Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално:

"Нова Зора" - Брой 29 - 16 юли 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 30 - 23 юли 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 31 - 30 юли 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

"Нова Зора" - Брой 32 - 6 август 2019 г. >> Изтеглете броя в PDF формат <<

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Каталожният номер е 311 в каталога на Български пощи.

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

 

ЗА МЕТАФОРАТА „РОБСТВО“

Е-поща Печат PDF

И учебниците по „История и цивилизации” като средство за манипулация и заличаване на национална памет.


„От Батак съм, чичо,

помниш ли Батак...”

Ив. Вазов, 1881 г.


Колко от децата и внуците ни са чули и прочели това епохално стихотворение – елегия на Иван Вазов, посветено на една от най-трагичните страници в българската история и национално-освободителните ни борби?! То, както и десетки други еблематични произведения на български класици, отдавна вече не се изучава в часовете по литература, нито пък се илюстрира с документални снимки на страниците на учебниците по „История и цивилизации”. Тогава защо се учудваме, че на тях им липсва вълнението, което ние сме запазили от нашите детски и ученически години, когато стане въпрос за героичното ни минало, което те изучават и възприемат днес само като някакво минало?

Добре известно е, че

историческото образование и памет,

са функция на конюктурната държавна геополитика в определен период, на образованието и възпитанието, което държавата избира за „подходящо” да даде на своето младо поколение посредством образователните си и културни институции.


Тази политика е причината днес да не се пише и говори в учебниците на децата ни за истинската българска древност, средновековна и нова история и огромен цивилизационен принос на българския народ.

Диагнозата, с която може да опишем най-точно болестното състояние на днешна България, може би се нарича тежка „Посттравматична Амнезия”, да не говоря за нещо още по-лошо! Да си припомним, че в едно свое интервю преди години, Умберто Еко горчиво сподели своето впечатление от обстановката в нашата страна. „Всички страни около вас се вълнуват, реагират, изискват и се борят, а България прилича на смъртник чакащ примирено съдбата си, такава, каквато Бог му я отредил.”

МОН с гордост и самочувствие заявява: „В учебниците са намерили място само факти, без да се допуска оценъчна интерпретация.” Но има факти и факти и техният подбор е предопределен от политическата конюктура, дългосрочни геополитически и користни интереси!

Да си припомни думите на Джордж Оруел „Който владее миналото, той владее и бъдещето. Който владее настоящето, владее миналото.” С други думи, подборът на фактите и тяхната интерпретация, т.е. възпитанието, което даваме или не на младото поколение, предопределя утрешния ден, с други думи - предопределя всичко!

Учебниците по „История и цивилизации” за всички класове в българското училище не дават нито знания, нито ценностно отношение на учениците към миналото на предците ни. Знание, лишено от емоционално съпреживяване и вълнение не е знание, а информация, която не остава никаква следа в паметта на детето! Може би затова днес само 5% от тях имат положително отношение към историята. Децата не се интересуват от история, царе и царства, не помнят дати и исторически личности, защото няма необходимите предпоставки за това!

Историкът доц. д-р Даниел Вачков, съавтор на едни от учебниците по „История и цивилизации”, на журналистически въпрос дали преподава на своите ученици от Класическата гимназия по учебник заяви честно в ефир, но и с известна доза неудобство, че не преподава по учебника, но мечтае да напише един интересен такъв, който да върне любопитството и интереса на учениците към историята. Че може да го напише не трябва да се съмняваме, но важният въпрос е защо не го е написъл? Повече от ясно е, че никой от МОН и вездесъщите чужди НПО-та няма да му позволи да реализира подобен учебник, който да мотивира исторически интерес и любознателност у българските деца, да възроди заслужено национално самочувствие и гордост от духа и достиженията на предците ни.

Непредубеденият поглед върху

структурата и съдържанието

на учебните планове и програми показва, че те са жестоко обезобразени като са кастрирани най-важните органични части, които дават принос в изграждане на една достойна, знаеща и търсеща личност. А такава личност не се изгражда без наличието на нравствено, естетическо и патриотично възпитание, без умения за оценъчно и емоционално развитие на децата. И тъкмо заради това учебниците и учебното съдържание следват зададената парадигма, без ни най-малки отклонения. Акцентът е глобалният свят. Изучаването на родната история и култура е сведено до пренебрежимо малък процент и с темпо, което изключва трайни и същностни знания. Така детето се загубва в дебрите на мозаечната /фрагментарна/ информация, без да може да разбере кое е важното и определящото за него като българин, за да може да се чувства като такъв.

Както се казва коментърът е излишен!

Според реформата:

Първият етап на гимназиалното образование завършва в 10 клас. От учебната 2019/20 г. влиза в сила Нова учебна програма за 10 клас, където ще се изучава цялостен курс по национална история: от древността до наши дни, който в момента се изучава в ХІ клас в изключително компресиран вид.

Интересно, дали децата във Франция, Италия, Великобритания, Германия, Полша, Сърбия, Гърция или Русия и Япония изучават в същото минимално % съотношение родната си история на фона на световната?! Дълбоко се съмнявам! Напротив, мисля че те ненатрапчиво, но стриктно и неотстъпно следват своите Програми за патриотично възпитание, което дава на младото им поколение самочувствие и национална гордост. За сведение, в България на институционално ниво, вече три десетилетия дори няма опит за формулиране на такава!

Усещането за съзнателно издигната непреодолима Велика китайска стена, скриваща богатствата на родната ни история и българознанието като цяло, е особено остро. Текстовете в учебниците по „История и цивилизации” за всички класове, манипулират и фалшифицират историческата истина и минало на народа ни. Впрочем, понятието „народ” на страниците на учебниците се избягва особено стрателно като то успешно е заменено с друго – „народностна общност”.

За „БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ОСМАНСКО ВЛАДИЧЕСТВО”

Особено болезнен и кощунствен е начинът по който се представя и разглежда българската историческа реалност през най-черния й геноциден петвековен период, запечатан в спомените и колективната памет на народа ни, в свидетелствата, миниатюрите, документалните снимки и мемоарите на десетки и стотици западноевропейски пътешественици, които не могат да се пренебрегнат и да се оставят без внимание! Те обаче се пренебрегват и игнорират тотално, с пренебрежимо малки изключения, просто защото излизат от рамките на изрично зададените указания от весдесъщите т.нар. наши и чужди „експерти” и финансиращия орган.

