през 1088 година се открива първия университет на Западния свят (Universita di Bologna).

Технологията на културно-психологическата примитивизация

За да се покаже катастрофалното състояние на образованието в милата ни родина, директен резултат от почти 30 годишен усилен демократичен преход,  не е необходимо да се правят особено задълбочени проучвания и даже каквито и да са проучвания. Понякога само един факт демонстрира най-красноречиво състоянието на дадена социална система. Например, достатъчно е само един журналист да бъде хвърлен в затвора за написването на някаква политическа статия за да се твърди, че съответната държава не е демократична. В случая с образованието е достатъчно само да се спомене, че днес университетите у нас  са принудени да въвеждат курсове за ограмотяване на студентите си с очевидното заключение, че образованието им е под прогимназиалното ниво на учениците отпреди 1989. Не трябва да се забравя, че от даден момент нататък системата става самопроизвеждаща се, защото не най-елитната част от тези студенти са бъдещите учители.

Трудно може да се изобрети по-добро средство за перспективна културно-психологическа примитивизация на подрастващото поколение от комбинацията на перманентни реформи с Болонската система. Два важни белега на тази примитивизация са дерационализацията на мисълта и деформацията на историческата памет. Дерационализацията на съзнанието  се постига с посредствено усвояване на учебния материал по математика, физика и астрономия - готова плодородна почва за процъфтяване на астрология, мистика, окултизъм и прочее мракобесни форми, най-ефективно и целенасочено култивирана и от киното (“Хари Потър” и сие тука като примери).

Рекламирането от медиите на възможностите на магията и чудесата облекчава манипулирането на човека - много по-лесно е да се внуши на човек вярващ в магии всякаква пропаганда, без да се прибягва до рационална аргументация. Масите се подготвят да приемат като нещо нормално нов тип власт - магическа, основаваща се на претенции за вълшебства и чудеса.

Не по-малка вреда нанасят програмите по история, ликвидирани или съществено орязвани. Резултатът –

загуба на историческо виждане  и историческа памет.

Такава програма по история не способства за формирането на патриотизъм и гражданско чувство, водейки до загуба на национална принадлежност.

Формално в Болонската система  е застъпена т. нар. специфика на образованието, отчитаща особеностите на отделните страни, но на практика този аспект в образованието влиза в конфликт с официалната политика на Европейския съюз. Ван Ромпой, предишният председател на Европейския съюз е заявявал, че трябва да се откажем  от всякакви опити за възстановяване на националната идентичност, че няма народ, няма родина, Европа е нашият универсален дом [4].

Призивът на Ван Ромпой, реализиран на практика, означава пълно разграждане на културно-психологическата тъкан  на дадена държава или нация, критикуване и обезценяване на културната и история, като провинциални в сравнение с европейските алтернативи. Крахният резултат на всичко това е превръщането на нацията в безструктурна биомаса, с чисто потребителски и сервизни функции, в сферите на икономиката и културата, вече готови и организирани по «най-подходящия» начин за «всички».

Разгулът на бюрокрацията

Перманентните промени  на образователните програми стимулират изключително ефективно корупцията. Очевидно е, че от корупцията изобщо и в образованието като частен случай печелят тези с административни позиции и пари; т.е. перманентните реформи усилват още повече  социалната поляризация, съответно, социалното напрежение. Чести промени в програмите (задължителни с появата, да кажем, на всеки нов министър) продуцират автоматично съответните нови “специалисти”, култивирани паралелно и от Болонската система, внедрявайки “инновационни” форми на образование, натоварвайки учители и преподаватели в университетите с изискването да “формализират” работата си съгласно последните нови веяния. Работата по формата  се счита и става къде къде по-важна от съдържанието. Подобна атмосфера фаворизира далеч не най-добрите учители и преподаватели стимулирайки посредственост в преподавателската работа, създавайки райски условия за образователното чиновничество. Изискването, например, ежегодно да се заменят четените лекции с нови е чист саботаж, имайки предвид, че за един нов курс лекции са необходими 3-4 години, за да се изглади и установи неговата ефективност. Така се нанася двоен удар - понижава се нивото на образованието от една страна и се засилва социалната позиция на чиновника от друга.

За България е достатъчно да споменем абсолютния разгул на бюрокрацията, окомплектована главно от полуобразовани политико-номенклатурни «специалисти» със съмнителни дипломи, в пълна хармония с  произвеждането на професори, доктори и доценти «на килограм» от феодални бизнеси, наречени колежи и университети, благодарение на фамозния закон приет по времето на министър Сергей Игнатов.

Класовият характер на Болонската система

От по-обща гледна точка, Болонският процес организира университетската бюрокрация на наднационално ниво, превръщайки я в сегмент на транснационалната корпоратокрация, чиято главна цел е да превърне планетата Земя в глобален унифициран пазар на стоки и услуги, една от които е образованието, пазар лишен от всякаква национална специфика. За нея прекрасното бъдеще е глобалният свят, финансово регулиран за максимална печалба (На кого?), свят необезпокояван от разни провинциални национални интереси, разглеждани като чиста ерес, която не може да се толерира.

Болонската система има класов характер. Тя е създадена за да бъде интегрална част от днешната глобализация, за да може, като система успешно да предотвратява всяка конкуренция за децата на върхушката, получили образование в елитни заведения ([2]. Списание «Икономист» (брой януари 24-30, 2015 с водеща тема: «Новата аристокрация на Америка» [5]) заключава, че с нарастване на важността на интелектуалния капитал, доброто образование става наследствено - децата на богатите и на хората на властта са по-подготвени от останалите да забогатеят и да властват.

