Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално: "Нова Зора" - Брой 28 - 10 юли 2018 г.

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ЕКАТЕРИНКИНИТЕ ЧАНОВЕ

Е-поща Печат PDF

Свърши българското европредседателство и от главата на премиера Борисов трябваше да се махнат и Западните Балкани, и пазарлъците между ЕС и Ердоган за бежанците и нелегалните мигранти, както и проблемите с влизането на България в Шенген и чакалнята на еврозоната. Те действително се махнаха, но не защото получиха някакво разрешение, а в смисъл, че бяха оставени да се решат от самите страни, кандидатки за членство в НАТО и ЕС. И то - в необозримо бъдеще!

На 26 юни вицепремиерът и министър на външните работи Екатерина Захариева подари 28 чана от Балкана на австрийския държавен министър за Европейския съюз, изкуствата, културата и медиите Гернот Блюмел по повод поемането на ротационното председателство на Съвета на ЕС от Австрия. Г-жа Захариева, обясни, че чановете са различни по размер и издават различен звук, също както и страните членки, но заедно имат силен глас, който се чува надалеч! Захариева пожела на Гернот Блюмел успех в ръководенето на съвет “Общи въпроси” през следващите шест месеца и го увери, че България винаги ще бъде насреща и готова да помогне...

 

 

На 26 юни вицепремиерът и министър на външните работи Екатерина Захариева подари 28 чана от Балкана на австрийския държавен министър за Европейския съюз, изкуствата, културата и медиите Гернот Блюмел по повод поемането на ротационното председателство на Съвета на ЕС от Австрия

 

Естествено, отсреща не обещаха нищо, подобно на бърза евроинтеграция на шестте страни от Западните Балкани, те просто ще бъдат оставени да се пържат в собствен сос, като пътем трябва да решат вътрешните си проблеми и тези със съседите.

Уважение всекиму,

вересия никому!

Дори на България, въпреки всички похвали, потупвания по рамото и самореклами заради успешно проведеното председателство на Съвета на ЕС, не бяха обещани никакви аванти... Било за Шенген, било за еврозоната. Това накара Бойко Борисов да изригне поне толкова искрено, колкото след разпространението на „фалшивата новина”, публикувана според един сайт в гръцките медии, според която той си бил купил цял гръцки остров. Та Борисов нарече авторите на информацията „мръсници”, а от Нова-тв превантивно спряха едно предаване на Милен Цветков, в което фигурираше същата тема. Ръководството на Нова телевизия оправда своето действие с това, че предаването не отговаряло на високите стандарти на медиата. Брей, да му се не види. Такъв висок професионализъм рядко се среща днес!

След негативната обществена реакция срещу тази автоцензура, премиерът „помоли” журналистите от телевизията да не забъркват името му в такива скандали, понеже имал семейство, което гледа. Друг е въпросът как е научил за съдържанието на неизлъченото предаване...

Едно е да наречеш „мръсници” журналисти от чужди медии и от един сайт, който ги цитира, или да спреш неудобно предаване по „независимата” Нова телевизия, а съвсем друго е да роптаеш срещу европейските лидери, които измислят все нови и нови изисквания, само и само да не припари България до Шенген и еврозоната.

Не ни се вярва баш на среднощното заседание на Европейския съвет от 28 юни Борисов да се е опънал на Ангела Меркел и Еманюел Макрон по въпроса за връщането на нежеланите от тях бежанци и мигранти в страните, през които са минали на път за Западна Европа, и в които за първи път са били регистрирани. За щастие, лидерите на страните от Вишеградската четворка, към която се присъедини и Австрия, оказаха по-твърда съпротива. И реадмисията на нежеланите от Западна Европа бежанци и мигранти беше трансформирана от задължителна в доброволна. Което би трябвало да означава, че в България ще дойдат само тези, които я харесват. Така беше спасена главата на Ангела Меркел, чийто вътрешен министър Хорст Зеехофер (от ХСС) й беше дал двуседмичен ултиматум да реши въпроса с мигрантите, ако не иска коалицията да се разтури.

Празните центрове за прием на бежанци и мигранти у нас явно продължават да подхранват нездрави мераци да бъдат запълнени с разни афганистанци, пакистанци, иракчани, сирийци и африканци, които са нежелани в Германия, Франция, Холандия или Белгия. Най-подозрителното е, че страни като Гърция (в която и без друго има 60 000 бежанци и мигранти от Изтока) и Испания се самопредложиха за  приемни страни, в които при желание от тяхна страна, могат да бъдат създадени бежански центрове.

Какви ли пачки са им били обещани? Обаче ако вярваме на нашия премиер, нас хем ни хвалят за охраната на югоизточната границата на ЕС, хем се налага той, Борисов, да показва на европейските лидери къде се намира страната ни, която има обща морска и сухопътна граница с Турция...

Едни пари за приятеля Тайпи

Отлично организирано европредседателство, поставяне на въпроса за Западните Балкани в дневния ред на Европа, нисък външен дълг като процент от БВП и т.н., а пък ЕК ще даде не на нас, а на Турция още 3 млрд.евро, за да задържа бежанците и мигрантите на своя територия!

И турският външен министър Мевлют Чавушоглу приканва ЕС този път да бъде по-чевръст при изплащането на обещаните на Анкара милиарди. Освен това Анкара обвързва въпроса за бежанците и с визовите облекчения за турските граждани. Ще рече, че доста Борисов се е морил, само за да може „приятелят Тайпи” да изкрънка едни пари от ЕС, плюс премахването на визите.

Македонския въпрос го решихме в интерес на гърците и албанците, а бежанския го решаваме в полза на Турция. Ако това са „успехи”,

какво ли представляват пораженията?

