Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално: "Нова Зора" - Брой 11 - 12 март 2019 г.

>> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

 

ДМИТРИЙ МЕДВЕДЕВ ДОЙДЕ И СИ ЗАМИНА

Е-поща Печат PDF

Какво се крие зад мълчанието на правителствения пресцентър?

 

Доц. Валентин ВацевИнтересно. След края на посещението на министър-председателят на Русия Дмитрий Медведев в България, на 4-ти и 5-ти март правителственият пресцентър замълча, все едно никой не е идвал. Дори пресцентърът на Министерството на външните работи не обели дума. Обикновено г-жа Захариева се опитва да играе ролята на пресцентър, но в случая се въздържа.

Няколко думи за сухото вещество, което остава след посещението на г-н Медведев и делегация.

Визитата има две измерения.

Първо, на връх държавния ни празник у нас идва не кой да е, а ръководителят на правителството на Руската федерация. Това е крупно събитие, което трудно може да бъде изтълкувано неправилно и да не радва нормалните българи – то е  демонстрация на историческата и културна близост между двата народа.

Второ, има дълбока неяснота по въпроса за  икономическото значение на това посещение. Защото, ако великите князе на „Росатом“ и „Газпром“ са искали да ни кажат, че няма да имаме икономически взаимоотношения, те са можели да ни го съобщат с есемеси от Москва. Можехме и от Туитър да го научим. За това, че г-н Милeр не е заинтересуван от газовия хъб, ако наистина е така, той можеше да удари едно туитърче и щеше да бъде по-евтино при тези цени на горивата. Да летиш от Москва до София, за да кажеш, че еди-какво си не те интересува,  напомня за следния лаф: „Цели три дни яздих да те настигна, за да ти кажа колко си ми безинтересен!“

Правителственият пресцентър обаче се скри зад габаритите на Румяна Бъчварова. Защо?

Икономическата съставляваща си остана неясна. Вчера високопоставен представител на ЕК е казал, че Комисията не раздава разрешения, но ние знаем, че ТЯ раздава забрани. И този европейски чиновник няма как да гарантира, че няма пак да има забрана.

Предполагам, че в последния момент се е появила някаква неопределеност, някаква несигурност за Европейската визия за тези българо-руски икономически начинания.  И абсолютно възмутителен е опитът на пресцентъра на българското правителство да замаже съдбовно важен въпрос.

Сега нещо много важно – Бойко Борисов играе на ръба на своята смелост. За такива истории с Русия, особено когато Тръмп няколко пъти казва, че не трябва да има никакви канали, никакви хъбове, никакви тръбопроводи, никакви взаимоотношения  с Русия (защото Тръмп води война за Европа), наистина се иска смелост. Формулата на Борисов „Нашите взаимоотношения със Запада са съюзнически, а с Русия са прагматични“ е дълбоко противоречива – ние прагматиката не я съпровождаме с никакви добронамерени отношения, а пък съюзническите ни взаимоотношения изобщо не са прагматични. Тази смелост на Борисов ни изненадва и за него трябва да  се каже една добра дума.

Да се върна към основното си впечатление. Правителственият пресцентър няма право да мълчи, когато си тръгва руската делегация. Пресцентърът е длъжен да излезе с комюнике. Ако правителствена делегация на коя да е страна, а Русия не е коя да е, си тръгва без съвместно комюнике, това  е провал

Дмитрий Медведев

 

Явно Борисов среща около себе си люта съпротива на равнище съратници,  на равнище апарат, на равнище висша администрация. Среща люта съпротива с цел неговите, да ги наречем, русофилски начинания, защото той не е русофоб и би искал, ако може, нещо да излезе от отношенията ни с Русия, да бъдат обезсмислени, изпразнени от съдържание, да бъдат премълчани.

И тук можем да се запитаме дали Борисов като носител на добра икономическа воля  в достатъчна степен контролира своите информационни служби? Дали контролира своята политическа среда?  Дали пък добрата му воля не е станала жертва на пряк саботаж от най-близка дистанция? Кого слуша правителственият пресцентър? Цветанов ли?

Борисов се оказва заложник на много сложни комбинации на непосредствената си среда. Защо не изрекоха „разговорите продължават, възможностите си остават реални, но съществуват десетки други неща, които трябва да се обсъдят и да се видят в близко бъдеще“ и т.н.?  Обикновено с такива комюникета завършват срещите на Ким Чен Ун и Тръмп, за които ние наистина знаем, че нищо не дават. Не дават, защото Тръмп иска да извива ръцете на корейския хитрец, но последният е хитрец от трето поколение и не може да бъде притискан до стената. Семейството Кимовци никой не може да ги манипулира, те самите манипулират общественото мнение на света. Така че, дори когато се провалят американо-корейските преговори, ръководителите  на двете страни пак излизат с бодри комюникета.

Ние имаме право да знаем провал ли е това посещение на Медведев в България? Аз например не вярвам да е провал. Познавайки руската страна – те имат една такава особеност – когато става дума за бизнес, никога не прекратяват окончателно отношенията. При тях винаги има една мисъл в повече. Ако днес не става, ще видим утре сутринта, ако не е утре сутрин, ще бъде утре след обед.