В така наречения демократичен избор, най-хитроумният модел на олигархично управление, електоратът,  както и преди, няма никакво влияние. Политическата способност е синоним на силата на убеждението, необходима за изграждане на «консенсус» по отношение на жизнено важни решения, които съвсем не се формулират от избирателите. По същество, подкрепа на демокрацията съществува само в сферата на пропагандата и идеологията, а в реалния свят е норма капиталистическият елит да я ненавижда. Социалната дресура на електората да избира само от вече готови алтернативи днес успешно се води още от ранни години чрез тестовата система в учебните заведения, която система изобщо не се допуска в най-елитните училища, колежи и университети. Там целта на обучението е друга - способност да се формулират проблеми, за което е необходимо да се прави предварителен анализ.

Осъществяване на чуждия проект за нашето бъдеще

Тука е мястото да се цитира и популярното мнение на Антонио Грамши (свободен цитат), че който реализира господство в културния дискурс контролира политиката  по простата причина, че политическата роля на дискурса е да убеждава. При съществено господство в дискурса, например, е почти неизбежно имплантирането на подбрана външна програма в съзнанието на политическия елит на дадена страна, който елит след известно време намира за напълно нормално да гледа на развитието на поверената му държава през чужди очила и да описва световни и локални явления чрез вече разработени и обосновани вносни понятия (либерална икономика, демократизация, глобализация, мултикултурализъм, Болонска образователна система  и т.н.), следвайки неизбежно, почти автоматично и напълно убедено чужд проект за бъдещето. Вместо собствен.

От примерите по-горе се вижда решаващата роля на интелектуалния елит за осъществяването на информационната война. Интелектуалци от типа на Бжежински не само пишат историята (каквото напишат, това остава), но и управляват историята анализирайки тенденции на развитие (футуристичен проектно-конструкторски подход).Те не винаги могат да се похвалят с успех, но винаги имат решаващо влияние при налагане на идеологии за близкото или по-далечно бъдеще, представяни конструктивно на интелигенцията от световните информационни агенции като насоки, дневен ред, главни направления, със съответен подбор кои са водещите новини на деня и пренебрегване на събития, които не са удобни да бъдат новини, следвани от подробни репортажи, анализи  и коментари от най-влиятелните вестници и телевизии и накрая довеждани до масите в лесно смилаема пропагандна форма от останалите медии. Цялата тази машина, преработваща факти в пропаганда за масите, се управлява от културните елити на нациите, които носят и моралната отговорност за планираната и добре платена дезинформация, която залива електората, винаги в унисон, с много малко изключения, с икономическите интереси на световния финансово-капиталистически елит.

Социалният разрив на обществото

В лекции по икономика учат, че пазарните отношения се базират на информирани консуматори, които правят рационален избор. Всеки, обаче, който внимателно гледа телевизионни реклами, знае, че бизнесът влага неимоверно големи ресурси, за да създаде неинформирани консуматори, които правят нерационален избор. Същият механизъм, използван да минира пазарните отношения, се използва за миниране на демокрацията, създавайки неинформиран електорат, който прави нерационален избор от минимален брой фиксирани възможности, отговарящи, например, на интересите на две партии, демократи и републиканци, които в САЩ са в действителност две конкуриращи се крила на една бизнес партия [6,7].

В резултат, социалният разрив на обществото получава мощна културно-информационна компонента. Тъй като информацията става решаващ фактор за производството (достъпът до нея, притежаването й, разпределянето й, играе системно-определяща роля в съвкупния процес на общественото производство)  тя става главен фактор при формирането на социалните групи, определящ мястото им в обществената “пирамида”. Достъпът до този решаващ фактор се обезпечава от неговото качество и от неговия обем. Понижаването на качеството на образованието, паралелно с намаляване на обема му, предопределя не само съответния индивид, но и цели групи да се окажат на  “дъното” на информационното общество, лишавайки ги от перспективата за по-добър живот.

“Произвеждането” на дънен слой на “информационното” общество започва на Запад през 1970-те години и се разгръща през 1980-те едновременно с разпространяването на “младежката култура” (секс, наркотици и рокендрол),  като добре разработената програма обхваща движението на секс-малцинствата, разпространяването на “фентъзи” (измествайки научната фантастика), отслабването на националната държава, атаката срещу средната класа (замогнала се, тя започва да има политически претенции, което е абсолютно недопустимо) - Татчеризъм и Рейгъномика. Това е и част от програмния пакет на неолибералната контрареволюция за глобално преразпределение на факторите на производство и дохода в полза на богатите, т.е. обръщайки направлението на следвоенната “славна трийсетгодишнина”, 1945-1975, по време на която се създава заможна средна класа .

Оскубването на средната класа

Синхронен фактор се явява вече и невъзможността да се разширява капиталистическата система поради факта, че земята е крайна и че вече няма некапиталистически общности, които могат да се “колонизират” за да се стимулира здравословното й развитие. Остава  главната възможност да се пооскубе замогналата се средна класа, което се реализира най-ефективно.

Като резултат от неолибералния курс реалната средна заплата в САЩ през 2000 година се установява на нивото на тази през 1968, а средният доход на семейството пада на ниво 1980 година. Това задържане се дължи само на факта, че женската половина от семейството се включва в припечелването за хляба. Отбелязва се рязко понижение на нивото на образованието, което в САЩ започва през 1970-80-те години и продължава до днес. Бившите соц и сега нови кап страни след 1989 започват успешно да реорганизират образованието с  много бързи темпове по вече отъпкан път, използвайки изпитани методи.

В доклад на ООН от 2002 година за бедността може да се прочете, че през 1989 година в страните сателити на СССР и европейската част на Съюза е имало 14 милиона граждани квалифицирани като бедни, което е много малко число. След разпада на СССР, през 1996, само седем години по-късно, са регистрирани 168 милиона бедни [16]. Заключението на доклада е, че това е най-големият погром на средна класа в историята на човечеството - социална катастрофа. Става дума за учители, инженери, лекари, учени,  хора на културата. Техни представители се виждаха да ровят из кофите за боклук в центъра на София. Голяма част от тези обеднели милиони са заминали преждевременно, както ни учи църквата, в един по-добър свят, илюстрирайки, че информационната война може да бъде не по-малко смъртоносна от «горещата» [7].