Между впрочем, точно днес международното положение може да направи на пух и прах претенциите ни за „евроатлантически ценности”, „цивилизационен избор” и прочее дивотии. Както пише турският всекидневник в. „Миллиет” (30.06.2018), Макрон нямало да приложи във Франция собствения си план за решаване на бежанския проблем. Ден по-рано същият вестник извести, че Тръмп е предложил на Макрон Франция да напусне ЕС, след което САЩ и Франция да се разберат помежду си по търговско-икономическите въпроси. Тоест, не Путин, а Тръмп работи за разпадането на Евросъюза, а Тереза Мей е един Троянски кон на Щатите.

Но има нещо, което направо ще втрещи нашите правоверни евроатлантици. И то е

готовността на Тръмп да признае Крим за руски.

А според Си Ен Ен Интернешънъл на срещата си с Путин в Хелзинки, на 16 юли, Тръмп ще предложи в замяна на изтеглянето на войските в Южна Сирия да се сформира един закрит район, където те да се пренесат.

Изобщо светът не е такъв, за какъвто го мислят нашите политически „калинки” и „екатеринки”.

Те могат да отидат на море през август, загърбвайки протестите и палатковите лагери на майките на деца с увреждания (а не майките с увреждания, както ги нарече Цветан Цветанов), но Видовден наближава.

На следващите избори, предсрочни или редовни, урните ще им покажат, че не може цял народ да се лъже винаги. След „успехите” на европредседателството избирателят ще им окачи такъв наниз от чанове, че ушите им ще писнат!

Вярно е, че нашият път през вековете е утъпкан от овчите крака, но вече е 21-ви век и от славния овчарски занаят са останали само чановете. Може да се каже, че у нас има повече чанове, отколкото овце.

Хората и чанове да им вържат, няма да станат овце, които безропотно да пасат и блеят, да дават мляко и вълна, преди накрая да свършат под ножа на касапина. Макар че някои се опитват да ни опровергаят, гласувайки с краката си - не за своите пастири, а за своите касапи!..


 

ВОЛТЕР Е ПОБЕДИТЕЛ...

Е-поща Печат PDF

• Карл Шмит и хибридните войни

 

Валентин ВацевТова изложение може да стане много дълго

– както е дълъг „дискурсът” за хибридните войни  (сам по себе си хибриден дискурс, разбира се), и затова е важно да се започне кратко – хибридни войни няма. Няма съвсем.

В същия смисъл, в който няма гоблини, елфи и орки. Баншите - които ние така обичаме и уважаваме, също ги няма. И пак така ги няма любимите ми инкуби и сукуби – плод на любовта между човеци и демони, населяващи едно от моите основни четива – книгата на Шпренгер и Инститорис Malleus Maleficarum, сиреч „Чукът на вещиците”. Книга, впрочем, поучителна и полезна, особено в  борбата срещу комунизма и путинизма в наше време.

 

Но това, което трябва тук да се допълни, е, че хибридни войни няма не изобщо, а всъщност по принципа на единорога – едно обично и сакрално същество, което го има, но само в моминските сънища и в поезията.

Хибридната война (като единорог) населява административните сънища на Пентагона и поетичните откровения и визии на Държавния департамент на САЩ. Така това явление е родствено на (с извинение) „умерените терористи” и на „талибаните, с които е възможна комуникация”.

2. Но ако няма хибридни войни – какво има?

Има абсолютна свобода на абсолютната власт да назовава всеки субект с всеки предикат, да дава имена, т.е. да именува, и така да създава неща, назовавайки ги. Тази прерогатива - „да сътворява, именувайки”, през последните няколко хиляди години принадлежеше на Бог. След неговата смърт, обаче, през втората половина на 19-и век (а Ницше уверено твърди, че тук става дума просто за убийство), грижата за творението, заедно с именуването, премина към САЩ.

Налице е абсолютното господство над реалността, която стои безименна

и чака да бъде именувана – борците в национално-освободителната борба (заедно с Ботев и Левски, разбира се) в хода на това именуване стават терористи, хората, които служат на някакви идеи стават фанатици, а тези, които се отнасят сериозно към книгата Левит (от Вехтия завет) са, разбира се „хомофоби”.

Някои вярват, че власт, която действа така, е имперска власт. Но не е. Империите са били винаги обвързани от разликата между силата на фактите (винаги идеологично интерпретирани), и фактите на силата. Така те до последния си ден са държали (именно като империи) на Принципа на реалността, равен (знаем това от Кант) на Принципа на властта.

И затова днес не е редно свръхсилата Америка да се кори за империализъм – това вече не е империя. Нещо като имперски период се е наблюдавал в САЩ  между края на Втората световна война и началото на Виетнамската война.

Но днес това е по-скоро църква – която е абсолютно свободна (със силата на папска непогрешимост)

• да определя какво е благочестие,

• да опрощава грехове - или да не опрощава,

• да фиксира разликата между грешници и еретици.

Днес предстои този въпрос, впрочем, да се реши за Путин – покаяние или клада ?

Философите, дори когато са американски, изразяват духа на епохата. И затова големият (по американски мерки) философ Ричард Рорти е прав: Америка не може да греши, дори и да поиска. Едно нещо може да бъде неправилно, ако е извършено от някой друг. Но след момента, когато САЩ са го извършили, то става правилно ipso facto, просто защото е извършено от САЩ.

3. Фантомите, с които Америка населява света са реални

• Милошевич, Саддам и Кадафи са чудовища, епруветката на Колин Пауъл съдържа антраксни спори и именно “Ал Kаида” взривява двете кули. Това са доктринални аксиоми със силата на неоспорими догмати. Който се съмнява във всичко това, е грешник, a който упорства в съмнението, има шанс да порасне до еретик.

Налице е истинска хегемония – т.е. окончателна власт над думите.

Великият и страшен (но и любим на китайците) император Цин Ши Хуан Дъ (управлявал с благодатта на Дао), определено е знаел, че Истинската власт е Силата, която свързва думите с нещата. И затова е заповядал да бъдат погребани живи неговите съветници, когато те се опитали да организират движение за „връщане на истинските имена на нещата”. Великият император е знаел, че

не някой друг, а Властта именува.