Заключение:

Първо, пресцентърът от небрежност или от зла умисъл не освети посещението на Медведев и делегация в неговия реален смисъл.

Второ, трябва да се приветства желанието на българския премиер за създаване на разумни, прагматични, дългосрочни икономически взаимоотношения.

Трето, българският премиер трябва да бъде запитан дали не е станал заложник на други интереси, вътре в своето непосредствено обкръжение?

В това представление има едно безспорно нещо. Съществува дълбок конфликт, който не може да излъчи държавна позиция. Сегашната българска управленска  гарнитура не е в състояние да произведе държавна позиция и това е много тревожно и то не само по отношение на българо-руските бъдещи икономически взаимоотношения. Това е тревожно така, както всеки път е тревожно, когато кормилото изпуска връзка с колелата.


 

ЗА КОГО ДА ГЛАСУВАМ НА ПРЕДСТОЯЩИТЕ ИЗБОРИ ЗА ЕВРОПАРЛАМЕНТА?

Е-поща Печат PDF

Огнян ГърковЕвропа може да възстанови своя блясък, ако се завърне в лоното на социалните държави-отечества. Но броени седмици преди майските избори за ЕП (Европейския парламент) казионната и партийна пропаганди само подгряват в най-банална форма избирателя, за по-активно участие. Политическата камарила схваща, че темата Евроизбори е скучно-неконкретна за българския избирател, въпреки че на фона на геополитическите фактори за България - засега 3-те глобално-регионални империи - европейската визия на българина ги надвишава. Интелигентният избирател се досеща защо политическите партии „се подмоткват” да формират консесуален български европейски дневен ред, оправдавайки се с принадлежност към различни политически семейства в ЕП. И не бързат с оповестяване на списъците с кандидати. От друга страна (дано греша!), себичните мераци и противоборства по евродепутатско себеуреждане и лично благоденствие по шаблон „доброволно васално послушание към Берлин, Париж, Брюксел и пр.” се проявиха по-открито сред патриотичните формации, €-$-вия предимно извънпарламентарен сектор и в дилемата „Станишев или друг водач на листата на БСП”. От съвременното ОФ (=ГЕРБ) и ДПС – нито гък конкретика !

Евроскептиците считат, че европейските избори не ще решат нищо, защото ЕП няма законодателни функции и от него отново не зависи НИЩО. По-крайните от тях не виждат Европа обединена, а поробена – „от олигархичната организация ЕС”. Те са убедени, че Обединеното Кралство излиза от ЕС, защото не желае федерализирана Европа, към която се стремят и ни тласкат целенасочено Меркел и Макрон.

Досегашният опит показва, че мнозинството нови членки на ЕС (вишеградци, „балканци без средиземноморци”, Естония + Португалия и донякъде Великобритания) са скептици на евроизборите с ниското си участие в тях. Ниската електорална активност за евроизборите у нас поставя под въпрос представителността им и я превръща в театрално-формална. Защо? По справка от адв. В.Шейтанов, в момента в ЕП от България са избрани 1 бивш премиер, двама бивши министри (външен и по околната среда и водите), 1 главен преговарящ по присъединяването ни към ЕС и бивш посланик. За останалите Европарламентът служи за прощъпулник в европейската и международна политика. Съмнителна е ползата, която биха могли да допринесат. Биографиите на тези народни избраници в Интернет показват богато разнообразие на образователен ценз: от инженер по електроцентрали и мрежи, химик-кибернетик, начинаещ юрист, до магистър по публична и териториална администрация и под. Мнозина сред тях започнаха евродепутатския си път без международен опит, без нито едно участие в международни преговори или конференция даже.

Е, поне две от евродепутатките успяха да се задомят за чужденци, мечта на не една българска мома, столична или от „дълбокия прованс”. Та дори едната стана и еврокомисарка! С небългарско фамилно име, но по „квотата на евроинтегрираните”!?

С акцент върху външнополитически очаквания

няма да се доверя на кандидати на политическите субекти, които по щракване с пръсти от „задграничните началници” прибързано подписаха Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество с коминтерновско-сръбско,а на финала и -отвъдокеанския проект на държавата със столица Скопие. Загърбвайки отечествени генетични въжделения, исторически усилия, огорчения, грешки, включително хиляди човешки жертви!

 

 

А историята е само един от компонентите на различия с антибългарски подклажданата БЮРМ. Без отговори на въпроси от сорта на докога и защо все още в Повардарието и в конституцията й липсват понятията българи и български език. Като отбелязвам, че съм много далеч от очаквания за етнолозунги „един народ в две съседни държави”.

Не бих избрал и гробокопач на европейската идея и на принципа суверенност, който на бърза ръка угоднически „гуайдо-венецуелизира” небългарски проблеми.

Не бих се доверил и на наши избраници, толерантни или колабориращи с Истанбулски конвенции + небрежно пробутваната в училищата джендър-идеология. Също така с пактове по миграции и бегълци, и нелегални нашественици в европейска България, неправомерно наричани бежанци; с Дъблински регламенти и подобна книжнина, сътворена от политбюрократи и чиновници в Страсбург, Брюксел, Вашингтон или Ню Йорк, в Берлин, Париж, ако ще и да е и в Москва.