Учебната програма: по необходимост консервативна

По същество, постоянното пренаписване на учебниците e чисто комерсиален проблем. То не е необходимо от гледна точка на доброто образование, т.е. образование, което осигурява солиден фундамент и, следователно, потенциал за самостоятелна работа в бъдеще. И ето защо.

Основните и абсолютно необходими познания по математика, физика и химия придобивани в гимназията, a и до много голяма степен тези придобивани в университетите, се базират  на научни разработки, които са направени почти преди един век. Добър пример тук са най-модерните познания за строежа на атомите, молекулите или, по-общо, познанията за строежа на веществото. Те се базират на най-основните закони и уравнения на квантовата механика, които са установени още преди да започне Втората световна война. И най-модерните учебници, които биха били написани днес или в близкото бъдеще по тази проблематика, по необходимост се ще се основават на тези класически вече знания. Разликите  биха били само в степента на педагогичност при поднасянето на материала. Само за илюстрация, преобладаващата дейност в областта на съвременната квантова химия е практически една индустрия с главен проблем числено решаване на уравнението на Шрьодингер, публикувано за първи път през 1925 година, с привличане на все по-мощни компютри.

 

Най-новите разработки в областта на биологията и медицината зависят най-непосредствено от напредъка на изучаването на биосистемите на молекулно ново, т.е. от напредъка на молекулярната физика и химия. Инженерните дисциплини се базират изцяло на законите на физиката и попадат под същия параграф.

Що се отнася до хуманитарния аспект на образованието нещата не биха изглеждали по-различни, ако се откажем от поредното пренаписване на историята и от преинтерпретирането на литературни произведения главно по политически причини и/или модерни литературни веяния с неясно бъдеще.

Нещо повече, ако хуманитарното образование има за главна цел да възпитава преди всичко любов към родината, а не променливо чуждопоклонство, стигаме до същото заключение за необходимия консервативен характер на учебните програми и по хуманитаристика. Всякакви модерни аспекти и в естествените науки и в хуманитарните могат да бъдат покривани до известна степен, но е ясно че не могат да бъдат част от образователния фундамент т.е. отделеното за тях учебно време би било сумарно значително под десетина процента. При положение, че   строго се изисква 40-часова работна седмица за ученика - 25-30 часа в училище и 10-15 за самоподготовка.

Има написани много добри учебници, които са минали дългогодишна практическа проверка с отлични резултати. Друг момент е, че едва ли могат да се напишат три или четири различни учебника по даден предмет, например за 11 клас, които да бъдат еднакво добри и при това съществено различни.  Останалите варианти така или иначе ще показват несъществени промени. По тази причина всякакви необходими промени на учебниците биха били минимални. Те трябва да бъдат написани ясно, т.е., без излишна специална терминология, а необходимата такава да бъде пояснена най-прозрачно.

 


Тъй като истинската  причина за постоянното пренаписване на учебниците е чисто комерсиална и/или кариерна на чиновници и експерти към съответното министерство и няма нищо общо с проблема за доброто образование, то е абсолютно необходимо държавно официализиране на определен брой учебници по всеки предмет и за всеки клас, чието съдържание се актуализира само ако е абсолютно необходимо. За напечатването на учебниците, чисто техническа работа, се обявява конкурсна обществена поръчка. Периодично и строго трябва да се следи  работата на учителите дали и как се придържат към съдържанието на учебниците, за да се избегне ощетяване на учениците за сметка на криворазбрани лични интелектуални права и амбиции на учители и преподаватели за интерпретация на материала - те са назначени на работа да осветлят даден материал в учебника, а не за да изграждат и изтъкват, преди всичко, собствената си индивидуалност на неговия фон.

Заключение

За да се промени катастрофалното състояние, подтвърдено от последните изпити, широко отразявани в медиите, е абсолютно необходима политическа воля заедно с реализацията. Сегашната образователната система не само руши образованието, но и разгражда социалната тъкан на нацията, което в перспектива води до деградация на качеството на самата власт. Не може да се разбиват основите на къщата и да се надяваме, че няма да има последствия. Засега, обаче, се работи само по краткосрочни проекти (до следващия политически мандат), а най-фундаменталният и дългосрочен проблем на държавата е сритан в кюшето. Това е и определението на лумпенски живот - живот само за момента, тука и сега, без проект за бъдещето на нацията, което я обрича да бъде нация прислужник на други, планирали насоките за десетилетия напред.

Нещо за необходимото условие за избор на позиция и, съответно, за

фундаменталната отговорност на националния културен елит,

който, в частност, носи и абсолютно цялата отговорност за състоянието на образованието във всяка държава. Основната задача на образованието, например в Япония, е да възпитава децата в дух на патриотизъм, което може да звучи много архаично за глобалното ухо. Или поне странно. В рамките на либералния канон патриотизмът често се възприема като мръсна дума поради директен, безболезнен  и вече стандартен манипулативен преход към нацизма, в много случаи негов синоним, когато нещата опрат, традиционно, до безогледна пропаганда. Та в този канон може често да се чуе поговорката със звучене на фундаментална истина: «Патриотизмът е последното убежище за негодяя». От гледна точка на пазарния глобализъм всичко е ясно - патриотични настроения, даващи икономическо предимство на националното пред глобалното (т.е. за сметка на глобалния финансов хегемон) са ерес, с която се води безмилостна война с всички позволени и непозволени средства (справка САЩ; цитати - Чомски). Работата е там, че спомената поговорка в оригиналната редакция на Джонсън [8], изглежда малко по-различно: «Даже и за негодяя има последно убежище и това е патриотизма, любовта към родината».