По същия начин на наказание подлежат съмняващите се и оспорващите извънвременната правота на Си Ен Ен и “Ню Йорк таймс” – монополните говорители на хегемонията. Светът е длъжен да усеща тази хегемония, да усеща нюансираната разлика между „обезпокоеността” и „дълбоката обезпокоеност” на Държавния секретар на САЩ.

Но хегемонията умира не с потопяване на самолетоносачи (които не са нищо друго освен плаващи полицейски участъци за сплашване на туземците по света).

Всъщност хегемонията умира чрез плещене

(т.е. пълна липса на усещане за разликата между истина и неистина) – това например показва принстънският професор Хари Франкфурт във великолепното си есе с непреводимото на български заглавие „On Bulshit” (2005).

Наистина хегемониите умират плещейки – например днес Америка ще върне Северна Корея в каменния век с бомбардировки, а утре се оказва, че между президента Тръмп и ръководителя Ким Чен Ун е пламнала красива младежка дружба. И ако американският елит плещи безконтролно, непрекъснато и вдъхновено – защо например един Борисов да не плещи - защото той не лъже, той именно плещи.

Всичко това е неизбежно. Поне от 2000 години е известно, че опитите за господство над Смисъла водят неумолимо до радикални безсмислици, в които живеем всъщност днес.

Светът днес е зона, напусната от Смисъла.

А в такъв свят неумолимо идва Войната – истинската, Тоталната война.

4. И затова тук е ред да се обърнем към Карл Шмит

– учението му е истинската противоотрова срещу бесовството на обезумелия и безконтролен либерализъм, който днес представлява главната заплаха за смисъла на човешкото съществуване, противоотрова срещу оня глобален либерализъм, който се изправя пред нас с претенциите и амбициите на глобална, вселенска църква, имаща си - разбира се, - свой иконостас и мартиролог, своя демонология, екзегетика, свой ритуал и свои собствени мрачни тайни.

5. Карл Шмит тръгва от някои основни принципи:

• главенството на политиката, а не на правото. (И това е точно обратният принцип на повтаряния като хипнотична мантра американски принцип на „Главенството на правото”. И без да се отклоняваме, следва да кажем ясно все пак, че принципът за Главенството на правото утвърждава не простата необходимост правото да бъде уважавано, а нещо съвсем, съвсем друго.)

• примат на Народа, а не на индивида, който Народ с волята си е истинският субект на политиката. Това разбиране директно противоречи например на идеята на М. Тачър, че съществуват само мъже и жени и техните семейства, и тя не знае какво е това общество, това противоречи и на декларациите на един патриарх на новата българска социология, който многократно повтаря, че не съществува никаква надиндивидуална субектност.

• политиката именно заради всичко това е не договореност (например на кръгла маса, по български), а битийна вкорененост, почвеност, органичност.

- Шмит определя Das Politische не като особена “сфера на битието” („политическо пространство”, както обичат да се изразяват днес българските – прости, Господи, – политолози), а като фаза на пределна битийна проблематизация, като отношение свой-чужд, amicus-hostis.

Ето един цитат, който си струва да се помни:

„Народът съществува политически само тогава, когато образува независима политическа общност, и ако той при това се противопоставя на други политически общности именно с цел да запази своето собствено разбиране за своята собствена специфична общност”.

Всичко това, разбира се, няма нищо общо с идеологията на днешния ЕС, който по същината си се явява като

една истинска гробница на народите,

защото основната идея в него е да се заличат, да умрат именно тези специфики, да се разруши собственото политическо битие на европейските народи.

Малко ли трудове и дисертации се написаха за смъртта на народите като политически общности, за раждането на европейската общност като „corporatio sui generis” – като субект на никога несъществувалото европейско гражданство?

Ето ключовата постановка на Шмит, която за нашата тема днес има основополагащо значение:

„Ако някой започне да говори от името на цялото човечество (humanity, mankind), от името на абстрактната хуманност, това означава на практика, че този някой изказва по този начин чудовищната претенция да лиши всички свои възможни опоненти от човешко качество изобщо, да ги обяви извън човечеството и извън закона и така той води до война, доведена до най-страшните и безчовечни предели”.

И ето ви войната

- с напалм в Корея,

- с Agent Orаnge във Виетнам,

- с тиф и холера срещу индианците,

- с бял фосфор във Фалуджа,

- с обеднен уран на Балканите,

- с ЛСД срещу своята собствена несъгласна младеж,

- ето ви изтезанията в Абу-Грейб и Гуантанамо,

- ето ви ултрасекретната военна организация „Гладио”,

- ето ви тук и „Америка за България”.

 

Карл Шмит (1888-1985) е германски юрист-конституционалист и консервативен мислител, считан за „главния юрист” на Третия Райх. Карл Шмит е представител на философския консерватизъм, критикува парламентарната демокрация и Ваймарската република, след 1933 г. се ангажира с националсоциализма.

 

Карл Шмит (1888-1985) е германски юрист-конституционалист и консервативен мислител, считан за „главния юрист” на Третия Райх. Карл Шмит е представител на философския консерватизъм, критикува парламентарната демокрация и Ваймарската република, след 1933 г. се ангажира с националсоциализма.

 

Така най-страшните последици идват не от реалистичното признание (Realpolitik!) на качествената специфика на политическото съществуване на народа (която винаги предполага делене на наши и не-наши), а именно от

стремежа към насилствена универсиализация,

към натикване на нациите и държавите в клетката на утопичната концепция за „единно и еднородно човечество”.

6. Оттук се налага

да изявим и ясно да очертаем разликата между две ключови категории на Карл Шмит за войната: Тотална война - срещу Ограничена война, или война на формите. Тоталната война е войната на абстрактното тъждество, на универсалистката утопична идеология срещу естествените, културно-исторически произведени държавни и национални разлики между народите. Тази война няма граници във времето, пространството и смисъла. Тя не различава цивилния от военния, мирното време от военното време, не различава начало и край на войната.