Бъдещите ни евродепутати (=ЧЕП-ове, т.е. членове на Европейския парламент) би следвало да са наясно, че Европейският съюз е в криза не без влиянието и на външни геополитически фактори, три от които са авторитетни държави-постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. Четвъртата постоянна членка на СС е в процес на Брекзит, а петата, със столица Париж, заедно с Германия се опитват – във вътрешен план - да федерализират европейския проект. Или по подражателско подобие на САЩ, но обезателно в духа на стари, неизживяни колонизаторски реминисценции и рефлекси.

Примери?

Различните стандарти и качество на храните в „Стара” и в „Нова Европа” на фона на системното староевропейско мърморене за уеднаквяване на данъчните ставки в ЕС, „пакета Макрон” за шофьорите, аналогичната по последствия за българското корабоплаване и превозвачи по река Дунав нова директива на ЕС по пакета „мобилност". Новите регламенти водят до допълнителни разходи и фалити и „будни” български транспортни фирми вече обмислят опции да се регистрират под чужд флаг, за да избегнат евроизискванията. Докато родните компютърни писарушки в Брюксел две години не съумяха да използват инструментите на ЕС за блокиране на политиката на двойни стандарти на Стара Европа. А Макрон иска да плащаме западно-европейски заплати на шофьорите ни в Западна Европа, а техните инвеститори у нас плащат с пъти по-ниски трудови възнаграждения на българите.

Не бих желал да гласувам и за ЧЕП-ове с личен и партиен „принос” за фалита на икономиката и обезличаването на селскостопанското ни производство, за емиграцията на Запад по социално-икономически причини като евтина работна сила на поне 15% от работоспособното население. Преподчиняването ни на

евроглобалистичния неоимпериализъм

на развитите евродемокрации в никакъв случай не се компенсира от средствата на еврофондовете. Те са много ниска, недостатъчна и частична компенсация дори само за българските вноски в бюджета на ЕС и разорената ни икономика.

Подобни кандидат-ЧЕП-ове се осланят на гласовете на близки и роднини, на партийни активисти-държавни чиновници, на кандидат-чиновници в администрацията на ЕС и безконкурентни ползватели на евросубсидии.

Напротив, от бъдещите избраници от България бих очаквал инициативи или подкрепа на европарламентарни проекти, които биха способствали за икономически и социален възход, а не папагалстващи реакции в полза на евромонополистите. От някъде трябва да се започне с неутрализирането на резултатите от наивистичния период на европейска неопитност за водене на преговорите с ЕК. Например, от нови български евродепутати, които имат доблестта ребром да поставят въпроса, че не желаем да плащаме колониалните грехове на стара Европа. Така както постъпват вишеградци, поне тематично.

Очевидно е, че прословутото ромско включване в Югоизточна и Централна Европа (ЮИЦЕ) не се е състояло дори за цели 7-9 века (вж. ogniangarkov.blog.bg / 26. 01.2019 г./08.08.2017 г./30.12.2016 г.). Историята показва, че голямото количество маргинализирани цигани в ЮИЦЕ са също резултат на „староевропейския пуризъм към ред”, въпреки че Стара Европа е успяла да ги сведе до 1 578 100 души, а в Нова Европа, или ЦИЕ без Украйна, Беларус и Молдова, по словашки данни живеят 5 471 000 роми.

Да напомням ли, че сред първите 10 европейски държави по броя на циганите 8 са от ЮИЦЕ ? Мнозинството живеят в Румъния, България, Словакия, Унгария + Испания.

 


А защо проекто-концепцията на ВМРО за интеграция на българските цигани да не стане обект на дискусии със заинтересованите партньори в Европарламента? С тях бихме могли  да поставим в Брюксел въпроса за европейско финансиране и репатриране на цигани, които не подлежат на европейска адаптация. Индия е световен фактор с богата вековна култура, съвременен потенциал и бъдеще. Прародина на сегашните 8-10 млн. европейски и северноамерикански цигани, като числеността им не е от значение за над/милиардна Индия.

Още по времето на външния министър Иван Башев (1962-1971 г.) индийската страна проявява афинитет към българските цигани. Министър Башев предлага желаещите да се изселят в Индия. Но най-вероятно е нямал решаваща политическата тежест да се наложи пред тогавашното висше партийно ръководство на БКП поради произхода си. Син на заможен занаятчия и на родена в Братислава чехкиня от още по-заможно семейство, израстнала във Виена. Завършил елитното Немско училище и право, владеещ чужди езици Иван Башев е от чужд свят за висшата номенклатура, която тогава си въобразява да асимилира циганите даже чрез смесени бракове + задължителна трудова заетост.

Впоследствие индийските власти потретиха офертата

за прием на етнически имигранти.

Вероятно част от „евроциганите” няма да склонят, но отдавна бе време МВнР да проучи истинските мотиви на индийското правителство. Поне преди няколко години в Братислава цареше убеждението, че поотделно нашите държави от ЮИЦЕ трудно ще се справят с приобщаването на този етнос. Стара Европа контролира проблема, така че от европейски подход сме заинтересовани инициатори страните-членки на ЕП от Югоизточна и Централна Европа. Поне двустранни и многостранни сондажи няма да навредят, и с Индия, и в рамките на ЕП. А за Индия предполагам не е трудно да се подготви пропагандна кампания сред ромите, особено по линия на културата, на музикалното и филмовото творчество на хиперзвезди като Радж Капур.