Сравнението на двете формулировки е много разголващо, за това до какви висини може да достигне манипулацията. Най-куриозното в тази игра с думата «партиотизъм» е, че гросмайсторите на информационната война в полза на либералния глобализъм, англосаксите, са се постарали да си формулират свое собствено последно «убежище», което за техните либерални ученици може да звучи като най-чиста ерес: “Right or wrong, this is my country!” (Права или не, това е моята родина). Обяснението е изключително елементарно: това е убежището, ако искаш да не си слуга на международната арена.

 

Литература:

1. Indicting the System with Noam Chomsky;  Interview by Andrew Smolski CounterPunch, April01, 216;  https://chomsky.info/04012016/.

2. Андрей Фурсов, “Реформа”  образования сквозь социальную и геополитическую призьму,  Русская народная линия, 07.11.2011; Реформа образования как угроза власти, https://www.youtube.com/watch?v=-Nns9tCNVCg

3. Фурсенко, Андрей Александрович, https://ru.wikipediaorg0%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

4. Андрей Фурсов, БИОРОБОТ - Евросовет упраздняет родину

http://andreyfursov.ru/news/biorobot_evrosovet_uprazdnjaet_rodinu/2013-11-20-280

5. Economist,  January 24th-30th, 2015 “The New Aristocracy of America”, Front page.

6. Noam Chomsky, The Unipolar Moment and the Obama Era; Text of lecture given at   Nezahualcоyotl Hall, National Autonomous University of Mexico (UNAM), University City, Federal District, Mexico, September 21, 2009.  ( http://www.chomsky.info/talks/20090921.htm).

7. Александър Гочев,  PAX AMERICANA: Капитализъм, Либерална Глобализация, Информационна Война и Културен Елит, сп. Везни, 2015, кн. 8, стр. 138.

8. Samuel Johnson: Patriotism is the last refuge of a scoundrel.  http://www.samueljohnson.com/qotw02q2.html

 

 

На 6 ноември на тържествена церемония в аула „Максима“ в УНСС, момичетата на „Нова Зора“ - Гергана Недялкова и Габриела Михайлова, получиха своите дипломи за бакалавър по специалност „Международни икономически отношения“.

Редакционният съвет на вестника, им пожелава и в магистратурите, които вече са записали, много вяра в собствените сили, преданост към делото на науката и непомръкваща обич и отговорност за България.

Честито!


 

МИЛКО БОЯДЖИЕВ И НЕГОВАТА БИТКА ЗА СПРАВЕДЛИВОСТ!

Е-поща Печат PDF

Милко БояджиевМилко Бояджиев е роден през 1925 г. във Велико Търново. Завършва Икономическия институт в София и дълги години работи в сферата на външната търговия. След 1990 г. активно се ангажира с въпросите на българската вътрешна и външна политика и проблемите на правата на гражданите. Автор е на над 500 статии, обръщения, анализи, меморандуми и конкретни предложения към държавните органи. Председател е на НПО «Хелзинкски наблюдател - България» - регистрирана от Румен Воденичаров на 15 ноември 1990 г. в София. «Хелзинкски наблюдател - България» кандидатства за членство в международната неправителствена организация «Хелзинки Уоч», със седалище във Виена. Междувременно в България е регистрирана друга правозащитна неправителствена организация - «Хелзинкски комитет», която бързо навлиза в международните правозащитни структури и измества дейността на Р. Воденичаров и М. Бояджиев. Властта изолира «ХН България» от възможности за обхватни прояви в страната и чужбина. Защо? Защото «Хелзинкски наблюдател - България» отстоява върховенството на личната свобода на гражданите, независимо от различната религиозна и етническата принадлежност. Законът им предоставя равни права и задължения пред държавата и обществото. «Хелзинкски комитет» обратно - работи за утвърждаване на неолибералната теза, че малцинствата (езикови, етнически, религиозни, сексуални) трябва да имат задължителни колективни права, гарантирани от държавата. Държавата трябва да се подчинява на техните искания, които не предвиждат общовалидни задължения. Подобна позиция напълно съвпада с интересите на Турция и ДПС. Добре финансиран и отразяван от масмедиите, «Хелзинкски комитет» постоянно е в центъра на вниманието на българската и международната общественост. «Хелзинкски наблюдател - България» е изолиран финансово и медийно и игнориран в страната и чужбина. Няма друга неправителствена организация в България, обаче, която да е изпратила толкова писма, апели и други материали с действителна загриженост за държавата до председатели на Народното събрание, министър-председатели, президенти, до шефове на парламентарни комисии и министри.

Става дума за проблеми свързани с:

- двойното: българско и турско гражданство за българските мюсюлмани

- изборния туризъм и Закона за изборите на Р България

- неправомерното изплащане пенсии на изселниците в Турция

- Тракийския въпрос

Като председател на «Хелзинкски наблюдател - България» Милко Бояджиев със статии, анализи и аргументирани предложения до държавните органи изисква стриктно спазване на националните и международните договори и конвенции в защита на интересите на България. Доайенът на правозащитниците в нашата страна дари голяма част от личния си архив на Съюза на тракийските дружества в България, където той е на разположение за свободно ползване. Изразявайки дълбоко уважение към личността и делото на големия патриот Милко Бояджиев, със задоволство споделям факта, че от доста време «Хелзинкски наблюдател - България» не е сам в борбата за защита на държавността и интересите на България. Все повече учени, дипломати и общественици работят по възлови въпроси на националната сигурност, по българо-турските отношения и по други, важни за страната ни теми. Концентриран израз на тази дейност стана инициираната от Съюза на тракийските дружества в България и проведена, съвместно с УНСС, научна конференция «120 години организирано тракийско движение – стожер на националните интереси», на 4 декември 2017 г. в София. Изнесените на нея 18 изключително полезни доклада предоставят на обществеността и на държавните органи професионални анализи и идеи за разрешаване на съществуващите проблеми:

 

1. Двойно (двойствено) гражданство.