Екстремисткият хуманизъм е прав път към тази война, която обаче е тъждествена на Края, с последващо Нищо след това. Ограничената война, от своя страна е класическата война, която са водили европейските народи до победата на либерализма, тези войни са били регулирани от корпуса на правните норми (Jus Publicum Europeum). Именно срещу тази ограничена война се бореше великият хуманист и пацифист Имануил Кант. Иронията на историята обаче, се прояви в това, че на мястото на неговия Das Ewige Frieden се появи кошмарът на Das Totale Krieg.

7. Самата същина на начина,

по който Шмит определя политическото полага реализъм (т.е. уважение към реалността) и екзистенциално съзнание за съдбовна отговорност – отговорност, разделяща безусловно действителния свят от виртуалността. И обратно - отказът от този принцип за конституиране на политическото ерозира не нещо друго, а принципа на реалността. Именно затова невръстният ученик в една велика страна може да вземе автоматичното оръжие на баща си и прекрачвайки свободно границата между реалност и виртуалност, да се постарае да изпозастреля колкото може повече свои другарчета в училище.

Именно липсващото усещане за екзистенциалност и реалистична плътност на битието, както и ерозията на границата между битие и привидност, дава възможност на Държавния секретар на същата велика сила да наблюдава на дисплея Смъртта и да възкликва “Уау!”

Загубата на екзистенциалната плътност на битието наистина произвежда един Уау-свят.

8. Така очертаната Тотална война

сама произвежда и своите протагонисти. Тъй като организирана съпротива срещу всемирната мощ на обезумелия хегемон е невъзможна, се появява фигурата на Партизанина като последната съпротива срещу обезумялата Църква на потреблението.

Той е сам и изначално обречен, войната, която води е негово лично екзистенциално дело, тя е негов Dasein, но със своята немощ той свидетелства за величието и мощта на Смисъла, победата му – ако е изобщо възможна - е принципно посмъртна...

Преди известно време един такъв партизанин се одързости да забие тезисите на своето несъгласие върху портала на църквата във Витенберг*. А днес най-лесното е партизанинът, като персонификатор на окончателната съпротива на Смисъла срещу безсмислицата, да бъде обявен за терорист.

Но аз мисля, че истинският партизанин е Волтер – изнесъл в самота битката срещу окончателно деградиралата църква. А днес той посреща посетителите на френския Пантеон.

Защото макар и посмъртно, Волтер е победител.

 

* Бел. ред. - Става дума за Мартин Лутер! Просветлението, дошло му на прочутата стълба в Рим, че праведният ще живее чрез вяра, било крайъгълен камък на Реформацията. Неговите 95 тезиса, заковани на портата на църквата във Витенберг, не били основно изложение на въпроса за праведност чрез вяра. Те се занимавали преди всичко с необходимостта от реформа на средновековната религиозна система, настоявали за свобода на съвестта, осъждали продажбата на индулгенции и изобличавали беззаконията, вършени от папата.

4 юли 2018


 

НАДЕЖДИ, ОЧАКВАНИЯ И РЕАЛНОСТИ

Е-поща Печат PDF

Година и половина светът бе натоварен с очаквания за среща между лидерите на двете велики ядрени държави - Доналд Тръмп и Владимир Путин.

Точно три месеца след историческото послание на Владимир Путин към Федералното събрание, в което половината от речта бе посветена на новите видове руско въоръжение (в това число и ядреното, което западноевропейските медии не напразно определиха като „ядреното послание”на руския президент), в Москва прилетяха две американски делегации, ръководени от американски ястреби.

Първата, на 27 юни, ръководена от съветника на американския президент по националната сигурност Джон Болтън, и втората, седмица по-късно, от осем сенатори, ръководена от председателстващия Сенатския комитет по банковото дело и жилищното настаняване Ричард Шелби. Длъжността на сенатора републиканец на пръв поглед не е свързана с целта на мисията за стратегическо партньорство с Русия, но само на пръв поглед. Ще стане ясно,че в пътуването му също има дълбок смисъл.

Общото между двамата “таксидиоти” в Москва обаче е, че нееднократно са декларирали как силно мразят Русия, а целта на визитата им е да подготвят срещата на двамата световни лидери Доналд Тръмп и Владимир Путин на 16 юли в Хелзинки.

Срещата е по инициатива на американския президент, но не по негово благоволение, както се опитват да внушат някои влъхви отвъд океана и „независими” медии. Срещата е наложителна поради промяна в обстоятелствата, която за съжаление някои експерти късно установиха.

Руският президент Владимир Путин не се срещна с конгресмените ястреби, които бяха дошли повече да добият представа за обстановката и настроенията в Москва. Путин отдели подобаващо внимание на пратениците на своя американски колега, чиято мисия бе много по-важна.

Дипломатическата учтивост и внимание към гостите не попречиха на президента Путин да постави на място дръзкия посланик на американския президент Джон Болтън, който в началото на разговорите се опита да прокара тезата за споделена вина заради липса на диалог и влошаване отношенията между двете страни.

Парирайки тези намерения, Владимир Путин подчерта, че Русия никога не е търсила конфронтация и винаги е била за диалог. „Съжалявам, но трябва да кажа, че руско-американските отношения не са в най-добрата форма и това не е по вина на Русия”, започна Путин и сподели, че многократно е напомнял това на американската страна.

Според руския лидер възникналото напрежение в отношенията между двете страни до голяма степен е резултат от острата вътрешнополитическа борба в самите Съединени щати. На пресконференцията в Кремъл респектираният яростен критик на сътрудничеството с Русия Джон Болтън заяви нещо, което винаги преди това е отричал: „Има широк спектър от въпроси, за които и двамата лидери – г-н Путин и г-н Тръмп, биха искали да разработят обща позиция и да намерят конструктивни решения. Бих искал да видя човек, който би казал, че това е лоша идея”.

