Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта

Актуално: "Нова Зора" - Брой 34 - 18 септември 2018 г.

 

В този сайт се публикуват статии от в. "Нова Зора".

Единственият сигурен начин да се насладите и прочетете целия вестник

(и да подкрепите каузата, която отстоява) е да си го купите или да се абонирате!

Онлайн абонамент за в. "Нова Зора"

 

ЗА РАЗЕДИНЕНИЕТО В СЪЕДИНЕНИЕТО

Е-поща Печат PDF

На 6 септември отбелязахме 133 годишнина от отхвърлянето на властта на Османската империя от Източна Румелия и обединяването й с Княжество България през 1885 година. Статуквото, установено на Берлинския конгрес се пропука, но не достатъчно, за да увлече българите в Македония и Тракия, които проспаха момента. За сметка на това Сърбия и крал Милан Обренович бодърстваха и вероломно нападнаха България, за да заграбят родна земя. И се задавиха. Българската войска при Сливница, в боевете от 5 до 7 ноември 1885 година, посрещна нашественика на нож и  не остави друг избор освен клеймото на позора, белязало за винаги сръбската войска и сръбската политика в отношенията с България. С последвалите Букурещки мирен договор от 19 февруари, Българо-турска спогодба от 20 януари и Топханенски акт от 24 март, всички подписани през 1886 г., Съединението бе международно признато, а България открехна вратата на почти вековната борба за Обединение, Национална независимост и еманципация.

 

Христо Тепавичаров

 

Изтече последният летен месец на настоящата 2018 г., без да остави ярка  следа от събитие, което бихме искали да задържим или за което да си спомняме. За разлика от нашето, човешкото време, което отминава винаги безвъзвратно и не се повтаря, годишните времена нямат причина да съжаляват и да помнят миналото, защото те винаги ще бъдат част от нашето бъдеще. Миналото при тях е само статистика, а при нас, при хората – съдба, затлачена с надежди и очаквания на светлото утре! Разбира се много от тях невъзможни, но желани!

Разделихме се на българи в България и диаспора в чужбина, съставена от бегълци от тоталитаризма и попълвана през десетилетията от дезертьори от демокрацията, виждащи себе си в огледалото на историята като по-кадърните, по-умните, по-заможните, по-инициативните, по-младите, по истинските, носителите на най-прогресивната и модерна евро-атлантическа ценностна система – на долара и еврото, за които родината се оказа тясна, малка, провинциална, изостанала, потискаща свободния дух земя. Много от тях следят случващото се в страната, не за да го оценят, а за да го отхвърлят, споделят с близките мислите си, за да изявят освободеният от оковите на българките граници бликащ патриотизъм, за да изразят съжаление без съчувствие, за изостаналите в страната пишман българи, неспособни да управляват не само държавата, но и себе си. Заливат ефира с радостни новини – българите от чужбина подпомагали икономическото развитие на държавата, като превеждали милиарди евро годишно на изоставените си роднини. Израз на какво е този жест? Съчувствие, милост, синовен дълг или цената на угризението за доброволно заличената историческа памет?

 

Това могат, това правят за „тази“ държава? Дедите и прадедите им въстанаха след пет вековно робство тук, на тази земя срещу турчина и башибозука, много от тях я напоиха с кръвта си, за да я освободят, за да осмислят живота си – да живеят в своята, освободена земя, която те, техните правнуци и днешни съдници напуснаха, за да я доосвобождават от Ганковото кафене, пригласяйки и наливайки вода в мелницата на всички онези, на които  днешна България, по една или друга причина пречи, било с миналото си, било с непримиримостта си, било с пристрастията си към собствената история, било с месторазположението си, било с все още обитаващите я мечтатели да обединят и възродят творческия дух по българските земи.

В ползу роду, на всичко сме готови – убеждават ни телевизионни патриоти, с месиански плам в очите и подкупващо самочувствие, отказващи да видят и да се разкаят за собствения си принос в  събитията и разрухата, тласкащи държавата към историческа катастрофа и само-заличаване!

Защо мислим така, биха запитали невинно съвременните вождове на мултикултурализма и на глобализма, яхнали Европа и опитващи се да изсмучат жизнените сокове на по-малките, но преживяли векове изпитания и борби за самосъхранение народности, за да ги абсорбират и подчинят на „голямата“ Френска, Английска или Немска цивилизация, убедени в правото си, а не в силата и привлекателността на примера и идеите. Руснаците, които оплодиха съвременната европейска мисъл с върхови постижения във философията, литературата, музиката, живописта, танца абдикираха от отговорностите си на пионери в развитието на обществените процеси, вдъхновени от идеята за справедливост, равноправие, равенство в свободата на творческо търсене и съвършенство. Те бяха многократно предавани от чужди, но най-болезнено от своите пророци на лъжата и лицемерието, болезнената суета и непростима посредственост, предателства, последиците от които се стовариха и върху цялото човечество, копнеещо за справедливост! Борбата за идеи се противопостави на борбата за власт на капитала и на това бойно поле, между опоненти без еквивалентни стойности, се родиха определения на фронтове, като ляво и дясно, които воюваха един срещу друг не за да се докажат и победят, а за да се обединят и подчинят своите последователи на раждащата се в борбата глобална олигархия на корупцията, на мафията, на лъжата и привидността, на производителите на оръжия - за отстраняване и унищожение на несъгласните.  Така лявото и дясното, от идея и теория за начина на развитие на обществото чрез установяване на хармония и равновесие между двете основни сили – народ и управляващи (чрез капитала или чрез силата на принудата), се превърна в пътека, за безскрупулните водачи в двата лагера, пленници на егоизма и алчността, към властта за подчинение и ограбване на мнозинството. Във времето, стойностите, залегнали в основата на делението ляво – дясно, до такава степен се размиха, че разделителната линия между двете пътеки се превърна в писта за надпревара на запътили се към една цел противници – властта и по нея се впуснаха в надпреварата Горбачов и Тачър, Елцин и Рейгън, Путин и Тръмп, Станишев и Филип Димитров, Бойко Борисов и Корнелия Нинова, Сталин и Хитлер! Някои приключиха състезанието, на други им предстои!

