Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:"Нова Зора" - Брой 25 - 19 юни 2018 г.

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ЦВЕТАРКА

Е-поща Печат PDF

Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна –

като теменужен остров в лунносребърни води,

и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,

се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.

 

И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва

хиляди души разбити – глъхне празничния град

и под лунно наметало с шепот странен той разказва

повестите безутешни на вседневен маскарад.

 

А из улицата шумна, под гирлянди електрични,

ето малката цветарка бърза от локал в локал,

де оркестрите разливат плавни звукове ритмични

и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.

 

С погледа смутен и влажен на прокудена русалка,

между масите пристъпя и предлага плахо тя:

златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка

и усмивката смирена по рубинени уста.

 

Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.

 

И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,

гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,

понесат се нависоко волнокрили, смели, горди

и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.

 

Но от маса къмто маса свойта кошничка показва

светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,

а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва

хиляди души разбити – дебне каменния град.

 

Христо СМИРНЕНСКИ

(7 септември 1898 г., Кукуш, Гърция - 18 юни 1923 г., София)


 

 

СТИГА РОБУВАНЕ НА ДИВИ БАЛКАНСКИ НРАВИ!

Е-поща Печат PDF

Тече осемдесет и петата година от зловещата и паметната 1933-та. Годината, в която хитлеристите се добраха до властта в Германия и започнаха кървавата си вакханалия срещу човечеството. Но същевременно годината, в която Георги Димитров им нанесе първото поражение и както никой друг, прослави България.

Лайпциг 1933-та, процесът на века. Месеци наред световните телеграфни агенции, радиостанциите, вестниците описват в подробности двубоя между наперените гаулайтери и смелия българин антифашист. Възхитен, светът следи как Димитров от обвиняем става обвинител. С примка на шията, но с безстрашие и желязна логика той доказва, че на 27 февруари 1933 г. Райхстагът е опожарен от хитлеристите с цел да набедят и поставят извън законите силната тогава Германска комунистическа партия.

„Процесът с оглушителен трясък излиза от релсите“, „Моралното мъжество на Димитров разбива на пух и прах цялата куклена постановка на фашисткото мъчилище, наречено съд“, „Достойнството изглежда вродено у този българин“ – такива заглавия и оценки пълнят световната преса.

Двубоят в Лайпциг достига своята кулминация на 4 ноември, когато Хитлер изпраща в съда като „свидетел“ Гьоринг, своя пръв министър, а в действителност пръв подпалвач. Задачата му е да спаси провалящия се процес.

Резултатът – още по-голям провал.

Притиснат от Димитров с трудни въпроси, Гьоринг изпуща нервите си и крещи: „Ще се разправя с Вас, само да излезете от съдебната зала! Вън, подлец!“

Нацистът Бюнгер, председател на съда, изпълнява нареждането на началника си, полицията извежда Димитров. Незаглушени обаче остават и литват по света думите му: „Вие се боите от моите въпроси, господин министър!“

Световната преса гърми: „Съдът си направи харакири, понеже му липсваше смелост да отстрани от залата не Димитров, а Гьоринг“, пише в. „Телеграф“. „Тая схватка на Димитров с Гьоринг е страница от историята на човечеството. Димитров победи и целият свят се преклони възхитен пред неговата победа“, написа Юлиус Фучик.

 

„Човекът, който стои там, в Лайпциг, пред позорния съд, горд, смел, несломим, ще остане да живее като един от героите на това тъмно време“, писа „Арбайтер цайтунг“.

Предвиждането на австрийския вестник се сбъдна. Доказателства? – Многобройни. Ето само две:

Годината е 1943-та. Втората световна война е в разгара си. От Лайпцигския процес са изминали 10 години, достатъчен срок, за да бъде забравен. Не! 250 най-видни интелектуалци на САЩ отбелязват годишнината със специална Декларация във в. „Ню Йорк Таймс“. В нея заявяват: „Ние почитаме името и храбростта на Димитров. Неговият велик глас освети фашисткия мрак.“ Следват подписите на Алберт Айнщайн, Артуро Тосканини, Лилиан Хелман и още, и още – 250 имена на най-видни мъже и жени, цвета на тогавашна Америка.