Този средновековен период на най-жестоко и безогледно мракобесие и геноцид от години не се окачествява в учебниците като „робство” или „иго”, а просто като османско „присъствие”, като „съжителство”, и в краен случай - „владичество”.

Това е фактическото състояние от много години, но поради острата и бурна реакция на родителите и обществеността, и днес някои набедени „експерти” и учени с продажна съвест, продължават с пяна на уста да търсят, тиражират и налагат своите нови терминологични „доказателства”, че видите ли „робството е метафора” /по публичните изявления на съветника на примиера Хар. Александров/ . В едно Отворено писмо на група учени на БАН до МОН и до НС относно термина за обозначаване на периода на петвековното турско робство, то е окачествено като „измислено от идеолозите на българското национално движение и терминологично непригодно” - като е изпуснато дори същностното понятие „освободително”, съотнесено към националното ни движение.


Пет проявления на антибългаризма

Основните опорни точки, които днес се опитват да лансират и утвърждават тези безродници, са:

1. Робството било „метафора”.

2. Потурчването било доброволно, защото осигурявало данъчни облаги и битово спокойствие.

3. Отвлечените деца или кръвният данък бил начин на просперитет на българските момчета в армията и, тъй като българските семейства имали по много деца, родителите нямали нищо против някои от тях „да се развиват кариерно в османската армия като еничери на султанска служба“.

4. Българите имали някаква собственост и могли да се придвижват из империята.

5. Не всичко било толкова лошо, това било просто грешен наш стереотип, насаден ни от възрожденските дейци, имало и „позитивни неща”.

Абсурдността на тези песвдонаучни и продиктувани от користни интереси твърдения е очевидна. Тя е лесно обозрима и предизвиква отново вълна от реакции. Особено остра и видима бе реакцията на акад. Петър Иванов, директор на Демографския институт, който аргументирано и емоционално разобличи точка по точка тази гнусна и обслужваща чужди интереси псевдонаучна теза, целяща подмяна и заличаване на историческата истина за нашето минало.

Излиза че българите, които са живели като безправна „рая” /буквално „стадо”/, които не са имали право да защитят себе си и живота на семействата си, които се борили и загивали с надежда за свобода в продължение на пет столетия, всичко това са го правили в името на някаква „метафора”! Както казва проф. Елена Огнянова, изтъкнат етнограф и фолклорист: „Изучавайте народното ни творчество. Именно то, със своите песни, предания и легенди, се явява „вековна национална институция, най-вярната и обективна история на българския народ в многовековния му исторически път”. Народното творчество е връх не само на народния творчески и поетичен гений, но е и истинския образ на неговата героическа и страдалческа участ.

Терминологична непригодност

Излиза че всичко съхранено в народната памет като песни, легенди, предания и приписки, всичко написано и изстрадано от нашите възрожденци - от Паисий до Освобождението, през братя Миладинови, Раковски, Ботев, Левски, Чинтулов, Захари Стоянов, Вазов като запазен родов спомен, е било просто „терминологично непригодно”, т.е. - нашите предци са се изразявали и окачествявали живота си по неправилен начин – просто не е трябвало да се чувстват роби! Нищо че са ги клали и бесели под път и над път, че са изкормяли неродените деца от утробите на майките, че са разнасяли по села и градове отрязаните глави на непокорните, че са ги окачвали на ченгел, набивали на кол и одирали живи!

Ботев не е трябвало да пише „Пейте, робини, тез тъжни песни! Грей и ти, слънце, в таз робска земя! Ще да загине и тоя юнак…”, или „...да гледам турчин как бесней над бащино ми огнище..”, или „Подкрепи и мен ръката, та кога въстане робът, в редовете на борбата да си найда и аз гробът!”, или Добри Чинтулов - „Но сълзи кървави пролива във робство милий наш народ” и т.н., и т.н...

И още един особено важен терминологичен момент, който трябва със сигурност не само да се знае от всички, но и да се коригира винаги и навсякъде, ако искаме да бъдем и да запазим българското у себе си: Робството ни не е „османско”, а точно „турско”! Осман Же е първият султан на турската империя и нищо повече! Не е логично да казваме „османско робство”, след като векове наред цяла Европа говори и трепери от заплахата на турски военни походи, западноевропейските пътешественици пишат за „турски изтъпления и зверства; за турски робски пазари”, а не за „османци”!

В Турция могат да си наричат империята „Османска”, но българите - тогава и сега, вярват на своята съхранена историческа памет до наши дни, когато външни сили и сателитните им български държавни институции, пристъпват с мръсни ръце към нея с цел лоботомия! Ние не се срамуваме от този наш исторически период на робство, защото все пак сме съумели да оцелеем като национално самосъзнание и в условия на геноцид и борба, в самото сърце на тази варварска империя! Историческите факти и документи говорят и пишат за роби, значи е имало робство, което е било реално, а не литературен или непригоден политически термин!

Свидетелства за „присъствието“

Ако хвърлим поглед и надникнем в Законите за пазарните такси в империята, ще видим колко прецизни и конкретни са те: „При продаване на роб се вземат по 4 акчета от продавача и купувача.” Имало ли е робство, нямало ли е, това „метафора” ли е или „терминологична непригодност”. Записано е черно на бяло от кадията или от самия султан!

В песента ”Крали Марко освобождава три синжира роби”, народната памет свидетелства: „...Тогаз се Марко разсърдил, /та погуби турци яничари, /та освободи три синжира роби. /Всички роби дома си отидоха, /всички роби Великден правиха.”/

Ако трябва с един единствен текст да покажем пред света какво народът ни е преживял пет века и какво означава „робство” и „вяра”, то бих се позовала на народната песен „Даваш ли даваш, балканжи Йово” и неговато: „Море, войводо, глава си давам, Яна не давам на турска вяра!” и мъченичеството му!