Полагането на усилия в рамките на ЕП за начало на постепенно изграждане на частична алтернативна опция „Индия”, в смисъла на  „международно-правния феномен на САЩ Гуантанамо”, заслужава внимание на фона на досега неосъществените кабинетни проекти за масова интеграция на циганите, изискващи десетилетия търпелива и последователна политика. Поколение след поколение.

 

4 март 2019 г.


 

 

Зад „Съединението прави силата“: ЗАКОДАТЕЛСТВО НАСЪН?

Е-поща Печат PDF

„Настана вечер и в страната на глупците закипя трескава работа“

(А. Толстой, „Златното ключе, или приключенията на Буратино“)

 

Демонстративното напускане на парламента не е ново явление за България. Още при Великото народно събрание една група от 39 сини депутати излезе в гладна стачка в знак на протест срещу новата Конституция. По-късно един от „сините“ стачници, Георги Марков,  днес депутат от ГЕРБ, стана конституционен съдия. Като такъв оценяваше, дали приетите закони са в съответствие с „комунистическия“ основен закон на страната, срещу който беше гладувал. Но, когато след предсрочните парламентарни избори през 2013 г. ГЕРБ напуснаха парламента и цяло лято загаряха по плажовете, протестирайки срещу намерението на кабинета Орешарски и подкрепящите го БСП и ДПС да назначи Делян Пеевски за шеф на ДАНС, едва ли са подозирали, че светлият им пример ще бъде използван от други срещу собственото им правителство. Тогава никой от ново излюпените парламентарни „протестъри“ не върна парите, изплащани на всеки народен представител, дори да не е стъпвал в парламентарната зала. Да не говорим за депутатите-риби, които нито веднъж не са се изказвали от парламентарната трибуна. Или за онези, които сричат предварително написани им текстове, сякаш не са ходили на училище. Законотворчеството на този „матриял“ е такова, че превръща Народното събрание в най-мразената институция в България. Последното социологическо проучване показа, че докато одобрението на дейността на президента е 51%, а това на правителството - 27%, рейтингът на парламента е едва 14%. Ако България беше наистина парламентарна република, а не премиерска автокрация, щеше ли Народното събрание да събира толкова недоверие и презрение от страна  на гражданите?

 

Георги Марков

 

Явно мантрите за политическата и финансова „стабилност“ на България, за инфраструктурния размах на правителството, за глобалния престиж и личния принос на Борисов за евроатлантическата интеграция на Западните Балкани, вече не минават. „Почини си, бе човек!“, посъветва го неотдавна Георги Марков. Съветът обаче няма да мине, докато в средите на ГЕРБ Бойко Борисов минава за непогрешимо божество. Третият управленски мандат на Борисов не прави изключение. Култът към личността на лидера се разширява право пропорционално на скандалите и фалшивите „успехи“, а 44-тото Народно събрание ще се запомни най-вече със законите „ден до пладне“, внасяни, гласувани, променяни и отменяни от „партията на стабилността“ ГЕРБ и нейните „присъдружни“ от ОП, „Воля“ и ДПС. Това поражда напрежения, които Цветан Цветанов обяснява с „доброто управление“ на ГЕРБ. Накрая, „чул гласа народен“, се намесва лично Бойко Борисов и разпорежда „ремонт на ремонта“. Или хвърля през прозореца милиони, за да спре уличните протести. И това се пропагандира като „успешно управление“! Представяте ли си, какво щеше да стане, ако управлението не беше толкова „добро“, „успешно“ и „стабилно“? Дали пак щяхме да сме най-бедната и корумпирана страна в Европа?

“Залудо работи, залудо не стой!“

Но нито през първия, нито през втория управленски мандат на Бойко Борисов, привилегията на депутатите да получават възнаграждение и без да ходят на работа не беше поставена под въпрос. Нито пък беше направен опит да се въведат качествени критерии за оценка на законотворческата дейност на „народните избраници“. За тях остана валиден един от най-погрешните принципи на българина: „Залудо работи, залудо не стой!“. И, като своеобразно продължение на този девиз - циганското разбиране за разпределението при комунизма: „Работил, не работил, ядеш!“ Например депутатът от ПГ на ДПС Делян Пеевски години наред не е влизал в НС, но не му пречи да използва депутатския си имунитет, като щит срещу нездравото любопитство към неговия „контрабанден бизнес с цигари“. Някой да е поискал Пеевски да върне джобните, които му се полагат според действащия Правилник? Щом обаче депутатите от ПГ на БСП напуснаха парламента в знак на несъгласие с приетите от мнозинството (включително и ДПС) поправки в Изборния кодекс, „работливците“ в НС решиха да ги накажат, променяйки Правилника за дейността на Народното събрание. По-точно, лишавайки отсъстващите от полагащите им се по действащия досега Правилник 1000 лева, или 1/3 от депутатското възнаграждение. Само страхът от негативната реакция на ДПС накара ГЕРБ и патриотите да отложат приемането на замислената санкция.