За мен лично въпросът за двойното гражданство възникна още след отварянето на 29 май 1989 г. на българо-турската граница - в резултат на телевизионно изявление на Председателя на Държавния съвет на НР България Тодор Живков. След 5-годишна работа като ръководител на правителствената делегация на НРБ на конфиденциалните преговори между държавите-членки на НАТО и Варшавския договор във Виена, от януари 1985 г. до ноември 1988 г. оглавих отдел "Балкански страни" на МВнР. Отдел "Трети", както за краткост го наричахме тогава, отговаряше за двустранните отношения с Гърция, СФР Югославия, Турция, Албания, Кипър и за многостранното сътрудничество на Балканите - в секции по изброените държави. В министерството отдел "Първи" работеше по отношенията със СССР, "Втори" - със социалистическите страни, "Четвърти" - със западните държави и т. н.

След 1985 г. в отдел "Трети" бе създадена секция "Хуманитарни въпроси", която анализираше и подготвяше материали по международно-правните аспекти на претенциите на Турция за "турско национално малцинство" у нас, респективно правото на Анкара да се намесва във вътрешните работи на суверенната българска държава. В отдела работеха между 25-30 висококвалифицирани по съответните балкански държави дипломати. Отдел "Трети" координираше работата на посолствата ни в съответните балкански столици. Работехме в пряка връзка с министерствата на отбраната, на външната търговия, на транспорта, на културата, с разузнаването и контраразузнаването, с научни звена, с общественици и журналисти. Под ръководството на министъра на външните работи Петър Младенов и заместник-министъра Иван Ганев напътствахме поведението по българо-турските отношения и станалия вече международен въпрос със смяната на имената на дипломатическите ни мисии и представителства, в международните организации зад граница. В резултат на общите усилия на стотици колеги не допуснахме външна намеса във вътрешните ни работи, пробив в позицията за защита на националните интереси, изолация и санкции срещу България, за които Турция, подкрепяна от своите съюзници по НАТО активно работеше. Обратно - съумяхме да разкрием действителните цели на Анкара спрямо София и истините за геноцида и нарушенията на човешките права в самата Турция.От ноември 1988 г. до декември 1989 г., по предложение на Петър Младенов и с решение на Политбюро поех отдела в ЦК на БКП, който отговаряше за "турския въпрос". Необходимо бе уеднаквяване с международните изисквания по правата на човека с вътрешната и външната политика на партията и държавата по интеграционните въпроси. Бяха отменени ограничения по места за ритуали, облекло и език за граждани със сменени имена. След избирането на Димитър Стоянов за член на ПБ и секретар на ЦК на БКП, наблюдаващ тези въпроси (декември 1988 г.), започна разработка на програма за подобряване на инфраструктурата в "смесените райони", изграждане на допълнителни училища и детски градини, болници и медицински центрове. Подготвяха се модули за еднофамилни и многофамилни сгради, варианти за цялостно подобряване бита на населението. Решение на ПБ на ЦК на БКП задължаваше МС на НРБ да задели от държавния бюджет необходимите средства за изпълнение на програмата. Към пролетта на 1989 г. масираната турска пропаганда за обхватно изселване, протурски активисти в"смесените" райони и някои пресилвания по места значително промениха обстановката. През май 1989 г. с външно съдействие започнаха масови противодържавни прояви. Анкара нагнетяваше напрежението, очакваше ексцесии с човешки жертви, за да получи международно одобрен повод за намеса във вътрешните работи на суверенна България - в защита на "турското национално малцинство". Настана време разделно. Турция от десетилетия заблуждаваше по всякакъв начин, че желае да приеме всички тюркоезични мюсюлмани от България. Те самите бяха обект на организираните от Анкара периодични изселнически психози, мечтаеха за "майката Родина". След решение на Народното събрание на НРБ започна издаване на нови задгранични паспорти за всички български граждани, в това число и на тези със сменени имена. Партийните и държавните органи работеха за пресичане на изселническите настроения, агитираха за оставане на хората по места. Турската радиопропаганда и дейността на протурски активисти по места, обаче, взеха връх. Стигна се до масови прояви с лозунги за автономия и сблъсъци. Положението изискваше кардинално решение.

На 29 май 1989 г. председателят на Държавния съвет на НРБ Тодор Живков, в телевизионно обръщение откровено разясни ситуацията и заяви, че на опитите на Анкара да се меси във вътрешните работи на България по повод някакво "турско малцинство" трябва да бъде сложен край. България отваря границата си с Турция, за да могат хората да отидат там и които искат да се завърнат. Тодор Живков призова Анкара да изпълни десетилетните си искания и обещания и да приеме всички желаещи да останат в Турция, за да бъде решен окончателно този въпрос. Анкара бе принудена да отвори границата. През следващите дни и месеци хиляди хора с влак, коли и автобуси се понесоха стихийно на юг. Разпоредено бе регулиране на движението по потоци и групи, изграждане на временни медицински пунктове, снабдяване с вода, въвеждане на ред по пътищата и на границата. Агитационната работата на партийните и държавни органи за оставане на населението по родните места не даде приемлив резултат. Протурски активисти заплашваха желаещите да останат с жестоко отмъщение. Психозата беше повсеместна. На 21 август 1989 г., когато близо 350 000 души вече бяха на нейна територия, Турция затвори границата си с България и свали маската си на Родина-майка, готова да приеме всички сънародници от България. Дните се нижеха един след друг, а положението на заминалите за Турция оставаше неопределено. В същото време Анкара използваше предизвиканата от нея ситуация в международен план. Получи от ООН няколко милиарда долара за "справяне с бежанската вълна". Поддържаха се 3 палаткови лагера в близост до границата, но мнозинството нови "изселници" се пръснаха из страната и сами решаваха своето положение. Турция отклони наше предложение за среща на високо ниво. Необходимо бе политическо решение, консултирано с МВнР, за изход от ситуацията.