Тъй като разглежданият период се изучава в учебниците по „История и цивилизации” за 6 клас, нека се спра върху тях. В последващите класове на него се отделя пренебрежимо малко внимание като информация до степен на игнориране.

Тежеста на изучаване на българската история в периода ХV-ХVІІ в. по класове може да се види от таблица в Приложението и съответно можем да си направим извода за това, какви следи в паметта и какви възпоменания за него имат българските млади поколения днес.


Нелепостта на наложената политкоректна терминология прозира на почти всяка страница. При тема озаглавена „Съпротивата срещу османците до средата на ХV век” в учебника за 6 клас, изд. ”Просвета“, на стр. 114-115, след като са изброени въстанията на Константин и Фружин, и Кръстоностните походи на Владислав Варненчик през 1443 и 1444 г., в съседство са дадени две свидетелства от първо лице. И слава Богу, че са дадени!

Първото свидетелство е озаглавено „Политиката на завоевателите” и представлява писмо на монаха Бартоломео де Яно до Йоанитския орден в Йерусалим, 1443 г., което гласи: „Турците са отвлекли от християнска земя повече от 400 000 християни..., като не смятаме старите и болните, които убили и обезглавили понеже не можели да ги откарват... Особено клетите християни и християнки, отвеждали в робство с въжета и железни вериги, навързани по двама в този град /Константинопол/ в ложите на венецианските и генуезките търговци...”

В случая, поставените въпроси под това свидетелство са точни и повече от коректни: „За какво явление съобщава изворът? и „Какви са били мащабите на насилията?” Ясен е и отговорът, съдържащ се в самия текст: Явлението е робство, или може би „съжителство и присъствие”?!, а насилието е в огромни мащаби. За ученика остава да си отговори обаче и на проблемния въпрос: ”Кой все пак извършва тези жестокости и насилия, кой откарва християните в робство? – В заглавието на урока пише „османци”, в свидетелството на съвременника от 1443 г. – „турци”?!

За турци, а не за османци, се говори и във второто свидетелство на епохата „Положението на българите, 1445 г.” на френския командир Валериан дьо Ваврен.

В посланието на крал Владислав ІІІ до османските гарнизони, 1444 г., публикувано в учебника на изд. ”Булвест 2000”, той се обръща към тях така: ”Вие, които не зачитате християнската религия, сте завладели крепостите Шумен, Мадара, Варна, Каварна, Гарата и други крепости в Мизия и държите в робство християни, българи и гърци...”

Невъзможно е заличаването на понятието „турско робство” в българското съзнание, въпреки цялата масирана цензура и всички наложени евроизисквания за глобализация и мултикултурие към хората професионално свързани с образователната система. Колкото и да се гледат под лупа учебниците, колкото и силна да е и автоцензурата, думата „робство” изведнъж изплющява като с камшик!

В урок за упражнение „Народната памет за османското владичество” /адмирации за идеята и смелостта на авторския колектив за тази тема!/, в същия учебник за 6 клас, изд. ”Просвета“, са поместени на две страници седем песни от песенния ни фолклор, които илюстрират различни аспекти на народностния ни живот: завоеванието, насилията, съпротивата и всекидневния живот. В случая особено силни са две от тях: „Гора и три синжира роби” и „Паша еничарин и Яна вдовица”.

Не по-малко интересни са и задачите за упражнение към тях: „Определете кои най-страшни за българите форми на насилие разкриват песните. Помислете защо в робство са били отвличани млади хора и какво въздействие е имало това явление върху техните семейства. Вярно ли е всичко, изречено от народния творец, в песента за Яница вдовица? Вземани ли са в действителност възрастни /женени вече мъже, за еничари? Какво е било най-ужасното за българите в кръвния данък? Защо, въпреки че като поданици ва Османската империя, българите имали земя и дом и като цяло не били в робско положение, периодът на османското владичество е останал в народната памет като векове на робство?”

Как да го избегнеш това пусто „робство”,

като то си е съществувало векове наред и не можеш - искаш или не искаш - да го натикаш в миша дупка, така че да не се нито види, нито чуе?! През две изречения, веднъж авторите питат „защо в робство са били отвличани...”, т.е., явно те приемат, че робството е било реално състояние на живот и веднага след това се намесва политкоректната теза „...и като цяло не били в робско положение, но този период останал в народната памет като векове на робство.” Е, не става така: едновременно да си честен с историческите извори и в същото време да говориш политкоректно!

Налага се и още един малък коментар по отношение на въпроса за вземането на израснали вече момчета /мъже, за еничари. Историческите анали свидетелстват, че е имало периоди, особено в началото, когато са били вземани и младежи на възраст около 20 години /възраст, когато голяма част от българските мъже са били задомени/ и никой не ги е питал женени ли са били или не. Това че еничерството е ислямизирало в по-късните периоди преди всичко деца, не изключва и запазения в народната памет случай.


Продължава в следващия брой


 

ЗАВЛАДЯВАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ

Е-поща Печат PDF

Откакто е построен, градът на Босфора няколко пъти е преминавал в чужди ръце. Първо през април 1204 г. го превземат латинците. На 29 май 1453 г. го завладяват ордите на султан Мехмед II Фатих (Завоевателя). В края на Първата световна война градът е окупиран от войските на Антантата. А на 23 юни 2019 г. управляващият в Турция „Републикански алианс“ (РА), съставен от Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на президента Ердоган и Партията на националистическото действие (ПНД) на Девлет Бахчели, преживя своето изборно поражение от опозиционния „Народен алианс“ (НА) така, сякаш градът отново е паднал в чужди ръце. Защото кметския пост в мегаполиса спечели отново кандидатът на опозицията Екрем Имамоглу. Всъщност той спечели кметските избори още на 31 март, но тогава управляващите оспориха резултата с абсурдни аргументи и заставиха Висшата избирателна комисия (YSK) да касира изборите и да насрочи нови на 23 юни. Тогава Имамоглу преседя на кметския стол в Истанбул едва 18 дни, а загубилите най-безсрамно твърдяха, че техните гласове са били откраднати. Както отбеляза един журналист , „Гласовете не бяха откраднати, а поне този път управляващите не можаха да грабнат всичките!“ Мотивите, с които Висшата избирателна комисия пренасрочи само изборите за кмет на Голямата Истанбулска община, а не и изборите за районни кметове и общински съвети, могат да влязат в учебник по „политическа целесъобразност“: председателите и членовете на някои изборни комисии не били държавни служители; в изборите участвали хора, снети от длъжност заради членуване в Терористичната Фетфуллахчийска организация или за участие в опита за преврат на 15 юли 2016 г. и др. Все едно, че изборите ги беше организирала опозицията, а не управляващата коалиция. Но, сплашена от Ердоган, Висшата избирателна комисия обяви изборите за кмет за незаконни, а изобщо не постави под въпрос резултата от изборите за общински съвети. В резултат на това, в Истанбулската голяма община беше заложена бомба, която ще цъка през идните няколко години: в 310 членния Общински съвет, управляващите имат 180 места, а опозицията – 123. Тоест, всяко решение на кмета, ако той е от опозицията, може да бъде блокирано от Меджлиса на града. Седмици преди повторните кметски избори на 23 юни, президентът Ердоган заплаши: <<Дори този (Екрем Имамоглу, б.р.) да бъде избран, ще бъде само като украшение на витрина. Толкова! При най-дребната грешка, срещу него ще се изправя Меджлисът!>>. („Миллиет“, 21.06.2019). След такова обещание, заявлението на Имамоглу, че ще сътрудничи с президента Ердоган, както и „поздравленията“, които получи от него и Бинали Йълдъръм след спечелването на повторните избори, са просто вежлив опит да се свали напрежението между централната власт и опозицията. Да не забравяме към какви лъжи, заплахи, шантаж и левантински политики прибягнаха управляващите, за да предотвратят предсказания от социолозите разгром. Нарекоха Имамоглу „грък“, понеже дал интервю за един гръцки вестник, а пък той написал, че Константинопол е гръцки. Лично Ердоган заяви, че има такива, които искат да видят Истанбул като гръцки Константинопол, но той всъщност бил Ислямбол. После оприличи Имамоглу на египетския президент Абдулфатах ас Сиси, свалил с преврат законно избрания президент Мохамед Морси и правителството на скъпите на сърцето на Ердоган „Мюсюлмански братя“. <<Този манталитет на Народно Републиканската партия спрямо мене, който включва и Морси, говори: „И съдбата на Ердоган ще бъде като неговата! Дали в неделя ще кажете Сиси или Бинали Йълдъръм? Въпросът е толкова важен!“>>. („Джумхуриет“, 20.06.2019). Според АФП, външният министър на Египет квалифицирал това изявление на Ердоган като безотговорно. По-важното е, че и то, както опитите на властта да използва затворения на о-в Имралъ бивш лидер на Кюрдската работническа партия (PKK) Абдуллах Йоджалан, за да отблъсне от урните многобройната кюрдска общност в Истанбул и тя да не подкрепи Имамоглу, се оказаха ходове на отчаянието.


В писмото си от 6 май Йоджалан действително препоръча на прокюрдската Демократична партия на народите да запази неутралитет и да не става част от поляризацията на Турция, но кюрдите бяха наясно, че ако писмото имаше друго послание, то никога нямаше да стигне до адресата. Поради това, те подкрепиха ентусиазирано кандидата на опозицията Имамоглу. Вбесен от това „вероломство“, коалиционният ортак на Ердоган Девлет Бахчели изкрещя: „Защо не се съобразявате с указанията на Йоджалан?!“.

По повод на „новата“ кюрдска политика на Ердоган, Мехмет Али Гюллер написа: <<Накратко. За да не загубят Истанбул, Ердоган и Бахчели предвиждат възможността Турция да загуби, приемайки и в Сирия една кюрдска автономия, както в Северен Ирак. Ето, това разбиране е истинският проблем за оцеляването на Турция>>.(„Джумхуриет“, 24.06.2019).

Резултатите от повторните избори за кмет на Истанбул на 23 юни „приземиха“ и харизмата, и фантазиите на падишаха, който си беше въобразил, че ръководи ако не глобална, то поне регионална суперсила и тя не може да съществува без него. Кандидатът на опозицията Екрем Имамоглу буквално „отвя“ с 10 пункта бившия министър на транспорта, бивш министър председател и председател на Великото национално събрание на Турция (ВНСТ) Бинали Йълдъръм: 54,03% срещу 45,09%. А на изборите от 31 март разликата между тях беше само 13000 гласа, или в проценти 48,77% срещу 48,01%. Тоест, на 23 юни Имамоглу увеличи подкрепата си с над 600000 гласа, голяма част от които дойдоха от кюрдските избиратели. Имамоглу победи Йълдъръм дори в квартал „Фатих“, смятан за крепост на Ердоган. Интервюирани от журналистите на „Джумхуриет“ Едже Гьокседен и Еге Татлъджъ, гласоподавателите обяснили това с две причини: не връщането на сирийските бежанци и прекалено големите пълномощия, които Ердоган е дал на своя зет, министър на хазната и финансите Берат Албайрак. („Джумхуриет“, 24.06.2019). Тоест, „зетьо шуро баджанакизмът“ не харесва и на гласоподавателите на Ердоган.

При други обстоятелства Ердоган без колебание би отишъл на предсрочни парламентарни и президентски избори, но сега няма да рискува, преди да е оправил ситуацията. А икономиката, която генерира 4544000 безработни (Според Фатих Челик, в. „Йеничаг“, 24.06.2019), двуцифрена инфлация и обезценяване на турската лира, тепърва ще страда от санкциите на САЩ и ЕС. Според Девлет Бахчели „Говоренето за предсрочни избори е голямо зло. Турция трябва вече да се върне към основния си дневен ред и да затвори изборния процес. Парадоксът е в това, че тъй като в близките няколко години не се предвиждат избори, Ердоган ще трябва да управлява една страна, раздирана от противоречия. В най-големите градове, като Истанбул, Измир и Анкара управляват кметове от опозицията, а дълбокият Анадол живее като в Средновековието и вярва на падишаха. Според Джахит Армаган Дилек от вестник „Йеничаг“, властта въвлича Турция в турбуленция, а Кенан Акън разсъждава за Турция и Третата световна война. ( „Йеничаг“, 24.06.209). Миясе Илкнур отбелязва: <<Този резултат е дело на Ердоган и на избирателя>>. („Джумхуриет“, 24.06.2019).