Тук обаче възниква въпросът: дали депутатите от ГЕРБ и „присъдружните“ им партии, участвали в среднощното парламентарно бдение на 14 февруари т.г., изобщо заслужават някакви пари? Защото само два дена по-късно, по нареждане на Бойко Борисов и Централната изпълнителна комисия на партията, герберите се отказаха от приетите поправки и внесоха предложение за връщане на стария праг на преференциите, за избор на нова ЦИК и поетапно въвеждане на машинното гласуване. Преди това председателят на правната комисия Данаил Кирилов - „Който е за машинното гласуване, той подкрепя Николас Мадуро!“. Излиза, че не само „Инвест банк“ приема парите на Мадуро, а и управляващите възприемат машинното гласуване, което съществува „само“ във Венецуела и Индия. Впрочем, машинно гласуване има и в САЩ, но то не боде очите на нашите евроатлантици. Осъдително е само това във Венецуела. Щом Мадуро бъде свален, машинното гласуване отново ще стане гарант за честни и прозрачни избори.

Правителството и ПГ на ГЕРБ, естествено се разграничават от поддръжниците на законния венецуелски президент и застават зад опозиционния лидер Хуан Гуайдо, назначен от Тръмп за „временен президент“. Борисов дори го нарече „законно избран президент“, въпреки че Гуайдо не се е явявал на никакви президентски избори. Очевидно нашите управляващи не се притесняват никак от ролята на „клатимадури“ спрямо президента на Венецуела, където дори нямаме посолство и посланик.

Преоблякал се Илия...

Що се отнася до законотворците от парламентарното мнозинство, за качество на извършената работа, подобно на тяхното, частните фирми фалират, или плащат солени глоби. Освен това биват оплюти от гражданите, подобно на „Джи Пи Груп“ заради ремонта на „Граф Игнатиев“ в София и асфалтирането на пътя убиец в Своге. А в „държавната фирма“, наречена Народно събрание, се приемат лобистки и то калпави закони, които започват да се ремонтират, преди да е минал и един месец от обнародването им в „Държавен вестник“. Други, не по-малко калпави, остават, но не се изпълняват даже от Народното събрание. Например, въпреки че според Закона за ЦИК, предвиждащ мандатност при избора й, настоящата комисия трябваше да се разпусне на 21 март 2019 г., управляващите се опитаха да „удължат“ нейния мандат до европейските, защо не и до местните избори. Притиснати от обществената реакция, бойкота на БСП и заповедите на лидера си Борисов, ГЕРБ се „съгласиха“ съставът на ЦИК да бъде подменен. Отстъпиха и за прага на преференциите, и за единия протокол в изборните комисии. Но не и за машинното гласуване във всички секции, което трябваше да бъде осигурено технически до края на 2018 г.. И сякаш за да поддържат напрежението, породено от „доброто управление“ и безумията в нощта на католическия „Свети Валентин“, оставиха предложението си решенията в изборните комисии да се вземат с обикновено мнозинство от 50+1. Както и това гражданите да нямат право на касационни жалби до ВАС. Що се отнася до преференциите, НФСБ, ДПС и „Воля“ продължават да ги отричат с абсурдния аргумент, че някои олигарси можели да си напазаруват кандидати; и, плащайки на когото трябва, да ги уредят за европейски или национални депутати. Само че нали листите се изготвят от ръководствата на самите партии? Значи, ако в тях има продажни кандидати, виновни са преди всичко съставителите на тези листи. Вместо да признаят този факт, от ДПС, ПП „Воля“ и НФСБ се заканват да изключат избраните с преференции свои депутати, ако не се откажат от депутатските си места. Колко либерално, демократично, евроатлантическо и патриотично?!

„Преоблякъл се Илия, погледнал се – пак в тия!“, гласи една народна мъдрост.

“Здравите сили“ и техния успех

Парламентарното мнозинство първо обяви, че ще чака ветото на президента върху скандалните текстове, както и евентуалното тълкувателно решение на Конституционния съд, при условие, че омбудсманът Мая Манолова го сезира. Само че, нито президентът можеше да наложи вето, нито Конституционният съд да се произнесе по законодателен акт, който не е обнародван в „Държавен вестник“. А, когато президентът Румен Радев обяви, че налага вето върху скандалните поправки в Изборния кодекс, Валери Симеонов и Волен Сидеров съобщиха на съвместна пресконференция с Цветан Цветанов, че ще отхвърлят ветото на държавния глава. По-късно и от ВМРО „размислиха“ и решиха да се присъединят към общия хор, обявявайки за юридически несъстоятелни мотивите на Радев. По този начин държавният глава постигна непостижимото: обедини изпокараните патриоти и ГЕРБ. Срещу себе си. На 05 март правната комисия в НС отхвърли ветото на президента, а на следващия ден то беше разгледано като първа точка от дневния ред на парламента. Резултатът можеше да се предвиди: отхвърляне! „Здравите сили“ отбелязаха още един „успех“..