Седмица по-късно станахме свидетели и на същата метаморфоза във възгледите на Ричард Шелби: „Аз не съм тук да обвинявам Русия. Вашингтон трябва да гледа на Москва като на супердържава и конкурент, но не и като на враг. Независимо от това, че в момента в отношенията между Русия и САЩ има трудности, но те могат да се подобрят във връзка с „общите интереси по целия свят“. Какви метаморфози,какви гениални прозрения, за което бяха необходими само три месеца! Изглежда, зад океана най-после са разбрали и повярвали в думите на руския президент, които той без дипломатически оттенък и много ясно произнесе пред Федералното събрание: „Не съумяхте да спрете Русия”, заяви Путин. И добави: „Изненадващо е, че въпреки всички проблеми Русия остана първа ядрена сила. Никой не искаше да говори с нас, никой не искаше да ни слуша. Слушайте ни сега!”.

За съжаление, американският политически истаблишмънт тогава, преди три месеца, на 1-ви март, не разбра за какво става въпрос и по инерция още от 1991 г. първоначално възприе демонстрираните в речта на руския президент възможности на новото руско ядрено оръжие като нереални и като манипулация за вътрешна употреба.

Кореспондентът на Си Ен Ен Матю Ченс тогава коментира: „Говоренето на Владимир Путин за т. нар. неуязвими ракети, които са били изпитани наскоро, има за цел главно да предизвика „патриотични чувства“ у руснаците”.

Разбира се, друга реакция от страна на американския истаблишмънт не можеше и да се очаква. Той свикна да живее в информационна и пропагандна мъгла.

Тук трябва да поясним: американската икономическа мощ и военна сила и влиянието им в света до голяма степен се основават на пропаганда.

В холивудските филми, преобладаващите стереотипи внушават постоянно химерата за мощта на световния хегемон и непобедимостта на американската армия.

Историята е показала, че тези стереотипи се разсейват само в реални конфликти - както беше например в Корея и Виетнам, когато американците за един некратък период излязоха от тази мъгла.

Сега няма такива войни, тези срещу слаб противник в Ирак и Либия само ги настървиха, затова и някои в САЩ отново, и оказа се пак неуспешно, поддържат образа на непобедима военна сила.

Освен всичко това, историята в отношенията им с останалия свят също е доказала, че американците не търсят и не се съобразяват с партньори, те са свикнали да налагат волята си над васали и марионетки. А партньорството е само поза и политическа игра, за да постигнат своите геополитически цели.

За да принудят своите западни „партньори” да седнат на масата на преговорите, на Русия и на президента Путин през тези три месеца им се наложи освен да убеждават, и да „провеждат по-решителна политика и да демонстрира възможностите на новото оръжие”, както подсказа директорът на мозъчния тръст за обществена политика на Вашингтон „Национал интерест” Дмитрий Саймс. Обективно, за тези три месеца стратегията успешно правеше това чрез дипломация на международната арена, както и на военните полигони в страната и в Сирия.

Кои са “някои от събитията, които „стимулираха” американската инициатива за „партньорство” и преговори на най-високо равнище?

Като начало нека си спомним едно от главните събития в Русия - военният парад по случай Деня на победата над фашизма, на който в Москва бе демонстриран най-новият хиперзвуков авиационен ракетен комплекс „Кинжал”, разположен на изстребителите МиГ-31K. За първи път президентът Владимир Путин говори за него в Посланието си до Федералното събрание. Както писа веднага след парада “Вашингтон таймс” (“The Washington Times”), „Кинжал” е в състояние да преодолее всяка система за противоракетна отбрана и е най-модерното ядрено оръжие”.

Вече е на бойно дежурство и лазерният противоракетен комплекс „Пересвет”.

Другите ядрени оръжия, за които стана дума в „ядреното послание” на президента Путин, също вече са в процес на последни изпитания и постепенно въвеждане на въоръжение на руските ВКС и ВМФ.

На 23 май т.г. Русия успешно изстреля едновременно четири междуконтинентални балистични ракети „Булава” от ядрената подводница „Юрий Долгоруки”, в Бяло море. Ракетите са ударили военен полигон на полуостров Камчатка. Това е първи случай, в който руските ВМС изстрелват толкова много ракети от този тип подводница. Подводницата клас „Борей”- „Юрий Долгоруки” е създадена специално за този тип ракета.

 

Владимир Путин и Доналд Тръмп


Ракетата „Булава” (класификация на НАТО СС–Ен Хикс -30) е усъвършенствана разработка от ракетата земя-земя „Топол-М” (СС-27 в класификацията на НАТО). Тя е с обхват 8000 км и може да носи до десет ядрени бойни глави.

На всичко отгоре американски военни пилоти взеха да се оплакват, че когато летят над Тихия океан, „неизвестни хулигани” ги заслепяват с лазери, някои от облъчванията като че ли се осъществяват от дъното на океана. Детайлите, които съобщава на 22 юни информационният портал на САЩ “Бизнес инсайдър” (Business Insider), и който е във връзка с “Уолстрийт Джърнъл”, не разкриват източника.

Не остана незабелязана и без внимание от задокеанските „партньори” на Русия и визитата на китайска военна делегация, начело с министъра на отбраната в Москва - през април, чиято цел, по думите на министъра на отбраната на Китай, бе „да напомни на американците за близките връзки между въоръжените сили на РФ и КНР”. Според Военен № 1 на Китай „нашите държави изразяват единна позиция по отношение на световната сигурност”.

Знаково събитие се случи и на 23 и 24 юни на бойното поле в Сирия. Изненадващо, и за огорчение на САЩ, Русия реши да участва в операцията за освобождаване на югозападните сирийски провинции.

Операцията започна с 20 ракетни удара срещу опозиционните сили в град Басра (Busra Al-Harir). Силната подкрепа от въздуха позволи на сирийската армия да заеме позиции в този град и да създаде контролни пунктове. В резултат на образувалия се “котел” бяха отрязани от силите на основните групировки т. нар. бунтовници, които са под закрилата на САЩ. Няколко въоръжени „опозиционни” групировки, под страх да бъдат унищожени, сложиха оръжие и се присъединиха към сирийската армия.