Може ли България да избегне „историческия фалит“, според определението на Чавдар Добрев (в. „Дума“, 29 август 2018 г.), да оцелее като държава и като нация, е гатанка с много предизвикателства и малко неизвестни. Чавдар препоръчва „национално обединение на парламентарно представените партии и на гражданските организации“ без да е убеден, че експериментът може да бъде успешен.

Моята оценка е, че подобен експеримент, при днес функциониращата партийна конфигурация, би бил неуспешен, дори е невъзможен. Защо?

Чавдар призовава към „разум и чувства за национална отговорност“ към действащите на терен политически сили. А те са ГЕРБ, БСП, т.н. Патриоти (компания от самозванци – зовящи се политици), ДПС и някои, за които понятието политик би било толкова удачно, колкото и понятието муле! Водещите политици в изброените партии са пленници на  личните си амбиции и интереси, на страстта към забогатяване, на примитивните представи за собствената роля в историческите събития, а не се ръководят от разума и чувството за отговорност.

Има ли ценности върху които би могло да се постигне национално обединение и кои са те?

А приори би трябвало да се изключат такива обединителни идеи, като принадлежност и следване безкритично политиката на ЕС, САЩ, Русия, Турция, Балканска федерация и др. п. В такава комбинация България е била и ще си остане винаги мишката пред заредения капан.

Не състоятелно би било да се заложи върху идеята за самостоятелно развитие на държавата, чрез възраждане на бизнеса, отбранителния капацитет и утвърждаване на международния й статут на фона на разрухата от последните 28 години преход към нищото.

Въпросите, на които е задължително, управляващата сила, която и да е тя, да има ясни отговори са следните :

- възможно ли е провеждането на самостоятелна национална политика в отношенията с САЩ, Русия, Китай без влияния и външна намеса и ако трябва да се избира, кое е в интерес на България в перспектива;

- кои са националните приоритети в икономическото развитие, отбраната, отстояване на независимостта, духовното развитие, изборът на стратегическите и необходимите съюзници;

- необходимо ли е участието на България във военни съюзи и присъствието на чужди войски на българска територия и може ли без тях;

- каква политика трябва безусловно да се наложи и провежда, за да се реши необратимо въпроса за циганската интеграция и ликвидиране обособяването на българска територия на турско езични и мюсюлмански малцинства;

- коя концепция в развитието на  българо-македонските отношения е в дългосрочен интерес на България и какъв би бил най-реалистичния сценария за утвърждаване или заличаване на воюващата за идентичност македонска държава;

- Държавите членки на ЕС по един и същ начин ли възприемат и се ползват от концепцията за „остатъчния суверенитет“ в рамките на ЕС; ако се приеме, че оставането на България в Съюза е от интерес за страната и няма непосредствена алтернатива пред българската външна политика, какъв обем от правомощия България би подкрепила да формира „остатъчния суверенитет“, който би й позволил да провежда национално отговорна държавна политика?

На мнение съм, че България трябва да мине през авторитарно управление, което да наложи онези политически решения и алтернативи, които се ползват с широка подкрепа на мнозинството от  народа.

Демокрацията, като форма на държавно управление, е неподходяща за България на този етап от нейното развитие, с нейните измислени партии на интереси, с партии, подкопаващи единството на нацията в интерес на личните интереси на техните ръководители или вдъхновители от чужбина, дърпащи юздите било от Босфора, било отсам или отвъд Атлантика! До изграждането и утвърждаването на система от партии, различаващи се една от друга по идеите и философията за изграждане и развитие на българското общество, единственият изход и възможност за нормално развитие на обществото е установяването на диктатура на закона, еднакъв и задължителен за всички, без изключения!

БСП е единствената партия възникнала и съществуваща като идейна, системна партия (а не партия възникнала като клуб на интереси, с единствена цел участие във властта и в разпределение на създадените от обществото активи) подкрепена от значителна част от българското общество, без чието участие в управлението на държавата, никоя власт не би могла да претендира за легитимност. Мнозинството от българите припознават партията като носител на идеи, с които са израснали и в която биха могли да имат доверие. Необходима е ясна програма, каквато за сега липсва, която да отговаря на очертаните приоритети. Партия Нова Зора е необходимо и полезно крило без което българската левица трудно ще полети. Това е моето разбиране.

ГЕРБ не е партия, това е еднолично дружество без отговорност, което е поело властта и ще я държи докато Бойко Борисов не загуби изборите, не изчезне от политическата сцена или не реши, че продължаващото му участие в управлението би могло да постави в риск материалните му интереси и спестени активи, ако има такива. Естествената реакция на гузните е да се боят и да бягат от възмездие. Дали онези, които считат себе си членове или симпатизанти на ГЕРБ разбират това, не съм сигурен. Но всички, които се възползват от властовите позиции, които ГЕРБ овладя, знаят на какво и до колко могат да разчитат. За илюзии няма място.

Т.н. Патриоти не са партия, а сдружение на интереси между безперспективни политици-опортюнисти. С тяхното отношение към властта и потенциални възможности да правят политика те не са в състояние да решат нито един въпрос от национално значение, в името на който са избрани и се опитват да консумират политиката в личен интерес. От участието им във властта ще остане единствено преразпределението на материалните активи, до които са успели да се докоснат в името на светлото бъдеще на нацията от всички страни на границата!