Годината е 1982-ра, денят е 18 юни. Навършили са се 100 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село, затънтеното Ковачевци, са се стекли хора буквално от цял свят.

148 представителни делегации!

Дошли са да засвидетелстват почитта на управляващи и нелегални партии, на революционни движения и народни фронтове, на международни организации, на цели държави към паметта и делото на Димитров. Човекът, чието име стана синоним на смела борба срещу фашизма и на беззаветно служене на великия комунистически идеал.

Името на Димитров е живо и днес, доказателствата са много. Обаче „тъмното време“, за което пише австрийският вестник, не е отминало. Гьоринг има приемници, които искат да изтрият от историята името на победителя от Лайпциг. За срам български, в противоречие със здравия разум, но в съгласие с бесния антикомунизъм и дивите балкански нрави, най-дейни са приемниците на Гьоринг в България. Докопали след 1989 г. властта, надянали си маската на борци за демокрация, те разграждат нашата държава не само материално, но и духовно. Великанът на духа Димитров и в гроба страши иванкостовци и евгенийбакърджиевци, взривяването на Мавзолея през 1999 г. беше за тях само начало.

Годината е 2018-а. В края на май реших да обиколя Димитровските места в София и Ковачевци, докато все още ме слушат 93-годишните ми нозе.

Най-първо – гроба на Димитров.

Слизам на последната, Орландовската трамвайна спирка. Тръгвам във вярната посока, зная, че гробът е на стотина крачки, посещавал съм го неведнъж. Въпреки това се измъчих, докато го открия, затулен сред джунгла от бурени и саморасли храсти. Дори най-тясна пътечка не води до него. Със съзнанието, че вършиш светотатство, принуден си да стъпваш върху други гробове, за да стигнеш до гранитната плоча с гравиран портрет и надпис: Георги Димитров, 1882–1949. Самият гроб не е запуснат, грижлива ръка е засадила пред плочата здравец. Но ако не знаеш точното място, или ако някой не те заведе – няма да го откриеш.

Питам се наум: не може ли някаква табелка, някакъв знак, поставен на най-близката алея, да сочи къде почива прахът на великия българин? Струва ми се, че дочувам отговор: Не може. Не разрешават иванкостовци и евгенийбакърджиевци. Окопали се във властта чрез разни партии и партийки, те искат да заличат всичко, което напомня за Георги Димитров. Тръгни към ул. „Опълченска“ и ще се убедиш.

Тръгвам. До къщата-музей „Георги Димитров“ на ул. „Опълченска“ 64 се стига лесно – и с трамвай, и с метро. Но да се влезе в нея, не може. Заключена е от много години.

Гледката е угнетяваща. Скромната едноетажна къща, в която Димитров е живял 35 години, се руши. Дворът – буренясал. Прозорците – затлачени от прах и паяжини, невъзможно е да се види какво има вътре. „Само бумашки!“ – пояснява ми служителка от съседния, отлично поддържан Национален политехнически музей, който се радва на щедро финансиране: 548 000 лв от Брюксел и 86 000 лв от Министерството на културата – това прочетох на специална табела пред музея. И се питам наум: не може ли Брюксел и София да отделят нещичко и за къщата-музей „Георги Димитров“? – Не може, отговаря ми онзи глас. Плановете за нея са други.

Не е трудно да се досетя какви ще да са въпросните „други планове“. Мраморната паметна плоча върху стената към улицата е счупена от единия край. Счупен е и прозорецът до нея, в двойното стъкло зее дупка. Няма нищо по-лесно следващият хулиган да хвърли вместо камък клечка кибрит, „бумашките“ ще пламнат като барут. Една ли сграда, паметник на културата, изчезна по този изпитан сценарий, за да освободи от нежеланото си присъствие апетитен терен? А в дадения случай – и за да се премахне ценен свидетел за живота и делото на един великан, когото лилипутите ненавиждат.

Всичко подсказва, че смъртната присъда над къщата-музей „Георги Димитров“ в София е произнесена. Нейното предизвестено убийство по един или друг начин ще стане факт. Как бих искал да бъда опроверган!

С надежда да видя по-различна картина, поемам към Ковачевци. Чул съм, че там „грее по-друго слънце“, защото след 1989 г. общинската власт се държи от социалистите.