Ерго, както прогнозира Корнелия Нинова, връщането на БСП в парламента заради президентското вето се обезсмисли. В такъв случай, внесеното от ПГ на ГЕРБ предложение за частично връщане на старото положение с преференциите и подмяната на ЦИК е или лицемерие, или символично харакири, което ще има негативни за управляващите последици. Получава се един омагьосан кръг, при който ролята на „единствена опозиция“ в НС ще играе „присъдружната по някои въпроси“ партия  ДПС. А това дава възможност на нашите фалшиви либерали да извиват ръцете на Бойко Борисов, както те си знаят. И „по-лесното“ (заради отсъствието от парламента на ПГ на БСП, б.а.), орташко законотворчество ще демаскира герберите и патриотите, които се заканваха „да изчегъртат“ ДПС от властта. Така, без да се регистрират, депесарите в НС ще дишат във врата на управляващите, принуждавайки ги да спрат всякакви командировки, за да поддържат кворума. Сбогом, молитвени закуски в Белия дом, сбогом европейски, азиатски и африкански екскурзии за „обмяна на опит“! Разходките до чужбина остават привилегия само на министрите и техния председател Бойко Борисов.

Може ли парламент, който едва осигурява кворум, да свърши нещо полезно и „реформаторско“? Не!

Забравете думата „реформа“:

безформеното не може да се реформира! Още повече, че и малката коалиция „Обединени патриоти“, както и голямата такава, са обединени единствено от омразата си към президента и неистовия си мерак да останат във властта до края на мандата. В противен случай Борисов ще се запише в историята, като премиер, който не е доизкарал нито един мандат. Но, при кавгаджийски настроените му „патриотични“ коалиционни партньори, довършването на мандата изглежда все по-малко вероятно. А след трето „хвърляне на пешкира“ – я камилата, я камиларят. Който твърди, че бойкотът на БСП няма да постигне целите си, да си спомни как след предходното й напускане на НС, изхвърча от стола си председателят на парламента Димитър Главчев. Той изтълкува Правилника за дейността на НС както дяволът чете Евангелието и беше „посъветван“ от Борисов да се оттегли. Възможно е евентуалният ремонт на Правилника, предложен от председателя на правната комисия Данаил Кирилов, да вземе и неговата сънлива „капачуна“. Защо не и тази на председателя на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов, за чиято политическа кариера Петьо Цеков предвижда два кошмарни сценария: Цветанов премиер и Цветанов президент. („Сега“/02.03.2019). Но няма съмнение, че ако ГЕРБ загуби надпреварата с БСП за ЕП, пръвият, който ще бъде замерен с камъни е Цветанов. Борисов е баща и вдъхновител на всички успехи и победи, а за Цветанов е определено да завежда провалите. В това число той носи упреците  за поведението на „присъдружните“ на ГЕРБ партии и техните водачи.

Впрочем, изборите за ЕП още отсега изпокараха вождовете на трите съставни партии на ОП, двама от които почти се само номинираха за водачи на отделни листи. При това, в различни коалиционни конфигурации. НФСБ изглежда ще се съортачи със СДС; ПП „Атака“ се прегръща с партията на „консерватора“ Николай Бареков, а ВМРО се оглежда за бъдещ коалиционен партньор, който да се съгласи Ангел Джамбазки да оглави общата листа. Като резултат в ЕП може да не влезе нито един „обединен“ патриот. Толкова по-добре за ДПС, което може да си върне позицията на трета парламентарна сила и балансьор след евентуалните предсрочни, или редовни парламентарни избори.

Докато „патриотите“ се наумуват, „либералите“ се налудуват! Тогава една явна коалиция ГЕРБ-ДПС няма да е никаква изненада. Нищо, че в миналото Борисов и Доган взаимно се обвиняваха в „поръчване“. Много вода изтече от тогава и Доган вече е собственик на ТЕЦ Варна, а не само хидролог и инициатор на проекта „Цанков камък“. Не е късно и за Делян Пеевски да оглави някоя държавна структура, като ДАНС. Защото вече сме 2019 г. и ДПС подкрепя ГЕРБ при всички гласувания, подсказани от американския посланик Ерик Рубин. И, дори когато взетите под чужд натиск  решения са против националните интереси на България, депутатите ще получават своите тридесет сребърника. Нещо повече, те се само наградиха с по 300 лева увеличение на заплатите, сиреч с по една минимална пенсия в края на този мандат. Ето защо на фасадата на Народното събрание, под „Съединението прави силата“, може да се сложи девизът: „Не е луд този, който изяжда две баници, луд е този, който му ги дава!“. Или след одобреното - отново в отсъствието на БСП - присъединяване на Северна Македония към НАТО, да се допише Ботевият стих:

„Нов кърджалия, в нова полуда,

Кой продал брата, убил баща си..“

 

 