ДПС също не е партия, а корпорация, създадена и отчитаща се пред сюзерена в Анкара. Подобен тип етнически партии трябва да бъдат забранени със закон, ДПС да бъде ликвидирана в този си вид, а електоратът й да бъде образован и мотивиран да направи окончателен избор досежно своята национална идентичност, защото български турци няма. Понятието български турчин е неологизъм, по нищо не различаващ се от понятието дървено желязо. Ако става въпрос за гражданството на т.н. „български турчин“ той е български гражданин; ако има друго гражданство, в него не  остава нищо българско и в България би могъл да има статут на чужденец и задължително да му се отнеме постоянното местожителство, ако има такова. Ако такова лице има турско гражданство, по закон трябва да бъде лишено от българско гражданство и да потърси местожителство в Турция или където иска по света! Лице с турско гражданство, идентифициращо се като български турчин, турско езичен, притежаващо българско гражданство по рождение, съхранено за удобство, не би могло да има претенции за каквато и да е легитимна връзка с българската нация или държава. Използването на понятието български турчин трябва да бъде изключено от политическата лексика, като несъстоятелно! Български гражданин от турски произход може да има, но такова лице не може да се нарича българин. В съчетание с гражданството, използването на понятието  произход означава държавата на месторождение, а не евентуален етнос или народност. Понятието турчин може да има двояко значение: турско гражданство или принадлежност към тюркската езикова група, нямаща нищо общо с България или с която и да е друга държава, освен Турция. Тюрк не е етнос. Турски етнос няма. Прието е и се твърди, че турската нация се формира с управлението на Ататюрк – през ХХ век от Младотурците! При тази фактическа обстановка, лицата живеещи по българските земи от векове, които наричат себе си български турци или онези, които употребяват в българския език понятия като български турци, остават в дълг на българското общество и дължат обяснение от първо лице, кое в тях е турско: националността ли, която в самата Турция започва да се формира в началото на ХХ век, турският етнос ли, какъвто няма, или политическата конструкция помаци, с която се идентифицират конвертираните насила в мюсюлманската религия българи християни по време на т.н. Османско или турско робство. Помъчените българи ли са измислените български турци?

 

 

Не мисля, че би било полезно да се търси съгласие или да се прави оценка на грешките от близкото минало на една или друга партия, олигархична групировка или на отделни лица, политически престъпници, които унищожиха индустрията, ограбиха държавните активи, ликвидираха културни и исторически ценности, откраднаха поминъка на хората.

Необходим е съд и търсене на отговорност по българския закон от всички участвали в разграбването и ликвидирането на държавата, като се започне от Иван Костов и компания, Филип Димитров, Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев та до днешните богочовеци, начело на държавата и действали по тяхно време и с тяхна благословия. Закони за това има – необходима е воля и да се пробуди народния гняв!

Надявам се, че заплахата от ново робство  и отчаянието не ще отключат стихията на отмъщението, а че разумът ще надделее и ще се потърси, не политическа, каквато обичат да поемат щедро управляващите, а наказателна и отговорност пред народа от ликвидаторите на държавата и обреклите България на „исторически фалит“ и самоунищожение.

 

2 септември 2018 г.


 

АНГЛИЯ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИЕТО

Е-поща Печат PDF

Никола ФилиповБроени дни след Съединението една брошура залива Англия в масов тираж. Днес от нея са останали само 4 екземпляра.

Когато изписах в Гугъл заглавието на английската ми книга „Българите из Лондон“, между появилите се страници случайно открих неизвестна до този момент английска брошура от 28 страници - „The Bulgarians as they are”. Отбелязано бе, че тя е била отпечатана през 1885 година в Лондон и е издадена от някоя си „Патриотична Асоциация“ (Patriotic Association)*.

Заглавието ме заинтригува и отидох в библиотеката да си я поръчам за прочит. Там, обаче, ме информираха, че от нея са запазени всичко на всичко четири екземпляра в четири научни библиотеки. Единственият вариант бил да отида в отдела за редки книги в най-голямата (общо 170 милиона единици) библиотека в света – Британската.

Oтидох там и заявих брошурата, която според наредбите би трябвало да бъде доставена до три дни.След седмица, обаче, я нямаше в читалнята и служителят предположи, че някой я ползва с научна цел. Ангажирах и българка, работеща в библиотеката, но в течение на месец и тя не се добра до нея. След две-три поръчки и тримесечно чакане получих имейл, че брошурата ме чака в читалнята за редки книги.

Не знам дали ви е известно, но в Британската библиотека се влиза така, както се влиза в самолет – проверки и сканирания още на входа. Можеш да внесеш само обикновен молив и няколко бели листа, нищо друго. Всяко читателско място се записва от видеокамерите от три-четири различни ъгъла на наблюдение и на няколко места в залата има охранители и наблюдатели.

Още от първите страници разбрах, че брошурата е уникална. Оказа се, че в България никой не знае за съществуването.Уведомиха ме, че след като са ми я доставили, могат да я задържат в читалнята цял месец. Помолих за копие, но ми казаха, че повечето редки книжни издания са забранени за копиране. На следващия ден с радост научих, че въпросната брошура не влиза в списъка на забранените.

Но с какво е толкова интересно това четиво за нас, българите?

Оказа се, че брошурата е била отпечатана в огромен тираж около седмица след Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Целта й е била да информира или ако искаме да бъдем по-точни – да дезинформира англичаните и да ги подготви психологически за една нова „Кримска война“. Макар че е издадена от недотам известната „Патриотична Асоциация“, тя отразява официалната политика на Англия по българския въпрос в периода от средата на 19-ти век, до Съединението.

За никого не е тайна, че политическите отношения между Англия и България в исторически план не са преливали от любов - ни от първи, ни от втори, ни от трети поглед. Интересен обаче е голият патос на омразата към България в това четиво.

И нека да си припомним в края на увода една типично английска житейска мъдрост, казана от Лорд Палмерстон, за да не страдаме чак толкова от вчерашните, днешните или утрешните им съждения за нас: „В политиката няма приятели или врагове, има само постоянни интереси“.