 

Следва продължение от книгата “Турският въпрос и държавната сигурност“


 

ПРАВИТЕЛСТВО НА ВЕСЕЛБАТА!

Е-поща Печат PDF

Когато след разходката на Бойко Борисов до ОАЕ, придружаващата го неизменно при воаяжите му в чужбина „ябълко хвъргачка“ Илияна Беновска му напомни, че в ОАЕ има министерство на щастието, той подхвърли иронично какво би станало, ако в България имаше министерство на веселбата. Каза го, преди да е изветрял споменът за дипломатическия му „пробив“ в столицата на Саудитска Арабия, Рияд, където двамата с Дядо Цар играха традиционния танц със саби. Преди тях със сабя в ръка танцува и президентът на САЩ Доналд Тръмп, но имаше по-големи основания да се прави на палячо. Защото подписа в Рияд сделки за 480 млрд. долара, от които 110 млрд. долара за закупуване на американски самолети и въоръжение и 370 млрд. долара саудитски инвестиции в инфраструктурата на САЩ. А Борисов, освен разкриването на български посолства и назначаването на посланици в Саудитска Арабия и ОАЕ, трудно би могъл да посочи други измерения на своите дипломатически „пробиви“.

 

Споменатото по-горе министерство на веселбата се оказа също такава фикция, както инвестициите от Саудитска Арабия, Катар и ОАЕ. Още повече, че напоследък

у нас се вихри такова „веселие“,

че премиерът предпочита да симулира външно политическа активност, вместо да реагира подобаващо на призивите за оставка на неговите „патриотични“ вицепремиери Валери Симеонов и Красимир Каракачанов. На първия му искат оставката майките, които той нарече „шепа кресливи жени, които спекулират с децата си и манипулират обществеността, изкарвайки на пек и дъжд уж болните си деца, без грам майчинско чувство и отговорност“. На втория му търсят отговорност заради разследваната от прокуратурата търговия с българското гражданство в Държавната агенция за българите в чужбина  (ДАБЧ). Понеже назначението на вече сваления, арестуван и разследван от прокуратурата за корупция бивш председател на ДАБЧ Петър Харалампиев е станало с неговото одобрение. Въпреки, че ДАБЧ е поставена под наблюдението на другия вицепремиер Валери Симеонов, някои и без да са посочили доказателствата твърдят, че парите от срамната търговия с български паспорти са отивали при ВМРО. Нещо повече, трансформирали се в биткойни. Каракачанов казва, че ще се гръмне, ако се докаже че е взел и една стотинка, а Симеонов уверява, че е препращал сигналите за злоупотреби в агенцията до съответните право охранителни органи. То също щеше да скача от моста в Бургас, ако се докаже, че е лично заинтересован от застрояването на резервата над Банско. И, докато двамата лидери на партии от малката коалиция – Симеонов и Каракачанов, водят позиционна война за постовете си, третият лидер, Волен Сидеров, брани всички с голи гърди, като казва: „Арестите са политически удар срещу патриотите..Няма основание да смятаме, че управлението е нестабилно“.

 

Иди, че му хвани логиката! Нали Сидеров от екрана на своята телевизия Алфа сне политическото си доверие от Симеонов и поиска той да подаде оставка? Първо, заради подкрепата му към „редник Цеко“, тоест за втория лифт в Банско; второ, заради атаката му срещу „редник Киро“, обвиняван от Симеонов в неизпълнение на приватизационните ангажименти към Български черноморски флот; трето, заради противошумните му акции по Черноморието; четвърто, заради обидната му реплика спрямо майките на деца с увреждания.

На свой ред от НФСБ, партията на която председател е Валери Симеонов, снеха политическото си доверие от Сидеров като председател на ПГ на ОП и заявиха, че не го признават за такъв. А пък Сидеров взе че се разсърди на Каракачанов, заради мълчаливото му съгласие с Валери Симеонов. И дори се съюзи с Николай Бареков с мижавата надежда, че като се уреди за евродепутат, той ще го вкара в групата на консерваторите. „Париж си заслужава една литургия“, казал хугенотът Анри IV Наварски, когато му предложили срещу приемането на католицизма да заеме престола на френските крале. Остава и избирателите на ОП да повярват, че от дърт циганин става млад калайджия.

В тази шизофренна обстановка, от ВМРО решиха да внесат в парламента

проектозакон срещу фалшивите новини.

Но има ли по-фалшива новина от твърдението, че управлението е стабилно, въпреки взаимното оплюване и отричане на „обединените“ патриоти? Взаимното недоверие между „съдружниците в престъплението“, наречено управление, както и изначалното подозрение, с което управляваните гледат на управляващата „коалиция на веселбата и скандалите“, показва колко изпразнени от съдържание са станали използваните от „политическия елит“ понятия, като „морал“, „ценности“, „стабилност“, „единение“, „справедливост“, „почтеност“, „благополучие“, „европеизъм“, „гражданско общество“, „демокрация“, „народ“ и уви патриотизъм. Първо изгониха комунизма, макар че него никога не го е имало в България. Имаше социализъм, оценен и от Тодор Живков като недоносче, но въпреки това носталгията по сигурността и относителното благоденствие от времето на Тато остана и продължава да смущава сънищата на политическите въжеиграчи днес. Остана и една партия, която се нарича социалистическа, въпреки че няма нито намерение, нито възможност да върне времето назад. За „традиционната“, или „градската“ десница да не говорим. Тя, колкото и да говори за дясно обединение, по своята способност за делене надминава и земеделските формации. Притиснат от немотия и скъпотия, народът олевява, а те му обещават светло дясно бъдеще! Че нали и ГЕРБ се брои за дясна и проевропейски ориентирана партия? Нали и тя членува в ЕНП и две години управлява с „традиционната“ десница, наречена „Реформаторски блок“. През тези „години, изядени от скакалци“ се говореше непрекъснато за реформи, най-вече в Прокуратурата, но Борисов използва провала си на президентските избори, за да се отърве от кресливите „реформатори“. За добро или за лошо, така и не се появи българска Лаура Кьовеши. После ГЕРБ отново спечели парламентарните избори през 2017 г., но коалирайки се с ОП, осигури такова европейско развитие на България, че тя твърдо се закотви на дъното на ЕС по доходи, качество на живота, образование и здравеопазване. Докато в черните класации е знаменосец: по корупция, битова и друга престъпност, по липса на свобода на медиите, по брой на загиналите при пътни произшествия, по неглижиране на хората с увреждания и др.. Но, тъй като „присъдружните“ на властта медии мразят „фалшивите новини“, те пеят за „успехите“ на правителството, правейки се на глухи и слепи за продължаващото, въпреки, или благодарение на „успешното“ управление, обезлюдяване на страната.