Но жестоко се заблуждават тези, които очакват Ердоган да поеме вината за изборния погром на своята партия. По-скоро той ще отреже някоя и друга глава – министерска, кметска или партийна, отколкото да признае грешки на собственото управление. И в Турция, както и у нас, управляващата партия е права, когато съгреши дори..

Надеждата е в поколението на Беркай Гезгин, авторът на предизборния лозунг на Екрем Имамоглу: „Всичко ще бъде много хубаво!“. В навечерието на повторните избори в Истанбул Беркай сподели: <<Може би утре няма да можем да те подкрепим с гласовете си, но до последния ден от живота си ще се гордея с това, че съм бил вдъхновението за лозунга на тази кампания. Може би утре няма да можем да те подкрепим с гласовете си, но ти стана надежда за бъдещето на милиони деца като мен. Добре че те има, батко Екрем. Всичко ще бъде много хубаво!>>.


 

ТОЙ ЖИВЯ И ПЯ ЗА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

Името му чух за първи път от моя братовчед Георги Н. Георгиев, ученик в Сливенската мъжка гимназия „Добри П. Чинтулов“. В детската ми представа прочутото школо бе своеобразен университет. В семейството ми най-много се говореше за подвизите на дядо ми по майчина линия Георги Иванов Култуков, последния жив хайдутин от четите на Пейо Буюклията и на Стоил войвода. Отявлен русофил, той кръщава единствения си син с името Николай – израз на преклонението към руския цар Николай II. Покрай разказите за нашия героичен дядо братовчедът ми разказваше, че е съученик с Георги от село Бяла, който пише стихотворения.

През годините на антифашистката съпротива Георги Н. Георгиев се включва активно в дейността на сливенската ремсова организация. Заедно с баща си – моят вуйчо, известният ляв земеделец Николай Георгиев, са ятаци на партизаните. Конспирацията е разкрита и двамата попадат в затвора. Майка ми и близките ни ги оплакваха. След 9 септември 1944 г. бяха щастливи, че се завръщат живи. Георги разказваше за инквизициите в арестите и затворническите патила. Сред имената, които изричаше – а всички бяха непознати за мен, отново повтаряше името на Георги Джагаров - затворниците организирали литературно състезание, спечелено от него.

Наскоро след това на гости дойде самият Георги Джагаров. По-късно разбрах, че не бил безразличен към братовчедката ми Мария, ученичка в Сливенската девическа гимназия. Без някой да ме покани, седнах край тях и през цялото време не откъснах поглед от поета. Изглеждаше много висок, с буйна черна коса, големи очи, скрити под едри вежди, силен глас. Не помня за какво си говореха, но в съзнанието ми се вряза образът на младия човек, прочул се с умението да пише стихотворения.

По-късно за него говореха и нашите учители от гимназията в Сливен. Сочеха ни го за пример. По това време младежът от село Бяла беше заминал да учи в Москва. Вълнувахме се, че младеж от Сливен е в легендарната столица. След завръщането му местният вестник „Сливенско дело“ публикува цикъл стихотворения от младия поет с бележка, че е завършил с отличие Литературния институт „Максим Горки“.

По-отблизо опознах младия „сливенски“ поет през 50-те години. Вестник „Литературен фронт“ и други издания все по-често публикуваха негови стихове.


Срещахме се от време на време. Хвалех се на приятели, че го познавам отдавна – завършил е нашата сливенска гимназия, издържал е големи мъчения във фашистките арести.

Развълнувах се, като видях в листата на кандидатите за Столичния общински народен съвет и неговото име. Включих се в предизборната му кампания – нали бе представител на младежта. Георги Джагаров беше избран за общински съветник.

Създаде семейство със студентката по литература Цветана. Продължаваше да публикува стихове, които се радваха на голям читателски интерес. Първата му стихосбирка „Моите песни“ заля книжния пазар през 1954 г. Следващата година се разпространи в многохиляден тираж второто издание на великолепните му стихове. Последваха книгите: „Лирика“ – 1956 г., „В минути на мълчание. Стихове“ – 1958 г...

От началото на 60-те години се срещахме все по-често. Станахме приятели. Виждахме се при всяко мое идване в София. Посещавал съм го в скромното му жилище на ул. „Васил Коларов“, днешната „Солунска“. Най-често го намирах в прочутото кафене „Бамбука“ – срещу Народния театър, средище на млади талантливи писатели. Говореше с вълнение за голямата дарба на Пеньо Пенев, с когото бохемстваха. Пеньо бързо се наложи като изключителен поет: богата образност, прекрасен език, умни и красиви чувства. Джагаров потъна в скръб след самоубийството на Пеньо Пенев. На погребението в Димитровград произнесе забележително траурно слово за толкова рано изгасналата звезда на българския поетически небосклон.

Не зная какви хонорари получаваше от първите си публикации и стихосбирки, нито каква е заплатата му като драматург в Младежкия театър. Ала Георги преодоляваше своята гордост, споделяйки ми, че парите все не му стигат, че живее в недоимък. А не спираше да плаща сметките на буйни компании. Замисляше да се пресели в Сливен, смятайки, че ще намери по-добри условия за творчество и издръжка на семейството, в което вече се беше родил синът им Мартин. Разбрахме се да не напуска София, но да засили контактите с родния край.

Не минаваше месец, без да гостува в Сливен. При всяка среща споделяше замисъла на своята бъдеща пиеса. Очевидно атмосферата в Младежкия театър го е насърчавала да се утвърди и в областта на драматургията. В Сливенския театър се изявяваха много талантливи артисти. Енчо Халачев, който завоюва име на обещаващ режисьор с постановката на „Иван Шишман“ от Камен Зидаров, също се сближи с Г. Джагаров. Консултираше го при окончателната редакция на пиесите му „Вратите се затварят“ и „И утре е ден“. Успешните постановки на новите творби представяха младия драматург Георги Джагаров в най-добра светлина.