(В статията са цитирани части и пасажи от брошурата)

Увод: Истината за Източна Румелия

Революцията в Източна Румелия заплашва да отвори наново целия Източен въпрос. Сърбия и Румъния вече започнаха да мобилизират своите сили, Гърция също се вълнува. Не че тези държави са гневни на Турция. Те са болезнено ревниви една към друга. Ако директно попитате гърците, сърбите и румънците, те биха начаса признали, че предпочитат турците да опустошат България, която с насилствените си действия, нанася решителен удар по пътя на стремежите си за надмощие в този регион. Всъщност, истината е, че от всички народи, населяващи от векове Югоизточна Европа, турският е единственият годен да управлява. Отоманците са по-малко умни от гърците, по-малко отрудени от българите и по-неумели от румънците, но те са родени да бъдат управляваща раса – по-честни, решителни и толерантни от всеки един от поданиците си на Полуострова. [...]

 

Българските жестокости по-рано

През 1876 избухна бунт на българите в района на Филипополис – важен търговски кръстопът на империята. В района на броженията нямаше турска войска. С помощта на изкусните и злонамерени съвети на руския посланик, генерал Игнатиев, бе набързо събрано опълчение от местна войска, което потуши бунта с преднамерена жестокост. Но тя нямаше нищо общо с покъртителните репортажи, които последваха в английската преса. Хитрият Игнатиев бе разположил предварително своите агенти по местата на събитията и наивната английска преса бе умело манипулирана в репортажите си. Преувеличените новини за кръвопролитията бяха една нова игра за насъскването на народите към война, за която никой у нас не беше подготвен. Мнозинството англичани бяха подведени от тези разкази, които рисуваха турците като „нечовеци“. А истината е, че едва ли някой от тях бе взел действително участие в тези жестокости. Бунтът бе потушен от самите българи или по-точно, от т.нар. помаци (българските мюсюлмани по селата), които бяха разярени от многобройните безчинства на бунтовниците спрямо жените им. [...]

Гърците, а не славяните трябва да наследят турската власт

В края на войната Русия се опита да създаде една Велика България - от Дунава през Стара планина, та чак до Егейско море. Това щеше да бъде не само инструмент или етап от завладяването на Константинопол, но и смъртоносен удар върху надеждите на гръцката нация, която има законни аспирации да наследи турската власт южно от Стара планина. В наш интерес е гърците, а не славяните да наследят властта, ако турската империя си отиде. Гърците са наши приятели и по инстинкт, и по традиция, и по интерес...

Гърците са много по-висша раса от българите и естествено биха третирали по-справедливо мюсюлманите. Още повече, че гърците са си и някогашни владетели на всички тези земи. Така че, ако се налага друг да измести турците между Стара планина и Егейско море, то това трябва да са гърците и в никакъв случай българите. [...]

Авторите на новата революция

Всъщност, Източна Румелия, която номинално се намираше под турска власт, но бе самоуправляваща се територия, имаше по-добра и по-демократична конституция, отколкото българите, управлявани от Принц Александър (Батенберг), който отхвърли действащата конституция и премина към деспотичен режим, който напоследък смегчи, но за сметка на това, се заобгради с руски генерали и длъжностни лица...

Тази нова революция е дело на панславистката общност, със седалище в Москва, която постоянно гледа към Южните Балкани. А и самата идея за нова война е популярна сред българите, които доста добре се забавляваха последния път (бел. авт. – Руско-Турската Освободителна война). Докато руснаците и турците се биеха до смърт, българите се навъртаха наоколо като чакали и се наслаждаваха на плячката. Те избиваха беззащитните мюсюлмански селяни, изнасилваха жените им и заграбваха имотите им. Сигурно поне половината физически годни българи днес биха увиснали на бесилото, ако можеха да бъдат съдени за всичко, което са причинили. А те всъщност не са и спирали оттогава. След приключването на войната те постоянно и безнаказано нарушават Берлинския договор. Този договор гарантираше лична сигурности сигурност на имуществата, на всички мюсюлмани, останали в границите на Румелия и България. Нищо подобно. Тези окаяни хора бяха и продължават да са третирани по един вулгарен и нечуван начин. Повечето от тях вече са лишени от своята земя и имущество. Редица от тях зарязаха всичките си притежания и гордо напуснаха тези територии, за да не бъдат повече унижавани от алчните чакали на местната българска бюрокрация. В някои райони, като например този на Шумла, до Кърджали, в Източна Румелия се стигна до позорни безчинства срещу мюсюлманите и най-вече, жените им. Гърците в Румелия също бяха подложени на тормоз и гонения от българските власти, които дори напоследък забраниха езика им. Но все още има останали турци за доограбване, така че, гответе се в най-скоро време за повторение на тъмните дела от 1877 г. И най-вероятно заплашването на принц Александър „да разоръжи мюсюлманското население“ е евфемизъм за идещите нови конфискации и кланета по тези земи. [...]

Политиката на Англия

Отговорът е прост – сурово налагане на принципите на Берлинския договор със съдействието на Германия и Австрия. На принц Александър и неговата панславистка клика трябва недвусмислено да се заяви, че трябва да се изтегли на север от Балкана и да възстанови конституцията на Източна Румелия. Ако една Велика България бъде приета като свършен факт, това ще разбуни целите Балкани и ще вдъхнови другите нации за нови решения. Единственият шанс за мир по тези земи е връщането на досегашното статукво.

А за в бъдеще трябва да направим всичко по силите си, за да държим под контрол дивашкия славянски елемент на Балканите и да издигнем ролята на Гърция, която в момента не може да заеме полагащото й се място. Гърция и Турция са тези две сили, които бързо биха разцъфтяли чрез единението и съгласието си. Непоколебимият кураж на турците и интелектуалната проницателност на гърците вещаят една чудесна комбинация. Заедно те биха отстоявали интересите си; поединично, те ще бъдат лесно смачкани от бруталните, напористи българи, които имат подкрепата на Русия. [...]