Хвърляо Ленче ябълка

Например цитираната по-горе Илияна Беновска реанимира непрекъснато темата за едноличното управление на Нинова в БСП, но подминава без коментар пуснатите от пресцентъра на МС или ГЕРБ съобщения, че премиерът Борисов е наредил да се спре някаква обществена поръчка, да се изключи от обществените поръчки някоя фирма, като „Джи Пи Груп“, или пък депутатите от ПГ на ГЕРБ да не гласуват предложените от Менда Стоянова поправки в Закона за застраховането. Застрахователите контрират, че ако им наложат да плащат обезщетения на близките на загиналите при катастрофи, вноската „Гражданска отговорност“ може да нарасне до 1000 лв., но премиерът повече се страхува от онези, които ще се явят под прозорците на МС с викове „Оставка!“. И, като същински добър цар, отлага приемането на въпросните поправки, понеже идват европейски и местни избори. А защо не и извънредни парламентарни?

Същата игра играе и вицепремиерът Валери Симеонов, който се обяви срещу натоварването на работодателите с ангажимента задължително да назначават на работа хора с увреждания, ако не искат да плащат глоби за отказа си да го сторят. И кой позираше редом с него на нарочената пресконференция? Кирил Домусчиев, когото същият Симеонов обвини в неизпълнение на приватизационни задължения, с което е ощетил държавата с 52 млн.лв.! „Редник Киро“ подкрепи своя екзекутор, но цената на този компромис ще я платим всички ние.

Само за майките на деца с увреждания

няма угодия.

Вицепремиерът по демографската криза първо ги нахока, задето спекулирали и манипулирали обществеността, изкарвайки на пек и дъжд „уж болните си деца“. После каза, че не е изрод и не е искал да каже, че тези деца са нормални. Отказа, обаче, категорично да се извини на „шепата кресливи жени“. Най-накрая се извини, но от името на коалиционния съвет. За оставка и дума да не става! А и премиерът Борисов няма куража да му я поиска, защото това щяло да срути цялата конструкция. Тя една конструкция ако се крепи на такава гнила опора, заслужава срутване, но защо от НФСБ да не заместят Симеонов с друг свой представител? Толкова ли са некадърни, че са превърнали председателя си в патриотично божество? Остава приживе и паметник да му издигнат. На всичко отгоре, този човек отговаряше и за интеграцията на малцинствата, решаването на демографската криза и ДАБЧ! Резултатите са плачевни: циганите от гетата замерят с камъни полицаите, дошли да спрат среднощните им запои; младите българи продължават да изтичат през „Терминал 2“; нацията се топи ежегодно с по един средно голям град, а една прогноза сочи, че до 10 години ще обезлюдеят напълно още 1000 села! Опитът да се внесат българи от чужбина обаче се оказа с най-плачевни последици. Само 5% от получилите български паспорти са останали да живеят у нас, но наред с нормалните, българско гражданство са получили и лица, издирвани от Интерпол. При това, както се твърди, срещу заплащане на подкупи от 5000 евро. И всичко това, под погледа на двама патриотични вицепремиери! От тук нататък всяко споменаване на думичката патриот, правилните либерали ще асоциират с пари. Откакто „обединените патриоти“ влязоха в парламента и правителството, се намериха виновниците за корупцията. Сега вече „Герб“ няма нищо общо с нея. Ако има корупция, санким, при патриотите я търсете.  След цялата пропагандна канонада , най-вероятно патриотите, обединени или разделени, ще споделят съдбата на „Реформаторския блок“. Предвиждайки тази развръзка, лидерът на ПП „Атака“ вече се съюзява с Николай Бареков и намята покривалото на консерватор. Това ще е може би седмото му превъплащение. И нищо чудно да се окаже, че и той, като котките, има седем живота. Нищо не се е променило още от времето на Ботев. И тенденцията е глобална. Разликата е там, че в други страни патриотизмът не е въпрос на политическо оцеляване, а е иманентен, въпрос е на лична мисия, призвание и служене на народа. Там политиците си отиват за едната чест.

Има ли такива в обкръжението на премиера Борисов? Може и да има, щом няколко министри си отидоха, без да се запъват като рак на бързей. Други, обаче, приличат повече на хората, наобиколили Наполеон, когато се завърнал в Париж за своите последни сто дни. Според Стефан Цвайг, Наполеон видял, че край него се навъртат само подлизурки и ласкатели, службогонци и любопитни: много униформи, а малко глави!  Именно такива обикалят и край Борисов, пазейки го от „фалшивите новини“. Не че той не обича хвалебствията по свой адрес. Той на хвалби най-издържа. Но това е властта – променя и прекроява. В третия си правителствен мандат, новият „човек от народа“, заприличва все повече на героя от „Приказка за стълбата“ на Христо Смирненски: „Аз съм принц по рождение и боговете са мои братя!. Изобщо, голяма веселба!