Театралните и литературните критици не обърнаха особено внимание на реализациите на сливенска сцена. Но и двете пиеси продължаваха да впечатляват, особено с чистата мъка по отсечената от отечеството Македония. Георги Джагаров беше запален по националната история и посвещаваше голяма част от разговорите в „Бамбука“ и на други срещи за положението на българите в Македония. Възмущаваше се, че Венко Марковски гние в концентрационния лагер „Голи оток“…

При една от срещите ни – мисля, че беше през 1963 г., къде с радостно чувство, къде с почуда, ми каза: „Тодор Живков на няколко пъти ме кани на среща. Заедно със Стефан Гецов гостувахме и в родния му дом в Правец. Запознахме се с майка му баба Маруца...“

Разбирах, че това го ласкае. Но не забелязвах, че е преодолял смущението, обзело го след известната критика, която първият секретар на ЦК на БКП и председател на Министерския съвет Тодор Живков му отправи на съвещание на идеологическия актив в зала „Георги Кирков“. За това съвещание много се писа и говори. Импровизираната реч на все още неутвърдения първи ръководител се възприемаше различно сред по-широките обществени слоеве и творческата интелигенция. Самата проява говореше за чуждопоклонничество, което се приемаше с неохота от критично мислещи хора. Речта на Тодор Живков на срещата с представители на интелигенцията от центъра и окръзите по деликатни теми на художественото творчество по съдържание и дух покриваше почти напълно импровизациите на Никита Сергеевич.  Няколко месеца преди това в Москва Н. С. Хрушчов беше произнесъл подобна реч, в която бичуваше автори, отклонили се от партийната линия.


Тодор Живков – пръв от своите колеги, веднага го последва като отправи укори към млади творци в България, сред които и Георги Джагаров. Разобличи и тези, които ги поощряват. Георги изпадна в сложна ситуация. Негови близки приятели, с които в тесен кръг споделяше критични бележки срещу отрицателни явления в политиката, започнаха да гледат на него като на приласкан от властта. Други предпочетоха да странят от шумните му компании. Чувствителен до краен предел, Георги очевидно съзнаваше, че е въвлечен в друга орбита, но продължаваше интуитивно и по инерция да демонстрира, че е свободомислещ. Бохемствата му със стари и нови приятели не секваха.

Споделяше ми, че Тодор Живков с насмешка казвал на него и на Стефан Гецов, че ще ги откъсне от компаниите, които погубват таланта им. Явно това е било прикритото желание на лидера на партията и държавата – чрез контакти с популярни млади представители на интелигенцията да убеди свои критици, че е широко скроен и не робува на предразсъдъци.

Повлиян от новото приятелство с първия човек в държавата, Г. Джагаров започна да говори за силното впечатление, което му прави Тодор Живков с грижата си за България, с острото си, критично отношение към домогванията на Тито и неговите сподвижници не само да откъснат окончателно Македония от българската духовност, но и да противопоставят изкуствено създадената югославска република Македония на майката родина. Дори да претендират за Пиринския край…

Разказваше ми, че при едно от посещенията в Правец Стефан Гецов се напил и взел да говори критично по политически въпроси, което не направило добро впечатление и на баба Маруца.

Не зная дали Г. Джагаров си е взел поука от този случай, но неговите срещи с Тодор Живков зачестиха, доведоха до тясното им сближаване.

Тодор Живков постъпи деликатно и с Гецов. Не прекъсна внезапно контактите си с него. Макар и по-рядко, включваше го в свои компании.

Първият ръководител канеше на лов и екскурзии писатели и художници – Георги Марков, Златка Дъбова и Христо Нейков, Йордан Радичков, Величко Минеков…

Бивал съм на срещи на Тодор Живков с Емилиян Станев, с Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, с председатели на творчески съюзи, с Николай Гяуров, Богомил Райнов, Светлин Русев, Емил Чакъров, ген. Христо Русков... На обеди, закуски, вечери и на разговори край камината „шефът“, както го наричаха в ловната дружинка, ги предизвикваше да говорят свободно. Акад. Ангел Балевски и Георги Джагаров, който също стана член на БАН, правеха умели забележки за неблагополучия в обществения живот и в управлението, изразяваха негативни оценки за ръководни дейци, които бързо се издигаха в йерархията. Акад. Пантелей Зарев почти не говореше, водеше си бележки; създаваше впечатление, че е летописец на разговори с историческо значение.

Винаги съм мислел, че интуицията на големи творци на художественото поприще се родее с научни предвиждания. Смелото гледище на поета Георги Джагаров по забележими или не толкова видими обществени проблеми говореше за мащаба на неговото политическо мислене. Той съзнаваше отговорността, която поема в ролята на близък до първия ръководител. Имам впечатления, че Тодор Живков ценеше неговото мнение. След смъртта на съпругата си д-р Мара Малеева и особено след лятото на 1981 г., когато почина Людмила, той все по-често беше в компанията на академиците Ангел Балевски, Георги Джагаров, Пантелей Зарев.

Между Г. Джагаров и дългогодишния помощник на Т. Живков – поета Димитър Методиев, когото Джагаров замени като партиен секретар на Съюза на българските писатели, имаше напрежение. Те бяха твърде различни като мислене и поетичен изказ; често влизаха в словесни сблъсъци. Умението на Т. Живков да общува и с двамата, да ползва както мнението на Георги Джагаров, така и текстове за писма, речи и други на Димитър Методиев, според мен бе пример за управленчески усет, за умение да се изглаждат остри противоречия между различни личности и характери, които ратуват за обща идея и допринасят за напредъка на страната.

Нещо повече, Тодор Живков им възлагаше съвместни творчески задачи. Така стана с националния химн „Мила родино“. Идеята се роди в Сливен по време на посещението на Тодор Живков в града и окръга през юни 1964 г. Подготвихме богата програма за госта и придружаващите го ръководни дейци и писатели. Известният хор „Добри Чинтулов“ с диригент Продан Проданов, в акомпанимента на моя учител – легендарния композитор и пианист Мишо Тодоров, в края на програмата изпълни песента „Мила родино“ по текст на Цветан Радославов. Песента повдигна настроението на насядалите около Тодор Живков гости. Някой се провикна, не помня кой: „Другарю Живков, ето го химна!“. Чуха се и други гласове: „Няма по-хубава песен за химн от тази!“. Високият гост пожела след концерта да чуе изпълнението още веднъж.