Заплахата от една Велика България

Тя е очевидна. С обединението си България и Румелия се превръщат в прекалено силен преден пост на Русия. Всички околни нации съзнават този факт и яростно му се противопоставят, защото знаят, че българите няма да спрат с присъединяването на Източна Румелия. Те вече имат претенции към Македония, за чието население е лъжа, че е било 30% българско. Това ще окуражи Сърбия и Гърция и за техните териториални претенции към Македония. Всички държави ще останат пасивни до момента, до който се спазват спогодбите на Берлинския договор. Веднъж когато се прекрачи, идва пълният и всеобщ хаос и ужасите на новата война, в която сърби, гърци и българи ще воюват едни срещу други и всички вкупом – срещу Турция...

Но за Англия това повдига и един далеч по-сериозен въпрос. Руските сили, които са винаги нащрек за нови територии, в момента се стремят към Мала Азия. Тези красиви земи и тяхното трудолюбиво население не трябва да стават поредната жертва на деспота от Санкт Петербург. В светлината на наближаващите конфликти в Индия ще бъде чиста лудост да се позволи на Русия да има на свое разположение огромни съюзнически територии, пари, богатства и нови стратегически позиции. Следователно, дълг на всеки англичанин, който желае доброто на своята страна, на Индия, на човешките свободи и на многото народи, населяващи Балканския полуостров, е да не помогне по никакъв начин за тази славянска конспирация, която се извършва в България. Много и стратегически по значението си въпроси, произтичат от това малко местно брожение във Филипополис. Те могат да повлияят на съдбата на милиони хора и може би и на съдбата на нашата собствена Империя. В името на хуманизма и сувереността си, нека всички англичани постъпят като истински патриоти с държавническо мислене, a да не се подвеждат от раздухваните сантименти на разни фанатици. Не допускайте народът ни да бъде заблуден от престорените вопли за „националност“, които ще послужат единствено за нарастването на руската мощ или пък от неясните генерализации на понятието „свобода“, които ще доведат единствено до оправданието на поголовния грабеж и геноцид на всички неславянски раси. [...]

*Въпросният генерал Гордън от книга 1 и 3 е Чарлз Джордж Гордън – генерал-майор от Британската армия, дебютирал по време на Кримската война. Наричали са го Гордън Паша. След това бил главнокомандващ на армия в Китай, а през 1873 г. става генерал-губернатор на Судан. Умира през 1885, в годината на Съединението. Тогава е издадена и първата книга, за почитане на делото му. Третата книга от списъка,индексирана с автор Patriotic Association, е писана по негови мемоари. С една дума, можем само да гадаем каква е връзката между Чарлз Джордж Гордън и Patriotic Association. Дали я е основал или я е финансирал,  не се знае, но факт е туркофилството на генерала - участник в Кримската война.

 

Статията подготвиха: Никола Филипов и Евгений Кайдъмов

 

Българите – такива, каквито са

Една по-особена английска „честитка“ за българското Съединение: Брошурата „Българите – такива, каквито са“: Част 1


 

9 СЕПТЕМВРИ 1944 Г. И ИНДУСТРИАЛИЗАЦИЯТА НА БЪЛГАРИЯ

Е-поща Печат PDF

9 септември 1944 г. заварва България като страна, в която със земеделие, горско стопанство и риболов се занимава 79.8 % от активното население. Селскостопанската земя е разделена на близо 12 милиона малки парчета, поради което и равнището на производителност в селското стопанство е много по-ниско в сравнение със  Западна Европа. Броят на заетите в индустриалните предприятия през 1939 г. е 104 хиляди човека, като България заедно с Албания е на последно място по индустриално развитие в Европа. За това и в стратегията на по-нататъшното развитие след 1944 г. основната задача е догонваща модернизация чрез бърза индустриализация, при която за няколко десетилетия трябва да се постигне това, което в развитите западни страни са направили за няколко столетия. Индустриализацията трябва да прехвърли милиони селяни в градовете, да промени рязко характера на дейността, доходите и образованието им, да ги включи в нова система на отношения. Какви са резултатите, сравнени с 1939 г., когато имаме най-високото равнище на развитие преди това?

През 1939 г. населението на страната е 6 294 600 човека, от които  градското население е 22.7 %. През 1988 г. след 44 години държавен социализъм населението на страната е  8 981 100 човека, от които 67 % са градско население. Броят на заетите в индустриалното производство българи е 2 887 192 души или почти 28 пъти повече в сравнение преди началото на социализма. Нарастването на индустриалното производство обаче е много по-голямо от растежа на дела на заетите в него. За периода 1939-1988 г. по съпоставими цени общата продукция на цялата промишленост нараства 104 пъти, а на човек от населението – 73 пъти.

 

 

а по-малко от половин век от 1945 до 1984г. потреблението на електроенергия в България се увеличава 128 пъти. В периода 1974 – 1984г. производството на електроенергия, на жител средногодишно, нараства с 236 квтч. По този темп България е пета в Европа и десета в Света. С по-голям принос са само Норвегия, Швеция, Исландия и Финландия.

От общо 209 страни в света в периода 1988-1989 г. България заема  първо място на човек от населението в света по производство на електрокари, мотокари и цигари.  Това е една от страните с най-експортни икономики в света – 15-то по износ в долари на човек от населението. Ако през 1939 г. само нищожните 4.3 % от българския износ е преработена продукция, то през 1989 г. 96 % е промишлена продукция.

Посещавайки през 1990 г. две от най-значимите машиностроителни предприятия в България, екипът от американски специалисти, който ще напише доклада Ран-Ът, отбелязва, че това са “машиностроителни центъра на световно равнище… Тези заводи са оборудвани основно с немска, японска и в по-малка степен чехословашка техника и апаратура” . България е на първо място сред източноевропейските страни по плътност на телефонизация, което е индикатор за степен на развитие на комуникационните технологии, свързани с третата индустриална революция. През 1989 г. в нея има 28,7 телефонни линии на 100 души, докато в следващата я ГДР те са 23,3, в Чехословакия – 12, в Югославия – 12,9, в Унгария – 10, в СССР – 9,7, в Полша – 8.0.