Срещу билетче за 3 лева приличен автобус ме откарва от София до Радомир – 40 километра. За следващите 20 километра до Ковачевци наемам такси, някогашната автобусна линия е закрита.

Родното село на Димитров, потънало в зеленина, ме посреща с кристално чист въздух, с тишина и с център, който, поне на пръв поглед, изглежда като изваден от рекламен туристически проспект. Добри са били архитектите, добри са били и строителите преди 60 години, щом като няколкото сгради и преди всичко централната, дом-паметникът „Георги Димитров“ са запазили достолепието си. Но веднага подчертавам: за да не споделят и те нерадостната съдба на къщата-музей на ул. „Опълченска“, заслугата е на ръководителите и жителите на Ковачевската община. Те не се предават въпреки противодействието на държавните органи в София. А противодействието е тотално.

Село Ковачевци е зачертано от списъка „Сто национални туристически обекта“, родната къща на Димитров и дом-паметникът са лишени от държавна материална подкрепа. За Министерството на културата, за Министерството на туризма Ковачевци не съществува.

Властимащите в София искат Георги Димитров да бъде забравен.

Оказва се, че не го забравят не само земляците му, които всяка година в навечерието на 18 юни правят тържество в негова чест.

Не го забравят хора от цяла България и от много други страни – за това свидетелства книгата за впечатления на посетители на Дом-паметника. През последните години в Ковачевци са били туристически групи от Сърбия, Гърция, Унгария, Германия. Най-често те идват по линия на антифашистките организации в тези страни.

Броят на групите, посещаващи Ковачевци, би нараснал бързо, ако Министерството на туризма го включи в обектите за исторически туризъм. Селото е само на 60 километра от София, асфалтовият път е добър, природата – красива. В грижливо подредената музейна експозиция в Дома паметник централно място е отредено на Лайпцигския процес. В красива кинозала туристическите групи биха могли да видят документални филми и да чуят автетични записи от процеса с гласа на Димитров. На стотина крачки от Дом-паметника, по добре поддържана пътека, туристите ще се озоват пред родната къща на Димитров. Ще я разгледат, тя е малка, и на излизане от нея ще сложат може би китка пред скулптурата на баба Парашкева, майката героиня, родила и отгледала 8 достойни деца, на първото от които дали името Георги.

Живеем в съдбовно време на национално обезличаване и дирижирано размиване на доказани ценности. От историята ни, от учебните програми и учебниците се зачертават имена на личности, които всъщност я правят. Такава личност е Георги Димитров. Той защити вещо и вдъхновено своята Родина и делото на Светите братя Кирил и Методий дълго преди Папата да ги провъзгласи за покровители на Европа.

Георги Димитров е наш безценен национален капитал, безразсъдство е да го попиляваме, особено сега, когато престижът ни като държава и нация е на най-ниско равнище.

Дано не се лъжа, но ми се струва, че пропадането ни като нация започва да стряска все повече българи. Може би заговорва вроденият у хората инстинкт за самосъхранение, за национално оцеляване. Искам да е така и ...

започвам да фантазирам.

Годината е 2032-ра.

България има парламент, в който иванкостовци и бойкоборисовци са загубили мнозинството си. Държавата се управлява от здравомислещи хора.

Денят е 18 юни, навършили са се 150 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село Ковачевци са дошли президентът, премиерът, депутати и министри, видни интелектуалци. Пристигнали са и делегации от близки и далечни страни. Националната ни телевизия излъчва тържеството на живо. Речи, цветя.

Цветя са обсипали и бюст-паметника на Георги Димитров, открит на нова софийска улица, която носи неговото име.

Разумът е надделял и в Столичния общински съвет. Като куриоз се споменава, че през 2017 г. тогавашният, доминиран от ГЕРБ общински съвет, взел смешното решение в сърцето на София, на мястото на взривения Мавзолей, да се издигне някаква безсмислена арт-инсталация, наречена „Бронзова къща“...

Слава Богу, умните са надделели, след широко обсъждане е взето решение на това място да бъде издигнат паметник на Аспарух.

Проведен е конкурс и през 2031 г., в чест на 1350 години от основаването на България, внушителният монумент е открит тържествено. Недалеч от него е поставен паметен знак, че там някога се е издигал Мавзолеят на Георги Димитров, един от великите българи.