По време на двудневната масивна офанзива сирийските войски успяха да освободят седем населени места. Сега непосредствената цел на правителствените сили е прочистване от бойците на “Буш Ал-Шам”.

Но най-интересното се случи в неделя, 24 юни, когато бунтовниците поискали спешна подкрепа от САЩ. В отговор американците изпратиха писмо, в което изразяват своето разбиране във връзка с трудната ситуация, в която са се озовали югозападните бунтовнически сили, но ги предупреждават, че не трябва да разчитат на подкрепата на САЩ.

Събитията от тези дни бяха определени от политическите анализатори като триумф на Путин на международната сцена.

И сега за едно събитие, което несъмнено има отношение към визитата на сенатор Ричард Шелби.

Авторитетната американска финансова агенция “Блумбърг”, осигуряваща информационни финансови услуги, както и финансови софтуерни инструменти за кръгове отвъд океана и по света, с тревога констатира през миналия месец, че „руският златен коз на президента Владимир Путин, гарантиран от бързия растеж на златните резерви на страната, застрашава икономическата стабилност на САЩ”.

“Блумбърг” съобщава, че само през януари т. г. закупеното злато от Руската централна банка възлиза на 20 тона, докато през миналата година е било закупено 224 т. Общият обем на запасите от ценния метал до този момент възлиза на 1857 тона метал.

Според “Блумбърг”, със своите златни резерви, Централната банка на Русия измести Китайската народна банка от петата позиция съгласно международния рейтинг. Така делът на златните резерви на финансовия регулатор на РФ бързо се приближава до този на руските инвестиции в американски държавни облигации, чийто общ обем намалява значително.

„В резултат на това вече е съвсем очевидно как Русия, планомерно заменяйки американските дългови резерви във физическо злато, стремително се подготвя за нанасяне на удар срещу икономиката на САЩ” - заключава “Блумбърг”.

Впрочем и Китай, който също като ЕС стана жертва на икономическата война на САЩ, прави абсолютно същото. Всичко това се превръща във важен актив на Руската федерация, който й позволява всеки момент да се откаже да спонсорира икономиката на САЩ, и по този начин да я демитологизира. С една дума - нанася сериозен удар по нейната стабилност.

През последните месеци, на фона на конфронтацията със САЩ, международните финансови анализатори констатират в Русия засилена „диверсификация на международните златни резерви”. В подкрепа на това е и фактът, че основната част от златния резерв на Руската федерация все повече се формира за сметка на добитите благородни метали в страната, което представлява значителна подкрепа и стимул за златодобивните компании в страната.

Не можем да не отбележим и обстоятелството, че за година и половина президентско управление Доналд Тръмп успя да се скара с почти целия свят, и дори със своите западни съюзници.

Освен че ожесточи санкциите срещу Русия, той обяви икономическа война на ЕС, Канада и Китай чрез въвеждане на високи митата за вноса на алуминий и стомана, с което заплашва с разруха и глобалната търговска система, такава, каквато е в момента.

Анулира и едностранно иранската ядрена сделка, което отново е в ущърб на ЕС и незабавно рефлектира в ръста на цените на петрола (сорт брент вече се търгува за 76,75 щ.д. за барел, което е повишение с 2,5% и най-висока стойност от три години и половина насам и което несъмнено е в интерес и на Русия).

Въпреки големия шум за успехите на Тръмп в „умиротворяването” на Северна Корея и снемане на съществуващото напрежение между двете страни, това не се случи и си остана една голяма пропагандна и ПР-акция на американската администрация. Оказа се, че севернокорейският лидер Ким Чен Ун изобщо не е „капитулирал пред САЩ, отказвайки се от ядрените си оръжия в замяна на обещания, че те няма да го атакуват”, както писаха на Запад и както папагалски повтаряха нашите медии.

В комюникето, което подписаха Тръмп и севернокорейският лидер, и което не е секретно, действително има клауза с един привлекателен термин (денуклеизация, унищожаване или отстраняване на ядрени оръжия и съоръжения). Само че не се отнася само за КНДР, а за Корейския полуостров, което не е едно и също.

 

Северна Корея заема само половината от Корейския полуостров, другата половина е Република Корея или Южна Корея. Именно тук се намират американските войски, и разполагат при това с ядрени оръжия. Онова, което не разбраха, е, че ядрените оръжия трябва да бъдат премахнати както в Северна, така и в Южна Корея. Следователно в дългосрочен план американските войски ще трябва да се изтеглят от Южна Корея, но това няма да стане - фактът, че нищо не се е променило след тази среща, че напрежението си остава, потвърждава обстоятелството, че санкциите не са отменени. Миналата седмица от САЩ обвиниха Северна Корея, че не спазвала поетите ангажименти...

Всички тези видими събития и обстоятелства не може да не са повлияли за американската сговорчивост и желание за диалог с Русия. И по-точно, ситуацията за диалог е изгодна преди всичко за САЩ, че президентът Доналд Тръмп повече се нуждае от една успешна среща отколкото Владимир Путин.

Такава хипотеза се потвърждава от съгласувания и обявен дневен ред на срещата в Хелзинки, а именно: „Обсъждане на редица въпроси от международен и двустранен характер, включително контрола над оръжията, Сирия, КНДР, Украйна, Иран и други” .

В заключение, какви са очакванията за резултатите от тази среща?

Преди всичко не е сериозно да се вярва на бомбастичните твърдения на мнозина западни наблюдатели, които се позовават на хала на САЩ и импулсивността на Тръмп и пророкуват пълна победа на Владимир Путин.

Също не са за вярване и паническите вопли на някои английски министри (публикувани в “The Times”, че „емоционалният Тръмп ще предаде всичко, включително и НАТО, като САЩ намалят средствата и присъствието си в Европа, което ще доведе до криза в блока”).