Някой ден македонските „историчари“ може да притурят и тази наша съмнителна „заслуга“ за евроатлантическата интеграция на Македония, към греховете на „Царя Обединител“ Борис Трети. И към тези на българските администратори, участвали в събирането и изпращането на евреите от Македония и Беломорието към пещите на смъртта в Треблинка. Нямало било фашизъм у нас ли?! Който твърди това, да прочете приетия през декември 1940 г. Закон за защита на нацията. И тогава, както и сега българските управници са били убедени, че са се наредили на печелившата страна. Известно е какво „спечели“ България от присъединяването си към оста Рим-Берлин-Токио. И как свършиха някои от вдъхновителите и авторите на тази авантюра. Въпреки трагичните грешки на управляващите в Третото българско царство, днешните им наследници се стараят с всички сили да ги надминат. От една страна се „зъбят на тирана“ Путин, за да се харесат на Тръмп и Мей; от друга се облизват за руски природен газ и довършване с руско участие на АЕЦ „Белене“; от трета, допускат хора, като Соломон Паси и Елена Поптодорова, да призовават за разполагане на американско ядрено оръжие у нас и натовска ВМС база в Черно море. Благодарение на такива шизофренни брътвежи България е заприличала на психиатрия, в която фалшиви доктори лекуват с аспирин мними луди, убедени, че пациентите им са просто глупави. И, че когато някой е роден глупав, то е завинаги! За пакостите на глупаците на власт, обаче, плаща народът, който „им гласува“.

„Всички събития в историята, казва Хегел, се случват по два пъти“. А Маркс добавя: „Първия път, като трагедия; втория – като фарс!“.


 

 

ИСТОРИЯТА НЕ Е МОРЕ ДО КОЛЯНО

Е-поща Печат PDF

По повод разговора на Антон Тодоров с Георги Коритаров за Руско-турската война 1877-1878 г.

 

Милен КумановПреди доста години директорът на Института за история при БАН (дн Институт за исторически изследвания) акад. Христо Христов разказа  един случай: от времето до 1989 г. към Издателството на БАН имало изграден Редакционно-.издателски съвет, в който се преглеждали книгите, които следвало да бъдат отпечатвани в него.  В състава на съвета влизали по един представител на всеки институт при БАН. Щом пристигне някакъв труд, в зависимост от неговата проблематика – химия, физика, математика и пр., той се предоставял за мнение от съответния специалист в в областта и в зависимост от застъпеното от него становище се вземало решение дали ръкописът да бъде допуснат за отпечатване или не. Щом постъпел обаче труд на историческа тематика, почти всички членове на света проявявали интерес към него и започвали да се изказват за качествата му. Акад. .Хр. Христов изтърпял известно време тази необичайна практика. По едно време не издържал и с нервен тон заявил пред колегите си: „вижте какво, аз не се меся по никакъв начин при обсъждане на трудове от другите клонове на науката. Много ви моля и вие да постъпите по същия начин към ръкописите на историческа проблематика“.

След тази негова забележка,  на тази практика бил сложен край!

Но и аз   самият съм бил  свидетел на това колко много лаици по история бързат да се произнасят по исторически трудове . Най-пресният   случай стана пред очите ми тези дни, в навечерието на 3 март – националният празник на България., който не мога да отмина с мълчание.  По повод на това събитие в една от нашите телевизии бе поканен да говори печално известния журналист, публицист, специалист по въпросите на документалното наследство – Антон Тодоров - води дори такова телевизионно предаване.

Не ми е известно господинът да има историческо, а още по-малко – археографско образование.  Това обаче не му попречи да говори с апломб от позициите на истина от последна инстанция, да раздава безапелационни присъди и което не е никак маловажно – да не търпи възражения. Нещо повече, позволява си открито да заплашва всеки, който би се  одръзостил да го критикува, незаслужено според него.

Ето,  аз приемам  това предизвикателство  и то не анонимно, а с подписа си излязам срещу него, без да се страхувам, че ще бъда упрекнат в русофилство.  В научноизследоветелската дейност, с каквато се занимавам близо половин столетие, политическите пристрастия, не само че  нямат особено значение за мен, но точно обратно – пречат на обективното изцлагане на изследване историческия процес. Като всеки човек и аз имам своите политически пристрастия. По ирония на съдбата съдено ми бе да се занимавам с проучването на лица и събития, към които не съм имал  особени сипатии. За да не бъда голословен ще приведа само два примера: въпреки че не съм фен на личността на Стефан Стамболов, на мене се падна случая да издам (заедно с друг мой колега) 20 тома отнеговия Личен му архив, съхраняван в Научния архив на Българската академия на науките. Пак на мене се падна случая да издам (заедно с друг колега) два тома  интервюта с Иван Дочев .- шеф на Българските национални легиони в България до 9 септември 1944 г.

 

Подписване на Санстефанския договор 1878 г.


Моля за извинение читателите на „Нова Зора“ за това неволно отклонение, но го направих съзнателно. Исках да покажа на А.Тодоров, че с дейността, с която се е заел от броени месеци (визирам документалистиката), аз имам не малка   практика. При това, в тази област работя не като лаик, а като лице, завршил архивистика и библиографияа в Софийския университет.

В разговора си с водещия, , също отявлен русофоб,  Антон Тодоров застъпи няколко тези, най-съществената от които бе, че Руско-турската война от 1877-1878 г. едва ли не  била излишна, тъй като българите в пределите на Османската империя си живеели много добре в икономическо отношение, за което русите,  дошли да ги освобождават, можели само да им завиждат. . И за да бъде убедителен, като документалист, той размаха няколко книжлета и ръкописи, от които прочете отделни откъси, с които искаше да покаже, че тази негова теза е неоспорима.