Фантазирам, въобразявам си, че иде такова време. Но изключено ли е в България разумът да надвие слепия антикомунизъм и дивите балкански нрави?

Малко ли са примерите, когато фантазии и мечти, ако не са безпочвени, са ставали действителност?!.


 

 

ЕВРО ЗА НЕЕВРОПЕЙЦИ

Е-поща Печат PDF

От тридесет години нашите управници нямат полезен ход, който поне да спре бавното, неотвратимо угасване на българския живот. Те демонстративно не се интересуват ни от битието на народа си, ни от т. нар. обществено мнение.

Никой не си направи труда да попита българите нито за присъединяването към северноатлантическия военен договор, нито за Европейския съюз, за натрапването на някакви уж „цивилизационни” избори и какви ли не неприсъщи и противопоказни нам „ценности”. Влизането в НАТО ни натовари със задължения, противоречащи на националните ни интереси (останаха ли вече такива?!); армията ни е няколко дузини униформени солдати, които се мотаят около въоръжение отпреди новата ера, а изпратени „на мисия” в някоя едва откриваема на картата страна, стават жертви на „приятелски огън”. На глава от населението обаче имаме най-много оперетни генерали, висши и не толкова висши офицери, както и съответно министерство с тлъст бюджет, чиито разпоредители непрекъснато създават работа на прокуратурата.

Членството в ЕС вместо да ни отведе в Ханаан, ни бомбардира непрекъснато с всевъзможни „конвенции” и стръвни опити за заличаване и подмяна на историята, вярата, азбуката, етноса, пола, идентичността ни... – щедро се толерира и пробутва всичко антибългарско, що се мерне в изветрелите глави на безполезните, вредни и прескъпоплатени брюкселски бюрократи (как да не следват заразителния им пример нашите политически катерички – финансовата еврозима се задава – край на гювеча, та бързат да отмъкнат в банковите си хралупи колкото се може повече от отпусканите евролешници!).

Какво всъщност произвеждаме, от какви услуги печелим, изхранва ли ни още прочутото някога по цял свят българско земеделие, какво формира прехваленият ръст на нашия БВП?

Какво стана с тия мечтани, олигавени отвсякъде от административната и медийната ни поцелуйщина външни инвеститори – защо не цъфнахме и вързахме тия трийсет години, като само за това се бръщолеви по медии и правителствени пиари!

Защо въпреки облекчения данъчен режим и нарочната слепота на натовареното с привличането и с контрола им чиновничество, приходите за държавата от дейността им у нас са смехотворни (повечето изобщо не плащат сериозни данъци и концесионни такси, а самата дума „профсъюзи” там е под забрана), но пък експлоатацията е чудовищна, наличните мощности – предимно от времето на соца, са изстисквани до последно, а в трудово-правните отношения правото изобщо отсъства?

За тежката ни индустрия и на историците им е неудобно, че за нея говорят вече в минало свършено време; лукс е металообработването, което обикновено произвежда на ишлеме дребни детайли за чужди фирми; постижение ще е, ако сглобим тук-таме някоя внесена на части тротинетка.

Остатъците от военно-промишления ни комплекс са жалка сянка на някогашния гигант, който делеше мегдан с първите десет в света и носеше годишни приходи от порядъка на 3-4 милиарда долара. Сега е късмет, ако частните оръжейни босове продадат (без чуждестранните СМС-та и служби да ги надушат) някой калашник, някоя „Игла”, „Стрела” или сандък боеприпаси от Завод 10, на някоя умерено-терористична банда.

 

Родният бизнес едва се справя с дейности от леката и преработвателната промишленост

– някогашната българска слава, която беше у дома си на близкоизточните и азиатските пазари, да не говорим за руския и на страните от бившия соцлагер, че и повечето от европейските, с които бяхме обвързани с дългосрочни договори.

Днес за тях – дългосрочните – и да мечтаем, ще е всуе. А за това, че ни залива скъпа, безвкусна и със съмнителни качества селскостопанска продукция от вси страни на света, няма да говоря – в това отношение България е разграден двор, където върлуват неизвестни на галактиката правила.

Не роня песни-тъжачки по миналото, само констатирам застрашителните факти. Още по-страшно е обаче вцепенението, в което сме замръзнали – от него и науката, която била слънце, не може да ни извади.