Да, наистина Тръмп е емоционален, да, наистина са му омръзнали съюзниците от Европа, които прехвърлят по-голямата част от финансовото бреме по издръжката на блока върху САЩ, хитруват и грубо казано, искат да им се плаща за вярност...

Вероятно Тръмп ще използва диалога и общуването с Русия за по-голяма геополитическа свобода за сметка на съюзниците. В този смисъл, може да настоява и за някакъв жест от страна Путин по отношение на Иран. Защото там съюзниците му реално го предадоха. Вероятно ще търси и партньорство в търговията и продажбата на нефт. Едно е абсолютно сигурно - че търси да получи от руския президент жест, с който да покаже на противниците си в САЩ, че с Русия и Путин трябва да се преговаря и договаря.

Заслужава внимание твърдението на директора на „Национал интерест” Дмитрий Саймс, че „вероятно Тръмп ще съгласува с Путин нова структура за общуване в международните отношения на базата на партньорството с Русия”.

Логично е в такива обстоятелства да не се очакват големи политически пробиви и успехи. Натрупаните проблеми в отношенията между двете страни са огромни и нищо не може да бъде решено за миг.

Резките движения пък са много опасни за самия Тръмп, който не е завършил войната със своите противници в САЩ.

Трябва да е ясно отсега, че в преговорите с Путин Тръмп няма да има особена свобода за лични инициативи и импровизации, както ставаше при срещите с Макрон, Меркел и Ким Чен Ун. Америка не се управлява от президента на САЩ - твърдят анализатори, а от Конгреса, Сената, Пентагона и службите. А те са антируски настроени. Затова Тръмп той ще се придържа към препоръките, които вече са му подготвени за срещата в Хелзинки.

Президентът Путин и руският политически истаблишмънт елит са наясно с това обстоятелство. Не си правят илюзии, че и най-сърдечната и добре подготвена среща означава много, ако споразуменията не са фиксирани в ясни параграфи, одобрени от конгреса.

Това е и причината оценките на руски експерти и политици за срещата на върха в Хелзинки да звучат по-реалистично. Те са изключително предпазливи и могат да бъдат сведени до три максими: „Има шанс, че ще можем да отключим механизъм за координиране на интересите, който в момента почти отсъства”; „Да се опознаят политиците никак не е лошо” и „Да преговаряш винаги е по-добре, отколкото да липсва диалог”.

Пробивите и успехите се очаква да дойдат след това.


 

ИМА ЛИ ДНЕС ГОЛЕМИ ПИСАТЕЛИ?

Е-поща Печат PDF

Панко АнчевПреобразуването на литературата и литературния живот от изкуство и обществена дейност от най-висш ранг в пазар на текстове и т. нар. творческо писане промени радикално функцията на писателя и премахна йерархията на естетическите ценности.

Днес не е важно дали си талантлив, а дали се продаваш, дали те издават често, или си осигурил да те превеждат в чужбина. Класациите са все за „най-продаван автор” и „най-продавани книги”. И само по инерция авторът е наричан „писател”, и то защото това, което произвежда и го нарича текст, е все пак „нещо написано”...

Престижът на литературата спадна както никога преди.

Издават се толкова много книги, присъждат се стотици или дори хиляди награди, а за литература почти не се говори. Днес тя е най-обикновена и груба търговска дейност. Някои печелят от нея, но това са единствено тези, които уж „обективни” класации са ги обявявили за „най-издавани”, „най-продавани” и „най-превеждани”. Те са успели да получат благоволението на някои чужди фондации и за тяхна сметка криво-ляво препечелват добре за българския стандарт. Останалите задоволяват тщеславието си с надежди и се мъчат да устоят на несгодите.

 

Обществото (да не говорим за държавата) отдавна не се интересува от литература и не говори за нея, просто защото няма нужда от нея.

Пазарното общество е ревниво към себе си и не допуска да бъде разколебавано с морални норми,

критерии за почтеност, нравствени терзания, размишления за смисъла на живота, с „малкия човек” или героят-спасител и водач на народа. Още по-малко - да бъде съдено и осъждано за пороците и греховете. А нали литературата е неговият най-строг и неподкупен съдник! Тя затова пресъздава живота, за да го променя, свидетелствайки за него и изразявайки обществените идеи и настроения. Литературата е форма на общественото и националното съзнание, национална идеология, обобщената представа на нацията за добро, красиво, грозно, нравствено и безнравствено, за истината. Нейна е задачата да учи хората как да живеят, за да бъдат нравствено красиви, честни, добри, почтени, силни духом и състрадателни, да обичат и утвърждават любов навсякъде; да им напомня кое е позволено и кое не е.

Когато литературата е натоварена с такова служение, тя е строга и неподкупна към себе си и обществото, прилага най-високите критерии за своята същност, отхвърля всичко, което не й е присъщо и което не е плод на талант и не е изкуство. Да си писател е трудно, но е и огромна, непосилна за мнозина отговорност.

Истинският писателят е Божи избраник.

Затова дарбата не може да бъде оценява като стока; измерителят й не е потребителската й стойност, защото не струва пари.

Доказателството за дарба не са нито многото книги, хонорарите, многобройните продажби, наградите и преводите в чужбина. За пазара ценното не винаги е най-доброто, а най-търсеното, задоволяващото потребителския, а не естетическия вкус. Друго е необходимо, за да бъдеш голям или просто добър писател.

Пазарът се превърна, колкото невроятно и ужасяващо да е, в главен  и единствен критерий в оценката на творби, творчество и писатели. Днес той решава кои книги и кои писатели са необходими и отрежда кой да получи високи оценки, награди, отличия, признание.

Затова бе убита критиката и отречени жанровете, свеждайки самата литература до най-обикновен текст

– т. е. до механичното писане и подреждане на думите, до тяхното формално съжителство, в което е допустимо да няма смисъл и идея или човешко чувство, картина на обществото, портрет на човешката душа. Стига само да се „продава”. Ако  се продава, ще бъде заплатен. Всичко останало е досадно множество, което е длъжно да мисли само за себе си.