През 70-те и 80-те години страната се опитва да развие ускорено най-модерните области на технологическо развитие. По статистически данни пред 1989 г. на електрониката и далекосъобщителната техника се падат 25 % от българското производство. От началото на 60-те години България се специализира в производството на компютърни дискови периферни устройства и разнообразна компютърна и електронна промишленост. През 1980 г. България е третата страна в света след САЩ и Япония, която произвежда микропроцесорни системи. Вярно е, че това е копие на  Motorola, но и Япония, която е преди нас, излиза на пазара с копие на продукт на Intel. Благодарение на научно-техническото разузнаване и стратегия на развитие България е сред страните с най-развита електроника на света, бивайки в своите разработки няколко години след САЩ. Създадени са широки възможности за научноизследователска дейност и производство в такива области като микроелектрониката, големите изчислителни системи, паралелните архитектури с много висока роизводителност за научни приложения, миникомпютърните системи, микропроцесорните компютърни системи и инструменти, дисковите и лентови периферни системи, периферните системи с единичен запис и дисплеи, оптоелектрониката.  Българската електронна индустрия притежава технологични възможности за проектиране и производство на 80-85 % от компонентите и възлите за производството на крайни изделия. Благодарение на всичко това страната е основен доставчик на компютърни системи за съветските научни изследователски и промишлени институти. Страната има основен пазарен дял на компютри в рамките на социалистическите страни. Ето какво се казва в прословутия доклад на американците Ран и Ът, писан веднага след 1989 г. в раздела “Електроника” за това, което са установили в България: “От началото на 70-те години България направи огромни капитални инвестиции (както в конвертируема валута, така и в лева) в електронната промишленост, което доведе до създаване вдъхващи уважение производствени мощности и изследователски и развойни звена в областта на микроелектрониката: синхронизирани интегрални схеми, многоканални метало-оксидни полупроводници и транзисторни полупроводници; компютърни системи; големи компютри; високопроизводителни универсални изчислителни машини и миникомпютри; микропроцесорни системи и инструменти; дискови и лентови периферни системи и носители; видеотерминални и периферни устройства с единичен запис и оптоелектроника. Докато качеството на продукцията като цяло варира в широки граници, отрасълът е в състояние да произведе 70-80% от компонентите и възлите, необходими за крайните изделия. В действителност средно 25-35% от компонентите се закупуват с конвертируема валута. Сегашните основни фондове включват както най-съвременно оборудване, така и 15-годишни морално остарели машини. Нашата преценка е, че между 70% и 80% от основните фондове са на съвременно ниво, що се отнася до технологията».

В ИНКОМС – водещият производител на електронна техника в България има 5 изследователски и развойни института, център за обучение и софтуерна лаборатория, както и двадесет и девет завода и две предприятия за сервиз и инженеринг. Заводите, включени в него са разпределени в цялата страна, което осигурява заетост и кадрова обезпеченост на всички основни региони на страната и хармонично развитие на производителните сили. Това са съответно “Завод за изчислителна техника” (София), Завод “Електроника” (София), “Завод за механични конструкции и електронна техника” (Благоевград), Технологичен комбинат “Системи за телеобработка” (Велико Търново), “Технологичен комбинат за системи и електронна техника” (Русе), “Завод за инструменти, електроника и нестандартно оборудване” (Шумен), Завод “проф. Кр. Добрев” (Харманли), “Завод за телефонна и телеграфна техника” (София), “Завод за уплътнителни телефонни системи” (София), “Завод за радиорелейна апаратура и влакнестооптични системи” (София), “Завод за механични конструкции” (София), “Завод за градивни елементи” (София), “Завод за печатни плаки” (София), “Завод за битова електроника” (София), “Инструментално.механичен завод” (София), “Завод за токоизправители” (Перник), “Завод за електроакустична апаратура” (Михайловград), “Завод за електронна апаратура” (Банско), “Завод за съобщителна техника” (Благоевград), “Технологичен комбинат за слаботокови релета” (с. Баня), “Завод за пластмасови детайли” (Белица), “Завод за релета” (Рила), “Завод за инструментална екипировка и нестандартно тенологично оборудване (Благоевград), “Завод за електронна техника” (Бобошево), “Технологичен комбинат за телефонни апарати и системи” (Белоградчик), “Завод за телефонни елементи” (с. Зверино), Завод “Милин камък” (Враца), Завод “В.Драмов” (Враца).  В този огромен комплекс от десетки заводи на стопанското обединение работят над 40 хиляди инженери, служители, работници. В него се произвежда преобладаващата част от техниката за обработка на данни, битовата електроника и телевизорите в България, автоматизирани телефонни централи, радиорелейни системи, системи с оптични влакна, телефони, телеграфно оборудване. В петте изследователски института – Централен институт за изчислителна техника, Институт за съобщителна техника, Институт за интегрирани комуникации и автоматизирани системи, Институт за радиоелектронни технологии, СЕСТЕМИЗОТ – в София, Шумен и Благоевград, ангажирани в разработката на системи за обработка на данни и телекомуникация, работят четири хиляди души, което е повече отколкото четвърт век по-късно, когато всичко е унищожено, работят в БАН. ИНКОМС е водещият доставчик на радиоелектронна техника в бившите социалистически страни. Разполага с мрежа за продажби и сервизно обслужване на място. Продажбите му в чужбина се реализират чрез две търговски организации – ИЗОТИМПЕС и ТЕЛЕКОМ, които уреждат рекламната, лицензионната и разпространителска дейност.