При най-много академици, професори, доктори и учени (на глава от населението) науката ни продължава по социалистически да преживя на държавната ясла без обвързване с практическите нужди, без каквото и да е отношение към търсенето и предлагането, а за развойна и иновационна политика – в смисъл на открития, изобретения или нова добавена стойност, не се и чува. Макар че именно затова съществува.

Земята е в ръцете на двайсетина латифундисти,

които смучат европарите, за да произвеждат жито и слънчоглед – тоест, деградирали са селското стопанство в монокултурно; в лозарството преобладават няколко винени сортове и то е в зависимост от отпусканите износни квоти; великолепното ни овощарство е погребано завинаги; сеитбообращенията не се спазват и така постепенно златната ни земя се превръща в пустиня.

От друга страна организирани групировки са сложили ръка на селскостопанската търговия и налагат нищожни изкупни цени при висока себестойност на  продукцията; други пък внасят евтини и ГМО-плодове и зеленчуци и така се убива самата идея за развитие на земеделието (къде е държавата, къде са преградните мита, къде са кресльовците, които ни проглушиха с шоковата терапия и модела на Балцерович, който поне опази земеделието на Полша?!).

Ами шаманите на образованието,

които с парите на данъкоплатците ожесточено разграмотяват и отродяват младите българи, осакатяват и затъпяват съзнанието им, подменят героичната история на народа ни и по стахановски произвеждат дипломи за емигранти...

Ами грабежа на националните ни богатства – рудни и нерудни полезни изкопаеми, газ, злато, платина, редки метали... Ами най-високите в Европа цени на ток (енергетиката ни е истинско раково образование, черна дупка за съвременните технологии и нововъведения; некадърната енергийната политика на държавата е непосилно бреме за обикновените хора и води списъка на националните предателства), вода, храни, услуги, отдих... Ами това, че и по африканските стандарти вече сме най-мизерната, безнадеждна и безпътна страна на Балканите?! И докато домотканите ни управници се хилят по трибуните до европейските главатари (повечето правени по същия калъп), загиващият ни народ

напразно се мъчи да оцелее в мазето

на уж „общия европейски дом”.

Ако към тоя лунен пейзаж прибавим и страховитото ни болнолечение (министерството му се нарича иронично „на здравеопазването”), което е активен инструмент на геноцида над българската нация, картината става зловеща.

Впрочем, тя е такава не от вчера. Защото управляващата каста решава проблемите по почина на деситата-синоптици, които след като в събота не завали обещания дъжд, заявяват, че са пренесли валежите в понеделник...

Та какво евро, какви пет лева?!

И с просто око се вижда, че тази игра на прескочи-кобила ще отвори непоправима бездна в нашето израждащо се общество.

Нека пресметнем!

Минималната работна заплата у нас е 510 лева – около 260 евро (след удръжките обаче остават малко повече от 200 евро), а минимална пенсия 200 лева – 102 евро (за сведение, в съседна Гърция, където живеенето е значително по-евтино и много по-качествено, минималната пенсия е 486 евро).

Повече от половината работещи у нас се осигуряват върху минимална заплата, като работодателите за тяхна сметка си спестяват осигурителните разходи. Изчислете сами реалните утрешни пенсии при такава шмекерия.

В отношенията между труда и капитала наличието на т. нар. профсъюзи, които получават субсидии и от бюджета (?!), е формално – заедно с държавата и работодателите те образуват оня триумвират, на който дължим унизителния си жизнен стандарт.

Показните манифестации с лозунги, дирижирани възгласи и знаменца, които от кумова срама чат-пат свикват, имат отрицателен коефициент на полезно действие. Но в страната на заменките (смет за сливи) животът тече по логиката на парадокса.

И няма край.

Всъщност има и той се задава – стриктно планиран по ран-ътовски и усърдно прилаган от местното компрадорство.

Националната ни валута след 1990 г. претърпя всички възможни катаклизми и погроми: драстична девалвация, включително и спрямо балканските валути; дефлация и стремителен спад на покупателната способност, шеметна инфлация и нулефикация... Да не забравяме и умишленото рефинансиране на частните банки от БНБ и колосалното ограбване с последвалата им ликвидация – без виновни и без търсене на отговорност повече от четвърт век.