Наближаваше 20-годишнината на 9 септември 1944 г. Г. Джагаров ми каза, че Т. Живков ги събрал във вила край Панчарево и възложил на него и на Д. Методиев да обновят текста, а на композиторите проф. Александър Райчев и Филип Кутев – да поработят по хармонизацията на мелодията. В единия куплет, в който прозира поетичният темперамент на Г. Джагаров, се възпяват красотите на земята ни и подвигът на предците:


Горда Стара планина,

до ней Дунава синей,

слънце Тракия огрява,

над Пирина пламеней.


Припев:

Мила родино,

ти си земен рай,

твойта хубост, твойта прелест,

ах, те нямат край!


А ето и текстът на Цветан Радославов:


Горда Стара планина,

до ней север се синей.

Слънце Витош позлатява,

към Цариград се белей!

Хайде, братя българи,

към Балкана да вървим!

Там се готви бой юнашки

за свобода, правдини.


До промяната на текста след 1990 г. съществуваха още два куплета:


Паднаха борци безчет

за народа наш любим.

Майко, дай ни мъжка сила

пътя им да продължим!


Дружно, братя българи,

с нас Москва е в мир и бой,

партия велика води

нашия победен строй.


И сега не проумявам как е вмъкнат недостойният текст, прославящ друга държава, съставен може би от Д. Методиев.

Насърчен от успеха на „Вратите се затварят“ и „И утре е ден“, Г. Джагаров в продължение на година-две споделяше на маса с приятели епизоди от замисъл на нова пиеса. Разказвал ми е разхвърляно сюжета, разпитвал ме е за процесуалните възможности и поведението на прокурора в разследването и в съда. Това бе свързано с моята професия и аз разпалено обяснявах, без да зная, че той не само ще създаде сценичен образ на прокурор със светъл морал, но и така ще озаглави творбата си.

Наближаваше националният преглед на съвременната българска драма и театър през 1964 г. По наша молба Г. Джагаров предложи пиесата „Прокурорът“ за първа реализация отново в Сливенския театър. Прочетохме я с режисьора Енчо Халачев. Присъстваха и артисти, някои от които имаха литературни изяви. Бяхме пленени не само от съдържанието, но и от новаторския дух на пиесата, от образите и чудесния диалог между героите. Именно диалогът, езикът и високите морални позиции на автора ни убеждаваха, че пиесата е художествено явление. Режисьорът Енчо Халачев и изпълнителите, възхитени от текста, започнаха бързо репетиции на маса. Режисьорът ми сподели, че някъде диалогът се прекъсва, има недовършени сцени, особено накрая. Георги Джагаров пристигна в Сливен с пишещата си машина. Почти всеки ден даваше страница по страница, която след обсъждане с Енчо Халачев и изпълнителя на главната роля Иван Раев се размножаваше за ползване от актьорите. Чуха се гласове, че пиесата е прекалено смела; комисията, в която има мастити блюстители на класово-партийния подход, едва ли ще я допусне за участие във финала на прегледа. Но творческият колектив се обедини около твърдото желание смелите идеи и прекрасните образи в пиесата да бъдат защитени с високо сценично майсторство. Постановката „Прокурорът“ спечели първа награда на районния преглед в Ямбол и се превърна в събитие на финала в София. Пиесата, режисьорът, сценографът, главните изпълнители бяха отличени с първи награди. Същата година Енчо Халачев, Венелин Пехливанов и Атанас Велянов бяха привлечени в Народния театър „Иван Вазов“. По-нататъшно професионално развитие получиха и отличените артисти Иван Раев, Минка Долапчиева, Дана Георгиева, Тодор Пройков...


Продължава в следващия брой


 

ЗА КРИМ И „КРИМСКА КАЛИФОРНИЯ”

Е-поща Печат PDF

Натъкнах се на интервю на чешкия експерт по сигурността Яромир Новотни в „Svobodnй universum”. Познавах го добре от Прага (1996-1999 г.) като 1-ви зам.-министър на отбраната, отговарящ за задграничните мисии на Чешката армия. В дипломатическия корпус единодушно го считахме за архитекта-двигател за приемането на Чехия в НАТО през март 1999 г. Охотно споделяше чешкия опит с представители на другите държави-кандидатки за Алианса. В интервюто ме изненада откровението му, че Западът винаги е бил заинтересован от разпадане на Русия. Като се започне от финансирането на Ленин, изсичането на монети за Сибирска и Уралска републики в началото на 90-те години на м.в., надеждите Путин да бъде свален от руските олигарси. Със санкциите Западът ги принудил да върнат капиталите в Русия след Путиновата „амнистия на инвестиции от чужбина”, с което помогнал на руския президент.


Я. Новотни не оцени присъединяването на Крим към Русия като анексия, защото според „Хелзинкски протокол от 1978 г.” право на самостоятелност при разделяне на държава има само онази entity (държавотворна единица), която е била федерална република. Косово не бил Съветския съюз, който се разпадна без протести и война. Югославия бе разделена с войни, но 6-те републики бяха  федерални, а Косово бе автономна област в състава на Сърбия. Руснаците предупреждаваха, че щом Косово бъде признато за независима държава защо да не бъдат признати Южна Осетия, Абхазия, Приднестровието, Планински Карабах и др. територии от замразени конфликти. Я. Новотни напомня и защо държави с големи национално етнически малцинствени общности от ЕС не признават Косово (Испания, Румъния, Словакия, Кипър... За разлика от  родните €/$-угодници – О.Г.). И че отделянето от Украйна е конституционно допустимо в конституциите на Крим и Украйна чрез референдум.

Интервюто ме върна към правото на граждански позиции, но и към реалността, че в модерната мейнстриймова политика по нашите земи историята отстъпва  на заден план. И все пак съвременната тема Крим е следствие от Октомврийската революция в Русия преди век, от междуетническото съжителство на полуострова, от визиите в света  след 1887 г. за създаване на еврейска държава и политиките на т.нар. велики сили.