Всичко това се разрушава варварски с реставрацията на капитализма след 1989 г. Още в 1990 г. в доклада Ран-Ът отбелязва, че са започнали разрушителни процеси и вече започнало масово напускане на най-високо квалифицираната част от кадрите на българската високотехнологична промишленост. Така нар. “демократизация” на страната е по същество ликвидация на обществено богатство, деиндустриализация, деинтелектуализация и демодернизация. По данни на Международния валутен фонд брутният вътрешен продукт на страната през 1987 г. е 36.5 млрд. долара, в 1998 г. е три пъти по-малко – 12.2 млрд. долара. При това изследванията на процеса на деиндустриализация на страната стигат до извода, че той е бил подчинен повече на политически, отколкото на икономически цели.

През този период е протекла основната част от ликвидацията на българската индустрия. Броят на заетите в Сектор “Индустрия” пада от 1989 до 2001 г. от 2 млн. 32 хиляди човека на 813 хиляди, т.е. останали са около 40 % от заетите преди това. Около 1 млн. 200 хиляди души от индустрията са загубили работата си, хиляди инженери и висококвалифицирани специалисти са безработни и се занимават с дейност, която е много под квалификацията им. Брутната продукция, произвеждана от българската индустрия пада в 2001 на 50.8 % в сравнение с 1989 г., но сривът в електрическата и електронната промишленост, както и в машиностроителната и металообработващата промишленост е много по-голяма – до 1996 г. те намаляват три пъти. През 2001 г. обемът на брутната продукция на хранително-вкусовата промишленост намалява с 2-6 пъти в сравнение с 1989 г.  Почти два пъти падат в периода 1989-2001 г. дълготрайните материални активи. При това очакванията, че приватизацията, частната собственост ще направят икономиката по-ефективна и ще повишат производителността на труда не са се осъществили. Данните показват, че производителността на труда в частните предприятия през 2001 г. е по-ниска от тази в държавните. През 1989 г. сектор “Индустрия” произвежда 51.5 % от брутната добавена стойност в страната, през 2001 г. този дял пада на 28.5 % . Ако вземем индекса на промишлената продукция в България през 1980 г. за 100, в 1989 г. той е 139, през 2009 г. – около 30, т.е. страната се е върнала в световната историческа надпревара с десетилетия назад. През 2011 г. България е на последно място в Европейския съюз в сферата на изграждане на информационно общество и в износа на високотехнологична продукция.

Според изследване на Българската стопанска камара от 2010 България в резултат на две десетилетия преход към периферен капитализъм е на последно място по индекс на глобална конкурентоспособност, с най-малко патенти в страната и чужбина на милион жители сред 27-те страни от ЕС, с най-ниски възможности за творчество и иновации, а българската икономика е сред най-слабо обновяващите се икономики. На последно място е в ЕС и на 96-та позиция в класацията на Световния икономически форум по индекс на иновации.

 

 

Българската промишленост е ориентирана предимно към секторите на природните ресурси и евтината работна ръка. Около 75 % от износа се формира от преработени суровини, нискотехнологични продукти и изделия без значима добавена стойност. При това тенденцията е на непрекъснато намаляване. Така например по данни на Eurostat броят на заетите във високотехнологичните сектори на промишлеността в България като процент от общата заетост е намалял от 0,57% през 2000 г. до 0,45% през 2005. По произведен в страната високотехнологичен продукт България се е сринала на последното място в сравнение с всички 27 държави в ЕС. Имаме повече от двойното изоставане от средноевропейските показатели, което  не само не намалява, но и непрекъснато се увеличава.


 

КОАЛИЦИЯ ЗА СПАСЕНИЕ НА „ОСТАВАЩИТЕ“…

Е-поща Печат PDF

След катастрофата на пътя убиец край Своге и дни преди националния празник, Денят на Съединението, в управляващата народно патриотична коалиция се разрази такава буря, че министърът на отбраната отиде на председателски съвет, надянал синя каска на главата. И всичко това заради поисканите от премиера Бойко Борисов оставки на трима министри от квотата на ГЕРБ: министърът на регионалното развитие Николай Нанков, министърът на вътрешните работи Валентин Радев и министърът на транспорта Ивайло Московски.


Последните двама отдавна са си заработили изпъждането в очите на обществеността. Радев, заради масовото убийство в Нови Искър и бягството на затворници от Централния Софийски затвор, завършило със стрелба и два трупа в центъра на Ботевград. Московски, заради корупцията при раздаването на шофьорски книжки и лицензи за международни превози на транспортни фирми, заради концесията на летище София и трагичното състояние на БДЖ. Но, не е луд този, който изяжда два зелника. На човека, който не може да управлява и каруца, Борисов повери транспорта на България в три последователни управленски мандата. А Валентин Радев удари дъното на безсрамието, след като с едно безобидно пътно транспортно произшествие в Харманли, в което участва бащата на президента, се опита „за захлупи“ трагедията в Своге, при която загинаха 17 души и над 20 бяха ранени и който не може да бъде приписан на Орешарски или на тройната коалиция. Както и скандалите с Търговския регистър и фалиралата застрахователна фирма Олимпик не могат да бъдат приписани на някой от българските ханове.

 


Очевидно пиарите на ГЕРБ са по-некадърни и от нарочените за смяна трима министри. Но преди техните оставки да бъдат „входирани“ в НС, в редиците на управляващата партия ГЕРБ и нейните коалиционни партньори се надигна такъв поплак, че Борисов трябва три пъти да е станал пишман, задето се опита да неутрализира натрупания обществен гняв, хвърляйки три глави на кучетата. Въпросът бе разгледан на председателски съвет на управляващата коалиция още в понеделник 3-ти септември. Резултатът е известен, но до него се стигна с кавги и скандали. От страна на вицепремиера Валери Симеонов и НИК на НФСБ Борисов бе заклеймен в авторитаризъм и еднолично решаване на кадрови проблеми, преди да са ясни резултатите от разследването на катастрофата край Своге. Лидерът на НФСБ Симеонов дори заплаши с излизане на партията от управлението, а спрямо партньорите си в малката коалиция ОП използва квалификации, каквито не е правил и по адрес на ДПС. Председателят на ПП „Атака“ и председател на ПГ на ОП Волен Сидеров му отговори в същия дух, заключавайки, че коалицията може да продължи и без НФСБ. Лидерът на ВМРО и министър на отбраната Красимир Каракачанов се опита да успокои развилнелите се „патриоти“, оправдавайки частично и Симеонов, и Сидеров, и Борисов. Всичко, санким, произтичало от лошата комуникация между „съдружниците в престъплението“. На нарочна пресконференция след председателския съвет на малката коалиция, Цветанов, Сидеров и Каракачанов се опитаха да замажат конфликта, но след като Илиана Беновска намекна, че ГЕРБ е усмирила с пари скараните „патриоти“, Валери Смиеонов не издържа и буквално я наруга заради „провокативния и гаден въпрос“.