Парите са условен израз на овеществения труд и е ясно, че всички тия еквилибристики и машинации целяха и целят да се осигурят нови възможности за кражба на националното богатство.

Джон Кейнс нарича такава ситуация „икономически разврат”.

Така ли е в европейския Запад?

Западните страни, които приеха за валута еврото, осъществиха реципрочна размяна 1:1 и обикновените хора не пострадаха, даже се постигна повишаване на минималната месечна заплата до 1500 евро (малко повече от 8 евро на час). Макар у нас да са ежедневие пладнешките обири и да не ни трепва окото дори от такова ужасяващо сгромолясване като изтърбушването на КТБ, няма да ни стигне фантазията за социалните сътресения, които ще ни се стоварят с отказа от лева.

Нека се обърнем към статистиката, която ни уведомява, че прагът на бедността в България е 351 лв. и 08 ст. и под това дъно от нищожните 179 евро в момента вегетират 1 665 000 (?!) българи (да не забравяме, че у нас е практика да се занижават отрицателните данни).  Тоест, една четвърт от населението на страната просто гладува и не може да свърже двата края, – тоест тези хора просто са отписани от живота, в който участват все по-малко българи. Все по-малко...

Спомняте си онзи потресаващ филм на Франсис Форд Копола, нали?

Е, това ни се случва. Апокалипсис сега.


 

 

ЧЕРВЕНИЯТ КРЪСТ НА БОЛКАТА

Е-поща Печат PDF

Президентът на Македония Георге Иванов бе на двудневно посещение в България по покана на държавния глава Румен Радев. От това произтече и дипломатически скандал. Министър-председателят Бойко Борисов отмени предварително договорената среща с госта. Извън изискванията на протокола и законите на гостоприемството обаче остават факти и обстоятелства, за които народната мъдрост се е произнесла: На зла круша, зъл прът.

Георге Иванов първо помрачи Деня на храбростта и не спази уговорката да поздрави участниците в парада на 6 май т.г. български военни части, с които за първи път в единен строй премина по жълтите павета и представителна рота от армията на Македония. Георге Иванов не уважи и Мемориала в Ново село, където спят вечния си сън 71 български войници, от които почти половината са родом от Македония. За неговата съпричастност към антибългарската политика на бившия министър-председател и бивш лидер на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски - да не говорим. Нека отдадем всичко това на известните македонски особености. Няма да изреждаме по-нататък. И макар че сме за съблюдаване на известна приличност дори и с такива хлъзгави професори по антибългаризъм, не можем да не отбележим: Георге Иванов си го получи.

Ако има все пак нещо, с което да сме съгласни с него, това е, че и ние не приемаме новото договорено с Гърция име на републиката - Северна Македония. Това име не го приемат хиляди хора и в Скопие, и в Атина. И протестират. И само този факт показва колко неразумна е в случая българската добронамереност и предоверяването ни на клаузите, записани в Договора за добросъседство и приятелство от 1 август 2017 г. Защото на практика се конституира държавен субект, чиито граници утре могат да са променяеми, доколкото четирите географски посоки на света имат и своите допълнителни уточнения и политически вектори. И току-виж, че стане като в шопската приказка за закона, който е врата у поле. Нищо чудно някой нов Груевски да си спомни, че и Луната е земя македонска...

Накъсо. Не е здравословно да се забравя, както казват по Прилепско, че от една искра голям огин бидуа, и че както писа Яворов, “ако за един кръст непременно е нужна една Голгота, ние ще кажем: тя е цялата европейска земя! И ако за една Голгота непременно е нужен един връх, ние ще го назовем: Македония”.

Неморално е, заради хилядите жертви на Илинден, заради кървавия Божик, заради страдалците от най-голямата тъмница на Балканите - Идризово, и лагерите Голи оток в Адриатическо море, където угаснаха хиляди, хиляди българи, чиято единствена вина бе в това, че са се родили такива.

Невъзможно е да се загърби паметта на падналите в четири войни българи за освобождението на брата роб, нито за преживените от този народ две страшни национални катастрофи.

Дори и Соломоновата мъдрост за детето и майката не може да ни извини, че нямаме отношение към името, което договарят зад гърба ни братята от Вардар и съседите от Пелопонес.


 

 


Страница 1 от 215