Официалната българска позиция по териториалната принадлежност на Крим остава непроменена след 1991-1994 г. Тогава подписахме, ратифицирахме и депозирахме двустранни протоколи за установяване на дипломатически отношения и Договорите за приятелски отношения и сътрудничество с Русия и с Украйна. В тях Крим се подразбираше като част от Украйна. Документите не са денонсирани досега.

Извън евроатлантическата и руската антитези след 17 март 2014 г. има и  друга, слабо популярна в Украйна, САЩ и Русия историческа версия - за проекта «Кримска Калифорния», срещал съм и «Кримска Флорида». След повторното засекретяване на архивите на СССР до 1945 г., през 1992 г. оригинални документи и доказателства по темата не се публикуват в Русия и САЩ. Версията изложих на 26.09.2017 г. в блога си на базата на анализ на по-достоверните според мен автори: проф. Михаил Станчев (Харковски университет), Сергей Гременко («Митът за Кримска Калифорния", Крым. Реалии, 04.09.2017 г.), доц. д-р Стоян Влайков (в-к «Златна възраст», 1.9.2017 г.), книгата «Путин и Тръмп. Как ще поделят света» (М., Алгоритм, 2017 г.) на А. Немиров; Иван Конев от блога grigorsimov (11.03.2014 г.), Венцислав Михайлов (факти.бг: «18 май 1944 г. Сталин депортира кримските татари»), Кр. Иванджийски («Зад кулисите на войната в Украйна», май 2015 г.). Впоследствие статията бе публикувана в еxpert-bdd. com, frognews.bg, bosiа.blog.bg (27.09.с.г.).Следват

основните събития по темата:

1. През 1921 г. Ленин като председател на правителство, заложил Крим в банката на Джордж Рокфелер (1839-1937 г.) в САЩ за сумата от 50 млн. долара. Ако до 1954 г. дългът с лихвите не бъдел изплатен, Крим следвало да бъде предаден в собственост на САЩ.

2. Рокфелеровци не вярват, че болшевиките ще изплатят дълга и започват да разпределят полуострова между 200 от най-богатите щатски семейства, предимно евреи. Вексели (=записи на заповеди) получават Франклин Делано Рузвелт - бъдещият президент и съпругата му (поотделно), Луис Маршал, Хувър, Варбург...

3. Вашингтон и Рокфелеровци са наясно с етническия произход на висшето ръководство на РКП(б)  в началните периоди на болшевишкото управление и Сталин бива подложен на системен и разнообразен вътрешен и външен натиск. И обещания.

а/ Вместо Кримска Калифорния, през 1928 г.+1934 г. в Далечния Изток възниква Еврейска автономна област на РСФСР със столица Биробиджан, с перспектива да стане република. Но Крим остава убедително предпочитан във Вашингтон...

4. На Техеранската конференция (28.11-1.12.1943 г.) Ф. Д. Рузвелт поставя ултиматум, че няма да открие втори фронт в Европа, ако Крим не бъде отстъпен на САЩ поради неизплатения дълг към банката на Рокфелер. Мощно лоби притискало за заселване на Крим с евреи от САЩ и света. Сталин промърморва за Палестина. Но опекунът Великобритания не желае да й бъде отнет богатият на петрол протекторат.

5. Следва брутален «двуцелеви ход»: само за 3 дни - от 18 до 20 май 1944 г. - 183 155 кримски татари (+българи, гърци, арменци), са депортирани най-злодейски в Централна Азия и на север. Минимум 1/3 от прокудените загиват по пътя.

6. На Ялтенската конференция (1945 г.) Рузвелт и Чърчил са щедри на заплахи и обещания (опрощаване на дълга от времето на Ленин, 10 милиарда долара кредит за възстановяване на СССР „срещу Крим”,  демилитаризиране на Севастопол и пр.).

7. Сталин прави всичко възможно еврейската държава да е в днешен Израел, а не в Крим. Москва организира за много кратък срок преселването на 526 хиляди източно-европейски евреи - гръбнакът на бъдещ Израел и то по време на студената война. СССР първа признава Израел, а «петата колона» бива изселена от Крим зад Полярния кръг.

8. През 1949 г. СССР става атомна държава. По Крим оставаха подписаните от съветското правителството записи на заповед. На 19 февруари 1954 г. - преди изтичане на крайния срок на векселите - наследникът на Сталин в КПСС и правителството, украинецът Никита Хрушчов предава Крим на Украинската ССР. Украйна и тогава е отделен субект на международното право, самостоятелна членка на ООН. Украйна не е залагала нищо пред банката на Рокфелер. Така векселите са анулирани без компенсация и проектът „Кримска Калифорния“ окончателно се проваля.

***

По принцип историческите митове се създават, за да бъде избелена „черна страница“ от миналото или да бъде оправдано конкретно криминално деяние. Щом банката на Рокфелер действително е сключила договор/а със Совнаркома на РСФСР (руското правителство) и издаването и продажбата на акции за цялата територия на Кримския полуостров на граждани на САЩ може да бъде доказано, евентуален иск в международен, даже в щатски съд, едва ли има шанс на успех. Геополитически спорове от такъв мащаб не се решават публично.

Но санкциите срещу Русия, респ. ръководството й, са налице.

Русия няма да върне Крим, както Щатите едва ли ще закрият своята военна база-крепост „Бондстийл“ в Косово или пък биха върнали Аляска. Макар с различни мотивации военните бази на бившите съюзници «ще продължат мониторинга над мира» поне в съседните страни и региони. В исторически баналния постсредновековен дух на износ на правата вяра и култура (на заробване - също?) в Африка, Азия, сред индианците, една част от родната камарила днес увещава руски специалисти да ни ремонтират изтребителите, а друга по-сервилна част блюдолизци, се чудят как най-скъпо, неизгодно и дискретно да закупят други изтребители-фантоми, пренебрегвайки опита на български пилоти-професионалисти, на Чехия и на Унгария. За всеобща национална радост на българските пенсионери, на здравеопазването, на образованието, на надеждите за по-сносен живот.


 


Страница 1 от 288