Няма национална литература, единен литературен процес, класика, творчески порив,  съпреживяване, поука; всичко е позволено, щом се продава. Това е единственият закон на неолибералната естетика и неолибералното литературознание, нагло превзели българските университети и поразили съзнанието на младите българи, усетили в себе си литературни заложби и творчески пориви.

За съжаление, неолибералното и постмодернистко разбиране за литература, творчество и писател е обсебило дори и тези, които уж отстояват други естетически критерии и служат не на пазара, а на естетическите стойности, на живата литература, красотата. За тях пазарните принципи не се материализират в пари и продажби, а са се изродили в изграждането на полузатворени кръгове, в които похвалата, публичното представяне, рециталът, премиерата на нова книга със задължителното елейно слово, рецензийката някъде в печата, грамота или дори художествена пластика от някой от безбройните конкурси са техните остойностени стремления към пазара.

Тези кръгове не са на естетическа основа, на еднакво разбиране на литературата и на писателското служение, а са приятелски, колегиални, дори идейно-политически, но не издигат преграда пред тези (май дори ги поощряват), които не умеят да пишат, или просто са посредствени като талант и реализация. Достатъчно е симпатиите да са общи, както и апологиите и оплакванията. Общият плач от несправедливото разпределение на слава, награди и пари е също проява на този тип „естетика”.

А големият писател?

Очевидно „голям писател” е категория от друго време. Възможно ли е тогава във време, в което не се говори за големи писатели, тях все пак да ги има?

Нали те би трябвало да са тези, които най-точно и пълно изразяват своето време, очертават границите му с миналото и бъдещето, създават социалния стил и изразяват и олицетворяват националната душа!

 


Големият писател е, който определя същността на времето и задава линията на неговото развитие. Той е ориентир за самата литература и за авторите, живеещи и творящи заедно с него. Всички, волно или неволно, се равняват по величието на таланта му, ползват опита и следват примера му. Защото е вълшебник на словото, майстор в писането, законодател в художественото изображение и изграждането на характерите, художествените и социалните типове, в разрешаването на обществените проблеми и конфликти. Неговото творчество въплъщава обществения, природния и личния живот и обобщава всичко онова, което историята ражда и съхранява за следващите епохи.

Но кой днес говори за тия неща?

Кой търси и показва в литературата художественото майсторство, богатия език, образите, диалога, метафорите, пластиката, чувствата? Та те са напълно чужди за „текста”.

Художествената литература, а още по-малко творчеството на големия писател, не се поддава на „научни методи”. Напротив, тя изисква от тълкувателя и ценителя тънък вкус, усет, способност да се насладиш на писателското умение, на живото слово, на мъдростта и истината.

Големият писател е непостижим и за онези, на които им стига приятелското потупване на „събрата по перо” и похвалите на близките и роднините след литературните премиери и четения. Колко по-сладостни са те пред мъчителното служение на словото и боговдъхновението.

Големият писател е невъзможен, ако няма кой да го види и оцени. Не, аз не твърдя, че няма случаи, когато един творец е оценяван не от своите съвременници, а от тези, които го четат години след смъртта му. Твърдя, че когато литературното съзнание пренебрегва това понятие и не иска или не е способно да го формулира и да търси проявлението му в самата литература, тогава всичко е равно, еднообразно, скучно, пошло, пазарно, а това означава - посредствено.

Дори в тази духовна пустош да се открои някакъв истински талант, то е случайно и той едва ли ще се развие до оптималната си степен, за да се види, че е единствен и неповторим, че е най-велик и могъщ.

Самата литература трябва да живее със съзнанието, че й е небходим голям писател и че когато такъв писател се появи, тя ще бъде щастлива да му създаде условия за триумфа му.

Когато е изгубила това съзнание, тя се облажава със сурогати.

Нашето време е време на посредственост и ниски амбиции. Всички сме негови роби, затънали дълбоко в тресавищата му, откъдето излизането е изключително трудно.

Страшна и опустошителна е духовната криза. Тя е отчуждила народа от културата и изкуствата, обезсмислила е творческите дейности, като ги е приравнила със стоковото производство.

Тази криза се изразява и в липсата на сериозна критика и подготвени критици, умеещи да отделят доброто от бездарното, да анализират и тълкуват проникновено авторите и творбите. Критика само с констатации и преразказване, без анализ и тълкувание, е елементарно упражнение и от нея ползата е никаква (постмодернистите и неолибералите ще кажат – „нулева”). Ето защо е необходимо да се възроди критиката!

Писателите трябва да разберат, че в литератуата и изобщо в изкуствата и културата „спасението на давещия е дело на самия давещ се”. Т.е., необходимо е чувство за отговорност и дълг, а още и упорство, за да се види проблемът в целия му ръст.

За щастие българската литература е с дълбоки и светли традиции. И те все още не са напълно погубени. Ние сме ги получили даром от нашите класици, работили честно и вдъхновено за духовния възход на българите. Нима ще се оставим да ни погуби една човеконенавистна и безнравствена идеология? Нима ще се дадем на шайката кресльовци и бездарници, които заради парите са готови да продадат и унищожат майка, баща и всичко българско и родно.

Въпросът ми обаче все пак беше: има ли днес големи писатели.

Не бягам от отговора, но преди да го открием и покажем, е по-важно да осъзнаем смисъла на въпроса.

 

Защото голям писател означава не само ярък и непознат преди талант, но и гражданско чувство, обществена отговорност; той е съвестта на народа, неговият защитник и застъпник. Той е личност, която не се примирява със злото и несправедливостите, а се бори безпощадно с тях. Не може да си голям писател, ако не обичаш отечеството, народа и човека; ако си безразличен към хорските тревоги, защото смяташ, че творчеството е достатъчно като участие в обществените дела; ако не живееш живота на народа си и обичаш словото повече от себе си.

Нека тогава се огледаме около себе си и в себе си и си отговорим честно и по съвест: има ли днес големи писатели?


 


Страница 1 от 218