Както и да е. Зачената в грях, след редица клетви „Никога с Борисов“ от страна на ОП, управляващата коалиция оцеля. Оставките на тримата министри се оказаха малък препъни камък по пътя към голямата цел – изкарването на мандата до край. Стабилността, с която управляващите оправдават нежеланието си да приемат едни предсрочни избори, се оказа също толкова фиктивна, подобно на отнесена от ТИР или автобус крайпътна мантинела, или път, покрит с асфалт, примесен с варовик. И то, положен от фирмата ТРЕЙС ГРУП…!

Къде беше премиерът Борисов по време на тези сътресения? Първо, в Черна гора, където беше награден за принос към евроатлантическата интеграция на Западните Балкани. После отлетя за Израел, където участва в международен форум по контратероризма и прие благодарности от домакините за спасяването на българските евреи. Колкото по-далеч от България, толкова по-добре! Но, като казахме спасяване, кой ще спаси днес България от „спасителите“, дето не могат да дишат един до друг? Понеже са лобисти или на „редник Киро“, или на „редник Цеко“. Или на Митьо Очите. Разчекнали са се между интересите на различни бизнес кланове, те грабнаха каквото можаха от националната идея и вече дооглозгват плячката, подготвяйки терена за БСП и ДПС, ако и да се кълнат, че няма да допуснат тяхното завръщане във властта. Засега, обаче, въпреки всичките си критики, предупреждения и ултиматуми към Борисов, ОП няма да напуснат правителството, докато Борисов не „хвърли кърпата“. Няма по-здрава спойка за една коалиция от келепира на властта. Още повече, че покана за „споделяне на отговорността на управлението“ очакват хората на Веселин Марешки и тези на Мустафа Карадайъ.

Само че, както каза Цветан Цветанов, „Тези, които искат да ни свалят от власт вече губят търпение“. Но, ако той визира само БСП и ДПС, или извън парламентарната опозиция, ще сбърка. Защото, отчаян от политическия „елит“, народът може сам да потърси алтернатива. Факт е, че преди седмица група разгневени от корупцията в Министерство на транспорта последователи на Николай Колев Босия се опитаха да извършат граждански арест на заместник министъра на транспорта Ангел Попов, когото обвиняват за търговията с шофьорски книжки.

Колкото и да презира човек днес управляващите „съдружници в престъплението“, които се карат като цигани в катун, не може да не признае, че има и по-лоша опция от тази коалиция. И тя е коалицията на ГЕРБ, ДПС и „Воля“. Никога не казвай никога! Когато навремето попитали Васил Радославов защо се е съгласил да влезе в правителство с консерваторите, той отвърнал: „Партията трябва да се понахрани“.

Какви „евроатлантически ценности“ при такъв манталитет?! Както казва героят на Ст. Л. Костов, Големанов: „Партията без членове може да остане, но без кандидати за депутати и министри – никога!“

Само че сагата с министерските оставки далеч не е завършила. Миналия четвъртък, 13 август, когато Народното събрание трябваше да гласува промените в правителството, народните представители разбраха, че не могат да направят нищо, докато президентът Радев не подпише указ, с който да освободи главния секретар на МВР Младен Маринов, когото Борисов беше предложил за министър на вътрешните работи. Оказа се, че президентът е отлетял за Латвия без да подпише въпросния указ и от чужбина обясни, че няма да работи под натиск. На всичко отгоре, номинираният за министър на транспорта заместник министър на икономиката Александър Манолев декларира, че отказва да оглави транспортното ведомство. Понеже срещу него се водела компроматна кампания от някои групи, които той не посочи поименно. Така въпросът с правителствените рокади остана да се обсъди на коалиционен съвет в понеделник, 17 август. След това ще се чака президентският указ за освобождаването от длъжност на Младен Маринов и ако това стане факт, топката ще бъде върната отново в полето на парламента. Понеже не могат да осигурят хляб, управляващите предлагат на електората зрелища. От времето на Древния Рим до наши дни – все тази игра се играе.

 

Докато народът, истинският суверен на тази страна, не грабне сопата и не започне да сурвака наред, ще живеем от катастрофа до катастрофа и от един траур до друг. Оня ден пороят удави Бисер, Аспарухово и Мизия, вчера пътят край Своге уби 17 души, завръщащи се от посещение в манастира „Седемте престола“. Утре кой знае по какъв повод ще вдигнем черни знамена. Защото злото няма нито дъно, нито любимо място, а вирее навсякъде където царят нехайство и безотговорност от страна на управляващите и примирение и апатия от страна на управляваните.

На нас българите ума ни идва обикновенно отподире. Поне така мислят за нас турците. За това и имаме такива народни умотворения : след дъжд качулка. Имаме и други: Бий самара за да се сеща магарето. Но общо взето нито навреме потрестираме, нито акъла ни идва когато трябва. Критикуваме властта по кръчми и кафенета, вместо да замени оръжите на критиката с критика на оръжието. Сакън - имам предвид тоягата, Антоне, не автомат „Калашников“.


 


Страница 1 от 224