 

 

ФАСАДНАТА ДЕМОКРАЦИЯ

Е-поща Печат PDF

Пламен ДамяновВече близо 30 години либералната пропаганда ни внушава безалтернативността и „ценностите” на т. нар. демокрация, която задължително изисква наличието на много партии, независима съдебна власт, закони защитаващи правата повече на престъпниците, а не на жертвите, приоритет на частната пред държавната собственост и т.н.  Изобщо, на преден план са индивидуалните желания и „свободи” пред интересите на нацията и обществото. Като пример за връх на съвършеното общество се дават само западните страни – САЩ и тези от Западна Европа. Като недемократични се анатемосват политическите и икономически системи в страни като Китай и Русия например. Нека видим обаче в своята същност какво представлява „безалтернативната” либерална демокрация.

Истината е, че демокрацията от англо-саксонски тип е фасадна, а опита на страни като Китай и Русия показва, че икономиката може да се децентрализира и съответно да е конкурентна и при по-централизирана и контролирана държавна система на управление, която също може да има механизми за демократично управление и по-добре да отразява желанията на мнозинството, при което може дори да е по-ефективен коректив на властта в интерес на народа в сравнение с т.нар. плуралистични либерални режими с много партии и разни НПО-та, формиращи т.нар. гражданско общество.

Историческият опит показва, че е възможна система по форма централизирана, дори авторитарно-тоталитарна, която обаче по съдържание да е по-демократична от други, т.е. да изразява интересите на трудовите хора и да работи в тяхна полза, а не в полза на шепа „избраници”. Възможно е при такава система на управление да има повече ред (което според мен е висша обществена ценност), както и социална справедливост.

Така например в „демократична” България сега се разиграват демагогски спектакли, като например определяне (разбирай повишаването) цените на тока, водата и т.п., след което то се оспорват в съда, но независимо от неговите решения цените не се намаляват (а уж решенията на съда са задължителни !). Те разбира се са задължителни за обикновения трудов човек, когато монополистите и банките трябва да му съдерат кожата, дори за дребни неплатени сметки или кредити при ненормални лихви. Такъв пример имахме скоро, когато „обществения защитник” или т.нар. омбудсман (каква хубава българска дума!) сезира съда за високата цена на парното, но се оказа, че решенията му не били задължителни за монополистите, чиито прислужник е т.нар.КЕВР. Ето това е чиста проба фасадна демокрация и то плитко скроена !

Факт е, че многото на брой партии не са гаранция за реален плурализъм и демокрация.

 


Чрез финансово контролираните медии непрекъснато ни убеждават в благото на демокрацията, защото имаме т.нар. „свободни и демократични” избори, които обаче са най-обикновена демагогия. На пръв поглед има избор между много партии, различни личност и различни политически платформи. На практика обаче, както наблюдаваме вече близо 30 години, след като дойдат на власт всички правят едно и също. Също така, когато са в опозиция яростно критикуват политиката и законите на управляващите, но самите те, идвайки на власт, не променят критикуваните от тях закони. Ето това е истината за т.нар. плурализъм – различие на думи и единство в реализацията на антинародни закони в интерес само на шепа наши и чужди олигарси. Свидетели сме как в икономическата област няма плурализъм, няма различие, а има единство в защита на плутократите. В крайна сметка на избори се избират малко от много, но все от еднакви, т.е различни личности, но на практика с едни и същи реални политически действия.

Известно е, че качеството на живот освен материален стандарт има и  други аспекти – чистота на околното среда, физическо здраве, сигурност, духовен климат и т.н. Нека разгледаме една от тези страни на качеството на живота – сигурността. При настъпилата след 1989 г. „демокрация” в този аспект нещата съвсем не стоят добре. Всички помним как при т.нар. тоталитарен социализъм, преди промените, нивото на престъпността беше далеч по-ниско от сегашното, т.е хората имаха много по-голяма сигурност за имуществото и живота си. След  1989 г. демократично избраният парламент се постара за изкове закони, които облагодетелстват престъпността, пазейки правата на бандитите далеч по-добре от тези на жертвите на престъпления. За да са по-спокойни извършителите на тежки престъпления, бе отменено и смъртното наказание. Определено смятам, че има по-висша ценност от демокрацията и плурализма - това е редът и справедливостта !

Другите прелести, на които се радваме след демократичните промени и приемането на евроатлантическите ценности са социалната несправедливост и корупцията на всички нива, като подкупите са част от начина на живот – нещо което в такива размери не съществуваше  преди 1989 г. Да не говорим за ненормалното социално разслоение и гигантската разлика между малцината свръхбогати (повечето забогатели чрез грабежи) и масата бедни българи.

Виждаме как след „демократичните промени” банките действат реално като един картел, а частни застрахователни дружества прибират пари чрез задължително, т.е. насилствено, узаконено от държавата застраховане (каквото например има за автомобилите). Налице са естествените монополи, които са в частни ръце и прибират сигурна печалба, без да се потят да инвестират средства и внедряват нови технологии - в енергетиката, водоснабдяването, съобщенията, големи инфраструктурни обекти като летища, пристанища и т.н.

Всичко това не е демокрация, а реален обир на пари от народа в частни джобове и то най-вече чужди, без наличие на конкуренция и то в непроизводствени сектори. За медиите да не говорим, свидетели сме как те (с малки изключения колкото за фон) в единен хор припяват едно и също относно събитията по света и проблемите в страната, заливайки ни най-често с дребни клюки и лични конфликти, загърбвайки истинските проблеми. Това е същността на либералната система, която има демократична фасада и тоталитарна грабителска същност.

 

Доц. Пламен ДАМЯНОВ

ИИОЗ-БАН


 


Страница 1 от 232