Веднага бързам да добавя: не отричам изнесеното  от тези книжки, Господинът обаче не счете за нужно обясни  по какъв повод са били писани цитираните от него пасажи. И което е по-важно, с изключение на генерал Непокойчицки, другите източници са твърде второстепенни и незначителни.  Ако бе си дал труд, той можеше да се обърне към други далеч по-значими източници и на първо място - позицията на самия руски император Алексдандър ІІ. Отдавна вече не е тайна, че той лично след поражението на Русия в Кримската война от 1853-1856 г. се  е зарекъл да не вдига повече меч срещу Османската империя. И още нещо – когато след започване на войната от 1877-1878 г. стъпва на българска земя на юг от Дунава, той също остава изненадан от гледката на хубавите домове на българите в Свищов и околните му селища, което го предизвикало да запита придружаващия го военен министър Милютин: „какви хора сме дошли до освобождаваме?“

Така  господинът щеше да бъде още по-убедителен.  Но като човек неспециалист в областта на историята,  той бърза да се задоволи с каквото му попадне под ръка , стига това  да подкрепя поддържаната от него теза.

Историците, занимаващи се с  Руско-турската война от 1877-1878 г., знаят много добре, че изворите за тази война са неизброимо много.  Достатъчно е да се припомни, че само руските официални източници възлизат на 97 тома и че в тях има какво ли не  за войната на Балканския боен театър.

Така, че с изнесените факти господинът не ни поднася нищо ново и изненадващо, а  изпада в неудобното положение да преоткрива топлата вода.

За него по-важно бе да изтъкне колко големи  „българофоби“ били не само генерал (по-късно – граф) Н. П. Игнатиев и редица   други руски военни лица.

Преди да се спрем и на това твърдение, ще си позволя  да запитам г-н Тодоров: защо повече от 140 години мнозинството от българите  считат русите за свои освободители и защо българската земя е осеяна с трицифрено число паметници,   пръснати в различни краища на страната ни. И то не сега, а преди повече от столетие

Очевидно, причините за войната от 1877-1878 г. не ще да  са били само от икономическо естество. Наред с тях съществуват и редица други. Една от тях е безправното положение, в което са били поставяни през целия период на османското владичество българите.  Нека по този повод припомним извесеното от Любен Каравелов в една от неговите повести как за едно престъпление османското правосъдие, изградено на основите на ширията, приема показанията на едно заптие  за по-важни повече от тези на 42 българи, по простата причина ,че последните били гяури, рая.

 

Берлинският конгрес 1878 г.


И още нещо: през целия петвековен период на османското владичество, българите са лишени от каквото и да било участие в   управление на империята не само на централно, но и на местно равнище. През това време султанската власт не отделила нито грош дори за построяване на български училища и църковни храмове. Всичко, което е  направено в тази насока се дължи на самите българи.

Най-голямата болка на българите под османска власт  е била липсата на държавност, на каквато през първата половина на ХІХ в.(макар и непълна) са се радвали  другите съседни на България страни,. България е единствена от другите балкански държави, която до последната четвърт на ХІХ в. липсва на политическата карта на Европа.

Антон Тодоров не отмина и повтаряната като мантра  теза от други подобни на него русофоби, че подписаният на 19 февруари /3 март 1878 г. Санстефански договор бил един „блян“, който Русия  подхвърлила на българите, без да има намерение да го отстоява. „Специалистът-документалист“ пропусна да отбележи, че погледнат и днес след 141 години, този договор не е бил никакъв блян, а една истинска реалност, тъй като в пределите на възобновената българска държава са включуни  повечето от териториите в Мизиа, Тракия и Македония, признати за български от самата Османска империя със султанското ираде за учредяването на Българската автокефалва църква в лицето на Екзархията (края на февруари 1870 г.).

И ако Санстефанският договор бе подложен на  ревизия наскоро от Берлинския конгрес (лятото на 1878 г.), причината се крие преди всичко в  желанието на западните велики сили да не допуснат създаването на една голяма славянска държава на Балканите, която би се превърнала в аванпост на руските имперски стремления в Югоизточна Европа.  Преди още да бъде подписан договорът в Санстефано, Русия е принудена да отстъпи пред искането на Австро-Унгария за бъдещата подялба на полуострова, ако се стигне победа на руското оръжие срещу Османската империя. Тези въпроси са обстойно осветлени в една монография на споменатия по-горе академик Христо Христов, която кой знае защо г-н Тодоров не е счел за потребно да вземе под внимание , макар, че тя е издадена още през далечната 1968 г. от Издателството на БАН..

В едночасовото предаване А. Тодоров застъпи и други спорни тези, на които обаче поради липса на място  няма да се спирам..

В заключение ще кажа: днес 141 години от Руско-турската война от 1877-1878 г.,  лесно е да се отправят всякакви обвинения срещу нея. Изследователите обаче знаят много добре, че . историята  не е море до колене, в която лица като господина, могат да шляпат без да си запрятат крачолите.


 


Страница 1 от 255